Мисията на шута

Глава 25Откуп

Могилата се издигаше на склона над нас като гърбица. Валеше — ситен, но непрестанен дъжд. Тревата бе висока и мокра. Изведнъж усетих, че нямам сили да се държа на крака, да не говорим да крепя принца. Рухнахме и двамата. Надигнах се на колене и го сложих да легне по гръб на мократа земя. Очите му се отвориха, но ме зяпна като сляп. Само хрипливият му дъх показваше, че е жив. Бяхме отново в Бък, но положението ни едва ли беше много по-добро, отколкото когато заминахме оттук.

И двамата бяхме подгизнали. Усетих странна миризма и разбрах, че стълбът зад нас излъчва топлина. Миризмата бе от влагата, бълваща от камъка. Реших, че е по-добре да ми е студено, отколкото да се доближа повече до него. Фигурката все още се полюшваше на заплетената в пръстите на принца верижка. Взех я, навих верижката и я прибрах в кесията си. Принцът не реагира.

— Предан? — Наведох се и се взрях в очите му. Бяха са подбелили и не трепваха от дъжда. Потупах го по бузата. — Принц Предан? Чуваш ли ме?

Той бавно примигна. Не беше кой знае какъв отговор, но бе по-добре от нищо.

— След малко ще се почувстваш по-добре. Сега си почини.

Не бях сигурен колко е вярно, но го оставих на мократа трева и се изкатерих на могилата. Огледах се, но не видях други човешки същества. Нямаше кой знае какво за гледане — гола хълмиста местност и няколко разпръснати горички. Над мен закръжи ято скорци, спуснаха се, после се пръснаха. Отвъд пустата поляна имаше гора. Нямаше нищо, което да намеква за непосредствена заплаха, но нямаше и нищо, което да намеква за ядене, пиене и подслон. Бях напълно убеден, че тези три неща ще помогнат на принца, и се боях, че без тях ще затъне още по-дълбоко в студена безчувственост. Но това, което ми трябваше, бе много по-първично. Исках да разбера дали приятелите ми са живи. Исках да зарежа благоразумието и да се пресегна към моя вълк. Исках да надам вой към него с това пресягане. Знаех обаче, че това ще е най-глупавото и безразсъдно нещо, което мога да направя — така щях да предупредя всички Осезаващи наблизо, че съм тук, че идвам.

Стегнах се. Трябваше ми убежище, и то бързо. Изглеждаше съвсем вероятно жената и котката да търсят принца. Дори в момента можеше да идват, да са съвсем наблизо. Следобедът вече преваляше към вечер. Предан ми беше казал, че Петнистите ще убият Нощни очи и Шута по залез-слънце, ако не им го върна. Трябваше по някакъв начин да прибера принца на безопасно място, преди жената да е успяла да ни намери, след това да се измъкна сам, да открия къде Петнистите държат приятелите ми и да ги освободя. Преди залез-слънце. Зарових трескаво в ума си. Най-близката странноприемница, която знаех, беше „Петнистият принц“. Съмнявах се, че там ще посрещнат Предан гостоприемно. Но Бъкип бездруго беше далече, оттатък реката. Помислих още, но не можах да се сетя за друго убежище. При сегашното му състояние не можех да го оставя сам тук, а още едно пътуване през стълб щеше да довърши ума му, дори да излезехме физически непокътнати. Огледах отново пустия пейзаж. С неохота си признах, че макар да имам избори, никой от тях не е добър. Изведнъж реших просто да го понеса и да измисля нещо по пътя.

Хвърлих един последен поглед, преди да сляза от могилата. В този момент окото ми улови нещо, не фигура, а по-скоро движение зад някакви дървета. Приклекнах и се взрях натам. След няколко мига се появи животно. Кон. Черен и висок. Моя черна. Гледаше право към мен. Бавно се изправих. Беше много далече, за да затичам към нея. Сигурно беше избягала, когато Петнистите бяха пленили Нощни очи и Шута. Зачудих се какво ли е станало с Малта. Погледах кобилата още малко, но тя само се взираше към мен, замръзнала на място. Обърнах й гръб и заслизах към принца.

Не се бе свестил, но поне бе реагирал на студа — беше се свил на кълбо и трепереше. Тревогата ми за него се примеси с гузна надежда. Навярно в това състояние нямаше да може да съобщи на Петнистите с Осезанието си къде сме. Сложих ръка на рамото му и се помъчих да придам топлина на гласа си:

— Хайде да станем и да повървим. Това ще ни стопли.

Не знам дали разбра думите ми. Гледаше бездушно напред, когато го вдигнах да стане. Щом се изправи, пусна скръстените си ръце. Продължаваше да трепери.

— Да повървим — подканих го, но той не помръдна, докато не го хванах през кръста. — Хайде, върви с мен.

Тръгнахме. След малко чух зад нас тупкане на копита. Погледнах през рамо и се уверих, че Моя черна върви след нас, но щом спрях, тя също спря. Щом пуснах принца, той се смъкна на земята, а кобилата се дръпна назад разколебана. Вдигнах отново принца и пак тръгнахме. Пак чух неравните й стъпки зад нас.

Престанах да й обръщам внимание, докато почти не ни настигна. Тогава седнах на земята и оставих Предан да се опре на мен, докато любопитството й не надделее над вродената й предпазливост. Пренебрегнах я, докато не усетих топлия й дъх на врата си. Дори тогава не се обърнах, а полекичка посегнах назад да хвана полюшващите се от шията й юзди.

Мисля, че почти се зарадва. Изправих се бавно и я погалих по шията. Кожата й беше зацапана със засъхнала пяна и цялата й сбруя беше мокра. Беше пасла трева покрай юздечката си. Кал бе засъхнала по едната страна на седлото — беше се опитала да се търкаля. Поведох я в бавен кръг и опасенията ми се потвърдиха. Беше окуцяла. Може би Осезаващите хрътки се бяха опитали да я догонят и само бързината й я беше спасила. Бях удивен, че изобщо е останала в района, още повече — че дойде, когато ме видя. Но нямаше да има за нас бесен галоп към спасението. Най-доброто, на което можех да се надявам, беше бавен тръс.

Загубих още малко време, докато придумам принца да се качи на Моя черна. Едва когато изгубих търпение и му заповядах веднага да става и да се качва на проклетата кобила, той се подчини. Не реагираше на думите с думи, но се подчиняваше на простите ми заповеди. Едва сега осъзнах колко дълбоко е проникнала заповедта-Умение и колко твърда е станала връзката ни. Бях му заповядал да не се бие с мен, а някаква част от него го бе изтълкувала като заповед да ми се подчинява. Качването му на седлото се оказа тежка маневра, дори се уплаших, че ще се свлече от другата страна. Изобщо не помислих и аз да яхна Моя черна и я поведох. Принцът се полюшваше, но не падна. Изглеждаше ужасно. Всичката зрялост се бе оттекла от лицето му и той приличаше на болно дете, с ококорени очи, плувнали в тъмни кръгове, със зейнала уста. Приличаше на смъртник всъщност. Осъзнаването на тази възможност стисна сърцето ми в студена хватка. Принцът мъртъв. Краят на рода на Пророците и на Шестте херцогства. Кървава и болезнена смърт за Копривка. Не можех да позволя това. Навлязохме в някакви рехави дървета, стреснахме една врана и тя литна и заграчи като зла предвестница. Усетих се, че говоря на принца, както и на кобилата. Говорех със спокойния ритъм на Бърич, използвах неговите утешителни думи, в успокояващия ритуал, който бях запомнил от детството си.

— Добре, добре, всичко ще се оправи, най-лошото мина, браво, добре…

След това затананиках тихо и това отново бе някаква мелодия, която си тананикаше Бърич, докато се оправяше с ранени коне или жребещи се кобили. Мисля, че познатата песен успокои повече мен, отколкото кобилата или принца. След малко се улових, че говоря високо, колкото на тях, толкова и на себе си.

— Е, изглежда, Сенч беше прав. Ти ще боравиш с Умението, все едно дали си научен, или не. И се боя, че същото е вярно за Осезанието. То е в кръвта ти, момче, и за разлика от някои, не смятам, че може да бъде избито от теб. Не мисля, че и трябва. Но и не бива да се въвличаш в него, както си се въвлякъл. Не е чак толкова различно от Умението всъщност. Човек трябва да поставя граници на магията си, както и на себе си. Поставянето на граници е част от това да си човек. Тъй че ако излезем от тая история живи, ще те науча. И май ще науча и себе си. Може би е време да прегледам онези стари ръкописи за Умението и да открия какво всъщност има в тях. Страх ме е обаче. През последните две години Умението се върна в мен като някаква разширяваща се язва. Не знам накъде ме отвежда. А се боя от това, което не знам. Това е вълкът в мен, предполагам. Дъх на Еда, дано той да е в безопасност сега, и Шутът също. Дано да не ги мъчат или да ги убият просто защото са ме познавали. Ако нещо сполети когото и да е от тях… странно е, нали, как не съзнаваш колко голяма част от теб са станали някои, докато не бъдат застрашени? И тогава си мислиш, че не би могъл да продължиш, ако нещо се случи с тях, но най-плашещото е, че всъщност ще продължиш, трябва да продължиш, с тях или без тях. Просто не се знае в какво ще се превърнеш. Какво ще съм аз, ако Нощни очи си отиде? Онова животинче преди толкова години например — продължи и продължи, въпреки че единственото, останало в малкия му ум, бе да убива…

— А моята котка?

Гласът му бе тих. Заля ме вълна на облекчение, че все още има достатъчно ум, за да говори. В същото време припряно превъртях наум безсмисленото си дърдорене с надеждата, че не е обръщал много внимание.

— Как се чувстваш, принце?

— Не мога да усетя моята котка.

След дълго мълчание рекох:

— Аз също не мога да усетя моя вълк. Понякога той се нуждае да се отдели от мен.

Предан мълча толкова дълго, че вече се боях, че няма да проговори повече. А след това каза:

— Не го усещам така. Тя ни разделя. Все едно ме наказва.

— За какво? — Постарах се гласът ми да е безгрижен, все едно говорим за времето.

— Че не те убивам. Че дори не се опитвам да те убия. Не може да разбере защо не го правя. Аз пък не мога да обясня защо. Но това я ядосва, сърдита ми е. — Имаше простосърдечие в думите му, все едно бе зарязал всякаква маниерност и обществени условности. Усетих, че пътуванията ни през стълбовете-Умение са го оголили от многото пластове на самозащита. Точно в този момент бе уязвим. Говореше и разсъждаваше като войниците, когато изпитват голяма болка, или както говорят болните в треска. Всичките му прегради бяха паднали. Като че ли ми се доверяваше, след като казваше тези неща. Но не биваше да се надявам прекалено. Откриваше се така за мен просто заради трудностите, които бе преживял. Само това беше. Заподбирах предпазливо думите си.

— Тя сега с теб ли е? Жената?

Той кимна вяло.

— Сега тя винаги е с мен. Не иска да ми позволи да мисля сам. — Преглътна и добави колебливо: — Не иска да ти говоря. Нито да те слушам. Измъчва ме постоянно.

— А ти искаш ли да ме убиеш?

Отново последва дълга пауза. Все едно смилаше думите ми, не просто ги чуваше. Когато заговори, не беше отговор на въпроса ми.

— Ти каза, че тя е мъртва. Това много я ядосва.

— Защото е истина.

— Тя каза, че ще го обясни. По-късно. Каза, че това трябва да ми стига. — Не ме гледаше, а когато се взрях в него, извърна глава още повече, сякаш за да е сигурен, че няма да ме види. — После… после тя… стана аз. И тя те нападна с ножа. Защото аз… аз не… — Не можех да разбера объркан ли е, или засрамен.

— Не би ме убил?

— Не бих — призна принцът. Удивително колко благодарен бях в този момент за тези две къси думички. Той беше отказал да ме убие. А си бях помислил, че го е спряла само моята заповед-Умение. — Не бих й се подчинил. Понякога съм я разочаровал. Но сега вече наистина ми е ядосана.

— И те наказва заради това неподчинение. Като те оставя сам.

Той поклати глава — бавно и много тъжно.

— Не. Котката не я интересува дали ще те убия, или не. Тя би искала винаги да е с мен. Но жената… тя е разочарована, че вече не съм й верен. Тя ни… отделя. Мен от котката. Мисли, че би трябвало да копнея да й докажа, че съм достоен за нея. Как могат да ми вярват, ако не искам да доказвам верността си?

— Да доказваш верността си, като убиваш, когато ти наредят?

Този път той помълча още по-дълго. Това ми даде време да размисля. Бях убивал, когато ми наредяха да убивам. Беше проява на моята вярност към краля ми, част от моята сделка с дядо ми. Той щеше да ме образова, ако му бъда верен.

Открих, че не искам синът на Кетрикен да е чак толкова верен на никого.

Той въздъхна.

— Не… всъщност дори повече от това. Тя иска да взима решенията. Всички решения. Всеки път. Точно както казваше на котката какво да лови и кога, и й отнемаше плячката. Когато ни държи близо до себе си, усещането е като любов. Но също така може да стои далече от нас — и въпреки това ни държи… — Схвана, че не разбирам, и добави тихо: — Не ми хареса, когато тя използва тялото ми срещу теб. Дори да не се беше опитала да те убие, нямаше да ми хареса. Избута ме настрани, също както… — Не искаше да го признае. Удивих се на твърдостта, с която си го наложи. — Също както усещах, че избутва котката, когато не иска да прави котешки неща. Когато й омръзне чесането или не иска да си играе. На котката това също не й харесваше, но не знаеше как да се наложи. Аз знаех. Избутвах я и на нея не й харесваше. Не й харесваше и че котката усеща, че го правя. Мисля, че това е най-голямата причина да ме наказва. Това, че я избутвах. — Поклати глава объркано и добави: — Толкова е истинска! Как може да си сигурен, че е мъртва?

Усетих, че не мога да го лъжа.

— Ами… чувствам го. Нощни очи също. Казва, че котката е надупчена от нея, все едно в плътта й гъмжат паразити. Жал му е за котката.

— О! — Промълви го много тихо. Погледнах го и ми се стори, че изглежда по-скоро посивял, отколкото блед. Очите му бяха зареяни в далечината, мислите му бяха отпътували назад. — Когато ми я подариха, тя много обичаше да я вчесвам. Поддържах козината й мека като коприна. Но след като напуснахме Бъкип… понякога искаше да я вчеша, но жената все казваше, че нямало време. Котката отслабна и се проскуба. Тревожех се, но тя винаги отхвърляше тревогата ми. Казваше, че било от сезона, че щяло да мине. И аз й вярвах. Нищо, че котката искаше да я вчесвам. — Изглеждаше покрусен.

— Не ми е приятно, че ти казвам тези неща.

— Е, вече е без значение.

Замълчахме. Водех Моя черна и се мъчех да отгатна какво означават последните му думи. Без значение, че съжалявам, или без значение, че тя е мъртва?

— Вярвах на толкова много неща, които тя ми казваше. Но вече знаех, че… Ето, идват. Враната ги е повикала. — В гласа му се появи нотка на угризение. Думите му заизлизаха накъсано. — Знаеха, че трябва да наблюдават изправения камък. От легендите за такива камъни. Но тя не позволяваше да ти го кажа. Досега. Когато вече е без значение. Намира го за смешно. — Изведнъж се изправи в седлото. Животът се върна на лицето му. — О, мое коте!

Обзе ме паника. Опитах се да я потисна. Огледах бързо хоризонта, но не видях никого, нищо. Но той беше казал, че идват, и бях сигурен, че не лъже. Докато беше с мен и свързан с котката, не можех да се надявам, че ще се скрия от тях. Можех да яхна Моя черна зад него и да я пришпорвам, докато не падне, и пак нямаше да се измъкнем. Твърде далече бяхме от Бъкип, а нямах никакво друго убежище, никакви други съюзници. А враната ни бе наблюдавала. Трябваше да се досетя.

Зарязах всякакви задръжки и се пресегнах за Нощни очи. Поне щях да знам дали е жив.

Докоснах го. Но вълната от болка, която ме заля, беше изпепеляваща. Открил бях единственото, което можеше да е по-лошо от това да не знам съдбата му. Беше жив и страдаше, и все още ме изключваше от мислите си. Хвърлих се срещу стените му, но той ме беше изключил. От яростта на защитата му се зачудих дали изобщо ме усеща. Напомняше ми за войник, стиснал здраво меча си, въпреки че вече не може да се бие… или за вълци, захапали се за гърлата и издъхващи заедно.

В пространството на този миг, в измъченото поемане на дъх, Петнистите се появиха. Превалиха хълма пред нас, а някои се появиха от гората вляво. Зад нас също идваха — през ливадите, петима-шестима. Едрият мъж на бойния кон яздеше с тях. Враната прелетя още веднъж над нас и този път гракът й бе присмехулен. Оглеждах напразно за пролука, която да ни позволи да избягаме. Нямаше. Докато се кача на Моя черна и препусна към някоя празнина, онези лесно щяха да я запълнят. Смърт яздеше към мен от всички посоки. Спрях и извадих меча си. Споходи ме глупавата мисъл, че щеше да е по-добре да умра с меча на Искрен в ръка, вместо с това обикновено оръжие. Зачаках.

Не препуснаха. Идваха бавно и неумолимо, като затваряща се примка. Може би им беше забавно как стоя и ги гледам. Това обаче ми остави достатъчно време за мислене. Прибрах меча и вместо него извадих ножа.

— Слез — казах тихо. Предан ме погледна отгоре, леко объркан. — Слез от коня — заповядах му и той се подчини, макар да се наложи да го подкрепя, преди вторият му крак да стъпи на земята. Хванах го през кръста и опрях ножа на гърлото му. — Съжалявам — казах му съвсем искрено. Увереността потече в жилите ми като ледена вода. — Но да умреш е по-добре от това, което ти готви тая жена.

Стоеше съвсем неподвижен. Не знаех дали защото не иска да рискува, или защото му е все едно.

— Откъде знаеш какво ми готви? — попита ме с безразличие.

— Защото знам какво щях да направя аз.

Това не беше съвсем вярно. Никога не бях взимал тялото и ума на друга личност, за да удължа живота си. Твърде благороден бях за това. Толкова благороден, че бях готов да убия моя принц, вместо да позволя да го използват така. Толкова благороден, че бях готов да го убия, макар да знаех, че тогава дъщеря ми също ще умре. Не исках да разчепквам повече това разсъждение. Тъй че задържах ножа на гърлото на единствения наследник на Искрен и загледах приближаващите се Петнисти. Изчаках ги да доближат и повиших глас:

— Приближите ли се още, ще го убия.

Едрият мъж на бойния кон беше водачът им. Вдигна ръце, за да спре настъпването на другите, но сам бавно продължи напред, сякаш за да изпита решимостта ми.

— Само едно движение на ръката ми и принцът е мъртъв — предупредих го.

— О, стига глупости — отвърна едрият мъж. Продължи бавно към мен. Моя черна изцвили питащо на коня му. — И какво ще направиш, ако спрем послушно? Ще стоиш тук, докато не умреш от глад ли?

— Пуснете ни, или ще го убия.

— Също толкова глупаво. Каква ни е изгодата от това? Ако не можем да го имаме, по-добре да е мъртъв. — Гласът му беше дълбок, отекващ и звучен. Имаше смугло благородно лице и седеше на коня си като воин. По друго време и на друго място щях да го видя и да го оценя като човек, достоен за приятелството ми. Спътниците му се изсмяха на жалките ми усилия да му се опълча. Той се приближи още малко. Едрият кон вдигаше високо краката си и очите му блестяха с връзката им — Осезание. — И помисли какво става, ако го убиеш, докато идвам към вас. Щом той умре, ще ни ядосаш ужасно. И пак ще си без никакъв шанс да избягаш. Съмнявам се, че дори ще можеш да ни принудиш да те убием бързо. Тъй. Ето го контрапредложението ми. Дай ни момчето и ще те убия бързо. Имаш думата ми за това.

Колко милостиво предложение! Сериозността му и грижливо подбраните думи ме убедиха, че ще го спази. Една бърза смърт звучеше доста примамливо, като си представих алтернативите. Но не исках да умра, без да имам последната дума.

— Добре. Но за вас той струва повече от моя живот. Освободете вълка и другия. Тогава ще ви предам принца и можете да ме убиете.

Принцът стоеше съвсем неподвижен в хватката ми. Едва долавях дъха му, но все пак усещах, че слуша, думите ми сякаш попиваха в него като вода в суха пръст. Тънката мрежа на Умение помежду ни ме предупреди, че става още нещо. Той се пресягаше към някого с нечестивата си смес от Осезание и Умение. Стегнах мускулите си, за да не би жената отново да наложи властта си над тялото му.

— Лъжеш ли? — попита Предан толкова тихо, че едва го чух. Но въпросът на Предан ли беше, или на жената?

— Казвам истината — излъгах искрено. — Ако освободят лорд Златен и вълка, ще те освободя. — В смъртта. А второто гърло, което щях да срежа, щеше да е моето.

Големият мъж на големия кон ми отвърна със смях.

— Много късно е за това, боя се. Те вече са мъртви.

— Не са.

— Не са ли? — Доближи се още.

— Щях да разбера, ако вълкът е умрял.

Вече не беше нужно да вика, та гласът му да стигне до мен. Заговори ми съвсем свойски.

— И точно затова е толкова неестествено да ни се противопоставяш. Признавам, това, че те накарах да отговориш само на този въпрос, е достатъчно, за да отложа смъртта ти. — В очите му грееше топлота към мен, а в гласа му се появи нотка на искрено любопитство. — Защо, в името на живота и смъртта, които Еда и Ел обграждат, се възправяш срещу собствения си вид? Харесва ли ти това, което правят с нас? Боят с камшици, бесенето, разчленяването и изгарянето? Защо ги поддържаш?

Извисих глас, за да ме чуят всички.

— Защото това, което искате да направите на това момче, е грешно! Това, което жената е направила на своята котка, е грешно! Нарекли сте се Петнисти и се гордеете с потеклото си, но вървите срещу онова, което учи Старата кръв. Как можете да извините онова, което тя е направила на котката си, да не говорим за това, което иска да направи на принца?

Светлината в очите на едрия мъж помръкна.

— Той е Пророк. Може ли да му се направи нещо, което да не е заслужил хилядократно?

При тези думи принцът се вкочани в ръцете ми.

— Лодвайн, в това ли вярваш наистина? — Младостта и неверието в гласа на Предан бяха покъртителни. — Толкова красиво ми говореше, докато пътувах с вас. Казваше, че ще стана кралят, който ще обедини своя народ в равенство и справедливост. Казваше, че…

Лодвайн поклати глава с презрение към наивността му.

— Щях да кажа всичко, за да те накарам да тръгнеш с нас по своя воля. Печелех време с красиви думи, докато връзката се вплете достатъчно здраво. Получих знаци през котката, че задачата е изпълнена. Пеладайн скоро вече ще може да те вземе. Ако го нямаше този нож на гърлото ти сега, вече щеше да те е взела. Но Пеладайн не желае да умре пак. Веднъж й е достатъчно. Смъртта й беше бавна, кашляше и се давеше, линееше с всеки ден. Дори смъртта на майка ми беше по-бърза. Обесиха я, вярно, но не беше още мъртва, докато я разсичаха на четири части, за да я хвърлят в огъня. А колкото до баща ми, сигурен съм, че времето, в което е гледал как войниците на Славен Пророка премахват майка ми, му се е сторило дълги години. — Усмихна се с омраза на Предан. Тъй че разбираш, връзката на семейството ми с Пророците е дълга. Дългът е стар, принц Предан. Мисля, че най-приятното време, което Пеладайн е имала през последната година, бяха часовете, през които замисляхме това за теб. Мисля, че е съвсем уместно един Пророк да възстанови един живот заради онези, които ми бяха отнети.

Ето това беше. Семето на омразата, от което бе покълнало всичко това. За сетен път не беше нужно Пророците да прозират надалече, за да разберат откъде иде злата им съдба. Капанът за принца бе заложен от наглостта и жестокостта на чичо му. Омраза бе и наследството, оставено ми от Славен. Но сърцето ми се затвори за съчувствието, което припламна в мен. Петнистите бяха мои врагове. Каквото и да бяха изтърпели, нямаха право на това момче.

— А какво е за теб Пеладайн, Лодвайн? — попитах. Подозирах, че знам отговора, но той ме изненада.

— Тя беше моята едноутробна сестра, моя близначка, толкова подобна на мен, колкото жена може да е на мъж. Лишен от нея, аз съм последният от моя род. Достатъчно основание ли е това за теб?

— Не. Но за теб е. Готов си на всичко, за да може тя да заживее отново в човешка плът. Готов си да й помогнеш да открадне тялото на това момче, та то да приюти ума й. Дори това да е противно на учението на Старата кръв, на което държим. — Гласът ми прокънтя, изпълнен с праведност. Дори думите ми да стъписаха някои от неговите воини, те не го показаха с нищо.

Лодвайн спря коня си на меч разстояние от нас. Наведе се напред и ме прикова с поглед.

— Тук има нещо повече от братска скръб. Скъсай връзките си с рода на Пророците и помисли за себе си. Помисли за своя вид. Забрави за старите ни обичаи да се ограничаваме. Старата кръв е дар от Еда и трябва да използваме този дар! Тук се крие огромна възможност, за всички нас, които носим Старата кръв. Имаме шанс да ни чуят. Нека Пророците признаят, че това, което легендата отдавна ни казва, е истина. Осезанието е в тяхната кръв толкова плътно, колкото и Умението. Това момче един ден ще е крал. Можем да го направим свой. Когато седне на трона, може да сложи край на преследването, което понасяме толкова дълго.

Прехапах долната си устна, уж дълбоко замислен. Лодвайн едва ли можеше да си представи какво решение претеглям всъщност. Ако изпълнех неговото желание, родът на Пророците все още щеше да има наследник, поне в тяло, ако не и в ум. Копривка можеше да изживее живота си, свободна от стягащата я паяжина на съдбата. А и нещо добро можеше да има в това, за Старата кръв и за Шестте херцогства. Трябваше само да предам Предан за живот в мъчение. Шутът и моят вълк можеха да си тръгнат свободни, а Копривка можеше да живее, а и Старата кръв след време навярно щеше да се освободи от преследванията. Дори и аз можех да живея. Предавам едно момче, което едва познавам, и купувам всичко това. Един-единствен живот срещу живота на всички други.

Взех решението.

— Ако реша, че казваш истината… — почнах и спрях. Вгледах се в Лодвайн.

— Ще минеш на наша страна?

Вярваше, че съм човек, хванат натясно между смъртта и компромиса. Оставих колебанието да блесне в очите ми и кимнах, много кратко. Вдигнах ръка и дръпнах яката си да я разхлабя. Мънистата на Джина лъснаха пред очите му. „Ти ме харесваш — замолих се. — Довери се на думите ми. Пожелай ме за приятел“. И изрекох словото си на страхливец:

— Мога да ви бъда полезен, Лодвайн. Кралицата очаква лорд Златен да й върне принца. Ако го убиете и принцът се върне сам, ще се зачудят какво е станало със Златен и защо. Ако ни оставите живи и им върнем принца, е, ще мога да обясня промените в поведението му. Те ще го приемат безусловно.

Очите му ме огледаха преценяващо. Видях как се самоубеждава.

— И лорд Златен ще приеме това, което казваш?

Изсумтях презрително.

— Той няма Осезанието. Има само очите си, които ще му кажат, че сме върнали принца жив и непокътнат. Ще мисли само за завръщането си като герой в Бъкип. Ще повярва, че съм договорил свободата на принца, и с радост ще заяви в двора заслугите си за това. Всъщност той ще е свидетел как го правя. Отведи ни там, където го държите. Нека да му го изиграем. Отпрати го с моя вълк да си върви по пътя и го увери, че двамата с принца ще го последваме. — Кимнах замислено, уж че потвърждавам мисълта за себе си. — Да, всъщност ще е най-добре той да е тръгнал. Не бива да види как жената завладява тялото. Може да се зачуди какво става с него. Нека лорд Златен си замине пръв.

— Изглеждаш доста загрижен за спасението му — подметна Лодвайн.

Свих рамене.

— Плаща ми добре за малко работа. И търпи моя вълк. Разбираме се вече от години. Такава работа не се намира лесно.

Лодвайн се усмихна широко, но в очите му долових скрито презрение към слугинската етика. Разтворих още яката си.

Той погледна към Предан. Момчето го гледаше, без да трепне.

— Имаме проблем обаче — отбеляза тихо Лодвайн. — Момчето няма изгода от сделката ни. Като нищо може да я издаде на лорд Златен.

Усетих как Предан си пое дъх, за да заговори. Стиснах го по-силно, за да мълчи, но той все едно заговори:

— Моят интерес е да живея — заяви високо. — В колкото и нещастно съществуване да се превърне това. И държа на котката. Защото тя ми е вярна, колкото и да е лъжлива сестра ти към двама ни. Няма да изоставя котката и да я предам. А ако ми отнеме тялото, може би това е цената, която трябва да платя за това, че позволих да ме излъжат с обещания за приятелство. И любов. — Гласът му беше твърд и звучен. Зад рамото на Лодвайн видях как двама от ездачите му извърнаха очи, наранени от думите на Предан. Но никой не се обади да го защити.

Устните на Лодвайн се извиха в усмивка.

— Значи се разбрахме. — Изпъна ръка към мен, сякаш искаше да запечатаме сделката с ръкостискане. Усмихна ми се обезоръжаващо. — Махни ножа от гърлото на момчето.

Усмихнах му се вълчи.

— А, не. Още не. Ти каза, че Пеладайн може да го завладее по всяко време. Възможно е, ако го направи, да решиш, че нямате нужда от мен. Можеш да ме убиеш, да оставиш сестра си да вземе момчето и след това да го представиш на лорд Златен, заложника, освободен, за да го върне в двора. Не. Ще го направим по моя начин. Освен това момчето може да промени намеренията си. Ножът му помага да помни, че ще стане, както аз кажа. — Доколко щеше да чуе Предан обещанието, стаено в тези думи? Задържах погледа си върху Лодвайн и не промених тона си. — Да видя лорд Златен на коня и пуснат на свобода, с моя вълк до него. И чак тогава, след като видя, че спазваш думата си, ще предам и момчето, и себе си на волята ти.

Хилав, много хилав план. Стратегията ми не стигаше по-далече от това да ни отведат при Шута и Нощни очи. Задържах усмивката и погледа си върху Лодвайн, но усетих как другите бавно подкараха конете си към нас. Стисках ножа здраво. В един момент принцът вдигна ръка и ме хвана за китката. Съвсем леко — макар да изглеждаше, че се съпротивлява на острието, не беше така. Всъщност като че ли искаше да го задържи на гърлото си.

— Добре, ще го направим както искаш — най-сетне отстъпи Лодвайн.

Качването на Моя черна бе доста непохватно, като се има предвид ножът до гърлото на принца, но се справихме. Предан беше някак прекалено отзивчив за жертва — боях се, че Лодвайн ще го забележи. Точно в този момент бях готов да дам какво ли не принцът да беше обучен по-добре в Умението. Нишката, която ни свързваше, бе твърде тънка, за да разбера мислите му, а и той не знаеше как да насочи ума си към моя. Можех да усетя само страха и решимостта му. Решимост за какво? Нямаше как да знам. Моя черна не беше доволна от двойния товар, който трябваше да носи, и сърцето ми се сви в лошо предчувствие. Не само рискувах да я нараня още по-лошо, но и нямаше начин да побегнем. Всяко потръпване на куцащия й крак бе като укор за мен. Но нямах избор. Яздехме след Лодвайн, другите Петнисти ни бяха обкръжили плътно. Не изглеждаха благоразположени. Разпознах едната жена от краткия ни сблъсък. Не видях никой от двамата мъже, с които се бях сразил. Доскорошните приятели на принца не показваха вече особено съчувствие и дружелюбие и към него. Той сякаш не ги виждаше, яздеше загледан право напред. Върхът на ножа ми бе опрян в ребрата му.

Яздехме към леса. Околността бе странно осеяна с могили и реших, че преди много време тук се е издигал някакъв град. Ливадите и горите отново бяха завзели земята, но земя, разравяна дълго от лемежа на плуга, остава завинаги по-равна. Мъх се беше хванал по каменните зидове, разделяли някога пасбищата, а около тях беше израсла трева, и трънаци и драки, които като че ли обичат такива каменисти места. „Никой не живее вечно — говореха сякаш стените. — Четири такива камъка, струпани един върху друг, ще надживеят всички твои мечти и ще стоят, когато твоите потомци отдавна ще са забравили, че си живял тук“.

Предан се беше смълчал. Държах ножа, опрян в ребрата му. Вярвам, че ако бях усетил жената да завладява тялото му, щях да натисна острието навътре. Умът му като че ли се беше отнесъл някъде. Използвах това време, за да огледам по-подробно Петнистите. Бяха дванадесет, с Лодвайн.

Стигнахме до пещера в един склон. Преди много време някой бе добавил каменни стени, за да я разшири. Останки от дървена порта висяха килнати. Кошара, помислих си. Добро място да се държат овцете през нощта, с пещерата за подслон, ако дъждът или снегът се усилят. Моя черна вдигна глава и изцвили за поздрав на Малта и другите три коня, вързани там. Изкарах ги всичко петнадесет. Внушителна сила, на която да се опълчиш, дори да бяхме повече от един.

Слязох от кобилата и смъкнах и принца. Той се олюля. Устните му помръдваха, все едно шепнеше, но не чух нищо. Очите му изглеждаха стъклени и унесени. Опрях отново ножа на гърлото му.

— Ако се опита да го вземе, преди да освободите другите, все пак ще го убия — предупредих Лодвайн.

Той ме погледна изненадано. После изрева:

— Пеладайн!

От пещерата изскочи ловна котка. Спря и ме прикова с изпълнения си с омраза поглед. Тръгна бавно към мен: не беше котешко прокрадване, а стъпката на разстроена жена.

Принцът я гледаше. Не каза нищо, но усетих хрипливата въздишка, изтръгнала се от него. Лодвайн клекна до котката и заговори тихо:

— Сключих сделка. Ако пуснем приятелите му на свобода, той ни дава принца непокътнат. Нещо повече, връща те в Бъкип и ти помага да те приемат там.

Не знам дали си казаха нещо, или Лодвайн просто прие, че е съгласна. Изправи се и каза високо:

— Влизай. Приятелите ти са там.

Последвах го в пещерата с ужасна неохота. Вън, на открито, все още имах някакъв шанс за бягство. Но вътре щяхме да сме заклещени. Единственото, което можех да си обещая, бе, че няма да получат принца. Да срежа гърлото му щеше да е работа за един миг. Не бях толкова сигурен, че мога да даря себе си с бърза смърт, още по-малко — Нощни очи и Шута.

Вътре гореше малък огън и при миризмата на печено стомахът ми изръмжа. В бивака им нямаше никакъв ред, приличаше по-скоро на разбойническа бърлога, отколкото на военен лагер. Това ме предупреди, че не бива да разчитам прекалено на властта на Лодвайн над хората му. Това, че го следваха, не означаваше, че са му подчинени. Заоглеждах пещерата, докато Лодвайн разговаряше тихо с хората, оставени да пазят. Не беше поставил никого начело на охраната. Очите им бяха приковани в него и се отдалечих. Никой не се възпротиви. Още носех талисмана на Джина над ризата си и се усмихвах обезоръжаващо. Явно беше, че влизам навътре в пещерата, а не се опитвам да избягам навън.

Това бе поредният знак колко неформално е командването на Лодвайн. Опасението ми, че Петнистите представляват нещо като войска Осезаващи, се стопи — всъщност бяха обикновена сбирщина.

Сърцето ми намери приятелите ми преди очите. Видях две свити на пода тела в дъното на пещерата. Не поисках разрешение. С ножа, опрян на гърлото на Предан, тръгнах към тях.

Към дъното таванът се снишаваше и пещерата се стесняваше.

Те спяха. Постелята им бе наметалото на Шута, тоест онова, което бе останало от тази великолепна дреха. Нощни очи се беше проснал на хълбок, потънал в изтощителен сън. Шутът лежеше до него, беше го прегърнал. Бяха мръсни. Шутът бе с превръзка на челото. Златото на кожата му бе станало болезнено жълто, а едната страна на лицето му беше покрита с отоци. Някой му беше взел ботушите и малките му бледи ходила изглеждаха отекли и уязвими. Гърлото на Нощни очи беше зацапано с кръв и слюнка, а дъхът му хриптеше.

Исках да падна на колене до тях, но се боях да сваля ножа от гърлото на Предан.

— Хайде — подканих ги тихо. — Събудете се. Дойдох.

Ушите на вълка трепнаха, после той отвори едното си око и ме погледна. Помръдна глава и това събуди Шута. Той отвори очи и ме зяпна невярващо. Отчаяние разкриви лицето му.

— Ставайте — казах тихо. — Сключих сделка с Петнистите. Трябва да се приготвите за тръгване. Можете ли да вървите?

Шутът гледаше ококорено като дете, събудено посред нощ от дълбок сън. Надигна сковано гръб.

— Аз… Каква сделка? — Погледна талисмана на шията ми, ахна тихичко и извърна поглед настрани. Придърпах яката. По-добре беше талисманът да не замайва ума му точно сега, нямаше нужда изкуствено внушена обич да го кара да не иска да си тръгне.

Лодвайн идваше към нас, ловната котка на Предан пристъпваше до него. Не изглеждаше доволен, че говоря с пленниците му, без да присъства. Заговорих бързо и силно, та гласът ми да стигне до него.

— Вас двамата ви освобождават или убивам принца. Но след като ви освободят, двамата с принца ще ви последваме. Повярвай ми.

И с това времето ми да им говоря свърши. Вълкът се надигна тромаво, задницата му се олюля и той залитна. Миришеше мръсно, на стара кръв, пикня и гной. Не можех да го погаля — зает бях да заплашвам живота на принца. Той опря глава в крака ми и мислите ни потекоха при допира.

О, Нощни очи.

Малки братко. Лъжеш.

Да. Лъжа ги всички. Можеш ли да върнеш Немиришещия в Бъкип?

Вероятно не.

Олеква ми на сърцето да чуя това. Много по-добре е от „Всички ще умрем тук“.

Бих предпочел да остана и да умра до теб.

Бих предпочел да не видя това. Ще ме отвлече от онова, което трябва да направя.

А Копривка?

Тази мисъл бе по-трудна за споделяне с него. Не мога да отнема живота на един заради друг. Нямам това право. Ако всички трябва да умрем, тогава… Мислите ми замряха. Сетих се за странните мигове, които бях споделил в потока на Умението с онова друго, необятно присъствие. Потърсих някаква утеха за нас. Може би Шутът греши и времето не може да бъде отклонено от своя курс. Може би всичко е предопределено много преди да се родим. Или може би следващият Бял ясновидец ще избере по-добър Катализатор.

Усетих как отхвърли философския ми размисъл. Подари му чиста смърт тогава.

Ще се опитам.

Беше най-тънката струйка мисъл помежду ни, просмукала се през неговата болка и разсъдливост. Беше като дъжд след суша. Проклех се заради всичките години, в които бяхме споделяли това, а бях оставял душата си да копнее за Умението. Краят на това споделяне надвисна над мен и не само осъзнах пълната сладост на всичко, което бяхме познали. Моят вълк беше на крачка-две от смъртта. Аз вероятно щях да се самоубия или да бъда убит, преди да свърши този следобед. Дилемата какво щеше да направи един от нас, когато другият умре, ни бе изтръгната и заменена с реалността. Никой от двама ни нямаше да продължи вечно.

Шутът се бе изправил. Златните му очи потърсиха отчаяно лицето ми, но не смеех да му издам нищо. Стегна се и когато Лодвайн заговори, отново стана лорд Златен. Гласът на водача на Петнистите беше звучен и гладък, силата му на убеждение — като загръщащо топло наметало. Всички ни гледаха.

— Приятелят ви го каза накратко. Успях да му докажа убедително, че нямахме никакво намерение да нараним принца, само да му дадем възможност сам да види, че онези, които наричате Осезаващи, не са зли същества, а просто хора с особен дар от Еда. Единствено това желаехме — нашият принц да разбере това. Съжаляваме за дълбокото ни неразбирателство и за това, че пострадахте, докато се разберем. Но сега можете да вземете коня си и да си отидете свободно. Вълкът също. Вашият приятел и принцът скоро ще дойдат след вас. Всички ще се върнете в Бъкип. Искрената ни надежда е, че принц Предан ще говори там в наша защита.

Очите на лорд Златен пробягаха от Лодвайн към мен и обратно и той попита високомерно:

— А причината за ножа е…?

Усмивката на Лодвайн беше повече от красноречива.

— Вашият слуга няма голямо доверие в нас, опасявам се. Въпреки уверенията ни смята, че трябва да заплашва принц Предан, докато не се увери, че сте освободени. Поздравявам ви, че имате толкова верен слуга.

Цяло стадо добитък можех да преведа през пукнатината в логиката му. Леко проблясване в очите на лорд Златен ми показа съмненията му, но при бавното ми кимване той също кимна късо. Не знаеше играта, но ми се доверяваше. Преди да е изтекъл този ден, щеше да се проклина за доверието си. Затворих сърцето си пред тази мисъл. Тази жалка сделка бе най-доброто, което можех да направя.

— Милорд, вземете кучето ми и тръгнете. Скоро ще ви последвам с принца.

— Съмнявам се, че ще можем да вървим бързо и да стигнем далече днес. Кучето ти е тежко ранено.

— Не е нужно да бързате. Скоро ще ви догоня и ще можем да продължим заедно.

Лицето на лорд Златен остана угрижено, но спокойно. Може би само аз си давах сметка за всичко, което се бореше в него. Ситуацията му изглеждаше нелогична, но аз явно исках да вземе вълка и да се махнат оттук. Почти видях как направи избора си. Наведе се, за да вдигне пищното доскоро наметало, сега зацапано с кръв и пръст. Изтърси го, а след това го заметна на раменете си все едно все още беше хубава дреха.

— Ботушите ще ми бъдат върнати, разбира се. И конят ми. — Благородническият тон се беше върнал в гласа му.

— Разбира се — съгласи се Лодвайн, но забелязах няколко намръщени лица в тълпата зад него. Малта беше великолепна кобила, богата награда за онзи, който беше пленил лорд Златен.

— Тогава ще тръгнем. Том, ще очаквам да ни последваш незабавно.

— Разбира се, господарю — излъгах вяло.

— С принца.

— Няма да ви последвам без него — обещах искрено.

— Чудесно. — Лорд Златен ми кимна, но очите на Шута ми хвърлиха тревожен поглед. Когато се обърна към Лодвайн обаче, лицето му беше ледено. — Държахте се с мен като пътни разбойници. Няма да мога да скрия състоянието си от кралицата и дворцовите стражи. Наистина имате късмет, че с Том Беджърлок сме готови да потвърдим пред нея, че сте разбрали грешките си. В противен случай, убеден съм, че тя ще прати войските си да ви избият като паплач.

Беше съвършен в ролята на оскърбения благородник, но все пак едва не му изревах да млъкне и да се маха, докато все още има време. През цялото време мъглекотът гледаше Предан, както домашна котка дебне миша дупка. Можех почти да усетя жаждата на жената да го завладее напълно. Не хранех вяра, че ще остане вярна на сделката на Лодвайн повече от тълпата му. Посегнеше ли да го вземе, покажеше ли Предан някакъв признак, че тя го завладява, щеше да се наложи да го убия, все едно дали Шутът се е спасил, или не. Отчаяно исках с Нощни очи да се махнат. Усмихнах се, надявах се усмивката ми да не прилича на озъбване, докато лорд Златен бе приковал Лодвайн с погледа си. След това дръзна да обходи струпалата се тълпа със златните си очи. Не бях сигурен те какво си помислиха, но моето твърдо убеждение бе, че запомня всяко лице. Забелязах, че погледът му събуди гнева на много от тях.

И през цялото това време държах принца, с ножа на гърлото му, откуп за живота на моите приятели. Той стоеше неподвижно, все едно не мислеше за нищо. Срещаше спокойно погледа на котката. Не смеех да гадая какво си разменят, дори когато котката извърна очи от него.

Гняв стегна за миг лицето на Лодвайн, но той го овладя.

— Разбира се, че трябва да докладвате на кралицата. Но когато тя чуе разказа на сина си за преживяното с нас, може би ще прояви повече съчувствие към положението ни. — Махна с ръка и след кратко колебание спътниците му се разстъпиха. Не завиждах на лорд Златен, че трябва да мине през този тунел от омраза.

Погледнах Нощни очи. Той се подпря на крака ми и се притисна силно за миг. Фокусирах ума си до върха на игла. Иди в пръстта, колкото можеш по-скоро. Изведи го от пътя и се скрийте колкото може по-добре.

С каква скръб ми отвърна! След това умовете ни се разделиха. Нощни очи закрета след Шута. Тромаво, но с достойнство. Не знаех докъде може да стигне, но поне нямаше да умре в тази пещера, обкръжен от хрътки и ловни котки, които го мразеха. Шутът щеше да е до него. Това бе единствената утеха, която можех да намеря за себе си.

Входът на пещерата беше дъга от светлина. В ореола й видях как доведоха Малта. Шутът хвана юздите й, но не я яхна. Поведе я много бавно, заради Нощни очи. Взрях се след тях: мъж, кон и вълк, които си отиваха от мен. Фигурите им се смалиха и отново усетих Предан в пръстена на ръката ми; дъхът му бе влязъл в ритъм с моя. Животът си отиваше от мен и прегръщах смъртта.

— Наистина съжалявам — прошепнах в ухото му. — Ще го направя бързо.

Синът ми вече знаеше. Отговорът му бе като най-лекият полъх.

— Още не. Едно кътче все още си е мое. Мога да я задържа още малко, мисля. Ще им позволим да стигнат колкото може по-далече.