Мисията на шута

Глава 11Кулата на Сенч

Както винаги Сенч беше планирал нещата добре. Мълчаливият му вестоносец изглеждаше доста добре запознат с порядките му. Предобеда на следващия ден бяхме подменили изтощените си коне с други два в една порутена селска къща. Пътувахме през кафяви, съсухрени от лятото хълмове и оставихме и тези два коня в една рибарска колиба. Там ни очакваше малка лодка и навъсеният й екипаж бързо ни подкара нагоре покрай брега. Слязохме на кея в малък търговски пристан, където в един занемарен хан ни чакаха поредните два коня. Запазих мълчание като водача ми и никой не ме разпитваше за нищо по пътя. И да се плащаше за услугите, така и не видях. Винаги е най-добре човек да не вижда нещо, което е замислено да се крие. Конете ни откараха до друга очакваща ни лодка, този път с покрита палуба, цялата вмирисана на риба. Порази ме, че се приближавахме към Бъкип не само по най-бързия възможен маршрут, но и по най-малко вероятния. Ако някой следеше пътищата към Бъкип за нас, щеше да остане разочарован.

Замъкът Бъкип е построен на една негостоприемна ивица от крайбрежието. Издига се, висок и черен, над скални стръмнини, но предлага великолепна гледка над устието на река Бък. Който владее този замък, контролира търговията по реката. Тъкмо по тази причина е бил построен там. Капризите на историята са го направили седалище на властта на фамилията на Пророка. Град Бъкип се е вкопчил в стръмнините под замъка като лишей по камък. Половината от него е построена върху докове и кейове. Като момче си мислех, че градът се е разраснал толкова, колкото е възможно, предвид географията си, но в следобеда, когато подходихме към него от морето, разбрах, че съм грешил. Човешката изобретателност се беше наложила над суровостта на природата. Сега по скалните стръмнини се виеха терасирани улици и малки къщи и дюкяни си бяха намерили място, където да се вкопчат в тях. Къщите ми напомняха за лястовичи гнезда и се зачудих какви ли сътресения понасят през зимните бури. Пилони бяха набити в черния пясък и скалите над плажните ивици, където някога бях тичал и играл с Моли и други деца. Сега по тези платформи клечаха складове и ханове и по време на прилива човек можеше да привърже съда си направо до входовете им. Нашата рибарска лодка направи точно това и аз последвах немия си водач „на сушата“ по дървен пасаж.

Малката лодка отплава, а аз се ококорих като селяк, дошъл за първи път в град. Разрасналото се строителство и оживената търговия с лодки показваха, че Бъкип процъфтява, но това не можеше да ми донесе радост. И последното свидетелство за детството ми бе заличено. Мястото, от което едновременно се боях и в което копнеех да се върна, вече го нямаше, погълнато от това оживено търговско пристанище. Огледах се за мълчаливия си водач, но той беше изчезнал. Задържах се още малко там, където ме беше оставил — вече подозирах, че няма да се върне. Беше ме довел в град Бъкип. Оттук насетне нямах повече нужда от водач. Сенч не обичаше някой от хората му за контакт да знае всяка брънка от заплетените пътища, водещи до него. Метнах на рамо малката си пътна торба и тръгнах.

Може би, помислих си, докато крачех по тесните стръмни улици на Бъкип, Сенч дори не знаеше, че ще предпочета сам да извървя тази част от пътуването си. Не бързах. Знаех, че ще мога да се видя с него едва след полунощ. Оглеждах познатите ми някога улици и пресечки и не намирах нищо, което да ми е напълно познато. Като че ли всяка постройка, която можеше да изпълни с още един етаж, го беше направила, а на някои от по-тесните улици балконите отгоре почти се долепяха, тъй че човек вървеше през непрекъснат сумрак. Откривах гостилници, които бях навестявал, и дюкяни, в които бях пазарувал, зървах дори лицата на стари познати, обременени с петнайсет години опит. Но никой не възкликваше от изненада или от радост, че ме вижда. Като чужденец, бях видим само за момчетата, продаващи горещи банички на улицата. Купих си една за меден петак и я изядох, докато вървях. Вкусът на лютивия сос и парчетата речна риба в нея беше вкусът на самия град Бъкип.

Свещарницата, някога собственост на бащата на Моли, сега се беше превърнала в шивашки дюкян. Не влязох. Вместо това отидох до таверната, която някога бях посещавал. Беше точно толкова тъмна, опушена и пълна с народ, колкото я помнех. На тежката маса в ъгъла все още личаха небрежните драсканици на Кери. Момчето, което ми донесе бира, беше твърде малко, за да ме познава изобщо, но разбрах кой му е бащата по бръчката на челото му и се зарадвах, че търговията е останала в ръцете на същата фамилия. От една бира станаха две, после три, а четвъртата свърши преди вечерният здрач да започне да се промъква по улиците. Никой не каза и дума на киселия пиещ сам чужденец, но аз слушах все пак. Но какъвто и спешен проблем да беше принудил Сенч да ме призове, явно не беше обществено достояние. Чух само клюки за годежа на принца, оплаквания за разстроилата търговията война на Бинград с Халкида и тукашните недоволства за много странното време напоследък. От ясно и кротко нощно небе мълния поразила изоставен склад във външния двор на замъка и разбила покрива. Поклатих глава, като чух тази приказка. Оставих един петак бакшиш на момчето и метнах отново торбата си на рамо.

Напуснал бях Бъкип като мъртвец в ковчег. Едва ли щях да се върна по същия начин, но все пак се побоях да подходя към главната порта. Някога бях познато лице за стражевата кабинка. Колкото и да се бях променил, все пак нямаше да рискувам да ме познаят. Ето защо отидох до едно място; което двамата със Сенч знаехме, таен изход от двора на замъка, който Нощни очи бе открил още като пале. През тази малка пролука в отбранителната система на Бъкип кралица Кетрикен и Шутът някога бяха избягали от заговора на принц Славен. Тази нощ аз щях да се върна през нея.

Но когато отидох там, открих, че процепът в стените, пазещи Бъкип, отдавна е запушен. Обрасъл беше с гъста паламида. Близо до трънаците, седнал кръстато на голяма везана възглавница, златокос младеж с явно благородно потекло свиреше с ненадминато умение на тънка флейта. Щом се приближих, той довърши мелодията с пищен букет от звуци и остави инструмента.

— Шуте — поздравих го с обич, не особено изненадан.

Той килна глава към мен, направи ми физиономия и провлече в отговор:

— Любими!

След това се ухили, скочи на крака и пъхна флейтата в пазвата на обшитата си с дантела риза. Посочи възглавницата си.

— Радвам се, че си взех това. Имах чувството, че може да се позадържиш из града, но не предполагах, че ще чакам толкова дълго.

— Променило се е тук — казах неуверено.

— Не е ли така с всички ни? — отвърна той и за миг долових нотка на жал в гласа му. Но мигът свърши бързо. Той оправи припряно златната си коса и махна едно листо, кацнало на клина му. Посочи отново възглавницата си. — Вземи това и ме последвай. Да побързаме. Очакват ни. — Сприхаво заповедният му тон напълно подобаваше на суетно конте от знатната класа. Извади от ръкава си копринена кърпа и попи въображаемата пот от долната си устна.

Не можех да не се усмихна. Толкова ловко и с лекота играеше ролята си.

— Как ще влезем?

— През парадната порта, разбира се. Не се бой. Пуснал съм приказка, че лорд Златен е много недоволен от качеството на слугите, които е намерил из град Бъкип. Никой не ме е устроил, затова днес отидох да посрещна един кораб, който ми докара чудесен човек, макар и грубоват малко, препоръчан ми от първия слуга на втория ми братовчед. Том Беджърлок се казва.

Тръгна пред мен. Взех възглавницата и го последвах.

— Тъй значи. Аз ще съм твоят слуга? — попитах с кисела насмешка.

— Естествено. Идеалното прикритие. Ще си буквално невидим за всички благородници в Бъкип. Само другите слуги ще говорят с теб, а тъй като възнамерявам да си един изтормозен, отруден, бедно облечен лакей на горделив, високомерен и непоносим млад господар, просто няма да имаш време изобщо да се социализираш. Изобщо. — Изведнъж спря и погледна през рамо. Едната му тънка дългопръста ръка почеса брадичката, докато ме гледаше отвисоко. Светлите му вежди се сбраха, кехлибарените очи се присвиха и той се сопна: — И да не си посмял да срещаш погледа ми, господинчо! Наглост няма да търпя! Стой изправен, знай си мястото и дума да не си ми продумал без мое разрешение. Ясно ли е?

— Напълно — отвърнах му и се ухилих.

Той продължи да ме гледа навъсено. После ядът му се замени с недоволно раздразнение.

— Фицрицарин, играта се издънва, ако не можеш да играеш тази роля и да я играеш до дупка. Не само когато сме в Голямата зала на Бъкип, но във всеки момент, всеки ден, докато има и най-нищожен шанс да ни видят. Аз съм лорд Златен, откакто съм пристигнал, но все още съм нов в двора на кралицата и хората ще се вторачват. Сенч и кралица Кетрикен направиха всичко, което можаха, за да ми помогнат в тази хитрина, Сенч, защото схвана колко полезен може да съм така, а кралицата — защото чувства, че наистина заслужавам да се отнасят с мен като с благородник.

— И никой ли не те позна? — прекъснах го невярващо.

Той кривна глава.

— Какво ще познаят, Фиц? Мъртвешки бялата ми кожа и безцветните очи? Пъстрите ми дрехи и боядисаното лице на дворцов шут? Подскоците ми, лудориите и дръзките шеги?

— Аз те познах в мига, в който те видях — напомних му.

Той се усмихна топло.

— Точно както аз познах теб и бих те познал още щом те видя след още десет живота. Но малцина други биха могли. Сенч с погледа му на убиец ме засече и уреди частна аудиенция, на която се представих на кралицата. Неколцина други ми хвърлят любопитни погледи от време на време, но никой не би дръзнал да се изпречи на лорд Златен и да го попита дали преди петнайсет години случайно не е бил шут на крал Умен в същия този двор. Възрастта ми ги обърква, както и цветът на кожата ми, както и поведението ми, както и богатството ми.

— Но как може да са толкова слепи?

Той поклати глава и се усмихна на невежеството ми.

— Фиц, Фиц. Та те изобщо не виждаха мен, преди всичко. Виждаха само един шут и чудак. Съзнателно не приех никакво име, когато дойдох тук първия път. За повечето лордове и дами в Бъкип аз бях просто глумецът. Чуваха шегите ми и виждаха щуротиите ми, но никога не виждаха самия мен. — Въздъхна и ме погледна замислено. — Ти го превърна в име. Шутът. И ти ме видя. Срещаше очите ми, докато другите гледаха настрани, безразлични. — Зърнах за миг върха на езика му. — Никога ли не си се досещал колко ме плашеше? Това, че всичките ми лудории бяха безпомощни пред очите на едно малко момче?

— Ти самият беше още дете — подчертах притеснено.

Той се поколеба. Забелязах, че нито се съгласява с мен, нито не, но продължи:

— Стани мой верен слуга, Фиц. Бъди Том Беджърлок, всяка секунда и всеки ден, в който си в Бъкип. Това е единственият начин да се опазим и двамата. И единственото прикритие, под което можеш да помогнеш на Сенч.

— Какво точно иска Сенч от мен?

— Това е по-добре да се чуе от неговите уста, отколкото от моите. Хайде. Стъмва се. Град Бъкип се е разраснал и променил, както и самият замък. Ако се опитаме да влезем след стъмване, като нищо може да ни върнат.

Беше станало късно, докато говорехме, дългият летен ден вече гаснеше. Той поведе и аз го последвах към стръмната улица, водеща към главната порта на замъка Бъкип. Задържахме се под дърветата да пропуснем един уличен продавач на вино, преди да излезем на калдъръма. А след това Шутът — не, лорд Златен — продължи напред, а покорният му слуга Том Беджърлок се затътри след него, понесъл бродираната му възглавничка.

На портата ни пуснаха, без да задават въпроси, и аз го последвах по петите, незабелязан. Стражите на портата носеха синьото на Бъкип, кожените им елеци бяха извезани със скачащия елен на Пророка. Сърцето ми неочаквано се сви от тези дребни неща. Примигах, закашлях се и потърках очи. Шутът прояви милостта да не поглежда през рамо.

Замъкът се беше променил точно толкова, колкото и градът, вкопчен в скалите под него. Като цяло одобрявах промените. Минахме покрай нова и по-голяма конюшня. Старите кални коловози бяха покрити с каменна настилка. Зачудих се дали това се дължи на планинското чувство за ред на Кетрикен, приложено към цитаделата, или е просто резултат от мира в страната. Всичките години, които бях преживял в Бъкип, бяха години на набези на външноостровитяните или на открита война накрая. Относителният мир бе донесъл възобновяване на търговията и то не само със страните на юг от Шестте херцогства. Нашата история на търговски обмен с Външните острови бе толкова дълга, колкото и историята на боеве с тях. Когато пристигнах, бях видял корабите на Външните острови, с платна, както и с гребла.

Минахме през Голямата зала. Лорд Златен крачеше властно напред, а аз ситнех по петите му, навел очи. Две дами го задържаха за кратко, за да го поздравят. Мисля, че точно тогава ми беше най-трудно да поддържам прикритието си на слуга. Докато Шутът някога беше вдъхвал неудобство или открита неприязън, то лорд Златен го посрещаха с пърхане на ветрила и мигли. Той омая и двете с множеството си изискани комплименти за дрехите, прическите и благоуханията им. Разделиха се с него с неохота, а той ги увери колко ужасно съжалява, че се налага да ги остави, но трябвало да покаже на новия си слуга задълженията му, а те знаели колко досадно занимание е това. Човек просто не можел да намери вече добри слуги и макар този да бил дошъл с високи препоръки, вече бил доказал, че е малко бавно схватлив и ужасно провинциален. Е, човек трябвало да се примири с това, което можел да намери в днешно време, и той се надявал, че ще има удоволствието да сподели компанията им следващия ден. Възнамерявал да се поразходи из градините с мащерка след закуска, дали щели да благоволят да му правят компания?

Щели, разбира се, с най-голямо удоволствие, и след още няколко кръга разменени любезности най-сетне ни пуснаха да продължим по пътя си. Лорд Златен бе получил апартамент в западното крило на цитаделата. По времето на крал Умен тези помещения бяха смятани за по-нежелани, тъй като имаха изглед към хълмовете зад цитаделата и към заник слънце, вместо към водата и изгрева. В онези дни те бяха обзаведени по-скромно и бяха смятани за подходящи за по-дребни благородници.

Или статутът на помещенията се беше променил, или Шутът се беше оказал твърде разточителен с личните си пари. По негов знак му отворих тежка дървена врата и влязох след него в покои, където вкусът и качеството бяха удовлетворени в еднаква степен. Тъмнозелено и наситенокафяво доминираха в дебелите килими по пода и обилно тапицираните столове. През една открехната врата зърнах огромно ложе, отрупано с дебели възглавници, с пухен дюшек и с толкова тежки завивки, че и в най-студената зима в Бък никакво течение нямаше да стигне до лежащия в него. За лятното време тежките завеси бяха издърпани и вързани с копринени въженца с пискюли, а спуснатият дантелен балдахин бе достатъчен, за да държи на разстояние всякакви хвърчащи насекоми. Безбройните одежди в резбованите ракли и гардероби заплашваха да се изсипят като водопад и да запълнят стаята. Витаеше атмосфера на богато и весело безредие, в пълен контраст с аскетичната стаичка на Шута в кулата, която помнех.

Лорд Златен се отпусна тежко в един от столовете, докато аз тихо затварях вратата. Последен лъч светлина от спускащото се на запад слънце нахлу през високия прозорец и сякаш случайно падна върху него. Той събра изящните си длани пред лицето си и отпусна глава върху възглавниците, а аз изведнъж разбрах съзнателната хитрина в избора на мястото на стола и в позата му. Цялата тази пищна стая бе декор за златната му прелест. Всеки цвят бе грижливо избран, всяка мебел бе поставена така, че да се постигне точно тази цел. В това място и време той сияеше в медената светлина на залеза. Вдигнах очи, за да преценя подреждането на свещите, ъглите, под които бяха поставени столовете.

— Заемаш мястото си като фигура, пристъпваща в грижливо композиран портрет — отбелязах тихо.

Той се усмихна. Явното му задоволство от комплимента потвърди думите ми. След това се изправи, пъргаво като котка. Ръката му се изви в изискан жест, докато сочеше всяка врата, извеждаща от стаята.

— Моята спалня. Тоалетната ми. Интимната ми стая. — Тази врата беше затворена, както и последната. — И твоята стая, Том Беджърлок.

Не го попитах за „интимната“ му стая. Отдавна знаех нуждата му да се усамотява. Открехнах вратата към моята квартира. Малка тъмна стая. Нямаше прозорец. Щом очите ми се приспособиха, успях да различа тесен нар в ъгъла, умивалник и малък скрин. Имаше само една свещ, в свещник на умивалника. Това беше всичко. Обърнах се към Шута и го погледнах озадачено.

— Лорд Златен е празноглав и користолюбив — обясни той с хитра усмивка. — Остроумен е и с хаплив език, и много обаятелен за приятелите си, но крайно пренебрежителен към хора с по-долно положение. Тъй. Твоята стая отразява точно това.

— Никакъв прозорец? Камина?

— С нищо не е по-различна от стаите на повечето слуги на този етаж. Има обаче едно изключително предимство, което липсва на повечето други.

Огледах отново стаята.

— Каквото и да е то, не го виждам.

— Защото така трябва. Ела.

Хвана ме за ръка и ме въведе в тъмната стаичка. Затвори плътно вратата зад нас. Моментално потънахме в пълен мрак. Заговори ми тихо:

— Винаги помни, че вратата трябва да е затворена за тази работа. Ето тук. Дай ръка.

Подчиних се и той опря ръката ми на грубия камък до вратата.

— Защо трябва да правим това на тъмно? — попитах.

— За да не губим време с палене на свещи. А и това, което ти показвам, не може да се види, усеща се само на допир. Ето. Усещаш ли го?

— Мисля, че да. — Беше съвсем лека неравност в камъка.

— Измери го с ръка или както предпочиташ, за да се научиш къде е.

Подчиних се и открих, че е на шест педи от ъгъла на стаята и на височината на брадичката ми.

— А сега какво?

— Натисни. Леко. Не му трябва много.

Послушах го и усетих как камъкът много леко се измести под дланта ми. Чу се леко изщракване, но не от стената пред мен. Дойде някъде отзад.

— Насам — каза Шутът и ме поведе в тъмното към противоположната стена на стаичката. Отново опря ръката ми на стената и ми каза да натисна. Тъмнината отстъпи на добре смазани панти — камъкът се оказа само декор, който се плъзна встрани при допира ми. — Много е тихо — каза одобрително Шутът. — Явно го е смазал.

Премигнах, та очите ми да се приспособят към смътната светлина, която струеше отгоре. След миг вече виждах много тясното стълбище, което водеше нагоре.

— Мисля, че те очакват — каза Шутът с аристократичната си насмешка. — Също като лорд Златен, но в съвсем различна компания. Ще те освободя от задълженията ти на първи слуга, поне за тази нощ. Свободен си, Том Беджърлок.

— Благодаря, господарю — отвърнах му със сарказъм и извих врат нагоре да огледам стъпалата. Бяха каменни, явно взидани в стената още когато замъкът е бил строен. Сивкавата светлина, която струеше отгоре, явно беше естествена.

Ръката на Шута за миг се отпусна на рамото ми и той промълви със съвсем друг тон:

— Ще оставя в стаята ти запалена свещ. — Стисна рамото ми приятелски. — И добре дошъл у дома, Фицрицарин.

Обърнах се и го погледнах.

— Благодаря, Шуте.

Кимнахме си, странно официално сбогуване, и се заизкачвах по стъпалата. На третото чух зад себе си леко изщракване и погледнах през рамо. Вратата беше затворена.

Изкачвах се дълго. После стълбището зави и видях източника на светлината. Тесни отвори, по-тесни и от амбразури, пропускаха последните лъчи на залязващото слънце. Светлината заглъхваше и изведнъж осъзнах, че щом слънцето залезе, ще потъна в абсолютен мрак. В този момент стигнах до коридор. Честна дума, мишият лабиринт на Сенч от тунели, стълбища и коридори в стените на замъка Бъкип се оказа много по-огромен, отколкото изобщо си бях представял. Затворих за миг очи и си представих плана на замъка. След кратко колебание избрах посока и продължих. Докато вървях, от време на време долавях гласове. Малки шпионски дупки ми предлагаха достъп до спални и гостни, осигуряваха и оскъдна светлина в дългите тъмни отсечки на коридора. Забелязах в една ниша забравено прашно дървено столче. Седнах и надникнах през тесния процеп към частен салон за аудиенции, познах го от службата си при крал Умен. Явно великолепната дърворезба, обрамчила камината, прикриваше този наблюдателен пост. След като се посъвзех, станах и продължих.

Най-сетне видях жълтеникаво сияние в тайния проход далече пред мен. Забързах натам и се натъкнах на завой в коридора и дебела свещ, горяща в стъкленица. По-натам, при следващата пресечка, зърнах втора свещ. Оттам насетне ме водеха малки светлини, докато не се изкачих по много стръмно стълбище и изведнъж не се озовах в малка каменна стая с тясна врата. Вратата се открехна при допира ми и пристъпих иззад винения килер в стаята на Сенч в кулата.

Огледах помещението с нови очи. В момента беше празно, но в камината пращеше огън, а отрупаната маса ми подсказа, че наистина ме очакват. Огромното ложе беше отрупано със завивки, възглавници и кожи както винаги, но гъстата паяжина, заплетена между прашните гоблени, говореше за занемареност. Сенч явно все още използваше тази стая, но вече не спеше в нея.

Крадешком надзърнах към работния кът в залата, покрай отрупаните със свитъци скринове и рафтове със загадъчни инструменти. Често, когато човек се върне на мястото, където е минало детството му, нещата изглеждат по-малки. Онова, което е било загадъчно и достъпно единствено за възрастните, изведнъж изглежда обичайно и рутинно в очите на зрелия.

Не такъв беше случаят с работния кът на Сенч. Бурканчетата с грижливо написани с отривистия му почерк етикети, почернелите котлета и зацапаните чукала, разпилените билки и задържалите се из въздуха миризми все още ме омайваха с чародейството си. Осезанието и Умението бяха мои, но странните химии, които практикуваше Сенч, бяха магия, която така и не бях усвоил. Тук аз все още бях чирак, който знае само основното от сложните познания на своя майстор.

Пътуванията ме бяха понаучили на едно-друго. Онази лъскава покрита с плат плитка купа ей там трябваше да е съд за гледане. Виждал бях такива да се използват от гадатели в градовете на Халкида. Сетих се за нощта, когато Сенч ме беше събудил от пиянския ступор, за да ми каже, че Чистият залив е нападнат от пирати. В онази нощ не бях имал време да попитам как го е разбрал. Винаги бях предполагал, че му е съобщено по птица. Сега се зачудих.

Камината в работния кът беше изстинала, но по-чиста, отколкото я помнех. Зачудих се кой ли е новият му чирак и дали ще го срещна. Разсъжденията ми бяха прекъснати от тихото изскърцване на затваряща се врата. Обърнах се и видях Сенч до един скрин със свитъци. За първи път осъзнах, че в стаята няма никакви явни врати. Дори тук всичко беше все още заблуда. Той ме поздрави с топла, макар и уморена усмивка.

— А, ето те най-сетне. Когато видях лорд Златен да влиза с усмивка в Голямата зала, разбрах, че ще ме очакваш тук. О, Фиц, представа нямаш колко съм облекчен, че те виждам.

Ухилих се.

— През всичките ни години заедно не мога да си спомня по-злокобно посрещане от твоя страна.

— Времето е злокобно, момчето ми. Заповядай, седни, яж. Винаги сме разсъждавали най-добре на пълна маса. Толкова неща имам да ти разкажа, а най-добре ще е да ги чуеш на пълен стомах.

— Пратеникът ти не ми каза много — признах, докато сядах до малката щедро отрупана маса. Имаше сирена, сладкиши, студени меса, сочни зрели плодове и сладко ухаещи хлебчета. Имаше и вино, както и бренди, но Сенч започна с чай от глиненото гърне, затоплено на края на огнището. Посегнах към него, но той ме спря с махване на ръката.

— Ще сипя още вода — подхвърли и окачи на куката котле, за да кипне. Видях как отпи със свити устни от тъмната течност в чашата си. Напитката като че ли не му достави удоволствие, но той се отпусна с въздишка в стола си. Не казах нищо.

Докато пълнех блюдото си, Сенч заговори:

— Пратеникът ми ти е казал толкова, колкото знаех и аз, което беше нищо. Една от най-важните ми задачи беше това да не се разчуе. Мм, откъде ли да започна? Трудно е да се реши, защото не знам кое точно ускори тази криза.

Преглътнах хапката хляб с шунка.

— Започни от сърцевината, оттам можем да го разнищим назад.

Зелените му очи бяха угрижени.

— Добре. — Пое си дъх да започне, но се разколеба. Наля бренди, подаде ми чашата и каза: — Принц Предан е изчезнал. Мислим, че е възможно да е избягал сам. Ако е така, вероятно някой му е помогнал. Може и да е отвлечен, но нито кралицата, нито аз смятаме, че това е вероятно. Това е. — Отпусна се в стола си и ме загледа, изчакваше реакцията ми.

Помълчах, после попитах поред:

— Как се случи? Кого подозирате? От колко време го няма?

Той вдигна ръка, за да спре потока въпроси.

— Шест дни и седем нощи, ако броим и тази. Съмнявам се да се появи отново преди съмване, въпреки че нищо не би ме зарадвало повече. Как се случи ли? Добре. Не критикувам кралицата, но често ми е било трудно да приема планинските й порядки. Принцът си влизаше и излизаше както от замъка, така и от цитаделата, както и когато му хрумне, още откакто навърши тринайсет. Тя, изглежда, смята, че е най-добре за него да опознае народа си на общо основание. Имаше времена, когато и аз мислех, че е разумно, защото така и хората го обикват. Лично аз чувствах, че е време да си има личен телохранител, който да го придружава, или поне някой възпитател, от по-мускулестия тип. Но Кетрикен, както сигурно помниш, може да е непоклатима като скала. В това отношение се наложи тя. Принцът влизаше и излизаше, когато си поиска, а на стражата бе наредено да го пуска.

Водата кипеше. Сенч още държеше чайовете си там, където бяха стояли винаги, и не коментира, когато станах сам да си направя чай. Изглежда, подреждаше мислите си и аз го оставих, защото собствените ми мисли се мятаха във всички посоки като обзето от паника стадо овце.

— Може вече да е мъртъв — чух се как изрекох на глас и щях да си прехапя езика, като видях стъписаната физиономия на Сенч.

— Възможно е — призна старецът. — Той е сърцато, здраво момче, едва ли би отстъпил пред предизвикателство. Това отсъствие не е задължително да е заговор. В основата му може да е някоя най-обикновена злополука. Мислих за това. Имам на разположение един-двама дискретни слуги, претърсиха под морските скали и из по-опасните клисури, където обича да ловува. Но смятам, че ако беше ранен, малката му ловна котка все пак щеше да се върне в замъка. Макар че с котките е трудно да се каже. Куче щеше да се върне, мисля, но една котка може просто да подивее отново. Все едно, колкото и неприятна да е мисълта, помислих за издирване на тялото. Но не се намери.

Ловна котка. Зарязах временно тази натрапчива мисъл и попитах:

— Каза, че е избягал или може би отвлечен. Какво те кара да мислиш, че едното или другото е вероятно?

— Първото, защото е момче, което се опитва да стане мъж в един двор, който не го улеснява в това. Второто, защото е принц, наскоро сгоден за чужда принцеса и за когото мълвата говори, че е обсебен от Осезанието. Това дава на няколко фракции много основания да го държат под свой контрол или да го унищожат.

Нямах време, за да осмисля това. Дори дни нямаше да ми стигнат. Трябва да съм изглеждал точно толкова зле, колкото се чувствах, защото Сенч най-сетне каза, съвсем тихо:

— Смятаме, че дори да е отвлечен, той е най-ценен за похитителите си жив.

Успях да си поема дъх и попитах с пресъхнала уста:

— Някой да е заявил, че го държи? Да е поискал откуп?

— Не.

Изругах се наум, че бях престанал да съм в течение на политиката в Шестте херцогства. Но нима не се бях заклел никога повече да не се въвличам в нея? Изведнъж ми заприлича на изключително детински глупавото решение никога вече да не оставаш под дъжда. Заговорих смирено, защото изпитвах срам:

— Ще трябва да ме образоваш, Сенч, и то бързо. Какви фракции? Как контролът на принца би устроил интересите им? Каква чужда принцеса? И… — последният въпрос едва не ме задави — защо някой ще мисли, че принц Предан е Осезаващ?

— Защото ти беше — отвърна той кратко. Пресегна се отново за чайника и си напълни чашата. Този път течността беше по-черна и от нея лъхна сладникав и в същото време — леко горчив аромат. Отпи дълбоко и веднага последва глътка бренди. Преглътна. Зелените му очи срещнаха моите и той зачака. Не казах нищо. Някои тайни все още си бяха мои. Така поне се надявах.

— Ти беше Осезаващ — продължи той. — Според някои е дошло от майка ти, която и да е била тя, и Еда да ми прости, тайно подкрепях това мислене. Но други сочат назад във времето, до Петнистия принц и някои други от старите в родословното дърво на Пророка, и казват: „Не, покварата е там, в корените, а принц Предан е издънка на същата родословна линия“.

— Но Петнистият принц е умрял бездетен! Предан не е негов потомък. Какво кара хората да мислят, че принцът може да е Осезаващ?

Сенч ме изгледа с присвити очи.

— На котка и мишка ли си играеш с мен, момче? — Отпусна длани на ръба на масата. Вени и сухожилия изпъкнаха възлести, когато се наведе към мен и попита строго: — Да не си мислиш, че дарбите ми изтляват, Фиц? Защото мога да те уверя, че не е така. Може и да остарявам, момче, но съм проницателен както винаги, гарантирам ти го.

До този момент не се бях съмнявал. Това избухване бе толкова нехарактерно за Сенч, че неволно се отдръпнах в стола си и го загледах с мрачно предчувствие. Трябваше да е изтълкувал погледа в очите ми, защото също се отпусна в стола си и прибра ръцете си в скута. Когато отново заговори, чувах отново стария си наставник.

— Славея ти е казала за менестрела на Пролетния панаир. Знаеш за вълненията из страната сред Осезаващите, да, и знаеш за онези, които се наричат Петнистите. Има и по-обидно име за тях. Култът на Копелето. — Изгледа ме заплашително, но не ми остави време да смеля тази информация. Махна пренебрежително с ръка при стъписването ми. — Както и да се наричат, напоследък прилагат ново оръжие. Изобличават семейства, покварени от Осезанието. Не знам дали се стремят да докажат колко широко е разпространено Осезанието, или пък целта им е унищожаването на себеподобните им, които не искат да се съюзят с тях. На публични места се появяват афиши. „Джиър, синът на Кожаря, е Осезаващ; звярът му е жълта хрътка“. „Лейди Чаровна е Осезаваща; звярът й е ловният й сокол“. Всеки афиш е обозначен с техния знак: петнист кон. Кой е Осезаващ и кой не е станало дворцова клюка напоследък. Някои отричат слуховете; други бягат в провинциалните си имения, ако са оземлени, в далечно село и под ново име, ако не са. Ако тези афиши са верни, то обсебените от Зверската магия са много повече, отколкото би могъл да допуснеш. Или пък… — той кривна глава към мен — може би знаеш повече от мен?

— Не — отвърнах кротко. — Не знам. — Окашлях се. — Нито пък знаех колко пълно ти донася Славея за мен.

Той сплете пръсти под брадичката си.

— Обидих те.

— Не — излъгах. — Не е това, просто…

— Проклет да съм. Станал съм раздразнителен старец, въпреки всичко, което правех, за да го избегна! И те обидих, а ти ме лъжеш, и точно когато си единственият, който може да ми помогне, аз те отблъсквам от себе си. Разумът ми изневерява точно когато ми трябва най-много.

Очите му изведнъж се спряха на моите и усетих ужаса в погледа му. Старецът се беше смалил буквално пред мен. Когато заговори отново, гласът му премина в колеблив шепот:

— Фиц, изпитвам ужас за момчето. Ужас. Обвинението не беше разлепено публично. Изпратено ни беше в запечатано писмо. Изобщо не беше подписано, нямаше го дори знака на Петнистите. „Направете каквото трябва“ — така пише — „и няма да е нужно някой друг да го разбере. Пренебрегнете ли това предупреждение, сами ще предприемем действия“. Но не казват какво искат от нас, нищо изрично, тъй че какво можехме да направим? Не го пренебрегнахме; просто изчакахме да научим повече. А след това той изчезна. Кралицата се бои… кралицата се бои от твърде много неща, за да ги изброявам. Най-много се бои, че ще го убият. Но това, от което се боя аз, е още по-лошо. Не че просто ще го убият, а че ще го сведат до… до онова, което беше ти, когато с Бърич те измъкнахме от лъжливия ти гроб. Звяр в човешко тяло.

Стана рязко и се отдалечи от масата. Не знам дали се чувстваше засрамен, че любовта му към момчето може да го доведе до такъв ужас, или защото искаше да ми спести спомена за онова, в което се бях превърнал. Нямаше защо да се притеснява. Свикнал бях да отхвърлям онези спомени. Сенч се вторачи в един гоблен, без да го вижда, после се покашля. Когато продължи, отново говореше съветникът на кралицата.

— Тронът на Пророка няма да устои пред това, Фицрицарин. От твърде дълго време ни беше нужен крал. Ако се докаже, че момчето е Осезаващо, дори с това мисля, че бих могъл да се справя, като го представя в друга светлина. Но ако бъде показан на херцозите му като звяр, всичко ще се провали и Шестте херцогства никога вече няма да са Шестте херцогства, а ще се сведат до дърлещи се градове-държави и между тях земя, която никой няма да управлява. Двамата с Кетрикен извървяхме толкова дълъг и мъчителен път, момчето ми, през годините, докато те нямаше. Нито тя, нито аз можем да наложим неоспоримия авторитет, на който би могъл да разчита един истински крал от рода на Пророка. През годините плавахме през бурно море от съюзи, първо с тези херцози, после с онези, и все заплитахме мнозинство, което да ни позволи да оцелеем още един сезон. Вече сме близо, толкова близо. След още две години принц Предан няма вече да е принц, а ще приеме титлата крал-претендент. Още една година и мисля, че бихме могли да убедим херцозите да го признаят за пълноправен крал. Тогава, мисля, бихме могли да се чувстваме сигурни за известно време. Когато крал Ейод от Планините умре, Предан наследява и неговата мантия. Ще разполагаме с Планините зад гърба си, а ако този брачен съюз, който Кетрикен договори с Хетгурда на Външните острови, процъфти, ще разполагаме и с приятелство в моретата на север.

— Хетгурд?

— Съюз на благородници. Там нямат крал, никакъв върховен владетел. Кебал Тестото беше аномалия за тях. Но в този Хетгурд има много могъщи хора, а един от тях, Аркон Кървавия меч, има дъщеря. Та тя и Предан изглеждат подходящи един за друг. Хетгурдът е изпратил делегация, за да признаят годежа им официално. Скоро ще пристигне. Ако принц Предан отговори на очакванията им, годежът им ще бъде признат на церемония на следващото новолуние. — Обърна се към мен и поклати глава. — Боя се, че е твърде рано за такъв съюз. Беарния не го харесва, нито Рипон. Те вероятно най биха се облагодетелствали от подновената търговия, но раните все още са твърде пресни. Според мен би било по-добре да се изчака още пет години, нека търговията между двете държави бавно се разрасне, нека Предан да поеме юздите на Шестте херцогства и тогава да се предложи съюз. Не с моя принц, а с по-малко предложение. Дъщеря на някой от херцозите или по-млад син може би… но това е само мой съвет. Аз не съм кралицата, а кралицата е заявила волята си. Заяви, че ще постигне мир, докато е жива. Мисля, че си поставя прекалено амбициозни цели: да влее Планинското кралство в Шестте херцогства като седмо и да постави външноостровитянка на нашия трон като кралица. Твърде много е за толкова кратко време…

Беше почти все едно е забравил, че съм в стаята. Разсъждаваше пред мен на глас с безгрижие, каквото не беше проявявал никога през годините, докато крал Умен бе на трона. В онези години изобщо нямаше да изрече дума на съмнение по някое от решенията на краля. Дали смяташе нашата чуждоземна кралица за по-податлива на грешки, или вече ме приемаше за достатъчно зрял, за да мога да слушам негодуванията му? Седна срещу мен и отново се вгледа в очите ми.

В този момент студ полази по гръбнака ми, защото осъзнах пред какво съм изправен. Сенч не беше някогашният мъж. Беше се състарил и въпреки отрицанията му острият ум с мъка проблясваше иззад пърхащите завеси на годините му. Само структурата на шпионската му мрежа, градена с такова усърдие, поддържаше силата му сега. Каквито и отвари да си слагаше в чая, не бяха достатъчни, за да поддържат фасадата. Да осъзнае човек това беше като да пропуснеш стъпало по стръмна стълба в тъмното. Изведнъж осъзнах колко отвисоко и колко бързо можем да паднем всички.

Пресегнах се през масата и сложих ръката си върху неговата. Кълна се, исках да му влея от силата си. Вкопчих очите му с погледа си и се помъчих да му внуша увереност.

— Започни от нощта преди да изчезне — предложих му спокойно. — И ми кажи всичко, което знаеш.

— След всички онези години аз трябва да ти докладвам и да те оставя ти да правиш заключенията? — Стори ми се, че съм го обидил, но той се усмихна. — Ах, Фиц, благодаря ти. Благодаря ти, момче. След толкова време е хубаво пак да си до мен. Толкова е хубаво да имам някой, комуто да мога да се доверя. Нощта преди принц Предан да изчезне. Добре. Чакай да видя…

За Известно време зелените му очи изглеждаха зареяни далече. За миг се изплаших, че съм отпратил ума му да се скита, но след това той изведнъж ме погледна и погледът му беше остър.

— Ще се върна малко по-назад. Скарахме се онази сутрин, двамата с принца. Е, не точно се скарахме. Предан е твърде възпитан, за да се кара с по-стар от него. Но го поучавах, а той се мръщеше, също както и ти правеше често. Казвам ти, понякога се чудя колко много ми напомня това момче за теб. — Въздъхна.

— Все едно. Значи имахме малко противопоставяне. Той дойде за сутрешния си урок по Умението, но не можа да се съсредоточи. Имаше кръгове под очите и разбрах, че отново се е прибрал късно с оная негова ловджийска котка. И го предупредих, остро, че ако не може да се дисциплинира сам, за да идва бодър и готов за уроците, може да му бъде уредено. Че котката може да се остави в конюшните с другите животни гонци, за да може принцът да се наспива добре всяка нощ. Това, разбира се, не го устройваше никак. Двамата с котката му са станали неразделни още откакто му я подариха. Но той не заговори за котката или за късните им нощни разходки, може би защото си мисли, че не съм толкова информиран, колкото всъщност съм. Вместо това нападна уроците и своя учител, каза, че били грешка. Заяви, че нямал глава за Умението и че никога не е имал, колкото и да е спал или не. Казах му да не се държи нелепо, че е Пророк и че Умението е в кръвта му. Той има дързостта да ми заяви, че аз съм този, който се държи нелепо, защото трябвало само да погледна в огледалото, за да видя Пророк, който няма Умение.

Сенч се покашля и се отпусна в стола си. Трябваше ми съвсем малко, за да осъзная, че е развеселен, не ядосан.

— Може да е много нагло хлапе понякога — изръмжа той, но в оплакването му долових симпатия и гордост от духа на момчето. Това развесели и мен, но по друг начин. Много по-кротка забележка от моя страна на същите години щеше да ми донесе здраво тупване по главата. Старецът беше омекнал. Надявах се само търпимостта му към дързостта на момчето да не го развали. Принцовете, помислих си, имат нужда от повече дисциплина от другите момчета, не от по-малко.

— Значи си започнал да го учиш на Умението. — Не вложих присъда в тона си.

— Опитвах — изръмжа Сенч и в тона му имаше признание. — Чувствам се като къртица, която се опитва да разкаже на бухал за слънцето. Чел съм свитъците, Фиц, и съм опитвал медитациите и упражненията, които предлагат. И понякога почти усещам… нещо. Но не зная дали това е, което трябва да усещам, или е просто старческо въображение.

— Казах ти. — Запазих тона си кротък. — Не може да се научи, нито да се предаде от ръкопис. Медитацията може да те подготви за него, но след това някой трябва да ти го покаже.

— Точно затова те повиках — отвърна той бързо. — Защото точно ти си този, който може правилно да предаде Умението на принца. Ти също така си единственият, който може да го намери с негова помощ.

Въздъхнах.

— Сенч, Умението не действа така. То…

— Кажи по-скоро, че не си научен да ползваш Умението по този начин. Има го в свитъците, Фиц. Пише, че двама, които са се свързали чрез Умението, могат да се намерят, ако им, се наложи. Всичките ми усилия да намеря принца се провалиха. Кучета, пуснати по миризмата му, бягаха половината сутрин, а след това тичаха в кръг и скимтяха объркани. Най-добрите ми шпиони не могат да ми кажат нищо, подкупите не ми донесоха нищо. Умението е единственото, което ни остана, казвам ти.

Потиснах изостреното си любопитство. Не исках да чета свитъци.

— Дори свитъците да твърдят, че това може да се направи, казваш, че става между двама души, които вече са се свързали с Умението. Принцът и аз нямаме такава…

— Мисля, че имате.

В гласа на Сенч има един тон, който те кара да замълчиш. Предупреждава, че знае много повече, отколкото си мислиш, че знае, и ти намеква да не му говориш лъжи. Беше изключително ефективен, докато бях момче. Беше малко стъписващо да открия, че е не по-малко ефективен и сега, когато съм зрял мъж. Поех бавно дъх, но преди да съм успял да попитам, той ми отговори.

— Определени сънища, които принцът ми разказа, събудиха подозренията ми. Започна се със случайни сънища, още когато беше много малък. Сънуваше вълк, който сваля сърна, и мъж, който тича да й пререже гърлото. В съня той самият беше мъжът и в същото време можеше да види мъжа отстрани. Този първи сън го възбуди. Ден и половина не говореше почти за нищо друго. Описваше го все едно е нещо, което е направил сам. — Замълча. — Беше само на пет тогава. Подробностите от съня далече надхвърляха личния му опит.

Не казах нищо.

— Минаха години, преди да го споходи друг подобен сън. Или може би трябва да кажа, че минаха години, преди да ми разкаже за него. Сънувал мъж, който преброжда река. Водата заплашвала да го отнесе, но накрая успял да я премине. Бил много мокър и премръзнал, за да напали огън да се стопли, и легнал до едно паднало дърво. При него дошъл вълк, легнал до него и го стоплил. И принцът отново ми разказа този сън все едно, че е бил той самият. „Харесва ми — каза ми. — Все едно си имам друг живот, който е някъде далече и свободен от принцови задължения. Живот, който си е само мой, където имам приятел, който е близо до мен като собствената ми кожа“. Точно тогава заподозрях, че е имал и други такива сънища-Умение, но не ги е споделил с мен.

Зачака и този път вече трябваше да наруша мълчанието си.

Поех си дъх.

— И да съм споделил тези мигове от живота си с принца, не съм го съзнавал. Но да, тези събития са истински. — Замълчах, изведнъж зачуден какво ли още е споделил с мен. Спомних си оплакването на Искрен, че не тая добре мислите си и че сънищата и преживяванията ми понякога се натрапват в неговите. Спомних си за любовните си срещи със Славея и се замолих наум дано да не се изчервя. Отдавна не си бях правил труда да вдигам стени на Умение около себе си. Явно трябваше да го правя отново. След това ме порази друга мисъл. Очевидно моят талант в Умението не беше залинял толкова, колкото вярвах. При тази мисъл ме обзе възбуда. Сигурно е същото, когато пияница намери забравена бутилка под леглото си, казах си ядосано.

— А ти споделял ли си моменти от живота на принца? — попита настойчиво Сенч.

— Може би. Подозирам. Често съм имал много живи сънища, а да сънувам, че съм момче в Бъкип, не е толкова чуждо на личния ми опит. Но… — Поех си дъх и продължих с усилие: — Важното тук е котката, Сенч. От колко време я има? Смяташ ли, че е Осезаващ? Свързан ли е с котката?

Чувствах се като лъжец, защото задавах въпроси, чиито отговори вече знаех. Умът ми ровеше бързо през сънищата ми от последните петнадесет години, подреждаше онези, които ме бяха спохождали с особена яснота и не се замъгляваха, след като се събудех. Някои от тях можеше да са епизоди от живота на принца. Други… спрях се при спомена за трескавия ми сън за Бърич… Копривка също? Споделяне на сънища с Копривка? Това ново прозрение преподреди спомена ми за съня. Не просто бях видял онези събития от гледната точка на Копривка. Бях споделил живота й с Умението. Възможно беше, също като с Предан, това споделяне-Умение да е било двупосочно. Онова, което ми се беше сторило надзърване в нейния живот, малко прозорче към Моли и Бърич, сега се разкриваше като нейна уязвимост пред моето безхаберие. Потръпнах при тази мисъл и реших твърдо да вдигна по-крепка стена около мислите си. Как можеше да съм бил толкова невнимателен? Колко ли свои тайни бях разпилял пред най-уязвимите за тях?

— Как бих могъл да разбера, ако момчето е Осезаващо? — попита сприхаво Сенч. — Та аз и за теб изобщо не знаех, преди сам да ми кажеш. Дори тогава отначало не разбирах за какво ми говориш.

Изведнъж се почувствах уморен. Омръзнало ми беше да лъжа. Кого се опитвах да заблуждавам с измамата си? Много добре знаех, че лъжите не може да се крият дълго, че рано или късно се превръщат в най-големите пукнатини в бронята ти.

— Подозирам, че е. И е свързан с котката. От сънищата, които съм имал.

Мъжът пред мен изведнъж се състари още повече. Поклати мълчаливо глава и наля още бренди и на двама ни. Изпих своето, докато той отпиваше бавно, замислено. Когато най-сетне проговори, рече:

— Мразя иронията. Тя е като пранга, оковала сънищата ни към страховете ни. Бях се надявал да си имал сън-връзка с момчето, свързване, което да ти помогне да го намериш с помощта на Умението. И ти наистина си имал, но с него разкриваш, че най-големият ми страх за Предан е основателен. Осезанието. О, Фиц. Жалко, че не бих могъл да се върна назад и да направя страховете си глупави, неуместни.

— Кой му даде котката?

— Един от благородниците. Подарък. Той получава твърде много подаръци. Всички се опитват да си спечелят благоразположението му. Кетрикен се старае да заделя по-ценните. Тревожи се, че ще разглезят момчето. Но това бе само една малка ловна котка… а ето, че може да се окаже подаръкът, който го е развалил за цял живот.

— Кой му я даде? — повторих настойчиво.

— Ще трябва да прегледам дневниците — призна Сенч и ме погледна навъсено. — Не можеш да очакваш един старец да има паметта на младеж. Ще направя всичко, което мога, Фиц. — Укорителният му поглед говореше много. След като се бях върнал в Бъкип, след като бях поел отново задачите си до него, трябваше да знам тези съдбоносни отговори. Тази мисъл породи нов въпрос в ума ми.

— Кой е новият ти чирак във всичко това?

Той ме загледа замислено. След миг отвърна:

— Не е готов за такива задачи.

Погледнах го твърдо в очите.

— Да не би случайно да се съвзема от, хм, мълния, паднала от ясно небе? Която е взривила изоставен склад?

Той примигна, но физиономията му не издаде нищо. Дори гласът му остана спокоен.

— Не, Фицрицарин, тези задачи са само за теб. Само ти притежаваш уникалните способности, нужни за тях.

— Какво точно искаш от мен? — Въпросът ми бе чисто поражение. Вече бях дошъл при него, отзовал се бях на повика му. Знаеше, че все още съм негов. Аз също.

— Намери принца. Върни го при нас, дискретно, и Еда да ни спаси дано, непокътнат. И го направи, докато оправданията ми за отсъствието му все още звучат убедително. Върни ни го жив и здрав, преди делегацията на външноостровитяните да е пристигнала, за да утвърди годежа с тяхната принцеса.

— С колко време разполагаме?

Той сви безпомощно рамене.

— Зависи от ветровете, от вълните и от силата на гребците им. Те вече са тръгнали от Външните острови. Известиха ни с птица. Церемонията е насрочена за новолуние. Ако пристигнат и принцът не е тук, бих могъл, да речем, да изфабрикувам нещо, че медитира в усамотение преди едно такова сериозно събитие в живота му. Но фасадата ще е тънка, ще рухне, ако Предан не се появи на церемонията.

Пресметнах набързо.

— Това е след повече от две седмици. Достатъчно време, та едно своеволно момче да премисли и да дотърчи вкъщи.

Сенч ме погледна мрачно.

— Но ако принцът е отвлечен, а ние все още не знаем от кого или защо, да не говорим, че не знаем как да го спасим, то шестнадесет дни изглеждат доста оскъдно време.

Хванах се за главата. Старият ми наставник продължаваше да ме гледа с надежда. Разчиташе, че ще намеря решение, което му убягва. Искаше ми се да избягам; искаше ми се изобщо да не бях научавал за всичко това. След това сложих мислите си в ред, както ме беше учил някога. Поех си дъх.

— Трябва ми информация — заявих. — Не допускай, че знам каквото и да било за ситуацията, защото най-вероятно не знам. Трябва да знам, преди всичко, кой му е дал котката. И какво е отношението на въпросното лице към Осезанието, както и към годежа на принца. После разширяваме кръга. Кои са съперници на дарителя, кои са му съюзници? Кой в двора най-строго преследва Осезаващи, кой най-пряко се противопоставя на годежа на принца, кой го подкрепя? Кои благородници най-отскоро са били обвинени, че имат Осезанието в семействата си? Кой би могъл да е помогнал на Предан да избяга, ако наистина е избягал? Ако е бил отвлечен, кой е имал такава възможност? Кой знае за нощните му навици? — Всеки въпрос, който формулирах, като че ли пораждаше нов, но пред този залп Сенч като че ли възвръщаше увереността си. На тези въпроси той можеше да отговори, а способността му да им отговори укрепваше вярата му, че заедно бихме могли да надделеем. Замълчах, за да си поема дъх.

— А трябва и да ти докладвам за събитията през онези дни. Но ти като че ли забравяш, че Умението би могло да ни спести часове приказки. Нека да ти покажа свитъците и да видим дали ти няма да извлечеш от тях повече знания от мен.

Огледах се, но той поклати глава.

— Не водя принца тук. Тази част от замъка си остава тайна за него. Ръкописите за Умението ги пазя в старата кула на Искрен и момчето получава уроците си там. Стаята на кулата я пазя добре подсигурена и пред вратата й винаги стои доверен страж.

— Как тогава ще получа достъп до тях?

Той изхъмка.

— Има път до тях, оттук до кулата на Искрен. Лъкатушещ и тесен, с много стъпала, но ти си млад. Можеш да се справиш с тях. Довърши си яденето. След това ще ти покажа пътя.