Мисията на шута

Глава 18Целувката на Шута

Вълкът не беше там, където го бях оставил. Това ме притесни и ми трябваха няколко мига, докато се уверя, че не съм сбъркал мястото. Но бяха останали засъхналите пръски от кръвта му, където се беше проснал върху миналогодишните листа, и имаше пръски от вода по пръстта, където беше лочил от шепите ми. Беше лежал тук, а сега го нямаше.

Едно е да проследи човек два подковани коня с ездачи. Съвсем друго — да проследиш вълча диря по суха земя. Не беше оставил никаква следа от преминаването си, а се страхувах да се пресегна към него. Последвах дирите на конете, убеден, че той е направил същото. Следите се спускаха в един овраг и прехвърляха малък поток. Тук ездачите бяха спрели, за да напоят конете. И пак тук, в разкаляния бряг, имаше отпечатък от вълча лапа върху диря от конско копито. Тъй. Беше ги проследил.

След още три хълма го догоних. Знаеше, че идвам. Не спря, за да ме изчака, а продължи напред. Походката му привлече погледа ми. Не беше целеустременият му бяг. Вълкът вървеше. Моя черна не беше особено доволна, че трябва да се доближи до вълк, но не ми се противопостави. Когато се приближих още, той спря в сянката на няколко дървета и ме изчака.

— Донесох месо — казах му, щом слязох.

Той усети тревогата ми, но не изпрати никаква мисъл към мен. Беше злокобно. Извадих месото изпод ризата си и му го подадох. Той го изгълта и клекна до мен. Извадих мехлема. Той въздъхна и легна.

Драскотините от нокти по корема му вече бяха подпухнали бразди разкъсана плът, горещи на допир. Докато го мажех с мехлема, болката изпъна връзката помежду ни. Бях колкото може по-нежен, и все пак усърден. Той го изтърпя, но не с радост. Поседях още малко до него, отпуснал ръка на врата му. Той подуши мехлема, който бях намазал. Мед и меча мас, казах му. Той заблиза една дълга драскотина и го оставих да я ближе. Дългият му език щеше да набута мазилото по-надълбоко в раната и нямаше да му навреди. Освен това нямаше начин да го спра. Той вече знаеше, че ми се налага да се върна в Гейлкип.

Най-разумно ще е да продължа да ги следвам, дори и да не вървя бързо. Колкото по-дълго се забавиш, толкова по̀ изстива дирята. По-лесно е за теб да дойдеш при мен, отколкото да се опитваш да проследиш изтрити следи.

Няма спор за това. Не дадох гласност на тревогата си, че точно сега не можеше нито да гони, нито да се защити. Той го разбираше, знаех, но беше взел решението си. Ще те догоня веднага щом мога. Той и това знаеше, но не можах да се сдържа да не му обещая.

Мой братко. Внимавай какво сънуваш тази нощ.

Няма да се стремя да сънувам с тях.

Боя се, че те може да те потърсят.

Предчувствието се просмука в ума ми, но отново нямаше какво да отвърна. Съжалих в този момент, напразно, че не знам повече за Осезанието. Може би ако бях разбирал по-добре Старата кръв, щях да разбирам с какво си имах работа точно в този момент.

Не. Не мисля. Това, което правиш, как се свързваш с него, това не е просто Умение. То е пресичането на магията ти. Отваряш врата с едното и преминаваш с другото. Както когато нападнах Джъстин, след като бе направил моста в теб с Умението. Неговото Умение направи моста, но аз пробягах през него, като използвах връзката си с теб.

Съзнателно сподели тази мисъл с мен и с това потвърди едно притеснение, което от доста време зрееше в мен. „Кучешка магия“, така беше нарекъл Джъстин моето Осезаване и ми беше казвал, че прилаганото от мен Умение вони на нея. Искрен никога не се беше оплаквал от това. Но Искрен, признах с неохота, бе получил точно толкова съкратено обучение в Умението, колкото и аз. Може би не беше засякъл замърсяването с Осезание в моето боравене с Умението или пък беше прекалено учтив, за да ме укорява за това. Но сега се тревожех за своя вълк. Не се доближавай много до тях. Постарай се да не разберат, че ги следим.

От какво се боиш? Че ще нападна котка и момче на конски гръб? Не. Тази битка е твоя. Аз само ще проследя този дивеч. Твоя работа е да го хванеш натясно и да го свалиш.

Мисълта му предизвика в ума ми неприятни образи, които се задържаха през целия ми път назад към Гейлкип. Замесил се бях в това, за да проследя едно момче, беглец или навярно отвлечено. Сега се изправях не само срещу момче, което не искаше да бъде върнато в Бъкип, но и срещу неговите съюзници. Докъде бях готов да стигна в усилията си да го върна на кралицата и какви граници щеше да си постави той в решимостта си да действа по своя воля?

Онези, които бяха с него, щяха ли да имат някакви задръжки в това, което бяха готови да направят, за да го задържат?

Знаех, че лорд Златен бе проявил благоразумие с решението си да продължим играта. Колкото и да ми се искаше да зарежем всички преструвки и просто да заловим принца и да го откараме в Бъкип, можех да разбера последствията от това. Ако Бресинга бяха убедени, че го преследваме, със сигурност щяха да му изпратят предупреждение. И той щеше да бяга по-бързо и да се крие по-дълбоко. Нещо по-лошо, можеха пряко да се намесят в нашето преследване. Нямах никакво желание да претърпя неочаквана „злополука“, докато вървим по дирите на принц Предан. Както стояха нещата сега, все още можехме да се надяваме да заловим принца и да го върнем в Бъкип с тайни ходове. При нашето пристигане той беше избягал от Гейлкип, но отначало не беше отишъл далече. Ако Шутът успееше да ни изтръгне от гостоприемството на лейди Бресинга, без да събуди каквото и да било подозрение, можехме да го проследим безпрепятствено и да имаме по-добра възможност да го догоним.

Върнах се в Гейлкип прашен, потен и прежаднял. Все още ми изглеждаше непривично да предам коня си на коняр. Заварих лорд Златен да дреме в стаята си. Завесите бяха дръпнати заради жегата и светлината и стаята тънеше в сумрак. Минах тихо покрай него до стаята си, за да се измия. Окачих ризата си на пилона на леглото да изсъхне и да се проветри, и си навлякох нова.

Слуги бяха напълнили с плодове голямата купа в стаята на лорд Златен. Взех една зряла слива и я изядох до прозореца, като надничах към градината долу иззад пердето. Бях уморен, но не ме свърташе на място. Разкъсваха ме безсилие и тревога.

— Намери ли верижката ми, Беджърлок? — прекъсна мисълта ми аристократичният глас на лорд Златен.

— Да, милорд. Точно там, където мислехте, че сте я изгубили.

Извадих от джоба си деликатното бижу и го занесох до леглото, където се беше изтегнал. Той го взе, все едно наистина беше благородник и наистина го беше загубил. Заговорих тихо:

— Нощни очи върви по дирите им. Когато стане възможно да напуснем, можем да тръгнем право след вълка.

— Как е той?

— Схванат. Раните му са възпалени. Но мисля, че ще се оправи.

— Чудесно. — Седна и смъкна крака на пода. — Избрах вечерно облекло за двама ни и съм го подредил в стаята ти. Наистина, Беджърлок, трябва да се научиш да се отнасяш по-грижливо с дрехите ми.

— Ще се постарая, милорд — промърморих, но изведнъж цялата тази пародия ми омръзна. — Измисли ли някакъв дискретен повод да напуснем?

— Не. — Той стана и отиде до масата. Бяха му оставили бутилка вино. Наля си чаша и я изпи, после я напълни отново. — Но измислих недискретен и вече положих основите му следобеда. Не без съжаление, разбира се — ще компрометирам репутацията на лорд Златен донякъде, но какво е един благородник без малко скандал около името му? Най-много да увеличи популярността ми в двора. Всеки ще иска да научи моята версия и ще се спекулира какво точно е станало всъщност. Отпи от чашата. — Мисля, че ако успея, това ще убеди лейди Бресинга, че страховете й, че търсим принца, са безпочвени. Никой истински емисар на кралицата не би се държал като мен. — Усмихна ми се кисело.

— Какво си направил?

— Нищо. Засега. Но си мисля, че до сутринта напускането ни ще бъде улеснено точно толкова бързо, колкото бихме искали. — Отново отпи. — Понякога не ми пука за нещата, които трябва да правя — заяви твърдо, но в гласа му се долавяше жална нотка. Допи виното и въздъхна, сякаш се готвеше да се залови с неприятна задача.

Нямаше да ми каже нито дума повече. Започна грижливо да се облича за вечерята, а аз трябваше да се примиря с унижението със зеления жакет и жълтите панталони.

— Може би е малко прекалено… ярко — отвърна Шутът на гневния ми поглед. Усмивката му беше прекалено широка, за да повярвам на извинението в думите му. Не знаех дали е от виното, или заради откаченото му чувство за хумор. — Престани да ми се мръщиш, Беджърлок — скастри ме той, докато оправяше маншетите на убито зеленото си палто. — Очаквам слугите ми да се държат приятно. Освен това цветът всъщност притъпява тъмното на очите ти, кожата и косата — целия теб. По-скоро ми напомняш за шарен папагал. Тази външност може да не ти допада, но дамите ще я харесат.

Всичко това подложи на изпитание цялата ми способност да се преструвам. Тръгнах след господаря си към събралите се преди пиршеството благородници. Групата беше по-голяма от предната вечер, тъй като гостоприемството на лейди Бресинга днес обхващаше и онези, които бяха излизали на лов с нея преди. Те обаче все едно бяха невидими, толкова внимание им обърна лорд Златен. Сидел седеше до една ниска масичка с младия Любезен. Пред нея върху кърпа беше подредена колекция от птичи пера и двамата като че ли ги обсъждаха. Тя очевидно беше наблюдавала вратата, защото в момента, в който лорд Златен влезе, лицето й се преобрази. Светна като фенер на тъмно. Младият Любезен също претърпя преображение, макар да не беше толкова приятно. Не можеше чак да се присмее на гост в дома на майка си, но лицето му стана много сковано и ледено. Страх сви стомаха ми. Не. Не исках да участвам в това.

Но лорд Златен, усмихнат и чаровен, се запъти право към двамата. Поздравите му към всички останали в залата бяха кратки, до степен на пренебрежение. Настани се между двамата най-безцеремонно, като принуди Любезен да се отдръпне, за да му направи място. От този момент лорд Златен буквално пренебрегна всички останали в залата и съсредоточи целия си чар върху момичето. Главите им се събраха над перата. Всеки негов жест беше съблазън. Дългите му пръсти погалваха ярките пера върху тъканта. Избра едно, допря го до бузата си, а след това нежно го прокара по ръката на Сидел. Тя се изкикоти нервно и отдръпна ръка. Той се усмихна. Тя се изчерви. Той положи перото върху кърпата и му поклати укорително пръст, все едно то е виновно. След това избра друго. Дръзко го опря на ръкава на роклята й и замърмори за сходството в цвета. Събра други от кърпата, подреди ги в нещо като букет. С върха на показалеца си обърна лицето й така, че да гледа към него, след което с някаква хитрина, която не можах да видя, вплете перата в косата й и те увиснаха по очертанията на бузката й.

Любезен рязко стана и закрачи към изхода. Майка му каза нещо на една жена и тя го пресрещна, преди да е напуснал залата. Размениха си тихо няколко думи, като тонът на младежа не беше никак спокоен. Не можах да проследя какво каза, защото в този момент се разнесе високо гласът на лорд Златен:

— Жалко, че нямам огледало да ти покажа, но трябва да си доволна, че виждаш колко ти отива тази украса в очите ми.

По-рано през деня бях изумен колко дръзко се беше домогвала Сидел до лорд Златен и колко готова беше да зареже младия си ухажор заради чуждия благородник. Сега почти я съжалявах. Всички са чували за птици, хипнотизирани от змии, но лично аз никога не бях виждал такова нещо. Това, на което бях свидетел сега, приличаше повече на цвете, обърнато към светлината. Тя поглъщаше вниманието му и разцъфваше в топлината му. Само за няколко мига момичешкото й увлечение към неговата възраст, богатство и фини обноски се превърна в много по-женска топлота и възхита. Съзнавах с все по-нарастваща убеденост, че е готова да легне с него, стига той да го пожелае. Почукаше ли на вратата на спалнята й тази нощ, щеше да му отвори без колебание.

— Той прекалява. — Шепотът на Лоръл беше примесен с ужас.

— И още как. — Свих рамене в стегнатия си ярък жакет. Ролята ми на телохранител на лорд Златен можеше да се превърне в реалност тази нощ. Любезен най-малкото определено го гледаше убийствено.

Когато лейди Бресинга обяви, че е време за вечеря, Любезен направи глупавата грешка да се поколебае. Преди дори да получи шанс обидено да откаже да придружи Сидел до масата, неговият съперник вече беше поднесъл ръката си и момичето я беше приело. Това принуди Любезен да приеме ролята на кавалер на пренебрегнатата си майка и двамата последваха скъпия гост и жертвата му в трапезарията.

Постарах се да озаптя чувствата си и да остана стоически наблюдател на тази вечеря. Тактиката на лорд Златен ми разкри много. Родителите на Сидел очевидно се разкъсваха между това да се мазнят на лейди Бресинга и сина й и съблазнителната перспектива за дъщеря им, спечелила вниманието на този изключително богат благородник. Лорд Златен беше много по-желан улов от младия Любезен, но те все пак си даваха сметка за опасността, заплашваща младата им дъщеря. Да привлечеш окото на един благородник не е като да разчиташ на предбрачната клетва на друг. Имаше опасност лорд Златен да си поиграе с дъщеря им и да провали бъдещия й брак. Опасно въже, за да ходи по него младо момиче като Сидел, и от начина, по който лейди Грейлинг ронеше хляба си, разбирах ясно съмнението й, че Сидел ще може да мине по него.

Авоин и Лоръл отчаяно се опитваха да насочат разговора към лова и приказката най-сетне потръгна, но лорд Златен и Сидел бяха твърде увлечени в тихо шепнене помежду си, за да обърнат внимание. Любезен, който седеше от другата страна на Сидел, беше пренебрегнат и от двамата. Авоин държеше на прилагането на седефче в обучението на котките за лов, тъй като всички знаели, че една котка избягва всичко, белязано с есенция от билката. Лоръл вметна, че лукът понякога се използва за същата цел. Лорд Златен предложи на Сидел хапка от блюдото си и я зяпаше прехласнат, докато тя дъвчеше. Тази нощ пиеше много, чаша след чаша, като че ли направо ги изливаше в гърлото си. Изпитвах тревога. Шутът някога, пиян, беше винаги избухлив и непредсказуем. Дали лорд Златен щеше да е по-сдържан, като си надхвърлеше мярката?

Гневът на Любезен явно бе кипнал, защото долових отзвук от въпрос-Осезание отнякъде. Не можах да доловя мисълта, само чувството, което я придружаваше. Нещо бе напълно готово да разкъса лорд Златен заради Любезен. Не се съмнявах, че ловната му котка е обвързаният му с Осезание звяр. Несдържаната ярост във връзката помежду им кипеше от жажда за кръв. Прекъсната бе мигновено, но не можех да я сбъркам с нищо друго. Момчето бе Осезаващо. А лейди Бресинга? Загледах се покрай нея и започнах да я наблюдавам, без да го показвам явно. Не долавях и следа от Осезанието от нея, но тя излъчваше майчинско неодобрение заради слабостта на сина си. Защото беше издал Старата си кръв пред някой, който би могъл да усеща тези неща? Или защото неприязънта му бе изписана толкова явно на лицето му? Издаването на чувства така открито не е на почит сред знатните особи.

Както и предишната вечер, стоях неподвижно зад стола на лорд Златен. От разговорите научих малко, но много повече — от погледите. Скандалното поведение на лорд Златен едновременно запленяваше и ужасяваше другите гости. Шепнеха си и се споглеждаха стъписани. В един момент лорд Грейлинг взе да диша тежко, понеже жена му му шепнеше разпалено нещо. Изглежда, беше готова да рискува благоволението на лейди Бресинга заради възможната изгода от по-добър брак. През цялата тази размяна пресявах изражения и реплики и търсех някакви признаци кой е Осезаващ. Не можех да претегля информацията, но се задоволих с това, че лейди Бресинга и Любезен със сигурност са. Също толкова убеден бях, че техният Майстор-ловец не е. От другите гости на трапезата имаше двама, които подозирах. Една дама, лейди Джерит, имаше нещо котешко в държането. Може би не се усещаше как души всяко блюдо, преди да посегне да го опита. Съпругът й, здравеняк и сърдечен човек, току извръщаше глава настрани, за да му е по-удобно да смъкне месото от поредното птиче бутче. Дребни навици, но издаващи. Както принцът беше избягал от Бъкип в Гейлкип, така можеше, подгонен от Гейлкип, да иде в друго дружелюбно за Осезанието имение. Тези двамата живееха на юг. Дирята на принца водеше на север, но това не означаваше, че няма да обърне.

Забелязах и още нещо — че очите на лейди Бресинга често се спират върху мен. Едва ли се възхищаваше на пошлото ми облекло. Приличаше на жена, която се опитва да си спомни нещо. Бях почти сигурен, че никога не съм я срещал в другия си живот, като Фицрицарин. Но да си почти сигурен за нещо означава да те човърка съмнение в някое кътче на ума. Известно време държах главата си леко наведена и очите извърнати настрани. Чак след като прецених другите си дадох сметка колко вълча е позата ми. Когато тя ме погледна отново, срещнах погледа й твърдо и на свой ред се взрях в нея. Не бях чак толкова дързък, че да й се усмихна, но нарочно разширих очи, уж че изпитвам интерес към нея. Обидата й от наглостта на слугата на лорд Златен беше явна. Тя премрежи очи по котешки и започна да гледа през мен. При този поглед най-сетне се убедих за нея. Старата кръв.

Зачудих се дали тя е жената, пленила въображението на принца. Определено беше привлекателна. Пълните й устни намекваха за чувственост. Предан нямаше да е първият младеж, паднал жертва на опитна по-възрастна жена. Това ли е била целта й с подаряването на котката? Да го съблазни и да спечели младото му сърце, тъй че където и да се ожени Предан, да държи винаги част от душата му? Това можеше да обясни защо беше дошъл тук, след като бе избягал от Бъкип. Но не можеше да обясни неудовлетворената му страст. Не. Ако беше решила да прелъсти принца, щеше да действа бързо, за да го обвърже колкото може по-силно. Нещо друго имаше тук, нещо странно, както беше казал вълкът.

Кратко махване на лорд Златен с ръка, и в края на вечерята бях освободен. Тръгнах си, но с неохота. Исках да видя с очите си каква реакция ще предизвика отвратителното му поведение. Вечерящите вече ги очакваха други развлечения: музика, игри на късмета и разговори. Отидох в кухнята и отново ми предложиха богат избор от остатъците от пиршеството. Тази вечер бяха поднесли печено прасенце и сега много парчета крехко месо и хрупкава кожица лежаха пръснати между кокалите в блюдото. Вървеше със сос от кисели ябълки и диви ягоди. С хляба, прясното сирене и няколкото халби ейл се получи повече от обилно ядене. Щеше да е още по-приятно, ако не бяха награбили слугата на лорд Златен да отговаря за поведението на господаря си.

Любезен и Сидел, уведоми ме строго Лебвен, били сгодени почти от раждането си. Е, ако не официално, то поне било заявено на всеослушание пред всички хора от двете домакинства, че двамата са вречени един на друг. Родът на майка му и фамилията на лорд Грейлинг открай време били в най-приятелски отношения, а и двете имения бяха съседни. Защо да не се възползва дъщерята на лорд Грейлинг от светкавичното издигане на лейди Бресинга в обществото? Старите приятели трябва да си помагат един на друг, нали така. Какво си въобразявал моят господар, да се намесва така между тях? Възможно ли било намеренията му да са честни? Щял ли да отмъкне годеницата на младия Любезен, да я отведе в кралския двор и да й предложи богатство много над сана й? Задирял ли жени в Бъкип и да не би само да си играел с чувствата й? Добър дуелист ли бил? Защото Любезен бил с буен нрав и гостоприемство или не, момчето можело да го предизвика заради Сидел.

На всичко това отвърнах с незнание. Наскоро съм се бил хванал на служба при лорд Златен. Малко съм знаел все още за навиците на господаря си и за нрава му… Бях любопитен също като тях какво ще стане. Възбудата, която бе предизвикал лорд Златен, беше толкова голяма, че не можех да насоча разговора към Предан или към Старата кръв, или към каквато и да е друга полезна тема. Задържах се само докато успея да свия едно по-голямо парче месо. След това се извиних със задълженията си, напуснах кухнята и се запътих към стаята си, отчаян и дълбоко загрижен за благополучието на лорд Златен. Веднага щом се прибрах, се преоблякох в много по-скромното си синьо облекло. Зеленият жакет бездруго беше доста пострадал от криенето на месото. После седнах и зачаках връщането на господаря си. Мъчеше ме силно притеснение. Ако прекалеше с тази роля, наистина имаше опасност да се озове срещу оръжието на младия Любезен. Съмнявах се, че лорд Златен е по-добър в боравенето с меч, отколкото беше Шутът някога. Щеше, разбира се, да е скандално, ако се стигнеше до кръвопролитие, но младежи в положението на Любезен обикновено не бяха склонни да се притесняват от такива подробности.

Нощните дълбини бяха отминали и вече наближаваха плитчините на утрото, когато на вратата се почука. Една слугиня с кисела физиономия ме уведоми, че господарят ми се нуждае от помощта ми. Последвах я със замряло сърце и намерих лорд Златен изпаднал в несвяст от пиене на пейка в едно антре. Лежеше проснат като захвърлена дреха. И да бяха видели други хора падението му, бяха го изоставили. Дори слугинята оправи косата си с нервен жест и ме остави сам да се погрижа за него. Скоро след като напусна, почти очаквах той да се вдигне и да ми смигне, че всичко е било игра. Но не стана така.

Задърпах го за краката, но и това не го събуди. Можех или да го влача, или да го нося. Заложих на по-недостойния вариант да го метна на рамо и да го домъкна до стаята му като чувал със зърно. Хвърлих го най-безцеремонно на леглото и заключих вратата. След това му смъкнах ботушите и го измъкнах от жакета. Той изломоти:

— Е, справих се. Убеден съм. Утре ще се извиня на лейди Бресинга, най-коленопреклонно. След това ще напуснем моментално. И всички ще изпитат облекчение. Никой няма да ни проследи, никой няма да заподозре, че търсим принца. — Гласът му потрепери и заглъхна. Все още не беше отворил очи. После изпъшка: — Уф! Май ми се повръща!

Донесох му легена и го поставих на леглото до него. Той го прегърна все едно, че е кукла.

— Какво точно направи? — попитах.

— О, Еда, направи така, че всичко да си дойде на мястото. — Стисна очи и добави: — Целувка. Знаех, че целувката ще свърши работа.

— Целунал си Сидел? Годеницата на Любезен?

— Не — простена той и за миг изпитах облекчение. — Целунах Любезен.

— Какво?!

— Отидох да се изпикая. Когато се върнах, той ме чакаше пред дневната, където другите играеха на комар. Сграбчи ме за ръката, почти ме завлече в някакво антре и ми се развика. Какви били намеренията ми към Сидел? Нима не съм разбирал, че са се разбрали?

— Ти какво му каза?

— Казах… — Изведнъж млъкна и ококори очи. Наведе се над легена, но само изгъргори и се отпусна назад. Простена и продължи: — Казах, че разбирам, че са се разбрали, и че се надявам на разбирателство и помежду ни. Стиснах ръката му. Казах, че не виждам никаква пречка. Че Сидел е хубаво момиче, толкова хубаво момиче, колкото той е хубаво момче, и че се надявам всички ние, тримата, да станем близки и любящи приятели.

— И след това го целуна? — възкликнах невярващо.

Лорд Златен стисна очи.

— Той изглеждаше малко наивен. Исках да съм сигурен, че е схванал напълно какво имам предвид.

— Еда и Ел на възел! — изругах. Станах, а той простена, щом леглото се размърда под него. Отидох до прозореца и се загледах навън. — Как можа?!

Той си пое дъх и в гласа му се прокрадна насмешка.

— О, моля те, Любими. Не бъди такъв ревнивец. Беше най-кратката и непорочна целувчица, която можеш да си представиш.

— О, Шуте! — укорих го. Как можеше да се шегува с такова нещо?

— Не беше дори в устата. Просто едно топло допиране на устните ми до дланта му и леко близване с език. — Усмихна се вяло. — Той си я дръпна все едно, че съм го жигосал. — Хлъцна и направи кисела физиономия. — Свободен си. В стаята си, Беджърлок. Нямам повече нужда от теб за тази нощ.

— Сигурен ли си?

Той кимна отсечено.

— Върви си. Ако ще повръщам, не искам да ме гледаш.

Разбрах потребността му да съхрани поне толкова достойнство. Малко му беше останало. Влязох в стаята си и затворих вратата. Започнах да прибирам вещите си. Скоро чух жалките звуци от страданието му, но не отидох при него. Някои неща човек трябва да свърши сам.

Не спах добре. Копнеех да докосна с ума си ума на вълка, но не смеех да си позволя тази утеха. Колкото и необходими да бяха манипулациите на Шута, все пак се чувствах омърсен от тях. Копнеех да живея прямия и чист живот на вълк. На разсъмване излязох от дрямката си от шума на стъпките на Шута из стаята му. Заварих го да седи до масичката. С чистите дрехи, които си беше облякъл, само изглеждаше още по-омачкан и измъчен. Дори косата му изглеждаше пот на и разрошена. Беше поставил пред себе си малка кутия и огледало. Докато го гледах объркано, топна пръст в нещо и го разтри под окото си. Синината под него стана като торбичка. След това въздъхна.

— Това, което направих снощи, ме отвращава.

Нямаше нужда да обяснява. Опитах се да облекча съвестта му.

— Може би е добрина все пак. Може би е по-добре да разберат, преди да са се оженили, че сърцето на Сидел не е толкова постоянно, колкото е вярвал Любезен.

Той поклати глава, отказваше утешението ми.

— Ако не бях водил, тя нямаше да ме последва в този танц. Първите й изблици бяха само момичешко кокетство. Мисля, че за едно момиче е толкова инстинктивно да флиртува, колкото за момчетата да показват мускули и храброст. Момичетата на нейната възраст са като котенца, подскачащи из тревата да упражняват ловните си умения. Все още не знаят смисъла на движенията, които правят. — Въздъхна и отново се зае с кутийката си с цветни пудри.

Гледах мълчаливо, докато той не само се направи на още по-болен, но си добави и десетина години, като подчерта бръчките на лицето си.

— Смяташ ли, че това е необходимо? — попитах го, когато затвори кутийката и ми я подаде. Напъхах я в пътната му торба, която, както забелязах, вече беше почти подредена за пътуването ни.

— Да. Искам да съм сигурен, че магията, която направих на Сидел, е напълно премахната, преди да напусна. Нека ме види стар и отпуснат. Ще се зачуди какво си е въобразявала и ще избяга отново при Любезен. Надявам се да се съберат. Ще е по-добре, отколкото да линее по мен. — Въздъхна мелодраматично, но знаех, че се присмива на себе си. Тази сутрин фасадата на лорд Златен беше напукана и зад пукнатините надничаше Шутът.

— Магия ли? — попитах скептично.

— Разбира се. Никой не е неуязвим пред мен, ако пожелая да го омагьосам. Никой, освен тебе, тоест. — Завъртя тъжно очи към мен. — Но не му е времето да скърбя за това. Сега искам да отидеш и да уведомиш, че бих искал да се видя за малко насаме с лейди Бресинга. След това иди и почукай на вратата на Лоръл и й кажи, че тръгваме скоро.

Когато се върнах от втората половина на поръчката, лорд Златен беше напуснал стаята си за срещата си с лейди Бресинга. Срещата беше много кратка и когато се върна, той ми даде знак веднага да изнеса багажа долу. Не спря да хапне нищо, но аз вече бях прибрал всички плодове от стаята ни. Щяхме да оцелеем, а и може би беше разумно да избягваме храна за известно време.

Конете ни вече бяха оседлани и изведени навън. Лейди Бресинга слезе, за да се сбогува — много хладно. Слугите дори не благоволиха да забележат заминаването ни. Лорд Златен отново поднесе извиненията си, като приписа много от снощното си поведение на великолепните й вина. Това ласкателство може би целеше да я успокои, но не успя. Лорд Златен ни поведе в лек тръс. В подножието на хълма обърнахме към сала. Чак когато дърветата покрай пътя ни скриха от имението, той попита:

— Сега накъде?

Дотук Лоръл беше яздила в ледено мълчание. Нищо не беше казала, но разбирах, че като бе унизил себе си, лорд Златен беше мацнал със същата четка и нея. Сега тя се изненада, когато казах:

— Насам. — И свърнах Моя черна встрани от пътя и навътре в изпъстрената от слънцето гора.

— Не ни чакай — рече той отривисто. — Язди колкото можеш по-бързо. Ще те догоним, ако можем, макар че горката ми глава може и да ни позабави. Тревогата ни сега е, че можем да изгубим дирята му. Сигурен съм, че Лоръл може да проследи твоята. Хайде, върви.

Повече не ми трябваше. Веднага схванах целта на заповедта му. Това щеше да ми позволи да съм сам, когато настигна Нощни очи, и да поговоря с него насаме. Кимнах и смуших Моя черна. Тя скочи напред с желание и остави сърцето ми да ни води. Не си направих труда да я върна назад, където за последен път бях видял вълка, а я подкарах на североизток, накъдето знаех, че е сега. Пуснах тънка нишка на съзнанието си да го докосне и да му съобщи, че идвам, и долових потръпващия му отговор. Подкарах Моя черна по-бързо.

Нощни очи беше преодолял удивително разстояние. Не си позволих да се тревожа доколко лесно ще може Лоръл да ме проследи. Целта ми сега беше да се събера с вълка, да видя дали е добре и след това да продължа с преследването на принца. Безпокойството ми за него се усилваше.

Денят беше горещ, късното лято се беше проточило. Слънцето сипеше жарта си върху нас и през тънкия дървесен покров. Сухият въздух бе натежал от прах, който изсмукваше влагата от устата ми и лепнеше по клепачите ми. Не губех време да търся дири, просто яздех през гористите хълмове. По-тучната зеленина показваше къде са текли потоци, но водата им сега се беше просмукала под повърхността. На два пъти пресякохме потоци и спирах, та кобилата да се напие. След това отново подкарвахме бързо.

Някъде в ранния следобед вече смътно бях убеден, че Нощни очи е наблизо. Още преди да съм го видял или помирисал, започна да ме обзема странното чувство, че съм виждал терена преди, че нещо в тези дървета напред ми е смътно познато. Дръпнах юздите и бавно огледах хълмовете, а вълкът се показа от храстите няма и на един хвърлей камък. Моя черна потрепери, замръзна на място и впери очи в него. Отпуснах ръка на шията й. Спокойно. Няма защо да се боиш. Спокойно.

Твърде съм уморен и не достатъчно гладен, за да те гоня, добави окуражително и Нощни очи.

— Донесох ти месо.

Знам. Надуших го.

Едва успях да го развия и той го налапа. Исках да погледна раните му, но бях достатъчно разумен да не му досаждам, докато се храни. А щом свърши с яденето, той се разкърши. Да вървим.

Дай да видя…

Не. Може би довечера. Но докато имат светлина, те пътуват, тъй че и ние трябва да вървим. Вече са ни изпреварили много, а сухата земя не пази добре миризмата им. Да вървим.

Беше прав за проследяването. Сухата пръст не задържаше нито стъпки, нито миризма. До края на следобеда на два пъти се объркахме и открихме отново следите им едва след като обиколихме в широк кръг. Сенките вече се удължаваха, когато лорд Златен и Лоръл ни настигнаха.

— Виждам, че кучето ти пак те е намерило — подхвърли тя иронично и не можах да измисля какво да й кажа в отговор.

— Лорд Златен каза, че вървиш по дирите на принца и че едно слугинче ти казало, че принцът е избягал на север. — В гласа й се долавяше въпрос, а устата й беше стегната неодобрително. Не разбирах дали се надява да хване лорд Златен в лъжа, или пък ме укорява, че съм „прелъстил“ някоя, за да получа тази информация.

— Тя не знаеше, че е принцът. Нарече го просто „момче с ловна котка“. — Опитах се да измисля нещо, за да я отклоня от повече въпроси. — Дирята е слаба. Всякаква помощ от теб ще е добре дошла.

Хитростта ми свърши работа. Тя се оказа добра следотърсачка. Дневната светлина вече гаснеше, но Лоръл засичаше малки белези и така продължихме след тях много след часа, в който трябваше да кажа, че светлината вече е много слаба. Стигнахме до един поток, където бяха спирали за водопой. Следите от двама мъже, два коня и котката личаха съвсем ясно във влажната пръст на брега. Там решихме да вдигнем бивака си за нощта.

— По-добре да спрем търсенето, докато знаем, че държим дирята, отколкото да чакаме, докато престанем да сме сигурни и объркаме нещата със собствените си следи — обяви Лоръл.

Запалихме малък огън и разстлахме одеялата. Храната беше оскъдна, но поне разполагахме с много вода. Плодовете, които бях прибрал от стаята ни, бяха добре дошли. Лоръл носеше няколко парчета сушено месо и хляб. Беше съвсем малко и тя неволно ми направи голяма услуга, като заяви:

— На нас месото не ни трябва толкова, колкото на кучето. Имаме си плодове и хляб. — Друга жена, помислих си, щеше да пренебрегне глада на вълка ми и да запази месото за другия ден. Нощни очи, от своя страна, благоволи да го вземе от ръката й. А след това, когато настоях да прегледам раните му, не заръмжа, не заръмжа и когато се включи тя, макар да прояви благоразумието да не ги пипа. Както подозирах, беше изблизал повечето мехлем. Раните бяха затворени и не изглеждаха толкова възпалени. Реших да не им слагам повече от мазилото. Когато прибрах неотвореното гърненце, Лоръл кимна в съгласие. — По-добре сухи и затворени, отколкото прекалено намазани и с омекнала плът.

Лорд Златен вече се беше излегнал върху постелята си. Реших, че и главата, и стомахът му все още не са в ред. Беше говорил малко, докато вдигахме бивака и по време на оскъдната вечеря. В усилващия се мрак не можех да видя дали очите му са затворени, или се взират към небето.

— Добре. Мисля, че той е прав — казах и го посочих. — Лягаме рано и тръгваме рано сутринта. Може и да ги настигнем, с малко късмет.

Мисля, че Лоръл реши, че лорд Златен е заспал, защото сниши глас:

— Ще е нужна здрава езда и доста късмет. Те яздят уверено, знаят накъде са тръгнали, докато ние трябва да вървим внимателно, за да не ги изгубим. — Погледна ме изпитателно над огъня. — Как разбра кога да оставиш пътя, за да хванеш дирята им?

Вдишах дълбоко и излъгах напосоки:

— Късмет. Имах чувството, че ще продължат натам, и когато хванах дирята им, тръгнахме по нея.

— А кучето ти имаше същото чувство и затова вървеше пред теб?

Само я погледнах. Думите неволно се отрониха от езика ми:

— Може пък да съм Осезаващ.

— О, да — отвърна тя със сарказъм. — И затова Кралицата ти се доверява да тръгнеш след сина й. Защото си от тези, от които се бои най-много. Не си Осезаващ, Том Беджърлок. Познавала съм Осезаващи. Търпяла съм пренебрежението и подигравките им към хора, които не споделят магията им. Докато бях дете, те бяха много, и там по онова време почти не го криеха. Не си повече Осезаващ от мен, макар да си един от най-добрите следотърсачи, с които съм яздила.

Не й благодарих за комплимента.

— Разкажи за Осезаващите, с които си отраснала — предложих й. Загладих гънките на одеялото си и легнах. Луната, почти пълна, ни гледаше през короните на дърветата. В края на светлия кръг от огъня Нощни очи усърдно се ближеше. Лоръл се засуети с постелята си, докато разчисти камъчетата под нея. След това също легна. Смълча се и вече си мислех, че няма да ми отговори.

След това тя каза:

— О, не бяха толкова лоши. Не както разправят за тях. Не се превръщаха в мечки, в сърни или тюлени по пълнолуние, нито ядяха сурово месо или крадяха малки дечица. Но все пак си бяха лоши.

— С какво?

— Ами… — Тя се поколеба. — Просто не беше честно — отрони най-сетне с въздишка. — Представи си да не можеш да си сигурен дали си сам, защото някое птиче или промъкнала се наблизо лисица те следи с ушите и очите на съседа ти. Възползваха се от Осезанието си, защото животинските им партньори винаги им казваха къде ловът е най-добър и къде малините са узрели най-напред.

— Толкова ли бяха открити, че Осезават? Не бях чувал за такова село.

— Не че показваха открито какво са, просто ме изключваха от това, което не съм. Децата не могат да се прикриват.

Горчивината в думите й ме стъписа. Изведнъж си спомних пренебрежението, което бяха проявявали към мен останалите от котерията на Гален, когато изглеждаше, че не мога да овладея Умението. Опитах се да си представя какво е да отраснеш сред такива подигравки. След това ми хрумна нещо.

— Нали баща ти е бил Майстор-ловецът на лорд Ситсуел. Не си ли отраснала в неговото имение тогава? — Поисках да разбера кое е това място, където Осезанието е било толкова обичайно, че децата им са очаквали да го видят в приятелчетата си.

— Е, това беше по-късно.

Не бях сигурен дали ме лъже сега, или ме е излъгала преди, само че неистината увисна между двама ни почти осезаемо. Последва неловко мълчание. Умът ми трескаво запрескача от една възможност на друга. Че е Осезаваща. Че е била не-Осезаващо дете в семейство с Осезаващи братя и сестри, или родители, или че е измислила всичко, че имението на лорд Ситсуел е било пълно с Осезаващи. Може би самият лорд Ситсуел беше от Старата кръв. Тези разсъждения не бяха съвсем безполезни. Подготвяха ума ми за всякаква информация, която можеше да ми подхвърли и която да ме насочи към най-вероятните изводи. Припомних си един предишен разговор и една случайна нейна реплика тогава, която ме смрази. Беше казала, че познава добре тези хълмове, защото е била в околностите на Гейлтон с предишните си хора. Сенч също беше споменал нещо такова. Опитах се да измисля начин да подновя разговора.

— Тъй. Като че ли не споделяш модната омраза към Осезаващите. Като че ли не искаш всички те да бъдат изгаряни и посичани.

— Мръсен навик е — отвърна ми тя и по начина, по който го каза, имах чувството, че огънят и мечът не са достатъчен лек срещу него. — Мисля, че родителите, които учат децата си да се въвличат в него, трябва да бъдат бити с камшик. Тези, които изберат да го практикуват, не трябва да се женят, нито да имат деца. Те вече си имат звяр, с който да делят дома и живота си. Защо трябва да мамят жена или мъж и да се женят? Тези, които са Осезаващи, трябва да изберат, рано в живота си, с какво искат да се свържат, с животно или с друг човек. Това е всичко.

Гласът й се беше повишил и тя говореше почти разпалено. Към края заглъхна, сякаш изведнъж си спомни, че лорд Златен спи.

— Лека нощ, Том Беджърлок — промълви тя, малко позакъсняла. Опитваше се да смекчи тона, може би, но все пак ми се каза ясно, че разговорът е приключил. И сякаш за да го подчертае, се загърна с одеялото и ми обърна гръб.

Нощни очи се надигна със стон и се приближи сковано до мен. Легна и въздъхна. Отпуснах ръка върху гърба му. Споделените ни мисли потекоха, тайно като кръвта ни.

Тя знае.

Значи мислиш, че Осезава?

Мисля, че знае, че ти Осезаваш, и не мисля, че й харесва.

Но тя те нахрани.

О, добре, мисля, че ме харесва. Виж, за теб не е сигурна.

Хайде спи.

Ще посягаш ли към тях тази нощ?

Не го исках. Ако успеех, щеше да ми донесе ужасно главоболие. Прилошаваше ми само от мисълта за болката. Но все пак, ако успеех да докосна принца, можеше да добия информация, която да ни помогне да ги догоним по-скоро. Трябва да опитам.

Долових примирението му. Давай тогава. Аз ще съм тук.

Нощни очи. Когато прибягвам до Умението и след това… споделяш ли болката?

Не точно. Макар да ми е трудно да стоя настрана от това, мога. Просто се чувствам като страхливец, когато го правя.

Изобщо не е страхливост. Какъв смисъл има да страдаме и двамата?

Той не ми отговори, но усетих, че е затаил някаква мисъл за това за себе си. Нещо във въпроса ми като че ли почти го развеселяваше. Вдигнах ръката си от козината му и я отпуснах на гърдите си. После затворих очи, съсредоточих се и потърсих транса-Умение. Заплахата за болка се промъкна в мислите ми, избутваше настрана грижливо съградения покой. Най-сетне успях да намеря равновесната точка и се задържах там, някъде на границата между съня и будността. И се пресегнах в нощта.

Тази нощ изпитах, както не беше ми се случвало от години, сладостта от чистата връзка на Умението. Пресегнах се навън и беше все едно, че някой друг посегна към мен и стисна ръцете ми за добре дошъл. Беше простичка, сладка връзка, утешителна като завръщане у дома след дълго пътуване. Беше връзка на Умението и някой лежеше в просъница в меко легло под стрехите на сламен покрив. Обкръжиха ме миризмите на селски дом, задържалият се във въздуха мирис на хубава яхния, сготвена тази вечер, и меденият аромат на восъчна свещ, догаряща някъде долу. Чувах говора на мъж и жена, гласовете им бяха приглушени, сякаш не искаха да безпокоят отдиха ми. Не можех да различа думите им, но знаех, че съм си у дома, в безопасност, и че нищо не може да ми навреди. Когато връзката-Умение угасна, потънах в най-мирния сън, който бях познавал от много години.