Месията на Дюна

20.

— Ти си Бияз — изрече голата, влизайки в тясната килия, където държаха джуджето под стража. — А мен ме наричат Хейт.

Заедно с голата бе пристигнал подсилен наряд от телохранители, за да поеме вечерния караул. Докато пресичаха двора, налетелият със залеза вятър жилеше лицата им с песъчинки и ги караше да примигват, подтичвайки. Сега откъм коридора се чуваше как си подхвърлят закачки при церемониала по смяната на постовете.

— Не си Хейт — каза джуджето. — Ти си Дънкан Айдахо. Присъствах, когато полагаха в резервоара мъртвата ти плът, а сетне и когато я вадеха оттам жива и готова за обучението.

Голата мъчително преглътна с пресъхнало гърло. Жълтеникавият оттенък на ярките светоглобуси се губеше сред зелените килими по стените на килията. Светлината блестеше в струйките пот по челото на джуджето. Бияз изглеждаше удивително цялостно същество, сякаш целта, вложена в него от тлейлаксианците, се излъчваше направо през кожата му. Под маската на страхливо и лекомислено джудже се криеше огромна сила.

— Муад’диб ми възложи да те разпитам, за да установя с каква цел те изпращат тлейлаксианците — каза Хейт.

— Тлейлаксианци, тлейлаксианци — затананика джуджето. — Аз съм тлейлаксианците, дръвнико! И ти също, ако искаш да знаеш.

Хейт се втренчи в джуджето. Бияз излъчваше някаква омайваща бдителност, която навяваше мисли за древни идоли.

— Чуваш ли стражата отвън? — запита Хейт. — Само да наредя и веднага ще те удушат.

— Ай! Ай! — провикна се Бияз. — Какъв безсърдечен простак си станал. А пък разправяше, че идваш да дириш истината.

Хейт усети, че не му се нрави дълбоката самоувереност, скрита зад стреснатото изражение на джуджето.

— Може би диря само бъдещето — промълви той.

— Добре казано — кимна Бияз. — Сега вече се познаваме. Когато се срещнат двама крадци, няма нужда от препоръки.

— Значи сме крадци — каза Хейт. — Какво крадем?

— Не крадци, а зарове — поправи го Бияз. — И ти си дошъл да ми преброиш точките. Аз пък броя твоите. О, чудо! Имаш не едно, а две лица!

— Наистина ли си видял как попаднах в тлейлаксианските резервоари? — попита Хейт, преодолявайки странното нежелание да зададе този въпрос.

— Не го ли казах? — изненада се джуджето и скочи на крака. — Страхотна борба падна с теб. Плътта не искаше да се завръща.

Изведнъж на Хейт му се стори, че съществува сред сън, управляван от нечие чуждо съзнание, и че всеки миг може да забрави себе си, да се залута из дебрите на това съзнание.

Бияз леко наклони глава и взе да обикаля около голата, като го гледаше втренчено.

— Вълнението разбужда в теб старите структури — заяви джуджето. — Ти си преследвачът, който не иска да открие какво преследва.

— А ти си оръжие, насочено срещу Муад’диб — отвърна Хейт, без нито за миг да го изпуска от поглед. — Какво трябва да направиш?

— Нищо! — Бияз спря на място. — Елементарен отговор на елементарен въпрос.

— Тогава си насочен срещу Алая — каза Хейт. — Тя ли е мишената?

— Наричат я Хоут, Чудовищната риба от отвъдните светове. А защо чувам как кипва кръвта ти, щом заговориш за нея?

— Значи я наричат Хоут — промърмори голата, като се мъчеше да открие в Бияз нещо, което би подсказало целите му. Отговорите на джуджето бяха невероятно странни.

— Тя е девицата-блудница — каза Бияз. — Вулгарна, остроумна, надарена с ужасяващо дълбоки познания, жестока, когато е най-нежна, безразсъдна, когато разсъждава, а когато се опитва да гради, става разрушителна като кориолисова буря¤.

— Значи си дошъл да говориш срещу Алая?

— Срещу нея ли? — Бияз се отпусна на една възглавница до стената. — Дойдох тук, за да бъда запленен от магнетизма на нейната телесна хубост.

Той се ухили и с недодяланото си лице заприлича на гущер.

— Да нападнеш Алая означава да нападаш брат й — напомни Хейт.

— Толкова е ясно, че чак трудно се забелязва — каза Бияз. — В действителност императорът и сестра му са една личност, опрат ли гръб до гръб, стават едно същество — наполовина мъжко, наполовина женско.

— Чувал съм свободните от централните пустини да казват нещо подобно — кимна Хейт. — И точно те възродиха кървавите жертвоприношения за Шай-хулуд. Как тъй повтаряш техните глупости?

— Смееш да говориш за глупости? Ти, който си едновременно човек и маска? Ах, какво да се прави, заровете не могат да видят собствените си точки. От мен да мине. А сега си двойно объркан, защото служиш на двойното същество Атреидес. Чувствата ти са по-далеч от решението, отколкото умът.

— Ти ли проповядваш на стражата ония фалшиви ритуали, свързани с Муад’диб? — глухо попита Хейт. Усещаше как съзнанието му се оплита в думите на джуджето.

— Те ми ги проповядват! — възрази Бияз. — И се молят. Защо пък не? Всички трябва да се молим. Не живеем ли в сянката на най-опасното създание, което вселената някога е виждала?

— Най-опасното създание…

— Собствената им майка отказва да бъде на една планета с тях!

— Защо не ми отговаряш просто и ясно? — попита Хейт. — Знаеш, че имаме и други начини да задаваме въпроси. Ще изкопчим отговорите… с добро или със зло.

— Та аз ти отговорих! Не казах ли, че митът е реален? Аз ли съм вятърът, който носи смърт в търбуха си? Не! Аз съм думи! Думи като мълнията, която излита от пясъка, за да прониже мрачното небе. Казах: „Духни кандилото! Денят дойде!“ А ти все повтаряш: „Дай ми кандило, за да намеря деня.“

— Опасна игра си захванал с мен — каза Хейт. — Мислиш, че не разбирам тия зенсунски¤ идеи? Следите ти личат като птичи стъпки в калта.

Бияз се разкикоти.

— Защо се смееш? — попита Хейт.

— Защото имам зъби, а ми се ще да нямах — успя да избъбри Бияз между две кискания. — Ако нямах зъби, нямаше да мога да скърцам с тях.

— Сега знам кой е мишената — каза Хейт. — Бил си насочен към мен.

— И ударих право в целта — отвърна джуджето. — Толкова голяма мишена беше, как да не улуча? — Той кимна, сякаш в отговор на някаква своя мисъл. — А сега ще ти попея.

Бияз затананика някаква протяжна, стенеща, монотонна мелодия, която се повтаряше отново и отново.

Хейт се вцепени, странни болки заиграха нагоре-надолу по гръбнака му. Гледаше лицето на джуджето — старческо лице с млади очи. Бяха обкръжени с мрежа от съсухрени белезникави бръчки, прорязващи хлътналите слепоочия. Колко голяма глава! Всички черти сякаш водеха към устата, откъдето излитаха монотонните звуци. Мелодията навяваше на Хейт мисли за древни ритуали, народни поверия, прастари слова и обичаи, неясни брътвежи с полузабравен смисъл. Ставаше нещо съдбовно — идеи играеха кървав танц в необятното Време. Старинни идеи се преплитаха с песента на джуджето. Сякаш някаква далечна ослепителна светлина идваше все по-близо и по-близо, осветявайки цели векове от живота.

— Какво правиш с мен? — изпъшка Хейт.

— Ти си инструментът, на който ме учиха да свиря — каза Бияз. — И аз свиря на теб. Сега ще ти кажа имената на останалите предатели сред наибите. Те са Бикурос и Кахуейт. И Джедида, който беше секретар на Корба. И Абумоджандис, адютантът на Банърджи. Може би в този миг някой от тях забива ножа си в гърдите на Муад’диб.

Хейт бавно поклати глава. Нямаше сили да говори.

— Ние сме като братя — каза Бияз, прекъсвайки отново монотонното тананикане. — Израснахме в един и същ резервоар — първо аз, после ти.

Внезапно в металните очи на Хейт избухна пареща болка. Искряща червена мъгла изпълни вътрешността на килията. Усещаше се откъснат от всички други чувства освен болката и виждаше обкръжаващото го през някаква ефирна преграда като понесена от вятъра омара. Всичко се превръщаше в случайност, в безцелен сблъсък на неодушевена материя. Собствената му воля бе нещо крехко и непостоянно. Тя живееше без дъх, долавяше се като вътрешно просветление.

С родена от отчаянието прозорливост, той напрегна остатъка от зрението си и разкъса мъгливата завеса. Като лумнала мълния вниманието му се впи в джуджето. Усещаше как очите му го пронизват слой подир слой и виждат дребосъка като наемен интелект, под него откриват същество в плен на гибелни страсти и копнежи, продължават навътре — слой подир слой, докато накрая остана само голата същност, управлявана от символи.

— Сега сме на бойното поле — каза Бияз. — Би могъл да говориш за това.

С освободен от командата глас, Хейт изрече:

— Не можеш да ме принудиш да убия Муад’диб.

— Чувал съм бене-гесеритките да казват, че в цялата вселена няма нищо твърдо, нищо уравновесено, нищо трайно… че нищо не запазва състоянието си, че всеки ден, а понякога и всеки час носи промяна.

Хейт безсилно поклати глава.

— Ти мислеше, че твоят жалък император е печалбата, която гоним — продължи Бияз. — Колко зле разбираш нашите господари, тлейлаксианците. Сдружението и Бене Гесерит смятат, че ние произвеждаме предмети. Всъщност произвеждаме инструменти и услуги. Всичко може да бъде инструмент — бедността, войната. Войната е полезна, защото има ефект в безброй области. Тя стимулира обмяната на веществата. Укрепва правителството. Смесва генетичните линии. Нищо във вселената не може да се мери с нея по жизненост. Само ония, които признават стойността на войната и я практикуват, постигат някакво ниво на самоопределение.

С удивително кротък глас Хейт изрече:

— Странни мисли изказваш, карат ме едва ли не да повярвам в отмъстителното провидение. Каква ли цена са поискали, за да те сътворят? Разказът за това несъмнено би бил увлекателен, а епилогът — направо невероятен.

— Великолепно! — изкиска се Бияз. — Ти атакуваш, следователно имаш воля и се бориш за самоопределение.

— Мъчиш се да разбудиш насилието в мен — изпъхтя Хейт.

Бияз отрицателно поклати глава.

— Да разбудя — да, насилие — не. Сам казваш, че си привърженик на осъзнаването чрез обучение. Предстои ми да разбудя съзнанието в теб, Дънкан Айдахо.

— Хейт!

— Дънкан Айдахо. Изключителен убиец. Любовник на безброй жени. Войник и фехтовач. Дясна ръка на Атреидес в сраженията. Дънкан Айдахо.

— Миналото не може да се събуди.

— Не може ли?

— Никой не го е постигал!

— Вярно, но нашите господари отхвърлят мисълта, че нещо не може да се постигне. Те винаги търсят подходящия инструмент, правилно приложеното усилие, услугите на подходящи…

— Ти криеш истинската си цел! Обвиваш се в облак от думи, а те не значат нищо!

— Дънкан Айдахо е в теб — каза Бияз. — Той ще се покори, на вълнението или на безстрастното изучаване, но ще се покори. През пелената на потиснатото и отсеяното, това съзнание ще изплува от мрачното минало, което те гони по петите. То те примамва дори сега, когато те дърпа към дъното. В тебе се крие същество, към което трябва да насочиш мислите си и на което ще се подчиниш.

— Тлейлаксианците смятат, че все още съм техен роб, но аз…

— Млъкни, робе! — изрече джуджето със странния стенещ глас.

Хейт застина безмълвно.

— Сега се добираме до същината — каза Бияз. — Знам, че и ти го усещаш. А ето и повелителните слова, които ще те подчинят на волята ми… Мисля, че ще имат достатъчна сила.

Хейт чувстваше как потта се лее по бузите му, как треперят раменете и гърдите му, ала не можеше да помръдне.

— Един ден — каза Бияз — императорът ще дойде при теб. Ще рече: „Няма я вече“. Лицето му ще се превърне в скръбна маска. Ще отдава вода на мъртвите, както наричат сълзите по тия места. И ти ще му кажеш с моя глас: „Господарю! О, господарю!“

Болка от схванатите мускули пронизваше гърлото и челюстта на Хейт. Можеше само едва-едва да върти глава наляво-надясно.

— Ще кажеш: „Нося вест от Бияз“ — джуджето направи гримаса. — Горкият Бияз, дето си няма ум… горкият Бияз, барабан, натъпкан с известия, душа за чужда употреба… удариш ли го, издава звук… — Лицето му отново се сгърчи в гримаса. — Мислиш ме за лицемер, Дънкан Айдахо! Не съм! И аз мога да скърбя. Но е дошло време да заменим думите с мечове.

Хейт хлъцна.

Бияз се изкиска.

— Ах, благодаря ти, Дънкан, благодаря ти. Телесните потребности ни спасяват. И тъй като в жилите на императора тече харконска кръв, той ще стори каквото желаем. Ще се превърне в машина за плюене, ще предъвква думи, чиито звън нежно гали слуха на нашите господари.

Хейт примига и си помисли, че джуджето невероятно много прилича на животинче с наострени уши, на твар, изпълнена със злоба и рядка интелигентност. Харконска кръв в жилите на атреидите?

— Мислиш си за Рабан Звяра, онзи харконски злодей, и веднага се озъбваш — каза Бияз. — По това приличаш на свободните. Щом не става с думи, мечът е винаги под ръка, а? Мислиш си колко мъки е изтърпял родът ти от харконите. А твоят безценен Пол е Харконен по майчина линия! Сега няма да ти е трудно да убиеш един Харконен, нали?

В гърдите на голата се надигна вълна от горчиво разочарование. Гняв ли беше? Защо да се гневи на всичко това?

— О! — възкликна Бияз. — Аааа-ха! Щрак-щрак. Във вестта има още нещо. Сделка, предложена от тлейлаксианците на твоя скъп Пол Атреидес. Нашите господари ще възкресят любимата му. Тя ще ти бъде посестрима — гола като теб.

Внезапно на Хейт му се стори, че е попаднал във вселена, където не съществува нищо освен ударите на сърцето му.

— Гола — повтори Бияз. — Плътта на неговата любима. Тя ще му народи деца. Ще обича само него. Ако желае, можем даже да подобрим оригинала. Имал ли е някой някога по-изгоден шанс да си възвърне загубеното? Та той ще е готов с две ръце да подпише сделката.

Бияз клюмна и сведе очи, сякаш се бе изморил. После продължи:

— Той ще се изкуши… и в разсейването му ти ще се приближиш. Това ще е мигът да удариш! Не един гола, а двама! Това искат нашите господари! — Джуджето се изкашля и кимна. — Говори.

— Няма да го направя — каза Хейт.

— Но Дънкан Айдахо ще го направи — каза Бияз. — Това ще е миг на върховна уязвимост за онзи потомък на харконите. Не забравяй. Ти ще му препоръчаш как да усъвършенства любимата си — да речем, безсмъртно сърце, по-нежни чувства. Ще пристъпиш още по-близо и ще предложиш убежище — всяка планета, която си избере извън границите на империята. Помисли само! Любимата му възкресена. Повече никаква скръб и сълзи, идилична планета, където да доживее честити старини.

— Скъпичко предложение — изпитателно подхвърли Хейт. — Той ще попита каква е цената.

— Кажи му, че трябва да се отрече от божествената си същност и да злепостави квизарата. Да злепостави себе си и Алая.

— Само това ли? — насмешливо полюбопитства Хейт.

— Естествено, ще трябва да се откаже и от дяловете си в ПОСИТ¤.

— Естествено.

— И ако си все още далече, за да удариш, кажи му колко се възхищават тлейлаксианците от всичко, което им е разкрил относно възможностите на религията. Кажи му, че те имат отдел по религиозно инженерство и формират религии за точно определени цели.

— Колко изобретателно — каза Хейт.

— Мислиш, че си свободен да се подсмиваш и да не се подчиняваш? — Бияз лукаво килна глава. — Не отричай…

— Добре са те изработили, малко зверче.

— И теб също — каза джуджето. — Ще му кажеш да побърза. Плътта се разлага, затова тялото й трябва да се постави в криологичен контейнер.

Хейт се почувства окончателно объркан, оплетен в матрица от обекти, които не можеше да разпознае. Джуджето изглеждаше толкова самоуверено! Трябваше да има някакъв дефект в тлейлаксианската логика. Създавайки своя гола, те го бяха настроили да следва покорно гласа на Бияз, но… Но какво? Логика-матрица-обект… Колко лесно бе да се приемат ясните разсъждения за правилни! Извратена ли бе тлейлаксианската логика?

Бияз се усмихна, сякаш се вслушваше в някакъв недоловим глас.

— Сега ще забравиш — каза той. — Но ще си спомниш, когато дойде моментът. Той ще каже: „Няма я вече“. Тогава Дънкан Айдахо ще се събуди.

Джуджето плесна с ръце.

Хейт изсумтя, Струваше му се, че са го прекъснали насред някаква мисъл… или може би насред изречение. За какво ставаше дума? Нещо свързано… с мишени?

— Мислиш, че като ме объркаш, ще можеш да ме управляваш — каза той.

— Как тъй? — запита Бияз.

— Аз съм твоята мишена, не отричай.

— И през ум не ми минава да отричам.

— Какво ще опиташ да ми сториш?

— Добрина — каза Бияз. — Просто добрина.