Месията на Дюна

13.

— Голям риск е да напускаш поста си и да идваш при мен по това време — каза Едрик, гледайки гневно лицетанцьора¤ през стените на резервоара си.

— Колко ограничено и тъпо разсъждаваш — отвърна Сцитал. — Я виж кой точно е дошъл да те посети?

Едрик неуверено се втренчи в тромавата фигура, провисналите клепачи, глуповатото лице. Денят едва започваше и организмът на щурмана още не се бе пренастроил от нощния отдих към активна консумация на меланж.

— Не е ли тази формата, в която си вървял по улиците? — попита Едрик.

— Днес съм надявал такива лица, че никому не би хрумнало да погледне повторно някое от тях — каза Сцитал.

Хамелеонът си въобразява, че телесните промени ще го прикрият от всичко и всекиго, помисли Едрик в проблясък на интуиция. И се запита дали участието му в заговора наистина ги предпазва от други ясновидци. Например от сестрата на императора…

Той тръсна глава и оранжевият газ в цистерната се раздвижи.

— Защо си тук? — попита Едрик.

— Подаръкът трябва да се подтикне към по-бързи действия — каза Сцитал.

— Невъзможно.

— Трябва да се намери начин — настоя Сцитал.

— Защо?

— Не ми се нрави развоят на събитията. Императорът се опитва да ни разедини. Вече е направил предложение на Бене Гесерит.

— О, това ли било…

— Това! Трябва да подтикнеш голата към…

— Ти си го създавал, тлейлаксианецо. Сам знаеш, че не можеш да искаш подобно нещо. — Едрик помълча и се приближи към прозрачната стена на резервоара. — Или си ни излъгал относно подаръка?

— Да съм ви излъгал ли?

— Ти каза, че оръжието трябва само да се насочи и зареди, нищо повече. След като подарихме голата, вече не можем да се месим.

— Всеки гола може да бъде обезпокоен — каза Сцитал. — От теб не се иска нищо друго, освен да го попиташ за предишния му живот.

— И какво ще стане?

— Вълнението ще го тласне към действия, които облекчават задачите ни.

— Той е ментат, надарен с могъща логика и здрав разум — възрази Едрик. — Ще се досети какво правя… или пък сестрата ще заподозре нещо. Ако вниманието й се насочи към…

— Можеш ли да ни криеш от ясновидци или не? — прекъсна го Сцитал.

— Не се боя от оракули — каза Едрик. — Страхувам се от логиката, от реалните шпиони, от могъществото на империята, от контрола над подправката¤, от…

— Човек може спокойно да мисли за императора и неговата мощ, стига да помни, че всичко има свършек — каза Сцитал.

Щурманът стреснато отскочи назад, размахвайки крайници като някакъв уродлив тритон. Сцитал потисна чувството си на отвращение от тази гледка. Както винаги, навигаторът на Сдружението¤ бе облечен в черно трико, издуто на пояса от някакви контейнери. И все пак… когато се движеше, той създаваше впечатление, че е гол. Сцитал реши, че чувството се поражда от опипващите плаващи движения — и отново се изненада колко крехки са връзките на съзаклятието. Бяха несъвместими като група. Тук се криеше слабостта им.

Вълнението на Едрик попремина. Той се вгледа в Сцитал, обагрен в оранжево от газа, който го поддържаше. Какъв ли ход за измъкване си бе подготвил лицетанцьорът в случай на провал? Кой знае! Тлейлаксианецът и постъпките му не се поддаваха на предвиждане. Лош знак.

Нещо в гласа и жестовете на навигатора подсказваше на Сцитал, че сдруженецът се бои не толкова от императора, колкото от сестра му. Тази мисъл проблесна изведнъж в съзнанието му. Тревожно. Нима бяха пропуснали нещо важно относно Алая? Беше ли голата достатъчно мощно оръжие, за да унищожи и двамата?

— Знаеш ли какво се говори за Алая? — попита Сцитал, опипвайки почвата.

Човекът-риба отново се развълнува.

— Какво имаш предвид?

— Никога до днес философията и културата не са се радвали на такава покровителка — поясни Сцитал. — Удоволствието и красотата се обединяват в…

— Има ли нещо трайно в красотата и удоволствието? — прекъсна го Бдрик. — Ние ще унищожим двамата атреиди. Култура! Разпространяват културата, за да укрепят своята власт. Красота! Поощряват красотата, която поробва. Създават ограмотено невежество — това е най-лесно. Нищо не оставят на случая. Вериги! Всичко, което вършат, само кове вериги и поробва. Но робите винаги се бунтуват.

— Сестрата може да се омъжи и да има наследник — каза Сцитал.

— Защо говориш за сестрата? — попита Едрик.

— Императорът може да й подбере мъж.

— Нека подбира. Късно е вече.

— Дори и ти не можеш да предвидиш следващия миг — предупреди го Сцитал. — Не си творец… не си нещо повече от атреидите. — Той поклати глава. — Не бива да се възгордяваме.

— Не сме ние тези, които си чешат езиците с приказки за сътворението — възрази Едрик. — Не сме ние сганта, която се мъчи да превърне Муад’диб в месия. Какви са тия глупости? Защо повдигаш подобни въпроси?

— Не аз, планетата — каза Сцитал. — Тя повдига въпроси.

— Планетите не говорят!

— Тази говори.

— Нима?

— Говори за сътворение. Пясък, понесен от нощния вятър, това е сътворението.

— Пясък, понесен…

— Когато се събудиш, първите утринни лъчи разкриват нов свят — свеж, готов да приеме следите ти.

Пясък без следи? — помисли Едрик. Сътворение? Изведнъж стомахът му се сви на топка от тревога. Тесният резервоар, стените на стаята, всичко го притискаше и смазваше.

Следи по пясъка.

— Говориш като някой от свободните — каза Едрик.

— Мисълта е тяхна и е твърде поучителна — потвърди Сцитал. — Сравняват джихада на Муад’диб с оставяне на следи из вселената, също както свободните правят диря по чистия пясък. Те са прокарали пътека през живота на хората.

— И какво?

— Пак се задава нощ. Повяват ветрове.

— Да — каза Едрик, — джихадът свършва. Муад’диб си послужи с него и…

— Не той е използвал джихада — възрази Сцитал. — Джихадът си послужи с Муад’диб. Мисля, че би го прекратил, ако можеше.

— Ако можеше ли? Стига само да…

— О, млъквай! — кресна Сцитал. — Започне ли се епидемия по ментатите, нищо не може да я спре. Тя скача от човек на човек през космическите бездни. Невероятно заразна е. Удря по най-беззащитното място — там, където дремят отломките от други подобни болести. Кой ще възпре такава напаст? И Муад’диб няма противоотрова за нея. Корените й са потънали в хаоса. Могат ли нечии заповеди да проникнат дотам?

— Значи и ти си се заразил? — попита Едрик.

Той бавно се завъртя сред оранжевия газ и се зачуди защо думите на Сцитал звучат толкова уплашено. Нима лицетанцьорът се измъкваше от съзаклятието? Нямаше как да надникне в бъдещето и да провери. То се бе превърнало в мътен поток, задръстен от пророци и пророчества.

— Всички сме заразени — каза Сцитал и си напомни, че разсъдъкът на Едрик е твърде строго ограничен. Как да изрази нещата така, че и сдруженецът да ги разбере?

— Когато го унищожим — каза Едрик, — заразата…

— Би трябвало да те оставя в неведение — въздъхна Сцитал. — Но дългът не ми позволява. А и ще е твърде опасно за всички ни.

Едрик се отдръпна, спря движението със замах на ципестото си ходило и оранжевият газ се завихри около краката му.

— Странно говориш — каза той.

— Цялата тази история е взривоопасна — обясни Сцитал, вече малко по-спокойно. — Готова е да се пръсне. И когато това стане, отломките ще се разлетят през вековете. Не разбираш ли?

— И преди сме си имали работа с религии — възрази Едрик. — Тая новата…

— Това не е просто религия! — възкликна Сцитал и се запита какво ли би казала светата майка, ако го видеше как грубо поучава съюзника си. — Религиозното управление на държавата е нещо много повече. Муад’диб пусна навсякъде пипалата на своя квизарат¤, подмени предишните функции на правителството. Но той няма постоянни правителствени органи, няма взаимодействащи посолства. Има епархии, островчета на властта. В средата на всяко островче стои човек. А хората се учат как да печелят и опазват личната власт. Хората са завистливи.

— Когато се разединят, ще ги погълнем един по един — заяви Едрик със самодоволна усмивка. — Отсечем ли главата, тялото ще се…

— Това тяло има две глави — прекъсна го Сцитал.

— Сестрата… която може да се омъжи.

— Която със сигурност ще се омъжи.

— Не ми харесва тонът ти, Сцитал.

— А на мен не ми харесва твоето невежество.

— И да се омъжи, какво от това? Ще пропаднат ли плановете ни?

— Ще пропадне цялата вселена…

— Но те не са единствени. Аз самият притежавам способности, които…

— Ти си пеленаче. Препъваш се там, където те двамата стъпват уверено.

— Не са единствени!

— Забравяш, сдруженецо, че и ние някога създадохме квизац хадерах. Подобно същество е пропито със съзерцание на Времето. То е форма на живот, която не можеш да застрашиш, без сам да се потопиш в смъртоносна заплаха. Муад’диб знае, че ще нападнем неговата Чани. Трябва да действаме по-бързо, отколкото досега. Трябва да се добереш до голата и да го подтикнеш, както ти казах.

— А ако не го направя?

— Тогава мълнията ще се стовари върху нас.