Ловът

Две нощи до Лова

— Случилото се във Въведението миналата нощ — казва директорът — беше проява на известна агресия.

Отново сме в лекционната зала след бърза и мрачна закуска. Върлината и Алени устни бяха седнали притеснено на отделна маса, а останалите се бяха изтеглили възможно най-далече от тях. Ако се съдеше по вида им, никой от двамата не беше мигнал през целия ден. Над всичко бе надвиснала странна тишина, над масите, столовете, блудкавата храна, подобно на изпарения, носещи се над стъкленица, пълна с киселина. Трапезарията беше по-празна от обикновено, придружителите ги нямаше. Донякъде очаквахме, че ще дойдат група служители и ще отведат Върлината и Алени устни. Не дойдоха. Това явно накара двамата да се успокоят, когато тръгнахме към лекционната зала след закуска.

И аз се чувствам облекчен, но по друга причина: вече не мириша. Поне не толкова, че да привличам внимание. Явно бързото изтъркване в езерото е свършило работа — никой не изглежда разгорещен или смутен от телесна миризма. Или пък след убиването на хепъра във Въведението предната нощ всички са станали по-малко чувствителни към леката миризма. И в двата случая аз печеля.

Директорът стои стабилно зад катедрата. Дори и вътрешно да кипи от гняв, прикрива го добре зад педантичното изговаряне на думите си. Не повдига вежди, не отмята глава напред. Говори безстрастно, сякаш чете служебно надгробно слово, не се долавя дори и лек укор за извършеното сериозно провинение. Изисканият му глас е тих като размахано острие на бръснач, което, без да те докосва, заплашва да го стори всеки миг.

— Позабавлявахте се. Но последствията… Има последствия от действията ви. — Изобщо не насочва поглед към Върлината и Алени устни, които седят на местата си още по-вдървено. — В обществото правилата са ясни. Преследването и убийството на хепър са тежко престъпление. Убий и ще бъдеш убит. И все пак вчерашното убийство не се окачествява — поне формално погледнато — като бракониерство. То беше част от обучението за одобрения от Двореца лов на хепъри. Като такова попада под егидата на лова.

Виждам как Върлината и Алени устни леко се отпускат.

— Но има последствия. Защото беше убит хепър, макар и стар и немощен. Край. Няма го. Дългогодишни научни изследвания ще останат безплодни. Това не може да остане незабелязано. Престъпление срещу хепър е равносилно на престъпление срещу Двореца. Следователно е нужно възмездие за това подло деяние. Трябва да бъде наложено наказание.

Върлината и Алени устни отново се вкаменяват.

— Разбира се — додава директорът, като свежда погледа си и го спира на тях, — не може да се направи нищо срещу двама ви.

Те отмятат глави настрани.

— Инвестирали сме твърде много във вас — продължава директорът. — Да ви изгоним и да ви потърсим заместници на този късен етап, едва ли не преди самия лов, не е приемлив вариант. — Снижава глас и поглежда към празните места на последния ред. — Но наказание трябва да се наложи. За да не остане впечатление, че правителството се размеква. Тежкото престъпление изисква тежко наказание. Или две. Или три. Или седем.

Следващите му думи режат като бръснач.

— Сигурно сте забелязали, че придружителите ги няма.

— Думите му звучат като изречени без връзка. Но връзка има. По гръбнака ми полазва студ. Той не казва нищо повече, а се премества на друга катедра на подиума, направена от стъкло.

— Е, след като приключихме с тази неприятност, да ви съобщя добрата новина. Става дума за приятна изненада. Има нареждане от Двореца да устроим галавечеря. Ще пристигнат стотици сановници, високопоставени личности, влиятелни особи със съпругите и любовниците си. Предизвестието е кратко, но можем да освободим графика за утре. Институтът е организирал много галавечери в миналото, така че имаме готовност. Нужно е само мястото да се почисти. Ще бъде готово. Също и вие. Отменихме всички събития, свързани с обучението. А и на кого му е притрябвало обучение, просто подгонете проклетниците и ги изяжте. — Вдига ръкава си подобно на змия, която сваля кожата си, и леко почесва кокалестата си китка.

— Още нещо. Галавечерята ще бъде отразена от медиите. Искаме да изглеждате възможно най-добре. След няколко часа ще пристигнат шивачите и ще ви вземат мерки. Ще бъдат заети с вас до края на нощта. — Прокарва ръка по бухналата си, намазана с гел коса. — Ловът ще започне една нощ след галавечерята. Всички гости ще останат за началото му. Ще имате впечатляващо изпращане от стотици зрители и представители от медиите. Няма как да не е зрелищно.

Гледа ни и чеше китката си.

— Ах, но колко сте вдървени само. Да можехте да видите глупавите си смутени физиономии. Знам точно какво ви тревожи: боите се, че стотиците гости ще хукнат след хепърите. Няма такава опасност. Сградата ще бъде заключена три часа преди смрачаване в нощта на лова. Напълно херметизирана. Никой, освен ловците, няма да може да излезе от нея.

Без да каже дума повече, директорът изчезва в сенките, какъвто му е навикът; и както винаги на негово място изниква Феерична рокля. Това се повтаря вече толкова пъти, че започвам да се чудя дали двамата не са едно и също същество. Ако физиката им не беше коренно различна — той жилав, а тя отпусната, — наистина бих поразсъждавал над тази мисъл.

След оттеглянето на Директора напрежението намалява осезаемо. Присъствието на Феерична рокля далеч не е така налагащо се и обикновено тя не казва нищо съществено, затова минава известно време, докато разберем, че говори за нещо важно.

— … и се случи така, че аз ще ви запозная с някои подробности относно самия лов. Сутринта преди започването на лова хепърите ще бъдат уведомени с писмо, че куполът не е в изправност: сензорът е повреден и има вероятност да не може да се издигне вечерта. Като предпазна мярка хепърите ще трябва да тръгнат незабавно към временно убежище, отбелязано на картата, която ще им предоставим. Пътят дотам ще им отнеме осем часа и ако предположим, че не се мотаят, ще стигнат, преди да се стъмни. Убежището е снабдено с храна, вода и капаци. Ще могат да се върнат след една седмица. Въпроси?

Атлета вдига ръка.

— Не разбирам. Ако стигнат там, преди да се стъмни, ще се приберат на сигурно място, преди ние изобщо да сме тръгнали. Все пак това е лов, а не обсада.

По масовото потрепване на глави наоколо съдя, че Атлета е уцелил общото притеснение.

Феерична рокля невъзмутимо почесва китката си.

— Ах, ах, тази вечер сме малко напрегнати, нали? Забравяте за абсолютната наивност на хепърите. Ще повярват на всичко, което им кажем. Все пак сме ги опитомили и знаем как да им дърпаме юздите. — Неочаквано изражението й става сурово. — Няма убежище. Няма сграда, капаци, стени, няма дори една тухла. Хепърите ще са изцяло на ваше разположение за лова.

Следва мляскане, и то толкова силно, че едва чуваме какво говори Феерична рокля.

— … набор от оръжия — довършва изречението си тя.

Атлета отново вдига ръка.

— Какво имате предвид под набор от оръжия?

Феерична рокля почесва китката си, очевидно доволна от себе си. Прави пауза, уверена, че вече владее вниманието ни.

— Разликата с предишния лов е значителна. Решихме да въоръжим хепърите. Имат запас от оръжия. Това без съмнение ще удължи лова, ще го превърне в по-голямо предизвикателство и съответно ще извлечете по-голяма наслада от него. Повишаването на залога повишава и удоволствието.

— Въоръжили сте ги? С какво? — пита Бабаита с пресипнал глас, в който се усеща по-скоро любопитство, отколкото тревога.

На екрана се появява голямо изображение на копие и кинжал. Бяха като онези, които размахваше жената хепър — и които беше хвърлила по мен — предишния ден.

— Възлагаха се надежди, че хепърите ще се научат да ползват копията и кинжалите като оръжия. Това се случи, но заради липсата им на сила оръжията са безполезни като клечки за зъби. За щастие нашите служители в института създадоха по-сериозна бойна техника, нещо с реален заряд. Което наистина да ранява. Дори да осакатява.

Внезапно чесането, предизвикано от снимката на копието и кинжала, спира.

— За какви оръжия става въпрос? — пита отново Бабаита, този път притеснен.

Феерична рокля се обръща към него и в погледа й няма следа от феерия или шик.

— За такива — прошепва и на екрана се появява ново изображение.

Прилича на правоъгълна чаша, но вместо отвор от едната страна има стъклен капак, а под него стърчат три стъкловидни крушки. Корпусът на оръжието е облечен със силно светлоотражателен метал, същинско огледало. От другата страна на оръжието има голям хромиран бутон.

— Това е тройният озаряващ излъчвател или ТОИ за по-кратко. ТОИ е в състояние да произведе унищожителна светлинна експлозия. При натискане на бутона отзад се изстрелва продължителен светлинен лъч — и забележете, не живачен — в рамките на две секунди. Снопът е доста мощен: силата му се равнява на деветдесет и пет лумена. Още при първоначалния контакт ще изгори кожата ви дълбоко и болезнено. При насочен към вас лъч за секунда или по-дълго ултравиолетовият резонанс ще причини повръщане и загуба на съзнание. Ако случайно погледнете директно към снопа светлина, ще ослепеете, вероятно безвъзвратно.

Толкова е тихо, че, както се казва, може да се чуе падането на хепърски косъм.

— Това е най-ниската степен.

Мълчание.

— Колко степени има? — пита Бабаита.

След драматична пауза Феерична рокля казва:

— Пет. На най-високата степен един-единствен изстрел е достатъчен да пробие дупка във вас. Силата му е пет пъти по-голяма от тази на слънчевите лъчи по обед.

Ръката на Ашли Джун се вдига нагоре като стълбче дим.

— Колко?

Въпросът й е доста мъгляв, но Феерична рокля мигом я разбира.

— Има общо пет бройки ТОИ. Всеки от хепърите ще бъде въоръжен с един от тях. Всеки ТОИ разполага с по три изстрела. Обхватът му е около девет метра. — Издава устни напред, сякаш изсмуква остатъци от храна помежду зъбите си.

Много, много е тихо.

— Защо? — пита Бабаита.

И този въпрос не е особено ясен, но Феерична рокля отново го схваща безпогрешно.

— Правим го заради вас, драги. За да направим този лов наистина незабравим и вълнуващ, да надмине всеки предишен.

Никой не помръдва, не смее дори и да диша. Само роклята й с избродирани по нея палмови листа, папрати и слънчогледи, се полюшва около едрото й тяло.

— Целта ни е не само хепърите и ловците да са по-войнствени, но и да повишим състезателния дух на ловците.

— Гласът й звучи, сякаш декламира заучен текст. — Това несъмнено ще направи лова по-интересен и в крайна сметка ще увеличи удоволствието на победителя.

— Как ще го повишите? — пита Ашли Джун и поглежда останалите. Гласът й звучи като шепот в празната зала.

— Състезателния ни дух.

— По-късно тази нощ ще получите добавка към екипировката. Не е нещо, което да ви улесни в убиването на хепъри, но ще направи преследването им по-интересно. Приспособленията са проектирани така, че да ви дадат предимство пред останалите ловци. Евентуално. Все още са на етап прототип и качествата им не са доказани.

— Що за приспособления? — пита Коремни плочки. Накланя се заинтригувана напред.

— На някои от вас ще бъдат раздадени обувки, които ще подобрят скоростта и отскока ви. Смятаме, че това ще увеличи бързината ви с десет процента. На други ще бъде дадена слънцезащитна пелерина или слънцезащитен крем. При обличане и правилно нанасяне ще ви предпазят от слънчевата светлина при изгрев и залез. Поне така мислим. Ще можете да тръгнете десет минути преди останалите, което е цяла вечност преднина в състезание като това. На някои от вас ще бъде инжектиран адреналин. Схващате идеята. Неща, които ще ви осигурят минимално предимство пред другите в преследването. Но още веднъж искам да подчертая: тези продукти не са преминали през пълни изпитания. Използвате ги и разчитате на тях на свой риск.

— Аз се надявах на нещо като предпазен костюм срещу ТОИ — казва Алени устни.

— Не бих се притеснявал от ТОИ — намесва се Върлината, преди Феерична рокля да успее да отговори. — Нали знаете, че те са животни. Няма дори да се ориентират как да използват ТОИ.

— Вярвайте го, щом искате — отвръща Феерична рокля с равен и студен тон, — ако мислите, че това ви дава състезателно предимство. Другите ще се радват да ви изпреварят заради вашето упорство да си останете невеж.

— Хей, не може да ми говорите така…

— Интересно. Точно щях да попитам има ли доброволец, благодаря, че се предложихте.

— Доброволец? За какво?

— Така, само елате на подиума. — Феерична рокля откача чифт тъмни очила от колана си и ги слага. — Предлагам всички да сложите тъмните си очила. Освен вас — казва тя, като поглежда към Върлината.

Върлината се изправя бавно и вдига ръка, понечил да подръпне ухото си. Спира се.

— Какво е това? Какво става?

— Нищо, което придружителите не опитаха вече тази сутрин.

— Какво е това? Не мърдам от мястото си — заявява той и отново сяда.

— Не е проблем. — И Феерична рокля изважда скрит ТОИ изпод роклята си. — Не поясних ли току-що, че обхватът е около девет метра?

Върлината се вкаменява на стола си. Закован е, няма къде да избяга.

— Смятайте се за късметлия. Настроила съм го на най-ниската степен. Но мисля, че и така ще останете впечатлен.

— Чакайте! — Върлината отмята глава напред, а после настрани. — Директорът каза, че наказанието вече е наложено. Над придружителите. Няма какво повече…

— … освен да ви покажа какво сте пропуснали за ваше щастие. Макар че демонстрацията ще е далеч по-мека в сравнение с онова, на което те бяха подложени. Вие ще живеете.

Чува се щракване, когато палецът й натиска бутона. От ТОИ се изстрелва отчетлив ясен лъч. Вдигаме ръце пред очите си, всички са заслепени от блясъка. С изключение на мен, разбира се. Виждам как светлинният лъч удря Върлината в гърдите. Той вдига ръце да го спре, но там вече се издига черен дим. Сгромолясва се на земята като ударен с парен чук и започва да се гърчи от болка. Устата му е широко отворена, но от нея не излиза звук. Обръща се настрани, езикът му е набъбнал и сух и се показва от устата; повръща на тънка жълта струйка.

Феерична рокля освобождава бутона.

— О, я стига с тези превземки — подхвърля тя, като го отминава и излиза навън.

Извеждат ни от залата и ни помъкват на поредната обиколка из нови учебни зали и лаборатории, също тъй пусти като предишните. След вчерашната ни среща с жив хепър разглеждането на зъби и анатомични диаграми на хепъри не предизвиква особен ентусиазъм. Единственото сравнително интересно място е кухнята. Върлината ни настига там, след като е получил лекарско разрешение, и изглежда още по-кисел от обикновено. Готвачите са заети с обяда, режат големи парчета кравешка кожа. Групата се спира пред главната маса за подготовка, привлечена от гледката и аромата на кърваво месо. Не и Ашли Джун, тя е кривнала към странична маса, където работи помощник-готвач. Отивам натам.

— Това — казвам, напълнил уста със слюнка пред пържените картофи и спагетите — е пълна гадост.

Помощник-готвачът, дребен мъж с мънички като мъниста очи, не ми обръща внимание. Загребва от храната и я пльосва в голям пластмасов контейнер. Отваря вратата на фурната зад себе си, мушва контейнера вътре и я затваря. Натиска един бутон и се отдалечава.

— Хепърска храна — измърморва през рамо.

Оглеждам се набързо и след като се уверявам, че не ме гледа никой, освен Ашли Джун, отварям вратата на фурната. Само дето това не е фурна. Контейнерът е изчезнал: надолу по дълъг тесен тунел с лентов конвейер, губещ се в тъмнината.

Зад групата се раздават приближаващи стъпки. Резки по военному. Това е един от служителите. Лицето му е изсечено и сериозно.

— Изисква се присъствието ви — излайва той и посочва към Ашли Джун с острата си брадичка. — Незабавно.

— За какво става въпрос? — пита тя.

Той игнорира въпроса й и се обръща към мен.

— И вашето също. Елате с мен. — Завърта се обратно и тръгва, не си прави труда да се обърне.

Нещо не е наред; усещам го, докато излизаме след служителя навън и тръгваме по тухлената алея към библиотеката. Походката му е не просто бърза и настоятелна; напред го тласка страх. Никой не продумва.

Минавам през входната врата и влизам в библиотеката с чувството, че се напъхвам в бърлогата на лъва.

Първото, което усещам, е, че вътре има тела. Много, може би над двайсет — служители и пазачи, събрани в преддверието. Всички са с тъмни очила, стоят отдръпнати встрани, вдървени и напрегнати.

Не шари с поглед! Не го прави!

Никой не помръдва. Изчаквам очите ми да свикнат с тъмнината, като дишам дълбоко. Вътре е студено.

Нещата не вървят на добре. Единственият обнадеждаващ факт: още не знаят. Че съм хепър. Ако знаеха, нямаше вече да съм тук. Щяха да са ме нападнали още при влизането.

Чувам гласа му, преди да съм го видял.

— Вярвам, че тези условия са задоволителни за вас? — изрича директорът с равен тон. Стои в средата на стаята, точно до масата; дясната половина на лицето му е осветена от живачна лампа, а лявата е скрита в мрака. Жилавото му тяло, тънко като остър бръснач, едва забележимо прорязва пространството. Сякаш и книгите по рафтовете се отдръпват леко от него, докато говори.

— Да, чудесни са. Благодаря.

Той навежда глава напред, сякаш над него прелита ято птици.

— Притеснявахме се за размера на спалната стойка, не е правена по вашите мерки. Извиняваме се за това.

— Точна ми е.

— Така ли?

— Да.

Гледа ме с привидно безразличие, но усещам пронизителна студенина зад взора му. Без никакво предупреждение краката му се отделят от земята, когато отскача към тавана. Тялото му се изстрелва нагоре и след половин секунда краката му са напъхани в спалната стойка, същата онази, която така и не съм използвал. Тялото му се поклаща лениво като махало на старинен часовник. Хладният му поглед, насочен надолу, все така не се отмества от моя.

— Интересно, колко различно изглежда всичко оттук, обърнато с главата надолу. Не сте ли съгласен?

— Да. Така е — отговарям.

— Позволява ти да видиш нещата от различна перспектива. Ето защо в момента ви гледам с главата надолу.

— Господине?

— Защото се опитвам да ви видя в друга светлина. Опитвам се да разбера с какво сте по-различен. Опитвам се да разбера защо от Двореца ви настаняват отделно, предлагат ви кралско обслужване. Не виждам нищо отличително у вас. — Той затваря очи и остава отпуснат така известно време.

— Кралско обслужване ли, господине?

— О, преструвате се на глупав, ясно.

Не казвам нищо.

— Огледайте се — прошепва той. — Тази голяма библиотека е само на ваше разположение. По-обширна е и от моя апартамент. А вие ми казвате, че не получавате кралско обслужване. — Слиза от стойката и се приземява изнервящо близо до мен, на една ръка разстояние.

Боря се с инстинкта да отстъпя назад.

— Знаете ли, само преди минути получих ново нареждане от Двореца. Относно вас. Отново. — Прави пауза, очите му проблясват — Малко са нещата в живота, които ме хвърлят в объркване. Но подобно отношение от Двореца към някой толкова незначителен и безинтересен като вас… честно казано, доста ме озадачава.

— Признавам, че не разбирам за какво става въпрос. Друго нареждане?

— Не са ми нужни признанията ви. — Отмества се към близкото бюро, прокарва пръсти по облегалката на стола. Издърпва го и сяда. В този момент забелязвам двете дипломатически куфарчета. На масата са, отразяват бледата светлина от живачната лампа. И те са изправени като всички в стаята. Създават злокобно усещане.

— Ако има нещо, което мразя, то е да бъда държан в неведение. Това е проява на абсолютно неуважение. А Дворецът си го позволява постоянно през последните няколко седмици. Към мен. На бюрото ми редовно пристигат нареждания без обяснение или логичен мотив, извършват се промени относно лова в последния момент. За щастие моят интелект ми позволява да забележа някаква система сред цялото безумие на тези нареждания. — Ъгълчетата на устните му увисват надолу. — Освен когато се отнасят за вас.

Застанала от дясната ми страна, Ашли Джун не е помръднала. Ръцете й висят неподвижно до тялото й, а лицето й е потънало в сянка.

— Проучих ви. Очевидно се отличавате с интелект в училище, не сте толкова глупав, за какъвто се представяте тук. Определят ви като природно умен въпреки посредствените ви оценки. Как беше казано в доклада? А, да, че „невероятният“ ви интелект на „роден гений“ не бил напълно овладян. Поне такива са сведенията за вас. — Замълчава за кратко. — Дали това е причината за цялото това внимание, за това фаворизиране? Така наречената ви интелигентност? — процежда той и ме гледа отвисоко и с презрение, сякаш се чувства заплашен. — Кажете, какъв според вас е смисълът на лова?

Изпитва ме. Преценява ме.

— Ловуването на хеп…

— Не казвайте „ловуване на хепъри“. Целта никога не е била ловуването, хепърите или ловуването на хепъри. Затова не използвайте тези думи поотделно, нито пък заедно.

— Всичко е в името на владетеля — отговарям с неочаквана дързост.

Извръща поглед към мен, но в него няма заплаха.

— О, младежът имал мнение все пак. Разяснете го, ако обичате.

Аз не отговарям веднага.

— Предпочитам да не го правя.

Отмята глава назад.

— Предпочитате, да, не съм се и съмнявал.

След кратка пауза заговарям с възможно най-равния тон, който успявам да постигна:

— Владетелят е наясно за намалялата си напоследък популярност сред населението. Това не е справедливо, защото той е наистина активен лидер, най-добрият, когото познава тази земя с нейното славно историческо минало. Владетелят ни обаче не се интересува толкова от рейтинга си, колкото от щастието на хората. А нищо не носи по-голямо всеобщо задоволство и сплотяване на обществото от лова на хепъри. Затова той организира лов на хепъри, като използва всичките си невероятни умения. Разбира се, чиста случайност е, както показва историята, че нищо не помага така и за покачването на рейтинга, както ловът на хепъри.

— Бинго — прошепва директорът и затваря очи от възторг. — Ах, ах. Момчето чудо е истинска изненада все пак. — Почесва китката си. — Това обаче беше лесен въпрос. За загрявка.

Леко поклаща глава и ме поглежда, по лицето му пробягва суровост.

— Обяснете ми… всичко това — казва и разперва ръце като балерина. — Обяснете целта на обучението. На кого му е притрябвало да го учат как се ловят хепъри? За какво са глупавите лекции, семинари и обучения? Обяснете цялата тържественост на галавечерята, присъствието на медиите, на репортерите и фотографите, които ще изпълнят института. Кажете също защо, да му се не види, въоръжаваме хепърите с ТОИ.

— Съжалявам, не знам.

— Не се извинявайте — парира ме той. И чака.

— Не знам.

— Все пак не сте толкова умен. Нали така? — Изръмжава леко и укорително вдига горната си устна достатъчно, че да се покажат кучешките му зъби. — Всъщност не сте по-различен от останалите, цял куп некадърници, на които трябва да се влее разум, моят разум. Невежи. Безмозъчни. Празноглави. — Взира се упорито в мен с вирната брадичка. — Празни като този институт — добавя с горчивина. — Празни като този институт — повтаря по-тихо.

Обръща се с гръб към мен, загледан през прозореца. Щом заговаря, кухото звучене на гласа му ме изненадва.

— Невинаги е било така. Коридорите бяха изпълнени с шум. Учебните зали преливаха от първокласни умове. В лабораториите се извършваха редица дейности, учени от най-висок ранг провеждаха експерименти. И клетките за хепъри! Бяха препълнени с десетки хепъри, млади и стари. Програмата ни за развъждане — моята програма за развъждане — бе на път да се разгърне. Това място беше изпълнено с енергия, по стените пробягваше искра. Радвахме се на цел, признание, възхищение, респект и дори завист. Имахме всичко. — Спира да говори, да мърда, гръдният му кош е така неподвижен, сякаш е спрял да диша. — Всичко, освен самоконтрол.

Обръща се към пазачите и служителите, застанали сковани около нас, острият му поглед ги пронизва един по един и ги приковава като препарирани пеперуди.

— Докато дойде денят, в който не ни бяха останали хепъри — продължава, отново обърнат към мен. — Това ще бъде последният лов на хепъри. Владетелят знае това. Той най-малко иска да загуби дойната крава на популярността си. Затова е намислил как да черпи дивиденти от този лов дълго, едва ли не вечно.

От дясната ми страна Ашли Джун не е помръднала. Не е издала и звук.

— Книга. Документална равносметка на лова. Обществеността винаги е проявявала нездраво любопитство към тази тема. Добрите граждани, чиито лиги потичат при всяка подробност за лова на хепъри, ще се погрижат книгата да остане бестселър в продължение на десетилетия. Няма да е сухо журналистическо писание. Не, по-скоро — и тук се крие гениалността на идеята — ще бъдат мемоарите на победителя. Победителя в този лов.

Прекарва по брадичката си опакото на пръстите си нагоре-надолу, нагоре-надолу.

— Виждате ли как нещата се подреждат сега? Разбирате ли защо се провежда обучение? Галавечеря? Наплив от медиите?

Виждам. Нещата се изясняват.

— Всичко е заради книгата — прошепвам. — Привличане на интерес към лова, удължаване на събитието с цяла седмица, създаване на материал за книгата. За да може всичко да изглежда по-вълнуващо. Да се вдигне залогът. Ловът да стане по-наситено преживяване, а победата да е още по-триумфална.

Директорът ме подканя с кимване да продължа.

— Периодът на обучение ще се вмести в пет глави. Могат да се опишат ловците в подробности. Състезателният дух сред нас, конфликтите помежду ни, това ще е допълнителен материал. Ще изостри напрежението от очакването за описанието на галавечерята и на кулминацията — самия лов. Книгата на практика ще се напише сама.

В очите на директора заблестява неохотно одобрение.

— А ТОИ? Защо въоръжаваме хепърите с ТОИ? Продължавайте, дотук се справяте доста добре.

— Заради тръпката. Не, заради нещо повече. — Замълчавам замислено. — За да се забави ловът. Защото това са последните хепъри, които съществуват. Би било жалко да бъдат погълнати и превърнати в напълно изчезнал вид за секунди. Хрус-хрус, и вече ги няма след лудешки светкавичния пир. Ще съсипе ентусиазма. Не, по-добре да се извлече всичко от преживяването, хепърите да се убиват бавно, не наведнъж, а по ред. Една глава, разтегната в три. — Едва се удържам да не сбърча вежди. — Но това е възможно само ако ловът стане по-бавен, като се въоръжат хепърите. Така ще стане по-драматично, по-вълнуващо, наградата за победителя ще е по-голяма. Последната глава ще бъде невероятна. Напрегнато развитие до самия финал, когато победителят изпива последните капки хепърска кръв. Спускат се в гърлото му… и потъват в забвение. — Поглеждам Ашли Джун, а после и директора, най-сетне съм разбрал. — Всичко е заради книгата. Заради владетеля.

Директорът ме гледа истински изненадан, очите му са ококорени, устата отворена и отпусната. После отмята глава напред и назад и от рязкото движение вратът му пука.

— Браво — хвали ме. — Вие наистина се оказахте голяма изненада.

Вратът му изпуква още веднъж, щракването на костите му отеква в библиотеката.

Замълчава: очите му изведнъж се смаляват и потъмняват от силна неприязън.

— И ето че отново стигаме до вас. Това, което не мога да си обясня. Как се вписвате в ситуацията? И защо нарежданията, които получих преди няколко минути, отново се отнасят до вас?

— Какви нареждания, господине?

— Защо Дворецът толкова се интересува от вас? — пита, без да обръща внимание на моя въпрос. — Изясних си всичко останало. — От погледа му изчезва и последната капчица светлина. На мястото на очите му има само остриета от мрак, които ме пронизват, усещам как се забиват в ирисите ми.

— Не знам.

— Това е лъжа — отсича той и прокарва по ръката си опакото на пръстите си, сякаш милва плешиво коте. — Кажете ми. Веднага. Обяснете какво става. От двореца се мислят за много умни с нарежданията си, въобразяват си, че могат да ме държат в неведение. Постоянно идват нови нареждания и се налагат промени в лова. Искат да съм постоянно на нокти и в неяснота. Но аз си имам начини да узная. — Думите се сипят от устата му като ледени шушулки в тъмен каньон. — Ще приложа и сила, ако е необходимо.

Пръстите ми, отпуснати край тялото, започват да треперят. Притискам ги към крака си.

— Аз не…

— Казвайте! — Гласът му се отеква между стените. Ехото от думите му се разнася по целия етаж, виждам растящия гняв в очите му. Надига се към мен…

— Аз знам защо — прошепва неочаквано Ашли Джун.

Директорът спира. Всички се обръщат към нея.

Тя ме поглежда бързо, сякаш се кани да извърши непростимо предателство, и казва:

— Защото — снижава гласа си още повече — той е различен.

— В какъв смисъл? — пита директорът.

От сянката, в която е стояла досега, тя пристъпва напред под светлината на луната.

— Той е точно това, което търси Дворецът.

Колебание. После:

— Обяснете!

— Казахте, че победителят ще бъде автор на книгата. Трябва им някой, който умее да пише. При широкото присъствие на медиите ще има интервюта за списанията, изяви в телевизионни и радио предавания след лова. Затова им трябва някой с ораторски качества. Победителите от лова обикновено са груби й свирепи, с развита физика, но без особен интелект. Дворецът има нужда от някой, който умее да се изразява добре, да мисли, да се въздържа, да обръща внимание на подробностите. — Посочва към мен с брадичка. — Той притежава тези качества. Знам, че е така. Съученичка съм му от години. Без сам да си дава сметка, винаги е бил звезда в учението. Интелигентността му е естествена, не плод на усилия. Ще се справи чудесно. В интервютата за пресата, пред камерата, в писането на мемоарите. В двореца са наясно с това. Явно добре са го проучили. От всички ловци той има най-голяма готовност за медиите.

Директорът се обръща към мен, разглежда ме от новооткрит ракурс.

— Вярно, малко стеснителен е — продължава Ашли Джун, — но дори и то си носи плюсовете. Точно с това приковава вниманието и привлича. На момичетата много им харесва. — Прави пауза. — Можете да ми вярвате.

Директорът премества поглед някъде навън, в изражението му за миг се долавя леко раздразнение.

— Откъде знаете всичко това?

— Отникъде. Това са просто догадки. — В погледа й проблясва бдителност. — Убедена съм, че и самият вие сте се досетили.

— Ясно. — Докосва едното куфарче с лявата си ръка, която чак свети с бледността си. Кокалестите му пръсти заиграват върху дръжката, движат се по нея със страх и неприязън.

— Значи са само догадки… Нищо чудно да сте на съвсем грешен път.

— Може. Ала не вярвам. — Тя помълчава. — Ами аз? Защо съм тук?

Директорът вдига поглед към нея и почесва китката си бавно и лениво. Задоволството му е нескрито.

— Може да се каже, че вие сте резервен вариант.

— Не съм сигурна, че разбрах.

— Жалко. Досега се справяхте доста добре. — Директорът изсумтява. — Явно и вие сте като останалите, искате да ви сдъвча всичко наготово. Преди час получих ново нареждане. Отнася се за вас и за него. Вие сте резервен вариант. В случай, че първоначалният ни план — той — се провали в изпълнението, вие ще бъдете неговата осигуровка. Ако нещо се обърка по време на лова, ако се предаде или се окаже извън строя, вие ще спечелите лова. Вие сте застраховката, дубльорът.

— Мисля, че няма да се получи.

— Напротив! — отвръща леко раздразнен. — И вие сте като него. Умна, при все че започвам малко да се съмнявам; красноречива, дори прекалено, струва ми се, и с много добри познания относно хепърите. Информираха ме за вас, момиченце, за всички клубове и дружества, свързани с хепърите, в които участвате от години. Тези знания ще бъдат полезни при интервютата и всичко останало след лова. Освен това определено хващате око. Бихте стояли добре пред камерата и на снимки. С красивото ви лице корицата на бестселъра би станала неустоима. Да, така виждам нещата.

— Трябва да помислите за лова по-мащабно — отбелязва Ашли Джун със стоманена нотка в гласа.

— Аз трябва да помисля?…

Ашли Джун мълчи; съжалява.

— Мислите, че знаете повече от мен? — Думите я обстрелват като сачми от пушка, напоени с презрение. — Не ми казвайте как трябва да мисля, момиченце.

Директорът затваря очи, дългите му мигли леко се преплитат. Температурата в библиотеката, и без това ниска, пада рязко надолу. Лунната светлина застива като прозрачен сив лед. Хвърлям бърз поглед към Ашли Джун.

Знае, че е прекрачила границата — кожата й е още по-бледа от преди, а миглите й пърхат.

Директорът свежда поглед към двете дипломатически куфарчета. Придърпва ги.

— За да успее този план, един от вас трябва да спечели лова. Това ли искахте да кажете, момиченце? Моля. Не се осмелявайте да споделяте с мен прозаичните си мисли. Защото съм наясно с това. За да блеснете на кориците на списанията, да се изявявате в телевизионни предавания, да бъдете основна тема за разговор, един от вас трябва да спечели. Защото съм наясно, че има и други ловци, голяма част от които не просто жадуват да спечелят, но са и далеч по-способни да го направят.

Натиска някакво копче и куфарчетата се отварят с щракване. Той ги завърта, за да можем да надникнем в тях. Във всяко от куфарчетата има ТОИ. Директорът изважда единия.

— Никой не знае какво точно ще се случи навън в Необятността по време на лова, колко могат да загрубеят нещата. Все пак ловът никога не е бил филмиран: видеокамерите са твърде тежки, а и операторите биха ги хвърлили, за да се включат в лова, неспособни да устоят на изкушението. При това никой не го е грижа как… липсата на спортсменство може да се изроди. Ясно е, че… ловците прибягват до мръсни номера. Там всеки се бори срещу всеки и колкото по-усилена е борбата, толкова по-интересно ще бъде за четене. Използвайте тези ТОИ срещу останалите ловци. Всички ще мислят, че хепърите са ги застреляли. Трябва да стане някъде в Необятността, далече от Института. По един ТОИ за всеки от вас. Всеки има по три изстрела. Трябва да е достатъчно, нали така?

— А ако убием всички останали ловци? — пита Ашли Джун. Говори тихо, но без колебание. — Ако останем само ние двамата? Какво трябва да направим?

Директорът реагира почти грубо. Кръстосва ръце при китките и забива нокти в тях, като оставя дълги бели следи по кожата, а главата му отскача рязко назад.

— Какво ме интересува това? — В очите му проблясва безумно пламъче. — Не ме засяга, стига един от вас да спечели. Ах, глупаво момиче! — Изведнъж той застава неподвижно, сякаш се е сетил нещо. Гледа ни строго. — Но знайте едно: искам ясен победител. Винаги е по-добрият вариант. Без обвързаности. Хората не обичат двусмислици. Ако оцелеете само двамата… ами… трябва да остане само един. Знаете какво да правите. Нали така?

Не отговарям нито аз, нито Ашли Джун.

Той започва отново да се чеше с дълги и бавни махове.

— Да. Да. Очевидно не съм бил достатъчно ясен. Не съм изразил прекия си интерес от успеха на лова. Не съм показал колко е важно за мен един от вас, само един, да спечели лова. — Той опира върховете на показалците си на веждите си и ги прокарва по тънките меки дъги. — Много хора мислят, че имам работа мечта тук в института, след като работя в такава близост до хепърите. Тези хора са невежи тъпаци. Това място е истински ад.

Заприличва на истукан, помръква.

— Успешният лов ще ми даде възможност да се махна оттук — прошепва, — от това чистилище, което е разделено от рая само с една стъклена стена; но това стъкло е дебело колкото хиляда съединени вселени. Не се издържа до безкрайност съблазънта от гледката и от мириса на хепъри, която трябва да бъде потискана на всяка крачка. Това си е своеобразен ад, да си толкова вбесяващо близо и толкова далеч в същото време. Трябва да се махна от този фалшив рай… и да получа повишение в истинския рай — двореца на Владетеля. Най-после да заема поста министър на науката.

Нова продължителна пауза, напоена с напрежение.

— Някога случвало ли ви се е… не, разбира се, че не е. Но аз бях там веднъж, за един ден. В двореца на владетеля. Когато официално поех тази длъжност. Там, сред целия блясък и великолепие. Действителността надмина дори и моите очаквания. Извисяват се сфинксове във вид на хиени и чакали, лъскави мраморни здания, безкрайна редица от елегантна свита виночерпци, писари, музиканти с арфи, пажове, вестоносци, придворни, пазачи, харем от девици облечени в коприна. Но това дори не беше най-доброто. Имате ли представа, кое би могло да е?

Не казвам нищо.

— Може да решите, че това са изящните басейни, обрамчени с водопади, изкуствените пещери или симфоничната зала с украсения с листенца живачен полилей. Но ще сбъркате. Или пък аквариума, пълен със стриди, миди, сепия и октоподи, от който можеш да си извадиш нещо, сякаш откъсваш глухарче, и да го излапаш. Но и за това ще сбъркате. Или картините, или кралската конюшня, в която редицата породисти жребци е докъдето ти стига погледът. Отново бихте сбъркали.

Той вдига средния си пръст, натежал от пръстен, инкрустиран с изумруд. Служителите и пазачите се обръщат и си тръгват на мига.

Щом входната врата се затваря, той навлажнява устните си и продължава:

— Храната. Всякакви екзотични и същевременно сочни меса, най-отбрани и кървави хапки, в които да впиеш зъби, докато сърцето на животното още бие. Туп, туп, туп, докато дъвчещ дроба, бъбрека или мозъка му. Кучета, котки. И това са едва предястията. После поднасят и основното ястие. — В тъмнината чувам как устните му премляскват. — Месо от хепъри — изсъсква.

Аз се взирам безизразно, завладява ме ужас. Не разширявай очи, нарежда гласът на баща ми, не разширявай очи!

— Ами ако ви кажа, че там има таен запас — прошепва. — Че някъде в подземията на двореца има тайна ферма за хепъри. Само предполагам, разбира се. Защото всички знаят, че последните хепъри на планетата са под купола отвън. Сега си мисля, че фермата за хепъри е под земята, скрита от погледите, простира се под цялата площ на двореца. Само предполагам, разбира се. Сигурно се питате колко са хепърите. Кой може да каже? Но през нощта, която прекарах там, чувах воя и плача им. Звучеше ми, сякаш са десетки, а може и стотици. — Поглажда бузата си. — Вероятно, само предполагам, са достатъчно, за да доставят храна за угощенията на владетеля, докато е жив. Само предполагам, разбира се.

Той ни поглежда един след друг.

— Е, вече знаете, нали така? Сериозно обвързан съм с успешния изход от лова. Което означава, че един от вас, само един, ще бъде победител. Не ви трябва да знаете какви ще са последствията при провал. — Изправя се. — Доверете ми се. Така че ще ми дадете това, което искам. Един от вас ще победи. Това е. Бях пределно ясен.

Минава плътно покрай мен и излиза от стаята. Вратата се затваря зад него.

Издишам и минава доста време, преди да вдишам отново.

После Ашли Джун е изпратена в стаята й да й вземат мерки. Екип от шивачи — мрачни и наплашени — пристига по-късно и в библиотеката, за да ми вземат мерки за смокинг, гласовете им звучат приглушено. Преживяването е доста стресиращо, особено когато шивачите се навеждат близо до мен. Виждам как разширяват ноздри; един от тях дори ме поглежда с любопитство. Аз го стрелвам достатъчно бързо, но той ме поглежда отново, докато си събират нещата и си тръгват.

Отправям се навън, имам нужда от открито пространство. Последните часове бяха твърде напрегнати. Нощта е прекрасна, идеална за успокояване на нервите ми. Небето е осеяно с красиви блещукащи звезди; полумесецът се издига високо и посребрява заснежените планински върхове на изток. Лекият вятър, идващ от полето, вдига напрежението от раменете ми.

Чувам стъпки в пясъка зад гърба си.

Ашли Джун идва към мен и ме гледа неуверено. Щом очите ни се срещат, тя се навежда срамежливо. С нова дреха е: черна сатенена туника, впита и с дълбоко деколте. Дългите й бели ръце блестят на лунната светлина като гладки мраморни колони. Пясъкът под краката ми се движи и завърта, завива ми се свят, губя ориентация.

— Извървях целия път дотук, можеш поне да ме поздравиш — казва тя. Застава насреща ми. — О, ясно, вече дори не разговаряш с мен.

— Не, не е така. Съжалявам.

Вятърът издува косата й на леки къдрици и разкрива кожата на врата й.

— Чуй, аз не съм ти враг. Все още не. — Тя почесва китката си. — Може би трябва да почакаме до лова за това.

Несъзнателно започвам да чеша китката си в отговор.

— Направи ми услуга — казвам. — Ако се стигне дотам, че останем само аз и ти в лова, ще стреляш ли в кутрето ми? Не е нужно да се прицелваш в окото ми, за да се отървеш от мен.

— Дясното или лявото кутре?

Почесвам китката си.

— Нека да е лявото. Но се цели внимателно, нали? Мъничко е.

— Дадено — казва тя.

Високо над главите ни в нощното небе се носи огромна птица. Крилата й са непропорционално големи, тромави и сковани. Кръжи около нас, а след това изчезва в далечината.

— Дойдох, за да те попитам нещо — казва тя.

— Не, няма да получиш моя ТОИ.

Тя не отвръща. Обръщам се към нея, а тя чака, изумруденозелените й очи са кротки и изпълнени с надежда. Сякаш е чакала този момент твърде дълго: да сме двамата насаме, да не се разсейвам, тогава погледите ни най-после се срещат, сливат се.

— Заведи ме на галавечерята — моли ме с нежен равен глас.

Понечвам да се почеша по китката. Нейните ръце обаче са отпуснати неподвижно до тялото й.

— Сериозно ли? — питам.

— Да.

— Разбирам… това не е училищен бал все пак. Ще бъде хиляди пъти по-тържествено.

— Не… не знам.

— Ще означава много за мен.

Поглеждам зад нея към хоризонта.

— Виж, не знам как да се изразя. Знам, че галавечерята ще бъде специална и изискана заради музиката, медиите, червения килим, танците, храната…

— Ще бъде специална заради теб. Защото ти си ме поканил да те придружа.

Извръщам поглед.

— Не знам.

Изведнъж тя се приближава към мен и ликвидира разстоянието помежду ни. Поема лакътя ми в ръката си. Допирът на кожата й до моята ме разтърсва.

— Толкова ли е трудно да ме харесаш? — пита тя шепнешком, търси погледа ми. — Наистина ли е толкова трудно?

Не отговарям.

— Не можеш ли поне да се престориш тогава, да сложиш маска? — Нещо в думите й или в начина, по който ги изрече, ме кара да се вгледам в очите й за дълго, както бях гледал само баща си. — Наистина ме караш да се разкъсвам вътрешно.

— Не е заради теб…

— Престори се — прошепва, — че наистина ме харесваш. Че харесваш устните ми, нежната ми кожа, дъха ми, цвета на очите ми. Престори се дори, че можеш да видиш отвъд всичко това, под повърхността, че познаваш истински скритото от погледа. И че все пак си привлечен от мен, дори още по-силно. Представи си, че наоколо няма нищо, освен мен, застанала насреща ти, че на света не съществува никой друг. Нито останалите ловци, нито служителите, нито хепърите. Нито дори луната, звездите и планините. Че копнееш за мен отдавна и сега съм тук, пред теб. Представи си го само за тази вечер. — Протяга ръката си към гърба ми и ме притегля към себе си. Делят ни само няколко сантиметра. Духа вятър; косата пада в очите ми.

Тя вдига ръка, отмества надвисналите кичури встрани, прокарва бавно пръсти по главата ми отстрани, над ухото и надолу по врата ми.

Години наред се опитвам да вселя студенина в сърцето си, да притъпявам чувствата си към нея, това е първото интимно и истинско докосване, което съм усетил през годините, изживени в уединение и самота. Нещо у мен се преобръща. Разтърсва ме мощно чувство, изригва неудържимо, след като тъй дълго е държано приспано. Погледът й не се отделя от моя, почти осезаем е, също като допира на ръката й върху лакътя ми, но още по-дълбок, по-изучаващ. Изпитвам копнеж, буря от емоции, за които мислех, че отдавна са мъртви у мен.

— Хайде — моли ме тя. — Ще ме заведеш ли?

Сам се изненадвам от кимването си. Тя се разтреперва от удоволствие, стисва лакътя ми още по-силно, а издълженият й бицепс се свива и отпуска, свива и отпуска. Аз също поемам лакътя й в ръка, диктува го етикетът при приемане на покана. Тя отмята глава назад, леко притваря очи, миглите й пърхат, устните се разтварят. Но в този момент горната й устна се повдига и тя изръмжава сподавено, а кучешките й зъби се показват — влажни, бели и остри като бръснач. Зъби, които могат за секунди да се впият в гърдите ми, да минат през ребрата ми и да изтръгнат още биещото ми сърце.

Как допуснах да забравя, защо се предадох в момент на слабост? Длъжен съм винаги да помня, че красотата й е примесена с отрова, че зад устните й се крият два реда ножове, че сърцето й е обградено от остри като бръснач ребра. Тя е невъобразима за мен, недостъпна, недостижима.

Впивам силно ръка в лакътя й от гняв и от отвращение, пръстите ми потъват в безкръвната й плът. Тя обаче тълкува погрешно силната ми емоция и вдига лице към нощното небе, още по-разтреперана и пламенна. Осъзнавам как отстрани, от другата страна на маската, отвращението лесно може да бъде сбъркано с копнеж.

Сутринта наближава и аз изпращам Ашли Джун до стаята й. Уговаряме се да се видим, когато се стъмни — тя иска да дойде и да се преоблече в библиотеката, за да тръгнем заедно за галавечерята, ръка за ръка.

— Ще бъде невероятно — възкликва тя, когато си тръгвам.

Отправям се обратно към библиотеката. След няколко минути щорите се спускат. Изчаквам малко за по-сигурно и излизам навън. Отново съм жаден и трябва да се измия. Излизам под светлото небе и хвърлям поглед към главната сграда, за да се уверя, че щорите са спуснати. Тръгвам към купола за втори път. Този път нося три празни пластмасови шишета, вързани с къса връв и закачени на рамото ми. Шишетата се удрят едно в друго, като издават глух шум като от барабан. Куполът още не се е прибрал; повтарям си: сега и соча към него. Сега. Там си е. Сега. Отново не се подчинява на командата ми, стъклените стени не помръдват.

Щом изминавам половината път, усещам бръмчене и вибрации в земята, в началото едва доловими, а после съвсем непогрешими. Стените на купола започват да се прибират, кръглият отвор отгоре нараства с потъването на стъклената обвивка в земята. Изгревът проблясва в движещото се стъкло, завихря се на пъстри ивици. После отблясъците изчезват, бръмченето замлъква. Купола го няма.

Заставам на около стотина метра от езерото и чакам. По-добре да не рискувам: въпреки че вече знаят за мен, не е изключено да се втурнат от кирпичените си колиби (поне, момичето хепър), за да ме промушат. Така е с хепърите: могат да се окажат много непредвидими, като подивели животни от зоологическа градина. Вратата на една от колибите се отваря със замах. Млад хепър — приблизително на моята възраст — с препъване излиза навън, рошав, с кльощави сковани крака, отправя се към езерото. Не ме забелязва; присвива очи срещу сутрешната светлина.

Чак след като наплисква лицето си и пийва малко вода от събраните си длани, вдига поглед към мен. Инстинктивно отпуска ръце и водата мокри краката му. Хуква бързо към колибата, но спира, сякаш се е овладял. Поглежда назад. Вижда ме да стоя все така, изобщо не съм помръднал.

Вдигам ръце с открити длани, като се опитвам да изразя: не съм заплаха.

Обръща се и побягва.

— Чакай! Спри!

Спира. Поглежда през рамо с разширени очи и ужасено лице. Но се забелязва и любопитство. Точно както при момичето хепър, чувствата бликат от изражението му без никакви задръжки, прилича на животно от зоопарка, което безсрамно си чеше задните части пред ироничните погледи на посетителите. Толкова противоречиви, те се изливат от него като водопад. Гледа ме ококорено.

— Сиси! — виква и аз отстъпвам няколко крачки. Стъписан. Съществото говори. — Сиси! — виква по-силно. Усещам ясно интонацията му, дори и в тази кратка дума.

— Не, аз… — започвам да пелтеча. Сиси? Защо ме нарича „сиси“?

— Сиси! — извиква още по-настоятелно, но в тона му няма присмех. Неутрален е, ала се усеща някакво напрежение, сякаш вика за помощ.

— Не разбирам — казвам аз, защото е така, не разбирам. — Искам само вода. — Посочвам към езерото. — Вода.

— Сиси! — провиква се онзи отново и вратата на една колиба се отваря. Показва се момичето хепър, поразрошена, по лицето й се чете тревога и следи от недоспиване. Оглежда се, за да се запознае с положението. Очите й се спират за кратко върху мен, после поглежда зад гърба ми и отново към мен.

— Спокойно, Дейвид — казва тя на първия хепър. — Помниш ли какво ти казах вчера? Той няма да ни нарани. Като нас е.

Като ударен от гръм съм. Тези хепъри говорят. Те са интелигентни същества, а не диваци.

Момичето хепър тръгва към мен с широки уверени крачки. През това време се отварят още врати и след момичето хепър излизат други хепъри. Тя спира пред езерото.

— Всичко наред ли е? — пита втренчена в мен.

В ответ мога единствено да се взирам в нея.

— Всичко наред ли е? — пита отново и чак сега забелязвам дългата брадва в лявата й ръка.

— Да — отговарям.

Гледаме се известно време.

— За вода ли се върна? — пита.

— Да.

Останалите хепъри — всичките мъже — са се скупчили зад момичето и се взират в мен. Виждам как си шепнат нещо, а после кимат в съгласие.

— Вземи си — казва момичето хепър.

Жаждата ме тласка да я послушам. Коленича на ръба на езерото и загребвам вода с ръце, като не ги изпускам от поглед, особено момичето. Пълня шишетата и ги затварям. Колебая се.

— Пак ли ще се събличаш? — пита. От това останалите сякаш се отпускат; усмихват се и се споглеждат. — Ако е така, не забравяй да си вземеш бельото този път.

С годините съм се научил да не се изчервявам. Този път обаче не ми се удава да се сдържа. Топлина залива лицето ми на талази.

Хепърите забелязват това и стават по-тихи. После момичето се приближава, а другите я следват по петите. Застава близо до мен, на една ръка разстояние, достатъчно близо, че да видя луничките по носа й. Докосва лицето ми с ръка, притиска бузата ми; дори върховете на пръстите й са загрубели. Кимва към другите да се приближат. Бавно ме заобикалят. Не помръдвам. Протягат ръце към лицето ми, докосват бузата ми, врата ми, ръчкат ме и ме изучават. Не се противя.

Отстъпват отново. Момичето хепър пак е пред мен, но брадвата вече не е в ръката й. За пръв път виждам в изражението й нещо различно от страх или любопитство. Не знам какво е. Обаче малките пламъчета в очите й са нежни и топли като жарава в огнище.

— Името ми е Сиси. А твоето?

Гледам я безизразно.

— Какво е име? — питам.

— Не знаеш името си? — пита един хепър отзад. Той е най-млад от всички, може би десетгодишен, с вид на пакостник.

— Моето име е Бен. Как може да нямаш име?

— Той не каза, че не знае името си. Каза, че не знае какво е име — намесва се хепър, застанал встрани. Устата му е изкривена, сякаш по невнимание се е закачил на рибарска кукичка. По-висок е от другите, кльощав и застаряващ, по крайниците му няма нито мускул, нито тлъстинка.

Ниското момче хепър се обръща към мен.

— Как те наричаш хората?

— Да ме наричат? Зависи.

— Зависи?

— Зависи къде се намирам. Учителите ме наричат по един начин, треньорът по друг. Зависи.

Момичето хепър хваща най-близкия хепър за ръката и го води напред.

— Това е Джейкъб.

Премества се при следващия.

— До него е Дейвид, който първи те видя тази сутрин. Този, който стои сам, е Епафродит. Казваме му Епап.

Повтарям тези звуци наум: Дейвид, Джейкъб, Епап. Странни звуци, непознати. Дейвид и Джейкъб изглеждат малки, на около единайсет-дванайсет години. Епап е по-възрастен, на около седемнайсет.

— Имате предвид обозначение. Какво е моето обозначение?

— Не — казва момичето хепър и поклаща глава. — Как те наричат в семейството ти?

Понечвам да кажа, че нямам семейство, че никога не са ме наричали с някакво име… но спирам. В съзнанието ми изведнъж изплува блед и неясен спомен. Гласът на майка ми, която пее, отделни фрагменти: в началото само мелодия, не мога да определя думите. Но после изплуват, думите й се образуват, получават се отделни фрази, още са малко объркани, но…

Джийн.

— Името ми е Джийн — казвам, по-скоро като откритие за самия себе си, отколкото като представяне пред тях.

Те ме развеждат из селото. Направили са всичко по силите си. Малка зеленчукова градина отзад, овощни дръвчета, пръснати по терена. Има въжета с пране до нещо като игрище, по песъчливата земя са разхвърляни копия, ножове и кинжали. Изумен съм колко светли са отвътре колибите от кал. Покривите имат големи дупки като сито. Колко е странно, че между тях и небето няма преграда. В колибите нахлува хладен бриз.

— Проветрява се само през деня — казва момичето хепър, като забелязва възторга ми. — Когато куполът се затвори, въздухът остава неподвижен.

Колибите са почти без обзавеждане, по стените има картини и рисунки и етажерки със стари овехтели книги. Но това, което е сложено в центъра на всяка колиба, е най-изумително, почти безсрамно дръзко. Легло. Не просто одеяла, постлани на земята, а здрава дървена конструкция с крака и рамка. Не виждам спални стойки.

Отвън, зад периметъра на купола, има метална кабинка с размерите на малка карета. Отгоре примигва зелена светлинка.

— Какво е това? — питам и соча натам.

— Пъпната връв — отговаря Дейвид.

— Кое?

— Хайде, по-добре да отидем. И без това явно нещо е пристигнало.

— Какво? — питам в недоумение.

— Ела. Ще видиш.

Отстрани на Пъпната връв има вратичка с панта от долната страна, която се отваря. Джейкъб наднича и изважда голям пластмасов контейнер, какъвто вече съм виждал. Подушвам картофите и спагетите.

— Закуска — казва Дейвид.

Зелената лампичка спира да мига и става червена.

Навеждам се и любопитно надничам през отвора. Дълъг тесен тунел, не по-широк от главата ми, минава под земята и води към института. Това е другият край на тунела — явно него наричат „пъпната връв“, — който видях в кухнята.

— Така получаваме храна — пояснява Джейкъб. — Когато се нахраним, връщаме мръсните съдове обратно. От време на време ни пращат дрехи. Понякога получаваме почерпка за рождените дни. Торта, хартия и пастели, книги, занимателни игри.

— Защо е толкова отдалечено? — Показвам разстоянието с жест. — Извън купола е, нали? Когато куполът се затвори, Пъпната връв остава извън него, нали така?

Те кимат.

— Това е нарочно. Съмняваха се, че някой по-дребен може да се промъкне през тунела и да стигне до нас. Очевидно през нощта. Затова оставиха отвора на Пъпната връв извън заграждението на купола. Така дори и някой по-дребен да се провре, ще остане от външната страна.

— А никой не би предприел нещо подобно през деня — допълва Бен. — По очевидни причини.

— Напоследък започнаха да ни пращат учебници — отбелязва хепърът на име Дейвид. — Такива за самозащита и стратегии за битка. Не ни е ясно защо. А после в една нощ преди няколко месеца ни предоставиха копия и кинжали до самите стени на Купола, та да ги приберем на сутринта. Играем си с тях, макар че Сиси наистина я бива с летящите кинжали, но не ни е ясна причината да ги притежаваме. Искам да кажа, че наоколо няма дивеч, който да преследваме.

— А после вчера се сдобихме с тези метални кутии — намесва се развълнувано Бен. — Общо пет, по една за всеки от нас. Но според писмото с инструкциите не трябва да ги отваряме преди следващо нареждане. Така че Сиси не допуска дори да ги докоснем.

Поглеждам към Сиси.

— Не знам за какво служат. Ти знаеш ли?

Свеждам поглед.

— Нямам представа.

— Както и да е — продължава Бен за мой късмет. — Имаме всички тези оръжия. Упражняваме се с тях. Копия, брадви и кинжали. Сиси е най-добрата сред нас, но ни се свършиха мишените.

— Докато не се появи ти.

Не е нужно да се обръщам, за да разбера, че това беше изречено от Епап.

— Всъщност защо изобщо си тук? — продължава.

Обръщам се. Изражението на лицето му безспорно показва враждебност и недоверие. Хепърите са като отворени книги. По лицата им личат ясно неподправени емоции.

— Дойде за вода — отвръща Сиси, преди да успея да отговоря. — Остави го на мира, ясно ли е?

Хепърът Епап се движи в кръг около нас, докато не се озовава лице в лице с мен. Отблизо изглежда дори по-върлинест.

— Преди да започнем да му даваме от храната си — заговаря, — преди да започнем да го развеждаме наоколо, като че е някое симпатично заблудено пале, трябва да отговори на някои въпроси.

Никой не продумва.

— Като например как е оцелял навън толкова дълго. Как е оцелял, живеейки с тях. И точно по каква причина е тук. Има да поприказва първо.

Поглеждам към момичето хепър.

— Какъв му е проблемът на това? — питам и соча към Епап.

Момичето хепър се взира настоятелно в мен.

— Какво каза?

— Какъв му е проблемът на това? Защо то се гневи така?

Момичето хепър пристъпва към мен, докато не се доближава на около метър. Преди да се усетя, ръцете й се стрелват към мен и тя ме перва отстрани на главата.

— Хей…

— Недей.

— Какво недей? — питам аз и опипвам главата си. Няма кръв, само неприятното усещане от унижението.

— Не го наричай „то“. — Тя се навежда и грабва шепа пръст. — Към пръстта можеш да се отнасяш като към неодушевен предмет. Също и към дървото. Зеленчуците. Сградите. Ако броиш нас за „то“, това е обида. Какъв ти е проблемът? Какво те прави толкова надменен и важен? Ако ни смяташ за животни, по-добре да си вървиш и да не ти хрумва да идваш повече. А и ако смяташ нас за животни, то ти не си нещо много повече.

— Права си — отговарям аз, а едната страна на главата все още ме боли. — Моля за извинение.

Но в съзнанието ми между мен и тях съществува огромна разлика. Те са диви, нямат култура и образование. Аз не съм нищо подобно. Аз се боря за оцеляването си, справям се сам, цивилизован и образован съм. Сравнени с мен, макар и да са от моя вид, те не представляват нищо. Но след като са ми нужни, за да оживея, ще се преструвам, ако трябва.

— Не го казах нарочно. Не съм искал да би обидя. Чуй ме, Сиси, съжалявам. Епап, съжалявам.

Тя се взира в мен, без да е особено впечатлена.

— Бива те да дрънкаш глупости. — Напрежението нараства, тъй като останалите хепъри осмислят казаното от Сиси и Епап и също започват да ме гледат с подозрение.

Малкият Бен слага край на това.

— Ела, ще ти покажа любимия си плод. — После се втурва към мен, сграбчва ме за ръката и ме затътря до едно близко дърво.

— Бен, недей — крясва по нас Епап, но ние вече сме се отдалечили.

— Хайде — настоява и подскача, за да улови висящ на един от по-ниските клони плод. — Това дърво ражда най-хубавите ябълки. Южното дърво също дава ябълки, но изобщо не са така хубави. Много ги обичам.

Замислям се колко е странно да използваш думата „обичам“ така открито. При това по адрес на плод.

Преди да се усетя, върху дланта ми се озовава една ябълка. Бен вече е захапал онази, която е откъснал за себе си. Аз забивам зъби в плода, а соковете изпълват устата ми. Чувам стъпки зад гърба си. Групата се присъединява към нас. Може би причината е това, че са видели с каква детинска наслада отхапвам от плода, но вече не изглеждат така враждебни. С изключение на Епап, разбира се. Той още ме стрелка гневно.

— Не са ли това най-прекрасните плодове? Почакай само да опиташ бананите от…

Сиси полага нежно длан върху рамото на Бен. Той мигом млъква и се обръща, за да я погледне. Тя кима леко, а после хвърля поглед към мен. Гледа ме по същия начин като Бен: успокоително, но същевременно странно заповеднически, с кротка настоятелност.

— Всъщност искаме да знаем защо си тук. Обясни ни.

След дълго мълчание аз заговарям.

— Ще ви кажа — отвръщам и по някаква причина гласът ми пресеква. — Ще ви кажа, но може ли да влезем вътре?

— Просто ни обясни тук — тросва се Епап. — Тук си е съвсем добре…

— Можем да влезем — прекъсва го Сиси. Забелязва, че Епап отново се готви да протестира и бързо се обръща към мен. — Сигурно не ти е приятно да стоиш на слънце. Не си свикнал с него. — Вече се е запътила към най-близката колиба, без да си прави труда да провери дали другите ще я последват.

Един по един те постепенно го правят. А последният влязъл съм аз, като ги следвам през отвора на пръстената колиба.

Онова, което им разказвам, почти отговаря на истината. Не е съвсем пълната истина, знам го. Но предпочитам да мисля, че не толкова лъжа, колкото пропускам да спомена някои неща. Все пак, както обичаше да казва учителят ми във втори клас, почти истината на практика е отявлена лъжа. Но аз го правя — лъжа — с апломб. Лесно е, когато целият ти живот по същество е една лъжа, лесно е да заблуждаваш, след като цялата ти самоличност е изградена въз основа на илюзии.

— Навън има много като нас — лъжа. — Изобилства от хепъри във всеки сектор на общността, на всяко ниво в социалната структура. Видът ни е широко разпространен и многолик също като снежинките в нощна буря. Но в същото време точно като снежинките в нощта съществуването ни не е явно. Водим потаен живот и се представяме за нормални пред повсеместната маса. Внимателни сме по отношение на бръсненето, фалшивите уголемени кучешки зъби, спазването на въздържано поведение. Не формираме подземен свят, а по-скоро образуваме малки единици от три до пет семейства. Съществуването ни е опасно, но пък не е лишено от своите наслади и удоволствия.

Какви ли?

— Радостта от семейния живот — казвам аз, като продължавам с лъжите си. — Свободата в рамките на собствените ни домове, веднъж щом се затворят капаците на прозорците при изгрева на слънцето. Храната, която обичаме да ядем, песните, които обичаме да пеем, смеха и усмивките и (в редки случаи, само когато се налага) сълзите. Поддържането на традициите, предавани през поколенията, наред с книгите и древните сказания. В дневните часове, когато целият град е заспал, напълно неподозиращ за случващото се отвъд спуснатите си капаци, се провеждат изключително инцидентни тайни срещи с други хепърски семейства. А като пораснем, съществува възможността за зараждането на романтична връзка, радостта от влюбването, евентуалното създаване на наше собствено семейство.

Защо съм тук ли?

— Неотдавна бях нает да работя в института.

Дали съм заместил някой учен?

— Да, заместих учен, които се оттегли от работа, и продължавам изследванията му. Бил е много усърден и изключително работлив, така че ще ми отнеме месеци да вляза в крачка.

— Значи знаеш за него?

— Разбира се.

— Наясно си, че е бил хепър?

Пауза от моя страна.

— Да, разбира се.

— Къде отиде? Просто изчезна и ни изостави.

— Какво? Какво каза?

— Къде отиде той?

— Може ли да получа още малко вода, моля?

— Къде отиде? Каза, че ще ни измъкне от тук. Обеща да ни отведе в земя, изобилстваща с мляко и мед, с плодове и слънчева светлина. Ново начало, ново зараждане.

— Обмисляте ли нещо такова? Да избягате от тук?

— Разбира се. Всеки ден. Живели сме тук през целия си живот. Затворници на тези стъклени стени, затворници на пустинята, затворници на зъби и нокти. Онзи учен ни обеща да ни измъкне от тук. Но никога не обясни как или в каква посока. Ти знаеш ли накъде?

— Да.

— Накъде?

Посочвам към планините на изток.

— Натам. Към тези планини. Откъдето произхождаме поначало. Където има хиляди като нас. В земята на млякото и меда. На плодовете и слънчевите лъчи.

— Как ще стане? Прекалено далече е. Ще измрем.

Кимам.

— От жажда и глад.

Но те поклащат глави.

— Не, ще ни преследват и ще ни убият, преди да сме изминали и половината път.

— Разбира се. Разбира се.

— Как ще се измъкнем?

Отвръщам им, без да ги поглеждам.

— Онзи учен. Той ще ви избави.

Сиси кима развълнувано.

— И той така каза. Че ще ни отведе от тук. Че трябва да му се доверим. Дори когато изглеждаше, че всичките ни надежди са напразни, той настояваше да не се предаваме, обещаваше, че някой ден ще дойде за нас. А после един ден изчезна. Беше ни много трудно. Почти се простихме с надеждите си. А сега ти си тук. Появи се изневиделица след толкова много време. Ти можеш да ни помогнеш, нали?

— Дайте ми време. Дайте ми време. Онзи учен ми е оставил планини от писания, които трябва да прегледам.

— Е, това го имаме в изобилие. Време.

Внезапно се събуждам. Отнема ми около секунда да осъзная къде съм. Все още се намирам в селището на хепърите, в една от колибите им. Лежа на пода с глава върху мека купчина. През решетестия покрив проникват слънчеви лъчи и осейват цялото ми тяло със светещи точки.

Всички са се наредили в полукръг около мен. Някои са полегнали и дремят.

— Буден е! — обявява Бен.

Скачам на крака, а сърцето ми блъска бясно. Преди никога не съм се събуждал в компания. В ежедневния си живот до този момент вече да съм мъртъв. Но те ме наблюдават с развеселени и незаплашителни физиономии на лицата. Аз сядам обратно притеснено.

Сиси нарежда на Джейкъб да донесе още вода, на Дейвид да провери дали в Пъпната връв е пристигнал хляб, а на Бен — да набере още малко плодове и зеленчуци. Остават само двамата най-възрастни — Сиси и Епап. По някаква причина това не ми изглежда случайно.

— Откога съм навън?

— От два часа. Говореше, а в следващия момент беше дълбоко заспал — обяснява Сиси.

— Даже хъркаше — добавя саркастично Епап.

Ако се съди по позицията на слънцето, вече е около обяд.

— Това е обичайното ми време за сън. И последните няколко дни бяха наистина натоварени за мен. Съжалявам, че съм заспал. Но съм толкова уморен.

— Исках да те събудя — отвръща Епап, — но тя настоя да те оставим да спиш.

— Благодаря — промърморвам, а гласът ми е дрезгав, защото гърлото ми е пресъхнало. — Благодаря и за възглавницата.

— Имаше вид, сякаш се нуждаеш от малко сън. Ето. — Тя ми подава канче с вода. — Също така звучиш, като че ще ти се отрази добре още малко вода.

Кимам в знак на признателност. Водата се плъзва в пресъхналото ми дращещо гърло. Като бездънна яма съм. Без значение колко изпивам, като че все не стига.

— Благодаря — казвам и подавам обратно канчето. По стените около мен висят ярки рисунки, изобразяващи дъга и митично море. Вдясно има рафт с овехтели книги и няколко глинени фигурки.

— Как се научихте да четете? — питам.

Епап свежда поглед.

— От родителите ни — отговаря Сиси.

Поглеждам я.

— Някои от нас имаха по двама родители тук. Повечето имаха само майка си или баща си. Не сме братя и сестри в случай, че се чудиш. С изключение на нас двамата с Бен. Ние сме наполовина брат и сестра.

— Колко родители общо?

— Осем. Те ни научиха на всичко. Да пишем и да четем. Да рисуваме. Да отглеждаме зеленчуци. Предадоха ни древни сказания. Обучиха ни да се поддържаме физически силни, да тичаме на дълги разстояния, да плуваме. Не желаеха да станем дебели и мързеливи и само да чакаме да се появи храната ден след ден. Ходехме на нещо, наречено „училище“, всеки ден. Знаеш ли какво е училище?

Кимам.

— Родителите ни натискаха здраво и ни караха да учим бързо. Все едно се бояха, че времето е малко. Сякаш вярваха, че един ден няма да ги има около нас.

— Какво се случи с тях?

— Един ден просто изчезнаха — обяснява Епап, а всяка изречена дума е изпълнена с гняв.

Сиси заговаря по-тихо.

— Случи се преди около десет години. Получиха карти, посочващи местонахождението на ферма за овощни дървета. Проявихме подозрителност, разбира се, но не бяхме получавали плодове и зеленчуци от седмици. Устните ни се пропукваха и по тях се образуваха болезнени рани. Като предпазна мярка родителите накараха нас, децата, да останем тук. Потеглиха по изгрев. Така и не се върнаха.

— Вие петимата не може да сте били на повече от няколко години — отбелязвам.

Тя се бави, преди да отговори.

— Бен беше само на няколко седмици. Едва оцеля. И наброявахме повече от пет. Бяхме общо девет души.

— А останалите четирима?

Тя клати глава с поглед, забит в земята.

— Трябва да разбереш. Двамата с Епап се грижехме сами за всички. Бяхме на около седем години. Когато се появи онзи учен, наистина ни беше от помощ. Не само заради допълнителната храна, която успяваше да внесе, но също книги, одеяла, лекарства, в случай че някой се разболееше. И най-важното, представляваше истинска морална опора, умееше да разказва добре и ни вдъхваше кураж. Именно заради това внезапното му изчезване беше така съсипващо. — Тя ме поглежда. — Твърдиш, че някой ден ще ни отведе до планините на изток? До земята на млякото и меда, на плодовете и слънчевата светлина?

Кимам.

— Лъжеш — заявява Епап. — За онзи учен. Както и за цивилизацията на хепърите отвъд планините. Отвъд тези планини няма нищо.

— Не лъжа.

— Ти и проклетото ти безизразно лице. Мислиш, че можеш да се скриеш зад него и да ни заблудиш? Може би ще успееш с по-младите, но не и с нас. Със сигурност не и с мен.

— Кажи ни каквото знаеш, Джийн — моли меко Сиси, а кафявите й очи ме гледат сериозно. Толкова е странно да бъда наричан с това име. Очите й, осветени от отразените от пода слънчеви лъчи, са една идея по-светли, отколкото ги помня. — Откъде знаеш за цивилизацията на хепърите отвъд планините?

— Пише го в някои от записките на онзи учен. Споменава го няколко пъти. Имал е причини да вярва, че една цяла цивилизация от такива като нас живее зад онези планини. Стотици и може би дори хиляди. — Лъжите се леят от устата ми плавно като коприна.

— Как е стигнал до тази информация?

— Вижте, не знам. Но явно е вярвал във всичко това.

— Лъжец! — прекъсва ме Епап. — Ако наистина има толкова много от нашия вид, защо не сме виждали нито един? Защо не са се осмелили да дойдат насам?

— Ти би ли го сторил? — питам. — Ако знаеш онова, което знаеш, би ли дошъл и би ли допуснал да те заловят?

Той не казва нищо.

— Има логика — продумва Сиси. — Колония от хепъри от другата страна на планината би била в безопасност от хората. Би отнело — дори при тяхната бързина — поне осемнайсет часа да достигнат планините. Никога не биха се добрали дотам преди изгрева. Без никаква защита навън, в пустошта, слънчевите лъчи биха изпепелили всички до един. Дистанцията е идеалното средство за защита.

— Нали не му вярваш? — пита скептично Епап. — Не знаем нищо за него. Появява се изневиделица и се дотътря наперен, че знае всичко.

— Епап — обръща се кротко към него Сиси и полага ръка на рамото му. Това е всичко, което трябва да каже. Или да стори. Раздразнението му мигом се изпарява. — Знаем много. Джийн не се преструва, това не можеш да го отречеш. Видяхме го да се излага на слънце, да яде плодовете ни, да спи, цялото му поведение е като нашето. Видя го да се изчервява. Това няма как да бъде фалшифицирано. Без съмнение той е един от нас. Също така сме наясно — без значение от личното ти мнение за него, — че той умее да оцелява. Научил се е как да живее дори сред тях. В продължение на години. Той е ценен за нас. Важно е да имаме някой като него отвън.

— Но откъде да сме сигурни, че е на наша страна? Може да е един от нас, но това не го поставя задължително на наша страна. Съгласен съм, че умее да оцелява. Но го бива да се бори за собственото си оцеляване, а не за нашето.

Вместо да оспори казаното, Сиси ме поглежда. Очите й издават предпазливост и подозрителност. Наясно е. Наясно е, че премълчавам нещо. Но няма представа колко. В противен случай никога не би казала онова, което каза след това.

— Мисля, че можем да му се доверим. Струва ми се, че у него има доброта.

— Извини ме, докато се изповръщам — отвръща Епап.

— Епап — повтаря тя, вече по-малко търпеливо. — Джийн ни предостави повече информация, отколкото бяхме събрали с години преди това. За две минути ни даде данни като за два живота. Това означава нещо.

— Безполезна информация — тросва се Епап. — Дори да е истина онова за колонията отвъд планините, то е напълно безполезно. Няма начин да стигнем до там, дори не можем да се доближим. За нас планините са на двуседмичен изнурителен път разстояние. Ще бъдем заловени и убити до часове. Дори да потеглим веднага след свалянето на купола при зазоряване и да получим осемчасова преднина, веднага след падането на нощта те ще се втурнат през Пустошта и ще ни настигнат до два часа. Не, тази информация е нещо по-лошо от безполезна. Опасна е. Поражда глупави идеи в главите ни. Нереална и непостижима мечта, която някои от нас може би ще се опитат да гонят. Помисли за Дейвид и Джейкъб. Тези двамата не са родени да бъдат държани в плен. Искат да се освободят, откакто се появиха на бял свят. Мислиш ли, че ще можеш да ги спреш, ако си наумят нещо такова?

Докато Епап говори, Сиси прави с долната си устна нещо малко странно. Съвсем ново е за мен и не мога да откъсна очи. Забива горните си зъби (не удължени, което е странно само по себе си) в долната си плътна устна и тя се обезцветява. Мълчи дълго време. После се чува приближаването на нечии стъпки и тя заговаря:

— Направи ми услуга. Да не обсъждаме повече това пред останалите. Става ли?

— Разбира се — отвръщам, а Дейвид и Джейкъб влизат с плодове и хляб в ръцете. Ям и пия до насита, а разговорът е по-лековат. Младите хепъри са доволни, че имат нов събеседник, с когото да побъбрят. Разказват ми за живота си, ежедневието, отминаването на различните сезони, за изтъканите от любов и омраза взаимоотношения с купола. Как спира циркулацията на въздух и задържа влагата и жегата в топлите летни нощи, но също запазва топлината и ги предпазва от студа и снега през зимните месеци. Разказват ми как в тези зимни вечери им харесва да наблюдават сипещите се от нощното небе снежинки, които се разтапят, превръщайки се във водни вадички, щом се докоснат до купола. В някои случаи, когато е особено студено, си наклаждат лагерен огън, достатъчно малък, че димът да може да излиза през порестата повърхност на купола. Събрани около огъня в тези нощи, защитени от валящия навън сняг, почти могат да си представят, че нормалният кръговрат на живота е под купола, а необятният външен свят е този, който е объркан, нефункциониращ, плашещ.

По-късно през деня ме даряват с усамотение за къпането, от което се нуждая. Нещо повече: с кърпа и нещо, наречено „сапун“, а също така обещават да не надничат. Този път, след като се събличам до езерото, се чувствам около хиляда пъти по-спокоен, отколкото когато смъкнах слиповете си пред Сиси. Само мисълта за това ме кара да потръпвам.

Нагазвам във водата и започвам да се търкам. Така нареченият сапун произвежда миниатюрни мехурчета, когато го прекарвам по кожата си. Няма аромат, но отстранява миризмата на тялото според техните думи. Идеален за моите нужди. От време на време поглеждам плахо към колибата, в която се намират всички. Както бяха обещали, вратата и прозорците остават затворени през цялото време. Заслушвам се в очакване да доловя подигравателно кикотене. Но е тихо.

Мия си косата с глава под водата, когато дочувам нещо странно. В началото решавам, че е заради водата в ушите ми, но когато подавам глава, звукът е по-ясен. Мелодия от гласове се извисява от кирпичената колиба.

Звукът е някак неземен, но в същото време прекрасен. Стоя запленен, а от косата ми се стичат струйки и образуват концентрични кръгове във водата около мен. Излизам от езерото, като се бърша и едновременно с това събирам дрехите си.

В началото не ме забелязват. Надничам през вратата, а от мократа ми коса се стичат капки върху набързо нахлузените дрехи. Седнали са в кръг, като Дейвид и Джейкъб са частично обърнати с лице към мен, а очите на всички са затворени, като че са изпаднали в екстаз. Пеенето им пробужда в съзнанието ми спомени за майка ми. За времето, когато присядаше на ръба на леглото ми и ме галеше по косата, а лицето й беше едва видимо в сивия сумрак на къщата. По-ясно си спомням гласа й, отколкото лицето, мелодичен и незасегнат от тъгата и отчаянието, които по-късно бяха накарали баща ми да прегърби рамене.

Все още незабелязан, аз се дръпвам настрани от входа и сядам отвън, извън полезрението им, но на открехната врата, така че да мога да ги чувам. Опрял гръб в надрасканата стена на кирпичената колиба, се оставям гласовете им да ме завладеят. Всичко ми се струва нежно и приятно, като че светът е станал уютно място.

Песента свършва и за кратко обсъждат какво да изпеят след нея. Поне пет предложения — сигурно имат десетки в репертоара си — са направени мигновено, преди да се спрат на песен с име „Горе високо“. Започва бавно. В началото се чува само гласът на Сиси. Мелодията варира, като гласът й се извисява и понижава.

Останалите гласове се присъединяват в идеално хармоничен хор. Леят се гладко и безукорно, доказателство, че са пели песента стотици пъти преди това. Затворници на стъклото и огромните разстояния, вероятно не са имали какво друго да правят по време на безкрайно дългите дни, освен да пеят. Пеенето им дава онова, от което се нуждаят най-много: някакво подобие на надежда, пренася ги на друго място.

Песента, макар и монотонна на места, те грабва по особен начин. В началото само отварям уста за думите. После почти несъзнателно усещам, че изтласквам въздух през ларинкса си и издавам звуци. Но не е лесно. От устните ми се откъсва само грачене.

После нещо се случва: като че огромна буца се откъсва от гърлото ми. В рамките на една строфа успявам да хвана мелодията. В тези няколко мига съм напълно погълнат от ритъма на песента. Понасям се на вълните й като хвърчило, уловило сладостен повей на вятъра.

Песента свършва и отвътре се чува смях. След няколко секунди изскачат навън с Бен най-отпред.

— Стори ми се, че чувам хриптенето на умиращо куче астматик — възкликва Джейкъб, а в очите му играят закачливи пламъчета.

— Да, бе, куче — усмихва се Дейвид. — По-скоро звучеше като слон.

— Или по-скоро като стадо слонове — добавя Бен, който е толкова въодушевен, че подскача от крак на крак. Всички се смеят, а лъчите играят в косите им и добавят светли точици в ирисите им. Слънчевата светлина блещука по косъмчетата на ръцете им, а в краката им се вдигат облачета прах. Безгрижните им гласове звънтят в свежия въздух.

— Хайде, забавно е, не можеш да не признаеш — обръща се към мен Сиси. Лицето й показва наслада и неприкритост, когато поглежда към мен. В усмивката й взимат участие очите, носът, устата, скулите, челото и тя се излива отгоре ми, обгръща ме, изпълва въздуха също като слънцето.

Най-неочаквано у мен се поражда нещо, за което мислех, че е безвъзвратно изгубено. Разтриса ме смях, гърлен и недодялан, защото съм отвикнал от него, пробужда потисканите ми гласни струни. А лицето ми — няма друг начин, по който да опиша случващото се — сякаш се разпада на парчета подобно на черупката на твърдо сварено яйце. Трептящата на устните ми усмивка се разпростира по цялото лице. Чувствам как парчетата от маската падат едно по едно, все едно са стара боя, която се лющи от стената. Започвам да се смея още по-силно.

— Какво беше това, за бога? — пита Джейкъб. — Да не би някоя горила да се изпръцка?

Прихват още повече и смехът им изпълва въздуха, а само мигове по-късно се прибавя и звукът от моя собствен смях, гърлен и груб, волен и нехаен.

Напускам селото не защото искам, а защото се налага. Не че куполът ще се затвори скоро, но след вчерашното изживяване не оставям нищо на случайността и сега имам най-малко петнайсет минути преднина. Трябва да се прибера и да поспя добре. Или поне през оставащите два часа от деня. През последните няколко вечери карах на изпарения и съществува сериозна опасност не толкова да се унеса в дрямка по време на тържеството, а по-скоро да допусна небрежност пред гостите или камерите: прозявка, гримаса, непотисната кашлица. Не мога да си позволя да бъда невнимателен в такъв критичен момент. Трябва да издържа само още две вечери, после, стига да мине номерът със счупения крак, ще бъда свободен да се прибера у дома.

С храна в стомаха и след като съм утолил жаждата си, пътят до библиотеката ми се струва много по-къс. Онова, което преди ми беше изглеждало като сериозен преход, сега не беше нищо повече от кратка разходка. Дори като се добавеше тежестта на три бутилки, пълни с вода. На средата на пътя съм преди…

Хей, какво е това?

Виждам движеща се точка в далечината. Пред самата сграда на института. Не, не е точка, а размазан силует, който тича. Към мен.

Замръзвам. Няма къде да се скрия. Няма скала, зад която да приклекна. Нито дори долчинка, където да залегна. Сигурно е заблудено животно, дошло от Пустошта. Но пък наоколо рядко се срещат представители на дивата природа. Животните са се научили да не се скитат прекалено близо.

Кон, казвам си. Сигурно е освободил се от конюшнята кон. После си спомням какво ми беше казал придружителят ми: в района на института няма коне, защото се боят, че хепърите могат да ги използват, за да избягат. При редки случаи като вечерта на тържеството, когато гостите ще пристигнат яздейки или в кабриолети, конете биват надеждно заключвани в конюшнята.

Приближава и аз осъзнавам какво е. Нито е диво животно, нито кон.

Човек е.

Не мисля, че съм бил забелязан. Все още не. Бързо се хвърлям по корем и брадичката ми заорава в грубата пръст на пустинята.

Един от ловците е, няма друго обяснение, сигурно изпробва някое от новите приспособления. Може би носи слънцезащитния плащ или е използвал лосиона за блокиране на слънчевите лъчи. Ако се съди по безформената качулка на главата, явно е слънцезащитният плащ.

И в този момент разбирам намеренията му.

Хепърите. Целта му са хепърите. Опитва да се добере до тях, преди куполът да се е вдигнал над повърхността на земята. И сега, само минути преди да се е затворил и когато слънчевите лъчи вече не са така силни, е шансът му.

Изведнъж една врата на приземния етаж на сградата на института се отваря със замах. И нещо — някой — се изстрелва отвътре подобно на състезателен кон на стартовата линия. Придвижва се с огромна скорост, която го превръща в неясно петно. Движи се към селото на хепърите. Или към мен. Аз съм на пътя му.

Покритата фигура сега тича — виждам как бясно движи ръце в ритъм, а стъпалата се оттласкват методично от земята. Но втората фигура е много по-бърза. Вече е намалила наполовина разстоянието помежду им. След не повече от десет секунди и двамата са достатъчно близо, че да ги разпозная.

Покритата фигура принадлежи на Ашли Джун, острата брадичка под качулката я издава. Има нещо необичайно у нея. Но вниманието ми бързо е отклонено към онзи, който вече почти я е настигнал — Бабаита. Видът му е странен и плашещ. Целият е намазан със слънцезащитния лосион и мазният жълтеникав крем, нанесен на дебел слой върху тялото му, прилича на тортена глазура. Напълно гол е (дали с цел скорост?), с изключение на черните очила, нахлупени плътно на очите му.

Аз скачам, пускам бутилките с вода и се затичвам. Не към библиотеката — прекалено далече е. А към купола. Ще се престоря, че се присъединявам в лова и ще ги накарам да мислят, че съм тичал редом с тях. Само така мога да обясня, че съм навън. Вярно е, нямам нито слънцезащитен плащ, нито лосион, но се надявам тази подробност да убегне сред всеобщата неразбория.

Действа. Ашли Джун ме изпреварва, задъхана е — слънцезащитният плащ не помага и слънчевите лъчи я достигат. Секунди по-късно профучава Бабаита и ме облъхва убийственият мирис на лосиона. Никой не казва нищо, в конкуренция сме. Ще оцелее най-пригодният, а не най-дружелюбният.

В този момент иззад един облак се показва слънцето. Над Пустошта плъзват лъчи и във въздуха затрептява омара. Но за Ашли Джун и Бабаита това не е лека мъглица. Като душ от концентрирана киселина е.

Ашли Джун пада на колене и се превръща в купчина от дрехи. Бабаита забавя темпо и се препъва. На тази сумрачна светлина кремът по тялото му блести със зловещ оттенък като жълтеница върху напомпаните със стероиди мускули.

Той обаче не се отказва.

Следвам го. Долавям миризмата и на нещо друго, на горяща плът. Слънцезащитният лосион е напълно безполезен, лъчите преминават през него без проблем.

Силите на Бабаита намаляват, скъсявам разстоянието помежду ни, няма да успее. Хвърлям поглед назад: Ашли Джун не помръдва и все така прилича на захвърлен куп дрехи. Слънцезащитният плащ също не функционира.

Друг облак закрива слънцето. Пред мен Бабаита си възвръща силите. Ашли Джун остава назад, безформена и неподвижна.

В селото на хепърите нищо не помръдва. Достатъчно близо съм, за да видя, че всички врати и прозорци са затворени. После се появява Сиси, а ръцете й чевръсто завързват ремъка за кинжали около тънката й талия. От колибата се подават ръце, който се опитват да я достигнат и да я изтеглят обратно вътре, но тя ги избутва. Тича към Бабаита и мен, а по лицето й е изписана смесица от решителност и страх. Проблясващите в ръцете й кинжали пулсират силно, също като бясното блъскане на сърцето й.

Появата й вдъхва енергия на Бабаита. Той набира по-висока скорост, докато препуска към селото. Въпреки изтощението си би трябвало да е наясно. Сигурно знае, че бързо се приближава до точката, от която няма връщане. Дори сега все още може да се обърне и да достигне до безопасността, предлагана от института, ако не невредим, то поне жив. Но ако продължи към селото на хепърите, вече няма връщане назад.

С намерения на камикадзе Бабаита отмята глава назад, докато краката му тропат тежко по сухата земя, а измежду стиснатите му удължени зъби се носи съскане. Кани се да нападне хепърите. Каквото и да се случи, ще ги атакува. Без значение от слънцето той ще нахлуе в селото, ще отстрани от пътя си врати и прозорци, ще разкъса хепърите на парчета и ще впие зъбите си в меките им шии, дори слънцето да прогори кожата му и да я разтопи подобно на восък, дори очните му ябълки да експлодират и полупрозрачната течност да започне да се стича надолу по лицето, носа и страните му. Нищо от това няма значение, дори да бъде победен от лъчите и да се превърне в локва пихтия, достатъчно е само да умре с хепър в ръцете си и с кръв от хепър в организма си. Какъв начин да си отидеш от този свят. Определено не в покой.

Сиси също е увеличила скоростта си и тича към нас. Никой не отстъпва. Без да нарушава ритъма си, тя хвърля един кинжал вляво от мен със свиреп кос тласък. Кинжалът лети, като се върти и святка, отразяващ слънчевата светлина. Изглежда, все едно ще пропусне целта, но после описва широка дъга и се насочва към нас подобно на бумеранг. След този вече запратен във въздуха кинжал Сиси продължава да тича към нас и мята друг, този път в противоположна посока, вдясно от мен. Опитвам се да го проследя с поглед. Но само след секунди вече съм го изгубил. При това не само този. Изгубих представа къде се намира и първият кинжал. Бяха изчезнали някъде около мен. Но все още ги чувам: вибриращо жужене, което се усилва, докато те приближават от две страни към Бабаита.

Миг по-късно летящите кинжали се срещат във въздуха точно пред мен. Прозвучава метален звън, когато остриетата се докосват, последван от няколко искри. Сиси е хвърлила кинжалите с впечатляваща точност, бяха летели в синхрон, изминавайки сходни траектории, за да оформят идеална окръжност. Но не особено изненадващо не уцелват главата на Бабаита, желаната от нея мишена. Вместо това се блъскат един в друг и падат на земята на три метра зад него. Подценила е скоростта му, неговото безумно желание.

Дори Бабаита да е забелязал, ни най-малко не забавя крачка. Вместо това се втурва още по-бързо и целеустремено. Но слънчевата светлина му се отразява зле. Дишането му е по-затруднено и въпреки огромните си усилия започва да забавя темпото. Настигам го постепенно.

После чувам ново жужене. Сиси е хвърлила нов кинжал. Но нямам представа от каква посока идва, отляво или отдясно. Изпаднал в паника, започвам да въртя глава в двете посоки в отчаяно усилие да зърна проблясването на острието. Но не мога да го открия, само го чувам, жуженето разсича въздуха все по-силно и по-силно.

Кинжалът удря Бабаита в бедрото. Сиси беше запратила този право напред, подобно на стрела. Но вместо да го забави, това като че му вдъхва устрем. Набира скорост и макар накуцвайки, се движи към селото. Ще бъде там до десет секунди.

Но Сиси не е приключила. Все още тичайки към нас, тя вади последния си кинжал, като стиска острието откъм тъпата страна. С едно плавно движение оттласква ръката си от кръста, вдига я по диагонал пред гърдите си с длан, сочеща надолу, и отмята китка с рязък замах, подобно на опитен картоиграч. Хвърлянето е самото съвършенство по отношение на сила и точност. Кинжалът лети право към нас. Аз се навеждам.

Оказва се излишно. Острието уцелва Бабаита, който се намира пред мен, като го пронизва право в гърдите. Поради втечняващия ефект на слънчевите лъчи върху него, тялото не оказва голямо съпротивление; кинжалът потъва в плътта му подобно на лъжица в чиния супа. За един съвсем кратък момент той забавя крачка, но после надава оглушителен крясък и продължава да тича към Сиси с подновена енергия. Кинжалът се е изгубил някъде в тялото му.

Изведнъж около селото се появява искрящ ореол. Стъклената стена на купола. Изниква. Но е прекалено късно. Бабаита лесно ще я преодолее с един скок. Веднъж озовал се в границите й, ще се захване с хепърите на воля. Куполът ще се превърне в слънчева сфера на смъртта, затвор на мъчението за блокираните вътре хепъри, а скоро след това и за агресора. Но него не го е грижа.

Изведнъж Бабаита забавя темпо, а от него се разнася силен бълбукащ вопъл. Слънцето не му прощава. Дистанцията помежду ни се стопява. Точно когато се засилва да скочи над издигащата се стена на Купола, аз се хвърлям върху него. Удрям го през двата крака и го повалям, а ръката ми лепне. Той пада на земята и се превръща в безформена купчина.

Когато ме поглежда, лицето му е ужасяващо. От откритите рани по кожата му се стича гной, млечнобяла емулсия, която се смесва със слънцезащитния лосион. Горната му устна се е разпаднала и се е отделила частично, като виси само от едната страна и се люлее пред бузата му. Без устна горните му зъби са оголени в перманентна гримаса. Не губи много време с мен. За него аз съм част от състезанието, друг ловец, когото да надбяга и да надяде. Перва ме с опакото на ръката си. Вече се е изправил на крака и тича към затварящия се купол.

На земята съм, а главата ми се върти и не знам къде са краката ми.

Той е много по-бавен. Слънцето разтапя не само плътта, но и мускулите. Краката му са се превърнали в меки торби, пълни с гной. Мускулите на прасците и бедрата му бързо се разлагат. Със стон той се хвърля към затварящата се стъклена стена.

Не успява да я прехвърли. Тялото му се блъска в стъклото на не повече от половината височина. Когато се плъзва надолу, плътта му се размазва по стъклото като току-що опечена пица. С разтопена жълтеникава повърхност, сочна. Той се изправя, не е на себе си от копнеж при вида на Сиси, в делириум от страданието, причинено му от нейната недостижимост.

— Мога да те подуша! — просъсква, прави няколко крачки назад за засилване и повторно се хвърля към стената. После отново се пързаля надолу по нея. Притиска разперените си длани към стъклото и избутва тялото си нагоре. Лепнещата разтопена кожа го придържа неочаквано добре към повърхността и той пълзи нагоре с изненадващ успех.

Ще успее. Отворът на върха на Купола се затваря прекалено бавно. Когато падне от вътрешната страна, няма да разполага с много време, преди слънцето да го разложи напълно. Но видът, усещането за близостта им и предвкусването на хепърите ще му осигурят прилив на адреналин, който ще му позволи да се докопа до поне двама от тях, ако не и до всички.

Сиси вижда какво се случва. Бързо изрича команда към останалите, които изприпкват към колибите. После се озърта в опит да намери друго оръжие. Няма такова. Не че нещо би помогнало на този етап. Въпреки това тя не прегърбва рамене, ръцете й са напрегнати и готови за битката, която знае, че предстои. Но очите й… Дори от мястото, където лежа, виждам, че са пълни със страх. Търси да ме види. За един миг погледите ни се срещат през стъклото на купола. Спомням си първия път, когато я видях на екрана върху училищния си чин. Изражението й е същото. Дръзко и в същото време уплашено.

Бен изхвърча от една от колибите. В очите му има сълзи и стиска брадва. Сиси грабва брадвата и му крясва да се прибере. Той остава със стиснати юмруци.

Бабаита е на половината от височината на затварящия се купол. Ще успее. Куполът…

Няма време за обмисляне и разсъждения. Просто реагирам. Скачам и изтичвам към купола за няколко секунди. Има само един начин да го спра. Опирам ръце и крака в лепкавите петна, останали по стената от кожата му. Като пръчки на стълба са, изработена от разтопено сирене. Катеря се нагоре, като използвам лепкавата слуз, за да се задържа.

Над мен, на самия ръб на кръглия отвор, той се плъзва няколко метра надолу. После възвръща стабилността си. Отново започва да се катери. Последната ми възможност. Оттласквам се нагоре и протягам дясната си ръка далече, колкото мога. Дланта ми достига прасеца му. Бързо стягам глезена му в хватка. Издърпвам го няколко метра надолу. Пръстите ми потъват в плътта му, като че е топло масло. И после се плъзвам надолу по стъклото, а скърцащият звук ме следва по целия път до земята.

Хватката ми не е достатъчна да го свали долу, но поне го забавя. Едва катери се нагоре към затварящата се дупка, чийто диаметър вече не е по-голям от този на улична шахта; крясъците му издават безумие и отчаяние. Вкарва крака си вътре и точно се кани да вмъкне цялото си тяло, когато…

Не се побира. Гърчи и усуква тялото си в опит да премине през затварящата се дупка, но няма полза. Прекалено едър е. Затваря се бързо под носа му без всякакво колебание и го хваща в капана си. Няма какво да стори. Седи на върха на купола с единия си крак, висящ във вътрешността му, окъпан от слънчева светлина.

Куполът се затваря напълно и прерязва размекнатия му крак, който пада вътре и се пръсва на земята в жълти струи. Писъците му са ужасяващи. Настъпва тишина едва когато гласните му струни се превръщат в лепкава течност. И него вече го няма. Всичко, което е останало от Бабаита, са мазни вади, стичащи се по всички страни на купола, подобно на яйце, изпуснато върху плешива глава.

Налагам си да се стегна. Трябва да се махна. Тичам с нестабилните си крака и изведнъж се строполявам на колене. Превивам се напред, като че в знак на покаяние. Повдига ми се. Започвам да повръщам и изхвърлям всичката храна и вода, които бях погълнал в селото на хепърите. Изправям се, макар че позивите за повръщане продължават. Коленете ми се блъскат едно в друго, докато се препъвам напред. Един последен поглед към купола: Сиси бърза към една от колибите, обгърнала раменете на Бен.

Докато вървя към библиотеката няколко минути по-късно, вече съм по-добре. Вдигам бутилките с вода, които бях хвърлил по-рано, и измивам лепкавата гадост от дланите си. Наплисквам лицето си.

Затварям бутилката, а погледът ми се спира върху купчината дрехи, където беше паднала Ашли Джун. Поела е глупав риск да излезе навън толкова рано. Защитният плащ е предназначен за полуздрач, а не за този час, когато на слънцето му оставаше да грее още поне два часа. Помня, че придружителят ми беше обяснил преди няколко дни как видът и мирисът на хепъри накарал някои от служителите да се втурнат към купола насред деня. Тогава ми бе трудно да го повярвам, но вече не е така.

Странно, казвам си, загледан в купчината дрехи. Единственото, което виждам на земята, е слънцезащитният плащ. Няма и следа от останалото й облекло, обувки, чорапи или дори бельо. Само слънцезащитният плащ. Може би е била гола под него също както Бабаита. Доближавам и подритвам плаща, като очаквам да е напоен с лепкава жълта течност и разтопена кожа. Но по него няма нищо. Нито следа от жълта течност. И в този момент ми става ясно.

Тя е в библиотеката. Някак е успяла да се вмъкне вътре навреме.

Ала когато се обръщам към библиотеката, виждам нещо, което…

Челюстта ми увисва. Отварям широко очи.

Лъчите на залязващото слънце са потопили библиотеката и прилежащата площ — стените, капаците на прозорците, тухлената пътека — в море от розово и оранжево. И насред всички тези багри стои Ашли Джун. Цветовете се отразяват от бледата й кожа и се смесват с оранжевите отблясъци от косата й и зелените от очите й. Устата й е леко отворена, красива и цяла. Не крещи, нито се разпада.

Взираме се един в друг. Безмълвно. Очите ми се щурат безпомощно.

Тя вдига ръка към устата си, отмята глава назад и вади нещо.

Комплект фалшиви кучешки зъби.

Подава ми ги, като че предлага мир.

Първото, за което моли, когато влизаме вътре, е вода.

— Разбира се — отвръщам аз, припомняйки си колко пресъхнал бях самият аз преди два дни. — Цялото това време без вода ли изкара?

Не отговаря, а изгълтва цяла бутилка. Това е достатъчен отговор.

— Затова припаднах отвън — обяснява и поглежда другата ми бутилка.

— Искаш ли още?

— Да, но не за пиене. — Тя сграбчва бутилката. — В случай, че ти не си забелязал, другите със сигурност забелязаха, започвам да мириша. Вече силно.

— По-добре да се измиеш вътре. Кожата ти ще изгори на слънцето. Прекалено бяла е.

Тя ме поглежда, сякаш иска да каже: О, нима? Неслучайно съм оцеляла седемнайсет години, приятелче.

— Отзад — добавям бързо. — Има помещение със сифон на пода. — Тя заобикаля бюрото и изчезва. Оставя ме изпълнен със заплетени, объркани, търсещи отговор мисли.

Когато се връща десет минути по-късно, аз не съм помръднал. Косата й е влажна и лъскава, а лицето й е прясно изтъркано. Изглежда още по-бледа и изцедена от сили, но очите й са по-живи.

— Надявам се, не възразяваш — заговаря стеснително.

— Какво?

— Казах, че се надявам да не възразяваш. Наложи се да облека твоите дрехи. Моите собствени… Напоени са с прекалено много миризма.

— Не — отвръщам със сведен поглед. — Няма проблем. Всичко, което ми дадоха, е с няколко размера по-малко. Никога не съм обличал тези. Твои са.

Извърнали сме глави и гледаме във всички други посоки, но не и един към друг.

— Съжалявам, задето използвах две бутилки вода.

— Всичко е наред. Остана ни половин бутилка.

В мига, когато произнасям „ни“, като че нещо се пречупва у нея. Обръща глава към мен. Когато срещам погледа й, очите й са пълни със сълзи. Спуска клепачи и когато отново отваря очи, те са сухи. Добра е. Упражнявала се е. Също като мен.

— Сама ли живееш? — питам.

Мълчи за кратко.

— Да — отговаря кротко, тъжно. — Почти откакто се помня.

Историята, която ми разказва, след като сядаме, не е различна от моята.

Спомня си семейство: родители, по-голям брат. Приятни разговори и смях у дома, усещане за сигурност, след като се спуснат капаците при зазоряване и светът е заключен навън, хранене около масата, топлината на спящите в близост до нея тела. Спомня си и деня. Лежала в леглото с висока температура, а родителите й и брат й тръгнали за плодове. Излезли десет минути след изгрева. Повече никога не ги видяла.

Един ден си част от семейство, а на следващия си сам. Уединението и самотата станали нейни постоянни спътници със своето омаломощаващо и студено присъствие — като да носиш мокри чорапи в зимен ден.

Това се случило преди десет години. Била само на седем. В началото било изключително трудно. Да живее. Не минавал и час, без да обмисля възможността да се издаде в училище. Би било така лесно. Да капитулира. Да застане насред футболното игрище по време на междучасието, да убоде пръста си и да остави да се стече капка кръв. Да ги наблюдава как се придвижват към нея с бясна скорост. Краят би бил жесток, но бърз. Смъртта би била избавление от тази непоносима самота.

Но родителите й я били научили на две неща. Втълпили ги в главата й. Първото било оцеляването: не просто основни принципи, а всички нюанси и дреболии, всички възможни ситуации, в които би могла да се озове. Второто било самият живот, важността му, високата му стойност, дълга ти да го запазиш и да не допуснеш да завърши преждевременно. Мразела тези прецизни внушения, насадени от тях: по времето, когато изчезнали, вече била неволен експерт в оцеляването.

Красотата й била проклятие, особено когато достигнала пубертета — и заобикалящите я съученици също. Вниманието, нещо, което й било неизменно повтаряно от родителите да избягва, я заляло със силата на приливна вълна тестостерон. Момчетата й пишели писма, взирали се в нея, въвличали я в неловки разговори, замеряли я с топчета хартия, присъединявали се към същите клубове като нея. Момичетата виждали социалните предимства да са й приятелки и се тълпели около нея. Нищо от нещата, които предприемала, за да намали красотата си, не помогнало. Несръчното собственоръчно подстригване на косата, грубо и хапливо поведение, дистанцираност, демонстриране на липса на интерес към момчетата, дори откровена глупост. Нищо от това не помогнало. Вниманието продължавало да я залива.

Един ден осъзнала, че подходът й е погрешен. Съпротивата й била прекалено… дефанзивна. Не й подхождала, а и този тип фалшива отбрана в крайна сметка щял да я провали. Това й станало ясно. И решила, че най-добрата защита е настъплението.

Вместо да потъпква красотата си, тя я подчертала. Отървала се от смирената си и глуповата същност и вместо това демонстрирала самоувереност и уравновесеност. Било лесно да го изиграе, защото в действителност не играела. И по-важно от всичко, това й дало власт. Тя контролирала фигурите и вместо да бъде изблъсквана от коне, офицери и кралици, превърнала всички в пешки. Пуснала косата си дълга по начин, по който това подчертавало стройната й фигура. Гледала отвисоко на момчетата, които я следели с поглед, отнела социалните ножове, които имали за цел да я промушат в гърба, и ги използвала, за да посече конкуренцията. Била безскрупулна.

В крайна сметка станало ясно, че трябва да си намери приятел. Докато била необвързана, момчетата щели да продължават да я преследват като привлечени от магнит. А и щели да възникнат прекалено много въпроси, ако не го сторела.

Така че придърпала училищния куотърбек, неприятен и изненадващо неуверен гимназист последна година, който се държал добре с нея пред хора, но насаме бил истински грубиян. Убийството му се оказало по-лесно, отколкото предполагала. За да отпразнуват един месец заедно (тийнейджърите могат да са толкова сантиментални), тя предложила да си направят пикник на едно закътано местенце на няколко часа от границите на града. Той веднага приел идеята. Занесли вино и одеяла. Когато се озовали там, той пил прекалено много — тя не спирала да налива, — докато не изгубил съзнание. Завързала го за едно дърво, което нямало никакви листа, защото било късна есен и не би предложило никаква сянка, когато изгреело слънцето. Оставила го така и се прибрала у дома си.

Повече никога не го видяла. Когато на следващия ден се върнала при дървото, там била останала само купчина дрехи, които висели на въже от един клон и били леко избелели заради токсичността на разтопилата се плът. Взела дрехите и въжето и ги изгорила.

Както при повечето „изчезвания“ темата била табу и по въпроса се говорело сам с приглушен шепот. Било организирано формално издирване, което приключило само след дванайсет часа. Случаят бил заведен като ИПСС (Изчезване поради слънчева светлина). Тя се престорила на съсипана от трагедията и че сърцето й било разбито заради загубата на „половинката“ й. На погребението му тя декларирала вярност и обич към него и обещала, че сърцето й ще остане навеки свързано с неговото.

Така постигнала всичко, на което се била надявала. До голяма степен момчетата я оставили на мира; момичетата й съчувствали за трагичната загуба, а акциите й се повишили още повече. Никой не се чудел за липсата й на интимни връзки, дори когато Желаните използвали шиите си, подмишниците и други части от тялото за любовните си игри по партита. Тя била една трагична личност, която имала нужда от време и пространство. Приятелите й си казвали, че до някоя и друга година ще се съвземе.

Тя продължила да затвърждава илюзията. Присъединила се към ОзИХ (Общество за издирване на хепъри), група, действаща с убеждението, че хепърите все още са много на брой и притежават инфилтрирана общност. Членовете на ОзИХ издирвали въпросните диверсанти.

— Защо сама си допуснала такава близост на най-силно желаещите да те надушат? — питам.

Отговаря ми, че ОзИХ е именно мястото, където никой не би я заподозрял. Членство в този клуб било като да се намира в окото на бурята, там не би станала обект нито на обвинения, нито на подозрения. Тя първа би научила за друг заподозрян хепър. Планът й бил прост: първо да установи дали въпросната личност е хепър, а след това да отхвърли подозренията като неоснователни.

— А после какво следва?

Тя се обръща, за да ме погледне. Оформя думи с устни, а после спира.

— Установяване на контакт — произнася накрая. Седи на ръба на дивана, полуобърната към мен, с подвит под себе си крак.

— Биваше те — заявявам. — Никога не съм те подозирал. Нито за миг.

— Ти не беше толкова добър.

— Какво?

— Няколко пъти се издаде. Виждала съм по лицето ти да се прокрадват емоции. Или да задрямваш в час. Имаше късмет, че беше само за секунда, но позата на главата беше непогрешима. — Очите й проблясват заради нещо, което си е спомнила. — Повече от веднъж съм ти спасявала кожата. Като например в часа по тригонометрия преди няколко нощи, когато не можеше да прочетеш написаното на дъската. Дори снощи тук в библиотеката с директора. Ръцете ти започнаха да треперят.

— Това го помня. — После изведнъж нещо ми хрумва. — Защо никога не ме заговори на темата? В училище. Или пък тук. След като съм ти бил напълно ясен? Просто да кажеш, че знаеш какъв съм.

— Защото нищо чудно да беше уловка. Можеше просто да се опитваш да подмамиш някой хепър да се разкрие. Възможността беше напълно реална. Така че продължих да те наблюдавам. Дори се промъкнах до къщата ти през деня.

— Значи наистина отвън е имало някой!

Тя привежда рамене напред.

— Трябваше да се покажеш. Надявах се да го направиш. Стоях и чаках с надеждата, че ще отвориш вратата и ще пристъпиш навън на светло. Щеше да ме видиш да стоя заедно с теб под слънчевите лъчи. С тайните щеше да бъде приключено, всичко би станало ясно по най-естествения начин. — Тя замълчава за миг. — Помисли колко различни биха били нещата. Ако наистина това се беше случило тогава вместо сега.

Вдигам бутилката, оставена в краката ми, отварям я и й я подавам. Тя кима в знак на благодарност. Наблюдавам устата й, докато накланя бутилката към себе си, горната й устна се притиска към отвора, докато бавно се кани да отпие. Разлива малко от водата и по шията й се плъзва тънка струйка, която се оттича зад ключицата й.

— Е — заговаря тя, докато затваря бутилката. — Това е.

Размърдвам се.

— Имаш план — посочвам. — Забелязах, че си намислила нещо, докато бяхме в контролния център. Душеше наоколо и задаваше въпроси.

— По-точно имах план — отвръща тя леко раздразнена. — Няма да се получи. Бързо ми стана ясно.

— И какъв беше той?

— Осъзнавах, че стана ли част от това, не бих могла да допусна ловът да се състои. Това би ме разкрило напълно — няма начин да се справя с преследването, с цялото това тичане. А дори да успея, по времето, когато достигнем хепърите, ще съм останала без дъх и изпотена. А дори да не съм потна — а аз със сигурност ще съм, — няма начин да ям хепъри. Да ги убия, да, това мога да го направя. Но да ги ям? Няма да стане.

Кимам. Аз виждам нещата напълно по същия начин.

Тя продължава:

— И тогава си казах. Ами ако има шанс да саботирам изцяло лова? Ами ако намеря начин да сваля стените на купола през нощта? Хепърите биха останали незащитени и достъпни. Всички биха се втурнали навън, както ловци така и служители, само след секунди. Просто така, всички вкупом, а това би значело, че с лова е свършено.

— Само че?

— Само че няма начин да бъдат свалени стените на Купола. Няма бутон, който да бъде натиснат, няма ръчка, която да се дръпне, не съществува комбинация, за да бъде набрана. Всичко става автоматично чрез сензори за слънчева светлина. — Гласът й, който се беше повишавал постепенно, изведнъж замлъква. А после продължава по-тихо. — И това ме отвежда до резервния план. Случилото се днес. Само че по-скоро се получи провал на резервния план.

— Използва слънцезащитната екипировка — отбелязвам тихо, като най-сетне ми става ясно защо двамата с Бабаита тичаха отвън. — Използвала си я, за да го убедиш. Да го накараш да вярва, че с екипировката може да се добере до селото на хепърите дори през деня. А там би могъл да има хепърите само за себе си.

Тя кима.

— Точно това му казах. На това се надявах. Знаех, че екипировката няма да действа дълго, не и срещу следобедното слънце. Но ако го отведеше до половината път, достатъчно близо да види и да подуши хепърите, това вече не би имало значение. Копнежът му за хепърска плът би надделял. Би избрал вкуса на хепър дори това да значеше, че ще загине под слънцето.

— Била си права. Точно това се случи. Напълно изгуби контрол над себе си.

— В началото не искаше да ми повярва. Но после аз му заявих, че не ме е грижа в какво вярва и че ще изляза, за да получа хепърите само за себе си. Казах му да си стои вътре и да се храни с пастьоризирана кръв и обработено месо. Видя ме да изхвърчам навън със слънцезащитния плащ и се убеди, че екипировката е ефикасна. Така че ме последва.

— За малко да се получи — казвам тихо.

— Колко близо стигна до тях?

— Ти не видя ли?

Тя клати глава.

— Припаднах. Бях в пълно безсъзнание. Когато се свестих, ти вече се връщаше, а куполът се беше затворил. Във всеки случай разбрах, че не е успял.

Доволен съм, че не е видяла. Би ме попитала защо съм се опитвал да спра Бабаита. А не бих могъл да й отговоря. Защото самият аз не знам.

— Имаш ли резервен план на резервния план? — питам.

Тя чеше китката си.

— Защо първо ти не ми кажеш твоя основен план?

Мълча за кратко.

— Да си счупя крака.

— Моля?

— Няколко часа преди началото на лова ще падна по стълбите.

— Наистина ли?

— Да.

— Доста незадоволително. Има толкова много недостатъци, че дори не знам откъде да започна.

— Какви например?

— Като начало чупенето на крака, без да се пролее кръв, вероятно е възможно, но не бих заложила живота си на шансовете за това. Само като начало.

Не казвам нищо.

— Някакъв друг план?

— Ами току-що ми хрумна нещо. Сега имаме ТОИ. Можем да отстраним останалите ловци.

Тя се взира невярващо в мен.

— Какво? — питам.

— Не говориш сериозно, нали?

— Какво? Какво не му е наред на този план?

— Откъде да започна? Десет секунди след началото на състезанието вече ще са далече пред нас. Ние ще им дишаме прахта. Стотици зрители ще ни зяпат и ще се чудят защо сме толкова бавни. Едва ще сме излезли през вратата, когато ще ни разкъсат.

Понечвам да вдигна ръка, после спирам. Бавно я спускам обратно на мястото й.

— Да продължавам ли? — пита и се подсмихва дружелюбно.

— Не, всичко е наред…

— Значи е ред на моята резерва на резервния план — отбелязва. — Хрумна ми съвсем наскоро. — В очите й проблясва насмешка. — Така че ще се наложи да поогладим несъвършенствата. Нали помниш какво ни каза директорът за началото на лова? Как един час преди здрач сградата ще бъде заключена, за да предотвратят намесата на нелегални ловци. Това ме накара да се замисля. Ами ако намерим начин да освободим заключването? При стотиците гости, които вече ще са тук в очакване на празненството…

— Ще настъпи безредна надпревара — довършвам и кимам. — Сградата ще е отключена и изведнъж всички ще се стремят да излязат, за да хукнат на лов за хепъри. Същински хаос, в който всички гости и целият персонал ще се устремят към Пустошта. Никой няма да забележи отсъствието ни.

— А два часа по-късно всички хепъри ще са мъртви. С лова ще е свършено. Ние ще оцелеем. Ние — прошепва. Очите й се приковават в моите. У мен се надига вълнение.

Взирам се в нея и кимам бавно. После спирам и поклащам глава.

— Има един пропуск.

— Който е?

— Не знаем как да освободим заключването.

Очите й блестят.

— Напротив, знаем. И е лесно. Поне за нас. Онази вечер, когато посетихме контролния център, проучих. Един тип ми обясни как действа заключването. Можеш ли да повярваш, че става дума за един бутон? Натискаш бутона и заключването е настроено за един час преди здрач. Натискаш същия бутон и настройката е отменена.

— Няма начин. Не може да е толкова просто. За охрана би трябвало…

— Вече имат безпогрешна система. Включваща слънцето. Не спускат капаците в контролния център, нали помниш? За да държат хората настрана. Това означава, че в единствения момент, в който може да бъде отменена настройката за заключване — преди здрач, — залата е осветена от слънцето. Не можеш да се добереш до там. Те не могат да се доберат до там. По-ефикасно е, отколкото ако бутонът беше защитен с лазерни лъчи и ров, пълен с киселина. Гениално е.

— Също и планът ни.

— Моят план — бърза да уточни тя, а устните и потрепват в лека усмивка.

— Може би наистина ще се получи — заявявам, а в гласа ми, много нетипично, се прокрадва вълнение. — Може би наистина ще проработи. — Напрягаме мозъците си в опит да открием слабости в плана. Мълчанието ни ми подсказва, че не намираме такива.

Трябва да се измия. Да се обръсна.

Усещането на водата върху лицето ми е приятно. Изтърквам врата си, подмишниците и водата се свършва. Вадя острието и го прекарвам по кожата си просто така. Ноктите ми са счупени на няколко места, но не е чак повод за тревога. Само още няколко нощи и ще се прибера у дома. Явно това е планът.

Когато се връщам, тя си е тръгнала. Хвърлям поглед към часовника. Малко след шест е. Още десет минути дневна светлина.

Само че тя не си е тръгнала. Отишла е в сектора с книгите, където е и слънчевият лъч. Държи една книга високо във въздуха и стои с гръб към мен. Лъчът светлина сочи право в гърдите й.

— Значи си открила лъча.

— Тя се завърта и видът на лицето й — озарено от светлина — ме кара да замръзна на място. Там се мъдри кротка усмивка, дръзка демонстрация на емоции. Чувствам как стените помежду ни се сгромолясват, тухлите и парчетата цимент падат на земята, бледата ни, дълго лишавана кожа се радва на свежия въздух и меката слънчева светлина.

— Хей. — Тонът й е колеблив, но приятелски, също като несигурно протегнати ръце, които се надяват, но не са убедени, че ще получат желаната прегръдка.

Гледаме се един друг. Опитвам се да не се взирам прекалено натрапчиво, но погледът ми не спира да се стрелка към нея.

— Намерила си лъча.

— Трудно е да не бъде забелязан. Но какво е предназначението му?

— Още не знаеш и половината. Има толкова много повече от очевидното. — Приближавам до мястото, където е застанала. — В правилния момент от деня лъчът осветява срещуположната стена. — Повеждам я със себе си. — После се отразява в това малко огледало, при което се образува втори лъч, който се отразява от онова огледало там. А после осветява точно това място на рафта, където се намира този дневник…

Изчезнал е.

— О, този дневник ли имаш предвид? — пита тя и го размахва.

— Но как…

— Беше единствената книга, която не беше поставена на рафтовете, а просто лежеше на масата. Така е от известно време. Беше тук дори в присъствието на директора. Така че събрах две и две. Явно си забравил да го върнеш на мястото му.

— Хвърли ли поглед вътре? Онзи учен е записал в него доста неща. Доста странни при това. — Поглеждам я. — Бил е същият като нас.

— Какво имаш предвид?

— Нали разбираш… — Свеждам поглед.

— О — въздъхва тихо тя. — Не е възможно.

Аз кимам.

— Но е бил наистина странен. Трябва да е прекарал месеци в писането на този дневник, като е включвал вътре разни извадки. Използвал е всякакви материали от учебници през научни трактати до древни религиозни текстове. И после изведнъж се появява една наистина странна празна страница…

— Тази ли имаш предвид? — пита тя и отваря дневника на въпросната празна страница. И преди да успея да кажа нещо, добавя: — Страницата, на която се вижда карта, ако я задържиш пред слънчевия лъч?

Мълча. Карта?

— Именно — произнасям тихо. — Точно за тази страница говорех.

Тя се взира в мен, а на устните й трепка усмивка.

— Лъжец! — обявява. — Изобщо не беше наясно за картата.

— Добре, права си — отвръщам, а нейната усмивка става все по-широка. — Не знаех за картата. Позволи ми да хвърля един поглед. Задръж я пред лъча. Нямаме много време.

И, естествено, в мига, когато я вдига пред слънчевия лъч, на страницата се появява карта. Но и нещо повече: не просто схематични очертания, а на хартията заблестява богата комбинация от цветове, наподобяващи картина.

— Да я беше видял преди пет минути, когато слънцето беше по-силно. Цветовете струяха от листа, наистина ослепителна гледка.

Изображението на хартията е подробна и изчерпателна карта. В долния ляв ъгъл виждам сивата бетонова сграда на Хепърския институт. До него е куполът, който е непропорционално голям и блестящ. Останалата част от картата обхваща територията на север и на изток, като скучното кафяво на Пустошта преминава в пищното зелено на източните планини. Най-интересното от всичко е голямата река, която се движи от север на юг и е изрисувана с наситено синьо. Проследявам я с пръсти.

— Река Неде — отбелязва Ашли Джун.

— Мислех, че е само легенда.

— Не и според тази карта.

Пръстите ми спират.

— Хей, какво е това?

На мястото, където река Неде прави завой по посока на източните планини, е нарисувана кафява лодка, подобна на сал. Завързана е за малък пристан. Ясно видима е дебела стрелка, която сочи от лодката нагоре по протежението на реката към източните планини.

— Знам, аз също бях озадачена, когато видях. Сякаш казва, че предназначението на лодката е да плава надолу по река Неде. Към източните планини.

— Няма логика. Реките текат надолу от планините, а не нагоре.

— Мислиш ли — пита с въодушевление, — че това е маршрут за спасение? Направен от онзи учен? — Долавя объркването ми. — Всички казват, че е бил изгорен от слънцето. Но ако наистина е бил хепър, както твърдиш, за изчезването му трябва да има друго обяснение. Може би е избягал. С лодка. С тази лодка.

Възможно е, мисля си. Но после клатя глава.

— Защо би оставил записки, посочващи маршрута за бягство? Няма логика.

— Предполагам, че е така. Но едно нещо е сигурно.

— Какво е то?

— Тази карта е предназначена да бъде видяна единствено от хепъри. Никой друг не би бил способен да я види дори случайно. Не и при положение, че за това е нужна слънчева светлина.

Навеждам се напред, за да я огледам по-отблизо. Количеството подробности е изумяващо колкото повече се приближаваш, флората и фауната са изобразени с изненадваща специфика.

— Какво означава това? — питам.

— Не знам.

— Ще разберем — заявявам.

Тя стои смълчана, а когато вдига поглед, очите й блестят заради сълзите. Усмихва се.

— Харесва ми — проронва. — Когато казваш „ние“.

Задържам поглед върху малките трапчинки в ъгълчетата на устата й. Иска ми се да протегна ръка и да ги докосна с пръст. Гледам я в очите и й се усмихвам в отговор.

Тя се взира в лицето ми, като че е страница от книга. Сякаш е малко дете, което се учи да чете, произнасяйки наум сричките, образуващи емоциите, изписани там.

Не съм сигурен какво да предприема или да кажа; колебанието ми убива мига. Така че насочвам поглед надолу и се правя, че изучавам картата.

— Къде мислиш, че ще пратят хепърите?

— Би могло да е навсякъде. Наистина е без значение. На практика биха могли да сложат „Х“ във всяка точка от картата, стига да е на повече от осем часа разстояние. Моето предположение е, че няма да бъде на запад. Не биха желали хепърите да се доближават прекалено до двореца. Във ветровит ден мирисът им може да бъде доловен от персонала там. Не биха поели риска служителите в двореца да саботират лова.

Не продумва нищо в продължение на дълго време. Когато поглеждам нагоре, тя потърква голите си ръце.

— Онази вечер — заговаря тихо, — когато директорът беше тук… Помниш ли как не спираше да опява за хепърската ферма в двореца? — Поклаща глава. — Шегуваше се, нали? Това за стотиците хепъри там беше просто плод на болна фантазия, нали?

— Не знам. Може би. Не успях да преценя.

Тя продължава да търка ръцете си.

— Плашещо е дори само като мисля за това. Целите ми ръце са настръхнали, като че покрити с гъши пъпчици. Поглежда ме. На теб стават ли ти гъши пъпчици?

Доближавам до нея и оглеждам малките подутинки по ръцете й.

— Стават ми. Но аз ги наричам „гъша кожа“, не „гъши пъпчици“.

— „Гъша кожа“ — повтаря тя. — Повече ми харесва. Не звучи така противно като „пъпчици“.

Преди да успея да се спра, се протягам и докосвам ръката й. С върховете на пръстите си. Безкрайно меката й кожа потръпва при допира ми. Отдръпва се.

— Съжалявам — произнасяме в синхрон.

— Не, аз съжалявам. Не беше редно — започвам да се извинявам.

— Не, аз… аз… Не беше отдръпване. Не го направих от отвращение или нещо подобно… Трудно е да се обясни. И после тя изведнъж сграбчва ръката ми и полага разтворената ми длан върху своята ръка.

Разтриса ме смесица от електричество и топлина. Отдръпвам дланта си, но очите й преливат от приканване и копнеж.

— Аз… — продумва.

Кожата по ръцете й настръхва още повече. Този път, когато дланта ми потъва в мекотата на ръката й, тя не се отдръпва, нито пък аз. Гледаме се един друг, сълзите в очите й са отражение на влагата в моите собствени.

Малко по-късно тя заспива на дивана. Напълно грохва. Тялото й е изкривено като неуспешно оригами, а главата й е извъртяна на една страна и е опряна в облегалката на дивана. Устата й е леко отворена и се чува ритмичното й дишане. Ще се събуди със схваната шия заради начина, по който е усукала тялото си. Протягам се, за да наместя главата й на страничната облегалка. Полузаспала, тя послушно променя позицията на главата си под нежните насоки на ръцете ми. Толкова е странно да докосваш някого.

Сядам в другия край на дивана. Тялото ми е натежало от умора, но въпреки това съм релаксиран. Стойките за спане висят от тавана над нас. Двете невъзмутими елипси се взират надолу като всезнаещи очи, наблюдават ме обвинително със злоба и насмешка. Цял живот ме тормозят. Имаше един период, когато тайно си фантазирах как живея нормален живот. Всяка вечер поставям в стойките в съседната стая бебетата си близнаци — в главата ми винаги момичета, — за да се наспят. Ангелските им личица изглеждат още по-пухкави, докато висят отгоре. Жена ми спи, увиснала до мен, лицето й е бледо на светлината на нощната живачна лампа, дългата й коса се стеле надолу и докосва пода, а краката й имат грациозен вид дори в каишите на стойката. В тази моя фантазия главата ми не пулсира заради стичащата се кръв във висящото ми надолу лице, не чувствам болка заради впиващите се в стъпалата ми каиши, а на земята под мен не се леят сълзи. Само спокойствие, липса на емоции и тишина. Всичко е нормално. Включително и аз.

Поглеждам към Ашли Джун, която така прекрасно се е отпуснала на дивана, а гърдите й се повдигат и спускат, повдигат и спускат. Под клепачите й леките издутини на очните ябълки се движат в двете посоки. В ъгълчето на устата й се е събрала малко слюнка. Най-накрая затварям очи, а сънят ме въвлича в дълбоката си и изпълнена с блаженство бездна. Това усещане е ново. Да заспиш, легнал до някой друг. Отдавам се на съня така открит, смел и изпълнен с доверие, както никога преди не съм посмявал.