Ловът

Три нощи до Лова

— Приема се, че хепърите са се появили на стълбата на еволюцията между три и пет хилядолетия преди нас. — Гласът на директора отеква от катедрата със стерилна незаинтересованост. — Без съмнение хепърите демонстрират белези на примитивни модели на поведение, от каквито нашите прадеди са се отказали още преди векове. Помислете например за изключителните им способности в плуването. Това умение произлиза от връзката им със земноводните и от времето, когато са живеели в моретата, където е възникнал животът. Уменията им да се движат във водата като риби доказва липсата на еволюционно развитие след този първоначален етап. Помислете и за невероятната им издръжливост на слънчевите лъчи. Тази способност е остатък от праисторическата епоха, когато животните, бродещи по земята, не са имали достатъчно разум, че да търсят убежището на пещерите. Изградили са устойчивост към слънцето, въпреки че тази устойчивост е възпрепятствала развитието на мозъка им. Колко жалко.

Думите му се носят към мен като водорасли в мътна вода. Седнал съм в дъното на залата, колкото мога по-далече от другите хора. Преоблякох се набързо (докато придружителят ми тропаше по вратата), но се тревожа за миризмата си. Изглежда, никой не е подушил нищо — всички стоят мирно, никой не се върти. Преживях закуската, ранните лекции, разходката навън и обяда, без никой да обърне внимание. Големият прозорец вляво от подиума за щастие е отворен, вятърът прониква и вътре се проветрява. Поне се надявам да е така.

— Израженията на лицата им, така непостоянни с необузданите им безкрайни емоции, са свързани с времевото преди лингвистичните умения, когато израженията са се използвали като начин за общуване. Следващият диапозитив.

Снимка на краката на мъж хепър, покрити с косми. Всички се навеждат напред. От кучешките им зъби се проточват лиги, подобни на паяжини.

— Генетичен артефакт, останка от времето преди откриването на огъня. Неспособни да запалят огън, единствено окосмяването ги е предпазвало от зимния студ. Уважавани учени твърдят, че свидетелства за окосмяване по тялото датират още преди каменната ера, когато са се използвали прости оръжия за лов, а от кожите се е правело облекло. Написах книга на тази тема, първа по рода си, в която излагам тази вече подкрепена от доказателства теория. Следващият диапозитив.

Снимка на хепър, който яде плод с червена кора и жълта вътрешност. Няколко глави се отмятат от погнуса.

— А, да. Доста необяснима черта в природата им, да не говорим колко е отвратителна. Това показва доколко са лишени от умения на хищници, тяхната неспособност да убият нещо по-голямо от насекомо. Налага им се да се хранят с неща, които не бягат, а са родени от земята, зеленчуци и плодове. С времето тази им характеристика достига екстремна степен дотам, че тялото им започва да се нуждае от тези плодове и зеленчуци. Ако не ги получават, то започва да се разпада. По кожата им се появяват червеникави петна, устните им се възпаляват, след тях и венците, накрая им падат зъбите. Загубват подвижността на ставите си, изпадат в потиснато вегетиращо състояние. Следващият диапозитив.

Снимка на група хепъри в купола. Седят около огъня с отворени усти, килнати настрани глави и затворени очи.

— Нищо не озадачава и не подмамва учените както способността на хепърите да изчуруликват думите, и то винаги по един и същи начин, което е забележително. Проучванията, направени в института, показват, че хепърите могат да повтарят тези тонове — които наричат пеене — с изненадваща точност. Всъщност една песен може да бъде копирана минути, дни, дори месеци, след като е изпята за първи път, със същата звукова честота. Има множество теории, но никоя не е достатъчно задоволителна като тази, която представих на годишната конференция за изучаване на хепърите миналата година. Накратко, хепърите са развили способността си за пеене заради погрешните си вярвания, че то помага на плодовете и зеленчуците да растат. Ето защо пеят най-вече, когато вършат фермерска работа или берат плодове от дърветата. Според предположенията на някои учени хепърите вярват, че пеенето поддържа огъня и прочиства телата им. Доказателство за това е чуруликането им, когато се съберат около огъня или се къпят в езерото.

Седя на мястото си и се опитвам да не показвам, че ми е смешно. Думите на директора може да звучат начетено и авторитетно, сякаш са самата истина, но подозирам, че не са нищо повече от глупави измишльотини. Предполагам, че лесно можеш да се отклониш от реалността, когато става въпрос за хепъри, и вместо да се придържаш към безпристрастните научни сведения, да се впуснеш в неподкрепени теории. Ако ролите бяха разменени и хората бяха изчезващ вид, теориите за тях щяха да гъмжат от преувеличения и изопачени твърдения: вместо да спят в стойки, щяха да ги изкарат, че спят в ковчези; като нощни създания щяха да бъдат толкова невидими, че нямаше да имат отражение в огледалото; след като бяха бледи и мършави, щяха да бъдат слаби и кротки същества, които съжителстват в мир с хепърите, вместо да ги разкъсват и да пият кръвта им; всички щяха да са невероятно красиви и с разкошни коси. Сигурно щяха да съществуват и съвършено обратни на истината теории: че могат да плуват със зашеметяваща скорост под вода, или абсурдни смехотворни твърдения за привличане между хора и хепъри.

Два реда пред мен Атлета внезапно се накланя рязко назад. Тънка струйка слюнка, потекла от кучешкия му зъб, литва нагоре и се размазва диагонално по лицето му. Той поклаща глава.

— Извинете ме — измърморва.

Директорът се втренчва в него, след това продължава:

— Друго отклонение при тях е чудатата им склонност да отделят солени капки, когато им е топло или са уплашени. При тези условия обикновено излъчват и силна миризма, особено от подмишниците, където най-вече при зрелите мъжки екземпляри има гъсто окосмяване. Това е обичайно при тях…

Атлета отново отмята глава.

— Съжалявам, съжалявам — казва. — Не исках да ви прекъсвам. На никой друг ли не му мирише? На хепър? — Обръща се и в един ужасяваш миг среща погледа ми. — Ти не усещаш ли?

— Малко. Може би мирише малко — съгласявам се.

Директорът се обръща към мен. Побиват ме студени тръпки. Да дишам спокойно; да притворя очите си; погледът ми да не шари.

— Много е силно, превзема носа и съзнанието ми, не мога да се съсредоточа. — Атлета сочи отворения прозорец. — Може ли да затворя прозореца? Наистина не мога да внимавам…

Коремни плочки седи две места през него, отмята рязко глава назад, после отново я връща напред.

— Ето. И аз го усетих. Хепър. Силно мирише. Сигурно влиза през прозорците. Кога е размножителният сезон на хепърите?

Директорът се обръща отново към отворения прозорец. Лицето му е спокойно, безизразно, но определено се е замислил.

— И аз усещам някаква миризма. Вятърът ли я разнася? — изрича колебливо, с възходяща интонация. — Ето, ще затворя прозореца, да видим дали това ще помогне. Сигурно хепърите наистина се потят през деня. Чудя се какво ли са намислили.

Лекцията продължава, но почти никой вече не слуша. Всички са изпълнени с любопитство, душат въздуха. След затварянето на прозореца миризмата не само не изчезва, а става още по-наситена. От мен е; вонята идва от мен. Кога останалите ще осъзнаят това? Резките неспокойни движения на главите им стават все по-чести и енергични с всяка изминала минута. Аз не помагам особено на ситуацията — нито на себе си. Трябва да ги имитирам, затова клатя глава и я отмятам, но така излъчвам още повече миризма.

Изведнъж Ашли Джун заговаря:

— Може да се промъкват тук през деня. В сградата. Затова миризмата им е навсякъде.

Извръщаме се към подиума, за да видим какво ще каже директорът. Няма го. Обезпокоително. На мястото му е застанала Феерична рокля, която както винаги изниква изневиделица.

— Невъзможно — заявява тя с още по-остър от обичайния тон. — Няма как хепър да влезе тук, в гнездото на стършелите. Това означава сигурна смърт.

— Ами миризмата? — пита Ашли Джун с пълна със слюнка уста. — Толкова е силна.

Неочаквано отмята яростно глава. Бавно се завърта и навежда глава. Оглежда всички, мен.

— Ами ако някой хепър се е промъкнал тук снощи? Ами ако още се крие в сградата?

И изведнъж всички хукваме през вратите, придружителите са плътно до нас, в началото се опитват да ни убедят да се върнем в залата, но когато тръгваме стремително по етажите („Миризмата се засилва!“ — крясва Алени устни точно до мен), се включват в това безумие, впускат се в него. Скърца се със зъби, точат се лиги, размахват се ръце, по стените драскат нокти.

Трудно е да се отделя от групата. Това е планът ми: да се измъкна, да се прокрадна обратно до библиотеката и да се надявам, че никой няма да обърне внимание на отсъствието ми. Всеки път, когато завия зад някой ъгъл в опит да се отделя обаче, те са до мен. Заради миризмата ми. Тичането влошава нещата. Надявах се да ме подминат, да успея да се спусна по стълбите и да изляза навън, преди да са се върнали. Но те са плътно до мен. Близостта до зъбите и ноктите им е ужасяваща. Няма да останат още дълго в неведение.

Изоставането ми от групата става по-скоро случайно, а не толкова преднамерено. Причернява ми — за не повече от една-две секунди. В един момент тичам, а в следващия съм се проснал на земята, всички профучават край мен и се скриват зад ъгъла. Липсата на вода. Гърлото ми е пресъхнало, мускулите също, а сега и мозъкът. Преминал съм границата.

Когато се съвземам — не е било истински припадък, просто силно замайване, — знам, че трябва да бягам. Всички ще се върнат, щом изгубят мириса; ще го проследят обратно към мен, проснат немощно по очи на пода, с пот по челото, бълващ телесна миризма на талази. Мърдай, казвам си, мърдай. Трудно ми е дори да се изправя. Имам чувството, че съм пресъхнал като тавански прахоляк и в същото време съм тежък като мокър чувал с брашно.

В коридора е тихо, но после стъпките приближават. Усетили са се. Връщат се.

Тялото ми набира енергия от страха. Превъртам се и скачам на крака. Врати. Трябва да се отделя от тях с колкото мога повече врати. Това ще ги забави. Ще загубят следата, поне ще се объркат. Всяка секунда ми е от полза.

Избутвам врати; само миг по-късно чувам как същите врати се отварят с шум като от изстрел. Вече дори не тичам надолу по стълбите; прескачам ги. Болката, която пронизва краката ми, рикошира в гърба.

Настигат ме. Без значение как се опитвам да се отдалеча, колко рисковани скокове правя по стълбите, врявата от групата, приближаваща зад мен, се усилва. Звуци от дращене на нокти, шумолене на дрехи, мяткащи се насам-натам. Вече е само въпрос на време.

Освен ако…

— Насам! — извиквам. — Миризмата идва оттук, много е силна, май го нацелих!

— Как ни изпревари толкова? — вика някой от горния етаж.

Минавам през двойна врата, тичам до средата на коридора, после се шмугвам през друга двойна врата и започвам да изкачвам по три стъпала наведнъж.

— Чакай ни! — бика някой точно под мен.

— Да ги нямаме такива! Почти съм го спипал.

— Как така бавното хлапе ни побеждава? — Наближават толкова бързо, вече е въпрос на секунди.

Нова двойна врата и бясно тичане по дълъг коридор. Бързо поглеждам назад: ордата им настъпва към мен като вълна, Върлината се мята между пода, тавана и стените, Атлета се стрелка по протежение на корниза, останалите бързат, лицата им са изопнати, кучешките зъби оголени. Три секунди.

Хвърлям се през двойни врати. Те се отварят по странно познат начин. Виждам защо: намирам се обратно в залата за лекции. Завъртял съм се в пълен кръг. Залата е съвсем празна. Всички са се впуснали в преследването.

Къде искам да умра? Чудя се. В дъното? Изправен драматично върху чин? Край катедрата?

Тогава виждам прозореца.

Скачам и го отварям.

По-малко от секунда след това групата нахлува в залата, като черна вълна. Движат се в пълен синхрон: по стените, пода, стените, не се избутват един друг, не се ръгат с лакти. Просто едно координирано прелитане през залата, с въртящи се във всички посоки очи и разширени тръпнещи ноздри.

— Скочи! Скочи навън! — крещя, застанал пред отворения прозорец, и соча навън. Докато още викам, четирима от тях са се покатерили при мен, бутат се и също надзъртат през прозореца, а лицата им са смущаващо близо до моето. За късмет духва силен вятър и нахлува през прозореца.

— Усеща се навсякъде! Имам чувството, че е някъде тук, къде се крие?

— Изчезна…

— Можем да го догоним, няма как да е стигнал далече…

— Възможно е — казвам. — Ако тръгнем бързо, ще го настигнем.

Скупчват се и вдигат крака, за да скочат през прозореца, но се чува шепот, който ги кара да замръзнат на място.

— Жертви сте на заблуда. — Влажен, тих, зловещ шепот, наситен със заплашителност.

Директорът.

Не гледа към нас, а към ноктите си с матов отблясък на лунната светлина. Говори тихо, безразлично му е дали някой го слуша.

— Някои сред вас се мислят за големи умници — мърка той. — Мислите, че учите толкова бързо, та знаете повече от специалистите тук. Два дни прекарахте в моето ведомство и решихте, че сте научили повече от хората, които са посветили живота си на този прекрасен институт. Наистина ли си въобразихте, че персоналът, който аз ръководя, ще допусне небрежността някой хепър спокойно да се разхожда тук?

Все така изучава ноктите си.

Продължава след кратка пауза с още по-тих глас.

— И сериозно ли мислите, че хепърите са толкова глупави, та да останат извън купола по тъмно? — Отпуска дясната си ръка. — Може да са животни, но не са глупави. Като някои от вас.

Тишината е мъртвешка.

— Тук витаят безочие и невежество. Интересно как тези качества често се срещат заедно. Трябва да помните кои сте вие. Имахте късмет да бъдете избрани — не беше нито заради заслугите ви, нито заради способностите ви или за нещо, което сте постигнали. Сляп късмет. А сега се шляете в моя институт и си мислите, че може да го управлявате.

— Няма хепър. Има отчетлива миризма, но тя идва отвън. Да, по-наситена е от обикновено. Но няма хепър, не и вътре, както си мислите. Вие сте жертва на масова истерия.

Въпреки думите на директора, Бабаита потреперва. От силно желание. Не може да се сдържи, убеден е, че му мирише на хепър. Лигите на Атлета, увиснал на тавана, капят по стола. Още ме надушват. Не могат да го превъзмогнат.

— О — продължава директорът, като наблюдава реакциите им, — силата на масовата истерия. Казват ви, че наблизо има хепър, и вие не можете да спрете да вярвате в това, нали? Каквото и да чуете, убедени сте, че има хепър. Убеждението явно е… прилепчиво. Не е лесно да отхвърлите съмнението, след като е събудено. Вижте се. Почти убедихте и мен.

Нещо капва на главата ми, лепкаво и подобно на киселина. Вдигам поглед; Коремни плочки виси с главата надолу. Втренчила се е в директора, мъчи се да се контролира. Потича още слюнка, сребриста и лъскава като паяжина.

— Склонността ви към масова истерия е разбираема. Нямате опит с хепърите: никога не сте виждали, помирисвали и дори чували хепър през живота си, поне не жив. Били сме свидетели на подобни прояви тук в института сред новите служители. Идват съвсем неопитни. На някои им се привиждат хепъри във всяка сянка и престават да вършат работата си. Не се справят и с най-елементарните си задължения.

Върти глава и ни поглежда един по един.

— Имаме решение за тази ситуация.

След тези думи се оттегля в периферната тъмнина. Миг по-късно се появява Феерична рокля със сияещо лице.

— Разработих програма. Новите ни служители се разсейваха твърде много, затова се наложи да потърсим начин да намалим тяхната чувствителност. Бе обмисляно вдишване на киселинен прах за притъпяване на рецепторите на обонянието, но не се спряхме на тази идея. Аз измислих нещо по-милостиво.

Тя кимва към дъното на залата.

Сноп живачна светлина прорязва аурата. На екрана над Феерична рокля се появява картина. Виждаме голямо помещение, подобно на закрита арена. По периферията са забити дървени стълбове, стърчащи като дънери на дървета. За всеки от тях са вързани дебели яки кожени ремъци. Дори на екран се долавя злокобната атмосфера. Образът всява чувство на ужас. Нищо добро няма да се случи тук, казвам си. Вътрешностите ми се сгърчват и смразяват и се покриват с тънък филм пяна.

Мястото ми се вижда странно познато. Ровя се из паметта си и се опитвам…

Тогава си спомням. Тегленето на лотарията. Старият мършав хепър, който теглеше числата. Беше заснет точно на тази арена.

Феерична рокля усеща напрегнатото внимание и прави драматична пауза. Подръпва ухото си.

— Наричаме на галено това преустроено работно място Въведение. Името е красноречиво. Точно тук ще ви бъде представен първият жив хепър. От плът и кръв, точно пред вас.

Алени устни изръмжава силно. Бабаита започва да пъшка. Лигите от тавана потичат като река.

— Успокойте се. Никой няма да яде хепър. Поне не днес. Дори няма да докоснете хепъра с пръст или зъб. Кожените ремъци ще ви държат здраво привързани към стълбовете. — Тя взема дълга линия и посочва с нея кръгъл капак на екрана, който прилича на ревизионна шахта. — Хепърът ще се появи от този отвор в земята. Това ще стане, след като бъдете настанени пред стълбовете. Ще видите, чуете и помиришете хепър в продължение на пет минути. Единствените сетива, които няма да удовлетворите — за момента, — очевидно са вкус и осезание. Хепърът обаче ще бъде достатъчно близо до вас, за да получите лично възприятие. Ще можете да го помиришете — истинския хепър, не онзи от истеричните ви представи. Това ще ви отрезви. Въведението постигна изключителен успех при новите ни служители. След като бяха подложени на това преживяване, добиха известен опит с хепърите. Концентрацията им се подобри и не се разсейваха така често от фалшив мирис на хепър. Ние вярваме, че тази програма ще е полезна за всички вас.

— Значи в сградата все пак има хепър — прозвучава силно дрезгавият глас на Върлината. — Затова мирише толкова силно.

— Има един хепър. Вие не можете да го помиришете. Затворен е в килията си. Вратата на снимката е от закалена стомана и се заключва от вътрешната страна. Там той е в пълна безопасност. Това се доказа през последните три години. Глупавото създание разполага с достатъчно храна за един месец.

— Как го карате да излезе във Въведението? Как можем да сме сигурни, че ще се появи, докато сме вътре?

Тя почесва китката си.

— Да кажем, че му предлагаме лакомство, на което не може да устои. Плодове, зеленчуци, шоколад. Пък и той е наясно, че не е в опасност. Правили сме го десетина пъти и той знае, че всички са здраво вързани по местата си. Ако стои в зоната на безопасност и не се приближава до стълбовете, всичко ще бъде наред. Никой няма да успее да го докосне. Може спокойно да си прибере храната, оставена за него.

— Не е ли онзи, който…

— Е, хубава работа — прекъсва Феерична рокля, — не предпочитате ли, вместо да ме затрупвате с въпроси, да слезем във Въведението?

Предвид скоростта, с която се втурваме навън, въпросът изглежда риторичен.

Зашеметени сме като деца на екскурзия в увеселителен парк. Отнема ни пет минути да стигнем до арената, или по-скоро да слезем там. Оказва се, че петте етажа над нас са само върхът на голям черен айсберг. Под земята има цяла флотилия от етажи. Колкото по-надолу се спускаме, толкова по-тъмно и студено става. Изглежда, вече никой не обитава, не използва и дори не посещава тези призрачни етажи. Стигнали сме до недрата на земята и ме обзема клаустрофобия.

Докато стигнем до най-долния етаж, съм изтощен. Коленете ми се огъват като ударени с пневматичен чук, а главата ужасно ме боли от спираловидния наклон. Никой друг не е уморен; не само това, но и нивото на нетърпение е достигнало връхна точка. Чува се бърборене, скърцане на зъби.

— Има ли достатъчно места за всички? — пита Ашли Джун. Всички се бутат да стигнат най-близо до двойните врати пред нас.

— Не е нужно никой да се тревожи — отговаря Феерична рокля, — вътре има десет места. Вие сте само седем. Позициите са еднакво отдалечени от центъра, никой няма да има предимство пред останалите. Пред всеки от стълбовете е оставена храна, така че всички ще имате възможност да видите хепъра отблизо.

Въпреки думите й не спират да се бутат. Аз незабележимо се отдръпвам настрани.

— Какво чакаме?

— Само още малко. Горе трябва да се попълни документацията. Ще ни уведомят кога можем да влезем.

— Как?

Феерична рокля поклаща глава.

— Ще видите.

— Наистина ли е толкова страхотно, колкото тя го представи? — пита Атлета придружителя си.

— По-добро е от рекламата. Много по-добро.

— Усещам миризмата — отбелязва Бабаита. — По-силно от всякога.

— Глупости — смъмря го Феерична рокля, — хепърът още е в килията си. — Но не е толкова уверена, ноздрите й се разширяват и навлажняват.

— Миризмата е същата. През цялото време ми мирише на същия хепър.

Правя две крачки назад, бавно се отдалечавам от тях.

— Усилва се с всяка секунда. — Още лиги и потрепване.

Присъединявам се. Дано вратите се отворят по-скоро, защото пространството, където чакаме, е много тясно, не се вентилира и е наситено с телесната ми миризма.

Върлината отмята силно глава към мен. Не просто съска, а се дави в слюнката си. С цялата си глупост го поглеждам. Той се взира втренчено в мен и му просветва, мига, мига с осъзнаване…

Точно в този миг вратите се отварят и ни обгръщат бликналите отвътре дим и пара.

Докато влизаме, се надават възторжени възгласи. Изненадвам се от широкото пространство и високия сводест таван (заоблен и издут като на закрит стадион), издигащ се над прашната земя отдолу. Вратата на хепъра е точно в центъра на пода и е с форма и размери на ревизионен отвор. Десет дървени стълба са разположени около него на равни разстояния. Разпръсваме се, всички тичат да си изберат място като деца, които си харесват конче на въртележка. Както ни увери Феерична рокля, местата са повече от достатъчно, но това не пречи да настъпи пълен хаос. Тайната е в лакомствата. Ловците се борят да застанат до тези, които се смятат за любими на хепърите. Коремни плочки и Ашли Джун се борят като котки пред купчина банани.

— Аз застанах тук първа — ръмжи Ашли Джун.

— А пък аз вече съм вързана — съска в отговор Коремни плочки. — Тя нахлузва ремъка около глезена си и го закопчава. — Ето, дори съм заключена. Не мога да го променя, дори да исках. А аз не искам.

Срещу мен Алени устни и Атлета се препират за място пред кочани царевица. Вниманието ми е привлечено от Върлината, чиито очи светят срещу мен като на прилеп. Не мога да разгадая изражението му, но усещам объркване. Още се мъчи да ме прецени, пита се дали наистина миризмата на хепър идва от мен.

Заемам се с ремъците, без да му обръщам внимание. Има четири белезници, с които да заключиш китките и глезените си. Всяка халка е свързана с дървения стълб с дебели кожени каиши. Дори и вързани, можем да се отдалечим от стълба: поне на разстояние, равно на височината ни. Стига хепърът да не излиза от периметъра на лакомствата, ще бъде на безопасно разстояние.

Влиза придружител с безизразно лице и ни подава по чифт очила.

— След малко ще светнат лампите — промърморва, — за да вижда хепърът.

Той проверява всички ремъци, бави се най-дълго при Върлината, който се е вързал прекалено хлабаво. Върлината протестира, вдига ръка. В този момент ризата му се измъква от панталона и той бързо я натъпква обратно.

Но не преди да го видя. Матов проблясък откъм колана му — от нещо дълго и избито като острието на кинжал.

Полазват ме тръпки по тила. На върха на езика ми е да кажа нещо, когато придружителят проверява ремъците ми. Но той отминава нататък, преди да съм успял да заговоря. Спира в центъра на арената и казва:

— Добре дошли на Въведението, дами и господа.

Преди да си тръгне, тропва силно с крак по кръглия отвор три пъти и звукът отеква с бумтене. Осветлението над арената се засилва. Слагаме тъмните очила.

Чакаме.

От кръглия капак на земята се раздава механично бръмчене, последвано от серия звукови сигнали. Капакът се отваря, само се открехва. После бързо се хлопва и вдига облак прахоляк. Всички глави се накланят встрани. Веднага след това капакът се вдига отново, този път малко повече. Достатъчно, за да се види очертанието на глава. И надничащи очи.

Всички ловци се хвърлят към хепъра. Почти едновременно ремъците се опъват, телата отскачат и падат на земята.

Капакът отново се хлопва.

След секунда всички се изправят и опъват ремъците докрай. Аз се дърпам от моя с пяна на уста и въртя глава напред-назад. Тъмните ми очила изхвърчат.

Примигвам от внезапната ярка светлина на арената, сега окъпана от ярки цветове. Виждам ловците с яснота, която ги оживява. Те са отвратителни животни, обладани от похот за хепъри. Атлета и Алени устни дращят вратовете си и ноктите им оставят дълги бели следи. Отварят усти и ги затварят рязко като стоманени капани, стържещият звук на триещи се зъби изпълва зловещо въздуха.

Капакът се отваря пак; държи го напълно изпъната ръка. Отдолу се появява глава и наднича като перископ. Явно по-уверен, излиза, но оставя капака отворен, за да си осигури по-бързо бягство.

За миг настава пълна тишина. Мляскането спира; пукането на вратове, стави и гърбове също. Наблюдаваме хепъра с почти невинно любопитство, сякаш не възнамеряваме да извадим вътрешностите му, да изпием кръвта му и да го погълнем на мига. Той е същият, когото видяхме по телевизията, болнав и дребен. Примигва и оглежда купчините с лакомства, оставени около него.

Тогава Ашли Джун надава пронизителен писък на копнеж. След секунда всички вием и пищим.

Равнодушен към какофонията, хепърът се насочва към първата примамка. Две хлебчета, оставени пред Алени устни. Хепърът взима едното и тъпче устата си. Движи се бързо и делово, взима другото хлебче и го пуска в отвора, без да обръща особено внимание на съскането на Алени устни. Случвало му се е и преди. Премества се към другата примамка, шишета с вода. Отваря капачката, надига шишето и се нагълтва с вода. Не губи време. Събира останалите шишета в ръка и ги пуска в отвора. Става и тръгва към следващата купчинка бонбони. Въпреки ръмженето и писъците, хепърът не вдига поглед нито веднъж. Върши си работата напълно невъзмутимо.

Хепърът минава покрай камара тетрадки пред Върлината на път към бонбоните. Зървам матов отблясък откъм кръста на Върлината. Кинжалът. Върлината го изважда. Белите издути вени на мършавата му ръка се гърчат като червеи, той започва да реже ремъка. Знае, че трябва да действа бързо: хепърът не се кани да си постеле като на пикник, за да се наяде сред нас. Ще метне всичката храна, напитки и тетрадки в отвора и ще се скрие. Ще приключи за по-малко от минута. На арената избухва гняв, експлозия на безсилие от чувство за измама. Ашли Джун надава нов пронизителен, смразяваш кръвта вой. Опъва ремъците докрай, отчаянието й е примесено с неудържимо желание.

Върлината се бори с каишите с още по-голямо ожесточение. Изопва онзи, който държи лявата му китка, и движи напред-назад дясната си ръка като бутало, за да го среже.

Изведнъж ремъкът увисва на две половини. Той се взира глупаво в полюшващия се край. Тогава осъзнава; виждам как цялото му тяло се напряга. Мечтата се е превърнала в мъглява действителност. Свива се и започва да реже ремъците на краката, дясната му ръка се движи с бясна скорост.

Хепърът е в неведение. Стои над купчина бонбони. Развива един и го лапва, без да съзнава какво се случва зад него.

Върлината е срязал ремъците на двата си крака. Прехвърля кинжала в лявата си ръка и се заема с ремъка на дясната — последния.

Хепърът спира, вдига глава като куче, подушило нещо.

После се навежда и взема още един бонбон.

Последният ремък затруднява Върлината. Може би възбудата му пречи да се съсредоточи или причината е, че използва лявата ръка. Бавен е и се ядосва. Надава отчаян крясък, който едва не пробива тъпанчетата ми.

Хепърът трепва и се обръща. Вижда Върлината и срязаните ремъци, висящи от лявата ръка и глезените му, и веднага схваща какво става. Обръща се за миг, пуска бонбона и хуква към отвора в земята. Делят го пет стъпки от него.

В този момент Върлината прерязва и последния ремък. Извърта се, той е на двайсет крачки от отвора. Хепърът се е устремил натам, остават му само три крачки.

Преди хепърът да успее да направи още една крачка, Върлината го докопва.

Търкулват се в прахоляка, тласъкът на Върлината ги отнася на десет метра. Разделят се за момент: хепърът се изправя, устремява се към отвора.

Върлината го пресреща странично и го просва отново на земята. Хепърът се мята като бесен; Върлината скача отгоре му. Имат почти еднакъв ръст, но не могат да се сравняват. Ни най-малко. Върлината впива болезнено пръсти в гърба на хепъра; по ризата му избива кръв.

Гледката на хепърска кръв на такова малко разстояние, миризмата, разнесла се във въздуха, докарва останалите ловци до хиперделириум. Писъците им ме оглушават, ще пръснат тъпанчетата ми. Не запушвай уши! Не запушвай уши! Правя единственото възможно: вдигам глава към тавана и крещя. Заради болката и ужаса на крачки от мен. Виковете ми се сливат с тези на останалите. За няколко секунди чувам само своите крясъци, те заглушават воя на останалите, който се носи сякаш от чакали и хиени. Не искам друго. Само да спра да ги чувам за малко.

Тогава хепърът за пръв път издава звук. Вик, толкова различен от писъците на глад и желание наоколо. Това е рев, изпълнен с ужас и крайно примирение. Преследва ме. Усилва до крайност онова, което се е загнездило в костите ми от години.

Чувам звука от трошене и после раздробяване на кокали. Върлината е счупил единия крак на хепъра. Играе си предизвикателно с него като котка с ранена мишка. Дразни и останалите ловци, сдобил се е с нещо, което е недостъпно за нас, а за него — вече гарантирано. Хепърът се тътри на ръце и един крак, а левият се влачи в прахоляка, погледът му е див от неописуемата болка.

— Хвърли ми ножа! — изкрещява Коремни плочки на Алени устни, която е докопала захвърления нож на Върлината. Алени устни е скрита в облак прах; никой не е забелязал до този момент, че е започнала да реже ремъците.

— Хвърли ножа!

— Ножа… Мен слушай, хвърли го насам! — вика друг.

Върлината отмята глава, осъзнава какво става. Няма повече време. Алени устни ще пререже ремъците си след секунди и ще го измести. С гневен крясък той се мята върху хепъра и забива зъби в тила му.

Коремни плочки прерязва четвъртия си ремък; преди още да е паднал, тя се извърта и се хвърля като гепард към хепъра. Не улучва целта си, а поваля Върлината и двамата се изтърколват встрани от внезапно озовалия се на свобода хепър.

Хепърът се влачи на ръцете и крака си, оставя кървави следи и неистово се бори да стигне до отворения капак. Очите му са изпълнени с трескав ужас и болка. Губи ориентация, заслепен е от кръвта, която се стича в очите му. В объркването си се насочва право към мен.

Коремни плочки и Върлината се изправят и се хвърлят към хепъра. Достигат го едновременно и го повалят. Пада върху мен.

Главата му се удря в рамото ми части от секундата, преди тялото му да се блъсне в моето. Изненадващо ме прегръща, ръцете му обхващат кръста ми. Посягам инстинктивно да го хвана и го придържам прав. Коремни плочки и Върлината са зад него, ноктите им дерат кожата му, оголили са кучешките си зъби, готови да ги забият в плътта му.

Вдига поглед и за един ужасен миг погледите ни се срещат. Никога няма да знам дали очите му се разширяват от болката, пронизала тялото му, или от онова, което разпознава. Друг хепър.

Когато всичко приключва, ловците са освободени. Служителят ни нарежда с мрачен тон да се върнем по стаите си до края на нощта. Нищо не е останало от хепъра, само разкъсаните му дрехи. Пролялата се кръв е облизана; дори прахолякът, пропит от кръвта на хепъра, е изровен и натъпкан в устите, сдъвкан и изсмукан.

Придружителят ми чака пред Въведението.

— Вървете да се преоблечете — казва с потрепващи ноздри. — Целият миришете на хепър.

Моята наслада е просторът на Необятността. Изкачвам безбройните стъпала, като оставям другите далече зад себе си, и най-сетне стигам до първия етаж. Останалите отиват по стаите си. Аз излизам навън, нощното небе е осеяно със звезди. Духа източен вятър, издува дрехите ми и вее косата ми. Отправям се с олюляване към библиотеката, благодарен, че мога да се махна, да съм сам. Песъчинки се удрят в лицето ми, но почти не ги забелязвам.

Изминавам половината път и падам на земята.

Толкова съм изцеден, че не мога да стана. Лягам по гръб на тухлената алея. Това е от липсата на вода. Съсухреният ми мозък се гърчи в черепа като сушена слива. Притъмнява ми.

Няколко минути по-късно — или може би часове? — идвам на себе си. Чувствам се по-добре, мога да движа крайниците си. Небето не е така тъмно, звездите са по-малко и по-бледи. Обръщам се към Института. Никой не ме е забелязал.

Макар да знам, че е безполезно, отправям се към библиотеката, за да потърся нещо за пиене. След половин час се строполявам на креслото, чувствам тялото си като сухо есенно клонче, останало без капка вода. Сърцето ми бие предупредително, сякаш знае какво се опитвам да отрека. Че положението ми е безнадеждно. Няма да издържа още една нощ. Ще дойдат за мен, когато се смрачи, и ще ме намерят проснат на земята. Ще се случи съвсем скоро.

В библиотеката се чува щракване на метал, последван от стържещ звук. Щорите. Спускат се преди изгрева, бавно, както се затварят очите ми. В тъмнината настъпва хлад. Усещам телесната си миризма, нездраво зловоние на хепър. Вдигам ръка да помириша мишницата си. Смрад. Утре, щом слънцето се скрие и изгрее луната, съм мъртъв.

Мъртъв хепър.

Картини от смъртта на хепъра изпълват съня ми: трескаво се повтарят с по-силни викове, в по-ярки цветове. В кошмара ми хепърът се хвърля в ръцете ми, кръвта му блика по скулите и бузите ми. Сгърченият ми от сухота език инстинктивно я облизва. Засмуквам кръвта, оставям я да разкваси устата ми, да попие като планинска изворна вода в гъба и я прекарвам през пресъхналото си гърло, усещам как влива енергията си в изцеденото ми тяло. По него плъзват топли тръпки, крясъците на хепъра се засилват — изведнъж осъзнавам, че не вика хепърът, а другите ловци, здраво привързани към стълбовете, сочат ме, пищят, а аз коленича, навеждам се над мъртвия хепър в ръцете ми, кожата му е пепелява и осеяна със сини петна.

Събуждам се с рязък спазъм. Пресъхналите ми клепачи драскат очите.

Още е едва средата на деня. Слънчевият лъч отново е тук, преминава през библиотеката от единия край до другия като въже от светлина. Сега ми се струва още по-ярък и плътен от преди.

Твърде уморен съм, за да направя друго, освен да го гледам. Мислите ми се разпиляват в полусенките. Единствено това мога да правя, да гледам светлия лъч с безразличие. Така че продължавам, в продължение на минути (часове?). Времето минава и лъчът се вдига, мести се диагонално към отсрещната стена.

Тогава се случва нещо интересно. Докато снопът светлина се движи по стената, среща нещо и отскача под ъгъл; отразява се диагонално в съседната стена. В първия момент си мисля, че съзнанието ми си играе с мен. Примигвам. Още е там, вижда се дори по-добре. Първият лъч стига до отсрещната стена, а по-късият, отразеният, се пречупва към дясната.

Това е достатъчен повод да стана от креслото. Тръгвам към отсрещната стена, коленете ме болят и издават звук като стържене на кактус по бетон. На мястото, където светлината достига до отсрещната стена, е закачено малко кръгло огледало, не по-голямо от дланта ми. Леко е наклонено и отразява светлинния лъч към съседната стена.

Тръгвам към нея и се случва отново. Отразеният лъч на свой ред се отразява: вече има три снопа лъчи в стаята. Третият е слаб и се появява само за кратко. Става по-ярък за около десет секунди и отново избледнява. Преди да е изчезнал, бързам към мястото, което осветява — бледо сияние върху корицата на книга. Изваждам книгата. Усещам как се плъзва в ръцете ми, гладка и вехта. Занасям я при първия лъч светлина, вече и вторият избледнява. Държа книгата към светлината, обръщам я с предната корица нагоре.

На нея пише „Ловът на хепъри“.

Преди много луни населението от хепъри — което в отдавна отминала ера по непотвърдени теории необяснимо господствало по тези земи — драстично намалило броя си. Според дворцова заповед 56 хепърите били заловени и пратени за отглеждане в новопостроения Институт за подробни проучвания и открития за хепъри. За да се успокои недоволстващото население, били избирани случайни граждани, които да вземат участие в ежегоден лов на хепъри. Той се ползвал с голям успех.

Първият признак на корупция проличал по намалелия брой хепъри по време на годишния лов. Обичайният брой от двайсет, двайсет и пет хепъри спаднал до петнайсет. След време пуснали само десет хепъри, после само седем, а накрая една нощ, която и до днес малцина са забравили, дворецът излязъл с изявление: В Института за хепъри няма повече хепъри, държани в плен.

И все пак слуховете за тайни ловни експедиции не секвали: секретни сбирки в Института по хепъри за високопоставени длъжностни лица; цели конвои с карети, пристигащи в късните часове преди изгрева; разнасящи се откъм Необятността странни стонове. Слуховете не спирали и се оказало, че корупцията е стигнала до най-високите етажи на властта.

След няколко години обаче всички забравили за това.

На единайсетия ден от шестия месец от четвъртата година на управление на осемнайсетия владетел било обявено, че хепърите са изчезнал вид.

Корицата на дневника е от тъмносива кожа, изпъстрена с миниатюрни жлебове. Гладка и напукана е, привързана с две шнурчета. Страниците вътре са с позлатени краища, шумолят и лесно се отделят при прелистване. Хиляди страници ръкописни бележки с ясен и уверен почерк. Но няма нищо оригинално в тях. И въпреки заглавието на корицата почти няма материал за лова на хепъри. Само беглата му история, нахвърляна на първите страници, после темата е изоставена като при набързо скалъпен импулсивен ръкопис. Останалата част от дневника съдържа материал, преписан от хилядите учебници в библиотеката. Дълги родословни списъци, древни стихове, широко известни притчи. Има дори подробни диаграми, които вероятно са преписвани педантично с дни.

Ученият. Очевидно той е писал дневника. Но не е ясно защо е посветил хиляди часове в безсмислено запълване на страниците. Сетих се какво казаха другите за него: че не бил съвсем с всичкия си и че изчезнал загадъчно.

Лъчът светлина избледнява с наближаването на нощта. Защо беше стигнал дотам, че да създаде този лъч — и другите два, — за да посочи дневника? Трябвало е да бъде открит, това е ясно, но не се знае от кого и за какво.

Затварям дневника и забелязвам смачкан бял лист по средата. Странен пропуск. Стотиците страници преди и след тази са изписани отначало докрай, от двете страни, а тази е останала чисто бяла. По нея няма и точица. Белотата й е едва ли не крещяща. Изречението на предишната страница не е довършено — прекъснато е по средата и продължава на страницата след белия лист, точно оттам, където е прекъснато. Потупвам корицата замислен, объркан. Подобно на слънчевите лъчи, които ми показаха книгата, тази празна страница, изглежда, умишлено привлича вниманието ми. Но колкото и да се взирам в нея, не мога да я разтълкувам.

Строполявам се от умора. В стаята е задушно; хващам врата си, усещам пот и мръсотия под брадичката си. Не е нужно дори да вдигам ръка, за да усетя, че миризмата, която излъчвам, е като на разгонено куче.

Придружителят ми ще ме разкрие. Когато дойде да ме повика вечерта, ще усети миризмата ми, която се разнася през процепите около вратата. Ще се разтича, ще надникне през прозорците, щорите ще бъдат вече отворени. Ще ме види да седя на този стол, мрачен и уморен, гърдите ми ще се надигат и отпускат, дишането ми ще е затруднено, очите разширени, защото, въпреки че съм се предал, ще съм ужасно уплашен. Ще долови чувствата, които струят от мен на талази. И ще разбере. Няма да повика другите. Ще ме иска само за себе си. Ще нахълта през прозорците — тъй крехки пред силното му желание като тънък лед пред горелка — и преди строшените стъкла да са стигнали до пода, ще се е хвърлил върху мен. Ще ме получи, ще ме погълне с острите си зъби и нокти само след…

Изневиделица ме спохожда прозрение.

Ослепителната светлина навън пари като киселина на очите ми. Отварям ги малко по малко, за да не се налага да примигвам и да ги държа присвити.

Има часове до вечерта, слънцето тъкмо е започнало да се спуска.

Не си отива мирно и тихо, а озарява небето в червено, хвърля оранжеви и лилави отсенки по полетата. Без купола, покриващ хепърското селище, кирпичените колиби изглеждат уязвими и нищожни в полето, приличат на изпражнения на плъх. Скоро светлинните сензори ще уловят настъпването на нощта и извитите стъклени стени ще се издигнат от земята, ще образуват идеален купол, който да защитава хепърите от външния свят. Трябва да побързам.

Нещо блести пред колибите, сякаш стотици диаманти искрят под светлината на залеза. Езерото. Било е пред очите ми през цялото време, докато ме тормози жажда и цялото ми тяло вони. Как може да съм бил толкова сляп? Всичката вода, която ми е нужна за пиене и къпане, е на разположение. Единствената опасност, разбира се, са хепърите, които може да не останат особено доволни от внезапната ми поява. Със сигурност ще бъдат объркани от пристигането на непознат, който издържа на слънчевите лъчи. Аз обаче знам как да се справя с тях. Ще оголя зъби, ще накарам врата си да изпука, като го отметна няколко пъти встрани, ще разкърша пръсти; справям се добре с превъплъщенията. Сигурно ще се пръснат във всички посоки.

Изненадващо обнадежден, аз се отправям към селото на хепърите. Постепенно колибите от кал добиват форма, размерите им и подробностите по тях се виждат по-добре. В този момент виждам хепърите, движат се бавно в групичка около езерото, спират и тръгват, спират и тръгват. При вида им съм едновременно развълнуван и разстроен. Петима са. Още не са ме забелязали и може би няма и да ме забележат: никой досега не ги е приближавал през деня.

Виждат ме, когато съм на стотина метра. Един от тях се свива до езерото, сочи право напред, вдигнал е ръка като оръжие точно към мен. Реагират на мига: обръщат се и хукват, мушват се в кирпичените колиби. Виждам да хлопват врати и прозорци. Само в един кратък миг са се махнали надалеч от езерото, изоставили преобърнати съдове и кофи. Точно на това се надявах.

Нищо не помръдва. Не се открехват и не скърцат врати и прозорци. Затичвам се към езерото, пресъхналите ми кости потракват в тялото ми и ми причиняват болка при всяка крачка. Вперил съм поглед в езерото и попивам жадно водата с очи. Приближавам се, остават ми около петдесет метра.

Тогава се отваря вратата на една от колибите.

Излиза жена, онази жена хепър. На лицето й е изписан гняв, но също и страх. Стиска копие с дясната си ръка. От бедрото й виси парче тъмна кожа, подобно на широк колан. На него е подредена страховита колекция от кинжали, здраво пристегнати, остриетата им са необичайно извити при дръжките.

Вдигам ръце с отворени длани. Не знам дали ще ме разбере, затова използвам прости думи.

— Не идвам с лошо! Не идвам с лошо! — викам, но излизат само дрезгави неразбираеми звуци.

Опитвам се да заговоря отново, но нямам достатъчно слюнка, че да преглътна.

Залязващото слънце зад гърба ми оцветява селото на хепърите в багри, сякаш ярки бои от палитра капят върху невзрачна обувка. Сянката ми се простира пред мен тънка и неестествено удължена, прилича на кокалест пръст, насочен към момичето хепър. Аз съм само силует. Не; нещо повече съм. Аз съм врагът, хищникът, ловецът: затова избягаха другите хепъри. Но съм и нещо друго: загадка. Странно противоречие, защото въпреки че съм изложен на слънчевата светлина, не се разпадам. Ето защо жената хепър не избяга, а стои насреща ми озадачена, любопитна.

Но не за дълго. Спуска се с дивашки вик към мен, тялото й е наведено напред, едната ръка — опъната назад. Замахва бързо и със сила.

Нужен ми е един миг да осъзная какво се случва. Когато успявам, вече е твърде късно. Чувам свистенето на копието във въздуха, виждам дори трептенето на дървената дръжка, докато острието лети към мен. Право към мен. Накрая просто изваждам късмет. Не помръдвам, за да избегна копието — няма време, — и то профучава между главата и лявото ми рамо. Чувам и усещам свистенето с лявото си ухо.

Хепърът посяга към колана с кинжалите; откопчава един за по-малко от секунда и го запраща мигновено към мен със светкавичен кос замах. Кинжалът се изстрелва от ръката и проблясва на слънцето. Но е далеч от целта си. Отлита силно и безопасно встрани.

Естествено, мисля си. Хепърите са просто…

В този миг святкащият кинжал завива и се насочва обратно към мен, променил траекторията си като бумеранг, проблясва в ужасяващо бързия си полет. Сякаш ми намига злобничко. Преди да се усетя, се е насочил точно към мен. Отскачам надясно, удрям се в земята. Кинжалът профучава до главата ми с напевен свистящ звук. Приземявам се лошо, оставам без дъх. Земята е твърда въпреки слоя от пясък и чакъл.

Това момиче хепър знае какво прави. Целта й не е просто да ме впечатли. Намислила е да ме осакати, ако не и да ме убие.

Скачам на крака с вдигнати ръце и настойчиво разтворени длани. Хепърът се навежда да вземе копието, има още три кинжала в кожения каиш. Като ловджийски кучета, дърпащи се нетърпеливо на поводите си. Само за миг изважда единия кинжал и замахва с ръка. Предстои следващото хвърляне. Този път няма да пропусне.

— Спри! Моля те! — изкрещявам и най-сетне думите звучат ясно. Спира посред замаха.

Спечелвам малко време. Тръгвам отново към хепъра и докато вървя, свалям ризата си. Трябва да види кожата ми, как я огрява слънцето, да види, че не съм заплаха. Хвърлям ризата настрани. Достатъчно близо съм, за да видя как я проследява с поглед и отново го насочва към мен.

Присвива очи. Аз спирам като закован. Никога не съм виждал някого да присвива очи. Толкова е… изразително. Леко притваряне на клепачите, бръчици в ъгълчетата на очите с форма на триъгълник, събрани вежди, дори е застинала в озадачена гримаса. Странно изражение, прекрасно. Отново вдига ръка, кинжалът проблясва на слънцето.

— Чакай! — крясвам прегракнало.

Спира с побелели от силното стискане на дръжката пръсти. Разкопчавам си панталона и го свалям. Също и чорапите, обувките, всичко. Оставам само по слипове.

Заставам така пред нея, после бавно тръгвам напред.

— Вода — изричам и соча към езерото. — Вода. — Свивам дланта си като чаша.

Мести поглед нагоре-надолу по цялото ми тяло, изпълнен с несигурност и подозрение, изразява цял куп емоции, чисти и първични.

Гледаме се, аз приближавам и се навеждам към езерото. Прилича повече на плувен басейн, обрамчен с метален борд и абсолютно кръгъл. Преди да се усетя, вече съм коленичил и загребвам водата с ръце. Тя потича в гърлото ми, божествено мокра и студена върху адския огън. Понечвам да гребна отново с ръце, за да пийна още; забравям приличието. Топвам глава във водата, преглъщам сладката студена течност, водата стига до ушите ми.

Показвам се да поема въздух. Хепърът не е помръднал, изглежда още по-объркан. Но не е опасен. Вече не. Потапям цялата си глава в езерото, косата ми попива водата като суха слама. Порите по кожата на тила ми настръхват при първия контакт, но после се отпускат от приятния допир с водата.

Когато отново се показвам да поема дъх, жената хепър се е приближила към езерото. Седи приклекнала, с ръце на коленете, както правят маймуните. Преценява ме. Все още е в готовност да извади кинжал от колана на бедрото си, но вече не е така припряна.

Водата ми действа почти мигновено. Мозъкът ми заработва отново, не чувствам главата си като пълна с памук, а по-скоро като добре смазана машина. Бързо започвам да осъзнавам нещата. Например колко бързо сумракът отстъпва пред нощта. Скоро — съвсем скоро — куполът ще изникне над земята. Свалям бельото си и скачам в езерото.

В началото водата ме зашеметява; дъхът ми спира от внезапния студ. Но нямам време за глезотии. Потапям цялото си тяло, тази ледена мокрота е шок за организма ми. Водата дори и на слабата чезнеща светлина изглежда изненадващо чиста.

Мога да стъпя. Дъното е леко наклонено, гладко и метално на допир. Не губя време. Изтърквам се — лицето, подмишниците, всички отвори и гънки на тялото ми. Не се щадя: изтърквам се силно. Свивам пръсти и започвам да търкам главата си колкото мога по-бързо и по-добре.

Тогава го усещам. Вибриране на дъното на езерото, в началото слабо, но после бързо се усилва.

Хепърът се изправя. Поглежда към границите на селото, а после към мен. Веднага разбирам. Куполът започва да се затваря. Трябва да се махам.

Излизам тичешком от езерото, от бедрата и коленете ми пръска вода. Скачам през ръба и хуквам.

Вибрирането вече е толкова силно, че тресе земята. Чува се силно щракване и бръмченето се превръща в тътен. Стъклена стена се появява от земята и ме заобикаля.

Издига се по-бързо от очакванията ми. Много по-бързо. На височината на глезена ми е и за секунди стига до коляното. Тичам към стъклената стена, скачам от няколко метра разстояние. Ръцете ми достигат до горния край на стъклото; едва се хващам за гладкия ръб. Ритам и се избутвам с крака по стъклените стени, въпреки че продължават да се издигат. Те стават хлъзгави от мокрото ми тяло. Ще се хързулна. Ще падна и няма да мога да се изкатеря отново. Ще остана затворен вътре.

Затварям очи и крещя наум и прехвърлям ръка през стъклото. Напипвам външния ръб и става по-лесно. Набирам се, прехвърлям се и падам от другата страна на купола, от външната страна.

Падането не е приятно. Приземявам се на една страна; погледът ми изгубва фокус. Стъклото се е издигнало на височина два пъти колкото ръста ми и продължава да се издига.

Момичето хепър стои до езерото. Вдига слиповете ми и ги оглежда. Сбърчва нос — „сбърчва“ означава, когато кожата на лицата на хепърите се събира — от отвращение. Лицето й изразява още нещо, непознато, различно. Прилича на погнуса, но е примесено и с друго: смях? Не, това е пресилено. Устните й са докоснати от бегла, едва доловима усмивка. Сякаш дори не достига до повърхността.

Момичето хепър забожда слиповете ми на един от кинжалите си. Поглежда ме бързо и замахва с ръка. Кинжалът полита във въздуха, слиповете ми се веят като знаме и преминават над затварящия се купол. Кинжалът се забива на няколко метра от мен, а слиповете са омотани около него като мъртва плячка.

Куполът се затваря изненадващо тихо.

Освобождавам слиповете си от кинжала. Смърдят. Сега, след като съм се изкъпал, усещам, че наистина вонят. Тогава правя нещо, което никога не съм опитвал. Сбърчвам нос. Само да пробвам какво е чувството. Усещам го чуждо на лицето си, като нещо неестествено, сякаш ме стиска за носа.

Момичето хепър върви към стъклените стени на купола. Не виждам много ясно; притъмнялото небе хвърля сенки по лицето й. Приближавам се, докато сме само на няколко метра разстояние, разделени от стъклената стена. Тя се приближава до купола толкова, че стъклото се замъглява от дъха й. Малко облаче, което изчезва със скоростта, с която се е появило.

Лицето й изразява страх, но и гняв, и любопитство. И още нещо. Поглеждам очите й и вместо изкуствения блясък, който съм свикнал да виждам в очите на хората, зървам нещо различно. В тях играят точици, приличат на снежинки, затворени в стъклено кълбо.

Обръщам се и тръгвам. По пътя събирам дрехите си и бързо се обличам. Поглеждам към купола още веднъж. Жената хепър не е помръднала; стои неподвижна и ме гледа.