Лотарията за хепъри

Тази година навърших седемнайсет и вече не мога да се возя на училищния бус. Сега вървя пеша и дори ми е приятно. Конете — тъмни огромни добичета, издигани на почит в далечното минало заради способността им да откриват дивеч, а сега използвани за теглене на каруци и бусове — могат да усетят уникалния ми мирис. Неведнъж бяха извръщали муцуни към мен, като очевидно ме отделяха от околните, а ноздрите им се разширяваха като във влажен безмълвен писък. Определено предпочитам да ходя сам под спускащия се от небето мрак.

Излизам рано от къщи, както правя всяка вечер. Преминавам през портите, а покрай мен се стичат учители и ученици на коне или в карети, сиви фигури на фона на мастилена тъмнина.

Тази вечер е облачно и е особено тъмно. „Тъмно“ е думата, с която баща ми наричаше нощта, когато всичко се потапя в черно. В тъмното присвивам очи, а това е много опасно. Останалите присвиват очи само когато ядат нещо кисело или ако им замирише на разложено. Никой не примигва само защото е тъмно; може да се окаже фатално издайничество, затова гледам дори да не сбърчвам вежди. В клас винаги сядам до живачната лампа, където има подобие на светлина (повечето хора предпочитат сивото, отколкото катраненочерното). Това намалява риска от неволно примигване. Хората избягват да сядат до лампите — прекалено ги заслепяват, — така че винаги успявам да си намеря място там.

Мразя и да ме изпитват. Оцелявам чрез сливане с останалите и отклоняване на вниманието от себе си. Изпитването ме прави център на внимание. Както тази сутрин, когато учителят по тригонометрия ме вдига на дъската. Той изпитва най-често и затова го ненавиждам. Освен това има отвратителен почерк и жалките му драсканици на дъската едва се виждат в мрака.

— Е, Н6? Какво ще кажеш?

Н6 е обозначението ми. Седя на ред Н, място 6, оттам и названието ми. Обозначението ми се променя в зависимост от това къде съм. В часовете по обществознание например съм известен като D4.

— Ще възразите ли, ако пропусна този път? — питам.

Той гледа безизразно към мен.

— Да, ще възразя. Случва ти се за втори път тази седмица.

Поглеждам черната дъска.

— В пълно недоумение съм.

Съпротивлявам се на рефлекса да се опитам да разчета цифрите от страх да не примижа.

Той леко притваря очи.

— Не, не! Не го приемам. Знам, че ти е по силите. Винаги се справяш отлично на изпитите. Можеш да решиш това уравнение и насън.

Учениците вече се обръщат към мен. Само някои от тях, но започвам да се притеснявам. Сред тях е и момичето пред мен, Ашли Джун. Обозначението й в този час всъщност е G6, но в съзнанието ми тя винаги е била Ашли Джун. Откакто я видях за пръв път още преди години, все така я наричам за себе си.

Обръща се и ме поглежда с разкошните си зелени очи. Изпълнени са с разбиране, като че ли най-после ме е хванала: че твърде често се взирам с копнеж в гъстата й яркокестенява коса (великолепен заслепяващ цвят!), и си припомням сладостно усещането от допира й преди толкова много луни. Погледът й се задържа върху моя и в него проблясва изненада, че не отклонявам очи, както правя от години. Откакто усетих интереса й към мен и почувствах, че и моето сърце е привлечено от нея.

— Н6? — Учителят потропва с тебешира по дъската. — Опитай, хайде.

— Наистина не знам.

— Какво те прихваща? Това е фасулска работа за теб. — Той се взира в мен.

Аз съм сред по-умните ученици в училището и той го знае. Истината е, че мога да бъда отличник, стига да искам — лесно изкарвам високи оценки, дори не е нужно да уча, — но се въздържам умишлено. Ако си отличник, привличаш твърде много внимание.

— Виж тук. Хайде да опитаме заедно. Първо прочети условието.

Внезапно положението става напрегнато. Но не толкова, че да изпадна в паника. Все още не.

— Май не съм се разсънил съвсем.

— Само прочети условието. Това е всичко. — Тонът му става неумолим.

Това започва да не ми харесва. Той май го приема като лична обида.

Повече погледи се насочват към мен.

Понечвам да прочистя гърлото си от притеснение. Успявам да се спра. Хората никога не прочистват гърлото си. Поемам дъх и се опитвам да спечеля време. Преодолявам желанието да избърша горната си устна, където, струва ми се, започват да избиват капчици пот.

— Трябва ли да повтарям?

Отпред Ашли Джун се взира в мен още по-настойчиво. За миг се чудя дали не гледа горната ми устна. Дали не вижда лъщенето на потта? Или съм пропуснал да обръсна някой косъм? Тогава тя вдига ръка — дълга и нежна бледа ръка като шия на лебед, надигаща се над водата.

— Мисля, че аз знам — казва тя и става от мястото си. Взима тебешира от учителя, който е стъписан от нейната дръзка намеса. Обикновено учениците не се изправят на дъската, без да са повикани. Но това все пак е Ашли Джун, която в повечето случаи постига каквото пожелае. Поглежда уравнението и започва бързо да пише едри цифри и букви. Когато приключва, сама си написва оценката А+. Изтупва ръцете си и сяда. Някои от учениците започват да чешат китките си, учителят също.

— Това беше забавно — казва той — хареса ми.

Започва да чеше китката си демонстративно и още повече ученици се присъединяват към него. Чувам драскането на нокти по китките им.

И аз се включвам, като чеша с ненавист китката си с дългите си нокти. Моите китки не са като техните. Не ме сърбят, когато ми е смешно. Естественият ми инстинкт е да се усмихна — усмивка е да разтегля устни и да покажа зъбите си, — а не да чеша китката си. Там имам чувствителни нервни окончания, не центрове за смях.

От високоговорителите внезапно прозвучава съобщение, всички престават да се чешат и сядат изправени на столовете си. Гласът е като на робот, нито мъжки, нито женски, властен.

— Важно съобщение — изрича гръмко. — Тази вечер, само след три часа, в два през нощта Владетелят ще направи общонационално изявление. Наредено е всички граждани да го изслушат. Часовете, които се провеждат по това време, ще бъдат отменени. Учителите, учениците и административният персонал ще се явят в залата за събрания, за да гледат на живо обичния ни Владетел.

Това е всичко. След мелодията за край на съобщението всички мълчат. Изумени сме от новината. Владетелят, който не се е появявал публично от цяло десетилетие, почти никога не дава изявления по телевизията. Обикновено възлага дворцовите и други административни съобщения на четиримата си министри (на науката, образованието, храните и правосъдието) или на петнайсетте им подчинени директори (поддръжка на конете, градска инфраструктура, изучаване на хепърите и т.н.).

Всички са впечатлени от това, че става дума именно за изявление. Започват да пускат догадки. Общонационалното изявление е запазено за много редки случаи. За последните петнайсет години е правено само два пъти. Първия път за оповестяване на женитбата на Владетеля. Втория, по знаменит повод — обявяване лов на хепъри.

При все че последният лов на хепъри се беше провел преди десет години, хората още говореха за него. Дворецът изненада обществеността с новината, че е приютил осем хепъри. Осем живи, пълни с кръв хепъри. Владетелят беше решил да повдигне духа при състоянието на икономическа криза, като пусне хепърите на свобода. Тези хепъри, прекарали години в строг тъмничен затвор, бяха угоени, бавни, объркани и ужасени. Пуснати в дивата природа като агнета на заколение, нямаха никакъв шанс. Беше им дадена дванайсетчасова преднина. После няколко щастливци, избрани на лотария, получиха шанса да тръгнат след тях. Ловът приключи за два часа. Това събитие повиши популярността на Владетеля.

Влизам в стола за обяд и чувам развълнувано жужене. Мнозина очакват обявяването на нов лов на хепъри. Чуват се слухове и за поредната лотария между гражданите. Има и такива, които са скептични — хепърите не са ли изчезнали? Но лигите дори на онези, които се съмняват в тази перспектива, текат по брадичката им и капят по дрехите им. Никой не е вкусвал хепър, не е отпивал от кръвта му, не е пирувал с месото му от години. Мисълта, че правителството може да отглежда хепъри, че всеки би могъл да спечели в лотарията за лова… предизвиква вълна от нервна възбуда в училището.

Помня лова отпреди десет години. Месеци след това не смеех да заспя заради кошмарите, които нахлуваха в съзнанието ми: отвратителни гледки от въображаемия лов, влажни и жестоки, изпълнени с кръв. Потресаващи викове от ужас и паника, звукът от разкъсвана плът и трошене на кости пронизваха спокойствието на нощта. Будех се с викове и не намирах утеха дори когато баща ми ме прегръщаше силно. Казваше ми, че всичко е наред, че е било просто сън, че не е истина; не знаеше, че и докато ми говори, ехото от писъците на клетите ми майка и сестра продължава да кънти в ушите ми, излива се от кошмарите ми в мрака на прекалено реалния ми свят.



Столът е препълнен и шумен. Дори работниците от кухненския персонал говорят за изявлението, докато сипват храната — синтетични меса — в чиниите. Обядът е истинско предизвикателство за мен, защото нямам приятели. Аз съм отшелник отчасти защото е по-безопасно — по-малко отношения, по-малък шанс да бъдеш разкрит. Ала най-вече перспективите така нареченият ти приятел да те изяде жив бяха онова, което съсипваше шанса за по-голяма близост. Наречете ме придирчив, но надвисналата опасност да умреш от ръцете (или зъбите) на приятел, който ще изсмуче кръвта ти до последната капка… това направо съсипва всяко зараждащо се сближаване.

Затова обикновено обядвам сам. Но днес, докато плащам на касата, виждам, че почти няма свободни места. Тогава зървам F5 и F19 от часовете по математика, които са седнали заедно, и отивам при тях. И двамата са кретени. F19 малко по-голям. Наум ги наричам Идиота и Кретена.

— Момчета — поздравявам сдържано.

— Здрасти — отговаря Идиота почти без да ме поглежда.

— Всички говорят за изявлението — подхвърлям.

— Да — отвръща Кретена и си тъпче устата. Известно време се храним мълчаливо. Така е то с Идиота и Кретена. Те са компютърни маниаци и остават будни до малките часове на деня. Когато се храня с тях — веднъж седмично, — понякога не разменяме и една дума. В тези случаи ги чувствам най-близки.

— Забелязвам нещо — отронва след малко Кретена.

Вдигам поглед към него.

— Какво?

— Някой твърде живо се интересува от теб. — Отхапва нова хапка от месото, сурово и кърваво. Сокът потича по брадичката му и капва в чинията.

— За учителя по математика ли говориш? Знам, не ме оставя на мира в часовете с тази тригонометрия…

— Не, имам предвид друг. Момиче.

Този път и Идиота, и аз вдигаме поглед.

— Ама вярно ли? — пита Идиота.

Кретена кима.

— Гледа те вече от десет минути.

— Не гледа мен — отпивам глътка. — Сигурно наблюдава някого от вас.

Идиота и Кретена се споглеждат. Идиота почесва китката си няколко пъти.

— Интересно — отбелязва Кретена — Кълна се, че те заглежда от известно време. Не само днес. По време на всеки обяд от седмици насам виждам, че се взира в теб.

— И какво от това? — преструвам се на равнодушен.

— Не, виж, и в момента те зяпа. Отзад, на масата до прозореца.

Идиота се обръща да види. Когато се извръща отново към нас, чеше китката си силно и бързо.

— Кое е толкова смешно? — питам и отпивам отново, като потискам желанието да погледна.

Идиота само започва да се чеше още по-усилено.

— Трябва да видиш. Той не се шегува.

Обръщам се бавно и хвърлям поглед. До прозореца има само една маса. Там се хранят група момичета. Желаните. Така са известни. Кръглата маса е тяхна и всички знаят, че по някакво неписано правило не бива да припарваш до нея. Тя е територия на Желаните, популярните момичета с готините гаджета и маркови дрехи. Доближаваш се до масата им само ако ти позволят. Виждал съм, че дори гаджетата им чакат отстрани позволение да пристъпят напред.

Никоя от тях не ме гледа. Говорят си, разглеждат бижутата си и не обръщат внимание на света извън кръглата им маса. Тогава една от тях се извръща към мен, среща погледа ми и задържа своя. Това е Ашли Джун. Наблюдава ме с копнеж, както десетки пъти през последните няколко години.

Отмествам поглед и се обръщам напред. Идиота и Кретена вече се чешат бясно. Усещам топлината на опасната руменина, която залива лицето ми, но за щастие те са твърде погълнати от чесането, за да я забележат. Покривам лицето си и започвам да дишам бавно и дълбоко, докато червенината се разсее.

— Всъщност — обажда се Идиота — нямаше ли преди време нещо между теб и това момиче? Да, да, точно така. Преди две години.

— Още те желае, пада си по теб след толкова време — започва да остроумничи Кретена и този път двамата започват неконтролируемо да чешат китките си един на друг.

Тренировката по плуване след обяда — да, треньорът ми е сбъркан — е почти отменена. Никой от членовете на отбора не може да се съсредоточи. В съблекалнята бръмчат последните слухове за изявлението. Чакам да се поопразни, преди да се преоблека. Точно изхлузвам дрехите си и някой влиза.

— Здрасти — подхвърля Позьора, капитанът на отбора, смъква си дрехите и се напъхва в супертесните си бански гащета „Спийдо“. Започва да прави лицеви опори, като помпа трицепсите и гръдните си мускули. В шкафчето му има гири, за да поддържа бицепсите си. Негова Прелест Позьора прави това преди всяка тренировка, и то до предела на силите си. Има си фен клуб в училището, най-вече зайци и второкурснички от женския отбор. Виждал съм го да им позволява да пипат гръдните му мускули. Някога момичетата ме заглеждаха, по-смелите се приближаваха и се опитваха да ме заговорят по време на тренировка, но след време разбраха, че предпочитам да съм сам. За щастие Позьора привлече вниманието на повечето от тях.

Той прави още десет лицеви опори в бърза серия.

— Сигурно е лов на хепъри — отбелязва насред изтласкването. — Този път не бива дори да си помислят да избират с лотария. Трябва да изберат най-силния от нас. А това — завършва едновременно с края на серията си — съм аз.

— Няма съмнение — отвръщам. — В лова мускулната сила има превес над ума. Оцеляват най-пригодните.

— Победителят получава всичко — обобщава той и прави още десет лицеви опори, като последните три са на една ръка. — Животът, пречистен до суровата си същност. Няма как да не го обичаш, физическата сила винаги побеждава. Така е било, така и ще бъде!

Прокарва ръка по бицепса си, поглежда го с одобрение и се отправя навън. Чак тогава се събличам докрай и слагам банския си.

Скачаме, а треньорът вече лае по нас, не спира да ни гълчи за липсата ни на концентрация, докато правим дължините си. Водата, която е твърде студена за мен и в другите дни, днес е ледена. Дори някои от съучениците ми се оплакват, а те никога не се оплакват от температурата на водата. Студената вода ми въздейства не като на останалите. Треперя и цял настръхвам — нещо, което баща ми наричаше гъша кожа. Това е един от многото белези, отличаващи ме от околните. Защото въпреки почти идентичната ми с тяхната физиология има големи основни различия, които лежат под крехката измамна повърхност на приликата.

Днес всички са по-бавни. Определено са разсеяни. Нужна ми е повече бързина, повече сила. Полагам всячески усилия, за да спра да треперя. Дори когато водата е с обичайната си температура и всички се плискат, са ми необходими цели двайсет минути, за да се стопля. Днес, вместо да се затоплям, чувствам, че тялото ми изстива. Трябва да плувам по-бързо. След загряващата дължина сме в плиткия край и ме обзема почти непреодолимо желание да ритна и да прибягна към забранения мах.

Само баща ми ме беше виждал да го правя. Преди години. По време на една от дневните ни екскурзии до местен басейн. По някаква причина потопих глава под водата. Първият признак на давене е, когато носът и ушите ти се потопят под водната повърхност. Спасителите са обучени да следят за това: видят ли глава, наполовина потопена под водата, на мига посягат към свирката и буя. Затова водата, дори и в дълбокия край, ни стига само до кръста. Дълбочината е онова, което притеснява хората и ги парализира. Ако краката им не докосват дъното, дори брадичката им да не е във водата, у тях инстинктивно се надига пристъп на паника. Вдървяват се, потъват и се давят. И макар плуването да се смята отредено за пристрастените към приток на адреналин, на желаещите да флиртуват със смъртта, в действителност не е така. Тук, в басейна, можеш просто да се изправиш при първия сигнал за беда. Водата е толкова плитка, че дори и пъпът ти не остава покрит.

В този ден обаче потапям главата си под водата. Не знам какво ме прихвана. Потопих глава и направих онова с дъха си. Не знам как точно да го обясня, просто го задържах. Оставих го в дробовете си, а устата ми беше затворена. За няколко секунди всичко беше наред. Може би десет. Държах главата си под водата десет секунди и не се удавих.

Не беше дори страшно. Отворих очи и ръцете ми изглеждаха като светли петна. Чух как баща ми крещи и водата се плиска към мен. Казах му, че съм добре. Показах му как се прави. В началото не ми повярва и не спираше да ме пита дали съм добре. Накрая обаче дойде и го изпробва. Изобщо не му хареса.

Следващия път, когато отидохме да плуваме, направих същото. И още нещо след това. Този път протегнах ръце с глава под водата и замахнах над главата си първо с едната, после с другата. Загребах във водата и заритах с крака. Беше невероятно. Изправих се, защото се задавих с вода. Изкашлях я. Баща ми се притесни и тръгна към мен през водата. Аз обаче отново започнах да протягам ръце нагоре и напред и изтласквах водата под себе си, ритах с крака и баща ми остана зад мен. Летях.

Когато заплувах обратно, баща ми клатеше глава от гняв, от страх. Не беше нужно да казва нещо (въпреки че го направи, не млъкваше); вече знаех. Той го нарече „забранения мах“. Не искаше повече да плувам по този начин. Така че не го опитах пак.

Днес обаче замръзвам във водата. Всички се движат, дори разговарят помежду си, над повърхността се показват глави, а отдолу пляскат ръце и крака като патета в езеро. Искам да загреба силно, да ритна, да се загрея.

Тогава ги усещам. Тръпки преминават през тялото ми.

Вдигам дясната си ръка. Настръхнала е, покрита е с уродливи малки издутинки и прилича на студена пилешка кожа. Пляскам по-силно и се изтласквам напред. Твърде бързо. Главата ми допира краката на онзи пред мен. Когато това се повтаря, той ме стрелва с поглед.

Аз забавям темпо.

Студът се просмуква в костите ми. Знам какво трябва да направя. Да изляза от водата, преди да започна да треперя неконтролируемо, и да избягам в съблекалнята. Но щом вдигам ръката си, издутинките по кожата ми — отвратителна обвивка от балончета — настръхват още повече и това е видно за всички. Тогава се случва нещо странно с челюстта ми. Започва да трака, да трепери, зъбите ми се удрят. Стискам здраво уста.

Щом отборът приключи една дължина, почиваме преди следващата. Всички сме били бързи и имаме дванайсет секунди до следващата дължина. Това ще бъдат най-дългите дванайсет секунди в живота ми.

— Забравили са да включат отоплението — оплаква се някой, — водата е много студена.

— Екипът по поддръжката. Сигурно са твърде заети да обсъждат изявлението.

Водата е до кръста ни. Аз оставам приклекнал, за да може тялото ми да е скрито. Прокарвам пръсти по кожата си. Целият съм покрит с издутинки. Поглеждам часовника. Още десет секунди. Само да се прикрия за още десет секунди и се надявам…

— Какво ти става? — пита Позьора, втренчен в мен — Изглеждаш болен.

Останалите от отбора се обръщат към нас.

— Н-н-нищо — отвръщам с треперещ глас. Стягам се и бързо повтарям: — Нищо.

— Сигурен ли си? — пита още веднъж.

Кимам, защото нямам доверие на гласа си. Хвърлям поглед към часовника. Девет секунди. Сякаш часовникът е залепнал.

— Тренер — виква Позьора й прави жест с ръка, — нещо с него не е наред.

Треньорът бързо извръща глава, а малко след това и тялото си, помощник-треньорът вече е тръгнал към нас.

Показвам ръцете си до китките.

— Добре съм — уверявам ги, но гласът ми потрепва — Всичко е наред, нека да плуваме.

Едно момиче пред мен започва да ме изучава подробно.

— Защо гласът му е такъв? Защо трепери така?

Мраз плъзва по гръбнака ми. В стомаха ми се прокрадва неприятен гъдел, той започва да се бунтува. Направи всичко възможно, за да оцелееш, би казал баща ми и би пригладил нежно косата ми. Всичко възможно.

И в този момент, докато треньорът се приближава към мен и всички ме зяпат, откривам начин да оцелея. Повръщам в басейна, бълвам жълто-зелена смес от лепкави храчки и лигава слюнка. Количеството не е голямо и повечето изплува на повърхността, като мазна локва. Няколко безцветни парченца потъват на дъното.

— Ама че гадост! — изврещява момичето и разплисква повръщаното, като отскача назад. Останалите плувци също се отместват и избутват с ръце водата. Хлъзгавото зелено повръщано плува отново към мен.

— Ти, веднага излизай от там! — виква треньорът към мен.

Изпълнявам. Повечето хора са прекалено разсеяни от повръщаното в басейна, за да обърнат внимание на тялото ми. Целият съм настръхнал. И треперя. Треньорът и помощникът му си проправят път към мен. Вдигам ръка предупредително и се преструвам, че ще повърна отново. Те се заковават на място.

Изтичвам приведен към съблекалнята. Издавам звуци, като че ли ми се повдига, докато се избърсвам с кърпата и обличам дрехите си. Не разполагам с много време, преди да влязат. Дори и облечен, все още треперя. Чувам ги да се приближават. Лягам на пода и започвам да правя лицеви опори. Трябва да се стопля.

Безполезно е. Не мога да спра да треперя. Чувам гласовете на първите, които влизат предпазливо, взимам чантата си и се отправям навън.

— Не ми е добре — казвам и ги подминавам. Правят отвратени физиономии и се отместват встрани, но това не ме впечатлява. Свикнал съм да ме гледат така.

Така и сам себе си гледам в огледалото, когато съм вкъщи.

Ако живееш прекалено дълго със стремежа да не си това, което си, накрая започваш да мразиш това, което си.



В часа по английски, точно преди изявлението, никой не може да се съсредоточи. Всички искаме само едно — включително учителката, която дори не се преструва, че преподава, — да обсъждаме изявлението. Аз седя кротко и се опитвам да се сгрея, студът се е загнездил в костите ми. Учителката настоява, че изявлението е свързано с нов лов.

— Няма как Владетелят да се жени отново — казва тя, поглежда часовника крадешком и брои минутите до два през нощта.

Накрая, в един и четирийсет и пет, ни отвеждат в залата. Тя бълбука от възбуда. Учителите се изправят в края на редовете и пристъпват от крак на крак. Дори и портиерите се мотаят отзад и не могат да си намерят място. Часът настъпва и националният герб изпълва екрана над сцената: два бели кучешки зъба, символизиращи истината и правосъдието. За един плашещ миг проекторът започва да пращи и екранът е празен. По редовете се понася ропот на негодувание, техниците от поддръжката притичват до проектора, който е монтиран при останалата аудио-визуална техника в средата на залата. След минута са готови и той отново заработва.

Точно навреме. Владетелят, седнал зад бюрото си в Кръглия кабинет, започва речта си. Държи ръцете си отпред с преплетени дълги пръсти, а ноктите му лъщят под прожекторите.

— Драги мои граждани — започва той, — когато беше обявено по-рано тази вечер, че ще говоря, много от вас — прави драматична пауза… — ако не и всички, бяхте, меко казано, заинтригувани. Съветниците ми ме информираха, че великата ни страна е обхваната от безпокойство и мнозина от вас се увличат в хипотези и прекомерна тревога. Извинявам се, ако е така. Не такова беше намерението ми. Явявам се пред вас не с новина за война или бедствие, а с прекрасна вест.

При тези думи всички в залата се накланят напред. Около пет милиона граждани из цялата страна са се скупчили около телевизори и екрани със затаен дъх.

— Добри ми хора, вестта, с която ще ви зарадвам, е, че тази година отново ще се проведе една от най-престижните ни прояви. — Езикът му се показва и се плъзва по устните да ги навлажни. — За пръв път от десетилетие отново ще имаме лов на хепъри!

Всички започват да клатят глави напред-назад и встрани, а от носовете им се чува шумно пръхтене. Залата, изпълнена с отривисти движения на поклащащи се глави и звуци от остро вдишване, вибрира от вълнение.

— Преди да дам думата на директора на Института за хепъри да ви осведоми за подробностите, нека ви кажа, че подобно събитие е символично за това кои сме ние. То обхваща всичко, което прави тази нация съвършена: характер, целокупност, постоянство. Нека най-добрите да победят!

Залата се изпълва с невъобразим шум от тропане на крака. Всички ставаме едновременно с него и слагаме ръка на гърлото си, докато образът му избледнява. Започва да говори директорът на Института за хепъри. Той е жилест и рязък човек с натрапчиви маниери и е облечен по последна мода.

— Тази година ловната дружина ще наброява между пет и десет членове — съобщава ни той. — Живеем в демокрация и всички хора до последния са важни и значими. Всеки гражданин на възраст между петнайсет и шейсет и пет години ще получи на произволен принцип поредица от четири цифри. Точно след двайсет и четири часа числата от поредицата ще бъдат произволно изтеглени и оповестени на живо по телевизията. Пет до десет от вас ще изтеглят печелившите комбинации.

Главите се отмятат назад, гърбовете пукат. Пет до десет граждани!

— Победителите от лотарията незабавно ще бъдат отведени в Института по изследване и откриване на хепъри за обучение с продължителност четири нощи. После започва ловът. — В залата избухва взрив от свистене и ръмжене. Директорът продължава: — Правилата на лова са прости: хепърите ще получат дванайсет часа преднина в пустинните полета. Тогава ще тръгнат ловците. Целта? Догонете хепърите и изяжте от тях колкото можете повече от останалите ловци. — Той поглежда право към камерата. — Само че избързваме, нали така? Първо трябва да спечелите в лотарията. Късмет на всички вас.

Отново следва тропане с крака, прекратено от вдигнатата му ръка.

— Още нещо — добавя той — Споменах ли за хепърите? — Млъква и всички устремяват тела напред. — Повечето от хепърите бяха твърде млади за предишния лов. Всъщност бяха почти бебета. Би било жестоко, варварско и доста нечестно да използваме бебета за плячка. — В погледа му проблясва свирепо пламъче. — Но оттогава ги отглеждаме в контролирана среда. Не само за да сме сигурни, че ще имат сочно месо и пълноценна кръв, но и че ще имат повече… ловкост от предишните. Най-накрая те са зрели и готови за спорт и консумация.

И пак чесане на китки и обилно лигавене.

— Добри граждани — продължава директорът, — настоящият момент е изключително важен. Повечето от вас ще получат номерата си от лотарията на работните си места след минута. Майки, които сте у дома, вашите номера ще бъдат изпратени на електронната ви поща. Гимназистите и колежаните ще открият номерата си, когато се върнат на чиновете си. Късмет на всички вас!

Образът му избледнява.

Обикновено ни пускат да излезем ред по ред. Днес обаче учениците създават хаос и подобно на хлъзгава лепкава супа потокът се устремява навън. Учителите, обичайно подредени до стената, за да дават наставления при напускането, сега бързат да излязат първи, за да стигнат до учителската стая.

Стигам в моя клас, където всички трескаво се регистрират, а дългите им нокти тропат по стъклените екрани на чиновете. Влизам в ролята си на преструван, като клатя глава и точа лиги. В горния край на екрана на електронната ми поща с големи аленочервени букви е отбелязано писмото от лотарията:

Относно: ВАШИТЕ ЧИСЛА ОТ ЛОТАРИЯТА ЗА ЛОВА НА ХЕПЪРИ

Ето и моите числа: 3 16 72 87.

Никак, ама никак не ме вълнуват.

Всеки споделя числата си с останалите. След малко разбираме, че първите числа в поредицата са само числа от 1 до 9; останалите три числа са между 0 и 99. На дъската е начертана безсмислена таблица на първите числа от поредицата.

Първо число от поредицата Брой ученици с това число
1 3
2 4
3 1
4 5
5 3
6 2
7 4
8 3
9 2

Веднага започват да се развиват безумни теории. По някаква причина 4 — най-често срещаното число в нашия клас — имало по-голяма вероятност да се падне. А 3, което имах само аз, набързо беше обречено на нищожен шанс.

Абсолютно ме устройваше.



Когато се прибирам у дома, е тъмно, на небето се мержелее сива ивица. След час слънцето ще се покаже над далечните планини на изток. Ще прозвучи сирена: всеки, който още не се е прибрал, ще разполага с пет минути, за да намери подслон, преди слънчевите лъчи да станат фатални. Рядкост е някой да остане навън в този час. Заради страха от слънцето, преди още сирената да прозвучи, всички са се прибрали и са покрили прозорците.

Пъхам ключа в ключалката и усещам, че нещо не е наред. Мирис? Не мога да определя какво е. Оглеждам алеята и улиците. Няма никой, освен няколко коне с карети, които бързат към къщи. Подушвам въздуха, питам се дали не си внушавам.

Някой е бил тук. Малко преди да се появя.

Живея сам. Никога не съм канил никого тук. Никой, освен мен не е припарвал до входната врата. До днес.

Обикалям къщата предпазливо и оглеждам за някакви нередности. Всичко изглежда нормално. Пачката пари, които баща ми остави, скрита под дъските на пода, при все че е доста намаляла, не е докосната.

Затварям входната врата, стоя и слушам тишината в дома си. Тук няма никой. Който и да е стоял отвън, не е влизал. Чак тогава паля свещите. Лумват цветове.

Това е любимата ми част от деня. Чувствам се като затворник, който прави първите си стъпки на свобода или като гмуркач, издигащ се от дълбините на митично море и поемащ глътки въздух. Това е времето, когато след безкрайните сиво-черни часове на нощта отново виждам цветно. Под трепкащата светлина на свещите багрите бликват и изпълват стаята като локвички разтопени дъги.

Слагам вечерята в микровълновата. Трябва да я пускам двайсет пъти, защото таймерът е само на петнайсет секунди. Предпочитам храната гореща и леко препечена, а не хладката блудкава пихтия, която съм принуден да ям навън. Махам кучешките зъби и ги слагам в джоба си. Отхапвам от бургера и се наслаждавам на топлината му и на аромата на препечено. Затварям очи от наслада.

И се чувствам мръсен, посрамен.

След като взимам душ — това е да натъркаш тялото си със сапун и да оставиш водата да го облее, за да се махне миризмата, — лягам на канапето и полагам глава върху купчина сгънати тениски. Само една свещ гори; хвърля трепкащи сенки по тавана. Над мен се полюшва устройството за спане, поставено там преди три години само за показ, в случай че посетител реши да се отбие. Радиото работи тихо.

„Много специалисти прогнозират, че броят на хепърите ще е от три до пет — коментира говорителят, — но тъй като директорът не каза нищо по този въпрос, не можем да бъдем сигурни.“

Програмата продължава с обаждания на слушатели, сред които една напориста жена, развиваща теорията, че всичко е нагласено: „победителят“ ще се окаже някой с дълбоки джобове и приятели на важни постове. Обаждането й е внезапно прекъснато. Друг слушател изказва предположение за броя на хепърите в лова този път. Само едно е сигурно: трябва да са най-малко двама, защото директорът — чиито думи отново са пуснати на запис няколко пъти — използва множествено число: хепъри.

Изслушвам още няколко обаждания, ставам и спирам радиото. В последвалата тишина чувам приглушения шум от дъжда по капаците на прозорците.

Баща ми понякога ме извеждаше през деня. Мразех да излизам навън, освен в случаите, когато ме водеше да плувам. Дори и през слънчевите очила светлината беше ослепителна. Изгарящото слънце беше като немигащо око, светлината струеше от него като киселина от лабораторна стъкленица и хвърляше върху града безкраен проблясък. Нищо не помръдваше навън.

Водеше ме на празните стадиони и в пустите молове. Нищо не беше заключено, защото слънчевата светлина осигуряваше най-добрата защита. Имахме на разположение целия парк „Кор“, за да пускаме хвърчила, или свободни обществени басейни, в които да плуваме. Беше ми казал, че нашата способност да издържаме на слънчевите лъчи е сила, че ни прави свръхмощни. Можем да устоим на това, което ги убива. За мен обаче то беше нещо, което ме правеше само различен, но не и по-силен. Исках да бъда като другите, свит като пашкул в купола на тъмнината, където ми бе уютно. Мракът ме успокояваше. На баща ми не му беше приятно да чуе това, но не каза нищо. Постепенно престанахме да излизаме навън.

Освен ако не ни се наложеше при крайна нужда.

Както сега. Отварям вратата. Дъждът е спрял.

Поемам навън.



Градът бързо е заспал, скрит от капаци в тъмнина. Заемам кон от съседния двор и се отправям по празните улици под облачното небе.

Днес излизам, защото това се налага на всеки няколко седмици. Когато баща ми беше жив, го правехме заедно. За съжаление безмълвно, защото никога не говорехме, дори не се поглеждахме в очите. Излизахме далеч от пределите на града, до Необятната земя на Несигурния край. Дълго е за изговаряне и затова повечето хора го наричат Необятността. Това е безкрайна пустиня. Никой не знае докъде стига и какво има след нея.

Понеже живея във външните предградия, далече от високите офис сгради на бизнес района и още по-далече от центъра на метрополиса, където кулите на правителствените небостъргачи задръстват гледката, не ми отнема много време да изляза от града. Очертанията на града са неясни: няма стена, която да обозначава откъде започва Необятността. Тя се появява незабележимо. Разпръснатите къщи преливат в разнебитени ферми, а те — в рушащи се колиби, изоставени преди много време. Накрая се простира празен терен. Необятността. Там няма нищо. Няма къде да избягаш. Присъстват само най-сурови природни стихии и трите „п“: пустиня, пустота, погибел. Тук нямаме път за бягство, казваше баща ми, няма убежище, няма надежда, няма живот. Не идвай никога насам с мисълта за бягство.

Не си губя времето тук, а се отправям на север. На около час път има една могила, покрита с мек зелен мъх насред Необятността, която като по чудо родителите ми открили преди години. Щом краката ми докосват тревата, затичвам се към група дървета. Протягам се към червен плод, висящ на един клон. Откъсвам го, затварям очи и забивам зъби в кората му. Плодът пращи в устата ми, сочен и сладък, движа челюстта си нагоре-надолу, надолу-нагоре. Когато ядяхме от този плод с баща ми, се обръщахме с гръб един към друг. Срамувахме се, докато отхапвахме хапка след хапка, дъвчехме, а сокът се стичаше по брадичките ни.

След четвъртия плод се насилих да спра. Късам още плодове и ги слагам в една чанта. Спирам за миг и се взирам в небето. Високо над мен се носи голяма птица, крилата й са с необичайна форма, правоъгълни. Кръжи над мен с някак странно застинал силует, после се отправя на изток и изчезва в далечината. Откъсвам още няколко плода и се насочвам към любимото ни място, голямо дърво с изобилие от сочни листа. Винаги сядам под това дърво, дъвча плодове, опрял гръб в ствола, градът е в далечината, мъгляв и плосък. Като мръсна локва.

Преди години оглеждахме зелената площ за следи от други като нас. Например огризки или захвърлени плодове, утъпкана трева, скършени клони. Така и не открихме нищо. Нашият вид внимаваше да не оставя издайнически следи. Въпреки това често откривах неизбежните ясни знаци: по-малко плодове на дърветата. Това означаваше, че и други са идвали тук да берат и ядат. Никога обаче не бях виждал никого от тях.

Веднъж, докато ядяхме, попитах баща си:

— Защо никога не срещаме други хепъри тук?

Той престана да дъвче и се извърна леко към мен.

— Не използвай тази дума.

— Коя дума? Хепър? Какво лошо има…

— Не използвай тази дума — каза строго той — Не искам никога да я чувам от устата ти.

Бях малък; очите ми се напълниха със сълзи. Той се извърна напълно към мен и разширените му очи ме погълнаха. Наклоних глава назад, за да не потекат сълзите ми. Той извърна поглед от мен чак когато очите ми пресъхнаха. Стоя, загледан в хоризонта, докато се успокои.

— Човеци — изрече накрая той с по-мек тон. — Когато сме сами, така ги наричай, разбра ли?

— Добре — отвърнах. След малко го попитах: — Защо не виждаме други човеци?

Той не ми отговори. Ала още помня звука от отхапаната ябълка и хрускането му, докато седяхме под дървото, натежало от зрели плодове.

Сега, години по-късно, има още повече плодове, които насищат с багри пищната зеленина. Колко жалко, че цветовете означават смърт и изчезване. Сега седя и ям, сам в зеленината, самотна сива точка сред експлозии от червено, оранжево, жълто и лилаво.

Здрачава се, нощта на лотарията е. Във всички къщи млади и стари са будни и тръпнат от вълнение. Щом прозвучи нощната сирена, капаци и решетки се вдигат, отварят се врати. Всички тръгват по-рано за работа или за училище тази вечер, за да си говорят помежду си и нетърпеливо да търсят информация на компютърните екрани пред себе си.

В училище никой дори не се опитва да се държи нормално. Във втория час учителката не си прави труда да помоли за тишина, просто ни пренебрегва и чатка по екрана на бюрото си. В средата на часа чуваме съобщение по интеркома: Поради драстично спадане на продуктивността в града обявяването на числата от лотарията ще бъде изместено с няколко часа напред. Ще има излъчване на живо след минути.

— Числата ви пред вас ли са? — изрича весело в заключение говорителят, сякаш всички не са ги наизустили вече.

На мига в класната стая настъпва истински делириум. Учениците бързат към местата си и се втренчват в екраните на чиновете си.

— Готови ли сте за лотарията? — пита след малко водещият на новините, изоставил всякаква приповдигнатост във възбудата си. — Аз съм се приготвил — казва с листчето с числата си в ръка. — Това може да е моята вечер. Събудих се с особено чувство.

— Както със сигурност и всеки друг в прекрасния ни град — приглася партньорката му, слаба жена с лъскава черна коса. — Всички сме много развълнувани. Нека сега да включим Института за хепъри, където ще бъдат изтеглени числата. — Тя спира и вдига ръка към слушалката в ухото си. Очите й грейват с див пламък. — Имаме голяма изненада. Става въпрос за нещо нечувано, приятели, затова седнете.

В класната стая се отмятат глави, а после се навеждат напред. Никой не продумва.

— Вместо директорът да избере числата, взето е решение това да направи пленен хепър.

— Чухте добре, приятели — продължава тя с пълна със слюнка уста и леко фъфлене, — имаме връзка на живо… — После млъква отново. — Разбирам, че е от секретно място в Института по хепъри. Нека се включим сега.

Изведнъж картината от студиото е заменена от пуста арена в нещо като пещера. Няма врати и прозорци.

В центъра й е поставен празен стол. До него има голям конопен чувал и стъклена сфера. Ала никой не гледа стола, чувала или сферата. Всички погледи са приковани в размазания образ на мъж хепър, сгушен в ъгъла.

Възрастен и жилест е, но коремът му е закръглен и изпъква непропорционално на слабата му фигура. Ръцете и краката му са покрити с косми и това предизвиква всеобщо мляскане в класната стая.

Камерата се приближава и отдалечава от хепъра. Вижда се, че няма оператор, а се движи на автопилот. Ако имаше някой при него, хепърът щеше да бъде погълнат за секунди. Най-новите видеокамери, които тежаха около два тона, имаха автоматично приближаване, технологична новост, немислима само допреди десет години.

Камерата се приближава и показва колебанието на хепъра, който поглежда нагоре към нещо зад камерата. После, като че ли му е наредено, става и се приближава до стола. Във всяка негова стъпка се чете нерешителност, предпазливост. Чувствата са изписани на лицето му.

Един ученик започва буйно да клати глава, лигите му хвърчат наоколо и част от тях ме опръскват. От устите ни капе слюнка и образува малки локвички по чиновете и по пода. Главите са килнати леко встрани и назад, а телата са напрегнати. Всички са в транс и с повишено внимание.

Водещите на новините са безмълвни.

Хепърът стига до стола и сяда. Очите му отново се ококорват, поглежда зад камерата за напътствия. Пъха ръка в конопения чувал и вади оттам топка. Номерът, отпечатан на нея, е 3. Поднася за кратко топката пред камерата, а после я слага в стъклената сфера.

Минава известно време, докато осъзнаем какво се беше случило. Телевизионните говорители нарушиха мълчанието си, но говорът им беше затруднен от прекомерно количество слюнка.

— Ето и първото число, приятели, имаме първото число. То е три!

От всички посоки се раздават стонове, ръце мачкат листове хартия. Учителката проклина тихо в дъното на класната стая.

Взирам се в листчето си: 3, 16, 72, 87. Хладнокръвно задрасквам числото 3. Още само няколко съученици участват в надпреварата. Лесно се отгатва кои са. Очите им проблясват нетърпеливо, а от оголените им кучешки зъби текат лиги. Всички други се отпускат, попиват устите и брадичките си. Свличат се на столовете си.

Хепърът притеснено посяга за следващото число.

16.

Нови стонове. Вземам химикалката си и задрасквам 16 с леко треперещи пръсти. Трябва да хвана химикалката по-здраво, да овладея ръцете си.

Доколкото мога да преценя, това число елиминира останалите претенденти от класа. Но не и мен. Засега никой не е забелязал, че още участвам. Отделям допълнително количество слюнка и я оставям да тече по брадичката ми. Съскам тихо и отмятам глава назад. Към мен се насочват погледи. Не след дълго около чина ми се е струпала тълпа.

Хепърът изтегля следващото число.

72.

За миг всички са онемели от вцепенение. После настава яростно клатене на глави и пукане на кокалчета. Следващото ми число — 87 — се напява като мантра. Някой изтичва навън, за да съобщи в съседната стая. Чувам стържене на столове по пода; миг по-късно влетяват още ученици и се струпват около мен; някои увисват с главите надолу на тавана, втренчени в екрана ми.

Новината се разнася по коридора.

Сърцето ми е извън контрол, като на клаустрофобичен плъх в клетка. Обзема ме страх. Но в този момент никой не гледа към мен; всички погледи са насочени към екрана. Нещо с хепъра не е наред. Клати силно глава наляво-надясно, очите му са разширени от ужас. Проява на несдържани и завладяващи емоции. От малък отвор в тавана изненадващо пада плод. Червен плод. Хепърът се спуска към него и го поглъща само за секунди.

— Колко отвратително — казва някой.

— Да, направо не мога да гледам.

Хепърът пристъпва към чувала, за да изтегли последното число, но спира. Пуска чувала и се оттегля в един далечен ъгъл, където се свива, слага ръце на ушите си и стиска здраво очи. Миг по-късно вдига глава и поглежда встрани от камерата. Очите му се разширяват от страх, а главата му се тресе буйно. Завира я между коленете си.

— Не иска да изтегли последното число — прошепва един ученик.

— Казах ви — обажда се учителката ни, — тези хепъри са по-умни, отколкото изглеждат. Някак е разбрал, че числата са за лова.

Екранът потъмнява. Следва включване от студиото. Говорителите са сварени неподготвени.

— Изглежда, имаме технически проблем — казва мъжът и бързо попива брадичката си. — След няколко минути ще бъдем отново в ефир.

Ала отнема повече от няколко минути. Отново и отново се излъчва повторение на тегленето на първите три числа от хепъра. Из училището се разнася мълвата за мен; в класната стая прииждат още ученици. После идва още една новина; има и друг ученик от училището, който продължава в състезанието. Пускам поредната лига по брадичката си, започвам да мятам отривисто глава и в същото време се опитвам да направя груби сметки наум. Изгледите да изтеглят последното ми число са 1 от 97. Това е малко над един процент. Успокояващо малък шанс, казвам си.

— Вижте — казва някой и посочва към екрана на чина.

Включването не е от студиото, а от място някъде на открито. Мъжа хепър го няма. На негово място се появява млада жена хепър. Този хепър седи на един стол навън, а конопеният чувал и стъклената сфера са до него. Образът е лъскав и с проблясъци, сякаш между хепъра и камерата е поставено стъкло. В далечината зад хепъра се простират планини под нощното небе, по което тук-там блещукат звезди. За разлика от другия хепър, този не гледа нервно встрани, а право към камерата. Хладнокръвието и самообладанието са необичайни за държаните в плен хепъри.

Някои от момчетата се навеждат над чиновете. Известно е, че жените хепъри са по-вкусната хапка от двата пола. Имат повече месо и тлъстинка на определени места. А в младежка възраст — в каквато очевидно е този — са най-сочни, вкусът им е несравним с нищо.

Отново започва тропане и лигавене, още преди хепърът да е посегнал към чувала. Спокойно взема една топка и я насочва към камерата с протегната ръка. Аз обаче гледам само очите му: сякаш е насочил поглед към мен, сякаш може да ме види през обектива на камерата.

Не е нужно да поглеждам топката, която е изтеглил хепърът, за да разбера, че номерът върху нея е 87. Съучениците ми започват да съскат шумно и да мляскат. Заваляват поздравления: уши се допират до моите и се потъркват нагоре-надолу, наляво-надясно. Минута по-късно помежду прегръдките с уши свеждам поглед към екрана на чина. Учудващо, хепърът още държи топката пред камерата, аз се взирам в безмълвното предизвикателство, изписано на лицето му. Образът започва да избледнява. В последния момент виждам, че очите на хепъра се насълзяват, навежда леко глава и кичури коса падат над очите му. Явно непокорството му се размива във внезапен прилив на всепоглъщаща тъга.



Не минава много време и те идват. Съучениците ми още ме поздравяват, когато чувам натрапчивото чаткане на обувките им по коридора. До момента, когато вратата на класната стая се отваря, всеки ученик е заел мястото си и чинно се изправя пред четиримата, които влизат. Те до един са облечени безукорно, в копринени костюми със строга, изчистена кройка.

— F3? — пита главният в групата иззад учителската катедра.

Тонът му е също толкова претенциозен, като костюма, но с безспорна властна нотка.

Вдигам ръка.

Четири чифта очи се извръщат и се приковават в мен. Не са враждебни, просто излъчват компетентност.

— Поздравления, вие имаше печелившата комбинация от лотарията — избъбря главният — Придружете ни, F3. Ще бъдете отведен направо в Института за хепъри. Превозът ви очаква пред училището. Елате.

— Благодаря — отговарям. — Имам чувството, че съм най-големият щастливец на света. Но трябва да си взема някои неща от вкъщи, дрехи. — И самобръсначката, и гъбата, и нокторезачката, и принадлежностите за почистване на кучешките зъби…

— Не. Ще ви предоставят дрехи в института. Тръгвате веднага.

Никога до този момент не съм се возил в лимузина, особено в такава, теглена от цял впряг. Конете са черни и лъскави, сливат се с нощта. Обръщат се към мен, щом наближавам, подушват ме. Качвам се бързо. От източното и западното крило се стичат учители и ученици да зяпат. Всички обаче остават на почетно разстояние, стоят тихо и неподвижно.

Заради тъмните стъкла мракът вътре е още по-непрогледен. Възпирам инстинкта да протегна ръце напред или да отворя широко очи. Навеждам глава и се плъзвам внимателно вътре, докато коленете ми опират в меката кожа на седалката. Чувам, че още някой влиза, усещам как седалката хлътва.

— За първи път ли се возиш в лимузина? — пита ме някой до мен.

— Да.

Няма коментар.

После се чува друг глас:

— Ще изчакаме и другият победител да се качи при нас.

— И той ли е ученик? — питам.

Пауза.

— Да. Сигурно няма да се бави.

Взирам се през тъмните стъкла и се опитвам да не се издам, че не виждам нищо.

— Трябва да се подпишат някои документи — казва трети глас. Тихо шумолене на хартия и звук от щракване на папка. — Заповядайте.

Очите ми още не са свикнали, описвам широка дъга с дясната си ръка и удрям папката.

— Опа, понякога съм ужасно непохватен.

— Моля, подпишете тук, тук и тук. Където е отбелязано с хикс.

Взирам се надолу. Нищо не виждам.

— Точно където са хиксовете — добавя нов глас.

— Може ли да почакаме? Малко съм развълнуван в момента.

— Сега, моля. — В тона се усеща твърдост. Усещам още погледи върху себе си.

В този момент обаче вратата на лимузината се отваря.

— Другият печеливш от лотарията — прошепва някой. Вътре се процежда бегла сива светлина. Нямам и миг за губене. Свеждам поглед и пиша имената си под едва забележимите хиксове. Колата се накланя от новия товар. После, преди да видя кой е влязъл, вратата се хлопва и всичко отново потъва в непрогледна тъмнина.

Нечий глезен се притиска в пищяла ми.

— Внимавай къде слагаш краката си! — тросва ми се някой. Гласът е момичешки и ми се струва познат.

Взирам се в прозореца, дори не се опитвам да срещна погледа й.

— Познавате ли се? — пита някой.

Решавам, че е по-безопасно да почеша китката си, вместо да отговоря. Неопределен жест, който може да се тълкува произволно.

Чувам чесане на китка в отговор. Засега съм в безопасност.

Моля, подпишете тези документи. Тук, тук и тук.

Следва кратка пауза. След това тя заговаря със самоуверен тон:

— Отвън са приятелите ми. Цялото училище е там. Това е най-хубавият миг в живота ми. Може ли да свалите стъклата, за да ме видят? Ще е хубаво за училището, за общността да споделят този момент с нас.

Следва дълго мълчание. После прозорците се отварят и вътре прониква сивкава светлина.

Срещу мен седи Ашли Джун.

Пътуваме в тишина и тъмнина, официалните лица водят неангажиращ разговор. Впрягът спира на светофар; чаткането на копитата престава за миг. Чува се глухият боботещ шум на хората отвън: скърцане на зъби, пукане на стави и кокалчета. По улиците има стотици, ако не и хиляди хора, които наблюдават как преминаваме.

Ашли Джун е мълчалива, но развълнувана. Усещам го. Чувам пукането на врата й, когато отмята глава в тъмнината пред мен. Аз самият също отмятам глава и пукам кокалчетата на пръстите си няколко пъти.

С Ашли Джун не сме заедно в тъмното за първи път. Беше преди една-две години, преди да се превърна в отшелника, който съм днес, и точно по време на мълниеносното изстрелване на Ашли Джун в клуба на Желаните. Онази нощ валеше и класът ни се беше събрал в гимнастическия салон. Учителят ни по физическо не се появи и никой не си направи труда да уведоми в канцеларията. Някак — тези неща се случват просто така — всички започнахме да играем на бутилка. Целият клас, около двайсет души. Класът се раздели на две групи според пола. Думите „това е глупаво, аз изчезвам“ почти бяха на устните ми, но момчетата завъртяха бутилката и пуснаха събитията в ход.

Въртеше се бързо, после се забави и изглеждаше, че ще спре пред момчето срещу мен.

Бутилката обаче продължи въртенето си съвсем бавно, сякаш нещо я теглеше, и после гърлото й, напомнящо устата на умираща златна рибка, се закова. Сочеше право към мен, без абсолютно никакво съмнение.

— Гръм и мълнии! — изруга огорчено момчето до мен — Бях толкова близо.

Сякаш ток разтърси групичката на момичетата. Започнаха да шушукат, скупчили глави, и да ми хвърлят прелъстителни развълнувани погледи. Едно момиче мълниеносно протегна ръка и завъртя бутилката. Тя се задвижи бързо, после започна да придобива неясни очертания. На последната обиколка момичетата се навеждаха напред, разочаровани, че ги е подминала, и точно когато стигна до Ашли Джун, тя протегна крак и я спря, при което гърлото остана насочено право към нея.

— Леле! — възкликна тя. — Кой да го очаква?

И понеже ставаше дума за Ашли Джун, позволиха да й се размине.

Минута по-късно с Ашли Джун бяхме в дрешника. Стояхме там на сантиметри един от друг, притиснати от тясното пространство. Вътре миришеше на чам и беше абсолютно тъмно.

И двамата не помръдвахме. Чувах останалите да говорят отвън, гласовете им бяха ужасно далечни. Забих поглед в краката си и започнах да дишам дълбоко през носа.

Реших да я заговоря, имах идеална възможност — единствена — да изразя това, което таях в себе си от години. „Ашли Джун, от дълго време имам чувства към теб. От мига, в който те видях. Не ме е привличала никоя друга, освен теб, мисля само за теб всеки ден.“

— Да започваме ли? — попита тя шепнешком в тъмнината, гласът й беше изненадващо нисък. Шансът ми, толкова мимолетен, отмина.

Започнахме да се бутаме непохватно в теснотията, докато сваляхме ръкавите си. Хванах ципа, дръпнах го и той се отвори.

Останали без ръкави, спряхме. Предстоеше мигът. Дали тя очакваше да направя първата крачка? После вратът й изпука силно. Издаде глух гърлен стон, който прерасна в ръмжене, и горещият и дъх навлажни пода, тавана и стените в тесния тъмен дрешник.

Изпразних съзнанието си, изтрих го, след това го заместих с представата за първичния импулс, която си бях изградил. Отворих уста и от нея изригна ръмжене, чиято първичност и нетърпение ме изненадаха. Ръцете ми се устремиха към нея и лактите ни се удариха, нокти се впиха в кожата. За момент в съзнанието ми нахлу тревога: ако ми потечеше кръв, страстта й бързо — за част от секундата — щеше да се видоизмени и тя щеше да се хвърли към врата ми, да разкъса кожата ми с кучешките си зъби с бързината на бръснач, а останалите щяха да нахлуят само миг по-късно и да се присъединят към кървавата оргия. Ала завладян от мига, аз не спрях, и двамата не спряхме, а бързо отместихме ръце встрани, само пречеха, отдръпнахме лакти и рамене, трескаво търсехме удобна позиция. Блъскахме се, притиснати отвсякъде, лактите и коленете ни издаваха кухо кънтене при ударите в невидимите стени.

Аз се добрах пръв. Преди още да се е окопитила, мушнах лакътя си под мишницата й. Така, както бях чел в книгите и гледал по филмите. Беше моя. Тялото й се напрегна в очакване, когато лакътят ми се загнезди в подмишницата й. Изведнъж, просто така, напрежението в тялото й изчезна и тя се отпусна. Извъртях лакът в широки плавни кръгове и тялото й започна да се движи в ритъм. Слюнка покри оголените й зъби. Изострих вниманието си и пуснах имитацията в ход, като гледах да съм сигурен, че ръмженето ми е с точната сила и звучност, че тялото ми се движи с необходимата страст и лудост.

След това с Ашли Джун се наведохме да вдигнем ръкавите си. Ръцете ни се сблъскаха в тъмнината и за една незабравима секунда дланите ни се докоснаха. Пръстите й преминаха през вътрешната част на дланта ми. И двамата отскочихме назад — аз от изненада, Ашли Джун от отвращение. Беше притихнала, може би се опитваше да се овладее. Понечих да отворя вратата на дрешника, когато тя се обади:

— Почакай.

Спрях.

— Какво има?

— Може ли… да постоим малко тук?

— Добре.

Мина минута. Не я виждах в тъмнината, нямах представа какво правеше.

— Ти не си ли… — подхвана.

Чаках да продължи, но тя дълго време не каза нищо.

— Мислиш ли, че още вали силно? — попита накрая.

— Не знам, може би.

— Ще вали цяла нощ, така каза метеорологът.

— Наистина ли?

Тя отново помълча, преди да заговори.

— Винаги ходиш пеша до училище, нали?

След миг отвърнах:

— Да.

— С чадър ли дойде тази вечер?

— Да.

— Аз също дойдох пеша до училище — каза тя, като и двамата знаехме, че лъже, — но оставих чадъра си вкъщи.

Не казах нищо.

— Имаш ли нещо против да ме изпратиш до нас? — прошепна тя. — Не обичам да се мокря.

Казах й, че не възразявам.

— Да се срещнем пред главния вход след училище, става ли? — предложи.

— Става.

После тя отвори вратата на дрешника. Не се погледнахме един друг, докато се връщахме при останалите. Момчетата ме зяпаха настойчиво и за да ги удовлетворя, промълвих само с устни:

— Еха! — И оголих кучешките си зъби. Те започнаха да чешат китките си.

По-късно същата нощ, след като би последният звънец и учениците се изсипаха от училището, аз останах на чина си. Останах дори след като глъчката в коридорите стихна, докато и последният учител и ученик излязоха от училището и тропотът на конски копита заглъхна в далечината. Дъждът се лееше като плътна завеса отвън и се плискаше по прозорците. Часове по-късно, чак когато прозвуча сирената за зазоряване, станах и си тръгнах. Пред главния вход нямаше никой, когато минах оттам, както и предполагах. Беше станало ужасно студено, още валеше силно, сякаш дъждът се опитваше да изпълни пустите улици. Не отворих чадъра си. Оставих водните струи да се просмучат в дрехите ми, да проникнат до тялото ми, да близнат гърдите ми, да се стекат по кожата ми, да смразят сърцето ми.

Загрузка...