Ловът

Четири нощи до Лова

Интересна ми е библиотеката, в която ме настаниха, затова възнамерявам да остана буден през деня и да я огледам. След изминалата нощ съм изтощен; Сядам да чета материала от пакетите, които ни раздадоха, и изведнъж се събуждам след часове.

Някой тропа на вратата. Скачам стреснат, сърцето ми бие лудо.

— Един момент — провиквам се. Чувам мърморене в отговор.

Страхът ме разсънва на мига. Осъзнавам се. Лицето ми. Не съм готов. Вдигам ръка към брадичката си: едва набола брада. Достатъчно, за да бъде забелязана. А очите ми? Дали са кървясали от умора? Трябва ли да избеля изкуствените си кучешки зъби, да се изкъпя?

Никога не забравяй да се избръснеш. Спи достатъчно, за да не се зачервяват очите ти. Не забравяй да избелваш зъбите си всеки ден, преди да излезеш. Къпи се всеки ден; телесната миризма е най-опасна…

Напътствията на баща ми. Спазвал съм ги през всеки ден от живота си. Но бръсначът ми, капките ми за очи, четките за избелване на кучешките зъби и мазилата ми за подмишници са скрити вкъщи, на километри оттук. Ако имах подходящи подръчни средства, можех да се справя със ситуацията. Три парчета алуминиево фолио, разтворени в шампоан за коне и щедра доза сода за хляб, след две седмици се втвърдяваха и се превръщаха в приличен дезодорант. Проблемът е, че в момента не разполагам с тези съставки. Нито пък с две седмици за чакане.

Тропането по вратата става по-силно, по-настоятелно. Правя единственото, на което съм способен. Грабвам джобното си ножче, избръсвам се бързо и проверявам дали не съм ожулил кожата си. Това би се оказало фатална грешка. После вземам слънчевите си очила и се отправям към входната врата. Спирам се точно навреме. Дрехите ми. Смачкани са, след като съм спал с тях, ясен знак, че не съм ползвал стойката за спане. Изтичвам до дрешника и се преобличам.

Придружителят не е особено щастлив.

— Тропам от пет минути. Какво става с вас?

— Съжалявам, успах се. Стойката за спане беше удобна.

Обръща се и тръгва.

— Хайде. Първата беседа започва след малко. Трябва да побързаме. — Хвърля ми още един поглед — И махнете очилата. Тази вечер е облачно.

Не му обръщам внимание.

Директорът на Института за хепъри е безинтересен и сух като всичко около него, което казва достатъчно. Лицето му лъщи и той предпочита да стои в мрака. Излъчва суров авторитет, едновременно тих и убийствен. С шепота си би могъл да умъртви плъх с тия негови грижливо нюансирани думи, които режат като бръснач.

— Хепърите са бавни, обичат да се държат за ръце, издават протяжно чуруликане с гласа си, нуждаят се да поглъщат огромни количества вода. Имат много на брой тикове на лицето, спят нощем, притежават свръхестествена устойчивост на слънчевите лъчи. Това са елементарните факти за хепърите. — Директорът говори с отработено въодушевление. Спира драматично в тъмния ъгъл, белият блясък на очите му изчезва и отново се появява, щом ги отваря. — След десетгодишни проучвания знаем значително повече за тях. Голяма част от тази информация е известна само на неколцина от нас тук в Института за подробни проучвания и открития. Тъй като ще ловите хепъри след четири нощи, беше взето решение и вие да бъдете посветени в резултатите от последните проучвания. Ще узнаете всичко, което знаем ние. Първо обаче декларациите.

Естествено, всички ги подписваме. Документите ни поднасят длъжностни лица в сиви костюми, които изникват от тъмнината зад нас. „Никаква информация, получена през следващите няколко седмици, не може да бъде разкривана или разпространявана на никого след приключването на лова без изричното разрешение на Института за хепъри.“ Подписвам се. „Не може да продавате разказите си за публикация или театрална продукция без изричното разрешение на Института за хепъри.“ Подписвам се. „Съгласието е пълно, и окончателно.“ Подписвам се. „В противен случай наказанието е смърт.“ Подписвам и слагам дата.

Директорът следи внимателно всеки ловец поотделно, докато подписваме. Очите му приличат на черни дупки, изсмукващи наблюдения с хлъзгавата си остра проницателност. Никога нищо не пропуска, не прави грешни предположения. Когато подавам сгънатите документи, усещам как приковава поглед към мен като внезапно засякъл телбод. В мига преди да ги вземат от ръката ми, те се полюшват от леко потрепване. Бързо поглежда помръдналите документи. Мога да усетя и без да го виждам, по пронизващата студенина върху китката ми, където е спрял очи. Стисвам документите по-силно, за да не се движат.

Тогава усещам, че е отместил поглед, хладът се изпарява от китката ми. Насочил се е към следващия ловец.

След като документите са събрани, той продължава, без да губи и миг.

— Повечето от онова, което е известно за хепърите, е по-скоро измислица, отколкото факт. Време е да развенчаем митовете.

— Първи мит: Те са диви зверове по природа и при тях винаги съществува риск за бягство, факт: Опитомяват се лесно и изпитват силен страх от неизвестното. Истината е, че през деня, докато ние спим и куполът се вдига, никой не ги надзирава и те се движат без ограничения. Свободни са да отидат навсякъде, докъдето ви стига погледът, могат да избягат далече. Ако решат. Но те не го правят. Естествено, причините са разбираеми. Ако хепър остане извън защитата на купола, настъпи ли нощта, превръща се в дивеч. До два часа ще бъде надушен, повален и погълнат. Всъщност това се е случвало. Един или два пъти. — Не влиза в подробности. — Втори мит: Те са пасивни и смирени, предпочитат да се предадат, отколкото да се борят. По ирония на съдбата този мит беше потвърден по време на предишния лов, когато хепърите не оказаха ни най-малка съпротива. Исторически документи от този лов отразяват тяхната безполезност: първо, при началното бягане се оказаха бавни и дезорганизирани; второ, послушно се предадоха в момента, в който ги обкръжихме. Въпреки че бяхме на три километра разстояние, те просто се отказаха. Спряха да бягат. Когато ги настигнахме, не само че никой не се отбраняваше, а и никой дори не вдигна ръка. Буквално легнаха на земята и чакаха да ги хванем. Проучванията ни доказаха обаче, че хепърите могат да бъдат обучени на агресивност. Показаха изненадваща съобразителност с оръжията, които им доставихме. Примитивни оръжия като копия, ножове, кинжали, брадви. Беше чак умилително, те дори си направиха някакви приспособления от кожени каиши, които надяваха през врата си като един вид защита. Горките наивни създания. — Понечва да почеше китката си, но спира. Записва бързо нещо в бележника си. — Не знаем със сигурност откъде са взели кожата. Могат да бъдат изненадващо изобретателни.

Седим неподвижно, докато приключи с писането. Затваря тефтера със замах и продължава да говори:

— Трети мит: В тяхната общност доминират мъжете. Това е още един от митовете, затвърден при предишния лов. Всички сте чували за това, че винаги ги ръководят мъже — безрезултатно; мъжете са онези, които вземат всички решения — до едно погрешни, както ни е известно. Жените по природа само ги следват. Последователи. Покорни. Мислехме, че това е генетично обусловено: мъжете доминират, жените се подчиняват. Проучването ни обаче показа някои изумителни резултати. В момента имаме пет хепъри в плен и всички, с изключение на един, са мъже. Четирима мъже и само една жена. Можете ли да познаете кой е лидер? — Очите му проблясват от възбуда. — Това е едно от най-изненадващите открития. Всъщност точно аз пръв забелязах тази тенденция. Още в началото, когато хепърите бяха съвсем малки, жената хепър винаги беше първа във всичко. Лидер по природа. И днес без съмнение тя е водачът в групата. Те очакват от нея… ами всичко. Където отиде тя, те я следват. Каквото и да им нареди, те изпълняват. По време на лова, ако искате да обезглавите противника, справете се първо с жената. Без нея групата бързо ще се разпадне. Тогава лесно ще ги изловите.

Облизва устни.

— Всъщност всички вие видяхте момичето по телевизията, тя изтегли последното число. Това, разбира се, не беше предвидено. Не бихме показали жена в ефира, особено толкова млада. Знаем как въздействат младите жени хепъри на хората. Беше предвидено да е малко момче хепър. Но тя… преди да се осъзнаем, тя взе положението в ръцете си и застана пред камерата. Това момиче… — Думите му се губят в слюнка. В ъгълчетата на устата му се събират лиги. Погледът му е зареян; замечтал се е. Когато заговаря, тонът му е изпълнен с копнеж. — Сигурно е вкусна, така че…

Излиза от унеса си с бързо отмятане на главата.

— Отчитам грешката и съжалявам. Длъжностното лице, което допусна това, вече не е сред нас.

Почесва китката си един-два пъти.

— Има и още митове — продължава той — и още открития, които ще споделим с вас през следващите няколко дни. Засега обаче осмислете това, което ви казах. Използвайте тези знания в лова: първо, хепърите се страхуват от неизвестността, и второ, могат да бъдат обучени да бъдат агресивни. Нямат нищо против да ги ръководи жена. Или поне тази.

Плъзва се по-навътре в мрачния си ъгъл; тъмнината го поглъща. През следващите няколко минути нищо не се случва. Никой не помръдва и не говори. Седим с безизразни лица и празни погледи. Чакаме някой, нещо да наруши мълчанието.

Тогава го усещам. Като убождане по тила: някой отзад ме гледа натрапчиво. Последното, което трябва да направя само в краен случай — чувам баща ми да ме наставлява, — е да се обърна. Ако се извърна рязко, след като останалите стоят неподвижно, само ще привлека внимание. Нежелано внимание, ако изобщо може да съществува някакво друго.

Боцкането обаче продължава и аз не издържам. Пускам химикалката си на земята и бързо поглеждам назад, когато се навеждам да я взема.

Това е Ашли Джун с убийствено зелените си очи, осветени от живачната лампа. Седи точно зад мен. Почти се стряскам — стряскане е, когато инстинктивно подскачаме от страх, — но успявам да потисна реакцията си. Притварям очи — баща ми ме научи да правя това, за да съм сигурен, че не съм се ококорил — и се обръщам.

Дали тя видя, че се стреснах? Видя ли, че се стреснах?

Има някой на катедрата. Оная с фееричната рокля от вчера.

— Как сме тази вечер? Забавляваме ли се? — Вади бележник, поглежда в него и вдига поглед усмихната. — Графикът ни тази вечер е пълен. Първо ще направим обиколка на комплекса, за това ще ни е нужна почти цялата нощ. После, ако времето и тъмнината позволяват, ще завършим с посещение в селото на хепърите, което е разположено само на три километра от главната сграда. Ако се забавим и изгревът наближи, ще го оставим за утре. — Поглежда към всеки от нас и изпитателно проучва израза на лицата ни. — Нещо ме кара да мисля, че няма да допуснете това да се случи. Какво ще кажете да започваме?

През следващите няколко часа следва тягостна чак до затъпяване обиколка на съоръженията. Просто безцелно тътрене по тъмни безкрайни коридори. И пустота. Това е, което ме поразява най-силно: колко е неподвижно и празно всичко — стаите, коридорите, застоялият въздух, който вдишваме, все останки от една по-оживена и активна епоха. Придружителите ни следват мълчаливо. На втория етаж са настанени служителите и ловците, така че го подминаваме. Третият етаж е посветен на науката, по разбираеми причини: по цялото му протежение са разположени S4 лаборатории. Етажът е пропит с миризма на мускус и формалдехид. При все че водачката ни говори разпалено за всяка лаборатория — в тази се изучавало окосмяването на хепърите, в онази се изследвал смехът на хепърите, в трета пеенето на хепърите, — очевидно е, че вече не се използват.

— Нали сте наясно, че всичко това си е една шашма?

— Моля?

Обръщам се към възрастния мъж до мен. Един от ловците. Намираме се в лаборатория, в която са проучвали окосмяването и ноктите на хепърите. Мъжът се навежда към мен, мършавото му тяло се килва като счупен молив, навежда глава към нокти на хепър, експонирани в стъклена витрина. Плешивата му глава лъщи като стъклото, само дето има няколко бръчки по челото. Няколко рехави кичура коса са преметнати върху голото му теме и приличат на перести нощни облаци пред луната. Сами сме в дъното на лабораторията; останалите са се струпали в предния край, където (очевидно) са изложени по-вълнуващите експонати на косми от хепъри.

— Шашма — прошепва.

— Тези нокти?

Той поклаща глава.

— Цялата обиколка. И обучението.

Отмествам се встрани и го поглеждам. За пръв път го виждам отблизо, по-възрастен е, отколкото мислех. Косата му е по-рядка, бръчките по-дълбоки, гърбът по-силно превит.

— За какво ни е обучение? — Тонът му е мрачен. — Нека ни пуснат най-сетне при хепърите. Ще ги погълнем за една минута. Не ни е нужно обучение. Имаме инстинкти и апетит. Какво повече се иска?

— Трябва да се отложи във времето. Да предвкусим мига. Очакването е половината от удоволствието.

Сега той се обръща да ме погледне. Погледът му е бърз, но изпитателен. Чувствам се чак засмукан от мозъка му, който ме преценява. После усещам и одобрението му.

Наблюдавам го от предишната нощ. Изпъква сред останалите и вече знам защо. Не желае да бъде тук. Всички останали ловци (освен мен, разбира се) са изпълнени с възторг от това, че буквално са спечелили лотарията на живота си. Той обаче тътри крака, погледът му не блести от радост като тези на останалите, цялото му тяло излъчва съпротива. Накратко, показва това, което изпитвам аз. Хрумва ми нещо, но отбутвам тази мисъл на мига: Не може да е хепър. Истински хепър (като мен) би прикривал чувствата си (както правя аз), а нямаше да ги развява като мръсно бельо пред всички.

Докато го изучавам — скованата му от артрит походка и смаляването от старостта, — ми просветва защо е толкова мрачен. Знае, че няма никакъв шанс. Не и пред младите ловци, които ще бъдат по-бързи и по-точни от него. Докато стигне до хепърите, от тях няма да са останали дори костите, за да ги оглозга. Този лов на хепъри е мъчение за него, да си толкова близо и толкова далече в същото време. Не се учудвам, че е огорчен. Той е изгладнял старец, попаднал на банкет с пълното съзнание, че за него няма да останат дори и трохи по пода.

— Тук става нещо повече от видимото на пръв поглед — казва, все още наведен към стъклената витрина.

Не знам какво да отговоря, затова го чакам да продължи. Той обаче не го прави; потътря се към предната част на лабораторията и се присъединява към останалите, като ме оставя сам.

След като разглеждаме лабораториите на третия етаж, водят ни на четвъртия. Минаваме набързо; там няма нищо за гледане, само поредица от класни стаи със столове, обърнати върху чиновете. В края има зала. Надничаме през вратата, за да я погледнем. Подушвам влага и мръсотия. Никой не поема риска да влезе и продължаваме.

Накрая стигаме до последния етаж, петия. Контролният център е разположен по цялата му дължина и ширина. Глъчката наоколо силно контрастира с мъртвилото по долните етажи. Очевидно всичко е съсредоточено тук. Има компютри и телевизионни екрани по цялото протежение на помещението. Служителите са ангажирани, движат се с папки в ръце между бюрата, кабинките и компютрите. Всички са мъже, облечени в тъмносини едноредни сака с остър ревер и две цепки на гърба, добре скроени и точно по мярка. Отпред са с по три копчета, които проблясват на светлината на живачните лампи. Интересни сме им и виждам, че ни поглеждат скришом. Все пак ние сме ловците на хепъри. Ние сме тези, които ще се нагостят с кръвта и месото на хепърите.

Вместо бетонови стени от пода до тавана се издигат огромни витрини, които осигуряват почти пълна 360-градусова гледка навън. От тази височина сякаш се носим над осветените от луната полета, простиращи се пред нас.

Групата се приближава до прозорците, които гледат на изток. Куполът. Всички искат да зърнат купола.

В далечината изглежда малък, подобен на разполовено топче за игра, леко проблясващо под звездите.

— Нищо няма да видите — казва един от придружителите — През нощта само спят.

— Никога ли не излизат?

— Не и през нощта.

— Звездите ли не им харесват?

— Хората. Не обичат хората да ги оглеждат.

Взираме се мълчаливо.

— Сякаш знаят, че ги наблюдаваме — прошепва един от ловците.

— Обзалагам се, че и те ни гледат. От някоя от онези колиби. Точно в този момент.

— Сега спят — казва придружител.

Всички пристъпваме напред с надежда да видим някакво раздвижване. Нищо обаче не помръдва.

— Чух, че куполът се отваря при изгрев-слънце.

Придружителите се споглеждат, не знаят дали им е разрешено да отговорят.

— Да — казва един от тях. — Има светлинни сензори, които отварят купола. Той се издига над земята два часа преди да се смрачи и се прибира надолу един час след зазоряване.

— Значи не може да се отвори ръчно? — пита Ашли Джун. — От тук? Няма ли бутон или лост, които да могат да го издигнат?

Следва дълго напрегнато мълчание.

— Не. Всичко е автоматично — отвръща един придружител. — Нищо не зависи от нас. — Понечва да каже още нещо, но се спира.

— Имате ли бинокли?

— Да. Но няма нищо за гледане. Хепърите спят до един.

Всички са толкова погълнати от купола, че никой не забелязва как Ашли Джун се измъква.

Освен мен.

Следя я с крайчеца на очите си и се обръщам чак когато изчезва от периферното ми зрение.

Тя се изнизва към задната част на помещението, където до стената има три реда контролни монитори. Под тях седи служител, който мести бавно глава настрани, нагоре и надолу, за да обхване картината им. Тя застава близо зад него и бавно се примъква напред, докато няколко кичура коса докосват леко челото му от едната страна.

Той бързо се отмества вдясно. Тя почесва китката си, извинява се и се почесва по-силно, за да изглежда, че станалото е незначително и случайно. Още седнал на стола, той се извърта да я погледне и после се изправя. Има детско лице и е неопитен, със замъгленото си от напрежението зрение не може веднага да види какво има пред него. Млада дама, прекрасна при това. Този мъж, чийто свят се изчерпва с безкрайно взиране в екрани, е малко смутен от тази неочаквана физическа близост. Ашли Джун чеше китката си още по-усърдно, за да го накара да се отпусне. Минава известно време и той започва да се чеше в отговор, в началото предпазливо, а после по-бързо и уверено. Погледът му започва да се фокусира и избистря.

Тя казва нещо, но съм твърде далеч, за да чуя. Служителят отговаря, тялото му започва да се изпълва с енергия и той сочи различни монитори. Тя пита още нещо, извърта бавно тялото си към мониторите, приближава се към мъжа. Той забелязва. Когато й отговаря, клати глава ентусиазирано над тесните си рамене.

Няма съмнение, много я бива да флиртува. И е намислила нещо.

Вдига дългата си ръка и посочва към един от мониторите. Протяга я нагоре без никакво усилие като удивителна в края на изречение, в което се казва: „Аз съм прелестна!“ На мен тази ръка винаги ми е въздействала през годините, в които седях зад нея, особено през летните месеци, когато носеше блузки без ръкав и имах възможност да видя цялата дължина на прекрасните й изваяни ръце. Не бяха нито твърде слаби, нито твърде закръглени, а с идеални пропорции и форма, от тях струяха едновременно увереност и грациозност. Дори бледите лунички, с които е осеяна кожата им, експлодиращи в съзвездие от точици на мястото, където изчезват под блузата й, са по-скоро мамещи, отколкото белег за несъвършенство.

Бавно се приближавам до Ашли Джун и се настанявам зад една тънка колона. Надничам зад колоната; приближила се е още повече до мъжа. Над тях образите от охранителните камери светят слабо. Поне половината от тях са насочени към купола.

— Не мога да повярвам, че работят постоянно.

— Двайсет и четири часа, седем дни в седмицата — отвръща гордо той.

— И тук винаги има някой, който наблюдава мониторите?

— Ами преди имахме дежурен тук. Но стана… имаше промени в политиката.

— Промени в политиката?

Настава дълга пауза.

— О, хайде, можеш да споделиш с мен — уверява го Ашли Джун.

— Не казвай на никого — предупреждава я служителят едва чуто.

— Добре. Ще бъде наша тайна.

— Някои от дежурните много се заплесваха по хепърите и…

— Да?

— Загубваха си разсъдъка, полудяваха от копнеж. Втурваха се към селото на хепърите.

— Но нали е затворено от купола?

— Не, не разбираш. Те хукваха натам през деня.

— Какво?

— Право от този стол. В един момент се взират в мониторите, а в следващия тичат по стълбите към изходите.

— Въпреки изгарящото слънце?

— Сякаш забравяха за това. Или пък вече не е имало значение за тях. — Пак млъква. — Затова се наложиха промени. Първо, никакви записи, защото някак по улиците плъзнаха контрабандни записи. И второ, всички напускаме етажа преди зазоряване.

— И тук няма дежурен по цял ден?

— Не само че няма дежурен, но погледни, няма щори на прозорците. Демонтираха ги. Сега денем слънцето грее. Най-добрата защита. Никой не идва след зазоряване. Никой.

Следва мълчание и точно когато си мисля, че разговорът е приключил, Ашли Джун отново задава въпрос:

— А какъв е онзи голям овален син бутон?

— Не бива да казвам.

— О, хайде, на мен може.

Нова пауза.

— Както другото, което ми каза и за което с всичка сила можеш да бъдеш уволнен, ще запазя и това в тайна — изрича Ашли Джун, този път със заплашителна нотка в гласа.

— Задейства системата за заключване — измърморва сухо той след малко.

— Какво е това?

— Заключва сградата, всички входове, щори, всички прозорци. Не може да се излезе навън, ако е активен. Натиска се за задействане и отново за прекъсване…

Гласът му заглъхва с приближаването на групата, която се е преместила от прозорците и се тътри нестройно по посока на мониторите в дъното. Отстъпвам назад и се вливам в нея. Никой не е забелязал отсъствието ми. Така мисля.

Когато групата стига до мониторите, служителят вече е на мястото си, върти глава настрани и нагоре-надолу. Един от придружителите обяснява монотонно за работата на мониторите, как всеки квадратен сантиметър от института се наблюдава от камери. Никой обаче не го слуша, всички са се втренчили в купола на мониторите. Още търсят хепъри.

Освен мен. Аз гледам Ашли Джун.

Тя отново се е отделила и се разхожда. Или поне се преструва, че това прави. Нещо в начина, по който се движи — може би извръщането на главата, за да прочете някой документ по бюрата, или навеждането, когато минава покрай контролното табло с всичките ключове и бутони по него, — изглежда преднамерено и целенасочено. Освен това се опитва да остане незабелязана, а това е почти невъзможно. Тя е ловец на хепъри, жена е, красива е. Видът й кара мозъка ти да зацвърчи. Не след дълго всеки мъж сред служителите наоколо я е забелязал. Тя осъзнава това и накрая се предава. Присъединява се към нас пред мониторите и вдига глава нагоре. Стои напълно неподвижна, непроницаема.

Аз се взирам отзад в косата й, спускаща се върху тила — тъмна, с мек блясък. Наумила си е нещо за контролния център. Не мога да се отърся от това усещане. Събира информация. Търси нещо. Трябва й потвърждение. Не съм сигурен. Това, в което обаче съм сигурен, е: играе игра, за която останалите от нас още не са разбрали, че е започнала.

Обядът е късно тази нощ; отдавна минава полунощ, когато ни водят долу, в голяма зала на първия етаж, и ни настаняват около кръгла маса. Никой от придружителите не сяда с нас; те се оттеглят на отделна маса в мрачен ъгъл. Свободни от присъствието им, ловците се разполагат спокойно: облягаме се, изоставили сковаността, ставаме по-разговорливи. На обяд за първи път имам истинска възможност да се запозная с останалите ловци.

Говорим основно за храната. Никога не сме вкусвали такива меса, само сме чели за тях. Заек, хиена, сурикат, торбест плъх. Пресен улов от Необятността. Поне така казаха. Гвоздеят на ястията е истинско угощение: гепард, обикновено поднасян на високопоставените лица по сватби. Гепардите се ловят трудно, и то не защото са много бързи — и най-бавните хора могат да надбягат гепард, — а защото рядко се срещат.

Всяко ястие, естествено, е поднесено сочно и кърваво. Обсъждаме как точно усещаме лакомствата върху езика си и превъзходството им над синтетичните меса, с които обикновено се храним. Кръвта се процежда по брадичките ни и капе в чаши отдолу. Когато приключим с храната, ще изпием тази подобна на супа смес от студена животинска кръв.

Това, което ми е най-нужно, го няма на масата: вода. Изминало е повече от едно денонощие, откакто съм пил вода вкъщи, и усещам, че тялото ми е пресъхнало. Езикът ми е грапав и набъбнал, имам чувството, че устата ми е натъпкана с памук. През последния час на няколко пъти изпитвам пристъпи на замайване. Чашата ми постепенно се пълни със смесена кръв. Ще я изпия, защото поне е течна и водниста. Донякъде.

— Чух, че те заврели в библиотеката — казва около четирийсетгодишния мъж, който седи до мен. Набит и широкоплещест, той е председател на СЗХОК (Сдружение за защита и хуманно отношение към конете). Големият му корем се показва над масата. Обозначението ми за него: Бабаита.

— Да — отвръщам, — най-големият недостатък е, че трябва да излизам навън. Вие тук сигурно се забавлявате по цял ден, а аз съм затворен съвсем сам и отегчен до безкрайност.

— Спазването на сутрешен час би ме съсипало — избъбря Бабаита с пълна уста. — Да ти се налага на мига да оставиш всичко и всички, за да се прибереш. И да седиш съвсем сам там, заобиколен от пустиня и слънчева светлина през дневните часове.

— Имаш толкова книги на разположение — подхвърля до мен Ашли Джун. — От какво се оплакваш? Можеш да изучиш техниките за лов и да получиш предимство пред нас.

Забелязвам, че възрастният мършав мъж, с когото се заприказвах днес в лабораторията, съвсем леко почесва китката си. Тъпче в устата си дроб от хиена. Обозначението му: Върлината.

— Чух — намесва се друг ловец, — че библиотеката била на някакъв маргинален учен с шантави теории за хепърите.

Това е жена, която изглежда в добра форма за годините си — по моя преценка някъде към трийсет и пет, опасна възраст с по равно енергия и опит — и седи точно срещу мен; почти не вдига поглед от чинията си, докато говори. Гарвановочерната коса, намазана с гел, подчертава бледото й лице с ъгловата брадичка. Устните й са плътни, поаленели от кръвта, капеща от месото, която сякаш се стича от самите тях по брадичката й. Когато говори, устата й се изкривява на една страна и разкрива част от зъбите й, като че само едната й половина склонява да си направи труда да се раздвижи. Като лениво озъбване. Решавам: Алени устни.

— Къде чу това? — питам.

Алени устни вдига поглед от окървавената си чиния, поглежда ме и ме преценява.

— Кое, за библиотеката? Научих го, защото разпитвах за теб — заявява с овладян тон, труден за разгадаване — и защо са те настанили там. Моят придружител знае всичко. И всъщност е доста разговорлив, ако го предразположиш. Освен това ме уведоми за гледката, с която разполагаш, в случай че започнем да ти съчувстваме.

— Гледката е същата като на всички вас. Само дето аз съм в полето.

— Все пак си по-близо де! — намесва се Бабаита, а кръвта пръска от устата му и тече по брадичката му. Изхвърча парче полусдъвкан заешки дроб и пада до чинията на Алени устни. Преди Бабаита да успее да помръдне, тя сграбчва парчето и го слага в устата си. Той я стрелва със зъл поглед, преди да се обърне отново към нас. — По-близо си до купола. До хепърите.

При тези думи всички глави се обръщат към мен.

Бързо отхапвам голямо парче месо; започвам да дъвча бавно, докато мисля как да спечеля време. Започвам да чеша китката си.

— И на километър и половина дневна светлина от тях. А през нощта непроницаемият стъклен купол ги отделя от мен. Със същия успех можеха да бъдат и на друга планета.

— Това място е прокълнато — заявява Алени устни. — Имам предвид библиотеката. Накрая ще те побърка. Заради късото разстояние. Да си толкова мъчително близо, че да ги подушваш, но не и да стигнеш до тях. Всеки, който е престоявал там достатъчно дълго, е загубвал разсъдъка си рано или късно. Обикновено рано.

— Чух, че така станало с учения — подмята Бабаита. — Една нощ не могъл да устои на желанието. Преди няколко месеца. Поел риска да излезе привечер и се отправил право към купола. Притискал лицето си към стъклото като дете пред магазин за бонбони. Загубил представа за времето и… слънцето изгряло. — Свива рамене — Поне така казват. Никой не е видял как се е случило. Намерили купчина дрехи на половината път от библиотеката до купола.

— Аз чух, че това било истинско избавление — вметва Алени устни. — Бил пълен неудачник. Прегледали проучванията му, след като изчезнал. Тетрадки и дневници, пълни само с глупости.

Пристига десертът, сладолед. Една от малкото храни, за които не е нужно да се преструвам, че ми харесват. Нахвърлям му се бързо, само острата болка в челото ме кара да изчаквам. Останалите ловци продължават да се тъпчат, особено двамата от лявата ми страна.

Те са малко над двайсетгодишни, и двамата са колежани. Неговата специалност е физическо възпитание, а за нея не се знае. И двамата определено са спортни натури. Той е мускулест, въпреки че не се перчи. Тя явно обича да се показва, облечена е с къси панталони, а коремът й е гол. И двамата изглеждат добре, имат гладка кожа, правилни носове и изявени скули. Атлета и Коремни плочки имат еднаква енергична походка, подсказваща природна сила и гъвкавост. Едно е сигурно: те са основните претенденти. Един от тях ще спечели лова. Другият ще довърши каквото остане от хепърите. Не се учудвам, че Върлината е мрачен.

Феерична рокля се появява изненадващо, пронизителният й глас прокънтява през залата като звук от счупена чиния.

— За всички нас ли обядът беше изумителен? — пита. Очевидно за нея е бил: от брадичката й още се стича прясна кръв. — Време е да се отправим към следващата част от обиколката ни. В интерес на истината се движим доста бързо, така че почти сме изпълнили графика си за нощта. Ай, ай, ай, май всички ще трябва да позабавите темпото. Нищо няма да научите с тази главоломна скорост!

Виждам, че Върлината ме стрелва с разбиращ поглед, сякаш ми казва: „Туйто. Цялата работа е безсмислена и излишна“.

— И тъй — продължава Феерична рокля, — единственото, което остана от програмата ни за нощта, е посещение до купола. Ще бъде истинско удоволствие. Имайте предвид, че най-вероятно няма да видим хепъри, защото те спят през нощта, но ароматът им се усеща много остро там. Истинска мечта.

Няколко вратове изпукват.

— Е? Ще поемаме ли?

При това подканяне всички ставаме и изчакваме придружителите си. После тръгваме.

По бързите ни стъпки, докато слизаме по стълбите; от силата, с която бутаме вратите на излизане; от възбудата, която е изписана дори по лицето на Върлината; от конвулсивното потрепване на главите ни — отгатвам, че сме развълнувани. Че сме изпълнени с копнеж.

Сякаш по някаква негласна уговорка никой не продумва. Всички мълчим, само обувките ни потропват по мраморните подове, а щом излизаме навън, поемаме леко по тухлената пътека. Никой не отронва и дума дори когато минаваме покрай библиотеката. Само Върлината надниква вътре с любопитство, а после поглежда към мен, като вероятно се чуди защо точно мен настаниха тук. Когато тухлената пътека свършва и стъпваме върху прашния чакъл на Необятността, сякаш всички сдържат дъха си, оставаме безмълвни.

— Никога не остарява — казва накрая един от придружителите.

При тези думи се завързваме още повече.

Тревожа се, че всеобщата възбуда ще накара всички да се затичат. Тогава ще се откроя от групата. Ще бъда разкрит. Защото не мога да тичам, не и така пъргаво като останалите. Не съм дори наполовина толкова бърз или издръжлив. Още си спомням как в първи клас съучениците ми ме подминаха и се изгубиха в далечината, а аз се тътрех, сякаш газех в локва от живак. Винаги падай, учеше ме баща ми, преструвай се, че си се спънал и си навехнал глезена си. Така ще се изключиш от надпреварата.

— Хей — казвам, без да се обръщам конкретно към някого, — няма начин да влезем в купола, нали?

— Не — отвръща моят придружител.

— И най-вероятно няма дори да видим хепъри, нали?

— Не. Те спят по това време на нощта.

— Значи ще видим същото, което виждаме сега, но по-отблизо?

— Какво?

— Ами само кирпичени колиби, езеро и простор за пране. Нали така?

— Да.

— Скука — отсичам дръзко.

Групата се хваща на това, поне достатъчно, че вълнението им малко да поутихне. Забавят крачка.

След петнайсет минути приближаваме купола. Размерът му от това разстояние ме изненадва: издига се много по-високо и покрива много по-голяма площ, отколкото ми се стори първоначално. Алени устни започва да потреперва пред мен. Раменете на Коремни плочки започват да се повдигат нагоре, сковават се от вълнение. Атлета до нея вирва нос, за да подуши въздуха.

— Подушвам ги, подушвам хепъри — провиква се Върлината и дрезгавият му глас отеква в тишината на нощта. И останалите вдигат глави с пукане на вратовете и започват да душат нагоре и настрани.

След около петдесет метра достигат повратната точка и хукват дружно напред. Аз се мъкна след тях, тичам бързо, колкото мога.

Очертанията им са неясни, представляват сбирщина от черни трептения и сиви петна, с препускащи крака и веещи се напред и настрани ръце. В движенията им няма елегантност и стройност, само произволно размахване, тичане и скачане.

Настигам ги чак когато са се лепнали за стъклото, прекалено са вглъбени, за да забележат закъснението ми. Под купола има десетина кирпичени колиби. Те са разположени равномерно по терена, половината са струпани край езеро. Езерото е забележително: първо заради това, че е насред пустинята, но също и заради идеалния кръг, който описва. Без съмнение е изкуствено.

До технологичното съвършенство на езерото и купола колибите приличат на праисторически останки. Стените са криви и надупчени, прозорците са малки, без рамки. Всяка колиба стои върху два реда правоъгълни, грубо съединени камъни.

— Нищо не се вижда вътре — казва Бабаита.

— Сигурно и без това всички спят — отбелязва един от придружителите.

— Ала поемете дъх, аз ги подушвам. По-силно от обикновено — подканя придружителят ми, застанал до мен.

— Съвсем слабо — обажда се друг придружител в края на групата.

— Не е толкова слабо — упорства моят придружител. — Тази вечер се усеща особено силно. Май доста са потичали и са се изпотили. — По лицето му пробягва смръщена гримаса. Обръща се към мен и отново вдишва. — Много силно се усеща. Странна работа.

Напрягам се да запазя спокойствие. Миризмата идва от мен, знам го, но не мога да помръдна или да променя нещо. Затова се опитвам да го разсея. С въпроси.

— Колко е дълбоко това езеро?

— Не се знае — отвръща той. — Предполагам, достатъчно, за да се удавиш. Но досега никой хепър не се е удавил. Тези са като риби.

— Няма как да е естествено, нали? — питам.

— Сред нас има гений — подхвърля Върлината и се изплюва на твърдата земя.

— Този купол пропусклив ли е? — внезапно пита Коремни плочки. Досега все е мълчала и ми е нужна секунда да осъзная, че този приятен глас е неин. — Защото със сигурност ми мирише на хепър. По-силно и от ароматизаторите, които продават.

— И през последните минути като че ли се засили — добавя Атлета.

— Трябва да е пропусклив. Наистина ги усещам! — вълнува се Коремни плочки.

— Не бях сигурен, но въздухът наистина е наситен с миризмата им… — промълвява разсеяно придружителят ми. — Денят беше отдавна, преди повече от осем часа. Не трябваше ли ароматът да се е разнесъл? — Ноздрите му се движат, блестят от влага. Насочват се към мен като разширени от почуда очи.

Отделям се от групата.

— Ще се разходя около купола да видя дали не се вижда нещо от другата страна.

За щастие никой не тръгва след мен. От другата страна, скрит зад колибите, си плюя на ръцете и започвам силно да търкам подмишниците си. Доста е гнусно, но алтернативата е да ме разкъсат на парченца.

Когато се връщам при групата, те се канят да си тръгват.

— Миризмата изчезна — мрачно ме уведомява Върлината — и няма нищо за гледане. Всички хепъри спят.

Тръгваме обратно и влачим унило крака. Никой не продумва. Аз вървя последен по посока на вятъра.

— Звездна нощ — заговаря ме някой.

Ашли Джун застава до мен.

— Твърде ярка ми е — отговарям.

Тя двусмислено почесва китка с вдигнат поглед.

— Тези хепъри са точно като животните в зоологическата градина — казва тя, — спят през цялото време.

— Придружителите твърдят, че са притеснителни по природа.

— Глупави животни — процежда през зъби, — те губят.

— Как така?

Изненадва ме, като забавя крачка и се изравнява с мен.

— Помисли си — казва със свойски тон. — Колкото по-добре жертвата познава ловеца, толкова повече предимства има в стратегията си. Ако бяха будни, щяха да разберат колко сме, колко от нас са жени и колко мъже, възрастта ни…

— Предполагаш, че знаят за лова.

— А как иначе? Раздали са им оръжия.

— Това не означава нищо. А и стратегически предимства изобщо няма да им помогнат. Така или иначе, ловът ще приключи най-много за два часа.

— Един час, щом аз участвам — прошепва. Ясно е, че иска само аз да я чуя. Отдръпвам се и я поглеждам. Откакто сме в Института за хепъри, тя е по-малко наперена, изявява се по-малко като старлетката, която познавам от училище, не се набива на очи. Естествено, още привлича внимание, като се има предвид колко е привлекателна, но не го демонстрира, както прави в училище.

Откъм Необятността духа лек ветрец и вдига няколко кичура коса към бледите й скули. Очите й, подчертани от студената нощна светлина, изглеждат неспокойни. Изведнъж се навежда, за да върже връзките си. Спирам с нея. Бави се, като развързва и после връзва отново и връзката на другата си обувка.

Докато се изправи, групата се е отдалечила.

— Знаеш ли, много се радвам, че си тук — отронва меко. — Толкова е хубаво да имаш… приятел.

Шумът от пустинния вятър изпълва тишината между нас.

— Според мен трябва да действаме като отбор — продължава тя. — Мисля, че наистина можем да си помогнем един на друг.

— Сам се справям най-добре.

Тя замълчава.

— Чете ли за лова отпреди десет години?

— Да, както и за всички останали — лъжа аз. Бях отбягвал всяка книга, всяка статия, изречение или дума.

— Аз направих проучване относно лова По-задълбочено от всеки друг. С един вид религиозно вдъхновение. Бях обсебена от тази тема в продължение на години. Четох книги, абонирах се за списания, прерових библиотеките. Дори слушах радио предавания с участието на предишни победители, които, макар и яки физически, си бяха доста тъпи. Просто исках да ти кажа, че каквото и да научиш през следващите няколко дни, аз вече го знам. Знам го от години.

— Ще го имам предвид — казвам без идея накъде води този разговор. Но тя не лъже. Членува във всички възможни организации и клубове в училище, свързани с хепъри.

— Слушай. Това е обществена тайна. Повечето тук са наясно с това, но ти май не си, така че нека те посветя. Тайната е в съюзяването. Победителят винаги е от най-силния съюз. Доказано е в предишния лов, а и в другите преди него. Ако имаш добър екип, постигаш добри резултати. Просто е.

— Защо не се съюзиш с някого от останалите ловци? Всички знаят, че първичната сила и атлетичните умения са най-силните качества при лова. А другите ловци са по-силни съперници от мен в това отношение. Двамата колежани например: те са спортни натури и демонстрират добри физически данни. Дори и предпазливият старец е по-добър ловец от мен; може и да няма много сили, но компенсира с хитрост. Ами жената — май и тя се справя добре. Има и двете качества: едновременно е лукава и доста сръчна. Бихте си паснали добре.

— Всичко се основава на доверието. Само на теб мога да се доверя тук.

— Добре, довери ми се за това. С мен ще загубиш.

— Защо не искаш дори да опиташ?

— Разбира се, че искам! Искам тези хепъри колкото и всички останали. Обаче съм реалист.

— Слушай — казва тя и слага ръка на гърдите ми, за да замълча. — Можеш да действаш сам, без да имаш никакъв шанс, или да бъдем екип, тогава може би ще имаме шанс. Но ти се впускаш в това без никакъв план и накрая ще останеш с празни ръце.

Права е, но не по начина, по който си мисли. Защото знам по-добре от всеки друг, че без стратегия ще загубя. И то не само лова. Ще загубя живота си. Без стратегия ловът ще покаже какъв съм всъщност.

Имам план и той е прост: да оцелея. Това е. В следващите няколко нощи ще се скатавам, без да привличам внимание. А в нощта преди лова ще симулирам травма. Счупен крак. Всъщност няма да стане само със симулиране — ще трябва наистина да си счупя крака. Ще вдигна голяма врява за лошия късмет, заради който няма да мога да участвам в лова. Ще се дърпам, ще ритам и ще се тръшкам пред служителите, докато останалите ловци се отдалечат, а аз лежа в леглото с гипсиран крак. Така че тя е права: нужен ми е план. И вече имам такъв. Но в него не влиза отборна игра с нея.

— Виж, разбирам. Но… сам се справям по-добре.

Струва ми се, че виждам проблясване в очите й, сякаш нещо се пречупва.

— Защо продължаваш да се държиш така с мен?

— Как?

— Отхвърляш ме. През всичките тези години.

— За какво говориш? Дори не се познаваме толкова добре.

— И каква е причината? — пита тя и се отправя напред към групата, бризът развява косата й.

Противно на здравия разум ускорявам крачка, за да я настигна.

— Чакай, чуй ме.

Тя се обръща към мен, но не спира.

— Трябва да поговорим. Права си.

— Добре — отговаря тя след малко, — но не тук. Има твърде много любопитни очи и уши. Да спрем пред библиотеката.

Придружителите ни не са особено доволни от това.

— Не са позволени отклонения от протокола — декламират и двамата почти едновременно.

Не им обръщаме внимание; когато групата минава покрай библиотеката, ние се отделяме и влизаме през входната врата. Придружителите ни вървят намусено подире ни. Знаят, че не могат да направят почти нищо, за да ни спрат.

Минаваме през фоайето и спираме до гишето за раздаване на книги и материали. Придружителите застават до нас. Взираме се едни в други.

— Е — казвам на Ашли Джун след дълга пауза, — малко е неловко.

Тя навежда главата си към мен с особен блясък в очите.

— Разведи ме наоколо — казва и стрелва придружителите със студен поглед. — Насаме. — Минава покрай масите и столовете към главната зала и разглежда подредбата и мебелите. — Значи това е курортът Шангрила, за който толкова се приказва — изрича, стъпила върху износения килим на цветя по средата на обширното помещение.

— Как стана така? — питам — Преди няколко часа всички описваха мястото като самотен зандан, а сега се превръща в курорт? Всъщност бих предпочел да съм в главната сграда — лъжа аз и се приближавам до нея. Придружителите за щастие не ни следват.

— Повярвай ми, не е така. Постоянните препирни, оплакванията, тази дребнавост, дебненето… и говоря само за служителите. Твърде потискащо е. Не бих имала нищо против да се махна оттам. И от постоянните въпроси.

— Въпроси?

— За теб. Хората се чудят защо си настанен отделно, защо получаваш специално първокласно отношение. А след като знаят, че учим в едно училище, предполагат, че те познавам добре. Не спират да ме обстрелват с въпроси за теб. Какъв си, за миналото ти, дали си умен, до втръсване.

— А ти какво им казваш?

Погледът й среща моя, първо със сериозно изражение, а после с изненадваща нежност. Тръгва към френските прозорци, най-отдалеченото от придружителите място, и ми кимва да се приближа. Заставам до нея при прозорците. Сега, достатъчно далеч от придружителите, сме само двамата, облени от сребристия блясък на луната. По-малко сковани сме, дишаме по-леко.

— Казвам им каквото знам — отговаря, загледана през прозореца, и се извръща към мен. Очите й, окъпани от лунната светлина, са лъчисти, с ясно очертани и бистри ириси. — А то не е много. Казвам им, че си малко загадъчен, че си самотник и държиш да останеш такъв. Че си невероятно умен, въпреки че се опитваш да го криеш. Как въпреки че всички момичета те заглеждат, не излизаш с никоя от тях. Питат дали някога сме били заедно, а аз им казвам, че не.

Поглеждам я бързо. Тя среща погледа ми с някакво тихо отчаяние, сякаш се страхува да не се отдръпна твърде бързо. Нещо започва да витае във въздуха. Не мога да го обясня по друг начин, освен че осезателно се усеща едновременно гореща възбуда и успокояваща мекота.

— Ще ми се да можех да им кажа нещо повече — прошепва тя. — Ще ми се да те познавах по-добре. — Тя се обляга на прозореца, сякаш внезапно я е налегнала умора.

Точно това отпускане, като че се предава, кара нещо у мен да се пречупи като парче лед през първия пролетен ден. Бледата й, огряна от луната кожа блести като алабастър; внезапно ме обзема силно желание да прокарам длани по ръцете й и да усетя хладната й гладка плът.

Взираме се навън в продължение на няколко минути. Нищо не помръдва. Лунен лъч пада върху далечния купол и той заискрява като скъпоценен камък.

— Защо чак сега разговаряме за пръв път? — Тя вдига ръка и прибира кичур коса зад ухото си. — Винаги съм искала да го направим, знаеш това. Мисля си за стотиците възможности, които сме пропуснали.

Продължавам да гледам навън, не мога да срещна погледа й. Сърцето ми обаче бие по-бързо и силно от дълго време насам.

— Чаках те в онази дъждовна нощ — казва с едва доловим глас. — Почти час пред главния вход. Съвсем се намокрих. Какво направи, през задната врата на училището ли се измъкна? Беше преди няколко години, но все пак… забравил ли си?

Втренчвам се в планините на изток, нямам смелост да я погледна. Искам да й кажа, че не съм забравил; че не минава и седмица, без да си представям, че съм взел друго решение. Че съм излязъл от класната стая, след като звънецът е бил, отишъл съм при нея пред главния вход и съм я изпратил до вкъщи, дъждът се е стичал по панталоните ми и сме джапали в локвите, хванали заедно чадъра над главите си, безсмислен при силния дъжд, но това, че сме мокри, не ни е притеснявало.

Ала вместо да говоря с нея, чувам гласа на баща си. „Никога не забравяй кой си.“ За пръв път осъзнавам какво е имал предвид. Беше друг начин да се каже „Никога не забравяй кои са те“.

Не казвам нищо, само се взирам в звездите, светещи жалко и самотно. Събрани толкова наблизо една до друга, блясъкът им се докосва, застъпва се; близостта им обаче е твърде измамна, те са разделени от хиляди милиони светлинни години празнина.

— Не съм сигурен… че разбирам за какво говориш. Съжалявам.

Тя не отговаря веднага. После извръща бързо глава настрани и кестенявата коса покрива лицето й.

— Тази вечер е много светла — продумва с пресекващ глас и слага чифт големи овални лунни очила. — Мразя пълнолунието.

— Да се дръпнем от прозорците — предлагам и се отместваме обратно към килима, където придружителите могат да ни чуват.

Стоим неловко един срещу друг. Моят придружител пристъпва напред.

— Трябва да се върнем при групата. Време е за вечеря.

На вечеря у повечето от нас се усеща умора. Подхващаме само посредствени разговори, нищо общо с бърборенето на обяд. Притеснявам се за миризмата си и тайно подушвам мишниците си от време на време. Храня се бързо, загрижен от близостта си с останалите. Върлината сяда до мен и потрепва от време на време. Не казва нищо, но на няколко пъти ноздрите му се разширяват към мен.

Ашли Джун сяда от другата ми страна. Усещам всяко нейно движение: как приближава лакътя си до моя, вземането и оставянето на приборите, люшването на косата й, когато я хваща на опашка, за да не се топи в чашата за кръвта. Най-силно усещам мълчанието й. Щом я погледна, ме изпълва копнеж. Трябва да се махна от нея, за да не усети миризмата ми.

По средата на вечерята съм ужасно притеснен от миризмата си. Колкото повече се тревожа, толкова по-силно започвам да я излъчвам. Трябва да се измъкна тихо и бързо. Ставам; всички погледи на масата мигновено се приковават в мен. Отдалечавам се от масата, оглеждам се за придружителя си, който седи на масата си някъде в мрака. Появява се след малко откъм гърба ми.

— Всичко наред ли е?

— Да. Ще тръгвам към стаята си. Притеснява ме изгревът.

Той поглежда часовника си.

— Има още цял час.

— И все пак съм малко загрижен. Не искам да рискувам да се окажа навън по изгрев.

Всички на масата гледат към нас.

— Уверявам ви, никога не бъркаме часа на изгрева и залеза — казва той.

Навеждам поглед, осъзнавам, че дори не е нужно да се преструвам на уморен. Изтощен съм до смърт.

— Ако не е предвидено още нещо за вечерта, смятам да се оттегля рано. Чувствам се уморен.

Усещам, че се е втренчил, в мен и се опитва да разбере.

— Ами храната… ще бъдат поднесени още редица сочни ястия.

Разбирам какво става.

— Знаеш ли, не е нужно да ме придружаваш. Остани и хапни. Нахрани се. Сериозно. Знам как да стигна. Два етажа надолу, наляво по коридора, надясно, пак вляво и излизам през двойната врата с герба на Института.

— И не искате да останете за десерта?

— Не, достатъчно ми е, благодаря.

— Но предстои да поднесат най-отбраните и кървави меса!

— Просто съм уморен. Наистина не е нужно да се тревожиш за мен.

— Сигурен ли сте, че можете сам да намерите обратния път?

— Напълно.

Тръгвам, преди да е успял да възрази. На излизане поглеждам бързо към масата.

Би трябвало всички да ядат, да не забелязват разговора ми с придружителя, да се тъпчат. Вместо това те ме гледат объркани. Не, повече от объркани са. Шашардисани, а това е чувство, което се загнездва в умовете на хората и те не спират да се чудят.

— Глупак, глупак, глупак — мърморя на себе си надолу по стълбите. Идиот, идиот, идиот, укорявам се наум, докато вървя по коридора. — Малоумник, малоумник, малоумник — избъбрям, щом отварям двойната врата и излизам навън. После гласът на баща ми прозвучава в съзнанието ми: „Не прави нищо необичайно, нищо, което ще те отличи от тълпата. Гледай да не привличаш внимание.“

Дори когато стигам до вратата на библиотеката, не спирам да се ядосвам на себе си: нещастник, глупак, безумец, кретен.

Щом влизам вътре, обхождам пътеките, задните помещения, ъглите, проверявам всеки сантиметър. Безполезно. В библиотеката няма нищо, което да става за пиене, нито капка. В тоалетната, както във всички бани, има само стойки за хартия. Вече съм сериозно притеснен. Далече от запасите ми вкъщи, от всичките ми пособия за изплъзване — бръсначките ми, шишетата с вода, дезодорантите, четките за зъби, пили за нокти… Положението бързо се влошава. Заради липсата на вода главата ми започва да се замайва. Не мога да се съсредоточа. Върху нищо. Мислите ми са замъглени. Чувствам бодежи. Имам главоболие.

Вдигам ръка. Подушвам мишницата си. Ето. Вече дори аз усещам миризмата. Щом аз мога, могат и те. Не се учудвам, че Върлината и Бабаита бяха толкова разсеяни на вечеря.

Не знам дали някой ме подозира. Може Върлината и Бабаита да са подушили нещо на масата, но мисля, че още не са го свързали с мен. Утре обаче ще воня зверски.

Тръгвам към коженото канапе и се тръсвам на него. Главата ми още пулсира и се мае. Навън започва да се развиделява. Щорите скоро ще се затворят.

Покривам лицето си с ръка, не ми се мисли за това, но знам, че трябва да приема реалността. Планът ми работеше до скоро: не се набивай на очи по време на обучението, счупи си крака точно преди лова. Сега обаче нещата се променят. С апетитната миризма, която излъчва тялото ми, и сухият и грапав като едра шкурка език няма да доживея до лова след четири нощи. Или ще умра от жажда, или ще бъда дивашки разкъсан. По-вероятно второто.

Легнал на канапето, вдървен от тревога, започвам да се унасям. Прилича повече на пропадане в дълбок каньон, отколкото на сън.

Будя се от жажда. Кашлям: хиляди тресчици пронизват пресъхналото ми гърло.

Бавно отмествам ръката от лицето си. Библиотеката е тъмна: щорите са се затворили. Има нещо странно. Още мога да различавам мебелите в библиотеката. Сякаш е запалена свещ.

Невъзможно. Завъртам се и бързо се разсънвам. Виждам светлина.

Ето я. Сноп слънчеви лъчи се процежда от дупка в щорите зад мен. Лъчите минават покрай ухото ми и стигат чак до отсрещната стена на библиотеката. Снопът светлина е пронизващ, прилича на лазер, сякаш има физическо тегло. Не го бях забелязал вчера. Все пак бях в другата част на библиотеката и спах дълбоко през целия ден.

Приближавам се до щорите. Неуверено протягам ръка към дупката. Отчасти очаквам ръката ми да изсъхне от светлината. Усещам само лека топлина. Дупката в щорите е идеално кръгла, със заоблени ръбове. Много странно. Това не може да е случайно или да е от остаряването на сградата. Тази дупка е нарочно направена — пробита — в щора от закалена стомана с дебелина пет сантиметра. За какво? И от кого?

От лудия учен. Не е трудно да стигна до този извод; никой друг не е живял тук. Но защо би го направил? Такъв сноп светлина не само би попречил на съня на хората, но и сериозно би увредил зрението и стомаха им. Няма логика.

А може би ученият няма нищо общо с това. Може дупката да е пробита от служителите след изчезването му. Но защо? И щом са знаели, че ще ме настанят тук, щяха да я затворят, преди да пристигна. Отново не намирам логика.

Тогава ми хрумва една мисъл, смразявам се.

Поклащам глава, за да я прогоня. Тя обаче се е загнездила в съзнанието ми. И колкото повече мисля за това, толкова по-вероятно започва да ми се струва.

Някой е пробил дупката. Тази нощ.

За да ме провери. Да ме изкара наяве.

За да разбере дали съм хепър.

В това има логика. Тази нощ немитото ми тяло, излъчващо миризма, е събудило подозрение. Но са необходими доказателства, преди да ме обвинят. Тайното пропускане на слънчева светлина през деня е идеално средство. Тайно и изобличаващо. Сноп светлина, твърде малък, за да събуди хепър, но достатъчен, за да разтърси нормалните хора и да ги принуди да се скрият в другия край на библиотеката и да настояват за нова стая още щом се смрачи. Идеалният тест.

Тръгвам по пътеките и се опитвам да пропъдя страха. Прокарвам пръсти по прашните кожени корици. Осъзнавам, че пропускам нещо. Единствените хора, които може да ме подозират, са тези около мен. Ловците и придружителите. Но те бяха с мен през цялата нощ; не бях ги изпускал от поглед. Никой не би могъл да се измъкне и да пробие дупка в дебела пет сантиметра закалена стомана.

Тръгвам отново към дупката и я разглеждам по-отблизо. Ръбовете са потъмнели, не са остри и лъскави, както ако дупката беше пробита скоро. Навеждам се да огледам за стружки. Нищо. Дупката не е нова.

Това ме поставя в неприятна ситуация. Ако се оплача, служителите ще дойдат да погледнат, преди да запълнят дупката. Обаче така ще предизвикам въпроси за това как съм спал първия ден — защо не съм се оплакал още тогава? От друга страна, ако не кажа нищо, а това се окаже капан, с мен е свършено.

Тогава нещо прещраква в главата ми. Може би снопът светлина е страничен ефект от нещо по-важно. Може би точно дупката, а не лъчът е ключът към загадката.

Надничам в дупката по-внимателно, като обръщам внимание на всяка драскотина близо до нея, височината й, малкия й диаметър.

Разбира се. Размерът е идеален.

За надничане.

Но когато поглеждам през нея — светлината навън е ослепителна, — не виждам нищо. Единствено спокойната еднообразна Необятност, простираща се безкрайна пред погледа ми, и парещото слънце, което й придава белота. Дори куполът не е в полезрението ми. Прахоляк, пясък и светлина. Само това. Няма нищо за гледане.

През следващия час крача напред-назад, изучавам снопа светлина, надничам през дупката. Безполезно. Не мога да измисля нищо. Това, което ме тормози, е усещането, че съм съвсем близо, че едва ли не стоя пред отговора. Накрая сядам с изнурени и болезнени стъпала. Затварям очи, за да се съсредоточа. Когато ги отварям след няколко часа, снопа лъчи го няма, щорите са отворени и някой тропа по вратата. Смрачило се е.