Ловът

Институтът за хепъри

Пътуването е дълго. Дори лимузината става неудобна след няколко часа клатушкане — не е пригодена за пътуване на такива големи разстояния. Дългите пътувания са истинска рядкост: появата на смъртоносното слънце на всеки дванайсет часа ги ограничава. Ако не беше слънцето, можеха да се пропътуват много по-дълги разстояния и вероятно механичните двигатели отдавна биха заменили конете. Ала в свят, където важи поговорката „Смъртта ни набелязва всеки ден“, конете напълно удовлетворяват нуждите от кратки преходи.

Никой не проговаря, докато пътуваме през предградията по все по-неравните пътища, които накрая преминават в пустинен пясък. Накрая след около пет часа спираме пред мрачна правителствена сграда. Слизам, краката ми са вдървени и треперещи. Пустинният вятър духа през мрачното поле, хладен и свеж, преминава през косата ми.

Трябва да тръгваме.

Водят ни към сивата сграда, обувките на длъжностните лица вдигат прахоляк. Има още няколко коли, спрели встрани, конете са вързани, но още са оживени след пътя, ноздрите им са влажни и разширени от напрежение, от телата им се излъчва топлина. Бързо преброявам колите: още пет са, освен тази, с която пристигнахме с Ашли Джун. Значи има седем печеливши от лотарията.

Нищо в простия сив външен вид на сградата не подсказва за разкошния интериор. Мраморни подове блестят в абаносовите нюанси на стария свят с видими жилки в текстурата им. До невероятно високите тавани, обиколени от гипсов корниз с изрисувани палмови листа, се издигат йонийски колони с извивки в горния и долния край.

Зашеметяващ лабиринт от коридори и стълбища те кара да загубиш ориентация. Движим се в колона по един, има няколко длъжностни лица пред нас, още няколко ни следват, обувките ни потропват по мраморния под, а покрай стените има живачни лампи. Ашли Джун върви точно пред мен, на една ръка разстояние. Косата й прилича на огнен пламък, показва пътя.

Коридорът води до огромна двойна врата със сребърен обков, разположена между две коринтски колони. Точно преди да стигнем до нея обаче, главното длъжностно лице завива към една врата вляво. След секунда вратата се отваря.

Залата прилича на пещера и е тъмна. В средата има няколко стола с извити облегалки и кадифена тапицерия, разположени като цифрите на часовника. Само два от столовете са свободни. Отвеждат Ашли Джун до единия от тях. Мен ме водят до съседния и аз сядам. Длъжностните лица заемат местата си на няколко метра зад нас и остават в готовност.

Седем от нас седят в мрачната сивота, сложили ръце на коленете си и загледани право напред, върховете на кучешките ни зъби леко се показват. Ловците. Абсолютно неподвижни сме, сякаш всички молекули във въздуха са залепени една за друга и приковават всяко нещо на мястото му.

Жена длъжностно лице ни изненадва с появата си. Вместо да е облечена с униформа, тя носи рокля на цветя, дългите й ръкави са украсени с щампи на глухарчета и рози. Тя се носи грациозно от тъмния край на залата към средата на кръга, където от пода бавно се издига стол с висока облегалка. Държането й на доморасла богиня е по-скоро женствено, отколкото военно. Сяда елегантно на стола, който продължава бавно да се върти нагоре. След като се завърта в пълен кръг, тя среща погледа на всеки един, наблюдава ни изпитателно, но приветливо. Когато среща моя поглед, дружелюбието й ме гали като лъчите на летен залез.

Заговаря, гласът й е нежен и ясен.

— Поздравления към всички вас. Вие получихте рядка и прекрасна възможност да вземете участие в нещо, за което останалите само могат да мечтаят. — Тя спира и наостря уши. — Впоследствие всички ще разпитват за лова, ще бъдете преследвани от медиите, особено онзи от вас, който улови най-много хепъри.

Тя се завърта леко на стъпалата си и роклята се издува около краката й.

— Дотогава сме подготвили за вас редица занимания. Ще имате много за разказване. През следващите няколко нощи ще бъдете ангажирани от спускането на нощта до зазоряване. Може да се поизнервите при всички тези мисли за лова в продължение на пет нощи. Разбирам това. — Няколко глави се отмятат назад едва забележимо. Тя прави пауза и продължава с по-сериозен тон: — Искам да подчертая колко е важно през следващите няколко нощи да останете концентрирани по отношение на обучението. Придобийте нужните умения, попийте съветите, които ви даваме. Това не са обикновени хепъри, онези, за които сте чели или са ви разказвали. Тези хепъри са различни, специални: обучени са на ловкост, умеят да бягат и ако се наложи, да отвърнат на удара. Едва през последните месеци ги снабдихме с оръжия — примитивни пособия като копия и кинжали, — но ще се изненадате колко умело започнаха да си служат с тях.

Затова не губете концентрация. Ако започнете да бленувате твърде много за кръвта им, за вкуса на топлото им месо, за туптящото им сърце в ноктите си, за кожата на врата им, която ще разкъсате с кучешките си зъби… — Очите й се изцъклят при тези думи. — За вкуса на първата струя от бликналата кръв… — Тя поклаща глава и погледът й се избистря. — Точно това трябва да избягвате. Съсредоточете се върху обучението, за да получите по-голям шанс да победите. И запомнете: обучението ви не се свежда само до лова на хепъри, а и до победата над останалите ловци. При предишния лов забелязахме, че един от ловците се изявява най-силно и точно той поглъща повечето, ако не и всички хепъри. Навън, в пустинята, няма дух на общност, няма разпределение на благата. Ако уловите хепър, последното, което ще искате, ще е да поделите плячката. Не, неизбежно ще се окажете зажаднели за невероятното изобилие пред себе си. Вие искате да сте точно този ловец, искате да сте победителят. Затова учете усърдно, фокусирайте се. Бързият обира лаврите.

Лицето й се озарява в цветовете на дъгата.

— Сега ще бъдете заведени в стаите си. Починете си добре, защото утре всичко започва. Богата закуска, а след това обиколка на комплекса. Ще видите тренировъчните полета, оръжейната, контролния център, зоната за почивка, трапезарията. За финал, в края на нощта ще ви заведем до… селото на хепърите.

Длъжностните лица приближават към периферията на кръга и застават до всеки ловец. Този до мен прилича на мрачна сива статуя. Държи пакет.

— Добре — казва жената, още седнала в средата, докато бавно се върти, — вземете пакета. Прочетете го, щом се върнете в стаите си. Очаква ви дълга и вълнуваща нощ. Починете добре през деня. Пригответе се рано.

Изправя се и изчезва в тъмнината. Ние също ставаме и тръгваме след придружителите си. Кръгът се разпада, когато бързо се разпръсваме. Повеждат ни през различни коридори и врати и столовете остават подредени като цифрите на спрял часовник без стрелки.

Моят придружител ме повежда безцеремонно по някакъв коридор, изкачваме стълби и продължаваме по друг коридор, а после по други стълби, при което той не отронва и дума. Извървяваме още един коридор, слабо осветен от свещ, и се озоваваме пред голяма врата. Придружителят спира и се обръща към мен.

— Беше ми наредено да поднеса извинение от името на Института за хепъри. Заради броя на печелившите от лотарията и несъответстващия брой на стаите тук, един от вас трябва да бъде настанен при… различни условия. Трябваше да избираме сред най-младите — това сте вие и съученичката ви, — а кавалерството предполага последната спалня в главната сграда да бъде предложена на момичето. Вашата стая е в малка сграда наблизо. За съжаление до нея може да се стигне само като се излезе навън. Под открито небе.

После, преди да успея да кажа нещо, бута вратата и излиза. Просторът на нощното небе — под него се простира пустинята — леко ме изненадва. Звездите, блестящи сребристи точици, са пръснати като разсипана сол. Придружителят ми тихо промърморва някаква ругатня и надява тъмни очила. Луната е надвиснала точно над планините на изток; прилича на сърп и кривата й усмивка отразява насладата, която изпитвам, че съм навън. Всъщност съм доволен, че съм отделно от другите, а не в главната сграда.

Вървим по настлана с тухли алея, която води до малка едноетажна постройка в далечината.

— За какво казахте, че е предназначено това място?

— Преустроено е — отговаря той, без да ме погледне. — Преди беше малка библиотека. Ние обаче я подредихме за вас като удобно жилище. Не е по-лошо от тези на останалите.

Хвърлям бърз поглед назад към главния корпус. По фасадата му има няколко живачни лампи. Иначе сградата е абсолютно тъмна.

— Вижте — обръща се към мен придружителят ми, — знам, че се чудите как не успяхме да ви сместим в главната сграда. В нея има повече свободни стаи от космите на хепър. И аз самият се чудех. Но правя това, което ми е наредено. Редно е и вие да го сторите. Освен това има предимство, че сте настанен тук.

Чакам да продължи. Той обаче само поклаща глава.

— Като стигнем. Не сега. Ще ви хареса, честно. И, разбира се, ще искате да ви покажа как действа, нали?

Всяка тухла от алеята искри в наситено червено, прилича на прозрачна кутия, пълна с прясна кръв.

— Тази алея беше настлана преди два дни — казва той, — за да може ходенето ви да е малко по-приятно. — Прави пауза за повече драматизъм и продължава: — Няма да познаете от кого.

— Нямам представа.

Обръща се и за пръв път ме поглежда.

— Хепъри.

Едва се сдържам да не се ококоря.

— Не може да бъде — казвам и извъртам главата си леко встрани. Щрак.

— Самата истина — отвръща той. — Караме ги да работят. През деня, естествено. Нашите работеха нощни смени. Щом стана ясно, че няма да са готови навреме, хванахме хепърите да помагат. Работиха два дни. Възнаградихме ги с допълнителна храна. Тия са готови на всичко за храна.

— Кой ги надзираваше? Кой би могъл… оставили сте ги да обикалят свободно?

Придружителят ми само клати глава, а погледът му сякаш казва „Имаш още много да учиш, хлапе“.

Отваря входната врата и влиза. Вътре е изненадващо широко и просторно. Преустройството от библиотека в стая за гости не е пълно. Всъщност още е библиотека и единствената промяна е, че на тавана е закачена стойка за спане. Иначе библиотеката изглежда непокътната: рафтовете са пълни с книги, стари пожълтели вестници в разделени на прегради полици от черешово дърво, а масите за четене са разположени на равни отстояния. От всичко лъха на мухъл.

— Ето тази стойка за спане — казва той и вдига поглед. — Вчера беше монтирана.

— От хепъри?

Поклаща глава.

— Не, нея ние я сложихме. Хепърите не биха влезли вътре за нищо на света. Прекалено много се страхуват да не ги затворят. Те са тъпи, но не са глупави, разбирате ли ме?

Той ме развежда наоколо с главоломна скорост, показва ми каталожния сектор, ключовете за живачните лампи, вградения гардероб, пълен с дрехи за мен, обяснява ми как щорите се затварят автоматично от светлинни сензори.

— Щорите са абсолютно безшумни — уверява ме, — няма да ви будят.

Говори бързо. Ясно е, че си е намислил нещо.

— Искате ли да опитате спалната стойка? Нека пробваме, за да сме сигурни, че всичко е наред.

— Сигурен съм, че е наред, не съм придирчив.

— Добре — казва той. — Сега ме последвайте, това ще ви хареса.

Повежда ме по тясна пътека, стъпките му са бързи и нетърпеливи, после завива рязко към задната част на библиотеката. На едно бюро до малък квадратен прозорец има бинокъл. Взима го и се взира през прозореца, устата му е отворена, чува се как в нея клокочи слюнка.

— Показвам ви как да ползвате бинокъла само защото вие ме помолихте. Просто изпълнявам молбата ви — започва да нарежда заучено, като настройва образа с показалец. — Само защото вие поискахте.

— Хей — казвам, — нека погледна.

Не реагира, само се взира напрегнато през бинокъла. Веждите му са извити като крила на орел.

— Можете да регулирате приближението, като движите този диск — мърмори той. — Нагоре-надолу, нагоре-надолу, нагоре… — Гласът му заглъхва.

— Хей — повтарям по-силно.

— А от тази страна се настройва фокусът — мърмори и кльощавият му пръст се плъзга по диска. — Нека да ви обясня как работи. Нали попитахте. Сложно е и трябва да обясня внимателно. Може да отнеме известно време.

Накрая грабвам бинокъла от ръцете му.

Той хваща ръката ми над китката. Не виждам как става това, движи се много бързо. Ноктите му драскат кожата ми и в един ужасен миг ми прималява от опасението, че могат да я пробият и да ми потече кръв. Разбира се, веднага ме пуска, дори отстъпва назад. Погледът му все още е изцъклен и отнесен, но бързо се избистря.

На китката ми има три драскотини от ноктите му, опасно дълбоки. Няма кръв обаче.

— Извинете ме — казва той.

— Няма нищо. — Крия ръката си зад гърба и опипвам драскотините с другата си ръка. Засега не са влажни: още няма кръв. Ако беше потекла, вече да ме е нападнал.

— Показах ли ви достатъчно добре? — Тонът му е умолителен. — Сега разбрахте ли как да използвате бинокъла?

— Мисля да го пробвам.

— Може би ако ви покажа още веднъж…

— Не. Ще се справя. — Продължавам да крия бинокъла зад гърба си и поглеждам навън. Полумесецът на луната свети зад завеса от облаци, слабата й болнава светлина преминава през тях. — За какво точно да гледам?

Не отговаря, затова се извръщам към него. За миг очите му отново се замъгляват. Лигата, която не е избърсал, става по-плътна и потича по брадичката му.

— Хепъри — прошепва.

Не искам да се мотае зад мен и да ме тормози за нова „демонстрация“, затова изчаквам, докато си тръгне. Взимам бинокъла и съм изпълнен с необяснима боязън, но и с вълнение в същото време. Никога не съм зървал друг хепър, освен членовете на семейството ми.

В началото не ми е много ясно накъде да гледам. Тогава лунната светлина се процежда през една пролука в облаците и осветява отрязък земя. Въртя бинокъла бавно, търся: тук-там се появява кактус, голям камък, нищо…

В далечината има малка, едва забележима група кирпичени колиби. Селото на хепърите. По мои догадки е на около километър и половина. Има някакво езеро в средата — изкуствено, без съмнение; в този район не може да има естествен воден басейн. Нищо не помръдва. Колибите от кал се сливат с пустинята.

Тогава виждам нещо.

Луната проблясва над примитивните постройки и светлината се отразява. В този момент осъзнавам: над тях има прозрачен купол. Издига се над колибите на около четирийсет и пет метра във връхната си точка. Периметърът му огражда цялото село.

Разбира се, сега нещата добиват смисъл.

Без купола хепърите са достъпни за всеки. Кой би спрял хората да нападнат колибите от кал през нощта, когато хепърите са заспали и незащитени? Кой би могъл да се въздържи от лакомството, ако не са напълно запечатани? Не биха оцелели и една нощ без защитата на купола.

Засилвам увеличението на картината и търся признак на живот. Нищо обаче не помръдва. Тази вечер няма да успея да ги видя.

И ето че от една колиба излиза хепър.

Въпреки бинокъла не различавам почти нищо. Слаба фигура се приближава до езерото, жена. Май държи някаква кофа. Щом стига до брега на езерото, навежда се и пълни кофата. Въртя диска, докато настроя фокуса идеално. Тогава я разпознавам: това е жената хепър от телевизията, онази, която изтегли последното число от лотарията.

Гледам я как се изправя и отпива вода от събраните си шепи. С гръб към мен е, взира се в планините на изток. Дълго не помръдва. После се навежда напред, събира ръце и отпива отново. Това обикновено движение е изпълнено с грациозност и увереност. Изведнъж се извръща към мен; отскачам назад. Може би е уловила отражението от лещите на бинокъла. Само че гледа покрай мен, към института. Давам увеличение върху лицето. Тези очи, помня ги от по-рано същата нощ, от екрана на чина си, кафяви като стъблото на отсечено погрешка дърво.

След малко се обръща и изчезва в колиба от кал.