Епохата на Желанието


Когато горящият човек слезе по стъпалата на лабораториите „Хюм“, полицейската кола – сигурно Уелс или Данс бяха включили алармата – влетя през портала и се устреми към сградата. Докато мъжът се отдалечаваше тичешком от вратата, патрулката спря с писък на гуми и изсипа човешкия си товар. Изтощен от бягството си, той също спря и изчака в сенките, убеден, че полицаите ще го видят. Но те изчезнаха през летящата врата, без да погледнат към него. „Горя ли изобщо?“, запита се мъжът. Дали този ужасен спектакъл – покръстената му с ярък пламък плът, която гори, но не изгаря – не беше халюцинация, която виждаше само той? И ако беше така, дали не си е въобразил събитията в лабораторията? Може би не е извършил престъпленията, от които бягаше?

Мъжът сведе очи към тялото си. По голите участъци от кожата му все още пълзяха синкави пламъци, но малко по малко изчезваха. „Ще угасна като забравен лагерен огън“, осъзна той. Усещанията, които го бяха изпълвали – толкова интензивни и обсебващи, че болката граничеше с удоволствие, – вече напускаха нервните му окончания, заместени от приятна безчувственост. Съблечено от огъня, тялото му изглеждаше жалко и окаяно. Кожата му приличаше на карта от червени драскотини, дрехите му висяха на парцали, а ръцете му лепнеха от съсирваща се кръв – чужда кръв, не неговата. Нямаше как да отрече очевидното. Беше извършил онези неща и в момента ченгетата навярно се взираха в ужасните му деяния.

Той се измъкна предпазливо от скривалището си и тръгна по алеята, като се оглеждаше за двамата полицаи. Никой не се появи. Павираната улица зад портала беше пуста. Мъжът се затича. Беше изминал само няколко метра, когато алармата в сградата зад гърба му внезапно замлъкна. Тишината беше толкова оглушителна, че накара ушите му да зазвънят. После я замени обезпокоителният шум на пожара – съзаклятническото мърморене на живи въглени – достатъчно далечно, за да не се паникьоса, и все пак отчетливо като собственото му сърцебиене.

Мъжът продължи да тича с накуцване, за да се отдалечи от престъпленията си. Но колкото и бързо да бягаше, горещината го следваше – тлееше в дълбините на корема му и с всяка отчаяна крачка заплашваше да го подпали отново.


* * *

На Дули му трябваха няколко секунди, за да разбере какво представлява какофонията на горния етаж, която чу, когато Макбрайд изключи алармата. Беше пронизителното врещене на маймуни и идваше от една от многобройните стаи в дъното на коридора от дясната му страна.

– Върджил – извика той надолу по стълбите, – ела тук.

После тръгна към източника на врявата, без да дочака партньора си. По средата на коридора миризмата на статично електричество и нови килими се смени с острия мирис на урина, дезинфектант и гнили плодове. Дули забави крачка. Не му харесваше тази воня, както не му се нравеше и истерията в маймунските гласове. Но Макбрайд се бавеше и след кратко колебание любопитството на мъжа надделя над тревогата му. Положил ръка върху полицейската си палка, той се приближи до отворената врата и влезе в стаята. Появата му предизвика нова вълна на бяс сред животните – може би дузина макаци резус. Те се замятаха из клетките си, като правеха салта, пищяха и ръмжаха сърдито през телените мрежи. Вълнението им беше заразно и Дули усети, че започва да се поти.

– Има ли някой? – извика той.

Единственият отговор, който получи, дойде от затворниците: още истерия и дрънчене на клетки. Дули се загледа в тях. Те отговориха на погледа му, като оголиха зъби – беше трудно да се каже дали жестът е заплашителен, или приветствен, а и полицаят не изгаряше от желание да разбере. Като внимаваше да не се доближава прекалено до наредените върху плота клетки, той тръгна напред, за да огледа остатъка от лабораторията.

– Тъкмо се чудех каква е тази смрад – отбеляза Макбрайд, когато влезе в помещението.

– Просто животни.

– Никога ли не мият това проклето място? Мизерници.

– Нещо на долния етаж?

– Нищо – отговори Макбрайд и се приближи до клетките, като предизвика още акробатика сред маймуните. – Само алармата.

– И тук няма нищо – рече Дули.

Канеше се да добави „Не го прави“, но закъсня – партньорът му мушна пръст в най-близката клетка и обитателят й го захапа. Макбрайд издърпа пръста си и удари гневно с юмрук по телената мрежа. Макакът изпищя и се замята в безумно фанданго9, като едва не събори клетката на пода.


9 Испански танц. – Б. пр.


– Трябва да се ваксинираш против тетанус – предупреди го Дули.

– Мамка му! – изруга Макбрайд. – Какъв им е проблемът на тези копеленца?

– Може би не обичат непознати.

– Направо са откачили. – Той засмука пръста си и после се изплю. – Виж ги само.

Партньорът му не отговори.

– Виж ги – повтори Макбрайд.

– Ела – каза тихо Дули.

– Какво има?

– Просто ела.

Макбрайд отмести очи от клетките и погледна към Дули, който беше спрял да разглежда безпорядъка върху работните маси и се взираше в пода с отвратена физиономия. Раненият полицай престана да си смуче пръста и тръгна към него.

– Там долу – промърмори Дули.

На протрития под до краката му лежеше бежова дамска обувка, а под съседния плот – нейната собственичка. Неудобната й поза подсказваше, че е била скрита там от убиеца или е пропълзяла отдолу, за да избяга от него.

– Мъртва ли е? – попита Макбрайд.

– Не виждаш ли, че е разпорена, за бога?

– Трябва да проверим за признаци на живот – напомни му Макбрайд.

Дули не помръдна, затова той клекна пред жертвата и сложи пръсти върху изкривения й под неестествен ъгъл врат. Нямаше пулс, но кожата й беше топла, а по бузата й имаше още незасъхнала слюнка.

Дули, който вече докладваше по радиостанцията си, погледна отново жената. Смъртоносната рана беше закрита от тялото на клекналия Макбрайд. Видя само водопад от кестенява коса и щръкналите изпод плота крака, единият от които без обувка. Хубави крака, помисли си той. При други обстоятелства би подсвирквал след тях.

– Сигурно е лекар или лаборант – отбеляза Макбрайд, – облечена е в лабораторна престилка. – „Била е облечена“, поправи се наум той.

Убиецът беше разпрал престилката и дрехите под нея, а после, сякаш да оголи напълно жената, беше разпорил кожата и мускулите й. Макбрайд надникна в гръдния й кош. Ребрата бяха счупени и сърцето също беше изложено на показ – може би убиецът е искал да го вземе като сувенир, но някой го е прекъснал. Той огледа внимателно нараняванията – имаше здрав стомах и се гордееше, че не му се повдига от подобни гледки.

– Увери ли се, че е мъртва?

– По-мъртва от това – здраве му кажи.

– Карнеги идва насам – добави Дули и се приближи до една от мивките.

Завъртя кранчето, без да му пука, че ще остави отпечатъци, и наплиска лицето си със студена вода. Когато вдигна глава, видя, че Макбрайд е приключил с огледа на трупа и е тръгнал към някакви машини.

– Какво правят тук, за бога? Виж тази апаратура.

– Изследвания – отговори Дули.

– Какви по-точно?

– Откъде да знам, по дяволите? – тросна му се Дули. Неспирните крясъци на маймуните и присъствието на мъртвата жена го изнервяха. – По-добре да се махаме оттук.

Макбрайд игнорира предложението му. Беше запленен от апаратурата и разглеждаше като хипнотизиран енцефалографа и електрокардиографа; принтерите, които бълваха метри празна хартия върху пода; мониторите и командните табла. Сцената го подсети за „Мари Селест“10. Все едно съзерцаваше някакъв изоставен научноизследователски кораб, който продължава да плава под съпровода на приглушена песен, въпреки че на борда му не са останали нито капитан, нито екипаж, които да го направляват.


10 Призрачна бригантина, открита през XIX век в Атлантическия океан. Корабът бил с издути платна и в напълно годно за мореплаване състояние, но на борда му нямало жива душа. Безследното изчезване на екипажа се счита за една от най-големите морски загадки на всички времена. – Б. пр.


Зад апаратурата имаше прозорец с размери метър на метър. Макбрайд беше решил, че прозорецът е външен, но сега, като го погледна по-отблизо, той осъзна, че не е. Зад него имаше тестова камера.

– Дули?

Макбрайд се обърна, но партньорът му беше изчезнал. Сигурно беше слязъл долу, за да посрещне Карнеги. Доволен, че може да продължи необезпокоявано проучването си, той се обърна отново към прозореца. Помещението зад стъклото беше тъмно. Обзет от любопитство, Макбрайд заобиколи машините и потърси вратата на камерата. Оказа се открехната. Без да му мисли много-много, той я доотвори и влезе.

Апаратурата зад прозореца закриваше лампите в лабораторията, затова през него не проникваше почти никаква светлина. Трябваха му няколко секунди, за да привикне към полумрака и да различи хаоса, който цареше в камерата: преобърнатата маса; столът, който някой беше направил на трески; плетеницата от кабели и счупено оборудване – може би видеокамери за наблюдение; строшените крушки. Дори един професионален вандал не би могъл да опустоши така мястото.

Във въздуха се усещаше някаква смътно позната миризма, която Макбрайд се затрудняваше да определи. Раздразнен от факта, той застина неподвижно. От коридора долетя звукът на приближаващи се към сградата полицейски сирени: Карнеги щеше да е тук всеки момент. Изведнъж мъжът разбра на какво му напомня миризмата. Същият мирис дразнеше ноздрите му, когато се връщаше в спалнята, след като е правил любов с Джесика и си е взел душ. Миришеше на секс. Той се усмихна.

Още се усмихваше доволно, когато някакъв тежък предмет профуча във въздуха и се сблъска с носа му. Хрущялът се счупи и шурна кръв. Макбрайд направи две или три замаяни крачки назад, като по този начин избегна следващия удар, но загуби равновесие. Падна тромаво върху пръснатото по пода стъкло и когато вдигна очи, видя нападателя си, който се приближаваше към него, стиснал метален прът. Лицето му изглеждаше досущ като това на маймуните: имаше същите жълти зъби и налудничав поглед. „Не!“, изкрещя мъжът, когато полицаят отби поредния му удар с ръка и сграбчи импровизираната тояга. Нападението беше сварило Макбрайд неподготвен, но сега, вбесен от болката в счупения си нос, той показа, че е достоен противник. Изтръгна пръта от ръката на нападателя и скочи с рев на крака. Канеше се да му сложи белезници, но откри, че е забравил всички научени в академията техники за арест. Вместо това обсипа главата и раменете му с градушка от удари, като го изтласка назад. След малко лунатикът се свлече с хленч до стената. Макбрайд осъзна, че е пребил мъжа, и спря; яростта го беше напуснала. Остана в центъра на камерата и се загледа в проснатото тяло, като дишаше тежко. Тогава разбра, че е допуснал грешка. Мъжът носеше бяла лабораторна престилка. Не беше от лошите, а „от ангелите“, както обичаше да казва партньорът му Дули.

– Мамка му! – изруга полицаят. – По дяволите! Проклятие.

Очите на мъжа трепнаха и се отвориха. Беше на път да изгуби съзнание, но на широкото му свъсено лице най-после се мярна разумно изражение. Беше разпознал Макбрайд. Или по-скоро беше разбрал какъв е.

– Помислих те за него – промърмори той.

– За него? – повтори полицаят и осъзна, че все още може да спаси репутацията си, стига да изкопчи някаква полезна информация. – За кого ме взе?

Мъжът отвори уста, но не каза нищо. Нетърпелив да чуе показанията му, Макбрайд клекна до него.

– Кого си мислеше, че нападаш?

Устата се отвори пак и пак не каза нищо.

– Важно е – настоя полицаят. – Трябва да знам кой е бил тук.

Мъжът се помъчи да отговори и той допря ухо до треперещите му устни.

– Когато цъфнат налъмите – прошепна пребитият и припадна, а Макбрайд започна да псува баща си заради избухливия нрав, който му бе завещал.

Знаеше си, че някой ден този нрав ще го накара да съжалява. Но какъв е смисълът да живееш, ако понякога не му отпускаш края?


* * *

Инспектор Карнеги беше свикнал да скучае. За всяко голямо откритие, което бе направил по време на кариерата си, се бе налагало да изтърпи дълги часове на очакване: да бъдат фотографирани и проучени телата, да се сключат сделки с адвокатите, да се сплашат заподозрените. Беше разбрал, че е безсмислено да се бори с вълните на досадата, и се беше научил да се носи по течението. Едно разследване не можеше да се забърза. Мъдрият човек трябваше да остави патолозите, адвокатите и всички останали по веригата да се моткат колкото е необходимо. Важното е накрая да посочиш виновника и да го накараш да трепери.

Сега, когато часовникът в лабораторията показваше 53 минути след полунощ и дори маймуните се бяха смълчали в клетките, Карнеги седеше на един работен плот и чакаше Хендрикс да приключи с изчисленията. Хирургът се консултира с термометъра, после си свали ръкавиците и ги хвърли на чаршафа, върху който лежеше мъртвата жена.

– Винаги е трудно да се определи времето на смъртта – отбеляза Хендрикс. – Температурата й е спаднала само с три градуса, така че според мен е мъртва от час и нещо.

– Полицаите са пристигнали в дванайсет без петнайсет. Това означава ли, че е умряла половин час преди идването им?

– Приблизително.

– И убиецът я е скрил там? – попита инспекторът, като посочи нишата под плота.

– Несъмнено. Няма начин да се е скрила сама, не и с тези рани. Доста са сериозни, не мислиш ли?

Карнеги изгледа втренчено Хендрикс. Ентусиазмът върху мършавото му лице беше неподправен, въпреки че като съдебен лекар беше виждал стотици трупове и всевъзможни наранявания. Това заинтригува инспектора дори повече от убийството на жената. Как е възможно някой да се наслаждава на меренето на ректалната температура на труп? Странно, но факт: очите на Хендрикс блестяха от удоволствие.

– Мотив?

– Съвсем очевиден. Изнасилване. Има следи от насилствено проникване, контузии по вагината, изобилие от сперма. Доста материал за анализиране.

– А раните по торса?

– С неравни краища. По-скоро разкъсвания, отколкото разрези.

– Оръжие?

– Не знам. – Устата на Хендрикс увисна. – Плътта й е разкъсана. Ако не бяха следите от изнасилване, щях да предположа, че е била убита от животно.

– Например от куче?

– По-скоро от тигър.

Инспекторът се намръщи.

– Тигър?

– Просто шега. Пошегувах се, за бога! Никакво чувство за ирония ли нямаш?

– Не е смешно.

– Не се смея – изгледа го кисело Хендрикс.

– А мъжът, който е нападнал Макбрайд в тестовата камера?

– Какво за него?

– Заподозрян ли е?

– Абсурд. Търсим маниак, Карнеги. Някой едър и силен. Неконтролируем.

– А раните? Преди или след изнасилването са направени?

Хендрикс се намръщи.

– Не знам. Ще разберем повече от аутопсията. Но така като гледам, нашият човек е бил обзет от истински бяс. Нищо чудно да са направени по време на изнасилването.

Карнеги не се изненадваше лесно, но сега на обикновено безизразното му лице се изписа шок.

– По време на изнасилването?

Хендрикс сви рамене.

– Похотта е странно нещо.

– Много смешно – каза ужасен инспекторът.


* * *

Както обикновено, Карнеги накара шофьора си да го остави на половин километър от дома му, за да си прочисти главата с кратка разходка преди задължителната чаша горещ шоколад за лека нощ. Спазваше стриктно този ритуал, дори когато беше капнал от умора. Искаше да го продуха хубаво вятърът, преди да е прекрачил прага. Дългогодишният опит го беше научил, че носенето на професионални проблеми вкъщи не помага нито на разследването, нито на семейния му живот. Беше научил този урок твърде късно, затова жена му го напусна и децата им се отчуждиха от него, но продължаваше да спазва принципа.

Тази нощ вървеше бавно, за да даде достатъчно време на гадните сцени от лабораторията да избледнеят. Маршрутът му минаваше покрай малко кино, което, ако можеше да се вярва на местната преса, скоро щеше да бъде разрушено. Новината не беше изненадала инспектора. Макар и да не беше запален киноман, дори за него беше очевидно, че качеството на прожекциите в евтината сграда спада прогресивно от година на година. Тазседмичното предложение беше показателно: двойна прожекция на хорър филми. И то второразредни, ако съди по плакатите – грубо нарисувани и безсрамно крещящи. „Никога повече няма да спиш“, гласеше едно от гръмките заглавия, а под него се виждаше жена – съвсем будна при това, – свита в сянката на двуглав мъж. Ето до какви банални изображения прибягваха популистите, за да предизвикат страх в публиката си. Живи мъртъвци; побеснялата природа, която превзема някой град; вампири, поличби, гръмотевични бури и всевъзможни други глупости, които някога са плашили хората. Тривиални неща, които будят насмешка. Сред тези мелодраматични страхотии нямаше нито една, която да се мери с баналността на човешкия апетит – апетит, чиито чудовищни проявления (или резултатите от тях) Карнеги виждаше всяка седмица в работата си. При мисълта за това в съзнанието му нахлуха дузина образи: трупове, оставени да гният по лице в боклука, и живи хора с гладни очи – за секс, за наркотици, за чужди страдания. Защо не слагаха тях по плакатите?

Когато стигна до дома си, инспекторът чу детски плач от сенките край гаража и спря. Плачът се повтори и този път Карнеги разпозна звука. Не беше дете, а котка или котки, които си разменяха любовни послания в тъмната алея. Отиде да ги прогони. Алеята смърдеше на половите им секрети. Не се наложи да вика, стъпките му бяха достатъчни, за да ги уплашат. Котките се разбягаха – не бяха две, а половин дузина. Явно беше прекъснал истинска оргия. И все пак беше закъснял – мястото вече вонеше нетърпимо.


* * *

Карнеги изгледа безизразно хаоса от монитори и видеокасетофони, който завари в офиса си.

– Какво е това, за бога?

– Видеозаписите от лабораторията – отговори заместникът му Бойл. – Мисля, че трябва да ги прегледате, сър.

Въпреки че работеха в екип от седем месеца, Бойл не беше сред любимците на инспектора – гладката му кожа направо миришеше на амбиции. Дори да беше два пъти по-млад, лакомията му щеше да бъде обидна. А за мъж на трийсет години беше направо противна. Днешната демонстрация на старание – купчините оборудване, които посрещнаха Карнеги в осем сутринта – беше типично в негов стил: крещящо показна и напълно излишна.

– Защо са ми толкова екрани? – попита кисело инспекторът. – За да гледам стерео?

– Защото са наблюдавали едновременно с три камери, сър. Записали са експеримента от различни ъгли.

– Какъв експеримент?

Бойл му даде знак да седне. „Раболепен до крайност, а? – помисли си Карнеги. – Не че това ще ти бъде от полза.“

– Добре – обърна се заместникът му към техническия експерт, който седеше до него, – пусни отначало касетите.

Карнеги отпи от чашата с горещ шоколад, която си носеше. Беше пристрастен към това питие и всяка повреда на автомата за топли напитки го докарваше до депресия. Той погледна към мониторите, на които внезапно се появи надпис:

„Проект Сляпо момче. Строго секретно“.

– Сляпо момче? – възкликна инспекторът. – Какво е това? Или кой?

– Сигурно е някакво кодово име – каза Бойл.

– Сляпо момче. Сляпо момче – повтори замислено Карнеги, но надписът изчезна и на мониторите изплуваха три различни изображения.

Показваха един и същи човек – очилат мъж в края на двайсетте, който седеше на стол, – само че под различен ъгъл. На единия екран обектът беше в цял ръст и в профил, на втория се виждаха три четвърти от тялото му, заснети отгоре и от средна дистанция, а на третия – лицето и раменете му анфас, снимани в близък план през прозореца на тестовата камера. Изображенията бяха черно-бели и нито едно от трите не беше добре центрирано или фокусирано: личеше си, че невидимият оператор все още полага опити да изчисти картината. Експерименталният обект си бъбреше непринудено с жената – Карнеги зърна лицето й за кратко, но веднага я разпозна, – която прикрепваше някакви електроди към челото му. Разговорът им беше почти неразбираем, защото акустиката в тестовата камера объркваше и микрофона, и слушателите.

– Жената е доктор Данс – обади се Бойл. – Жертвата.

– Да – потвърди инспекторът, без да откъсва очи от мониторите, – познах я. Колко дълго продължава подготовката за експеримента?

– Доста. През повечето време не се случва нищо съществено.

– Да караме по същество тогава.

– Да превъртим напред – каза Бойл. Техническият експерт се подчини и актьорите на трите екрана се превърнаха в писукащи комедианти. – Стоп! Върни малко назад. – Експертът върна. – Ето! Спри тук и пусни на нормална скорост. – Действието отново се забави. – Сега започва същинската част, сър.

Горещият шоколад беше свършил. Карнеги обра с пръст убийствено сладката утайка и го облиза. На екраните доктор Данс се приближи до обекта със спринцовка в ръка, почисти сгъвката на лакътя му с влажен памук и го бодна. Инспекторът се запита за пореден път какви опити се извършват в лабораториите „Хюм“. Бяха ли подобни процедури de rigueur11 за едно фармацевтично проучване? Явната поверителност на експеримента, който се осъществяваше нощем, когато сградата би трябвало да е пуста, подсказваше, че не са. Освен това записите започваха с надпис „Строго секретно“. Каквото и да гледаха в момента, то очевидно не беше предназначено за широка публика.


11 Задължителни (фр.). – Б. пр.


– Добре ли се чувстваш? – попита някакъв мъж, който не се виждаше на камерите. Обектът кимна. Бяха му свалили очилата и имаше леко объркано изражение. „Най-обикновено лице“, помисли си Карнеги. Все още безименният човек не приличаше на Адонис, нито на Квазимодо. Беше започнал да оплешивява и рядката му тъмноруса коса се спускаше до раменете.

– Добре съм, доктор Уелс – отговори обектът на невидимия си събеседник.

– И не ти е горещо? Не се потиш?

– Не особено – каза опитното свинче и в гласа му се прокраднаха извинителни нотки. – Чувствам се нормално.

„Да бе“, помисли си инспекторът, после се обърна към Бойл:

– Докрай ли си гледал записите?

– Не, сър, реших, че ще искате да ги видите пръв. Само до инжекцията стигнах.

– Някакви новини от болницата за доктор Уелс?

– При последното обаждане още не беше дошъл в съзнание.

Карнеги изсумтя и се завъртя пак към екраните. След слагането на инжекцията записите отново бяха станали еднообразни: трите камери продължаваха да фиксират късогледия обект с беизразните си очи, като монотонността на картината се нарушаваше от периодичните въпроси на Уелс за състоянието му. Не се случваше нищо различно. След три или четири минути в същия дух дори примигването на русия мъж започна да изглежда драматично.

– Не са се напъвали особено със сюжета – отбеляза техническият експерт.

Карнеги се засмя, а Бойл се размърда смутено. Изминаха още две или три еднообразни минути.

– Не виждам нищо интересно – каза инспекторът. – Я пусни пак на бързи обороти.

Експертът посегна към техниката, но Бойл каза: „Чакай!“. Карнеги погледна раздразнено заместника си, после побърза да се обърне към екраните. Нещо се случваше. Равнодушното лице на обекта се променяше. Беше започнал да се усмихва на себе си и да се отпуска върху стола, сякаш потапяше длъгнестото си тяло във вана с топла вода. Очите му, които до този момент бяха гледали с любезна незаинтересованост, постепенно се затвориха, а след това се отвориха рязко. Сега в погледа му имаше нова емоция – някакъв глад, който беше толкова осезаем, че се усети дори в притихналия офис на инспектор.

Карнеги остави чашата си и се приближи до мониторите. Русокосият също стана от стола си и тръгна към прозореца, при което излезе от обсега на две от камерите. Но третата продължи да го снима и когато притисна лице към стъклото, погледите на двамата мъже се срещнаха, макар и разделени от времето и пространството.

Изражението на обекта вече беше безумно, гладът вземаше превес над здравия му разум. Той целуна прозореца, после започна да го ближе, като гледаше лакомо.

– Какво става, за бога? – поиска да знае Карнеги.

От записа се разнесоха възбудени гласове. Доктор Уелс приканваше мъжа да анализира чувствата си, а Данс цитираше стойностите, които показваха различните инструменти за наблюдение. Беше трудно да се разбере кой какво казва, защото към врявата се присъединиха крясъците на маймуните, но беше очевидно, че състоянието на обекта ескалира. Лицето му се зачерви, кожата му стана лъскава от пот. Приличаше на изпаднал в предсмъртен екстаз мъченик върху клада. Той спря да пуска езици на стъклото, изтръгна електродите от главата си и сензорите, които покриваха ръцете и гърдите му. Данс му извика да спре и този път в гласа й имаше нескрита тревога. После се изгуби от окото на камерата и Карнеги предположи, че е тръгнала към вратата.

– По-добре недей – каза й инспекторът, сякаш драмата се разиграваше по негово желание и би могъл да предотврати трагедията.

Но жената не го послуша. Влезе в тестовата камера и се появи отново на екрана. Русокосият се запъти към нея, като късаше жици. Тя извика нещо, може би името му, но врявата на макаците го заглуши.

– По дяволите! – изруга Карнеги, когато размаханите ръце на обекта събориха виедокамерата, която го снимаше в профил, а после и другата.

Два от екраните угаснаха. Остана да работи само третата камера, която се намираше в безопасност зад стъклото, но невъзмутимото й око показваше омазания със слюнка прозорец и оставаше сляпо за извършваните непосредствено извън полезрението му жестокости.

– Какво му инжектираха, за бога? – попита инспекторът, когато писъците на жената се извисиха над маймунските крясъци.


* * *

Джером се събуди в ранния следобед; беше гладен и всичко го болеше. Когато отметна завивката и видя тялото си, се ужаси. Торсът му беше покрит с драскотини, а слабините му бяха червени като сурово месо. Треперейки от болка, той се надигна и седна на ръба на леглото, после се опита да си припомни снощните събития. Спомняше си, че отиде в лабораторията, но след това нещата му се губеха. От няколко месеца работеше като опитно свинче и жертваше кръвта, удобството и търпението си, за да допълва оскъдните си доходи на преводач. Беше се уредил на тази работа с помощта на Фигли – негов приятел, който участваше като платен доброволец в официалните проучвания на „Хюм“ – и след едноседмични психологически тестове доктор Уелс и доктор Данс го бяха поканили да работи извънредно за тях. Бяха му намекнали, че става дума за таен проект (макар че така и не обясниха каква е целта му), който изисква пълна всеотдайност и дискретност. Джером се нуждаеше от парите, а възнаграждението, което му предложиха, беше по-високо от това, което даваха лабораториите, затова се съгласи въпреки неудобното работно време. Трябваше да ходи в учреждението късно вечер и често оставаше там до ранни зори, като бе принуден да търпи безкрайните въпроси на Уелс за личния си живот и втренчения поглед на Данс.

При мисълта за студения й поглед той потрепери. Дали защото някога си бе внушавал, че го гледа с повече симпатия, отколкото се предполага да изпитва един лекар? Каква жалка самозаблуда. Той не беше мъж, по когото жените въздишат – доказваха го всекидневните му разходки по улицата. Не можеше да си спомни дори един случай, в който жена да е погледнала повторно към него или да е отговорила на усмивката му с усмивка. И защо трябваше да го притеснява това? Беше свикнал да не бъде обичан. Природата се беше погрижила да не бъде нещастен. За да компенсира лишеното му от очарование лице, го беше направила почти асексуален. Често минаваха цели седмици, без да се сети с тъга за принудителното си въздържание.

Понякога се заслушваше в шума на тръбите и се питаше как ли изглежда в банята госпожа Мориси, неговата хазяйка; случваше се да си представи твърдостта на покритите й с пяна гърди или тъмната цепка между полукълбата на задника й, когато се навежда да си сложи талк между пръстите на краката. Слава богу, подобни мисли рядко го изтезаваха. А когато положението ставаше нетърпимо, вземаше спечелените от лабораторията пари и отиваше на Грийк Стрийт, за да прекара един час в платената компания на жена на име Анджела (така и не научи фамилията й).

Щяха да минат няколко седмици, преди да я навести пак обаче. Каквото и да беше правил снощи (или по-точно да му бяха правили), анатомията му беше пострадала сериозно. Сигурно – това беше единственото разумно обяснение, макар и да не помнеше нищо – е бил нападнат и пребит на връщане от лабораторията. Или е влязъл в бар и някой се е сбил с него. Беше се случвало и преди. Имаше лице, което подбуждаше пияниците към насилие.

Джером стана от леглото и се запъти с накуцване към малката баня. Очилата му ги нямаше на обичайното място до огледалото над мивката, затова не успя да се огледа добре, но все пак видя, че физиономията му е изподрана като остатъка от тялото. За капак над лявото му ухо липсваше кичур коса – някой го беше изтръгнал – и по врата му имаше струйка засъхнала кръв. Той се зае да почисти раните и ги проми със спирт, като стискаше зъби. После се върна в стаята, за да потърси очилата. Претърси навсякъде, но не ги намери. Прокле глупостта си и извади старите. Те не отговаряха на сегашните му диоптри – зрението на Джером се беше влошило значително през последните месеци, – но поне избистриха донякъде обстановката.

Чувстваше се потиснат от болката и от нежеланите мисли за госпожа Мориси. За да се ободри малко, пусна радиото. Винаги беше презирал популярната музика и нейните привърженици, но сега, докато се мотаеше из стаята и отлагаше болезненото навличане на грубите дрехи върху изподраното си тяло, песните събудиха в него някаква непозната емоция. Сякаш чуваше думите и музиката за пръв път; сякаш цял живот е бил сляп за романтиката, която крият. Той забрави за болката и се заслуша като омагьосан. Песните разказваха една гладка и обсебваща история – за любов, която е била изгубена и намерена само за да бъде изгубена отново. Лиричните текстове изпълваха въздуха с метафори – повечето нелепи, но въпреки това въздействащи. За рай и горящи сърца; за птици, камбани, пътешествия и залези; за страстта като лудост, волен полет и невъобразимо съкровище. Песните не го успокояваха с глупавата си сантименталност. Те го шибаха като камшик и – въпреки посредствените си рими и баналните си мелодии – му разкриваха един свят, подчинен на желанията. Джером се разтрепери и преуморените му очи (заради остарелите очила е, реши той) започнаха да му играят номера. Стори му се, че кожата му свети на места и че от върховете на пръстите му изскачат искри.

Мъжът се взря в ръцете си. Вместо да се разсее под втренчения му поглед, илюзията се засили. По вените му запълзяха ярки, тлеещи като въглени топчета, които се умножаваха, докато ги гледаше. Колкото и да е странно, това не го разтревожи. Разгарящият се огън просто отразяваше страстта в историята, която песните му разказваха. Любовта, твърдяха те, е във въздуха – спотайва се зад някой ъгъл и само чака да я намериш. Джером се замисли отново за вдовицата Мориси от долния апартамент; представи си как се отдава на ежедневните си занимания и въздиша като него в очакване на своя принц. Колкото повече си мислеше за нея, толкова повече се разпалваше. Жената нямаше да го отблъсне, уверяваха го песните. А ако все пак отхвърлеше любовта му, той трябваше да продължи да упорства (настояваха те), докато тя не се предаде. Джером си представи как вдовицата се предава и огънят го погълна. Започна да се смее и тръгна към долния етаж, като остави радиото да пее зад гърба му.


* * *

По-голямата част от сутринта на Карнеги премина в съставяне на списък с хората, които работеха като експериментални обекти за лабораториите „Хюм“. Инспекторът беше срещнал известно нежелание от страна на собствениците да му предоставят архивите си въпреки ужасното престъпление, извършено в собствеността им. Накрая, малко след 12 часа на обяд, те му представиха набързо изготвен доклад с биографии на обектите – точно 54 на брой – и техните адреси. Нито един от тях, твърдяха собствениците, не отговарял на описанието, дадено им от полицията. Очевидно Данс и Уелс били използвали лабораторията си, за да работят по частни проекти. Собствениците не насърчавали подобни проучвания, но двамата доктори били в управителния съвет, така че се ползвали с известна свобода в това отношение. Това обяснявало и защо търсеният мъж не фигурира в регистрите им. Карнеги не се обезсърчи от доклада, просто нареди да снемат снимки на мъжа от видеозаписите и ги връчи на подчинените си заедно с придобитите имена и адреси. Останалото беше въпрос на оперативна работа и търпение.

* * *

Лио Бойл прокара пръст по списъка с имена, който беше получил.

– Още четиринайсет – каза той. Шофьорът изсумтя и Бойл го погледна. – Ти беше партньорът на Макбрайд, нали?

– Аха – отговори Дули. – Само че Върждил го отстраниха.

– Защо?

Той се намръщи.

– Защото си изпусна нервите. Така и не се научи как се прави арест.

Колата спря.

– Това ли е мястото? – попита Бойл.

– Казахте номер 80. Това е 80. Пише го на вратата. Осем, нула.

– Видях.

Бойл слезе от патрулката и тръгна по алеята. Къщата беше голяма и разделена на апартаменти. Звънците бяха няколко. Той натисна онзи, на който пишеше Дж. Тредголд – името от списъка, – и зачака. От петте къщи, които бяха посетили до момента, две се оказаха необитаеми, а собствениците на останалите три не приличаха изобщо на злосторника.

Изчака няколко секунди и натисна пак звънеца, този път продължително.

– Сигурно няма никой – предположи Дули, който беше останал на улицата.

– Така изглежда – съгласи си Бойл, но зад матираното стъкло на вратата се мярна неясна фигура. – Чакай.

– Какво има?

– Има някой, но не отваря.

Той натисна отново звънеца, после и другите. Дули се приближи към него, като размаха ръка, за да прогони една досадна оса.

– Сигурен ли сте?

– Видях някого.

– Натиснете другите звънци – предложи Дули.

– Вече го направих. Който и да е там, не иска да отвори. – Той потропа по стъклото. – Отворете! Полиция!

„Много умно – помисли си Дули. – Що не опиташ с мегафон, че и на небето да разберат какви сме?“ Вратата, разбира се, си остана затворена и Бойл се обърна към него.

– Има ли заден двор?

– Да, сър.

– Тогава върви отзад, докато онзи не е избягал.

– Не трябва ли да извикаме...

– Действай. Аз ще остана тук да пазя. Ако успееш да влезеш в къщата, ела и ми отвори.

Дули се втурна да изпълни задачата и Бойл остана сам. Натисна отново звънците, после допря лице до стъклото. Антрето изглеждаше празно, нищо не помръдваше. Нима птичката е успяла да излети? Той се върна в началото на алеята и вдигна очи към пустите прозорци. Дули трябваше да се е появил досега или поне да се е обадил. Разтревожен от липсата му и притеснен, че може да са изпуснали заподозрения, Бойл реши да се довери на интуицията си и да заобиколи къщата.

Дули беше оставил вратата на задния двор отворена. Бойл влезе вътре и надзърна през прозореца на една празна всекидневна, след това се насочи към задния вход на къщата. И той беше отворен, но полицаят не се виждаше никъде. Бойл прибра в джоба си снимката и списъка, после влезе в коридора. Тишината го изнервяше, но не искаше да вика Дули, за да не предупреди престъпника за присъствието си. Обиколи жилището, като стъпваше на пръсти. Всички стаи бяха пусти. Стигна до предната врата на апартамента. Зад нея се простираше антрето, в което беше зърнал онази фигура. Бойл спря. Къде се беше дянал Дули?

Зад вратата се разнесе стон.

– Дули?

Отговори му нов стон. Бойл влезе в антрето. Видя още три врати – и трите затворени. Навярно водеха в други апартаменти. На кафявата изтривалка пред входната врата на къщата лежеше захвърлена или изпусната полицейската палка на Дули. Той преглътна страха си и тръгна по коридора. Стонът се повтори, този път по-наблизо. Бойл се огледа и видя стълбище. Там, на междинната площадка, лежеше полицаят. Беше в полубезсъзнание. Дрехите му бяха разкъсани и увисналите му слабини бяха изложени на показ.

– Какво става, Дули? – попита Бойл и тръгна към стълбите.

Полицаят чу гласа му и завъртя глава. Замъглените му очи се разшириха от ужас.

– Всичко е наред – помъчи се да го успокои началникът му. – Аз съм.

Изведнъж осъзна, че Дули не гледа към него, а към нещо зад гърба му. Той се обърна, за да види причината за страха му, но вече беше късно – една фигура го нападна и го събори на земята. Бойл падна с ругатня на пода, после нападателят го сграбчи за якето и за косата и го изправи отново на крака. Разпозна веднага безумното лице срещу него – оредяващата коса, безволевата уста, гладът, – но въпреки това се изненада. Не очакваше, че мъжът ще бъде гол като бебе. Не очакваше и че ще бъде възбуден. Но възбудата му беше очевидна – взираше се с лъскавото си око в Бойл, а когато безумецът започна да разкъсва дрехите му, стана ясно и какви намерения има.

– Дули! – изпищя заместник-инспекторът, когато Джером го метна през коридора. – За бога! Дули!

После се блъсна в отсрещната стена и молбите му секнаха. Лудият се озова при него само след секунда и заби лицето му в шарките на тапета. Пред очите на Бойл затанцуваха цветя и птички. Опита се да се бори, но страстта на нападателя беше безгранична. Той задържа лицето на заместник-инспектора навряно в стената, а с другата си ръка разкъса панталона и бельото му.

– Божичко – промълви Бойл на шарения тапет, – моля те, Господи, нека някой да ми помогне.

Но молитвите му не дадоха повече резултат от опитите за съпротива. Беше притиснат към стената като пеперуда върху парче корк, която всеки миг ще бъде прободена. Той стисна очи и по бузите му закапаха сълзи на безсилие. Лудият пусна главата му и проникна насилствено в оголения му задник. Бойл отказа да изкрещи. Болката, която изпита, не можеше да се мери със срама му. Добре, че Дули беше в безсъзнание и нямаше да има свидетели на това унижение.

– Спри – промълви той в стената.

Не на нападателя, а на собственото си тяло – увещаваше го да не се поддава на неканеното удоволствие. Но нервните му окончания го предадоха и след малко пламнаха от огнената страст на изнасилвача. Въпреки пронизващата болка някаква непростима част от Бойл се наслаждаваше на ставащото.

Дули се изправи тромаво на стълбите. Кръстът му – така и не се оправи напълно след автомобилната катастрофа, която преживя миналата Коледа – го болеше ужасно след сблъсъка с лудия. И най-малкото движение беше истинска агония. Сгърчен от болка, той слезе бавно по стълбището и зяпна изумен от сцената, която го посрещна в коридора. Бойл, този надменен кариерист, да се остави да го опънат отзад като закъсало за пари наркоманче? Дули остана като хипнотизиран от гледката в продължение на няколко секунди, после отмести очи и ги насочи към изпуснатата си палка. Затътри се предпазливо към нея, но ненормалникът изобщо не погледна към него – беше прекалено зает с дефлорацията.

Джером слушаше как тупти сърцето на Бойл. Туптеше съблазнително и все по-силно. Искаше го – искаше да вземе топлината и живота му. Ръката му се премести върху гърдите на мъжа и той зарови нокти в плътта.

– Дай ми сърцето си – каза Джером като в една от онези песни.

Бойл изкрещя в стената. Беше виждал снимки на жената от лабораторията и раната, която зееше в гръдния й кош, се беше запечатала в съзнанието му. Сега маниакът се подготвяше да извърши същата жестокост. „Дай ми сърцето си.“ Паникьосан до крайност, той събра сили и възобнови борбата, като изви ръце и започна да дере и дърпа Джером. Успя да отскубне няколко кичура от косата му, но това не спря ритмичните тласъци на изнасилвача. Тогава се пресегна между краката си, за да кастрира копелето. През това време Дули нападна мъжа с палката си, като обсипа главата му с градушка от удари. Бойл се възползва от раздвоеното внимание на Джером и се притисна силно към стената. Маниакът изпусна хлъзгавите му от кръв гърди. Заместник-инспекторът го блъсна с гръб и успя да се освободи напълно от него. Телата им се разделиха. Бойл се обърна, кървящ, но невредим, и видя как Дули подгони мъжа по коридора, като продължи да налага русата му глава. Джером не полагаше особени усилия да се защити. Пламтящите му очи (досега Бойл не беше виждал очи, на които да им подхожда повече това определение) бяха приковани в обекта на страстта му.

– Убий го! – промълви той, когато безумецът се усмихна – усмихна му се! – въпреки болезнените удари. – Строши му всички кости!

Но полицаят, който и без това едва се държеше на крака, не успя да изпълни заповедта. Прекъсна го един глас от дъното на коридора. На вратата, през която беше влязъл Бойл, стоеше жена. И тя беше станала жертва на изнасилвача – личеше си по раздърпания й вид, – но явно пристигането на Дули в къщата й беше дало възможност да избяга, преди да пострада по-сериозно.

– Арестувайте го! – извика жената, като посочи похотливеца. – Опита се да ме изнасили!

Дули пристъпи към мъжа, но Джером нямаше намерение да става затворник. Той го удари в лицето и го запрати към входната врата. Полицаят се подхлъзна на кафявата изтривалка и залитна. Когато възстанови равновесието си, видя, че маниакът е побягнал. Помъчи се да го настигне, но скъсаният панталон го спъна и чевръстият Джером изтича нагоре по стълбището.

– Извикай подкрепление – каза му Бойл. – Бързо.

Полицаят кимна и отвори входната врата.

– Има ли друго стълбище към горния етаж? – попита заместник-инспекторът госпожа Мориси. Тя поклати глава. – Значи копелето е в капан. Размърдай се, Дули! – Дули закуцука по алеята. – А вие си намерете някакво оръжие. Нещо солидно.

Жената кимна и изчезна обратно в апартамента. Бойл остана превит до отворената врата. Подухна ветрец и охлади изпотеното му лице. Дули викаше подкрепление по радиостанцията в колата. Скоро щяха да пристигнат още полицаи и да отведат мъжа. Нямаше да има възможност да си отмъсти. Правосъдната система щеше да се задейства, а той просто щеше да гледа отстрани. Ако искаше да спаси остатъка от достойнството си, трябваше да го направи сега. Ако не стореше нищо, ако останеше да се свива тук с пламтящи вътрешности, никога нямаше да се отърси от ужаса, че е бил предаден от собственото си тяло. Трябваше да действа сега; трябваше да заличи с юмруци усмивката от лицето на изнасилвача, иначе щеше да се отвращава от себе си, докато споменът не избледнее.

Нямаше избор. Без да му мисли повече, той се изправи и тръгна по стълбите. Беше стигнал до междинната площадка, когато осъзна, че не носи оръжие. Въпреки това не се върна – знаеше, че ако слезе отново долу, ще изгуби моментната си решимост. Затова продължи. Беше готов да загине, ако е необходимо.

На горния етаж имаше само една отворена врата. През нея се чуваше звукът на радио. Дули влезе в антрето, за да съобщи, че е извикал подкрепление, и млъкна изненадано насред думата, когато осъзна, че шефът му го няма. Бойл го игнорира и пристъпи в апартамента.

Нямаше никой. Отне му няколко секунди да провери кухнята, малката баня и всекидневната. Бяха празни. Той се върна в банята и надникна през отворения прозорец. Разстоянието до градината под него не беше чак толкова голямо, а и тревата изглеждаше смачкана. Престъпникът беше избягал.

Бойл прокле мудността си и увеси нос. По вътрешната страна на бедрото му се стичаше топла струйка, а от съседната стая се носеха любовни песни.


* * *

Този път Джером нямаше дупки в паметта. Срещата му с госпожа Мориси, която Дули беше прекъснал, и последвалата сцена с Бойл само бяха разпалили допълнително огъня, който го изгаряше. Сега, на светлината на тези пламъци, той виждаше ясно престъпленията, които е извършил. Спомняше си с ужасяваща яснота лабораторията, инжекцията, маймуните и кръвта. Но нещата, които си спомняше (имаше още много), не го караха да се чувства зле. Срамът и моралните му угризения бяха погребани под огъня, който ближеше плътта му с подновен ентусиазъм.

Той свърна в една глуха пресечка, за да се приведе в приличен вид. Дрехите, които бе награбил по време на бягството си, не си подхождаха, но щяха да го предпазят от нежелано внимание. Докато се обличаше – тялото му се напрегна, сякаш се възмущаваше, че искат да го скрият, – Джером се опита да обуздае бурята, която бушуваше в главата му. Но пламъците не искаха да се кротнат. Всяка фибра в него откликваше на околния свят. Дърветата, строени като войници край улицата, стената зад гърба му, паважът под босите му крака – всичко, което го заобикаляше, вече гореше със свой собствен огън, подпален от искрите, които Джером изпускаше. Той се усмихна на разпространяващия се пожар и пламналият свят му отговори с усмивка.

Възбуден до крайност, мъжът се обърна към стената зад гърба си. Слънчевите лъчи я бяха затоплили и тухлите миришеха апетитно. Той целуна грапавите им лица и плъзна пръсти по пукнатините и пролуките им. После си разкопча панталона, като мърмореше сладникави безсмислици, намери една услужлива дупка и я запълни. В съзнанието му се разляха образи: женски и мъжки анатомии, преплетени в едно неотделимо цяло. Облаците над главата му също пламнаха. Омагьосан от гледката на горящите им тела, Джером започна да свършва. Дишането му се накъса. А екстазът? Той със сигурност щеше да продължи вечно.

По гръбнака му изведнъж се стрелна болка – от мозъчната кора към тестисите и обратно. Мъжът се сгърчи. Изпусна стената и се изпразни агонизиращо във въздуха, после се строполи на паважа. Остана да лежи там, докато ехото от първичния спазъм затихваше. В устата му имаше кръв; усети вкуса й. Беше ли прехапал устната или езика си? Не му се вярваше. В топлия въздух над главата му се виеха лениво птици, а пламтящите облаци бавно гаснеха.

След няколко секунди се изправи и видя монетите от сперма, които беше пръснал по земята. Гледката извика отново чезнещите видения и той си представи как семето му опложда камъка. Какви поразителни деца би могъл да дари на света, ако можеше да оплоди някое дърво или камък! Щеше да изтърпи с радост агонията на зачеването, стига подобни чудеса да бяха възможни. Но паважът остана безразличен към молбите на семето му. Видението угасна като пламъците в небето и величието на мига отмина.

Джером прибра окървавения си пенис, облегна се на стената и се замисли за странните събития от последните дни. Явно преминаваше през някаква сериозна метаморфоза. Екстазът, който го беше обхванал (и щеше несъмнено да го завладее пак), не приличаше на нищо познато. Каквото и вещество да му бяха инжектирали, то не даваше признаци, че ще напусне организма му по естествен път. Продължаваше да усеща огъня от нощта на бягството си от лабораториите, но сега присъствието му беше по-изгарящо от всякога.

Той живееше нов живот и мисълта за това, макар и плашеща, го екзалтира. Беше ужасно замаян и възбуден, затова изобщо не му хрумна, че новият живот обикновено води и до нови начини на смърт.

Началниците на Карнеги го бяха предупредили, че искат резултати. Сега инспекторът изливаше върху подчинените си същата словесна буря, която бе получил. Така стояха нещата с унижението: висшестоящият излива гнева си върху нисшестоящия, а той – върху следващия в йерархията. Карнеги понякога се чудеше на кого си го изкарва последният човек във веригата – на кучето си навярно.

– Този изверг продължава да е на свобода, господа, въпреки че снимката му е в повечето сутрешни вестници, а методът му на действие – меко казано, арогантен. Ние ще го заловим, разбира се, но искам да го пипнем сега, преди да е стоварил на плещите ни ново убийство...

Телефонът иззвъня. Вдигна го заместникът на Бойл, Миджън, а инспекторът довърши гневната си тирада.

– Искам го до двайсет и четири часа, господа. Това е срокът, който ми отпуснаха, и времето, с което разполагате. Двайсет и четири часа.

– Сър? – прекъсна го Миджън. – Обажда се Йохансон. Иска да говори с вас, било спешно.

– Добре. – Инспекторът взе слушалката. – Карнеги е, слушам.

Гласът в другия край на линията беше толкова тих, че едва се чуваше.

– Карнеги, преровихме лабораторията и разбрахме всичко, което може да се разбере за опитите на Данс и Уелс.

– И?

– Изследвахме и следите от химикала, който са инжектирали на обекта с онази спринцовка. Мисля, че открихме Момчето.

– Какво момче? – попита инспекторът. Недомлъвките на Йохансон започваха да го дразнят.

– Сляпото момче, Карнеги.

– И?

Мъжът замълча и на Карнеги му се стори, че се усмихва в слушалката, преди да отговори.

– Мисля, че е по-добре да го видиш с очите си. Да речем към обяд?


* * *

Йохансон би могъл да бъде един от най-прочутите отровители в историята. Имаше всички необходими качества. Подреден ум (опитът на Карнеги показваше, че отровителите са изключително подредени хора), слонско търпение (някои отрови действат бавно) и – най-важното – енциклопедични познания по токсикология. Инспекторът беше наблюдавал работата му по два предходни случая и беше видял колко е изкусен – спектакъл, от който да ти се смрази кръвта.

Йохансон беше настоял да проведе изследването си в лабораторията на доктор Данс, защото полицейските не били така добре оборудвани. И с помощта на двамата си асистенти беше превърнал хаоса, оставен от експериментаторите, в образец на ред. Само маймуните продължаваха да създават безпорядък. Усмиряването им не беше по силите дори на токсиколога.

– Не беше трудно да открием какъв химикал са използвали върху твоя човек – каза той, – просто сравнихме остатъците в спринцовката с материалите в стаята. Изглежда, са работили по създаването на това вещество или негови разновидности от доста време. Тукашните хора, разбира се, твърдят, че не знаят нищо по въпроса. И съм склонен да им вярвам. Мисля, че нашите доктори са извършвали частен експеримент.

– Какъв експеримент?

Йохансон си свали очилата и започна да ги бърше с края на червената си вратовръзка.

– Отначало решихме, че се разработвали някакъв халюциноген. В някои отношения химикалът прилича на наркотик. Всъщност, ако се абстрахираме от методите им, мисля, че са направили много вълнуващо откритие. Откритие, което ни отвежда в една съвсем нова територия.

– Значи не е наркотик?

– Наркотик е, разбира се – отговори Йохансон и си сложи отново очилата, – но е създаден с много специфична цел. Виж сам.

Той отведе Карнеги при наредените в редица клетки. Беше отворил междинните им врати, така че макаците да могат да общуват свободно помежду си. Резултатът не беше изненадващ – групов животински секс. „Защо маймуните се чукат постоянно?“, запита се инспекторът. Беше видял идентична гледка, когато бе завел децата си като малки в зоологическата градина в Риджънтс Парк, и тя беше предизвикала поредица от неудобни въпроси. След този случай спря да ги води там, едно унижение му стигаше.

– Нямат ли си друга работа? – попита Карнеги, като извърна очи, за да ги насочи миг по-късно към една особено страстна тройка – беше трудно да се каже кой крайник на кого е.

– Повярвай ми – подсмихна се токсикологът, – това е нищо в сравнение с нещата, които ги видяхме да правят непосредствено след като ги инжектирахме с химикала. Тогава зарязаха всички обичайни поведенчески модели. Престанаха да си разменят сексуални сигнали и да се ухажват. Храната вече не ги интересува. Не искат да спят. Просто се чукат като ненормални. Нищо друго не ги вълнува. Ако не успеят да изхвърлят химикала от организма си, сигурно ще се чукат до смърт.

Инспекторът обходи с поглед останалите клетки. Навсякъде една и съща гледка: групови изнасилвания, хомосексуални сцени, настървено мастурбиране.

– Нищо чудно, че докторите са запазили в тайна откритието си – продължи Йохансон. – Разработвали са вещество, което е щяло да ги направи ужасно богати. Афродизиак, който наистина действа.

– Афродизиак?

– Повечето са безполезни. Рог от носорог, живи змиорки в сметанов сос, ей такива символични неща. Предизвикват възбуда по асоциативен път.

Карнеги се сети за глада в очите на Джером. Имаше го и в очите на маймуните. Глад и отчаянието, до което гладът води.

– И от мазилата няма файда. Cantharis vesticatora...

– Какво е това?

– Познаваш го под името испанска муха. Екстракт, извлечен от бръмбар. И от него няма полза. В най-добрия случай тези неща просто дразнят нервната система. Но това... – Той му показа шишенце с безцветна течност. – Това е направо гениално.

– Маймуните не ми изглеждат особено щастливи.

– Защото афродизиакът се нуждае от още обработка. Създателите му са били нетърпеливи; трябвало е да изчакат още две-три години, преди да го тестват върху живи обекти. В сегашната си форма е почти смъртоносен, но след време е щял да стане идеален. Важното е, че са заобиколили механичните проблеми. Това вещество действа директно на сексуалното въображение, на либидото. Възбудиш ли мозъка, тялото също ще се възбуди. В това е номерът.

Една от близките клетки издрънча и Карнеги извърна очи от бледото лице на Йохансон. Един от женските макаци беше зарязал любовниците си, беше скочил на телената мрежа и протягаше лакоми пръсти към инспектора. Останали на сухо, партньорите му моментално се нахвърлиха върху анусите си.

– А защо „Сляпо момче“? – попита той. – Джером ли имат предвид?

– По-скоро Купидон от „Сън в лятна нощ“ – отговори токсикологът и изрецитира:


Такава е на любовта мощта,

че възвишава низките неща.

Сега да си представя ясно мога

защо й ваят и рисуват бога

с превръзка на очите и с криле –

припряна слепота! От туй по-зле!12


12 Стиховете са в превод на Валери Петров. – Б. пр.


– Никога не съм харесвал Шекспир – заяви Карнеги и се загледа отново в женската маймуна. – А Джером?

– В кръвта му има голяма доза от химикала.

– Значи е разгонен като тях!

– Понеже интелектуалните му възможности са по-големи, навярно се контролира по-добре. Но както знаеш, сексът може да направи всеки на маймуна. – Йохансон се подсмихна на собственото си остроумие. – Когато сме възбудени, всичко друго остава на заден план. Тогава сексът ни обсебва напълно и сме способни – или поне вярваме, че сме способни – на необикновени подвизи.

– Нищо героично няма в едно изнасилване – отбеляза Карнеги, за да сложи край на възторжената реч на токсиколога.

Но Йохансон не беше приключил.

– Един безкраен секс без компромиси и извинения. Представи си само. Мечтата на Казанова.


* * *

Светът беше видял толкова много епохи: епохата на Просвещението, на Реформацията, на Разума. Беше ред на епохата на Желанието. А след това: край на епохите, а може би и на всичко останало. Защото пожарът, който набираше сила в момента, беше по-свиреп, отколкото наивният свят подозираше. Един ужасяващ безкраен пожар, който щеше да изпепели човечеството.

Ето това си мислеше Уелс, докато лежеше в леглото. Беше в съзнание от няколко часа, но го криеше. Когато в стаята му влезеше медицинска сестра, той затваряше очи и забавяше дишането си. Знаеше, че не може да се преструва вечно, но спечелените часове му даваха възможност да обмисли действията си оттук нататък. Като начало трябваше да се върне в лабораториите. Имаше документи, които трябваше да унищожи, и видеокасети, които да изтрие. Беше решил, че занапред всичката информация за проект „Сляпо момче“ ще съществува единствено в главата му. Така щеше да запази пълен контрол над шедьовъра си и да го предпази от открадване.

Парите, които можеше да спечели от откритието си, никога не го бяха вълнували особено, въпреки че си даваше ясна сметка колко доходоносен ще бъде един работещ афродизиак. Материалните богатства не го интересуваха. Първоначалната му мотивация да разработи химикала – бяха го открили случайно, докато тестваха ново лекарство за шизофреници – беше чисто изследователска. Но месеците на тайна работа бяха променили мотивите му. Уелс беше започнал да гледа на себе си като на вестител на ново хилядолетие. И нямаше да позволи да му отнемат тази свещена роля.

Такива неща си мислеше, докато лежеше в леглото си и чакаше удобен момент да избяга.


* * *

Вървящият по улиците Джером би потвърдил с радост виденията на Уелс. Едва ли имаше човек, по-нетърпелив да посрещне епохата на Желанието. Той виждаше знамения за идването й навсякъде: по рекламните билбордове и тентите на кината, по витрините на магазините и телевизионните екрани – навсякъде, където рекламираха човешки тела. А там, където плътта не продаваше изделия от камък и стомана, тези продукти будеха желание със собствения си вид. Подминаваха го автомобили, които притежаваха всевъзможни еротични атрибути освен дъх – извивките на телата им блестяха, а вътрешностите им бяха съблазнително меки. Сградите, които срещаше по пътя си, предизвикваха сексуални асоциации със своите шпилове, коридори и сенчести площадки с пенливи фонтани. Улиците и площадите бяха пълни с хиляди дребни изкушения, а по тях крачеха и живи същества.

Спектакълът поддържаше огъня на Джером и го подхранваше. Трябваше да полага огромни усилия на волята, за да не се заглежда във всяко създание, което попадаше пред очите му. Някои хора усещаха горещината му и го заобикаляха. Кучетата също я усещаха. Част от тях го последваха, възбудени от собствената му възбуда. Около главата му вече кръжаха ескадрони от мухи. Но Джером започваше да свиква със състоянието си и това му помагаше да се контролира. Знаеше, че ако даде публичен израз на страстта си, властите ще го подгонят и така ще осуетят приключенията му. Пожарът, който беше запалил, скоро щеше да се разпространи. Тогава щеше да се къпе открито в него, но междувременно не биваше да привлича внимание.

От време на време използваше платените услуги на една млада жена в Сохо и сега бързаше да отиде при нея. Следобедът беше задушен, но горещината не беше изцеждила силите му. Не беше ял нищо от предишната вечер, но въпреки това не изпитваше глад. Когато тръгна по тясното стълбище към апартамента на първия етаж, в който очакваше да намери Анджела, Джером се чувстваше здрав като атлет и кипеше от енергия. Спретнато облеченият сводник със зорки очи, който обикновено висеше на върха на стълбището, сега не се виждаше никъде. Той се приближи до апартамента и почука. Никой не му отговори. Потропа отново, този път по-настойчиво. Една от съседните врати се отвори и на прага й застана четиресетинагодишна дебелана.

– Какво искаш?

– Жената.

– Анджела си замина. И ти се махай. Това не е приют.

– Кога ще се върне? – попита той, като се опитваше да сдържи апетита си.

Жената, която беше висока колкото Джером и два пъти по-тежка, тръгна заплашително към него.

– Момичето няма да се върне, така че по-добре се пръждосвай оттук, докато не съм извикала Исая.

Той я изгледа преценяващо. Със сигурност беше проститутка като Анджела, макар че не беше нито толкова млада, нито толкова красива.

– Чувам сърцето ти – каза й Джером с усмивка.

– Казах ти...

Той се запъти към нея и тя отстъпи назад. Не изглеждаше уплашена, а по-скоро отвратена.

– Ако извикам Исая, ще съжаляваш – предупреди го жената.

Ритъмът на сърцето й се учести.

– Изгарям – каза й Джером.

Тя се намръщи; беше изгубила словесната битка.

– Не се доближавай до мен. Предупреждавам те.

Туптенето на сърцето й се забърза още повече и подейства на Джером като магнит: беше пълно с топлина и живот.

– Дай ми сърцето си.

– Исая!

Никой не се отзова на вика й, никой не дотича. Той я привлече към себе си и й запуши устата. Жената го обсипа със серия от удари, но болката само подхрани пламъците му. Вече гореше целият, а слабините, коремът и главата му бяха нажежени като пещи. По-голямото й тегло не можеше да се мери със силата на страстта му. Джером я блъсна в стената – пулсът на сърцето й гърмеше в ушите му – и зацелува врата й, после разкъса тънката рокля, за да освободи гърдите под нея.

– Не викай – каза успокоително той. – Няма да ти сторя нищо лошо.

Жената поклати глава и измуча „Няма“ в дланта му. Джером отпуши устата й и тя си пое трескаво въздух. Къде се бавеше Исая? Сигурно щеше да дойде всеки миг. Беше уплашена за живота си – как блестяха очите на непознатия! – затова реши, че е по-добре да не се съпротивлява. Знаеше от опит, че страстта на мъжете е краткотрайна. Обещаваха й целия свят, а след половин час от хвалбите им оставаха само разочарование и мокри чаршафи. Изгарял бил! Е, добре, ще изтрае глупавите му брътвежи; беше чувала и по-лоши неща. Ще изтърпи и члена му, който не спираше да й досажда – нищо в тези смешни атрибути не беше в състояние да я нарани или изненада.

Джером искаше да стисне сърцето й, да го размаже по лицето си, да се окъпе в кръвта му. Сложи длан върху разголените й гърди и усети как пулсира.

– Харесват ти, нали? – попита го жената. – Не си първият, който...

Той заби нокти в кожата й.

– По-леко, скъпи – смъмри го тя, докато надничаше над рамото му за Исая. – Бъди по-нежен, имам само едно тяло.

Джером натисна и под ноктите му бликна кръв.

– Не прави така.

– Трябва да го извадя – обясни й той, без да спира да дълбае.

И жената осъзна, че това, което се случва, е нещо повече от любовна игра.

– Спри! – каза тя и после запищя – беше започнал да разкъсва плътта й.

Исая, който се намираше пред една от съседните сгради, изпусна току-що купената френска торта и хукна към вратата. И преди беше напускал поста си заради любовта към сладкото, но този път май щеше да му е последен. От първия етаж се чуваха ужасни звуци. Той изкачи на бегом стълбите. Гледката, която завари, надминаваше и най-лошите му очаквания. Някакъв мъж беше притиснал Симон до стената и я изнасилваше. В краката им имаше кръв, но беше трудно да се каже дали е нейна, или негова.

Исая изрева. Джером се обърна с окървавени ръце и видя как един гигант с костюм от „Севил Роу“13 посяга да го сграбчи. Той побърза да извади инструмента си, но вече беше късно. Исая го издърпа от жената и тя се скри разплакана в апартамента.


13 Улица в Лондон, известна с модните си къщи, които предлагат луксозни мъжки костюми по поръчка. – Б. пр.


– Шибан изрод – каза великанът и го обсипа със залп от юмруци.

Джером се олюля, но беше прекалено възбуден, за да се уплаши. Веднага щом се окопити, той се нахвърли върху сводника като разярен павиан. Изненадан от бясната му атака, Исая загуби равновесие и се стовари върху една от вратите на етажа. Тя се отвори под тежестта му и гигантът падна в мръсната тоалетна зад нея, като си удари главата в ръба на тоалетната чиния. Дезориентиран от удара, той застена върху опикания линолеум с ръце на кръста. Джером чу примамливия шум на кръвта във вените му, подуши захарта в дъха му и се изкуши да остане. Но инстинктът му за самосъхранение надделя – Исая вече правеше опити да се изправи, – затова се обърна и хукна по стълбите.

Горещият ден го посрещна и той се усмихна. Улицата го искаше повече от дебелата жена и Джером нямаше търпение да й се отдаде. Тръгна по паважа с издут от желание панталон. От стълбището зад гърба му се разнесе тропотът на великана. Той се разсмя и си плю на петите. Възбудата, която го изгаряше, му даде крила. Хукна по улицата, без да се интересува дали Захарния дъх го преследва. Пешеходците се отдръпваха равнодушно пред опръскания с кръв сатир – живееха в невъзмутима епоха. Неколцина от тях го посочиха; сигурно го бяха взели за актьор. Повечето изобщо не го забелязаха. Джером навлезе в лабиринт от задни улички, без да се обръща – беше сигурен, че Исая е по петите му.

Случайността го отведе на уличния пазар. А може би не беше случайността, а миризмата на месо и плодове, в която му се прииска да се гмурне. Тесният проход гъмжеше от купувачи, зяпачи и отрупани със стока сергии. Джером се запровира щастливо в тълпата, като не пропускаше да се отърка в нечий задник или бедро – имаше изобилие от напращяла плът. Какъв ден! Двамата с хуя му не можеха да се нарадват на късмета си.

Зад него прогърмя гневният глас на Исая. Джером ускори ход и се насочи към най-пренаселената част от пазара, за да се скрие в горещата преса от тела. Всеки допир беше болезнен екстаз. Всеки оргазъм – а те го връхлитаха един след друг – сух спазъм. Гърбът го заболя, топките също. Но какво представляваше тялото му в момента? Просто плоча, която крепеше един необикновен монумент – неговия член. Главата му беше без значение, мозъкът – също. Ръцете му бяха създадени с една-единствена цел – да притеглят любовта към монумента, а краката му – да водят настойчивия жезъл там, където ще намери удовлетворение. Джером беше една ходеща ерекция, а светът – пълен с дупки. Плът, тухла, стомана – не му пукаше какво ще изнасили.

Внезапно тълпата се раздели и той се озова на тясна пресечка. Между сградите се лееше слънчева светлина и усилваше горещината. Джером искаше да се върне в морето от тела, но подуши нещо и видя гледка, която го накара да продължи по горещата улица. На няколко метра от него стояха трима голи до кръста младежи. Бяха заобиколени от струпани на купчини щайги, а във всяка щайга имаше по дузина кошници с ягоди. Годината беше изобилна на плодове и много от тях бяха започнали да гният от безмилостната жега. Тримата работници ровеха в кошниците, отсяваха развалените ягоди и ги хвърляха в канавката. Миризмата в тясната пресечка беше съкрушителна – сладка смрад с такава сила, че би прогонила всеки натрапник. Но Джером беше изгубил способност да се отвращава, вече не изпитваше погнуса от нищо. Светът беше такъв, какъвто е – и за добро или за зло той щеше да се венчае за него. Затова стоеше и наблюдаваше прехласнато гледката: потните сортировачи, които блестяха под слънцето; изпръсканите им с ален сок ръце и тела; рояците от насекоми във въздуха; разтичащите се купчини от изгнили ягоди. Погълнати от лепкавата си работа, отначало младежите не го забелязаха. После единият вдигна глава и откри необикновеното същество, което ги наблюдаваше. Понечи да се усмихне, но видя очите на Джером и лицето му замръзна.

– Какво, по дяволите?

Другите сортировачи също вдигнаха глави.

– Сладко – каза Джером.

Чуваше как сърцата им пулсират.

– Вижте го – каза най-младият, като посочи слабините му. – Шибан ексхибиционист.

Четиримата мъже застинаха под слънчевите лъчи; осите се въртяха около ягодите, а в синята ивица между покривите се стрелкаха птици. На Джером му се искаше моментът да не свършва – тук оголеният му член се чувстваше като в рая.

Илюзията не продължи дълго. На гърба му падна сянка. Един от работниците изпусна кошницата, която държеше, и презрелите плодове се изсипаха на земята. Джером се намръщи и понечи да се обърне. Исая го беше намерил. Стоманеният нож на гиганта проблесна като светкавица и в ребрата му избухна болка.

– Божичко! – възкликна най-младият сортировач и си плю на петите.

След кратко колебание братята му го последваха – никой от тях не държеше да вижда кървавата баня.

Раненият мъж изкрещя, но глъчката на пазара погълна вика му. Исая извади острието и от тялото на Джером бликна топлина. Великанът замахна отново, но жертвата му беше по-бърза – отскочи назад и хукна със залитане по улицата. Той се втурна да го довърши, преди някой да е чул виковете му за помощ, но разстоянието между тях растеше с всяка крачка – Джером беше бос, а скъпите велурени обувки на гиганта се пързаляха по лепкавия асфалт.

– Няма да ми избягаш – процеди през зъби Исая.

Събори една кула от щайги и съдържанието им се разпиля пред Джером. Беглецът забави ход, за да се наслади на аромата на натъртените плодове, и тази прищявка едва не го уби. Гигантът го настигна и се приготви да го изкорми. Джером видя как ножът се приближава към корема му и си представи предстоящата болка: разпорващият удар и топлината, която избликва от раната, за да се смеси с кръвта на ягодите в канавката. Видението беше толкова примамливо, че почти му се прииска да се сбъдне.

Това нямаше да е първото убийство на Исая: вече беше затрил двама души. Понеже познаваше безмълвната лексика на акта, той видя поканата в очите на жертвата и я прие с радост. Замахна с ножа, но Джером не се хвърли да го посрещне. Вместо това се отдръпна в последния момент и нападна на свой ред сводника. Исая се наведе, за да избегне юмрука му, и се подхлъзна върху ягодите. Ножът излетя от ръката му и се приземи сред изпочупените щайги. Джером побягна отново, а ловецът спря да потърси оръжието си. Когато най-после го намери, вече беше късно – плячката беше изчезнала в претъпканата с хора улица. Той понечи да прибере ножа в джоба си, но от тълпата излезе един униформен полицай.

– Какво имаме тук? – попита полицаят, като посочи острието.

Исая проследи погледа му. Окървавеният нож беше почернял от мухи.


* * *

Карнеги отпи от горещия шоколад, третият за последния час, и се загледа в настъпването на здрача. Откакто се помнеше, винаги бе искал да бъде детектив. И винаги бе смятал, че свечеряването е магическо време. Нощта се спуска над града и хиляди злодеи навличат злодейските си дрехи, за да излязат да си поиграят. Време за бдителност и строго съблюдаване на морала.

Но тогава е бил малък и не е подозирал каква умора носи здрачът. Сега се чувстваше изцеден и знаеше, че ако изобщо успее да поспи през следващите няколко часа, то ще бъде тук, в този стол, с крака върху отрупаното с пластмасови чаши бюро.

Телефонът иззвъня. Беше Йохансон.

– Още ли бачкаш? – попита инспекторът, впечатлен от отдадеността му към работата.

Минаваше девет. Може би и токсикологът нямаше истински дом, в който да се прибере.

– Чух, че нашият човек е имал доста натоварен ден.

– Така е. Нападнал една проститутка в Сохо, а после го намушкали с нож.

– И въпреки това сте го изпуснали?

– Случва се – отговори Карнеги; беше прекалено уморен, за да се подразни. – Какво мога да направя за теб?

– Просто си помислих, че ще искаш да знаеш: маймуните умират.

– Всичките ли? – оживи се инспекторът.

– Три от четиринайсетте вече са мъртви. Предполагам, че до зори ще ги последват и другите.

– От изтощение ли умират?

Карнеги се сети за бесните оргии в клетките. Кой би могъл да издържи на подобни веселби, без рано или късно да се разпадне?

– Не е от физическа умора. Или поне не каквато си мислиш. Трябва да изчакаме резултата от аутопсиите, за да...

– А от какво според теб?

– Според мен просто изпушват, гръмва им бушонът.

– Какво?

– Мозъците им не издържат на напрежението. Ефектът от химикала не се разсейва. Подхранва се сам. Нарастването на възбудата увеличава ефекта от химикала, а това води до още по-голяма възбуда. Получава се омагьосан кръг. Стават все по-възбудени. Накрая мозъците им не издържат и хоп! – внезапно се озовавам до лакти в мъртви маймуни. – В гласа му отново се появи усмивка. – Не че това спира другите макаци да са забавляват. Тук некрофилията е на почит.

Карнеги погледна изстиналия шоколад. На повърхността му се бе образувала коричка, която се набръчка, щом взе чашата.

– Значи е въпрос на време?

– Да изгърми и нашият човек ли? Да, така мисля.

– Добре, благодаря за информацията. Дръж ме в течение.

– Няма ли да дойдеш да се насладиш на гледката?

– Ще мина и без маймунски трупове, благодаря.

Йохансон се изсмя и Карнеги затвори телефона. Когато се обърна пак към прозореца, нощта вече беше настъпила.


* * *

Токсикологът тръгна към вратата на лабораторията, за да включи осветлението – докато разговаряха с Карнеги, се беше свечерило. Видя удара, който го събори, секунда преди да го улучи във врата. Един от гръбначните му прешлени се счупи и краката му омекнаха. Така и не стигна до ключа на лампата. Падна на земята и когато главата му се стовари на пода, разликата между деня и нощта вече беше чисто теоретична.

Уелс не спря да провери дали ударът е бил смъртоносен: времето му беше ограничено. Прекрачи тялото и се насочи към работния плот на Йохансон. Там, под светлината на една настолна лампа, лежеше мъртва маймуна. Беше очевидно, че смъртта й е била мъчителна. Лицето й беше сгърчено, по широко отворената уста имаше пяна, а в очите – тревога. Част от козината липсваше, изтръгната по време на бесните сношения. На практика по тялото й имаше толкова контузии, че на Уелс му отне половин минута да разбере от какво е умряла.

– Любовта убива – промърмори философски той и се зае да унищожава методично останките от „Сляпо момче“.


* * *

„Умирам – каза си Джером. – Умирам от върховно удоволствие.“ Мисълта го развесели. Беше единствената свързана мисъл в главата му. Не помнеше почти нищо след сблъсъка с Исая и последвалото бягство от полицията. Часовете на криене и близане на рани, през които се бе облекчавал периодично от растящата горещина в тялото му, се сливаха в един безумен сън – сън, от който само смъртта можеше да го пробуди. Пожарът го поглъщаше, изяждаше бавно плътта му отвътре. Ако някой го изкормеше сега, какво щеше да намери? Само въглени и пепел.

Но едноокият му приятел беше жив и настояваше за още. И докато Джером вървеше по заобиколни пътища към лабораториите – къде другаде би могъл да отиде един изкуствено създаден човек, когато шевовете му започнат да се късат? – телените огради го гледаха съблазнително, а тухлените стени му обещаваха безчет грапави удоволствия.

Нощта беше топла и спокойна – нощ за романтика и любовни песни. В един уединен паркинг на няколко пресечки от „Хюм“ Джером видя двама души, които се любеха на задната седалка на колата си – бяха отворили вратите, за да не им е тясно и да влиза повече въздух. Той се поспря да погледа ритуала, омагьосан от преплетените тела и от гръмотевичния шум на двете сърца, които препускаха в единен ритъм.

Жената го забеляза първа и предупреди партньора си, че един пропаднал тип ги зяпа с детинска радост. Мъжът прекъсна ласките си и се обърна да го види. „Горя ли? – запита се Джером. – Имам ли пламъци в косата?“ Бяха ли станали халюцинациите му реалност? Ако се съдеше по физиономиите им – не. На лицата им нямаше страхопочитание, само гняв и погнуса.

– Горя – каза им той.

Мъжът излезе от колата и го заплю. Джером очакваше, че плюнката ще се изпари, когато го докосне, но я усети по лицето и гърдите си като хладен дъжд.

– Махай се! – извика жената. – Остави ни на мира.

Той поклати глава. Мъжът го предупреди, че ако не изчезне моментално, ще му счупи главата. Заплахата не стресна Джером ни на йота – когато хуят заповядва, не разбираш ни от дума, ни от брадва.

Той тръгна към тях и осъзна, че сърцата им вече не бият в синхрон.


* * *

Карнеги се консултира със старата карта, която висеше на стената в офиса му (не я беше сменял от пет години) и отбеляза с топлийка мястото на нападението. Нито една от жертвите не беше пострадала сериозно. Пристигането на кола с купонджии беше прогонило Джером, преди да се е развихрил. Сега районът гъмжеше от полицаи, половин дузина от които въоръжени. След броени минути щяха да са завардили всички улици в околовръст. Кварталът предлагаше малко скривалища за разлика от пренаселения Сохо.

Щом отбеляза мястото, Карнеги осъзна, че топлийката се намира на няколко пресечки от лабораториите. Случайност? Едва ли. Мъжът се връщаше на местопрестъплението си. Ранен и несъмнено на ръба на силите си – нападнатата двойка го беше описала като живо зомби, – Джером вероятно щеше да е заловен, преди да достигне целта си. Но винаги имаше риск да се изплъзне от мрежата и да се добере до лабораториите. А Йохансон работеше там и беше сам. В тези трудни времена охраната на сградата беше чисто символична.

Той взе телефона и набра номера на токсиколога. Никой не вдигна. „Сигурно се е прибрал вкъщи – помисли си с облекчение инспекторът. – Единайсет без десет е, заслужил е почивка.“ Вече се канеше да прекъсне връзката, когато чу познатото изщракване.

– Йохансон?

Мълчание.

– Йохансон? Карнеги е. – Пак мълчание. – Кажи нещо, мамка му. Ало?

Но телефонната слушалка в лабораторията лежеше забравена. Нямаше кой да я върне на вилката и всичко, което инспекторът чу, беше маймунско пищене.

– Йохансон? – попита отново той. – Там ли си? Йохансон?

Маймуните продължиха да пищят.


* * *

Уелс струпа всички записки по проекта „Сляпо момче“ в двете мивки и ги запали. Кладите пламнаха ентусиазирано. Голямото помещение се изпълни с дим, горещина и сажди. Когато огньовете се разгоряха добре, той хвърли вътре всички видеокасети и добави бележките на Йохансон. Три от касетите липсваха, но в тях нямаше нищо важно – само няколко любопитни сцени от трансформацията. Същинската тайна си оставаше негова. Вече беше унищожил всички инструкции и формули, оставаше да излее остатъка от химикала в канала и да убие и изгори маймуните.

Докторът подготви смъртоносните инжекции с необичайно старание. Методичното разрушение му доставяше наслада. Вече не съжаляваше за развоя на събитията. Сега разбираше, че всичко – от момента на първоначалната му паника, когато беше наблюдавал безпомощно страховития ефект на серума върху Джером, до унищожаването на целия му досегашен труд – е било един системен процес на прераждане. С тези огньове беше сложил край на преструвките си, че прави научно проучване. Вече беше неоспорим Апостол на Желанието, негов Йоан Кръстител. Тази мисъл завладя съзнанието му напълно. Започна да вади животните от клетките им и да ги инжектира почти механично. Вече беше умъртвил три маймуни и посягаше към четвърта, когато на вратата на лабораторията се появи човешка фигура. Задименият въздух скриваше чертите й, но въпреки това оцелелите макаци я разпознаха. Те зарязаха оргиите си и вдигнаха приветствена врява.

Уелс застина и зачака да види какво ще предприеме новодошлият.

– Умирам – каза Джером.

Докторът зяпна. Очакваше да види всеки друг, но не и него.

– Чу ли какво казах?

Той кимна.

– Всички умираме, Джером. Животът е просто една бавно действаща болест.

– Ти си знаел, че това ще се случи. Знаел си, че огънят ще ме довърши.

– Не – отговори спокойно Уелс. – Не знаех. Наистина.

Джером прекрачи прага и влезе в задименото помещение. Приличаше на жива развалина, на парцалена кукла. Беше целият в кръв, само очите му светеха. Но докторът знаеше, че уязвимостта на това плашило е само привидна. Химикалът в кръвта му му даваше нечовешка сила. Беше видял как разкъсва Данс с няколко небрежни движения. Трябваше да бъде тактичен. Макар и да умираше, мъжът продължаваше да е страховит противник.

– Не предвидих, че ще стане така, Джером – каза Уелс, като се постара да овладее разтреперания си глас. – Ще ми се да го бях предвидил, но, уви. Не съм толкова далновиден. Трябваше ми време, за да видя ясно бъдещето.

Горящият човек го гледаше втренчено.

– Ще избухнат големи пожари, Джером.

– Знам... – отговори плашилото. – Повярвай ми... знам.

– Двамата с теб ще сложим край на света.

Джером обмисли думите му и после кимна бавно. Уелс въздъхна скришом. Предсмъртната дипломация работеше. За съжаление, нямаше време за повече приказки. Щом Джером беше тук, значи и властите не бяха далеч.

– А сега ме чака спешна работа, приятелю – каза тихо той. – Нали не възразяваш да продължа?

И без да изчака отговор, отвори следващата клетка. Извади избраната маймуна, завъртя я към себе си с едно обиграно движение и й инжектира отровата. Животното пририта конвулсивно в ръцете му и умря. Уелс отскубна вкочанените пръстчета от ризата си и хвърли трупа и използваната спринцовка на плота, после се обърна към следващата си жертва с експедитивността на палач.

– Защо? – попита Джером, загледан в отворените очи на маймуната.

– Проява на милосърдие – отговори Уелс, докато вдигаше нова спринцовка. – Нали виждаш как страдат. – И посегна към вратата на следващата клетка.

– Недей.

– Няма време за сантименталности. Моля те, нека приключим с това.

„Сантименталности“, помисли си Джером и си припомни смътно песните по радиото. Не разбираше ли доктор Уелс, че сърцето, главата и слабините функционират заедно? И че тази сантименталност, колкото и да е банална, може да доведе до откриването на нови територии? Искаше да му го каже, да му обясни всичко, което беше видял и бе обичал през тези отчаяни часове. Но по пътя от съзнанието до езика му обясненията се загубиха. И всичко, което успя да каже, за да изрази съпричастност към страдащия свят, беше едно „недей“, когато Уелс отключи следващата клетка. Докторът пренебрегна молбата му и бръкна в клетката. Вътре имаше три маймуни. Той сграбчи най-близката и я изтръгна от обятията на партньорите й. Животното усети каква съдба го очаква и се разпищя от ужас.

Потресен от гледката, Джером се втурна да предотврати убийството. Уелс се стресна от приближаването му и изпусна гърчещата се маймуна. Макакът припна по плотовете. Докторът се спусна след него и другите затворници се възползваха от отсъствието му, за да избягат от клетката.

– По дяволите! – извика Уелс. – Не виждаш ли, че нямаме време? Не разбираш ли?

Джером разбираше всичко и същевременно нищо. Разбираше трескавата възбуда, която споделяха с маймуните; разбираше и целта й да трансформира света. Но защо тази радост, това откровение, трябваше да свърши в някаква мизерна стая, пълна с дим и болка? Защо трябваше да приключи със слабост и отчаяние? Ето това не разбираше. А сега осъзна, че не го разбира и Уелс, архитектът на този абсурд.

Докато докторът преследваше едно от освободените животни, Джером отиде при останалите клетки и ги отвори. Макаците побързаха да избягат. Междувременно Уелс хвана маймуната, която гонеше, и се приготви да й даде панацея. Джером тръгна към него.

– Пусни я – извика му той.

Докторът заби иглата в тялото на жертвата си и започна да натиска буталото, но Джером го дръпна за китката. Спринцовката изплю отровата си във въздуха и после падна на земята. Маймуната се освободи и избяга.

– Казах ти да я пуснеш – процеди той и го придърпа към себе си.

Уелс му отговори с юмрук в раната. Очите на Джером се насълзиха, но той не отхлаби хватката си. Беше се възбудил несъзнателно от близостта на сърцето му. И сега, докато прегръщаше доктора като блуден син, си пожела наистина да се запали – да се запали, и създател и творение да изгорят в един пречистващ пламък. Но плътта му беше просто плът, а костите – кости. Каквито и чудеса да беше видял, те бяха част от лично откровение, не трябваше да споделя величието и ужаса им. Онова, което бе видял, щеше да умре с него и след време (навярно) да бъде преоткрито от друг само за да бъде забравено и открито отново. Като любовната история, която разказваше радиото – любов, която е била изгубена и намерена само за да бъде изгубена отново. Той се вгледа в Уелс с наченки на ново разбиране, докато слушаше уплашеното туптене на сърцето му. Докторът грешеше. И ако го оставеше да живее, той щеше да осъзнае грешката си. Те не бяха вестители на ново хилядолетие. И двамата халюцинираха.

– Не ме убивай – примоли му се Уелс. – Не искам да умирам.

„Ама че тъпанар“, помисли си Джером и го пусна.

Смайването на мъжа беше очевидно. Не можеше да повярва, че молбата му е била удовлетворена. Той заотстъпва предпазливо назад, но Джером просто му обърна гръб и тръгна към изхода.

От долния етаж долетяха викове. Полиция, предположи Уелс. Сигурно бяха открили тялото на ченгето, оставено да охранява входа на лабораториите. Щяха да нахълтат тук всеки миг. Нямаше време да довършва задачата си. Трябваше да изчезне, преди да са пристигнали.

Карнеги гледаше как въоръжените полицаи се втурват нагоре по стълбите. Във въздуха се усещаше слаба миризма на изгоряло. Най-лошите му страхове май щяха да се сбъднат.

„Аз съм човекът, който идва последен – мислеше си той. – Винаги пристигам на местопрестъплението, когато екшънът е приключил.“ Беше свикнал да чака търпеливо като куче, но този път любопитството му надделя. Карнеги пренебрегна гласовете, които го съветваха да изчака долу, и тръгна след другите.

Лабораторията на горния етаж беше празна; там бяха само маймуните и трупът на Йохансон. Токсикологът лежеше по лице със счупен врат. Аварийният изход, който водеше към противопожарната стълба, беше отворен и през него влизаше чист въздух. Когато Карнеги отстъпи от мъртвото тяло, другите полицаи вече бяха на стълбата и крещяха на колегите си долу да внимават за беглеца.

– Сър?

Инспекторът се обърна към мустакатия мъж, който бързаше към него.

– Какво има?

Полицаят посочи към тестовата камера в дъното на лабораторията. Някой стоеше на прозореца й. Карнеги разпозна лицето, въпреки че беше доста променено. Беше Джером. Отначало си помисли, че лудият го гледа, но после осъзна, че не е така. Джером плачеше и се взираше в собственото си размазано отражение. След малко мрачното лице се отдръпна от зацапаното стъкло.

И други полицаи бяха забелязала мъжа. Придвижваха се към камерата и заемаха позиции зад работните плотове с готови за стрелба оръжия. Карнеги беше присъствал и преди на подобни ситуации – обикновено не завършваха добре. Щеше да има кръв, ако не се намеси.

– Не! – каза той. – Задръжте огъня!

Изблъска протестиращия полицай и тръгна спокойно към дъното на лабораторията. Подмина мивките, в които тлееха останките на „Сляпо момче“ и плота, под който неотдавна бяха намерили трупа на Данс. Една маймуна прекоси пътя му с наведена глава – влачеше се по пода и сякаш не забелязваше присъствието му. Карнеги я изчака да си намери дупка, в която да умре, и продължи към вратата на камерата. Беше открехната. Той хвана дръжката. Лабораторията зад гърба му притихна; всички очи бяха вперени в него. Дръпна вратата. Пръстите се напрегнаха върху спусъците. Никой не го нападна. Инспекторът влезе вътре.

Джером стоеше до отсрещната стена. Дори и да видя или да чу Карнеги, с нищо не го показа. Един макак лежеше в краката на мъжа и стискаше края на панталона му с мъртвата си ръка. Друг скимтеше в ъгъла и се държеше за главата.

– Джером?

Въобразяваше ли си, или в помещението наистина миришеше на ягоди?

Мъжът примигна.

– Арестуван си – каза му инспекторът.

Джером махна ръка от раната в ребрата си и започна да се гали по чатала.

– Твърде късно – отрони през вцепенената си уста.

Усещаше как вътрешностите му пламват за последен път. Оставаха му броени секунди. Смъртта беше тук, виждаше я съвсем ясно. Как изглеждаше ли? Като поредната съблазън; още една сладка черна дупка, която чака да бъде запълнена, задоволена и оплодена.

Перинеумът на Джером се сгърчи в спазъм, който се разпространи като светкавица по члена му, а после и нагоре по гръбнака. В гърлото му се надигна смях.

Притихналата в ъгъла маймуна заскимтя отново. Карнеги погледна механично към нея и когато завъртя пак глава към Джером, откри, че късогледите му очи са затворени, а окървавената ръка – отпусната. Беше мъртъв. Облегнатото на стената тяло остана право още няколко секунди напук на гравитацията. После краката му се подгънаха и Джером падна по лице на земята. Едва сега инспекторът осъзна колко е отслабнал – беше станал само кожа и кости. Направо не беше за вярване, че е оцелял толкова дълго.

Той се приближи предпазливо до тялото и сложи пръст на врата на мъжа. Нямаше пулс. Но смехът се беше запечатал на лицето му и отказваше да го напусне.

– Кажи ми... – прошепна му Карнеги, когато осъзна, че за пореден път е закъснял. – Кажи ми. На какво се смееше?

Но като всички други мъртъвци и сляпото момче мълчеше.


ТЕЛЕГРАМ

Канал с обзорами, анонсами новинок и книжными подборками

Книжный Вестник

Бот для удобного поиска и скачивания книг

Книжный Бот

Свежие любовные романы в удобных форматах

Любовные романы

О психологии, саморазвитии и личностном росте

Саморазвитие

Детективы и триллеры, все новинки

Детективы

Фантастика и фэнтези, все новинки

Фантастика
ВКОНТАКТЕ

Цитаты, афоризмы, стихи, книжные подборки, обсуждения и многое другое

Книжный Вестник