Кървави книги (Том 4)

Долу, Сатана!

Съдбата беше направила Григорий несметно богат. Имаше флотилии и дворци, породисти жребци, градове. Притежаваше толкова много неща, че хората, които трябваше да опишат имуществото му след чудовищния завършек на тази история, понякога се питаха дали няма да е по-лесно да направят списък с нещата, които магнатът не притежава.

Заможен беше Григорий, но не и щастлив. Беше отгледан като католик и в младостта си, преди да натрупа зашеметяващи богатства, черпеше сили от своята вяра. После я загърби и една нощ – беше на петдесет и пет и светът вече лежеше в краката му – се събуди с мисълта, че е станал безбожник.

Откритието го разтърси и той побърза да възстанови изгубената си вяра. Отиде в Рим да поговори с папата, започна да се моли денонощно, основа семинарии и колонии за прокажени. Но Бог не пожела да му покаже нещо повече от нокътя на крака си; изглежда, беше изоставил Григорий.

Отчаяният богаташ реши, че има само един начин да спечели отново благоволението на своя създател – да изложи душата си на ужасен риск. Идеята му не беше лишена от основания. Да предположим, мислеше си той, че успея да се срещна със самия Принц на мрака, Сатаната. Когато Господ види, че над душата ми е надвиснала гибелна опасност, няма ли да се почувства длъжен да се намеси, за да ме върне в лоното на Църквата?

Хубав замисъл, но как да го осъществи? Дяволът не се явяваше по покана дори на магнати като Григорий, а проучванията му скоро доказаха, че всички традиционни методи за призоваване на Лукавия – от оскверняване на Светото причастие до жертвоприношения на бебета – не са по-ефективни от благочестивите дела, с които се бе опитал да привлече вниманието на Господ. Измина цяла година, докато му хрумне грандиозен план. Щеше да построи ад на земята: толкова чудовищен модерен пъкъл, че дори Изкусителя да се поблазни да го посети и да го заграби така, както кукувицата си присвоява чуждо гнездо.

Григорий преобърна дърво и камък, докато намери подходящ архитект в една лудница край Флоренция – казваше се Леопардо и дворците, които беше проектирал за Мусолини, притежаваха точната смесица от безумие и величественост, която магнатът търсеше. Щом се увери, че клетият старец не е загубил таланта си да създава чудовищни постройки, той го освободи от вонящата килия, в която гниеше, и му върна мечтите.

После, за да доизпипа творението си, Григорий прерови най-големите библиотеки в света за светски и метафизични описания на ада. Претършува музейните трезори за забранени картини на адските мъчения. Преобърна всеки камък, който можеше да крие нещо извратено.

Окончателният дизайн беше вдъхновен донякъде от книгите на Сад, Данте, Фройд и Крафт-Ебинг⁸, но включваше и много елементи, които никой не си бе представял досега или поне не беше дръзнал да опише на хартия.

8 Рихард фон Крафт-Ебинг (1840–1902) – немски невролог и професор по психиатрия, чиито изследвания върху сексуалните отклонения полагат началото на модерната сексология. – Б. пр.

Накрая богаташът избра място за строеж в Северна Африка и работата по Новия ад започна. Бяха подобрени всевъзможни рекорди. Зданието имаше по-обширни основи, по-дебели стени и по-сложна водопроводна инсталация от всички съществуващи до момента сгради. Григорий наблюдаваше бавното му издигане с ентусиазъм, какъвто не бе изпитвал от времето на първите си години като създател на империя. Мнозина решиха, че магнатът си е изгубил акъла. Много от старите му приятели прекъснаха връзките си с него. Част от компаниите му фалираха, защото инвеститорите се уплашиха от докладите за психичното му здраве. На Григорий не му пукаше. Планът със сигурност щеше да проработи. Дяволът щеше да дойде – най-малкото за да зърне с очите си този левиатан, издигнат в негова чест – и той щеше да го чака.

Строежът отне четири години и по-голямата част от богатството на Григорий. Завършената постройка беше с размерите на половин дузина катедрали и засенчваше с величието си всички съоръжения, за които Сатаната би могъл да мечтае. Зад стените й горяха огньове, така че разходката по повечето коридори водеше до почти нетърпима агония. Стаите й бяха оборудвани с всевъзможни уреди и инструменти за изтезания – от игли до диби, – с които палачите на Падналия ангел да отприщят своя гений. Имаше пещи, в които можеха да се кремират наведнъж цели семейства, и басейни, достатъчно дълбоки, за да удавят поколения от грешници. Новия ад беше надвиснал над човечеството ужас; празник на жестокостта, който просто изчакваше сигнал да започне.

Строителите побързаха да си тръгнат. Между тях отдавна се говореше, че Дяволът следи отблизо издигането на новия си чертог. Някои дори твърдяха, че са го виждали на долните нива, където било толкова студено, че урината замръзвала, преди да е напуснала мехура. Имаше и доказателства в подкрепа на твърденията им и едно от тях беше жестоката смърт на Леопардо. Малко преди да бъде завършена сградата, архитектът беше скочил през прозореца на разположената си на шестия етаж хотелската стая, но по-суеверните настояваха, че е бил хвърлен през него. Погребаха го с кралски почести.

Григорий остана сам в ада.

Не му се наложи да чака дълго. Беше прекарал там не повече от ден, когато чу шумове от дълбините на зданието. Преизпълнен с очаквания, той тръгна към източника им, но намери само бълбукащи вани с екскременти и бумтящи пещи. Върна се в покоите си на девето ниво и зачака отново. Шумовете се повториха, магнатът пак ги проследи и за втори път се върна разочарован.

Но смущаващите звуци не престанаха. През следващите дни не минаваха и десет минути, без да чуе шум от нечие присъствие. Принцът на мрака беше тук, Григорий вече не се съмняваше в това, само че се спотайваше в сенките. Той реши да се включи в играта му. Все пак беше гост на партито на Дявола и трябваше да се съобразява с желанията на домакина.

През дългите и често самотни месеци, които последваха, на магната обаче му писна от безкрайната криеница и започна да вика Сатаната, като настояваше да се покаже. Крещеше името му из празните коридори, докато не прегракна – нищо. Тогава продължи да го търси крадешком – надяваше се да го изненада в някой ъгъл. Но Луцифер винаги се измъкваше, преди Григорий да се приближи достатъчно, за да го види.

Явно щяха да играят на изчакване, като се гонят през мраз и пек. Магнатът си каза да бъде търпелив. В крайна сметка Дяволът беше дошъл, нали? Не бяха ли отпечатъците му по дръжката на вратата? Не видя ли лайното му на стълбите? Рано или късно Лукавия щеше да се покаже и той щеше да го заплюе в лицето.

Животът навън продължаваше и Григорий бе заклеймен като поредния отшелник, който е бил съсипан от богатството си. Все пак на Прищявката, както стана известна сградата, не й липсваха посетители. Имаше няколко души, които обичаха прекалено много магната, за да го забравят, както и хора, забогатели покрай него, които се надяваха да се облагодетелстват допълнително от лудостта му. Те посещаваха тайно Новия ад, защото се страхуваха от неодобрението на приятелите си. И изчезваха безследно, защото никой не можеше да ги проследи до Северна Африка.

Григорий продължи да преследва Змея, но Той все така му се изплъзваше, само ужасните следи от присъствието му се трупаха.

В крайна сметка жената на един от изчезналите посетители откри каква е работата и алармира властите. Те поставиха под наблюдение Прищявката и накрая – почти три години след завършването й – четирима смели полицаи проникнаха вътре.

Без поддръжка постройката беше започнала да запада. Лампите на много от нивата й бяха изгорели, стените бяха изстинали, ямите с катран – замръзнали. Но докато напредваха през мрачните подземия в търсене на Григорий, полицаите попаднаха на достатъчно доказателства, че Новият ад продължава да функционира. В пещите имаше трупове с подути и почернели лица. В много от стаите откриха човешки останки – завързани за столове или провесени на въжета, с извадени очи и надупчени или накълцани тела.

Ужасът им растеше с всяка отворена врата, с всяко ново извращение, което се откриваше пред облещените им очи.

Двама от полицаите така и не стигнаха до централната зала. Потресени от видяното, те се обърнаха и избягаха само за да намерят смъртта си в един от глухите коридори и така да се присъединят към стотиците жертви на Прищявката след идването на Дявола.

Останалите двама успяха да заловят престъпника, но само единият се престраши да разкаже историята си, въпреки че сцените, на които беше станал свидетел в сърцето на Новия ад, трудно можеха да бъдат описани с думи.

Сатаната не беше там, разбира се. Само Григорий. Понеже никой не беше пожелал да обитава построения с толкова пот дом, великият строител го беше запазил за себе си. През годините към магната се бяха присъединили неколцина последователи. Не изглеждаха по-опасни от него, но въпреки това се бяха възползвали от многобройните уреди за мъчения без капчица милост.

Григорий не оказа съпротива при ареста. Даже изглеждаше доволен, че най-после може да се похвали на света с извършените зверства. Докато го арестуваха, а и после, по време на процеса, той не спря да говори за амбициите и апетитите си, като непрекъснато повтаряше колко нова кръв ще пролее, стига да го пуснат. Толкова много, че щял да удави всички вярващи и заблудите им, кълнеше се той. И дори тогава нямало да е доволен. Защото Бог продължавал да гние в рая, а Сатаната – в ада, така че кой щял да го спре?

Богаташът отнесе доста ругатни в съда и още повече в лудницата, където умря два месеца по-късно при съмнителни обстоятелства. Ватиканът заличи от архивите си цялата събрана за него информация. Семинариите, основани в нечестивото му име, бяха разтрогнати.

Но имаше хора, дори сред кардиналите, които не успяха да забравят неговите изстъпления. И когато оставаха насаме със съмненията си, те се питаха дали стратегията му все пак не е била успешна. Дали, като е загърбил вярвата си във всички ангели – в това число и падналите, – Григорий не е станал сам такъв.

И дали в света изобщо има място за подобни феномени.