Кървави книги (Том 4)

Откровения

Говореше се за смерчове в Амарило; за говеда, коли и къщи, повдигани в небето и запращани обратно на земята; за цели общини, които са били разрушени за броени минути. Може би затова Вирджиния се чувстваше толкова неспокойна тази вечер. Затова или заради натрупаната умора по безкрайните пусти магистрали под еднообразното тексаско небе, където всеки етап от пътуването й завършваше с химни и адски огън. Тя седеше със скован от болки гръб на задната седалка на черния понтиак и полагаше усилия да заспи. Но горещият неподвижен въздух стягаше гърлото й и я караше да сънува сънища, в които се задушава. Затова се отказа от опитите да си почине и се задоволи да зяпа пшеничните ниви и да брои складовете за зърно, които се белееха на фона на гръмотевичните облаци, започнали да се трупат на североизток.

Пред нея Ърл шофираше и си пееше. До нея Джон – седеше на няма и половин метър от Вирджиния, но все едно ги деляха милион километри – изучаваше посланията на свети апостол Павел, като си мърмореше прочетените думи. После, докато минаваха през Пантекс („Тук произвеждат бойните глави на ракетите“, отбеляза загадъчно Ърл и млъкна), започна да вали. Заваля внезапно, тъкмо когато започна да се свечерява, мракът рязко се сгъсти и над магистралата Амарило – Пампа се спусна мокра нощ.

Вирджиния затвори прозореца си. Дъждът беше освежаващ, но се просмукваше в семплата й синя рокля – единствената, която Джон одобряваше да носи по време на проповедите. И без това вече нямаше какво да гледа през стъклото. Безпокойството й растеше с всеки изминат километър към Пампа, а тя седеше и слушаше плющенето на пороя по покрива на колата и шепота на съпруга си.

– Затова казва: Стани, ти, който спиш, и възкръсни от мъртвите, и ще те осветли Христос. И тъй, внимавайте добре как се обхождате, не като глупави, но като мъдри, като изкупвате благовремието, защото дните са лоши.

Той седеше с изправен гръб както винаги, а в скута му лежеше оръфаната измачкана Библия, която използваше от години. Знаеше пасажите, които четеше, наизуст. Цитираше ги достатъчно често, при това така разпалено и убедено, сякаш думите бяха негови, а не на апостол Павел. Тази комбинация от страст и увереност рано или късно щеше да превърне Джон Гайър в най-прочутия странстващ проповедник в Америка, Вирджиния изобщо не се съмняваше в това. По време на изтощителните трескави седмици на турнето в три щата съпругът й бе демонстрирал изумителна самоувереност и зрелост. Посланието му не беше изгубило силата си с този новооткрит професионализъм – проповядваше същата смесица от проклятие и спасение, но вече имаше пълен контрол над дарбите си. Във всеки град – първо в Оклахома и Ню Мексико, а сега в Тексас – вярващите се бяха събирали със стотици и дори с хиляди, нетърпеливи да се завърнат в Божието царство. Сигурно вече се събираха и в намиращата се на петдесет и шест километра оттук Пампа, решени въпреки дъжда да не изпускат от поглед трибуната, когато евангелистът пристигне. Щяха да са там с децата си, със спестяванията си и – не на последно място – с желанието да получат опрощение.

Но опрощението оставаше за утре. Първо трябваше да се доберат до Пампа, а дъждът се засилваше. Ърл беше спрял да пее със започването на бурята и се беше съсредоточил изцяло върху шосето отпред. Понякога въздишаше и се протягаше. Вирджиния реши да не обръща внимание на шофирането му, но когато пороят премина в потоп, тревогата й нарасна. Тя се наведе напред и започна да се взира в предното стъкло за движещи се срещу тях автомобили. В подобни условия често стават касатрофи – комбинация от лошо време и уморен шофьор, който няма търпение да измине последните трийсет километра. Джон усети безпокойството й.

– Бог е с нас – рече той, без да вдига поглед от ситния текст по страниците, въпреки че вече беше прекалено тъмно, за да е четлив.

– Нощта е лоша, Джон – рече тя. – Може би не трябва да се опитваме да стигнем чак до Пампа. Ърл сигурно е уморен.

– Добре съм – обади се Ърл. – Вече сме близо.

– Уморен си – повтори Вирджиния. – Всички сме уморени.

– Добре, тогава да си намерим мотел – предложи Гайър. – Ти какво ще кажеш, Ърл?

Шофьорът сви широките си рамене.

– Както кажеш, шефе – предаде се набързо той.

Гайър се обърна към жена си и я потупа успокоително по ръката.

– Ще си намерим мотел. Ърл ще се обади в Пампа и ще ги предупреди, че ще пристигнем сутринта. Доволна ли си?

Вирджиния се усмихна, но той вече не гледаше към нея.

– Мисля, че следващият град по магистралата е Уайт Диър – каза й Ърл. – Може би там ще има мотел.

Оказа се, че мотел „Топола“ се намира на няма и километър западно от Уайт Диър – две ниски постройки насред пустошта южно от магистрала 60, между които стърчеше една мъртва или умираща канадска топола. На паркинга вече бяха паркирани няколко коли и повечето стаи светеха, навярно приютили други бегълци от бурята. Ърл спря възможно най-близо до офиса на управителя, после изтича под шибащите струи да провери дали има свободни места. Сега, когато двигателят беше изключен, шумът от дъжда по покрива на понтиака беше по-потискащ от всякога.

– Надявам се да има места – рече Вирджиния, като гледаше размазаната неонова табела през мокрия прозорец. Гайър не отговори. Дъждът плющеше над главите им. – Кажи нещо, Джон.

– Какво?

Тя поклати глава.

– Няма значение. – По влажното й чело бяха полепнали кичури коса; въпреки че валеше, въздухът бе все така горещ. – Мразя дъжда.

– Няма да вали цяла нощ – отговори Гайър, като прекара ръка през гъстата си сива коса. Това беше жест, който той използваше на трибуната като препинателен знак: пауза между две важни твърдения. Вирджиния познаваше добре ораторските му прийоми, както словесните, така и физическите. Понякога си мислеше, че знае абсолютно всичко за него; че вече няма какво да й каже, което тя да копнее да чуе. Но чувството сигурно бе взаимно. Бракът им отдавна беше брак само на думи. И тази нощ като всяка друга по време на турнето те щяха да легнат в отделни легла; той щеше да заспи бързо и дълбоко, а тя щеше да изпие скришом една-две таблетки, за да получи жадувания покой.

Сънят, обичаше да казва Джон, е време за общуване с Господ. Той вярваше в ползата от сънищата, въпреки че не споделяше какво вижда в тях. Рано или късно щеше да разкрие величието на виденията си, Вирджиния не се съмняваше в това. Но междувременно продължаваше да спи сам и да си мълчи по въроса, а тя трябваше да прикрива тъгата си. Нямаше да й е трудно да излее горчивината си, но се бореше с изкушението. Съдбата на Джон беше предопределена от Бог и беше подчинена на изискванията Му. Може и да се отнасяше сурово към нея, но към себе си се отнасяше още по-сурово; водеше живот, който би съсипал един по-слаб мъж, и същевременно се наказваше и за най-дребната проява на слабост.

Ърл най-сетне излезе от офиса и се върна тичешком в колата. Носеше три ключа.

– Стаи седма и осма – обяви задъхано той, от челото и носа му капеше дъждовна вода. – Взех ключ и за свързващата ги врата.

– Браво – каза Гайър.

– Само те бяха свободни. Ще отидем с колата. Стаите са в другата постройка.

Интериорът на двете стаи беше химн на баналността. Бяха нощували в хиляди килии като тази, идентични до противните оранжеви кувертюри и избелелите репродукции на Гранд Каньон върху бледозелените стени. Джон не обръщаше внимание на обстановката, но за очите на Вирджиния тези помещения бяха като умален модел на Чистилището. Бездушни затвори, в които никога нищо не се случваше. И настоящите стаи изглеждаха досущ като предишните, но тази вечер имаше нещо различно в самата Вирджиния.

Не беше заради приказките за смерчове. Тя гледаше как Ърл пренася багажа им и се чувстваше странно дистанцирана от себе си, сякаш наблюдваше събитията през воал, по-плътен и от завесата на топлия дъжд. Беше почти като да ходи насън. Когато Джон й каза тихо кое ще бъде нейното легло, Вирджиния легна на него и се помъчи да заспи, за да прогони странното чувство. Оказа се по-трудно, отколкото предполагаше. В една от съседните стаи работеше телевизор и вечерният филм, който излъчваха, се чуваше съвсем ясно през тънките като картон стени.

– Добре ли си?

Вирджиния отвори очи. Ърл, грижовен както винаги, се беше надвесил над нея. Изглеждаше толкова изтощен, колкото тя се чувстваше. Лицето му, силно загоряло от многобройните проповеди под открито небе, беше придобило нездрав жълтеникав оттенък. Стори й се напълнял, но допълнителните килограми подхождаха на грубите му едри черти.

– Да, благодаря. Май съм жадна.

– Ще ти донеса нещо за пиене. Сигурно имат автомат за кока-кола.

Вирджиния кимна и погледите им се срещнаха. В думите й се криеше подтекст, който проповедникът – в момента Джон седеше на масата и си водеше бележки за утрешната реч – не би могъл да разбере. Докато обикаляха от град на град, Ърл я снабдяваше с хапчета. Нищо скандално, просто транквиланти, с които да успокоява все по-изопнатите си нерви. Но Гайър си имаше принципи, не одобряваше лекарствата, грима и бижутата. Веднъж я хвана случайно да пие хапчета и вдигна страшен скандал. Тогава Ърл пое гнева му върху себе си, заради което Вирджиния му беше дълбоко признателна. И въпреки че Джон му забрани да й дава успокоителни, той продължи да го прави. Вината им беше съвместна тайна, от която изпитваха смътно задоволство. Сега тя го изгледа съзаклятнически и видя в погледа му разбиране.

– Никаква кока-кола – отсече Гайър.

– Помислих, че можем да направим изключение...

– Изключение? – повтори проповедникът и в гласа му се прокраднаха стоманени нотки. Готвеше се да дръпне тирада и Ърл прокле глупавия си език. – Бог не ни казва как да живеем, за да нарушаваме заповедите му с изключения, Ърл. Знаеш отлично това.

В момента Ърл не даваше пет пари какво казва или прави Бог. Интересуваше го само Вирджиния. Знаеше, че е силна въпреки южняшката си вежливост и крехката си външност; достатъчно силна, за да ги извежда от малките кризи по време на турнето, когато Господ не успяваше да им помогне лично. Но никой не разполага с неизчерпаем запас от сили и Ърл усещаше, че тя е на път да рухне. Даваше толкова много на съпруга си: любовта и възхищението си, енергията и ентусиазма си. За пореден път през последните седмици той си помисли, че Вирджиния заслужава нещо повече от мъжа на амвона.

– Може би малко студена вода? – попита тя.

Под сиво-сините й очи имаше тъмни сенки. Не беше хубавица по съвременните стандарти. Чертите й бяха прекалено правилни и аристократични, но умората им придаваше допълнителен чар.

– Студена вода? Ей сега – каза Ърл, като се насили да говори весело. После се запъти към вратата.

– Защо не позвъниш на рецепцията и не помолиш някой да донесе? – спря го Джон. – Искам да обсъдим маршрута за следващата седмица.

– Не е проблем наистина – рече Ърл. – Така или иначе трябва да се обадя в Пампа, за да кажа, че ще закъснеем. – И излезе в коридора, преди Гайър да е възразил.

Търсеше си извинение да остане насаме със себе си. Отношенията между Вирджиния и Джон се влошаваха с всеки изминал ден и гледката не беше приятна. Той спря да погледа дъжда. Канадската топола по средата на паркинга беше свела плешивата си глава под яростта на потопа. Ърл разбираше отлично как се чувства дървото.

Докато стоеше на покритата площадка пред сградата и се чудеше как ще запази здравия си разум през последните осем седмици на турнето, две фигури слязоха от магистралата и прекосиха паркинга. Той не ги видя, въпреки че вървяха към седма стая и пътят им минаваше през зрителното му поле. Те идваха от пустошта зад офиса на управителя, където бяха паркирали червения си буик през 1955 година, и въпреки че крачеха под проливните струи, дъждът не ги мокреше. Жената – беше с прическа, която е била на мода два пъти през петдесетте, и носеше дрехи от същия период – забави ход, за да разгледа човека, който се взираше така съсредоточено в тополата. Очите му излъчваха доброта, въпреки че се мръщеше. „Навремето бих могла да обичам такъв мъж“, помисли си тя, но нейното време беше отминало отдавна. Съпругът й Бък се обърна с думите „Идваш ли, Сейди?“ и жената го последва по бетонната площадка („Не беше ли дървена миналия път?“) през отворената врата на седма стая.

По гърба на Ърл пробягаха тръпки. „От дългото взиране в дъжда е“, каза си той, после отиде до края на навеса, преброи до три и хукна през паркинга към офиса на управителя.

Сейди Дърнинг изгледа през рамо отдалечаващия се Ърл, сетне погледна отново към Бък. Изминалите години не бяха смекчили негодуванието, което изпитваше към него, не бяха променили лукавите му черти и дразнещия му навик да се смее постоянно. Не го беше харесвала особено на 2 юни 1955, не й се нравеше особено и сега, трийсет години по-късно. В гърдите на Бък Дърнинг туптеше сърце на развратник – нещо, за което баща й винаги я беше предупреждавал. Това само по себе си не беше толкова ужасно, мнозина мъже бяха прелюбодейци. Но поведението му ставаше все по-разпуснато и накрая на Сейди й писна от безкрайните му лъжи. Той усети, че е потисната, макар и да не проумя до последно защо, и реши да повдигне духа й, като я заведе на втори меден месец. Тази феноменална лицемерна постъпка заличи от главата й всякакви остатъчни мисли за търпимост и опрощение. И когато същата вечер преди три десетилетия се регистрираха в мотел „Топола“, Сейди влезе в стаята им, подготвена за нещо повече от любовна нощ. Изчака Бък да си вземе душ и го посрещна на излизане от банята с един „Смит енд Уесън“ 38-и калибър, който проби голяма дупка в гърдите му. После избяга, като захвърли пътьом револвера – знаеше, че полицията ще я преследва, и не се трогна особено, когато я заловиха. Хвърлиха я в окръжния затвор на Карсън в Пенхендъл и след няколко седмици я изправиха на съд. Нито веднъж не отрече убийството, беше преживяла достатъчно лъжи по време на трийсет и осем годишния си живот. Изпратиха я в щатския затвор в Хънтсвил и през един ясен октомврийски ден на следващата година пуснаха през тялото й 2250 волта, които спряха непокаяното й сърце почти веднага. Око за око, зъб за зъб. Сейди беше откърмена с подобни морални уравнения и не съжали, че си отива по законите на същата математика.

Тази вечер двамата с Бък бяха решили да повторят пътуването си отпреди трийсет години, за да се помъчат да открият защо бракът им е завършил с убийство. Това беше шанс, който се даваше на много починали двойки, но малко от тях се възползваха от него. Навярно ги отблъскваше мисълта да преживеят отново катаклизма, довел до смъртта им. Сейди обаче не спираше да се чуди дали всичко е било предопределено, дали някоя нежна дума от страна на Бък или проблясък на истинска любов в тъмните му очи е нямало да спре пръста й и да ги запази живи. Тази нощ щяха да проверят теорията й. Невидими и безшумни, те щяха да пренощуват отново в мотела. И следващите часове щяха да покажат дали убийството е било неизбежно.

Седма стая беше заета, съседната също. Свързващата ги врата зееше и флуоресцентните лампи светеха и в двете. Наемателите не бяха проблем. Сейди беше свикнала отдавна с безплътното си състояние, можеше да се движи незабелязано сред живите. Беше присъствала в безтелесна форма на сватбата на племенницата си, а по-късно и на погребението на баща си; беше стояла до гроба и беше одумвала опечалените с мъртвия старец. За разлика от нея Бък си бе останал непохватен и след смъртта. Надяваше се тази нощ да е по-внимателен. В крайна сметка той също искаше да види резултатите от експеримента.

Докато стояха на прага и оглеждаха стаята, в която се бе разиграл пагубният фарс, Сейди се зачуди дали куршумът е причинил на Бък голяма болка. Трябваше да го попита при първа възможност.

Предишния път Ърл бе заварил в офиса на управителя млада жена с обикновено, но приятно лице. Сега на мястото й седеше шейсетгодишен мъж с тридневна прошарена брада и петна от пот по ризата. Той вдигна нос от вчерашния брой на „Пампа Дейли Нюз“, който четеше, и го изгледа.

– Да?

– Мога ли да получа малко студена вода? – попита Ърл.

– Лора Мей? – извика дрезгаво мъжът през рамо. – Там ли си?

От вратата зад гърба му долиташе врявата на среднощен филм – изстрели, писъци, рев на избягал звяр.

– Какво има, татко? – чу се сред какофонията отговорът на Лора Мей.

– Един човек иска румсървиз – извика баща й с лека ирония в гласа. – Ще си довлечеш ли задника тук, за да го обслужиш?

Никакъв отговор, само още писъци. Ърл започна да нервничи. Управителят се обърна отново към него. На едното му око имаше перде.

– С евангелиста ли сте?

– Да... Как разбрахте, че е...

– Лора Мей го разпозна. Виждала го е на снимка във вестника.

– Аха...

– Нищо не пропуска моята хубавица.

Лора Мей изникна от задната стая като по команда. Щом кафявите й очи се спряха на Ърл, лицето й видимо грейна.

– О! – възкликна тя усмихнато. – Какво мога да направя за вас, господине?

Думите и усмивката й намекваха, че изпитва нещо повече от учтив интерес към Ърл. Или може би само така му се искаше? Не беше правил секс от три месеца, ако не се брои онази проститутка в Понка, Оклахома. Той реши да рискува и се усмихна на свой ред. Въпреки че жената беше поне на трийсет и пет, поведението й беше момичешко, а погледът, който му отправи – смущаващо директен. Когато очите им се срещнаха, Ърл реши, че първоначалното му впечатление е било вярно.

– Имате ли студена вода? Госпожа Гайър не се чувства добре.

Лора Мей кимна.

– Сега ще донеса – каза тя и постоя още малко на прага, после се върна в стаята с телевизора. Шумът от филма бе затихнал – явно даваха сцена, в която звярът отсъстваше – и в настъпилата тишина Ърл чу плющенето на дъжда, който размекваше земята отвън, превръщайки я в кал.

– Здраво пере тая вечер, а? – отбеляза управителят. – Ако продължи така, ще се наложи да отложите утрешната проповед.

– Лошото време няма да спре хората – възрази Ърл. – Джон Гайър е голяма атракция.

Брадясалият мъж направи физиономия.

– Ще ги спре торнадото, което се задава – заяви той, като очевидно се наслаждаваше на ролята си на лош пророк.

– Шегувате ли се?

– По-миналата година вятърът отнесе покрива на училището. Стана за миг.

Лора Мей се появи с поднос, върху който имаше кана и четири стъклени чаши. В каната дрънчаха бучки лед.

– Каза ли нещо, татко?

– Че ще има торнадо.

– Времето не е достатъчно горещо – възрази тя. Баща й изсумтя, но се отказа да спори. Лора Мей се приближи до Ърл, като продължаваше да държи подноса. – Да вървим, аз ще го отнеса.

Ърл кимна. По пътя към стаята на Гайър щяха да имат време за още закачки. На Лора сигурно й беше хрумнала същата мисъл... или просто искаше да разгледа проповедника отблизо.

Повървяха мълчаливо до края на покритата площадка, после спряха. Трябваше да прекосят десетина метра кална земя, за да стигнат до другата сграда.

– Да взема ли каната? – предложи Ърл. – Вие ще носите чашите и подноса.

– Добре – съгласи се тя. После го изгледа отново в очите и попита: – Как се казваш?

– Ърл. Ърл Рейбърн.

– Аз съм Лора Мей Кейд.

– Радвам се да се запознаем, Лора Мей.

– Знаеш какви работи стават тук, нали? – попита тя. – Татко сигурно ти е казал.

– За смерчовете ли?

– Не – отговори Лора, – за убийството.

Сейди застана до долния край на леглото и се загледа в жената. Имаше ужасен вкус за дрехи и прическата не й отиваше. Непознатата промърмори нещо в просъница и внезапно се събуди. Отвори широко очи. В погледа й проблеснаха неясна тревога и някаква болка. Сейди въздъхна.

– Какъв е проблемът? – поиска да знае Бък.

Беше оставил куфарите и седеше на един стол срещу четвъртия обитател на стаята – едър мъж със слабо, но решително лице и буйна стоманеносива коса, достойна за пророк от Стария завет.

– Няма проблем – отговори Сейди.

– Не искам да бъдем в една стая с тези двамата – рече той.

– Това е стаята, в която... в която бяхме отседнали.

– По-добре да се преместим в съседната – предложи Бък, като кимна към отворената врата на осма стая. – Там ще ни бъде по-спокойно.

– Те не могат да ни видят – напомни му Сейди.

– Но аз ги виждам и от тях ме побиват тръпки. Какво значение има дали ще сме в друга стая, за бога. – Без да изчака съгласието й, той взе куфарите и ги отнесе в стаята на Ърл. – Идваш ли?

Сейди кимна. Беше по-добре да отстъпи. Ако започнеше да спори отсега, никога нямаше да се сдобрят. Помирението е от съществено значение за повторното ни събиране, напомни си тя и го последва послушно в осма стая.

Вирджиния се зачуди дали да не стане от леглото, за да отиде в банята и да глътне скришом едно-две хапчета. Но присъствието на Джон я плашеше. Понякога й се струваше, че той може да вижда в душата й, че вината й е като отворена книга за него. Беше сигурна, че ако стане сега и започне да рови в чантата си за успокоителни, Гайър ще я попита какво прави. А ако я попита, тя ще му каже, всичко ще си признае. Нямаше да устои пред силата на изгарящия му обвинителен поглед. Не, по-добре да продължи да лежи, докато Ърл не се върне с водата. После, когато двамата мъже започнат да обсъждат турнето, ще се измъкне незабелязано със забранените таблетки.

Имаше нещо нередно в светлината в стаята. Нещо, което я тревожеше и което я накара да затвори отново очи. Преди броени секунди измамната светлина беше създала илюзия в долния край на леглото й – някаква ефимерна като крило на молец материя, която почти бе добила плътност, преди да изчезне.

Седнал до отсрещния прозорец, Джон продължаваше да рецитира под нос проповедта си. Отначало Вирджиния долови само няколко думи:

– И от дима излязоха скакалци по земята...

Разпозна веднага пасажа, не можеше да сбърка характерната му символика.

– И даде им се сила, както е силата, що имат земните скорпии.

Беше стих от Откровението на свети Йоан. Знаеше наизуст продължението. Джон го беше рецитирал на всички проповеди.

– Но им се заръча да не повредят тревата по земята, нито някое зеленище, нито някое дърво, а само такива човеци, които нямат Божия печат на челата си.

Гайър обичаше Откровението. Цитираше го по-често от Евангелиетата, защото историите им, които знаеше наизуст, не го разпалваха така, както напевните стихове на Йоан. Когато проповядваше Откровението, той споделяше апокалиптичното видение и то го докарваше до екстаз. Тонът на гласа му се променяше. Стиховете сякаш не излизаха от устата му, а направо от душата му. Неспособен да им устои, той се изкачваше по спиралата на още по-страховита метафора: от ангели към дракони, а после към Вавилон, Майката на блудниците, яхнала червен звяр.

Вирджиния се помъчи да игнорира думите. Обикновено й доставяше удоволствие да слуша как съпругът й рецитира Откровението, но не и сега. Тази вечер думите й се струваха абсурдни и фалшиви. За пръв път си даде сметка, че губи смисъла им, че Джон не успява да улови тяхната същност. Тя изропта неволно на глас. Гайър спря да чете.

– Какво има? – попита той.

Вирджиния отвори очи, засрамена, че го е прекъснала.

– Нищо.

– Да не би рецитирането ми да те притеснява? – поиска да знае Джон.

Във въпроса му имаше предизвикателство, на което тя реши да не отговаря.

– Не, разбира се, че не.

Сейди наблюдаваше лицето й през отворената врата между двете стаи. Жената лъжеше, разбира се, думите наистина я притесняваха. Те дразнеха и самата нея, но само защото бяха толкова патетично мелодраматични – едно наркотично видение за Армагедон, по-скоро комично, отколкото страшно.

– Кажи му – посъветва я тя. – Хайде, кажи му, че не ти харесват.

– На кого говориш? – обади се Бък. – Те не могат да те чуят.

Сейди пренебрегна забележката му.

– Хайде – повтори тя на Вирджиния. – Кажи на копелето.

Но жената остана безмълвна и Гайър продължи с цитатите, които ставаха все по-абсурдни.

– И скакалците приличат на коне, приготвени за война; и на главите им имаше като корони подобни на злато, и лицата им бяха като човешки лица. А те имаха коса като косата на жените, и зъбите им бяха като на лъв.

Сейди поклати глава: ужаси в картинки за деца. Трябваше ли да си мъртъв като нея, за да проумееш, че това са пълни глупости?

– Кажи му. Кажи му колко нелепо звучи.

Вирджиния се надигна от леглото и каза:

– Джон?

Сейди се втренчи в нея, внушавайки й да продължи.

– Кажи го. Кажи го.

– Трябва ли да говориш за смърт през цялото време? Много е потискащо.

Сейди едва не изръкопляска. Ако беше на мястото на жената, щеше да използва различни думи, но всеки с предпочитанията си.

– Моля? – попита Гайър, който реши, че не е чул правилно.

Нима жена му го предизвикваше?

Вирджиния сложи трепереща ръка пред устата си, сякаш искаше да спре следващите думи, но въпреки това ги изрече.

– Пасажите, които рецитираш. Мразя ги. Толкова са...

– Глупави – подсказа й Сейди.

– ...противни – каза Вирджиния.

– Ще дойдеш ли в леглото най-сетне? – попита Бък.

– Ей сега – отговори му Сейди през рамо. – Искам да видя какво ще стане.

– Животът е сапунена опера – заяви той.

Тя се накани да възрази, но проповедникът се приближи до леглото на Вирджиния с Библия в ръка и каза:

– Това е Божието слово, Вирджиния.

– Знам, Джон. Но има и други пасажи.

– Мислех, че харесваш Откровението.

– Не, потиска ме.

– Уморена си.

– О, да! – възкликна Сейди. – Винаги реагират така, когато се доближиш прекалено до истината. „Уморена си. Защо не поспиш малко?“

– Защо не поспиш малко? – попита Гайър. – Ще си довърша работата в съседната стая.

Вирджиния изтърпя снизходителния му поглед цели пет секунди, после кимна.

– Да – отстъпи тя. – Уморена съм.

– Глупава жена – рече й Сейди. – Не се предавай или ще го направи пак. Достатъчно е да отстъпиш само сантиметър и ще ти вгорчи живота.

Бък се появи зад нея.

– Няма да те моля пак – каза той, като я хвана за ръката. – Дошли сме тук, за да подновим приятелството си, така че хайде да го направим. – И я издърпа от вратата малко по-грубо от необходимото.

Сейди се освободи от ръката му.

– Няма нужда от насилие, Бък.

– Ха! Точно ти ли ще ми говориш за насилие – засмя се безрадостно той. – Искаш ли да ти покажа какво е насилие? – Тя се обърна към него. – Ето ти насилие.

Беше си свалил якето и сега разкопча ризата, която носеше под него, за да й покаже огнестрелната рана. Изстрелян от упор, 38-калибровият куршум беше оставил голяма дупка в гърдите му, кървава и обгорена по краищата. Раната изглеждаше прясна като в момента на смъртта му. Бък я посочи, сякаш й показваше Свещеното сърце на Исус⁷.

⁷ Католически символ на любовта на Исус към хората – пламтящо сърце, обгърнато от трънен венец. – Б. пр.

– Виждаш ли я, скъпа? Ти я направи.

Сейди разгледа дупката с любопитство. Беше белязала Бък завинаги и това май беше единственият траен отпечатък, който му беше оставила от себе си.

– Изневеряваше ми от самото начало, нали? – попита тя.

– Сега не говорим за изневери, а за огнестрелни рани.

– На мен ми се струва, че едното води до другото. Двете неща са свързани.

Бък я изгледа с още по-присвити очи. Десетки непознати жени бяха намирали този поглед за неустоим – беше ги видяла да плачат на погребението му.

– Добре де, изневерявал съм ти. И какво от това?

– Затова те застрелях – отговори равнодушно Сейди.

Нямаше нужда от повече обяснения. Беше казала същото и по време на краткия съдебен процес.

– Поне ми кажи, че съжаляваш – избухна Бък.

Тя се замисли за няколко секунди.

– Не! Не съжалявам.

Отговорът й беше груб, но си беше самата истина. Когато я вързаха за електрическия стол и свещеникът взе да утешава адвоката й, пак не съжаляваше.

– Тогава всичко е безсмислено – заяви Бък. – Дойдохме тук да се помирим, а ти дори не можеш да кажеш, че съжаляваш. Хлопа ти дъската, знаеш ли? Винаги си била такава. Шпионираше ме, слухтеше зад гърба ми...

– Не съм – отговори твърдо Сейди. – Беше очевидно, че си мръсник.

– Мръсник?

– Да, Бък, мръсен прелюбодеец. Винаги си бил такъв. Лъжлив и безскрупулен.

Той я сграбчи.

– Вземи си думите обратно!

– Имаше време, когато ме плашеше, но после си купих оръжие – отговори хладно Сейди.

Бък я отблъсна от себе си.

– Добре, да не кажеш после, че не съм опитал. Исках да видя дали можем да си простим и да забравим, наистина исках. Но ти не си готова на компромиси, нали? – Опипваше раната, докато говореше, и гласът му внезапно омекна. – А можехме да си прекараме добре тук – промърмори той. – Само ти и аз. Можехме да се изчукаме като в доброто старо време, когато ти харесваше.

Тя въздъхна. Прав беше. Имаше времена, когато се чувстваше щастлива и с малкото, което й даваше. Но тези времена бяха отминали.

– Хайде, скъпа. Отпусни се – каза гърлено той, като разкопча докрай ризата си. Кожата на корема му беше гола и гладка като на бебе. – Какво ще кажеш да забравим последните ти думи и да продължим разговора в леглото?

Тя понечи да му отговори, но вратата на седма стая се отвори. Влезе мъжът с добрите очи, придружаван от жена, чието лице й се стори смътно познато.

– Студена вода – обяви Ърл.

Сейди го огледа пак. Не беше виждала по-хубав мъж в цяла Уичита Фолс или поне не се сещаше за такъв. Почти й се прииска отново да е жива.

– Няма ли да се съблечеш? – попита Бък от стаята зад гърба й.

– Минутка, Бък. Цялата нощ е пред нас, за бога.

– Аз съм Лора Мей Кейд – представи се жената с познатото лице, докато оставяше студената вода на масата.

Разбира се, помисли си Сейди, това е малката Лора Мей. Беше пет- или шестгодишна при първото им идване в мотела – чудато мълчаливо дете с дяволит поглед. Изминалите години я бяха превърнали в зряла жена, но особените черти на лицето й се бяха запазили. Сейди се обърна към Бък, който беше седнал на леглото и развързваше обувките си.

– Помниш ли момиченцето? Даде й четвърт долар, за да спре да се мотае около нас?

– Е, и?

– В съседната стая е.

– Нима? – попита той с явно безразличие.

Лора Мей напълни една чаша със студена вода и я занесе на Вирджиния.

– Хубаво е, че сте тук, хора. Обикновено е голяма скука, ако не броим смерчовете...

Гайър кимна на Ърл, който й подаде една петдоларова банкнота. Тя му поблагодари с „Не беше нужно“ и я взе. Да я подкупят да си тръгне обаче, нямаше да е толкова лесно.

– Това време кара хората да се чувстват странно – продължи Лора.

Ърл се досещаше какви ще бъдат следващите й думи. Вече беше чул сбита версия на историята по пътя насам и знаеше, че не е подходяща за Вирджиния, особено в сегашното й състояние.

– Благодаря за водата – намеси се той и я хвана за ръката, за да я изведе от стаята.

– Съпругата ми е изтощена от жегата – каза Джон.

– Трябва да внимавате, госпожо – обърна се Лора към Вирджиния. – Жегата кара хората да вършат откачени неща...

– Какви например? – попита Виктория.

– Не мисля, че искаме... – започна Ърл, но преди да стигне до „да слушаме за това“, Лора отговори небрежно:

– Например убийство.

Вирджиния вдигна очи от чашата, върху която се беше съсредоточила.

– Убийство?

– Чу ли това? – попита гордо Сейди. – Тя помни.

– В същата тази стая – успя да каже Лора, преди Ърл да я избута навън.

– Чакайте – рече припряно Вирджиния след тях. – Ърл! Искам да чуя какво е станало!

– Не искаш – каза й Джон.

– О, да, иска – заяви съвсем тихо Сейди, докато изучаваше изражението й. – Наистина искаш да знаеш какво се е случило, нали, Джини?

В натежалата от възможности тишина Вирджиния отклони очи от външната врата и се обърна към осма стая. Гледаше право към Сейди, сякаш можеше да я види. Бучките лед в чашата й изтракаха. Тя се намръщи.

– Какво не е наред? – попита я Гайър.

Вирджиния поклати глава.

– Попитах какво не е наред – настоя той.

Тя остави чашата на нощното си шкафче и след малко каза:

– Тук има някой, Джон.

– Какво имаш предвид?

– Че не сме сами. Преди малко чух гласове. Спореха.

– В съседната стая?

– В стаята на Ърл.

– Тя е празна. Сигурно са били хората в шеста.

Но Вирджиния не отстъпи пред логиката му.

– Чух гласове, казвам ти. И видях нещо до леглото. Нещо във въздуха.

– Божичко – прошепна Сейди. – Проклетата жена е медиум.

Бък стана от леглото. Отиде по слипове до междинната врата и огледа непознатата с подновен интерес.

– Сигурна ли си?

Сейди му изшътка и се отдръпна от полезрението на Вирджиния.

– Каза, че ни вижда.

– Не си на себе си – каза междувременно Гайър в съседната стая. – От хапчетата е.

– Не – възрази Вирджиния, като повиши глас. – Ще спреш ли вече с тези хапчета? Просто ме успокояваха, не можех да заспя без тях.

„Сега определено не е спокойна“, помисли си Бък, като гледаше със задоволство как жената трепери и се мъчи да преглътне сълзите си. Горката Вирджиния. Трябваше й едно здраво чукане, ето какво щеше да я приспи.

– Казвам ти, че виждам разни работи – продължи тя.

– Които аз не мога да видя? – попита язвително Джон. – Това ли искаш да ми кажеш? Че виждаш неща, за които аз и другите сме слепи?

– Не се гордея с това, по дяволите – извика Вирджиния, вбесена от поведението му.

– Дръпни се, Бък – каза Сейди. – Махни се от вратата. Разстройваме я. Жената знае, че сме тук.

– И какво от това? Онзи задник не й вярва. Погледни го. Мисли, че е луда.

– Ако продължим да се мотаем пред нея, наистина ще я побъркаме. Дай поне да говорим по-тихо.

Бък се обърна и я изгледа с похотлива усмивка.

– Обещавам да не я притеснявам, ако се съгласиш да се позабавляваме.

Сейди се поколеба, но реши да отстъпи пред опитите му за физическа близост. Бък си беше такъв, безчувствен грубиян. Сексът беше един от малкото начини да покаже някакви чувства.

– Добре, чакай само да се освежа и да си оправя косата.

Хората в седма стая, изглежда, също стигнаха до временно примирие.

– Отивам да си взема душ, Вирджиния – каза Гайър. – А ти си легни и спри да се излагаш. Ако се раздрънкаш за тези неща пред други хора, ще изложиш на риск турнето. Разбираш ли?

Вирджиния изгледа съпруга си така, сякаш го виждаше за пръв път.

– О, да – промълви тя с лишен от емоции глас. – Разбирам.

Проповедникът явно остана доволен от отговора й, защото си съблече якето и влезе в банята, като взе Библията със себе си. Вирджиния чу изщракването на бравата и изпусна дълга задавена въздишка. Щеше да последват много караници заради този разговор. През следващите дни Джон щеше да я накара да се разкайва горчиво. Тя погледна отново към междинната врата. Нямаше и помен от сенките, които бе видяла, не се чуваше дори приглушен шепот. Може би всичко е било продукт на въображението й. Може би. Тя отвори чантата си и потърси скритите шишенца, като държеше под око вратата на банята. Извади по една таблетка от трите вида успокоителни и ги изпи с голяма глътка студена вода. Само че ледът се беше разтопил и водата вече не беше студена, а възтопла като дъжда, който продължаваше да се сипе отвън. Нищо чудно до сутринта пороят да отнесе целия свят. Не че Вирджиния щеше да тъгува за него.

– Помолих те да не говориш за убийството – каза Ърл. – Госпожа Гайър не понася такива истории.

– Непрекъснато стават убийства – отговори равнодушно Лора Мей. – Не може да живее като кон с капаци.

Ърл замълча. Бяха стигнали до края на покритата площадка и Лора трябваше да прекоси тичешком паркинга, за да се върне при баща си. Тя се обърна към него и вдигна очи, беше по-ниска с десетина сантиметра. Очите й бяха големи и блестящи. Колкото и да беше ядосан, той си помисли, че има забележително сочни и лъскави устни.

– Съжалявам – каза Лора. – Не исках да ти създам неприятности.

– Знам. Просто съм изнервен.

– От жегата е. Както казах, тя кара хората да си мислят разни неща. Знаеш какви. – Погледът й трепна за миг, по лицето й пробяга несигурност. Ърл усети как тилът му настръхва. Това беше намек, нали? Нямаше как да го сбърка, беше недвусмислен. Помъчи се да отговори, но устата му изневери. Накрая Лора каза вместо него: – Бързаш ли да се върнеш при тях?

Той преглътна, гърлото му беше пресъхнало.

– Не виждам защо да бързам. Не изгарям от желание да участвам в свадата им.

– Карат ли се?

– Така мисля. По-добре да ги оставя да се разберат на спокойствие. Едва ли ме искат в момента.

Лора Мей сведе очи.

– Но аз те искам – прошепна тя и думите й прозвучаха едва чуто в дъжда.

Ърл я погали нежно по бузата. Лора потръпна и той наведе глава да я целуне.

– Хайде да отидем в стаята ми – каза тя, когато устните им се докоснаха. – Не ми харесва тук.

– А баща ти?

– Вече е мъртвопиян. Напива се всяка нощ. Ако сме достатъчно тихи, няма изобщо да разбере, че сме там.

Този план не допадна особено на Ърл. Рискуваше да изгуби работата си, ако го спипат в чуждо легло. Беше женен мъж все пак, макар и да не беше виждал Барбара от три месеца. Лора усети колебанието му.

– Не идвай, ако не искаш.

– Не става въпрос за това.

Тя облиза устни. Беше несъзнателен жест, но сложи край на колебанието му. И всичко, което последва – фарсът, кръвопролитието, неизбежната трагедия, – се случи, понеже Лора Мей навлажни устните си с такава непреднамерена чувственост. Но Ърл нямаше как да знае това.

– Проклет да съм – изруга той. – Ти си неустоима, нали знаеш?

Наведе се и я целуна отново, а облаците над Скелитаун прогърмяха като барабани в цирк, които възвестяват началото на някой особено труден акробатичен номер.

В седма стая Вирджиния се бореше с кошмари. Хапчетата не й бяха осигурили безопасен пристан в съня. Вместо това я бяха запратили във виеща буря. Сънуваше, че се е вкопчила в едно изкривено дърво – жалка котва в подобен водовъртеж, – докато вятърът подмяташе говеда и автомобили във въздуха, засмуквайки половината свят в катраненочерните облаци, които трещяха над главата й. Точно когато реши, че ще намери смъртта си тук, далеч от всички хора, Вирджиния съзря две фигури на няколко метра от себе си, които ту се появяваха, ту изчезваха сред завесите от прах. Не можеше да види лицата им, затова извика:

– Кои сте вие?

Сейди чу вика й в съседната стая. Какво ли сънуваше жената? За момент й се прииска да отиде при нея и да прошепне въпроса в ухото й.

Сънят продължи да бушува зад клепачите на Вирджиния. Бурята погълна вика й и странниците не го чуха. Уплашена, че ще остане пак сама, тя пусна дървото, което моментално бе изкоренено и отнесено, и се запрепъва през жилещия прах към хората. Когато ги доближи, вятърът утихна за миг и разкри фигурите им. Бяха мъж и жена, и двамата въоръжени. Вирджиния извика отново, за да ги предупреди за присъствието си, но те не й обърнаха внимание, а се нападнаха взаимно, като си нанесоха смъртоносни рани във врата и торса.

– Убийство! – изкрещя тя, когато вятърът запрати кръвта в лицето й. – За бога, някой да ги спре! Убийство!

И внезапно се събуди с разтуптяно до пръсване сърце. Сънят продължаваше да проблясва зад очите й. Вирджиния разтърси глава, за да прогони ужасната картина, после стана немощно от леглото. Главата й беше олекнала като балон. Трябваше да излезе на свеж въздух. Броени пъти в живота си се беше чувствала толкова странно. Вече не знаеше кое е реално и кое – не, имаше чувството, че реалният свят се изплъзва между пръстите й. Тя се запъти към външната врата. От банята се чуваше гласът на Джон; сигурно говореше пред огледалото, за да изглади всеки детайл от речта си. Вирджиния излезе на площадката. Стана й по-добре, но не колкото очакваше. В една от крайните стаи плачеше дете. Някой му се скара и детето млъкна. За десетина секунди настъпи тишина, после ревът избухна с още по-голяма сила. Давай, поплачи си, каза тя мислено на детето. Има много причини да плачем. Нещастието на хората й вдъхваше сигурност. Беше единственото нещо, в което вярваше. Тъгата беше истинска за разлика от изкуственото веселие, което беше на мода в днешни дни – тази фасада от изкуствен оптимизъм, с която всички прикриваха отчаянието в сърцата си. Детето усещаше това и плачеше, за да даде израз на паниката си. Вирджиния го поздрави мислено за честността.

Джон Гайър се умори да гледа лицето си в огледалото и реши да си почине, като се отдаде на кратък размисъл. Спусна капака на тоалетната чиния и поседя мълчаливо върху него. Надушваше миризмата на застоялата си пот. Трябваше да се изкъпе и да се наспи. После Пампа. Срещи, речи, хиляди ръце за стискане и глави за благославяне. Понякога изпитваше такава умора, че се питаше дали Господ не може да облекчи поне мъничко товара му. Но това бяха мисли, нашепвани от Дявола. Не трябваше да слуша скверния му глас. Ако се заслушаше дори веднъж, щеше да се изпълни със съмнения като Вирджиния. Тя беше кривнала от пътя, докато е бил зает с някое от благочестивите си дела. Но той, Джон Гайър, щеше да я върне в правия път; щеше да й покаже в каква опасност се намира душата й. Щеше да има сълзи и недоволство, можеше да се наложи да я поступа малко. В крайна сметка синините щяха да оздравеят.

Той остави Библията и коленичи в тясното пространство между ваната и закачалката за хавлиени кърпи. Опита се да намери по-меки думи, някаква смирена молитва, с която да измоли сила да довърши делото си и да вразуми Вирджиния. Но благостта го беше напуснала. Словата на Откровението нахлуха неканени в устата му. И той ги остави да се излеят от нея, въпреки че нервната му възбуда растеше с всяка сричка.

– Харесва ли ти? – попита Лора Мей, когато го въведе в спалнята си.

Ърл беше толкова изумен от гледката, че си глътна езика. Стаята приличаше на мавзолей на Непотребното. Лавиците, стените и голяма част от пода бяха отрупани с предмети, каквито човек би могъл да намери във всеки казан за отпадъци: празни кутии от кока-кола, кочани от билети, скъсани списания, повредени играчки, счупени огледала, неизпратени пощенски картички, непрочетени писма... Унил парад на забравеното и захвърленото. Ърл разгледа безвкусната изложба и не видя нито един предмет, който да не е боклук или ненужна вехтория. Въпреки това жалките експонати бяха старателно подредени и – както установи след по-внимателен оглед – дори номерирани. Мисълта, че всичко това е дело на Лора Мей, накара стомаха му да се свие: жената явно беше луда.

– Това е моята колекция.

– Виждам.

– Събирам я от шестгодишна. – Тя отиде при тоалетката. Повечето жени, които Ърл познаваше, държаха там тоалетните си принадлежности, но върху нейната масичка бяха наредени още вехтории и боклуци. – Всички оставят по нещо след себе си – каза Лора, като взе един експонат. Завъртя го внимателно в ръце, сякаш разглеждаше скъпоценен камък, после го върна на мястото му.

– Така ли?

– О, да. Всички. Дори да е празен кибрит или книжна кърпичка с отпечатък от червило. Когато бях малка, стаите се чистеха от мексиканско момиче на име Офелия. Тя си играеше с мен, като винаги ми носеше по някоя дреболия, оставена от гостите. Щом Офелия умря, продължих да събирам захвърлените предмети, като всеки път си заделях по нещо за спомен.

Ърл започна да проумява абсурдната поетичност на музея. В изящното тяло на Лора Мей живееха амбициите на голям музеен уредник. Но тя не се интересуваше от антично изкуство. Събираше спомени от по-интимно естество – забравени следи от гостите на мотела, които едва ли щеше да види повторно.

– Маркирала си всички предмети.

– О, да. Важно е да знам на кого принадлежат, иначе няма да са ми от особена полза.

Ърл си каза, че е права.

– Невероятно – промърмори той искрено.

Лора се усмихна. Сигурно не показваше колекцията си на всеки; беше поласкан, че я вижда.

– Имам някои наистина ценни неща – продължи тя, като отвори средното чекмедже на тоалетната масичка. – Неща, които не излагам на показ.

– Така ли?

Дъното на чекмеджето беше застлано с опаковъчна хартия, която прошумоля, когато Лора извади най-ценните си придобивки. Мръсна кърпичка, намерена под леглото на холивудска звезда, загинала при трагични обстоятелства шест седмици след престоя си в мотела. Употребявана игла, забравена по невнимание от наркомана Хикс. Празен кибрит, принадлежал на Игрек, който Лора беше проследила до бар на хомосексуалисти в Амарило. Повечето имена не говореха нищо на Ърл, но той се преструваше, че са му познати – възкликваше изумено или се засмиваше. Подхранвано от реакциите му, удоволствието на Лора растеше. Тя му показа цялото съдържание на чекмеджето, като му разказа по някой анекдот или пикантна подробност за собственика на всеки предмет.

Накрая Лора отбеляза:

– Когато ти казах, че всичко е започнало с Офелия, не бях съвсем откровена.

– А как започна?

Тя клекна и отключи най-долното чекмедже с ключ, който носеше на верижка около врата си. Вътре имаше само един предмет. Лора го взе почти благоговейно и се изправи да го покаже.

– Какво е това?

– Попита ме с какво е започнала колекцията. Ето с какво. Намерих го и реших да го задържа. Разгледай го, ако искаш.

Тя му протегна трофея си и Ърл разгърна бялото парче плат. Вътре имаше револвер. Един „Смит енд Уесън“ 38-и калибър в отлично състояние. Трябваше му само миг, за да се досети на кого е принадлежал.

– Оръжието на Сейди Дърнинг... – каза той, като го взе внимателно. – Познах ли?

Лора светна.

– Намерих го в храстите зад мотела малко преди полицията да започне да го търси. Цареше голяма суматоха и никой не ми обърна внимание, а на следващия ден издирването приключи.

– Защо?

– Тогава се разрази торнадото от 1955. Отнесе покрива на мотела и събори училището. През онази година загинаха много хора, седмици наред имаше погребения.

– И не те разпитаха нито веднъж?

– Бях добра лъжкиня – отговори тя не без гордост.

– И не си призна, че е в теб? Пазила си го в тайна през всичките тези години?

Лора направи презрителна физиономия.

– Щяха да го конфискуват.

– Но това е улика.

– И какво от това? Нали я екзекутираха. Сейди си призна всичко. Нищо нямаше да се промени, ако им бях дала оръжието на престъплението.

Ърл завъртя револвера и видя някакви петна.

– Това е кръв – информира го Лора. – Беше още влажна, когато го намерих. Сигурно Сейди е пипнала тялото на Бък, за да се увери, че е мъртъв. Застреляла го е само с два куршума. Останалите патрони си стоят в барабана.

Ърл избягваше да докосва огнестрелни оръжия, откакто деверът му се беше прострелял неволно в крака и беше изгубил три пръста при инцидента. Изнервен от мисълта, че държи зареден револвер, той го остави върху парчето плат и го зави припряно.

– Никога не съм виждал подобно място – каза Ърл, когато Лора коленичи да прибере оръжието в чекмеджето. – Ти си забележителна жена.

Тя вдигна очи към него и плъзна бавно ръка по панталона му.

– Радвам се, че гледката ти харесва.

– Сейди? Ще дойдеш ли най-сетне в леглото?

– Момент, оправям си косата.

– Стига вече. Зарежи я и идвай.

– След минутка.

– По дяволите!

– Закъде си се разбързал, Бък? Да не би да имаш по-важна работа?

Тя погледна отражението му в огледалото. Бък направи кисела физиономия.

– Май ти се струва много забавно.

– Кое?

– Всичко, което се случи. Моето убийство. Изпържването ти на стола. Изпитваш някакво перверзно удоволствие от станалото.

Сейди се замисли за момент. Досега Бък не беше проявявал желание да поговорят сериозно. За пръв път повдигаше темата, затова реши, че заслужава да му каже истината.

– Да – потвърди тя, когато беше сигурна в отговора. – Мисля, че в известен смисъл наистина ми доставя удоволствие.

– Знаех си!

– Не викай – скастри го Сейди, – ще ни чуе.

– Тя излезе навън, вече не е в стаята. А ти не сменяй темата. – Той се завъртя и седна на ръба на леглото.

„Раната определено изглежда болезнена“, помисли си Сейди.

– Много ли болеше? – попита тя, като се обърна с лице към него.

– Шегуваш ли се? – Бък й показа дупката. – Не е ли очевидно?

– Мислех, че ще стане бързо. Не съм искала да страдаш.

– Не си ли?

– Не съм, разбира се. Някога те обичах, Бък, наистина. Не видя ли какво заглавие се появи на следващия ден във вестника?

– Не, бях твърде зает да съм мъртъв.

– „Мотел се превръща в кланица на любовта“. Имаше снимки на стаята, виждаше се кръвта по пода и как те изнасят, покрит с чаршаф.

– Най-славният ми момент – каза кисело Бък. – Поне да ми бяха показали лицето.

– Никога няма да го забравя. „Кланица на любовта!“ Звучи романтично, нали? – Той изсумтя отвратено, но Сейди се престори, че не чу. – Знаеш ли, че получих триста предложения за брак, докато чаках да ме сложат на стола?

– Без майтап? А не те ли посетиха в затвора? Не дойдоха ли да те опънат, за да разсеят мислите ти от Големия ден?

– Не – отговори хладно тя.

– Можеше да се позабавляваш. На твое място щях.

– Не се съмнявам.

– Става ми само при мисълта. Няма ли да го яхнеш, докато е твърд?

– Дойдохме тук, за да поговорим.

– Нали поговорихме, за бога! Не ми се приказва повече. Ела тук, обеща ми. – Той потърка корема си и се ухили мръснишки. – Извинявам се за кръвта и всичко останало, ама не е по моя вина.

Тя тръгна към него.

– Крайно време беше да се вразумиш.

Докато Сейди Дърнинг вървеше към леглото, Вирджиния се прибра в стаята си, поосвежена от дъждовния въздух. Хапчетата, които беше взела, вече действаха върху нервната й система. В банята Джон продължаваше да се моли, гласът му ту се извисяваше, ту спадаше до шепот. Тя се приближи до масата и погледна бележките на съпруга си, но не успя да фокусира ситните думи. Взе страниците и ги загледа съсредоточено. В съседната стая някой изстена. Вирджиния се вцепени. Стенанието се повтори, този път по-силно. Листовете в ръцете й затрепериха. Понечи да ги остави на масата, но някой изохка пак и тя ги изпусна.

– Стой мирно, по дяволите... – каза гласът.

Вирджиния чу думите съвсем ясно, макар и да не разбра смисъла им. Последваха още стонове. Тя пристъпи към междинната врата и треперенето, започнало в ръцете й, обхвана цялото й тяло.

– Ще спреш ли да се дърпаш? – обади се отново гласът; звучеше ядосано.

Вирджиния надникна предпазливо в осма стая, като се подпря на рамката на вратата. На леглото имаше сянка. Тя се гърчеше и извиваше, сякаш се опитваше да се самопогълне. Вирджиния се вцепени и едва сподави писъка си, когато сянката проговори. Този път прозвучаха два гласа, не един. Проговориха едновременно и в паниката си тя не успя да схване почти нищо от казаното. Въпреки това не можеше да откъсне очи от гледката. Продължи да се взира в променящата се форма, като се опитваше да проумее какво вижда. Думите станаха по-ясни, а с тях и случващото се в леглото. Единият глас беше женски и протестираше. Щом осъзна това, Вирджиния различи и тялото на говорещата – мъчеше се да се освободи от легнал върху нея мъж, който се бореше да удържи размаханите й ръце. В крайна сметка първоначалното й впечатление от сцената не беше далеч от истината – наблюдаваше един особен вид консумация.

Сейди вдигна очи към лицето на Бък. Противната му усмивка се беше завърнала и при вида й й се прииска пак да го застреля. Ето за какво беше дошъл тази вечер. Не за разговор за провалените им мечти, а за да я унижи така, както я бе унижавал безброй пъти в миналото: да шепне мръсотии в ухото й, докато я притиска към чаршафа. Удоволствието, което му доставяше страданието й, я накара да кипне.

– Пусни ме! – извика тя по-силно, отколкото възнамеряваше.

– Пусни я – повтори като ехо Вирджиния от вратата.

– Охо, имаме си публика – ухили се Бък, доволен от ужасеното й изражение.

Сейди се възползва от разсейването му. Издърпа едната си ръка от пръстите му и го блъсна силно. Той падна от тясното легло с изненадан вик. Сейди се изправи и погледна към пребледнялата жена на прага. Колко ясно можеше да ги вижда и чува? Беше ли ги разпознала?

Бък се покатери отново на леглото.

– Хайде де, това е просто онази лудата.

– Не се доближавай до мен – предупреди го Сейди.

– Не можеш да ме нараниш повече, жено. Вече съм мъртъв, забрави ли?

По време на борбата раната на гърдите му беше прокървила. Имаше кръв по цялото му тяло, по нейното също. Тя отстъпи към вратата. Не беше останало нищо за спасяване. Шансът да се сдобрят, пък бил той и малък, се беше превърнал в кървав фарс. Нямаше как да оправи тази жалка бъркотия, трябваше да се махне оттук и да остави Вирджиния да се чуди какво е видяла, преди ситуацията да се е влошила за всички.

– Къде отиваш? – попита Бък.

– Навън. Далеч от теб. Одеве казах, че те обичам, нали? Е... може и да съм. Но вече ми мина.

– Кучка!

– Сбогом, Бък. Приятна вечност.

– Безполезна кучка!

Тя не отговори на обидата. Просто мина през вратата и се изгуби в нощта.

Вирджиния видя как сянката излезе през затворената врата и се вкопчи с побелели от напрежение юмруци в жалките останки от разума си. Трябваше да изгони час по-скоро тези видения, иначе щеше да полудее. Обърна гръб на осма стая. Нуждаеше се от още успокоителни. Грабна чантата си с треперещи пръсти, но я изпусна и съдържанието й се разсипа по пода. Едно шишенце, което не беше затворила добре, се отвори. По мръсния килим се пръснаха разноцветни таблетки във всички посоки. Тя клекна да ги събере. Очите й се замъглиха от сълзи. Намери пипнешком няколко хапчета и ги натъпка в устата си, като се помъчи да ги преглътне на сухо. Барабаненето на дъжда по покрива се усили в главата й, а към него се добави и трясъкът на гръмотевица.

А после – гласът на Джон.

– Какво правиш, Вирджиния?

Тя се обърна с разплакани очи и пълна с транквиланти шепа, поднесена към устата й. Беше забравила напълно за съпруга си. Сенките, дъждът и гласовете го бяха изтласкали от мислите й. Вирджиния пусна хапчетата обратно на пода. Краката й трепереха и нямаше сили да стане.

– Аз... аз... чух пак гласовете.

Джон гледаше разсипаните по килима таблетки. Престъплението й беше очевидно. Нямаше смисъл да отрича, само щеше да го вбеси още повече.

– Не си ли научи урока, жено?

Вирджиния замълча. Следващите му думи се изгубиха в тътена на нова гръмотевица и той ги повтори по-високо.

– Откъде взе таблетките?

Тя поклати слабо глава.

– Пак от Ърл, нали? От кой друг.

– Не – промърмори Вирджиния.

– Не ме лъжи! – изрева Джон, за да надвика бурята. – Господ чува лъжите ти, както ги чувам и аз. Той те съди, Вирджиния! Съди те.

– Остави ме на мира – примоли му се тя.

– Не спираш да се тровиш.

– Нуждая се от тях, Джон. Наистина се нуждая.

Нямаше сили да спори с него, така или иначе щеше да й вземе хапчетата. Имаше ли смисъл изобщо да протестира? Знаеше, че ще стане неговото. По-добре да отстъпи и да си спести излишните страдания.

– Виж се, виж как се въргаляш по пода.

– Не ме нападай, Джон. Ти печелиш. Вземи хапчетата. Хайде! Вземи ги!

Гайър изглеждаше разочарован от бързата й капитулация – като актьор, който не е успял да изиграе любимата си сцена, защото завесите са били спуснати преждевременно. Все пак се възползва от поканата. Изсипа остатъка от съдържанието на чантата й върху леглото и събра шишенцата.

– Това ли е всичко?

– Да.

– Няма да ме заблудиш, Вирджиния.

– Това е всичко! – изкрещя тя. После добави по-тихо: – Кълна се... няма повече хапчета.

– Ърл ще съжалява, обещавам ти. Само подхранва твоята слабост...

– Не!

– ...и твоя страх. Този човек е слуга на Дявола.

– Глупости! – възропта Вирджиния, като се изненада сама от пламенността си. – Аз го помолих да ми ги даде. – Тя се изправи с известно усилие. – Аз не ти се подчиних, не той.

Джон поклати глава.

– Не, Вирджиния. Няма да го спасиш. Не и този път. Той винаги е бил против мен, сега го виждам. Опитва се да съсипе турнето ми чрез теб. Вече всичко ми е ясно. О, да.

Гайър се завъртя внезапно и запрати шишенцата през отворената врата в мрака на дъждовната нощ. Вирджиния проследи изчезването им със свито сърце. Беше на път да изгуби и малкото си останал здрав разум – с този барабанещ по черепа дъжд и витаещо във въздуха убийство няма как да не се побъркаш, нали? – а проклетият глупак беше изхвърлил последната й опорна точка. Той се обърна отново към нея с оголени зъби.

– Колко пъти да ти повтарям едно и също?

Явно нямаше да се откаже от любимата си сцена.

– Не те слушам! – Тя запуши уши, но продължи да чува дъжда. – Не искам да слушам!

– Аз съм търпелив, Вирджиния. Господ ще те съди, когато му дойде времето. А сега кажи къде е Ърл.

Тя поклати глава. Прогърмя отново, но не знаеше дали трясъкът е истински, или си го въобразява.

– Къде е? – изрева Джон. – Да търси още нечестиви хапчета?

– Не! Нямам представа къде е.

– Моли се, жено. Падни на колене и благодари на Бог, че съм тук да те пазя от Сатаната.

Доволен от силата на финалните си думи, проповедникът излезе да търси Ърл, като остави Вирджиния разтреперана, но странно въодушевена. Той щеше да се върне, разбира се. Щеше да има още взаимни обвинения и задължителните сълзи от нейна страна. Ърл трябваше да се защити сам. Тя се свлече на леглото и разплаканите й очи се спряха на пръснатите по килима таблетки. Не всичко беше изгубено. Бяха останали само двайсетина хапчета и щеше да се наложи да ги използва пестеливо, но и това беше по-добре от нищо. Вирджиния избърса очи с опакото на дланите си и коленичи отново на пода, за да ги събере. Тогава осъзна, че някой я наблюдава. Нима Джон се беше върнал толкова бързо? Тя вдигна поглед. Вратата продължаваше да зее, но той не беше там. Сърцето й пропусна един удар, защото внезапно си спомни за сенките в съседната стая. Бяха две. Едната си беше отишла, но другата...

Погледна бавно през междинната врата. Ето я: размазан силует, който изглеждаше по-плътен отпреди. Беше ли привидението по-материално, или просто го виждаше по-ясно? Имаше човешка фигура, несъмнено мъжка. И я наблюдаваше, беше сигурна в това. Можеше да види очите му, стига да се съсредоточи. Мъжът ставаше все по-реален. Добиваше плътност с всяко нейно трескаво вдишване.

Вирджиния се изправи много бавно. Привидението пристъпи в стаята. Тя се втурна към външната врата и то повтори движението й, като се плъзна със зловеща скорост между нея и нощта. Протегнатата й напред ръка закачи неясната фигура. Тя се открои пред нея, сякаш осветена от проблясък на светкавица, и избледня отново, щом отдръпна ръка. Въпреки това Вирджиния видя достатъчно, за да се ужаси. Фигурата беше на мъртвец с дупка в гърдите. Нима сънуваше наяве? Хрумна й да извика Джон, да го накара да се върне, но за целта трябваше да се приближи пак до вратата и да рискува нова среща с духа. Вместо това тя отстъпи предпазливо назад, като промърмори задъхано една молитва. Може би Джон е бил прав през цялото време. Може би е полудяла от таблетките, които в момента тъпчеше с крака. Привидението тръгна към нея. Стори й се, че разтваря ръце, сякаш се кани да я прегърне.

Петата й се заплете в провисналата до пода покривка на леглото. Вирджиния залитна и размаха инстинктивно ръце. Пръстите й докоснаха за втори път съновидението и ужасната картина изникна отново. Но този път не изчезна, защото то я сграбчи за ръката и я задържа. Сякаш беше потопила пръстите си в ледена вода. Вирджиния изкрещя и се помъчи да го изрита със свободния си крак, но нападателят просто сграбчи и другата й ръка.

Неспособна да избяга, тя срещна втренчения му поглед. Очите, които я гледаха, не бяха очи на дявол – притежаваха леко глупаво, дори комично изражение, а под тях имаше нерешителна уста, която придаваше на привидението още по-нелеп вид. Страхът внезапно я напусна. Това не беше демон. Беше мираж, породен от таблетките и изтощението; не можеше да я нарани. Най-многото да се нарани сама, ако продължи да се бори с халюцинацията.

Бък усети, че жената се отпуска.

– Така е по-добре – опита се да я успокои той. – Всичко, от което имаш нужда, е едно добро чукане, нали, Джини?

Не беше сигурен, че го чува, а и не му пукаше. Можеше лесно да й покаже намеренията си. Като пусна едната й ръка, той погали гърдите й. Тя изстена и го погледна объркано, но не направи опит да го отблъсне.

– Ти не си истински – заяви Вирджиния. – Съществуваш само във въображението ми, точно както каза Джон. Виждам те заради хапчетата, те са виновни.

Бък остави жената да си бърбори; нека мисли каквото си иска, стига да не се съпротивлява.

– Права съм, нали? Ти не си истински.

– Разбира се – съгласи се любезно той, докато мачкаше гърдите й. – Аз съм просто един сън. – Отговорът явно я задоволи. – Няма да се бориш с мен, нали? Ще свърша и ще си отида, преди да се усетиш.

Офисът на управителя беше празен. Гайър чу, че в задната стая работи телевизор. Ърл трябваше да е някъде тук. Беше излязъл с момичето, което им донесе студена вода, но не вярваше да са отишли на разходка в това време. През последните минути гръмотевиците се бяха приближили. Сега избухна една почти над главата му. Проповедникът посрещна с радост гърмежа и спектакъла на светкавицата; бяха в унисон с гнева му.

– Ърл! – извика той, като прекоси офиса и влезе в стаята с телевизора. Звукът на късния филм стана оглушителен, историята се приближиваше към кулминационната си точка. Някакъв фантастичен звяр рушеше Токио и гражданите бягаха с писъци. В един стол срещу апокалипсиса на екрана спеше застаряващ мъж. Гръмотевицата не го беше пробудила, нито викът на пастора. В мокрия му скут лежеше преобърната чаша. Цялата стая вонеше на бърбън и поквара. Гайър си отбеляза мислено да вкара сцената в следващата си проповед.

От офиса нахлу студен въздух. Той се обърна, за да види кой е влязъл, но не видя никого. Огледа още веднъж помещението. През цялото време бе имал чувството, че някой върви по петите му, и все пак нямаше никой. Преглътна страха си; само жените и старците се плашат от мрака. Провря се между спящия пияница и руините на Токио и продължи към затворената врата в дъното.

– Ърл? Отговори ми!

Сейди видя как Гайър отваря вратата и влиза в кухнята. Превзетостта му я изуми. Мислеше, че хората като него са изчезнали преди години. Как можеше да съществува подобна мелодрама в тези културни времена? Никога не бе харесвала особено духовниците, но този беше особено неприятен – зад високопарността му имаше едва прикрита злоба. Беше разярен и непредсказуем; нямаше да му хареса сцената, която щеше да завари в стаята на Лора Мей. Сейди знаеше какво ще види. Беше наблюдавала любовниците, докато страстта им не бе станала нетърпима, после беше излязла навън, за да се охлади от гледката на дъжда. Появата на проповедника обаче я накара да се върне – с напрежението, което витаеше около него, събитията през тази нощ нямаше да свършат добре. От кухнята се разнесе нов вик. Изглежда, Гайър се наслаждаваше на звученето на гласа си.

– Ърл! Чуваш ли ме? Няма да ме измамиш!

В стаята на Лора Мей Ърл се опитваше да направи три неща едновременно: да целуне жената, с която току-що се беше любил; да нахлузи влажния си панталон и да измисли адекватно извинение за Гайър, ако проповедникът отвори вратата, преди да е успял да придаде невинен вид на ситуацията. Оказа се, че няма време да довърши нито едно от трите. Езикът му още шаваше из нежната уста на Лора, когато бравата изтрака.

– Намерих те!

Ърл прекрати целувката и се обърна към проповедника. Гайър стоеше на прага с вбесена физиономия и мокра от дъжда коса, която бе прилепнала към черепа му като сива шапка. Светлината на лампата с копринения абажур до леглото го правеше да изглежда по-едър. Праведният гняв, който проблясваше в очите му, граничеше с лудост. Ърл беше чувал истории за голямата му праведност от Вирджиния: истории за потрошени мебели и счупени кости.

– Няма ли край мерзостта ти? – попита Гайър и спокойствието, с което изрече тези думи, беше смущаващо.

Ърл вдигна панталона си и се засуети с ципа.

– Това не те засяга... – започна той, но яростта на проповедника го накара да млъкне.

Лора Мей обаче не се плашеше лесно.

– Вън от стаята ми! – каза тя, като придърпа един чаршаф върху щедрите си гърди. Ърл се обърна и погледна гладките й рамене, които доскоро бе обсипвал с целувки. Прииска му се да ги целуне пак, но мъжът в черно прекоси помещението с четири бързи крачки и го сграбчи за косата и ръката. Движението му предизвика истински ураган в тясната стая. Безценните експонати по лавиците и тоалетката на Лора се разлюляха, сблъскаха се и на пода се изсипа малка лавина от предмети. Но тя не обърна внимание на щетите. Мислите й бяха насочени към мъжа, с когото се бяха любили така сладко. Беше видяла тревога в очите на Ърл, когато евангелистът го дръпна назад, и безпокойството му се предаде и на нея.

– Пусни го! – изпищя тя и стана от леглото, забравила всякакво благоприличие. – Не е направил нищо погрешно!

Гайър спря да й отговори, докато Ърл се бореше безуспешно с хватката му.

– Че какво разбираш ти от праведност, курво? И ти си грешница като него. Голотата ти и смрадливото ти легло са пропити с грях.

Леглото действително миришеше, но само на сапун и скорошна любов. Лора нямаше за какво да се оправдава и нямаше да позволи на този евтин проповедник да я уплаши.

– Ще извикам ченгетата! – предупреди го тя. – Ако не го пуснеш, ще ги извикам!

Гайър не благоволи да отговори. Просто завлече Ърл в кухнята. Лора Мей извика:

– Дръж се, Ърл. Ще извикам помощ.

Любовникът й не каза нищо. Беше прекалено зает да брани косата си от пастора, който заплашваше да я изтръгне от главата му.

Понякога, когато дните бяха дълги и самотни, Лора си мечтаеше за мъже в тъмни дрехи като евангелиста. Представяше си как прашните им фигури се появяват преди поредното торнадо и я отвличат, а тя позволява да я отведат, без да се съпротивлява особено. Но мъжът, с когото бе споделила леглото си тази нощ, нямаше нищо общо с въображаемите й любовници; той беше лековерен и уязвим. И ако загинеше от ръцете на някой като Гайър – зъл дух, който в отчаянието си е призовала, – Лора никога нямаше да си го прости.

От стаята с телевизора се чу гласът на баща й, питаше какво става. Нещо падна и се счупи – чиния от бюфета или чашата, която беше в скута му. „Дано не се опита да спре проповедника“, помоли се тя наум. Гайър щеше да го разпердушини, без да му мигне окото. Лора се върна при леглото, за да потърси дрехите си. Бяха пръснати под завивките и безпокойството й растеше с всяка изгубена в ровене секунда. Метна възглавниците настрани. Едната се приземи върху тоалетката и още грижливо подредени експонати изпопадаха на земята. Тъкмо обуваше гащичките си, когато баща й изникна на вратата. При вида на голотата й зачервеното му от алкохола лице потъмня още повече.

– Какви ги вършиш, Лора Мей?

– Няма значение, татко. Няма време за обяснения.

– Но там има едни мъже...

– Знам, знам. Искам да повикаш шерифа на Пенхендъл. Разбра ли?

– Какво става?

– Не е важно. Просто се обади на Алвин и побързай, иначе ръцете ни ще се изцапат с още едно убийство.

Думата убийство отрезви Милтън Кейд и го накара да се раздвижи. Той излезе от стаята, като остави дъщеря си да се облича. Лора Мей знаеше, че в нощ като тази на Алвин Бейкър и помощника му ще им трябва доста време, за да пристигнат. Само Бог знаеше какво може да стори междувременно побеснелият проповедник.

Застанала на вратата, Сейди гледаше как жената навлича дрехите си. Лора Мей изглеждаше доста невзрачно за нейното критично око, светлата й кожа я правеше бледа и нематериална въпреки пищните й форми. „Но коя си ти, че да съдиш бледността й? – помисли си тя. – Виж се.“ И за пръв път, откакто бе умряла преди трийсет години, изпита носталгия по материалното си тяло. Отчасти защото завиждаше на Лора за блаженството, което бе изживяла с Ърл, и отчасти защото копнееше да вземе участие в драмата, която се разиграваше около нея.

Докато Милтън Кейд говореше развълнувано по телефона в кухнята и убеждаваше хората в Пенхендъл да дойдат, Лора Мей, вече напълно облечена, отключи долното чекмедже на тоалетката и извади нещо. Сейди надникна над рамото й и щом видя познатия револвер, скалпът й настръхна. Значи Лора е намерила оръжието – бледото шестгодишно момиче, което тичаше нагоре-надолу по алеята през онази нощ преди трийсет години, като си играеше самичко и пееше в горещия неподвижен въздух.

Сейди изпита задоволство при вида на револвера. „Може би – помисли си тя – съм оставила някаква следа в бъдещето. Може би съм нещо повече от заглавие в жълт вестник и смътен спомен в старчески глави.“ И проследи с подновен интерес действията на Лора, която нахлузи обувки и се запъти към бушуващата буря.

Вирджиния седеше безпомощно до стената на седма стая и наблюдаваше сенчестата фигура, облегната на рамката на вратата. Беше спряла да се бори с въображаемия мъж, въпреки че никога през четиресетгодишния си живот не беше получава по-развратни предложения. Той се беше приближавал отново и отново към нея, като бе притискал студеното си тяло в нейното, мъчейки се да я целуне с ледената си уста. Беше направил три опита да я обладае насила, шепнейки в ухото й греховни слова. Сега охраняваше вратата и навярно се готвеше за ново нападение. Вирджиния виждаше достатъчно ясно поражението и срама, изписани на лицето му. Гледаше я така, сякаш обмисляше дали да не я убие.

През шума на бурята отвън долетяха гневни гласове – бяха на съпруга й и на Ърл, които спореха за нещо. Не разбра за какво, но се караха ожесточено. Тя се надигна, за да ги чува по-добре. Сянката на вратата я изгледа заплашително.

– Не успя да ме изнасилиш – каза й Вирджиния.

Халюцинацията не отговори.

– Ти си просто един сън и се провали.

Привидението се изплези, като размърда бледия си език. Вирджиния се зачуди защо продължава да го вижда. Сигурно ефектът на хапчетата не беше преминал. Няма значение; беше оставила най-лошото зад гърба си. Рано или късно мъжът щеше да изчезне. Не беше успял да я изнасили, така че нямаше власт над нея.

Тя тръгна към вратата; вече не се страхуваше. Призракът изправи рамене.

– Къде отиваш?

– Навън. Смятам да помогна на Ърл.

– Не! Не съм приключил с теб.

– Ти си просто един фантом – сряза го тя. – Не можеш да ме спреш.

Бък се ухили зловещо.

– Грешиш, Вирджиния. – Нямаше смисъл да я заблуждава повече, беше му омръзнало от преструвки. Вече подозираше, че не е успял да я изчука именно защото беше спряла да се бори с него, убедена, че е безобиден кошмар. – Аз не съм халюцинация, жено, аз съм Бък Дърнинг.

Тя изгледа намръщено потрепващата фигура. Нов трик ли й играеше съзнанието й?

– Преди трийсет години ме застреляха в същата тази стая. Точно там, където си застанала, ако трябва да съм точен.

Вирджиния погледна инстинктивно в краката си, сякаш очакваше да види кървави петна по килима.

– Тази вечер със Сейди се върнахме тук – продължи призракът, – за да прекараме още една нощ в Кланицата на любовта. Знаеш ли, че така наричат мястото сега? Хора от цялата страна идват, само и само да видят къде Сейди Дърнинг е застреляла съпруга си. Извратена работа, нали? Интересува ги убийството, а не любовта... А мен винаги ме е вълнувала любовта. Тя е и единственото, в което наистина ме бива.

– Ти ме излъга. Възползва се от мен.

– Не съм приключил – обеща й Бък. – Още нищо не си видяла.

Той се втурна към нея, като напусна поста си пред вратата, но този път Вирджиния го очакваше. Щом я докосна и придоби отново плътност, тя замахна да го удари. Бък се отдръпна и тя се стрелна покрай него. Разпуснатата й коса влезе в очите й, но не спря устрема й към свободата. Една призрачна ръка я сграбчи за китката, но хватката й беше слаба и я изпусна.

– Ще те чакам – извика Бък, когато Вирджиния изскочи със залитане на площадката и се изгуби в бурята. – Чуваш ли ме, кучко? Ще те чакам!

Нямаше да се унижи да я преследва. Рано или късно тя щеше да се върне, нали? И тогава, невидим за всички останали, той щеше да си получи своето. Ако жената кажеше на спътниците си какво е видяла, те щяха да я помислят за луда; можеше дори да я заключат в стаята, където щеше да бъде изцяло на негово разположение. При всички положения той щеше да спечели. Тя щеше да се върне мокра до кости, с прелестно прилепнала към тялото си рокля, паникьосана и може би разплакана, твърде слаба да се бори. И тогава щяха да правят музика, о, да. Докато не започне да го умолява да спре.

Сейди последва Лора Мей навън.

– Къде отиваш? – попита Милтън дъщеря си, но тя не отговори. – За бога! – извика той след нея, когато осъзна какво държи. – Откъде взе проклетия револвер?

Дъждът беше пороен. Плющеше по земята, по малкото останали листа на тополата, по покрива и по черепа на Лора. Сплеска косата й за секунди, като я залепи за челото и врата й.

– Ърл? – изкрещя тя. – Къде си? Ърл? – Хукна през паркинга, като викаше името му. Дъждът беше превърнал прахта в дълбока до глезените кафява кал. Стигна до другата постройка. Част от гостите на мотела, които вече се бяха събудили от крясъците на Гайър, надничаха през прозорците на стаите си. Няколко врати зееха. Един мъж, застанал на площадката с бира в ръка, поиска да знае какво става.

– Разни хора търчат наоколо като луди – оплака се той. – Аман от крясъци. Дошли сме тук, за да си починем, за бога.

От стаята зад гърба му излезе момиче, които изглеждаше с поне двайсет години по-младо.

– Тя има оръжие, Дуейн – каза момичето. – Видя ли?

– Къде отидоха? – попита Лора Мей мъжа.

– Кои?

– Лудите! – извика тя през грохота на нова гръмотевица.

– Отидоха зад офиса – каза Дуейн, като гледаше повече револвера, отколкото Лора. – Не са тук. Честна дума.

Тя хукна обратно към офиса. Дъждът и светкавиците я заслепяваха, а калта се пързаляше под краката й.

– Ърл! Там ли си?

Сейди я следваше по петите. Не й липсваше смелост на тази Кейд, дума да няма, но в гласа й имаше истерия, а това не беше хубаво. За едно убийство беше нужна безпристрастност. Номерът беше да го извършиш почти небрежно, все едно пускаш радиото или смачкваш комар. Паниката само пречеше, страстта също. Когато беше вдигнала пистолета и го бе насочила към Бък, ръката й не трепереше от гняв. В крайна сметка затова я бяха сложили на стола. Не заради самото убийство, а защото го бе извършила, без да й мигне окото.

Лора Мей не беше достатъчно спокойна. Дишаше накъсано, а плачевният начин, по който викаше името на Ърл, и фактът, че не спираше да тича, показваха ясно, че е на ръба на нервна криза. Тя заобиколи офиса и когато се озова от задната му страна, където неоновата табела хвърляше студена светлина върху мократа земя, някой изкрещя в отговор на вика й. Лора спря и се вгледа в булото на дъжда. Беше гласът на Ърл, но крясъкът му не беше насочен към нея.

– Копеле! – продължаваше да крещи той. – Не знаеш какво правиш. Пусни ме!

Сега Лора различи две фигури недалеч от нея. По-пълната, която принадлежеше на Ърл, беше цялата в кал и стоеше на колене в тревата. По-слабата – несъмнено Гайър – държеше главата му и я притискаше към земята.

– Признай престъплението си, грешнико!

– Майната ти!

– Искаш да съсипеш кампанията ми. Признай си!

– Върви по дяволите!

– Признай си или ще счупя всичките ти кости!

Ърл се бореше да се освободи от хватката му, но проповедникът беше по-силен.

– Моли се! – заповяда Гайър и натисна лицето му в калта. – Моли се!

– Еби се! – успя да изкрещи Ърл.

Евангелистът повдигна главата му за косата и замахна да го удари в лицето, но Лора Мей се приближи до тях, като стискаше револвера с треперещи ръце.

– Махни се от него – нареди му тя.

Сейди хладнокръвно прецени, че прицелът й хич го няма. Беше съмнително дали жената ще уцели проповедника дори при ясно време. А сега, когато беше стресирана и валеше като из ведро, трябваше да е дяволски добър стрелец, че да го улучи. Гайър се обърна и изгледа Лора. Не изглеждаше уплашен. „Стигнал е до същия извод – помисли си Сейди. – Знае отлично, че шансът да пострада е минимален.“

– Курвата! – отбеляза евангелистът, като вдигна театрално очи към небето. – Виждаш ли я, Господи? Виждаш ли срама и покварата й? Дамгосай я! Тя е една от блудниците на Вавилон!

Лора не схвана всичко, но разбра отлично в какво я обвиняват.

– Не съм курва! – извика му тя и револверът подскочи в ръцете й, сякаш изгаряше от нетърпение да гръмне. – Да не си посмял да ме наричаш курва!

– Лора, моля те... – обади се Ърл, докато се мъчеше да повдигне глава, за да срещне погледа й. – Махни се оттук. Той е откачил напълно.

Лора Мей пренебрегна думите му.

– Ако не го пуснеш...

– Да? – подразни я Гайър. – Какво ще направиш, курво?

– Ще те застрелям! Кълна се!

От другата страна на сградата Вирджиния забеляза едно от шишенцата с успокоителни, които Гайър беше хвърлил в калта. Тя се наведе да го вземе, но после размисли. Вече не й трябваха хапчета, нали? Беше разговаряла с мъртвец. Беше докоснала Бък Дърнинг и той беше станал видим. Каква дарба имаше! Виденията й бяха истински и винаги са били, по-истински от всички чужди откровения, които жалкият й съпруг не спираше да бълва. Какво можеха да сторят хапчетата, освен да притъпят новооткрития й талант? Нека си стоят в калта.

Няколко гости на мотела излязоха от стаите си, облечени в якета, за да видят за какво е цялата дандания.

– Да не е станала катастрофа? – попита една жена Вирджиния и в същия миг се разнесе изстрел.

– Джон – възкликна Вирджиния и се втурна по посока на ехото.

Вече си представяше каква гледка ще завари: съпругът й лежи на земята, а тържествуващият убиец бяга от местопрестъплението. Тя се затича по-бързо и започна да се моли. Не се молеше сценарият в главата й да се окаже погрешен, а искаше прошка от Бог, защото се надяваше да е верен.

Сцената, която я очакваше от другата страна на офиса, не отговори на очакванията й. Проповедникът не беше мъртъв. Беше прав и съвсем невредим, а на калната земя лежеше Ърл. До тях стоеше жената, която й беше донесла студена вода. Държеше револвер с димящо дуло. Докато Вирджиния гледаше невярващо Лора Мей, една фигура изскочи от дъжда и изби револвера от ръцете й. Оръжието падна на земята. Лора се огледа изненадано, не разбираше защо го е изпуснала. Но Вирджиния знаеше защо. Виждаше фантома, макар и размазано, и се досещаше за самоличността му. Това беше Сейди Дърнинг, заради чиято дръзка постъпка бяха кръстили мотела Кланица на любовта.

Очите на Лора се спряха върху тялото на Ърл. Тя изписка ужасено и се завтече към него.

– Не умирай, Ърл. Моля те, кажи ми, че не си мъртъв!

Той се надигна от калта и поклати глава.

– Не съм улучен.

Междувременно Гайър падна на колене, събра длани и вдигна лице към дъжда.

– Мили Боже, благодаря ти, че запази твоя верен слуга в час на нужда...

Вирджиния не искаше да слуша глупавите му думи. Това беше идиотът, който я убеди, че халюцинира; кретенът, заради когото Бък Дърнинг едва не я изнасили. Стига толкова. Достатъчно го е търпяла. Беше видяла с очите си, че Сейди е реална; беше усетила Бък. Трябваше да му даде урок. Тя се приближи до изпуснатия револвер и го вдигна.

Тогава усети присъствието на Сейди Дърнинг зад гърба си.

– Мъдро ли е това? – прошепна един едва доловим глас в ухото й.

Вирджиния не знаеше отговора. А и какво представляваше мъдростта всъщност? Баналните думи на разни мъртви пророци? Едва ли. Може би мъдростта се криеше в Лора и Ърл, които се прегръщаха в калта, без да обръщат внимание на молитвите на Гайър и на погледите на гостите, които дотичаха да видят кой е умрял. А може би нямаше нищо по-мъдро от това да намериш гангрената, която трови живота ти, и да се отървеш от нея веднъж и завинаги. Тя се обърна и се запъти към седма стая с револвера в ръка, а Сейди тръгна редом с нея.

– Бък? – прошепна призракът. – Не и Бък...

– Той ме нападна.

– Бедна глупачка.

– Не съм глупачка – възрази Вирджиния. – Вече не.

Щом осъзна, че жената знае отлично какво прави, Сейди спря, защото не искаше присъствието й да предупреди Бък. Тя изпрати с поглед Вирджиния, която прекоси паркинга, подмина тополата и влезе в стаята, в която мъчителят й беше казал, че ще я чака. Лампите още горяха, а светлината им беше почти ослепителна след синкавия мрак отвън. Бък не се виждаше никакъв. Вирджиния мина през междинната врата. Осма стая също беше празна. А после – познатият глас.

– Ти се върна – рече Бък.

Тя се завъртя, като скри револвера зад гърба си. Беше излязъл от банята и стоеше между нея и вратата.

– Знаех си, че ще се върнеш. Всички се връщат.

– Искам да се покажеш...

– Гол съм като бебе – прекъсна я Бък. – Какво повече от това искаш? Да си сваля кожата? Не че няма да е забавно...

– Искам да се покажеш на съпруга ми. Искам да му покажеш, че греши.

– Бедният Джон. Едва ли изгаря от желание да ме види.

– Мисли ме за луда.

– Лудостта може да бъде полезна – усмихна се самодоволно Бък. – Щяха да спасят Сейди от Стария електричко, като пледират, че е невменяема. Но тя е прекалено честна и не спря да повтаря: „Исках да умре, затова го застрелях“. Никога не е била разумна. Докато ти... ти знаеш отлично какво да сториш.

Силуетът се раздвижи. Вирджиния не беше съвсем сигурна какво прави, но при всички положения беше нещо греховно.

– Ела и го вземи, Вирджиния – подкани я мъжът. – Готов е и те очаква.

Тя извади револвера, който криеше зад гърба си и го насочи към него.

– Някой друг път.

– Не можеш да ме нараниш с това. Вече съм мъртъв, забрави ли?

– Ти ме нарани. Защо пък аз да не мога?

Бък поклати безплътната си глава и се изсмя тихо. Отвън долетя воят на полицейски сирени.

– Явно не схващаш. Брей че шумно стана! По-добре да се захващаме за работа, докато някой не ни е прекъснал.

– Предупреждавам те, това е оръжието на Сейди...

– Няма да ме нараниш – промърмори Бък. – Знам ви вас жените. Говорите едно, а имате предвид друго. – И пристъпи към нея със смях.

– Недей – предупреди го тя.

Той направи още една крачка и Вриджиния дръпна спусъка. Миг преди да чуе изстрела и да усети как револверът подскача в ръката й, тя видя Джон да влиза през вратата. Дали е стоял на площадката през цялото време, или идваше от бурята, за да рецитира Откровението на грешната си съпруга? Така и не разбра. Куршумът прониза Бък, отвори нова дупка в призрачното му тяло и се устреми към евангелиста. Улучи изненадания Джон в гърлото и изпръска ризата му с кръв. Мъгливата фигура на Бък изчезна и седма стая внезапно опустя – останаха само Вирджиния, умиращият проповедник и шумът на дъжда.

Джон Гайър изгледа намръщено жена си. Понечи да облегне натежалото си тяло на касата на вратата, но се срути като статуя – падна по гръб на площадката, а лицето му остана да се мокри под дъждовните струи. Само че дъждът не успя да отмие кръвта. Тя продължи да шурти... и още бликаше жизнерадостно, когато Алвин Бейкър и помощникът му дотичаха с извадени оръжия.

„Сега Джон никога няма да узнае“, помисли си Вирджиния. Колко жалко. Никога нямаше да признае глупостта си и да се разкае за презрителното си отношение. Не и от тази страна на гроба. Беше се измъкнал, проклетникът му с проклетник, беше я зарязал с димящ револвер в ръката и един бог знаеше каква цена й предстои да плаща за убийството му.

– Хвърлете оръжието и излезте с вдигнати ръце! – заповяда груб и суров глас от площадката.

Тя не отговори.

– Чувате ли? Говори шериф Бейкър. Мястото е обградено и ще ви убием, ако не излезете навън.

Вирджиния седна на леглото и претегли мислено алтернативите. Нямаше да я екзекутират като Сейди, но щяха да я хвърлят за дълго в затвора, а на нея й беше омръзнало от режими. Дори и да не беше луда в момента, лишаването от свобода щеше да я побърка. „По-добре да приключа всичко тук“, реши тя. Сложи дулото на револвера под брадичката си и го наклони, за да е сигурна, че изстрелът ще отнесе върха на черепа й.

– Мъдро ли е това? – попита Сейди, докато пръстът й се свиваше около спусъка.

– Ще ме затворят – отговори Вирджиния. – Няма да го понеса.

– Така е. Ще те хвърлят зад решетките. Но няма да е за дълго.

– Шегуваш ли се? Току-що застрелях хладнокръвно съпруга си.

– Не беше нарочно – каза весело Сейди. – Искаше да уцелиш Бък.

– Дали? Не съм убедена.

– Ще пледираш за невменяемост, както трябваше и аз да направя. Просто измисли възможно най-смахнатата история и се придържай към нея.

Вирджиния поклати глава; никога не я беше бивало да лъже.

– И когато те освободят – продължи Сейди, – ще бъдеш известна. Каква по-добра причина от това да живееш?

Вирджиния не беше мислила по този въпрос. На лицето й изплува призрачна усмивка. Шерифът повтори заповедта си – искаше да хвърли оръжието през вратата и да излезе с вдигнати ръце.

– Имате десет секунди – рече Бейкър. – Само десет.

– Няма да понеса унижението – промърмори Вирджиния. – Не мога.

Сейди сви рамене.

– Жалко. Дъждът намалява. Има луна.

– Луна? Наистина?

Шерифът започна да брои.

– Трябва да решиш – каза Сейди. – Иначе ще те застрелят при първа възможност, при това с радост.

Бейкър беше стигнал до осем. Вирджиния се изправи.

– Излизам – извика му тя през вратата.

Той спря да брои. Вирджиния хвърли револвера в калта пред площадката.

– Браво – каза Сейди. – Гордея се с теб.

– Не мога да изляза сама.

– Няма да си сама.

Паркингът беше пълен с хора: Ърл и Лора Мей, Милтън Кейд, Дуейн и приятелката му, шерифа и неговия заместник, различни гости на мотела. Те стояха смълчани и гледаха Вирджиния Гайър със смесица от удивление и страхопочитание.

– Вдигнете ръце, искам да ги виждам! – нареди Бейкър и тя се подчини.

– Виж – рече Сейди и посочи нагоре.

Луната беше там, голяма и бяла.

– Защо го убихте? – попита приятелката на Дуейн.

– Дяволът ме накара – отговори Вирджиния и се усмихна налудничаво, без да откъсва очи от луната.