Кървави книги (Том 4)

Нечовешко състояние

–Ти ли си онзи? – попита Ред, като сграбчи рамото на облечения в мърляво габардинено палто скитник.

– Онзи ли? Кой онзи? – повтори мъжът със спечено от мръсотия лице. Очите му на гризач шареха неспокойно между четиримата наобиколили го младежи. Тунелът, в който го бяха хванали да се облекчава, се намираше на място, където нямаше кой да му се притече на помощ. Те знаеха отлично това; той, изглежда, също. – Нямам представа за какво говориш.

– Онзи, който се показва на децата – отговори Ред.

Скитникът поклати глава и по сплъстената му брада покапа слюнка.

– Нищо не съм направил – настоя той.

Брендан се приближи бавно до него и тежките му стъпки отекнаха глухо в тунела.

– Как се казваш? – попита той с престорена вежливост. Беше по-нисък от Ред и не се държеше така наперено, но белегът, който пресичаше бузата му от слепоочието до челюстта, подсказваше, че е свикнал да получава и причинява болка. – Името. Няма да питам отново.

– Поуп⁵ – промърмори старецът. – Господин Поуп.

⁵ В буквален превод „папа“ или „поп“. – Б. пр.

– Господин Поуп? – Брендан се ухили. – Чухме, че обичаш да показваш малката си смрадлива пишка на невинните дечица. Нещо да кажеш по въпроса?

– Не – отговори Поуп и поклати пак глава. – Това не е вярно. Никога не съм правил такива неща.

Той се намръщи и трупаната с месеци мръсотия, залепнала за лицето му като втора кожа, се напука като стара улична настилка. Ако миризмата на алкохол не прикриваше донякъде вонята на тялото му, никой не би посмял да се доближи на по-малко от метър от него. Истинска отрепка, срам за човешкия род.

– Защо не го зарежем тоя? – обади се Карни. – Смърди.

Ред го изгледа през рамо, за да го накара да млъкне. Само на седемнайсет, Карни беше най-младият член на бандата и съгласно неписаната им йерархия нямаше право на мнение. Осъзнал грешката си, младежът замълча. Ред се обърна отново към скитника и го блъсна в стената. Когато се удари в бетона, старецът извика и крясъкът му отекна в тунела. Карни, който вече беше виждал подобни сцени и знаеше какво предстои, се отдръпна и се загледа в позлатения от слънцето облак мушички на входа на тунела. Въпреки че му харесваше да бъде с Ред и момчетата – приятелството, дребните кражби, пиенето, – този род развлечения не му бяха по вкуса. Не виждаше нищо забавно в това да търсиш пияни отрепки като Поуп, за да избиеш и малкото останал здрав разум от размътените им глави. Подобни неща го караха да се чувства мръсен и той не искаше да участва в тях.

Ред издърпа скитника от стената и изплю поток от ругатни в лицето му, после, когато не получи адекватен отговор, го блъсна отново в бетона, по-силно отпреди, сграбчи останалия без дъх мъж за реверите и го раздруса, докато от тялото му не се разнесе дрънчене. Поуп се огледа паникьосано. Някога оттук бе минавала железопътна линия за Хайгейт и Финсбъри Парк, но линията не се използваше от години. Сега мястото се посещаваше само от любители на сутрешния джогинг и среднощните ласки, затова в студения влажен следобед тунелът беше пуст и в двете посоки.

– Хей – обади се Катсо, – не му чупи бутилките.

– Правилно – каза Брендан. – Да му вземем пиячката, преди да му счупим главата.

Когато чу, че ще му свият алкохола, Поуп започна да се дърпа, но съпротивата му само настърви неговия мъчител. Ред беше в лошо настроение. Денят, като повечето дни през това циганско лято, беше неприятен и отегчителен. Един пропилян сезон свършваше, а Ред нямаше какво да прави, нито пари, които да харчи. Нуждаеше се от някакво развлечение и щеше да си го осигури в лицето на скитника – сега той беше лъв, а Поуп – християнин.

– Ще пострадаш, ако се бориш – посъветва Ред стареца. – Искаме само да видим какво има в джобовете ти.

– Не е твоя работа – отговори дръзко Поуп и за момент си пролича, че някога е бил мъж, свикнал да му се подчиняват. Избухването на бездомника накара Карни да извърне поглед от мушичките и да се втренчи в изпитото му лице. Незнайни падения го бяха лишили от достойнство и сила, но там, под мръсотията, все още се забелязваше нещичко от предишното достолепие. Какъв ли е бил навремето, зачуди се Карни. Може би банкер? Или съдия, изгубен завинаги за закона?

Катсо се включи в забавата, като започна да претърсва дрехите на Поуп, докато Ред го притискаше за гърлото към стената. Мъжът правеше опити да се съпротивлява, размахваше ръце като вятърни мелници и очите му ставаха все по-големи. „Не се бори – помъчи се да му внуши Карни, – само ще стане по-лошо.“ Но старецът, изглежда, беше на ръба на паниката. От устата му излизаха задавени протести, които приличаха повече на животинско ръмжене.

– Някой да му хване ръцете – каза Катсо и се наведе, за да избегне поредната атака на Поуп.

Брендан хвана бездомника за китките и му изви ръцете високо над главата, за да улесни претърсването. Дори сега, когато всяка надежда да се освободи беше изчезнала, Поуп продължи да се гърчи. Той успя да изрита здраво левия пищял на Ред и получи в отговор юмрук в лицето. От носа му шурна кръв и потече в отворената му уста. Карни знаеше, че ще има още червено. Беше виждал много снимки с ярка кръв, лъскави намотки от черва, жълта мазнина и морави дробове – и всички тези блестящи цветове се криеха в сивото тяло на Поуп. Не беше сигурен защо му хрумна тази мисъл. Тя го потисна и Карни се опита да се съсредоточи отново върху мухите, но не успя, защото Поуп нададе мъчителен вик – Катсо беше разкъсал една от жилетките му, за да се добере до онова, което скитникът криеше под тях.

– Копелета! – изкрещя Поуп, без да му пука, че с обиди ще си спечели още удари. – Махнете си шавливите ръце от мен или ще ви убия. Всички ви ще...

Юмрукът на Ред прекъсна заплахата и от носа на бездомника шурна още кръв. Поуп я изплю в лицето му.

– Не ме предизвиквайте, предупреждавам ви...

– Миришеш ми на мърша – каза Брендан. – Това ли си ти? Една мърша?

Скитникът не отговори. Беше приковал очи в Катсо, който изпразваше систематично многобройните му джобове и хвърляше намереното върху прашния под на тунела.

– Карни! – каза грубо Ред. – Виж дали в купчината има нещо, което си заслужава да вземем.

Карни погледна пластмасовите накити, мръсните парцали, смачканите листове хартия (да не би мъжът да беше поет?) и корковите тапи.

– Само боклуци – рече той.

– Провери все пак – нареди му Ред. – Може да има някакви пари. – Карни не помръдна. – Виж, мамка ти.

Карни клекна неохотно и разрови боклуците, които Катсо продължаваше да трупа върху мръсната земя. От пръв поглед си личеше, че няма нищо ценно, въпреки че някои от предметите – опърпаните фотографии и нечетливите бележки – вероятно щяха да подскажат що за човек е бил Поуп, преди да се пропие до самозабрава. Въпреки любопитството си Карни реши да уважи желанието на скитника тези спомени да си останат само негови. Те бяха всичко, което му бе останало.

– Нищо няма – обяви той след повърхностна проверка.

Но Катсо не беше приключил с претърсването. Под алчните му ръце се показваха нови и нови пластове мръсни дрехи. Поуп имаше повече джобове от професионален фокусник.

Карни вдигна поглед от жалката купчина и откри, че бездомникът го наблюдава. Стана му неловко. Изтощен и сломен от побоя, старецът беше спрял да протестира. Изглеждаше окаяно. Карни отвори ръце, за да му покаже, че не е взел нищо. Поуп кимна леко в отговор.

– Намерих я! – извика Катсо триумфално. – Намерих шибаната пиячка! – И измъкна бутилка водка от някакъв джоб.

Поуп сякаш не забеляза, че са му взели алкохола. Беше прекалено замаян или твърде уморен, за да протестира.

– Няма ли още? – попита Брендан и се разхили с нарастващо вълнение. – Може псето да крие още при тази.

Той пусна ръцете на скитника и изблъска Катсо настрани. Последният не възрази, нито се оплака, че са го блъснали. Доволен, че вече има бутилка, Катсо клекна на земята, счупи гърлото й, за да избегне евентуални зарази, и започна да пие. Ред също пусна стареца. Беше изгубил интерес към играта за разлика от Брендан, който едва сега започваше да й се наслаждава.

Ред се приближи до Карни и разбута купчината с принадлежности на Поуп с върха на обувката си.

– Шибани боклуци – заяви безстрастно той.

– Да – каза Карни, като се надяваше, че недоволният Ред ще прекрати издевателствата над Поуп.

Но Ред беше отстъпил кокала си на Брендан и беше достатъчно умен, за да не се опитва да му го вземе повторно. Карни беше виждал на какво насилие е способен Брендан и нямаше никакво желание да го наблюдава отново. Той се изправи с въздишка и обърна гръб на сцената, която последва. Ехото в тунела беше достатъчно красноречиво – смесица от удари и задъхани обиди. Никой нямаше да направи опит да спре Брендан, преди яростта му да се е изпарила. Ако някой беше достатъчно глупав да се намеси, щеше да я изпита на свой ред.

Ред се беше оттеглил с ленива походка до отсрещната стена на тунела, беше запалил цигара и наблюдаваше наказанието с вял интерес. Карни погледна към Катсо, който се беше уморил да клечи и седеше на мръсния под. Водката стърчеше между изпънатите му крака и той се усмихваше унесено, глух за молбите, които излизаха от разбитата уста на Поуп.

На Карни му се догади. Не толкова от любопитство, колкото от желание да откъсне мислите си от побоя, той се върна при купчината боклуци и вдигна една снимка. Беше на дете, но беше невъзможно да се открие някаква семейна прилика. Сега лицето на скитника беше променено почти до неузнаваемост – едното му око беше насинено и притворено от отока. Карни хвърли снимката обратно върху купчината. И тогава зърна една завързана на възли връв, която преди това не беше забелязал. Погледна към Поуп. Подутото му око вече беше затворено, а другото гледаше невиждащо. Доволен, че не го наблюдават, той измъкна навитата като змия връв от камарата с боклуци. Възлите винаги го бяха привличали. Абстрактните загадки не му се отдаваха (математиката беше мистерия за него, кръстословиците и ребусите също), но по-материалните го запленяваха. Можеше да си блъска с часове главата над някой възел, пъзел или разписание на влак. Беше се запалил по тези неща през самотното си детство. Без баща, брат или сестра, които да ангажират вниманието му, каква по-добра компания от един пъзел?

Той завъртя връвта, за да огледа по-внимателно трите възела по средата й. Разположени през два или три сантиметра един от друг, те бяха големи, несиметрични и очевидно целта им беше да забавляват хора като него. Как иначе да си обясни сложните им форми? Създателят им се беше постарал да създаде една почти невъзможна за разплитане главоблъсканица. Карни прокара пръсти по повърхността на възлите, но пресичащите се нишки бяха преплетени толкова умело, че между тях не можеше да се вкара и най-тънката игла. Предизвикателството беше прекалено голямо, за да го пренебрегне. Той погледна отново към стареца. Брендан явно се беше уморил да го бие. Когато Карни вдигна очи, той блъсна скитника в стената на тунела и го остави да се свлече на земята. От неподвижното тяло на Поуп се разнесе непогрешимата миризма на клоака.

– Това си го биваше – заяви Брендан с тона на човек, който току-що си е взел освежаващ душ. Руменото му лице беше плувнало в пот от усилието, а усмивката му стигаше от ухо до ухо. – Дай малко водка насам, Катсо.

– Свърши – отговори завалено Катсо, като обърна бутилката, за да покаже, че е празна. – Имаше само една-две глътки.

– Лъжеш, лайньо – каза Брендан, като продължаваше да се усмихва широко.

– И какво ако лъжа? – Катсо хвърли празното шише и то се счупи. – Помогни ми да стана.

Брендан, който не беше изгубил чувството си за хумор, му помогна да се изправи. Ред вече вървеше към изхода на тунела; другите го последваха.

– Хей, Карни – каза Катсо през рамо, – идваш ли?

– Аха.

– Да не искаш да се целуваш с псето? – подметна Брендан.

Катсо едва не се задави от смях. Карни не отговори. Той се изправи, без да откъсва очи от проснатата на земята фигура – търсеше признаци, че скитникът е дошъл в съзнание. Не видя такива. Озърна се към другите. И тримата му бяха обърнали гръб и вървяха покрай релсите. Карни мушна бързо възлите в джоба си. Кражбата му отне само няколко секунди. Когато връвта изчезна, го обзе див триумф от придобивката. Вече предвкусваше забавните часове, които го очакваха. Часове, през които щеше да изпадне в самозабрава, да забрави за празнотата си, за скучното лято и за предстоящата омразна зима, да забрави и за стареца, който лежеше в собствените си изпражнения на няколко крачки от него.

– Карни! – повика го отново Катсо.

Той обърна гръб на Поуп и се отдалечи от струпаните до неподвижното тяло боклуци. Когато беше на няколко крачки от изхода на тунела, скитникът започна да бълнува. Мърмореше си нещо тихо и неразбираемо, но акустиката усилваше думите. Гласът на Поуп заподскача между стените и изпълни тунела с шепот.

Карни успя да разучи възлите на спокойствие чак късно вечерта, когато майка му плачеше насън в съседната стая. Така и не каза на Ред и останалите, че е свил връвта. Кражбата беше толкова невзрачна, че щяха да му се присмеят. Освен това възлите бяха предизвикателство, с което искаше да се справи съвсем сам.

След кратък размисъл кой възел да развърже първо, той избра един и се залови за работа. Почти веднага загуби представа за времето, задачата го погълна напълно. Изминаха часове, докато анализираше в блажена безпомощност плетеницата и търсеше някаква скрита система в конструкцията й. Не намери такава. Дори и да имаше логика в сплитането, тя му убягваше. Можеше да разреши главоблъсканицата единствено на принципа на пробите и грешките. Когато най-накрая остави връвта, за да поспи няколко часа, вече се съмваше, а беше успял да разхлаби нищожна част от възела.

През следващите четири дни задачата се превърна в натрапчива идея, в мания, към която се връщаше при всеки удобен случай с все по-безчувствени от усилията пръсти. Малко загадки го бяха увличали така, откакто бе пораснал. Когато се занимаваше с възела, ставаше глух и сляп за всичко останало. Докато го изучаваше нощем на светлината на лампата в стаята си или през деня в парка, беше толкова съсредоточен, че имаше чувството, че потъва в сложното му сърце, че съзнанието му прониква там, където светлината не достига. Но въпреки упоритостта му разплитането вървеше бавно. За разлика от повечето възли, които, веднъж разхлабени някъде, се предаваха и разплитаха докрай, този беше толкова умело направен, че разхлабването на една негова част водеше до затягането на друга. Карни започна да осъзнава, че номерът е да работи върху всичките му части едновременно – да разхлаби малко едната, после да разхлаби до същата степен другата и така нататък. Систематичното редуване, макар и досадно, постепенно даваше резултати.

Междувременно не видя нито веднъж Ред, Брендан и Катсо. Мълчанието им подсказваше, че им липсва не повече, отколкото и те на него. Затова остана изненадан, когато Катсо го потърси в петък вечер. Беше дошъл с предложение. Двамата с Брендан били намерили подходяща за грабеж къща и искаха Карни да им пази гърба. Вече го беше правил два пъти в миналото. И двата случая бяха дребни обири като този – при първата кражба с взлом бяха свили няколко лесни за продаване бижута; при втората – няколкостотин лири. Този път обаче Ред нямало да участва. Бил хлътнал здраво по Анелиса, а тя го накарала да се закълне, че ще зареже кражбите на дребно и ще използва талантите си за нещо по-амбициозно. Карни се досети, че Катсо – а вероятно и Брендан – изгаря от желание да докаже криминалните си способности без Ред. Според него къщата, която били набелязали, била лесна мишена и Карни щял да бъде кръгъл глупак, ако не се възползва от шанса за лесна печалба. Карни не спря да кима по време на разпалената му реч, но мислите му бяха заети с друга кражба. Когато ентусиазираното слово свърши, той побърза да се съгласи да участва – не заради парите, а защото нямаше търпение Катсо да си тръгне и да се заеме пак с възела.

По-късно същата вечер се събраха да огледат околностите на набелязаната къща по предложение на Катсо. Мястото действително изглеждаше обещаващо. Карни беше минавал многократно по моста на Хорнзи Лейн, но досега не беше забелязвал стръмните стълби към тясната пешеходна алея, която се спускаше към Арчуей Роуд. Подстъпът към нея можеше лесно да се заварди, а по цялата й криволичеща дължина имаше една-единствена улична лампа, чиято светлина беше засенчена от дърветата в задните дворове на наредените край пътеката къщи. Именно тези задни дворове – с лесни за прескачане или събаряне огради – предлагаха удобен достъп до къщите. Един крадец можеше да се промъкне безнаказано в тях и после да се измъкне по безлюдната алея, без да бъде забелязан от горния или долния път. Беше нужен само пазач, който да предупреждава другите за случайни минувачи. И този пазач щеше да е Карни.

Следващата нощ беше мечтата на всеки крадец. Хладна, но не и студена; облачна, но без да е дъждовна. Срещнаха се пред Църквата на мъчениците на хълма Хайгейт и тръгнаха надолу към Арчуей Роуд. Брендан ги беше убедил, че ще изглеждат по-подозрително, ако се приближат до алеята по горния път. По Хорнзи Лейн минаваха по-често полицейски патрули може би защото мостът привличаше като магнит местните самоубийци. А и как да не ги привлича – дори да оцелееш след 24-метровия скок, фучащите по Арчуей Роуд тирове със сигурност ще те размажат.

Щастлив, че тази нощ предвожда бандата вместо Ред, Брендан не спираше да дърдори възбудено, най-вече за жени. Карни отстъпи на Катсо честта да крачи до Брендан и изостана с няколко стъпки, като мушна ръка при възлите в джоба на якето си. През последните часове връвта беше започнала да прави номера на уморените му от толкова безсънни нощи очи. На няколко пъти бе имал чувство, че се движи сама в ръката му и сякаш му помага да я развърже. И сега, докато вървяха към алеята, пак му се струваше, че шава под дланта му.

– Хей, човече... виж това – обади се внезапно Катсо, като посочи към потъналата в мрак пътека. – Някой е угасил лампата.

– Говори по-тихо – скастри го Брендан и ги поведе напред.

Алеята не беше съвсем тъмна. Светлината на лампите по Арчуей Роуд стигаше и до нея, но се губеше сред гъстите храсти. В крайна сметка беше толкова тъмно, че Карни трябваше да вдигне ръце пред лицето си, за да ги види. Само най-смелите минувачи биха дръзнали да навлязат в тази тъмница. Момчетата започнаха да се изкачват по алеята и когато изминаха половината път до стълбите към Хорнзи Лейн, Брендан ги накара да спрат.

– Ето я къщата.

– Сигурен ли си? – попита Катсо.

– Преброих дворовете. Тази е.

Оградата на двора беше в окаяно състояние. Брендан я изкърти за секунди – един минаващ по Арчуей Роуд тир заглуши трясъка – и нагази в подивелите къпини зад нея. Катсо го последва и изруга, когато храстите го одраха. Брендан го скастри, че вдига шум, и се обърна към Карни.

– Влизаме. Щом излезем от къщата, ще изсвирим два пъти. Помниш ли сигналите?

– Да не е идиот? – намеси се Катсо. – Ще се оправи. Ще влизаме ли, или няма да влизаме?

Брендан замълча и двамата си запробиваха път през обраслата с къпини градина. Когато излязоха от сенките на дърветата на моравата, сивите им силуети се очертаха на фона на къщата. Карни видя как се прокрадват до задната врата и чу как тя изскърца, когато Катсо – по-сръчният от двамата – насили бравата. После момчетата потънаха в къщата и той остана сам.

Само че в действителност не беше сам. Възлите му правеха компания. Карни огледа алеята с привикналите си към мрака очи. Нямаше минувачи. Доволен от видяното, той извади връвта от джоба си. Възлите, които държеше в призрачните си ръце, бяха почти неразличими в тъмнината. Въпреки това пръстите му започнаха да опипват несъзнателно един от тях и колкото и да е странно, за няколко секунди постигнаха по-голям напредък, отколкото за всичките предходни часове. Понеже не виждаше какво прави, Карни се довери на инстинкта си и той свърши чудеса. Отново го завладя смущаващото усещане, че възелът му помага и сякаш няма търпение да бъде развързан. Окуражени от предчувствието за победа, пръстите му се плъзгаха на точните места и сякаш сами разбираха коя нишка да подръпнат.

Той огледа още веднъж алеята, за да се увери, че е все така пуста, после хвърли поглед към къщата. Вратата продължаваше да зее. Катсо и Брендан не се виждаха никакви. Карни се съсредоточи пак върху връвта и му се прииска да се изсмее на лекотата, с която възелът се разплиташе.

Беше толкова развълнуван, че започнаха да му се привиждат разни неща. В сърцевината на възела проблеснаха странни, непознати цветове. Светлината обхвана пръстите му и ги направи прозрачни. Карни съзря нервните си окончания, които сияеха от новооткрита чувствителност, видя и вътрешността на костите си. После, така внезапно, както се бяха появили, цветовете изчезнаха, като оставиха очите му в плен на тъмнината.

Сърцето затуптя в ушите му. Разбра, че го делят броени секунди от разплитането на възела. Преплетените нишки се разделяха. Сега връвта си играеше с неговите пръсти, а не обратното. Всеки освободен клуп се затягаше около съседните възли. А той не спираше да дърпа и да мести нишките по заповед на връвта.

И ето че цветовете се завърнаха, но този път Карни не видя пръстите си, защото бяха станали напълно прозрачни, а някаква форма, която проблесна между последните нишки на възела. Фигурата се замята като риба, уловена в мрежа, и започна да расте с всяко развързано сплитане. Туптенето в ушите му се засили. Въздухът се сгъсти и стана лепкав като тиня.

Някой изсвири. Карни знаеше, че сигналът е предназначен за него, но не можеше да си спомни какво означава. Имаше прекалено много неща, които го разсейваха: сгъстяващият се въздух, бученето в ушите, възелът, който се разплиташе сам в безпомощната му ръка, докато фигурата в центъра – трептяща и блестяща – се гърчеше и растеше.

Изсвирването се повтори. Този път настойчивостта му го изтръгна от унеса. Той вдигна очи. Брендан вече си пробиваше път през градината, а малко по-назад видя и Катсо. Тогава възелът навлезе във финалната фаза от разплитането си. Последното сплитане се развърза и фигурата, която не спираше да расте, се изстреля към лицето му. Карни отскочи назад, за да не го улучи в главата, и нещото профуча край него. Стреснат от атаката, той се спъна в един къпинов храст и се просна върху легло от тръни. Шумата над главата му се разлюля като при силен вятър; по тялото му се посипаха листа и малки клонки. Карни се огледа трескаво, но фигурата беше изчезнала.

– Защо не отговоряш бе, шибан идиот? – попита задъхано Брендан. – Помислихме, че си ни зарязал.

Карни го удостои с бегъл поглед и продължи да оглежда короните на дърветата. В ноздрите му нахлу зловонието на студена тиня.

– По-добре се размърдай – рече Брендан и се прехвърли през счупената ограда.

Карни се надигна бавно, мъчеше се да се освободи от тръните, които се бяха заплели в косата и дрехите му.

– Мамка му! – чу се приглушеният глас на Брендан от другата страна на оградата. – Полиция! На моста.

Катсо беше стигнал до края на градината.

– Какво правиш на земята? – попита той Карни.

Карни му протегна ръка.

– Помогни ми.

Катсо го хвана за китката, но в същия миг Брендан изсъска „Полиция! Мърдайте!“, затова момчето го пусна, промъкна се през дупката в оградата и хукна след водача им към Арчуей Роуд. На замаяния Карни му бяха нужни няколко секунди, за да осъзнае, че връвта с двата неразплетени възела е изчезнала от ръката му. Беше сигурен, че не я е изпуснал. Вероятно го беше напуснала сама по време на краткия му контакт с Катсо. Той сграбчи прогнилата ограда и се изправи с нейна помощ. Трябваше да предупреди Катсо на какво са способни възлите. Наоколо имаше и по-лоши неща от ченгетата.

Катсо тичаше надолу по алеята, без да осъзнава, че стиска връвта, която се бе промъкнала скришом в ръката му. В момента мислеше единствено за бягството си. Брендан вече беше стигнал до Арчуей Роуд и не се виждаше никакъв. Катсо хвърли поглед през рамо, за да провери дали го преследват. Нямаше признаци, че някой го гони. Дори и да го подгонят сега, реши той, няма начин да го настигнат. Оставаше Карни. Той забави крачка, после спря и погледна назад, за да види дали идиотът го следва, но Карни още се провираше през оградата.

– Проклет тъпанар – каза си тихо Катсо.

Дали да не се върне, за да му помогне?

Докато стоеше нерешително на тъмната алея, той осъзна, че силният вятър, който разклащаше до този момент короните на надвисналите над главата му дървета, е секнал. Внезапната тишина го озадачи. Катсо вдигна поглед към клоните и ужасените му очи се втренчиха във фигурата, която се спусна към него, донасяйки със себе си смрад на тиня и разложение. Бавно, като насън, той вдигна ръце, за да се защити от съществото, но то го сграбчи със студените си влажни крайници и го придърпа нагоре.

Когато се прехвърли през оградата и се обърна към Арчуей Роуд, Карни видя как Катсо се издига към балдахина от листа, зърна ритащите му във въздуха крака и откраднатите вещи, които падаха от джобовете му по земята.

После Катсо изпищя и краката му заритаха още по-бясно. Карни чу, че някой се провикна откъм моста. Единият полицай вика другия, реши той. Миг по-късно се разнесе тропот на тичащи крака. Карни хвърли поглед към Хорнзи Лейн – ченгетата още не бяха стигнали до алеята, – после погледна пак към Катсо и видя как тялото му пада от дървото. Момчето се строполи на земята като чувал с картофи, но почти веднага се изправи тромаво и погледна назад към Карни. На лицето му беше изписано безумие – личеше си дори в сумрака. После Катсо се обърна и побягна. Доволен, че приятелят му има преднина, Карни се промъкна обратно в двора миг преди двамата полицаи да стигнат до алеята и да хукнат след Катсо. Всички тези неща – като се започне с възела и се стигне до писъка и преследването – се бяха случили за броени секунди, през които Карни не беше сварил да си поеме дъх. Сега той се просна в къпините и загълта въздух като риба на сухо, а полицаите притичаха от другата страна на оградата, като крещяха на бягащото момче да спре.

Катсо игнорира крясъците им. Не от полицията бягаше той, а от калното създание, което го бе вдигнало във въздуха, за да го приближи към нацепеното си, разядено от язви лице. Когато най-после се добра до Арчуей Роуд, Катсо усети, че крайниците му започват да треперят, и се замоли да не го предадат, защото нещото щеше да го хване пак и да долепи още веднъж устата си до неговата. Само че този път той нямаше да има сили да пищи и чудовището щеше да изсмуче живота от дробовете му.

Трябваше да прекоси магистралата – само тя можеше да го избави от неговия мъчител. Катсо прескочи мантинелата и хукна по южното платно, като продължаваше да чува дъха на звяра в ухото си. Беше стигнал до средата на шосето, когато осъзна каква грешка е допуснал. Ужасът в главата му го беше направил сляп за всички останали опасности. Едно синьо волво летеше към него, а шофьорът му беше отворил уста в идеално оформено О. Катсо се вцепени, хипнотизиран от светлината на фаровете като животно. Две секунди по-късно колата го блъсна и го запрати в съседното платно право пред гумите на един тежкотоварен камион. Шофьорът на камиона нямаше време да реагира. Ударът пръсна главата на момчето, а колелата смазаха тялото му.

Скрит в градината, Карни чу писък на спирачки, после единият полицай възклина в далечината „Мили боже!“. Той изчака няколко секунди и надникна от укритието си. Алеята беше пуста и в двете посоки. Короните на дърветата не се клатеха. От долния път се разнесе воят на сирена; полицаите закрещяха на приближаващите се коли да спрат. Някой заплака. Карни се заслуша в хленченето, за да разбере откъде идва, и осъзна, че плаче самият той.

Сега не беше време за сълзи, врявата на шосето беше по-важна. Нещо ужасно се бе случило и той трябваше да види какво. Само че се страхуваше да притича под дърветата, като знаеше какво се спотайва сред клоните им, затова остана неподвижен и продължи да се оглежда, за да определи местоположението на звяра. Нищо. Нито звук, ни движение. Морето от листа не помръдваше. Карни потисна страха си и тръгна по алеята, като държеше листака под око за признаци от присъствието на съществото. Чуваше глъчката от събиращата се на пътя тълпа. Мисълта за присъствието на толкова хора го успокои, но от този момент нататък щеше да му трябва скривалище. Онези, които бяха станали свидетели на чудеса, трябваше да се крият, нали така?

Беше стигнал до мястото, на което звярът беше нападнал Катсо; позна го по опадалите листа и пръснатите по земята вещи. Краката му искаха да се разбързат, да хукнат и да го отнесат по-далеч, но някакво извратено чувство го накара да забави крачка. Не искаше ли да подмами рожбата на възела да му покаже лицето си? Не беше ли по-добре да се изправи пред нея сега, колкото и да е отвратителна, вместо да продължи да живее в страх, докато въображението му разкрасява все повече облика и размерите й? Но звярът не се появи. Дори и да беше на дървото, не помръдна и нокът, за да го покаже.

Тогава нещо се раздвижи под крака му. Карни сведе очи и там, почти погребана в шумата, видя връвта. Изглежда, Катсо се бе оказал недостоен да я носи. След като вече бе разкрила част от силите си, тя изобщо не се преструваше, че е обикновена. Изпълзя на чакъла като змия на припек и повдигна възлестата си глава, за да привлече вниманието му. Карни искаше да се престори, че не я забелязва, но не можеше. Знаеше, че ако не я вземе той, рано или късно ще го стори някой друг – някой, който също обича главоблъсканици. И до какво щеше да доведе неговата наивност, ако не до освобождаването на нещо още по-ужасно? Не, по-добре той да я вземе. Поне знаеше на какво са способни възлите и това знание му осигуряваше известна защита.

Карни се наведе и връвта скочи сама в ръцете му, после се уви толкова здраво около тях, че той едва не изкрещя от болка.

– Копеле.

Тя се плъзна радостно между пръстите му и се намота на едната му китка. Карни вдигна ръка, за види по-добре представлението. Загрижеността му да разбере какво се случва на Арчуей Роуд се бе изпарила като по чудо. Какво значение имаха подобни незначителни събития? Важни бяха само животът и смъртта. По-добре да побърза да се измъкне оттук, докато все още има възможност.

Един клон над главата му се размърда. Карни откъсна поглед от връвта и изгледа дървото с присвити очи. Сега, когато държеше пак възлите, всички тревоги и страхове го бяха напуснали.

– Покажи се – рече той. – Аз не съм като Катсо, не се страхувам от теб. Искам да знам какво си.

Скритият в листата звяр протегна глава към Карни и издиша в лицето му мразовития си дъх. Миришеше на река по време на маловодие, на гниещи зеленчуци. Карни се накани да повтори въпроса си, но осъзна, че звярът му беше отговорил с дъха си. Всичко, което съществото можеше да му каже за себе си, се съдържаше в този тежък и противен дъх. Отговорите продължиха и не им липсваше красноречие. Карни отстъпи назад, прогонен от нахлулите в съзнанието му образи. Зад очите му се мяркаха ранени слузести форми, потънали в зловонна тиня.

Когато се отдалечи на няколко крачки от дървото, магията на дъха се развали и Карни загълта жадно мръсния въздух от шосето, който сега му се стори чист като утринна роса. Той загърби страданието, което бе усетил, пъхна ръката с връвта в джоба си и започна да се изкачва по алеята. Клоните зад гърба му застинаха отново.

Десетки пешеходи се бяха събрали на моста, за да зяпат суматохата на Арчуей Роуд. Присъствието им будеше любопитство в преминаващите по Хорнзи Лейн шофьори и някои от тях спираха колите си, за да се присъединят към тълпата.

Сцената под моста не предизвика никакви емоции в Карни. Той се смеси с бърборещото множество и погледна ревнодушно надолу. Разпозна трупа на Катсо по дрехите; от бившия му приятел не беше останало много.

Знаеше, че по-късно ще тъгува. Но в момента не усещаше нищо. Та нали Катсо беше мъртъв? Болките и тревогите му бяха свършили. По-добре да запази сълзите си за онези, чиито страдания тепърва започваха.

И отново възлите.

Когато се прибра у дома, Карни се помъчи да се откъсне от тях, но събитията от изминалата нощ ги бяха направили още по-обсебващи. Възлите държаха в плен зверове. Нямаше представа как и защо, а и колкото и да бе странно, тези въпроси не го вълнуваха особено в момента. Цял живот беше вярвал, че светът е пълен със загадки, които ограниченият му мозък не е способен да проумее. Това беше единственият истински урок, който бе научил в училище – че не знае нищо за света. Възлите бяха поредната мистерия в един дълъг списък със загадки.

Единственото логично обяснение, което му хрумна, беше, че Поуп го е подтикнал да открадне връвта; подмамил го е някак да я вземе, защото е знаел, че освободеният звяр ще отмъсти на мъчителите му. Тази теория се потвърди шест дни по-късно, когато Катсо бе кремиран. Дотогава Карни запази всички опасения за себе си, понеже вярваше, че колкото по-малко говори за събитията от онази нощ, толкова по-трудно те ще му навредят. Думите придаваха на фантастичното достоверност. Превръщаха в реалност феномени, които нямаше да съществуват, ако бъдат запазени в тайна... или поне така се надяваше.

Когато на следващия ден полицията дойде в дома му, за да го разпитва за Катсо – рутинни въпроси, които ченгетата задаваха на всичките му приятели, – той заяви, че не знае нищо за обстоятелствата около смъртта на момчето. Брендан беше казал същото и понеже нямаше свидетели, които да оборят показанията им, Карни така и не бе разпитан повторно. Оставиха го насаме с мислите му... с мислите му и с възлите.

Видя се веднъж с Брендан. Очакваше, че ще бъде засипан с обвинения. Брендан вярваше, че Катсо е загинал в стремежа си да избяга от полицията, и навярно смяташе, че вината е на Карни, който не ги бе предупредил навреме за появата на ченгета. Но Брендан не го обвини. Беше поел бремето на цялата вина върху себе си с почти плашеща готовност и говореше само за собствения си провал. Нелепата смърт на Катсо разкри, че Брендан притежава изненадваща чувствителност, и Карни изгаряше от желание да му разкаже цялата невероятна история. Но нещо му подсказа, че моментът не е настъпил. Затова остави Брендан да излее болката си и не каза нищо.

И пак възлите.

Понякога се будеше посред нощ и усещаше как връвта шава под възглавницата. Присъствието й го успокояваше, но нетърпението й бе заразно. Приискваше му се да докосне оставащите възли и да проучи загадките, които те крият. Да се подчини на обсебеността си и на апетита им да бъдат развързани. Затова, когато желанието го обземаше, Карни се насилваше да си припомни алеята и звяра сред клоните, да извика в съзнанието си родените от чудовищния дъх образи. Неприятните спомени малко по малко потискаха любопитството му и връвта си оставаше под възглавницата. Далеч от очите, но не и от мислите му.

Знаеше, че възлите са опасни, но нямаше сили да ги изгори. Докато притежаваше това малко парче връв, той беше уникален. Да го унищожи, означаваше да се върне към досегашното си безлично съществуване. А той не искаше това, макар да подозираше, че ежедневното му общуване с връвта малко по малко отслабва способността му да се съпротивлява на нейното привличане.

Звярът от дървото така и не се появи повече. Накрая Карни започна да се чуди дали не си е въобразил цялата им среща. Беше въпрос на време рационалността му да надделее над невъзможната истина. Но събитията, които последваха кремацията на Катсо, сложиха край на тази удобна възможност.

Карни отиде на церемонията сам и – въпреки присъствието на Брендан, Ред и Анелиса – остана сам. Нямаше желание да говори с другите опечалени. Вече му беше трудно да намери думи, с които да опише станалото през онази нощ. Той си тръгна от крематориума, преди някой да го е заговорил, като държеше главата си наведена заради прашния вятър, закриващ периодично яркото слънце с облаци. Докато се отдалечаваше, бръкна в джоба си, за да извади кутия с цигари. Връвта, която винаги го очакваше там, посрещна пръстите му с обичайното си умилкване. Той я пренебрегна и взе цигарите, но вятърът беше прекалено силен за пламъка на кибритената клечка, а ръцете му – неспособни да го опазят. Карни продължи да върви и стигна до тясна пресечка, по която зави, за да запали нова клечка. Поуп беше там и го чакаше.

– Донесе ли цветя? – попита го нехайно той.

Първата реакция на Карни беше да се обърне и да избяга. Но от слънчевата улица го деляха само два метра; тук не беше в опасност, а и един разговор със стареца можеше да му бъде от полза.

– Няма ли цветя? – повтори Поуп.

– Няма – отговори Карни. – Какво правиш тук?

– Същото като теб. Дойдох да видя как изгарят момчето. – Скитникът се усмихна и окаяното му мръсно лице се изкриви в отблъскваща гримаса. Все още приличаше на онази торба с кости, която бяха наритали в тунела преди две седмици, но сега от него се излъчваше смътна заплаха. Карни беше доволен, че слънцето се намира на един хвърлей зад гърба му. – И теб. Да видя и теб.

Карни реши да замълчи. Драсна клечка и запали цигара.

– Имаш нещо, което ми принадлежи, момче – продължи Поуп. Карни запази невъзмутимо изражение. – Върни ми възлите, преди да си сторил нещо наистина ужасно.

– Не знам за какво говориш – рече Карни.

Той се съсредоточи с нежелание върху лицето на стареца, мъчейки се да разчете изражението му. Осеяната с отпадъци алея сякаш се сви. Пред слънцето премина нов облак и фигурата на Поуп стана още по-тъмна.

– Беше глупаво да се опитваш да крадеш от мен, момче. Знам, че бях лесна жертва. Допуснах грешка, но това няма да се повтори. Понякога се чувствам самотен, нали разбираш. Сигурен съм, че разбираш. А когато се почувствам самотен, започвам да пия.

Карни си беше запалил цигара преди броени секунди, а тя вече беше изгоряла до филтъра, при това без да си е дръпнал нито веднъж. Той я хвърли и внезапно осъзна, че времето и пространството се държат необичайно в тази тясна пресечка.

– Не бях аз – смотолеви, оправдавайки се като малко дете.

– Напротив, ти беше – заяви Поуп с непоклатима увереност. – Не се хаби да ме лъжеш. Открадна от мен и приятелчето ти плати цената. Не можеш да поправиш сторената злина. Но можеш да предотвратиш бъдещите нещастия, като ми върнеш откраднатото. Сега.

Карни вече бе посегнал несъзнателно към джоба си. Искаше да се измъкне от капана, в който е попаднал, преди той да е щракнал. И най-лесният начин да го стори, бе да върне на стареца онова, което така или иначе му се полагаше по право. Но пръстите му се колебаеха. Защо? Може би защото очите на Матусал⁶ бяха толкова неумолими; защото, ако възлите попаднеха отново в ръцете на Поуп, старецът щеше да има пълен контрол над оръжието, с което на практика беше убил Катсо. Но главно защото, въпреки че рискуваше да изгуби здравия си разум, Карни не желаеше да се лиши от единствената истинска загадка, на която някога е попадал.

⁶ Библейски персонаж, син на Енох. Името му често се използва като синоним на дълголетие, защото е най-старият човек в Библията (умира на 969 години). – Б. пр.

Поуп усети неохотата му и се захвана да го убеждава още по-усърдно:

– Не се страхувай от мен. Няма да ти навредя, освен ако не ме принудиш. Предпочитам да решим въпроса миролюбиво. Ако се стигне до още насилие или смърт, само ще привлечем ненужно внимание.

„Нима пред мен стои убиец? – запита се Карни. – Толкова изпаднал и немощен?“ И все пак това, което чуваше, противоречеше на гледката. Повелителните нотки, които преди беше доловил в гласа на Поуп, сега избуяха с пълна сила.

– Искаш пари? – възкликна старецът. – Това ли е? Ще преглътнеш ли гордостта си, ако компенсирам неприятностите, които си навлече? – Карни погледна недоверчиво дрипавите му дрехи. – О, може и да не приличам на богаташ, но външността е измамна. И това е правило, а не изключение. Да вземем теб например. Може и да не приличаш на мъртвец, но е въпрос на време да станеш, повярвай. Обещавам ти да умреш, ако продължиш да упорстваш.

Думите, които излизаха от устата на Поуп – толкова премерени и добре обмислени, – поразиха Карни. Преди две седмици бяха хванали стареца пиян – объркан и уязвим, – но сега, когато беше трезвен, той говореше с авторитета на крал – един луд крал може би, който се разхожда сред простолюдието, предрешен като просяк. Крал ли? Не, по-скоро свещеник. Властното му излъчване (дори самото му име) не подхождаше на политик.

– Пак те моля – продължи старецът, – върни това, което ми принадлежи.

Той пристъпи към Карни. Пресечката се превърна в тесен тунел, който надвисна над главите им. Дори и над тях да имаше небе, Поуп го беше скрил с тялото си.

– Дай ми възлите – подкани го старецът. Тъмнината се сгъсти. Карни вече не виждаше нищо освен устата на мъжа: кривите зъби и сивия му език. – Дай ми ги или се приготви за последиците.

– Карни?

Гласът на Ред долетя от друг свят. Беше само на няколко крачки от него – свят на слънчева светлина и вятър, – но на Карни му трябваше цяла вечност, за да си припомни къде се намира.

– Карни?

Той откъсна мислите си от зъбите на стареца и се насили да обърне лице към улицата. Ред беше там, под слънцето, а до него стоеше Анелиса. Русата й коса блестеше.

– Какво става?

– Остави ни – рече Поуп. – Нашата работа не те засяга.

– Имаш работа с него? – попита Ред Карни.

Старецът се намеси, преди младежът да е успял да отговори:

– Кажи му. Кажи му, че искаш да говорим насаме.

Ред изгледа скитника над рамото на Карни.

– Ще ми обясниш ли какво става тук?

Карни се помъчи да отговори, но езикът не го слушаше. Слънчевата светлина беше толкова далеч; всеки път, когато по улицата преминеше сянката на облак, го обземаше страх, че повече няма да я види. Устните му се размърдаха в беззвучен опит да излее страха си.

– Добре ли си? – попита Ред. – Карни? Чуваш ли ме изобщо?

Той кимна. Мракът, който го обгръщаше, започна да се разсейва.

– Да... – отговори.

Внезапно Поуп го нападна и се вкопчи в джобовете му. Сблъсъкът запрати вцепенения Карни към стената на пресечката. Той се блъсна в купчина щайги, събори ги и падна върху тях, като повлече със себе си и стареца. От черния хумор и добре обмислените заплахи на Поуп не беше останала и следа. Мъжът пак се бе превърнал в смахнат скитник, бълващ безумства. Ръцете му разкъсваха дрехите на младежа и дращеха кожата му в отчаян опит да докопат връвта, а от устата му извираха неразбираеми крясъци.

Ред влезе в пресечката и се помъчи да откъсне стареца от жертвата му, като го дърпаше за палтото, косата и брадата. Оказа се по-трудно, отколкото очакваше; скитникът беше побеснял. Накрая по-голямата му сила си каза думата. Той изправи крещящия безсмислици Поуп на крака и го задържа на безопасно разстояние от себе си, все едно беше бясно куче.

– Стани и се дръпни по-далеч от него – каза той на Карни.

Карни се надигна с олюляване от счупените щайги. За няколко секунди старецът беше успял да му нанесе значителни щети. Кървеше от половин дузина рани. Дрехите му бяха съсипани, а ризата – непоправимо скъсана. Той опипа колебливо пострадалото си лице. Беше покрито с подпухнали драскотини, които му заприличаха на ритуални белези.

Ред блъсна Поуп в стената. Скитникът продължи да буйства с изцъклени очи. В лицето на Ред се изсипа порой от обиди и закани – смесица от английски думи и нечленоразделни звуци. Без да прекъсва тирадата си, Поуп направи нов опит да нападне Карни, но ноктите му не го достигнаха заради хватката на Ред. Последният го измъкна от алеята и го завлече на улицата.

– Устната ти кърви – каза Анелиса, като гледаше Карни с нескрито отвращение. Той усети вкуса на кръвта, солена и гореща. Избърса уста с опакото на дланта си и ръката му почервеня. – Добре, че тръгнахме след теб.

– Аха – промърмори Карни, без да я поглежда.

Беше засрамен от шоуто, което й бяха изнесли със скитника, и знаеше, че сигурно му се надсмива заради неспособността му да се защити. Анелиса беше родена в семейство на престъпници, а баща й беше истинска легенда сред местните крадци.

Ред се върна в пресечката. Поуп беше изчезнал.

– За какво беше всичко това? – попита той, като извади гребен от джоба на якето си и приглади разрошената си коса.

– Нямам представа – отговори Карни.

– Я не ме баламосвай. Каза, че си откраднал нещо негово. Вярно ли е?

Карни погледна към Анелиса. Ако я нямаше тук, би могъл да разкаже всичко на Ред още сега. Погледите им се срещнаха и Анелиса, която, изглежда, разбра какво си мисли, сви рамене и се отдалечи, като подритваше счупените щайги.

– Той ще нарани всички ни, Ред.

– Какви ги говориш?

Карни сведе очи към окървавената си ръка. И без присъствието на Аналиса му беше трудно да намери думи, с които да опише подозренията си.

– Катсо... – започна той.

– Какво за него?

– Той бягаше, Ред.

Зад гърба му Анелиса въздъхна раздразнено. Търпението й беше на път да се изчерпа.

– Ред – подвикна тя, – ще закъснеем.

– Чакай малко – сопна й се той и насочи вниманието си отново към Карни. – Та, какво за Катсо?

– Старецът не е какъвто изглежда. Не е скитник.

– Нима? А какъв е? – В гласа му се прокрадна пак сарказъм и това не остана незабелязано от Анелиса. Отегчена да бъде сама, тя се приближи отново. – Какъв е, Карни?

Карни поклати глава. Имаше ли смисъл да се опитва да обясни само част от случилото се? Трябваше да разкаже всичко или да замълчи. И мълчанието май беше за предпочитане.

– Няма значение – каза безизразно той.

Ред го изгледа объркано, но разбра, че няма да получи обяснение.

– Ако имаш да ми казваш нещо за Катсо, бих искал да го чуя. Знаеш къде живея.

– Знам.

– Казвам го съвсем сериозно.

– Благодаря.

– Катсо беше добър приятел, нали? Малко прекаляваше с пиенето, но кой ли си няма недостатъци? Той не трябваше да умира, Карни. Не биваше да става така.

– Ред!

– Анелиса те вика.

Момичето беше излязло на улицата.

– Тя вечно ме вика. Пак ще се видим, Карни.

– Аха.

Ред го потупа по парещата буза и последва Анелиса на слънчевата улица. Карни не тръгна след тях. Още трепереше от нападението на Поуп. Смяташе да остане в алеята, докато не се окопити. Реши да се утеши с възлите и мушна ръка в джоба на якето си. Беше празен. Провери и другите джобове. Те също бяха празни, а беше сигурен, че старецът не е успял да го пребърка. Навярно връвта е изпаднала, докато са се търкаляли по земята. Той претърси алеята без резултат, после я обходи за втори и за трети път. Но вече знаеше, че всичко е напразно. Поуп беше победил. Беше успял да си върне възлите, независимо как.

Карни си спомни с изумителна яснота как стои върху Моста на самоубийците и гледа надолу към Арчуей Роуд и заобиколеното от светлини и автомобили тяло на Катсо. Беше наблюдавал трагедията с безразличието на прелитаща отгоре птица. А сега бяха свалили тази птица от небето с изстрел. Беше отново на земята, наранен и в безпомощно очакване на предстоящия ужас. Той усети вкуса на кръвта от цепнатата си устна и се запита – като съжали моментално за мисълта – дали Катсо е умрял веднага, или също като него е успял да вкуси кръвта си, докато е лежал на асфалта и е гледал нагоре към моста: към моста и хората, които още не бяха разбрали колко близо е смъртта.

Запъти се към вкъщи, като подбираше най-оживените булеварди. Окаяният му вид караше благоприличните дами и полицаите да се обръщат след него, но Карни изтърпя неодобрителните им погледи, защото се страхуваше от безлюдните улици. Когато се прибра, проми раните си и се преоблече в чисти дрехи, после поседна пред телевизора, за да изчака краката му да спрат да треперят. Беше късен следобед и всички канали излъчваха детски програми – тонове оптимизъм, от който му се повръщаше. Гледаше баналните предавания, но те не стигаха до ума му; използваше почивката, за да намери думи, с които да опише преживяното. Най-важното сега беше да предупреди Ред и Брендан. Щом Поуп притежаваше отново възлите, беше въпрос на време да ги погне някой звяр, по-лош и от онзи на дървото. Тогава щеше да е късно за обяснения. Карни знаеше, че другите момчета няма да вземат думите му на сериозно, но смяташе да положи усилия да ги убеди, дори и да стане за посмешище. Може би сълзите и паниката му щяха да ги трогнат повече от бедния му речник. В пет без пет, малко преди майка му да се върне от работа, той се измъкна от вкъщи и тръгна да търси Брендан.

Анелиса извади от джоба си парчето връв, което бе намерила в алеята. Чудеше се защо изобщо го е вдигнала от земята, не беше сигурна как се е озовало в ръката й. Започна да чопли един от възлите, въпреки че рискуваше да счупи дългите си нокти. Имаше далеч по-интересни работи за вършене тази вечер. Ред беше отишъл да купи пиячка и тя бе решила да си вземе една мързелива ароматна вана, докато го няма. Но първо щеше да развърже възела, нямаше да й отнеме много време. И действително, той сякаш гореше от нетърпение да бъде разплетен; имаше странното чувство, че се движи сам в ръцете й. А още по-интересното беше, че криеше в себе си цветове – видя проблясъци на пурпурно и виолетово. След няколко минути забрави напълно за банята; къпането можеше да почака. Цялото й внимание се насочи към главоблъсканицата, която държеше. А после се появи светлината.

Карни разказа на Брендан историята по най-добрия възможен начин. В началото му беше трудно, но постепенно набра инерция и стигна до последните събития почти без запъване. Накрая завърши с думите:

– Знам, че звучи побъркано, но е самата истина.

Брендан не му повярва; разбра го от начина, по който го гледаше. Но в изражението на осеяното му с белези лице имаше нещо повече от недоверие. Карни откри какво е то едва когато Брендан го сграбчи за блузата. Чак тогава осъзна колко е ядосан.

– Не стига, че Катсо е мъртъв, ами идваш тук да ми разправяш глупости!

– Не са глупости.

– И къде са сега шибаните ти възли?

– Нали ти казах, старецът ги взе. Взе ги този следобед. Той ще ни убие, Брен; знам, че ще го направи.

Брендан го пусна.

– Знаеш ли – рече великодушно той. – Ще се престоря, че не съм чул нищо.

– Не разбираш...

– Казах: ще се престоря, че не съм чул нито дума. Разбра ли ме? А сега се разкарай със смешните си истории.

Карни не помръдна.

– Глух ли си? – изкрещя Брендан.

Но Карни видя издайническия проблясък в ъгълчетата на очите му. Гневът му беше престорен – и под него се криеше тъга, с която Брендан не можеше да се пребори. В това състояние беше безсмислено да го убеждава в каквото и да било. Карни се изправи.

– Съжалявам. Отивам си.

Брендан поклати глава и наведе лице. Не го погледна повече, нито стана да го изпрати. Оставаше Ред; последната му надежда да бъде изслушан. Вече беше разказал историята веднъж, значи можеше да я разкаже пак, нали? Нямаше да е трудно да я повтори. Като превърташе думите в съзнанието си, той си тръгна и остави Брендан да плаче.

Анелиса чу, че Ред отваря входната врата; чу го да вика някаква дума и после да я повтаря. Думата звучеше познато, но й трябваха няколко секунди, за да я осмисли и разпознае – беше собственото й име.

– Анелиса! – извика отново той. – Къде си?

„Никъде – помисли си тя. – Аз съм невидимата жена. За бога, не идвай да ме търсиш. Махай се!“ Тя затисна устата си с ръка, не искаше зъбите й да изтракат. Трябваше да стои съвсем неподвижно и да пази пълна тишина. Ако мръднеше дори на косъм, то щеше да я чуе и да дойде. Щеше да е в безопасност само ако остане свита на топка и със запушена уста.

Ред тръгна по стълбите към втория етаж. Анелиса сигурно беше в банята и си пееше. Това момиче просто обожаваше водата. Киснеше във ваната с часове, а гърдите й стърчаха от водата като два вълшебни острова. Оставаха му само четири стъпала догоре, когато чу шум от коридора на долния етаж – прозвуча като кашлица. Да не би Анелиса да си играеше с него? Той се върна по стълбите, като този път стъпваше на пръсти. Някой беше изпуснал парче връв на едно от първите стъпала, едва сега го забеляза. Взе връвта и видя, че по средата й има възел. Шумът се повтори. Ами ако не идваше от Анелиса? Той сдържа дъха си и се ослуша. После се наведе и извади от ботуша си малкия автоматичен нож, с който не се разделяше, откакто стана на единайсет. Бащата на Анелиса го беше посъветвал да си намери по-сериозно оръжие, това било за хлапаци. Ред обаче го запази. И сега, докато се промъкваше по коридора към всекидневната, поблагодари на светия покровител на остриетата, че не беше послушал съвета на стареца.

Нощта беше затворила прозорците на къщата с черни кепенци. Младежът се спря на прага на стаята и огледа напрегнато тъмнината за някакво движение. Шумът се разнесе отново и този път беше по-продължителен – цяла серия от звуци. Не го издаваше човек, осъзна Ред с облекчение. Звучеше като хриптене на ранено в битка куче. И не идваше от всекидневната, а от кухнята зад нея. Окуражен, че натрапникът е животно, той протегна ръка и натисна ключа на лампата.

Безумните събития, които последваха, се разиграха за десетина секунди, но на Ред тези секунди му се сториха дълги като минути. През първата секунда от светването на лампата той зърна нещо край вратата на кухнята, а през втората вече крачеше към него с ножа в ръка. През третата секунда животното, явно разгадало враждебните му намерения, изскочи от скривалището си. То се втурна към младежа като светкавица от плът. Внезапното му приближаване го втрещи: размерът му; горещината, която излъчваше димящото тяло; противният дъх, който излезе от голямата уста. През четвъртата и петата секунда Ред успя да избегне първата атака на съществото, но на шестата то го докопа. Грубите му ръце го сграбчиха. Той замахна с ножа и поряза създанието, но то не отстъпи, а го придърпа към себе си в смъртоносна прегръдка. По-скоро по случайност, отколкото преднамерено, острието проникна в плътта му и по лицето на Ред пръсна гореща течност. Той почти не забеляза. Оставаха му само три секунди живот. Окървавената дръжка се изплъзна от ръката му и ножът остана забит в звяра. Лишен от оръжие, Ред заизвива тяло в опит да се измъкне от хватката на съществото, но голямата безформена глава се притисна към неговата и огромната като тунел уста изсмука въздуха от дробовете му. Това беше последният дъх на младежа. Останал без кислород, мозъкът му изнесе тържествена заря в чест на предстоящата смърт: римски свещи, ракети и въздушни колела. Зарята не продължи дълго; скоро я замени пълен мрак.

Анелиса чу врявата на долния етаж и се зачуди какво става. Каквото и да ставаше обаче, завърши с тишина. Ред не се качи да я потърси. Нито пък звярът. Може би се се убили взаимно, реши тя. Това елементарно обяснение й хареса. Продължи да се крие, докато гладът и скуката не надвиха опасенията й, после слезе долу. Откри Ред там, където го беше захвърлила втората рожба на връвта – с очи, изцъклени от зарята. Безформеният звяр клечеше в далечния ъгъл. Щом го видя, тя се отдръпна от тялото на Ред и заотстъпва към вратата. Звярът не направи опит да я последва, но проследи измъкването й с хлътналите си очи – дишаше тежко и малкото му движения бяха лениви.

„Ще отида да намеря татко“, реши Анелиса и избяга от къщата, като остави входната врата да зее.

Още зееше, когато Карни пристигна след половин час. Той си беше тръгнал от Брендан с намерението да отиде незабавно при Ред, но после се беше разколебал. Вместо това краката му го бяха отвели на моста над Арчуей Роуд. Беше постоял известно време там, като зяпаше трафика по магистралата и пиеше водка от патрончето, което си купи от Холоуей Роуд. Покупката го остави без пари, но си заслужаваше – алкохолът на гладно прочисти мислите му. Всички щяха да умрат. И вината за това навярно беше негова, но нещо му подсказваше, че Поуп е щял да ги накаже за унижението, дори и да не беше откраднал връвта. Не му оставаше друго, освен да се надява на мъничко разбиране. Това щеше да бъде достатъчно, бе решил замъгленият от алкохола мозък на Карни – да умре в свят, в който има по-малко загадки, отколкото в този, в който се е родил. Ред щеше да го разбере.

Сега Карни застана пред вратата и извика името му. Не получи отговор. Извика още веднъж и влезе в къщата; изпитата водка го правеше дързък. Коридорът беше тъмен, но една от стаите в дъното светеше и той тръгна към нея. Беше задушно като в парник. И стана още по-горещо във всекидневната, където тялото на Ред изстиваше, отделяйки във въздуха телесна топлина.

Карни огледа трупа и забеляза, че лявата му ръка стиска връвта, на която сега имаше един-единствен възел. Реши, че Поуп е бил в къщата, и се зачуди защо я е оставил в ръката на мъртвеца. Каквато и да бе причината, присъствието й му даваше шанс за живот. Той пристъпи към Ред и се закле, че този път ще я унищожи веднъж завинаги. Ще я изгори и ще разпръсне пепелта й.

Тя усети приближаването му. Изхлузи се от дланта на мъртвеца, скочи в неговата и се нави около пръстите му, като остави по тях кървава следа. Карни се втренчи с отвращение в последния възел. Беше се измъчил, докато развърже първия, но с този изобщо нямаше да е трудно. Разплитането на втория възел беше разхлабило третия. Той все още се нуждаеше от човешки помощник, иначе нямаше да скочи в ръката му с такава готовност, но беше много вероятно да успее да се разплете и без чужда помощ. Трябваше да го унищожи час по-скоро.

В този миг Карни осъзна, че не е сам с мъртвеца. В стаята имаше и нещо друго, нещо живо. Той вдигна поглед от разлудувалия се възел и чу нечий глас. В думите нямаше смисъл. Дори не беше сигурен, че са думи, приличаха повече на измъчени звуци. Карни се сети за звяра върху дървото и за обърканите чувства, които дъхът му бе събудил в него. Сега почувства нещо подобно. Обзе го страх, но и странна увереност, че в непонятните думи се крие тъга. И изпита съжаление към съществото.

– Покажи се – каза му той, без да е сигурен, че ще бъде разбран.

Няколко забързани удара на сърцето му и звярът изникна от далечната врата. Светлината във всекидневната беше силна и Карни притежаваше добро зрение, но анатомията на съществото беше отвъд възприятията му. Дори и да имаше нещо човекоподобно в тази трептяща, лишена от кожа фигура, то бе едва загатнато, сякаш създанието е било родено преждевременно. Устата му зееше, а очите, разположени дълбоко под кървящото изпъкнало чело, бяха непроницаеми.

Звярът напусна скривалището си и тръгна тромаво през стаята, като с всяка тътреща се крачка поставяше смелостта на младежа на изпитание. Когато стигна до трупа на Ред, той спря, вдигна един от разкривените си крайници и посочи към врата си. Карни видя, че от него стърчи нож, и предположи, че е на Ред. Нима звярът се оправдаваше за извършеното убийство?

– Какво си ти? – попита го той. Същият въпрос.

Нещото поклати масивната си глава и от устата му се изтръгна нисък продължителен стон. После вдигна изненадващо ръка и посочи към Карни. Сега светлината осветяваше добре лицето му и младежът видя ясно очите под надвисналото чело – два скъпоценни камъка, потънали в топка от одрана плът. Бяха толкова блестящи и разумни, че стомахът на Карни се сви.

Но звярът продължаваше да го сочи.

– Какво искаш? Кажи ми какво искаш.

Съществото отпусна лишения си от кожа крайник и прекрачи трупа, за да се приближи до Карни, но така и не успя да му покаже намеренията си. От входната врата се разнесе глас, който го накара да замръзне на място.

– Има ли някой? – попита гласът.

На чудовищното лице се изписа паника. Прекалено човешките очи се завъртяха в кървящите орбити и съществото заотстъпва обратно към кухнята. Посетителят – който и да беше той – извика отново, гласът му се приближаваше. Карни хвърли поглед към трупа, после погледна окървавената си ръка; обмисли набързо какви възможности има и се шмугна на свой ред в кухнята. Звярът беше изчезнал. Задната врата на къщата зееше. Скрит в сенките, Карни чу задавена молитва от всекидневната (новодошлият беше зърнал останките на Ред) и се поколеба. Беше ли мъдро да бяга? Нямаше ли да е по-добре да остане и да направи опит да се оневини, като разкаже истината? Възелът, който още шаваше в ръката му, го накара да вземе решение. Трябваше да го унищожи, сега това беше най-важно. Мъжът в съседната стая набра номера на Спешна помощ. Когато паникьосаният му монолог започна, Карни се прокрадна до вратата и си плю на петите.

– Някой те търсеше по телефона – извика майка му от върха на стълбището. – Вече два пъти ме буди. Казах му, че не знам…

– Съжалявам, мамо. Кой беше?

– Не се представи. Казах му да не звъни повече. Ако се обади пак, кажи му, че не искам да звъни посред нощ. Някои хора трябва да стават сутринта за работа.

– Да, мамо.

Тя се върна в спалнята си и затвори вратата. Карни остана разтреперан в коридора на долния етаж; беше пъхнал ръка в джоба си и стискаше възела. Връвта продължаваше да се движи – мяташе се в капана на пръстите му и се мъчеше да се развърже. Но Карни я държеше здраво. Той извади водката, която беше купил по-рано, отвинти капачката с една ръка и отпи от парливата течност. При втората глътка телефонът иззвъня. Карни остави бутилката и грабна слушалката.

– Ало?

Обаждаха се от телефонна кабина. Чу се дрънченето на монета и един глас каза:

– Карни?

– Да?

– За бога, той ще ме убие!

– Кой се обажда?

– Брендан. – Гласът не звучеше като Брендан; беше прекалено писклив и уплашен. – Той ще ме убие, ако не дойдеш!

– Поуп? За Поуп ли става дума?

– Направо е откачил. Трябва да дойдеш в склада за отпадъци на върха на хълма. Донеси му…

Връзката прекъсна. Карни остави слушалката. Връвта не спираше да се мята. Той отвори ръка. Последният възел блестеше под мъждивата светлина на крушката на върха на стълбището. В сърцевината му, също като при другите възли, проблясваха примамливи цветове. Карни стисна отново връвта, взе водката и излезе от къщата.

Преди складът за отпадъци се охраняваше от голям и вечно сърдит доберман, но миналата пролет в мозъка му се появи тумор и той нападна собственика си. Склададжията го уби и не посмя да вземе ново куче.

Без пазач оградата от вълнообразна ламарина беше лесна за преодоляване. Карни се прехвърли през нея и скочи върху покритата с чакъл и сгурия земя. Прожекторът при входната порта осветяваше струпаните в двора автомобили – някои семейни, други търговски. Повечето бяха за скрап: ръждясали камиони и цистерни; автобус, който явно се беше блъснал с голяма скорост в нисък мост; мрачна галерия от наредени една до друга или една върху друга леки коли, всяка от които пострадала при катастрофа. Карни обходи северозападната страна на двора, като се стараеше да стъпва тихо, но не видя Поуп и неговия пленник. Стиснал възела в ръка, той навлезе сред колите и успокоителната светлина на прожектора започна да отслабва с всяка крачка. След няколко метра зърна отблясъците на огън между два автомобила. Спря и се вгледа напрегнато в сложната игра на пламъци и сенки, търсеше човешки силуети. Зад гърба му се разнесе шум от движение и той се обърна с разтуптяно сърце: очакваше всеки миг някой да изкрещи или да го удари. Не се случи нищо. Огледа напрегнато двора зад себе си – образът на жълтите пламъци още танцуваше пред очите му, – но движението беше престанало.

– Брендан? – прошепна Карни и погледна отново към огъня.

Една фигура излезе със залитане от сенките и падна на колене в сгурията на няколко крачки от него. Беше Брендан... и дори на измамната светлина си личеше, че Поуп го е наказал жестоко. По блузата му имаше тъмни петна, които можеха да бъдат само от кръв. Лицето му беше изкривено от болка или от очакване да му причинят такава. Когато Карни пристъпи към него, той се отдръпна като бито животно.

– Аз съм. Карни.

Брендан повдигна насиненото си лице.

– Накарай го да спре.

– Всичко ще бъде наред.

– Накарай го да спре, моля те.

Той посегна с ръце към гърлото си. На врата му имаше въжена примка. Другият край на въжето се губеше в тъмнината между два автомобила. Там стоеше Поуп, хванал дебелата връв като кучешки повод. И очите му блестяха в сенките, въпреки че нямаше светлина, която да отразяват.

– Постъпи мъдро, че дойде – рече старецът. – Щях да го убия.

– Пусни го – каза Карни.

Поуп поклати глава.

– Първо възелът.

И излезе от укритието си. Карни очакваше да види истинския му облик, какъвто и да беше той, но Поуп още изглеждаше като скитник. Беше облечен в старите си дрипи, но това не му пречеше да контролира ситуацията. Той дръпна рязко въжето и Брендан се строполи на земята, като се давеше и дращеше безпомощно по примката.

– Спри! – каза Карни. – Възелът е в мен, проклет да си. Не го убивай.

– Дай ми го.

Младежът пристъпи към стареца и в същия миг някой извика сред лабиринта от коли. Той разпозна звука; Поуп също. Беше гласът на одрания звяр, който беше убил Ред. И звучеше наблизо. Мръсното лице на скитника се напрегна още повече.

– Бързо! Или ще го убия.

Извади от палтото си нож за кормене на риба и придърпа Брендан към себе си.

Протестният вик на звяра набра сила.

– Възелът! – изрева Поуп. – Дай го!

Той застана до плененото момче и допря ножа до късо подстриганата му глава.

– Недей – примоли му се Карни. – Просто вземи възела.

Но преди да си поеме отново дъх, зърна някакво движение с ъгълчето на окото си и нещо горещо го стисна за китката. Скитникът изрева от ярост. Карни се обърна и срещна призрачния взор на съществото без кожа. Той се помъчи да освободи ръката си, но звярът поклати обезобразената си глава.

– Убий го! – изкрещя Поуп. – Убий го!

Създанието завъртя бледите си очи към стареца и този път Карни разчете с лекота изражението в тях – неприкрита омраза. После Брендан нададе кратък писък и младежът се обърна, за да види как ножът потъва в едната му буза. Поуп издърпа острието и остави Брендан да се свлече на земята. Когато тялото му се просна върху сгурията, той вече крачеше застрашително към Карни. Звярът издаде уплашен звук и пусна младежа, като му позволи да отскочи навреме, за да избегне първия замах на Поуп. И двамата побягнаха, всеки в различна посока. Карни се подхлъзна върху сгурията и сянката на скитника падна върху него, но острието отново го пропусна, този път на милиметри.

– Няма да ми избягаш – чу той гласа на Поуп, докато тичаше. – На моя територия си, момче. Оттук няма измъкване.

Младежът се шмугна приведен между две леки коли и затича на зигзаг към портата на двора, но скоро откри, че е загубил ориентация. Навсякъде се издигаха купчини от ръждясали превозни средства – толкова подобни, че на практика бяха неразличими една от друга. Беше се залутал в лабиринта и не можеше да намери обратния път. Вече не виждаше прожектора на входа, нито огъня на скитника. Целият двор беше ловна територия, а той – плячката. И накъдето и да свърнеше, чуваше гласа на Поуп, силен като туптенето в ушите му.

– Предай ми възела, момче. Върни ми го или ще те накарам да изядеш собствените си очи.

Карни беше ужасен, но усещаше, че и старецът е уплашен. Връвта не беше инструмент за убийство, както бе смятал досега. За каквото и да служеше, Поуп нямаше власт над нея. И в това се криеше единственият му шанс да оцелее. Беше време да развърже последния възел – да го развърже и да си понесе последствията. Нима имаше по-лоша участ от смъртта в ръцете на Поуп?

Карни се скри зад един изгорял камион, клекна и отвори юмрук. Не виждаше възела в тъмнината, но усещаше как полага усилия да се разплете. Започна да му помага, доколкото можеше.

– Не го прави, момче – обади се отново скитникът с престорено съчувствие. – Знам какво си мислиш, но това ще те довърши, повярвай ми.

Пръстите на Карни не го слушаха; бяха станали прекалено непохватни, за да решат загадката. Съзнанието му беше пълно със сцени на смърт: Катсо на магистралата; Ред на килима; Брендан, който се свлича на земята, докато Поуп вади ножа от главата му. Той се насили да прогони образите и да събере цялата си съобразителност. Старецът беше прекъснал монолога си и единственият шум, който се чуваше, беше далечното бръмчене на трафика – идваше от свят, който Карни се съмняваше, че ще види отново. Той зачовърка възела като човек, който се опитва да отвори заключена врата с връзка ключове – изпробва ги един по един с ясното съзнание, че нощта го притиска. По-бързо, по-бързо! Но предишната сръчност го беше напуснала.

Ножът изсвистя във въздуха – Поуп го беше открил и се усмихваше тържествуващо. Карни се претърколи, за да избегне смъртоносния удар, но острието попадна в ръката му и я разпори от рамото до лакътя. Болката му даде криле и вторият удар на скитника попадна в кабината на камиона, като разпръсна искри вместо кръв. Поуп замахна за трети път, но Карни вече бягаше с кървяща ръка. Старецът се хвърли да го преследва, но младежът беше по-чевръст. Той се мушна зад една кола и когато Поуп се втурна задъхано да го гони, пропълзя под шасито. Скитникът притича край него и Карни стисна зъби, за да не проплаче от болка. Раната беше направила ръката му напълно неизползваема. Той я притисна към тялото си, за да обездвижи срязания мускул, и продължи да се бори с възела, като използваше зъби и здравата си ръка. Пред очите му танцуваха проблясъци на бяла светлина и беше на път да припадне. Дишаше дълбоко и равномерно през носа си и дърпаше с трескави пръсти възела. Вече не виждаше и почти не усещаше връвта. Действаше на сляпо, също като онази вечер на алеята, и сега, както тогава, инстинктите му заработиха. Възелът затанцува между устните му, нетърпелив да бъде освободен. Щеше да се разплете след броени секунди.

Беше толкова съсредоточен върху заниманието си, че не видя протегнатата към него ръка, докато тя не го издърпа от скривалището му и не го изправи пред сияещите очи на Поуп.

– Без повече игри – каза старецът и посегна към устата му да вземе връвта.

Карни се дръпна назад, но болката, която проряза ранената му ръка, го парализира. Той падна по гръб и извика при удара в земята.

– Сбогувай се с очите си – продължи Поуп и се наведе, като замахна с ножа.

Ослепяващият му удар така и не стигна до целта си. Една одрана фигура извикна зад стареца и го сграбчи за полите на палтото. Поуп възстанови равновесието си и се завъртя. Ножът му намери нападателя и Карни отвори замъглени от болка очи, за да види как звярът се олюлява назад със срязано до кост лице. Скитникът пристъпи към създанието, за да го довърши, но Карни не изчака да види клането. Той се хвана за бракуваната кола и се надигна, като продължаваше да стиска връвта със зъби. Зад гърба му Поуп изруга и младежът разбра, че старецът е зарязал убийството, за да не му позволи да избяга. Той се втурна със залитане между автомобилите, макар да знаеше, че гонитбата е предрешена. В коя посока се намираше портата? Нямаше идея, а и краката не го слушаха. Сякаш не бяха негови, а на някой комедиант. Огъваха се като гумени и му беше невъзможно да стои прав, камо ли да тича. След две крачки коленете го предадоха и миришещата на бензин сгурия се надигна, за да го посрещне.

Карни размърда здравата си ръка и посегна отчаяно към връвта в устата си. Пръстите му напипаха един разхлабен клуп. Той го дръпна силно и последната намотка на възела се разплете като по чудо.

Връвта внезапно стана гореща и Карни я изплю на земята. Последният й затворник се материализира. Приличаше на уродливо бебе – имаше атрофирали крайници и несъразмерно голяма глава, а плътта на хилавото му тяло беше толкова бледа, че изглеждаше прозрачна. Новороденото размаха рахитичните си ръчички в напразен опит да се изправи и Поуп пристъпи към него, нетърпелив да клъцне незащитеното му гърло. Карни потръпна от отвращение – нямаше представа какво ще освободи третият възел, но определено не беше очаквал подобно недоносче.

И тогава то проговори. Гласът му не звучеше като хленча на новородено; беше глас на възрастен, макар и да излизаше от устата на бебе.

– При мен! – извика съществото. – Бързо!

Поуп се наведе да убие детето, но дворът се изпълни с вонята на тиня и от сенките изкочи една бодлива фигура с къси крайници, която се плъзна по корем към него. Старецът отстъпи назад и земноводното създание – деформирано и недооформено като хуманоидния си брат – се уви около странното бебе. Карни реши, че новороденото ще бъде погълнато от рептилията, но то вдигна бледите си крайници и прегърна радостно звяра. Тогава се появи и звярът от втория възел. Като издаваше звуци на задоволство, той взе хилавото бебе в големите си ръце и нечестивото семейство най-после се събра – рептилия, маймуна и дете.

Но семейната сбирка не беше приключила. Щом трите същества се събраха, телата им започнаха да се разплитат, сякаш бяха направени от нишки пластилин. И докато старите им форми се разпадаха, нишките се преплитаха в нова конфигурация. Пред очите на Карни се образуваше четвърти възел, по-сложен от всички предишни. Една нова и навярно нерешима загадка. И за разлика от старите, които, изглежда, бяха недовършени и недооформени, тази щеше да е напълно завършена. Но какво се образуваше? Какво?

Докато плетеницата от нерви и мускули се гърчеше, за да заеме финалната си форма, Поуп реши да действа. Той се хвърли напред с изкривено от ярост лице и заби ножа в сърцевината на блестящия възел. Но атаката му беше закъсняла. От плетеницата изкочи един светещ крайник и го сграбчи за китката. Палтото се запали и плътта на стареца започна да гори. Той изпищя и изпусна оръжието. Крайникът се прибра и освободеният Поуп залитна назад, като тръскаше димящата си ръка. Изглеждаше съвсем обезумял и не спираше да клати нещастно глава. После очите му попаднаха на Карни и в тях отново проблесна лукавство. Той хвана момчето за ранената ръка и го придърпа да се изправи. Карни закрещя от болка, но скитникът пренебрегна крясъците му и навлезе в лабиринта от коли, като го влачеше със себе си.

– Той няма да ме нарани – мърмореше си Поуп. – Не и докато си с мен. Винаги е имал слабост към децата. Само да взема книгата... и се махаме.

Карни не знаеше жив ли е, или умрял. Вече нямаше сили да се бори със стареца. Затова се остави да го влачат и блъскат напред, като през половината време пълзеше, докато не стигнаха до крайната цел на Поуп – лека кола, погребана под купчина ръждясали превозни средства. Колата нямаше гуми. Един храст беше прораснал през шасито и заемаше седалката на шофьора. Скитникът отвори задната врата, като си мърмореше доволно, после се напъха вътре и остави Карни да се отпусне уморено върху бронята. Младежът беше на път да припадне и копнееше това да се случи. Но Поуп не беше приключил с него. Той извади една малка книга от нишата под пътническата седалка и му прошепна:

– А сега да вървим. Чака ни работа.

Карни изстена, когато го блъснаха отново напред.

– Затваряй си устата – нареди старецът и го стисна. – Брат ми ще ни чуе.

– Брат? – изломоти младежът, като се мъчеше да проумее чутото.

– Беше омагьосан, докато ти не...

– Зверове – промърмори Карни и в съзнанието му нахлуха образите на рептилии и маймуни.

– Човек – каза Поуп. – Еволюцията е възелът, момче.

– Човек – повтори Карни и в същия момент смъдящите му очи зърнаха една блестяща фигура върху колата зад гърба на неговия мъчител. Да, беше човешка. Още влажна от прераждането и покрита с наследствени рани, но несъмнено човешка. Старецът видя как се промени изражението му и го сграбчи. Смяташе да използва тялото на момчето като щит, но брат му го изпревари. Прероденият човек се протегна от покрива на колата и стисна Поуп за тънкия врат. Старецът изпищя, отскубна се от ръката и хукна да бяга, а другият се втурна след него и двамата се изгубиха в лабиринта.

После в далечината се разнесоха молби и увещания, които внезапно преминаха в писък – писък, какъвто Карни се надяваше да не чува повече през живота си. И настъпи тишина. Слава богу, братът не се върна – колкото и да беше любопитен, Карни не държеше да го вижда пак.

След няколко минути младежът събра достатъчно сили да тръгне към портата. Светлината на прожектора – маяк за изгубените – се появи отново и докато вървеше към нея, той попадна на Поуп. Старецът лежеше по лице на земята. Карни нямаше сили да го обърне по гръб. А и да имаше, не би го направил, дори да му дават пари. Стигаше му гледката на вкопчените в чакъла пръсти на мъртвеца и ярките въжета на червата му – преди спретнато навити в коремната кухина, а сега изсипани на земята. Там беше и книгата, която скитникът бе положил толкова усилия да вземе. Въпреки че му се виеше свят, Карни се наведе и я вдигна – малка компенсация за нощта на ужасите, която беше преживял. Скоро щяха да завалят въпроси, на които не би могъл да отговори, и обвинения, срещу които беше малко вероятно да се защити. Но сега, под светлината на прожектора, той откри в изцапаните страници своята награда... и тя беше неочаквано голяма. Тук, грижливо записани на ръка и придружени от сложни чертежи, бяха теоремите на забравената наука на Поуп: диаграми на възли за спечелване на любов и обществено положение; за разделяне на души и събирането им; за добиване на богатство и деца; за погубването на света.

След като прегледа набързо книгата, младежът се покатери по портата и се прехвърли на улицата. В този час на нощта тя беше пуста. Две-три лампи светеха в общежитието за бедни отсреща – стаи, в които окаяни души чакаха да се съмне. Вместо да насилва още уморените си крака, Карни реши да почака на стоп; рано или късно някой щеше да го откара, за да разкаже историята си. Междувременно нямаше да скучае. Въпреки че тялото му беше вкочанено, а главата – замаяна, мислеше по-ясно от всякога. Мистериите в забранената книга на Поуп бяха неговият оазис. Той утоли жаждата си в тях и зачака ободрен дългото пътуване, което му предстоеше.