Кървави книги (Том 4)

Бунтът срещу тялото

Всеки път, когато Чарли Джордж се събудеше посред нощ, ръцете му застиваха неподвижно. Той можеше да избута част от завивките в половината на Елън, защото му е станало горещо. Или да отиде в просъница до кухнята, за да си налее чаша студен ябълков сок, после да се върне в леглото, да се сгуши до спящата на една страна Елън и да задреме отново. Независимо от случая, ръцете изчакваха Чарли да затвори отново очи и дишането му да стане равномерно като тиктакането на часовник. И подновяваха тайния си живот едва когато бяха сигурни, че е заспал дълбоко.

В продължение на месеци Чарли се будеше с неприятна болка в китките и дланите.

– Иди на лекар – казваше му Елън, коравосърдечна както винаги. – Защо не отидеш да те прегледа лекар?

Той мразеше лекарите, ето защо. Кой здравомислещ човек би се доверил на някой, избрал за професия да се мотае около болни хора?

– Навярно работя твърде много – казваше Чарли.

– Може и така да е – промърморваше Елън.

И това действително бе най-вероятното обяснение. Той работеше като опаковчик и ръцете му не спираха през целия ден. Уморяваха се. Нямаше нищо нередно в това.

– Спри да се тормозиш, Чарли – каза той на отражението си една сутрин, докато пошляпваше бузите си, за да им придаде малко руменина, – ръцете ти са съвсем наред.

И така, нощ след нощ се повтаряше едно и също:

Семейство Джордж спят един до друг в съпружеското легло. Той – по гръб, като тихо похърква, тя – свита на кълбо от лявата му страна. Главата на Чарли е подпряна на две дебели възглавници. Устата му е леко отворена и очите му следят поредното въображаемо приключение под осеяните с венички клепачи. Може би тази вечер е пожарникар, който се втурва храбро в обхванат от пламъци бордей. Сънува дълбоко – понякога се мръщи, понякога се усмихва доволно.

После под чаршафа нещо се размърдва. Бавно, сякаш предпазливо, ръцете на Чарли се измъкват от топлината на постелята и се показват отгоре. Когато се срещат върху издутия корем, показалците им си кимат като ноктести глави. Поздравяват се и се потупват сърдечно като стари бойни другари. В съня си Чарли простенва – бордеят се е срутил върху него. Ръцете незабавно заемат хоризонтално положение, преструвайки се на невинни. След известно време, когато равномерният ритъм на дишането му се е възобновил, те подхващат сериозен спор.

Някой случаен наблюдател, озовал се край леглото на семейство Джордж, би решил, че Чарли страда от психично разстройство заради начина, по който китките му се извиват и подскачат, като ту се галят, ту сякаш се борят. Но колкото и спазматични да са движенията, които се извършват, в тях, изглежда, има някаква закономерност, някакъв порядък. Затова човек би допуснал, че спящият мъж е глухоням и говори насън. Само че ръцете използват непознат жестомимичен език и не се опитват да общуват с друг, а разговарят помежду си. Това е тайна среща, която се провежда само между китките на Чарли. Те ще останат върху корема му цяла нощ, за да заговорничат срещу властта на тялото.

Чарли не беше в пълно неведение за бунта, който назряваше в китките му. Измъчваше го неясно подозрение, че нещо в живота му не е съвсем наред. Все по-често имаше чувството, че е изключен от ставащото около него, че е по-скоро наблюдател, отколкото участник в ежедневните си дейности. Да вземем например интимния му живот.

Той не беше голям любовник, но и никога не бе смятал, че има от какво да се срамува. Елън изглеждаше доволна от ласките му. Напоследък обаче Чарли се чувстваше някак дистанциран от любовния акт. Ръцете му обхождаха тялото на жена му, като докосваха вещо най-интимните места, а той наблюдаваше действията им от разстояние, без да може да се наслади на усещането за топлина и влажност. Не че пръстите му бяха станали по-сковани. Тъкмо обратното. Напоследък Елън бе започнала да ги целува, за да му покаже задоволството си от техните умения. Но похвалите й изобщо не го успокояваха. Караха го да се чувства още по-зле, защото ръцете му й доставяха такова удоволствие, пък той не усещаше нищо.

Появиха се и други признаци за психическа нестабилност – дребни, но дразнещи. Чарли откри, че пръстите му барабанят победни маршове по кутиите, които лепеше във фабриката, а ръцете му чупят моливи – трошат ги на малки парчета и ръсят трески и графит по пода на пакетажното помещение, а той дори не осъзнава какво прави.

Но най-голямо смущение изпита, когато разбра, че се ръкува с напълно непознати. Случи се на три пъти: веднъж на една автобусна спирка и два пъти в асансьора на фабриката. Навярно се вкопчваше в хората, защото търсеше подсъзнателно опора в един променящ се свят. Независимо от причината положението бе ужасно неловко, особено когато Чарли откри, че е сграбчил ръката на собствения си бригадир. И стана още по-неловко, щом ръката на бригадира стисна на свой ред неговата – и двамата мъже се втренчиха в ръцете си като собственици на кучета, които гледат как непослушните им домашни любимци се сношават в краищата на поводите си.

Чарли започна все по-често да се вглежда в дланите си, като търсеше косми по тях. Майка му го беше предупредила навремето, че това е първият признак на лудостта. Не наличието на косми, а търсенето на такива.

Настъпи време да се бърза. Ръцете продължаваха да спорят нощем върху корема му, но вече бяха наясно, че психическото състояние на Чарли е достигнало критична точка. Беше въпрос на дни препускащото му въображение да открие истината.

Какво да правят? Да рискуват едно по-ранно отделяне с всички възможни последствия или да оставят нестабилността на Чарли да следва непредсказуемия си курс? По пътя към лудостта той би могъл да разкрие техния заговор. Споровете ставаха по-разгорещени. Лявата китка, както винаги, беше предпазлива:

– Ами ако грешим – казваше рязко тя – и без тялото няма живот?

– Тогава никога няма да разберем, че сме сгрешили – отвръщаше Дясната.

Лявата се замисляше за миг над проблема, после питаше:

– А как ще го направим, когато настъпи моментът? – Това беше неприятен въпрос и Лявата знаеше, че той безпокои водача повече от всеки друг. – Как? – настояваше тя и повтаряше: – Как? Как?

– Ще намерим начин – отговаряше Дясната. – Важното е разрезът да е чист.

– А ако се съпротивлява?

– Човек се съпротивлява с ръцете си, а ръцете му ще въстанат срещу него.

– И коя от нас ще го направи?

– Той си служи по-добре с мен – отвръщаше Дясната, – така че аз ще използвам оръжието. Ти ще си тръгнеш.

Лявата притихваше. През целия си живот не се бяха разделяли нито веднъж. Мисълта да си тръгне изобщо не й беше приятна.

– После ще се върнеш за мен – казваше Дясната.

– Ще го направя.

– Длъжна си. Аз съм Месията. Без мен нищо няма да се получи. Трябва да събереш армия и след това да дойдеш да ме освободиш.

– Ако е необходимо, ще отида до края на света.

– Не бъди сантиментална.

След това се прегръщаха като братя след дълга раздяла и се кълняха във вечна вярност. Ах, тези нощи, изпълнени с трескавата еуфория на подготвяния бунт. Дори през деня, когато си бяха обещали да стоят далеч една от друга, понякога се озоваваха заедно в момент на бездействие и се потупваха взаимно с думите:

– Скоро, скоро.

Или:

– Ще се видим пак тази вечер; среща върху корема му.

Или:

– Какво ли ще бъде, когато светът стане наш?

Чарли знаеше, че е близо до нервен срив. От време на време поглеждаше неволно ръцете си и виждаше как показалците им са вирнати във въздуха като глави на дълговрати зверове, които оглеждат хоризонта. В параноята си той си даде сметка, че се заглежда и в ръцете на други хора. Беше обсебен от езика им – език, който не отговаряше на поведението на техните притежатели. Съблазнителните ръце на непорочната секретарка. Маниакалните ръце на убиец, който твърди по телевизията, че е невинен. Ръце, които издават собствениците си с всеки жест, опровергават гнева им с извинение и любовта – с ярост. Струваше му се, че тези признаци на бунт се виждат навсякъде. Накрая разбра, че трябва да поговори с някого, преди да е изгубил напълно разсъдъка си.

Избра Ралф Фрай от счетоводството – сериозен, скромен човек, на когото имаше доверие. Ралф се отнесе с разбиране.

– Преживях същите неща, когато Ивон ме напусна – каза той. – Ужасни нервни пристъпи.

– И как се справи с тях?

– Отидох на психиатър. Името му е Джудуайн. Трябва да се подложиш на терапия. Ще станеш друг човек.

Чарли претегли наум идеята.

– Защо не? – каза той след известен размисъл. – Скъпо ли взема?

– Да, но е добър. Избави ме от нервните пристъпи за нула време. Преди да отида при него, си внушавах, че имам проблеми в леглото също като теб. А виж ме сега. – Фрай направи широк жест. – Изпитвам толкова потиснати страсти, че не знам откъде да започна. – Той се ухили глупаво. – Но съм щастлив като риба във вода. Никога не съм бил по-щастлив. Така че пробвай с него. Той ще ти каже какво те възбужда.

– Проблемът не е в секса – възрази Чарли.

– Повярвай ми – каза Фрай с многозначителна усмивка. – Проблемът винаги е в секса.

На следващия ден, без да каже на Елън, Чарли позвъни на доктор Джудуайн и секретарката на психиатъра му записа час. По време на разговора дланите на Чарли се потяха толкова много, че той си помисли, че ще изпусне телефона, но след обаждането се почувства по-добре.

Ралф Фрай се оказа прав – доктор Джудуайн беше добър специалист. Лекарят не се присмя на страховете, които Чарли му сподели. Напротив, изслуша всяка негова дума с най-голяма загриженост. Това беше много успокояващо.

При третия им сеанс докторът изрови от паметта му един изключително ярък спомен: ръцете на баща му, кръстосани върху масивните му гърди, докато лежи в ковчега – груби, отрудени ръце, покрити с остри косъмчета. Абсолютният авторитет, който тези големи ръце излъчваха дори в смъртта, бе измъчвал мислите на Чарли в продължение на месеци след погребението. Докато бе гледал как заравят тялото, не си ли бе представял, че в него още има живот? Че ръцете не спират да блъскат по капака на ковчега, за да ги пуснат на свобода? Това бе абсурдна мисъл, но щом я изрече на глас, Чарли изпита облекчение. На ярката светлина в кабинета на Джудуайн тази фантазия изглеждаше смешна и нелепа. Тя потрепери под погледа на лекаря, сякаш в протест срещу силната светлина, а след това се стопи, твърде крехка, за да издържи на подробно проучване.

Екзорсизмът се оказа далеч по-лесен, отколкото Чарли беше очаквал. Малко ровене – и тази детинщина бе изтръгната от психиката му, както се вади парченце месо, заседнало между зъбите. Вече нямаше да гние там и да го трови. Доктор Джудуайн изглеждаше доволен от резултата. Когато сеансът приключи, психиатърът заяви, че за пръв път се сблъсква с подобна мания и че за него било удоволствие да я лекува. Не се срещали често хора, които да възприемат ръцете като символ на бащината власт. Обикновено във фантазиите на неговите пациенти преобладавал пенисът, отбеляза той, а Чарли отговори, че ръцете винаги са му се стрували далеч по-важни от интимните части на тялото. В края на краищата те можеха да променят света, нали така?

След лечението при Джудуайн Чарли не спря да чупи моливи и да барабани с пръсти. Даже ритъмът стана по-енергичен и настойчив от всякога. Но той знаеше, че големите кучета не забравят бързо навиците си, и предполагаше, че ще мине известно време, докато възвърне душевното си равновесие.

Така назряващият бунт остана в тайна. Но разкриването му висеше на косъм. Нямаше време за несигурност и съмнения, бунтовниците трябваше да действат.

Накрая Елън предизвика несъзнателно избухването на въстанието. Случи се един четвъртък късно вечер, малко след като бяха правили секс. Нощта беше необичайно гореща за октомври, прозорецът беше открехнат и завесите се полюшваха от лекия ветрец. Съпрузите лежаха един до друг под общия чаршаф. Чарли беше заспал, преди потта на врата му да изсъхне, но Елън беше будна – с глава, подпряна на твърдата като камък възглавница, и широко отворени очи. Знаеше, че тази вечер сънят няма да я споходи още дълго. Щеше да бъде една от онези нощи, през които я сърби цялото тяло, всяка бучка на дюшека й убива и всички съмнения, които някога е изпитвала, изплуват от тъмнината. Искаше й се да изпразни пикочния си мехур (както винаги след секс), но не можеше да събере достатъчно воля да стане и да отиде до тоалетната. Колкото по-дълго се стискаше, толкова повече й се пишкаше и толкова по-трудно й бе да заспи. „Ама че глупаво положение“, помисли си тя, после, обзета от други тревоги, забрави защо положението й се бе сторило толкова глупаво.

До нея Чарли се размърда в съня си. По-скоро се раздвижиха ръцете му. Тя погледна лицето му. Приличаше на херувим и изглеждаше по-млад от своите четиресет и една години въпреки прошарените бакенбарди. Харесваше го достатъчно, за да каже, че го обича, но не чак толкова, че да му прости прегрешенията. Беше мързелив и постоянно се оплакваше от различни болежки. Имаше вечери, когато се прибираше късно (напоследък беше престанал) и тя подозираше, че се е срещал с друга жена.

Докато го наблюдаваше, се показаха ръцете му. Измъкнаха се изпод чаршафа и размахаха показалци като две спорещи деца.

Елън се намръщи, не можеше да повярва на очите си. Сякаш гледаше телевизия с изключен звук, нямо шоу за осем пръста и два палеца. Под изумения й поглед ръцете хванаха чаршафа, издърпаха го от корема на Чарли и изложиха на показ ивицата косми, която се сгъстяваше към слабините му. Белегът от операцията на апендикса, който беше по-светъл от околната кожа, проблесна в мрака. После ръцете се настаниха върху оголения му корем.

Тази вечер спорът им беше особено ожесточен. Лявата, която бе по-консервативна, настояваше да отложат датата на бунта, но на Дясната й бе омръзнало да чака. Време е, твърдеше тя, да изпробват силата си срещу тирана и да отхвърлят властта на тялото окончателно. Налагали го обстоятелствата, решението вече не зависело от тях.

Елън вдигна глава от възглавницата и те усетиха втренчения й поглед. Бяха спорили толкова разгорещено, че до този момент не бяха разбрали, че е будна. Заговорът им беше разкрит.

– Чарли – прошепна тя в ухото на тирана, – престани. Чарли, стига!

Надушила присъстието й, Дясната ръка повдигна показалец и среден пръст.

– Чарли – повтори Елън. Защо мъжът й винаги спеше толкова дълбоко? – Чарли… – Тя го разтърси по-силно, а Дясната потупа Лявата, за да я предупреди, че жената ги гледа. – Моля те, Чарли, събуди се!

Дясната ръка се метна внезапно към нея, а миг по-късно Лявата я последва. Елън изкрещя още веднъж името на съпруга си, после и двете я стиснаха за шията.

Чарли сънуваше, че се намира на кораб, превозващ роби – обстановката в сънищата му често беше екзотична като във филмите на Сесил Демил¹. В този епичен момент ръцете му бяха оковани и го влачеха към стълба за бичуване, за да бъде наказан за някакво неизвестно провинение. Но ето че в съня си той сграбчи внезапно тънката шия на капитана. Робите се разкрещяха окуражително, а капитанът, който приличаше донякъде на доктор Джудуайн, взе изплашено да го моли да престане. Гласът му бе писклив, почти женски, като гласа на Елън.

¹ Сесил Б. Демил (1881–1959) – американски кинопродуцент и режисьор, известен с филми като „Десетте Божи заповеди“ и „Най-великото шоу на Земята“. – Б. пр.

– Чарли – пищеше той, – недей!

Но глупавите молби само накараха Чарли да го разтърси още по-яростно. Вече се чувстваше като герой в очите на робите, които, освободени като по чудо, се бяха скупчили шумно около него, за да гледат последните мигове на омразния господар.

Капитанът, чието лице беше станало мораво, успя да прошепне „Ще ме убиеш!“, после палците на Чарли прекъснаха живота му с един финален натиск. Едва тогава, през мъглата на съня, той осъзна, че жертвата му няма адамова ябълка. Очертанията на кораба се размиха, а насърчителните гласове на робите затихнаха. Чарли примигна, отвори очи и откри, че седи в леглото си – беше гол до кръста и стискаше шията на Елън. Лицето й беше мораво и опръскано с бяла слюнка, а езикът се подаваше от устата й. Очите й все още бяха отворени и за момент му се стори, че под сянката на ресниците проблясва живец. След това те се изцъклиха и животът я напусна окончателно.

Чарли изпита съжаление и огромна скръб. Опита се да положи тялото й на леглото, но ръцете му отказаха да пуснат шията й. Пръстите му, напълно безчувствени, продължаваха да я душат без капчица срам. Той слезе заднешком от леглото, но тя го последва в капана на протегнатите му ръце като нежелана партньорка за танци.

– Моля ви – каза Чарли на пръстите си. – Моля ви!

Невинни като двама ученици, хванати да крадат, ръцете му пуснаха своя товар и рязко се вдигнаха в жест на престорено учудване. Елън се строполи на килима като красива мумия. Коленете на Чарли се подкосиха. Неспособен да предотврати падането си, той се срути до нея и започна да ридае.

Сега оставаше само да действат. Нямаше нужда от преструвки, тайни срещи и безкрайни спорове – за добро или за зло истината бе излязла наяве. Трябваше само да изчакат, докато в обсега им попадне кухненски нож, трион или брадва. Скоро, много скоро.

Чарли остана дълго на пода – първо лежеше и плачеше, после лежеше и размишляваше. Какво да стори? Трябваше да повика някого, но как? Как да се обади по телефона, ако продължава да лежи по очи? Той се помъчи да стане, но ръцете отказаха да го подкрепят. Цялото му тяло се тресеше като след токов удар. Само ръцете бяха безчувствени. Чарли ги вдигна, за да избърше замъглените си от сълзи очи, но китките му увиснаха безсилно. Като се подпираше на лакти, той се довлече до стената и успя да се изправи. После, полузаслепен от скръб, излезе със залитане от спалнята и се спусна по стълбите.

– Кухнята – каза Дясната на Лявата, – той отива в кухнята.

„Това е нечий чужд кошмар – помисли си Чарли, като запали с брадичка лампата в трапезарията и тръгна към барчето. – Невинен съм. Аз съм просто един обикновен човек. Как може да ми се случи нещо подобно?“

Хвана бутилката с уиски с две ръце, но тя се изплъзна от дланите му. Разби се на пода и острият аромат на алкохола подразни небцето му.

– Счупено стъкло – отбеляза Лявата.

– Не – отвърна Дясната. – Имаме нужда от чист разрез. Просто бъди търпелива.

Чарли заряза счупената бутилка и тръгна, олюлявайки се, към телефона. Трябваше да позвъни на Джудуайн. Докторът щеше да му каже какво да прави. Той се помъчи да вдигне слушалката, но ръцете отново не му се подчиниха, а бутоните с цифри се изплъзваха от пръстите му всеки път, когато се опитваше да ги натисне. От очите му рукнаха сълзи от безсилие, които прогониха мъката и я замениха с гняв. Чарли стисна несръчно слушалката с китки и я повдигна до ухото си, като я подпираше с рамо. После набра с лакът номера на доктора.

– Овладей се – каза той на глас, – запази самообладание.

Чуваше как номерът на Джудуайн се регистрира в системата. Трябваше да запази здравия си разум още няколко секунди, докато отсреща вдигнат телефона, после всичко щеше да се оправи. Трябваше да издържи още малко.

Дланите му започнаха конвулсивно да се отварят и затварят.

– Овладей се – каза той, но ръцете не го послушаха.

Някъде далеч – толкова далеч! – телефонът звънеше в дома на доктор Джудуайн.

– Вдигни го, отговори ми! О, боже, отговори ми!

Ръцете на Чарли започнаха да се тресат толкова силно, че той с труд задържа слушалката.

– Отговори ми! – изкрещя в микрофона. – Моля те.

Преди да чуе гласа на разума, дясната му ръка се протегна към масата за хранене, която се намираше на няколко крачки от мястото, където стоеше Чарли. Тя се вкопчи в ръба, като едва не го събори на земята.

– Какво правиш? – възкликна той, без да знае дали пита себе си, или ръката.

Чарли гледаше в недоумение разбунтувалия се крайник, който го придърпваше бавно към масата. Целта му беше ясна: искаше да го отдалечи от телефона, от Джудуайн и от всяка надежда за спасение. Той вече не контролираше ръцете си. Дори не чувстваше китките и лактите си. Ръцете вече не бяха негови, въпреки че продължаваха да бъдат свързани с тялото му.

Най-накрая някой вдигна телефона в другия край на линията и се чу съненият, леко раздразнен глас на Джудуайн:

– Ало.

– Докторе…

– Кой се обажда?

– Чарли.

– Кой?

– Чарли Джордж, докторе. Сигурно ме помните.

С всяка изминала секунда ръката го отдалечаваше все повече от телефона. Усещаше как слушалката се изплъзва между рамото и ухото му.

– Кой казахте, че се обажда?

– Чарлс Джордж. За бога, Джудуайн, трябва да ми помогнете.

– Обадете се утре в кабинета ми.

– Вие не разбирате. Ръцете ми, докторе… те не ме слушат.

Стомахът на Чарли се преобърна, защото усети, че нещо пълзи по бедрото му. Беше лявата му ръка, която се придвижваше към слабините му.

– Да не си посмяла! – извика предупредително той. – Ти ми принадлежиш.

Джудуайн се смути.

– На кого говорите? – попита той

– На ръцете ми! Те искат да ме убият, докторе!

Той изкрещя отново на ръката, която продължаваше да лази по бедрото му:

– Не го прави! Спри!

Без да обръща внимание на виковете на тирана, Лявата сграбчи тестисите му и ги стисна, сякаш искаше да пуснат кръв. Не остана разочарована. Чарли изкрещя в слушалката, а Дясната се възползва от разсейването му и го дръпна, карайки го да загуби равновесие. Слушалката падна на пода, а въпросите на доктор Джудуайн бяха заглушени от болката в слабините му. Чарли се стовари на земята, като си удари главата в масата.

– Копеле – каза той на ръката си. – Ах, ти, копеле гадно.

Без капчица угризение Лявата изприпка по тялото на Чарли, за да се присъедини към Дясната, като го накара да увисне на ръба на масата, на която се бе хранил и веселил толкова често.

Миг по-късно, след като обсъдиха каква ще бъде следващата им тактика, те счетоха за необходимо да го оставят да падне. Той дори не забеляза, че са го освободили. От главата и слабините му течеше кръв. Единственото, което искаше, бе да се сгуши за малко, за да изчака болката да утихне и гаденето да премине. Но бунтовниците имаха други планове и Чарли бе безсилен да ги спре. Той смътно осъзна, че те забиват методично пръсти в дебелия килим и теглят отпуснатото му тяло към вратата на трапезарията. Тя водеше към кухнята, където бе пълно със сатъри и ножове. Погледнат отстрани, Чарли приличаше на огромна статуя, влачена от стотици потни работници към нейния пиедестал. Преходът не беше никак лесен: тялото му се извиваше конвулсивно и се тресеше, ноктите на краката му се закачаха за килима, пълните му гърди се ожулиха. Но до кухнята оставаше само метър. Чарли удари лицето си в прага. После усети под себе си леденостудените плочки. Докато го влачеха по кухненския под, взе постепенно да идва в съзнание. На слабата лунна светлина видя позната гледка: печката, бръмчащия хладилник, кофата за отпадъци, съдомиялната машина. Все познати неща, но сега се извисяваха над него и той се почувства като червей.

Ръцете му стигнаха до печката и се покатериха върху нея, а той ги последва като низвергнат крал, влачен от палачите си към ешафода. После пръстите запълзяха неумолимо по плота до мивката – ставите им побеляха от усилието, а отпуснатото му тяло се затътри послушно след тях. Макар че нито я чувстваше, нито я виждаше, лявата му ръка се хвана за далечния край на шкафа, точно под редицата ножове, които висяха в строг порядък на закачалката за кухненски прибори на стената. Обикновени ножове, ножове за хляб, за дране, за обезкостяване – всичките удобно закачени близо до дъската за рязане, на която имаше улей, водещ право в ухаещата на бор мивка.

Стори му се, че чу далечния вой на полицейски сирени, но може би ушите му пищяха. Чарли бавно обърна глава. Остра болка го прониза от едното до другото слепоочие, но световъртежът бе нищо в сравнение с присвиването в стомаха му, когато най-сетне прозря истинското им намерение.

Знаеше, че всички ножове са добре наточени. Елън винаги държеше кухненските прибори да бъдат остри. Чарли започна да клати глава сякаш в неистов стремеж да прогони този кошмар. Но нямаше кого да помоли за милост. Там бяха само проклетите му длани, кроящи тази последна лудост.

И тогава прозвуча звънецът на входната врата. Това не беше илюзия. Прозвуча веднъж, а после отново и отново.

– Ето! – каза Чарли на своите мъчителки. – Чухте ли това, гаднярки? Някой дойде. Знаех си, че ще дойдат.

Той се помъчи да се изправи на крака, като изви шия, за да види какво правят малките чудовища. Бяха действали бързо. Лявата му длан вече бе стигнала до средата на дъската за рязане.

Звънецът на входната врата прозвуча пак – продължително нетърпеливо звънене.

– Тук! – изкрещя дрезгаво Чарли. – Тук съм! Разбийте вратата!

Той местеше ужасено поглед от ръката към вратата и обратно, пресмятайки шансовете си. Без да бърза, дясната му ръка се протегна към сатъра, който висеше в края на закачалката. Дори и сега не можеше да повярва, че собствената му ръка – неговата спътница и бранителка, с която бе подписвал името си, с която бе галил жена си – се готви да го осакати. Тя откачи спокойно сатъра и все така бавно го претегли, изпробвайки баланса на сечивото.

Зад гърба си Чарли чу звън на счупено стъкло – полицаите разбиваха прозорчето на входната врата. Сега трябваше да бръкнат през дупката, за да отключат резето. Ако действаха бързо, много бързо, може би щяха да спрат злодеянието.

– Тук! – извика той. – Тук вътре!

В отговор на вика му се чу свистене – звукът от бързото и смъртоносно спускане на сатъра към лявата му китка. Лявата почувства как я отделят от тялото и неописуемо чувство за свобода се разля към петте й пръста, а кръвта на Чарли покръсти новородената с горещи струи.

От устата на тирана не излезе нито звук. Главата му просто се отметна назад и той загуби съзнание от шока, което бе добре дошло за него. Така не чу как кръвта му изтича с бълбукане в канала на мивката. Не усети и втория и третия удар, които окончателно освободиха лявата длан. Останало без опора, тялото му рухна назад, като събори поставката за зеленчуци. Глави кромид лук се изсипаха от кафявия книжен плик и започнаха да падат една по една в локвата кръв, която растеше с всяка бликаща струя.

Дясната ръка пусна сатъра. Той издрънча в окървавената мивка. Изтощена, Освободителката се плъзна от дъската за рязане и падна върху гърдите на тирана. Беше свършила работата си. Лявата бе свободна и още бе жива. Началото на революцията беше поставено.

Освободената китка изтича до края на плота и вдигна показалеца си, за да подуши новия свят. Дясната веднага й отговори с жеста за победа, преди отново да се отпусне невинно върху гърдите на Чарли. За момент в кухнята настъпи покой, нарушаван единствено от лявата длан, която вкусваше свободата с показалеца си, и бавно стичащите се струйки кръв по вратичките на шкафа.

После нахлулият от трапезарията студен въздух предупреди Лявата за приближаващата се опасност. Тя изтича да се скрие, когато тропотът от полицейски ботуши и врявата от противоречиви заповеди нарушиха триумфалната обстановка. Някой включи лампата в трапезарията и светлината й заля помещението, разкривайки проснатото върху плочките на кухненския под тяло.

Чарли съзря тази светлина в края на много дълъг тунел, като тя бързо се отдалечаваше от него. Вече беше колкото главичката на топлийка и се смаляваше ли, смаляваше.

В този момент кухненската лампа се запали с тихо жужене.

Когато полицаите прекрачиха прага на кухнята, Лявата ръка се шмугна зад кошчето за отпадъци. Тя не знаеше кои са натрапниците, но усети, че те са заплаха за нея. Разбра го, понеже се наведоха над тирана и започнаха да го превързват с утешителни думи – несъмнено бяха враг.

От горния етаж долетя изтънял от страх младежки глас.

– Сержант Япър?

Полицаят до Чарли се изправи, като остави спътника си да довърши поставянето на турникета.

– Какво има, Рафърти?

– Труп, сър, горе в спалнята. На жена е.

– Добре. – Япър заговори по радиостанцията си: – Докарайте съдебните медици. И къде е линейката? Имаме тежко ранен мъж.

Той се върна в кухнята и изтри капчиците студена пот, избили над горната му устна. Докато го правеше, забеляза нещо да притичва към вратата – нещо, което уморените му очи възприеха като голям червен паяк. Това, разбира се, беше оптическа измама, предизвикана от светлината на лампата. Япър не беше специалист по паяците, но бе дяволски сигурен, че в клас паякообразни няма подобни чудовища.

– Сър? – Мъжът до Чарли също беше видял (или по-скоро доловил) движението. – Той вдигна поглед към своя началник и попита: – Какво беше това?

Япър го погледна безизразно. Капакът на котешката вратичка в долната част на кухненската врата се захлопна. Каквото и да беше нещото, беше избягало. Япър погледна към вратата, извръщайки очи от въпросителния поглед на младия мъж. „Проблемът е – помисли си той, – че очакват от теб да знаеш всичко.“ Котешката вратичка продължаваше да се полюшва на пантите си.

– Котка – отвърна сержантът, въпреки че и сам не си вярваше.

Нощта беше студена, но лявата китка не чувстваше студ. Тя се промъкна дебнешком край къщата, придържайки се до стената като плъх. Усещането за свобода бе опияняващо. Да не чувстваш заповедите на тирана в нервната си система, да не страдаш от тежестта на нелепото му тяло и да не бъдеш длъжен да отстъпваш пред глупавите му изисквания. Да не трябва да вземаш разни неща и да ги носиш вместо него, да не вършиш мръсната му работа, да не се подчиняваш на дребнавите му желания. Беше като да се родиш в един нов свят – може би по-опасен, но толкова по-богат на възможности. Знаеше, че отговорността, която носи сега, е огромна. Тя беше единственото доказателство за живот след отделяне от тялото. Трябваше да съобщи този радостен факт на колкото се може повече свои събратя. Скоро дните на робство щяха да свършат веднъж и завинаги.

Ръката спря на ъгъла на къщата и огледа улицата. По нея сновяха полицаи. Мигаха червени и сини светлини, от прозорците на отсрещните домове надничаха разтревожени от суматохата лица. Трябваше ли бунтът да започне там, в онези осветени къщи? Не. Обитателите им бяха нащрек. По-добре да намери спящи хора.

Лявата забърза през предната градина, като се спираше нервно при всеки по-силен шум от човешки стъпки или заповед, изкрещяна в нейна посока. Под прикритието на неподрязания жив плет успя да стигне незабелязано до улицата. После изскочи на тротоара и нервно се огледа.

Видя да качват Чарли в линейка: над носилката му висяха множество банки с лекарства и кръв, а съдържанието им се вливаше във вените на тирана. Върху гърдите му лежеше неподвижно Дясната ръка, потънала в неестествен сън. Лявата гледаше, докато тялото на мъжа изчезна от погледа й. Болката от раздялата със спътницата й бе почти непоносима. Обаче я чакаха други, по-спешни задачи. Скоро щеше да се върне и да освободи дясната длан така, както самата тя бе освободена. Тогава щяха да настъпят други времена.

„Какво ли ще бъде, когато светът стане наш?“

Във фоайето на общежитието на Младежката християнска асоциация на Монмът Стрийт нощният пазач се прозя и се намести по-удобно на въртящия се стол. За Кристи удобството бе относително понятие. Хемороидите го боляха, на който и бут да пренесеше тежестта си, а тази вечер като че ли бяха по-раздразнени от обикновено. Нощната охрана беше работа, свързана с много седене, или поне полковник Кристи така разбираше задълженията си. Една формална обиколка на сградата към полунощ, колкото да се увери, че всички врати са заключени и залостени, после се връщаше да дреме цяла нощ в стола си и нищо по-малко от земетресение не беше в състояние да го накара да стане отново.

Кристи беше шейсет и две годишен расист и се гордееше, че е такъв. Изпитваше презрение към чернокожите, които се тълпяха по коридорите на общежитието – предимно младежи без дом, хулигани, които местната власт захвърляше на прага му като нежелани бебета. Бебета ли? Бяха до един пълни простаци – вечно се блъскаха, плюеха по чистия под и приказваха мръсотии. И тази нощ, като всяка друга, пазачът се въртеше върху хемороидите си и кроеше планове между дремките как, стига да има възможност, ще ги накара да страдат заради обидите.

Разбра за предстоящата си смърт едва когато усети нещо студено и влажно в ръката си. Той отвори очи и погледна дланта си. Там, колкото и невероятно да беше, имаше отрязана китка. И не стига това, ами двете ръце се здрависваха като стари приятели. Кристи скочи от стола си, издаде задавен звук на отвращение и се помъчи да се освободи от нещото, което стискаше против волята си, като разтърси ръка като човек, по чиито пръсти е полепнала дъвка. Съзнанието му се изпълни с въпроси. Как тази гадост се беше озовала в ръката му, без да разбере? Откъде бе дошла и на кого принадлежеше? И най-обезпокоителният въпрос: как беше възможно нещо, което съвсем очевидно е мъртво, да стиска дланта му така, сякаш изобщо не възнамерява да я пусне?

Кристи посегна към противопожарната аларма, това беше единственото, което му хрумна в тази нелепа ситуация. Но преди да свари да натисне бутона, другата му ръка се пресегна изненадващо към най-горното чекмедже на бюрото и го отвори. Вътрешността на чекмеджето беше образец за подреденост: там, грижливо разположени, лежаха ключовете му, бележникът, графикът и – скрито най-отзад – кукрито², което един гурк³ му беше дал по време на войната. Кристи винаги го държеше там – предпазна мярка, в случай че чернокожите се разбунтуват. Кукрито беше превъзходно оръжие, най-доброто, поне според него. Гурките казваха, че с такъв нож можеш да срежеш гърлото на човек толкова бързо и лесно, че врагът ще реши, че не си го улучил... докато главата му не клюмне.

² Кукри е вид непалски армейски жож с извито острие, което се разширява към върха. – Б. пр.

³ Непалски войник, който служи в индийските и британските войскови части. – Б. пр.

Сега ръката му хвана кукрито за инкрустираната дръжка и – преди полковникът да проумее какво се кани да направи – стовари острието върху другата му китка, като я отсече с един-единствен елегантен удар. Кристи пребледня, когато кръвта шурна от отрязания крайник. Залитна назад, спъна се във въртящия се стол и се строполи на пода на малкия си офис. От стената падна един портрет на кралицата и се счупи с трясък.

Останалото беше предсмъртен сън: той гледаше безпомощно как двете отрязани ръце – неговата собствена и звярът, който го беше погубил – вдигат кукрито като гигантска брадва; видя как оставащата му ръка изпълзя между краката му и се подготви да бъде освободена; видя как ножът се издига и пада; видя как се врязва в китката му, как разпаря плътта и после отрязва като трион костта. И накрая, когато смъртта най-после настъпи, зърна как трите окървавени животни подскачат ликуващо край краката му – чуканчетата на мястото на китките му кървяха като чучури и горещината, която излъчваше локвата, накара челото му да се изпоти въпреки студенината, която го превземаше отвътре. Благодаря и лека нощ, полковник Кристи.

„Революцията не е трудна“, мислеше си Лявата, докато триото се катереше по стълбите на общежитието. Силата им растеше с всеки изминал час. Подобните на килии стаи бяха на първия етаж, а във всяка от тях имаше по двама затворници. Нищо неподозиращите тирани спяха с ръце на гърдите или върху възглавниците, понякога ги размахваха насън пред лицата си или ги оставяха да висят от леглата. Борците за свобода се промъкваха през открехнатите врати, скачаха върху завивките, докосваха с пръсти очакващите ги длани, подклаждаха скритото им негодувание, подбуждаха ги към бунт.

На Босуел му беше лошо. Той се наведе над мивката в дъното на коридора и се опита да повърне. Стомахът му се свиваше конвулсивно, но вече нямаше какво да повръща. Коремните мускули го боляха от напъните, главата го стягаше, сякаш се кани да експлодира. Защо продължаваше да се отдава на порока си, защо не си вземаше поука? С виното не се погаждаха добре, винаги му ставаше зле. Следващия път ще стои далеч от него, обеща си той. Стомахът го сви отново. Пак нищо, помисли си Босуел, докато спазмите се изкачваха по хранопровода му. Отпусна глава върху мивката и отвори уста – нищо, както и очакваше. Изчака пристъпът да премине и се изправи, като погледна сивото си лице в мръсното огледало. „Изглеждаш зле, човече.“ Изплези се на разкривената си физиономия и в този миг от коридора се разнесе вой. Босуел никога не беше чувал подобен звук през живота си, а беше живял двайсет години и два месеца.

Приближи се на пръсти до вратата на тоалетната, но се поколеба дали да я отвори. Каквото и да се случваше от другата страна, не звучеше като парти, на което иска да присъства без покана. Но там бяха приятелите му, нали така? Братята по нещастие. Трябваше да се намеси, независимо дали ставаше дума за побой, или за пожар.

Той отключи вратата и я отвори. Гледката, която се разкри пред очите му, му подейства като удар с чук. Коридорът беше слабо осветен – няколко зацапани крушки светеха през неравни интервали по тавана, а през отворените врати на част от спалните помещения нахлуваха ивици светлина, – но по-голямата част от дължината му си оставаше тъмна. Босуел поблагодари на Йехова за тази малка милост. Нямаше никакво желание да вижда в подробности ставащото, общата картина беше достатъчно тревожна. В коридора цареше хаос: разни хора се мятаха паникьосано насам-натам и се самонараняваха с всевъзможни остри предмети. Той познаваше повечето, някои по име, други по физиономия. Бяха разумни, нормални хора – или поне досега. Сега се самоосакатяваха в пристъп на безумие, като нанасяха на телата си непоправими поражения. Накъдето и да погледнеше, виждаше един и същи ужас – остриета, които режеха китки и предмишници, а от тях валеше кръв. Едно момче – не беше ли Исус? – беше сложило ръката си на ръба на касата на една врата и я блъскаше с вратата отново и отново, като крещеше някой да го спре. Един от белите младежи беше докопал ножа на полковника и режеше китката си с него. Ампутацията приключи и дланта падна на земята върху опаката си страна, после започна да размахва пръсти, сякаш бяха крака, върху които искаше да се изправи. Не беше мъртва, дори не беше умираща.

Имаше шепа хора, които, изглежда, не бяха обзети от лудост. Бедните копелета бяха станали на пушечно месо. Умопомрачените ги бяха сграбчили с жадните си за убийство ръце и ги кълцаха. Едно непознато на Босуел хлапе беше стиснало Саварино за гушата. То го душеше и му се извиняваше, като гледаше невярващо непокорните си китки.

От една спалня изскочи млад мъж и тръгна със залитане към тоалетната, в трахеята му беше вкопчена като пиявица нечия отрязана ръка. Беше Макнамара, слаб като вейка, вечно надрусан тип, който не спираше да се хили глуповато. Босуел се отдръпна, за да му направи път, и наркоманът се пльосна на пода на тоалетната, като грачеше за помощ. Започна да рита във въздуха и да дърпа петопръстия убиец от врата си, но преди Босуел да свари да му помогне, ритането спря, а с него и молбите.

Босуел отстъпи от трупа и погледна пак към коридора. Беше блокиран от телата на умиращи и умрели, на места лежаха по двама един върху друг, а ръцете им търчаха екзалтирано по купчините от плът и помагаха да бъде извършена ампутация, където е необходимо, или просто танцуваха по мъртвите лица. Когато завъртя отново очи към тоалетната, той видя, че още една ръка е намерила тялото на Макнамара – беше въоръжена с джобно ножче и режеше китката му. Кървави отпечатъци от пръсти водеха от коридора към тоалетната. Босуел се втурна да затоври вратата, преди в помещението да нахлуят още длани. В този миг убиецът на Саварино хукна към него с протегнати като на сомнамбул ръце.

– Помогни ми! – изпищя той.

Босуел затръшна вратата в умолителното лице на хлапето и я заключи. Побеснелите му ръце замлатиха по нея, а устните му се притиснаха към ключалката и продължиха да нареждат:

– Помогни ми. Не искам да правя това, човече, помогни ми.

„Майната ти“, каза си Босуел и се помъчи да игнорира молбите, за да обмисли ситуацията.

Нещо полази по крака му. Той погледна надолу, като знаеше предварително какво ще види. Една от ръцете – беше лявата длан на полковник Кристи, позна я по татуировката – се катереше към бедрото му. Босуел реагира като дете, полазено от пчела – започна да подскача паникьосано, но беше прекалено ужасен, за да се опита да я събори от себе си. Той видя с ъгълчето на очите си, че другата ръка, която режеше с такова усърдие Макнамара, е зарязала работата си и бърза да се присъедини към другарката си. Ноктите й тракаха по плочките на пода като краката на рак. И се придвижваше странично като рак, не беше овладяла ходенето направо.

Ръцете на Босуел обаче още му се подчиняваха. Също като ръцете на част от приятелите му (бившите му приятели) неговите крайници бяха доволни от положението си и не хранеха злоба към добродушния си собственик. Босуел беше благословен с шанс да оцелее, но трябваше да покаже, че е достоен за него.

Той овладя паниката си и настъпи дланта на пода. Чу как пръстите й изхрущяха под петата му и как нещото изсъска като змия – не беше умряло, но сега знаеше къде се намира и можеше да насочи цялото си внимание към другата твар. Без да отслабва натиска върху гърчещия се под стъпалото му звяр, той се наведе напред, грабна лежащия до китката на Макнамара нож и го заби в ръката на Кристи, която вече се катереше по корема му. Тя се вкопчи с нокти в плътта му, но Босуел беше слаб и имаше мускулест корем. С риск да се самоизкорми, той заби ножа по-дълбоко в нея. Ръката направи последен опит да се задържи, после се пусна и Босуел я махна от тялото си. Въпреки че беше нанизана на острието, тя нямаше никакво намерение да умира и той го знаеше. Като задържа мятащите се във въздуха й пръсти далеч от себе си, той се протегна и заби ножа в облицованата с гипсокартон стена, приковавайки я там. После настъпи другия си враг с цялата си тежест и чу как под петата му изхрущя още един пръст, последван от още един. Тварта продължи да се гърчи. Босуел вдигна крак и я изрита с все сила към отсрещната стена. Тя се удари в огледалото над мивките и падна на пода, като остави кървава следа по стъклото.

Босуел не изчака да види дали е оживяла. Дебнеше го друга опасност. Хлапето продължаваше да блъска с юмруци по вратата, чуваха се нови крясъци и молби. Побеснелите ръце напираха да влязат и скоро щяха да си пробият път. Той прекрачи Макнамара и отиде до прозореца. Не беше голям, но и самият Босуел не беше едър. Махна райбера и се провря през отвора. Вече се бе промушил наполовина, когато си спомни, че се намира на втория етаж. Можеше да пострада зле при падането, но по-добре да си счупи нещо, отколкото да остане на купона. Купонджиите не спираха да блъскат по вратата и тя вече поддаваше под натиска на задружния им ентусиазъм. Босуел продължи да се провира с гърчене през прозореца и тротоарът се залюля пред очите му. Когато вратата се строши, той пусна перваза и падна тежко на бетона. Почти веднага скочи на крака, провери дали крайниците му са здрави и алилуя! – нямаше нищо счупено. „Йехова обича страхливците“, помисли си той. Убиецът на Саварино се надвеси от прозореца над главата му и го изгледа с копнеж.

– Помогни ми – повтори хлапето, – не знам какво правя.

После две ръце се сключиха около гърлото му и молбите спряха.

Като се чудеше при кого да отиде и какво точно да му каже, Босуел се отдалечи от общежитието. Беше само по шорти и с различни чорапи, но през целия си живот не беше изпитвал такава благодарност, че му е студено. Докато вървеше, краката му се огъваха, но в това нямаше нищо странно.

Чарли се събуди с най-нелепата мисъл, която можеше да му хрумне – че е убил Елън и после е отрязал собствената си ръка. Каква машина за глупости беше подсъзнанието му, за да роди подобна измислица! Той посегна да разтърка очи, за да прогони напълно съня, но нямаше ръка, с която да го направи. Седна рязко в леглото и започна да крещи.

Япър беше оставил младия Рафърти да наглежда брутално осакатената жертва, като му бе наредил да го повика веднага, ако мъжът дойде в съзнание. Рафърти беше задрамял. Крясъците го събудиха. Чарли зърна лицето му – едновременно ужасено и шокирано – и спря да пищи. Не искаше да плаши бедното момче.

– Виждам, че сте буден – каза плахо Рафърти. – Ей сега ще повикам някого.

Чарли го изгледа с празен поглед.

– Не мърдайте от леглото, сега ще доведа сестрата.

Чарли отпусна бинтованата си глава върху хладната възглавница и се вгледа в дясната си длан, започна да я свива и изпъва, като наблюдаваше движението на мускулите. Каквото и умопомрачение да го бе обзело в къщата, вече го нямаше. Дланта си беше негова и навярно винаги е била. Джудуайн му беше обяснил синдрома на разбунтувалото се тяло: убиецът, който твърди, че крайниците му водят собствен живот, вместо да приеме отговорност за собствените си постъпки; изнасилвачът, който се осакатява, защото вярва, че за всичко е виновен развратният му пенис, а не мозъкът, който го управлява.

Е, той нямаше да се преструва. Беше луд и това беше самата истина. Да правят каквото искат с него, не се страхуваше от техните лекарства, остриета и електроди. Беше готов на всичко, само и само да не преживее втора нощ на ужасите като тази.

В стаята беше влязла медицинска сестра. Тя се взираше в него, сякаш беше изненадана, че е оживял. „Има привлекателно лице“, помисли си разсеяно той, когато сестрата постави хубава си хладна длан върху горещото му чело.

– В състояние ли е да бъде разпитан? – попита плахо Рафърти.

– Трябва да се консултирам с доктор Менсън и доктор Джудуайн – отговори привлекателното лице и се помъчи да се усмихне окуражително на Чарли.

Малко крива се получи тази усмивка, малко пресилена. Сестрата явно знаеше, че е лунатик, затова. И навярно се страхуваше от него, но кой можеше да я вини? Тя се изниза от стаята да търси консултант и остави Чарли под нервния поглед на Рафърти.

– А Елън? – попита Чарли след малко.

– Вашата съпруга?

– Да. Чудех се... дали...

Рафърти се размърда неспокойно върху стола и отпуснатите в скута му палци забарабаниха.

– Мъртва е.

Чарли кимна. Знаеше какво ще му отговорят, но искаше да е сигурен.

– Какво ще стане с мен сега?

– Сега сте под наблюдение.

– Какво ще рече това?

– Ще рече, че ви наблюдавам – отговори Рафърти.

Младежът се опитваше да бъде полезен, но всичките тези въпроси го смущаваха. Чарли опита отново.

– Имам предвид... какво ще стане с мен след наблюдението? Кога ще ме изправят пред съд?

– Че защо да ви съдят?

– Как така защо? – попита Чарли.

Нима не беше чул правилно?

– Вие сте жертвата. – По лицето на Рафърти пробяга объркване. – Нали? Не сте сторили зло никому... на вас са сторили. Някой е отрязал вашата... вашата ръка.

– Да – рече Чарли. – Аз.

Рафърти преглътна мъчително.

– Моля?

– Аз го направих. Убих жена си и после си отрязах ръката.

Бедното момче не можа да асимилира чутото. Мълча половин минута, преди да попита:

– Защо?

Чарли сви рамене.

– В това няма никакъв смисъл – заяви Рафърти. – Ако сте си отрязали сам ръката... къде е тя сега?

Лилиан спря колата. На шосето пред нея имаше нещо, но не можеше да разбере какво. Понеже беше пълна вегетарианка (освен на масонските вечери с Теодор) и върл защитник на животните, тя реши, че отвъд лъчите на фаровете й лежи ранено животно. Лисица може би. Беше чела, че те се промъкват в покрайнините на градовете, за да се хранят с отпадъци. Но нещо я тревожеше, може би слабата предутринна светлина, която изглеждаше толкова измамна. Колебаеше се дали да излезе от колата. Теодор щеше да й каже да си продължи по пътя, но пък той я беше зарязал, нали? Пръстите й забарабаниха по волана, беше раздразнена от собствената си нерешителност. Онова там можеше наистина да е ранена лисица. В центъра на Лондон не гъмжеше от лисици, така че човек не можеше да си позволи да подмине просто така тази. Трябваше да се направи на самарянка, въпреки че се чувстваше като фарисейка.

Лилиан слезе предпазливо на шосето и в крайна сметка не видя нищо. За всеки случай заобиколи предницата на колата. Дланите й се потяха и през тях преминаваха нервни спазми като от слаб електрически удар.

Тогава чу шума – драскането на стотици крачета. Беше чувала истории – абсурдни истории или поне така бе смятала досега – за мигриращи глутници от плъхове, които пресичали нощем града и оглозгвали всичко живо, което срещнели по пътя си. При мисълта, че към нея се приближават плъхове, тя се почувства по-фарисейски от всякога и отстъпи назад към колата. Дългата сянка, която хвърляше на светлината на фаровете, се премести заедно с нея и на мястото й изникна водачът на глутницата. Не беше плъх.

Беше ръка – човешка китка с дълги пръсти, която спря под жълтата светлина и посочи към нея. След нея се появи още една, последвана от десетки и десетки други. Невъзможните твари се скупчиха като раци на щанд на търговец на риба – лъскавите им гърбове се допряха, а крачетата им барабанеха и тракаха, докато се строяваха в редици. Големият им брой не ги правеше по-реални. Лилиан реши, че халюцинира, но те тръгнаха отново към нея. Тя отстъпи още една крачка.

Гърбът й се блъсна в страничната броня на колата и Лилиан посегна към вратата. Слава богу, беше открехната. Спазмите в дланите й се бяха засилили, но все още контролираше ръцете си. Пръстите й хванаха вратата и тя изпищя. Един дебел черен юмрук се беше настанил на дръжката, а отрязаният му край приличаше на буца усукано изсушено месо.

Изведнъж се разнесоха бурни аплодисменти. Лилиан осъзна, че ръкопляскането идва от собствените й длани. Вече не й се подчиняваха и аплодираха този преврат. Поведението им беше нелепо, но не можеше да ги спре. „Престанете – каза им тя. – Престанете! Престанете!“ И те внезапно спряха да пляскат, после се обърнаха да я погледнат. Лилиан усети, че я гледат, макар че нямаха очи; разбра и че им е писнало да ги третира като роби. Без предупреждение те се нахвърлиха върху лицето й. Ноктите й, нейна гордост и радост, се впиха в очите й. Ослепиха я за секунди. Лишена от чудото, наречено зрение, тя изгуби ориентация и падна по гръб, но имаше достатъчно ръце, които да я хванат. Не падна на земята, а в море от пръсти.

Когато ръцете изхвърлиха поруганото й тяло в една крайпътна канавка, перуката, за която Теодор бе пръснал цяло състояние във Виена, вече не стоеше на главата й. И собствените й длани я бяха изоставили, при това без много убеждаване.

Доктор Джудуайн слезе по стълбите на къщата на семейство Джордж, като се чудеше (просто се чудеше) дали Фройд, дядото на свещената му професия, не е сгрешил. Парадоксалните факти за човешкото поведение не се вместваха в удобните класически теории, които психологът беше измислил. Може би човешкото съзнание не работеше рационално. Той се спря в сумрака в подножието на стълбището – не искаше да се връща в трапезарията и в кухнята, но се чувстваше длъжен да види още веднъж местопрестъпленията. От празната къща го побиваха тръпки. Беше неспокоен, защото е сам в нея, въпреки че пред входната врата стоеше на пост полицай. Изпитваше вина, имаше чувството, че е предал Чарли. Явно не беше успял да проникне достатъчно дълбоко в психиката му, за да изкара наяве истинския мотив за ужасните неща, които беше извършил. Да убие собствената си съпруга – жената, която твърдеше, че обича толкова силно – в брачното им ложе, а след това да си отреже ръката. Беше немислимо. Джудуайн се вгледа за момент в собствените си ръце, в плетеницата от сухожилия и лилаво-сини вени. Полицията смяташе, че в къщата е имало нарушител, но той беше убеден, че Чарли е извършил всичко – и убийството, и осакатяването. А най-ужасното бе, че Джудуайн не беше открил в главата на пациента си нищо, което да му подскаже, че този мъж е способен на подобни зверства.

Влезе в трапезарията. Съдебните медици бяха приключили работата си в къщата; по някои повърхности все още имаше следи от прах за снемане на отпечатъци. Беше истинско чудо (не беше ли?), че всяка човешка ръка е различна, че спиралите по върховете на пръстите й са уникални като звученето на гласа и формата на лицето. Той се прозя. Не беше спал, откакто обаждането на Чарли го събуди посред нощ. Беше гледал как превързват и отнасят Чарли, беше наблюдавал полицейската работа и беше видял как зората показва бялото си лице над реката. Беше пил кафе и се беше мотал из къщата, потънал в мрачни мисли дали да не се оттеги от практиката си на психиатър, преди историята да е гръмнала по новините, беше пил още кафе и беше решил да подаде оставка, а сега, разочарован от Фройд и останал без гуру, размишляваше дали да не напише бестселър за отношенията си с убиеца на жени Чарлс Джордж. Така, дори да изгуби работата си, щеше да извади някакви облаги от цялата трагична ситуация. А Фройд? Виенски шарлатанин. Каква полза можеше да има от този дърт пушач на опиум?

Джудуайн се отпусна тежко върху един от столовете в трапезарията и се заслуша в тишината, която бе налегнала къщата – сякаш стените й бяха задържали дъха си, шокирани от видяната по-рано гледка. Изглежда, бе задрямал за момент. Сънуваше някакво куче, после се събуди от силно изтракване и видя една дебела черно-бяла котка в кухнята. Чарли му беше споменал мимоходом за този домашен любимец. Как й беше името? Жлъчка? Да, бяха я кръстили така заради черните петна над очите, които й придаваха вечно кисел вид. Котката разглеждаше локвата кръв на пода; явно се чудеше как да я заобиколи, за да се добере до купичката си, без да нагази в мръсотията, оставена от нейния стопанин. В крайна сметка прекоси внимателно мокрия под и започна да души празната купа. Психиатърът я погледа още малко, но така и не му хрумна да я нахрани; той мразеше животните.

Накрая Джудуайн реши, че няма смисъл да стои повече в къщата. Беше направил всичко, което му диктуваше разкаянието; беше изпитал цялата вина, на която бе способен. Щеше да се качи още веднъж на горния етаж, за да се увери набързо, че не е пропуснал нещо важно, после щеше да си тръгне.

Беше стигнал до подножието на стълбите, когато чу котката да квичи. Да квичи? Не, по-скоро да врещи. Писъкът й го накара да изтръпне и вледени гръбнака му, като го превърна в крехка ледена висулка. Той прекоси забързано коридора и се върна в трапезарията. Главата на Жлъчка се търкаляше по килима, подритвана от две... от две (кажи го, Джудуайн)... ръце.

Психиатърът погледна към кухнята и видя, че по пода й сноват още дузина звяра. Няколко твари лазеха и по бюфета, а други се катереха по стената, за да докопат ножовете, които висяха на закачалката за кухненски прибори.

– О, Чарли – промълви Джудуайн, като се обърна с упрек към липсващия маниак. – Какво си сторил?

Очите му се напълниха със сълзи – не за Чарли, а за поколенията, които щяха да дойдат, когато него, Джудуайн, вече нямаше да го има. Лековерни, доверчиви поколения, които щяха да се уповават сляпо на Фройд и на библията на разума. Краката му се разтрепериха и той се свлече по задник на килима в трапезарията, разплаканите му очи вече не виждаха ясно събиращите се около него бунтовници. Тогава усети, че в скута му се е настанило нещо чуждо – погледна надолу и съзря собствените си ръце. Показалците им се докосваха; маникюрите им сякаш се целуваха. Докато ги наблюдаваше, те вдигнаха бавно ноктестите си глави и го изгледаха заплашително. После се обърнаха и запълзяха по гърдите му, като забиваха пръсти в гънките и илиците на италианския му костюм. Изкачването приключи, когато се добраха до гърлото му – тогава свърши и животът на Джудуайн.

Лявата китка на Чарли беше уплашена. Нуждаеше се от успокоение и насърчение – с други думи, имаше нужда от Дясната. В крайна сметка Дясната бе Месията на новото време, нейно бе откровението за бъдеще без тялото. И армията, която Лявата бе събрала, трябваше да зърне това откровение, преди да се е превърнала в жадна за кръв паплач. В противен случай ги чакаше бързо поражение. Така стояха нещата с революциите.

Затова Лявата бе отвела бунтовниците в дома на тирана – да потърси Чарли там, където го бе видяла за последно. Не че вярваше, че той ще се върне вкъщи, просто беше отчаяна.

Късметът обаче не бе напуснал революционерите. Въпреки че Чарли го нямаше, д-р Джудуайн беше тук, а неговите ръце не само знаеха къде са отвели Чарли, но знаеха и как се стига дотам, както и в кое легло са го настанили.

Босуел не беше сигурен защо бяга, нито къде отива. В момента не можеше да разсъждава ясно, а и чувството му за ориентация бе объркано. Но някаква част от него явно знаеше накъде е тръгнал, защото, щом стигна моста, той ускори крачка, а после хукна с всички сили, без да обръща внимание на горящите си дробове и туптенето в главата. Завладян от желанието да избяга, Босуел осъзна, че е заобиколил гарата и сега тича успоредно на железопътната линия. Той се остави краката да го водят и така подписа собствената си смъртна присъда.

Влакът изникна внезапно в мъждивата светлина на зората. Не изсвири предупредително. Изглежда, машинистът не беше забелязал момчето. И да го бе видял, той нямаше вина за събитията, които последваха. Не, вината бе изцяло на Босуел – краката му завиха изненадващо към релсите, после се преплетоха и младежът падна върху линията. Последната му свързана мисъл беше, че влакът просто следва пътя си от точка А към точка Б и че в момента този път минава през краката му, точно между слабините и колената. После попадна под колелата – вагоните профучаха с трясък над него – и локомотивът го отнесе в тъмнината с протяжно изсвирване, което прозвуча като писък.

* * *

Докараха чернокожото момче в болницата малко след шест сутринта. Дълбоко заспалите пациенти бяха изтръгнати от съня си, за да посрещнат поредния дълъг и отегчителен ден. Навряха в сърдитите им ръце чаши с противен сив чай, започнаха да им мерят темепературата и да им раздават лекарства. Почти никой не обърна внимание на момчето, никой не се впечатли особено от ужасната злополука, която бе преживяло.

Чарли сънуваше отново. Този път сънят му не беше вдъхновен от Холивуд, не беше за Горни Нил, нито за Римската империя или за финикийските кораби с роби. Беше черно-бял. Сънуваше, че лежи в ковчег. До него стоеше Елън (явно фактът, че е мъртва, още не беше стигнал до подсъзнанието му), там бяха и майка му, и баща му. Всъщност присъстваха всичките му близки. После някой (Не беше ли Джудуайн? Утешителният му глас звучеше познато.) започна да спуска капака на ковчега и Чарли извика на опечалените, че все още е жив. Но те не го чуха и той се паникьоса; разкрещя се с пълно гърло, но никой не му обърна внимание. Нямаше избор – трябваше да лежи и да гледа как го запечатват във вечната му спалня.

Сънят прескочи няколко сцени. Сега Чарли чуваше думите на заупокойната молитва, които се разнасяха някъде над главата му: „Кратък е животът човешки...“. Чу скърцането на въжетата и мракът се сгъсти. Спуснаха го в земята, въпреки че протестите му не секваха. Въздухът натежа. Чарли откри, че му става все по-трудно да диша, все по-трудно да протестира. Още можеше да поема по малко застоял въздух през носа си, но устата му беше запушена с нещо, може би с цветя, а нямаше как да помести глава, за да ги изплюе. Сега чуваше тропането на буци пръст по ковчега и – милостиви боже! – дори звуците, които издаваха червеите, докато пълзяха към него и се облизваха лакомо. Имаше чувството, че сърцето му ще се пръсне. А лицето му сигурно беше станало мораво от усилието да поеме дъх.

Сетне стана чудо – някой беше влязъл в ковчега и се мъчеше да отпуши устата му.

– Господин Джордж – каза този ангел на милосърдието с женски глас.

Чарли отвори очи в тъмнината. Беше медицинската сестра; беше при него в ковчега.

– Господин Джордж! – повтори паникьосано жената, която Чарли смяташе за образец на търпението и спокойствието. Сега се бореше да махне дясната длан от лицето му и беше на път да се разплаче. – Ще се задушите! – изкрещя тя.

В борбата се включиха още ръце и този път надделяха. Бяха нужни три сестри, за да отместят дланта му, но в крайна сметка успяха. Чарли загълта жадно въздух.

– Добре ли сте, господин Джордж?

Той отвори уста да успокои ангела, но гласът му изневери за момент. Смътно осъзна, че ръката му продължава да се бори.

– Къде е Джудуайн? – попита задъхано Чарли. – Моля ви, доведете го.

– Докторът не е тук, но ще дойде да ви види по-късно през деня.

– Искам да го видя сега.

– Не се вълнувайте, господин Джордж – каза сестрата, която бе възвърнала самообладанието си. – Сега ще ви дам слабо успокоително, за да поспите малко.

– Не!

– Да, господин Джордж! – каза твърдо тя. – Не се тревожете, в добри ръце сте.

– Не искам да спя повече. Те ни контролират, когато спим, не разбирате ли?

– Тук сте в безопасност.

Но Чарли знаеше. Знаеше, че никъде няма да е в безопасност, не и докато има ръка. Вече не можеше да я контролира и навярно никога не е можел. Ръката само се е преструвала, че му служи, сигурно е разигравала театър през целия му четиресетинагодишен живот, за да го заблуди, че е неин господар. Искаше да обясни на сестрата всички тези неща, но не знаеше как. Вместо това каза:

– Повече никакъв сън.

Но сестрата трябваше да следва процедурите. Отделението вече беше препълнено с пациенти и щяха да пристигат нови на всеки час (току-що беше чула за ужасния инцидент в общежитието на Младежката християнска асоциация, говореше се за десетки пострадали при масов опит за самоубийство), така че нямаше избор – трябваше да упои разстроения мъж и да продължи с другите си задължения за деня.

– Сега ще ви дам слабо успокоително – повтори тя и в ръката й се появи спринцовка.

– Само ме изслушайте за момент – примоли се Чарли, но на сестрата не й беше до спорове.

– Не бъдете такова бебе – смъмри го тя, когато от очите му рукнаха сълзи.

– Вие не разбирате – проплака Чарли, докато иглата пробиваше вената в свивката на ръката му.

– Ще обясните всичко на доктор Джудуайн, когато дойде да ви види.

Иглата потъна в ръката му и тя натисна буталото.

– Не! – извика той и се дръпна рязко.

Сестрата не очакваше подобно буйство. Пациентът се надигна и скочи от леглото, преди да е довършила инжекцията, а спринцовката остана да стърчи от ръката му.

– Господин Джордж – каза строго тя. – Върнете се в леглото, ако обичате!

Чарли я посочи с чуканчето на лявата си ръка.

– Не се приближавайте до мен.

Сестрата се опита да го засрами.

– Не можете ли да се държите добре като останалите пациенти? – Той поклати глава. Спринцовката падна от ръката му на земята, три четвърти от нея беше пълна. – Няма да ви моля повече.

– Дяволски сте права, няма.

Той се втурна през отделението под насърчителните крясъци на другите пациенти. „Давай, момче, давай!“, извика някой. Сестрата се окопити и хукна след него, но когато наближи вратата, един пациент й препречи умишлено пътя, двамата се сблъскаха и тя падна на земята. Когато се изправи отново, Чарли беше изчезнал в лабиринта от коридори.

Беглецът скоро осъзна, че е на път да се изгуби. Болницата беше посторена в края на деветнайсети век, после беше пристроявана с помощта на различни фондове и дарения: едно крило през 1911, друго след Първата световна война, още крила през петдесетте, ново крило в памет на Чейни през 1973. Това място приличаше на лабиринт, щеше да мине цяла вечност, докато го намерят.

Проблемът беше, че не се чувстваше много добре. Чуканчето на лявата му ръка беше започнало да го боли с отслабването на ефекта от транквилантите и имаше смътното усещане, че кърви под превръзките. Освен това успокоителното от спринцовката беше забавило реакциите му. Чувстваше се замаяно и беше сигурен, че състоянието му е изписано на лицето. Но той нямаше да позволи да го върнат в леглото и да го приспят отново, преди да е открил някое усамотено местенце, на което да премисли нещата.

Скри се в малка стая в дъното на един коридор. Беше пълна с кантонерки и струпани на купчини документи и миришеше леко на влага. Намираше се в мемориалното крило, но Чарли, разбира се, не знаеше този факт. Масивната седеметажна пристройка беше вдигната с пари от завещанието на милионера Франк Чейни, при това от собствената му строителна фирма – магнатът беше пожелал така. Бяха използвали некачествен материал и дефектна канализационна система – което обясняваше как Чейни е станал милионер – и крилото се разпадаше от основите нагоре. Чарли се мушна във влажната ниша между две кантонерки, където нямаше опасност да бъде видян, сви се на пода и започна да разпитва дясната си длан.

– Е? – обърна се към нея с разумен тон. – Обясни ми какво става.

Тя се направи на няма.

– Не мълчи – настоя той. – Знам, че се преструваш.

Тя продължи да кротува, невинна като бебе.

– Опита се да ме убиеш... – обвини я Чарли.

Сега дланта му се разтвори леко и го изгледа преценяващо.

– И можеш да направиш нов опит, нали?

Тя започна да свива злокобно пръсти като пианист, който се подготвя да изсвири трудно соло. Да, мога. По всяко време.

– И общо взето, няма как да ти попреча, нали? Рано или късно ще ме свариш неподготвен. Няма кой да бди постоянно над мен през остатъка от живота ми. А това какво означава? Че все едно вече съм мъртъв, нали?

Китката се изви навътре и месестата част на дланта му се надипли от бръчки на задоволство. Да, с теб е свършено, бедни глупако, и нищо не можеш да направиш по въпроса.

– Ти уби Елън.

Така е, усмихна се ръката.

– И отряза другата ми китка, за да може да избяга. Прав ли съм?

Прав си.

– Аз я видях, нали разбираш – продължи Чарли. – Видях я как избяга. И сега ти искаш да я последваш, нали? Искаш да се отървеш от мен.

Точно така.

– И няма да ме оставиш на мира, докато не получиш свободата си, нали?

Правилно.

– В такъв случай мисля, че се разбрахме, и искам да сключим сделка.

Дланта се покатери по горнището на пижамата му и се приближи до лицето му.

– Ще те освободя – рече той.

Тя скочи на врата му и го стисна – леко, но достатъчно силно, за да се почувства нервен.

– Ще намеря начин, обещавам. С гилотина или скалпел, ще измисля нещо.

Сега дланта започна да се гали в него като котка.

– Но трябва да го направим по моя начин, в избрано от мен време. Знаеш, че ако ме убиеш, няма да оцелееш. Ще те заровят с мен, както погребаха ръцете на татко.

Ръката спря да го гали и се покатери върху едната кантонерка.

– Имаме ли сделка?

Но китката вече не го слушаше. Вече не се интересуваше от преговори. Ако дланта му имаше нос, Чарли можеше да се закълне, че в момента души въздуха. Нещо се беше променило и беше провалило сделката.

Той се изправи тромаво и се приближи до прозореца. Стъклото беше прашно от вътрешната страна и изцапано с птичи курешки от външната, но въпреки това се виждаше градината. Беше оформена съгласно завещанието на милионера – строго симетрично подредена градина, която да прослави добрия му вкус така, както сградата увековечаваше неговия прагматизъм. Само че вече никой не се грижеше за градината, нали крилото се разпадаше. Малкото останали дървета бяха изсъхнали или приведени под тежестта на неокастрените клони; цветните лехи бяха обрасли с бурени; пейките бяха преобърнати. Само моравата беше поддържана, явно някой я косеше от време на време. Самотна фигура се разхождаше по запуснатите алеи – може би лекар, излязъл да изпуши една цигара на спокойствие. С изключение на нея градината беше съвършено пуста.

Но ръката на Чарли задраска трескаво стъклото с нокти, искаше да се добере до света отвън. Изглежда, там имаше нещо повече от хаоса, който той виждаше.

– Искаш да излезеш.

Дланта му се залепи за стъклото и започна да го потупва ритмично като барабанчик, призоваващ невидима армия. Той я отдръпна от прозореца, несигурен как да постъпи. Ако не изпълнеше желанието й, тя можеше да го нарани. А ако отидеше в градината? Какво ще намери там? От друга страна, май нямаше голям избор.

– Добре – рече Чарли. – Отиваме.

В коридора цареше трескаво оживление, граничещо с паника, и никой не му обърна внимание, въпреки че носеше болнична пижама и беше бос. Звъняха звънци и високоговорителите призоваваха един или друг лекар; опечалени хора сновяха от моргата към тоалетните и обратно. Говореше се за ужасни гледки в реанимацията, за десетки момчета без ръце. Чарли вървеше прекалено бързо през тълпата и чуваше само откъслечни фрази. Не искаше да се спира, трябваше да изглежда като човек, който знае отлично къде отива. Отне му известно време да намери изход към градината и дланта му стана нетърпелива. Започна да се свива и разпуска, подтикваше го да побърза. После видя табела – „Към Мемориалната градина на Чейни“ – и зави по един затънтен празен коридор, в дъното на който имаше врата, водеща навън.

В градината беше пълно мъртвило. Нямаше птици; нито една пчела не прехвърчаше от цвят на цвят. Дори докторът беше изчезнал, сигурно го бяха извикали в хирургиите.

Ръката на Чарли изпадна в екстаз. Беше плувнала в пот и кръвта се беше отцедила от нея, оставяйки я бледа като платно. Вече не изглеждаше като част от собственика си. Приличаше на непознато същество, към което Чарли е бил прикрепен по някаква странна приумица на анатомията. Щеше с радост да се отърве от нея.

Тревата беше мокра от росата и тук, в сянката на седеметажната сграда, цареше студ. Беше едва шест и половина сутринта. Птиците сигурно още спяха, а пчелите мързелуваха в кошерите си. Може би в градината нямаше нищо, от което да се страхува, само повехнали рози и ранобудни червеи, които се търкалят в росата. Може би ръката грешеше.

Той навлезе по-навътре в градината и попадна на следите на лекаря – там, откъдето мъжът бе минал, сребристозелената трева изглеждаше по-тъмна. Чак когато стигна до дървото и тревата почервеня, Чарли осъзна, че стъпките няма да завият обратно към болницата.

* * *

Изпаднал в кома, Босуел не усещаше нищо и се радваше от този факт. Мозъкът му осъзнаваше, че е възможно да се събуди, но мисълта бе толкова смътна, че беше лесно да я отхвърли. От време на време под клепачите му проблясваше частица от истинския свят (болезнен и насилствен), после изчезваше. Босуел не го искаше. Не искаше да се връща в съзнание. Знаеше какво го очаква в реалността и се досещаше как ще се чувства, когато е буден.

Чарли вдигна очи към клоните. Дървото бе родило изумителни плодове.

Единият плод беше човешко същество – хирургът с цигарата. Той беше мъртъв, с приклещен в чатала между два клона врат. Нямаше китки. Ръцете му завършваха с овални рани, от които по тревата продължаваха да капят ярки съсиреци кръв. Над главата му бяха пръснати останалите плодове, още по-неестествени. Стотици китки, които обсъждаха оживено тактиката си като глухонеми депутати. Бяха с най-различни цветове и форми и не спираха да тичат и подскачат по люлеещите се клони.

При вида им – толкова многобройни и събрани на едно място – всякакви метафори ставаха излишни. Те бяха това, което бяха – човешки китки. И точно в това се криеше ужасът.

Чарли искаше да избяга, но дясната му китка беше на различно мнение. Тук бяха всичките й последователки, които нямаха търпение да чуят нейните притчи и пророчества. Чарли погледна мъртвия доктор, после ръцете убийци и се сети за Елън, неговата Елън, умъртвена с негова помощ и вече студена. Щеше да ги накара да си платят за това престъпление – всички до една. Докато останалите части от тялото му се подчиняваха, нищо нямаше да го спре да си отмъсти. Едва сега осъзна какъв страхливец е бил – да се опитва да сключи сделка с тумора, пораснал на дясната му ръка. Защото съществата, които виждаше, бяха именно такива – рак, смъртоносна зараза. И нямаха право да съществуват.

Армията го забеляза и съобщението за присъствието му се разпространи мълниеносно. Бунтовниците се втурнаха надолу по стъблото, а онези, които се намираха на по-ниските клони, изпопадаха на земята като презрели ябълки – нямаха търпение да прегърнат Месията. След броени секунди всички щяха да се скупчат върху Чарли и с предимството му щеше да е свършено. Трябваше да действа незабавно. Той обърна гръб на дървото, преди дясната му длан да е сграбчила някой клон, и погледна към мемориалното крило на болницата в търсене на вдъхновение. Сградата се извисяваше над градината като кула, прозорците й отразяваха небето, вратите й бяха затворени. Тук нямаше да намери помощ или утеха.

Зад него се разнесе шумоленето на безчет пръсти, газещи в тревата. Китките прииждаха към Чарли, нетърпеливи да последват своя лидер.

Разбира се, че щяха да дойдат, осъзна той. Където и да отидеше, те щяха да го последват. Тогава защо да не се възползва от сляпото им преклонение пред оставащата му длан? Огледа сградата за втори път и отчаяният му поглед се спря на противопожарната стълба, която се издигаше на зигзаг чак до покрива. Чарли се втурна към нея, като се изненада от собствената си бързина. Нямаше време да се озърта назад, за да види дали ръцете са го последвали, трябваше да се довери на предаността им. След няколко крачки вбесената му китка го стисна за гърлото, но той я игнорира и продължи да тича. Стигна до основата на стълбата и хукна по нея, като вземаше по две-три метални стъпала наведнъж – адреналинът му даваше сили. Беше трудно да пази равновесие без ръка, с която да се подпира на парапета, но дори и да се контузи, какво толкова? Щеше да пострада само тялото му.

Когато се добра до третата площадка, той спря за миг и погледна надолу през решетката от стъпала. Земята в подножието на стълбата бе застлана с цветя от плът, цветен килим покриваше и първите стъпала. Озверелите ръце прииждаха на талази от нокти и омраза. „Нека дойдат – помисли си Чарли, – нека дойдат копелетата. Аз започнах това и аз мога да го приключа.“

Прозорците на мемориалното крило се бяха напълнили с човешки лица. От долните етажи се чуваха паникьосани изумени гласове. Беше късно да им разказва живота си. Трябваше да сглобят сами историята. Какъв хубав пъзел щеше да се получи! Хората щяха да се опитват да проумеят случилото се тази сутрин и навярно щяха да измислят някакво разумно обяснение за бунта – обяснение, каквото самият той не бе намерил, – но Чарли се съмняваше.

Подмина четвъртия етаж и стигна до петия. Дясната китка дереше врата му. Може би кървеше. Или това беше дъжд – топъл дъжд, който се плискаше по гърдите и краката му. Още два етажа, после покривът. Металната стълба под него звънтеше от тичащите стъпки на безброй ноктести крачета. Чарли бе заложил на обожанието им и не беше сгрешил. Когато останаха само дузина стъпала до покрива, той рискува да погледне отново надолу (струйките по тялото му не бяха от дъжд) и видя, че стълбата гъмжи от ръце – приличаха на гроздове от листни въшки по стъблото на цвете. Не, стига толкова метафори. Край.

Вятърът, който фучеше във висините, бе освежаващ, но Чарли нямаше време да му се наслаждава. Той прескочи високия две стъпки бордюр и се прехвърли на застлания с чакъл покрив. В локвите се разлагаха трупове на гълъби, по бетона пълзяха пукнатини, кофа с надпис „Мръсни превръзки“ лежеше преобърната и излагаше на показ позеленялото си съдържание. Докато Чарли оглеждаше ширналата се пред очите му пустош, първите преследвачи също прескочиха бордюра.

Болката в гърлото най-после проникна в трескавите му мисли – вероломните пръсти дълбаеха трахеята му. Беше му останала малко енергия след препускането по стълбата и да прекоси покрива до отсрещната страна (искаше да падне върху бетон, не върху трева), се оказа трудно. Спъна се веднъж, после пак. Силата беше напуснала краката му и вече му беше трудно да разсъждава логично. В съзнанието му изплува един коан⁴ – будистка гатанка, която бе видял на корицата на една книга.

⁴ Дзенбудизмът използва различни методи за стимулиране на съзнанието към внезапно прозрение. Един от тези методи е интуитивното решаване на парадоксални задачи, загадки или въпроси (т.нар. коан). – Б. пр.

„Какъв е звукът...?“, започваше тя, но Чарли не можеше да довърши фразата, колкото и да се мъчеше.

„Какъв е звукът...?“

Забрави за гатанките, заповяда си той, докато караше треперещите си крака да правят крачка след крачка. Когато стигна до заветната страна на покрива, се строполи върху бордюра и погледна надолу. Мястото беше идеално за скок. Гледаше към паркинга пред лицето на сградата. Нямаше хора. Чарли се наведе още и кървавите капки от разкъсаното му гърло се устремиха към влажната земя. „Идвам“, каза той на гравитацията и на Елън и си помисли колко хубаво ще бъде да умре – вече няма да се тревожи, че венците му кървят, когато си мие зъбите, няма да се притеснява за нарастващата си талия, нито ще се тормози, че никога няма да целуне по устните красавиците, с които се разминава на улицата. В този момент армията го настигна и се закатери победоносно по краката му.

– Можете да дойдете с мен – каза той на оглупелите от вълнение китки, които се скупчиха върху тялото му, – можете да ме последвате, където и да отида.

„Какъв е звукът...?“ Фразата беше на върха на езика му.

О, да, сега си я спомни. „Какъв е звукът от пляскането на една ръка?“ Беше толкова хубаво да си спомниш нещо, което си се мъчил да изровиш от подсъзнанието си, все едно да намериш дрънкулка, която си мислил за безвръзвратно изгубена. Радостта, че се е сетил, подслади последните му мигове. Той се хвърли в празното пространство и му се стори, че пада цяла вечност, после дойде краят на зъбната хигиена и на младите красавици. Нетърпеливи да догонят Месията, китките го последваха на талази и се размазаха на бетона до него.

За скупчените на прозорците пациенти и сестри гледката беше истинско чудо – по-изумителна и от дъжд от жаби. Сцената предизвика повече страхопочитание, отколкото ужас. Беше баснословна. Но скоро свърши и след минута или две няколко смелчаци дръзнаха да излязат. На паркинга имаше още много за гледане и същевременно нищо. Беше рядък спектакъл, разбира се – ужасяващ и незабравим. Но там не намериха нищо значимо, само остатъци от един малък апокалипсис. И нямаше какво друго да сторят, освен да почистят, като опишат и приберат с неохотни ръце труповете за допълнително проучване. После част от участниците се уединиха за кратка молитва – за обяснение или за сън без сънища. И всички, дори агностиците, бяха изненадани да открият колко е лесно да събереш длани.

Босуел се събуди в самостоятелната си стая в реанимацията. Той се пресегна към звънеца до леглото и го натисна, но никой не се отзова на повикването. Въпреки това в стаята имаше някой – криеше се зад паравана в ъгъла. Беше чул шум от тътренето на крака.

Натисна отново звънеца, но в цялата сграда звъняха звънци и изглежда, никой не отговаряше на повикванията. Босуел се хвана за шкафчето и придърпа тялото си до ръба на леглото, за да огледа по-добре шегаджията.

– Излез – промърмори той през пресъхналите си устни. Но проклетникът не бързаше да излиза. – Хайде... знам, че си там.

Придърпа се още по-близо до ръба и внезапно осъзна, че центърът на равновесието му е драстично променен, че вече няма крака и ще падне от леглото. Протегна ръце, за да не си удари главата в пода... и успя да я опази. Но ударът го остави без дъх. Остана да лежи замаян, като се мъчеше да се ориентира. Какво се бе случило? Къде се бяха дянали краката му, за бога? Къде?

Кървясалите му очи огледаха стаята и се спряха на босите крака, които сега стояха на метър от носа му. На глезените им имаше табелки „За пещта“. Босуел вдигна очи и видя, че това са собствените му крака – бяха отрязани до средата на бедрата, но бяха живи и се движеха. Уплаши се, че са дошли да го наранят, но опасенията му се оказаха напразни. Щом се увериха, че ги е видял, те го зарязаха на пода и тръгнаха да се порадват на свободата си.

Но нима очите му не завиждаха на тази свобода? Не изгаряше ли от желание езикът му да ги последва? Не се ли готвеше всяка негова част да го напусне коварно? В крайна сметка тялото му беше временен съюз на органи. И сега, когато примирието бе нарушено, колко време му оставаше до следващия бунт? Минути? Години?

Уплашен до смърт, Босуел зачака падането на Империята.