Кървави книги (Том 3)

Човешки останки

Някои видове търговия се извършват по-успешно денем, други — нощем. Гевин се беше специализирал във вторите. Зиме и лете, облегнат на стена или приютен в някой вход с проблясваща като светулка цигара в устата, той продаваше на всеки дошъл потното съдържание на джинсите си.

Понякога на богати, но самотни вдовици, които го наемаха за компания през уикенда, настойчиви целувки и — ако бяха в състояние да забравят мъртвите си партньори — бурна езда в ухаещо на лавандула легло. Друг път — на отчаяни съпрузи, които искаха да правят секс с някой от собствения си пол и копнееха да прекарат един час в обятията на момче, което няма да ги пита как се казват.

На Гевин му беше все едно кой ще го наеме. Безразличието му беше запазена марка, дори част от неговия чар. И правеше раздялата с него много по-лесна. Не беше трудно да кажеш „чао“, „доскоро“ или просто да си тръгнеш мълчаливо, когато се сбогуваш с човек, на когото не му пука особено дали ще живееш, или ще умреш.

За разлика от много други, Гевин не се отвращаваше от професията си. Веднъж от четири нощи тя даже му доставяше физическо удоволствие. И обратното — понякога му се струваше, че работи в скотобойна за секс с потни, сгорещени тела и безжизнени очи. Но това не го притесняваше, беше свикнал с годините.

Работата му беше доходоносна. И го караше да се чувства свободен.

През деня обикновено спеше в топлото си изкорубено легло, увит като мумия, с кръстосани върху главата ръце, за да се предпази от светлината. Ставаше към три, бръснеше се и вземаше душ, после прекарваше половин час пред огледалото. Беше самокритичен до педантичност — следеше теглото си винаги да е плюс-минус един килограм от идеалната според него стойност; подхранваше кожата си с крем, ако беше суха, или я подсушаваше, ако беше мазна, като я проверяваше за всяка пъпка, която би могла да загрози страните му. Търсеше и най-дребния признак за венерическа болест. Срамните въшки се премахваха лесно, но на два пъти беше хващал гонорея — лечението траеше по три седмици, а това не беше добре за бизнеса, затова оглеждаше стриктно тялото си и търчеше до клиниката и при най-малкия обрив.

Рядко му се налагаше. Когато нямаше неканени въшки, Гевин обикновено прекарваше този половин час в любовно съзерцание на гените си. Той беше прекрасен. Хората непрекъснато му го повтаряха. Прекрасен. Какво лице, о, какво лице, обичаха да казват те, като го прегръщаха здраво, сякаш така можеха да откраднат част от красотата му.

Намираха се и други красавци, разбира се — чрез агенциите или дори на улицата, стига да знаеш къде да ги търсиш. Но лицата на повечето мъжки проститутки, които Гевин познаваше, изглеждаха недодялани в сравнение с неговото. Те приличаха по-скоро на първи опити на скулптор, отколкото на завършено произведение — бяха груби, недооформени. А той беше напълно завършен. Беше идеален; просто трябваше да съхрани това съвършенство.

Щом приключеше с инспекцията, Гевин се обличаше и разглеждаше доволно отражението си още пет минути, после излизаше да продаде вече опакованата стока.

Напоследък не се задържаше много на улицата. Беше рисковано: винаги имаше полицаи, които трябваше да отбягва, а от време на време се появяваше и някой психар, решен да прочисти Содом. Когато не му се висеше много навън, Гевин си намираше клиент чрез агенцията за ескорт, но тя винаги получаваше тлъст дял от възнаграждението.

Имаше и редовни клиенти, разбира се — клиенти, които наемаха любимците си месец след месец. Една вдовица от Форт Лодърдейл винаги го вземаше със себе си по време на ежегодното си няколкодневно пътешествие до Европа; друга жена, чието лице бе видял в лъскаво списание, му се обаждаше периодично, за да вечерят и да му споделя брачните си проблеми. Имаше и един мъж — Гевин го беше кръстил Роувър на колата, която караше, — който го наемаше веднъж на всеки две седмици за нощ на изповед и целувки.

Но в нощите без предварително уговорена среща Гевин излизаше да си намери сам клиент. Беше се специализирал в това. Никой от останалите, които работеха на улицата, не беше овладял така добре лексиката на поканата: умела комбинация от насърчаване и незаинтересованост, от невинност и порочност. Специфичното пренасяне на тежестта от левия крак върху десния, което да покаже издутината на чатала му под най-добрия ъгъл. Никога прекалено безсрамно, без курвенски изпълнения. Само случайна съблазън.

Гордееше се със себе си, че триковете му рядко продължаваха повече от няколко минути и никога — цял час. Ако изиграеше представлението с обичайната си прецизност пред правилната недоволна съпруга или пред правилния изпълнен с чувство за вина съпруг, щяха да го нахранят (а понякога и да му дадат дрехи), да правят секс с него и да му пожелаят доволно лека нощ много преди последният влак да потегли от централната спирка в метрото към Хамърсмит. Годините на половинчасови срещи, три свирки и едно чукане на нощ отдавна бяха минали. От една страна, това вече не го привличаше, от друга, той се готвеше за нова кариера през идните години: от улична проститутка да стане жиголо, от жиголо — мъжка държанка, от мъжка държанка — съпруг. Беше сигурен, че някой ден ще се ожени за една от вдовиците, може би за онази матрона от Флорида. Тя му беше казала, че си представя как лежат край басейна ѝ във Форт Лодърдейл, и той се стараеше да подхранва тази фантазия. Засега си оставаше само фантазия, но беше въпрос на време да се превърне в реалност. Проблемът беше, че тези богати цветове изискваха много грижи, а повечето увяхваха, преди да са дали плод.

Но тази година щеше да успее. О, да, тази година със сигурност щеше да стане. Есента щеше да донесе нещо добро, усещаше го.

Междувременно Гевин наблюдаваше как бръчките край прекрасната му уста (беше прекрасна, нямаше съмнение) се задълбочават и пресмяташе шансовете си в тази надпревара между време и възможности.

Беше девет и петнадесет вечерта, 29 септември. И беше студено дори във фоайето на хотел „Империал“. Тази година улиците не бяха благословени с циганско лято — есента беше стиснала Лондон в челюстите си и го разтърсваше здраво.

Чак зъбът го болеше от студ; онзи злочест, разяден зъб. Ако беше отишъл на зъболекар, вместо да се обърне на другата страна и да спи още час, сега нямаше да се чувства толкова дискомфортно. Но беше късно, щеше да отиде утре. Утре щеше да разполага с много свободно време. И нямаше да е нужно да си уговаря среща. Просто щеше да се усмихне на рецепционистката, тя щеше да омекне и да му каже, че ще го вмести някак в графика; Гевин щеше да се усмихне отново, тя щеше да се изчерви и той щеше да влезе незабавно при зъболекаря, вместо да чака две седмици като нещастните смотаняци, които не притежават прекрасни лица.

Тази нощ щеше да изтърпи някак болката. Трябваше само да си намери заможен клиент — съпруг, който да се изръси здраво, за да му духа, — после щеше да разпусне в някой нощен клуб в Сохо. Ако не случеше на бъбрив досадник, щеше да е свършил до десет и половина.

Но тази нощ не му вървеше. На рецепцията на хотела имаше нов служител — слаб намръщен мъж с накриво лепната перука на темето, който го наблюдаваше с присвити очи от близо половин час.

Обичайният рецепционист, Мадокс, беше прикрит хомосексуалист; Гевин го беше засичал веднъж или дваж в гей баровете. И беше като пластилин в ръцете му, даже го беше наел за час преди няколко месеца. Гевин не му беше взел скъпо, все пак беше добър политик. Но този новият беше хетеро, беше злобен и беше наясно с играта на Гевин.

Гевин се приближи нехайно до автомата за цигари, като крачеше в ритъм с музиката по червено-кафявия килим. Шибана, скапана нощ!

Когато се обърна с пакет „Уинстън“ в ръка, рецепционистът го чакаше.

— Извинете… сър. — Произношението му беше отработено, определено не беше естествено.

Гевин го изгледа приветливо.

— Да?

— Гост на хотела ли сте… сър?

— Ами…

— Ако не сте, управата ще ви бъде благодарна да напуснете незабавно помещението.

— Чакам някого.

— О?

Рецепционистът нито за миг не му повярва.

— Тогава ми кажете името…

— Не е нужно.

— Кажете ми името — настоя мъжът — и с радост ще проверя дали вашият… познат… е в хотела.

Копелето нямаше да го остави на мира, така че Гевин нямаше голям избор. Трябваше да отстъпи и да напусне фоайето или да се престори на възмутен клиент и да избухне. Избра второто, по-скоро за да се заяде, отколкото защото беше добра тактика.

— Нямате право… — започна гневно Гевин, но рецепционистът не се впечатли.

— Слушай, синко — рече му той. — Знам какво се опитваш да постигнеш, така че не се дръж нагло или ще извикам полиция. — Беше изгубил контрол върху произношението си и то звучеше все по-южняшко с всяка следваща сричка. — Клиентелата ни е порядъчна и не иска да си има вземане-даване с такива като теб, ясно ли е?

— Шибаняк — каза тихо Гевин.

— Може да съм шибаняк, но не лапам пишки като теб, нали?

Туше.

— А сега, синко, сам ли ще си обереш крушите, или предпочиташ да си тръгнеш оттук с белезници?

Гевин изигра последната си карта.

— Къде е господин Мадокс? Искам да видя господин Мадокс, той ме познава.

— Сигурен съм в това — изсумтя рецепционистът. — Проклет да съм, ако не те познава. Уволниха го за непристойно поведение… — Изкуственият акцент се завърна. — Така че на твое място няма да се опитвам да размахвам името му тук. Разбра ли? А сега да те няма.

Уверен в победата си, мъжът се изпъчи като матадор и размаха ръка.

— Управата на хотела ви благодари за посещението. И не се връщайте.

Точка за плешивеца и край на играта. Какво пък: имаше други хотели, други фоайета и други рецепционисти. Да върви по дяволите.

Докато излизаше през вратата, Гевин се усмихна и подхвърли през рамо „Ще се видим“. Навярно думите му щяха да накарат този задник да се поизпоти малко, докато се прибира пеша през следващите нощи, особено ако чуе по улицата зад гърба си стъпките на млад мъж. Това не беше голямо удовлетворение, но все пак беше нещо.

Вратата се затвори, като остави топлината в хотела, а Гевин — отвън. Беше студено, значително по-студено, отколкото когато беше влязъл във фоайето. Ръмеше и ситният дъжд се усили постепенно, докато вървеше забързано по „Парк Лейн“ към Саут Кенсингтън. На улицата имаше два-три хотела, в които можеше да се приюти за малко; ако и там удареше на камък, щеше да признае поражението си.

Трафикът на кръстовището при Хайд Парк бушуваше, лъскави, целеустремени колони от автомобили се вливаха забързано в „Найтсбридж“ и „Виктория“. Той си представи как стои на бетонния остров между двата противоположни автомобилни потока — мушнал върховете на пръстите си в джобовете на джинсите си (бяха прекалено тесни, за да напъха целите си ръце), самотен, изоставен.

Вълна на нещастие се надигна от дълбините на душата му. Беше на двадесет и четири години и пет месеца. Беше започнал да проституира на седемнадесет, обещавайки си да се ожени за някоя вдовица (пенсионирането на един жиголо) или да си намери някаква законна работа, преди да навърши двадесет и пет.

Но времето си минаваше, а амбициите му си оставаха неосъществени. Ентусиазмът му се топеше, а бръчките под очите му се увеличаваха.

Трафикът все така прииждаше на лъскави потоци, светлините на светофарите се сменяха, преминаваха коли, в които имаше хора със свои собствени амбиции и проблеми за решаване, а устремът им го изолираше от тротоара и безопасността.

Гевин не беше човекът, който бе мечтал да бъде, не беше онова, което тайно си бе обещавал да стане.

А младостта му си беше отишла.

Къде да отиде сега? Тази нощ апартаментът щеше да му се стори като затвор, дори да изпушеше някой джойнт, за да разведри обстановката. Искаше, не, нуждаеше се да прекара нощта с някого. Да види красотата си през нечии други очи. Да му кажат какви съвършени пропорции има, да го нагостят и напоят с вино, да го поглезят; просто да бъде с някого, дори и този човек да е по-богатият, но по-грозен брат на Квазимодо. Тази нощ се нуждаеше от доза любов.

Свалката стана толкова лесно, че почти го накара да забрави епизода във фоайето на хотела. Някакъв тип на видима възраст около петдесет и пет, паралия: обувки „Гучи“, много изискано палто. С една дума — класа.

Гевин стоеше на входа на малко арт кино, като хвърляше по някое око на филма на Трюфо, който прожектираха, когато забеляза мъжа, който го наблюдаваше. Той отговори на погледа му, за да се увери, че става дума за потенциален клиент. Когато разбра, че го е забелязал, мъжът се притесни и се отдалечи, но явно размисли, защото се върна, като си мърмореше нещо под носа, после се зае да разглежда с престорен интерес програмата на киното. Изглежда, нямаше опит в тези неща: новак, каза си Гевин.

Той извади небрежно една цигара „Уинстън“ и я запали, като сви шепи около кибритената клечка, така че светлината на пламъчето да позлати скулите му. Беше го правил хиляди пъти, половината от които за свое собствено удоволствие, пред огледалото. После погледна нагоре — номерът винаги даваше ефект. Този път неспокойният мъж не си тръгна, когато очите им се срещнаха.

Гевин дръпна от цигарата, угаси клечката с пръсти и я пусна на земята. Не беше свалял клиенти по този начин от седем месеца, затова изпита задоволство, че не е изгубил форма. Безпогрешното разпознаване на потенциалния клиент, едва загатнатата покана в очите и устните, която можеше да бъде изтълкувана като обикновена проява на дружелюбност, ако е допуснал грешка.

Не беше сгрешил обаче, пред него стоеше клиент. Очите на мъжа бяха приковани в неговите и го гледаха с почти болезнено желание. Устата му беше отворена, сякаш се канеше да каже нещо, но думите му се изплъзваха. Не беше красавец, но не беше и грозен. Тенът му беше резултат от често, но кратко излагане на слънце: може би живееше в чужбина. Той реши, че мъжът все пак е англичанин: подсказваше го колебливото му поведение.

Противно на обичаите си Гевин направи първата крачка.

— Обичате ли френското кино?

Клиентът изглеждаше облекчен, че мълчанието между двамата е нарушено.

— Да.

— Ще влизате ли?

Мъжът направи физиономия.

— Аз… не мисля.

— Малко е студено…

— Да, наистина.

— Исках да кажа, че е малко студено да стоим тук.

— О… да.

Клиентът захапа примамката.

— Можем… Да изпием по едно питие?

Гевин се усмихна.

— Разбира се, защо не.

— Апартаментът ми е наблизо.

— Аха.

— Беше ми доскучало вкъщи, знаете как е.

— Чувството ми е познато.

Мъжът се усмихна на свой ред.

— А вие сте…?

— Гевин.

Той протегна ръка в кожена ръкавица. Много официално, като някой бизнесмен. Здрависаха се и ръкостискането му беше силно — нито следа от предишната колебливост.

— Аз съм Кенет. Кен Рейнолдс.

— Кен.

— Да не стоим повече на студа?

— И аз така мисля.

— Живея на един хвърлей.

Рейнолдс отвори вратата на апартамента си и ги посрещна вълна от застоял топъл въздух: парното работеше. Изкачването до третия етаж беше оставило Гевин без дъх, но мъжът не показа никакви признаци на умора. Фитнес маниак може би. Професия? Работеше в центъра на града. Ръкостискането, кожените ръкавици. Може би държавен служител.

— Влизай, влизай.

Определено имаше пари. Дебел килим, който приглуши стъпките им. Коридорът беше почти гол: стенен календар, масичка с телефон, купчина телефонни указатели, стояща закачалка за дрехи.

— Тук е по-топло.

Рейнолдс изхлузи палтото си и го закачи. После, без да сваля ръкавиците си, въведе Гевин в голяма стая.

— Може ли якето?

— О… разбира се.

Гевин си свали якето и мъжът го отнесе в коридора. Когато се появи отново, се мъчеше да си махне ръкавиците; явно ръцете му бяха потни. Все още беше нервен, нищо, че си беше вкъщи. Зад заключени врати клиентите обикновено се отпускаха. Не и този — не го свърташе на едно място.

— Нещо за пиене?

— Да, би било добре.

— С какво обичаш да се тровиш?

— С водка.

— Аха. Нещо към нея?

— Мъничко вода.

— Пурист, а?

Гевин не разбра напълно забележката.

— Да.

— Такива мъже обичам. Ще ме извиниш ли за момент? Ще отида за лед.

— Няма проблем.

Рейнолдс захвърли ръкавиците си върху един стол до вратата и остави Гевин да разглежда стаята. Беше задушна и топла почти колкото коридора, но в нея нямаше нищо уютно или гостоприемно. Каквото и да работеше, мъжът беше колекционер. По стените и лавиците бяха наредени антики. Имаше много малко мебели, при това странни — очуканите столове с метални рамки изглеждаха не на място в толкова скъп апартамент. Може би Рейнолдс беше университетски преподавател или управител на музей, със сигурност нещо академично. Това не беше всекидневна на борсов посредник.

Гевин не разбираше нищо от изкуство, да не говорим за история, така че антиките му бяха безразлични, но все пак реши да прояви любезност и да ги разгледа отблизо. Знаеше, че мъжът ще поиска мнението му за тях.

Рафтовете бяха пълна скука. Парчета от керамични съдове и скулптури — нищо цяло, само фрагменти. Върху някои се забелязваха шарки, но цветовете бяха избледнели до неузнаваемост с годините. Някои от скулптурите имаха човешка форма: част от торс или стъпало (и петте пръста бяха непокътнати), проядено от времето лице, за което беше трудно да се каже мъжко ли е, или женско. Гевин сподави прозявката си. Горещината, експонатите и мисълта за секс го приспиваха.

Насочи отегчения си поглед към стенните антики. Бяха по-вълнуващи от онези на лавиците, но и сред тях нямаше цели предмети, само фрагменти. Защо някой би искал да гледа подобни счупени предмети? Какво очарование намираше в тях? Каменните барелефи по стените бяха надупчени и нащърбени, сякаш собствениците им страдаха от проказа, а надписите на латински — почти заличени. Нищо красиво нямаше в тях, бяха прекалено повредени. Гевин се почувства някак омърсен, сякаш състоянието им беше заразно.

Само един експонат му се видя интересен: надгробна плоча или нещо, което приличаше на надгробна плоча; беше по-голям от другите и в малко по-добро състояние. Мъж на кон, въоръжен с меч, приведен над враг с отрязана глава. Под тях — няколко думи на латински. Предните крака на коня бяха счупени, а колоните от двете му страни — обезобразени от времето, но като цяло гравюрата беше запазена. Грубо изработеното лице дори притежаваше известна индивидуалност, имаше дълъг нос и широка уста.

Гевин протегна ръка да докосне надписа, но я дръпна, защото чу Рейнолдс да влиза.

— Не, пипни го, моля — рече домакинът. — Тук е, за да доставя удоволствие. Пипай смело.

Сега, когато го бяха поканили да докосне експоната, Гевин откри, че вече не желае да го пипа. Почувства се засрамен, че е хванат в крачка.

— Хайде — настоя Рейнолдс.

Гевин докосна гравюрата. Студен, грапав на допир камък.

— Римска е.

— Надгробна плоча?

— Да. Открита близо до Нюкасъл.

— Кой е мъжът?

— Казвал се е Флавиний. Бил е знаменосец на полк.

Това, което Гевин беше взел за меч, при по-близък оглед се оказа знаме. Изображението върху него беше почти неразличимо — пчела, цвете или просто колело.

— Значи си археолог?

— Отчасти. Проучвам места, понякога надзиравам разкопки, но през повечето време реставрирам артефакти.

— Като тези тук?

— Римска Британия е голямата ми страст.

Той остави чашите, които носеше, и се приближи до отрупаните с керамика лавици.

— Това са неща, които съм събирал през годините. Още изпитвам тръпка да докосвам предмети, които не са виждали слънчева светлина от столетия. Все едно се потапяш в историята. Разбираш ли?

— Да.

Рейнолдс взе едно керамично парче.

— Най-добрите образци отиват в значимите колекции. Но с малко хитрост човек може да задържи част от тях за себе си. Римляните са били голяма работа. Строителни инженери, строители на пътища и мостове.

Мъжът се засмя на собствения си ентусиазъм.

— По дяволите! Рейнолдс пак изнася лекция. Съжалявам, отплеснах се.

Остави керамичното парче на мястото му върху рафта, върна се при чашите и започна да ги пълни. Докато наливаше питиетата с гръб към Гевин, той успя да попита:

— Скъп ли си?

Гевин се поколеба. Нервността на мъжа беше заразна, а и внезапната смяна на разговора от римляните към цената на свирката го свари неподготвен.

— Зависи — отговори уклончиво той.

— А… — каза Рейнолдс, който все още беше зает с чашите. — Имаш предвид естеството на моите… нужди?

— Аха.

— Разбира се.

Той се обърна и подаде на Гевин една голяма чаша водка. Без лед.

— Нуждите ми не са големи.

— Не съм евтин.

— Убеден съм — Рейнолдс направи опит да се усмихне. — И съм готов да ти платя добре. Можеш ли да останеш цялата нощ?

— Това ли искаш?

Мъжът се намръщи на чашата си.

— Предполагам.

— Значи, да.

Настроението на домакина веднага се промени — нерешителността му прерасна в увереност.

— Наздраве — каза той, като чукна чашата си с уиски в чашата на Гевин. — За любовта, живота и всичко останало, за което си заслужава да плащаме.

Двусмислеността на думите му не убягна на Гевин — мъжът очевидно се смущаваше от занаята му.

— Пия за това — рече той и сръбна от водката си.

Следващите питиета бяха пресушени неусетно, а на третата водка Гевин откри, че е в приповдигнато настроение за пръв път от много време насам и че няма нищо против да слуша разсеяно приказките на Рейнолдс за археологически разкопки и за величието на Рим. Мислите му се рееха, беше се отпуснал. Очевидно щеше да остане тук цяла нощ или поне до ранните часове на утрото, така че защо да не си пие водката и да се наслаждава на преживяването? По-късно, навярно доста по-късно, ако се съдеше по несвързаното бърборене на мъжа, щеше да има пиянски секс в тъмна стая и всичко щеше да приключи. И преди беше имал такива клиенти. Те бяха самотни, обикновено необвързани и да им доставиш удоволствие беше лесно. Този тип не търсеше секс, а компания; някой, който да сподели за кратко личното му пространство: лесни пари.

И тогава започна шумът.

Отначало Гевин реши, че чува бумтенето само в главата си, но после Рейнолдс се изправи с потрепваща уста. Идилията беше нарушена.

— Какво става? — попита Гевин, като се изправи на свой ред, замаян от питиетата.

— Всичко е наред — каза мъжът, като го натисна да седне отново на стола. — Чакай, стой тук…

Шумът се засили. Сякаш изгаряха някой в пещ и той блъскаше ли, блъскаше по вратата.

— Моля те, изчакай ме тук, няма да се бавя. Само да видя кой тропа на горния етаж.

Рейнолдс лъжеше, шумът не идваше от горния етаж. Идваше от вътрешността на апартамента — ритмично думкане, което ту се забързваше, ту се забавяше.

— Налей си още едно — каза му той, докато крачеше към вратата с почервеняло лице. — Проклети съседи…

Зовът, защото това несъмнено беше зов, вече затихваше.

— Ей сега се връщам — обеща Рейнолдс И затвори вратата след себе си.

Гевин беше преживявал подобни сцени и преди: изневеряващи мъже, чиито любовници се появяваха в неподходящ момент; хора, които искаха да го пребият — в пристъп на вина един клиент беше потрошил цялата хотелска стая. Случваха се такива неща. Но Рейнолдс беше различен, държеше се съвсем нормално. Гевин си напомни тихо, че и другите не се бяха държали зле в началото. По дяволите! Стига с тези съмнения. Ако изпадаше в паника всеки път, когато се срещаше с нов клиент, досега да си е сменил работата. Налагаше се да се уповава на късмета и на инстинкта си, а инстинктът му казваше, че Рейнолдс не си пада по физическото насилие.

Гаврътна остатъка от водката в чашата си, напълни я отново и зачака.

Шумът беше спрял напълно и ставаше все по-лесно да се преиначат фактите: може пък действително да е тропал някой съсед отгоре. В апартамента беше тихо, нищо не подсказваше, че Рейнолдс още е вътре.

За да се разсее, Гевин огледа отново стаята и погледът му се спря пак на надгробната плоча.

Знаменосецът Флавиний.

Имаше нещо приятно в идеята да изрежат образа ти — макар и грубо — в камък и да го поставят там, където лежат костите ти, въпреки че рано или късно някой историк щеше да ги раздели. Бащата на Гевин беше настоявал да го погребат, вместо да го кремират: Как иначе, обичаше да казва той, ще бъде запомнен? Кой би отишъл при една урна, поставена в стена, за да поплаче? Иронията беше, че никой не ходеше и на гроба му: Гевин го беше посетил само веднъж или два пъти през годините, изминали от смъртта му. Прост камък с име, дата и банална фраза. Дори не си спомняше годината, в която беше починал баща му.

Но хората помнеха Флавиний — хора, които не са го познавали и не са били част от живота му, сега знаеха кой е. Гевин се изправи и прокара пръсти по името на знаменосеца — втората грубо издълбана дума в плочата.

Тропането започна отново, още по-яростно от преди. Гевин се обърна към вратата: очакваше да види Рейнолдс и да чуе ново обяснение. Но Рейнолдс не се появи.

— По дяволите!

Трясъците продължиха. Някой някъде беше много ядосан. И този път Гевин знаеше, че не се заблуждава: човекът, който вдигаше шум, беше тук, на същия етаж, на броени метри от него. Любопитството го загриза, примамливо като любовник. Той си допи чашата и излезе в коридора. Но още щом затвори вратата, думкането секна.

— Кен? — Думата замря на устните му.

Коридорът беше тъмен, само в далечния му край се забелязваше бледа светлина. Може би от открехната врата. Гевин напипа ключ за лампа от дясната си страна и го щракна, но не се случи нищо.

— Кен? — повтори той.

Този път получи отговор. Стон и шум от претъркулващо се тяло. Пострадал ли беше Рейнолдс? Боже, та той можеше да лежи в безпомощно състояние само на няколко крачки от Гевин: трябваше да му помогне. Но защо краката му отказваха да се поместят? Топките му изтръпнаха и се свиха в нервно очакване, както когато беше малък и играеше на криеница: тръпката на преследването. Усещането беше почти приятно.

А дори и да беше неприятно, нима можеше да си тръгне, без да разбере какво е станало с клиента му? Трябваше да отиде до другия край на коридора.

Първата врата беше открехната: Гевин я бутна и видя пълна с етажерки с книги стая, която можеше да е само спалня или кабинет. На прозореца нямаше завеси и светлината на уличните лампи падаше върху разхвърляно бюро. Рейнолдс не се виждаше никакъв, нямаше следа и от буйстващия непознат. Набрал увереност, Гевин продължи по коридора. Следващата врата също беше отворена — кухнята. Вътре цареше мрак. Ръцете му бяха започнали да се потят; сети се как Рейнолдс се мъчеше да си свали ръкавиците. От какво се е страхувал? Не е бил притеснен от срещата: в апартамента имаше още някого; някой с избухлив нрав.

После видя размазания отпечатък от длан върху врата и стомахът му се преобърна: кръв.

Бутна вратата, но тя не се отвори повече. Нещо я натискаше отзад. Промуши се през отвора и влезе в кухнята. Миришеше на развалени зеленчуци или неизхвърлено кошче за боклук. Гевин опипа стената за електрически ключ и запали флуоресцентната лампа.

Зад вратата се подаваха обувките „Гучи“ на Рейнолдс. Гевин я бутна и мъжът се изтърколи от скривалището си. Явно беше пропълзял зад нея, за да се скрие — седеше свит като пребито животно. Гевин го докосна и той потрепери.

— Всичко е наред… аз съм. — Гевин отмести окървавената ръка от лицето му. Дълбока рана се спускаше от слепоочието до брадичката му и още една, успоредна на първата, но по-плитка, пресичаше средата на челото му и носа му, сякаш някой го бе одрал с двузъба вилица.

Рейнолдс отвори очи. Изгледа Гевин за секунда и каза:

— Махай се.

— Ранен си.

— За бога, изчезвай! Бързо. Промених си решението… Разбра ли?

— Ще повикам полиция.

Мъжът процеди през зъби:

— Разкарай се оттук, по дяволите! Шибан педал!

Гевин се изправи, като се опитваше да проумее какво става. Мъжът страдаше и болката го правеше агресивен. По-добре да преглътне обидите и да намери нещо, с което да спре кървенето. Точно така. Да се погрижи за раните и после да го остави да се оправя сам. Не иска полиция — негова си работа. Сигурно не искаше да обяснява присъствието на едно красиво момче в дома си.

— Само ще ти донеса бинт.

Гевин се върна в коридора.

Рейнолдс изръмжа подире му „Недей!“, но той не го чу. А и да беше — все тая. Гевин обичаше неподчинението. За него „Недей“ беше покана.

Рейнолдс се облегна на вратата и се помъчи да стане, като се издърпа за дръжката. Но главата му се въртеше — една безкрайна въртележка на ужаса, в която всеки кон беше по-противен от предишния. Краката му се подгънаха и той се просна на земята като последния глупак, какъвто си и беше. Проклятие! Проклятие! Проклятие!

Гевин чу, че мъжът падна, но беше прекалено зает да си търси оръжие. Искаше да може да се защити, ако нападателят е все още в апартамента. Той разбута книжата върху бюрото в кабинета и видя нож за писма до купчина с неотворена кореспонденция. Грабна го, като поблагодари на Бог. Ножът беше лек, с тънко и чупливо острие, но можеше да е смъртоносен, ако се забие на правилното място.

Доволен от придобивката, Гевин се върна в коридора и се спря за момент, за да обмисли по-нататъшните си действия. Първо трябваше да открие банята и да се надява, че там ще намери бинт. И една чиста хавлиена кърпа щеше да свърши работа. Тогава може би щеше да успее да придума мъжа да му обясни какво става.

След кухнята коридорът правеше остър завой. Той зави зад ъгъла и видя насреща притворена врата. Вътре светеше и по плочките проблясваше вода. Банята.

Гевин стисна ножа с две ръце и се приближи до вратата. Мускулите на ръцете му се бяха втвърдили от страх. Щеше ли това да подсили удара му, ако се стигне дотам? Чувстваше се непохватен и тромав, дори леко глупаво.

Върху касата на вратата имаше кървав отпечатък, несъмнено от дланта на Рейнолдс. Ето къде се е случило всичко — Рейнолдс се е облегнал на касата, докато е отстъпвал със залитане от своя нападател. Ако не беше избягал от апартамента, нападателят му сигурно се спотайваше тук. Нямаше къде другаде да се скрие.

По-късно, ако изобщо имаше по-късно, Гевин навярно щеше да премисли ситуацията и да реши, че постъпва безкрайно глупаво, като отваря с ритник вратата и се хвърля сляпо в схватка. Но вратата вече летеше срещу опръсканите с кръв и вода плочки. Всеки момент от банята щеше да изскочи с предизвикателен вик една въоръжена с кука фигура.

Не се случи нищо подобно. Нападателят не беше вътре. А щом не беше тук, значи изобщо не беше в апартамента.

Гевин издиша бавно и продължително, после свали ножа. Беше потен и ужасѐн, но също така разочарован. Животът му се беше подиграл отново — беше извел съдбата му през задната врата и го беше оставил с парцал в ръка вместо с медал. И сега нямаше друг избор, освен да се погрижи за стареца и да си продължи по пътя.

Банята беше декорирана в жълто-зелено и кръвта изпъкваше ясно върху плочките. Полупрозрачната завеса на душа, украсена със стилизирани риби и водорасли, беше дръпната наполовина. Мястото приличаше на филмово местопрестъпление — изглеждаше някак нереално. Кръвта беше прекалено ярка, а осветлението — твърде приглушено.

Гевин пусна ножа в мивката и отвори огледалната врата на стенния шкаф. Вода за уста, шишенца с витамини и тубички с паста за зъби, но нищо за дезинфекция на рани освен кутия цитопласт. Затвори вратата и видя собственото си лице: беше изпито. Разви докрай кранчето на студената вода и се наведе към струята — искаше да изтрезнее по-бързо и да докара малко цвят на страните си.

Докато плискаше лицето си, зад гърба му се разнесе някакъв шум. Той се изправи с разтуптяно сърце и спря кранчето. Водата се оттече от миглите и брадичката му и изчезна с гъргорене в канала.

Ножът все още беше в мивката, на една ръка разстояние. Шумът идваше от банята, от вътрешността на банята: безобидно плискане на вода.

Стреснатият Гевин усети прилив на адреналин и сетивата му заработиха по-прецизно отпреди. Надуши острия мирис на лимонов сапун; зърна проблясъка на тюркоазен морски ангел30 сред бледолилавите водорасли на завесата; почувства студените капки върху собственото си лице и топлината зад очите си: цял куп детайли, които измореният му мозък беше пренебрегвал до момента.

„Живееш в реалния свят — каза един глас в главата му (това беше откровение) — и ако не внимаваш достатъчно, ще си умреш тук.“

Защо не погледна във ваната? Защо? Задник.

— Кой е там? — попита той, като хранеше напразни надежди, че Рейнолдс си отглежда видра в банята. Глупави надежди. Тук имаше кръв, за бога.

Плискането спря. Гевин обърна гръб на огледалото — направи го! направи го! — и дръпна окачената с пластмасови куки завеса. От бързане да разкрие мистерията беше забравил ножа в мивката. Но вече беше късно: тюркоазните морски ангели се сгънаха и той надникна във ваната.

Беше пълна почти догоре с мътна вода. По повърхността ѝ плуваше и се завихряше на спирали някаква кафява гадост, която излъчваше слаб животински мирис — почти като мириса на мокра кучешка козина.

От водата не изскочи нищо.

Гевин се помъчи да различи някаква форма на дъното, но виждаше само собственото си отражение. Наведе се още, неспособен да намери логика в очертанията под мръсната повърхност, докато не различи грубите пръсти на една ръка и не осъзна, че се взира в свито като зародиш човешко тяло, което лежи абсолютно неподвижно в калната вода.

Той прокара ръка по повърхността, за да се разнесе мръсотията, отражението му се раздвижи и фигурата във ваната се видя по-ясно. Беше статуя с формата на спящ на една страна човек, само че главата ѝ беше извърната нагоре и гледаше през утайката към повърхността. Очите ѝ — две грубо нарисувани топчета — бяха отворени, устата ѝ приличаше на резка, а ушите ѝ стърчаха като смешни дръжки върху плешивата ѝ глава. Фигурата беше гола, но анатомията ѝ беше груба и недооформена като чертите на лицето: работа на начинаещ скулптор. На места прогизналата боя се беше отлюпила и стърчеше от торса на сиви заоблени люспи. Отдолу се показваше тъмно дърво.

Нямаше нищо страшно. Просто един предмет на изкуството, натопен във вода, за да се отмие грозната му боя. Плискането, което Гевин беше чул, навярно е било предизвикано от мехури, продукт на някаква химическа реакция. Ето — ужасът беше обяснен. Нямаше причина да се паникьосва. „Продължавай да туптиш, сърце мое“, както обичаше да казва барманът в хотел „Амбасадор“, когато на сцената се появеше нов красавец.

Гевин се усмихна на иронията: мъжът във ваната със сигурност не беше Адонис.

— Забрави, че изобщо си го видял.

Рейнолдс стоеше на вратата. Беше притиснал към едната страна на лицето си мръсна носна кърпа, за да спре кървенето. Светлината, която се отразяваше в плочките, придаваше на кожата му нездрав вид: бледността му би засрамила и труп.

— Добре ли си? Не изглеждаш много добре.

— Ще се оправя… Моля те, върви си.

— Какво стана?

— Подхлъзнах се. Подът е мокър. Просто се подхлъзнах.

— Но шумът…

Гевин гледаше отново към ваната. В статуята имаше нещо хипнотизиращо. Може би нейната голота и допълнителното, пълно разсъбличане, което се извършваше бавно под водата — свалянето на кожата.

— Бяха съседите, вече ти казах.

— А какво е това? — попита Гевин, неспособен да отмести очи от кукленското лице във водата.

— Нещо, което не ти влиза в работата.

— Защо е свито на кълбо? Умира ли?

Погледна обратно към Рейнолдс и видя как по лицето му пробяга кисела усмивка.

— Искаш пари.

— Не.

— Проклет да си! За теб всичко е бизнес, нали? До леглото има банкноти: вземи колкото смяташ, че струва изгубеното ти време… — Той го погледна изпитателно. — И мълчанието ти.

Пак статуята. Гевин не можеше да откъсне очи от нея, колкото и да бе недодялана. Озадаченото му лице се отразяваше в повърхността на водата и засрамваше труда на скулптура със съвършените си пропорции.

— Не се опитвай да разбереш.

— Не мога.

— Не е твоя работа.

— Откраднал си я… Нали? Струва цяло състояние, затова си я откраднал.

Рейнолдс обмисли въпроса и, изглежда, реши, че е прекалено уморен, за да лъже.

— Да. Откраднах я.

— И тази вечер някой е дошъл за нея…

Мъжът сви рамене.

— Нали? Някой е дошъл за нея?

— Да. Откраднах я… — повтори механично той — и някой дойде, за да си я вземе.

— Това е, което исках да знам.

— Не се връщай тук, Гевин който-и-да-си. И не опитвай нищо хитро, защото няма да съм тук.

— Имаш предвид да те изнудвам? Не съм крадец.

Рейнолдс го изгледа презрително.

— Крадец или не, бъди благодарен. Ако можеш. — Мъжът се отдръпна от вратата, за да направи място на Гевин. Гевин не помръдна.

— Благодарен за какво? — попита ядосано той. Колкото и да е абсурдно, се чувстваше отхвърлен — сякаш му бяха пробутали половинчата истина, защото не беше достоен да сподели тази тайна.

Рейнолдс нямаше сили за повече обяснения. Напълно изтощен, той се свлече до касата на вратата.

— Тръгвай.

Гевин кимна и мина покрай него. Докато вървеше по коридора, от боята на статуята, изглежда, се откъсна нов мехур. Той чу как мехурът изскочи на повърхността, чу как водата се разплисква в ръба на ваната и видя в съзнанието си как вълничките създават илюзията, че тялото помръдва.

— Лека нощ — извика след него мъжът.

Гевин не отговори, нито се отби в спалнята за пари. Да върви по дяволите Рейнолдс с неговите тайни и надгробни плочи.

На път към входната врата той влезе във всекидневната, за да си вземе якето. От стената го гледаше лицето на Флавиний Знаменосеца. „Мъжът сигурно е бил герой — помисли си Гевин. — Само паметта на един герой може да бъде почетена по подобен начин. Не и моята; никой няма да изреже моето лице от камък, когато си отида.“

Затвори входната врата след себе си и зъбоболът му се завърна, а с него и шумът от блъскане с юмруци по стена.

Или по-лошо — от яростното туптене на едно разбудено сърце.

На следващия ден зъбът го болеше направо нетърпимо. Гевин отиде на зъболекар още сутринта, като очакваше, че ще придума рецепционистката да го пусне незабавно в кабинета. Но чарът му беше поувехнал, а очите му бяха загубили обичайния си блясък. Момичето заяви, че ще трябва да почака до следващия петък, освен ако случаят не е спешен. Той каза, че е спешен, но тя не се съгласи. Очертаваше се един наистина лош ден: болящ зъб, рецепционистка лесбийка, леденостудени локви, бърборещи жени на всеки ъгъл, противни деца, грозно небе.

През същия ден започнаха да го следят.

Бяха го преследвали обожатели и преди, но никога по този начин. Не и така умело и потайно. Някои хора се бяха влачили след него дни наред, от бар в бар, от улица на улица — като куче, което може да те подлуди. Беше виждал едно и също влюбено лице нощ след нощ, докато човекът събира кураж да му купи питие или да му предложи охрана, кокаин, може би седмица в Тунис. И беше намразил за отрицателно време това дразнещо обожание, което преминаваше така внезапно, както млякото се вкисва, за да се размирише после до небесата. Един от най-ревностните му обожатели, награждаван актьор или поне така му бяха казали, не беше припарил до него нито веднъж: само го следваше от разстояние и го съзерцаваше. Отначало това внимание го беше поласкало, но скоро удоволствието премина в раздразнение и накрая сгащи актьора в един бар, като го заплаши, че ще му счупи главата. През онази нощ беше толкова бесен, така му беше писнало да го зяпат, че щеше да нарани сериозно горкото копеле, ако онзи не беше схванал намека. Така и не го видя повече: почти повярва, че се е прибрал вкъщи и се е обесил.

Но сегашното преследване изобщо не беше толкова явно и натрапчиво, беше по-скоро вътрешно усещане, че е наблюдаван скришом. Нямаше неоспоримо доказателство, че някой му върви по петите. Просто едно щекотливо чувство, че всеки път, когато се огледа, някой се шмугва в сенките или го следва нощем по улиците, като върви в ритъм с него и спира, щом и той спре. Беше като параноя, само че Гевин не беше параноична личност. Ако беше, разсъждаваше той, досега някой да му е казал.

Освен това имаше инциденти. Една сутрин самотната жена, която живееше на долния етаж, го попита небрежно кой е бил посетителят му — някакъв чудак, който дошъл късно снощи и висял на стълбите пред квартирата му часове наред. Гевин нямаше такива посетили и не познаваше никого, който да отговаря на описанието.

Друг ден той се измъкна от навалицата на една оживена улица и се спря на входа на запустял магазин, за да запали цигара, когато зърна неясно отражение в мръсната витрина. Клечката опари пръстите му и Гевин я изпусна, а когато вдигна пак очи, тълпата беше погълнала наблюдателя му като бурно море.

Беше лошо, лошо усещане и нещо му подсказваше, че ще става все по-зле.

Досега Гевин не беше разговарял с Преториъс, въпреки че си кимаха на улицата и се поздравяваха като добри приятели в компанията на общи познати. Преториъс беше превзет, четиридесет и пет годишен чернокож сводник, който твърдеше, че е потомък на Наполеон. Работеше като сутеньор на група жени и три или четири момчета от близо десетилетие и си докарваше добри пари. Когато навлизаше в бранша, Гевин получи не един и два съвета да потърси покровителството му, но не се вслуша в тях, защото обичаше да е самостоятелен. Затова не беше учудващо, че Преториъс и другите сводници започнаха да го гледат накриво. Но когато Гевин се превърна в постоянно присъствие на улицата, никой не оспори правото му да работи за себе си. Дори се говореше, че Преториъс тайно се възхищава на лакомията му.

Гевин не знаеше дали е така, но един мразовит като пъкъла ден сводникът наруши мълчанието си и го заговори.

— Бяло момче.

Наближаваше единадесет вечерта и Гевин, току-що излязъл от един бар край „Сейнт Мартине Лейн“, се беше запътил към един клуб в квартал „Ковънт Гардън“. Улицата все още беше оживена — беше пълно с прибиращи се от кино или театър хора. Сред тях несъмнено имаше потенциални клиенти, но тази нощ на Гевин не му се работеше. Спечелена предишния ден стотачка, която носеше в джоба си, му беше достатъчна за вечерта.

Когато видя пред себе си пъстрата шайка главорези, първата мисъл на младия мъж беше: ще ми вземат парите.

— Бяло момче.

После Гевин разпозна плоското лъщящо лице. Преториъс не беше уличен крадец и никога нямаше да бъде.

— Бяло момче, искам да поговорим.

Чернокожият извади един фъстък от джоба си, обели го и мушна ядката в голямата си уста.

— Не възразяваш, нали?

— Какво искаш?

— Както казах, просто да поговорим. Не искам много, нали?

— Добре. Слушам те.

— Не тук.

Гевин огледа спътниците му. Нямаха вид на истински горили — не беше в стила на Преториъс да се разхожда с такива, — но не бяха и петдесеткилограмови хилки. Той реши, че компанията им не е особено здравословна.

— Благодаря, но не. Благодаря. — И се отдалечи от триото с престорено нехайна походка.

Те го последваха. Гевин се примоли наум да го оставят, но мъжете продължиха да крачат след него.

— Слушай — каза Преториъс зад гърба му, — чувам лоши неща за теб.

— Така ли?

— Да, за съжаление. Казаха ми, че си нападнал едно от моите момчета.

Гевин направи шест крачки, преди да отговори:

— Не съм бил аз. Бъркаш човека.

— Той те разпозна, боклук такъв. Добре си го подредил.

— Казах ти: не съм бил аз.

— Ти си луд, бе, знаеш ли? Трябва да те сложат зад шибани решетки.

Преториъс беше повишил глас. Хората започнаха да се изнасят от улицата, за да избегнат назряващия сблъсък.

Без да се замисля, Гевин зави по „Лонг Ейкър“ и веднага разбра, че е допуснал тактическа грешка. Тук имаше далеч по-малко минувачи, а му предстоеше да измине дълъг път по улиците на „Ковънт Гардън“, докато стигне до друго оживено място. Ако беше завил надясно вместо наляво, щеше да излезе на „Чаринг Крос Роуд“ и там щеше да бъде в относителна безопасност. По дяволите! Беше късно да се връща. Не му оставаше нищо друго, освен да продължи напред (да върви, а не да бяга — никога не тичай, ако по петите ти има бясно куче) и да се надява, че ще излезе от положението само с приказки.

Преториъс:

— Дължиш ми доста пари.

— Не разбирам…

— Заради теб едно от първокласните ми момчета сега е негодно за употреба. Ще мине доста време, докато върна хлапето на пазара. Наплашил си го до смърт, схващаш ли?

— Виж какво… не съм направил нищо.

— Защо ме лъжеш бе, боклук? Какво съм ти сторил, че се отнасяш така с мен?

Преториъс избърза напред и се изравни с Гевин, като остави приятелчетата си на няколко крачки за тях.

— Слушай… — зашепна му той, — и уплашените хлапета могат да бъдат привлекателни, нали? Супер. Мога да спечеля от него. Осигури ми една покорна мъжка путка, от което смятам да се възползвам. Но ти го нарани. А когато наранят някое от децата ми, аз също кървя.

— Ако съм направил каквото казваш, мислиш ли, че сега щях да съм на улицата?

— Кой знае, може би ти хлопа дъската. Все пак не говорим за няколко синини, човече. Окъпал си се в кръвта на едно хлапе, ето за какво говорим. Вързал си го и си го нарязал едно хубаво, после си го оставил на шибаните ми стълби само по шибани чорапи. Сега разбираш ли посланието ми, бяло момче? Схващаш ли моето послание?

Преториъс вече беше ядосан не на шега и Гевин не знаеше какво да прави. Запази мълчание и продължи да върви.

— Това хлапе те боготвореше, знаеш ли? Мислеше, че си образец за подражание на всяка начинаеща гей проститутка. Това не те ли ласкае?

— Не особено.

— А трябва, трябва да си шибано поласкан, човече, щото т’ва е най-голямото признание, което някога ще получиш.

— Благодаря.

— Имаше хубава кариера. Жалко, че приключи.

Гевин усети студена тежест в корема си — до този момент се беше надявал, че Преториъс иска просто да го сплаши. Но явно нямаше да му се размине само със заплахи. Боже, щяха да го наранят, и то за нещо, което дори не беше направил.

— Ще ти помогнем да се махнеш от улицата, бяло момче. Завинаги.

— Нищо не съм направил.

— Хлапето те е познало; познало те е дори и с чорап на главата. Същият глас, същите дрехи. Бил си разпознат, разбери. И си понеси последствията.

— Майната ти!

Гевин се втурна да бяга. На осемнадесет беше участвал в окръжно състезание по спринт: сега имаше нужда от същата бързина. Чу, че Преториъс се изсмя (много забавно, няма що) и зад гърба му се разнесе тропотът на двама преследвачи. Те се приближаваха, настигаха го… а той не беше във форма. Белите дробове го заболяха още след първите двадесет или тридесет метра, а тесните джинси му пречеха да тича бързо. Гонитбата приключи, преди да е започнала.

— Никой не ти е позволил да си тръгваш — изръмжа белият главорез, като сграбчи бицепса му с осеяните си с белези пръсти.

— Добър опит — рече усмихнато Преториъс, докато се приближаваше с ленива походка към кучетата и задъхания разтреперан заек. Той кимна почти незабележимо към другия наемник. — Крисчън?

Без да чака повторна покана, мъжът заби юмрук в бъбреците на Гевин. Гевин се преви и започна да псува.

Крисчън каза „Ето там“, а Преториъс рече „Направете го бързо“ и след миг бабаитите вече го влачеха към мрака в една странична алея. Ризата и якето му се скъсаха, обувките му заораха в мръсотията, после го изправиха стенещ. Алеята беше много тъмна, виждаха се само очите на сводника.

— Ето ни отново — каза Преториъс. — По-щастливи от всякога.

— Аз… не съм го докосвал — рече задъхано Гевин.

Неназованият помощник, Не-Крисчън, сложи дебелата си ръка върху гърдите му и го блъсна към стената в края на алеята. Гевин се подхлъзна в калта и направи отчаян опит да се задържи на крака, но те го предадоха. Егото също: сега не беше време да се прави на корав. Щеше да се моли, да падне на колене и да оближе подметките им, ако трябва — щеше да направи всичко, което поискат, само и само да го пуснат. И да не повредят красивото му лице.

Това беше любимото развлечение на Преториъс или поне така се говореше на улицата: да поврежда красотата. Сводникът осакатяваше жертвите си необратимо беше достатъчно да замахне три пъти с бръснач — и после им пъхаше устните в джоба за спомен.

Гевин залитна напред и падна по длани на влажната, осеяна с отпадъци земя. Нещо разложено се раздели с кожата си под пръстите на едната му ръка.

Не-Крисчън размени усмивка с Преториъс.

— Не изглежда ли възхитително? — попита той.

Сводникът дъвчеше нов фъстък.

— Мисля — отговори той, — че човекът най-накрая намери мястото си в живота.

— Не съм го докосвал — примоли се Гевин. Не му оставаше друго, освен да отрича, въпреки че беше безсмислено.

— Виновен си и още как — каза Не-Крисчън.

— Моля ви.

— Наистина бих искал да приключваме по-бързо — каза Преториъс, като си погледна часовника. — Чакат ме срещи; хора, на които да доставя удоволствие.

Гевин вдигна очи към мъчителите си. От осветената с натриеви лампи улица го деляха не повече от двадесет и пет метра — можеше да ги вземе с един спринт, стига да успееше да разкъса кордона от тела.

— Позволи ми да префасонирам лицето ти. Малко престъпление в името на модата.

Преториъс държеше в ръката си нож. Не-Крисчън извади от джоба си въже с топка. Мушкат топката в устата ти, увиват въжето около главата ти и вече не можеш да крещиш, дори животът ти да зависи от това. Край.

Действай!

Гевин се изстреля от раболепната си поза като спринтьор от стартова позиция, но се подхлъзна върху боклуците и изгуби равновесие. Вместо да полети към безопасността, той залитна настрани и падна върху Крисчън, като го събори на земята.

Последва трескаво боричкане, после се намеси Преториъс, който сграбчи белия боклук и го издърпа на крака.

— Няма измъкване, шибаняк — процеди той, като притисна върха на ножа в брадичката на Гевин. Там костта изпъкваше най-добре под кожата, затова сводникът започна да реже, без много да му мисли — прокара яростно острието по ръба на челюстта, без да му пука, че устата на боклука още не е запушена.

Когато кръвта шурна по врата на Гевин, той започна да вие, но крясъците му бяха заглушени от нечии дебели пръсти, които побързаха да го сграбчат за езика.

Слепоочията му затуптяха, пред него започнаха да се отварят прозорец след прозорец и Гевин полетя през тях, на път да загуби съзнание.

По-добре да умре. По-добре да умре. Бяха съсипали лицето му: по-добре да умре.

После закрещя отново, но имаше чувството, че сега крясъците излизат от чуждо гърло, не от неговото. Помъчи се да се съсредоточи върху гласа през бумтенето в ушите си и осъзна, че крещи Преториъс.

Бяха пуснали езика му и Гевин започна да повръща, като се отдръпна със залитане от борещите се фигури: някой се беше намесил, за да предотврати по-нататъшното му обезобразяване. На земята лежеше проснато по гръб тяло. Не-Крисчън, с отворени, безжизнени очи. Чудесно: някой го беше убил вместо него. Заради него.

Гевин вдигна ръка към лицето си и опипа внимателно пораженията. Плътта по ръба на челюстта му беше дълбоко срязана, разрезът започваше от брадичката и свършваше на два пръста от ухото. Беше лошо, но Преториъс, организиран както винаги, беше запазил най-лошото за финал и го бяха прекъснали, преди да му отреже носа или устните. Белегът от раната щеше да е грозен, но все пак нямаше и да е катастрофален.

Някой се откъсна от мелето и тръгна с препъване към него — Преториъс, с разплакано лице и очи като топки за голф.

Зад гърба му Крисчън се заклатушка с безпомощно увиснали ръце към улицата.

Сводникът не го последва. Защо?

Устата на Преториъс зееше и от долната му устна се точеха лиги.

— Помогни ми — изхленчи той, сякаш животът му зависеше от Гевин. Едната му голяма ръка се вдигна, сякаш просеше милост от въздуха, но в отговор над рамото му се спусна друга ръка и заби в устата му острие. Чернокожият сводник се задави и изхъхри, сякаш гърлото му се опитваше да се нагоди към широчината на острието, после нападателят изтегли оръжието нагоре и назад, като стискаше врата на Преториъс, за да задържи главата му неподвижна. Изуменото лице се разцепи и по Гевин заваля топъл дъжд от кървави пръски.

Оръжието падна на земята с глухо тупване. Беше къс меч с широко острие. Гевин погледна пак към мъртвеца.

Преториъс все още стоеше на крака, придържан от ръката на палача. След малко пръскащата му кръв глава клюмна и ръката се отдръпна, като го остави да се свлече в краката на Гевин. Сега, когато трупът не стоеше между тях, той най-сетне видя лицето на своя спасител.

Трябваше му само миг, за да разпознае грубите черти: смущаващите, безжизнени очи, приличната на цепка уста, ушите като дръжка на кана. Беше статуята на Рейнолдс. Тя се усмихна, като показа несъразмерно малки за главата си зъби. Млечни зъби, като на малко дете. Въпреки това във външния ѝ вид имаше известно подобрение — забеляза го дори в мрака. Челото се беше разширило и цялото ѝ лице беше станало по-симетрично. Фигурата пред него все още приличаше на изрисувана кукла, но това беше кукла с амбиции.

Статуята се поклони вдървено, ставите ѝ изскърцаха и Гевин осъзна цялата абсурдност на ситуацията. По дяволите! Тя можеше да се кланя, да се усмихва и да убива… И все пак нямаше начин да е жива, нали? „По-късно ще се убедя, че греша“, обеща си той. По-късно щеше да си намери хиляда причини да отхвърли реалността на видяното — да обвини за това недостига на кръв в мозъка си, своето объркване, паниката. По един или друг начин щеше да обори това фантастично видение и да повярва, че не е било истинско.

Стига да можеше да изтърпи присъствието му още няколко минути.

Видението се пресегна и докосна челюстта на Гевин, после прокара внимателно грубите си пръсти по ръбовете на раната. На малкия му пръст проблесна пръстен: пръстен досущ като неговия.

— Ще ни остане белег — каза то.

Гевин позна гласа.

— Колко жалко. — Видението говореше с неговия глас. — Но можеше и да е по-зле.

Неговият глас. О, боже, неговият, неговият!

Гевин поклати глава.

— Да — потвърди то, разчело мислите му.

— Не и мен.

— Да.

— Защо?

Статуята постави пръсти върху собствената си челюст, очерта мястото, където се намираше раната на Гевин, и когато ги отдръпна, там се появи идентичен разрез. Но тази рана не кървеше: нещото нямаше кръв.

И все пак: не виждаше ли себе си? Не беше ли челото на видението като неговото, пронизващите очи и прекрасната уста не заприличваха ли все повече на неговите собствени?

— Момчето? — попита Гевин, започнал да разбира.

— О, момчето… — Статуята вдигна недовършилите метаморфозата си очи към небето. — Какво съкровище беше то. И как се зъбеше.

— Окъпал си се в кръвта му?

— Беше ми нужна. — Видението коленичи до тялото на Преториъс и мушна пръсти в разцепената му глава. — Тази кръв е стара, но пак ще свърши работа. Разбира се, на момчето беше по-добра.

То размаза кръвта на сводника по бузите си като индианец, отиващ на война. Гевин не успя да прикрие отвращението си.

— Нима смъртта му е такава загуба? — попита нещото.

Отговорът беше не, разбира се. Не беше никаква загуба, че Преториъс е мъртъв; не беше загуба и че някакво лапащо пишки наркоманче се е лишило от малко кръв и от съня си, за да може това изрисувано чудо да продължи своето развитие. Всеки ден по света се случваха и по-лоши неща, далеч по-големи ужасии. И все пак…

— Не можеш да оправдаеш постъпките ми — подсказа му статуята. — Не е в природата ти, нали? Скоро няма да бъде и в моята. Ще отричам живота си на мъчител на деца, защото ще виждам през твоите очи и ще споделям твоята човечност…

Тя се изправи, движенията ѝ все още бяха сковани.

— Междувременно трябва да се държа по подходящ за мен начин.

Кожата на бузите ѝ вече приличаше повече на восък, отколкото на боядисано дърво.

— Аз съм нещо, за което няма подходящо название. Аз съм рана в хълбока на света. Но също така съм съвършеният странник, за когото се молеше като малък — онзи, който да се появи и да те вземе със себе си, да ти каже, че си красив, да те отведе от улицата в рая. Не съм ли? Не съм ли?

Откъде знаеше това видение за детските му мечти? Как би могло да отгатне този конкретен блян: да бъде спасен от мизерията на улицата, за да попадне в рая на нечий дом?

— Защото аз съм ти — каза нещото в отговор на неизречения въпрос, — твое копие, което постоянно се усъвършенства.

Гевин махна към труповете.

— Това не съм аз. Не бих могъл да извърша нещо подобно.

Беше благодарен за намесата му, но фактите си бяха факти.

— Дали? — каза другият Гевин. — Мисля, че би могъл.

Гевин чу гласа на Преториъс в главата си: „Малко престъпление в името на модата“. Усети отново ножа върху брадичката си, гаденето, своята безпомощност. Разбира се, че би могъл; щеше да го извърши дузина пъти и да го нарече справедливост.

Не беше нужно да изрича признанието на глас, то беше очевидно.

— Ще се видим отново — каза изрисуваното лице. — Междувременно, ако съм на твое място — то се засмя, — ще побързам да се махна оттук.

Гевин продължи да се взира в очите му още миг или два, за да се увери, че говори сериозно, после тръгна към улицата.

— Не натам. Насам!

Статуята му сочеше една почти незабележима врата в стената, пред която бяха струпани чували с гниещи боклуци. Сега разбра как се е появила в алеята толкова тихо и бързо.

— Избягвай главните улици и гледай да не те забележат. Ще те намеря отново, когато съм готов.

Не беше нужно да го убеждават повече да си тръгне. Каквото и обяснение да имаше за събитията през тази нощ, всичко беше приключило. Сега не беше време за въпроси.

Той излезе през вратата, без да се обръща назад, но чу достатъчно, за да му се преобърне стомахът. Плискане на течност по земята и стонове на удоволствие: звуците му стигаха, за да си представи останалото.

Снощните събития не станаха по-смислени на сутринта. Все още му приличаха на сън. Но грубите факти бяха неоспорими.

Огледалото отразяваше залепената рана на челюстта му, която го болеше по-лошо и от разваления зъб.

Във вестниците пишеше за две тела, намерени в района на „Ковънт Гардън“ — известни престъпници, убити по особено жесток начин, който полицията описваше като „гангстерско клане“.

Гевин знаеше, че е въпрос на време да го открият. Някой щеше да каже на полицаите, че го е видял с Преториъс. Може би самият Крисчън, стига да му стиска. Щяха да довтасат пред вратата му с белезници и заповед за задържане. И какво щеше да им каже той в отговор на обвиненията? Че човекът, който го е сторил, не е човек, а статуя, която заприличва все повече на него? Въпросът не беше дали ще го затворят, а в коя дупка ще го хвърлят: в кафеза или в лудницата?

Обзет от отчаяние и разкъсван от съмнения, Гевин отиде в болницата, за да му видят лицето, и прекара три часа и половина в компанията на десетки други пострадали, преди да го приемат.

Докторът веднага му стана антипатичен. Вече било безсмислено да се правят шевове, вредата била нанесена. Раната щяла да бъде почистена и превързана, но грозният белег бил неизбежен. Защо не е дошъл снощи, когато се е случило, попита го сестрата. Той сви рамене. Какво им пукаше? Изкуственото състрадание не му помагаше ни на йота.

Когато зави зад ъгъла на улицата, на която живееше, видя колите пред къщата, сините светлини и тълпата одумващи го щастливо съседи. С досегашния му живот беше свършено. Дрехите, гребените, парфюмите и писмата му вече бяха в ръцете на полицаите, които сигурно ровичкаха в тях с усърдието на маймуни, търсещи въшка. Гевин беше виждал колко усърдни могат да бъдат тези копелета, когато поискат, и как могат да унищожат една личност. Раз-прас — могат да те съсипят за отрицателно време и да те направят на нищо.

Нищо не можеше да направи. Сега животът му беше техен — да му се присмиват и да го плюят, а може би и да изпитат един-два нервни момента, докато разглеждат снимките му и се чудят дали и самите те не са прекарали някоя разюздана нощ с това момче.

Нека задържат всичко. Много им здраве. Отсега нататък Гевин щеше да живее извън закона, защото законите защитават личната собственост, а той вече не разполагаше с такава. Те щяха да му вземат всичко — вече нямаше дом, нямаше нищо, което да нарече свое. Дори страх нямаше, колкото и да е странно.

Обърна гръб на улицата и на къщата, в която бе живял четири години, и изпита нещо близко до облекчение; почувства се щастлив, че са му отнели окаяния живот, който бе водил.

Два часа по-късно, на няколко километра оттам, Гевин се спря, за да провери съдържанието на джобовете си. Носеше кредитна карта, почти сто лири в брой, малка колекция от снимки — няколко на родителите и сестра си, но предимно свои, — часовник, пръстен и златен синджир на врата си. Щеше да е опасно да използва картата, сигурно вече бяха предупредили банката. Най-добре да заложи пръстена и синджира и после да замине на север. В Абърдийн имаше приятели, които щяха да го скрият временно.

Но първо — Рейнолдс.

Отне му час да намери дома на Кен Рейнолдс. Не беше ял от почти двадесет и четири часа и стомахът му изкъркори, докато стоеше пред сградата. Каза му да кротува и се вмъкна вътре. Интериорът не изглеждаше толкова впечатляващ на дневна светлина. Килимът на стълбището беше износен, а боята на перилата — изтъркана.

Качи се на третия етаж, без да бърза, и потропа на вратата на Рейнолдс.

Никой не му отвори, не чу и шум от движение във вътрешността на апартамента. Рейнолдс, разбира се, му беше казал да не се връща: „Няма да съм тук“. Беше ли предвидил последствията от освобождаването на онова чудо?

Гевин почука отново и този път чу някой да диша от другата страна на вратата.

— Рейнолдс — каза той, като се притисна към нея. — Чувам те.

Думите му останаха без отговор, но вътре имаше някого, беше сигурен в това. Гевин удари с длан вратата.

— Хайде, отвори. Отваряй, копеле!

Изминаха няколко секунди и един приглушен глас каза: „Върви си“.

— Искам да поговорим.

— Махай се, казах ти. Върви си. Нямам какво да ти кажа.

— Дължиш ми обяснение, за бога. Ако не отвориш шибаната врата, ще извикам някого, който да го направи вместо теб.

Беше блъф, но Рейнолдс отговори:

— Не! Чакай. Чакай.

В ключалката се превъртя ключ и вратата се открехна. От тъмнината в апартамента надникна покрито със струпеи лице. Беше Рейнолдс, само че небръснат и с измъчен вид. Миришеше на пот дори през тясната пролука и беше облечен в изцапана риза и пристегнат с плетен колан панталон.

— Не мога да ти помогна. Върви си.

— Изслушай ме само. — Гевин натисна вратата и мъжът се оказа прекалено изтощен или твърде пиян, за да му попречи да влезе. Той залитна назад и отстъпи в тъмния коридор.

— Какво става тук, по дяволите?

Апартаментът миришеше на развалена храна. Въздухът направо смърдеше.

Рейнолдс го остави да затвори вратата и извади нож от мръсния си панталон.

— Не се опитвай да ме измамиш. Знам какво си направил. Много хубаво. Много умно.

— За убийствата ли говориш? Не бях аз.

Рейнолдс размаха заплашително ножа.

— Колко кръвопролития бяха нужни? — попита той със сълзи в очите. — Шест? Десет?

— Не съм убил никого.

— Чудовище.

Гевин осъзна, че мъжът държи ножа за писма, който беше оставил онази вечер в банята. Рейнолдс пристъпи към него: несъмнено смяташе да го използва. Гевин се отдръпна и страхът му явно окуражи стареца.

— Беше ли забравил какво е усещането да си от плът и кръв?

Човекът се беше побъркал.

— Виж… дойдох просто да поговорим.

— Дойде, за да ме убиеш. Мога да те изоблича… затова дойде да ме убиеш.

— Знаеш ли изобщо кой съм? — попита Гевин.

Рейнолдс се подсмихна.

— Не си онова педерастче. Изглеждаш като него, но не си.

— За бога… Аз съм Гевин… Гевин.

Искаше да му обясни всичко, преди мъжът да го е заколил, но не намираше подходящите думи.

— Гевин, сети ли се? — беше единственото, което успя да каже.

Рейнолдс се поколеба за момент, като се взираше в лицето му.

— Потиш се — рече той и опасните искри в очите му изчезнаха.

Гевин успя само да кимне, устата му беше пресъхнала.

— Виждам, че се потиш.

Рейнолдс свали ножа.

— Тя не може да се поти. Никога не е можела и никога няма да може. Ти си момчето. Не си статуята. Момчето.

Лицето му се отпусна и кожата му увисна като празен мях.

— Трябва да ми помогнеш — каза Гевин с дрезгав глас. — Трябва да ми обясниш какво става.

— Искаш обяснение? Добре, може би ще намериш такова.

Рейнолдс го поведе към всекидневната. Завесите бяха спуснати и вътре цареше сумрак, но въпреки това Гевин видя, че всички антики са счупени непоправимо. Частите от керамични съдове бяха строшени на по-малки парчета, а те от своя страна бяха стрити на прах. Каменните барелефи бяха разрушени, от надгробната плоча на Флавиний Знаменосеца беше останала купчина чакъл.

— Кой ги изпочупи?

— Аз — отговори мъжът.

— Защо?

Рейнолдс прекоси бавно осеяния с руини под и надникна към улицата през една пролука в кадифените завеси.

— Тя ще се върне, да знаеш — рече той, като не обърна внимание на въпроса.

Гевин настоя:

— Защо изпочупи всичко?

— Това е болест — отговори Рейнолдс. — Нуждата да живееш в миналото.

Той се извърна от прозореца.

— Откраднах повечето неща в продължение на много години. Поставиха ме на доверен пост, а аз злоупотребих с него.

Мъжът подритна една по-едра отломка; вдигна се прах.

— Флавиний е живял и е умрял. Това е всичко, което трябва да знаем. Да знаем името му, не означава нищо или почти нищо. Не го прави отново реален: той е мъртъв и щастлив.

— А статуята в банята?

Рейнолдс спря да диша за момент, явно си представи изрисуваното лице.

— Помисли ме за нея, нали? Когато отвори вратата.

— Да. Помислих, че е завършила делото си.

— Имитацията.

Той кимна.

— Доколкото съм запознат с природата ѝ, тя прави точно това: имитира.

— Къде я намери?

— Близо до Карлайл. Надзиравах разкопките там. Открихме я в обществената баня — статуя на свит на кълбо човек до останките на възрастен мъж. Беше загадка. Мъртвец и статуя, лежащи един до друг в банята. Не ме питай какво ме привлече към нея, защото не знам. Навярно е завладяла съзнанието ми с волята си. Откраднах я и я донесох тук.

— И започна да я храниш?

Рейнолдс се вцепени.

— По-добре не питай.

— Питам. Започна ли да я храниш?

— Да.

— И ти трябваше кръвта ми, нали? Затова ме доведе тук — да ме убиеш и да я окъпеш в кръвта ми…

Гевин си спомни как съществото беше удряло с юмруци по стените на ваната, гладно за кръв и ядосано — като дете, което блъска по решетките на детското си креватче. А той е бил жертвеното агне.

— Защо нападна теб, а мен не? Защо не изскочи от ваната, за да се нахрани с кръвта ми?

Рейнолдс избърса уста с опакото на дланта си.

— Защото видя лицето ти, разбира се.

„Разбира се: видяла е лицето ми и го е поискала, а не би могла да открадне лицето на мъртвец, затова ме е пуснала да си отида.“ Рационалността на действията ѝ беше поразителна и сега, когато ги беше разгадал, Гевин изпита част от страстта на Рейнолдс да разплита мистерии.

— Мъжът в банята. Онзи, който си намерил…

— Да?

— Той е спрял да я храни, нали?

— Навярно затова тялото му е останало затворено там. Никой не е разбрал, че е загинал в борба със същество, което му е отнемало живота.

Картината беше почти пълна, оставаше да намери отговор на яростта си.

Този мъж едва не го бе убил, за да нахрани статуята. Гевин усети, че яростта му го завладява. Сграбчи Рейнолдс за ризата и кожата под нея и го разтърси. Това, което изтрака, костите му ли бяха, или зъбите?

— Лицето ѝ вече изглежда почти като моето. — Той впи поглед в кървясалите очи на мъжа. — Какво ще се случи, когато промяната завърши?

— Не знам.

— Кажи ми най-лошото. Кажи ми!

— Мога само да предполагам — отговори Рейнолдс.

— Предположи тогава!

— Когато физическата прилика стане пълна, навярно ще открадне единственото, което не може да копира — душата ти.

Рейнолдс не се страхуваше от него. Гласът му беше омекнал, сякаш говореше на обречен човек. Дори се усмихна.

— Лайнар!

Гевин придърпа лицето му още по-близо до своето. По бузата на стареца полепнаха бели пръски слюнка.

— Не ти пука! Не даваш пет пари за мен, нали?

Той го удари по лицето, после пак и пак, и пак, докато не се задъха.

Старецът понесе побоя мълчаливо, като след всеки удар избърсваше кръвта от подутите си очи и после обръщаше отново лице към Гевин. Накрая ударите секнаха.

Рейнолдс, вече на колене, изплю един счупен зъб.

— Заслужих си го — промърмори той.

— Как да я спра?

Рейнолдс поклати глава.

— Няма как — прошепна той и го хвана за ръката. — Моля те. — После разтвори юмрука на Гевин и целуна линиите върху дланта му.

Гевин заряза Рейнолдс сред руините в апартамента му и излезе на улицата. От разговора със стареца не беше научил почти нищо, за което да не се е досетил и сам. Оставаше му само едно — да намери звяра, който му бе откраднал красотата, и да го надвие. Ако не успееше, поне щеше да е направил опит да защити единственото, което има — прекрасното си лице. Приказките за души и човечност не означаваха нищо за Гевин, Той си искаше лицето.

Тръгна през Кенсингтън с необичайна решителност. Достатъчно години е бил жертва на обстоятелствата. Щеше да оправи нещата или да загине, докато се опитва.

Рейнолдс дръпна завесата на прозореца, за да гледа как се спуска вечерта над градския пейзаж. Нямаше да преживее нощта, нито да се разхожда отново из града. Без да въздиша, той пусна пердето и взе късия меч. Опря върха на острието в гърдите си.

— Хайде — каза Рейнолдс на себе си и на меча, после натисна дръжката. Върхът влезе в тялото му не повече от сантиметър, но болката беше ужасна: разбра, че ще припадне, преди да е свършил работата и наполовина. Затова отиде до стената, подпря дръжката на нея и се отпусна върху острието с цялата си тежест. Това свърши работа. Не беше сигурен дали мечът го е пронизал докрай, но със сигурност щеше да умре от загуба на кръв. За всеки случай се завъртя и се просна на пода, но вместо да падне върху дръжката, се строполи на една страна. Ударът го накара да усети още по-ясно твърдото, неумолимо присъствие на меча в тялото си.

Отне му повече от десет минути да умре, но болката не му попречи да изпита задоволство. Беше водил недостоен в много отношения живот, но след петдесет и седем позорни години умираше по начин, който не би засрамил и любимия му Флавиний.

В последните му мигове заваля и шумът по покрива го накара да повярва, че Бог погребва сградата, запечатвайки го вътре завинаги. Дойде финалният миг, а с него и прекрасна самозаблуда: ръка, носеща светлина, и гласове, проникващи през стената — духове от бъдещето, дошли да изровят неговото минало. Рейнолдс се усмихна и се накани да ги попита коя година е, после осъзна, че е мъртъв.

Съществото избягваше Гевин много по-успешно, отколкото той него. Изминаха три дни, без преследвачът му да го зърне или да разбере къде се крие.

Но присъствието му — винаги близко, но никога видимо — беше неоспоримо. В един бар някой му каза „Видях те снощи на «Еджуеър Роуд»“, а той изобщо не беше стъпвал там, друг го попита „Как прекара с онзи арабин?“, а трети — „Вече не поздравяваш ли приятелите си?“.

И, ей богу, скоро усещането започна да му харесва. Нещастието отстъпи място на удоволствие, каквото не беше изпитвал от двегодишна възраст — удоволствието да си свободен.

И какво, ако някой се преструва на него, като избягва закона, като се отнася пренебрежително към приятелите му (какви приятели? пиявици) и живее живота му вместо него? Гевин можеше да спи и същевременно да знае, че е буден някъде в нощта и обожаван. Постепенно започна да вижда в създанието не чудовище, което го тероризира, а свой инструмент. То присъстваше в обществото вместо него, беше истинският Гевин, а той — негова сянка.

Събуди се.

Беше четири и петнадесет следобед и воят на уличния трафик под прозореца му беше силен. Сумрачната стая; многократно вдишваният и издишван въздух. Беше минало повече от седмица, откакто бе оставил Рейнолдс сред отломките, и през това време беше дръзнал да напусне новата си квартира (малка спалня, кухничка и баня) само три пъти. Сега сънят беше по-важен за него от храната и упражненията. Имаше достатъчно наркотици, за да се чувства щастлив, когато не можеше да заспи (а това му се случваше рядко), и беше започнал да харесва застоялия въздух, свободно влизащата през голия прозорец светлина и усещането за света отвън, към който вече не принадлежеше.

Беше си казал, че днес ще излезе да глътне малко свеж въздух, но така и не събра достатъчно ентусиазъм. Може би по-късно, доста по-късно, когато баровете започнат да се изпразват и няма кой да го забележи — тогава ще изпълзи от пашкула си и ще види каквото има за гледане. Но сега, сега го чакаха сънищата…

Вода.

Беше сънувал вода; беше сънувал, че стои край басейн във Форт Лодърдейл — басейн, пълен с риба. И пляскането на скачащите и гмуркащите се риби продължаваше да ехти в съзнанието му. Или това не беше сън? Да: беше чул течаща вода в съня си и спящото му съзнание беше облякло звука в подходяща картина. Сега беше буден, но плискането продължаваше.

Идваше от съседната баня и вече не беше шум от течаща вода, а само плискане. Явно някой беше проникнал в квартирата и сега се къпеше във ваната. Гевин прегледа наум краткия списък с възможни натрапници — малкото хора, които знаеха, че е тук. Можеше да е Пол, начинаеща мъжка проститутка, която бе спала на пода му преди две нощи. Можеше да е дилърът Чинк или едно момиче от долния етаж, май се казваше Мишел. Кого се опитваше да заблуди? Нито един от тях не би разбил ключалката му, за да влезе. Знаеше много добре кой е в банята. Просто се наслаждаваше на процеса на елиминиране, докато стесни възможностите до една-единствена.

Нетърпелив да се срещнат отново, Гевин изпълзя от завивките, които го обгръщаха като втора кожа. Студеният въздух накара голото му тяло да настръхне, а предизвиканата от съня ерекция — да спадне. Докато пресичаше стаята, за да вземе висящия на вратата халат, той зърна отражението си в огледалото: стопкадър от филм на ужаса; крехко, превито от студ човече, осветено от дъждовна светлина. Образът му сякаш потрепваше, толкова нематериален беше.

Гевин се загърна в халата — единствената му купена наскоро дреха — и отиде до банята. Шумът беше престанал. Той натисна дръжката и бутна вратата.

Неравният линолеум беше леденостуден под краката му: искаше да види набързо приятеля си и да се мушне отново в леглото. Но дължеше на изтормозеното си любопитство нещо повече от това: имаше въпроси.

Светлината, която влизаше през матираното стъкло на прозореца, беше намаляла значително през трите минути, откакто беше буден — приближаването на нощта и дъждовната буря бяха сгъстили сумрака. Ваната беше пълна до преливане, а водата в нея — гладка и тъмна. И този път нищо не наруши повърхността ѝ. Създанието пак се спотайваше на дъното.

Колко време беше минало, откакто надникна в една жълто-зелена вана в една жълто-зелена баня? Можеше да се е случило вчера — животът му оттогава насам се бе превърнал в една дълга нощ. Той погледна във водата. Статуята беше там, свита като преди и заспала. Беше напълно облечена, сякаш не бе имала време да си свали дрехите, преди да се скрие. По плешивата ѝ глава сега имаше буйна коса, а чертите ѝ бяха почти завършени. Лицето ѝ вече не приличаше на изрисувано, беше като живо и притежаваше неговата красота. Съвършено оформените ѝ ръце почиваха, скръстени върху гърдите ѝ.

Нощта напредна. Гевин нямаше какво да прави, освен да наблюдава съня ѝ, и скоро това му дотегна. Статуята го беше проследила дотук, така че едва ли щеше да избяга, можеше спокойно да се върне в леглото. Отвън дъждът беше забавил трафика до пълзене, имаше катастрофи, понякога фатални: прегрели двигатели и спрели сърца. Гевин се заслуша в уличните шумове и заспа. Жаждата го събуди по средата на нощта: беше сънувал вода и сега чу пак плискане. Създанието се измъкна от ваната, натисна дръжката и отвори вратата.

Ето го и него. Стоеше на прага, едва различимо под идващата от улицата светлина.

— Гевин? Буден ли си?

— Да — отговори той.

— Ще ми помогнеш ли? — попито съществото. В гласа му нямаше и следа от заплаха, това беше братска молба: просто роднина, който моли за помощ.

— Какво искаш?

— Време е за лечение.

— Лечение?

— Светни лампата.

Гевин включи нощната лампа и погледна застаналата на вратата фигура. Ръцете ѝ вече не бяха скръстени на гърдите ѝ и той видя, че там има ужасяваща огнестрелна рана. В плътта зееше дупка и се виждаше безцветната ѝ вътрешност. Кръв, разбира се, нямаше: статуята никога нямаше да има такава. От това разстояние не се виждаха и никакви вътрешни органи — нищо, което да напомня поне малко на човешка анатомия.

— Всемогъщи боже! — промълви той.

— Преториъс имаше приятели — каза създанието и пръстите му докоснаха ръбовете на раната. Жестът извика в съзнанието на Гевин спомена за една висяща на стената в майчиния му дом картина: светото сърце на Исус Христос се рее в гърдите му, а пръстите му сочат агонията, която е преживял, и сякаш казват: „Направих го заради теб“.

— Защо не си мъртъв?

— Защото все още не съм жив.

„Все още: запомни това“, помисли си Гевин. В думите се съдържаше намек за тленност.

— Боли ли те?

— Не — отговори тъжно другият Гевин, сякаш жадуваше да изпита болка. — Нищо не усещам. Всички признаци на живот са козметични. Но се уча. — Той се усмихна. — Свикнах да се прозявам и да пърдя.

Беше едновременно абсурдно и трогателно, че това създание се стремеше да пърди, че този смешен пропуск в храносмилателната система беше за него скъп признак на човечност.

— А раната?

— Заздравява. Постепенно ще зарасне напълно.

Гевин не каза нищо.

— Отвращавам ли те? — попита с равен тон статуята.

— Не.

Тя го изгледа втренчено със съвършените си очи, с неговите съвършени очи.

— Какво ти каза Рейнолдс?

Той сви рамене.

— Почти нищо.

— Че съм чудовище? Че изсмуквам човешкия дух?

— Не точно.

— Но в общи линии ти е казал това.

— В общи линии — съгласи се Гевин.

Статуята кимна.

— Прав е. Поне от негова гледна точка. Нуждая се от кръв и това ме превръща в чудовище. Преди месец, в младостта си, се къпех в нея. Тя караше дървесината ми да прилича на плът. Но вече не ми е нужна, процесът е почти завършен. Сега ми трябва само…

Създанието се поколеба не защото възнамеряваше да го излъже, а защото не намираше подходящи думи да опише състоянието си. Или поне така си помисли Гевин.

— Какво ти трябва? — настоя той.

То поклати глава и сведе очи към килима.

— Бил съм жив няколко пъти. Случвало се е да открадна нечий живот и да ми се размине безнаказано. Изживявал съм естествената му продължителност, после съм си намирал ново лице. А понякога, както стана последния път, съм го губил, защото са ми се опълчвали…

— Машина ли си?

— Не.

— А какво?

— Аз съм аз. Не познавам други като мен, макар че защо да съм единствен? Навярно има и други, много други, просто още не съм разбрал за съществуването им. Живея, умирам, отново и отново, и не научавам нищо за себе си — рече горчиво статуята. — Разбираш ли? Ти знаеш какъв си, защото виждаш други като теб. Ако беше единствен на Земята, какво щеше да знаеш за себе си? Само това, което ти казва огледалото. Останалото щеше да е мит и догадки.

Всичко това беше изречено напълно безпристрастно.

— Мога ли да полегна? — попита тя.

Тръгна към него и Гевин видя пулсирането в дупката на гърдите ѝ: безкраен поток от хаотични форми, които се надигаха и спадаха на мястото на сърцето ѝ. Статуята се просна по корем върху леглото, въздъхна и затвори очи; явно не се притесняваше от мокрите си дрехи.

— Ще се оправим — рече тя, — само ни дай време.

Гевин отиде до входната врата и я залости. После придърпа една маса и подпря дръжката ѝ. Сега никой не можеше да влезе и да нападне създанието по време на сън: щяха да останат тук и да бъдат в безопасност — той и то, той и другото му аз. Обезопасил мястото, Гевин си направи кафе, седна в стола срещу леглото и се загледа в спящия си двойник.

Дъждът, който плющеше по прозореца, ту се усилваше, ту отслабваше. Вятърът навяваше по стъклото мокри листа и те залепваха за него като любопитни нощни пеперуди. Гевин ги позяпа известно време, но скоро се отегчи и му се прииска да съзерцава отново непринудената красота на протегнатата му ръка, играта на светлината по китката, миглите. Заспа в стола си към полунощ, заслушан в хленча на преминаваща по улицата линейка и барабаненето на нова порция дъжд.

Столът беше неудобен и той се будеше през няколко минути, като отваряше по мъничко очи. Създанието беше станало: стоеше до прозореца, после пред огледалото, след това в кухнята. Шум на течаща вода: Гевин сънува вода. Създанието се събличаше: той сънува секс. Беше приведено над него, раната на гърдите му я нямаше и присъствието му го успокои: видя в просъница как над улицата се отваря прозорец и някой го издърпва през него в Рая. Създанието обличаше дрехите му: той промърмори няколко одобрителни думи на крадеца и продължи да спи. То си подсвиркваше: навън се зазоряваше, но Гевин беше твърде сънен, за да стане, и доволен, че подсвиркващият си младеж, облечен с неговите дрехи, живее вместо него.

Накрая съществото се наведе, целуна го братски по устните и си тръгна. Чу как вратата се хлопна зад него.

След това Гевин прекара дни наред в стаята — и той не знаеше колко точно, — като бездействаше и само пиеше вода. Жаждата му беше станала неутолима.

Пиене и спане, спане и пиене.

Отначало леглото му беше мокро там, където бе лежала статуята, но Гевин нямаше никакво желание да смени чаршафите. Точно обратното — наслаждаваше се на влажния лен, който тялото му скоро изсуши. Когато влагата изчезна напълно, той се топна във водата, в която бе лежало създанието, и се върна капещ в леглото, с настръхнала от студ кожа и вмирисан на плесен. По-късно, понеже не му се ставаше, се изпика, както си лежеше, и тази влага също изстина, докато я изсуши с намаляващата топлина на тялото си.

Но по някаква причина, въпреки глада, голотата му и ледената стая, Гевин не умря.

През нощта на шестия или седмия ден той се надигна и седна на ръба на леглото, за да обмисли къде е сгрешил, какво е пропуснал. Не му хрумна нищо, затова започна да се мотае из стаята като съществото преди седмица; от време на време заставаше пред огледалото и разглеждаше промените, които бяха настъпили в изпосталялото му тяло, или съзерцаваше топенето на искрящите снежинки по перваза на прозореца.

Накрая погледът му се спря върху една снимка на неговите родители, която в спомените му създанието разглеждаше. Или това е било само сън? Не, имаше ясен спомен как статуята я държи в ръка.

Ето какво пречеше на самоубийството му — тази снимка. Не можеше да умре, без да е почел паметта на вече мъртвите.

Излезе в кишата и тръгна към гробището само по панталон и тениска. Остана глух за забележките, които му правеха жени на средна възраст и отиващи на училище деца. Какво им влизаше на тях в работата, че е бос и може да умре? Дъждът спираше и започваше пак, но така и не премина в истински сняг.

Пред църквата беше пълно с кални коли, извършваше се погребален обред. Гевин се промъкна в двора. Оттук се откриваше хубава гледка към града, макар и помрачена от тъмносивия воал на ледената суграшица: видя влаковете и високите жилищни сгради, безкрайните редици от покриви. Тръгна бавно между надгробните плочи, без да е сигурен къде да търси гроба на баща си. Бяха минали шестнадесет години и не помнеше почти нищо от онзи ден. Никой не беше държал тържествени речи за кончината на баща му и смъртта по принцип, нямаше и гафове, с които да бъде запомнен денят — нито една леля не пръдна на помена, нито една братовчедка не го дръпна настрани, за да му покаже гърдите си.

Гевин се зачуди дали роднините му идват тук, в страната ли са изобщо. Сестра му отдавна се заканваше, че ще емигрира в Нова Зеландия, за да започне нов живот. Майка му сигурно мореше четвърти съпруг в момента: горкото копеле. Въпреки че по-скоро тя беше за съжаление с това нейно безкрайно бърборене и зле прикритата ѝ паника.

Ето я плочата. И да, имаше свежи цветя в мраморната урна, положена върху зелените мраморни камъни на гроба. Старият мръсник не беше останал забравен. Някой, навярно сестра му, бе идвал тук да потърси малко утеха. Гевин прокара пръсти по името, датата и баналния надпис отдолу. Нищо изключително: и така трябваше да бъде, защото в баща му също нямаше нищо изключително. Загледан в надгробния камък, той заговори, сякаш старецът седеше на ръба на гроба, клатеше крака, приглаждаше косата си върху лъскавия си скалп и се преструваше както винаги, че го слуша.

— Какво мислиш, а?

Баща му не беше впечатлен.

— Не е останало много от мен, напи? — призна Гевин.

Ти го каза, синко.

— Бях внимателен, както ме учеше. Копелетата няма да ме търсят.

Адски се радвам.

— Не е останало много за намиране от мен, а?

Баща му си издуха носа и го избърса три пъти. Веднъж от ляво надясно, още веднъж от ляво надясно и накрая от дясно наляво. Беше му навик. После изчезна.

— Дърт лайнар.

В далечината изсвири продължително влак и Гевин вдигна очи. Видя себе си — стоеше съвършено неподвижен на няколко метра от гроба. Носеше дрехите, с които бе напуснал квартирата преди седмица. Бяха измачкани и замърсени от продължителното носене. Но плътта! Плътта беше по-сияйна, отколкото собствената му плът някога е била. Почти блестеше под светлината на дъждовния ден, а сълзите по страните на двойника караха лицето му да изглежда още по-прекрасно.

— Какво не е наред? — попита Гевин.

— Когато идвам тук, винаги се разплаквам. — Другият Гевин тръгна към него, като стъпваше по гробовете, и там, където нямаше трева, чакълът хрущеше под краката му. Изглеждаше по-реален от всякога.

— Идвал си тук и преди?

— О, да. Много пъти през годините…

През годините? Какво означаваше това? Че е идвал да скърби за хората, които е убивал?

Сякаш в отговор на мисълта му:

— Посещавах татко. Два, може би три пъти годишно.

— Това не е твоят баща — каза почти развеселено Гевин, — а моят.

— Не виждам сълзи по лицето ти — отговори двойникът.

— Не чувствам…

— Нищо — каза другият. — Не чувстваш нищо, ако трябва да си честен.

Вярно беше.

— А на мен… — Двойникът се разплака отново и носът му текна. — Ще ми липсва, докато съм жив.

Преструваше се, разбира се. Но тогава защо имаше такава тъга в очите му? Защо чертите му се разкривяваха така грозно, когато плачеше? Гевин плачеше рядко, сълзите го караха да се чувства смешен и слаб. А това същество се гордееше със сълзите си и се перчеше с тях. Те бяха неговият триумф.

Той разбра, че вижда един по-съвършен Гевин, но отново не изпита тъга.

— Давай, поплачи си. Не ми пречиш.

Създанието почти не го слушаше.

— Защо е толкова болезнено всичко? — попита след малко то. — Защо чувството на загуба е това, което ме прави човек?

Гевин сви рамене. Какво разбираше той от изящното изкуство да бъдеш човек?

Съществото избърса носа си с ръкав, подсмръкна и се помъчи да се усмихне.

— Съжалявам — каза то. — Държа се като проклет глупак. Моля те, прости ми. — И си пое дълбоко дъх, за да се успокои.

— Всичко е наред — отговори Гевин.

Чувстваше се смутен от видяното и се радваше, че си тръгва.

— Цветята твои ли са? — попита той, докато обръщаше гръб на гроба.

Създанието кимна.

— Той мразеше цветята.

То трепна.

— О!

— Но какво разбира той?

Без да погледне повече към статуята, Гевин тръгна по пътя, който минаваше край църквата. Беше изминал няколко метра, когато тя извика след него:

— Можеш ли да ми препоръчаш зъболекар?

Той се усмихна и продължи да върви.

Наближаваше пиковият час. Главното шосе, което минаваше край църквата, вече гъмжеше от забързани коли — навярно беше петък и хората, които се бяха измъкнали по-рано от работа, бързаха да се приберат вкъщи. Проблясваха ярки фарове и ревяха клаксони.

Гевин навлезе в трафика, без да се оглежда, пренебрегна скърцането на спирачки и пороя от ругатни и тръгна между колите, сякаш се разхождаше по пусто поле.

Калникът на една забързана кола одраска крака му, друга едва не го блъсна. Нетърпението на шофьорите да пристигнат на място, което скоро щяха да изгарят от желание пак да напуснат, беше комично. Нека си беснеят, нека да крещят и да го обиждат, нека видят празното му, лишено от индивидуалност лице и да се приберат, преследвани от мисълта за него. Ако имаше късмет, някой от тях щеше да се паникьоса, да се отклони от курса си и да го прегази. Все тая. Гевин вече принадлежеше на случайността и отсега нататък щеше да бъде неин знаменосец.