Кървави книги (Том 3)

Изкупителни жертви

Островът, на който ни отнесе течението, не беше никакъв остров, а лишена от живот камара камъни. Да се нарече остров тази лайняна грамада, е истински комплимент. Островите са оазиси в морето — зелени и плодородни. А това е забравена от бога земя — във водата няма тюлени, във въздуха не прелитат птици. Място, което не става за нищо, освен да кажеш: бях насред нищото и оцелях.

— Няма го — рече Рей, докато изучаваше съсредоточено морската карта на Хебридските острови, поставил нокът на мястото, където би трябвало да се намираме. Там имаше само празно пространство: светлосиня ивица вода без грам петънце, което да отразява съществуването на тази скала. Явно не я пренебрегваха само тюлените и птиците, картографите — също. До пръста на Рей имаше всичко на всичко една-две стрелки, които показваха теченията, отнесли ни на север — малки червени чертички върху хартиения океан. Останало беше пусто като света около нас.

Щом разбра, че мястото не е отбелязано на картата, Джонатан, разбира се, започна да ликува — моментално се почувства оправдан. Вината, че се намирахме тук, вече не беше негова, а на картографите — не можеше да е виновен, щом скалата не съществуваше. Гузното изражение, което не напускаше лицето му, откакто бяхме пристигнали, изчезна и той доби самодоволен вид.

— Не можеш да избегнеш място, което даже не съществува, нали така? — попита злорадо Джонатан. — Нали?

— Можеше да използваш очите, които Господ ти е дал — не му остана длъжен Рей.

Но Джонатан не се смути от уместната забележка.

— Появи се изневиделица, Реймънд. Нямаше как да го видя в тази мъгла. Изскочи пред нас, преди да се усетя.

Островът наистина ни беше връхлетял изневиделица. Намирах се в камбуза и приготвях закуската, понеже нито Анджела, нито Джонатан бяха проявили ентусиазъм да се заемат с нея, когато корпусът на „Емануела“ се разтресе и се вряза с трясък в каменистия бряг. За момент настъпи пълна тишина, после избухнаха крясъци. Излязох на палубата и видях Джонатан, който се хилеше глупаво и размахваше ръце, за да покаже, че е невинен.

— Преди да си попитала — не знам как стана. Носехме се по вълните и в следващия миг…

— Всемогъщи боже, що за шибания! — Рей изскочи от каютата, като навличаше джинсите си. Изглеждаше доста смачкан след прекараната нощ с Анджела. Бях имала съмнителната чест да слушам оргазмите ѝ часове наред: определено беше ненаситна.

Джонатан започна защитната си реч отначало:

— Преди да си попитал…

Но Рей го накара да млъкне с няколко добре подбрани обиди. Оставих ги да се карат и се оттеглих в камбуза. Чух с немалко задоволство ругатните, които се изсипаха по адрес на Джонатан, и изпитах известна надежда, че Рей ще се вбеси достатъчно, за да разкървави орловия му нос.

Камбузът приличаше на кочина. Закуската беше изпопадала по пода и аз я оставих да си стои там — жълтъците, шунката и пържените филии изстиваха в локви от разлята мазнина. Джонатан беше виновен, нека той да почисти. Налях си чаша сок от грейпфрут, изчаках взаимните обвинения да приключат и се качих отново горе.

Бяха изминали само два часа от пукването на зората и мъглата, скрила острова от погледа на Джонатан, все още спираше слънчевите лъчи. Ако днешният ден беше като последните седем, по обяд палубата щеше да стане прекалено гореща за разходки на босо, но сега усетих как под бикините ми пропълзява студ. Докато плаваш между островите, е без значение как си облечен. Няма кой да те види. Вече се радвах на най-хубавия цялостен тен, който някога съм имала. Но тази сутрин студът ме накара да се върна в каютата, за да си сложа блуза с дълъг ръкав. Нямаше вятър, студът идваше от морето. „На няколко метра от брега все още е нощ — помислих си аз, — безкрайна нощ.“

Навлякох едно горнище на анцуг и излязох пак на палубата. Рей беше приведен над картите. Голият му гръб беше изгорял от слънцето и се белеше; видях плешивината, която се криеше под мръснорусите му къдрици. Джонатан се взираше в брега и потриваше нос.

— Боже, какво място — казах аз.

Той ме погледна и направи опит да се усмихне. Горкият Джонатан. Въобразяваше си, че притежава чар, способен да подмами дори костенурка да излезе от черупката си. В интерес на истината имаше жени, които се разтапяха само щом ги погледнеше. Аз не бях от тях и това го дразнеше. Винаги съм смятала, че хубавото му еврейско лице е твърде обикновено, за да бъде красиво, и безразличието ми към него го вбесяваше.

От долната палуба долетя сънен и намусен глас. Спящата лейди се беше събудила. Когато най-накрая се появи, беше загърнала с престорена свенливост голото си тяло в хавлиена кърпа. Лицето ѝ беше подпухнало от многото червено вино, а косата ѝ се нуждаеше от гребен. Въпреки това тя се усмихна лъчезарно и разтвори широко очи — същинска Шърли Темпъл27 с разголени гърди.

— Какво става, Рей? Къде сме?

Рей не вдигна поглед от изчисленията си, с което си спечели едно намръщване.

— Имаме ужасно смотан кормчия, ето какво — каза той.

— Дори не знам как стана — възрази Джонатан, надявайки се да получи мъничко съчувствие от Анджела. Не получи.

— И къде сме? — повтори тя.

— Добро утро, Анджела — обадих се аз; мен също ме пренебрегнаха.

— Това остров ли е?

— Разбира се, че е остров, просто не знам още кой — отговори Рей.

— Може да е Бара — предположи тя.

Рей направи гримаса.

— Дори не сме близо до Бара. Ако ме оставиш да се върна по стъпките ни…

Да се върне по стъпките ни? В морето? Пак пустата му обсебеност от Исус Христос, помислих си аз и погледнах към брега. Беше невъзможно да се каже колко голям е островът, защото след стотина метра пейзажът се губеше в мъглата. Може би някъде зад сивата стена имаше човешко селище.

Щом локализира празното място върху картата, където според него се намирахме, той слезе на брега и огледа критично носа на яхтата. Слязох при него, най-вече за да избягам от Анджела. Облите камъни бяха студени и босите ми стъпала се хлъзгаха по тях. Рей прокара длан по борда на „Емануела“, сякаш я галеше, после се наведе, за да разгледа щетите.

— Според мен корпусът не е пробит — каза той, — но няма как да съм сигурен.

— Ще отплаваме с отлива — рече Джонатан, който беше застанал на носа с ръце на кръста, после ми намигна. — Фасулска работа.

— Ще отплаваме друг път! — изръмжа Рей. — Ела да видиш.

— Тогава някой ще ни издърпа на буксир — заяви самоуверено Джонатан.

— И сигурно ти ще намериш кой. Задник.

— Че защо не? След час мъглата ще се вдигне и ще отида да потърся помощ.

Той се отдалечи спокойно.

— Ще направя кафе — предложи Анджела.

Щеше да ѝ отнеме поне час да го свари, нали я познавах. Тъкмо време да се поразтъпча.

Тръгнах по брега.

— Не се отдалечавай много, любима — извика след мен Рей.

— Няма.

Любима. Беше му лесно да го каже, нали не изпитваше нищо към мен.

Докато вървях, си съблякох горнището; слънцето беше започнало да напича. Голите ми гърди бяха кафяви като лешници и, помислих си аз, почти толкова големи. Все пак не можеш да имаш всичко. Поне разполагах с два работещи неврона в главата, което не можеше да се каже за Анджела — тя имаше цици като пъпеши и мозък на муле.

Слънцето още не можеше да пробие напълно мъглата. Лъчите му достигаха на пресекулки до острова и светлината им матираше всичко — отнемаше цветовете и плътността на мястото, карайки морето и скалите да изглеждат бледосиви като преварено месо.

Само след стотина метра нещо в обстановката започна да ме депресира, затова се обърнах и тръгнах към яхтата. От дясната ми страна малки пенливи вълнички се разбиваха с измъчен плисък в камъните. Никакви величествени вълни, само ритмичното шляп, шляп, шляп на немощния прилив. Вече мразех това място.

Рей изпробва радиостанцията на всички честоти, но успя да улови само бял шум. Накрая наруга устройството и се отказа. Половин час по-късно закуската беше сервирана, въпреки че трябваше да се задоволим със сардини, консервирани гъби и каквото беше оцеляло от пържените филийки. Анджела поднесе това богато угощение с обичайната си самоувереност, все едно повтаряше чудото с рибата и хляба28. Така или иначе, беше невъзможно да се насладим на храната, въздухът сякаш бе отнел целия ѝ вкус.

— Не е ли странно… — започна Джонатан.

— Направо е забавно — прекъсна го Рей.

— Няма сирени за мъгливо време. Мъгла, пък няма сирени. Не се чува и звук на работещ двигател. Много странно.

Беше прав. Обгръщаше ни пълна тишина, влажна и задушаваща. Човек би помислил, че сме оглушали, ако не бяха кроткото плискане на вълните и звукът на собствените ни гласове.

Седнах на кърмата и се загледах в пустото море. Все още беше сиво, но слънцето започваше да променя цвета му — на места изглеждаше тъмнозелено, а по-навътре се забелязваха нюанси на синьо и лилаво. Под яхтата се полюшваха кафяви водорасли и морска папрат: играчки на прилива. Водата изглеждаше примамлива, а всичко беше за предпочитане пред киселата атмосфера на „Емануела“.

— Отивам да поплувам.

— По-добре недей, любима — каза Рей.

— Защо?

— Течението, което ни захвърли тук, трябва да е доста силно; не искаш да те повлече.

— Но сега е прилив, водата ще ме върне на брега.

— Не знаеш какви вторични течения има. Да не говорим за водовъртежите, които също се срещат често. Ще те засмучат за секунда.

Погледнах отново морето. Изглеждаше безобидно, но бях чела колко коварни могат да бъдат тукашните води, затова размислих.

Анджела се нацупи, защото никой не беше доял безупречната ѝ закуска. Рей се помъчи да спечели отново благоволението ѝ. Той обичаше да я глези, като я оставяше да играе глупавите си игрички. Усетих, че ми се повдига.

Слязох долу да измия съдовете, като изхвърлих остатъците през люка. Те не потънаха веднага. Останаха да плават на повърхността на морето: мазни купчинки от полуизядени гъби и парченца сардини, сякаш някой беше повърнал във водата. Храна за раците, стига някой себеуважаващ се рак да бе изпаднал дотолкова, че да живее тук.

Джонатан ме последва в камбуза; явно още се чувстваше малко глупаво въпреки цялото си перчене. Застана на вратата, като се мъчеше да улови погледа ми, докато миех апатично мазните пластмасови чинии. Искаше да му кажа, че вината не е негова, и, разбира се, да се увери, че го мисля за истински Адонис. Не казах нищо.

— Нещо против да помогна? — попита той.

— Няма достатъчно място за двама — отговорих аз, като се опитах да не звуча твърде рязко. Въпреки това той трепна — цялата случка беше разклатила самочувствието му по-силно, отколкото бях подозирала.

— Слушай — казах меко, — защо не се върнеш на палубата, за да се попечеш малко на слънце, преди да е станало твърде горещо?

— Чувствам се като лайно.

— Беше злополука.

— Като пълно лайно.

— Както каза, ще отплаваме с отлива.

Джонатан се отдръпна от вратата и влезе в камбуза. Близостта му ме накара да изпитам наченки на клаустрофобия. Тялото му беше прекалено едро за това тясно помещение: прекалено загоряло от слънцето, прекалено натрапващо се.

— Казах, че няма достатъчно място, Джонатан.

Той сложи ръка на тила ми и аз не я отблъснах, а го оставих да масажира нежно мускулите на врата ми. Исках да му кажа да се махне, но апатията, която излъчваше това място, изглежда, беше заразна. Джонатан постави другата си ръка върху корема ми, после я плъзна към гърдите ми. Беше ми все едно — щом го иска, нека го направи.

Горе на палубата Анджела се заливаше от смях, хилеше се така истерично, че беше на косъм да се задави. Представих си как отмята назад глава и разтърсва отвързаната си коса. Джонатан беше оставил боксерките си да паднат на земята. Беше грижливо обрязан; възбуденият му член имаше толкова хигиеничен вид, че изглеждаше неспособен да ми навреди. Позволих му да притисне уста към моята и езикът му започна да изследва венците ми с настойчивостта на зъболекарски пръст. Той дръпна бикините ми надолу, намести члена си и го вкара.

Стълбището зад гърба му изскърца и аз погледнах над рамото му навреме, за да зърна Рей, който се взираше в задника на Джонатан и в преплетените ни ръце. Дали виждаше, запитах се аз, че не усещам нищо? Дали разбираше, че правя това без капчица страст; че мога да се възбудя само ако заместя главата, гърба и члена на Джонатан с неговите? Той се върна мълчаливо на палубата и Джонатан ми каза, че ме обича; миг по-късно чух Анджела да се киска отново, докато Рей ѝ описваше какво е видял току-що. Да си мисли каквото иска тази кучка, не ми пукаше.

Джонатан продължи да ме обработва с бавни и монотонни тласъци, намръщен като ученик, който се опитва да реши невъзможно уравнение.

Свърши без предупреждение, само стисна рамената ми по-здраво и се намръщи още повече. Тласъците му се забавиха и спряха, очите му срещнаха за един смущаващ миг моите. Исках да го целуна, но той вече беше изгубил интерес. Отдръпна се от мен, като потръпна.

— Когато свърша, ставам свръхчувствителен — промърмори той и си вдигна боксерките. — Хареса ли ти?

Кимнах. Беше ми смешно; цялата история беше такава. Намирах се насред нищото с този двадесет и шест годишен хлапак, с Анджела и с един мъж, на когото не му пукаше дали ще живея, или ще умра. А може би и на мен не ми пукаше.

Незнайно защо се сетих за хранителните отпадъци, които бях изхвърлила в морето и си представих как плават по повърхността в очакване да бъдат отнесени от следващата вълна.

Джонатан вече беше изчезнал нагоре по стълбите. Сварих малко кафе, като междувременно зяпах разсеяно през люка и усещах как спермата му засъхва по вътрешната страна на бедрата ми.

Когато се качих на палубата с кафето, Рей и Анджела вече ги нямаше — изглежда, бяха отишли да потърсят помощ на острова.

Джонатан седеше на мястото ми на кърмата и се взираше в мъглата. Най-вече за да наруша мълчанието, казах:

— Май се е вдигнала малко.

— Мислиш ли?

Сложих до него чаша кафе.

— Благодаря.

— Къде са другите?

— Да огледат острова.

Той погледна смутено към мен.

— Все още се чувствам като лайно.

Забелязах, че до краката му има бутилка с джин.

— Не е ли малко рано за пиене?

— Искаш ли?

— Още няма единадесет.

— На кого му пука?

Той посочи към морето.

— Виж! Виж там, където соча.

Наведох се над рамото му, за да видя.

— Не, не гледаш към правилното място. Проследи пръста ми. Видя ли?

— Нищо не виждам.

— На ръба на мъглата. Ту се появява, ту изчезва. Ето! И пак!

Беше във водата, на двадесет или може би тридесет метра от кърмата на „Емануела“. Кафеникаво, сбръчкано и се премяташе.

— Тюлен — казах аз.

— Не мисля.

— Слънцето вече загрява морето. Сигурно идват да се стоплят в плитчините.

— Не прилича на тюлен. Виж как чудато се премята.

— Може да е някакъв плавей…

— Може.

Джонатан отпи продължително от бутилката.

— Остави нещо и за довечера.

— Да, мамо.

Поседяхме мълчаливо няколко минути. Чуваше се само плискането на вълните по брега. Шляп. Шляп. Шляп.

От време на време тюленът или каквото беше там изскачаше на повърхността, преобръщаше се и изчезваше отново.

Още час, помислих си, и ще започне отливът, който ще ни отнесе от тази жалка имитация на остров.

— Хей! — долетя от далечината гласът на Анджела. — Хей, хора!

Джонатан се изправи, като заслони очите си с ръка от блясъка на скалите. Сега слънцето беше по-ярко и ставаше все по-горещо.

— Маха ни — отбеляза незаинтересовано той.

— Да си маха.

— Хора! — продължаваше да крещи Анджела, като размахваше ръце.

Джонатан сви ръце пред устата си и извика в отговор:

— Какво има?

— Елате да видите — изкрещя тя.

— Иска да отидем да видим.

— Чух.

— Хайде — подкани ме той, — нищо не губим.

Не ми се мърдаше никъде, но Джонатан ме издърпа да стана. Реших, че е безсмислено да споря, дъхът му вече беше огнеопасен.

Придвижването по брега беше трудно. Камъните не бяха мокри от морската вода, а покрити с хлъзгав слой сиво-зелени водорасли — като пот върху череп.

Джонатан напредваше по-мъчно и от мен. На два пъти загуби равновесие и се изтърси с ругатни по задник. Скоро дъното на боксерките му стана маслиненозелено, а незащитената от тях кожа се покри с охлузвания.

Не бях балерина, но успях да се задържа на крака, като пристъпвах бавно напред и избягвах големите камъни — не исках да падна от високо, ако случайно се подхлъзна.

През няколко метра пресичахме високи до глезена ивици от кафяви водорасли. Аз ги прескачах с известна елегантност, но Джонатан, който беше ядосан и залиташе, минаваше през тях, като ги тъпчеше с босите си стъпала. Не бяха само водорасли, имаше и всевъзможни отпадъци, изхвърлени на брега от морската вода: счупени бутилки, ръждясали кутии от кока-кола, мръсни коркови тапи, катран, части от раци, бледожълти презервативи „Дурекс“. А по миризливите купчини боклуци лазеха двусантиметрови сини мухи с големи очи. Бяха стотици: пъплеха по отпадъците, катереха се една връз друга и не спираха да бръмчат.

Първите живи същества, които виждахме.

Докато прескачах една от тези ивици, като внимавах да не се просна по лице, дребните камъчета от лявата ми страна се раздвижиха. Три, четири, после пет от тях се търкулнаха към морето, като повлякоха със себе си още дузина.

Така и не разбрах какво е причинило срутването.

Джонатан дори не вдигна очи, беше изцяло погълнат от усилието да остане на крака.

Каменната лавина спря: енергията ѝ беше свършила. После се търкулна нова, този път между нас и морето. Премятащи се надолу по брега камъни — по-големи от предишните, по-тежки и с по-голяма инерция.

Втората лавина стигна по-далеч от първата и последните подскачащи камъни цопнаха в морето.

Пляс.

Тишина.

Пляс. Пляс.

Рей се показа иззад една голяма скала на върха на брега: беше ухилен до уши.

— На Марс има живот! — извика той и се скри отново зад скалата.

След няколко напрегната секунди се добрахме до него; потните ни коси бяха залепнали за челата ни като шапки.

Джонатан изглеждаше леко прежълтял.

— За какво е цялата врява? — попита той.

— Виж какво намерихме — отговори му Рей и ни поведе към края на скалите.

Първият шок.

Когато се озовахме на върха, пред нас се откри гледка към другата страна на острова. Видяхме още един сив и безличен бряг, а отвъд него — морето. Никакви обитатели, никакви лодки, нито следа от човешко присъствие. Целият остров беше широк има-няма половин миля — все едно се намирахме на гърба на кит.

Вторият шок беше, че тук все пак имаше живот.

Сред голите скални блокове, които опасваха върха като пръстен, имаше заградено пространство. Нещо като примитивна кошара от изгнили от соления въздух дървени стълбове, между които беше опъната ръждясала бодлива тел. По земята в кошарата имаше няколко купчинки жилава трева, а върху тази жалка поляна стояха три овце. Три овце и Анджела.

Тя галеше една от затворничките и гукаше в безизразното ѝ лице.

— Овце — каза триумфално Анджела.

Джонатан се приближи пръв до нея.

— И какво от това? — попита сърдито той.

— Ами странно е, не мислиш ли? — обади се Рей. — Да намерим овце на подобно място.

— Не ми изглеждат добре — отбеляза Анджела.

Права беше. Оставени на произвола на природните стихии, животните имаха окаян вид: очите им бяха гурелясали, а под висящото на сплъстени фъндъци руно се виждаха треперещите им хълбоци. Едната овца беше паднала до бодливата тел и, изглежда, нямаше сили да се изправи — беше твърде изтощена или твърде болна.

— Жестоко е — добави Анджела.

Трябваше да се съглася с нея. Беше истинска проява на садизъм да се държат затворени тези същества само с няколко стръка трева и застояла вода в очукан метален леген.

— Странна работа, нали? — попита Рей.

— Порязал съм си крака. — Джонатан беше седнал върху една по-плоска скала и разглеждаше напрегнато дясното си стъпало.

— По брега имаше стъкла — рекох аз, като размених празен поглед с една от овцете.

— Толкова са сериозни — каза Рей. — Изкупителни жертви на природата.

Интересно, но овцете не изглеждаха особено нещастни от положението си, гледаха философски на нещата. Очите им казваха: „Аз съм просто една овца, не очаквам да ме харесвате, да се грижите за мен и да ме пазите, освен за да напълните стомасите си“. Не блееха сърдито, не тропаха изнервено с копита.

Просто три сиви овце, чакащи смъртта.

Рей беше изгубил интерес към кошарата. Запъти се обратно към брега, като подритна една консервена кутия. Тя подскочи с дрънчене, като ме подсети за търкалящите се камъни.

— Трябва да ги освободим — каза Анджела.

Не обърнах внимание на думите ѝ. Какво представляваше свободата на място като това?

Не мислите ли, че трябва? — настоя тя.

— Не.

— Ще умрат.

— Някой ги е затворил нарочно тук.

— Но те ще умрат.

— Ако ги пуснем, ще умрат на брега. Няма храна за тях.

— Ще ги нахраним.

— С пържени филийки и джин — предложи Джонатан, докато вадеше парче стъкло от ходилото си.

— Не можем просто да ги оставим.

— Не са наша грижа — казах. Започвах да се отегчавам. Три овце. На кого му пукаше дали ще оживеят, или…

Бях помислила същото за себе си само преди час. Май аз и овцете имахме нещо общо.

Заболя ме глава.

— Ще умрат — изхленчи Анджела за трети път.

— Тъпа кучка — рече Джонатан. Каза го без злоба, спокойно, все едно съобщаваше факт.

Не можах да се сдържа и се усмихнах.

— Какво? — Анджела изглеждаше като ужилена.

— Тъпа кучка — повтори той. — К-У-Ч-К-А.

Анджела почервеня от гняв и смущение.

— Ти ни натресе тук — каза му тя, като сви презрително устни.

Неизбежното обвинение. Очите ѝ се напълниха със сълзи. Думите му я бяха наранили.

— Направих го нарочно — отговори Джонатан, като плю върху пръстите си и размаза слюнката по порязаното място. — Исках да видя дали не можем да те оставим тук.

— Ти си пиян.

— А ти глупава. Само че на сутринта аз ще съм трезвен.

Старият лаф, изглежда, не беше изгубил силата си.

Победена, Анджела се втурна надолу по брега след Рей, като се стараеше да сдържа сълзите си, докато не изчезне от полезрението ни. Изпитах наченки на съчувствие към нея. Беше толкова безпомощна, когато се стигнеше до вербални схватки.

— Можеш да бъдеш голям гадняр, когато поискаш — казах на Джонатан.

Той ме изгледа с празен поглед.

— По-добре да бъдем приятели. Тогава няма да се държа гадно с теб.

— Не ме плашиш.

— Знам.

Овцата се взираше отново в мен. Отвърнах на погледа ѝ.

— Шибани овце — каза той.

— Не са виновни, че са такива.

— Ако имаха някакво благоприличие, щяха да си прережат сами грозните шибани гърла.

— Връщам се на яхтата.

— Грозни шибаняци.

— Идваш ли?

Той сграбчи бързо ръката ми и я стисна така, сякаш никога нямаше да я пусне. Очите му се насочиха към моите.

— Не си тръгвай.

— Тук горе е прекалено горещо.

— Остани. Скалата е хубава и топла. Легни. Този път няма да ни прекъснат.

— Значи знаеш?

— За Рей ли? Разбира се, че знам. Мисля, че му изнесохме хубаво представление.

Той ме придърпа за ръката към себе си малко по малко, сякаш теглеше въже.

Миризмата му извика в съзнанието ми камбуза, намръщеното му лице, промърмореното признание („Обичам те.“), мълчаливото му оттегляне.

Deja vu.

Но какво ми оставаше в ден като този, освен да се въртя в един и същи отегчителен кръг като овцете в кошарата? Отново и отново. Дишай, прави секс, яж, сери.

Изпитият джин си каза думата. Джонатан направи всичко възможно да го вкара, но положението беше безнадеждно. Все едно да вкараш сварени спагети в макарони.

Изгубил търпение, той се претърколи от мен.

— Мамка му! Мамка му! Мамка му!

Безсмислени думи. Веднъж повторени, бяха изгубили смисъл като всичко останало. Не означаваха нищо.

— Няма нищо — рекох.

— Майната ти!

— Наистина няма.

Джонатан не ме погледна, просто продължи да се взира в члена си. Ако в момента държеше нож, мисля, че щеше да го отреже и да го захвърли върху топлата скала — олтар на стерилността.

Оставих го да го съзерцава и тръгнах обратно към „Емануела“. Докато вървях, забелязах нещо странно, на което не бях обърнала внимание на идване. Вместо да се разбягат при приближаването ми, сините мухи се оставяха да ги стъпча. Изглежда, бяха изпаднали в летаргия или бяха самоубийствено настроени. Стояха си върху горещите камъни и пукаха под подметките ми.

Мъглата най-после се беше вдигнала и сега, когато въздухът се беше стоплил, островът показа следващия си отвратителен трик — миризмата. Тежка и противно сладникава миризма като на стая, пълна с гнили праскови. Воня, която се просмукваше като сироп през порите и ноздрите. А под сладостта и се усещаше нещо друго, което миришеше далеч по-неприятно от праскови, били те пресни, или гнили. Нещо, което смърдеше на канализация, задръстена с развалено месо — на канал на кланица, лой и стара кръв. Сигурно бяха водораслите, въпреки че никога не бях срещала подобна воня на друг бряг.

Бях преполовила разстоянието до „Емануела“, като стисках носа си всеки път, когато пресичах ивица с гниещи водорасли, когато чух зад гърба си звуците на малко убийство. Възгласите на сатанинска радост, които надаваше Джонатан, заглушиха почти напълно трогателното блеене на овцата, която убиваше, но аз разбрах инстинктивно какво е сторило пияното копеле.

Обърнах се назад, като завъртях пети в слузта. Навярно беше късно да спася тази овца, но може би щях да успея да му попреча да пречука другите две. Не виждах кошарата, скалните блокове я криеха от погледа ми, но чувах триумфалните крясъци на Джонатан и приглушените звуци от ударите му. Знаех какво ще видя, затова гледката, която сварих, не ме изненада.

Сиво-зелената поляна беше почервеняла. Джонатан беше в кошарата. Двете оцелели овце препускаха паникьосано напред-назад и блееха ужасено, а той стоеше над третата с вече възбуден член. Жертвата беше рухнала на земята, тънките ѝ като пръчки предни крака бяха подвити под нея, а задните — изпънати и вкочанени от настъпващата смърт. Тялото ѝ се разтърсваше от нервни спазми, кафявите ѝ очи бяха подбелени. Горната част на черепа ѝ беше раздробена почти напълно от големия объл камък, който Джонатан още държеше; виждаше се сивата каша на мозъка, от която стърчаха парчета кост. Докато го гледах, той стовари камъка върху главата ѝ още веднъж. Разхвърчаха се горещи частици мозък и капки кръв, които ме опръскаха. Джонатан приличаше на някакъв кошмарен лунатик (и навярно беше точно такъв в момента). Голото му, доскоро бяло тяло беше окървавено като престилката на касапин след тежък работен ден в скотобойната. Чертите на лицето му почти не се виждаха от кашата, която го покриваше…

Животното издъхна. Жалостивият му хленч секна напълно. То се просна почти комично на една страна — сякаш не беше истинска овца, а анимационен герой — и ухото му се закачи за бодливата тел.

Джонатан гледаше как жертвата му пада, окървавеното му лице беше изкривено в усмивка. О, тази усмивка: тя му служеше за толкова неща. Не очароваше ли с нея жените? Не я ли използваше, за да показва похот и любов? Но сега усмивката за пръв път разкри истинското си предназначение — дивашката гримаса на един жесток човек, застанал над жертвата си с камък в едната ръка и щръкнала мъжественост в другата.

Усмивката му постепенно се стопи и чувствата му се завърнаха.

— Боже! — рече той и стомахът му се сгърчи в спазъм. Видях конвулсията съвсем ясно: вътрешностите му се раздвижиха, главата му се люшна напред и Джонатан повърна на тревата полусмлени пържени филийки с джин.

Не помръднах. Не исках да го подкрепям, да го успокоявам и утешавам — просто не можех да му помогна.

Обърнах му гръб.

— Франки — каза той с пълна с жлъчен сок уста.

Не намерих сили да го погледна. Нямаше какво да сторя за овцата, вече беше мъртва; просто исках да избягам от каменния кръг и да забравя всичко, което бях видяла.

— Франки.

Тръгнах надолу с цялата бързина, която позволяваше коварният терен — към брега и относителната нормалност на „Емануела“.

Вонята се беше усилила: издигаше се от земята на противни вълни и ме блъскаше в лицето.

Ужасен остров. Отвратителен, смрадлив, безумен.

Вървях с препъване през водораслите и боклуците и се изпълвах с все по-неистова омраза. „Емануела“ вече беше близо…

Тогава чух познатото тракане на свличащи се камъчета. Застинах на място, като се олюлях несигурно върху хлъзгавите скали, и погледнах наляво, където един камък тъкмо спираше да се търкаля. Когато спря, друг, по-голям камък, широк може би около педя, се откъсна от мястото си и започна да се премята надолу, като разблъска съседите си и предизвика нова каменна лавина към морето. Намръщих се и главата ми забуча.

Животно ли разбутваше камъните? Краб може би? Или движението им беше предизвикано по някакъв начин от горещината?

Един още по-голям камък се размърда.

Закрачих отново към яхтата, а тракането и трополенето зад гърба ми продължиха през кратки интервали, като образуваха едно почти несекващо барабанене.

Започна да ме завладява смътен, непонятен страх.

Анджела и Рей си правеха слънчеви бани върху палубата.

— Още два часа и ще накараме кучката да си размърда задника — каза той, като примижа към мен.

Отначало помислих, че визира Анджела, после осъзнах, че говори за лодката.

— И ти можеш да се попечеш — усмихна ми се леко Рей.

— Аха.

Анджела беше заспала или нарочно не ми обръщаше внимание. И двата варианта ме устройваха.

Отпуснах се на палубата в краката на Рей и оставих слънчевите лъчи да попият в мен. Кървавите петна по кожата ми бяха изсъхнали и приличаха на корички от рани. Изроних ги лениво, като слушах плискането на вълните в камъните.

Зад гърба ми се чу шум от разгръщането на страници. Озърнах се. Рей, който не беше способен да лежи неподвижно дълго време, прелистваше взета от библиотеката книга за Хебридските острови.

Погледнах отново към слънцето. Майка ми обичаше да казва, че ако се взирам право в него, то ще прогори дупки в задната част на очите ми. Само че слънцето беше горещо, беше живо и исках да гледам лицето му. Усещах някакъв хлад — не знам откъде се беше взел — в корема и между краката, който не искаше да си отиде. Може би щях да го изгоня, като се взирам в слънцето.

Зърнах Джонатан на брега, слизаше на пръсти към морето. От това разстояние, с всичката тази кръв по бялата си кожа, приличаше на някакво шарено чудовище. Той свали боксерките си и се наведе към прибоя, за да отмие остатъците от овцата.

И тогава Рей възкликна тихо „Боже!“ по начин, който не вещаеше нищо хубаво.

— Какво има?

— Открих къде се намираме.

— Чудесно.

— Не, не е чудесно.

— Защо? Какво не е наред? — Изправих се и се обърнах към него.

— Пише го в книгата. Има един абзац, в който се говори за това място.

Анджела отвори очи.

— И какво? — попита тя.

— Това не е обикновен остров, а гробище.

Студът между краката ми се засили и плъзна нагоре. Слънцето не беше достатъчно силно, за да ме стопли там, където би трябвало да съм най-гореща.

Погледнах отново към брега. Джонатан продължаваше да се мие, като плискаше гърдите си с вода. Сенките, които хвърляха камъните, внезапно ми се сториха много черни и гъсти, а ръбовете им сякаш се впиваха в обърнатите нагоре лица на…

Джонатан видя, че гледам към него, и ми помаха.

Възможно ли беше под тези камъни да лежат трупове? Като летовници на плаж в Блекпул, с лица към слънцето?

Светът е двуцветен. Слънце и сянка. Белите гърбове на камъните и черните им кореми. Животът отгоре и смъртта отдолу.

— Гробище? — попита Анджела. — Какво гробище?

— Военно гробище — отговори Рей.

— Искаш да кажеш, че тук са погребани някакви викинги?

— Участници в Първата и във Втората световна война. Войници от торпилирани кораби, изхвърлени на брега моряци. Тела, довлечени тук от Гълфстрийм; изглежда, течението ги пренася през проливите и ги изхвърля по бреговете на тукашните острови.

— Изхвърля ги?

— Така пише.

— Вече не го прави.

— Сигурно продължават да погребват тук удавени рибари — отговори Рей.

Вече почистен, Джонатан се беше изправил и се взираше в морето. Беше заслонил очите си с ръка и аз проследих погледа му над синьо-сивата вода така, както бях проследила пръста му. Онзи тюлен, кит или каквото беше там се беше появил отново на стотина метра от яхтата. От време на време се преобръщаше и вдигаше перка като плувец, който маха с ръка.

— И колко хора са били погребани тук? — попита равнодушно Анджела. Изглежда, фактът, че седим върху гробище, не я смущаваше ни най-малко.

— Навярно стотици.

— Стотици?

— Не пише колко, пише само много.

— В ковчези ли са ги погребвали?

— Откъде да знам?

Какво друго би могла да бъде тази камара от камъни, освен гробище? Погледнах острова с нови очи, вече знаех какво представлява. Сега имах истинска причина да мразя изгърбената му снага, мърлявите му брегове и миризмата му на праскови.

— Чудя се дали са ги погребвали навсякъде — каза замислено Анджела, — или само на върха, където намерихме овцете. Сигурно на върха, за да не ги стига водата.

Да, сигурно на мъртъвците им беше дошло до гуша от водата: с нагризани от рибите зелени лица, изгнили униформи и покрити с водорасли идентификационни плочки. Как бяха загинали… и как бяха пътували след смъртта заедно с мъртвите си другари, докато течението ги изхвърли на тази безрадостна земя. Видях в съзнанието си телата на войниците, които изпълняват всяка прищявка на приливите и отливите, люшкат се напред-назад и се преобръщат, докато някой от крайниците им не се закачи за скала и те не се освободят от властта на морето. Представих си как всяка отдръпваща се вълна ги разкрива малко по малко: подгизнали и размекнати, изплюти на брега, за да го усмърдят с присъствието си, докато чайките не ги оглозгат.

Въоръжена с това знание, изпитах извратеното желание да се поразходя отново по брега и да разровя с крак камъните, докато не изкарам на повърхността някоя кост.

Едва си го помислих и тялото ми взе решение вместо мен.

— Къде тръгна? — попита Анджела.

— При Джонатан — промърморих в отговор и се спуснах на брега.

Вонята се беше засилила: това беше миризмата на смъртта. Може би тук продължаваха да погребват удавници, както Рей бе предположил. Непредпазливи собственици на яхти и невнимателни плувци с изгладени от водата лица. Мухите в краката ми вече не бяха толкова мързеливи — не чакаха да ги стъпча, а се разбягваха с бръмчене от стъпките ми, завладени от нов ентусиазъм за живот.

Джонатан не се виждаше никакъв. Боксерките му още лежаха на камъните край водата, но самият той беше изчезнал. Погледах към морето — нищо. На повърхността не се подаваше глава; нямаше размахваща се перка.

Извиках името му.

Гласът ми раздразни мухите и цели рояци от тях се вдигнаха във въздуха. Джонатан не отговори.

Тръгнах покрай брега; от време на време някоя ленива вълна заливаше краката ми. Осъзнах, че не бях казала на Рей и Анджела за мъртвата овца. Може би това беше тайна, която трябваше да си остане между нас четиримата: между Джонатан, мен и двете оцелели овце.

И тогава го видях на няколко метра пред мен — широките му гърди бяха бели и чисти, по тях нямаше нито капчица кръв. „Значи ще си остане тайна“, помислих си аз.

— Къде беше? — подвикнах му.

— Поразходих се, за да олекна.

— От какво?

— От многото джин — усмихна се той.

Върнах му усмивката: все пак в камбуза беше казал, че ме обича.

Зад гърба на Джонатан се разнесе трополенето на търкалящи се камъни. Вече се намираше на по-малко от десет метра от мен — беше безсрамно гол и се приближаваше с походката на трезвен човек.

Трополенето на камъните внезапно стана ритмично. Вече не беше хаотична поредица от звуци, предизвикани от сблъсъка на камък с камък, а серия от повтарящи се тонове, едно ритмично барабанене.

Не беше случайно, а преднамерено.

Не беше неволно, а умишлено.

Това не беше случайно свличане на камъни, а…

Джонатан вече беше съвсем близо. Кожата му блестеше на слънцето и изглеждаше неестествено бяла на фона на тъмнината зад него.

Чакай!

Каква тъмнина?

Камъкът се носеше във въздуха като птица, напук на гравитацията. Безличен черен камък, освободен от земята. Беше с размерите на бебе и летеше с писък към главата на Джонатан.

Брегът беше свивал мускулите си, запращайки дребни камъни към морето, защото е събирал сили да вдигне този скален къс и да го хвърли по Джонатан.

Камъкът се приближаваше към тила му и ставаше все по-голям, а аз бях толкова ужасена, че не можех да издам и звук.

Глух ли беше Джонатан? Той се усмихна отново; явно смяташе, че ужасената ми физиономия се дължи на голотата му. Не осъзнаваше, че…

Камъкът отнесе върха на главата му, като остави непокътнати само отворената уста и окървавения език, който се подаваше от нея — остатъкът от красотата на Джонатан се изсипа върху мен като облак влажна червена пръст. Горната половина на лицето му беше останала върху камъка. Залитнах назад и тя профуча покрай мен. Когато се озова над морето, камъкът убиец застина във въздуха, сякаш беше изгубил волята си за живот, и цопна във водата.

В краката ми имаше кръв. Кървава диря, която започваше от проснатото тяло на Джонатан. Отворената му глава беше обърната към мен, вътрешността ѝ — изложена на показ.

Все още не бях започнала да пищя, въпреки че трябваше да се освободя от ужаса, който ме задушаваше, ако не исках да полудея. Някой трябваше да ме чуе, да ме прегърне и да ме отведе оттук, преди камъните да са възобновили ритмичното си барабанене. Или — не дай си боже — преди създанията под брега да решат, че това убийство не ги задоволява, и да се надигнат от каменните си гробове, за да ме целунат лично.

Но писъкът не идваше и не идваше.

Всичко, което чувах, беше тракането на търкалящите се около мен камъни. Щяха да ни избият до крак, задето сме осквернили свещената им земя. Щяха да ни пребият до смърт с камъни, както са екзекутирали някога еретиците.

И тогава се чу глас.

— Мили боже!

Мъжки глас; чужд, не на Рей.

Беше изникнал от нищото — нисък, набит мъж, застанал току до морето. С кофа в едната ръка и наръч суха трева в другата. „Храна за овцете“, помислих си разсеяно. Храна за овцете.

Старецът се втренчи в мен с широко отворени очи, после погледна пак към тялото на Джонатан.

— Какво стана? — попита той с тежък келтски акцент. — Какво се случи, за бога?

Поклатих глава. Имах чувството, че ще се откачи от врата ми. Може и да съм посочила към кошарата, а може и да не съм. Във всеки случай мъжът, изглежда, разбра какво си мисля и се втурна към короната от скали, като захвърли кофата и сеното.

Тръгнах след него, полусляпа от объркване, но той изчезна в сянката на скалните блокове, преди да успея да го настигна. Миг по-късно се появи отново; на изпотеното му лице беше изписана паника.

— Кой стори това?

— Джонатан. — Протегнах ръка към трупа, без да се обръщам; не смеех да го погледна. Мъжът изруга на келтски и излезе със залитане от скалния пръстен.

— Какво сте направили? — изкрещя ми той. — Какво сте направили, за бога? Убили сте техния дар.

— Просто една овца — промълвих аз. Сцената с обезглавяването на Джонатан се превърташе в съзнанието ми отново и отново, едно безкрайно клане.

— Те го искат, не разбираш ли? Ако не го получат, ще се вдигнат.

— Кой ще се вдигне? — Но вече знаех. Бях видяла как се движат камъните.

— Всички. Погребаните, без да бъдат оплакани. Те носят морето в себе си, в съзнанието си…

Знаех какво има предвид: внезапно проумях всичко. Мъртвите наистина бяха тук. Под камъните. Но ритъмът на морето беше в тях, затова не почиваха кротко. За да кротуват, трябваше да им принасят в дар овце.

Нима мъртвите се хранеха с овнешко? Не, те нямаха нужда от храна. Нуждаеха се от внимание, това беше всичко.

— Удавниците — казваше мъжът. — Всички удавници.

Познатото барабанене започна отново и се извиси до оглушителен трясък: сякаш целият бряг се беше раздвижил.

А под какофонията се чуваха и други звуци: плясъци, пищене и шум от трошене.

Обърнах се и видях, че от другата страна на острова се издига вълна от камъни…

Последваха още писъци, които можеха да излизат само от едно пребито и изпотрошено тяло.

„Емануела“. Рей. Хукнах към яхтата по брега, който се вълнуваше под краката ми. Овчарят се втурна след мен, чух тропота на ботушите му. Писъците и трясъците се усилиха. Небето потъмня от камъни, които излитаха във въздуха като птици и после се спускаха надолу, за да ударят някаква невидима цел. Може би яхтата. Или човешка плът…

Болезнените писъци на Анджела бяха секнали. Заобиколих едно възвишение, следвана от мъжа, който тичаше на няколко крачки зад мен, и „Емануела“ изникна пред очите ми. С лодката и екипажа ѝ беше свършено. По плавателния съд валеше град от камъни с всевъзможни форми и размери: корпусът му беше смачкан и изпочупен; прозорците, мачтата и палубата — строшени. Анджела лежеше върху руините и очевидно беше мъртва. Но яростната бомбардировка продължаваше. Камъните рушаха каквото бе останало от корпуса и блъскаха безжизненото тяло на Анджела, като го караха да подскача нагоре-надолу, сякаш подхвърляно от морско течение.

Рей не се виждаше никъде.

Тогава изпищях и за момент бурята утихна — глътка отдих след жестоката атака. После започна отново: вълни от чакъл и камъни се надигнаха от брега и се устремиха към безчувствените си мишени. Явно мъртвите нямаше да мирясат, докато не направят „Емануела“ на трески, а Анджела — на кайма за скаридите.

Овчарят ме сграбчи за ръката и я стисна така силно, че спря притока на кръв към китката ми.

— Хайде — рече той. Чух го, но не помръднах. Чаках да се появи лицето на Рей… или поне да извика отнякъде името ми. Нищо: само канонада от камъни. Рей беше мъртъв и лежеше смазан нейде сред руините на яхтата.

Овчарят вече ме влачеше назад по брега.

— Лодката — говореше ми той, — можем да се спасим с моята лодка.

Мисълта за бягство изглеждаше нелепа. Щяхме да си тръгнем само ако островът ни пусне.

Все пак го последвах по пътя, по който бяхме дошли, като се пързалях по влажните, сякаш потни скали и се спъвах в гирляндите от водорасли.

Жалката му надежда за живот се намираше от другата страна на острова: гребна лодка, изтеглена върху крайбрежния чакъл — не лодка, а същинска орехова черупка.

Нима щяхме да влезем в морето с нея? Като в стихотворението за тримата мъже със ситото29?

Той ме задърпа към нашето избавление и аз го последвах, без да се съпротивлявам. С всяка следваща крачка ставах все по-сигурна, че брегът ще се надигне внезапно и ще ни смаже. Навярно щеше да се извиси пред нас като стена или кула, когато се намираме само на крачка от спасението. Може би искаше да си поиграе с нас. А може би мъртвите не обичаха игрите. Игрите са за комарджиите, а те вече бяха изгубили всичко. Може би мъртвите действаха само когато са сигурни, като математиците.

Мъжът ме качи в лодката или по-скоро ме хвърли в нея, после я избута във водата. Не се издигнаха стени, които да попречат на бягството ни. Не се появиха кули, не заваля убийствен град. Дори атаките над „Емануела“ бяха спрели.

Нима мъртвите се бяха заситили с три жертви? Или присъствието на овчаря, този невинен слуга на своенравните удавници, ме пазеше от гневните им изблици? Гребната лодка навлезе в морето. Няколко слаби вълни ни подхвърлиха върху гърбовете си, после започнахме да се отдалечаваме от брега. Моят спасител беше седнал срещу мен и гребеше с пълна сила, а прясната пот върху челото му се увеличаваше с всяко загребване.

Островът се смали; бяхме свободни. Овчарят се поотпусна. Погледна към локвата мръсна вода на дъното на лодката и си пое дълбоко въздух поне дузина пъти, после вдигна очи към мен и ме изгледа безизразно с умореното си лице.

— Рано или късно щеше да се случи — каза той с тих и измъчен глас. — Някой щеше да наруши начина ни на живот. Да прекъсне ритъма.

Движението на греблата ме унасяше. Исках да заспя, да се завия с насмоления брезент, върху който седях, и да забравя всичко. Брегът зад нас се беше смалил до чертичка. „Емануела“ вече не се виждаше.

— Къде отиваме?

— Връщаме се на остров Тайри — отговори овчарят. — Там ще решим какво да правим. Ще потърсим начин да ги компенсираме, да ги приспим отново.

— Значи се хранят с овцете?

— За какво им е храна на мъртвите? Не. Не им трябва овнешко. Приемат животните като възпоменателен жест.

Помен за починалите.

Кимнах.

— Така им показваме, че жалеем за тях…

Той спря да гребе. Беше прекалено разстроен, за да довърши обяснението си, и твърде изтощен, за да върти веслата, затова остави лодката на течението. Настана тишина.

И тогава започна драскането.

Приглушено стържене по дъното, сякаш някой дращи с нокти по дъските, за да го пуснем вътре. При това не драскаше един човек, а много. Звуците от настойчивото им искане ставаха все повече — тихо дращене на изгнили пръсти по дървото.

Останахме неподвижни и безмълвни, не можехме да повярваме. Чувахме най-лошото, но отказвахме да повярваме, че то се случва.

Край десния борд се чу плисък. Обърнах се и видях вкочаненото му тяло да излиза от водата, сякаш теглено от невидими кукловоди. Беше Рей, целият в синини и рани — пребит до смърт и после довлечен като доказателство за силата им, за да се уплашим. Отстрани изглеждаше, че ходи по водата — стъпалата му се намираха под повърхността, а ръцете му висяха безжизнено край тялото, докато го теглеха към лодката. Погледнах лицето му — разкъсано и потрошено. Едното око беше почти затворено, другото се беше разтекло.

Когато се озова на два метра от лодката, кукловодите го оставиха да потъне обратно в морето сред водовъртеж от розова вода.

— Другият ти спътник? — попита овчарят.

Кимнах. Сигурно беше паднал в морето от кърмата на „Емануела“. Сега беше като тях, удавник. И им служеше като играчка. Значи, мъртвите все пак обичаха игрите; бяха го довлекли от острова като деца, които вземат свой другар в игрите, за да го включат в нова лудория.

Дращенето беше спряло. Тялото на Рей беше изчезнало. Морето изглеждаше спокойно, чуваше се само плискането на вълните в бордовете на лодката.

Сграбчих греблата.

— Греби! — изкрещях на овчаря. — Греби или ще ни убият.

Мъжът, изглежда, се беше примирил и чакаше да види как ще ни накажат. Той поклати глава и се изплю във водата. Нещо се раздвижи под понесената от вълните храчка — бледи форми, които се въртяха и премятаха, но бяха прекалено дълбоко, за да мога да различа чертите им. Докато се взирах в тях, те започнаха да се издигат: разложените им лица ставаха все по-отчетливи, ръцете им се протягаха да ни прегърнат.

Пасаж от трупове. Десетки мъртъвци, оглозгани от рибите и раците; малкото останала им плът едва се крепеше върху костите.

Лодката се разлюля леко, когато ръцете я хванаха.

Примиреното изражение на овчаря дори не трепна, когато мъртвите започнаха да ни клатят все по-ожесточено, разтърсвайки ни като кукли. Щяха да ни потопят и бяхме безпомощни да ги спрем. Миг по-късно лодката се преобърна.

Водата беше ледена, далеч по-студена, отколкото бях очаквала, и ме остави без дъх. Винаги съм била добър плувец. Отдалечих се от преобърнатата лодка с уверени загребвания през разпенената вода. Овчарят нямаше този късмет. Много хора, които се прехранват от морето, не умеят да плуват и той, изглежда, беше от тях. Потъна като камък, без вик или молитва.

На какво се надявах? Че четири жертви са достатъчни и ще бъда пощадена, за да ме отнесе течението на безопасно място? Каквито и надежди за спасение да имах, те не просъществуваха дълго.

Усетих как нещо се отърка в глезените и стъпалата ми — леко и нежно, почти като милувка. Сетне нещо изскочи на повърхността току до главата ми. Зърнах сив гръб като на голяма риба. Онова, което докосваше глезените ми, ги стисна. Мека ръка, разкашкана от дългия престой във водата, ме задърпа неумолимо към дълбините на морето. Поех си глътка въздух, последната ми глътка въздух, и главата на Рей изплува на няма и метър от мен. Видях раните му с клинични подробности — почистени от водата, те приличаха на грозни усти от бяла тъкан, в които проблясваха кости. Морето беше отнесло изваденото му око; косата му беше залепнала за черепа и вече не прикриваше плешивината на върха.

Водата се затвори над главата ми. Очите ми бяха отворени и видях как онази последна глътка въздух се отдалечава от лицето ми като низ от сребристи мехурчета. Рей беше до мен, за да ми даде утеха. Ръцете му се издигаха над главата му, сякаш се предаваше.

Водното налягане изкриви лицето му, бузите му се издуха, прекъснатите очни нерви щръкнаха от празната орбита като пипала на малка сепия.

Не издържах. Отворих уста и усетих как се пълни със студена вода. Солта опари синусите ми, студът проряза мозъка зад очите ми. Нетърпеливата вода изгори гърлото ми и нахлу на места, до които не трябваше да стига — прогони въздуха от кухините на тялото ми и се настани в тях.

Два трупа с развети от течението коси прегърнаха краката ми. Главите им се люшкаха и подскачаха върху изгнили въжета от вратни мускули. Задрасках ръцете им и плътта се свлече под ноктите ми на оръфани сиви парчета, но любовната им прегръдка не отслабна. Те ме искаха, о, как само копнееха за мен.

Рей също ме беше сграбчил, беше обгърнал тялото ми и притискаше лице към моето. Едва ли го правеше нарочно. Вече не можеше да мисли и да усеща, камо ли да обича. Затова, докато се приближавах към смъртта с всяка секунда, не успях да се насладя на интимността, за която толкова дълго бях жадувала.

Беше късно за любов; слънчевата светлина беше само спомен. Дали светът си отиваше, като притъмняваше, докато умирах, или се намирахме толкова дълбоко, че слънцето не можеше да ни достигне? Вече не изпитвах паника и ужас — сърцето ми беше спряло да бие, въздухът не излизаше болезнено от дробовете ми. Усетих, че ме завладява покой.

Спътниците ми охлабиха хватката си и ме предадоха на течението. Морето ме похити: открадна кожата и мускулите ми, вътрешностите, очите, ноздрите, езика, мозъка.

Тук нямаше време. Дните можеха да бъдат седмици. Над нас се плъзгаха киловете на лодки — понякога вдигахме поглед от скалните си убежища и ги виждахме. Украсен с пръстен пръст се изгуби във водата, безформена сянка закри небето, рибен пасаж подгони червей. Признаци на живот.

Минути, след като умрях, или година по-късно течението се смили над мен и ме освободи от скалата. Откъсна ме от актиниите и ме остави на приливите и отливите. Рей е с мен. И неговото време е дошло. Морето ни е променило, вече няма връщане.

Водата ни носи — понякога на повърхността, като подпухнал пристан за чайките, понякога потопени от рибите, които пируват с нас, — носи ни неумолимо към острова. Познаваме чакъла на брега му и чуваме без уши тракането на камъните.

Морето отдавна е почистило отпадъците. Анджела, „Емануела“ и Джонатан са изчезнали. Само ние, удавниците, сме тук, с обърнати нагоре лица под камъните, утешавани от ритъма на спокойните вълни и овцете, които не разбират нищо.