Кървави книги (Том 3)

Негово Величество Роухед

Много завоевателски армии бяха марширували по улиците на Набожност през вековете, но леките стъпки на летовниците бяха тези, които в крайна сметка го подчиниха. Селото беше преживяло римските легиони и нашествието на норманите, беше преминало през агонията на Гражданската война и въпреки всичко беше съхранило идентичността си от окупаторите. Но след векове на ботуши и стоманени остриета го победиха туристите — тези нови варвари — със суха пара̀ и вежливост.

Местоположението на селото беше идеално за инвазията. Разположено на шестдесет километра югоизточно от Лондон между овощните градини и хмелните полета на графство Кент, то се намираше достатъчно далеч от столицата, за да бъде пътуването до него приключение, и достатъчно близо до нея, за да се върнат туристите, ако времето е лошо. Затова всеки уикенд от май до октомври Набожност се превръщаше в място за запой на прежаднели лондончани. Всяка събота, която обещаваше да бъде слънчева, те се изсипваха в селото със своите кучета, пластмасови топки, деца и хаоса, който децата създават, стоварваха кресливите орди на селския мегдан и се оттегляха в „Дългуча“, за да се надпреварват да разказват кой как е пътувал и да се наливат с топла бира.

Жителите на Набожност не се дразнеха особено от летовниците; не и до степен да стават кръвопролития. Но липсата на агресия правеше инвазията още по-желана.

Отегчените от градския живот лондончани започнаха бавно, но необратимо да променят селото. Мнозина от тях пожелаха дом в провинцията: бяха очаровани от сгушените между шумолящите дъбове каменни къщички и запленени от пълните с гълъби тисове в църковния двор. Дори въздухът, казваха те, като го вдишваха с пълни гърди, дори въздухът тук мирише по-свежо. Мирише на Англия.

Някои от тях — първоначално бяха малко, но броят им нарастваше — поискаха да купят празните хамбари и изоставените къщи в Набожност и покрайнините му. Всеки слънчев уикенд човек можеше да ги види нагазили в копривата и чакъла да кроят планове как да пристроят някоя кухня или къде да монтират джакузи. И въпреки че при завръщането си в Килбърн или Сейнт Джонс Уд14 мнозина лондончани решаваха да останат в уютните си домове, всяка година един или двама сключваха изгодна сделка с някой селянин и се сдобиваха с акър хубав живот.

Така с течение на годините коренните жители на Набожност измряха от старост и гражданите диваци заеха местата им. Превземането на селото се извършваше почти незабележимо, но беше очевидно за наблюдателното око. Личеше си по вестниците, които започнаха да продават в пощенската станция — та кой местен би си купил списание „Харпърс енд Куин“ или би разгърнал литературната притурка на „Таймс“? Промяната беше там, в новите лъскави коли, които задръстиха „гръбнака“ на Набожност — единствената тясна улица, наречена подигравателно Главната. Както и в клюките в „Дългуча“ — сигурен признак, че аферите на чужденците бяха станали обект на дискусии и подигравки.

С времето пришълците се настаниха още по-трайно в сърцето на Набожност, защото вечните демони на трескавия им живот — Ракът и Сърдечната болест — взеха своята дан, като последваха жертвите си дори в тази новооткрита земя. Също като римляните преди тях, като норманите и всички останали нашественици, хората, които пътуваха ежедневно до работното си място в града, оставиха дълбока следа върху завладяната тревна площ — но не като я застроиха, а като бяха заровени под нея.

Беше студен и влажен септември, последният септември на Набожност.

Томас Гароу, единственият син на покойния Томас Гароу, лееше здравословна пот, докато прекопаваше ъгъла на „Трите акра“. Предишния ден, четвъртък, бе валяло като из ведро и пръстта бе омекнала. Но да се подготви земята за сеитба догодина, се бе оказало трудно; далеч по-трудно, отколкото Томас бе предполагал, когато се зарече, че ще приключи с нивата до края на седмицата. Не беше лесна работа да се разчистят камъните и да се отстранят частите на излезлите от употреба машини, които баща му, това мързеливо копеле, беше оставил да ръждясват насред полето. Онези години трябва да са били добри, мислеше си Томас, дяволски добри, щом старецът си беше позволил да зареже хубавите машини. И да остави по-голяма част от трите акра плодородна почва неизорана. Това беше Градината на Англия все пак, земята носеше пари. Да се оставят три акра незасяти, беше лукс, който никой не можеше да си позволи в тези тежки времена. Но, ей богу, работата беше мъчна — работа, която баща му го бе карал да върши като малък и която оттогава бе намразил.

И все пак трябваше да бъде свършена.

А денят бе започнал така хубаво. Тракторът работеше добре след основния ремонт и утринното небе беше пълно с чайки, напуснали крайбрежието, за да похапнат прясно изкопани червеи. Шумните птици му бяха правили компания, бяха го забавлявали с дързостта и невъзмутимостта си. Но после, когато се върна от щедро полятия с алкохол обяд в „Дългуча“, всичко тръгна наопаки. Двигателят взе да гасне — същият проблем, заради който наскоро бе похарчил 200 лири, — а броени минути след като пак заработи, Томас се натъкна на камъка.

Беше най-обикновено парче скала: издигаше се на тридесетина сантиметра над земята, диаметърът на видимата му част беше близо метър, а повърхността — гола и гладка. И лишеи нямаше; само няколко бразди, които може някога да са били и думи. Любовно послание или по-скоро нещо от сорта на „Килрой беше тук“, а най-вероятно дата и име.

Каквато и роля да бе изпълнявала навремето тази скала — на паметник или на километричен камък, — сега пречеше. Томас трябваше да я извади или през следващата година щеше да се лиши от три метра годна за оран площ. Плугът не можеше да мине през скален къс с такива размери.

Беше изненадан, че проклетият камък е стоял толкова дълго на полето и никой не си е направил труда да го махне. Но пък и никой не беше засаждал „Трите акра“ от много време — със сигурност не и през тридесет и шест годишния му живот. А като се замислеше, може би не и през живота на баща му. По някаква причина (дори и някога да е знаел защо, Томас беше забравил) тази част от земята на Гароу бе стояла незасята от много сезони, може би дори от поколения. Всъщност в главата му се въртеше смътно подозрение, че е чувал някой — навярно баща му — да казва, че това място никога няма да даде реколта. Но това бяха глупости. Върху тези изоставени три акра растяха повече коприва и грамофончета, отколкото върху който и да е друг парцел в окръга. Така че Томас не виждаше защо тук да не пораснат и хмелови храсти. Или дори овошки, въпреки че отглеждането им изискваше повече търпение и любов, отколкото той подозираше, че притежава. Независимо какво щеше да посади на това място, то щеше да поникне с овации върху такава плодородна почва и Томас щеше да разполага с три акра хубава земя, с които да подобри несигурните си финанси.

Стига да успееше да извади проклетия камък.

Вече се замисляше дали да не наеме един булдозер от строежа в северния край на селото, да го докара тук и да отстрани проблема с механичните му челюсти. Щеше да извади скалата и да я премести точно за две секунди. Но гордостта му се бунтуваше срещу идеята да хукне да дири помощ при първата досадна пречка. Все пак скалата не беше чак такъв проблем. Щеше да я изкопае сам по начина, по който би я извадил баща му. Така беше решил. И сега, два часа и половина по-късно, вече съжаляваше за прибързаното си решение.

Следобедната горещина беше станала нетърпима, а почти неподвижният въздух — задушен. Над хълмовете Даунс изтътна гръмотевица и косъмчетата по тила на Томас настръхнаха от статичното електричество. Небето над нивата беше опустяло: разбрали, че забавата е приключила, отегчените чайки си бяха заминали с някое миришещо на сол топло въздушно течение.

Дори земята, която сутринта бе изпускала остра сладникава миризма под остриетата на плуга, сега миришеше вяло; и докато мъжът копаеше черната пръст около камъка, съзнанието му непрекъснато се насочваше към разложението, което я правеше така плодородна. Към безбройните смърти във всяка извадена лопата пръст. Томас се замисляше рядко за подобни неща и сега нездравите му мисли го притесняваха. Той прекъсна работата си за момент, облегна се на лопатата и съжали за четвъртата халба „Гинес“, която беше пресушил на обяд. Обикновено изпиваше по четири халби без проблеми, но днес чуваше как бирата се плацика в стомаха му, тъмна като пръстта по лопатата — плацика се и се пени сред стомашни киселини и полусмляна храна.

Мисли за нещо друго или ще повърнеш, каза си Томас и огледа полето. Беше най-обикновено поле: груб квадрат земя, ограден с неравен жив плет от глог. В сянката на плета лежаха две мъртви животинки — едната беше скорец, а другата се намираше прекалено далеч, за да я разпознае. Мястото изглеждаше пусто, но това не беше необичайно. Есента наближаваше, а това лято бе било твърде дълго и горещо.

Той вдигна поглед към небето отвъд живия плет и видя как от безформения облак излиза светкавица и пада сред хълмовете. Ярката следобедна светлина се беше свила до тънка синя ивица на хоризонта. Скоро ще завали, рече си Томас и мисълта го зарадва. Хладен дъжд, навярно пороен като вчерашния. И може би този път щеше да прочисти въздуха като хората.

Той погледна пак упоритата скала и я удари с лопатата. От повърхността ѝ изскочи малка дъга от бял пламък. Томас изруга силно и цветисто, като напсува камъка, себе си и полето. Скалата не помръдна от мястото си — стърчеше си насред изкопа и го предизвикваше. Вече беше изпробвал почти всичко: беше изкопал дълбока две стъпки яма; беше забил клинове под камъка, беше го вързал с вериги и се беше помъчил да го изтегли с трактора. Напразно. Явно щеше да се наложи да изкопае по-дълбока дупка и да втъкне клиновете по-навътре. Нямаше да се даде на проклетата скала.

Томас изсумтя решително и продължи да копае. На опаката страна на дланта му падна дъждовна капка, но той не ѝ обърна внимание. Знаеше от опит, че работа като тази изисква голяма упоритост — да не изправяш глава и да не позволяваш нищо да те разсейва. Той изпразни съзнанието си. Съществуваха само пръстта, лопатата, камъкът и собственото му тяло.

Загребване, изсипване. Загребване, изсипване: хипнотичният ритъм на усилието. Беше изпаднал в толкова дълбок транс, че нямаше представа колко дълго е копал, преди скалата да помръдне.

Движението го извади от унеса. Той се изправи и гръбнакът му изпука; усъмни се, че му се е привидяло. Натисна скалата с тока на обувката си. Да, тя помръдна в гроба си. Томас беше прекалено изтощен, за да се усмихне, но разбра, че победата е близо. Беше спипал мръсницата.

Дъждът се усили и забарабани по лицето му. Той заби два нови клина в подножието на скалата, за да я измести още малко: щеше да надхитри проклетницата. Почакай да видиш, само почакай. Третият клин влезе по-дълбоко от другите и, изглежда, спука някакъв въздушен мехур, разположен под камъка — от дупката изскочи жълтеникав облак газ, който смърдеше така ужасно, че Томас отстъпи назад, за да си поеме глътка чист въздух. Но такъв нямаше, затова прочисти гърлото и дробовете си, като се изхрачи. Каквото и да се криеше под скалата — а във вонята имаше нещо животинско, — то беше в напреднал стадий на разложение.

Мъжът се насили да продължи работата си, като дишаше само през устата. Изведнъж главата го стегна, сякаш мозъкът му се подуваше и напираше да излезе през черепа.

— Майната ти — каза Томас и заби нов клин под камъка. Имаше чувството, че гръбнакът му ще се счупи. Един мазол на дясната му ръка се спука. До него кацна конска муха и започна да пирува, но той не ѝ обърна внимание.

— Направи го. Направи го. Направи го. — Стовари лопатата върху последния клин, без да осъзнава, че го прави.

И тогава скалата се раздвижи.

Томас дори не я докосваше. Нещо я избутваше нагоре. Той посегна към лопатата, която се оказа заклещена под камъка. Трябваше да я извади; тя беше негова, беше част от него и Томас не искаше да я остави край дупката. Не и сега, когато скалата се тресеше, сякаш под нея имаше гейзер, готов да изригне. Не и при жълтеникавия газ, който караше мозъка му да се подува като тиквичка през август. Той дръпна лопатата, но тя не помръдна. Изруга и задърпа с две ръце, като се държеше на една ръка разстояние от ямата, а скалата продължи да се издига сред фонтан от пръст, чакъл и дребни буболечки.

Томас дръпна за пореден път лопатата, но тя не поддаде. Така и не се замисли над ситуацията. Беше изтощен от работата и всичко, което искаше, беше да извади лопатата — своята лопата — и да се махне от дупката.

Скалата подскочи, но той не пусна дръжката; беше твърдо решен, че няма да си тръгне без нея. Щеше да послуша вътрешностите си и да избяга едва когато лопатата се озовеше пак в ръцете му — здрава и непокътната.

Земята под краката му изригна. Камъкът се претърколи от гроба си, сякаш беше лек като перо, и от ямата излезе втори облак газ, по-противен и от първия. Лопатата също изскочи навън и Томас разбра какво му бе попречило да я извади по-рано.

Внезапно целият свят изгуби смисъл.

Една ръка, една жива ръка стискаше другия край на лопатата — и беше толкова голяма, че острието се губеше между пръстите ѝ.

Томас познаваше добре този момент. Разтварящата се земя; ръката; вонята. Познаваше го от разказа за кошмар, който бе слушал в скута на баща си.

Вече му се искаше да пусне лопатата, но нямаше волята да го стори. Можеше единствено да следва заповедта, която идваше изпод земята — да дърпа, докато сухожилията му се скъсат и мускулите му прокървят.

Роухед помириса небето от гроба си под тънката земна кора. Миризмата беше като чист етер за притъпените му сетива, чак му се зави свят от удоволствие. Там, на броени сантиметри от него, лежаха цели царства за заграбване. След толкова години, прекарани в безкраен задух, очите му отново виждаха светлина, а езикът му опитваше вкуса на човешки ужас.

Сега главата на Роухед се показваше на повърхността: в черната му коса се бяха оплели червеи, скалпът му гъмжеше от малки червени паяци. Тези пъплещи в плътта му паяци го бяха нервирали стотици години и той жадуваше да ги смачка. Дърпай, дърпай, заповяда на човека и Томас Гароу продължи да дърпа с колкото сила бе останала в клетото му тяло, докато чудовищната твар се надигаше сантиметър по сантиметър от гроба си под саван от молби и молитви.

Скалата, която беше притискала Роухед толкова дълго, вече я нямаше и сега му беше лесно да се отърси от земята гроб — като змия, която се измъква от кожата си. Торсът му се освободи. Рамене, два пъти по-широки от човешките; жилави, покрити с белези ръце, по-силни от ръцете на човек. Съживени от възкресението, крайниците му се пълнеха с кръв и потрепваха като криле на пеперуда. Дългите му смъртоносни пръсти се забиваха ритмично в пръстта, докато възвръщаха предишната си сила.

Томас Гароу просто стоеше и гледаше. Не изпитваше нищо, освен страхопочитание. Страхът беше за онези, които все още имат шанс да оцелеят; той нямаше.

Роухед се беше измъкнал напълно от гроба си. За пръв път от векове насам той стана на крака. Буци влажна пръст се посипаха от торса му — беше по-висок с цял метър от високия метър и осемдесет Томас.

Мъжът стоеше в сянката му с очи, приковани в гроба на Краля. Още стискаше лопатата в дясната си ръка. Роухед го вдигна за косата. Скалпът на Томас се отпори под тежестта на тялото му, затова чудовището го сграбчи за врата с огромната си длан.

По лицето на човека шурна кръв от отпрания скалп и усещането го накара да се размърда. Щеше да умре всеки миг и го знаеше. Погледна към краката си, които ритаха безпомощно под него, после вдигна очи към лишеното от милост лице на Роухед.

То бе грамадно и кръгло като луната преди есенното равноденствие; грамадно и кехлибарено жълто. Но тази луна имаше очи, които горяха върху бледия ѝ, осеян с дупки лик. Две очи като рани — сякаш някой ги беше издълбал върху лицето на чудовището и после беше сложил вътре по една запалена свещ.

Томас Гароу беше като омагьосан от размерите на тази луна. Той премести погледа си от едното око към другото, после към влажните цепки, които ѝ служеха за нос, а накрая, обзет от детински ужас — към нейната уста. Боже, каква уста. Беше широка като пещера и сякаш разполови лицето, когато се отвори. Това беше последната му мисъл. Че луната се разполовява и пада от небето.

След малко Краля го завъртя с главата надолу, както имаше обичай да прави с мъртвите си врагове, и пусна тялото в гроба, в който предците на Томас го бяха заровили с надеждата да гние вечно.

Когато гръмотевичната буря се разрази с пълна сила над Набожност, Роухед вече се беше скрил на сухо в обора на Никълсън на километър и половина от „Трите акра“. Въпреки дъжда в селото кипеше оживена работа. Блажени са невежите. Между селяните нямаше пророчица, а в рубриката „Звездите предричат“ в новия брой на „Газет“ не пишеше нито дума за внезапната смърт, която щеше да споходи през следващите дни един близнак, трима лъвове, един стрелец и куп представители на други зодии.

Дъждът беше започнал с гръмотевицата: отначало само ръмеше, но хладните пръски скоро преминаха в същински порой. Заваля като из ведро и жителите на Набожност най-сетне решиха да потърсят подслон.

Булдозерът, който разкопаваше градината зад къщата на Рони Милтън, остана да бездейства под дъжда, за да получи второто си основно измиване за последните два дни — шофьорът му прие пороя като сигнал да се оттегли в бараката, където да побъбри с другите за състезателни коне и жени.

Застанали на входа на пощенската станция, трима селяни гледаха как канавките преливат и мърмореха, че това се случва всеки път, когато завали, и че след половин час падината в долния край на Главната улица ще заприлича на вир, достатъчно дълбок да караш лодка в него.

А в самата падина, в ризницата15 на „Сейнт Питър“, клисарят Деклан Юън гледаше как дъждовните потоци се стичат по хълма и се събират в малко море пред портата на църквата. „Скоро ще бъде достатъчно дълбоко, за да се удави човек“, помисли си той; после, изненадан, че си е представил как някой се дави, се извърна от прозореца и се зае отново да сгъва покривки за олтари. Днес изпитваше странно вълнение и не можеше, не биваше, не искаше да го потиска. То нямаше нищо общо с гръмотевичната буря, въпреки че обичаше бурите от малък. Не, нещо друго го караше да се вълнува и проклет да е, ако знаеше какво. Все едно се беше върнал в детските години. Сякаш беше Коледа и Санта Клаус, първият бог, в съществуването на когото бе повярвал, щеше да се появи всеки миг на прага. Мисълта го накара да се засмее на глас, но ризницата не беше място за лудории, затова преглътна смеха си и се усмихна наум.

Всички се скриха от дъжда, само Гуен Никълсън се измокри до кости. Беше останала в задния двор на къщата, за да придума понито на Амилия да влезе в обора. Изплашено от гръмотевицата, глупавото животно се запъваше. А Гуен беше вир-вода и беше бясна.

— Няма ли да се размърдаш, гадино? — изкрещя тя, за да надвика шума на бурята. Дъждът плющеше по земята и по темето ѝ. Косата ѝ беше залепнала за главата. — Хайде! Хайде! Хайде!

Понито отказваше да помръдне. Беше подбелило очи от страх. И колкото повече гърмеше и трещеше, толкова по-упорито се запъваше. Вбесена, Гуен го плесна по задницата малко по-силно от необходимото. Понито направи няколко крачки напред, като остави на земята една димяща фъшкия. Все пак се беше размърдало. Гуен реши да се възползва от ситуацията и да го завлече насила до постройката.

— Топъл обор — обеща му тя. — Хайде, тук е мокро, не искаш да стоиш навън.

Вратата на обора беше открехната. Несъмнено примамлива гледка, рече си Гуен, дори за едно безмозъчно пони. Придърпа кончето на един хвърлей от нея и го принуди да влезе с нова плесница.

Вътре беше сухо и уютно, както бе обещала на проклетото добиче, само въздухът миришеше металически заради бурята. Гуен завърза понито за напречната дъска в бокса и метна едно одеяло върху лъскавия му гръб. Проклета да е, ако го почисти — това беше работа на Амилия. Такава сделка беше сключила с дъщеря си, когато се съгласиха да ѝ купят пони: че тя ще се грижи за него и ще му чисти. И в интерес на истината, момичето беше спазило обещанието си до голяма степен.

Понито продължаваше да е паникьосано. Тропаше с копита и въртеше очи като лош актьор в трагедия. По устата му имаше пяна. Гуен го погали извинително по хълбока. Беше си изпуснала нервите. Все пак беше в мензис. Сега се разкайваше и се надяваше, че Амилия не е видяла случката през прозореца на детската си стая.

Порив на вятъра люшна вратата на обора и я затвори. Звукът на дъжда внезапно притихна. В помещението стана тъмно.

Понито спря да тропа. Тя спря да го гали. Всичко спря: дори сърцето ѝ. От балите сено зад гърба на Гуен се надигна една два пъти по-висока фигура. Жената не видя гиганта, но вътрешностите ѝ се разбунтуваха. „Проклет мензис“, помисли си тя, докато разтриваше долната част на корема си с бавни въртеливи движения. Обикновено ѝ идваше като по часовник, но този месец беше избързал с един ден. Трябваше да се върне в къщата, за да се почисти и преоблече.

Роухед се изправи и погледна към задната част на врата на Гуен Никълсън. Можеше да я убие с една-единствена захапка. Но беше изключено да я докосне; не и днес. Тя беше в цикъл; надушваше го и от мириса му се повдигаше. Менструалната кръв беше забранена: никога не нападаше жена, отровена от нейното присъствие.

Усетила влагата между краката си, Гуен излезе от обора, без да поглежда назад, и изтича под проливния дъжд до къщата, като остави неспокойното пони в тъмната постройка.

Роухед чу затихващите стъпки на жената и затръшването на входната врата. Почака малко, за да се увери, че тя няма да се върне, после се прокрадна до кончето и го сграбчи. Понито започна да рита и да се дърпа, но през живота си Краля бе надвивал далеч по-големи и опасни животни.

Роухед раззина уста. Венците му се обагриха в кръв и зъбите изникнаха от тях като нокти от котешка лапа. Две дузини остри като игли зъби, по два реда на челюст. Те проблеснаха в мрака и захапаха врата на понито. Гъста прясна кръв се изля в гърлото на Роухед и той запреглъща жадно. Горещият вкус на света. Почувства се по-силен, по-умен. Това беше едва първото от многото угощения, които му предстояха: щеше да изяде всичко, което си хареса, и никой нямаше да го спре, не и този път. А когато приключи, ще се отърве от съперниците си за трона, ще ги изпепели в къщите им, ще заколи децата им и ще окичи врата си с червата на техните бебета. Това място беше негово. Земята не им принадлежеше, макар и да бяха покорили пустошта за кратко. Тя беше негова и никой нямаше да му я отнеме, дори свещениците. Този път беше подготвен. Нямаше да го надвият отново.

Увит в сиво-розовите вътрешности на понито, Роухед седна с кръстосани крака на пода и се помъчи да обмисли бъдещата си тактика. Мисленето никога не му се беше удавало особено. Апетитът му беше прекалено голям, по-голям от разума. Той живееше, ръководен от своя глад и от своята сила, а сега бе завладян от примитивен териториален инстинкт, който, рано или късно, щеше да доведе до касапница.

Измина повече от час, докато дъждът намалее.

Рон Милтън започваше да нервничи — недостатък на характера, който му беше спечелил язва и първокласна работа като консултант по дизайна. Никой не можеше да обслужва клиентите по-бързо от него. Той беше най-добрият и ненавиждаше мързела — и в другите, и в себе си. Да вземем тази проклета къща. Бяха обещали, че ще приключат с нея до средата на юли, ще озеленят градината, ще посипят с чакъл алеята и прочие, а ето го сега, два месеца след обявената дата, пред една още негодна за обитаване къща. Половината прозорци нямат стъкла, входната врата липсва, градината прилича на полигон с препятствия, а алеята — на блато.

Това трябваше да бъде неговата крепост; убежище от свят, който го бе направил сприхав и богат. Един рай, далеч от градските проблеми, в който Маги да отглежда рози и децата им да дишат чист въздух. Само че раят не беше готов. И нямаше да бъде чак до пролетта с този проклет темп. Още една зима в Лондон: самата мисъл накара сърцето му да се свие.

Маги застана до него и го подслони под червения си чадър.

— Къде са децата? — попита я Рон.

Тя се намръщи.

— В хотела, на път да побъркат госпожа Блетър.

Инид Блетър бе търпяла лудориите на Деби и Иън в продължение на шест седмици през лятото. Справяше се със завидно спокойствие, понеже и тя самата бе имала деца. Но и нейната веселост си имаше граници.

— По-добре да се върнем в града.

— Не. Моля те, нека останем още ден или два. Можем да се върнем в неделя вечер. Искам да отидем на неделната служба по случай празника на жътвата.

Сега беше негов ред да се намръщи.

— По дяволите!

— Това е част от селския живот, Рони. Ако ще живеем тук, трябва да станем част от общността.

Когато беше в лошо настроение, Рон мрънкаше като малко момче. Маги го познаваше толкова добре, че знаеше какви ще бъдат следващите му думи още преди да ги е изрекъл.

— Не искам.

— Нямаме избор.

— Можем да се върнем още тази вечер.

— Рони…

— Какво да правим тук? Децата са отегчени, ти си нещастна…

Лицето на Маги застина в каменно изражение; нямаше да отстъпи от решението си за нищо на света. Рон познаваше това изражение така добре, както тя — неговото мрънкане.

Той се загледа в локвите, които се образуваха в бъдещата им предна градина, неспособен да си представи, че един ден там ще има трева, камо ли рози. Вече всичко му се струваше невъзможно.

— Ти се върни в града, ако искаш, Рони. Вземи и децата. Аз ще остана. Ще се прибера с влака в неделя вечер.

Хитро, рече си той. Да му предложи изход, по-неприятен и от оставането тук. Два дни да се грижи сам за децата в града? Не, благодаря.

— Добре. Ти печелиш. Ще отидем на проклетия празник на жътвата.

— Каква саможертва.

— Само да не се наложи да чета молитви.

Амилия Никълсън изтича в кухнята и се строполи пред майка си с пребледняло лице. Зеленият ѝ полиетиленов дъждобран беше оповръщан, по гумените ѝ ботуши имаше кръв.

Гуен извика Дени. Момичето, тяхното малко момиче, трепереше на пода и се мъчеше да каже нещо, но от устата му не излизаше нито звук.

— Какво става?

Дени слезе с трясък по стълбището.

— За бога…

Амилия повръщаше отново. Закръгленото ѝ лице беше посиняло.

— Какво ѝ има?

— Пристигна току-що. По-добре се обади на бърза помощ.

Дени сложи ръка на бузата ѝ.

— В шок е.

— Бърза помощ, Дени… — Гуен сваляше зеления дъждобран и се мъчеше да разхлаби блузата на Амилия. Дени се изправи бавно. Видя двора през мокрото стъкло на прозореца: вратата на обора се отваряше и затваряше от поривите на вятъра. И вътре имаше някого: зърна движение.

— За бога — бърза помощ! — повтори Гуен.

Но Дени не я чуваше. Някой беше в обора му, в неговата собственост, а той имаше стриктен ритуал за неканени гости.

Вратата на обора се отвори отново, сякаш го дразнеше. Да! Някой се отдръпна в тъмното. Нарушител.

Той взе пушката, която стоеше до вратата, като се стараеше да не изпуска двора от поглед. Гуен беше оставила Амилия на кухненския под и набираше номера на бърза помощ. Момичето си бе поело дъх и сега стенеше. Ще се оправи. Изплашило се е от шибания нарушител, това е. От нарушителя. На негова земя.

Дени отвори вратата и излезе на двора. Беше по риза, а имаше пронизващ вятър, но беше спряло да вали. Земята под краката му лъщеше, от стрехите и портика капеше — изнервящ звук, който го съпровождаше на всяка крачка.

Вратата на обора се открехна отново и този път остана отворена. Вътре не се виждаше нищо. Може да е било ефект на светлината…

Не. Беше зърнал някого. Оборът не беше празен. Даже в момента го наблюдаваха (не беше понито). Бяха забелязали пушката в ръцете му и се бяха изпотили от страх. Нека. Да нахлуват така в собствеността му. Може да им гръмне топките като едното нищо.

Измина останалото разстояние с няколко решителни крачки и влезе в обора.

Беше настъпил стомаха на понито, а там, вдясно, лежеше единият му крак с оглозгана до кост подбедрица. Локви съсирваща се кръв отразяваха дупките по покрива. Направо му призля от гледката.

— Добре. — Той се обърна към сенките. — Излизай! — И вдигна пушката. — Чуваш ли ме, скапаняко? Излизай или ще те пратя на оня свят!

Не се шегуваше.

Нещо се раздвижи между балите сено в дъното на обора.

„Пипнах ли те, копеле“ — помисли си Дени.

Нарушителят се изправи в целия си почти триметров ръст и го изгледа втренчено.

— Боже!

После се втурна без предупреждение към него, бърз и огромен като локомотив. Дени стреля. Куршумът улучи гиганта в гърдите, но дори не го забави.

Той се обърна и побягна, но камъните на двора бяха хлъзгави. След два удара на сърцето Роухед го настигна; още един и го хвана.

Гуен чу изстрела и пусна телефона. Изтича до прозореца и видя огромната фигура, надвиснала над Дени. Гигантът изрева, сграбчи съпруга ѝ и го запрати към небето като чувал с перушина. Гуен гледаше безпомощно как тялото на Дени се преобръща във въздуха и пада на земята. То се стовари на двора с глух удар, който сякаш отекна в костите ѝ, после великанът скочи върху него и стъпка любимото ѝ лице, превръщайки го в каша.

Тя изпищя и запуши устата си с длан. Твърде късно. Гигантът я чу и погледна към нея, втренчи се в жената и злобният му поглед я прониза през стъклото. О, боже, беше я видял и сега тичаше към прозореца, летеше като локомотив и се хилеше, а свирепата му усмивка беше пълна с обещания.

Жената вдигна Амилия от пода, прегърна я здраво и притисна лицето ѝ към врата си. Може би момичето нямаше да го види — не трябваше. Шумът от тичащите по мокрия двор стъпки се усили. Гигантска сянка изпълни кухнята.

— Боже, помогни ми.

Великанът се появи на прозореца, огромното му туловище закри светлината, похотливото му противно лице се удари в мокрото стъкло. После го разби и се промуши вътре, без да обръща внимание на острите парчета, които се забиваха в плътта му. Надушваше детско месо. Искаше детско месо. Щеше да има детско месо.

Зъбатата му усмивка се превърна в противен смях. От челюстта му се проточиха въжета от слюнка и ноктестите му ръце загребаха въздуха като лапите на котка, драпаща да сграбчи мишка в клетка.

Гуен отвори вратата на хола и се втурна вътре, а чудовището спря да размахва ръце и започна да троши рамката на прозореца. Тя заключи вратата, докато дървесината оттатък се цепеше и съдовете падаха с трясък, после струпа всички холни мебели пред нея. Маси, столове, дори една закачалка за дрехи, въпреки че гигантът щеше да ги направи на трески за броени секунди. Амилия стоеше на колене там, където я бе оставила, и наблюдаваше действията ѝ безизразно.

Добре, повече нищо не можеше да направи. А сега — на горния етаж. Гуен грабна дъщеря си, която този път ѝ се стори лека като перце, и хукна нагоре, като вземаше по две стъпала наведнъж. Когато стигна до средата на стълбището, трясъците в кухнята внезапно секнаха.

Жената изгуби връзка с реалността. На втория етаж всичко беше тихо и спокойно. По первазите на прозорците се събираше прах, цветята вехнеха бавно; животът в къщата продължаваше, сякаш нищо не се бе случило.

— Сънувам — каза си тя. Да, за бога: сънуваше.

Гуен влезе в спалнята, седна на леглото, което бе делила с Дени цели осем години, и се опита да премисли нещата.

Беше я споходил някакъв отвратителен менструален кошмар, някаква излязла от контрол фантазия за изнасилване. Тя остави Амилия върху розовия пухен юрган (Дени мразеше розово, но го търпеше заради нея) и погали влажното ѝ чело.

— Сънувам.

Тогава в стаята притъмня и Гуен вдигна очи, като знаеше предварително какво ще види.

Кошмарът беше там, на прозореца: висеше на рамката му като чудовищен акробат с разперени ръце и се наслаждаваше на ужасената ѝ физиономия, като показваше и скриваше противните си зъби.

Гуен грабна Амилия от леглото и се хвърли към вратата. Стъклото зад гърба ѝ се пръсна и в спалнята нахлу студен въздух. Чудовището идваше.

Тя изскочи на площадката и се устреми към стълбището, а Роухед я последва миг по-късно: втурна се с наведена глава през вратата на спалнята, отворил уста като тунел. Огромното му туловище изпълни тясната площадка, той изрева и посегна към безмълвния товар в ръцете ѝ.

Гуен не можеше да го надбяга, не можеше да го пребори. Ръчищата му сграбчиха Амилия с лекота и я дръпнаха.

Детето изпищя и се откъсна от обятията на майка си, като остави по лицето ѝ четири дълбоки резки от нокти.

Гуен залитна назад, зашеметена от немислимата гледка пред себе си, и се катурна по стълбището. Докато падаше, видя как чудовищните зъби захапват разплаканото, застинало като на кукла лице на Амилия. После главата ѝ се блъсна в перилата и вратът ѝ се счупи. Когато се изтърколи по оставащите шест стъпала, вече беше мъртва.

До вечерта нивото на дъждовното езеро на дъното на падината спадна, но улицата все още се намираше под няколко сантиметра вода. Спокойната ѝ повърхност отразяваше небето. Красива, но неприятна гледка. Преподобният Кут напомни тихо на Деклан Юън да докладва запушените отводнителни канали на Окръжния съвет. Напомняше му го за трети път и Деклан се изчерви.

— Съжалявам, аз…

— Добре. Няма проблем, Деклан. Но наистина трябва да бъдат отпушени.

Погледът му стана празен. Беше се сетил нещо.

— Разбира се, есенните валежи винаги ги задръстват отново.

Кут махна с ръка, сякаш искаше да каже, че не е важно дали и кога Съветът ще почисти каналите, после мисълта изчезна. Занимаваха го по-належащи проблеми. Първо, неделната проповед. Второ, причината, поради която не можеше да се съсредоточи върху написването на проповедта тази вечер. Днес във въздуха имаше нещо тревожно; нещо, което го караше да зацикля над всяка записана дума. Кут отиде до прозореца, обърна гръб на Деклан и започна да чеше дланите си. Сърбяха го: сигурно пак го нападаше екзема. Ех, да можеше да говори; да намери думи, с които да опише какво го измъчва. Никога през четиридесет и пет годишния си живот не се бе чувствал по-неспособен да общува и никога не му се бе струвало по-важно да поговори с някого.

— Да тръгвам ли? — попита Деклан.

Кут поклати глава.

— Остани още малко. Ако не възразяваш.

Той се обърна към клисаря. Деклан Юън беше двадесет и девет годишен, въпреки че лицето му изглеждаше по-възрастно. Обикновено, бледо лице с преждевременно оредяла коса.

„Как ли ще реагира това прилично на яйце лице на моето откровение? — запита се Кут. — Сигурно ще се изсмее. Затова не мога да намеря думи; защото не искам. Страхувам се, че ще изглеждам глупаво. Ето ме и мен, един свещеник, отдаден на християнските мистерии. За пръв път от четиридесет години имам истинско прозрение, може би дори откровение, и се страхувам, че ще ми се присмеят. Глупак си ти, Кут, пълен глупак.“

Той си свали очилата. Безизразната физиономия на Деклан се превърна в размазано петно. Така нямаше да види как му се присмиват.

— Деклан, тази сутрин имах нещо, което мога да опиша само като… като… божие благоволение.

Деклан не каза нищо, размазаното петно не помръдна.

— Не знам как да го обясня… речникът ни се оказва беден, когато стане дума за нещо подобно… но честно, никога не съм имал толкова категорична и недвусмислена манифестация на…

Кут млъкна. Бог ли имаше предвид?

— Бог — каза той, без да е сигурен, че това е правилната дума.

Деклан мълчеше. Кут рискува да си сложи отново очилата. Яйцето беше непокътнато.

— Можеш ли да го опишеш? — попита клисарят с все така невъзмутимо изражение.

Кут поклати глава; цял ден се беше мъчил да намери точните думи, но всички фрази му се струваха банални.

— Какво представляваше? — настоя Деклан.

Не разбираше ли, че това не може да се изрази с думи? „Трябва да опитам — каза си Кут, — трябва.“

— Бях пред олтара след сутрешната молитва… — започна той, — когато усетих, че през мен преминава нещо. Нещо подобно на електричество. Накара косата ми да се изправи. Буквално.

Завладян от спомена, Кут прокара пръсти през късата си коса. Беше щръкнала като сиво-червеникава житна нива. И онези вибрации в слепоочията, белите дробове и слабините. На практика беше получил ерекция. Как да сподели това с Деклан? Беше стоял пред олтара с такава силна ерекция, че сякаш откриваше наново удоволствието от похотта.

— Не казвам… Не мога да твърдя, че беше нашият Господ Бог.

(Въпреки че му се искаше; искаше да вярва, че именно неговият Бог е бил Господарят на ерекцията.)

— Дори не мога да твърдя, че беше благочестиво. Но нещо се случи днес. Почувствах го.

Изражението на Деклан беше все така непроницаемо. Кут остана загледан в лицето му, чакаше да види неговото презрение.

— Е? — попита след малко.

— Какво?

— Няма ли да кажеш нещо?

Яйцето се намръщи за момент, черупката му се набръчка. После каза почти шепнешком:

— Господ да ни е на помощ.

— Какво?

— И аз го почувствах. Не беше точно както го описваш, не беше като токов удар. Но усетих нещо.

— А защо Господ да ни е на помощ, Деклан? Страхуваш ли се от нещо?

Клисарят не отговори.

— Ако знаеш нещо повече от мен… моля те, кажи ми. Искам да знам, да разбера. Боже, трябва да разбера.

Деклан сви устни.

— Ами… — Очите му станаха по-неразгадаеми от всякога, после Кут за пръв път зърна някаква емоция в тях. Може би отчаяние?

— Това място има богата история, знаеш. Случвали са се… разни неща.

Кут знаеше, че Деклан обича да се рови в историята на Набожност. Беше безвредно занимание: миналото си е минало.

— Тук е имало селище векове наред, още преди римското нашествие. Никой не знае откога съществува. А на това място навярно винаги се е издигал храм.

— В това няма нищо странно. — Кут се усмихна, приканвайки Деклан да се съгласи. Искаше да чуе, че всичко е наред с неговия свят. Дори и да не беше вярно.

Лицето на клисаря стана мрачно.

— Имало и гора. Голяма гора. Дивият лес. — Още ли се таеше отчаяние в очите му? Или това беше носталгия? — Не някаква си овощна градина. Гора, в която може да се изгуби град; гора със зверове…

— Вълци ли имаш предвид? Мечки?

Деклан поклати глава.

— Създания, които владеели земята. Преди Христос. Преди цивилизацията. Повечето не преживели унищожаването на естествената им среда, навярно били твърде примитивни. Но били силни. Не като нас, не били хора. А нещо съвсем различно.

— И какво?

— Едно от тях оцеляло до петнадесети век. Погребението му е изсечено върху олтара.

— Върху олтара?

— Под покривалото. Открих го преди известно време. Почти го бях забравил. До днес. Днес… реших да пипна резбата.

Той протегна свитата си в юмрук ръка и я разтвори. Дланта му беше на мехури. От наранената кожа течеше гной.

— Не ме боли. Като изтръпнала е. Мога да си служа с нея. Трябваше да съм по-предпазлив.

Първата мисъл на Кут беше, че го лъжат. Втората — че има някакво логично обяснение. Третата беше една любима пословица на баща му: „Логиката е последното убежище на страхливеца“.

Деклан продължи да говори. Този път в гласа му се промъкна вълнение.

— Наричали го Роухед.

— Какво?

— Звярът, когото погребали. Пише го в историческите книги. Наричали го така, защото главата му била огромна, с цвят на луна и лишена от кожа, като оголена рана16.

Деклан започна да се усмихва. Вече не можеше да се спре.

— Хранел се с деца — каза той и се ухили като бебе, видяло майчината гръд.

Откриха клането във фермата на Никълсън в ранните часове на съботната утрин. Мик Глосъп подкарал колата си към Лондон, като завил по пътя край фермата („Не знам защо. Обикновено не минавам оттам. Наистина странно.“) и видял фризийските17 крави на Никълсън — били с подути вимета и ритали сърдито портата. Явно никой не ги бил доил през последните двадесет и четири часа. Глосъп спрял джипа и влязъл в двора.

Слънцето било изгряло само преди час, но трупът на Дени Никълсън вече гъмжал от мухи. В къщата намерил онова, което било останало от Амилия Никълсън — парчета дрехи и самотен крак. Тялото на Гуен Никълсън лежало непокътнато в подножието на стълбите. По него нямало рани, нито следи от сексуално посегателство.

В девет и половина Набожност се напълни с полицаи, а улицата — с шокирани хора. Информацията за състоянието на телата беше противоречива, но всички говореха за жестоки убийства. Особено това на детето: изглежда, било разфасовано. И убиецът бил взел тялото му със себе си по бог знае какви причини.

Един екип на отдел „Убийства“ се настани в „Дългуча“ и започна да разпитва жителите на селото къща по къща. Отначало нямаше никакъв напредък. Никой не беше виждал непознати лица в околността, никой не се бе държал по-подозрително от обичайното за бракониер или търговец на озеленителни конструкции. Накрая Инид Блетър, жената с пищния бюст и майчинското поведение, спомена, че не била виждала Том Гароу от повече от двадесет и четири часа.

Намериха тялото му — или поне каквото бе останало неизядено от него — там, където го беше зарязал убиецът. По главата му имаше червеи, по краката — чайки. Плътта на глезените му — там, където крачолите се бяха измъкнали от ботушите — беше изкълвана до кокал. Когато го извадиха от пръстта, от ушите му се разбягаха пълчища въшки.

През тази нощ в хотела цареше тягостна атмосфера. Детектив сержант Гисинг, пристигнал да оглави разследването от Лондон, беше открил в бара охотен слушател в лицето на Рон Милтън. Радваше се, че може да поговори със свой съгражданин, а Милтън не спираше да поръчва скоч с вода и за двамата.

— От двадесет години работя в полицията — каза Гисинг за пореден път през последните три часа, — но такова нещо не бях виждал.

Което не беше съвсем вярно. Преди десетилетие беше намерил една проститутка (по-точно избрани части от нея) в куфар в лявото багажно отделение на гара Юстън. Имаше и един наркоман, решил да хипнотизира полярна мечка в лондонския зоопарк: хубава гледка беше, когато го извадиха от басейна. Доста неща беше виждал Стенли Гисинг…

— Но такова чудо… досега не бях виждал — настоя той. — Направо ми се додрайфа.

Рон не беше много сигурен защо слуша детектива; знаеше само, че иска да убие някак часовете до разсъмване. Убеден радикал на младини, той никога не беше харесвал особено полицаите и сега изпитваше странно задоволство да успокоява този самодоволен задник.

— Убиецът е проклет лунатик — продължи Гисинг. — Лесно ще го хванем. Такъв човек не може да се контролира. Не си прикрива следите, не му пука дали ще умре, или ще живее. Човек, способен да разкъса така седемгодишно момиче, е на ръба да избухне, повярвай. Виждал съм го вече.

— Така ли?

— О, да. Виждал съм ги да плачат като деца: омазани в кръв като касапи, със сълзи по лицата. Жалка картинка.

— Ще го хванете, значи.

— Ей така — каза Гисинг и щракна с пръсти. После се изправи с леко олюляване. — Ще го пипнем като стой, та гледай. — Той погледна часовника си, после празната чаша.

Рон не предложи да я напълни отново.

— Добре — рече детективът, — време е да се връщам в града. Трябва да си подам доклада.

И тръгна със залитане към вратата, като остави Милтън да плати сметката.

Роухед видя как колата на Гисинг излиза бавно от селото по северния път, светлината на фаровете ѝ се губеше в нощта. Когато започна да се изкачва по хълма край фермата на Никълсън обаче, шумът на двигателя ѝ го уплаши. Колата ревеше и кашляше като звяр, какъвто не беше срещал преди; звяр, който човешките същества някак бяха подчинили. Ако искаше да си върне кралството от узурпаторите, рано или късно трябваше да надвие някой от тези зверове. Роухед преглътна страха си и се приготви за сблъсъка.

Луната се озъби.

Стенли беше задрямал на задната седалка на автомобила и сънуваше млади момичета. Очарователните нимфетки се катереха по безкрайно висока стълба, за да легнат в леглото на върха ѝ, а той пазеше стълбата и ги гледаше как се изкачват, за да зърне леко изцапаните им пликчета, преди да изчезнат в небето. Често сънуваше този сън, въпреки че никога нямаше да си го признае, дори и когато е пиян. Не ставаше дума само за срам; знаеше със сигурност, че много от колегите му имат далеч по-големи прегрешения. Но изпитваше собственическо чувство — това си беше лично негов сън и не смяташе да го споделя с никого.

Младият полицай, който седеше отпред — шофьор на Гисинг от близо шест месеца, — чакаше старецът да заспи дълбоко. Само тогава щеше да се престраши да пусне радиото, за да чуе резултатите от турнира по крикет. Австралия беше изостанала доста, едва ли щеше да обърне резултата в последния момент. „На това му се вика кариера — мислеше си той, докато стискаше волана. — Не като тази рутинна работа.“

Унесени в блянове и сънища, шофьорът и неговият спътник така и не забелязаха Роухед. Той вървеше успоредно на движещата се по тъмния лъкатушещ път кола, като поддържаше с лекота скоростта ѝ благодарение на гигантските си крачки.

Обзет от внезапен гняв, Краля напусна полето и изскочи с рев на асфалта.

Шофьорът зави рязко, за да избегне огромната фигура, която изникна пред фаровете с вой на глутница побеснели кучета.

Колата поднесе по мокрото шосе, лявата ѝ страна закачи растящите край пътя храсти и няколко преплетени клона шибнаха предното ѝ стъкло. Седящият отзад Гисинг падна от стълбата, по която се катереше, автомобилът се вряза в живия плет и се блъсна в желязната порта на фермата. Сблъсъкът запрати детектива към предната седалка и му изкара въздуха, но не го нарани. Шофьорът излетя от мястото си и след две секунди строши предното стъкло. Краката му щръкнаха пред лицето на Гисинг и потръпнаха конвулсивно.

Застанал на шосето, Роухед наблюдаваше смъртта на металния звяр. Измъченият му глас, писъкът на смачкания хълбок и трясъкът на счупеното лице го уплашиха. Но в крайна сметка звярът загина.

За всеки случай той изчака още няколко секунди, после се приближи, за да подуши потрошеното тяло. Миришеше на нещо ароматно и миризмата идваше от кръвта на животното, която капеше от счупения му торс и се стичаше по пътя. Убеден, че звярът е мъртъв, Краля се приближи още малко.

В металното туловище имаше нещо живо. Не беше сладката детска плът, която толкова обичаше, а жилавото месо на мъж. Мъж с комично лице, което надничаше към него. Ококорени очи с безумен поглед. Идиотски зейнала уста, която се отваряше и затваряше като на риба.

Роухед ритна колата, но тя не се отвори, затова изтръгна вратите ѝ. После бръкна вътре и извади скимтящия човек.

И това беше едно от съществата, които го бяха победили? Този страхлив червей с тресящи се като желе устни?

Той се изсмя на молбите на Гисинг, хвана го за единия крак и го завъртя с главата надолу. Изчака писъците да утихнат, мушна ръка между потръпващите крака на детектива и напипа мъжествеността му. Не беше голяма. Направо се беше сгърчила от страх.

Гисинг ломотеше нещо, но думите му бяха лишени от смисъл. Единственият звук, който Краля разбра, беше високият пронизителен писък, съпровождащ всяко кастриране. Когато приключи с мъжа, го захвърли край колата.

Тогава усети миризмата: пробитият двигател пушеше. Роухед не беше обикновен звяр, огънят не го плашеше. Изпитваше уважение към него, но не и страх. Огънят е просто инструмент — беше го използвал многократно, за да изгаря враговете си в леглата им.

Когато бензинът се запали, във въздуха изригнаха пламъци и той отстъпи назад. Лъхна го горещина, космите по предната част на тялото му замирисаха на изгоряло. Но Роухед беше запленен от спектакъла и искаше да го види докрай. Огънят се втурна по кръвта на металния звяр, погълна Гисинг и заблиза бензиновите струи като куче, попаднало на диря от пикня.

Краля изгледа представлението и научи нов смъртоносен урок.

Преподобният Кут се бореше да не заспи сред хаоса в кабинета си. Беше прекарал голяма част от вечерта при олтара първо в компанията на Деклан, после сам. Тази вечер нямаше молитви, само скициране. На бюрото пред него лежеше копие на резбата върху олтара и Кут се взираше в него от цял час. Усилията му оставаха безплодни. Или резбата нямаше особен смисъл, или въображението му беше ограничено. И в двата случая не можеше да разгадае рисунката. Изобразяваше погребение, но това беше всичко, което можеше да каже. Тялото на покойника изглеждаше малко по-голямо от наобиколилите го хора, но в него нямаше нищо необикновено. Той си помисли за кръчмата „Дългуча“ и се усмихна. Нищо чудно някой средновековен шегаджия да бе решил да увековечи погребението на пивовар под покривалото на олтара.

Вечно изоставащият часовник в коридора отброи петнадесет минути след полунощ, което означаваше, че е почти един. Кут се изправи, протегна се и угаси лампата. Обгърна го сиянието на луната, което се процеждаше между завесите на прозореца. Имаше пълнолуние и светлината, макар и студена, беше ярка.

Преподобният сложи решетката пред камината и излезе в тъмния коридор, като затвори вратата след себе си. Часовникът тиктакаше шумно. От посоката, в която се намираше Гаудхарст18, се разнесе вой на линейка.

„Какво става?“, зачуди се той и отвори входната врата, за да надникне навън. На хълма се виждаха светлините на кола, видя и полицейска лампа, която примигваше по-ритмично и от тиктакането зад гърба му. Произшествие на северния път. Зимата беше далеч, за да има лед, а и не беше толкова студено. Погледа светлините, които приличаха на диаманти върху гърба на кит, после колата се изгуби. Всъщност беше доста мразовито. В такова време човек не трябваше да стои…

Той се намръщи: беше зърнал някакво движение в далечния край на църковния двор, под дърветата. Лунната светлина превръщаше пейзажа в черно-бял офорт. Черни тисове, сиви камъни, бяла хризантема, разцъфнала върху гроб. И огромен черен силует в сянката на тисовете, очертан на фона на мраморния паметник отзад.

Обутият в чехли Кут направи крачка навън.

Гигантът не беше сам. Някой беше коленичил пред него — по-дребна фигура, несъмнено човешка, с вдигнато нагоре лице, осветено от луната. Беше Деклан. И дори отдалеч си личеше, че се усмихва на своя господар.

Кут реши да се приближи още малко, за да разгледа по-добре кошмара. Направи втора крачка, после трета и чакълът изхрущя под стъпките му.

Гигантът се размърда в сенките. Дали не се обръщаше към него? Кут изтръпна. „Не, нека да е глух; моля те, Боже, не му позволявай да ме види, направи ме невидим.“

Молитвата му бе чута. Гигантът не показа с нищо, че е забелязал приближаването му. Кут събра смелост и тръгна по плочките между гробовете, като се прокрадваше със затаен дъх от паметник на паметник. Вече се намираше на броени крачки от двете фигури и видя, че главата на съществото е приведена към клисаря, чу и звука, който излизаше от гърлото му — като стържене на шкурка по повърхността на камък. Но това не беше всичко.

Одеждите на Деклан бяха разкъсани и изцапани, слабите му гърди — оголени. Гръдната кост и ребрата лъщяха на лунната светлина. Състоянието и позата му бяха недвусмислени. Това беше явно преклонение. После Кут чу шуртенето; пристъпи напред и видя бляскавата, дебела като въже струя, с която гигантът обливаше повдигнатото към себе си лице. Тя се плискаше в отворената уста на Деклан и се стичаше по торса му. Чудовищното кръщение караше очите на мъжа да светят от радост и той въртеше безспир глава, за да бъде осквернен напълно.

Миризмата на чудовищната урина лъхна Кут. Беше кисела и противна. Как понасяше допира ѝ Деклан? Как можеше да се къпе в нея? На Кут му се прииска да изкрещи, да спре тази поквара, но и малкото, което виждаше от звяра в сенките, бе ужасяващо. Фигурата беше прекалено висока и широка, за да принадлежи на човек.

Това можеше да бъде само звярът от Дивия лес, който Деклан се бе опитал да му опише; детеядецът. Дали се е досещал, когато го възхваляваше, каква власт ще придобие над неговото въображение? Знаел ли е още тогава, че ако чудовището дойде да го подуши, ще коленичи пред него, ще го признае за свой господар (преди Христос, преди цивилизацията, беше казал той) и ще му позволи да го опикае с усмивка?

Да. О, да!

„Остави го да му се порадва тогава. Не си рискувай главата заради него — рече си Кут, — той е там, където иска да бъде.“ И заотстъпва бавно към ризницата на църквата, без да сваля очи от позорната картина. Струята, която кръщаваше Деклан, изтъня и секна, но в събраните му в шепа ръце все още имаше урина. Той ги доближи до устата си и я изсърба.

Кут се задави и стисна очи. А когато ги отвори миг по-късно, видя, че чудовищната глава е обърната към него и от мрака го гледат две горящи очи.

„Исусе.“

Гигантът го беше видял. Този път със сигурност го беше видял. Той изрева и формата на забулената му в сенки глава се промени — отвори се чудовищно широка уста.

„Мили боже.“

Звярът заряза дякона си под дървото и се втурна към Кут, бърз като антилопа. Преподобният се обърна и си плю на петите, от години не беше тичал така; бягаше и прескачаше гроб след гроб. Още няколко метра и щеше да бъде в безопасност зад вратата. Не за дълго, да, но щеше да спечели време да помисли, да потърси някакво оръжие. „Бягай, старо копеле. Тичай и Исус ще те спаси.“

Четири метра.

„Бягай.“

Вратата беше отворена.

Ето я; само метър…

Той пресече прага и се обърна, за да я хлопне пред преследвача. Но не! Протегнатата ръка на Роухед вече беше вътре. Тройно по-голяма от ръката на човек, тя загреба въздух, мъчейки се да докопа Кут, а от чудовищната паст се изтръгна безмилостен рев.

Свещеникът блъсна дъбовата врата с цялата си тежест. Обкованият с желязо ръб се вряза в предмишницата на звяра. Ревът премина във вой — злоба и агония се смесиха в крясък, който отекна из цялото село.

Воят оскверни нощта чак до северния път, където полицаите събираха останките на Гисинг и шофьора му и ги прибираха в найлонови торбички. Отекна край ледените стени на Дома на покойниците, в който Дени и Гуен Никълсън вече започваха да се деформират. Беше чут и в спалните на Набожност, където живи двойки спяха рамо до рамо или с ръка под тялото на другия, старци лежаха будни и изучаваха географията на тавана, деца сънуваха майчината утроба, а бебета скърбяха за нея. Воят отекваше отново и отново, докато Роухед беснееше срещу вратата.

На Кут му се зави свят. Устата му запелтечи молитви, но нищо не показа, че ще получи така необходимата божествена подкрепа. Усети, че силите го напускат. Гигантът избутваше вратата сантиметър по сантиметър и бавно, но сигурно разширяваше отвора. Краката на духовника се пързаляха по прекалено добре полирания под, мускулите му трепереха от изтощение. Участваше в състезание, което нямаше как да спечели, силата му беше много по-малка от тази на звяра. Ако искаше да зърне утрото, трябваше да измисли някаква стратегия.

Кут натисна още по-силно дървото и очите му зашариха из коридора в търсене на оръжие. Не биваше да пуска вътре гиганта, не трябваше да се предава. В ноздрите му нахлу кисела миризма. За миг се видя гол и коленичил пред звяра, представи си как урината му го облива. Веднага след тази картина в главата му изплува друга, още по-противна. Налагаше се да се пребори с нея, за да не позволи на скверните образи да го завладеят. Съзнанието на звяра си проправяше път в неговото, дебел клин от поквара навлизаше в спомените му и изваждаше на повърхността добре погребани мисли. Не искаше ли звярът да го боготворят като всеки друг бог? И не бяха ли желанията му разбираеми и истински? Не мъгляви като на бога, комуто бе служил досега? Това беше хубава мисъл — да се предаде на сигурността, която блъскаше по външната страна на вратата, да легне беззащитен в краката ѝ и да се остави на гнева ѝ.

Роухед. Името туптеше в ухото му: Роу. Хед.

Кут беше отчаян; крехката му мозъчна защита щеше всеки момент да рухне, когато очите му се спряха на закачалката за дрехи вляво от вратата.

Роу. Хед. Роу. Хед. Името беше заповед. Роу. Хед. Роу. Хед. Извикваше мисли за одрана глава, за сваляне на всякакви защити, за нещо, което всеки миг ще избухне. И Кут не знаеше дали ще изпита болка, или удоволствие. Но можеше лесно да разбере…

Знаеше, че звярът почти го е обсебил. Сега или никога. Махна едната си ръка от вратата и посегна към окачените на закачалката бастуни. Искаше да вземе един от тях. Наричаше го „бастуна ми за неравен терен“ — дълга метър и тридесет пръчка от шлифован ясен, жилава и изтъркана от употреба. Опита се да я придърпа с пръсти.

Роухед се възползва от намалялата съпротива на вратата и ръката му си запробива път навътре, въпреки че ръбът дереше жестоко кожата му. Железните пръсти сграбчиха якето на Кут.

Преподобният вдигна бастуна и го стовари върху лакътя на звяра, където имаше най-малко плът и костта бе най-уязвима. Оръжието се строши, но ударът свърши работа. От външната страна на вратата се разнесе нов вой и Роухед побърза да си издърпа ръката. Когато пръстите се скриха, Кут затръшна вратата и я залости. След няколко секунди звярът нападна отново, като този път заблъска с юмруци по нея. Пантите започнаха да поддават, дървото застена. Скоро щеше да я разбие. Беше силен, а сега и ядосан.

Свещеникът прекоси коридора и вдигна телефона. Полицията, каза си той и започна да набира. Колко време щеше да мине, преди Роухед да се досети, че може да зареже вратата и да нападне прозорците? Те бяха с малки стъкла, свързани помежду си с оловни шини, но нямаше да го спрат задълго. Навярно разполагаше с броени минути, може би дори със секунди: зависи колко умен беше звярът.

В мозъка му, освободен от хватката на Роухед, бушуваше хор от откъслечни молитви и желания. „Ако умра — откри, че си мисли той, — ще бъда ли възнаграден на небето, че ме е споходила необичайно жестока смърт за един селски свещеник? Има ли компенсация в рая за свещеници, разчленени в преддверието на собствения им вестиарий?“

Имаше само един дежурен служител в полицейското управление — другите бяха на северния път, за да разчистят остатъците от партито на Гисинг. Той не разбра почти нищо от умолителното ломотене на преподобния Кут, но чу звука от цепещо се дърво и придружаващия го вой.

Полицаят затвори телефона и извика помощ по радиостанцията. Патрулът на северния път му отговори след двадесет, може би двадесет и пет секунди. През това време Роухед строши централния панел на вратата и се зае да руши остатъка от нея. Разбира се, патрулните полицаи не знаеха това. След гледките, с които се бяха сблъскали през последния час — овъгленото тяло на шофьора и липсващата мъжественост на Гисинг, — те се чувстваха като военни ветерани и нищо не можеше да ги смути. На дежурния полицай му отне цяла минута, за да ги убеди, че Кут се нуждае спешно от помощ. Междувременно Роухед проникна във вестиария.

След като видя от хотелската си стая примигващите на хълма светлини и чу сирените и воя на Роухед, Рон Милтън усети, че го обземат съмнения. Това ли беше тихото и спокойно село, в което възнамеряваше да се засели със своето семейство? Той сведе очи към Маги, която се бе събудила от шума и бе заспала отново, погледна и почти празното шишенце със сънотворни таблетки на нощното ѝ шкафче. Знаеше, че ще му се присмее, ако разбере, но изпитваше желание да я защитава, да бъде нейният герой. Само че тя беше тази, която изкара вечерен курс по самоотбрана, докато той се отпусна и надебеля от скъпи обяди. И сега, докато я наблюдаваше как спи, Рон изпитваше необяснима тъга, че притежава толкова малка власт над живота и смъртта.

Роухед стоеше задъхан сред дървените отломки в антрето на вестиария. Масивното му тяло беше цялото в трески и кървеше от десетки повърхностни рани. Миризмата на киселата му пот изпълваше коридора като мирис на тамян.

Той подуши наоколо, но мъжът беше избягал. Озъби се разочаровано, изпусна със свистене поетия въздух и се втурна към канцеларията. Там беше топло и уютно — бе усетил топлината дори от десет метра. Преобърна бюрото и счупи два стола, за да освободи повече място за себе си, но най-вече заради желанието да руши, после захвърли настрани решетката на камината и седна до нея. Топлината го обгърна — целебна и жива. Пропълзя по лицето, по плоския му корем и по крайниците му и го изпълни с блаженство. Сгря кръвта му и усещането му припомни други огньове — огньове, които бе палил в полета с изкласила пшеница.

Спомни си и един пожар, който се опитваше да забрави, но не можеше; унижението от онази нощ щеше да го преследва вечно. Бяха подбрали момента много грижливо — по средата на лятото, когато не беше валяло от два месеца. Шубраците в Дивия лес бяха сухи като прахан, дори дърветата се бяха подпалили лесно. Беше изскочил от убежището си със сълзящи очи, объркан и уплашен, а те го бяха посрещнали с копия, мрежи и онова… нещо, което го подчини.

Не посмяха да го убият, разбира се; бяха прекалено суеверни. А и ужасът, който изпитваха към него, макар и ранен, не беше ли признание за властта му? Затова го погребаха жив — и това бе по-лошо от смъртта. Не беше ли най-лошото? Защото там, под земята, можеше да живее векове наред и дори никога да не умре. Оставиха го да чака сто години и да страда, после още сто и още, докато поколенията им се разхождаха отгоре, живееха и умираха, и накрая го забравиха. Освен жените; те може би не го забравиха — надушваше миризмата им, когато се приближаваха до гроба му. Чувстваха се неспокойни в близост до него, макар и да не знаеха причината, затова убедиха мъжете си да напуснат мястото и той остана съвсем сам — вече никой не идваше, дори събирачи на съчки. Самотата беше отмъщението им за времената, когато Роухед и неговите братя отвличаха жени в гората, разтваряха крака им и ги обладаваха, после ги освобождаваха — кървящи, но заплодени. Изнасилените жени раждаха децата им и умираха; нямаше жена, която да преживее ударите и ритниците на хибридното бебе, зъбите му и неговото страдание. Това беше единственото отмъщение, което той и братята му можеха да получат за надутите кореми.

Когато се успокои, Роухед вдигна поглед към позлатената репродукция на „Светлината на света“ на Уилям Хънт, която висеше над камината на Кут. Тя не предизвика страх в него, нито пък разкаяние — просто някаква рисунка на безполов мъченик с очи на кошута и печално изражение. Не представляваше заплаха. Истинската сила, единствената сила, която можеше да го победи, изглежда, беше изчезнала: безвъзвратно изгубена и заменена от девствен пастир. Роухед се изпразни мълчаливо и рядката му сперма изсъска в горещата камина. Щеше да властва необезпокояван над света. Да има топлина и храна в изобилие. Дори бебета. Да, нямаше нищо по-вкусно от тях. Особено когато са новородени, още слепи от утробата.

Той се протегна, въздъхна при мисълта за лакомствата, които го очакваха, и съзнанието му се изпълни с картини на зверства.

Скрит в криптата, Кут чу пристигането на патрулните коли: те спряха с писък на гуми пред ризницата на църквата, после по чакъла се разнесоха шумни стъпки. Бяха дошли поне шестима полицаи. Щяха да стигнат.

Той се размърда в тъмнината и закрачи предпазливо към стълбите.

Нещо го докосна и Кут понечи да изпищи, но в последния момент си прехапа езика.

— Не си тръгвай сега — рече глас зад гърба му. Беше Деклан и говореше прекалено силно. Звярът беше някъде там, горе; щеше да ги чуе, ако не внимаваха. Боже, дано не ги чуе.

— Над нас е — прошепна му Кут.

— Знам — отговори Деклан.

Гласът му беше хриплив и гъргорещ — сякаш излизаше от корема, а не през устата.

— Да го доведем ли тук долу? Той те иска, знаеш. А аз трябва…

— Какво е станало с теб?

Кут най-сетне видя лицето му: беше ухилено и безумно.

— Мисля, че иска и теб да покръсти. Ще ти хареса, нали? Видя ли как се изпика върху мен? И не само това. О, не, той иска много повече. Иска всичко. Чуваш ли? Всичко.

Мъжът го сграбчи в мечешка прегръдка; целият вонеше на противната урина.

— Идваш ли? — попита похотливо.

— Оставям се в ръцете на Господ.

Деклан се изсмя. Смехът му не беше престорен, в него имаше искрено съжаление към тази заблудена душа.

— Той е Господ. Бил е тук, преди да построят този шибан кенеф, и ти го знаеш.

— И кучетата са били.

— Какво?

— И кучетата са били тук. Това не означава, че ще ги оставя да ми пикаят по краката.

— Дърт смотаняк. Мислиш се за много умен, а? — Усмивката на Деклан се стопи. — Той ще ти покаже. Ще се промениш.

— Не, Деклан. Пусни ме…

Стискаше го прекалено силно.

— Тръгвай по стълбите, мухльо. Не трябва да караме Бог да ни чака.

Той задърпа Кут по стълбището, без да го изпуска от мечешката си прегръдка. Преподобният се помъчи да възрази, но думите му се изплъзваха, не откриваше разумни аргументи. Какво би могъл да каже на Деклан, за да го накара да види собственото си падение? Те влязоха със залитане в църквата и Кут погледна машинално към олтара, но не намери подкрепата, която очакваше. Олтарът беше осквернен. Покривалото беше разкъсано и изцапано с екскременти, кръстът и свещниците горяха върху клада от молитвеници. Въздухът беше пълен с черен дим и сажди.

— Ти ли стори това?

Деклан изсумтя.

— Той иска да унищожа целия олтар. Да го направя на парчета, ако трябва.

— Не би посмял.

— О, той смее. Не се страхува от Исус, нито от…

Клисарят се поколеба и Кут се възползва от паузата.

— Но тук има нещо, от което се бои, нали? Иначе щеше да дойде и да го разруши сам.

Деклан не отвърна на погледа му. Очите му бяха станали безизразни, стъклени.

— Какво е то, Деклан? Какво не му харесва? Можеш да ми кажеш…

Мъжът се изплю в лицето му и от бузата на Кут увисна мазна храчка.

— Не е твоя работа.

— За бога, Деклан, виж какво е сторил с теб.

Клисарят започна да се тресе.

— Познавам истинския си господар, когато го видя… и ти ще го познаеш също.

Той завъртя Кут към южната врата. Тя зееше и съществото беше там, на прага, леко прегърбено, за да се събере под портика. Свещеникът изтръпна от ужас, защото не беше виждал Роухед на ярка светлина. Беше избягвал да мисли за гигантската фигура и пронизващия ѝ поглед, за произхода на звяра. Но сега, когато той тръгна към него с бавни, почти величествени стъпки, Кут усети в сърцето си, че се прекланя пред властта му. Роухед вече не беше звяр, въпреки че притежаваше грива и страховити зъби — в блестящите му, пронизващи очи се криеше презрение, дълбоко презрение, каквото едно животно не би могло да изпитва. Устата на гиганта се отвори широко и от венците му изникнаха шест, даже осем сантиметра дълги зъби, после челюстите продължиха да се разтягат. Вече беше късно за бягство и Деклан пусна Кут. Не че преподобният щеше да избяга, дори и да можеше — прикованият в него поглед беше прекалено настойчив. Роухед го сграбчи и го вдигна. Светът се преобърна…

Полицаите бяха седем, а не шест, както Кут бе предположил. Трима от тях бяха въоръжени с пистолети, донесени от Лондон по заповед на детектив сержант Гисинг, който скоро щеше да получи медал посмъртно. Тези добри и предани служители на закона бяха предвождани от сержант Айвънхоу Бейкър. Той не беше герой, не го бяха възпитали като такъв и не си падаше по подвизи. Беше се молил гласът му да не трепне, щом дойде време да раздава заповеди, но когато Роухед се появи от вътрешността на църквата, от устата му излезе задавено скимтене:

— Виждам го!

Всички го виждаха: беше висок близо три метра и омазан в кръв; самият дявол. Не беше нужно някой да го сочи. Оръжията се вдигнаха и без команда, а мъжете без пистолет, внезапно почувствали се голи, целунаха палките си и заредиха молитви. Един от тях си плю на петите.

— Не отстъпвайте! — изпищя Айвънхоу; не искаше шибаняците да избягат и да го оставят сам. Не му бяха дали оръжие, само власт, а тя не му беше от особена полза в момента.

Роухед беше изпънал ръка пред себе си и държеше Кут във въздуха, като го стискаше за врата. Краката на преподобния се полюшваха на тридесет сантиметра от земята, главата му беше отметната назад, очите затворени. Чудовището показваше тялото му на враговете си — демонстрация на сила.

— Може ли… да застреляме копелето? — попита един от въоръжените полицаи.

Айвънхоу преглътна, преди да отговори.

— Ще улучим свещеника.

— Той вече е мъртъв.

— Не можем да сме сигурни.

— Трябва да е мъртъв, погледни го…

Чудовището разтърси Кут като пухен юрган и Айвънхоу видя с отвращение как пълнежът на този юрган се изсипва на земята. После Роухед замахна почти мързеливо с ръка и запрати преподобния към полицаите. Тялото се стовари на чакъла недалеч от портата на двора и остана да лежи там неподвижно. Айвънхоу се окопити и изкрещя:

— Стреляйте!

Стрелците не се нуждаеха от повторна покана, пръстите им натиснаха спусъците още преди да е изречена последната сричка. Три, четири, пет куршума улучиха в бърза последователност Роухед, повечето от тях — в гърдите. Заболя го. Той вдигна ръка, за да защити лицето си, а с другата си прикри слабините. Не беше подготвен за подобна болка. Раната от пушката на Никълсън беше забравена в удоволствието от последвалото кръвопролитие, но тези шипове бяха болезнени и не спираха да се забиват в тялото му. Внезапно изпита страх. Първата му реакция беше да се нахвърли върху гърмящите присветващи пръчки, но болката беше прекалено голяма. Вместо това се обърна и хукна към безопасността на хълмове, като прескачаше надгробните камъни по пътя. Знаеше, че там има шубраци, дупки и пещери, в които можеше да се скрие, за да обмисли на спокойствие новия проблем. Но първо трябваше да избяга от преследвачите.

Опиянени от лесната победа, те се спуснаха почти веднага след ранения звяр, а Айвънхоу взе оставената върху един гроб ваза, извади хризантемите, които някой беше сложил вътре, и започна да повръща.

Извън падината нямаше лампи и Роухед взе да се успокоява. Можеше да се слее с мрака, със земята, беше го правил хиляди пъти. Прекоси едно поле. Ечемикът още не беше ожънат, класовете му бяха натежали от плод. Той тичаше и тъпчеше стъблата и семената. Преследвачите зад гърба му вече губеха следата. Колата, в която се бяха натъпкали, беше спряла на пътя — виждаше светлините ѝ, една синя и две бели. Враговете му крещяха един през друг заповеди — думи, които Роухед не разбираше. Но той познаваше хората. Те се плашеха лесно. Нямаше да го преследват повече тази нощ; щяха да използват тъмнината като оправдание да преустановят търсенето и щяха да си кажат, че раните му и без това са смъртоносни. Щяха да уверяват децата си, че е така. Той се изкачи на върха на хълма и погледна надолу към долината. Пътят приличаше на змия, фаровете на колата бяха нейните очи, а селото — колело от топла светлина с главина, която примигваше в синьо и червено. Около тях се простираше море от черни хълмове, над което висяха гроздове от звезди. През деня долината щеше да прилича на кувертюра с размерите на град играчка. През нощта изглеждаше безкрайна, повече негова, отколкото тяхна.

Враговете оправдаха очакванията му — вече се връщаха в колибите си. Преследването беше приключило, поне за тази нощ.

Роухед легна на земята и се загледа в една падаща звезда на югозапад: къса, ярка черта, която освети края на един облак, после изчезна. До утрото оставаха много целебни часове. Скоро щеше отново да е силен. И тогава… тогава щеше да изгори всички.

Кут не беше мъртъв, но беше на косъм от смъртта, така че нямаше голяма разлика. Осемдесет процента от костите в тялото му бяха пукнати или счупени; лицето и врагът му бяха жестоко разкъсани; една от ръцете — смачкана до неузнаваемост. Със сигурност щеше да умре. Беше въпрос на време и желание.

Хората в селото, които бяха зърнали нещичко от събитията в падината, вече съчиняваха истории… и видяното с невъоръжено око придаваше достоверност и на най-фантастичните измислици. Хаосът в двора на църквата, разбитата врата на ризницата, оградената с полицейска лента кола на северния път… Каквото и да се бе случило през тази съботна нощ, то щеше да се помни дълго.

Неделната служба по случай празника на жътвата не се състоя, което не изненада никого.

— Искам да се върнем в Лондон — настояваше Маги.

— Вчера искаше да останем. Да бъдем част от общността.

— Беше в петък, преди да се случи… всичко това. Има маниак на свобода, Рон.

— Ако си тръгнем сега, няма да се връщаме.

— Какви ги говориш; разбира се, че ще се върнем.

— Тръгнем ли си сега, защото мястото е опасно, ще се откажем завинаги от него.

— Това е нелепо.

— Ти беше тази, която настояваше да ни забележат, да видят, че сме съпричастни на селската общност. Е, трябва да бъдем съпричастни и в този тежък момент. И аз смятам да остана, докато всичко това не приключи. Ти се върни в Лондон, ако искаш. Вземи и децата.

— Не.

Той въздъхна тежко.

— Искам да видя как го хващат, който и да е той. Искам да знам, че всичко е наред, да го видя със собствените си очи. Само така ще можем да се чувстваме в безопасност тук.

Тя кимна неохотно.

— Добре, но нека се махнем поне за малко от хотела. Госпожа Блетър ще откачи. Не може ли да се поразходим с колата? Да вземем малко въздух…

— Да, защо не?

Беше мек септемврийски ден и природата, винаги готова да изненадва, блестеше от живот. Късни цветя надничаха от живите плетове край пътя, птици се стрелкаха над колата им. Небето беше лазурно, облаците — кремава фантазия. Когато семейството се озова на няколко километра от селото, ужасът от предходната нощ започна да избледнява и разкошното време повдигна духа му. С всеки изминат километър страховете на Рон се топяха. Не след дълго той запя.

Деби не спираше да мрънка от задната седалка.

— Горещо ми е, тате.

След това:

— Искам портокалов сок, тате.

А малко по-късно:

— Трябва да пишкам.

Рон реши да ѝ угоди и спря колата на един пуст участък от пътя. Децата бяха преживели много, днес можеше да ги поглези малко.

— Добре, скъпа, изпишкай се тук, после ще отидем да ти потърсим сладолед.

— Къде да направя пи-пи? — попита тя. Проклетият глупав израз; евфемизъм, научен от тъщата.

Маги се намеси. Тя се справяше по-добре от Рон в подобни ситуации.

— Можеш да отидеш зад плета.

Деби изглеждаше ужасена. Рон се усмихна с половин уста на Иън и момчето му отговори със същото. После се намръщи и продължи да чете оръфания си комикс.

— Няма ли да побързаш? — промърмори то. — После можем да отидем на някое по-прилично място.

„По-прилично място — помисли си Рон. — Има предвид някой град. Той е градско хлапе. Няма да е лесно да го убедя, че някой хълм с гледка е прилично място.“

Деби продължаваше да мрънка.

— Не мога тук, мамо.

— Защо не?

— Някой може да ме види.

— Никой няма да те види, скъпа — увери я Рон. — Направи каквото казва майка ти. — Той се обърна към Маги. — Мило, отиди с нея.

Маги не помръдна.

— Нищо ѝ няма.

— Няма да успее да прескочи сама портата.

— Отиди ти тогава.

Рон се усмихна насила, не искаше да спори с нея.

— Да вървим.

Деби слезе от колата и той ѝ помогна да се прехвърли през желязната порта в нивата от другата страна. Тя вече беше ожъната. И миришеше… на земя.

— Не гледай — напомни му Деби с широко отворени очи. — Не трябва да гледаш.

Макар и само на девет, тя вече беше завършена манипулаторка. Служеше си с него по-добре, отколкото с клавишите на пианото, на което я учеха да свири. Рон го знаеше, дъщеря му също. Той се усмихна и затвори очи.

— Добре. Видя ли? Затворих очи. А сега, моля те, побързай.

— Обещай, че няма да надничаш.

— Няма да надничам. — „Боже мой, този номер се превръща в нейна запазена марка.“ — Побързай.

Рон погледна към колата. Иън продължаваше да чете на задната седалка и изражението му показваше, че е напълно погълнат от приключенията на евтините комиксови герои. Изглежда, половинчатата усмивка одеве беше всичко, което Рон щеше да получи от него. Момчето не се преструваше, не разиграваше театър. Явно смяташе, че изпълненията на сестра му са достатъчни.

Деби свали неделните си гащички и клекна зад плета, но след цялото това суетене не успя да пусне нито капка. А когато взе да се напъва, нещата само се влошиха.

Рон погледна към далечния край на полето, който се сливаше с хоризонта. Видя чайки, спорещи за някакво вкусно парченце. Позяпа ги известно време и започна да губи търпение.

— Хайде, скъпа.

Погледна отново към колата — сега Иън гледаше към него и на лицето му беше изписано отегчение или нещо подобно. А може би и дълбоко примирение?

Момчето извърна очи, после се зачете отново в „Утопия“.

И тогава Деби изпищя пронизително.

— Боже!

Рон се втурна към портата, следван по петите от Маги.

— Деби!

Когато се прехвърли от другата страна, момичето плачеше и се взираше в земята със зачервено лице.

— Какво има, за бога?

Тя взе да пелтечи. Рон проследи погледа ѝ.

— Какво става? — Маги още се бореше да прескочи портата.

— Нищо, нищо… всичко е наред.

От храсталаците в края на полето се подаваше мъртва къртица с изкълвани очи, разложеното ѝ тяло гъмжеше от мухи.

— Господи, Рон. — Маги го изгледа обвинително, сякаш той беше сложил проклетото животно там.

— Всичко е наред, съкровище. — Тя избута с лакът съпруга си и прегърна Деби.

Хленчът понамаля. „Градски хлапета — помисли си Рон. — Трябва да свикват с подобни гледки, ако ще живеят в провинцията. Тук няма улични чистачи, които да замитат прегазените котки всяка сутрин.“ Маги я люлееше и Деби малко по малко се успокояваше.

— Ще се оправи — каза той.

— Разбира се. Нали скъпа? — Тя ѝ помогна да си вдигне гащичките. Момичето продължаваше да подсмърча, желанието ѝ за уединение беше забравено.

Останалият в колата Иън слушаше хленча на сестра си и се опитваше да се съсредоточи върху комикса. „Готова е на всичко, за да ѝ обърнат внимание. Браво!“

Внезапно притъмня.

Иън вдигна очи от страницата, сърцето му се разтуптя шумно. На петнадесет сантиметра от рамото му някакво същество се наведе да надникне в автомобила с кошмарното си лице. Момчето отвори уста да изпищи, но езикът му отказа да помръдне. Усети, че подмокря седалката под себе си и зарита безпомощно, когато дългата, осеяна с белези ръка се пресегна през прозореца, за да го сграбчи. Ноктите на звяра го одраха по глезена и му скъсаха чорапа. Иън продължи да се бори и едната му нова обувка се изхлузи. Чудовището го стисна за крака и започна да го влачи към прозореца по мократа седалка. Гласът на момчето се завърна. Не беше точно неговият глас, а някакво жалко, глупаво подобие на глас, неспособно да изрази смъртния ужас, който изпитваше. Така или иначе, вече беше късно — звярът го беше измъкнал наполовина от колата. Увиснал във въздуха, Иън хвърли поглед към задното стъкло и сякаш насън видя баща си, който стоеше до портата с нелепа физиономия. Рон започна да се катери по нея, идваше да го спаси, да му помогне, но беше твърде, твърде бавен. Момчето знаеше, че е обречено от самото начало; беше сънувало, че умира така стотици пъти и баща му никога не пристигаше навреме. А тази уста беше по-голяма и от онази в сънищата му — бездънна дупка, в която го навряха с главата напред. Миришеше като казана за боклук зад училищния стол, само че милион пъти по-гадно. Иън понечи да повърне и звярът го захапа.

Рон не беше пищял през целия си живот. Винаги беше смятал, че писъците са присъщи само на другия пол. Но когато видя как чудовището се изправя и отхапва главата на сина му, откри, че пищи с всичка сила.

Роухед чу писъка и се обърна спокойно. Очите на мъжа и на звяра се срещнаха. Погледът на Краля прониза Милтън като копие, смрази го и го прикова на място. Магията беше нарушена от гласа на Маги, който прозвуча като погребална песен.

— Ооо… нее!

Рон се освободи от погледа на чудовището и се втурна към колата, към сина си. Но Роухед се беше възползвал от колебанието му, за да се наслади на момента, и вече се отдалечаваше, стиснал кървящата си жертва със зъби. Бризът улови няколко капки от кръвта на Иън и ги запрати назад към мъжа, който усети как се посипват по лицето му като нежен душ.

Деклан стоеше до олтара и слушаше бученето. То продължаваше. Рано или късно щеше да се наложи да отиде до източника на звука и да го унищожи, дори това да го убиеше. Новият му господар щеше да го поиска. Но той го очакваше и мисълта, че може да умре, не го тормозеше. През последните няколко дни беше осъзнал, че има желания, които таи в себе си (неизречени, дори непомислени) от години.

Беше изпитал неописуема радост от урината на чудовището. Щом това преживяване, което някога би го отвратило, се оказа толкова хубаво, как ли щеше да му се стори смъртта? Все пак не умираш всеки ден. А ако направеше така, че да загине от ръката на Роухед, тази голяма воняща ръка, нямаше ли това да е най-рядкото от всички преживявания?

Деклан погледна към олтара и към останките от огъня, който полицията беше угасила. Бяха го потърсили след смъртта на Кут, но той разполагаше с дузина скривалища, които никога нямаше да намерят. А и те не го търсиха дълго. Имаха по-голяма риба за ловене. Деклан откъсна шепа страници от „Хвалебствени песни“ и ги хвърли във влажната пепел. Свещниците бяха деформирани от пламъците, но все още се разпознаваха. Кръстът беше изчезнал — изгорял или отнесен от някой полицай с ловки пръсти. Той откъсна още страници с химни и запали кибритена клечка. Старите песни пламнаха лесно.

Рон Милтън опитваше вкуса на сълзите си — вкус, който беше забравил. От години не беше плакал, особено пред други мъже. Но вече не му пукаше, тези копелета полицаите и без това не бяха хора. Слушаха задъхания му разказ и просто го гледаха и кимаха като идиоти.

— Господин Милтън, поискахме мъже от полицейските участъци на седемдесет километра околовръст — рече любезното лице с разбиращия поглед. — Хълмовете се претърсват щателно. Ще го пипнем, каквото и да е това чудовище.

— Взе детето ми, не разбирате ли? Уби го пред очите ми…

Май не схващаха колко ужасно е станалото.

— Правим каквото можем.

— Не е достатъчно. Това нещо… то не е човек.

Айвънхоу, полицаят с разбиращите очи, знаеше отлично какво има предвид.

— Скоро ще пристигнат хора от Министерството на отбраната. Докато не видят уликите, не можем да направим нищо повече — каза той. После добави: — Парите са държавни, сър.

— Проклет идиот! Какво значение има колко ще струва убийството му? Това не е човек. Това е дявол от ада!

Съчувствието в очите на Айвънхоу изчезна.

— Ако идваше от ада, сър, не мисля, че щеше да се справи толкова лесно с преподобния Кут.

Кут — ето кой му трябваше. Защо не се бе сетил по-рано? Кут.

Рон не беше особено набожен. Но не страдаше от предразсъдъци и сега, когато беше видял противника на Бог или поне някой от войнството му, беше готов да промени възгледите си. Щеше да повярва в каквото и да било, стига това да му даде оръжие срещу Дявола. Трябваше да се добере до Кут.

— Ами жена ви? — подвикна полицаят след него.

Маги седеше в един страничен кабинет, натъпкана с успокоителни, а Деби спеше до нея. Не можеше да направи нищо за тях. Нямаше място, където да бъдат в безопасност. Трябваше да се добере до Кут, преди свещеникът да е починал.

Щеше да узнае всичко, което преподобният знаеше, той щеше да разбере болката му по-добре от тези маймуни. В крайна сметка Църквата беше експерт по мъртвите синове.

Докато се качваше в колата, за момент му се стори, че надушва миризмата на момчето, което щеше да носи неговото име (бяха го кръстили Иън Роналд Милтън); момчето, което беше заченато с неговата сперма и обрязано като него. Тихото дете, което го беше гледало от колата с такова примирено изражение. Този път не се разплака. Този път се ядоса и усещането беше почти прекрасно.

Оставаше половин час до полунощ. Негово Величество Роухед лежеше под лунната светлина в едно стърнище на югозапад от фермата на Никълсън. Краищата на отрязаните стъбла вече бяха потъмнели, а пръстта излъчваше остра миризма на гниеща растителност. До него лежеше по гръб вечерята му, Иън Роналд Милтън, с разпорен корем. От време на време звярът се надигаше на лакът и потапяше пръсти в изстиващата супа от вътрешности, за да загребе някое лакомство.

Тук, под пълната луна, окъпан в сребристо, с опънати крайници и изобилие от човешко месо, Роухед се чувстваше просто прекрасно. Пръстите му се потопиха за пореден път в блюдото, извадиха един бъбрек и той го глътна лакомо.

Вкуснотия.

Кут беше буден въпреки успокоителните. Той си даваше сметка, че умира, и времето му беше прекалено скъпо, за да го проспива. Не знаеше името на лицето, което го разпитваше в жълтеникавия сумрак на стаята, но гласът беше толкова настоятелен, че беше принуден да го изслуша, независимо че пречеше на помиряването му с Бог. Освен това ги вълнуваха сходни въпроси, до един свързани със звяра, който го беше подредил така.

— Уби сина ми — говореше мъжът. — Какво знаеш за него? Моля те, кажи ми. Ще повярвам на всичко, което ми кажеш… — Сега в гласа му се появи отчаяние. — Просто ми обясни…

В съзнанието на Кут не спираха да се въртят объркани мисли, откакто бе отворил очи върху горещата възглавница. Кръщението на Деклан, прегръдката на звяра, олтарът, настръхналите му коса и кожа. Може би имаше какво да каже на застаналия до леглото му баща.

— … в църквата…

Рон се приведе над Кут; тялото му вече миришеше на пръст.

— … олтарът… страхува се… олтарът…

— Имаш предвид кръста? Страхува се от кръста?

— Не… не.

— Не?

Свещеникът изхърка и замря. Рон видя как смъртта се спуска върху лицето му: слюнката по устните изсъхна, зеницата на оцелялото око се сви. Той го погледа известно време, после позвъни на сестрата и се измъкна тихомълком от стаята.

В църквата имаше някого. Вратата, оставена заключена от полицията, сега беше открехната, а катинарът разбит, Рон я отвори с още няколко сантиметра и се промъкна вътре. Лампите не работеха, единствената светлина идваше от голям огън върху стълбите на олтара. Поддържаше го млад мъж, който Рон беше мяркал в селото. Мъжът вдигна очи към него, но продължи да храни пламъците с книги.

— Какво мога да направя за теб? — попита с незаинтересован тон той.

— Дойдох да… — Рон се поколеба. Какво да каже на този човек? Истината? Не, тук имаше нещо нередно.

— По дяволите, попитах те нещо! Какво искаш?

Рон продължи да върви по пътеката между скамейките към огъня. Вече виждаше мъжа по-ясно. Дрехите му бяха изцапани с нещо като кал, а очите му бяха хлътнали в орбитите, сякаш мозъкът зад тях ги бе засмукал.

— Нямаш право да влизаш тук…

— Мислех, че достъпът до църквата е свободен за всички — отговори Рон, втренчен в горящите страници, които почерняваха.

— Не и тази вечер. Махай се!

Милтън продължи да върви към олтара.

— Разкарай се, казах!

Безизразното досега лице се изкриви от злоба. Злоба и някаква лудост.

— Дойдох да видя олтара и няма да си тръгна, преди да го сторя.

— Значи си говорил с Кут?

— Кут?

— Какво ти каза дъртият пергиш? Каквото и да е било — излъгал те е. Една истина не е казал през проклетия си живот. Всеки път се качваше там горе… — Той метна един молитвеник към амвона. — И разправяше лъжи!

— Искам да погледна олтара. Ще видим дали ми е наговорил лъжи.

— Не! Няма!

Мъжът хвърли още няколко книги в огъня и слезе по стълбите, за да му препречи пътя. Не миришеше на кал, а на лайна.

Нападна Рон без предупреждение. Сграбчи го за гърлото и го събори на пода. Пръстите му се устремиха към очите на Милтън, зъбите му защракаха в опит да го захапят за носа.

Рон се изненада колко слаби бяха собствените му ръце. Защо беше отхвърлил идеята на Маги да играе скуош? Защо мускулите му бяха толкова немощни? Ако не внимаваше, този човек щеше да го убие.

Внезапно през западния прозорец нахлу светлина, ярка като зора посред нощ. Последва я хор от писъци. Беше заревото на пожар, неизмеримо по-голям от огъня пред олтара. Въздухът стана сух; витражът затрепери.

Деклан се разсея за момент и Рон премина към действие. Натисна брадичката му нагоре, пъхна коляно под торса му и ритна силно. Врагът му отлетя назад, той се изправи, сграбчи го за косата и го заудря с юмрук в безумното лице. От носа на копелето шурна кръв, хрущялът се счупи, но Рон продължи да го млати, докато не разкървави собствените си пръсти. Едва тогава пусна Деклан, който се свлече на пода.

Набожност гореше.

Роухед беше палил пожари и преди, много пожари. Бензинът беше ново оръжие, но той му хвана цаката за нула време. Номерът беше да раниш кутиите на колела, а това беше лесно. Правиш им рана отстрани и кръвта им шурва — кръв, от мириса на която го заболяваше главата. Кутиите бяха лесни жертви — строени на тротоара като волове на заколение. Роухед се развилия между тях, кръвта им плисна по Главната улица и той я запали. Потоци от течен огън наводниха градините и заляха праговете. Сламените покриви пламнаха, дървените къщи ги последваха. Пожарът обхвана цялото село за броени минути.

Рон свали мръсното покривало от олтара на „Сейнт Питър“, като се стараеше да не мисли за Деби и Маргарет. Полицаите щяха да ги отведат на безопасно място. Трябваше да се съсредоточи върху настоящата си задача, тя беше по-важна в момента.

Под парчето плат имаше голяма кутия с грубо резбована повърхност. Той не обърна внимание на резбата, чакаха го по-важни неща. Звярът вилнееше отвън. Чуваше победоносните му ревове и гореше от нетърпение да отиде при него. Да го убие или да бъде убит. Но първо кутията. В нея беше затворена някаква сила; сила, от която в момента му се изправяше косата и получаваше болезнена ерекция. Тя изпълваше плътта му с радостна възбуда, с щастието на влюбен. Рон сложи ръце върху дървената повърхност и през тях премина нещо като токов удар, чак ставите го заболяха. Той падна по гръб и си помисли, че ще загуби съзнание, но силната болка отшумя за секунди.

Трябваше да намери нещо, някакъв инструмент, с който да отвори кутията, без да я докосва с голи ръце.

Обзет от отчаяние, мъжът уви едната си ръка с парче от покривалото и бръкна в огъня, за да извади един пиринчен свещник. Горещината плъзна по ръката му и платът започна да пуши. Рон се върна при олтара и го заудря като бесен, докато дървото не се разцепи. Ръцете му изтръпнаха и станаха безчувствени — дори горещият свещник да беше направил мехури на дланите му, вече нямаше как да ги усети. А и какво значение имаше? На няколко сантиметра от него лежеше оръжие, трябваше само да го вземе. Членът му пулсираше, топките го боляха от желание.

— Ела при мен — чу се да казва, — хайде, хайде. Ела при мен. Ела.

Викаше това съкровище в прегръдките си, сякаш то беше момиче, което иска да вкара в леглото си и да обладае.

Дървената повърхност се трошеше. Задъхан от усилието, Рон откърти няколко по-големи парчета с основата на свещника.

Олтарът беше кух, точно както беше очаквал.

И празен.

Съвсем празен, ако не се брои един объл камък с размерите на малка футболна топка. Това ли беше наградата му? Не можеше да повярва колко незначително изглежда. И все пак въздухът продължаваше да е зареден с електричество; все пак кръвта му продължаваше да кипи. Той бръкна в дупката, която беше направил, и извади реликвата.

Отвън Роухед ликуваше.

Рон претегли камъка с безчувствената си ръка и пред очите му проблеснаха картини. Труп с горящи крака. Кошара в пламъци. Куче, което тича по улицата и се търкаля като жива огнена топка. Ето какво го очакваше навън.

И виновникът за пожара, срещу когото трябваше да се изправи с този камък.

Беше се доверил на Бог, беше разчитал на него половин ден, а Той го беше прекарал. Та това беше камък — просто шибан камък. Рон го въртеше отново и отново в ръцете си, мъчеше се да открие някакъв смисъл във вдлъбнатините и издатините му. Може би не беше обикновен камък? Пропускаше ли нещо?

Зад вратата в другия край на църквата се разнесоха звуци: трясък, вик, пращенето на огън. После в залата нахлуха със залитане двама души, съпроводени от дим и вопли.

— Подпали селото — каза един познат глас. Беше любезният полицай, който не вярваше, че чудовището е демон от ада. Опитваше се да говори спокойно, навярно заради спътницата си — госпожа Блетър от хотела, която стоеше до него по скъсана нощница. Гърдите ѝ бяха изложени на показ и подскачаха в такт с риданията ѝ, но тя явно не осъзнаваше, че е гола, дори не знаеше къде се намира.

— Бог да ни е на помощ — рече Айвънхоу.

— Тук няма никакъв шибан бог — чу се гласът на Деклан. Клисарят се надигна от земята и тръгна с несигурни крачки към новодошлите. Рон не можеше да види лицето му, но беше сигурен, че е неразпознаваемо. Госпожа Блетър го заобиколи и се втурна към олтара. Беше венчана тук, на мястото, на което Деклан беше запалил огън.

Рон не можеше да откъсне очи от тялото ѝ.

Беше възпълна, с провиснали гърди и толкова голям корем, че сигурно не можеше да види влагалището си от него. Но той беше надървен, главата му се въртеше…

И държеше нейно изображение. Боже мой, да: тя беше живият еквивалент на онова, което държеше. Жена. Камъкът всъщност беше статуетка на жена, една Венера, по-дебела и от госпожа Блетър, с корем, подут от деца, гърди като планини и влагалище, прилично на долина, което започваше от пъпа ѝ и се отваряше безсрамно към света. През цялото време жителите на Набожност се бяха кланяли на една скрита под покривалото богиня.

Рон слезе от олтара и хукна по пътеката, като изблъска настрани госпожа Блетър, полицая и лунатика.

— Не излизай навън! — обади се Айвънхоу. — То е там, пред църквата.

Рон стискаше здраво богинята, усещаше тежестта ѝ в ръцете си и черпеше увереност от нея. Зад гърба му клисарят извика предупредително към своя господар. Да, предупреждаваше го да се пази.

Той отвори с ритник вратата. Огънят беше навсякъде. Кошара в пламъци, труп с горящи крака (беше пощенският началник), бягащо куче с овъглена козина. И силуетът на Роухед на фона на огнените езици. Звярът се обърна към него. Може би беше чул предупрежденията, които крещеше Деклан, но по-вероятно беше разбрал, беше усетил по някакъв начин, че жената е била открита.

— Ето ме! — извика Рон. — Аз съм тук! Тук съм!

Роухед се запъти към него със спокойната походка на победител, който се наслаждава на триумфа си. Рон беше обзет от съмнения. Защо чудовището се приближаваше така нехайно? Не се ли боеше от оръжието, което той държеше?

Не беше ли видяло, не беше ли чуло, че го предупреждават?

Освен ако…

Мили боже!

Освен ако Кут е сбъркал. Освен ако той държеше най-обикновен, напълно безполезен камък.

И тогава го сграбчиха за гърлото.

Лунатикът.

— Шибаняк — процеди в ухото му Деклан.

Рон гледаше безпомощно как звярът се приближава, а лудият закрещя:

— Ето го! Хвани го! Убий го! Ето го!

Натискът върху гърлото на Рон внезапно изчезна, той хвърли поглед през рамо и видя, че Айвънхоу влачи ненормалника към стената на църквата. Разбитата уста на клисаря продължаваше да крещи:

— Ето го! Ето!

Рон погледна отново към Роухед: звярът беше изминал разстоянието, което ги делеше; нямаше време да се защити, като вдигне камъка пред себе си. Но Роухед не се интересуваше от него — Деклан беше този, когото подушваше и чуваше. Айвънхоу пусна клисаря, а огромната ръка на чудовището се пресегна покрай Рон и сграбчи лунатика. Гледката, която последва, беше прекалено ужасна. Той извърна очи, за да не вижда ръцете, които разкъсваха Деклан, но чу как нечленоразделните молби се превръщат в крясъци на недоверие и агония. А когато погледна пак, по земята и стената вече нямаше нищо човешко…

… И Роухед се обръщаше, за да го разкъса по същия начин. Голямата глава се завъртя към Рон, страховитата паст зейна и той видя как огънят е наранил звяра. Възторгът от разрушенията го бе направил невнимателен — пламъците бяха изгорили лицето и горната част на торса му. Козината беше опърлена, гривата приличаше на стърнище, плътта от лявата страна на лицето му беше почерняла и покрита с мехури, а очните ябълки плуваха в слуз и сълзи. Ето защо беше последвал гласа на Деклан и го беше подминал — Роухед едва виждаше.

Но сега трябваше да го види. Трябваше.

— Тук… тук… — каза той. — Ето ме!

Звярът го чу. Невиждащите му очи се помъчиха да го фокусират.

— Тук! Тук съм!

В гърдите на Роухед се надигна ръмжене. Изгореното му лице го болеше; искаше да се махне оттук, да се скрие на хладно в някоя брезова горичка и да се излегне под лунната светлина.

Замъгленият му поглед попадна върху камъка, който човешкото същество прегръщаше като бебе. Не можеше да го види ясно, но все пак го позна. Този образ изгаряше съзнанието му. Измъчваше го и го вбесяваше.

Беше само символ, разбира се; символ на сила, не самата сила. Но за съзнанието на звяра нямаше разлика. За него камъкът беше онова, от което най-много се страхуваше — кървящата жена, зейналата дупка, която поглъща семе и изплюва деца. Тази жена, тази дупка, беше самият живот, безкрайното плодородие. И това го ужасяваше.

Роухед отстъпи назад и червата му се изпразниха. Страхът на лицето му вдъхна кураж на Рон. Възползвайки се от моментното си предимство, той тръгна към отстъпващия звяр и забеляза, че Айвънхоу събира съюзници около себе си — въоръжени фигури в края на полезрението му, нетърпеливи да нападнат подпалвача.

Силите му го напускаха. Камъкът, който беше вдигнал високо над главата си, натежа в ръцете му.

— Хайде — рече той на събиращите се селяни. — Хайде, убийте го! Убийте…

Те се спуснаха след гиганта още преди да е довършил.

Роухед не ги видя веднага, но ги надуши; сълзящите му очи не изпускаха от поглед жената.

Зъбите му изскочиха от отворите във венците. Миризмата на хора го обгърна, прииждаше от всички посоки.

Паниката надви за момент суеверията му и той замахна към Рон, пренебрегвайки камъка. Нападението беше неочаквано. Ноктите се забиха в скалпа на изненадания мъж и по лицето му шурна кръв.

Тълпата се затвори около звяра. Белите слаби човешки ръце се устремиха към тялото му. Юмруци заблъскаха по гърба му, нокти задраха кожата му.

Някой сряза с нож ахилесовите му сухожилия. Роухед пусна Рон и воят му разтърси небесата. Пред изгорените му очи затанцуваха звезди, той се просна по гръб и гръбнакът му изпука. Хората се скупчиха върху падналото на улицата тяло и го обездвижиха с тежестта си, бяха твърде много. Роухед отхапа няколко пръста, откъсна няколко лица, но вече нищо не можеше да спре селяните. Омразата им беше стара, помнеха я с костите си.

Той продължи да се бори, но разбра, че смъртта е неизбежна. Този път нямаше да има възкресение, нямаше да прекара векове под земята, докато потомците им го забравят. Щеше да умре окончателно, да престане да съществува.

При тази мисъл Роухед притихна и погледна към дребния баща. Очите им се срещнаха за втори път, откакто бе убил момчето. Но сега погледът на звяра нямаше силата да вцепенява. Той разбра, че е победен, и лицето му стана безизразно като луната миг, преди Рон да стовари камъка между помръкналите му очи. Черепът беше мек: костта хлътна и по улицата плисна мозък.

Краля издъхна. Умря внезапно, без погребална церемония или празничен ритуал. Отиде си завинаги. Без стон и плач.

Рон остави камъка там, наполовина заровен в лицето на звяра. Изправи се уморено и се опипа по главата. Скалпът му висеше и пръстите му се плъзнаха по оголената кост. Кръвта не спираше да тече, но той не се уплаши — имаше достатъчно ръце, които да го подкрепят, ако припадне.

Никой не забеляза, но когато Роухед умря, пикочният му мехур се изпразни. Димящата в студения въздух струя закриволичи надолу по пътя. Пенестият ѝ нос душеше наляво-надясно, урината търсеше къде да се изтече. След метър или два намери канавката и продължи да пътешества по нея, докато не попадна на пукнатина в асфалта, която я отведе в гостоприемната земя.