Кървави книги (Том 3)

Рожба на киното

Въпреки че имаше куршум в тялото си, Барберио се чувстваше добре. Да, гърдите го стягаха, когато си поемеше по-дълбоко дъх, а раната в бедрото му изглеждаше ужасно, но го бяха прострелвали и преди и винаги се бе изплъзвал от смъртта с усмивка. Поне беше свободен — това беше най-важното. Никой, кълнеше се той, никой няма да го затвори отново; по-скоро ще се самоубие, отколкото да позволи да го арестуват. Ако късметът му изневери и го сгащят, ще лапне пистолета и ще си пръсне главата. За нищо на света няма да го върнат жив в онази килия.

Когато си затворен и броиш всяка секунда, животът ти се струва безкрайно дълъг. Бяха му нужни няколко месеца, за да научи този урок. Животът в кафеза е дълъг, еднообразен и потискащ и ако не си предпазлив, скоро започваш да си мислиш, че е по-добре да умреш, отколкото да продължиш да съществуваш в лайняната дупка. По-добре да се обесиш нощем с колана, вместо да се обречеш на скука още двадесет и четири часа осемдесет и шест хиляди и четиристотин секунди.

Затова Барберио реши да рискува.

Първо си купи пистолет от черния пазар в затвора. Струваше му всичко, което притежаваше, плюс няколко услуги, които трябваше да извърши навън, ако искаше да го оставят да живее. После избяга по най-баналния начин — прескочи стената. И богът на обирджиите на магазини за алкохол явно бдеше над него през онази нощ, защото проклет да е, ако не офейка без пукнато куче по петите.

А ченгетата? От неделя насам се дънеха по всички параграфи: търсеха го там, където никога не би отишъл; бяха задържали брат му и снаха му по подозрение, че го укриват, пък те дори не знаеха, че е избягал; разпространяваха бюлетин с описанието му отпреди да влезе в затвора, когато беше с девет килограма по-тежък. Знаеше всичко това от Джералдин — жена, с която в доброто старо време бе имал любовна връзка. Тя го превърза и му даде бутилката „Садърн Комфорт“1, която сега лежеше в джоба му почти празна. Барберио беше приел пиячката и съчувствието на Джералдин, сетне беше продължил по пътя си, уповавайки се на легендарния кретенизъм на полицията и на божеството, което го беше ръководило до момента.

Синг-Синг2, така наричаше той този бог. Представяше си го като дебелак с усмивка от ухо до ухо, с първокачествен салам в едната ръка и чаша черно кафе в другата. Във въображението му Синг-Синг миришеше като гозбите в мамината къща от времето, когато майка му още беше с всичкия си, а той — нейна гордост и радост.

За зла участ Синг-Синг беше гледал в друга посока, когато единственото зорко ченге в града беше забелязало Барберио да пикае в една задна уличка и го беше разпознало по старото му описание. Млад полицай на не повече от двадесет и пет, решил да бъде герой. Прекалено тъп, за да си вземе поука от предупредителния изстрел на беглеца. Вместо да се прикрие и да изчака Барберио да го нападне, той се втурна нетърпеливо към него.

И Барберио стреля. Нямаше друг избор.

Зоркото око отговори на огъня. Тогава Синг-Синг, изглежда, се намеси, защото насоченият към сърцето на затворника куршум го улучи в крака, а куршумът, който Барберио на свой ред изстреля, попадна право в носа на полицая. Ченгето се просна, сякаш внезапно си беше спомнило, че има среща със земята, а уплашеният Барберио напусна мястото, като ругаеше и кървеше. За пръв път прострелваше човек, при това полицай. Добър начин да влезе в занаята, няма що.

Ала Синг-Синг още бдеше над него. Раната го болеше, но превръзката на Джералдин беше спряла кървенето, а алкохолът беше сторил чудеса с болката. И ето го половин ден по-късно, уморен, но жив, прекосил половин град, така претъпкан с отмъстителни ченгета, че сякаш имаше парад на психопатите по случай Полицейския бал3. Сега Барберио искаше от своя покровител само едно — място, на което да отдъхне за кратко. Съвсем за кратко, колкото да си поеме дъх и да обмисли следващия си ход. Нямаше да е зле и да дремне час-два.

Само че го болеше стомахът — жестока, пронизваща болка, която напоследък се беше засилила. Може би щеше да намери телефон, след като си почине, от който да се обади отново на Джералдин и да я склони да придума някой лекар да го види. Беше решил да напусне града до полунощ, но сега това му се струваше немислимо. Опасно или не, щеше да се наложи да прекара нощта тук, а може би и по-голяма част от следващия ден; щеше да избяга в провинцията, когато събере малко сили и му извадят куршума.

Боже, как само го свиваше проклетият стомах. Барберио предполагаше, че е получил язва от гадната помия, която в затвора наричаха храна. Доста от обитателите му имаха проблеми със стомаха и срането. Но няколко дни тъпчене с пица и бира и щеше да е като нов, изобщо не се съмняваше в това.

Думата рак не присъстваше в речника на Барберио. И през ум не му минаваше, че може да страда от подобно фатално заболяване. Все едно говедо за заколение да се тревожи за растящо навътре копито. Човек със занаят като неговия, в който си заобиколен от смъртоносни инструменти, не очаква да умре от рак на стомаха. Но болката беше точно това.

Ресторантът зад кино „Муви Палас“ беше изгорял преди три години и сега на мястото му имаше руини.

Да се застрои наново парцелът, не беше добра инвестиция, така че никой не прояви особен интерес към земята. Преди квартала беше оживен, но това беше през шестдесетте и началото на седемдесетте. В продължение на десетилетие развлекателните обекти — ресторанти, барове, кина — бяха процъфтявали. После настъпи неизбежният икономически спад. Все по-малко деца идваха тук да си харчат парите — имаше нови атракции, нови места за проучване. Баровете затвориха, ресторантите ги последваха. Само „Муви Палас“ остана — спомен за по-невинни дни в квартал, който западаше и ставаше все по-опасен с всяка година.

Джунглата от грамофончета и изгнили греди, която задушаваше в прегръдката си запустелия парцел, беше идеална за Барберио. Кракът му не го държеше, вече залиташе от изтощение, а болката в стомаха се влошаваше. Трябваше да положи някъде морната си глава, и то възможно по-скоро. Да допие ликьора и да обмисли предстоящия разговор с Джералдин.

В един и половина сутринта парцелът беше любовно средище на котки. Когато Барберио отмести няколко дъски от оградата и се промъкна в сенките, те се разбягаха уплашено сред високите до главата му бурени. Убежището смърдеше на човешка и котешка пикня, на отпадъци и стари огньове, но все пак си беше убежище.

Барберио се подпря с една ръка на задната стена на „Муви Палас“ и повърна „Садърн Комфорт“ и стомашни киселини. До стената край него някакви деца си бяха построили временна бърлога от греди, опушени дъски и вълнообразна ламарина. Идеално, помисли си той. Убежище сред убежището. Синг-Синг му се усмихваше раболепно. Барберио простена (тази нощ стомахът му наистина беше много зле) и тръгна с олюляване към навеса, после влезе приведен през вратата му.

Някой вече беше използвал мястото за спане: докато сядаше на земята, той усети влажно зебло под ръката си, а от лявата му страна издрънча бутилка — удар на стъкло в тухла. Освен това имаше миризма, върху която не искаше особено да се замисля, като от запушен отходен канал. Бърлогата беше противна, но все пак беше по-безопасна от улицата. Барберио облегна гръб на стената на киното и издиша бавно страховете си.

Полицейска сирена проплака като бебе в нощта на една пресечка от него, може би дори на половин, и новопридобитото му чувство за безопасност се изпари. Ченгетата го обкръжаваха, за да го убият, беше сигурен. Играеха си с него, като го караха да си мисли, че се е измъкнал, а всъщност затягаха обръча като акули, тихо и коварно, докато не го изтощят до степен да е неспособен да се съпротивлява. Беше убил ченге! Бог знае какво щяха да му сторят, ако го спипат без свидетели. Щяха да го разпънат на кръст.

„Ами сега, Синг-Синг? Махни това изненадано изражение от лицето си и ме спаси.“

Отначало нямаше реакция. После божеството в главата му се усмихна и Барберио внезапно усети пантите, които го притискаха в гърба.

По дяволите! Врата. Беше облегнат на врата.

Като изсумтя от болка, той се обърна и прокара пръсти по спасителния капак зад гърба си. Приличаше на малка вентилационна решетка с площ един квадратен метър. Може би водеше до сервизен сутерен или пък до нечия кухня. И какво от това, по дяволите? На закрито е по-безопасно отколкото на открито — първият урок, който научава всяко новородено.

Сирената проплака отново и Барберио потръпна. Гаден звук. Причиняваше му сърцебиене.

Дебелите му пръсти затърсиха ключалка и проклет да беше, ако не напипа катинар, покрит с грапава ръжда като самата метална решетка.

„Хайде, Синг-Синг — примоли се той, — всичко, което искам, е още мъничко късмет; вкарай ме вътре и ще бъда твой завинаги, кълна се.“

Задърпа катинара, но шибанякът не поддаде. Или беше по-здрав, отколкото си мислеше, или самият той беше отслабнал. А може би и двете.

Патрулката се приближаваше с всяка изминала секунда. Воят ѝ заглуши паникьосаното му дишане.

Барберио извади убиеца на ченгета от джоба на якето си и използва цевта му като лост. Не беше кой знае какъв лост, но няколко придружени от ругатни напъна свършиха работа. Катинарът поддаде и по лицето му се посипа дъжд от ръжда. Едва сподави триумфалния си крясък.

А сега да отвори решетката и да избяга от този отвратителен свят в мрака.

Мушна пръсти в дупките между металните пръчки и задърпа. През стомаха, вътрешностите и крака му премина болезнен спазъм — толкова силен, че му се зави свят. „Отвори се, проклета да си, отвори се, сезам.“

Вратата отстъпи.

Отвори се внезапно и Барберио падна по гръб върху мокрото зебло. Но миг по-късно се изправи отново и се втренчи в тъмната вътрешност на „Муви Палас“.

„Нека патрулката дойде — помисли си весело той, — вече си имам топло скривалище.“ И наистина беше топло — направо горещо. Въздухът, който излизаше от дупката, миришеше на спарено.

Кракът му се беше схванал и го заболя дяволски, когато запълзя през отвора в непроницаемата чернота. Междувременно колата зави в съседната пресечка и бебешкият плач замря. А това, което се чу после, не бяха ли тихи полицейски стъпки по тротоара?

Барберио се завъртя тромаво в тъмнината — кракът му тежеше ужасно, а стъпалото му се беше подуло като диня — и придърпа решетката на мястото ѝ. Изпита задоволство, сякаш беше вдигнал подвижен мост и беше оставил врага от другата страна на рова, нищо, че полицаите можеха да я преместят също толкова лесно и да го последват. Беше детинско, но беше сигурен, че никой няма да го намери тук. Докато не виждаше преследвачите си, те също нямаше да го видят.

Дори ченгетата да се бяха промъкнали в запустелия парцел, за да го търсят, той не ги чу. Може би беше сгрешил, може би преследваха друг престъпник по улицата, не него. Както и да е. Беше намерил хубаво местенце, на което да си отдъхне, и това беше чудесно.

А и в крайна сметка въздухът в скривалището не беше чак толкова лош. Не беше застоялият въздух на сервизен сутерен или таванско помещение, в него имаше живот. Не беше свеж със сигурност, определено беше спарен, но беше пълен със звуци. Все едно пееше в ушите му, караше кожата му да изтръпва като по време на студен душ, изпълваше носа му с топлина и предизвикваше странни мисли в главата му. Сякаш се беше надрусал с нещо, толкова добре се чувстваше. Кракът вече не го болеше или просто не обръщаше внимание на болката заради образите в главата си. Съзнанието му преливаше от картини: танцуващи момичета и целуващи се двойки, сбогувания на гари, стари тъмни къщи, комедианти, каубои, подводни приключения — сцени, които не би преживял и за милион години, но които го вълнуваха, защото изглеждаха натуралистични, истински и неподправени. Сбогуванията предизвикваха в него желание да се разплаче, комедиантите — да се засмее, момичетата — да ги гледа влюбено, а каубоите — да ги приветства с крясъци.

Къде беше попаднал? Барберио се огледа през изобилието от очарователни образи, които не можеше да прогони от очите си. Намираше се в помещение, не по-широко от четири стъпки, но високо и осветено от трептяща светлина, която нахлуваше през пролуки във вътрешната стена. Беше прекалено объркан, за да разпознае източника на светлината, а изпълнените му с шумове уши не можеха да схванат смисъла на диалога, който се чуваше от екрана от другата страна на стената. Беше „Сатирикон“, вторият от двата филма на Фелини, които се прожектираха тази съботна нощ в киното.

Барберио не беше гледал „Сатирикон“, нито беше чувал за Фелини. Подобни филми го отвращаваха (бяха педалски, италианска помия). Той обичаше подводни приключения и военни филми. И танцуващи момичета. Всичко с танцуващи момичета.

Въпреки че беше сам в скривалището, Барберио имаше странното чувство, че го наблюдават. През калейдоскопа от фигури на Бъзби Бъркли4, който се въртеше в главата му, той усещаше погледите на хиляди хора. Усещането не беше толкова лошо, че да му се прииска да се напие, само че те не го изпускаха от очи, наблюдаваха го втренчено и понякога се смееха, а друг път плачеха, но през повечето време просто го зяпаха глупаво.

Така или иначе, в момента не можеше да направи нищо по въпроса. Крайниците му се бяха предали, бяха станали напълно безчувствени. Барберио не знаеше — и навярно по-добре, — че пълзенето е накарало раната му да се отвори и че в момента кърви до смърт.

Около два и петдесет и пет сутринта, когато филмът стигна до двусмисления си финал, Барберио умря в пространството между стените на „Муви Палас“.

Преди да се превърне в кино, сградата била мисионерски дом. Ако беше погледнал нагоре по време на сетния си дъх, Барберио щеше да зърне неуместната за едно кино прашна фреска на ангелско войнство и щеше да реши, че вижда собственото си възнесение. Но той умря с танцуващи момичета пред очите и беше щастлив от този факт.

Фалшивата стена, през която проникваше светлината от задната страна на екрана, беше временна преграда, издигната като параван пред фреската. Човекът, който я бе поръчал, беше решил, че да се боядисат ангелите ще бъде проява на неуважение, пък и не вярваше, че киното ще просъществува дълго. Рано или късно щеше да фалира и тогава той можеше да събори стената и да се върне в бизнеса, като замени поклонниците на Грета Гарбо с богомолци.

Това така и не се случи. Киното не фалира и продължи да прожектира филми. Тома Неверни (истинското му име беше Хари Кливланд) умря и пространството зад фалшивата стена беше забравено. Вече нямаше жив човек, който да знае за съществуването му. И да искаше, Барберио не би могъл да си намери по-скришен гроб в целия град.

Но въздухът в това пространство беше останал жив в продължение на петдесет години. Беше събирал като резервоар напрегнатите погледи на десетки хиляди очи. Половин век кинозрителите бяха изживявали чужди животи върху екрана на „Муви Палас“, прехвърляйки симпатиите и страстите си върху примигващите илюзии и енергията на емоциите им беше отлежавала като забравен коняк в скритото пространство. Рано или късно тя трябваше да бъде освободена. Всичко, от което се нуждаеше, беше катализатор.

Докато не се появиха Барберио и неговият рак.

След като се помота двадесетина минути в тясното фоайе на „Муви Палас“, младото момиче във вишневочервена рокля с щампа на лимони придоби видимо разтревожен вид. Беше почти три сутринта и нощната прожекция вече беше приключила.

Бяха изминали осем месеца от смъртта на Барберио в киното, осем дълги месеца на сравнително слаби продажби на билети. По време на двойните нощни прожекции в петъците и съботите обаче залата винаги беше препълнена. Тази нощ бяха излъчили два филма с Клинт Истууд, два спагети уестърна5. Но Бърди се съмняваше, че момичето с вишневочервената рокля е фенка на уестърни, този жанр, така или иначе, не беше за жени. Може би беше дошла заради Истууд, а не заради насилието, въпреки че тя не намираше нищо привлекателно в това лице с вечно присвити очи.

— Мога ли да ви помогна? — попита Бърди.

Момичето я погледна нервно.

— Чакам приятеля си. Дийн.

— Изгубихте ли го?

Отиде до тоалетната след края на филма и още го няма.

— Лошо ли му беше?

— О, не — побърза да защити трезвеността на приятеля си момичето.

— Ще изпратя някой да го потърси — рече Бърди. Беше късно, беше уморена и започваше да ѝ писва. Идеята да прекара дори миг повече от необходимото в тази мизерна дупка хич не ѝ се нравеше. Искаше да се прибере, да легне и да поспи. Просто да поспи. Беше на тридесет и четири и смяташе, че е прекалено възрастна за секс. Леглото беше за спане, особено ако си дебело момиче.

Бърди бутна двукрилата летяща врата и надникна в салона. Обгърна я наситената миризма на цигари, пуканки и хора; въздухът беше с няколко градуса по-горещ от този във фоайето.

— Рики?

Рики заключваше задния вход в дъното на залата.

— Онази миризма вече я няма — извика ѝ той.

— Чудесно. — Преди няколко месеца в близост до екрана се беше появила някаква ужасна смрад.

— Сигурно нещо е умряло зад киното — отбеляза Рики.

— Ще ми отделиш ли минутка? — извика му тя в отговор.

— Какво има?

Той се запъти лениво към нея по застланата с червен килим пътека, закачените на колана му ключове подрънкваха при всяка крачка. На тениската му пишеше „Само младите умират добри“.

— Някакъв проблем? — попита Рики, като си издуха носа.

— Отвън има едно момиче. Разправя, че загубило приятеля си в кенефа.

Той се намръщи недоволно.

— В кенефа?

— Да. Ще хвърлиш ли едно око? Ако не възразяваш.

„Стига на първо време да си спестиш остроумните забележки“, помисли си Рики, като ѝ се усмихна накриво. Напоследък почти не си говореха. Бяха се напушвали заедно прекалено много пъти, а това рано или късно съсипва всяко приятелство. Освен това Бърди беше направила няколко доста хапливи (и верни) забележки за приятелите му и той ѝ го беше върнал тъпкано. После не си бяха продумали в продължение на три седмици и половина. Сега помежду им цареше деликатно примирие, по-скоро продукт на благоразумие, отколкото на нещо друго. Временно примирие, което не се спазваше особено стриктно.

Рики се обърна рязко и се върна назад по централната пътека, после сви към тоалетните по пътеката на ред Е, като вдигаше седалките, покрай които минаваше. Те бяха виждали и по-добри дни — някъде около времето на „Сега, Вояджър“6. Днес изглеждаха трагично — плачеха си за ремонт или подмяна. Само на този ред имаше четири седалки, които бяха разпорени непоправимо, а сега вида, че тази нощ е била осакатена още една. Някое безмозъчно хлапе, отегчено от филма и/или приятелката си, но твърде пияно, за да си тръгне. Едно време и Рики беше правил подобни неща като знак на протест срещу капиталистите, които управляват подобни дупки. Едно време беше правил доста глупави неща.

Бърди гледаше как мъжът нахлува с трясък в мъжката тоалетна. „Ще му достави удоволствие да изхвърли момчето — рече си тя с лукава усмивка, — той обича подобни работи.“ И като си помисли само, че преди си падаше по него — преди шест месеца, когато харесваше възслаби мъже с нос ала Дюранте7 и енциклопедични познания за филмите на Де Ниро. Сега виждаше какъв е в действителност: една отломка от изгубен кораб на надеждата. Неизлечим наркоман, който твърди, че е бисексуален, любител на ранните филми на Полански и символичния пацифизъм. Каква ли дрога имаше наместо мозък? „Същата, каквато имах и аз“, смъмри се Бърди, като си помисли, че в този нехранимайко все пак има нещо секси.

Тя изчака няколко секунди с поглед, прикован върху вратата. Но Рики не се появи, затова се върна във фоайето да провери какво става с момичето. Завари го облегнато на парапета — пушеше цигара като начинаеща актриса, която още не е свикнала с новото си амплоа, беше повдигнало вишневочервената си рокля и се почесваше по крака.

— Чорапогащници — обясни момичето.

— Управителят отиде да потърси Дийн.

— Благодаря. — То продължи да се чеше. — Побъркват ме, алергична съм към тях.

По хубавите му крака имаше петна, които разваляха до голяма степен ефекта.

— Понеже ми е горещо и съм изнервена — отбеляза момичето. — Когато ми е горещо и съм изнервена, ставам алергична.

— О!

— Дийн сигурно е избягал, докато съм гледала в другата посока. Няма да се изненадам. Изобщо не го е… Не му пука за мен.

Бърди разбра, че момичето всеки момент ще се разплаче, което беше гадно. Не понасяше циврене. Скандали — да. Дори бой. Но не и сълзи.

— Всичко ще бъде наред — рече тя, понеже не ѝ хрумна нищо по-успокоително.

— Не, не е. Няма да бъде наред, защото е копеле. Държи се с всички като с отрепки. — Момичето смачка наполовина изпушената цигара с острия връх на вишневочервената си обувка, като стъпка грижливо всяко тлеещо парченце тютюн.

— На мъжете не им пука за нас, нали? — попита то, като погледна Бърди със сърцераздирателна прямота. Под изкусно нанесения грим се криеше лице, което едва ли имаше повече от седемнадесет години. Очната му линия се беше поразмазала, а под очите му тъмнееха сенки от умора.

— Не — потвърди Бърди, говорейки от болезнен опит. — Не им пука.

Тя си помисли печално, че никога не е изглеждала по-привлекателна от тази уморена нимфетка. Очите ѝ бяха прекалено малки, а ръцете — дебели. (Бъди честна, момиче, цялата си дебела.) Но ръцете бяха най-големият ѝ недостатък, беше се убедила в това. Имаше мъже, даже доста мъже, които си падаха по едри гърди и големи задници, но не познаваше нито един, който да харесва дебели ръце. Мъжете искаха да могат да обхванат с палец и показалец китката на приятелката си, това беше примитивен израз на привързаност. Нейните китки обаче, ако трябваше да бъде безкомпромисна към себе си, бяха напълно неразличими от останалата част на ръцете ѝ. Дебелите ѝ длани преминаваха в дебели предмишници, а те — в дебели мишници. Мъжете не можеха да обхванат китките ѝ просто защото нямаше китки, и това ги отблъскваше. И не само това. Беше прекалено умна, което си е сериозна пречка мъжете да пълзят в краката ти. Но Бърди смяташе, че дебелите ѝ ръце са най-вероятната причина да не ѝ върви в любовта.

А ръцете на това момиче бяха стройни като на танцьорка от остров Бали, с китки, които изглеждаха тънки като стъкло и почти толкова крехки.

Наистина отвратително. Освен това май не го биваше в приказките. Ей богу, всички предимства бяха на негова страна.

— Как се казваш? — попито го Бърди.

— Линди Лий.

Рики реши, че е станала някаква грешка. Това не може да е тоалетната, каза си той.

По всичко изглеждаше, че стои на главната улица на пограничен град, какъвто бе виждал в поне двеста уестърна. Имаше прашна буря и той присви очи, за да ги предпази от жилещия пясък. Стори му се, че през жълто-сивата вихрушка различава универсалния магазин, офиса на шерифа и кръчмата. Издигаха се на мястото на тоалетните кабини. Кълба от тръни танцуваха около него, подгонени от горещия пустинен вятър. Земята под краката му беше от отъпкан пясък — нямаше и помен от плочки. Не се виждаше нищо, което да напомня дори бегло на тоалетна.

Той погледна надясно към далечния край на улицата. Там, където би трябвало да се намира отсрещната стена на тоалетната, улицата изтъняваше и се губеше в далечината. Това беше измама, разбира се, всичко беше измама. Рики беше сигурен, че ако се съсредоточи, ще открие как е постигната илюзията: проекциите, скритите светлинни ефекти, проспекта, миниатюрите, всички трикове на занаята. Но въпреки че се съсредоточи, доколкото позволяваше обърканото му съзнание, илюзията не изчезна.

Вятърът продължи да духа, а тръните — да се търкалят. Вратата на някакъв обор се отваряше и затваряше с трясък под поривите на бурята. Рики дори долови миризмата на конски тор. Проклетата илюзия беше толкова съвършена, че дъхът му секна от възхищение.

Но който и да беше създал тези удивителни декори, беше постигнал целта си. Беше впечатлил Рики, така че беше време играта да приключи.

Управителят на „Муви Палас“ се обърна към вратата на тоалетната. Тя беше изчезнала. Прашната вихрушка я беше погълнала и той внезапно се почувства сам и изгубен.

Вратата на обора продължи да се тряска. В набиращата ярост буря се чуха гласове — някакви хора си подвикваха. Къде се бяха дянали кръчмата и офисът на шерифа? И те бяха изчезнали. Рики усети нещо, което не беше изпитвал от дете: паника, че е загубил по-възрастния си спътник. В случая изгубеният родител беше здравият му разум.

От лявата му страна се разнесе изстрел, нещо изсвири край ухото му и той почувства остра болка. Вдигна предпазливо ръка и опипа болезненото място. Куршумът беше отнесъл месестата част на ухото му. Пиърсингът го нямаше, а пръстите му лепнеха от кръв, истинска кръв. Някой се ебаваше жестоко с него… или току-що се беше опитал да му пръсне главата.

— Хей, човече — рече умолително Рики и се завъртя на пети, като се оглеждаше за нападателя. Но не видя никого. Беше заобиколен от облаци прах и не смееше да тръгне нито напред, нито назад. Стрелецът можеше да се спотайва някъде наблизо и да чака да се приближи към него.

— Това не ми харесва — каза високо Рики, като се надяваше гласът му да достигне по някакъв начин до реалния свят, после пристъпи към действие, за да спаси остатъците от здравия си разум. Пребърка джоба на джинсите си за хапче, с което да подобри ситуацията, но късметът го беше изоставил: не намери дори обикновен валиум, заседнал между ръбовете на шева. Почувства се напълно беззащитен. Ама че момент да попадне в кошмарите на Зейн Грей8.

Разнесе се втори изстрел, но този път край ухото му не изсвири куршум. Рики реши, че са го улучили в тялото, но нямаше болка, нито кръв; може пък стрелецът да беше пропуснал.

После чу тряскането на вратата на кръчмата — звук, който не можеше да се сбърка — и стоновете на друго човешко същество недалеч от него. В завесата от прах се отвори за кратко пролука. Не зърна ли кръчмата и млад мъж, който излизаше със залитане от шарен свят на маси, огледала и стрелци? Пролуката се затвори, преди да се съсредоточи върху гледката, и той се усъмни дали наистина е видял нещо. После зяпна от изненада, защото младежът, когото бе дошъл да търси, се появи на крачка от него с мъртвешки посинели устни и се строполи в ръцете му. И той като Рики не носеше подходящи за този филм дрехи. Бомбърът му беше като излязъл от петдесетте години, а от тениската под него се усмихваше Мики Маус.

Лявото око на момчето кървеше. Куршумът го беше улучил право в сърцето.

Мики изпусна сетния си дъх с въпроса „Какво става, мамка му?“ и умря.

Рики остана загледан в безжизненото лице за миг или два, после мъртвото тяло натежа в ръцете му и той се принуди да го пусне. Когато Мики падна на земята, прахта се превърна в пожълтели от урина плочки. После илюзията отново взе превес, прахта се завъртя, кълбата от плевели се затъркаляха и той се озова насред главната улица на Дедуд Галч9 с труп в краката.

Рики усети, че го обзема нещо подобно на наркотична абстиненция. Крайниците му заподскачаха в танца на свети Вит10 и изведнъж му се допика неудържимо. Още половин минута и щеше да подмокри панталона си.

„Някъде — помисли си той, — някъде в този полудял свят има писоари. Има нашарена с графити стена, с телефонни номера за сексманиаци, с надпис «Това не е противобомбено скривалище» и цял куп неприлични рисунки по плочките. Има тоалетни казанчета, празни поставки за тоалетна хартия и тоалетни чинии със счупени седалки. Има противна миризма на пикня и стари пръдни. Намери ги! Намери ги, за бога, преди тази илюзия да те е повредила сериозно.“

„Ако кръчмата и универсалният магазин са на мястото на тоалетните кабини — продължи да разсъждава Рики, — тогава писоарите трябва да са някъде зад теб. Тръгни назад. Няма да пострадаш повече, отколкото ако стоиш по средата на улицата и някой стреля по теб наслуки.“

Две крачки, две предпазливи крачки и нищо. Но на третата — охо, какво имаме тук? — ръката му напипа студени плочки.

— Йее! — Беше стената с писоарите: и да я усеща под дланите си беше, като да открие злато в кош за боклук. Не беше ли това отвратителната миризма на дезинфектант от канала? Беше и още как!

Без да спира да издава радостни възклицания, Рики се разкопча и започна да изпразва болезнения си мехур, като опръска краката си в бързината. Какво толкова, по дяволите — беше победил илюзията. Ако се обърнеше сега, щеше да види, че е изчезнала. Кръчмата, мъртвото момче, бурята, всичко щеше да е изчезнало. Беше преживял някаква закъсняла химическа реакция, гаден ефект от останал в организма му наркотик, който си играеше глупави игри с въображението му.

Докато изтръскваше последните капки върху сините си велурени обувки, той чу гласа на главния герой в този филм:

— Що пикаеш на главната улица бе, момче?

Беше гласът на Джон Уейн, едно към едно до последната завалена сричка, и прозвуча току зад гърба му. На Рики не му хрумна дори за момент да се обърне. Знаеше, че мъжът ще му пръсне главата. Заплахата беше в гласа му: Готов съм да извадя револвера, така че дай да те видим какво можеш. Каубоят беше въоръжен, а всичко, с което Рики разполагаше, беше членът в ръката му, който трудно можеше да мине за револвер, даже да беше по-надарен.

Той прибра внимателно оръжието си, закопча се и вдигна ръце. Трептящият образ на тоалетната пред него беше изчезнал отново. Бурята виеше, от ухото по врата му се стичаше кръв.

— Добре, момче — продължи Уейн, — искам да свалиш колана с кобура и да го пуснеш на земята. Разбра ли?

— Да.

— Свали го бавно и спокойно и дръж ръцете си така, че да ги виждам.

Леле, този тип не се шегуваше.

Рики разкопча колана си бавно и спокойно, както му бяха наредили, измъкна го от гайките на джинсите си и го пусна на пода. Ключовете трябваше да издрънчат върху плочките, молеше се горещо да издрънчат. Къде ти. Чу се глухият удар на метал върху пясък.

— Добре, започваш да се държиш прилично. Нещо да кажеш в своя защита?

— Че съжалявам? — попита неуверено Рики.

— Съжаляваш?

— Че пикаех на улицата.

— Не смятам съжалението за достатъчно разкаяние — рече Уейн.

— Но аз наистина се разкайвам. Беше грешка.

— Писна ни странници като теб да се мотаят наоколо. Хванахме онова хлапе да сере насред кръчмата със смъкнат до глезените панталон. Какви маниери! Къде ви възпитават, шибаняци такива? На това ли ви учат в лъскавите ви училища на изток?

— Ужасно съжалявам.

— Проклет да съм, ако не съжаляваш — рече провлачено Уейн. — Хлапето с теб ли е?

— Може и така да се каже.

— Какви са тези засукани приказки? — Той заби револвера си в гърба на Рики: на допир беше съвсем истински. — С теб ли е, или не?

— Исках да кажа…

— Тук няма значение какво искаш, господинчо, от мен да го знаеш. — Той запъна шумно ударника. — Защо не се обърнеш, синко, и да видим какво можеш?

Рики беше виждал този номер и преди. Мъжът се обръща, посяга да извади някой скрит револвер и Уейн го застрелва. Без дискусии, без време да обсъдят етичната страна на въпроса — един куршум е по-красноречив от всякакви думи.

— Казах да се обърнеш.

Рики се обърна съвсем бавно към човека, преживял хиляди престрелки, и ето го и него… или по-скоро блестящата му имитация. Уейн от средния му период, преди да надебелее и да погрознее. Уейн от „Рио Гранде“, прашен от дългия път и с присвити от цял живот взиране в хоризонта очи. Рики никога не си беше падал по уестърни. Мразеше превзетата мъжественост, възхваляването на мръсния и евтин героизъм. Неговото поколение беше слагало цветя в цевите на пушките, а той беше одобрявал това и продължаваше да го одобрява.

Това лице, мъжествено до нелепост и така безмилостно, олицетворяваше куп унищожителни лъжи — за величието на американските погранични родове, нравствеността на бързото правосъдие, нежността в сърцата на жестоките мъже. Рики ненавиждаше това лице. И го сърбяха ръцете да го удари.

По дяволите! Ако актьорът, който и да беше той, възнамеряваше, така или иначе, да го застреля, защо преди това да не стовари юмрука си в лицето на копелето? Щом си го помисли, Рики сви юмрук, замахна и фрасна Уейн в брадичката. Актьорът се оказа по-бавен от екранния си образ. Не успя да избегне удара и Рики се възползва от преимуществото си, за да избие револвера от ръката му. После засипа тялото на Уейн с градушка от удари, както беше виждал да правят по филмите. Беше зрелищен спектакъл.

По-едрият мъж залитна назад и се спъна, когато шпората му се закачи за косата на мъртвото момче. Загуби равновесие и се просна победен в прахта.

Копелето беше на земята! Рики изпита вълнение, каквото не беше изпитвал преди — радостта от физическия триумф. Мили боже! Беше проснал на земята най-великия каубой в света! Беше толкова развълнуван от победата, че забрави всичките си проблеми.

Прашната буря внезапно се засили. Уейн лежеше на пода с кървящ нос и цепната устна. Пясъкът вече покриваше тялото му, сякаш за да скрие срамното му поражение.

— Стани — нареди Рики, решил да се възползва докрай от ситуацията.

Уейн му се усмихна през прашната завеса.

— Добре, момче — каза той дяволито, — все пак ще направим мъж от теб…

После очертанията на тялото му се размиха и на мястото му се появи нещо друго, някаква форма, която Рики изобщо не можа да проумее. Нещо, което хем беше Уейн, хем не беше и бързо губеше човешкия си облик.

Пясъкът се сипеше все по-яростно, влизаше в очите и в ушите му. Рики се разкашля и се отдалечи със залитане от мястото на схватката, после внезапно се озова пред стена и врата и преди да проумее къде се намира, бурята го изплю обратно в тишината на „Муви Палас“.

Въпреки че си беше обещал да не хленчи, откакто му бяха пораснали мустаци, когато се озова в салона, Рики нададе кратък писък, на който би завидяла и Фей Рей11, и припадна.

Във фоайето Линди Лий обясняваше на Бърди защо филмите не са ѝ харесали.

— Дийн обича каубойски филми. Аз не си падам особено по тях. Май не трябваше да ти казвам…

— Не, няма проблем.

— Защото ти сигурно ги харесваш или поне така предполагам. Щом работиш тук.

— Харесвам някои филми. Не всичките.

— О! — Момичето изглеждаше изненадано. Май доста неща я изненадваха. — Аз обичам да гледам филми за дивата природа, нали се сещаш?

— Да…

— Сещаш ли се? За животни и разни такива.

— Да… — Бърди си спомни как си беше помислила, че Линди Лий не я бива особено в приказките. Май беше познала.

— Защо се бавят толкова? — попита момичето.

Приключенията на Рики в прашната буря бяха продължили само две минути в реалния свят. Времето във филмите беше разтегливо.

— Ще видя какво става — реши Бърди.

— Сигурно си е тръгнал без мен — повтори Линди.

— Сега ще разберем.

— Благодаря.

— Не се притеснявай — каза Бърди, като докосна тънката ръка на момичето, докато се разминаваха. — Сигурна съм, че всичко е наред.

Тя изчезна зад двукрилата летяща врата на салона и остави Линди Лий сама във фоайето. Линди въздъхна. Дийн не беше първото момче, което я зарязва само защото не му пуска. Тя имаше собствени разбирания кога и как трябва да преспи с едно момче и сега не му беше времето, нито Дийн — момчето. Беше прекалено повърхностен и несериозен, пък и косата му миришеше на дизел. Ако я беше зарязал, нямаше да се скъса от рев. Както майка ѝ обичаше да казва, в морето имаше още много риба.

Тъкмо разглеждаше плаката на филма за следващата седмица, когато чу тупване зад гърба си; обърна се и видя един дебел и шарен, ужасно сладък заек, който се взираше в нея от средата на фоайето.

— Здравей — поздрави го тя.

Заекът започна да се ближе самодоволно.

Линди Лий обожаваше животните; обичаше озвучените с Росини научнопопулярни филми на Дисни, в които показват дивите създания в естествената им среда, дават как скорпионите се чифтосват, докато танцуват по двойки, и наричат гальовно всички мечета „малки разбойници“. Никога не ѝ омръзваше да гледа подобни неща. Но повече от всичко обичаше зайци.

Заекът направи няколко подскока към нея. Тя коленичи, за да го погали. Беше топъл и имаше кръгли розови очи. Той заподскача отново, този път нагоре по стълбите.

— Не мисля, че трябва да ходиш там — рече му Линди.

На върха на стълбището беше тъмно. Освен това на стената висеше табела с надпис „Само за служебни лица“. Но дребосъкът беше решил на всяка цена да се качи горе и когато тръгна след него, той вече имаше значителна преднина.

На площадката беше тъмно като в рог. Заекът беше изчезнал.

Вместо него там клечеше нещо друго; нещо със светещи в мрака очи.

Линди Лий се поддаваше лесно на внушения. Нямаше нужда от сложни илюзии, за да бъде примамена като момчето, тя вече си фантазираше. Беше лесна жертва.

— Здравей — каза Линди Лий, леко уплашена от присъствието пред нея. И напрегна очи в тъмнината, за да различи някаква форма или поне намек за лице. Но лице нямаше. Нещото дори не дишаше.

Линди направи крачка назад по стълбите, но то се спусна внезапно към нея, сграбчи я, преди да свари да падне, и ѝ запуши набързо устата.

В нея нямаше много страст за крадене, но нещото смяташе да я използва по друг начин.

Слабичкото тяло беше едва разцъфтяло, отворите му не бяха привикнали към нашествия. То издърпа Линди по оставащите догоре стълби и я затвори за по-нататъшни проучвания.

— Рики? О, боже, Рики!

Бърди коленичи до мъжа и го разтърси. Поне още дишаше. И това беше нещо. Въпреки че на пръв поглед по него имаше много кръв, раната му се оказа лека, просто разкъсване на ухото.

Тя го разтърси отново, този път по-грубо, но той не реагира. След трескаво търсене Бърди най-сетне напипа пулса му — беше силен и ритмичен. Изглежда, някой го беше нападнал, най-вероятно липсващият приятел на Линди Лий. Къде ли беше той? Сигурно още се криеше в тоалетната, въоръжен и опасен. Бърди не беше глупава, нямаше да влезе вътре, за да провери какво става — това развитие на сюжета ѝ беше познато до болка. Жена в смъртна опасност: стандартна сцена. Тъмната стая, дебнещият звяр. Вместо да нахлуе с трясък в това клише, щеше да постъпи така, както мълчаливо съветваше всяка филмова героиня — да преглътне любопитството си и да извика полиция.

Остави Рики да лежи на пода и се върна във фоайето.

То беше празно. На Линди Лий ѝ беше писнало да чака гаджето си или беше намерила някой на улицата, който да я откара вкъщи. Във всеки случай беше затворила входната врата, оставяйки след себе си слаб аромат на бебешка пудра „Джонсън“. Добре, това със сигурност улеснява нещата, каза си Бърди, докато влизаше в будката за билети, за да телефонира на ченгетата. Беше доволна от мисълта, че момичето е проявило достатъчно здрав разум да зареже смотания Дийн.

Тя вдигна слушалката и в ухото ѝ се разнесе глас:

— Ало — каза той, носов и извънредно любезен. — По това време на нощта е малко късно за телефонни разговори, не мислите ли?

Не беше операторът, Бърди беше сигурна. Още не беше набрала номера. Освен това гласът звучеше като Питър Лори12.

— Кой се обажда?

— Не ме ли познахте?

— Искам да говоря с полицията.

— Ще ми се да можех да ви помогна наистина.

— Ще освободите ли линията? Случаят е спешен! Трябва ми полицията.

— Чух ви още първия път — продължи носовият глас.

— Кой сте вие?

— Започвате да се повтаряте.

— Тук има пострадал човек. Ще бъдете ли така добър…

— Горкият Рик.

Мъжът знаеше името му. Горкият Рик, беше казал той, сякаш говореше за скъп приятел.

Бърди усети, че по челото ѝ избива пот: почувства как излиза през порите ѝ. Той знаеше името на Рики.

— Горкият, горкият Рик — повтори мъжът. — И все пак съм сигурен, че всичко ще свърши добре. А вие?

— Въпросът е на живот и смърт — настоя тя, като се впечатли колко спокойно прозвуча гласът ѝ.

— Знам — каза Лори. — Не е ли вълнуващо?

— По дяволите! Освободете ми телефона! Или ми помогнете…

— Да ти помогна какво? Какво може да стори едно дебело момиче в ситуация като тази, освен да циври?

— Шибан изрод!

— Удоволствието е мое.

— Познавам ли те?

— И да, и не. — Гласът трепна.

— Ти си приятел на Рики, нали? Някой от наркоманите, с които обича да се мотае. Само на тях би им хрумнала подобна тъпотия. Добре, направи си глупавата шега, а сега освободи линията, преди някой да е пострадал сериозно.

— Разтревожена си — каза меко мъжът. — Разбирам… — Гласът му се повиши с една октава като с магия. — Искаш да помогнеш на човека, когото обичаш… — Гласът стана женски, произношението му се промени, любезният тон премина в мъркане. Сега звучеше като Грета Гарбо.

— Горкият Ричард — каза спокойно жената на Бърди. — Беше толкова старателен, нали?

Бърди онемя: имитацията беше съвършена като тази на Лори; гласът — толкова женствен, колкото мъжествено бе звучал допреди миг.

— Добре, впечатлена съм — рече тя, — а сега ме остави да се свържа с ченгетата.

— Няма ли да е прекрасно да излезем да се поразходим тази нощ, Бърди? Само ние двете, заедно.

— Знаеш името ми?

— Разбира се, че го знам. Ние сме много близки.

— Какво имаш предвид?

Отговори ѝ гърлен смях, прекрасният смях на Гарбо.

На Бърди ѝ писна. Номерът беше прекалено убедителен: усети, че се поддава на имитацията; започваше да ѝ се струва, че разговаря със самата звезда.

— Не — каза тя на телефона, — не се опитвай да ме убедиш, разбра ли? — После си изпусна нервите и изкрещя „Измамник!“ с такава сила, че усети как слушалката се разтресе в ръката ѝ, преди да я тресне. Излезе от будката и отиде до входната врата. Не я беше затворила Линди Лий. Беше заключена и залостена от вътрешната страна.

— По дяволите! — изруга тихо Бърди.

Фоайето внезапно ѝ се стори по-малко отпреди, хладнокръвието ѝ — значително намаляло. Тя се шамароса мислено по лицето — стандартна реакция към изпадаща в паника героиня. Реши да се съсредоточи върху ситуацията.

Първо: Вратата беше заключена. Не беше заключена от Линди Лий, Рики не би могъл да я заключи, а тя със сигурност не го беше направила. Което означаваше…

Две: Тук имаше някаква откачалка. Може би онзи, онази или с каквото там беше разговаряла по телефона. Което означаваше…

Три: Той, тя или то трябваше да има достъп до друг апарат някъде в сградата. Единственият друг телефон, който ѝ беше известен, се намираше на горния етаж, в склада. Но да се качи горе беше изключено. За причините виж Героиня в смъртна опасност. Което означаваше…

Четири: Трябваше да отвори вратата с ключовете на Рики.

Така, ето я заповедта: да вземе ключовете от Рики.

Бърди се върна в салона. Стори ѝ се, че лампите примигват или паниката беше засегнала оптичните ѝ нерви. Не, примигваха лекичко; целият салон потрепваше, сякаш дишаше.

Майната му: вземи ключовете!

Тя се втурна по пътеката, давайки си сметка както винаги, когато тичаше, че гърдите и задникът ѝ подскачат. „Сигурно съм чудна гледка — каза си тя, — стига да има кой да ме види.“ Рики още беше в безсъзнание, но стенеше. Бърди потърси с поглед ключовете, но коланът му беше изчезнал.

— Рики… — Наведе глава към лицето му. Стоновете се увеличиха.

— Рики, чуваш ли ме? Бърди е, Рик. Бърди.

— Бърди?

— Заключени сме тук, Рики. Къде са ключовете?

— … ключове?

— Коланът ти го няма, Рики — каза бавно тя, сякаш говореше на идиот. — Къде-са-ключовете?

Пъзелът в пулсиращата глава на Рики най-после се подреди, той се надигна и седна.

— Момчето!

— Какво момче?

— В тоалетната. Мъртво е.

— Мъртво? О, боже! Мъртво? Сигурен ли си?

Рики беше изпаднал в транс. Не погледна към нея, а продължи да се взира в далечината, сякаш виждаше нещо недостъпно за нейните очи.

— Къде са ключовете? — попита отново Бърди. — Рики. Важно е. Концентрирай се.

— Ключовете?

Прииска ѝ се да го зашлеви, но щеше да е садистично да го удря по вече окървавеното лице.

— На пода — отговори той след малко.

— В тоалетната? На пода в тоалетната?

Рики кимна. При това движение в съзнанието му, изглежда, нахлуха някакви ужасни мисли — физиономията му се изкриви, сякаш беше на ръба да се разплаче.

— Всичко ще бъде наред — успокои го тя.

Той беше вдигнал ръце към лицето си и го опипваше несъзнателно — ритуал, който би трябвало да му вдъхне увереност.

— Тук ли съм? — попита тихо. Бърди не го чу, вече се прокрадваше към тоалетната. Трябваше да влезе вътре, дори и да имаше труп. Влез, вземи ключовете и излез. Направи го. Сега.

Тя прекачи прага. За пръв път влизаше в мъжка тоалетна и искрено се надяваше да е за последен.

В тоалетната беше почти тъмно. Лампата примигваше досущ като тези в салона, но светеше много по-слабо. Бърди се спря на вратата, изчака очите ѝ да привикнат към сумрака и се огледа.

Помещението беше празно. Нямаше момче на пода — ни живо, ни умряло.

Но ключовете бяха там. Коланът на Рики лежеше в улея на писоарите.

Тя го вдигна и в носа ѝ нахлу острата щипеща миризма на дезинфектант. Извади ключовете от халката, после се върна в сравнително свежия въздух на салона. И всичко приключи, просто така.

Рики се беше настанил в една от седалките, седеше прегърбен и изглеждаше по-окаяно от всякога. Щом чу Бърди, той вдигна глава.

— Взех ключовете.

Рики изсумтя. „Боже, не изглежда добре“, помисли си тя. Но част от съчувствието ѝ се бе изпарило. Рики несъмнено имаше халюцинации и те бяха предизвикани от някаква химия. Сам си беше виновен, по дяволите.

— Там няма момче, Рики.

— Какво?

— Няма труп в тоалетната; няма никой. С какво си се дрогирал?

Той сведе поглед към треперещите си ръце.

— С нищо. Честна дума.

— Проклет глупак. — Започваше да подозира, че ѝ разиграва някакъв номер, само че гадните шеги не бяха в стила му. Рики беше пуритан в редица отношения, това беше част от чара му.

— Имаш ли нужда от лекар?

Рики поклати намусено глава.

— Сигурен ли си?

— Казах не — тросна ѝ се той.

— Добре, просто попитах. — Бърди вече крачеше нагоре по пътеката, като мърмореше под носа си. Когато стигна до вратата на фоайето, се спря и му подвикна:

— Мисля, че си имаме нарушител. Някой говореше по вътрешната линия. Ще застанеш ли на пост пред входа, докато докарам някое ченге?

— Ей сега.

Рики седеше под примигващата светлина и се чудеше дали не полудява. Щом Бърди твърдеше, че в тоалетната няма момче, навярно наистина нямаше. Разбира се, най-добрият начин да се увери в това беше да надникне вътре със собствените си очи. Тогава щеше да е сигурен, че е имал временна наркотична халюцинация; щеше да се прибере и да поспи, а когато се събуди следобед, щеше да е като нов. Само дето хич не му се искаше да си пъха главата в онази злокобна тоалетна. Ами ако Бърди грешеше? Ако тя беше тази, която халюцинира? Нямаше ли халюцинации, при които всичко ти изглежда нормално?

Като продължаваше да трепери, той се изправи несигурно, прекоси пътеката и отвори вратата. Вътре беше сумрачно, но достатъчно светло, за да види, че няма пясъчни бури и мъртви момчета, въоръжени каубои и търкалящи се плевели. „Голямо въображение имам“, каза си Рики. Да създаде алтернативен свят с такава зловеща детайлност. Страшен номер. Жалко, че не можеше да го използва за нещо по-добро от това да се плаши до смърт.

И тогава съзря кръвта. Върху плочките. Беше прекалено много, за да е от разкъсаното му ухо. Ха! Нищо не си е въобразил. Имаше кървави следи, които доказваха, че е видял всичко, което смяташе, че е видял. Но, Исусе, който си на небето, кое беше по-лошо? Да види, че е прав, или обратното? Нямаше ли да е по-добре да греши и да е надрусан, вместо да е прав и да е в ръцете на сила, способна да променя реалността?

Рики проследи кървавата диря до една кабинка от лявата си страна. Вратата ѝ беше затворена, а преди зееше. Явно убиецът, който и да беше той, беше прибрал тялото на момчето вътре.

— Добре, сега вече те пипнах.

Бутна вратата. Тя се отвори и ето го момчето — подпряно на тоалетната чиния с увиснали ръце и разперени крака.

Очите му бяха извадени. Не чисто и прецизно като при хирургическа операция. Бяха изтръгнати със сила, по бузите му имаше следи от интервенцията.

Рики притисна ръка към устата си и си каза, че няма да повърне. Стомахът му се разбунтува, но все пак се подчини и той хукна към салона, сякаш трупът щеше всеки момент да се надигне и да поиска да му върнат парите за билета.

— Бърди… Бърди…

Дебелата кучка грешеше, много грешеше. Някой беше умрял тук. Дори по-лошо.

Рики влетя в салона.

Лампите мъждукаха като догарящи свещи и хвърляха по стените подскачащи сенки в стил ар деко. Щеше да е прекалено да стане тъмно — и без това беше на път да изгуби разсъдъка си.

Внезапно Рики осъзна, че в начина, по който примигват, имаше нещо познато; нещо, което не можеше да определи. Той се спря объркан и безпомощен насред централната пътека.

Тогава някой проговори и Рики вдигна поглед, въпреки че подозираше, че този път му говори смъртта.

— Здравей, Рики — каза жената, докато се приближаваше към него по пътеката на ред Е. Не беше Бърди. Не, Бърди не носеше такива тънки като паяжина бели рокли, нямаше подпухнали устни, нито такава прекрасна коса и очи, пълни със сладки обещания. Към него вървеше Монро, прокълнатата роза на Америка.

— Няма ли да ми кажеш здравей? — смъмри го кротко тя.

— Ъ…

— Рики. Рики. Рики. След цялото това време.

Цялото това време? Какво имаше предвид?

— Коя си ти?

Тя се усмихна лъчезарно.

— Все едно не знаеш.

— Не си Мерилин. Мерилин е мъртва.

— Никой не умира във филмите, Рики. Знаеш го не по-зле от мен. Винаги можеш да пуснеш лентата отначало…

Ето на какво му напомняше примигването на лампите — на примигването на кинолента в прожекционен апарат: образ след образ, илюзия за живот, създадена от прецизна поредица от малки смърти.

— И ние се появяваме пак, говорим и пеем безспирно. — Тя се засмя: звън на лед в стъклена чаша. — И никога не разваляме фигурата си, не остаряваме и не изкуфяваме…

— Ти не си истинска — каза Рики.

На лицето ѝ се изписа лека досада — все едно беше казал нещо дребнаво. Но беше стигнала до края на реда и сега стоеше на няма и метър от него. От това разстояние илюзията бе все така прекрасна и съвършена.

На Рики внезапно му се прииска да я обладае, направо там, на пътеката. Голяма работа, че не е реална — и въображаемите жени стават за секс, само за брак са негодни.

— Искам те — каза той и прямотата му го изненада.

— А аз искам теб — отговори тя, като го изненада още повече. — По-точно се нуждая от теб. Много съм слаба.

— Слаба?

— Не е лесно да бъдеш център на внимание. Откриваш, че това се превръща в потребност, която постоянно нараства. Изпитваш нужда хората да те гледат. По цял ден и по цяла нощ.

— Гледам те.

— Красива ли съм?

— Не знам коя си, но си богиня.

— Твоя съм, ето коя съм.

Отговорът ѝ беше безупречен. Тя се определяше чрез него. Аз съм твоя, създадена за теб от теб. Съвършената фантазия.

— Продължавай да ме гледаш; гледай ме вечно, Рики. Нуждая се от влюбените ти погледи. Не мога да живея без тях.

Колкото по-дълго я гледаше, толкова по-реален ставаше образът ѝ. Примигването на лампите беше спряло почти напълно, в салона се беше възцарило спокойствие.

— Искаш ли да ме докоснеш?

Мислеше, че никога няма да му предложи.

— Да.

— Добре. — Жената се усмихна подканващо и той протегна ръка към нея. Но миг преди да я докосне, тя се изплъзна грациозно от пръстите му и се затича със смях към екрана. Рики се втурна след нея. Искаше да си поиграят: така да бъде.

Мерилин беше избрала задънена улица. В дъното на салона нямаше изход и недвусмисленото ѝ флиртуване подсказваше, че това ѝ е добре известно. Тя се обърна и притисна гръб към стената, като разтвори леко крака.

Намираше се на два-три метра от нея, когато от нищото се изви вятър и повдигна роклята ѝ над бедрата. Жената се засмя и притвори очи, докато вълната от коприна се надигаше, за да открие тялото ѝ. Отдолу беше гола.

Рики посегна отново към нея и този път тя не се отдръпна. Роклята се повдигна още малко и той се втренчи като хипнотизиран в онази част от Мерилин, която никога не беше виждал — обраслото с косми хълмче, за което си мечтаеха милиони.

Там имаше кръв. Не беше много, само няколко кървави следи от пръсти по вътрешната страна на бедрата. Колкото да загрозят леко иначе безупречния блясък на плътта ѝ. Въпреки това той продължи да се взира: видя как срамните ѝ устни се открехват, когато жената размърда бедра, и осъзна, че влагата между тях не е мъзга, а нещо съвсем различно. После движението на мускулите ѝ накара скритите вътре очи да се завъртят и да го погледнат.

Щом видя израза на лицето му, тя разбра, че не ги е скрила добре. Но къде би могло да скъта плодовете на труда си едно облечено в полупрозрачен плат момиче?

— Ти си го убила — промълви Рики, като продължаваше да гледа устните и очите, които надничаха между тях. Гледката беше толкова завладяваща и първична, че почти надви ужаса в корема му. Колкото и да беше перверзно, отвращението, което изпита, подхрани страстта му, не я охлади. Какво като беше убийца: тя беше легенда.

— Обичай ме — каза му тя. — Обичай ме вечно.

Рики се приближи до нея с ясното съзнание, че така подписва смъртната си присъда. Но смъртта беше нещо относително, нали? Мерилин беше умряла физически, но живееше тук, в мозъка му или във вибрациите на въздуха, а може би и в двете. И той можеше да я има.

Прегърна я и тя го прегърна на свой ред. Целунаха се. Беше лесно. Устните ѝ бяха по-меки, отколкото си бе представял, и той я пожела до болка.

Тънките ѝ като върбови клонки ръце се плъзнаха около кръста му и Рики попадна в лоното на лукса.

— Ти ми даваш сила — рече тя. — Продължавай да ме гледаш. Трябва да ме гледат или ще умра. Така стоят нещата с илюзиите.

Притискаше го все по-силно към себе си; ръцете ѝ вече не му се струваха толкова слаби. Той направи опит да се размърда, да охлаби натиска.

— Няма смисъл — изгука Мерилин в ухото му. — Ти си мой.

Рики отдръпна рязко глава, за да погледне ръцете ѝ, и откри с изумление, че това вече не са ръце — зад гърба му имаше примка от плът без китки, длани или пръсти.

— Исусе! — възкликна той.

— Гледай мен, момче — заповяда му тя. Гласът ѝ вече не беше нежен. И нещото, което го държеше в обятията си, вече не приличаше на Мерилин — ни най-малко. Прегръдката се затегна пак и му изкара въздуха — въздух, който натискът не позволяваше да вдиша обратно. Гръбнакът му изпука, болката прониза тялото на Рики като фойерверк и избухна в очите му във всички цветове на дъгата.

— Трябваше да напуснеш града — каза Мерилин, докато лицето на Уейн се оформяше под съвършените ѝ скули. То беше изкривено в презрение, но докато Рики осъзнае това, образът се пропука отново и през фасадата от известни лица изплува нещо друго. Той зададе последния си въпрос:

— Кой си ти?

Нещото, което го стискаше, не отговори. То се хранеше с вниманието на своя пленник и докато Рики го гледаше хипнотизирано, от главата на създанието се показаха два израстъка като рога на охлюв, може би антени, които се протегнаха като сонди към неговата глава.

— Нуждая се от теб — каза нещото и сега гласът му не звучеше като Уейн или Монро, а беше груб и просташки, глас на закоравял престъпник. — Чувствам се шибано слаб; усилието да бъда в този свят ме изтощава.

То се дрогираше, хранеше се или каквото там правеше с погледа му, преди изпълнен с обожание, а сега ужасѐн. Рики усещаше как нещото изсмуква живота му през неговите очи, като се наслаждава на предсмъртното му изражение.

Мъжът разбра, че скоро ще умре; не дишаше от доста време. Може би от няколко минути.

Докато се вслушваше в звука на сърцето си, рогата се извиха от двете страни на главата му и се забиха в ушите му. Въпреки че се намираше в транс, усещането беше отвратително. Рики искаше да извика на нещото да спре, но рогата-пръсти продължиха да проникват в главата му, пробиха тъпанчетата и нахлуха в мозъка му като две любознателни тении. И Рики, който все още беше жив и се взираше в своя мъчител, разбра, че пръстите са стигнали до очните му ябълки и сега ги натискат.

После очите му изскочиха от орбитите с влажен звук. И докато се плъзгаха надолу по страните му, той видя за момент света под различен ъгъл. Ето ги устните, неговата брадичка…

Беше ужасяващо преживяване, но милостиво кратко. Лицето, с което Рики бе живял в продължение на тридесет и седем години, се разпадна, преди кинопрегледът да е приключил, и той се свлече в ръцете на илюзията.

На нещото му беше отнело по-малко от три минути да прелъсти и убие Рики. През това време Бърди изпробва всички ключове от проклетата връзка и нито един не успя да отвори вратата. Ако не беше толкова упорита, досега щеше да се е върнала в салона, за да помоли Рики за помощ. Но техническите работи, пък били те ключове и ключалки, бяха предизвикателство за женската ѝ същност. Тя презираше инстинктивното превъзходство, което изпитваха мъжете, когато ставаше дума за двигатели, системи и логика, и проклета да беше, ако се върне при Рики, за да му хленчи, че не е успяла да отвори шибаната врата.

Предаде се едновременно с него. Той умря. Тя наруга цветисто ключовете и се призна за победена. Изглежда, Рики им беше хванал цаката на проклетниците — нещо, което на нея така и не ѝ се удаде. Много му здраве. Всичко, което искаше в момента, беше да се махне от киното. Вече изпитваше наченки на клаустрофобия. Не ѝ харесваше да бъде заключена тук, без да знае кой се спотайва на горния етаж.

И сякаш това не беше достатъчно, лампите във фоайето започнаха да примигват и блясъкът им намаля.

Какво става тук, по дяволите?

Всички лампи угаснаха като по команда и на Бърди ѝ се стори, че чува шум от другата страна на вратата на салона. После във вътрешността му се появи светлина — по-ярка от лъча на фенерче, потрепваща и разноцветна.

— Рики? — престраши се да попита тя. Мракът сякаш погълна думите ѝ. Или просто не вярваше, че това е Рики, и нещо я караше да го вика шепнешком.

— Рики?

Двете крила на летящата врата изтракаха тихо, когато нещо се притисна в тях от другата страна.

— Ти ли си?

Въздухът беше наелектризиран: статичното електричество пращеше под подметките ѝ, когато тръгна към вратата; космите по ръцете ѝ настръхнаха. Светлината от другата страна се усилваше с всяка стъпка.

Бърди се спря и се замисли. Знаеше, че това не е Рики. Може би беше мъжът или жената от телефона, някой лунатик с очи като речни камъчета, който се възбужда от преследването на дебели жени.

Тя направи две пукащи крачки назад, за да се върне при будката за билети, и бръкна под плота, за да вземе Шибаняка — железен прът, който държеше там, откакто я бяха нападнали трима пишман крадци с бръснати глави и електрически бормашини. Тогава се беше разпищяла до небесата и крадците бяха избягали, но Бърди се беше заклела, че следващия пък ще спука от бой някого от тях (или всичките), да видят те кого ще тормозят. И беше скрила под плота дългия почти метър прът.

Вече въоръжена, Бърди застана пред двукрилата врата.

Тя се отвори с трясък и в главата ѝ нахлу оглушителен бял шум, сред който един глас каза:

— Виждам те, хлапе.

Едно-единствено гигантско око беше изпълнило вратата. Шумът стана оглушителен; окото, огромно и влажно, примигна лениво и започна да разглежда куклата пред него с арогантността на Единствения истински бог, създателя на целулоидната земя и целулоидното небе13.

Бърди беше ужасена до смърт. Това не беше страхът-да-погледнеш-през-рамо, нямаше го онова вълнуващо очакване, нито приятните тръпки. Беше истински ужас, дълбок ужас, чист и отблъскващ.

Тя се чу да хленчи под неумолимия поглед на окото и осъзна, че краката ѝ се подгъват. Скоро щеше да падне на килима пред вратата и това щеше да бъде краят ѝ, беше сигурна.

Тогава си спомни за Шибаняка. Скъпият Шибаняк. Вдигна го над главата си и се втурна към окото, като замахна с две ръце.

Миг преди да го удари, то се затвори, светлината изчезна и Бърди потъна отново в мрак — мрак, в който образът на окото още пламтеше върху ретината ѝ.

После някой каза в тъмнината:

— Рики е мъртъв.

Само това. Беше по-лошо от окото, по-лошо от всички гласове на мъртви холивудски актьори, защото тя знаеше, някак си знаеше, че е вярно. Киното се беше превърнало в кланица. Приятелят на Линди Лий наистина беше мъртъв, точно както беше казал Рики, а сега и самият Рики беше умрял. Изходът беше заключен, а участниците в играта бяха сведени до двама. Тя и то.

Бърди хукна към стълбите; нямаше план, но знаеше, че да остане във фоайето е самоубийство. Когато стъпи върху първото стъпало, летящата врата зад гърба ѝ се отвори отново и нещо бързо и блестящо се втурна след нея. Тя тичаше нагоре и проклинаше дебелината си, а нещото я следваше по петите. От тялото му изскочиха няколко ярки проблясъка, стрелнаха се край нея като искри от фитила на сигнална ракета и Бърди разбра, че нещото ѝ готви нов номер.

Стигна до върха на стълбището миг преди зловещия си обожател. Осветеният от една-единствена мъждива крушка коридор не повдигна особено духа ѝ. Той се простираше по цялата дължина на киното, а от двете му страни бяха разположени няколко склада, пълни с боклуци: плакати, 3D очила, плесенясали снимки. Бърди знаеше, че в един от тях има противопожарен изход. Но в кой? Беше идвала тук само веднъж, и то преди две години.

— Мамка му! Мамка му! Мамка му! — Тя се втурна към първия склад. Вратата му беше заключена. Започна да я блъска и удря възмутено. Не се отвори. Следващата също. И третата. Дори да си спомнеше къде се намира противопожарният изход, вратите бяха прекалено масивни, за да ги разбие. Ако разполагаше с десет минути, можеше и да успее с помощта на Шибаняка. Но Окото беше зад гърба ѝ: не разполагаше и с десет секунди.

Оставаше ѝ само едно — да се бие. С молитва на уста Бърди се завъртя към стълбището, за да посрещне своя преследвач. Коридорът беше празен.

Тя изгледа подозрително наредените в разкривена линия мъртви крушки и олющената боя, сякаш там можеше да се спотайва нещо невидимо. Но Окото не беше пред нея, а зад нея. Зад гърба ѝ се появи нов проблясък и този път фойерверкът се запали, искрите се превърнаха в светлина, а светлината в — образ, и към нея се устремиха великолепни, почти забравени кадри. Сцени от хиляда филма: всяка от тях характерна и уникална. И Бърди за пръв път осъзна с какво си има работа. С дух на прожекционен апарат: рожба на киното.

— Дай ми душата си — казаха едновременно хиляда кинозвезди.

— Не вярвам в души — отговори Бърди и беше искрена.

— Тогава ми дай това, което даваш на екрана; което всеки дава. Дай ми любов.

Ето защо се прожектираха всички тези сцени, защо се разиграваха отново и отново пред нея. Това бяха моменти, в които публиката е свързана магически с екрана, когато страда заедно с образите, но продължава да гледа, неспособна да откъсне очи. И Бърди го беше изпитвала, при това многократно. Да гледа филм и той да я развълнува така силно, че да усети почти физическа болка, когато започнат финалните надписи и илюзията се разпадне, защото ѝ се струва, че е оставила нещо от себе си, че част от същността ѝ се е изгубила сред любимите герои и героини. И може би наистина беше така. Може би въздухът поемаше желанията ѝ и ги складираше някъде заедно с чувствата на други сърца, може би ги трупаше в някаква ниша, докато…

Докато не се роди това. Тази рожба на колективните им страсти: този прелъстител с ярки цветове, познат до болка и безкрайно привлекателен.

„Добре — помисли си тя, — едно е да разбереш мотивите на твоя палач, съвсем друго да го разубедиш да изпълни професионалните си задължения.“

Въпреки че беше разрешила загадката, Бърди поглъщаше жадно картините в нещото — не можеше да отмести поглед от тях. Мамещи кадри на животи, които бе живяла, на лица, които бе обичала. Мики Маус, танцуващ с метла; Лилиан Гиш от „Пречупени цветове“; Джуди Гарланд (с Тото до нея), гледаща връхлитащата Канзас буря; Фред Астер във „Висша класа“; Орсън Уелс в „Гражданинът Кейн“; Марлон Брандо и Джоан Крауфорд; Спенсър Трейси и Катрин Хепбърн — запечатани в сърцата ни хора, които не се нуждаят от собствени имена. И беше толкова по-хубаво, че тези моменти са само загатнати — да види увертюрата за целувка, но не и самата целувка; плесницата, но не и сдобряването; сянката, но не и чудовището; раната, но не и смъртта.

Нещото я беше пленило, нямаше съмнение в това. Очите ѝ я държаха в плен така сигурно, както ако бяха извадени и приковани за него.

— Красиво ли съм? — попита я то.

Да, беше красиво.

— Защо не ми се отдадеш?

Бърди вече не беше в състояние да разсъждава, способността ѝ да анализира ѝ беше отнета, докато в безпорядъка от образи не се появи нещо, което я накара рязко да се опомни. „Дъмбо“. Дебелото слонче. Нейното дебело слонче: слончето, в което беше виждала себе си.

Магията се развали. Бърди отмести поглед от съществото. И зърна с ъгълчето на окото си нещо противно и мръсно под бляскавата илюзия. Децата от нейния квартал я бяха наричали Дъмбо като малка. Беше живяла с този абсурден сив ужас в продължение на двадесет години, без да е способна да се отърси от него. Дебелината му ѝ напомняше за собствената ѝ дебелина, изгубеното му изражение — за собствената ѝ изолация. Представи си го сгушено в хобота на майка си и ѝ се прииска да пребие това сантиментално Сбъркано слонче.

— Това е проклета лъжа! — изкрещя тя.

— Не знам какво имаш предвид — възрази нещото.

— А какво се крие под красивото лустро? Нещо отвратително май.

Светлината започна да примигва, парадът от кадри забави ход. И Бърди видя друга фигура: дребна и тъмна, свита зад завесите от светлина. В нея имаше съмнение. Съмнение и страх от смъртта. Бърди можеше да надуши страха ѝ от цели десет крачки.

— Какво си отдолу?

Тя пристъпи към него.

— Какво криеш, а?

Нещото събра сили да отговори. Гласът му беше уплашен, човешки.

— Не е твоя работа.

— Ти се опита да ме убиеш.

— Искам да живея.

— Аз също.

Коридорът започна да притъмнява, появи се стара, лоша миризма, миризма на мърша. Знаеше как мирише мършата, а сега миришеше на умряло животно. Миналата пролет, когато снегът се бе стопил, Бърди беше открила труп в задния двор на блока си. Малко куче или голяма котка, беше трудно да се каже. Някакво домашно животно, измръзнало до смърт по време на внезапните снеговалежи през декември. Когато го намери, вече гъмжеше от личинки: жълти, сиви и розови — една пастелна машина с хиляда движещи се части.

Тук усети същата воня. Може би така миришеше плътта зад илюзията.

Дразнещият Дъмбо продължаваше да танцува пред очите ѝ. Бърди събра кураж и направи нова крачка към потрепващия образ, като вдигна Шибаняка, в случай че на нещото му хрумне някоя глупост.

Дъските под краката ѝ изскърцаха, но тя не обърна внимание на предупреждението, беше прекалено обсебена от своята цел. Крайно време беше да сграбчи този убиец, да го разтърси и да го накара да изплюе тайните си.

Бяха прекосили почти целия коридор — тя настъпваше, а то отстъпваше. Нещото вече нямаше къде да избяга.

Внезапно подът се продъни под тежестта ѝ и Бърди пропадна в дупката сред облак прах. Пусна Шибаняка и направи опит да се задържи за дъските, но те бяха изгнили и се ронеха.

Продължи да пада, като размахваше тромаво ръце и крака, докато не се приземи болезнено върху нещо меко. Миризмата на мърша стана стократно по-силна, направо я задави. Тя протегна ръка, за да се ориентира в тъмнината, и напипа нещо студено и слузесто: беше навсякъде около нея. Все едно се намираше в контейнер за боклук, пълен с частично изкормена риба. Високо над главата ѝ светлината проблесна загрижено през пролуката и освети странното ѝ ложе. Бърди се огледа, въпреки че, Бог ѝ бе свидетел, нямаше никакво желание да го прави. Лежеше върху останките на мъж, разпръснати по пода от неговите консуматори. Прииска ѝ се да завие. Обзе я инстинктивно желание да разкъса блузата и полата си, защото бяха целите в лепкава слуз, но не можеше да тръгне гола, не и пред рожбата на киното.

Нещото продължаваше да я наблюдава през дупката над главата ѝ.

— Вече знаеш — каза печално то.

— Това си ти…

— Това е тялото, което някога обитавах, да. Казваше се Барберио. Дребен престъпник. Така и не позна величието.

— А ти?

— Неговият рак. Аз съм онази част от него, която се стремеше към величие, която копнееше да бъде нещо повече от проста клетка. Болест с мечти. Нищо чудно, че обичам филмите.

Застанала на ръба на дупката, рожбата на киното ридаеше — сега, когато истинското ѝ тяло беше открито, вече нямаше смисъл да си придава фалшив блясък.

Беше отвратително създание: тумор, надебелял от чужди страсти. Паразит с формата на плужек и консистенцията на суров черен дроб. В предната му част се образува разкривена уста, която каза:

— Трябва да измисля нов начин да погълна душата ти.

То скочи в дупката и се пльосна до Бърди. Без бляскавите си разноцветни одежди имаше размерите на малко дете. Тя отстъпи назад, когато нещото протегна израстък към нея, но възможностите за бягство бяха ограничени. Помещението беше тясно и достъпът до другия му край беше блокиран от счупени столове и купчини от книги, които приличаха на вехти молитвеници. Имаше само един изход и той се намираше на почти пет метра над нея.

Туморът докосна колебливо стъпалото ѝ и на Бърди ѝ призля. Не успя да скрие отвращението си, въпреки че се засрами от примитивната си реакция. Създанието събуждаше в нея погнуса, каквато не бе изпитвала преди; извикваше в съзнанието ѝ мисълта за нещо изродено, нещо атрофирало.

— Върви по дяволите! — Започна да рита главата му, но то продължи да настъпва и безформеното му туловище затисна краката ѝ. Пропълзя върху нея и тя усети допира на пулсиращите му вътрешности.

В натиска върху корема и слабините ѝ имаше нещо почти сексуално и задавената от отвращение жена се зачуди за момент дали подобно същество може да изпитва сексуални мераци. Настойчивостта, с която постоянно образуващите се израстъци опипваха кожата ѝ, проучваха нежно плътта под блузата ѝ и се протягаха да докоснат устните ѝ, говореше недвусмислено за наличието на желание. „Да дойде тогава — помисли си тя, — да дойде, щом трябва.“

Бърди остави нещото да пропълзи докрай върху нея, като се бореше всяка секунда с неистовото желание да го отблъсне, после премина внезапно към действие.

Претърколи се по корем.

Когато се бе теглила за последно, тежеше 102 килограма, а оттогава навярно бе качила още някой и друг килограм. Създанието се озова под нея, преди да е разбрало какво се случва, и порите му изпуснаха противна мъзга от тумори.

То започна да се бори, но не можа да се освободи от Бърди, колкото и да се гърчеше. Тя заби нокти в плътта му и взе да го дере — късаше гъбести парчета, а от дупките се лееха течности. Гневният вой на нещото премина в рев от болка. Не след дълго болестта с мечти спря да се гърчи. Бърди полежа още малко. Нищо не помръдваше под нея. Накрая се изправи. Нямаше как да разбере дали туморът е мъртъв. И преди това не беше жив, не и по нейните стандарти. Освен това не искаше да го докосва отново. По-скоро би се преборила със самия дявол, отколкото да прегърне рака на Барберио за втори път.

Тя вдигна очи към коридора и сърцето ѝ се сви от отчаяние. Нима ѝ бе писано да умре тук долу също като Барберио? После погледна пак към нещото на пода и видя решетката. Не я беше забелязала по-рано заради нощния мрак. Сега отвън се зазоряваше и през нея се процеждаха ивици дрезгава светлина.

Бърди се наведе, блъсна решетката и денят нахлу в помещението. Не беше лесно да се провре през тесния отвор, както и да се отърве от мисълта, че създанието всеки миг ще я сграбчи за краката, но накрая се озова навън без никакви произшествия.

Запустелият парцел не се беше променил особено от посещението на Барберио. Само копривата беше избуяла повече. Бърди постоя известно време пред вентилационния отвор, като гълташе жадно свежия въздух, после се запъти към оградата и улицата зад нея.

Дебелата жена продължи да крачи към дома си, а вестникарчетата и кучетата я заобикаляха отдалеч заради измъчения ѝ вид и вонящите ѝ дрехи.

Това не беше краят. Полицаите пристигнаха в „Муви Палас“ малко след девет и половина. Бърди ги придружаваше. Откриха осакатените тела на Дийн и Рики, както и останките на Барберио. На горния етаж, в ъгъла на коридора, намериха една вишневочервена обувка.

Бърди не каза нищо, но беше сигурна, че Линди Лий не си е тръгнала от киното.

Обвиниха я в двойно убийство, което никой не вярваше, че Бърди е извършила, и я оправдаха поради липса на доказателства. Съдът нареди да бъде поставена под психиатрично наблюдение за период, не по-малък от две години. Жената може и да не беше убийца, но явно ѝ хлопаше дъската. Историите за ходещи тумори не се отразяват добре на ничия репутация.

Когато дойде лятото, Бърди се подложи на едноседмична гладна диета. По-голяма част от теглото, което изгуби, беше вода, но приятелите ѝ се обнадеждиха, че най-накрая е намерила сили да се справи с Големия проблем.

През същия уикенд тя изчезна за двадесет и четири часа.

Бърди откри Линди Лий в една запустяла къща в Сиатъл. Намери я сравнително лесно — по онова време на бедната Линди ѝ беше трудно да контролира тялото си, камо ли да се крие от евентуални преследвачи. Собствените ѝ родители я бяха отписали преди няколко месеца. Само Бърди беше продължила да я търси, нае детектив и накрая търпението ѝ бе възнаградено с гледката на тази празна стая, в която седеше слабата красавица — по-слаба от всякога, но все още красива. Във въздуха бръмчаха мухи. По средата на пода имаше купчина лайна, най-вероятно човешки.

Бърди беше извадила пистолета още преди да отвори вратата. Линди Лий изплува от мислите си — а може би от неговите мисли — и погледна към нея с усмивка. Усмивката се задържа за момент, после паразитът в Линди разпозна лицето на Бърди, видя оръжието в ръката ѝ и разбра защо е дошла.

— Е — каза той и се изправи, за да посрещне своя посетител.

Очите на Линди Лий, устата, вагината, анусът, ушите и ноздрите ѝ се пръснаха и туморът се изсипа от нея на крещящо розови струи. Изпълзя през гърдите ѝ, които никога не бяха давали мляко, през порязания ѝ палец, през едно охлузване на бедрото.

Използва всички възможни отвори, за да излезе.

Бърди вдигна пистолета и стреля три пъти. Туморът се протегна към нея, после се олюля и падна. Когато спря да мърда, тя извади спокойно бутилката с киселина от джоба си, разви капачката и изля димящото ѝ съдържание върху човешкия труп и доскорошния му гостоприемник. Туморът се разложи, без да издаде нито звук, и Бърди го заряза на осветения от слънцето под — безформена купчина, от която се издигаше задушлив пушек.

Изпълнила дълга си, тя излезе на улицата и се отдалечи: възнамеряваше да живее дълго след финала на тази комедия.