Купата на небесата

1.

Извънземната технология наистина притесняваше Клиф и той имаше лошо предчувствие.

Обсидиановите висини създаваха впечатление за сложен дизайн в издължената перспектива. Издатъци от блестящ жълтеникав метал се плъзгаха по плоската повърхност и описваха сложни геометрични фигури, които подлъгваха окото. Или поне неговите очи. Тройните вертикални отвори, подобни на хриле на акула, предполагаха, че става дума за охладителен канал.

Извисяваше се над тях, докато слизаха от магнитната кола. През последните часове проверяваха безброй тесни каньони в търсене на „железопътната гара“ на Ейби в подножието на каменната колона. След няколко неуспешни опита, водещи до „задънени улици“, нервите им бяха опънати. При всяко излизане от каньоните преследвачите, които дебнеха отгоре, можеха да ги заловят. Самолетите обикаляха в бледосиньото небе и плашеха ятата птици, които се разлитаха трескаво. Ейби придържаше магнитната кола до стените и излизаше на открито само когато това бе неизбежно.

А после колата изведнъж се спусна към земята, спря и от вътрешността ѝ се разнесе стържене. Ейби успя да я подкара чак след няколко опита.

Поеха по едно ветровито дере, което се разширяваше бавно, и скоро стигнаха до широк стръмен каньон от зелен варовик, прояден от водата. След десетина километра каньонът се разшири в огромна площ от груби напечени от постоянното слънце камъни. От другата им страна се издигаше някаква голяма конструкция, почти слята с издигащата се колона. Според Клиф беше висока поне километър.

Отне им почти час да стигнат до основата ѝ, като се движеха покрай скалите.

— Вижте, има следи — каза Ирма, щом спряха.

Тук очевидно многократно бе минавал колесен транспорт и наистина имаше множество следи, някои явно много стари.

Дълбоките коловози бяха раздалечени на десетина метра. Това, което бе минало, бе мачкало дори скалите по пътя си.

— Водят натам. — Ирма посочи кръглия отвор в центъра на тъмната фасада.

Всички се колебаеха. Ейби насочи магнитната кола напред, но тя отново забави и заръмжа още по-силно.

— Надявам се, че не се е повредила — каза Ирма.

— Не разбирам какво става. — Ейби сви рамене. — Проверих данните в дисплеите и разчовърках каквото мога. Повечето неща обаче са запечатани и нямам необходимите инструменти. Не е като да разполагаме с упътването.

— Караме я доста здраво от… — Тери погледна надясно, което означаваше, че се консултира с вътрешния си софтуер, — тринайсет дни. Може би има нужда от смазка и смяна на маслото.

Клиф знаеше, че нямат избор. Насочи зарядните панели към слънцето — след като влезеха на закрито, нямаше да има как да ги зарежда.

— Какво чакаме — попита Ирма. — Вече сме пред входа, така че…

— Да, да скрием колата и да видим какво има вътре — каза Клиф. — Ако стане напечено, ще се чупим.

Помещението беше огромно и празно.

Дълбоките коловози по пода показваха откъде е минала тежката машина — или машини.

В центъра на огромното високо фоайе имаше каменно изваяние на пиедестал. Беше с размерите на човек и се въртеше бавно, вероятно чрез магнитно поле. Сякаш цялата околна светлина излизаше от него и искреше в целия цветови спектър.

Клиф мръдна глава и се появиха нови присветвания в синьо и жълто. Камъкът сякаш нямаше фиксирана форма. Фасетите му примигваха и той имаше чувството, че самите очертания на камъка се размиват.

— Хипнотизиращо е — каза Ейби.

Камъкът едновременно излъчваше и отразяваше светлина — брилянтна, успокояваща, поразителна с вида си на вечна красота.

Ирма извади лазера си и го настрои на ниска мощност, като фенерче. Прокара лъча по камъка и това предизвика блестящи светлинни каскади.

— Истинско произведение на изкуството — каза тя с възхищение.

Наистина бе така, но…

— Изключи лазера. Това може да е аларма.

Ирма се подчини и камъкът помръкна. Явно се хранеше от светлината.

— Да вървим — каза Ирма.

Последваха коловозите. В следващата широка пещера имаше огромна двойна врата.

— Наистина прилича на асансьор — призна Тери.

— Няма бутон за повикване обаче — отбеляза Ирма.

— От милиони километри ли? — Ейби поклати глава. — По-скоро трябва да е като влак…

Зад тях долетя приглушен звук. Тропот. Клиф се огледа.

— Ето там. Прилича на врата.

Затичаха се натам. Наистина беше врата, голяма с издут орнамент — може би ключалка — в средата.

Клиф спря, а Ейби попита:

— Защо бягаме? Да ги нападнем.

Ирма само изсумтя.

Клиф не им обърна внимание. Вратата не реагираше на бутане, а и не изглеждаше, че лазерите могат да прережат дебелия метал. Месинг, желязо? Не можеше да отгатне. Тропането зад тях се засилваше. Орнаментът в центъра имаше сложен отвор. Вече чуваха стъпките и тропота на нещо по-тежко.

Той се наведе да огледа отвора, но Ирма го избута, посегна към колана си и извади някакви инструменти. Според Клиф беше невероятно ключалката да е аналогова. Понечи да отмести Ирма, но се замисли. „Какво би издържало тук?“ Не и дигиталните мрежи, чиито компоненти се разваляха. Не — само обикновен метал.

Ирма не успя с първия шперц и опита следващия. Трети. Четвърти. Шумът се засилваше и Клиф вече чуваше нещо като приглушени думи…

Ключалката изщрака.

Вратата беше тежка и изскърца, когато Тери и Ирма я бутнаха. Вътре беше тъмно. Всички се вмъкнаха и внимателно притвориха вратата. Ирма включи лазера си и успяха да огледат ключалката отвътре. Тери тикна в нея един от инструментите, за да не се заключи, а останалите избутаха вратата. Не се чу щракване.

— Дали е умно? — прошепна Клиф. — Може просто да бутнат вратата и да разберат, че някой е влязъл.

— Може би. — Ирма се намръщи. — Дойдоха толкова бързо, сякаш са повикани от някаква аларма. Трябва да са били наблизо.

— Ако са работници от поддръжката, ще започнат претърсване — каза Ейби. — Може би могат да извличат образи от онзи камък и ще разберат как изглеждаме.

— Да заключим — нареди Клиф. — Веднага.

Тери издърпа инструмента и ключалката щракна.

— И сега какво?

Огледаха се в сумрака. Покрай едната стена имаше машини, подсигурени с вериги. Беше прашно. Прахът беше фин и кисел, с дъх на хилядолетия. Клиф се чувстваше така, сякаш може да потъне в мекото му царство.

Не беше осъзнал как коприненият спокоен мрак го кара да се чувства у дома.

— Клиф, хайде — подкани го Тери и тръгна да разглежда.

Бяха в помещение, което очевидно съдържаше ремонтна екипировка. Големите прозрачни стени им показваха самата транспортна система. В центъра на големия коридор имаше релси, които изчезваха в размиващата се далечина. Тунелът беше очертан с бледи рамки, чиито външни ръбове светеха в луминесцентно бяло.

— Вагоните явно са големи — отбеляза Ейби.

— Купетата сигурно са като къщи — каза Клиф.

— Светлината става по-силна — обади се Ирма.

— Усещам полъх — каза Тери. Хауард кашляше от прахоляка, който се вдигаше от пода. Клиф видя как четири от рамките се озариха и внезапно проблеснаха в бяло. Чу се остро изщракване и нещо профуча покрай тях…

Изпопадаха на земята и Клиф осъзна какво се случва чак като се озова по гръб. Примигна в сумрака, надигна се, разтри главата си — беше се ударил в прашния под — и кихна.

Останалите също се надигнаха и седнаха. Ирма дишаше задъхано с широко отворена уста. Хауард търкаше главата си и псуваше. Тери се бе облегнал на стената до големия прозорец и беше присвил очи.

Ейби се изправи, олюля се, после застана стабилно. Пое си дъх.

— Видяхте ли? — И посочи през прозореца. — Това са електрически намотки. Явно системата е електродинамична.

Клиф бе виждал такива инсталации на Земята — зареждаха асансьора и предаваха теглото му на стабилната вълна от електромагнитни полета. Тази технология беше подобна.

— Усетихте ли труса, когато премина? — продължи Ейби. — Подът не просто се разтресе, а леко потъна. Този „влак“ е доста тежък.

— Как да са качим на някой? — попита Тери.

— Първо трябва да разберем как да го спрем — каза Клиф.

Тери се усмихна.

— А след това къде ще отидем?

Големият въпрос.

— Далеч оттук — отвърна Клиф. — Нали това правим през цялото време — бягаме и се обучаваме.

— Няма ли да търсим групата на Бет? — попита Ирма.

Клиф усети, че погледите на всички са насочени към него.

— Иска ми се, разбира се. Стига да знаем, че е в ръцете на Птичите хора. Но къде?

— Може би близо до огледалната зона? — предположи Ейби.

— Защото ни изпратиха образа оттам ли? — Ирма поклати глава. — Може просто да ни примамват.

Клиф не каза нищо. Все още не знаеше как да тълкува образа на Бет.

— Вижте, намираме се в доста неприятно положение — каза Тери.

— Как позна? — отвърна рязко Ирма.

— Трябва да се махнем оттук! — прекъсна ги нетърпеливо Ейби. — Защо не хванем първия влак, който успеем?

Май наистина не разполагаха с други възможности. Клиф усети лек полъх и каза:

— Идва следващият.

Този път се приготвиха, но нямаше завихряне и трус, а само силен полъх и съскане. Появи се дълга колона ръбести вагони, която започна да намалява скорост.

Това им попречи да видят тъмната трикрака машина до отсрещната стена и контролното табло пред нея. Тя натисна някакви копчета и влакът спря.

От един страничен коридор на широката платформа се появиха големи сиви роботи, бързи и безшумни. Вдигнаха ръце, сякаш отдаваха чест. Шест от тях отвориха един вагон и започнаха да разтоварват някакви капсули. Движеха се с изненадваща скорост, координирани и специализирани — вдигаха, товареха и придвижваха капсулите по коридора. Никой от роботите не поглеждаше към хората, които наблюдаваха от прозореца.

— Виждате ли контролното табло на страничната стена? — посочи Хауард. — Онази машина направи нещо и влакът спря.

Докато гледаха роботите, Клиф усети под краката си трус. Имаше усещането, че наблизо се движи нещо огромно. Сякаш минаваше перпендикулярно на линиите, които виждаше.

— Има друго ниво — каза той. — Вероятно по другата ос на решетката.

— Естествено. Ширината и дължината на Купата — отвърна Тери.

— Тези релси отиват към по-високите ширини — каза Ейби.

— Откъде знаеш? — попита Ирма.

Ейби се ухили.

— Имам вродено чувство за ориентация. Помните ли как по време на обучението ни оставиха в гората, за да открием обратния път?

Клиф помнеше. Беше се провалил. Тогава се бе притеснил да не го отстранят, макар да се справяше добре с останалите полеви тестове.

— И какво?

Ейби се ухили още по-широко.

— Направо ви размазах, не помните ли?

Наистина беше срамно. Клиф усети, че се изчервява. Боровата гора в Джорджия беше идеално равна и максимално гъста, защото от нея се добиваше пресована хартия, така че ходенето беше трудно. Небето беше облачно, така че не можеше и да се ориентира по слънцето. Накрая се бе съюзил с още двама и използваха система, раздалечавайки се на един вик разстояние. Определено не беше метод, с който да обикаляш в дивата природа, където може да има хищници и врагове, но бе сработил. Донякъде. По-късно научи, че насмалко да го изключат заради това. А отгоре на всичко като малък уж беше скаут.

— Е, и? — Ирма изви язвително устни.

Ейби се намръщи.

— Тези релси водят към по-високите ширини. Този влак е товарен и не виждам пътници…

— И? — попита Тери.

Ейби не бързаше да споделя мъдростта си.

— Да се качим — каза Клиф.

— Ако се настаним в някой празен вагон, никой няма да ни види.

„Да хванем товарния“. Клиф помнеше, че е чел книга по въпроса. Очевидно изразът беше класически.

— Така ще сме все едно в капан! — изсумтя Тери.

— Че сега не сме ли в капан? — озъби се Ейби.

— Това са товарни вагони.

Ейби извади комуникатора си и го пусна на бавно възпроизвеждане.

— Снимах първите вагони. — Предният имаше прозорци и в тях се виждаха странно оформени столове. До стените имаше някакви машини. — Приличат на пътнически седалки. Доколкото виждам, няма никой.

— Изглежда рисковано… — почна Тери.

Но Клиф вдигна ръце и ги спря.

— Но как да се качим?

— Ето оттам. — Ейби посочи към страничния коридор. — Вляво има врата. Обзалагам се, че води към релсите.

Тери поклати глава.

— Съмнявам се, че…

Откъм голямата врата, през която бяха влезли, долетя тракане. Всички се обърнаха натам.

— Откриха ни… — изстена Тери. — По дяволите!

Тракането спря и той млъкна. Пауза. Откъм вратата долетя бръмчене.

— Опитват да я срежат — каза Клиф.

— Да се махаме оттук — подкани ги Ейби.

Клиф погледна роботите. Почти бяха свършили с разтоварването. Наведе се към твърдия прозорец и видя широката платформа и разтоварващите машини. Влакът беше дълъг.

Не му харесваше тази работа. „Но когато бягаш…“

— Добре — заяви Клиф. — Хайде по-бързо.

Излязоха от страничния коридор и затичаха към началото на влака. Роботите не им обръщаха никакво внимание.

Пътническият вагон беше по-дълъг от товарните и имаше големи прозорци. Изглеждаше празен и около него не се мотаеха роботи.

Качиха се и Клиф си помисли, че мирише на зоологическа градина. През предния прозорец се виждаше тунелът, осветен на всеки стотина метра от рамките, които излъчваха бяла светлина.

Изпробваха машините на едната страна и откриха, че пускат храна — или поне нещо подобно. Малко като автоматите за закуски. Пускаха някакви пакетирани неща, които приличаха на слама, но не миришеха лошо.

Влакът потегли и ускори бързо, така че всички побързаха да седнат. Седалките се наместиха автоматично по формата на телата им и се подгряха до приятна температура. След толкова много време в магнитната кола Клиф започна да се отпуска.

Клиф подуши въздуха и усети миризмата на озон. Влакът продължаваше да ускорява, но не друсаше и Клиф стана и отиде до предната страна, за да погледне. Доколкото можеше да прецени по стрелкащите се светлини на стените, се движеха с повече от сто километра в час. А влакът продължаваше да ускорява.

Той седна до Ейби.

— Още се ускоряваме.

— Купата е огромна. Този влак е по-добър от всеки, на който съм се качвал. Ако пътуването трае, да речем, седмица, това чудо трябва да стигне до скорост от около сто километра в секунда.

— Хм. Може би отнема по-дълго.

— Надявам се, че не. Тази машини за храна не могат — а може би могат? — да правят храна от нищото.

Клиф не каза нищо. Притесняваше се, че ги е вкарал в капан, и то смъртоносен.

2.

Редуинг гледаше гигантския пейзаж на Купата и си мислеше как преди десетилетия и той беше нещо като учен. Точно затова бе станал астронавт.

Така бе развил уменията, които му позволиха да поведе групата учени и инженери към нов свят. Това нещо, тази Купа, не беше свят, а огромна конструкция. Изглеждаше близо, защото виждаше позната картина, която бе наблюдавал безброй чудесни часове в ниска орбита около Земята. Но въпреки това бе на десетки милиони километри, имаше защитена атмосфера и бе странна.

Сравнението беше мамещо. Тук атмосферните циркулации, които бе изучавал като млад, бяха съвсем различни и отвъд разбиранията му. Звездната светлина падаше върху Купата почти равномерно. Но слънцето никога не залязваше и липсваха дневните и нощни ветрове, които управляваха движенията в атмосферата на Земята, Марс, Титан и Венера. Освен това Купата винаги беше на еднакво разстояние от звездата. Което означаваше, че няма сезонни цикли, студени зими и жежки лета. Преди години — векове в реалното време — той се любуваше на кристалното есенно небе и на обещанието за пролет след студените месеци. Тук нямаше нищо подобно. Извънземните съществуваха под постоянната светлина на малката звезда и нейната струя. Нямаше нощ. Кой би искал да живее в безкраен ден?

Въздушните течения не се издигаха от мястото, където падаше директна светлина, защото такова нямаше. Или по-точно, това бе Дупката, през която минаваше струята. Нямаше клетки на Хадли, полюсни завихряния, ветрове от пустинните пояси, които да обвиват глобус. Вместо това тук нещата зависеха от ефекта на въртенето.

Виждаше дългите облачни реки, които се оформяха над тъмносините морета и се проточваха на разстояния, по-големи от разстоянието между Луната и Земята, изтиквани към по-високите ширини на необятната Купа. Навъсените лилави дъждовни облаци се извисяваха на по седем километра над червеникавокафявия пейзаж.

Грамадният мащаб му пречеше да усети какви модели биха били възможни. Очевидно цялата конструкция бе създадена, за да се държи всичко в постоянство — стабилна светлина, минимални разлики в температурите, за да няма бури.

Изобщо не можеше да разчита на интуицията си, за да предположи как се формира времето тук.

Климатът явно зависеше от въртенето. За да получат гравитация, извънземните бяха завъртели цялата конструкция и получаваха любопитни кориолисови ефекти.

Името го върна към студентските му години, преди повече от половин век. Сети се за една пиянска песничка на метеоролозите.

Кориолис може и да е бил кротък човек, но силите му пораждаха урагани, торнада, реактивни струи и куп други бели. И сигурно ги предизвикваха и тук. Докато си мислеше това, Редуинг забеляза на екрана блестящ бял ураган. Бързо потъмняващите облаци бяха с размерите на Земята и се завихряха към крайбрежието на огромно море. „Проблеми за някого или за нещо“.

Почукване на вратата го върна към реалността на „Слънцетърсач“.

Изпитото лице на Карл беше усмихнато, което можеше да значи и добри вести. „За всичко си има първи път“. Но слабичкият мъж седна срещу него и започна с лошите новини.

— Има прогресивно разхлабване на прозрачните керамични прозорци, които използваме за астрономично наблюдение. Причината или е механична, или през магнитните екрани минават йони.

— Можеш ли да ги оправиш?

— Естествено. Вече започнах да произвеждам нови. Външните роботи ще ги поставят, когато свърша, а старите ще ги приберем за материал. Не дойдох за това обаче, капитане. Имам идея.

— Радвам се — отвърна автоматично Редуинг. Това беше може би двайсетото хрумване, което Карл му поднасяше по този начин. Все пак човекът заслужаваше известна похвала, защото бе успял да подобри работата на кораба. Но беше толкова съсредоточен върху машините, че почти не вършеше работа като корабен офицер. Редуинг виждаше, че Карл се готви да го засипе с технически подробности, но знаеше, че е най-добре да го остави да продължи.

— Имам предвид магнитните гребла за плазмата, която събираме от звездата — почна Карл. — Не е като протоните, които идват с една десета от скоростта на светлината, така че трябва да пренастроя улавящия капацитет.

Редуинг знаеше за големия напредък, който бе позволил междузвездното пътуване — той зависеше от технологии, които не можеха да се видят от мостика. Методът на улавянето на протоните, забавянето им между заредени решетки за електрическа енергия и изпращането им в горивните камери, където катализаторът вършеше ядрената магия — всичко това се случваше в ореола около кораба, а самото горене беше в неговите недра, където не можеше да отиде никой. „Летим благодарение на чудеса“.

Кимна и зачака да чуе идеята.

— Летим с гребло от хиляда километра, което се поддържа от наномрежа. Имаме по-голяма фуния отпреди, защото плазмата е по-слаба. Промених настройките — наложи се да използвам пълния набор външни роботи.

— Сега полетът ми харесва повече — призна Редуинг. — Поне не се будя посред нощ.

Лицето на Карл светна.

— Радвам се да го чуя. Обаче се сетих нещо — щом греблото не е оптималното за мястото, където се намираме, какво би било по-добро?

Редуинг искаше да го подкани да изплюе камъчето, но знаеше, че няма да се получи.

— Бих предположил — струята?

Карл го изгледа унило.

— Как познахте? Ако…

— Че какво друго имаме в тази система? — Редуинг се усмихна. — Трябва да е струята. Освен това прелетяхме през нея. Какво изживяване само, нали?

— Ами… да, сър. Проучих го. Тогавашните настройки на греблото не са били толкова добри за прелитане през струята, колкото сегашните, и…

Поколеба се, после изтърси:

— Защо не използваме „Слънцетърсач“ като оръжие?

Виж, това беше идея. Не че Редуинг я разбираше, но самото ѝ споменаване забърза пулса му.

— Как?

— Ще ви обясня. Помните ли как видяхме огледалата да се променят и да показват женско лице? Бях навън и поправях фунията с роботите. Видях го директно през скафандъра си: Невероятно! Беше Елизабет Марбъл, заловена с екипа си, и говореше.

Редуинг му кимна да продължи по-бързо и Карл схвана намека.

— Дори това, което трая около час и оттогава се повтаря приблизително всеки ден, има ефект върху струята. Дава ѝ по-малко слънчева светлина или просто разсейва светлината. Големи промени! Ден-два по-късно видях малки нишки, които се образуваха в звездата, в основата на струята. Те също пораснаха и се отделиха.

— Всички ги видяхме. — Не изглеждаха по-различни от вариациите, които се случваха понякога, като бримки по нишка.

Редуинг все още се изумяваше как ярката черта в небето се запазва стабилна.

Карл се наведе напред и продължи развълнувано:

— Огледалата се фокусират в тази точка, за да карат плазмата да извира от звездната повърхност. Освен това в основата на струята има станции, които по някакъв начин генерират магнитни полета. Предполагам, че тъкмо те оформят и ограничават струята. Та значи… — Карл се ухили гадно — защо не им покажем какво можем да направим на струята?

— Какво можем да направим? — попита скептично Редуинг.

— Да я прецакаме!

— Тоест…

— Да предизвикаме нестабилност. Тя ще се разрасне. Все едно струята е пожарен маркуч — трябва да го държиш здраво, иначе започва да се гъне и да шава като ядосана змия.

— И когато стигне до Купата…

— Ако нестабилността нарасне достатъчно, струята ще удари встрани. Ако засегне атмосферната бариера, която започва от най-горния пръстен, сигурно ще я прогори.

Редуинг се загледа във възбуденото му лице. Говореха за световно разрушение от немислима степен. Трябваше ли да опитат?

— Ще предизвикаме нестабилност — продължи Карл. — Някой път я получаваме при плазмата във фунията, преди да се забави от колекторните листи. В потока се появява издутина, предизвикана от турбуленцията. Издутината избутва магнитните полета навън, тоест ще получим цилиндър от бърза плазма, приличащ на змия, погълнала яйца на равни интервали.

— Тоест ще стане дебела и ще може…

— Да обгори териториите около Дупката, където струята е най-близо до Купата. Ще удари контролните инсталации, които според мен са точно там. Изучавах ги през телескопите. Виждат се огромни намотки, точно около ръба на Дупката. Сигурен съм, че това са магнити, които отблъскват струята.

Редуинг го гледаше втрещено.

— И ще постигнем това, като прелетим през струята?

— По-скоро само ще я забършем. Мога да изчисля как да профучим покрай нея и после да се върнем в точния момент, за да предизвикаме нестабилност.

— Близо до основата на струята и звездата?

— Добре де, признавам, че ще стане малко горещо.

Хубаво, че поне признаваше нещо. За човек, предлагащ да се унищожи тази огромна и невероятна конструкция, изглеждаше невъзмутим.

— И няма да има опасност за „Слънцетърсач“?

— Мога да настроя параметрите на фунията и да поработя с роботите по колекторните листи. Ще ги наглася. — Карл се усмихна гордо. — Вече пуснах симулация. Вярно, има проблеми с преминаването през магнитните обръчи, които обграждат струята. Ако успеем да ги разрешим, полетът ще е гладък. Поне така изглежда. Според статистиката няма да друса много.

— Чувал съм за един статистик, който се удавил в локва на улицата. — Редуинг се усмихна сухо.

— Е, може просто да прелетим покрай струята и да пробваме…

— Искам подробни анализи. — Капитанът присви очи. — С разпечатка.

Ако предприемеха тази стъпка, тя трябваше да бъде документирана. Не че в неговия живот щеше да се стигне до разследване, но беше добре да остави доклад, каквото и да се случеше.

Продължиха да обсъждат дребни технически проблеми и след като Карл си тръгна, Редуинг стана и се загледа в Купата.

Виждаше тропически джунгли, пустини, гъсти гори и красиви долини — Купата беше като истинска планета. Нямаше големи планини, защото масата им щеше да наруши общия баланс. Но имаше много равнини и океани. При това невъобразимо огромни. Някой си ги бе представил преди безкрайно много време.

Най-шокиращото при Карл не беше идеята му, а колко възбудено описваше как ще отвори атмосферната бариера. Това щеше да убие безброй същества и може би щеше да унищожи самата Купа. Редуинг гледаше как силите на Кориолис продължават да се вихрят. Мъчеше се да разбере как работи глобалният хидрологически цикъл — и внезапно осъзна, че това не е глобус, а голям съд, и че образованието му е почти безполезно.

Но там долу имаше същества с непредставими способности. Как оцеляваха в буря, която можеше да трае месеци и години? Това беше съществената разлика тук — мащабът. Всичко беше по-голямо и траеше по-дълго. От колко ли време съществуваше самата Купа?

Съществата, която я бяха изградили и я управляваха, разполагаха с огромен опит и дълга история. Със сигурност бяха помислили за това, което бе хрумнало на Карл.

И със сигурност разполагаха със защити срещу подобни опити.

3.

Според изчисленията на Клиф магнитният влак се носеше с около десет километра в секунда. Наистина астрономически ускорения. Може би Ейби беше прав, че да се обиколи Купата в относително разумно време се изисква скорост от поне сто километра в секунда. Размазаната гледка през прозореца показваше само бързо примигващите пръстени, докато преминаваха през тях, докато накрая и те се сляха в един постоянен примигващ блясък.

Решиха да проучат дългия пътнически вагон. Имаше обширни купета с прости платформи за сън и сядане, както и завивки в отварящи се с плъзгане шкафове. Хауард откри прекъсвачите след първия час, докато търсеше повече храна. Клиф чу виковете му и изтича при него.

— Гледайте! — извика гордо Хауард, когато се събраха всички, и натисна един ключ близо до вратата на купето. След това завъртя прекъсвача на стената и осветлението на тавана се намали до пълен мрак.

Всички започнаха да викат и да се радват, а Ирма дори затанцува с Ейби. Все едно бяха получили свободата си — свобода от постоянната слънчева светлина.

Ирма предложи да проучат останалата част от вагона и продължиха. Купетата варираха по размери и стил, предимно с разположението на платформите.

— Пригодени са за пътници с различни размери и нужди — отбеляза Ирма. — Най-вероятно за различни видове.

Клиф кимна.

— Да, Птичите хора са големи, но някои от другите живи форми, които видяхме отдалече, са малки. Интересно е да имаш интелект в различни по големина тела.

— А защо няма никой? — попита Тери.

— Както и на станцията. Освен роботи — добави Ейби.

— Може би не пътуват много? — предположи Ирма.

Нямаше отговори, само множество въпроси. Вагонът беше дълъг повече от сто метра и завършваше със запечатана врата и стеснение.

— Да не ходим нататък — каза Ирма. — Хауард, копчето за светлината беше чудесна находка. Ще я използваме ли?

Хапнаха, преди да легнат. Храненията бяха важни, както по време на интерпланетарните обучителни мисии. Клиф беше научил корабния протокол на орбиталната станция на Марс, както и как да се справя с късата центробежна гравитация, от която в началото му се виеше свят. Най-важният урок бе социалното сплотяване. Храненето заедно развиваше солидарност, работа в екип, важните преценки за сили и слабости, които всички трябваше да знаят. Тези познания им позволяваха да реагират интуитивно при криза. Тук опасността никога не беше далече и тези мълчаливи умения бяха станали жизненоважни.

— Какво ще правим, като стигнем следващата гара? — попита Тери, докато дъвчеше една от странните храни, която се изстискваше от тубичка. Самата тубичка се изпаряваше със съскане, щом бъдеше изпразнена. Свойствата ѝ станаха тема на озадачена дискусия. Клиф наблюдаваше как сега, след като възбудата от преследването бе отминала, всички започват да се чудят в какво са се забъркали.

„Твърде късно“. Реши да не казва нищо и се сети за една от любимите фрази на баща си: „Животът просто е едно проклето нещо след друго“.

Облегна се отпуснато в сънливото състояние на попреял човек. Ниското бучене на влака го успиваше, но той събра решителност да заговори.

— Трябва да оставим пост, както и преди. Тери, ти си пръв.

Недоволна въздишка, завъртане на очи, после бавното съгласие, с което бе започнал да свиква. Клиф се възползва от това и се надигна, като опита да изглежда суров.

— Не знаем нищо за това място. Вече не сме сред природата. Това е влак и спира някъде. Когато спре, трябва да сме готови да бягаме или да се крием.

— Няма да е лошо да се разделим — каза Хауард. — Да не ни спипат всички наведнъж.

Клиф не хареса скрития зад тези думи песимизъм, но се съгласи.

— Добра идея. Но да не бъдем по един.

Продължителна тишина. Тери погледна към Ейби и Клиф се сети, че един от тях беше гей. Кой? Не можеше да се сети даже животът му да зависеше от това. „По дяволите. След цялото това време…“

Твърде късно. Вече нямаше значение. Хауард. Тери и Ейби решиха да са заедно. Никой да не остава сам. Клиф и Ирма…

Тери и Ейби го гледаха и той осъзна, че знаят. Щеше да е с Ирма в купе, което се затваряше здраво, да, мерси. Нямаше значение кой е гей, големият проблем бяха те с Ирма. Досега го бе игнорирал. Беше толкова погълнат от собствените си емоции, че не мислеше какво се случва с малка група при всички тези подводни течения. Сега, когато отново бяха на относително безопасно място, всичко потискано от псевдоприродата на Купата се разкриваше. Старите елементи — оцеляване, секс, великолепието на дълбоката чувственост. Живот.

Осъзна, че е останал без думи, което сякаш не беше лоша идея. „Животът е просто едно проклето нещо след друго“.

— И какво ще правим, като стигнем до гара? — попита равнодушно Тери.

— Трябва ни изход — отвърна бързо и нервно Ирма.

Всички се съгласиха. Върнаха се в задния край, към „кърмата“, и огледаха запечатаната врата.

— Трябва да я пробваме — каза Тери.

Вратата се отваряше с бутане. Водеше към малка камера, на чиято стена имаше регулатор за налягане — аналогов и дълготраен, разбира се, — с няколко клапи. Просто устройство, което можеше да служи на поколения без наръчник с инструкции.

Влязоха в тъмно помещение, което веднага се освети от фосфорни лампи.

— Товарен вагон — каза Тери.

Товарите с размерите на земни вагони бяха подсигурени с тъмно мрежесто покритие. Изглеждаше механически сигурно и професионално — работа на машина с най-висок стандарт по земните стандарти.

— Ще отстъпим насам, така ли? — предположи Ейби.

— Нямаме голям избор — отвърна Тери.

— Ако започнем да забавяме, вдигнете тревога — каза Ирма.

— Кой ще е на пост? — попита невинно Тери.

— Ти — сряза го Клиф. Нямаше надежда, че хилавият мъж ще остане буден повече от пет минути след останалите. Но беше добре да установят някакъв ред дори да беше очевидно, че няма да работи. От уморените им очи виждаше, че и те го разбират.

— Избраха си купета и изгасиха лампите. За пръв път в странния им нов живот се възцари благословена нощ.

Клиф се надигна. От пода се носеше бавно и продължително басово бучене. Той примигна — реши, че е под дърво и наблизо има някакво животно. Внезапно осъзна, че това е истински, солиден мрак. Не сянка. Нямаше да се махне.

Намери копчето на стената и светна лампите. Ирма трепна, изви глава и вдигна ръка да се предпази от светлината.

— О-о-о! Нееее…

— Налага се. Забавяме.

Клиф вдигна комуникатора и изпрати обща тревога. Досега не се бе замислял дали стените на влака не блокират сигнала. Е, беше твърде късно…

— Ставам — заяви Ирма неубедително, надигна се и взе сивите си гащи от пода.

Клиф не можа да се сдържи и се разсмя.

— Какво има? — попита Ирма, докато си нахлузваше панталоните.

— Ами… мислех за… секс.

— Тъй ли?

— Не, не сега. Просто… Тери и Ейби. Снощи. Така и не осъзнах, че всички искаме най-вече сън.

Тя направи гримаса, след което се прозя и се протегна.

— Ох… Все едно съм надрусана от спане — толкова е приятно.

— Да. Спали сме… — Клиф погледна комуникатора си. — Уха!… Четиринайсет часа.

— И си мислиш за секс? — Тя опита да се усмихне, не успя и разтърка очи.

— Не точно. По-скоро за групата… По дяволите! Наистина загрявам бавно.

— Като заговорихме за това…

Да. Влакът забавяше.

Клиф побърза да се облече, после си сложи раницата и полевата екипировка. Всичко, което имаше. Може би влизаше в битка.

Излезе в коридора, като затягаше каишите на раницата. Беше бягал от достатъчно заплахи и знаеше, че невинаги има време да се върнеш за екипировката. Тери и Ейби вече бяха там и гледаха тревожно през прозорците.

— Трябваше да си търсим подземни места за сън — каза Ирма.

— Търсехме. Не сме намирали нищо като гарата, но да, може би трябваше да търсим по-настоятелно.

Сивите фосфорни обръчи вече минаваха толкова бавно, че можеше да види примигването им.

— Наближаваме перон — каза Ейби.

Клиф пристъпи напред и погледна. Сивите роботи стояха в линия. А зад тях… се виждаха фигури.

— Бързо в купетата — каза той. — И залостете вратите.

— Ами ако някои от Птичите хора изберат нашите купета? — попита Тери.

— Ще се оправяме на място — отвърна Ирма и извъртя очи.

Влакът забави съвсем. Клиф се върна в купето с Ирма. Имаше прозорец и двамата клекнаха до него, за да не се виждат отвън. Влакът спря, без да се чуе нито звук.

Зачакаха. Тракане и тропане някъде назад. Ирма и Клиф се надигнаха и погледнаха през прозореца. Минаваха роботи, някои високи колкото вагона, но оптичните им сензори не трепваха.

— Как се чувстваш? — попита Ирма.

— Като снежна топка в ада.

В коридора се чуха стъпки, леки и колебливи. Спиране, пауза, продължаване. Отново. И отново, по-близо.

Стъпките спряха пред купето. Клиф извади лазера и затаи дъх. Бравата започна да се завърта. Клиф пристъпи напред и отвори рязко.

Едно гъвкаво създание вдигна големите си плоски ръце и каза:

— Аз не мисли вреда.

Клиф погледна по коридора, не видя никой, отстъпи назад и махна на съществото да влезе.

Извънземното се вмъкна с грация и се навря в ъгъла, възможно най-далече от хората.

— Говориш… нашия език — каза Ирма.

— Астрономите споделят език с нисши, за да ловува по-лесно. Аз вмъкнах вътрешно. Простете грешен говор. Ние тук съблазни вас приятелство.

— Някой друг качва ли се на влака? — попита Клиф.

Извънземно направи пауза и килна глава, явно търсеше някаква връзка. Клиф осъзна, че са прави и се виждат от платформата, и бързо клекна. Извънземното го последва и се изви, сякаш нямаше стави, а само гъвкави мускули.

— Не. Трябваше има дистрибуция, но аз изтрил.

Черепът му беше издаден, с високи извивки и костен гребен на върха. Късата муцуна говореше за силни мускули, класическа черта за хищник. Но сякаш нямаше нокти, или може би бяха подвижни и прибрани. Докато го наблюдаваше, от дебелите пръсти се показаха остри нокти. Аха. Двете му очи се местеха между него и Ирма.

— Изтрил? — попита внимателно Ирма.

Съществото говореше с нежно ръмжене и произнасяше гласните внимателно, сякаш му бяха странни.

— Прихванал контрол, за да поздрави вас сам. И отклонил преследвачи към ортогонален влак.

— Значи сме в безопасност? — настоя Ирма, гледаше го настойчиво.

— За кратки времена.

— Защо си тук?

— Да постигне съгласие с вас. Трябва обединим своя кауза.

— Която е? — Клиф се надигна рязко, за да огледа платформата. Виждаше роботи, но не и живи същества.

Извънземното изсумтя, после каза:

— Завърне към напълно споделен живот.

Видя озадачения поглед на Ирма и сякаш вече се бе научило да разчита израженията на хората, побърза да обясни:

— За всички Приобщени.

— Които са? — попита тя.

— Много видове, малки и големи. Ние затворени тук. Иска върне по домашни светове.

— А ти откъде си?

Съществото издаде звук, като тихо изпискване. В големите му кръгли очи Клиф видя родство, светкавична връзка, за която не биваше да мисли, защото го объркваше. Защо се чувстваше по този начин?

И изведнъж се усети — това бе разумна котка.

— Ще ти помогнем, ако можем — отвърна Ирма. От погледа ѝ личеше, че се чувства по същия начин.

— Но ние сме само неколцина — намеси се Клиф.

— Вие пътува с много в кораб, който може навреди на Астрономи. — Думите излязоха бързо и със съскане, а очите на съществото се разшириха.

Тласъкът напред ги накара да залитнат. Клиф огледа перона. Беше празен.

Влакът отново почна да ускорява.

— Да седнем и да поговорим — каза Ирма. — И да повикаме Тери, Хауард и Ейби. Време е за закуска!

И се усмихна широко, което повдигна духа на Клиф въпреки объркването му.

4.

Мемор беше доволна, че е довела приятелката си Сарко, защото това място беше грубо и безрадостно.

Оттук, от високото, можеше да види дългите склонове композитна скала, проядена от древните реки. Това беше пуста земя, изоставена, когато почвата бе отнесена от водите в далечното минало. Сега каньоните имаха известно величие в своята безполезност, което ги правеше добро място за събиране на издирващите отряди. Можеха да проучват горите в ниска гравитация, които започваха под каньоните — приличаха на синьо-зелен океан. Дълги непостоянни вълни минаваха по равнината от дървета, простираща се до хоризонта. Този величествен простор се нареждаше сред любимите ѝ природни чудеса, дар от ниската гравитация. Можеше да плува сред дърветата, поддържана от жизненото многообразие. Големите дървета бяха невероятно високи и се поклащаха от топлия ветрец, който преобладаваше във високите ширини. Със сигурност някъде там бродеха и извънземните.

— Имате ли някакви подсилки? — обърна се Мемор към слугата, същество от по-нисшите форми, наричани куалк, който носеше абсурдна шапка. Може би искаше да я впечатли? Беше малко вероятно, но никога не се знаеше.

Куалкът потръпна заради вниманието, което му бе оказано, и посочи към бюфета с почтително завъртане на врата. Мемор тръгна тежко натам, наясно, че всички в полевата база я наблюдават.

Един учен се приближи и каза:

— Астроном, чухме истории, на които не можем да повярваме.

— Неспособността да вярвате не е застраховка — отвърна Мемор, но иронията ѝ убягна на присвитото същество с нервен поглед.

Бяха събрани тук за нея. Още притеснени погледи от различни Птичи хора и дребни членове на Приобщените. Мемор остави напрежението да се натрупа, докато отпиваше някаква ароматна напитка и ядеше нещо хрущящо.

— Водите екипите си в преследване на избягалите извънземни. Докъде стигнахте?

Нервно мърдане и сведени погледи. Главният учен пристъпи напред.

— Водачката на ято ни прати…

— Забравете предишните инструкции. На какво се натъкнахте?

Ученият опита да сведе очи, но не можеше да избегне погледа на Мемор.

— Още не сме открили извънземните. Докато чуем за тях, вече са изчезнали. Опитваме се да ги следваме — имаме мобилни отряди, тотално въздушно покритие, местни сензори, — но те продължават да ни бягат.

— Защо?

— Явно се движат през терена, без да спазват естествените граници и ограничения като нас. Промъкват се тайно. Успяхме да проследим следите им назад и видяхме, че заобикалят селищата и намират начини да избегнат блокадите.

— Вие не сте сами. Има две групи извънземни, които кръстосват земите ни, и очевидно се справят по-добре от нас.

Ученият кимна, но не каза нищо.

Тази убиваща банда нашественици щеше да дойде при нея. Беше накарала огледалата да покажат портрет на водачката на първата група — широк колкото множество светове. „Ела при мен“. Тя щеше да знае, че не е пратила съобщението, но другите не знаеха. Имаха всички мотиви да потърсят връзка и тогава щяха да ги заловят.

Но това не беше сигурно, а ѝ беше надвиснала по-лоша опасност. Затова Мемор настоя:

— Приобщените?

— Какво… какво имате предвид?

— Те докладват ли навреме?

— Ами… — Още нервни погледи. Нямаше измъкване.

— Разбирам, че отговорът ти е „не“?

— Ами… да.

— Тоест „не“?

— Да.

— И защо така?

— Приобщените… не искат да се подчиняват. Нямам представа защо! Те са чули за тези пришълци.

— И?

— Някак си… — Местният учен продължаваше да се оглежда нервно. — Тези примати са неприобщени. Много години са минали, откакто за последно на Купата са стъпвали интелигентни пришълци. Аз наистина не разбирам, но много от Приобщените… им се възхищават.

— Неподходящо генно инженерство — обади се някой наблизо. — Или пък в поведението на Приобщените има промяна, причинена от генетично отклонение.

„По-скоро е образ от подсъзнанието им. Древният архетип на свободата, от времената, когато са нямали господари“. Мемор въздъхна притеснено, но не показа истинската си реакция. Беше чела истории от предишни нашествия, отпреди много дванайсеткубични ери. Нямаше живи Астрономи от онези времена. Те живееха най-продължително от Народа, но бяха изправени пред твърдия факт: Купата рядко минаваше покрай светове с живот. Още по-редки бяха планетите, където имаше разумни форми, които можеха да са от полза на Народа. А интелигентните същества, които действаха с подходяща преценка, бяха съвсем редки. Вселената създаваше живот колебливо и бе още по-стисната по отношение на мъдростта.

Тези извънземни примати имаха и двете, уви. При това в количества, които не заслужаваха, като се имаше предвид примитивното им ниво на развитие. Очевидно някакъв суров свят ги беше оформил и изпратил във вакуума, без да бъдат подготвени.

Но тя забравяше ролята си тук. Изсумтя гневно, изплю се с презрение и показа смъмряща картина с пера в кафяво и кехлибарено.

— Възхищават се?

— Съжалявам, че трябва да съобщя тези новини.

— Защо не съм осведомена по-рано?

— Това беше регионален проблем, благородни Астрономе.

— Вече е глобален. Опасните пришълци бродят из земите ни.

Чу се съгласно мърморене. Мемор не искаше съгласие; искаше действия.

— Не знаем към какво се стремят. Не можем да им позволим да останат на свобода.

Ученият усети погледа ѝ и вдигна глава.

— Ще удвоим усилията си.

Мемор предполагаше, че това е най-доброто, което може да очаква от тези затънтени провинции. Те дремеха в невежество, като оставяха управлението на Купата в ръцете на по-висшите. Изсумтя и разпери пера. Понечи да се обърне, но ученият каза тихо:

— Чухме истории за обикалянето на пришълците…

Очевидно насочваща към нещо реплика. Колко ли знаеше този нисш учен?

— Говориш за…?

— Казват, че едната им група е открила Поле на историята.

— Да, вярвам, че първата група се е натъкнала на такова. И какво?

— Тогава те знаят миналото ни. Могат да го използват срещу нас.

— Не мисля, че са толкова интелигентни.

— Успяват да ни се изплъзнат.

Право в целта. Този учен беше по-умен, отколкото изглеждаше.

— Тревожиш се, че ще разберат, че някога сме минавали покрай техния свят ли? Тези примати дори не са били еволюирали, когато сме минали край тях.

— Разбрахме от историята, че тези пришълци идват от свят, чиито древни обитатели са били приобщени.

Мемор потръпна, но не го показа. Тези неподозиращи нищо същества се въртяха около истина, която не биваше да научават. Тя се протегна и си придаде отегчен вид, след което заговори внимателно.

— Да, вече проучих въпроса. Били са без реч, с минимална култура и слаби умения с инструменти. Предимно събирачи, макар че са ловели дребни животни на групи и са се защитавали срещу други събирачи. След като сме приобщили тези примати, те са еволюирали в ловен дивеч. При това не особено добър.

Поне това предизвика бурен смях. В него обаче се усещаха високите нотки на притесненията. Ученият продължи да настоява.

— Не изглеждат лесни за приобщаване. Може да се разгневят, като видят какво се е случило с предшествениците им.

Мемор не остави перата да покажат истинската ѝ реакция. Ученият бе прав, но по причини, които не бе привилегирован да знае. Трябваше да се разчита на клишета — тях всички ги помнеха и никой не им обръщаше внимание.

— Смисълът на Приобщаването е себеопознаване.

Ученият кимна, схванал намека, и остави темата. Клишетата бяха най-полезният лубрикант в разговора. Мемор пропусна следващите думи, които бяха въпрос, и след това ѝ се наложи да обяснява накратко какво знае за пришълците. Нямаше представа с какво ще помогне това, но пък отвличаше вниманието от наистина тревожния въпрос.

— Тези пътуващи в космоса примати имат линейно виждане за живота, което се простира назад и напред във времето. Открих това, когато изследвах как функционират умовете им. Разбирам, че някои от нещата, които ще кажа, ще ви се сторят невероятни. Но не са.

Това провокира в тълпата известна насмешка, но Мемор продължи:

— Те се интересуват от започването на вселената, въпреки относително безполезната информация към настоящия момент. Още по-странно, те са загрижени за дългосрочната съдба на вселената и имат силни възгледи по тези въпроси. Някои са дори религиозни! За Астрономите тази тема съдържа твърде много неизвестни, за да придаде спешност на проблема. А нашествениците са наистина загрижени.

— От какво значение е това? — попита един учен.

— Изпратило ги е в техния малък опасен кораб, нали?

— Да търсят отговор на толкова мъгливи въпроси?

— Не съвсем. Дълбокият подтик, който рядко усещат съзнателно, е да „разширяват хоризонтите си“.

— Защо? Каква би била ползата?

— Изпълва ги възбуда, която ги тласка напред. Виждах я как проблясва в подсъзнанието им.

— Съмнявам се, че подобни същества биха могли да бъдат приобщени — настоя ученият.

— Нашата задача е да ги просветим. — Мемор отново прибягна до клишето. — Да изтрием причинения от еволюцията глад за хоризонти.

— Знаем ли техния произход?

Мемор прикри лъжата си с разперване на лилави пера, показващи вина.

— Боя се, че още не може да кажем. — Донякъде си беше вярно: наистина не можеше да каже.

— Не питам за планетата, от която идват, а защо имат тази възбуда?

Мемор не беше мислила за това и си призна виновно. Сред останалите се разрази дискусия. Виждаше как издирващите екипи се чудят защо дискусията е толкова теоретична, но това не беше съществено. За разлика от тона на срещата.

Тя отново пое командването.

— Предполагаме, че им се е наложило да напуснат враждебна територия и тази криза е причинила еволюцията. Може би са станали твърде много за околната среда и амбициозните са се преместили към по-плодородни земи. Това е предизвикало еволюция на по-добри инструменти и обща социална интелигентност.

Всъщност тази идея беше донякъде привлекателна. Защо приматите изпитваха подтик да пътуват в толкова крехки кораби? Защото бяха родени в движение.

— Те ще наводнят земите ни! — възкликна един учен.

— Със сигурност можем да се справим с това. Ние ги превъзхождаме с двайсет ордена от дванайсета степен.

До този миг не беше оценила колко странни са пришълците, въпреки че бе видяла умовете им. Това беше същественото: пришълците, вълнението и движението — въпреки че те можеше да доведат до смърт.

За разлика от тях, Народът живееше мъдро в перфектни условия, за да придава на живота постоянство и плавно чувство за време, което не се занимаваше с начала и с краища. Наградата за това бе място отвъд естествените светове, което се въртеше като тях, но с цел да запази постоянството, което бе основният стремеж на Народа. Те замразяваха времето за собствения си вид, а може би и отвъд това. Разбира се, еволюцията не можеше да се спре. Но изкуствените манипулации запазваха екзалтираното състояние на Народа. И така те благоденстваха от незапомнени времена, факт, който се разбираше напълно от всяко следващо поколение. Най-висшата функция на един вид бе да замрази грубите, остри удари на съществуването и да контролира собствената си съдба. Астрономите контролираха не само отношенията на Купата с небесата, но и самото оформяне на живота по нея.

Тя се замисли за това и изчака коментарите и откритите спорове да стихнат. А когато събраните се успокоиха, заговори с нужната твърдост:

— Тези примати може да са видели част от историята ни — но тя е твърде обширна! Те не могат да я разберат.

Това предизвика аплодисменти. Приобщените вярваха, че целта на целия разумен живот е свещеното постоянство на Купата. Както и интелектуалните класове — учените, Дълбокомислещите и Пазителите. Какво толкова, ако приматите знаеха частица от Сагата?

Разбира се, истинската мисия на Мемор тук бе да успокои страховете им. Тя напомни на всички с какви ресурси разполагат и остави членовете на преследващите отряди да разкажат за беглите си срещи с приматите. Нямаше никой от групата, която бе загубила магнитната кола, защото приматите бяха убили всички. Тя го спомена, за да подготви сцената.

Сега щяха да упражнят обкръжаването, целящо да плени групата, преминала през Полето на историята — Астрономите наричаха тези Полета Миналите светове. Един отдалечен отряд щеше да продължи лова.

— Стига толкова с абстракциите — каза Мемор. — Тук съм да ръководя лова на онези, които убиха членове на Народа. — Разбрах, че сте ги записали как влизат в Транспортна станция?

Някои от Приобщените закимаха възбудено.

— Да, Астрономе! Небесните същества са готови да потеглят.

— Чудесно. Много време мина, откакто изпитвах тръпката да повалям наистина опасна плячка. Да излитаме.

Нищо не можеше да им попречи, защото бяха локализирали приматите в един регион. Когато ги заловяха, щеше да забрани да ги разпитват. Някоя случайна забележка можеше да събори цели установени общества на Купата. Не можеше да позволи някой да научи за Великия срам.

5.

Извънземното ги гледаше любопитно с широките си очи. Беше сплело пръсти в сложна конструкция. Казваше се Куерт, от расата сил. Движеше се неуморно, обикаляше странните столове, на които се хранеха хората. Влакът се движеше бързо, електромагнитният шум присъстваше постоянно на заден фон.

Съществото заговори:

— Бон воайаж, буон виадж, гуте райзе, буен виаж, виажем боа, гьод райс, ха ен бра реса, год тур, бонум итер…

Тишина. Всички се спогледаха.

— Това са думи за раздяла — каза весело Ирма. — Ние се срещаме.

— Не уцелил? — Извънземният произнесе меко „довиждане“ на няколко човешки езика.

— Много сме щастливи, че си научил нашите езици — каза Ирма бавно и внимателно. — Много добре. Ние тук говорим на английски.

— Аз има компресирано знание. Сега може нагоди.

— Откъде получи такива познания по нашите езици? — попита Клиф.

— Астрономи. Те го пратили на ловци.

— Значи си ловец?

— Да. Сил лови. Както и други.

— Какви други?

— Други от Приобщените.

— Те какви са?

— Доведени тук. Не видове, направени на Купата.

— От други планети?

— Вярно. — Големите жълти очи го изгледаха. — Като вас.

— Ние не сме…

— Сега бъдете Приобщени. Това цел на Астрономи.

— Как ще бъдем Приобщени? — попита Ирма.

— Гени. Социални правила. Настройване на статус. — Клиф се чудеше за израженията на Куерт, но в този случай бяха ясни. От лицето му направо струеше отвращение.

— И сега какво? — попито объркано Тери.

— Голямо споделяне скоро — каза коткоподобното същество. — Дошъл тук говори и сподели помощ. Сега малко време има.

— Защо? — попита Ейби.

— Скоро спре. Дойдат други.

— Значи?

— Слезе следваща спирка. Трябва.

Куерт стисна ръце. Имаше по шест пръста с остри нокти. Дланта бе широка и покрита с малки косъмчета. След като го огледа внимателно. Клиф откри, че съществото е облечено във фино изтъкан плат, който се сливаше с жълто-кафявите косми. Може би помагаше за камуфлажа?

— Колко остава до следващата спирка? — попита Ейби напрегнато.

— Късо. — Куерт спря да крачи и ги огледа поред. — Дойде Небесен господар.

— Тези, които ни преследват ли? — попита Ейби.

— Там има приятели. Може споделим насилие.

— Всички ли? — попита Ирма.

— Трябва бързи — каза Куерт и измъкна от дрехата си странен цилиндър с прозрачна леща в единия край. — Вие носи сила?

— Питаш за оръжия ли? — попита Тери.

— Оръ… да. Речник напасва. Има ли нужда други говори?

— Питаш за езиците ли? — Ирма се замисли. — Не. Но наистина ли Астрономите те научиха?

— Те взели от други примати, поне така казали.

— И можеш да забравиш даден език?

Очите на Куерт направиха нещо странно: издадоха се напред и надолу в изражение, което нямаше човешки паралел. Клиф осъзна, че това е аналог на изненада или объркване.

— Трябва — отговори Куерт. — Сега задръстен и бавен.

Грациозното създание най-сетне седна и затвори очи. Клепачите му потрепваха, но иначе не помръдваше. Клиф забеляза забавяне в съскането на електромагнитите.

Явно влакът се готвеше да спре.

— Да се скрием ли? — попита Хауард. — Ако ще се измъкваме…

Куерт внезапно се надигна и разтърси глава.

— Няма ги вече. По-добре. — Огледа се въпросително, сякаш се събуждаше от дълбок сън. — Да. Наведете се да не ви видят. После изчезваме.

Клекнаха под прозорците. Външните стени започнаха да се осветяват от бледа светлина и всички извадиха лазерите.

Куерт също приклекна. Влакът спря с тласък и Клиф се надигна и видя роботите навън.

— Време да върви — заяви Куерт и те го последваха.

Перонът беше същият като онзи, от който се бяха качили. Сиви и зелени роботи се трудеха край товарните вагони и въобще не обръщаха внимание на бягащите фигури.

След няколко мрачни коридора се озоваха на широк площад под безмилостното слънце.

Клиф спря зашеметен.

Стотици същества като Куерт нададоха силен тържествен рев. Носеха тръби и раници и бяха строени в редици. Поздравиха Куерт с викове, които приличаха повече на писъци. В очите им се виждаше жизненост, но и нервност и боязън. Изглеждаха странно човешки. Някои започнаха да се въртят и да танцуват.

Човеците затичаха по коридора, който им отвориха посрещачите им.

И изведнъж от небето долетяха внезапни бръмчащи импулси.

Писъци, силно кънтене, паника. Клиф последва Куерт към стената на каньона. Другите тичаха след тях.

И тъкмо стигнаха до една цепнатина в оранжевата конгломератна скала, следващият взрив ги повали на земята.

Куерт се надигна и се олюля.

— Те… дошли.

Зад и над тях се носеха странни свирещи звуци. Клиф се обърна. Зелени лъчи проблясваха със съскане, като светкавици посред бял ден. Експлозиите разтърсваха въздуха. Около тях свистяха камъчета и пясък. Те затичаха по-силно.

Завиха в страничен каньон, където имаше още от расата на Куерт. Бяха се скупчили около тъмни ъгловати машини, които сочеха към небето. Оръжия. Това място беше извънземно, но формата следваше функционалността.

Спряха и Куерт се обърна към тях.

— Сега им покажем.

Оръжията откриха огън с къси примигващи проблясъци. Клиф приклекна и се огледа да види по какво стрелят. Дулта имаха откат като гаубици, но не изхвърляха гилзи. Извънземните артилеристи надаваха радостни крясъци.

— Продължава — извика Куерт с писклив задъхан глас.

— Накъде? — изкрещя Ирма през неспирните залпове.

Куерт посочи едно скалисто възвишение на няколкостотин метра. Там имаше поне дузина от дългоцевните оръжия и множество извънземни. „Ние сме насред война. А си мислех, че се измъкваме от неприятностите с приятния влак…“

— Най-добре да правим каквото ни казват — извика Ейби. — Не знаем какво става.

Меко казано. Клиф кимна и затичаха настрани от оръдейните екипи.

Стигнаха почти до средата, когато отвсякъде се разнесе ужасяващо скърцане. Куерт изпищя и падна на земята. Клиф не усещаше нищо.

Оръдията спряха. Отвсякъде се носеха писъци.

— Това е някакво причиняващо болка оръжие — извика Ейби. — Засяга само тях.

Човеците се поколебаха. Клиф отново беше хлапето, което се колебаеше на върха на водната пързалка. Накрая се бе научил да действа, а не да мисли, и да се справя с тунела, когато се наложи. Голям миг, когато беше на шест години. Ето че отново беше в такава ситуация. Отговорът беше същият: скачай на пързалката.

— Тичайте! — Той сграбчи Куерт — беше изненадващо лек, сякаш нямаше кости — и хукна напред. Накъде? Без водач просто бягаше през каньона. В стената имаше тунел и се насочиха към него. Около тях се чуваха болезнени писъци. Беше сериозно тичане през хаоса, триста метра с най-бързата възможна скорост. Успяха да стигнат до тунела, като прескачаха гърчещите се извънземни, тласкани от едва сдържана паника. Клиф остави Куерт на земята.

Ирма опитваше да си поеме дъх в сенките.

— Не можах да видя кой стреля.

— От небето — отвърна Ейби хрипливо. — По-малка версия на живия цепелин, дето го видяхме.

Клиф погледна Куерт, който лежеше замаяно, после се подаде навън и надникна нагоре. Кафява топка с перки се носеше мързеливо в небето. От нея стърчаха големи плоски антени, вероятно източниците на причиняващия болка лъч. Движеше се като тлъсто дебнещо насекомо. Зелените лъчи продължаваха да се изстрелват надолу.

Веднъж бе участвал в тест за болка. Плътта му крещеше, че гори. Виждаше ръката си, където падаше невидимият лъч, и се опитваше да си каже, че това са само нервите му и може да го понесе. Но не можеше. Тялото игнорираше съзнанието, което знаеше, че деветдесет и пет гигахерцовата радиация просто стимулира нервите по кожата. Но кожата му продължаваше да крещи, че е запалена!

Тук ефектът бе същият. Извънземните имаха различно устройство. Ако искаш да ги нараниш, трябва да се настроиш към честотите на нервната им система и да не спираш. Електромагнетизмът действа навсякъде, трябва ти просто вярната честота. Болката се носеше на невидими крила.

Извънземните бягаха. Не, по-скоро ги подкарваха.

Кафявата топка се носеше в небето и насочваше антените си към тълпата, която бягаше пред нея. Стотици фигури тичаха през каньона. Истинско стълпотворение.

— Май се опитват да ги съберат — заяви Ирма.

— Не — отвърна Ейби. — Махат ги от пътя си. Те преследват нас. Хората на Куерт ни посрещаха. Тези искат да ги прогонят. Така мисля…

Не остана време за повече мислене, защото кафявата топка изстреля още зелени лъчи. За безкраен момент заехтя глух грохот. Хората приклекнаха. Около тях полетяха осколки. По скалите затропаха камъчета, а от небето западаха големи оранжеви птици с широки криле — умираха с крясъци.

Клиф не искаше да приеме какво се случва, не вярваше на очите си. Лежащият до него Куерт проговори бавно и накъсано…

— Това… споделяме с вас. Те… ни убиват.

— Къде да отидем? — попита Тери прегракнало. Погледът му беше трескав.

Десетки от хората на Куерт бяха загинали само на няколкостотин метра от тях. Още се носеха слаби писъци. А топката се завърташе в тяхната посока.

Куерт също бе потресен и погледът му сякаш бе замръзнал. Поклати глава и каза бавно и тихо:

— Ние споделя подземни пътища. Сега трябва прекоси открита площ.

— Защо… — Тери опита да намери определение, но не успя. Защо това нещо в небето стреля по вас?

— Търси вас — отвърна простичко Куерт.

— Значи гонят нас? — попита Ейби и очите му се разшириха.

— Ние чули, че идвате. Те също.

Ейби погледна живия дирижабъл.

— Значи ще ни последват?

— И ние. Сега срещу Астрономи.

— Значи трябва да го свалим — заяви твърдо Ейби.

Клиф виждаше логика. За разлика от тях, преследвачите им познаваха терена.

— Но нямаме…

— Ще използваме местните оръжия. Не може да са кой знае колко сложни.

Виковете на жертвите намаляваха. Големият балон продължаваше да стреля.

— Разсеяни са — каза Тери. — Да ги издухаме. Вече са в обхват.

„Ако врагът е в обхват, същото важи и за теб“, помисли Клиф, но реши да не казва нищо.

Кафявата топка се извъртя и отново стреля с причиняващото болка оръжие. Ударът повали Куерт, докато им обясняваше как да се прицелят и да стрелят с автоматично презареждащото се оръдие, и той се преви и започна да се мята. Главата му се отметна, очите му се изцъклиха сякаш от някакво вътрешно налягане. Наистина ужасна гледка.

Тери и Клиф го пренесоха до убежището. Залповете на топката бяха разчистили терена. Хауард откри огън с едно оръдие, Тери с друго. Кафявата топка бавно се насочи към тях.

— Явно са свършили да убиват другите — подхвърли Тери. — Имаме може би към десет минути, преди да дойдат за нас.

Клиф погледна към голямото нещо, което мърдаше перки в небето — това отдолу вентилатори ли бяха? Да, те бутаха странния хибрид между жив организъм и машина към тях. Деляха ги десетина километра. Отгоре на всичко вятърът беше попътен за топката.

Усилиха огъня. Умните снаряди се разпадаха на фрагменти, когато наближаха мишената, и разкъсваха набръчканата ѝ кожа. Клиф реши, че оръдието е примитивно, но осъзна защо. Расата на Куерт не беше свикнала да воюва. Нямаха дисциплина на стабилен артилерийски разчет. Тези оръдия вероятно бяха първият им опит. Но пък бойните полета не бяха най-доброто място за учене.

Внезапно се разнесе насрещен огън. Клиф видя зелените лъчи и след миг скалната стена избухна.

Свести се на земята. Беше паднал и виждаше всичко през пречупена светлина и приглушени експлозии. Пое си дъх и усети вкуса на пръст. Стана и помогна на Ирма да се надигне. Вятърът разнесе прахоляка и той видя, че оръдието им е смачкано от голяма скала. Няколко метра по-встрани и всички щяха да са мъртви.

— Другите… оръдия още работят — изхриптя той.

Докуцукаха до следващото и Ейби го провери.

— Заредено е. Да им го върнем тъпкано.

Започнаха да стрелят, като следваха повикванията на Куерт. Клиф бе още замаян и остави прицелването на Тери и Ейби. Имаше системи, които прихващаха целта и я следваха. Куерт им обясни отново, говореше бавно и търпеливо от убежището. Болезненият лъч продължаваше да действа. Виждаше се по тези сил, които притичваха да помогнат на падналите и пищяха от пронизващата болка.

Оръдието продължаваше да стреля по приближаващия враг.

— Целете се от долната страна — каза Ирма. — Там има отвори.

Прицелването се промени. Шрапнелите започнаха да се забиват до жълтите отвори от долната страна на летящото същество. Можеха да видят ударите от километри.

— Това е живо същество — каза Ейби. — Все трябва да го боли.

И явно го болеше. Съществото-машина потръпна, когато започнаха да го уцелват, по кожата му пробягаха дълги вълни, като забавен кадър на удар с юмрук по плът, и то започна да се извърта.

Един малък съд излетя от зеленикава капсула отстрани на топката. Беше продълговат самолет и се отдалечи грациозно.

Оръдието им остана без снаряди и в каньона настъпи тишина.

— Астроном заминал — обади се отпаднало Куерт.

Огромното същество застина във въздуха и по него запълзяха някакви дребни неща. Пъплеха по кожата като паяци и покриваха зеещите червени рани с бели слоеве.

— Да стреляме ли още? — попита Ейби. Беше изразходвал всичките муниции.

— Не мисля, че е нужно — отвърна Ирма. Беше започнала да си възвръща самообладанието. Тупаше прахоляка от панталоните и блузата си и дори опитваше да приглади косата си.

Всички се умълчаха. Лицата на хората и извънземните бяха изпити и уморени.

Явно битката бе свършила. Причиняващите болка антени не излъчваха и ефектът им отмина. Тези сил, които се бяха скрили, излязоха от убежищата си и започнаха да стенат жално. Гласовете им се смесиха в продължителен напев. Сил обикаляха разкъсаните тела и ги обръщаха към постоянното слънце. Песента се издигна и отекна в стените на каньона. Куерт разпери ръце към небето и се присъедини към дълбоките ноти. Беше неестествено и трогателно.

Нараненият балон се оттегляше лениво в празното небе, а екипите пълзяха по него и се опитваха да го поправят. Напевът свърши и Куерт се отърси с бързи движения на ръцете, краката и цялото тяло и ги поведе към един дълъг тесен проход в червеникавите скали.

Вървяха мълчаливо и опитваха да асимилират случилото се.

— Може да се върне — предупреди ги Куерт.

Влязоха в подземен проход, стигнаха до нещо като въздушен шлюз и влязоха. Озоваха се в слабо осветен тунел. И тичаха по него поне половин час. Куерт и петима от неговата раса тичаха с непринудена грация, с бързи и леки стъпки, а зад тях хората трополяха тромаво.

„Като газели са.“ Клиф се замисли какво ли ги очаква. От известно време просто не знаеше какво се случва. Бягането от Птичите хора изглеждаше очевидно. Освен това се опитваха да проучват — това бяха последните неща, в които бе сигурен от много време.

Стигнаха до някаква платформа, покрай която минаваха асансьори без врати. Движеха се достатъчно бавно, за да се качат.

Качиха се и се спогледаха, хора, и извънземни. Имаше някаква странна общност, но Клиф бе твърде разсеян, за да мисли за нея. Приеми, че е така, и виж дали работи. Не беше теория, но ставаше за план.

Залитна. Тъпата болка в десния му крак преминаваше в нарастващо туптене. „Адреналиновият прилив намалява“. Усети топлата влага в обувката си. Отпусна се тежко и си пое дъх, за да успокои думкащото си сърце. След това с неохота опипа крака си.

— Ранен си — каза Ирма.

Клиф кимна.

— Повърхностна рана.

— Малко сме зле с бинтовете — каза Хауард.

— Ще се оправя — изпъшка Клиф.

Ирма се бе сетила да взема дрехи от убитите извънземни и подаде на Клиф нещо като памучна риза. Той я разкъса на ивици, стегна една над раната и усети, че кръвта спира. Направи го автоматично — всички бяха изкарали курсове за първа помощ. „Преди векове“.

Слязоха на някаква метална конструкция, която се подаваше от скалите. Под асансьора нямаше никакви камъни, само керамика и подпори от метал, кръстосани конструкции, характерни за гравитация, както и извити арки и кръгли люкове. Куерт ги поведе покрай тях и внезапно едната стена стана прозрачна. Клиф се вгледа в тъмнината. Беше осеяна с малки цветни светлинки. „Звезди“.

— Това е обратната страна на Купата — прошепна Ейби.

Гледката беше под ъгъл на вертикала, а не право надолу към пода. Тукашната гравитация беше различна. Клиф забеляза далечния кораб, осветен само от звездната светлина. Наблизо имаше сфера, към която бяха закачени три малки кораба. Станция за гориво? Тя мина бързо покрай тях и Клиф осъзна, че всъщност се движат те, тоест Купата, за да поддържа центробежната гравитация — с петстотин километра в секунда. Ако човек искаше да изстреля космически кораб, просто трябваше да го пусне.

Притисна лице към студения прозорец също като останалите и загледа конструкциите, които се простираха до безкрай във всички посоки. Някакви сиви роботи се трудеха над близките кули.

Гласът на Куерт прекъсна мислите му.

— Може гледа после. Сега върви.

Беше му трудно да се откъсне от гледката. Тя му напомняше, че не са далеч от вакуума на космоса без значение колко позната можеше да изглежда Купата.

— Елате! — Куерт ги поведе към един док и ги вкара в някаква капсула. Седнаха и се закопчаха с колани. Капсулата потегли с лек засмукващ звук.

Клиф разви импровизирания бинт. Гледката не беше добра. Крачолът му беше потъмнял. Миришеше лошо и привличаше противните мушици, които се бяха появили сякаш от нищото. Хауард му помогна да свали панталона си и да огледа по-добре. Имаше входна рана отдясно на прасеца и по-голяма, изходна, отляво. Сил донесоха вода, с която да измие засъхналата кръв. Краищата на раната бяха червени и подути.

Ирма извади аптечката си, взе и аптечките на останалите.

— Изглежда, шрапнелът е преминал през прасеца ти — каза спокойно. — Кракът ти ще се подуе.

— Трудно ми е да ходя.

— Тогава недей.

Двамата с Хауард му биха инжекция и направиха нова превръзка. Клиф гледаше към небето, където се гонеха пухкави сиви облачета.

Ирма го потупа по рамото.

— Няма да умреш.

— Успокои ме. Няма да е нужно да се обаждам на застрахователя си.

— Няма и да си изгубиш крака.

— Още по-добре. Но ме боли. Няма ли нещо за друсане?

Това предизвика подсмихвания.

— Свършиха — обади се Хауард. — По моя вина.

— Сега ще питаш къде сме — продължи Ирма.

— И какъв е отговорът?

— Отиваме в силско убежище.

Клиф не знаеше какво да каже. Главата му беше като балон, който искаше да се откъсне и да полети към небето.

Пътуването бе дълго. Клиф искаше да говори с другите, но знаеше, че е най-добре да почива. Заспа и сънува странни гледки, звуци и цветове.

Събуди се от тласъка на спирането, също като във влака.