Купата на небесата

1.

— Намали! — извика Клиф и стомахът му се преобърна от ускорението.

Моторите жужаха на предела — Ейби подмяташе магнитната кола насам-натам, за да изпита способностите ѝ. Нагоре, надолу, настрани — колата се мяташе по-бързо от проклетите влакчета в увеселителните паркове. Изобщо не беше забавно.

— Спри, по дяволите! — извика Ирма.

Ейби намали и се засмя весело.

— Трябва да знаем какви са възможностите на това чудо!

Подкара колата нагоре и тя забави и спря.

— Внимавай — каза Хауард.

Тери и Ирма гледаха сърдито.

Инженерът подкара колата нагоре, натисна контролния лост максимално напред… обаче колата забави и спря.

— Явно не може да се изкачваме над шест метра. — Ейби подкара напред и скоростта се увеличи.

— Да се махаме оттук — подкани го Тери.

Ейби свали колата почти до земята и ускори. Клиф погледна назад към окървавените тела. Усещаше, че убиването на извънземните е повратна точка. Вече щяха да ги подгонят сериозно.

След десетина километра колата зафуча в тясно дере с високи дървета.

Ято птици над тях изведнъж рязко зави и се чуха отчаяни крясъци. Нещо огромно се спусна от един облак право към ятото, челюстите му се отвориха и загребаха няколко птици. След миг съществото изскочи от другата страна на ятото и се извъртя за нова атака. Като акула. Не, като кит. Небесен кит.

— Много духа — каза Ирма. — Тази кола няма ли някакъв покрив?

— Ей сега ще проверя. — Ейби се ухили, както винаги доволен да се изправи пред нов проблем. — Би трябвало да има…

Забърника таблото и след малко от центъра на колата, където се намираше двигателят, се издигна тесен стълб и забръмча. Извиси се на три метра и внезапно вятърът и шумът намаляха. Всички бяха впечатлени. Ейби предположи, че това е някакво поле, а Хауард посегна с пръст да го пипне и го удари ток.

— Явно е и защитно — каза той и разтри пръста си.

— Трябва да решим къде отиваме — каза Ирма.

— Да потърсим подслон — отвърна Тери.

— Трябва да мислим с перспектива — продължи тя. — Каква е целта ни?

— Да изучаваме и да не ни заловят — отговори Хауард.

Ейби сви рамене.

— Какво да изучаваме? Как да открием групата на Бет? Как да се върнем на „Слънцетърсач“? Или друго?

— Веднъж трябваше да се срещна с една приятелка в Ню Йорк — каза Ирма. — Комуникационната система беше паднала, а и приятелката ми си беше примитивистка и нямаше вградени технологии. Как мислите, че я открих?

— Потърсила си на очевидните места — предположи Хауард.

— Именно!

— Отишла си в музея в Емпайър Стейт Билдинг и си я намерила — засмя се Хауард.

— Не. Отидох на Таймс Скуеър, но е все едно. Предлагам да направим същото.

— И кое е очевидното тук? — подвикна Ейби, докато управляваше, без да откъсва очи от пейзажа.

Изкачваха лек наклон. На стоманеносиния хоризонт се издигаха ниски хълмове. В подножието на хълмовете и в ерозиралите дерета имаше зелено-кафява растителност и Клиф знаеше, че там се спотайват хищници.

— Струята — каза Тери. — Тя е двигателят, който задвижва цялата система и минава през Дупката.

— Точно така! — съгласи се Ирма. — Може би тези, които управляват този свят, живеят там.

— Изглежда опасно — каза Хауард. — Мисля, че не бива да се приближаваме до нея.

— Да, но виж. — Ирма показа на комуникатора си една снимка, направена от „Слънцетърсач“. Близо до Дупката голямата огледална територия преминаваше в зелена зона. Когато изображението се увеличеше, се виждаха сложни сгради, още по-близо до Дупката. — Някъде там.

Ейби поклати глава.

— Това е на милион километра от нас!

— Не казвам, че трябва да прелетим дотам с тази кола. Но все пак сме в изкуствена среда. Трябва да има някакъв транспорт за далечни разстояния.

— И къде би бил разположен? — попита Клиф. Знаеше, че идеите се пораждат тъкмо от такива разговори.

— Трябва да е нещо очевидно — отвърна Хауард. — Това място е огромно, така че трябва да има някаква структура, която осигурява транспорт. Би трябвало да е голяма, след като става дума за сериозни разстояния. Ирма е права, намираме се в изкуствена среда, нещо като огромна сграда.

— Добре, да огледаме за конструкции. — Ирма извади още снимки от „Слънцетърсач“.

Клиф загледа разнообразните изображения на Купата и се замисли за предишния си живот. Беше събуден само за няколко седмици на кораба, а сега… сега бягаше от няколко месеца. „Слънцетърсач“ се носеше някъде горе, в покой и безопасност. „Ако можехме да поддържаме редовна връзка…“

Това бяха нови преживявания, а десетилетията на израстване и обучение в Калифорния бяха истинската рамка на живота му. Но онзи свят бе изчезнал завинаги. В един миг цялото му бъдеще — събирането с Бет, отлитането към Слава, за да проучи нов свят и да предложи нов живот на човечеството, — се бе сринало. „Бет! Боже, колко ми липсва!“

Миналият му живот беше сън, който трябваше да забрави в суровата реалност на тази необятна конструкция.

— Каква е тази решетка? — попита Тери и посочи малкия плосък екран.

Клиф погледна и се помъчи да излезе от вцепенението си. Редуинг им беше говорил за проблеми с духа, но това по-скоро бе морален проблем. Какво значение имаха грандиозните им планове пред тази брутална реалност?

Ирма опитваше да пренастрои картата с копчета и гласови команди. Докато „Слънцетърсач“ приближаваше Купата, бяха направили ясна карта на външната страна на полусферата. Подпорите, които поддържаха огромното центробежно въртене на Купата, приличаха на плетена кошница. Чудо на механичното инженерство с мащаби на слънчева система.

Ирма промени екрана, така че да вижда Купата отвътре. Тези карти бяха по-сложни заради огромните континенти, морета и пустини. Тя започна да анализира и съпоставя картите, видя, че външните решетки имат паралел във вътрешния пейзаж, и каза:

— Това са хребетите. Имат пълна прилика с подпорните конструкции. Ребрата на Купата са големи извити тръби. Има ги и от двете страни — те са механична основа за хребетите в жизнената зона.

— Къде е най-близкият? — попита Хауард.

— Хм, трудно е да се каже, но… трябва да е на хиляда километра в ето тази посока.

Ейби възрази, двамата заспориха и Клиф се върна към наблюдаването на околността. Бавно се изкачваха по терен, който ставаше все по-каменист и по-гол.

А после стигнаха до истински скали — със слоеве и следи, които говореха за теченията на древно море. Имаше и пещери, достатъчно големи, че колата да влезе в тях. Някои от стените бяха с различен цвят, червеникави и жълти, обрулени от древни ветрове, и явно бяха от повърхността на някоя планета.

— Искам да огледам това място — каза Клиф. — Да направим почивка.

Техничарите спряха да спорят и Ирма го подкрепи:

— Да! И аз трябва да се изпикая.

Спряха и Клиф слезе и започна да се изкачва, а другите останаха назад. Запъхтя се, но успя да се изкатери в една от пещерите. Нима строителите на Купата бяха взели част от родния си свят? Интригуващо…

Примигна. Таванът и стените на пещерата бяха покрити с розови рисунки. Имаше тичаща фигура на Птичи човек, съставена от чертички, с дълъг врат и протегнати напред ръце. Пред него тичаха по-дребни животни. Птицата носеше… копие? Трудно можеше да се определи.

Нещо му подсказа, че тези рисунки са много древни. Напомняха му на аборигенските, които бе виждал в Австралия. С кенгурута, риби и човешки фигури. Не бяха толкова сложни като рисунките в пещерите на Франция, но бяха много по-древни.

Бяха извънземни паметници от… колко отдавна? Беше невъзможно да се определи. Строителите на Купата ги бяха пренесли тук — може би тези хълмове се извисяваха от равнинния терен. Вероятно това бе почитан остатък от света на Птичите хора. Спомен за планетарния им произход, изгубен във времето.

Другите дойдоха и застанаха мълчаливо пред странните рисунки. Въздухът бе сух като в запуснат музей.

Излязоха мълчаливо, сякаш се бояха да не обезпокоят призраците, дошли от бездната на времето.

2.

Мемор направи ритуалните стъпки, разпери пера и се поклони, преди да заеме мястото си.

По стените на огромната зала се стичаше топла вода, която капеше по камъните и я успокояваше преди предстоящата схватка. Това би трябвало да е скромна среща — за да се свърши повече работа, — но министърът бе предпочел тази голяма церемониална сграда може би за да наблегне на сериозните грешки на Мемор.

Единствената ѝ приятелка, Сарко, се приближи, поклащайки бедра.

— Добре дошла, порицавана. Нека ти помогна.

В сравнение с почти пирамидалните Птичи хора Сарко беше висока и елегантна. Приятелството им бе нетипично, защото Мемор беше по-сериозна и мълчалива. И двете осъзнаваха, че другата разполага с нужните допълнителни социални умения. Гъвкавото държане на Сарко я правеше отличен социален експерт. Тя се стараеше да познава всички и разясняваше на Мемор текущите интриги. В замяна Мемор я пазеше от оплаквания, че Сарко рядко дава идеи, допринасящи за общата цел. Социалните борби бяха полезни, за да смазват скърцащата машина на йерархията. Приятелството им произлизаше още от древни времена, когато и двете бяха мъжки. Колко скандали бяха предотвратени на косъм! Колко злословия бяха пресечени! В добрите стари дни.

— Благодаря, мила — отвърна Мемор. — Какво можеш да ми кажеш?

— Ще се наложи да изтърпиш обичайните дребни процедури. Приобщените — не че твоите примати са такива, нали — номинално подлежат на кодекса. Особено ако — Сарко демонстрира закачливост с цветовете на перата си — сеят безпорядък.

— Те са умни — призна Мемор.

— И трудни за залавяне! Имаше множество примери на последната среща. Жалко, че не можа да присъстваш, беше вълнуваща. Разбирам, че тези примати не се прости като нашите, които само висят по дърветата. Нищо чудно, че са избягали, изглеждат доста умни. И коварни! Разбрах, че са се измъкнали от няколко сериозни издирвания и вече… — Сарко направи пауза — са убили няколко от Народа? И са отмъкнали кола…

Мемор размърда пера в знак на съгласие.

— Истина е. Информацията изтича. Сами се опитват да си подпишат присъдата.

Сарко се взря в лицето ѝ.

— Нали разбираш, че най-добрият начин да спасиш кариерата си е като се съгласиш, че трябва да бъдат екзекутирани?

— О, напълно.

— Нали ще го направиш? Моля те.

— Мисля, че си играем с огньове, които не разбираме, и трябва да сме внимателни. — Мемор беше запланувала това изречение и не беше лошо да го пробва с приятел.

— Това няма да се приеме добре от Дълбокомислените, приятелко.

Бърз страничен поглед.

— Приятелко, може ли да разчитам на подкрепата ти?

Смирен поклон.

— Уви, аз имам малко власт.

— Използвай каквото имаш. Аз оцелях в Цитаделата на възпоминанието въпреки порицаването.

— Дано да се справиш добре и тук. — Сарко се върна към обичайното си щастливо настроение, разпервайки сините си пера.

Мемор я последва през лабиринта, радвайки се на бързите движения. Сарко беше съобразителна, макар и не особено интелигентна. Беше отворена към обширните ментални пейзажи, но предпочиташе лековатата радост от социалните взаимоотношения.

Един Екосистемен учен се приближи и Сарко отстъпи.

— Искаш ли препитание? — дойде традиционният въпрос.

— Не преди останалите — отвърна Мемор с традиционния отговор. Ученият разпери пера в рутинно одобрение и представянето приключи.

В този официален миг се появи една Водачка на ято, седна и кимна, като разпери властно перата на врата си.

— Започваме.

Във влажната зала се разнесе приемащото пърхане.

Първата точка беше разочароваща. Един Екосистемен инженер представи най-новия проблем. Водните храмове в Зона 28-94-4578 контролираха притока, така че племената нагоре по течението да не изразходват цялата вода и да създадат криза за долните. Въпреки екоуправлението дъждовете бяха намалели. Предотвратяването на задържането на водата от височините изискваше социално циментиране. Храмовете на влагата използваха обичайните ритуали субак, за да смесят общностите с церемонии и задължителното междуплеменно чифтосване. Иначе щяха да започнат да си скубят перата. Ако липсваше общност, реколтите щяха да пропаднат. В древните гори щяха да нахлуят дървари, овчари и крадци, за да отмъкнат каквото могат. Тази еволюираща криза заплашваше земи, по-големи от планети.

Разбира се, биологията се променяше навсякъде. В еволюционен смисъл съществата се подминаваха на път за някъде. Адаптирай се, еволюирай или умри — вечният ритуал. Но в този случай сушата ускоряваше работата на природата.

Мемор наблюдаваше как няколко Дълбокомислени се суетят над проблема. Многото вербални финтове не можеха да скрият трудните избори. Не се виждаше милостиво разрешение. Водачката на ято остави двете страни да се доизкажат и да пледират за каузите.

След това демонстрира крайното си решение — лош знак.

— В застрашения район няма да се приемат искания за дълголетие. Без обжалвания и без изключения.

Толкова. В залата се възцари тишина. Мемор чуваше нежния плисък на успокояващите води по стените. Водачката беше обрекла милиони на естествена смърт. Те нямаха право на специалните процедури, задържащи стареенето.

Водачката нареди почивка за размисъл и Сарко мигновено се появи до Мемор.

— Може би строгата присъда ще ти е от полза.

— Или пък просто задава тон на срещата — отвърна сухо Мемор.

— Понаобиколих… — Сарко винаги започваше със закачливо обещание, пърхайки с перата около очите си. — Според някои ти познаваш най-добре извънземните и трябва да водиш лова.

— Сигурна ли си?

— Да. Тези, които се съгласиха да говорят, са доста благосклонни към твоята кауза.

— Не искам да водя лова.

Перата по врата на Сарко настръхнаха.

— Но ти разбираш тези странни…

— Хрумвало ли ти е, че мога да се проваля?

— А, не. Ти имаш толкова безупречно досие…

— Това е първото нашествие от безброй дванайсеткубични цикъла. Нямаме опит. А и никой не се е сблъсквал с толкова зли дребни създания.

Елегантната глава на Сарко трепна и се килна на една страна. Перата около учудените виолетови очи настръхнаха.

— Освен теб! Останалите казват…

— Останалите не са минавали по моя път. Не искам да разменям един повод за екзекуция с друг. Ловът може да се провали, извънземните може да нанесат множество щети — и тогава ще има жертви сред нас.

Веселото изражение на Сарко изчезна.

— Не може да…

Призоваващият гонг отекна във високата зала. Мемор вдиша влажния въздух и усети горчив дъх; може би собствената ѝ жлъчка?

Последваха още екологични въпроси. Движенията на Народа не следваха Дизайна. Мемор остави подсъзнанието ѝ да скита, докато слушаше с едно ухо.

Всички живеещи организми се движеха по огромните полета на Купата. Едрите и по-ниско интелигентни представители на Народа, които живееха примитивно и обогатяваха диетата си с храсти и дървета, трябваше да се преместят — за да дадат шанс на гризачите да живеят от тревата, която обичайно никнеше след загубата на храстите. Тези примитивни видове не развиваха земеделие и трябваше да останат в диво състояние.

Популацията трябваше да се мести, а не да създава лагери и села. Водачката взе бързо решение и нареди унищожаването на примитивните лагери, за да накара поднародите да продължат. Те имаха своя роля в Дизайна и тя трябваше да им бъде припомнена.

Водачката припомни на всички, че Първоначалните са научили Великата истина, която ги управляваше: ако види нова, обширна земя, Народът нахлува и сее разрушение, а когато ресурсите се изтощят, започва война със съседите. При първия прилив на популация в Първоначалните времена дивият живот бе трябвало да плати или да загине. Бракониерите и дърварите превръщаха земята в бойни полета.

Чак след сериозни сблъсъци, които бяха заплашили самата Купа, се бе стигнало до Кодекса, управляван от учените. Постоянният, даващ сигурност ред нямаше алтернатива. Друго откровение учеше, че смъртта не позволява да излизаш от цикъла. В някои общества народите се опитваха да откажат ролята си и слагаха мъртвите си в ковчези и мавзолеи или пък ги изгаряха, а някои даже се замразяваха за бъдещо съживяване.

Всичко това бе неправилно, защото Купата се нуждаеше от тези тела.

— Буболечките и червеите трябва да ни изяждат — каза Водачката. — Това е цикълът и трябва да му се подчиняваме. Такъв е Дизайнът. Кодексът не предпазва моретата и земите от Народа, а за него — като избира дългосрочната перспектива. Кодексът учи на смирение, защото ни сблъсква с природата във вечния танц с другите видове.

При тази изтъркана фраза Мемор наведе глава и се зачуди как ще повлияе на нейния — уж не точно процес, но строгите лица наоколо не вещаеха нищо добро.

В този момент Сарко се изправи.

— Предполагам, че поуката е да запомниш, че не можеш да предскажеш поведението на система, по-сложна от теб. И ако искаш проектът да продължи да се развива, след като те няма, не предоставяш контрола на индивид или група със собствени планове.

„Аха“. Сарко привличаше огъня, за да освободи напрежението. И успя. Повечето издадоха насмешливи звуци, макар че някои само размърдаха пера.

— Това е твърде проста гледна точка — изкряка един възрастен учен.

Други само се засмяха.

Пернатата корона на Водачката настръхна раздразнено.

— За нас, учените, Дълбокомислените и всички останали под Астрономите, корупцията е просто подкупване, рушвети и връзкарство. Но за нисшите части на Народа, които живеят в непроменящия се статут на Купата, корупцията има съвсем различно значение. Тя се състои в провала да споделиш натрупаното с тези, с които си развил взаимозависимост.

— Това, естествено, е предсказуемо… — започна Сарко.

— Нашето разбиране за корупция има смисъл в култура на закони и институции — прекъсна я Водачката. — Техният свят е малък и определящата му черта е мрежата от зависимости и задължения, осигуряваща социалния ред. За тях корупция е да дадеш работа на роднина, въпреки че има други, по-квалифицирани. Да не правиш сделки със съплеменниците, защото би могъл да откриеш по-добри условия другаде. Намаляването на корупцията от този вид изисква… — гласът ѝ придоби гробовен тон — решителност.

Тези, които виждаха накъде отиват нещата, запазиха мълчание.

— Полезно е да прилагаме цялата строгост на мерките си. — Водачката показа навъсена арка от пера в сиво и бледосиньо. — Припомням ви, че подобни социални отклонения се случват рядко, но в момента имаме враждебен елемент недалеч от териториите, в които водните храмове не могат да запазят равновесието.

Погледна многозначително към Мемор и продължи:

— Вижте състоянието на тези, които се обрекоха, като създадоха подобни заплахи. — Разклати сериозно тялото си и даде знак на слугите. Куполът над главите им се изпълни с пращяща енергия и се появи образ. Мемор потръпна, когато разпозна контекста.

Най-тежката мярка, с която разполагаха Астрономите, използвана срещу тези, които застрашаваха самата съдба на Купата, беше Постоянният ад. Дори самото му споменаване можеше да смълчи тълпата.

Съзнанията на тези, които нарушаваха Кодекса, се прекопираха, преди телата им да бъдат екзекутирани. След това те се събуждаха във виртуален, ментален Ад, от който не можеше да избяга никой. Никога.

Мемор беше минала през задължителната демонстрация на един-единствен Ад и никога нямаше да го забрави. Ето, че сега го виждаше отново, по целия таван.

Блестящо небе, оцветено в червено и кехлибарено. Отдолу имаше тресавище, пълно с кипяща лава. Водачката беше наредила да се ползват всички сетива и миризмата беше толкова силна, че направо дълбаеше главата ѝ.

— Гледайте! — заповяда Водачката. Някои вече бяха започнали да извръщат глави и да навеждат очи.

Мемор се насили да погледне. Във вонящата лава бяха потопени обречените. Гърчеха се и крещяха с пискливи гласове. По телата им играеха огньове, носещи болезнена агония. Те не можеха да се измъкнат от пламъците и ги понасяха, като дървета, превиващи се в буря. Очите им гледаха умолително, защото знаеха, че ги наблюдават — като част от мъченията. От димящото небе падаха камъни и разплискваха кипящата тиня.

Първият път имаше за цел да я образова и тя не бе забравила урока. Сега Водачката искаше да наложи дисциплина. Мемор потрепери, защото съобщението беше ясно насочено към нея.

Водачката кимна. Изображението и миризмата изчезнаха. Водачката се намести доволно, а в залата се разнесоха въздишки и тревожно мърморене.

Всички чакаха, а Водачката оставяше напрежението да се натрупа. „Тя си играе с мен“. Накрая Водачката заговори бавно:

— Бюрото по Приобщаване има за Министър на проучванията всепризнат Дълбокомислещ. Сега той ще представи наблюденията си, а нашата гостенка, Мемор, ще отговаря. Внимавайте, това са твърдите резултати от анализите на природата на тези… извънземни.

Дълбокомислещият — мъжки, разбира се, защото мъжкият щеше да стигне до границите, както се полагаше на праведната младост, — говореше доста бързо. Клатеше голямата си глава, за да подчертае думите си, и перата на врата му настръхваха. Изреченията му преливаха от мъжествена енергия.

— Това са умни същества, каквито не сме виждали да еволюират на Купата. — Дълбокомислещият наклони глава към публиката и в очите му се появи весел блясък. — Може би се е случило заради ролята им на изкушаващ дивеч. — Това предизвика бурен смях, очевидно целящ да разсее напрежението от изображението на Ада. — Но можем да отгатнем някои аспекти на еволюцията им от изненадващия им интелект.

Мемор знаеше накъде се насочва разговорът. Тя не беше толкова далече от мъжката фаза и можеше да отгатне нишката на мислите им. В крайна сметка това бе съществен женски талант. Еволюционната теория щеше да предскаже ясния шаблон на извънземните, а мъжките обожаваха теоретичните механизми. Налягането на някоя планета беше облагодетелствало катеренето по дърветата, а след това по някаква причина се бе променило и съществата бяха слезли на земята. Бяха се научили да ловуват. Ловуването в групи изискваше социална комуникация за откриване на плячка и координирането на атаки, което пък развиваше говори и език. На свой ред интелигентността действаше според социалните подсказки, така че засилваше груповото оцеляване при сблъсък със себеподобни. Това създаваше кооперация. Естественият подбор облагодетелстваше едновременно харизматичните лидери и аналитичните умове, които мислеха дългосрочно. Социалната пирамида се издуваше в средата, където бяха разнообразно компетентните.

— Но това са общи черти — намеси се Мемор с премерен риск, от който сърцето ѝ се разтуптя. Усещаше киселия вкус на нервите в дъха си. — Виждаме накъде отива спорът. Самите ние сме еволюирали по подобен начин на нашия Дом.

Споменаването на Дома беше дързък ход, но трябваше да го направи. Мемор разпери пера, променяйки цветовете им.

— Тези същества са дребни! Липсва им преимуществото на размера и не би трябвало да са много успешни.

Дълбокомислещият отметна глава и показа ярък прилив на насмешливи цветове.

— Дори и неспециалистите трябва да знаят, че размерът може да се окаже пречка. — Нападката предизвика хихикане. — Лесно е да станеш едър и глупав, но да запазиш сигурност… Ние — Народът — сме открили баланс. Станали сме умни, но размерът ни е позволил да развием изкуствата на цивилизацията. Обществата ни са съзрели. Научили сме се да пазим най-големите добродетели. Научили сме се да приобщаваме други видове чрез модифициране на гените им, макар, разбира се, понякога те да се нуждаят от рекалибриране.

Мемор се изправи в пълната си височина, за да го предизвика. Изправянето беше риск, защото можеше да демонстрира обида. Но животът ѝ беше заложен на карта. Очевидно Водачката бе решила да го демонстрира, показвайки Постоянния ад.

— Говорите за стратегии, които не разбираме напълно. Да, приобщаването е наш метод. Но трябва да напомня на Дълбокомислещия, че ние не знаем как сами сме еволюирали!

Мемор не очакваше тази атака да отрази аргументите на Дълбокомислещия и не беше изненадана.

— Според стандартната теория тези умения, плюс невероятното ни социално съзнание, са били решаващи — отвърна той. — Не съм изненадан, че не го знаеш, защото не си обучавана по еволюционни въпроси.

— Знаеш ли от какъв свят сме дошли?

— Разбира се. Най-добрите му части наподобяват много на Купата.

— Говориш за Великата равнина, за Дупката, за Отражателната зона или за друго?

— Това е въпрос за специалисти, който няма общо…

— Не знаеш, нали?

— Не съм казвал това. Смятам, че не е от значение в момента.

— Искам да отбележите, че Дълбокомислещият не отговори на въпроса.

— Достатъчно! — нареди Водачката. — Отклоняваме се от причината за идването ти тук, Мемор. Забелязвам, че използваш отвличане на вниманието, за да забавиш обективното обсъждане.

Мемор се усети, че е прекалила, и се поклони ритуално, като разпери пера три пъти с разноцветната шарка на разкайване. Присъстващите закимаха одобрително, а някои дори я поздравиха с пера за изпълнението на трудния поздрав. Обстановката сякаш се успокои, но Мемор знаеше, че това са просто учтиви маниери.

Дълбокомислещият заговори бавно, гласът му беше изпълнен с горчиви нотки:

— Тук присъстващата Мемор позволи на единствените заловени извънземни да избягат! Те са доста отдалечени от другите примати, които се измъкнаха още в началото.

— Как се случи това? — попита един от най-възрастните.

— Непростимо недоглеждане. Трябва да добавя, че отговорните командири вече са рециклирани.

— Това изглежда твърде жестоко — обади се някой от дъното. — Не сме свикнали на нашествия и нямаме хора с опит.

— Може и да е така — отвърна бавно Дълбокомислещият, — но вестта за рециклирането се разпространи и спомогна за дисциплината.

Тишина.

— И още не можем да открием онези, които се измъкнаха през въздушния шлюз? — попита възрастният член.

— Не, а те са истинска заплаха. Тези примати са свирепи, вече убиха няколко от нас и са на видимо по-нисък еволюционен етап. Но е адски трудно да бъдат заловени и убити.

— И нямаме никакви в плен? — Старият член разроши изненадано перушината по главата си.

— Точно така, заради Мемор — каза Водачката. — Единственият мъртъв примат е жертва на хищник, който останалите са убили. Всичко това става след бягството им от Мемор. — Тя я погледна намръщено и разпери перата на раменете си в знак на порицание.

На Мемор не ѝ се нравеха тези злобни коментари, но запази мълчание.

Всички я гледаха и тя реши, че най-добрата тактика е да отвърне на погледите.

Дълбокомислещият не се поколеба.

— Има и друг въпрос. Това не са наистина рационални съзнания. Те нямат достъп до подсъзнанието си и не се познават.

Възклицания и мръщене. Мемор понечи да възрази на това навлизане в нейната специалност.

— Аз…

Дълбокомислещият я прекъсна:

— При тези примати винаги има мълчалив партньор в същата глава. Той може да се свързва със съзнанието им. Да, признавам, че дължим това откритие на Мемор. Но! Подсъзнанията им говорят само по време на сън. Мемор откри, че те получават идеи, които идват сякаш от нищото. Не думи и точни мисли, а образи и чувства.

— Но това не може да са значими идеи — обади се един старейшина. — Те са немотивирани.

Дълбокомислещият поклати глава в театрален жест и Мемор изскърца със зъби.

— Уви, трябва да ви докладвам, че отново благодарение на работата на Мемор знаем, че този „мълчалив партньор“ е развъдникът на примитивната им креативност.

— Но това е неефективно! — настоя възрастният учен.

— Очевидно не е на странния свят, от който произхождат тези дървесни обитатели и недодяланият им кораб. Еволюцията е предпочела да остави разделени съзнателната и тихата част на умовете им.

Ученият го погледна невярващо — с очи нагоре и оцветявайки врата си в червено.

— Но подобни ощетени същества, дори и разполагащи с технологии, не би трябвало да са заплаха за нас.

Дълбокомислещият махна заповедно и таванът над тях запращя с образ — извънземните примати, скупчени около огън. Публиката се разшава.

— Изглеждат доста безпомощни — каза възрастният учен.

— Не са. — Дълбокомислещият продължи с изображение на трима повалени Птичи хора, чиято екипировка бе плячкосана. Изгарянията по вратовете и главите бяха опърлили много пера. Пясъкът около тях бе напоен с кръв, а застиналите им очи гледаха изненадано.

— Сега се обръщаме към причината за тези събития — каза тихо Дълбокомислещият.

Мемор разпозна изображенията от собствените си доклади. Разбира се, Дълбокомислещият интерпретираше мозъчните скенери по собствен начин. Мемор се изправи.

— Аз не съм причината, о, Дълбокомислещи. Аз съм откривател.

— На какво?

— На стряскащия намек, че тези примати уронват разбирането на собствените ни съзнания.

— Това са глупости.

— Ти си мъжки, уважаеми Дълбокомислещ, и трябва да си по-отворен към нови идеи, още повече че си млад. Тези събития подсказват за болезнено ново прозрение. Тези същества са успели да избегнат рисковете на неокованото съзнание. Заключенията са…

— Много, но заплахата е ясна — прекъсна я Дълбокомислещият. — Ти ги остави да избягат. Единственото сигурно знание идва от трупа, който са оставили. Въпреки че са примитивни, очаквах поне да го погребат. Изучаването на тялото обяснява архаичния им произход. Имат органи, които едва функционират, някои даже са закърнели, особено в храносмилателната система. Естественият подбор не е имал време да се справи с тези прости недостатъци. А и видимо няма следи от изкуствен подбор.

Новината бе посрещната от крякания, изразяващи колебание.

— Как са тръгнали да пътуват между звездите, без да променят телата си? — попита един старейшина.

— Явно бързат — отвърна сухо Мемор.

Дълбокомислещият присви очи.

— Трябва да идват някъде отблизо, за да ни достигнат с толкова прост съд. Но според Астрономите на няколко светлинни години няма обитаеми планети.

Мемор видя, че смекчаването на тона му цели да спечели тълпата.

— Те ни настигнаха и спряха, за да кацнат — каза тя. — Очевидно не дойдоха със страхопочитание като предишните извънземни. Обикновено минаваме покрай някоя звезда и интелигентният технологичен живот идва с голямо уважение към величието на Купата. Съмнявам се, че тези същества, които очевидно са ни открили случайно, ще се присъединят към приобщените без сериозна съпротива.

Очите на Дълбокомислещия проблеснаха и той не пропусна възможността.

— Значи си съгласна, че трябва да бъдат убити?

— Разбира се. Но заключенията, до които водят…

— Няма да са от значение, щом загинат, нали?

— Говориш за това, сякаш е лесно. Но нещата не са толкова прости. Тези същества разполагат с ресурси, които не мога да обхвана.

— Но това е въпрос на демонстрация, нали? — Дълбокомислещият се прозя развеселено.

— Ако впрегнем…

— Уверявам те, че получаваме доклади от различни общности. Уви, групата, която избяга от теб, не е засечена. — Той разпери насмешливо перушината си. — Но мнозина забелязват приматите, които откраднаха въздушната кола. Виждали са ги в далечината.

— Тогава… чакай, защо Народът не ги атакува?

— Защото се движат в зона със слаба популация. Тези, които са ги забелязвали, не разполагат с далекобойни оръжия, по очевидни причини.

Общностите разполагаха само с оръжия с ниска мощност. Силните експлозии можеха да пробият обвивката и да изложат Купата на риск. Ако редките Приобщени бунтовници докопаха такива оръжия, това щеше да има катастрофални последици.

Мемор усещаше промяната на настроението в публиката.

— Дълбокомислещи, ако си прав, трябва да използваме някой, който познава тези странни примати — каза един възрастен учен.

Дълбокомислещият го погледна объркано.

— Аз пледирам за унищожението им…

— Но само Мемор знае как мислят, нали?

— Не се преструвам, че знам, но мога да усетя как ще реагират — каза тя.

Старейшината беше объркан и поиска обяснение с класическо разрошване на перушината и изкрякване.

— Мога да предвидя много от действията на тези примати, без да разбирам мотивите им.

Перата по главата на Дълбокомислещия започнаха да редуват кръгове от синьо и златно.

— Мисля, че Мемор доказа, че не знае…

— Тя е всичко, с което разполагаме — прекъсна го внезапно Водачката. — Тя е изучавала тези извънземни.

— Помислете за рисковете! — Дълбокомислещият огледа предизвикателно присъстващите. — От предишните ери знаем, че извънземните пристигат с планетарен начин на живот. Това ги осакатява. Разбира се, след като видят Купата на небесата и поживеят на нея, те разбират грешките си и намират равновесие. Приобщените са много полезни и когато се опитомят, подобряват живота на всички ни. Но те неизбежно страдат, по причини, вградени в гените им — носталгия по планетите си, по безсмислената смяна на ден и нощ, на сезони, предизвикани от въртенето на планетите, по неконтролируемо време. Те са податливи на подстрекаване. Тези нови нашественици могат да разпалят подобна носталгия в гняв и насилие и тогава…

Водачката вдигна ръце и в залата се възцари тишина. Водачката се обърна към Мемор и я изгледа продължително.

— Ще намериш начин да ги примамиш.

— Но… как? — поколеба се Мемор.

— Ти ги познаваш. Видяла си как се сплотяват, как говорят, как се променят лицата им. Тоест имаме работа със съзнание, което не контролира напълно израженията и показва на останалите какви емоции се вихрят в теб! Използвай това. Имаш две групи извънземни, които се скитат из величествената Купа. Те са общителни животни, нали?

— Да, срещаха се ежедневно, за да говорят и…

— Добре. Използвай го.

— Да ги примамя?

— Да, ако измислиш начин.

— Може ли да използвам Небесното командване? Мога бързо да покрия голяма територия, ако използваме летящи средства. Особено въздушните риби.

Водачката изсумтя.

— Би могло.

Мемор се поколеба и се поклони. Предпазливостта я караше да замълчи, но…

— Ами техният кораб?

— Какво по-точно? — Водачката не беше свикнала да бъде разпитвана.

— Корабът им орбитира около нашата звезда. Ами ако има способности, за които не знаем?

— Това със сигурност е въпрос за Астрономите. — Водачката се размърда, сякаш не беше мислила над това. — На съвета чух, че огледалата ни не могат да се задвижат достатъчно бързо, за да се фокусират върху кораба им. Той е достатъчно маневрен, за да избегне лъч.

— Във всеки случай малък кораб не би могъл да навреди на Купата — обади се един възрастен учен.

— Да, това е успокояващо. — Мемор се поклони и разпери почтително перата на качулката си. Хрумна ѝ идея.

3.

Когато след дълго пътуване с магнитната кола спираха за почивка, Клиф търсеше храна. Беше му хубаво да се раздвижи и да се върне към „донякъде нормалното“, както се изразяваше Ирма.

Автоматично забеляза, че почти няма животински следи и изпражнения. Забеляза узрели къпини. На стъблата на едни големи дървета растяха плодове. Странност, която беше от полза. Двамата с Хауард отделиха няколко от тях с лазерите си. С помощта на наличната екипировка Клиф беше разработил детектор за отрови. Приземяването и бягството през въздушния люк му се струваха далече в миналото. Беше се подготвил за няколко дни на Купата, за да направи биологични тестове, и после обратно на „Слънцетърсач“.

Плодът беше лилав, сочен и вкусен.

Лилавият сок привлече малки мушици, които се опитаха да изсмучат влагата от очите му. Пъхаха се надълбоко в ушите му. Десетки летяха във въздуха и търсеха подходящи цели. Само побягването успя да го отърве, но не задълго.

А и просто заведе мушиците при другите. Стана толкова неприятно, че решиха да се качат в магнитната кола и да избягат. Ейби беше разгневен, защото го бяха нахапали по врата. Изкара си го, като реши да „тества динамиката“. Което значеше още акробатики. Хауард беше измерил магнитните полета около колата и установи, че е асиметричен двуполюс. Всички се натовариха и колата се понесе бързо само на метър от повърхността. Колкото по-тежки бяха, толкова по-бързо се движеха.

— Противоположен интуитет — каза Хауард. — Може би полетата се закачат по-добре към металната повърхност отдолу.

Ейби кимна и каза:

— Смятам, че конструкцията на Купата е метална и магнитните полета са заложени в нея.

— Сещате ли се за онази голяма решетъчна конструкция от външната страна? Може да е гигантска свръхпроводникова линия. Хауард, какъв е магнитният интензитет на повърхността?

— Силен — доколкото мога да измеря с простите инструменти. Поне сто пъти по-голям от земния, може би повече.

Скоро пред тях се извиси планински хребет и Ейби се насочи натам.

— Това не е далече от решетката, която открих — каза Ирма. — Може би е град?

— Тогава да не ходим там — отвърна Хауард.

Включиха биноклите, но хребетът си оставаше гола скала, без следи от живот. Ейби подкара покрай тесните каньони, които водеха към подножието.

— Изглежда пуст — каза инженерът. — Може би ролята му е структурна.

— От ето там ще имаме по-добра перспектива — каза спокойно Клиф. Искаше да огледа отвисоко това необятно място, но досега нямаше представа как да го направи, без да успее да открадне летателно средство. А такива се виждаха твърде рядко в небето.

Заизкачваха се над склона. Скалите бяха предимно голи, но в някои от деретата се виждаше метал, сякаш конструкцията се бе показала. Магнитната кола се справяше добре.

— Според мен магнетизмът се засилва — каза Хауард. Ейби кимна.

— И аз усещам по-добър контрол. Може да се изкачим доста бързо. — Снижи колата още повече и продължиха да се изкачват стабилно.

Клиф гледаше как теренът се отдръпва. Гори, тревисти степи, нагънати хълмове. Склонът ставаше по-стръмен, но магнитната кола се държеше добре и ги издигаше с ръмжене. Зачуди се какво ли я задвижва. Компактен ядрен реактор? Осцилиращото бучене в краката му подсказваше нещо такова, но нямаше как да отгатне извънземните технологии.

Огромни облаци се извисяваха като планини в далечината. Атмосферата беше толкова дълбока, че подобни скупчвания се образуваха и се носеха като небостъргачи от памук. Купата се завърташе за около десет дни и създаваше течения и фронтове в атмосферата. Облаците следваха този ритъм с достолепен такт. Беше видял ефектите на тънкия слой, който задържаше атмосферата — вълничките, които зараждаха ветровете, тук-там въртящи се торнада, лилава буря, наподобяваща покривка на далечна маса. Как беше възможно да се прогнозират температурите и валежите на нещо толкова голямо?

Ейби вече ги бе изкачил нависоко. Все едно катереха сграда без предпазно въже. Вече бяха на нивото на малките облачета и имаха още по-добра гледка. Срещу облаците имаше ясна зона. Клиф гледаше противоположно на ръба, към Дупката. Струята бавно се извиваше и потръпваше, като тънка червено-оранжева змия. Той я проследи към Дупката, но не можеше да види отвъд мъгливата мараня. По-наблизо, отвъд обширните земи, имаше странна извита зона — огледалата.

Тъкмо щеше да се обърне на другата страна, когато видя нещо ново.

Окото му засече отблясъците. Сякаш цялата зона кипеше от активност — примигвания и слънчеви зайчета. Нима огледалата се наместваха, за да коригират струята и да спрат изскачащите нишки?

— Да отидем там — посочи Клиф. — Там би трябвало да живеят тези, които управляват това място.

— Към по-високите ширини ли? — попита Хауард. — Нямаме представа какво има там!

— Нямаме никакви други идеи! — избухна нервно Ирма.

— Значи е време да измислим — заяви Ейби.

Продължиха да се изкачват покрай скалистите стени на огромната кула и по някое време спряха за сън. До лагера им имаше от спирално извитите дървета, чиято хартиена кора използваха за тоалетна хартия. Ставаше и за печене на риба. Тери откри местна подправка, която придаваше приятен вкус на късовете бяло месо. Клиф изкорми рибите, които уловиха в изненадващо богатия поток, и започна да си води бележки. Имаше някои отклонения от обичайно продълговатата форма. Един от видовете екскрементираше отстрани, а не откъм опашката. Друг имаше кръгъл гребен пак отстрани. Маскировка? Защитен механизъм? Не можеше да прецени.

Всички се наслаждаваха на гледката. От едната им страна се виждаше тъмносиньо море, простиращо се в далечината. Лъжливо плоският хоризонт изчезваше в маранята. Водата не създаваше впечатление за вдлъбнатост, а само за ширина. Клиф се подсмихна. Тук мачтите нямаше да са първият сигнал за приближаващ кораб.

Почти нямаше земен аналог на това място. На Земята дълбоководните същества живееха в постоянен мрак, противно на тукашния безкраен ден. Слънцето оставаше в небето и животните можеха да се ориентират по него. Всички се криеха, за да спят, освен някои от хищните гущери, които дремеха под вечното слънце. Клиф не можеше да прави обобщения отвъд тези голи факти.

Тери застана до него, за да се полюбува на гледката. После заобиколиха една скала да погледнат и от другата страна. Не говореха. Отдавна бяха изчерпали дребните теми за разговор. Безкрайните дни ги уморяваха. Дрехите им бяха от здрава материя, но вече бяха взели да се прокъсват по ръбовете. Когато откриеха поточе и езеро, се къпеха, но по-често намирисваха. Мъжете вече имаха бради, а косата на Ирма все ѝ пречеше. Въпреки това не се подстригваха, защото косите и брадите ги пазеха от ултравиолетовите лъчи. Всички бяха в отлично здраве, но животът на открито започваше да ги изтощава. Най-лошо от всичко беше очакването, че нещата няма да се променят скоро.

— Натам е горната част на Купата, нали? — каза Тери и посочи.

— Питаш за по-големите ширини ли? — Клиф хвърли едно камъче по сивия склон и го проследи как отскача и изчезва в мъглите долу.

— Да, отвъд огледалата. Трябва да е на сто милиона километра оттук.

— Вярно, далечко е — отвърна разсеяно Клиф, защото нещо бе привлякло вниманието му. Включи бинокъла и го насочи към огледалната зона. Тя проблясваше с цветовете на дъгата — дребни подскачащи пикселчета в синьо, бяло и розово. Беше виждал подобно нещо и преди, но сега цели региони от огледалата показваха еднакъв цвят, оформяйки… образ.

Той се опули и прошепна на Тери:

— Погледни натам. Какво виждаш?

— Това е… лице!

— Не просто лице. Човешко лице.

— Какво? — Тери замълча. — Прав си. Жена.

— И се движи… Това е… Бет.

— Да, наистина е тя.

— Устните ѝ се движат.

— Аха. Чакай, аз мога да чета по устни. Май казва: „Ела“.

Клиф усети, че е затаил дъх.

— Ела при мен. Това повтаря.

Лицето на огледалата повтаряше и повтаряше тези думи. От време на време се надипляше на места, когато кохерентността на вълните се разстройваше.

— Дали това значи, че я държат в плен? — попита Тери.

— Това са извънземни. Може да мислят различно. Може да значи, че искат тя да отиде при тях. Или съобщението е насочено към нас и ни кара да отидем при Бет.

— По дяволите — измърмори Тери.

Клиф пак погледна повтарящото се съобщение и се намръщи. Сякаш още бе под влиянието на шока от лицето, за което бе копнял. Беше я сънувал толкова пъти в тези отчаяни дни, представяйки си, че е мъртва или в някакъв извънземен затвор…

— Освен ако самата Бет не праща съобщението.

4.

За Клиф най-лошото бяха сънищата. На следващия „ден“ се събуди с уханието на печена пуйка в ума си. Като малък най-любими му бяха остатъците от Деня на благодарността. Обичаше да реже лук с майка си и да пълни птицата с мексикански зеленини, както правеше баба Мартинес, а не с обичайната плънка. Другият клон на семейството печеше агне с ориз и ядки. Сега, в просъница, усещаше ясно арабската храна с пикантни подправки и мъничко канела. Стисна очи от постоянната слънчева светлина — не искаше да се разбуди напълно. Стомахът му изръмжа съчувствено.

Сънища за ядене. Вече се появяваха при всяко заспиване. Тук ядяха простичко, но подсъзнанието му не беше длъжно да го харесва.

Стана, прозя се и взе един от ароматните плодове, които бяха набрали предишния ден. Успяваха да застрелят дребен дивеч от магнитната кола и събираха плодове и билки, за да избегнат гладуването — но сънят му се насочваше към благоуханните пирове всяка „нощ“. Подозираше, че храната замества някакъв друг, по-дълбок копнеж, но не можеше да определи какъв.

Сподели го с Ирма към края на следващия „ден“ и тя незабавно го погледна в очите.

— Бет. Очевидно.

Той примигна, защото наистина беше очевидно, а не се бе усетил.

— Предполагам.

— Точно както аз копнея за Хърб. — Продължаваше да го гледа в очите.

— Разбира се. — Това беше фраза за печелене на време, докато опитваше да се сети, но Ирма не се заблуди.

— Не помниш Хърб, доколкото разбирам.

— А-а, беше инженер, нали?

— Не, системна поддръжка.

— Е, то си е като инженер…

— Редуинг щеше да го събуди, за да работи над проблема с двигателя, но бяхме твърде заети.

— И ти липсва. — Клиф опита да се измъкне от темата за Бет, но Ирма не му позволи.

— Клиф, ние си помагаме в трудни моменти. Искам да знаеш, че е само това.

— Разбира се. — Пауза. — Не че нямам… истински чувства към теб.

Тя се усмихна.

— И аз. Но как да го кажа… Те не са… дълбоки.

— Да. Както казват психиатрите, сексът има „спомагателна функция“.

— Стига и двамата да сме наясно. А като заговорихме за това, май още не съм уморена.

Клиф схвана явния намек.

— Бих искал да се поразходя преди лягане.

Групата спазваше стриктни процедури преди спане. Откриваха сигурно място с гледка към околността, но да има сянка. Подсигуряваха се, че няма да бъдат изненадани, като опъваха въжета с дрънчащи неща по тях, за сигнализиране. Ако мястото изглеждаше опасно, се редуваха на пост. Освен това по възможност наблизо трябваше да има вода.

Днес — терминът обозначаваше само будния им период — бяха спрели под високи дървета. Отгоре се носеха виковете и шумовете на дивите животни. Клиф непрекъснато се оглеждаше встрани, а от време на време и назад, за да запомни пътя. Движеха се тихо и предпазливо. Едно растение, което бе нарекъл пушехраст, се приближаваше бавно, като протягаше малките си клончета — бе доловило движението им. Можеше да оплете само насекоми и малки птички, но идеята за подвижно растение продължаваше да му изкарва акъла.

Ирма гледаше предимно нагоре.

Когато се отдалечиха на няколкостотин метра от лагера, тя внезапно се завъртя и го целуна. Той отвърна задъхано и осъзна, че няма удобно място за лягане, чак когато повечето ѝ дрехи бяха свалени.

— Може би трябва да повървим още малко…

— Виж, това дърво е наклонено.

— Да, зигзагообразните дървета. Те експлоатират постоянната позиция на слънцето. Разполагат различните си слоеве така, че да събират максимално светлина. Всеки слой е встрани от другите и отгоре дървото изглежда като изумрудена зона, улавяща лъчите.

— Изумиииително.

Сухият ѝ тон го накара да се обърне и тя го целуна пак. „О, да, затова дойдохме…“

Тя го бутна на широката гладка кора на ствола. Клиф смъкна панталоните си до глезените и Ирма се усмихна, когато видя, че е готов.

— Ето. — Тя се намести отгоре му. — Така е по-добре, нали?

— Много по-добре.

— Не мърдай.

Той изстена от тежестта ѝ, когато тя се заклати.

— Ммм…

— Хвани ме… така.

Усещаше как вятърът ги гали с нежни аромати и се ослушваше за евентуална заплаха. Шаващите птици, които непрекъснато крякаха, избраха точно този момент, за да се наврат в близкия храсталак. Той се извърна към тях, после пак погледна Ирма. Тя го гледаше съсредоточено.

„Винаги нащрек“, помисли той.

— Бавно — прошепна Ирма. — Не бързай. Бавно. Продължавай. О, да. Боже, Хърб, да. Точно така.

Клиф не каза нищо за името и се съсредоточи върху тласкането. Клоните над тях потрепериха и спряха. Вятърът изшумоля, дървото изскърца.

— Повдигни се малко.

— Така ли? — изстена той.

След това стана бързо и страстно и Клиф спря да обръща внимание на околността. Свърши тежко и ароматът на гората го блъсна в ноздрите.

— Ах… хубаво — въздъхна Ирма и в този миг нещо се стовари отгоре им.

— Змия! — изкрещя тя и се претърколи. Както и змията. Беше дълга и дебела и изпълзя настрани.

Клиф скочи и вдигна панталоните, които се бяха оплели в краката му. „Не съм много умен…“ В този миг се появи и втора змия. Спря и се изправи на около метър. Малките ѝ очи се стрелкаха между двамата. „Разумна е“. От листака се появиха още две змии. Миришеха на смазка и джинджифил. Очите им бяха разширени от изненада.

Всички замръзнаха. Клиф виждаше, че и четирите змии изучават внимателно Ирма. Посегна и извади лазера си от колана.

— Не мърдай. Не изглеждай заплашително.

— Аз ли да не изглеждам заплашително?

Това провокира някакви сигнали между змиите. Главите им се извиха и те издадоха меки звуци. „Дали разпознават, че използваме език?“ В речта им сякаш имаше думи, заедно с цъкане и движения на главите. Клиф забеляза, че две от съществата имат колани с малки продълговати предмети, напомнящи инструменти.

Моментът се проточи. Змиите се спогледаха, изрекоха още няколко фрази и се скриха в гъсталака.

Клиф хукна след тях.

— Остави ги! — извика Ирма.

По някаква причина той не се страхуваше от тях. Не ги бяха ухапали. Може би това бе просто случайна среща.

Бяха достатъчно странни, за да ги последва през увисналите лиани и цъфтящите растения. Змиите стигнаха до купчина пръст, обърнаха се към него, после започнаха да се вмъкват една по една в дупка с диаметър около педя. Последната му изсъска силно.

Ирма се появи зад него.

— Какво правиш?!

— Искам да науча повече за тях.

— Направо ме накараха да се подмокря.

— Използват инструменти…

— Змиите? Стига бе!

— И са интелигентни.

— Змиите?!

— Измъкнаха се от нас, нали?

5.

Заспускаха се надолу с помощта на магнитните течения, които Ейби използваше като гъвкави скиписти.

Всички го молеха да забави, но той все едно не ги чуваше, особено когато отдолу имаше воден източник. След това ги вдигаше на отсрещния склон, използвайки магнитните полета, които на метър от скалата бяха изненадващо силни.

Водата тук бе изненадващо тъмносиня. Обградените от дървета планински езера напомняха на Клиф походите в Сиера, които не се различаваха от тези преди векове, ако съдеше по фотографиите на Ансел Адамс, които бе виждал.

В крайна сметка човечеството бе възстановило древния свят, който бе разрушило през двайсет и първи и двайсет и втори век. Даже в Сибир бяха възстановили дивия живот от плейстоцена, с вълци, рисове, мечки и видри — върховните месоядни, които впоследствие бяха почти унищожени. След като човешкото население бе паднало на около два милиарда имаше достатъчно място.

Клиф беше помагал като момче. Нищо съществено или биотехнологично, просто прочистване на агресивните видове. През лятото ставаше призори, обличаше промазани панталони, за да избегне одраскванията, и вземаше голям нож, кирка и бинокъл. Баща му винаги повтаряше, че който става рано, господства над деня. Натъжи се, като се сети за баща си, който го бе изпратил със здраво ръкостискане и бе мъртъв от повече от век.

В онези топли летни дни той убиваше агресивната трева от пампасите — жълтеникави стръкове, които извличаха веществата от калифорнийската почва, без да изхранват нищо. Скубеше и трупаше купчини, по-големи от къщата им. Беше биофанатик, ядосан на чуждите растения, които само взимаха, а не даваха нищо. По-добре бе от лова на елени или пъстърви, а и беше съвсем добро упражнение. Чувстваше се добре, като скубеше тревата. След това пръскаше корените и почвата с хербициден разтвор.

Спомените го накараха да се замисли как някой е успял да построи Купата и да я накара да работи. По площ беше милиони пъти по-голяма от Земята. Как успяваха да се оправят с видовете и промяната?

Дори Калифорния бе трудна за поддръжка и изискваше много ръчен труд. Златистите хълмове, където бе израснал, бяха отрупани с агресивни испански треви. Те бяха надделели над местните, чиито по-дълбоки корени ги оставяха зелени през цялата година. Но затоплянето през двайсет и първи и двайсет и втори век бе по-добро за упоритите натрапници, които хората наричаха бурени. Тоест растения, които някой просто не харесваше. Те бяха по-устойчиви в сравнение с местните треви. Така че промяната бе дошла отново, както щеше да настъпи и на Купата.

Клиф се беше замислил и почти не усети Тери, който го сбута.

— Нещо голямо.

Ейби също го видя и ги скри по един ръб. Високо в небето се носеше продълговат синьо-зелен обект. Беше започнал леко да завива, така че носът вече сочеше в тяхна посока.

— Видял ни е — каза Тери. — Спуска се и ускорява.

— Старата схема — отвърна Ейби. — Заменяш височина за ускорение.

— Значи имат цепелини — продължи Тери. — Има смисъл при толкова дълбока атмосфера.

— Аха — съгласи се Ейби. — Нямат изкопаеми горива, а без тях е трудно да създадеш самолет. По-добре да се носиш във въздуха.

— Не е цепелин — отбеляза Ирма. — Има перки като риба и те се движат. Все едно гребат във въздуха. Вижте — тя увеличи изображението, — има и очи.

— Жив цепелин! — възкликна Клиф. — Това е адаптация, за която не бих и помислил.

Огледа грубата кожа на съществото. Издутините и вдлъбнатините преминаваха в кули и затворени люкове. Но нещото имаше големи очи и перки, като платна на тежък кораб. Те се накланяха, за да уловят вятъра, а в задния край имаше още очи.

Как бе еволюирало подобно нещо? Беше виждал летящи създания, подобни на птици, с големи оранжеви гърла, които можеха да се издуват. Но предполагаше, че това е сексуален механизъм, а не навигационен трик.

Отстрани по тялото имаше странни отвори. Той увеличи изображението и видя, че вътре мърдат някакви фигури. Осъзна, че вижда прозрачни прозорци. Фигурите приличаха на Птичи хора.

— Определено е живо. И си има пасажери.

— Виждам опашката му, докато се извърта — каза Ирма. — Огромно е! Оттук е трудно да се прецени разстоянието. Като гледам, е далече, поне на десетина километра.

— Значи е наистина голямо — каза Тери.

— По-добре да бягаме. — Ейби подкара колата надолу по склона и пусна екраниращото поле, за да спре вятъра.

— Заобиколи от другата страна, така че да не ни виждат — предложи Тери.

— Точно така. — Клиф се замисли. — Насочи се към онези каньони и стой ниско. Там ще се скрием.

Продължиха надолу. Ейби ги прекарваше ловко по магнитните полета, но това ги приближи опасно до скалните стени на склона.

— Поне стой близо до дърветата — извика Тери. — Ако се ударим в скалите с тази скорост…

— Не ме закачай! — изкрещя Ейби и сграбчи кормилото по-здраво. Потта течеше по челото му и капеше към брадата.

Вмъкнаха се в един тесен каньон, а в следващия миг нещо прелетя в небето. Беше продълговат самолет.

— Трябваше да се сетим, че ще изпратят нещо по-бързо. Дали са ни забелязали?

— Ние се виждахме само за няколко секунди…

Стената на каньона експлодира. Западаха отломки от скали. Щитът явно не бе пригоден само за вятър. Клиф погледна нагоре и видя как един камък, по-голям от главата му, пада и отскача от щита.

Ейби натисна руля напред и ускориха, носеха се само на метър от земята.

Клиф чуваше как някой диша накъсано. Беше чувал това дишане. Сети се, че диша самият той.

Ейби направи остър ляв завой в едно тясно отклонение. „Ами ако каньонът е задънен?“ Клиф реши да не се обажда. Беше твърде късно. Взеха следващия остър завой, а поредният взрив зад тях обсипа магнитната кола с камъчета и чакъл. Клиф вдигна поглед, но не можеше да види самолета. Ейби зави рязко надясно по един проход, който бе толкова стръмен, че се виждаше само частичка от небето.

— Ако се заклещим тук… — започна Ирма.

— Няма да бягаме, а ще се скрием — отвърна спокойно Ейби. — Не мисля, че могат да ни видят толкова навътре в цепнатината.

— И реши това, без да го обсъждаме? — заяде се Тери.

— Нямаше време. Едва успях да се изплъзна от обстрела. Рано или късно щяха да ни настинат.

— Прав си — каза Ирма. — Така или иначе нямаме друг избор.

Тери сви устни скептично.

— Ами ако използват по-мощни експлозиви?

— Съмнявам се. Няма да рискуват да пробият външната обвивка на Купата — отговори Клиф. — Обзалагам се, че не ползват тежка артилерия.

— Да се надяваме — отвърна Тери.

Изчакаха. Защитният екран заглушаваше донякъде външните звуци. Бяха се настанили така, че да виждат във всички посоки, включително назъбеното парче синьо небе. Скоро се появиха бели облаци. Не чуваха никакъв звук от самолета или от живия балон, нито пък виждаха следи от тях.

В тесния участък небе се появиха лилави облаци. Хората свалиха за малко екрана и се ослушаха. Чуваше се само свистенето на вятъра. Нямаше нищо подозрително.

— По-добре да изчакаме тук и да не привличаме огън — каза Ейби.

Изчакаха цял час. После още един.

Тери взе да става нетърпелив. Свалиха отново екрана, за да отидат по нужда. Клиф тъкмо се забърсваше, клекнал зад един камък, когато по главата му закапаха едри капки. Той се затича, но след няколко мига бе вир-вода. Вятърът блъскаше магнитната кола, а наоколо се носеше остра миризма на озон от светкавиците, които разцепваха небето. Останалите също се измокриха, когато Ейби свали екрана, за да го пусне вътре.

Водата се стичаше по скалните стени на каньона. Потоците набираха сила и започваха да достигат колата.

— Най-добре да изчезваме.

Ейби се намръщи скептично към прииждащата вода.

— Прав си. Предпочитам да ме хванат, отколкото да се удавя.

— Ако водата стигне до двигателя… — Клиф спря. — Няма значение, и без това не знаем как работи.

Това го притесняваше, но нямаше смисъл да говори. „Научаваш повече, ако си затваряш устата. Учудващо е колко често това е правилният подход“. Никой не каза нищо. Потопът се изливаше по екрана и замъгляваше гледката.

— Някой може да ни изненада и няма да разберем — намръщено каза Ейби.

— Но движението привлича внимание — отвърна Тери.

Клиф се сети за думите на баща си: „Рано пиле рано пее, но втората мишка докопва сиренцето“.

— Не можем просто да стоим тук — заяви твърдо Ейби. — Живият цепелин ще започне да ни издирва систематично и ще ни открие.

Съгласиха се с него и той включи управлението. От пода се разнесе успокоително бръмчене.

Издигнаха се над прииждащите кални води и поеха по някакъв страничен проход. Скоро излязоха в широк каньон, забулен от навяваната от вятъра дъждовна пелена.

— Имаме късмет. — Ейби погледна назад към останалите, които продължаваха да отцеждат вода от дрехите си. — Изглежда като дълга долина. Ще успея да наваксам време и въздушният кит няма да ни открие.

— Освен ако не разполагате уреди в невидимия спектър — обади се Тери. — Тогава ще сме чудесна мишена.

— Ние и сега сме мишена — каза Ирма. — Ейби, не се притеснявай от залавяне. Те стрелят, за да убиват.

Настъпи тишина.

— Хъм — каза Ейби след малко. — Тогава ще се придържам към стените.

— Може да помогне — отвърна Тери и погледна надолу. В пороя обаче не се виждаше нищо. — Но не знаем къде е небесният кит.

— И няма как да узнаем — каза Клиф. — Това ни е проблемът.

Ейби се ухили.

— Нерешителността може да е, а може и да не е проблем.

Останалите се разсмяха и напрежението се поуталожи.

Продължиха напред. Каньонът се виеше, а видимостта беше слаба. Ейби увеличи скоростта и ги издигна с метър, за по-безопасно. Когато стигна към шестдесет километра в час, поройният дъжд сякаш изчезна чудодейно. Водата се оттичаше отстрани и Клиф се сети, че това се дължи на скоростта, която спомагаше за видимостта по-добре от каквито и да е чистачки.

Седяха и се преструваха, че не се притесняват, което само увеличаваше мълчаливите паузи. Клиф осъзна, че макар да бягаха от много седмици, ситуацията се е променила. Извънземните птицеподобни вече се опитваха да ги убият. Какво ли трябваше да направи, ако ги притиснеха?

Знаеше, че няма да се моли. Това щеше да е обида към човечеството. Усети го незабавно, без да се замисля.

Вероятно и другите мислеха за това. Виждаше напрежението в наведените им очи, умората по лицето на Ирма. Колко дълго можеха да продължават така?

Ейби летеше покрай скалните стени, които се появяваха като призраци от бурята и след миг изчезваха. Клиф осъзна, че дъждът е единственото прикритие, което живите същества получават на това място. Никой никога не можеше да се възползва от мрака. Видя няколко тичащи животни под тях и се зачуди дали местят територията си. Или пък използваха прикритието на дъжда, за да се чифтосват?

— Знаете ли, може би не е случайно, че хората правят секс нощем — обади се той внезапно. — Или поне на закрито. — Трябваше да ги извади от унилото настроение дори само заради собствената си тревога.

— Какво? — Ирма го изгледа предупредително.

Той им обясни заобиколно. Страхът от нападение, докато се съвкупяваш, те кара да го правиш по тъмно и на закътано. След това изтъкна, че е наистина важно. Дай социални сигнали, например голотата да е знак, че желаеш да правиш секс. Защо иначе хората се притесняваха да ги видят, все едно е огромна тайна? Създай племенни правила, така че двойките да не бъдат закачани. Направи го важно събитие, а не просто едно бързо сношение в тъмното. Беше противоречива теория, скалъпена набързо, но свърши работа.

Както и предполагаше, Ейби пусна първата шега. Не беше много добра, но Тери последва с истинско попадение. Започнаха да се хилят и угрижените бръчки изчезнаха от лицата им. Разговорът беше бърз, кратък, пикантен и отпускащ. Обучението им се включи несъзнателно — как да повдигат настроението и да запълват леките пукнатини в екипната работа.

След смеха Клиф продължи да ги разсейва от опасността, защото знаеше, че прекаленото напрежение може само да навреди. Разказа им какво мисли за това странно огромно място. За тукашните цветя, които цъфтяха постоянно. И как листата не падат от дърветата, освен ако не ги откъснеш, защото тук нямаше и зима. Животните нямаха определено време за покой и бърлогите им бяха широки и охранявани. Малките животни защитаваха леговищата си свирепо, защото им трябваше безопасно място, с почти пълна тъмнина, за да си почиват и да се чифтосват.

Ирма го изгледа скептично и той усети, че лекцията му е започнала да ги отегчава, така че спря.

— Но защо Купата е толкова голяма? — попита Ирма. — И защо няма никой?

— Питаш защо има толкова открити пространства ли? — обади се Тери.

— Може би не харесват градовете — предположи Ейби. — Не сме виждали нищо освен малки селища.

Клиф кимна и каза:

— Дори от „Слънцетърсач“ не се забелязваха големи мегаполиси.

— Може би Птичите хора предпочитат природата. Като мен — каза Ирма.

Завиха покрай някакви скали и дъждът внезапно спря. Ейби спря колата и всички се заоглеждаха.

— Ето го там! — извика Тери.

Балонното създание висеше в далечината над едно скалисто възвишение. Клиф не се беше замислял, че и то е подвластно на ветровете, докарали бурята. Само лошият късмет го бе отвял така, че да блокира пътя им.

— Току-що изстреляха самолет — каза Тери, гледаше през бинокъла. — Завива към нас.

Клиф погледна в обратна посока, към върха, който се извисяваше зад тях.

— По дяволите! Трябва да се върнем. — „Край на бягството“.

Ейби завъртя майсторски магнитната кола и потегли, като използваше скалните стени за заслон от самолета.

Носеха се към каньоните на възвишението, които бяха по-дълбоки и предлагаха повече убежища. Всички мълчаха и Клиф се чудеше как да ги изкара от това настроение. Страхът от преследването бе заседнал в главите им и не се виждаше начин да ги пусне.

Ейби изведнъж забави и възкликна:

— Сетих се! Отдавна се чудя за тази колона. Клиф, слушай. Нали от кораба видяхме, че са разположени в схема?

— Аха.

— Вече знам защо. Те са в решетка, защото са част от конструкцията. Това са точките на най-голямото напрежение!

Останалите го гледаха неразбиращо.

— Нещо като противотежести. — Ейби пусна руля и им показа, като сложи дланите си перпендикулярно. — Опъват поддържащи кабели и ги слагат по двойки на мостовете, не се ли сещате?

— Значи въртящата се купа е като мост? — попита колебливо Ирма.

— Да — отвърна оживено Ейби. — Чиито краища са вързани един за друг.

— А защо е като колона? — попита Тери.

— Обзалагам се, че от външната страна на Купата също има такава колона. Всичко е в изравняването на напрежението. — Видя колебливите им погледи и добави: — Мислете за арка, чиито страни се подпират взаимно.

— Арката е измислена, за да работи при гравитация — каза Тери.

— А това място работи срещу центробежната сила, която ние усещаме като гравитация — отговори Ейби триумфално.

Клиф беше доволен, че това ги изкарва от мрачното настроение, но все пак попита:

— Е, и? В смисъл, хубаво е, че си се сетил, но…

— Не схващате ли? — възкликна Ейби. — Естественото място за транзитна система е по линиите на най-голямото напрежение. Там се решават големите механически въпроси. Има достатъчно подпори за транспортни линии и тем подобни.

Клиф сякаш зацепваше, но…

— Значи там спира някакъв транспорт? Нещо като железопътна гара?

— Или асансьор — отвърна Ейби. — На такова странно място това си е на практика едно и също.

Клиф отвори някои от изображенията, заснети от „Слънцетърсач“. При по-висока резолюция можеше да види дребните иглички, които се подаваха от външната страна и сочеха към звездите. Те оформяха решетка по полукълбото, но му се бяха сторили маловажни — тогава беше толкова смаян от цялата идея, че едва успяваше да я осмисли.

— Е? — попита Тери. — Самолетите ни издирват…

— Можем да се скрием, но кой знае с какви детектори разполагат? — продължи забързано Ейби. — Трябва да се скатаем.

— В подземната система, която според теб свързва тези колони, така ли? — попита оживено Ирма.

Ейби вдигна палец.

— Именно! Права си! Това е по-скоро като метро, заровено под нас.

— И къде се намира? — попита Клиф скептично.

— В колоната, разбира се. Има смисъл от инженерна гледна точка. Глупаво е, че не се сетих по-рано.

Клиф го потупа по рамото.

— Чудесно! Намери го.

Ирма прегърна Ейби, а Тери му стисна ръката… но точно тогава чуха бръмчене.

— Самолетът приближава — каза Тери.

— Дайте тогава да открием това метро дяволски бързо — подкани ги Клиф.