Купата на небесата

1.

Цитаделата на възпоминанието сякаш беше по-голяма, отколкото в спомените на Мемор, спомени от отдавна отминалите дни на младостта ѝ. Високите подпори надвисваха над събраното множество като планински скали. Мъглата обграждаше лъчите бледа светлина, които се сплитаха над събраните в блестящия кехлибарен купол. Мемор се възхищаваше на обновленията в цитаделата и усещаше необятната мощ, заложена тук. Божествената сила приличаше повече на природно явление — каквато всъщност беше основната идея.

Това, че тук можеше да я екзекутират, не смаляваше възхищението ѝ. Вместо това предоставяше чудесна смес от страх и странност, идваща от подсъзнанието. Тя усещаше бръмчащото му присъствие и знаеше, че трябва да го контролира внимателно. Нетърпеливото ѝ подсъзнание можеше да вмъкне в речта ѝ думи и цели фрази. А наистина беше нетърпеливо — тя усещаше обнадеждаващите импулси на чувствата. Драмата беше рядко явление в живота на Астрономите.

Движеше краката си по правилния начин, казваше точните неща и почти не се нуждаеше от подтикване от двигателните механизми. Те знаеха стъпките, но не и поклащането, така че бе безопасно да ги игнорира.

Държеше се встрани от събиращата се тълпа и се радваше на подсвиркващите поздрави. Винаги използваше тона им за преценяване на общото настроение. Днес звучаха по-напрегнато от обикновено. Някои се мръщеха, а други я подминаваха в скована тишина и с приглушена окраска на перата. В басовите тонове на множеството се прокрадваше лайтмотив от пискливи звуци — идваха от неколцината млади мъжкари, които се движеха забързано и поздравяваха гръмко и радостно.

Разбира се, като млад Мемор също беше мъжкар — във великолепния и енергичен етап от живота. След това създанието с ярки емоции и грандиозни успехи бе преминало през Просветлението. Период на страсти и мъки. За щастие повечето спомени бяха замъглени от самото преживяване. Но уроците от мъжкото съществуване оставаха и се смесваха с женската проницателност, която бе придобила. Това сливане бе пътят към мъдростта.

Като всички възрастни Астрономи, Мемор се бе превърнала в женска от Народа, учейки се от директното изживяване на мъжката гледна точка. Като мъжки изпитваше страстни копнежи, желание да рискува, да променя и обновява. Тази оживена и емоционална фаза траеше почти дванайсет четвъртични цикъла. Мемор още помнеше тъгата, когато жизнерадостните чувства изчезнаха и започнаха промените на тялото. Спомените оставяха утайка от копнежа по мъжкаря, който нямаше да се завърне никога.

По време на промените на Просветлението Мемор бе усетил как тялото му се изпълва с противоречиви копнежи. Болките и новите импулси бяха център на много литературни творби, танци и неприлични шеги, но малцина изпитваха носталгия по трескавия хаос.

От Просветлението Мемор бе придобила дългосрочната перспектива на женска, като същевременно бе запазила опита и проницателността от мъжката си фаза. Това даваше преценка и съчувствие от собствен опит, жизненоважен стабилизиращ елемент, към който Народът бе еволюирал преди множество дванайсетични хилядолетия от наистина древното си минало.

Сега Мемор се мъчеше да приложи този съществен баланс — по-скоро танц — между мъжкото и женското в най-разтърсващото събитие в живота си: радикалните извънземни примати. За щастие тъкмо преминаваше през Просветлението, когато тези същества се появиха. Двойната гледна точка трябваше да ѝ е от помощ.

— Мемор! Не сме се срещали отдавна — прозвуча дълбок и сериозен глас.

Мемор се завъртя и видя тънката глава на Асенат, Носител на мъдростта. Приветствието на толкова височайша фигура определено беше добър знак — или пък не?

— Копнеех да те видя отново — отвърна Мемор. — Имам нужда от съвет.

— И ще го получиш — отговори спокойно Асенат. — Проблемите ти ми харесват. По-интригуващи са от обичайните ни занимания.

Асенат се завъртя, за да използва тялото си като заглушител: очакваше някой отвъд взора на Мемор. Мемор нямаше време да се завърти и да види.

— Не е необходимо всяка задача да е скучна — заговори бързо Асенат. — Макар че отначало може да ти се струва така.

— За мен е чест — отвърна Мемор с подходящо уважително мърморене. Запамети думите внимателно за по-нататъшно осмисляне. Щеше да каже още нещо, но вляво се чу нов глас, с по-заплашителни тонове.

— И аз имам голям интерес.

Мемор се обърна и с ужас видя Катамата, биологичната водачка на ятото на Съвета.

— Надявам се да го задоволя.

— Имам много въпроси — продължи Катамата, след което се обърна рязко към Асенат. — След твоите, скъпа.

Мемор знаеше, че трябва да каже още нещо, но се чу призоваващият звън и тълпата се събра под играещите светлини, приятната музика и тежките ухания.

Започнаха да влизат по дванайсет във великолепната огромна зала. Вървяха с почтително мълчание покрай блестящите подиуми от алабастър, уголемените ониксови статуи на Строителите, малките храмове на древни животински божества, нишите, пригодени за поверителни преговори, а и за някоя романтична забежка при удобен случай.

Помощният персонал включваше писари, музиканти, мъкнещи инструментите си, поддръжка, осветители, масажисти и всякакви други лакеи.

Първо мина официалната част, а след нея започнаха рутинните доклади. Всяка фракция допринасяше за мотането, като засипваше докладващите с въпроси.

Съветът имаше три основни блока — фермерите, които се грижеха за жизнената същност на Купата, губернаторите и занаятчиите, които интегрираха сложните фермерски системи във физическата структура на света. Астрономите надзираваха целия процес от по-широката си перспектива.

Трите фракции непрекъснато се бореха за надмощие, макар че никой не искаше да го покаже явно. Целта беше да се постигне смирен напредък. Не можеше да има очевидни цели, защото те никога нямаше да бъдат постигнати. Мемор запази мълчание през цялото време.

Последваха по-специфичните доклади и след това Асенат обяви почивка за хранене. Дванайсетиците се преместиха в банкетната зала — уж за пиршество, а всъщност за да сключват сделки и да търсят нови съюзи.

Мемор ядеше малко, защото искаше да остане нащрек.

След като се върнаха на местата си, Асенат ѝ кимна да започне.

— Моля за напътствие — каза Мемор, за да постави разговора в йерархичен ред, и след това изнесе сериозен доклад за приматите, странните им действия и още по-странните им тела. Във въздуха се носеха изображения, които се въртяха и показваха специфичните черти. Гениталиите бяха обичайни, но стойката на нашествениците предизвика коментари. Мемор прескочи първоначално избягалите и акцентира върху проучванията на пленниците. Показа неврологичните и мозъчните изследвания и оцени менталния им капацитет — под този на Народа, естествено, но по-висок от някои от абсорбираните, тоест извънземните, които вече бяха интегрирани в Купата.

Поклони се извинително и съобщи за бягството на втората група от високите ширини. Завършекът ѝ, естествено, беше смирен.

— Извинявам се на всички за неспособността си да задържа и да заловя отново тези странни примати.

Беше трудно да прецени реакциите по разшумоляването. Съветът имаше множество въпроси. Очевидно някои членове не бяха чели, нито запомняли предишните ѝ доклади.

Защо съществата, носеха дрехи в мекия климат на Купата? Дали техният свят беше студен или по-враждебен? Тези покрития на всичко, освен главата, дали бяха символ на ранг? Дали дрехите служеха за криене на оръжия? А може би телата им бяха ремоделирани наскоро и понеже още бяха крехки, имаха нужда от покритие?

Мемор описа, че приматите са постоянно облечени, освен когато спят. Някой попита дали не се съревновават помежду си, изтъквайки се чрез облеклото?

Задните крака на приматите имаха дебело покритие. Дали бяха еволюирали на свят, където всяка стъпка бе застрашена? Как да се обясни любопитната им походка? Може би продължителното им контролирано люшкане бе междинен стил? Съществата в Купата използваха по-сигурни походки, за да се предпазят от контузии. Двукраките форми бяха малко и повечето бяха развили опашка за баланс.

Въз основа на описанието на приматите един занаятчия имаше подробен списък с въпроси. Зъбите им сякаш бяха мултифункционални, но наистина ли имаха нужда от грозния мускул в устата? Ако бяха усъвършенствани, щяха да имат по-защитени очи, нали? Дали малкият нос с тесни дупки значеше, че не могат да надушват добре? Колко полезни бяха тези модифицирани предни крайници спрямо очевидно по-добрия избор да останеш на четири крака и да развиеш допълнителни ръце? Този въпрос ѝ се стори странен: Астрономите си бяха двукраки.

Явно използваха десетична база вместо по-ефикасната дванайсетична. Защо?

— Ръцете им имат десет пръста.

— Но дванайсетичната система има очевидни предимства — първите три деления са на цели числа, както и много други полезни свойства. Това би трябвало да надделее при интелигентна раса.

Мемор не можеше да го оспори и затова продължи:

— Демонстрират странна адаптация…

Показа им кратки клипчета на разговарящи хора, чиито усти мърдаха трескаво. По тесните им лица се виждаха бързи мускулни промени, мърдания на вежди, разнообразно отваряне на устите, трепване на ноздрите и очите, помръдвания на челюстите и брадичката.

— Имат толкова изражения, а не са еволюирали до оцветяване на перата? — възкликна Биологичен учен Рамануджи.

— Очевидно използват само главите си. И ръцете.

Под високия купол прозвуча невярващо сумтене и глъчка.

— Предсказвам, че това е колективно добро — заяви бавно Омана, Водачка на екосистемата. Окраската на перата ѝ показваше извоювана мъдрост и бе засилена от самоосъдителни трислойни нюанси на сиво и кафяво.

— Как така? — попита Мемор. — Поведи ни.

— Очевидно тези лицеви движения са сигнали от подсъзнанието им. Така говорещите не знаят всичко, което разкриват.

— Не би трябвало! — извика внезапно една от младите Астрономи. Всички се обърнаха към нея и тя — дали не беше още в междинните фази на Просветлението? — осъзна, че е прекалила.

Омана извъртя ръбестата си глава и кехлибарените и сивите ѝ пера леко настръхнаха.

— Откритията на Мемор ти убягват. Тези същества не знаят как да стигнат до подсъзнанието си. Това е един вид еволюционно отмъщение — говори по начин, за който съзнанието не знае.

В галерията прозвуча уважителна глъчка — пръхтене, въздишки и кратки отблясъци в рубинено, знак на уважение към Омана.

— Коленича пред проницателността ви — каза младата със затворени очи.

— Това е пример за групова селекция — продължи Омана. — Говорещият не знае напълно какво казва — но слушателите знаят. Те виждат гласа на подсъзнанието в малките промени на изражението, в движенията на очите, устните и челюстите. Така групата научава истинските мисли и емоции, а говорещият не го осъзнава напълно.

— Така видът е колективно облагодетелстван — добави Мемор.

Омана се поклони в знак на съгласие и продължи:

— Така е било и с нашите самоусъвършенствания. Разкритието ни е дало достъп до подсъзнанието и е направило възможно съществуването на Купата.

Един едър Астроном надзорник с дебела перушина попита с бавни думи, примесени с остро чуруликане и мърдане на пера.

— Водачке на ято, нима намекваш, че тези примати са развили този лицев метод умишлено?

Водачката се замисли и настъпи уважителна тишина. Мемор видя, че оперението на останалите също се променя от по-яркото зелено и маслинено на вниманието в сиво и по-тъмносиньо — знак, че и те размишляват в опит да предположат какви ще са думите ѝ. Времето течеше, а членовете на съвета ровеха дълбоко и бавно в подсъзнанията си за прозрение. По този начин общото им подсъзнание, чрез линейно натрупване и съпоставяне на информация, постигаше истинската сила — натрупаната мъдрост на колективното мислене.

Носителката на мъдростта Асенат ги върна към съзнанието.

— Ясно е, че тези същества имат черти, от които можем да се поучим. Поне успяхме да приберем тялото на един загинал — не по вина на Мемор — примат и научихме много от него. ДНК-то им е подобно на нашето и на някои от абсорбираните. Това съвпада с приетото мнение, че ранният живот е разнесен в галактиката от слънчевата светлина.

Огледа се и извика драматично:

— Служещ квалифициран Астроном Мемор! Проблемът ни е как да постъпим с избягалите извънземни. Ти ги остави да избягат.

Ето, че се почна.

— Знанието говори, мъдростта слуша, Екосистемна водачке Асенат.

— Очаквах повече от теб.

— Мога да обясня някои от чертите, Водачке, и да опиша…

— Обясни.

— Тези примати живеят сред набор от желания, тласкан от естествения подбор, като всички нас. Корабът им е с прост дизайн, сякаш обществото им се е развило бързо. Това означава, че сега се намират в свят много по-различен от примитивния им живот. Въпреки това са тласкани от дълбоките си желания. Както и самите ние сме научили много отдавна, те се контролират трудно чрез опит или дори чрез медикаменти. Също като при нас, моралът им се бори с желанията. Те не могат да се разберат сами, без да видят собственото си подсъзнание.

— Значи са малоумни — обади се един Екосистемен учен. Това провокира весело размърдване на перушината, но никой не се обади.

— Така е — отвърна Мемор. — Можем да им помогнем с това…

— Да им помогнем? — Асенат показа ярка смесица от оранжево и червено, наполовина насмешка, наполовина укор. — Те се измъкнаха от теб!

Мемор отстъпи с поклон и изкряка тъжно и умолително.

— Оказаха се по-умни, отколкото можеше да се съди по кораба им.

— Определено са по-умни, отколкото се предполагаше при пристигането им — добави Съдия Таджи. — Те просто кацнаха и се опитаха да минат през люка. Без предпазливост! Толкова наивно!

— Разбирам, че това е заблуждаващо — отвърна Асенат, без да демонстрира нищо с перата си. — Или хитро. Успяха да влязат и се измъкнаха, а мислехме, че сме ги спипали.

— И сега се скитат свободно! — извика Съдия Таджи. — Безчинстват! Имаме сведения за няколко мъртви в сектор 12-34-77, несъмнено е тяхно дело. Освен това са се сдобили с превозно средство.

— Много неприятно — включи се един Биологичен учен. — Това са основания за премахване.

— Или за по-силни мерки. — Съдията показа презрение и цензура в сиво и виолетово.

Мемор остави дискусията да се разгори, защото само щеше да си навреди, ако се намесеше. Позволи на подсъзнанието си за момента да вземе контрол. Спомни си за посещението в погребалната яма с цялото ѝ елегантно, но тъжно величие. В центъра ѝ бе Цитаделата на почитаемите мъртви, които щяха да бъдат изгорени заедно с растения, животни, насекоми и изтощения горен слой на почвата. Скритите машини настройваха бавно движещата се кална течност за бактериално съдържание, киселинност, температура и химичен състав. Първо Ямата, после Градината: това бе съдбата на всички.

Подсъзнанието ѝ остана доволно от спомена и Мемор насочи вниманието си към кипящия спор. Чуваха се разгорещени думи. Тя съзнателно ги пропускаше, както бе правилно в подобни напечени моменти. Беше най-добре да не запомня обидите. Следеше разговора, но не се намесваше. Подсъзнанието ѝ помагаше.

Съдията настояваше за екзекуцията ѝ и я наричаше „справедливо рециклиране“. Други призоваваха да бъде сменена. Много приказки. Ако ги слушаше и ги запечатваше дълбоко в паметта си, Мемор щеше да изпита колебания и съжаления, които щяха да пречат на бъдещата ѝ работа. По-добре бе да остави момента да отмине.

Но въпросите за приматите я изтръгваха от необходимото вглъбяване. Мемор отбеляза, че е използвала класическите методи за психологически контрол, защото приматите бяха социални същества. Беше ги затворила в относително малка зона и им даваше достатъчно храна, колкото да не умрат.

— Но гладът започна да играе роля в поведението им. За около десет от техните сънни интервали — явно идват от планета с относително дълъг ден — те показаха класически симптоми. Някои започнаха да комуникират с нас по-често от други. Очевидно търсеха храна. Вярвам, че започнаха бавно да се идентифицират повече с нас и по-специално с мен, отколкото с другарите си.

— Да, много добре — обяви услужливо един от по-нисшите. Естествено, всички го игнорираха.

— След още пет сънни интервала настроението им се промени. Започнаха спорове, често по време на хранене. Това също пасва на класическата теория — при яденето храната е на първо място в съзнанието и гладът поражда съревнование и несъгласие.

— Успяла си да разгадаеш социалния им код? Тяхната солидарност?

— Отчасти — отвърна Мемор с надеждата, че звучи скромно. Всъщност не беше сигурна дали е успяла. Затова побърза да продължи: — Те са екипаж на дълго пътуване и не можем да очакваме да се пречупят бързо. Времето е наш приятел.

— Има ли следи от ранна фаза на абсорбиране?

— Вярвам, че да. Те често се оживяваха, когато някой от подчинените ми им даваше храна или им позволяваше да направят нещо по своя воля.

— Анализът на ума им предполага ли, че могат да бъдат абсорбирани?

— С течение на времето, да.

Това ѝ донесе одобрителни жестовете с пера и атмосферата се разведри.

В крайна сметка се стигна до гласуване. Мемор изтърпя моментите, в които всеки се консултираше с подсъзнанието си и гласуваше с електронен сигнал. Асенат показа резултатите и последва шокирана тишина.

— Оставаш на поста си — каза Асенат, като вмъкна в думите си лека нотка на колебание. — Но аз ще те надзиравам и ще докладвам на Съвета, когато е необходимо.

Мемор се поклони с облекчение. Чуха се присмехулни крякания и нежна одобрителна мелодия, въздишки и тропане с крака.

Събраните в голямата зала започнаха да напяват ритмично. Протоколът изискваше някакво групово изразяване и моментът беше подходящ. Напевът беше в древен ритъм. Говореше за това какво не е Същността, а не какво е. Цитаделата изригна в крякащи песни и оживени басови ноти. „Радостно свързани, ние сме вечни…“

Това очевидно бе порицаване на Мемор. Припомняне какво изисква Вселенската същност от Народа.

Тя се радваше, че се е измъкнала само с прост укор. Дори завика и затропа заедно с всички. Бучащият напев се усили и тя започна да му се наслаждава. Освобождение.

Но споменът за Ямата и Градината остана.

2.

Клиф се събуди, защото усети, че земята под него трепери. Примига сънено и огледа храсталака елипсовидни папрати, под които се бяха подслонили. В сенките не се виждаше и не шаваше нищо.

Но той усещаше лекото злокобно бръмчене отдолу. Тук нямаше геология, така че сигурно беше машина, движеща се по външната стена на Купата. Клиф се изправи и закрачи бос, за да усети вибрациите. В едната посока сякаш бяха по-силни и той тръгна натам. Птиците се разшаваха и започнаха да чуруликат възбудено.

След това шумът започна да намалява и когато Клиф стигна до някаква огладена скала, изчезна съвсем. Явно източникът беше отминал. Може би беше подвижна платформа, асансьор или нещо подобно.

В този момент забеляза, че е излязъл от дърветата. Почувства се сам и уязвим. Погледна към небето, което за щастие бе празно, и побърза да се скрие. „Като уплашен гризач“.

Не успя да заспи пак. Беше сънувал леко еротичен сън с Бет. Най-големият проблем беше в безкрайния ден. Всички имаха трудности със спането, защото непрекъснато имаше нещо будно и активно, шумолящо в растителността и стряскащо нервите им. Въпреки това в момента останалите похъркваха и Клиф им завиждаше. Е, поне щеше да има време за мислене и планиране.

Легна отново и погледна към полускритата от растителността звезда. Струята беше като драскотина в небето, трептяща от завихряния и мърдащи нишки. В основата, където излизаше от звездата, се виждаха примигващи ярки светлинки. Започваше да свиква с небето тук, а това беше опасно.

Твърде много от нещата тук изглеждаха познати — внезапните светкавици, дъждецът, поривите на вятъра, — но бръмченето отпреди малко носеше важно предупреждение. Бяха на странно място и измамните прилики с познатия им свят бяха опасни.

Трябваше да използват всичко и най-вече заблуда. Разкъсваха се между нуждата да останат скрити и желанието да проучват. Бяха маскирали превозното си средство, за да е с цвета на пустинята. Отдалече не се виждаше, но отблизо движението привличаше погледа. Въздушните патрули, които мяркаха в далечината, засега ги бяха пропуснали и Клиф се надяваше, че губят интерес, защото ги забелязваха все по-рядко. За щастие в пустинята явно не живееха интелигентни същества.

Но неговата петорка ставаше все по-гладна и навъсена. Бяха се научили да откриват и да застрелват дивите гущери, които живееха по скалите. Месото им беше жилаво, но когато го опечаха, им даваше така нужните протеини. Ядяха настървено. Беше им по-трудно да откриват карбохидрати, а водата винаги бе проблем.

Клиф опитваше да открие ядливи растения, но не беше лесно. Това бе извънземна екология, на всичко отгоре без нощ. Какво причиняваше това на растителната еволюция? Какви защитни механизми развиваше? На Земята основната защита срещу хищници бяха отровите. Типичен пример за ефективност беше тютюнът в тропиците, където нямаше зима, която да убива насекомите.

Но в тази купа също нямаше зима, която да спасява растенията и животните от постоянното хищничество. Клиф очакваше да се натъкне на множество отрови, маскировки и заблуди. Вече бе открил растения, които приличаха на камъни и дори скелети. Жилавите гущери светкавично отскачаха встрани, защото имаха два предни крака и един заден, пригодени за резки скокове. Какво ли ги застрашаваше? Еволюционното приспособяване означаваше, че наоколо има по-едър хищник, но досега не бе виждал такъв. Може би този регион си беше под доминацията на гущерите.

Хората бяха нови тук и повечето същества не им обръщаха внимание. Понякога големите птици връхлитаха и се опитваха да им изкълват очите, явно бъркайки ги с някаква по-лесна плячка — но каква?

Всички бяха отслабнали. Хауард, който беше като магнит за всякакви падания и контузии, си беше направо изпосталял. Разчитаха на Клиф да открива храна и той имаше спорадичен успех, но идеите му вече се изчерпваха.

Чу шум и автоматично посегна за лазера.

— Събуди ме — каза Ирма и седна до него.

— По-добре лош сън, отколкото никакъв — отвърна Клиф и ѝ подаде парче от странния плод, който бе открил. Приличаше на риба балон с кичури лилава коса, но беше сладък.

— Бива го. Дори ми харесва повече от мангото.

— Срязах го, помирисах го, облизах го — това е всичко, с което разполагаме в момента. Иска ми се да имах полева екипировка, за да изследвам потенциалните храни.

— Горите, в които скитахме отначало, бяха с по-киселинна и влажна почва — каза Ирма. — Тукашната е по-суха и алкална.

— Като повечето пустини на Земята.

— Именно. Значи може да използваме интуицията си и да разгадаем какво тук може да ни е полезно. Виж там…

На няколко метра от тях имаше папратови растения и трънливи храсти, а по по-големите дървета висяха изкушаващо бодливи сфери.

— Да ги пробваме.

Изкатериха се по грубата кора и свалиха два големи овални плода.

— Интересно — каза Ирма. — Тези листни израстъци приличат повече на пипала.

Клиф разряза единия плод.

— По кожата има кафяво покритие, като растителната ръжда. Но какво ли означава това тук?

Помириса розовата сърцевина. Не миришеше гадно, но пък той си нямаше представа от миризмите на това място. Отряза едно парче и го гризна — в устата му нахлу сочна сладост.

— Може да е отровно, но е страшно вкусно…

— Ще изчакам да видя дали ще се гътнеш — усмихна се Ирма.

Изчакаха да видят дали стомахът му ще се разбунтува, но това не се случи.

— Според мен трябва да спим на смени — каза Ирма. — Да държим по двама на пост и да се сменяме през четири часа.

— Може да опитаме. Но ще е трудно да се спи в пясъчния кораб.

— Трябва да се движим, ако искаме да научим нещо.

— Така е — но почвам да се чудя какво правим, като просто се щураме наоколо. Определено не се приближаваме към опознаването на това място.

Ирма го потупа по рамото.

— Не се отчайвай. Всички следваме примера ти.

— Какво? Аз не съм начело.

Тя се ухили.

— Напротив, независимо дали ти харесва.

— Според кого?

— Приматско поведение. Не си ли забелязал? Останалите си казват мнението, спорят, но гледат теб.

— Не, не съм забелязал — изсумтя той. — Ейби и Тери ме тормозят доста.

— Защото са уплашени. Всички сме уплашени. Понякога това се изразява в гняв.

— Е, радвам се, че го спомена. — Уханието ѝ след вчерашното къпане в езерцето го разсейваше. Той усети някакво неудобство и се върна към по-общите теми.

— Виждам някои стари черти, които се появяват заради стреса. Другите призовават вътрешната си мъжественост, сякаш слагат броня. Не че и аз съм имунизиран.

— Ти не се пънеш като тях.

Клиф се подсмихна тъжно.

— Като тийнейджър се упражнявах пред огледалото да пуша и да изглеждам печен. — Ирма се засмя и Клиф се изчерви. — Сериозно. С ракови пръчици! Освен това впечатлявах гаджетата, като форсирах двигателя на светофарите.

Тя отново се засмя.

— Имал си кола с вътрешно горене?!

— Наследство. Лицензът струваше цяло състояние. Веднъж изпробвах трийсет вида слънчеви очила, за да открия точния гъзарски вид. Говорех с хора като Тери и Ейби за коли и пищови и обикновено държах бира. И… — Той я погледна. — Носех толкова тесни дънки, че топките ми бяха смачкани и имах обриви.

Ирма се разхили и се плесна по коляното.

— Това звучи толкова зле, че трябва да е истина.

— Аха. Беше малоумно и тогава, както и сега — но Тери и Ейби се преструват на спокойни, а не са.

Тя кимна.

— Понякога преструвката е толкова дебела, че можеш да я режеш с нож. Виждам как ни гледат и крият страховете си. Добро наблюдение, Клиф.

Той я погледна.

— Може би вече свикнахме да сме уплашени. Но аз не…

Тя го хвана за раменете и го целуна. Дълго. След това го пусна, отдръпна се и го изгледа равнодушно.

— Трябваше да го направя.

— Аз, виж, аз…

— Знам, че си женен. И аз съм омъжена.

— Надявам се, че не съм…

— Да си дал сигнал ли? Не, по дяволите. — Тя си пое дъх и заговори трескаво: — Ние бягаме по някакъв скапан артефакт, който не разбираме, и може да ни заловят всеки миг. Да ни убият или нещо по-лошо. Така че според мен обичайните правила не важат.

— Аз…

— Не искам да споря, Клиф. Но двамата с теб трябва да поддържаме тази група, а аз се чувствам толкова самотна, сякаш съм на ръба и трябва… по дяволите, и аз не знам какво искам да кажа.

Той се усмихна.

— И аз, но… ми харесва.

Спогледаха се продължително, оставяйки момента да набъбне.

Ирма повдигна вежди и се усмихна криво.

— Знаеш ли, въобще не ми пука какво мислят за нас.

— Доводите ти са валидни. — Клиф се чудеше какво прави, но умът му кипеше. Знаеше, че силно се нуждае от това.

— Никога не съм харесвала секса на дневна светлина.

— Аз пък никога не съм бил придирчив.

— Не постигаме нищо — каза Тери.

Ирма изсумтя и сръчка малкия пращящ огън. Клонките бяха сухи и нямаше пушек.

— Живи сме, нали? Миналата седмица нямаше да се обзаложа за това.

Ейби изсумтя и изви скептично устни.

— Седмица? Това проклето място прави времето безсмислено.

— Според стандартното време. — Ирма вдигна комуникатора си.

Всички бяха техничари и се придържаха към стандартното време с дигиталните си устройства, които бяха обновени на борда, защото „Слънцетърсач“ имаше значителен относителен времеви ефект, противно на нормалното земно време. Ейби се наведе към огъня, където се печаха шишовете с тъмно гущерско месо.

— Казвам, че това място е направено да обезсмисля времето. Кой строи толкова голямо нещо, което няма сезони, промени, вариативност?

— Някой, който предпочита предсказуем живот — отвърна спокойно Клиф.

При тези думи Тери подскочи.

— Да! Нещо наистина странно. Тези големи пернати, които видяхме — те управляват това място. А ние побягнахме от тях!

— Щяха да ни пленят — отвърна му Хауард. Контузиите му го караха да се мръщи, докато се наместваше от другата страна на пращящия огън.

— Може би просто искаха да поговорим — каза Тери.

— Не ми приличаше на покана — обади се Ирма.

— Вижте! Проблемът с извънземните е, че са извънземни. Може да сме останали с погрешно разбиране.

Ейби поклати глава.

— Няма значение. Не можем да живеем вечно тук. Какъв е планът?

Клиф въздъхна. Ирма беше права — всички се водеха по него. Искаше му се да е по-сигурен, но въпреки това заговори:

— Ще се спотайваме. Ще се придвижим с пясъчния кораб към огледалната зона. Движим се с добра скорост. Може да стигнем за около месец.

— Тук месеците не важат.

— Е, все някак трябва да отчитаме времето — каза Ирма. — Да го наречем милион секунди, а?

Останалите се засмяха — най-доброто, което можеха да направят в тази ситуация. Клиф ги огледа и реши, че моментът е подходящ.

— Надявам се да открия някакъв достъп до огледалната зона. Видяхме, че там, близо до дупката, има големи конструкции. Тези, които управляват това нещо, сигурно са някъде там.

Тери гневно поклати глава.

— Трябва да говорим с тези същества. Вижте какво са построили!

— Е, и? — попита Ирма.

Тери примигна.

— Да са доближим до населените региони. Стигаме сме се мотали из пустинята.

— Съгласен съм — обади се Хауард.

— Не ми харесва да играем по техните правила. Може да си мислят, че сме нашественици и че трябва да ни елиминират.

Ейби се намръщи и вирна брадичка.

— Ние избягахме, забравихте ли? Може да не са доволни от това.

Тери поклати глава.

— Сигурен съм, че ще научим повече, ако ги наблюдаваме отблизо, а не да се мъчим да пътуваме милиони километра до Дупката.

— Как? — настоя Ирма.

— Когато вчера се покатерих на онова сухо дърво, видях тъмна ивица ей в онази посока — отбеляза Ейби. — Зеленикава. Може да е гора.

— Ще има повече дивеч и по-добри укрития — каза Тери. — Да тръгнем натам и да потърсим някакви местни. Да ги наблюдаваме и да се учим.

Докато обсъждаха идеята, Клиф ги гледаше. Познаваше типове като Тери в университета. Хора, които обичаха да се мотаят, да пият и да философстват и на пияна глава да ти обясняват какво да очакваш от живота. Общо взето стандартни задници. Клиф почти не беше контактувал с Тери, когато подбираха екипажа, преди векове в реалното време. Но сега, докато го опознаваше, беше доволен, че не разполагат с алкохол. С няколко питиета Тери можеше да причини сериозни проблеми в групата. А може би и без тях.

Да, увереността пред лицето на колебанието беше добра стойка за лидер. Но само ако бе подплатена с много мисъл.

— Предлагам да гласуваме — каза Ейби.

— Става — обади се Хауард за пръв път от доста време. Продължаваше да чопли неприятната драскотина на прасеца си.

— Кой е за предложението на Тери? — попита Клиф. Три ръце — Ейби, Хауард и Тери. Клиф сви рамене.

— Добре. След като хапнем, тръгваме.

— Иска ми се да бях на „Слънцетърсач“, а не да бягам и да се крия — заяви с копнеж Ирма.

Останалите кимнаха.

Малко по-късно Клиф осъзна, че тя има право. Но тук си имаше и добри страни. Можеха да работят със същността на проблема, да проучват мястото, а не да стоят безсилно в орбита. А и не беше скучно. „Приключение е, когато някой друг рискува живота си някъде далече…“

Тъкмо беше изсъхнал от плуването в топлото езерце насред пясъците. Чувстваше се отлично. Изпи чаша вода и счупи една от шушулките, в които имаше копринени нишки. Все едно ядеше сладникава паяжина. Водата беше несравнимо по-добра от рециклираната блудкава течност на кораба, а въздухът ухаеше свежо. Химическите тестове показваха, че няма микроби, с които телата им да не могат да се справят. Редуинг със сигурност не дишаше толкова добра смес.

Отне им два дни да прекосят пясъка, който свистеше под кораба, и да стигнат до гората. Повърхността на пустинята беше сякаш гланцирана и когато спираха, Клиф взимаше проби и ги разглеждаше с полевия микроскоп. Материята беше твърда, но жива — бактерии, лишеи и мъхове, смесени в пясък. Може би просто изчакваха следващия дъжд, за да се възродят. Научиха по трудния начин, че трябва да заобикалят по-тъмните петна, които пробиха дупка в корпуса на кораба им. Светлите части им даваха по-добра скорост. Местността изглеждаше древна, а редките дюни бяха твърди и полирани. Имаше параболични дюни, звездовидни дюни, както и прави, с обли била. Клиф осъзна, че колкото по-празна е земята, толкова по-лесно може да дава точни имена на чертите ѝ.

Подминаха някакво възвишение и се натъкнаха на каньон.

— Там има зеленина — каза Ирма и посочи.

— Да направим почивка и да огледаме — предложи Хауард.

Останалите кимнаха. Бяха се схванали от седене в кораба и дърпане на въжетата за управление.

Оставиха Хауард да пази, тъй като все още куцаше от едно предишно падане.

Двукилометровият преход до каньона не беше лек, защото трябваше да прекосят пресъхнало речно корито, пълно с пясък.

Страничните канали изглеждаха древни и Клиф държеше сенките им под око. От ерозиралата земя стърчаха каменни руини и изкривени метални конструкции. Тери вдигна няколко парчета от земята, но бяха твърде ръждясали, за да разбере предназначението им. Скоро се натъкнаха на рухнала сграда от дълги каменни блокове, бледи отстрани и изгорели по ръбовете.

— Пожар? — предположи Ейби.

— Така изглежда. — Ирма дръпна едно от парчетата и цялата каменна грамада поддаде и рухна. Всички отскочиха встрани.

Под срутилите се камъни лъсна метал и те почнаха да го разчистват. Приличаше на голяма кутия.

Ейби употреби голяма част от заряда на лазера, за да я разреже. Използваше най-силната честота и най-мощните настройки, но материалът бе по-твърд от познатите им сплави. Накрая успяха да отворят кутията. Вътре имаше метални решетки, обвити с поликарбон, и някакви странни черни плоскости с портове и жички.

— Прилича на електроника — каза Тери.

— И какво прави според теб? — попита Клиф. Това не беше по неговата част.

Ейби разпръсна металните решетки по белите камъни.

— Няма значение. Въпросът е с какво може да ни е от полза.

— И с какво?

Ейби се ухили. Беше кисел през последните дни, но сега, пред техническото предизвикателство, се бе оживил.

— Можем да усилим антената. За комуникаторите.

— Няма да е лесно да се настрои съпротивлението.

— Обичам предизвикателства.

Не откриха почти нищо повече освен отдавна срутени сгради. Сред руините нямаше очевидни ресурси нито примитивни видове като в долнопробните филми; нямаше нищо.

Електрониката беше твърде тежка за носене, но Ейби искаше решетките.

— Добре — каза Тери. — Но ще си ги мъкнеш ти.

Докато вървяха към кораба, Клиф се чудеше как се е оформила тази пустинна зона и дали тукашният климат се нуждае от обширни пусти местности, за да функционира. Трябваше да има мащабни атмосферни движения на водата, също като на Земята, но той не успяваше да разбере как работят нещата тук само по движението на облаците. Земният въздух се движеше в няколко кръгови маршрута и накрая всичко се решаваше на полюсите. Но единственият полюс на Купата бе в региона на Дупката. Как ли се отразяваше това?

И Земята, и Купата се въртяха, така че и в двете действаше кориолисовата сила — с всичките ѝ усложнения като ураганите. Но самият размер на Купата го караше да се чуди дали въобще е възможно тук да важат същите правила. Циклоните зависеха не само от въртенето, а и от нагряването и атмосферата. Тук мащабите бяха хилядократно по-големи!

На Земята имаше странности и възприятия, които бяха погрешни, но може би важаха тук. Хората мислеха, че водовъртежите се въртят различно в северното и южното полукълбо, но това бе илюзия. Щеше да е забавно да провери дали е вярно и на това място.

Тези мисли изглеждаха безкрайно завеяни, докато се носеха под постоянното слънце. От време на време казваха по нещо, но бе по-добре да мълчат и да наблюдават околността. Имаше съвсем малко животни, а птиците бяха подозрително по-големи от земните. Явно предпазливостта беше универсална политика.

Той се подсмихваше, докато дърпаше въжетата, за да настрои платното, и слушаше свистенето на носа по пясъка. Гледаше потния си екип и се чудеше колко дълго ще издържат. Членовете на екипажа на „Слънцетърсач“ не бяха податливи на емоции, викане, обиди, сълзи, обяснения в любов и омраза или напускане на срещи. Нямаше биполярни, нито пък гении. По-скоро бяха членове на трезвата, корава, но умерена раса. Безкрайно образовани и практични като кламери. Разсъдливи, стабилни, скептични и внимателни по отношение на новите идеи, но — и това бе критерият, който отсяваше кандидатите като горещ нож, режещ масло, — с апетит за приключения. Странна група от реалисти, които искаха да се гмурнат във фунията на времето и да излязат след няколко века на странно, ново място, готови за опасности и нетърпеливи за величие. Не си падаха по прегръдките и комплиментите, нито по нежния комфорт.

Духът им се повиши, когато гората се промени от далечна ивица на хоризонта в гъсталак от дървета. Скриха кораба и тръгнаха с извадени лазери. Скоро откриха вода. В по-тъмните вирове имаше риби с жълтеникави перки и Хауард успя да хване пет, само с корда и кукичка, без стръв. Истински пир! А водата беше по-сладка от шампанско.

На около километър навътре имаше гъсталак от ухаещи храсти, който им предложи известна доза тъмнина. Пропълзяха вътре и заспаха незабавно.

На закуска отново имаше риба.

— Време е да установим база и да оставим малко от екипировката — каза Тери. — Писна ми всеки път да събирам всичко.

— И да разузнаем — обади се Ейби.

Клиф не искаше да зарязват екипировката, но Тери имаше право. Дори при ниската гравитация ремъците на раниците се впиваха в раменете след целодневно скитане.

Скриха по-тежките инструменти под едни скелетоподобни дървета и отбелязаха мястото. След това тръгнаха, като използваха отработените методи. Ейби и Тери се движеха отпред, вляво и вдясно. Отзад вървяха Клиф и Хауард, а помежду им Ирма. Не излизаха на полянките и не говореха, ползваха само сигнали с ръце.

Растителността беше странна. Лозите се извиваха конвулсивно, сякаш опитваха да пробият дебелата си обвивка. В гората се чуваха дребни невидими животни. Птиците крякаха забързано, а не чуруликаха като земните. По някое време чуха заплашително бръмчене и видяха гъст храсталак от скупчени кафяви растения с трептящи листа, които бръмчаха като пчели. Клиф не виждаше смисъл от тази динамика, освен ако…

— Може би са като вятърни мелници и генерират енергия — прошепна той на Ирма.

— За какво?

— Не знам.

Заобиколиха жужащата мрежа, която бе широка стотина метра. Клиф се зачуди дали тази изкуствена екология не използва и директно генерирана електрическа енергия, а не само слънчевата. Може би цялата структура бе една гигантска електрическа система. Космическият вакуум беше само на няколко метра, а металната конструкция можеше да предава електричество до далечни точки. На въпроса „защо“ нямаше отговор.

— Оттам се чува някакъв странен шум — обади се Тери и посочи наляво. Вслушаха, се и чуха тракане, сумтене и скимтене.

— Ей там има хълм — каза Ирма. — Да се покатерим на дърветата и да огледаме.

Изкачиха няколкометровото възвишение и се покатериха на извитите дървета.

— Птиците! — прошепна Хауард.

Клиф се изкачи по един клон, който не спираше да го боде с трънчетата си — естествената защита на дървото срещу някакъв хищник, — и видя поляна, над която кръжаха странни машини. Четири въздушни коли, държащи се на метър-два над изумрудената зеленина. В отворените им кабини имаше по двама или трима от Птичите хора. Въздушните коли се движеха в кръг и Клиф зърна плячката им — едро животно, което подскачаше по поляната. Имаше три крака и се опитваше да избегне ловците. Голямата му космата глава се въртеше трескаво в търсене на път за бягство.

От една от колите полетя копие и удари животното в хълбока. То изскимтя и отскочи. Една едра птица се изправи в колата си и също хвърли копие, но пропусна. Колите се движеха в схема, сякаш това беше някаква игра или ритуал.

Животното изскимтя отново, когато в тялото му се заби ново копие, и се олюля.

Следващото копие сложи край на мъките му и животното падна и застина.

Колите кацнаха и Клиф се възхити на безшумната им грация. Дали бяха с магнитно задвижване? Имаше логика, ако разполагаха с мощни електромагнити. Проводниковата структура на Купата се намираше на няколко метра отдолу и осигуряваше повърхност, позволяваща на колите да се движат чрез магнитно съпротивление.

— Това животно е месоядно — прошепна Ирма. — Предимно кости и мускули. Птиците ловуват за спорта.

Клиф видя, че е права. Деветима Птичи хора бяха оформили кръг около убитото животно и танцуваха странно, с поклащане и завъртане, като вдигаха ръце нагоре и пристъпваха бързо. След това нададоха крясък, наобиколиха звяра, вдигнаха копията, които бяха извадили от трупа му, към небето и извикаха отново.

Изглеждаше примитивно, но разбираемо.

— Те са като първобитните ловци! — каза Тери.

— Не използват мощни оръжия като пушки — допълни Хауард. — Само копия, стрели и гароти.

— Може би не искат да увредят повърхността на Купата — каза Ирма. — На места е съвсем тънка.

Слязоха на земята и се отдалечиха. Клиф си помисли, че този огромен свят е нещо като парк. За Птичия народ.

Върнаха се да вземат екипировката си и продължиха проучването. Беше твърде рисковано да оставят нещо — освен платноходката, която беше резервен вариант за бягство в пустинните земи.

Клиф и Ирма отбелязваха множеството форми на живот, които срещаха, включително нещо подобно на броненосец. Създанието пълзеше без крака, само на бронираните си плочки.

— Бронирана змия — каза Ирма.

Тери искаше да го убият за месото, но Клиф не беше сигурен дали става за ядене. А не искаше да убива само по предположение, макар да бяха гладни.

Около потоците имаше достатъчно от противните гущери и се задоволиха с тях. Те бяха агресивни, но глупави и се ловяха лесно. Ейби събра сухи дърва, за да не димят. Опекоха мазното месо и започнаха да обсъждат видяното, докато ядяха. Нещата изобщо не изглеждаха успокоително.

Дремнаха и се събудиха с обичайното схващане от спането на открито. Закусиха с остатъка от гущерите и продължиха в гъстата гора. Мисията им беше да изследват и проучват и Клиф се движеше внимателно, като не позволяваше на несигурността да го командва.

От някакви високи дървета се разнесе силен шум. Отляво се чу крясък и те тръгнаха предпазливо натам. Последва басово ръмжене и нови крясъци.

Стигнаха до една широка поляна и я заобиколиха. Малко по-нататък гората свършваше и Тери им махна да се движат приведени.

Във високите клони над главите им се разнесе дърдорене и Клиф се надигна и се огледа.

Цялата гора беше оживена, но най-силно се носеха крясъците на приматите — маймуни, но по-едри и странни. В крясъците имаше някаква система: отривисти ноти, носещи се по основната басова линия, като изпети думи.

Клиф се промъкна до последните дървета и вдигна бинокъла към каменистата равнина.

Осмина Птичи хора преследваха група примати.

Бяха на около двеста метра.

Птичите хора тичаха с високи подскоци. Носеха някакви инструменти в дългите си ръце. Перата им бяха в жълто и алено. Възлестите им крака бързо стопяваха разстоянието между тях и плячката им.

Бягащите примати бяха високи, с дълги крака и още по-дълги ръце — имаха по четири. Крещяха разтревожено, а после внезапно се разделиха на групи по трима.

А после Клиф видя нещо невероятно. Всеки последен в тройките спираше и стреляше по преследвачите с нещо подобно на арбалет. Изстрелите бяха неточни и Птичите хора лесно отбягваха стрелите. Стрелялият примат хукваше напред, а следващият в тройката спираше и също стреляше. Междувременно този в средата презареждаше.

Навсякъде летяха стрели. Приматите и птиците пищяха и викаха — истинска суматоха.

Един от Птичите хора бе уцелен, но стрелата просто заседна в плътната перушина и той я измъкна и я захвърли встрани. Приматът вече се бе затичал, а следващият спираше и се прицелваше — класическа тактика за отстъпление. Този път стрелата улучи точно и една птица преплете крака и се строполи.

Птиците нададоха гневно крякане, ускориха и се изравниха с приматите.

Нещо светна ярко и над равнината отекна гръм. Няколко от Птичите хора стреляха едновременно и приматите избухнаха в пламъци. Писъци, падащи тела и мятащи се крайници.

Останалите примати се паникьосаха, разпръснаха се и побягнаха; само малцина се опитваха да стрелят.

Птиците ги прегазиха. Някои даже не ползваха лъчевите си оръжия, а подскачаха във въздуха и се стоварваха върху приматите. Клиф чуваше звука на чупещи се кости.

Последният примат се завъртя и закрещя към птиците, но те просто скочиха върху него и почнаха да го тъпчат.

А после затанцуваха над труповете, като издаваха силни резки звуци. Острите им клюнове се забиваха в телата на приматите, ръцете им се стрелкаха към небето с радостна енергия.

Клиф гледаше ужасен.

— Господи! — прошепна Тери.

Клиф си бе помислил, че това място е някакъв парк.

Със сигурност не и за приматите.

3.

Редуинг ядеше от Порцион 47 — изкуствено месо със сос от нар и гарнитура от кафяв ориз и зеленчуци. Имаше еднакъв вкус, както винаги — сладникав и пикантен. И тъй като го беше ял безброй пъти, бе скучно. Въпреки това цитрусовият вкус бе приятен. Но пък всяко хранене го подсещаше за намаляващите запаси на „Слънцетърсач“.

Всяка прилика с истинския живот бе добре дошла в керамичната клаустрофобия. Докато корабът се движеше в междузвездната плазма, поне можеше да се използват слушалки, които да изолират шума. Не и тук обаче, защото двигателите се бореха тежко и издаваха електромагнитна кашлица. Някои от екипажа твърдяха, че не обръщат внимание на ръмжащите двигатели, но Редуинг не можеше. Не че го показваше, разбира се. Трябваше да е спокоен, стабилен и неподатлив в отчаяно несигурната ситуация.

Свързването с групата на Бет беше единственият им успех. Преди това Редуинг командваше кораб с постоянни навигационни проблеми и нямаше никакъв контакт с повърхността. Почти бе отписал целия експедиционен отряд.

Аяан Али се приближи и зачака почтително до масата. Аяан беше от арабски произход и носеше униформа като всички останали, но понякога на вечеря носеше було и лъскави изумрудени обици.

— Слушам те — каза Редуинг официално. — Докладвай.

— Свързахме високочестотните антени заедно.

— Как е сигналът на Бет?

— Силен и…

— Може ли да получим видео?

— По дяволите, капитане, работим със сигнал от скапан полеви телефон!

— Отговори на въпроса и после се оплаквай.

Аяан замръзна за цели три секунди. След това заговори бавно:

— Не, сър. Още нямаме визуална връзка.

— Проблемът в честотата ли е, или в шума?

— Към този момент това няма значение, сър.

— Хм. — Той взе схемите, които му бе донесла. — Някакви оплаквания?

Аяан примигна и присви устни.

— Не, сър. И никакви извинения.

— Чудесно. — Редуинг си позволи лека усмивка.

Аяан му показа схемата на външната конструкция, която бе сглобила от корабни подпори.

— Щом оправим настройките на свързаните антени и оптимизираме приемането на сигнала на Бет, ще разполагаме с работеща система.

— И ще може да започнете издирването на Клиф?

— Да, но както знаете, не сме наясно с каква екипировка разполага неговата група.

— Би трябвало да имат полеви комуникатори.

— Дали са успели да ги запазят? Въобще не засичам сигнал.

Редуинг разбираше достатъчно и знаеше, че групирането на микровълновите антени отвън е дяволски трудна работа. Антените трябваше да бъдат свързани хардуерно и софтуерно, за да се превърнат в едно гигантско ухо. Да се работи върху постоянно подвижната платформа, обикаляща Купата, и да бъдат фокусирани по подвижната повърхност — дори не можеше да си представи всички проблеми.

— Отлична работа, Аяан. Знам, че е трудно. Продължавай да търсиш сигнал.

При тази неочаквана похвала тя примигна.

— Да, сър.

Редуинг кимна и измина енергично — по-скоро за пред екипажа — петте метра до основния екран на мостика. Цялата полусфера беше гигантски дисплей, който можеше да показва истински образи и динамично променящи се схеми. Редуинг беше наредил вътрешната, центробежна гравитация на кораба да бъде като на Купата — 0,8 g Всички трябваше да са готови да слязат и да помогнат, ако се наложеше. Но нямаше да прати никой долу, преди да научи повече.

Усети внезапен тласък и корекция и тръгна към пилотския пулт.

— Как са индукционните намотки?

— Пращят — отвърна пилотът. Казваше се Джампудвипа, но всички го наричаха Джам. Изправих го с ускорителите в трета зона. Едва успяваме да съберем достатъчно плазма, за да не изпада системата в паразитни осцилации.

— По дяволите! Можем ли да достигнем делта?

Джам сви рамене.

— Може би.

Гледката на Купата заемаше почти цялата светеща полусфера.

Пейзажът се разгръщаше със замайваща скорост, защото се движеха с орбитална скорост от десет километра в секунда. Такова изобилие! Гори, кипящи от обещаваща зеленина. Огромни сини морета, пустини със златист пясък, реки, виещи се през долини с ниски хълмове. Над континентите, които бяха по-големи от Земята, бушуваха бури и урагани. Необятна, невъзможна география. Наистина завидна конструкция. Но кой я бе построил? Или… какво?

Редуинг погледна комуникационните честоти. Сигналът на Бет беше изчезнал, но групата ѝ все пак бе успяла да се свърже за няколко минути. За да я държат в обхвата, Редуинг и Джам трябваше да маневрират постоянно, като редуват вахтите с втория пилот. Клеър Конуей, жилава русокоса жена. Но слънчевият вятър беше твърде слаб, само колкото да поддържа индукционните камери. Вакуумът беше добър, но вятърът на червената звезда бе по-слаб от този на Слънцето. Очевидно плазмата се насочваше в струята. За инженерите продължаваше да е мистерия как точно работи магнитното фокусиране. Цялото това странно място бе звучен шамар в лицето на човешките усилия. Дори „Слънцетърсач“ беше като жалко сапунено мехурче в сравнение с него. Огромната купа се въртеше толкова бързо, че покриваше периметър колкото орбитата на Меркурий на всеки девет дни.

Задачата на Джам беше да ги държи близо до атмосферата, за да улавят слабия сигнал на Бет. Летяха толкова близо, че земята отдолу изглеждаше като равна повърхност, безкрайна синьо-зелена стена, осеяна с облаци и морета, по-големи от всяка планета. И всичко това под постоянния блясък на звездата и струята, които хвърляха в дълбоката атмосфера сияния, сенки и светлини.

Редуинг — виждаше напрежението на Джам — попита:

— Още колко можем да издържим на този валс?

— Ден, най-много два.

— А после?

— Ще трябва да използваме реакционните двигатели.

— Не можем да си позволим да хабим реално гориво.

— Знам. — Воднистите очи на Джам се обърнаха към капитана. — Но не мога да променя законите на механиката.

— Джам, чувам само ала-бала. Време е да помислим сериозно, иначе ще изгубим връзка с нашите хора.

Почти щеше да каже „моите“, но се удържа. Твърде собственически дори за капитан. Трябваше да изглежда спокоен и съсредоточен, да е над суматохата и да мисли за по-широката картина.

Реши да остави за малко Джам на мира и тръгна през командната кабина, като оглеждаше дисплеите за евентуални неприятности. Бяха събудили само малка част от екипажа, за да съхранят запасите, но дори тези няколко човека го изгледаха нервно, докато минаваше покрай тях — наблюдаващ, но и някак отдалечен.

Редуинг мина покрай биосектора и спонтанно реши да влезе. Лъхна го силна миризма. Едно от прасетата се бе измъкнало. Изквича и се изпърдя. Това обаче се оказа само увертюра: прасето се изсра на палубата, след което се обърна и побягна.

Редуинг нямаше намерение да чисти. Обади се на полевия биолог Кондит и тя дойде и сви рамене.

— Съжалявам, капитане. Измъкна се, докато им давах храна.

— С какво се хранят?

— С всичко. Остатъци, човешки отпадъци от въздушните филтри. Дори със собствените си лайна, ако ги оставиш.

— Може би трябва. Така им се пада.

Тя го прие сериозно и кимна.

— Да, може да помогне в хранителното рециклиране. Ние извличаме осемдесет процента от азота в урината, но почти нищо полезно от твърдите отпадъци. Може би трябва да ги даваме на прасетата.

Редуинг хареса донякъде идеята. „Да ядат лайна! Мария Антоанета го е казала точно“. Все пак успя да запази сериозно изражение и отсече:

— Проучи възможностите.

Върна се в централния коридор и вдиша с облекчение рециклирания въздух. Трябваше да внимава да не показва чувството си за хумор.

Надяваше се, че никой на кораба няма достъп до досието му. Десетилетия преди да бъде построен „Слънцетърсач“ той презираше идеята за междузвезден Ноев ковчег и бе написал заядливо писмо до програмата. Предлагаше им да изпратят роботизирани кораби с просто съобщение. „Направете десет копия на това съобщение и добавете името си в края, след което го изпратете на десет разумни раси. След четири милиарда години името ви ще стигне най-отпред в списъка и ще управлявате галактиката“.

Шега, бързо забравена. Комисията, която му бе поверила командването, не я спомена. Може би не ѝ бяха обърнали внимание. Но сега не можеше да се прави на шут.

Когато се върна на мостика, Джам го погледна и каза:

— Капитане, мисля, че… — Млъкна, сякаш смяташе, че идеята му е твърде налудничава. — Ами, може да опитаме да натрупаме плазма, като… като се доближим до струята.

— Твърде е опасно. За малко нямаше да успеем да прелетим през нея.

— Само ще я доближим, без да навлизаме в турбулентната топлина.

Редуинг се усмихна. „Турбулентна топлина“ беше добро описание.

— Да гребнем малко плазма и да я складираме?

— Вярвам, че можем, ако разтегнем кръстосаната секция на греблото.

— Но това ще ни отдалечи твърде много от Купата. С голямо делта-ви.

— Изчислих, че можем да наваксаме с натрупаните резерви.

Очите на Джам казваха, че решението е на Редуинг.

— Но ще загубим връзка с Бет, нали? И едва ли ще можем да се свържем с групата на Клиф с новата антена на Аяан.

Джам кимна.

— Да, така е. Но можем да се ускорим силно, ако се плъзнем покрай Купата и се върнем в рамките на десет дни.

— Планирай го — каза Редуинг. — Искам да дам шанс на Аяан да засече Клиф. След това ще видим.

— Да, сър.

Редуинг закрачи отново. Искаше му се да има повече опции. Отново изплува съжалението, че не е слязъл на повърхността — като зло черно псе, — но той го потисна. Преценката му беше правилна, въпреки че му се налагаше да седи затворен тук.

Като част от обучението си и за да се справя по-успешно с медиите, беше проучил някои от старите идеи за междузвездно пътуване. Бяха едновременно смешни и нелепи. Един сериал от Ерата на апетитите представяше смел капитан, който винаги се впускаше в приключения на планетите. Никой не поставяше действията му под въпрос! Разбира се, имаше и множество мечтателски, боклучави идеи — свръхсветлинно пътуване, и то след Айнщайн, извънземните естествено говореха на английски, имаше и телепортация, за да отскачат светкавично където си пожелаят. Никой не обясняваше защо при наличието на неограничени ресурси икономиката не е рухнала. Все пак корабите им можеха да произвеждат с лекота храна, уреди, пари, даже и хора.

Въпреки това хората от Епохата на апетитите имаха мечти. Просто не мислеха сериозно колко трудности и смърт ще коства непознатото.

Той се усмихна и продължи с окуражителните коментари, докато обикаляше мостика, запазил мислите си за себе си, както винаги.

4.

Всички бяха потресени, Клиф го виждаше ясно.

— Чудя се дали Птичите хора възнамеряваха да ни нападнат, когато излязохме през люка — каза Ирма, докато ядяха студено месо до платноходката.

— Не, разбира се! — изсумтя Ейби. — Приемаха ни за равни…

— И опитаха да ни пленят — довърши Тери.

— Не им дадохме шанс за преговори — настоя Ейби.

— Те заловиха групата на Бет — каза Ирма. — И вижте какво направиха с приматите. Които също използват сложни инструменти. Имам предвид арбалетите.

— Не можем да разчитаме, че с нас ще се отнасят различно — заяви спокойно Хауард.

— Съгласен съм — отвърна Клиф. — Да помислим какво ще правим сега.

— Все още смятам, че трябва да видим как функционира обществото им — каза Тери. — Може би ако…

— Твърде е опасно — пресече го Клиф.

— Но прекосяването на пустинята също е опасно — каза Хауард. — А и не ни учи на много.

Всички се съгласиха.

— Почва да ми писва да седя в този корпус, да го пренасям над скалите и да търся вода. А гадните пясъчни бури… Трябва да си намерим по-добър транспорт, иначе ще ни хванат.

Отново съгласие. Клиф видя, че ужасяващите убийства, на които бяха станали свидетели, имат и положителен ефект. Страхът ги обединяваше.

— Да уловим малко дивеч, да поспим и след това да тръгваме.

Хауард и Тери се оживиха. Те наистина се забавляваха да убиват неприятните гущери и незабавно тръгнаха към най-близката суха местност. Черно-кафявите същества обикновено живееха под грамади от камъни, които си строяха сами. Номерът беше да ги сбараш навън, а Тери имаше талант да примамва бързоногите съскащи създания с остатъци от предишната плячка. Явно те нямаха нищо против да ядат собствения си вид.

— Може би това са извънземните адвокати — каза Ирма и всички се разсмяха.

Ейби извади апаратурата, която бе донесъл, и започна да я човърка с инструментите си. Ирма тръгна да търси ядливи растения, но гледаше да не се отдалечава от лагера. Клиф опита да се отпусне. Не спеше добре. Но постоянно топлото и слънчево време беше новата норма на живота и нямаше какво да се направи, така че след малко той задряма.

Събуди го крясъкът на Ейби.

— Какво става? — попита Клиф сънено. Сънуваше Бет и не искаше да напуска топлия комфорт на илюзията.

— Успях! — Ейби беше подпрял апаратурата на едно дърво. Излъчвателят му беше включен в нея и той размахваше развълнувано комуникатора си към Клиф. — Успях да засека „Слънцетърсач“.

Клиф се разбуди мигновено.

— Какво? Може ли да говорим с тях?

— Мощността е скапана и аудиото вероятно не работи. Но мога да им пратя текстово съобщение. Ето, пращам го…

И след секунди възкликна:

— Отговориха! Редуинг е… Изпраща ни файл!

Няколко дълги минути двамата се взираха в комуникатора. Накрая устройството изпищя и се появи картина — голяма лилава сфера. В десния ъгъл имаше символ на зелен палец.

— Това съм го виждал — каза Ейби. — Зеленият палец сигурно значи, че става за ядене.

— Покажи следващата страница — подкани го Клиф.

След двайсетина картинки имаше няколко растения, които бяха яли.

— Откъде ли ги е изровил Редуинг? — попита Клиф.

— Вероятно от групата на Бет и ни ги препредава.

— Браво на него. Това съм го виждал. И това също. А, схванах. Това е меню! — Следващите страници съдържаха растения и животни, обозначени с червени кръстосани показалци, като очевидно предупреждение. — И антименю. Червените са опасни, зелените стават. — Клиф се засмя. — Брей, Лау Пин е голям тарикат.

Огледа менюто и се замисли за цветовете на ядливите растения. Еволюцията караше хората и животните да харесват цветове, които свързваха с нещо добро — синьо за небе и чиста вода, бяло за сняг. И обратно, не харесваха кафявото и тъмните цветове, които свързваха с фекалии и гнила храна, както ѝ червеното, което обозначаваше отрови и подправки. Растенията бяха еволюирали, като ги използваха за предпазни сигнали. Надяваше се, че Бет не е рискувала при разучаването на менюто. Тогава…

— Чакай — обърна се той към Ейби. — Обзалагам се, че са получили тази информация директно от извънземните.

— Значи още са в плен. Хм.

— Може би. Важното е, че установихме контакт.

— Относително — въздъхна инженерът. — Пак загубих сигнала.

— Те се движат в орбита. Не е лесно да останат в обхват дори с тесночестотните комуникатори.

— Добре поне, че имат голям обхват — каза Ейби. — Никой не е предполагал, че ще им се наложи да работят в междупланетни разстояния.

Съобщението от Бет го върна към темата, която не искаше да зачеква: краткото отдаване на страсти с Ирма.

Спомни си с тъга за старата шега: „Съвестта е онова, което те боли, когато всичко останало се чувства чудесно“.

Когато Ирма се върна, Ейби беше готов да ѝ каже кои растения да задържи и кои не стават за нищо. Хауард и Тери донесоха странно двукрако животно, приличащо на язовец, което всъщност се оказа ядливо. Одраха го и го изпекоха и настроението им се подобри.

След това отплаваха в пустинята, за да се отдалечат от Птичите хора с магнитните коли. След половин час бавно плъзгане навлязоха в район със скалисти възвишения. Нищо, което да не могат да заобиколят, но се забавиха значително. Изведнъж Хауард, който оглеждаше хоризонта за по-добър маршрут, каза:

— Приближава нещо голямо.

Една самотната точка в далечината нарастваше видимо.

— Тук сме съвсем на открито — каза Ейби. — Ако това е…

— Магнитна кола — прекъсна го Ирма, която бе включила бинокъла. — Две, не, три птици.

— Няма смисъл да бягаме — каза Тери. — По-бързи са.

— Ще се сражаваме ли? — попита Хауард.

— Не знаем със сигурност дали са враждебни — отвърна Ирма.

— Просим си белята — обади се Ейби.

Клиф се наруга наум, че не беше помислил колко уязвими ще са в такава ситуация.

— Не можем да се скрием, нито да избягаме, затова да направим обратното. Да помахаме и да ги поздравим, когато се приближат.

Всичко го изгледаха, сякаш е откачил.

— Скрийте оръжията. Ако положението се скапе, ще стреляме. Но първо искам да се добера до магнитната кола.

— Най-важно е да действаме синхронно — каза Хауард. — Ако се наложи да стреляме, аз поемам десния. Тери, за теб е този отляво. Ирма, ти смъкни третия, където и да е застанал.

Ирма продължаваше да следи нарастващата точка с бинокъла.

— Приближава, завива наляво… обърнаха към нас. Явно ни забелязаха.

— Добре. Сега се престорете, че искаме да бъдем открити — нареди Клиф.

— И не показвайте лазерите — добави Хауард.

Разпръснаха се около яхтата и започнаха да подскачат и да размахват ръце. Магнитната кола забави и се снижи на два метра от земята. В пътническата кабина имаше три глави — на Клиф все още му приличаха на щрауси. Колата се приближи с тихо бръмчене и той видя, че птиците носят колани със странно изглеждащи инструменти. Всички имаха каски.

Колата спря над платноходката и Клиф вече можеше да чуе бръмченето ѝ. Зачуди се как магнитните сили успяват да повдигната такава маса толкова далече от проводниковата повърхност, която сигурно се намираше на метри под почвата. Птиците заговориха помежду си с високи чуруликащи гласове. Главите им се мърдаха рязко, а перата сменяха цветовете си в сложни композиции. „Дали това е част от говора им?“ Колата се издигна на три метра.

Според Клиф това не беше добър знак. Той отстъпи и се обърна към Ирма.

— Ако извадят оръжия, трябва да стреляме първи.

— Да. Само дай команда.

— Щом кажа „огън“, стреляйте — каза Клиф.

— Не мисля, че ще е необходимо — отвърна Тери.

— Да им покажем, че сме миролюбиви — каза Хауард и разпери ръце с отворени длани.

Секундите се разтеглиха. Клиф стоеше напрегнато, готов да посегне към лазера си.

Две от птиците се изправиха и колата помръдна наляво, така че хората да са от едната ѝ страна.

— Да опитаме по-енергично — каза Ейби и се провикна: — Ние сме миролюбиви.

Тери повтори същото и показа празните си ръце.

— Говори по-бавно. Нека да разберат, че…

От магнитната кола със съскане излетя мрежа, толкова бързо, че Клиф не разбра как е изстреляна, и оплете Тери и Ейби. А след това се стегна — с-с-с-ст-щрак. Дебелото ѝ въже, закачено за колата, се опъна и мрежата започна да ги тегли.

Клиф толкова се стресна, че му трябваха няколко секунди да осъзнае, че трябва да даде команда.

— О… огън!

Вдигна глава нагоре. Три лазерни лъча удариха птиците. Едната беше уцелена в главата и падна назад. Другите две изкрещяха и посегнаха към коланите си. Нови четири изстрела ги свалиха и те изчезнаха от поглед.

Клиф беше стрелял само веднъж и не уцели. Прибра лазера и скочи към мрежата. Хвана се за нея и бързо се закатери. По пътя ритна Тери и той изкрещя. Клиф стъпи на гърба му, оттласна се и хвана въжето.

Прехвърли се през борда на магнитната кола и падна върху едната птица — перата омекотиха падането. Надигна се задъхано и усети острата, кисела миризма на извънземните.

Кръвта им беше червена. Две вече не помръдваха, а последната потръпваше, но очите ѝ бяха затворени. Клиф се подхлъзна, изправи се и тръсна глава, за да се отърси от адреналиновия шок. Огледа се и видя изненадващо простото контролно табло.

Тери и Ейби продължаваха да викат, но той не им обърна внимание. В дясната част на таблото имаше ръчка и превключвател. Останалата част бе запълнена с екрани и панели за натискане. Ръчката значи.

Дръпна я и въжето започна да се навива. Клиф натисна в другата посока и въжето започна да се отпуска. Натисна силно превключвателя и видя как мрежата освобождава двамата мъже.

— Ау! — изпъшка Тери, когато падна на земята. Ейби се стовари отгоре му и викна:

— Уф!

Двамата се надигнаха. Всички се спогледаха, изумени от бързината, с която се беше случило всичко.

— Беше толкова бързо… — каза Ирма.

— Добра стрелба! — похвали ги Тери.

— Ще вземем колата — подвикна им отгоре Клиф. — Донесете екипировката.

— Дали е безопасно? — попита Тери.

Клиф се замисли за няколко секунди.

— Не мога да кажа дали са изпратили някакъв сигнал. Не ми се струва вероятно обаче.

— Не мислех, че ще успеем — каза Ейби. — Беше толкова бързо!

— Магнитната кола е по-добра от скапаната платноходка — каза Ирма. — Да действаме.

— Чудя се дали… — започна Тери.

— После ще му мислим — сряза го Клиф. — Давайте по-пъргаво.

Останалите го изгледаха отдолу, едновременно уплашени и радостни, после почнаха да свалят багажа от лодката.

Хауард се изкатери при Клиф и двамата огледаха телата. Лазерите бяха пробили важни органи, предизвиквайки шок и кръвозагуба. Опитаха да открият признаци на живот. Нямаше пулс, нито сърцебиене. Очите на птиците гледаха празно в нищото.

— Големи грозници, а? — Тери ритна едно от телата. — Че и са здравички.

Клиф искаше да проучи труповете обстойно, но нямаше време. Разкопчаха коланите и изхвърлиха две от телата навън. Клиф реши да остави най-запазеното. Ейби понечи да възрази, но после сви рамене и се отказа.

Докато товареха екипировката, Хауард каза:

— Най-добре да изчезваме бързо. Може да са успели да вдигнат тревога.

Другите се съгласиха и избраха Ейби за пилот, защото имаше летателен опит. Седалката беше твърде голяма за хора, но той успя някак да се настани. След това започна да изучава систематично контролния панел.

Клиф слезе на земята, за да огледа изхвърлените тела. Беше най-добре да направи аутопсията максимално бързо и той успя да научи много в рамките на половин час. През това време Ейби изпълни няколко маневри с колата. Останалите го аплодираха, а той заговори с престорен глас:

— Дами и господа, закопчайте коланите, излитаме.

Клиф помогна на Ирма да домъкнат последната част от екипировката от платноходката.

— Страхотна атака! — прошепна тя. — Знаех си, че ще успееш.

— Е, поне един да знае.

5.

Най-тъжното бе, че магнитното гребло на „Слънцетърсач“ работеше по-добре като спирачка, отколкото като ускорител.

Палубата трепереше под краката на Редуинг с тихо ръмжене. Греблото се протегна — разширяваше се и се свиваше като дроб, и „Слънцетърсач“ забави. Контакт — и корабът започна да ускорява.

Редуинг мразеше ръмженето и тласъците, може би защото отразяваха състоянието на собствените му нерви. За да запази контрол над полета и да поддържа магнитните полета, корабът трябваше да захранва двигателите с плазма. Но тук гъстотата ѝ беше ниска и „Слънцетърсач“ трябваше да разгъва магнитните екрани, за да запазва равновесие. Корабът следваше неприятна орбита, плъзгаше се над Купата и се опитваше да прихване сигнал от изгубените групи.

— Джам, не можем ли да го поизгладим? — попита капитанът.

Стройният мъж — взираше се напрегнато в контролното табло — поклати глава.

— Опитвам се, сър. Устройството на Аяан се скапва, когато променяме ускорението.

— Не мога да получа кохерентност! — обади се Аяан от близката контролна станция. — Антените не могат да се фокусират.

Редуинг бе раздразнен, защото се чувстваше технически некомпетентен. Кораб от класа на „Слънцетърсач“ беше сложна саморегулираща се система и никой не можеше да овладее дори част от безкрайния лабиринт на технологиите му. Беше не толкова кораб, колкото съвкупност от изкуствени интелекти, внедрени във всяка подсистема. Не се държеше като кораб, а като електромагнитна метална кутия, управлявана от разпръснато електромагнитно съзнание.

В сравнение с него древните автомобили бяха като идиоти, работещи само защото аналоговите връзки, наречени „саморегулиращи се мрежи“, се справяха относително добре, като всичко това бе постигнато с безкрайни тестове и много смъртни случаи. Автомобилите бяха еволюирали чрез каране. „Слънцетърсач“ пък произлизаше от двувековната еволюция на развити интелекти, без да има огромен индивидуален капацитет. Наистина, интелектите в системите на кораба не бяха по-добри от нормален човек, а в някои случаи си бяха и по-лоши. Но сумата от тях, както и при цели човешки култури, беше по-мощна от линейната последователност. Модерната човешка цивилизация бе по-нисша от най-великите ѝ интелекти като Годел и Хайншлихт. „Слънцетърсач“ беше антология от самокритични и дисциплинирани умове. Всеки живееше по система на награди и ограничения, в общност с разнообразни таланти. Това практически го превръщаше в социален интелект, който се простираше отвъд пълните разбирания на кораба. Доста наподобяваше човешките общества. Номинално служеше на Земното общество, но бе еволюирал през вековете на полета в собствено оригинално общество — нещо нормално за разумните мрежи.

И можеше да се обновява.

— Капитане! Подсистемите откриха начин да увеличат кохерентността — извика Аяан. — Никога не съм ги виждала да правят така.

Редуинг застана зад нея и загледа объркващите графики на екраните. Умните системи се свързваха и реагираха за милисекунди на извивките и тласъците по траекторията на „Слънцетърсач“. Стотиците елементи в устройството на Аяан се мъчеха да компенсират, като ретина, реагираща на промените на светлината.

Решетката на сигнала се промени и цветовете започнаха да се сливат. Появи се силна пулсация.

— Прихванах комуникатора на Ейби — извика Аяан развълнувано.

— Изпрати биоданните от Бет, веднага.

— Вече ги пуснах, заедно с нашия сигнал — отвърна Аяан.

— Каква е ситуацията при тях?

— Ето съобщението: ИЗМЪКНАХМЕ СЕ ОТ ИЗВЪНЗЕМНИТЕ. ДВИЖИМ СЕ ПРЕЗ ГЪСТО ГОРИСТ ТЕРЕН. НАСОЧВАМЕ СЕ КЪМ ПУСТИННАТА ЗОНА.

— Само това ли?

— Трябваше да синтезирам сигнала им три пъти, за да получа дори толкова.

— Може ли да изпратят повече подробности?

— Ще ги накарам да съхранят данните и да ги излъчат. Това ще позволи да настроят комуникатора да изпраща оптимално съобщение, щом ни прихване.

— Няма ли аудио?

— Твърде шумно е. Измъкнах това от повтарящото се текстово съобщение. Късмет, като се има предвид, че…

— Какво?

— Колко е слаб сигналът им, колко бързо се движим и проблемът с антената…

— Ясно — каза Редуинг. — Отлична работа, лейтенант. Тя се усмихна и добави:

— Ще изпратя целия текст на вашия адрес.

— Иска ми се да имахме повече хора, които да го анализират.

— Експертите ни са долу и събират информация.

Той кимна и се навъси. Не биваше да показва несигурност пред екипажа. Така че попита строго:

— Ейби получи ли информацията за храната?

— Току-що. Изпрати ни потвърждение. Оп, ето, връзката изчезна. По дяволите!

— Знаеш ли, точно преди да потеглят Клиф се притесняваше, че няма да могат да смелят никоя от местните храни — каза Редуинг. — Донякъде е забавно, че сега му изпращаме меню.

— Според мен това е сериозно откритие — заяви Аяан.

— Наистина ли? Аз си мислех, че е проста работа. Храната си е храна.

— Повечето биохимици смятат за исторически инцидент това, че всичките ни захари са с дясна ориентация, а аминокиселините са с лява. Съвсем лесно би могло и да е обратното.

Редуинг примигна. Забравяше, че екипажът има множество специалности, така че загубата на един експерт да не им навреди сериозно.

— Е, положението е такова — каза той. — Бет каза, че групата ѝ е страдала от разстройство в началото, но хапчетата ги оправили. Може би и с хората на Клиф е било същото.

— Според съобщението на Бет повечето им информация идва от извънземните.

— Може би познават отровите, които вероятно са относително универсални… Интересна идея.

Забеляза, че Аяан го наблюдава внимателно.

— Сър, разбирам гледната точка на Клиф и съм съгласна с нея. Особено с предложението да тестват дали извънземният въздух ще е опасен за нас.

— Което вече направиха. Не е.

— Бет съобщава за подобни на грип симптоми и разстройство, но като цяло — нищо страшно.

— Може би просто имат късмет.

Тя поклати глава.

— Интересното е, че идеите, които имаме с Клиф, са доста вероятни. И въпреки това вие ги игнорирахте.

— Не съвсем. Казах да е внимателен, но да продължава. Трябваше да слезем долу и да си опитаме късмета.

Аяан се усмихна.

— Да, и ви се възхищавам. Взехте решение въпреки страховете ни.

За миг той се зачуди дали му се подмазва. Не — тя не беше от тези, които се издигаха с целуване на задници.

— Това ми е работата.

— Радвам се, че не е моя — засмя се Аяан.

— Преди всичко да свърши, ще се наложи и ти да взимаш решения. Един съвет. Най-голямата грешка е да се страхуваш твърде много да не сгрешиш.

Сега се засмяха и двамата и се почувстваха по-добре.

Вечерта Редуинг лежеше в койката и мислеше за казаното от Аяан.

Медиите на Земята непрекъснато правеха аналогии между космоса и океана и го сравняха с Кук и Магелан. Но онези мореплаватели бяха имали огромен опит. Бяха се издигнали, като бяха плавали до близки пристанища, бяха изучавали навигация и постепенно бяха предприемали по-дълги плавания. Космическите капитани от първо поколение бе трябвало да направят гигантски скок в летенето из Слънчевата система, Куйперовия пояс и покрайнините на облака на Оорт до междузвездните пространства. Все едно да тръгнеш на околосветско, след като си плувал само до съседния остров.

Той беше пилотирал магнитния кораб при едно от първите навлизания в облака на Оорт и се бе справил добре. По време на изпитанията „Слънцетърсач“ бе надвишил една десета от скоростта на светлината само веднъж, и то за седмица. Преди него бяха потеглили пет кораба и през първото десетилетие никой не докладваше за подобни проблеми. Плаваха в непознати води, ако трябваше да използва морската терминология.

Магелан бе загинал в битка на Филипините. Бил убеден, че Дева Мария е на негова страна и че не може да загуби, въпреки че го превъзхождали многократно. По-късните поколения бяха кръстили една галактика на него, макар да беше взел доста глупави решения, особено последното, заради емоциите си.

Може би в крайна сметка аналогиите можеха да са полезни.