Купата на небесата

1.

Животът оцелява.

Помнеше тези думи, нервната мантра, която си повтаряше, докато сънят бавно го обгръщаше с ледените си пръсти… и така знаеше, че е жив. Отново буден. Изваден от продължилия десетилетия хибернационен сън.

Беше му студено; Паметта му беше замъглена, но помнеше, че е първият биолог, тръгнал на такава одисея. Грандиозно, епично приключение. Тръгваше към звездите, да, и го бяха упоили с миришещия на сяра газ, да, първите ледени тръпки… и толкова.

Отвъд тези проблясъци можеше да мисли само за втрисащия студ, разпространяващ се болезнено в тялото му. Беше твърде изтръпнал, за да трепери. През тялото му премина шумно ръмжене, нечуто, но усетено. „Студът…“ Съсредоточи се и с усилие отвори лепкавите си очи.

Лошо. Омекналите му клепачи се затвориха бързо поради острата актинова светлина. Вероятно се намираше в съживяващата клиника. Отново отвори очи, бавно, все още изтръпнал от студа. Фокусира се с усилие, търсеше радостните лица на останалите колонисти.

Нямаше ги. Бет също.

Вместо това видя намръщените лица на Майра и Абдус Викрамсинг, които се суетяха над него. Главите им се приближаваха и отдалечаваха, като облаци на небето, а студът постепенно се оттегляше.

Беше уморен. Костите го боляха. След сън, продължил десетилетия…

Ръцете им започнаха да масажират отеклите му крака. Дробовете му свистяха. Ударите на сърцето отекваха в ушите му. Гърлото му бе пресъхнало. Най-сетне започна да трепери. Остатъците на съня се свлякоха като плесенясал покров на мумия.

„Мисли“. Мъгляво си спомняше, че Викрамсингови бяха подбрани по допълващите им се способности и отговаряха изцяло за тригодишната си вахта. Майра беше пилот, а Абдус — инженер. Падаха се доста назад в графика, може би двайсет и седмата вахта… Колко ли години бяха минали? Беше трудно да прецени.

Завъртяха го настрани, за да разтрият вдървените мускули. Масажът предизвика пробождаща болка и той изпъшка. Не му обърнаха внимание. Поне вече виждаше по-добре. Въпреки силните керамични блясъци виждаше, че никой от останалите 436 пасажери на „Слънцетърсач“ не е събуден. Една от капсулите все пак работеше, така че някой щеше да се събуди скоро след него. Залата беше празна. Карбокерамичните плочки бяха чисти и изглеждаха като нови.

Беше учен и не бе предвидено да го съживяват, преди инфраструктурният екип да започне да действа на Скорпион 3, блажения свят, който всички наричаха Слава, но който още никой не беше виждал.

Значи бяха изминали около осемдесет години от пътуването им. Съвсем недостатъчно, за да са близо до Слава. Нещо не беше наред.

Устните на Майра се раздвижиха, лъскави на светлината, но той не чуваше нищо. Разбутаха нервните му връзки и — пук! — слухът му се върна. Приглушеното ръмжене се стовари отгоре му. Междузвезден прибой.

— Добре ли си? Добре ли си? — Майра бе нервна, устните ѝ бяха свити, а погледът напрегнат. — Как се казваш?

Той се закашля и щом прочисти гърлото си от млечната течност, успя да промълви:

— Клиф… Камаш. Но… Защо мен? Аз съм биолог. Бет още ли е замразена?

Вместо да отговорят, двамата се спогледаха.

— Не говори — каза Майра бавно и се усмихна успокояващо.

Определено имаше неприятност. Той познаваше Викрамсингови бегло от тренировките. Помнеше, че са сдържани и дисциплинирани, идеалната вахта, за която можеха да мечтаят криопасажерите.

И бяха добри. Вдигнаха внимателно вдървеното му тяло от плочата, облякоха му пижама и махнаха системата. Изправиха го на крака. Стаята се заклати и той приседна. Опита отново. По-добре. Успя да направи стъпка. Първата за осемдесет години. Краката му бяха като тухли. Помогнаха му да стигне до масата и да седне. Минутите се точеха, а въздухът свистеше във и извън дробовете му. Той проучваше внимателно този феномен, сякаш беше чудо. А може би си беше.

Появи се храна. Кафе: кофеин, да, чудесно, кофеин. Никой не продумваше. След това супа. Имаше вкус на божествен нектар, есенцията на живота. После заговориха, докато той поглъщаше жадно купа с микс от зеленчуци, отгледани на борда. По средата на третата купа усети, че говорят за някакъв астрофизичен феномен и се нуждаят от мнението му.

— Какво? Майра, ти си астроном — отвърна той. — Нали всеки пилот е астроном.

— Имаме нужда от различна гледна точка — отвърна Майра; в тъмните ѝ очи се появи тревога. — Не искаме да влияем на възприятията ти с повече обяснения.

— Освен това съживяваме и капитана — добави Абдус.

Клиф примигна озадачено.

— Редуинг?

— Да. Много е важно. — Изражението на Абдус беше неразгадаемо. — Според капсулата ще се събуди след един ден.

Клиф усети тръпка, която нямаше нищо общо с температурата. Не можеха да рециклират вечно храната, водата и кислорода. Заради това пътуваха замразени: щяха да пристигнат на Слава с достатъчно запаси, за да оцелеят, докато се установят.

— Цели четирима. Ако събудим твърде много хора, ще свършим припасите. Какво става?

Викрамсингови отново се спогледаха и не отговориха.

След като се увериха, че може да ходи стабилно, му показаха екраните и Клиф загуби дар слово.

Гледката беше зашеметяваща, едновременно заради познатото и непознатото. „Слънцетърсач“ беше на четирийсет светлинни години от Земята, но Клиф все още можеше да различи много от съзвездията, които помнеше от детството си в Бразилия. Познатите им форми плуваха сред ярък рояк по-малки светлини, доста разкривени на места. В мащабите на галактиката звездните години не се брояха за много.

Веднага насочи поглед към тяхната дестинация. Звезда, не много различна от Слънцето. Слава трябваше да е бяла точка, точно пред тях. Там беше, успокояващо блестяща, но все още на пет светлинни години. Може би блясъкът ѝ бе увеличен от ускорението на „Слънцетърсач“? Не, ефектът беше твърде малък. По-скоро бе продиктуван от личния му копнеж да я види, да се докосне до света, наречен Слава просто от надежда преди да го бяха зърнали човешки очи. Пикселите и спектрумът не бяха замесени.

В розовата нощ сияеха и други звезди, озарени от носа на „Слънцетърсач“. Греблото ореше междузвездния газ и йонизираният водород предизвикваше постоянен ефект на дъга. Нажежените до бяло потоци се извиваха около тях, докато те се носеха в безкрайната нощ. Пред носа бе спектрално променливата вселена. Някои от блестящите звезди бяха интригуващи, съзвездията се изменяха… но нищо не можеше да се сравни с близкото червено слънце.

— Това ли е проблемът? — попита Клиф.

Абдус кимна.

— Проблем е, но има и друг, по-голям. Затрудняваме се с него, но може да изчака до събуждането на капитана.

„Тези хора не могат ли да говорят направо?“

Насили се да попита спокойно:

— Добре, кажете каква е цялата работа за тази звезда?

— Подминаваме я. Когато застъпихме на вахта, не се виждаше. Наблизо имаше малък рекомбиниран източник, доста странно. — Абдус превключи на друг канал и посочи белия облак изпарения зад тъмното петно.

Клиф се намръщи.

— Колко е дълъг?

— Около три астрономически единици. Това са следи от водород, който се съединява, след като е бил йонизиран. Тази линия прилича на охлаждаща се реактивна струя, която се превръща обратно на атоми. Виждаш ли емисията, от която им изготвих картата?

— Хм… — Клиф се опита да мисли като астроном. — Реактивна струя от звезда. Не се ли усетихте?

Абдус присви устни, но не трепна.

— В началото дори не виждахме звездата.

Леле! Май беше по-добре да мълчи.

— Трябваше да направим множество измервания. Реактивната струя не ни привлече вниманието, защото не изглеждаше важна. Но сега виждаме, че е била свързана със звездата, която се появи внезапно.

Клиф кимна и се усмихна, за да смекчи раздразнението на мъжа.

— Напълно разбираемо. Проблемите ни са в кораба, не навън. Значи… звездата се е показала иззад ръба на това… нещо.

— Притеснихме се — каза Майра.

— Никой ли не я е забелязвал преди? Предните вахти?

— И ние не можахме да я видим — каза Абдус.

Клиф сви рамене. На средно увеличение джуджето се виждаше като диск: явно бе близо. Беше доближено до по-голяма арка от светлина. Нормална звезда, малка и червеникава. Той се обърна към Майра и повдигна вежди.

— Спектралният клас е F9 — отвърна тя. — Вероятно плазменият облак означава, че звездата е била активна скоро. Често се вижда при младите звезди. При по-голямо приближение изхвърлената материя приличаше на тънка мъглявина, стара и приглушена.

— Но не знаем дали звездата е млада — каза той.

— Да. Звездите от този клас имат голяма продължителност на живота.

Клиф не обръщаше внимание на блясъка на гаснещите звезди, докато изригваха и чезнеха. Вярно, гледката беше зашеметяваща и добра за продаване на монитори, но биологията имаше нужда от стабилна среда. Все пак веднага прецени, че този облак е остатък от предишна ера в живота на звездата, когато е изхвърляла нагорещени газове. Нелошо предположение, но разбира се, това не беше по неговата част. Тези подробности от звездната еволюция не го интересуваха особено, защото нямаха общо с неговата специалност — еволюцията на висши форми на живот на светове, подобни на Земята. Доста абстрактна наука преди откритието на простата, но странна екология на Алфа Центавър. Точно това го бе привлякло към Слава: Бет беше случайна добавка.

Той сви рамене.

— Газ от малка звезда. Защо ме събудихте?

— Защото си най-старшият научен офицер — отвърна Абдус.

— И специалността ти може да е нужна — добави Майра.

Тази забележка го озадачи съвсем. Беше гладен, уморен и разочарован. И раздразнен, да, с пресипнало гърло. Пое си дълбоко дъх.

— Очаква се да изучавам биологията на Слава, а не да бъда събуден, за да отговарям на въпросите на вахтата!

Съпрузите примигнаха стреснато и той се зачуди дали не проявява нещо повече от типичното раздразнение при събуждане, за което всички бяха предупредени. Криогенният сън беше относително безопасен, за разлика от събуждането. Всеки член на екипажа имаше два процента риск да получи неврологично увреждане при размразяване, незначителна цена за пътуване сред звездите. Заради това, че го бяха събудили, рискът му се удвояваше. След като направеше това, което искаха от него, трябваше да бъде замразен отново. Помнеше, че бе приел риска от няколко събуждания доста безгрижно, когато стана старши научен офицер, но тогава всичко бе чисто теоретично.

Не беше възможно събудените да бъдат замразени отново веднага. Медицинските рискове бяха твърде големи. Така че бе обречен на поне месец в тесните каюти на кораба и блудкавата храна, отглеждана в хидропонните резервоари. Нямаше как да избегне постоянното ръмжене на фузионното гребло. Филтрите не успяваха да спрат напълно постоянно променливата турбуленция, докато корабът, яхнал йонизационните вълни — електрически импулси, които осветяваха околността, — пореше участъци от по-плътен газ.

По принцип въобще не бе предвидено да бъде съживяван по време на пътуването, така че чувствителността му към шумове не бе проблем. Променливото стържене и дрънчене обаче вече започваше да го дразни. Нямаше как да го премахне и трябваше да ползва шумоизолиращи слушалки. Определено нямаше да се класира за активен буден член на екипажа.

Викрамсингови се спогледаха отново, сякаш казваха: „Ще го изтърпим, защото е старши офицер“.

— Моля те, приеми, че ти показваме аномалията по този начин, за да я възприемеш като нас — каза Абдус.

— Аха. — Все още бе раздразнен, но си наложи да се държи като офицер.

— Забележи, че светещият газ, както го нарече, е твърде прав.

Клиф увеличи образа и примигна. Очакваше назъбен облак от звездни отпадъци, издухани от външните слоеве. Струята сочеше точно към звездата отпред.

— Защо е толкова остър?

— И ние се чудехме — отвърна Абдус внимателно. — Никоя от астроанализиращите системи нямаше обяснение. Но ни насочиха към инфрачервения спектър.

— На облака ли? Защо?

Майра превключи на средни инфрачервени честоти и ченето му увисна. В небето се простираше оранжев кръг. Струята беше като стрела, забита право в центъра му.

— Очевидно плазмата идва от центъра на този инфрачервен регион. Съставена е предимно от водород и йоните намират електрони, с които да се свържат. — Абдус говореше, сякаш изнася лекция. — Виждаме водородната линия от изстиващата струя.

— Това ни насочи към огромния регион от меки инфрачервени излъчвания — добави Майра.

— Ей, аз съм биолог…

— Събудихме те, защото инфрачервеният отпечатък е ясен. Кръгът, който виждаме, е солиден, а не газ.

Раздразнението му изчезна. Дори като биолог знаеше достатъчно, за да се сепне от извода. Успя само да промълви:

— Това е невъзможно!

— Когато го видях за пръв път, и аз помислих, че е газ — отвърна спокойно Майра. — Спектралните анализи показват друго.

Той го огледа, търсейки перспектива.

— Диск? Трябва да е огромен.

— Точно така — каза Майра.

— Не може да е планета. Би била по-голяма от всяка звезда.

Абдус кимна.

— Приближаваме го точно отзад и с настоящата ни скорост ще се изравним с него след няколко седмици. Това… нещо… е на около триста астрономически единици от нас. — Усмихна се, сякаш засрамен от нещо. — Представи си и го огледай по-внимателно.

— Затова те събудихме — добави Майра.

Клиф примигна.

— Значи е… изкуствено?

— Очевидно — отвърна Майра.

— Но как…

— Забелязахме този обект, защото се изравняваме с него. Привлече вниманието ни, защото звездата се появи изведнъж. Преди не го виждахме, защото плоскостта, каквото и да е, блокираше звездната светлина.

— Инфрачервеният анализ показва, че не е диск — добави Абдус. — Кръгло е. Преди го виждахме отзад, а плазмената струя излизаше през дупка в точния център. Плоскостта излъчва температура на притоплена вода.

— Сфера? — Постепенно образът се оформи в перспектива. Гледаше към топка с дупка. През нея сияеше звездата. Въображението му прескочи към една стара идея.

— Може да е, как се казваше…?

— Сфера на Дайсън — помогна му Майра. — И ние си го помислихме отначало.

— Значи това е черупка?

Тя кимна.

— Полусфера или пък недовършена сфера. Но според старите текстове Дайсън въобще не си е представял твърда сфера. По-скоро е имал предвид сферична зона с орбитиращи хабитати, достатъчно за да усвоят цялата енергия на звездата.

Абдус посочи страничния екран, на който бяха изложени идеите. Добре, бяха си направили домашното, преди да го събудят. Но щом не бе дайсънова сфера, какво…?

— Приложихме внимателно доплеровите програми — каза Майра. — Полусферата се върти по оста, формирана от струята.

— Единственият начин да се предпази тази обвивка от гравитацията на звездата е чрез въртене — добави услужливо Абдус.

— Като кораба. — Клиф кимна, опитвайки да отгатне накъде бие Абдус. — Центробежна гравитация. Но цяла, твърда сфера… да се върти… това е невъзможно, нали? Гравитацията ще я придърпва при полюсите.

Двамата кимнаха и Абдус каза:

— Конфигурацията не е стабилна.

— Обвивката би трябвало да падне в звездата, защото не орбитира. Тук е замесена някаква балансираща сила. Наистина странна конструкция. Само въртенето няма да е достатъчно — напъните ще варират спрямо извивките. Необходими са и вътрешни подпори.

— Прав си — каза Майра. — Първата ми специалност е астрофизика и имам някои предположения за обекта, но… — Тя наведе скромно глава и сви рамене.

На следващия ден яде пет пъти, за да укрепне, и научи почти толкова за скромността на Викрамсингови, колкото за странния обект, който бяха открили. Те се отнасяха деликатно с него и разкриваха идеите си бавно, позволявайки му да стигне до собствени заключения. Това спомогна значително с оглед на все по-нарастващите по мащаб проблеми.

Сети се да попита за Скорпион 3 чак след часове, когато Майра и Абдус го наставляваха с помощта на уредите в контролната зала. Планетата, която щеше да им е бъдещ дом, все още бе далече и си заслужаваше името Слава. Скорпион 3 бе втората най-близка обитаема планета след първоначалната колония на Алфа Центавър. Скоростна сонда бе потвърдила откритите от широкообхватните телескопи биопризнаци две поколения преди изграждането на „Слънцетърсач“. Истинско чудо със силни озонови норми, много вода и привлекателни оттенъци от зелен хлорофил в спектъра. Свят мечта. Големите антени слухтяха десетилетия, но не откриха следи от изкуствени електромагнитни емисии. Но пък съществуваха мистериозните гравитационни вълни, за които нямаше обяснение, след като в системата нямаше големи обекти, които да излъчват подобни емисии.

Клиф погледна силно увеличаващия преден телескоп. Планетата все още представляваше размазано примигване на фона на носовите смущения. Скорпион 3 се виждаше само защото се намираше близо до ръба на структурата пред тях, макар да отстоеше на множество светлинни години. Той огледа екраните; мъчеше се да си представи каква ли е тази масивна конструкция. Не успяваше.

Наистина беше невъобразима. Полусферата беше по-голяма от орбитата на Меркурий, отвъд човешките разбирания. Артефакт, постройка, първото доказателство за наличието на друг разумен вид в галактиката. Нямаше следа от радиовълни. Гигантска… загадка.

Пое си дъх, отпусна се в наблюдателното кресло и остави бавните продължителни шумове на кораба да се понесат през костите му. И се замисли.

Викрамсингови бяха решили, че е въпрос на биология. Нека да събудим биолога!

Клиф сбърчи нос. Вярно, беше раздразнен, но семейството бе право. Като срещнеш неприятност, викаш помощ. Той не бе подготвен за такова нещо. Но сега това нямаше значение.

Науката спекулираше за наличието на извънземен разум от векове, докато сондите се разпростираха през множество мъртви светове. Телескопите „Голямо око“ от двайсет и първи век бяха открили топли скалисти светове, наподобяващи Земята. Някои от тях имаха озонови нива, обещаващи кислородна атмосфера. Но обещанията свършваха дотам. Тук-там, в дълбоките пещери, имаше плесени или нисши форми на живот в океаните — клетъчни колонии, все още неспособни да оформят нещо сложно, както животът на Земята преди милиард години. Да, според консенсуса имаше живот, но просто бе… скучен.

Откритието на артефакт от подобен мащаб… беше главозамайващо.

— Има и нещо друго — каза Абдус, почти нехайно. — Затова решихме, че по протокол сме длъжни да те събудим. Открихме близо до звездата нискочестотен микровълнов трафик.

Клиф осъзна, че би трябвало да го е предвидил.

— Кодиран?

— Да. Може би се излъчва някъде близо до дупката в центъра — ъгълът е подходящ, — а и засичаме отражения на сигнала.

— Дали е поздрав към нас?

— Все още не можем да доловим нещо разбираемо — отвърна Майра. — Излъчванията са много, а не едно продължително. Може би прилича на разговор.

— Може би не знаят, че сме тук.

— Доловихме трафика, щом се приближихме достатъчно до дупката. Може би се излъчва вътре в полусферата и изтича навън. Предаването не е предназначено за други… или поне така мислим. И е неразбираемо, поне за нас.

Клиф ги изгледа и отвърна внимателно:

— Съгласен съм, че по протокол е задължително да ме събудите. Но това е много по-голямо от представите на създалите въпросните протоколи. — Все още бе замаян, въпреки че бе буден от един ден. И му беше студено. Разтри ръце, за да раздвижи кръвообращението. — Но се чудя дали не сте ме събудили твърде рано. Още не сме изправени пред растения и животни. Ако събудим твърде много хора…

— Да — прекъсна го Абдус.

— Ще закъсаме с припасите.

— И сега сме закъсали — отвърна Майра. — Това е другият проблем. Решихме, че е крайно време някой да събуди капитана.

— И го размразихте веднага след мен. Мен, защото втората ми специалност са дажби и корабна биология. Въпреки че основно съм полеви биолог. Естествено е да събудите мен. А после и капитана — за да се оправя с моите заключения. Ясно.

— И сега с удоволствие оставяме двата проблема на вас. — Абдус се усмихна широко, без следа от ирония. Майра също сияеше. Двамата бяха страдали заедно и напрежението им си личеше дори от очевидното им облекчение.

Не му трябваше много време, за да разбере защо са събудили него и капитана.

Възможността: артефакт, по-голям от планета.

Проблемът: „Слънцетърсач“ не се представяше спрямо очакванията. Загребващият двигател ги движеше с 0,081 от скоростта на светлината вместо с обещаните от инженерите 0,095.

Малка разлика, но значителна по отношение на космическите полети. При 0,081 пътешествието им щеше да трае 550 години. А те имаха запаси за малко повече от 500 години.

При първоначалните космически пътувания беше така, с малки резерви. Достигането до Луната в шест от седем опита си беше чудо. Бяха използвали остарели X-самолети четвърт век и бяха загубили две совалки, преди да построят нещо по-добро. Междупланетното пътуване беше с минимален излишък, а междузвездното бе чист хазарт. Въпреки това винаги имаше хора, склонни да рискуват.

Естествено, „Слънцетърсач“ рециклираше всичко и, естествено, сметките никога не излизаха точни. Според летателния план трябваше да пристигнат на Слава и да разполагат с време да открият необходимите неща. На Слава имаше океани и кислород, чийто озонов спектър бе внимателно проверен от земната орбита. В инфрачервения спектър се виждаше широко астероидно поле, достатъчно отдалечено и със следи от лед. Това щеше да им даде необходимите елементи: вода, кислород, прах за почва.

Но по-бавната скорост изяждаше резерва им.

Клиф провери дневниците. Последните пет вахти бяха работили по проблема в двигателя, без да открият причината. Не бяха събудили капитана. Проблемът беше инженерен, а не команден. А пътуването им щеше да трае векове.

Големите магнитни полета на носа на кораба създаваха ударни вълни, които йонизираха водорода, изгребваха го и го смесваха с ядрени катализатори, така че да гори силно, като слънце. Но по някаква причина радиационната смес не даваше пълното ускорение, което бе демонстрирала по време на тестовете в облака на Оорт. Може би не беше съвсем изненадващо предвид това колко ново бе относителното инженерство.

Но това водеше до огромни последици.

— Няма да стигнем до Слава навреме — каза Клиф.

Викрамсингови кимнаха като един.

— Ами… — каза Майра. Не искаше да изразява заключението.

— Да, и петте вахти карахме на минимални дажби — намеси се Абдус. — Както виждаш, решението да ви събудим с капитана е изключително сериозно.

Клиф отпи от кафето си. Имаше невероятно добър вкус — още един симптом на размразяването.

— Направили сте изчисленията. Можем ли да успеем?

— В най-добрия случай на косъм — отвърна Майра.

— Последните пет вахти дежурят с минимален екип от двама. Освен това напъваме хидропонните системи на максимум. Боим се, че няма да е достатъчно.

— По дяволите! — Клиф направи гримаса. Да умреш от глад сред звездите. — Затова никой не е събудил капитана. Още едно гърло, още един чифт дробове. Да, докато…

Докато не бяха открили странния обект отпред.

Знаеше и по-дълбоката причина. В крайна сметка какво можеше да направи капитанът? Ако инженерите не можеха да открият решение, командните способности нямаше да помогнат. Затова инженерите спазваха протоколите, по които бяха обучени. Спазвайте инструкциите и се надявайте за най-доброто. Особено след като една грешка можеше да погуби всички в относителната скорост.

Двамата го гледаха спокойно, сериозно и търпеливо — перфектните членове на екипажа за вахта. За разлика от него. Психолозите бяха казали, че е твърде неспокоен и малко прекалено емоционален. За Клиф това не бе проблем — той искаше да види Слава, а не тъмното междузвездно пространство. Всички членове на екипажа бяха спокойни и стабилни, иначе нямаше да минат през първите пресявания на дългия селективен процес.

Викрамсингови чакаха. Той беше начело, докато капитанът не се събудеше. Това, че не разбираше ситуацията, не беше от значение — той бе старши офицер и трябваше да взема решения.

Но първо трябваше да си почине. В това отношение съживяващите процедури бяха толкова сковани, колкото и протоколите на мисията. Поне така щеше да има малко време да помисли.

След дванайсет часа го завариха в кухнята.

Първо поиска да му покажат подробните проучвания на звездата, която наближаваха. Екраните се озариха от информация и цветни изображения. Според данните масата на звездата беше приблизително девет десети от тази на Слънцето. Галактиката беше пълна с такива, но тази не се държеше като нормално старо оранжево джудже. В центъра на диска изригваха огнени стълбове.

— Изображението е размазано — отбеляза Абдус. — Заради плазмения стълб.

Клиф се намръщи и отначало не схвана значението на размътените изригвания, които излизаха от едно-единствено място.

— Аха… това е точно над центъра на изкуствената купа, тоест обвивката.

Абдус кимна.

— Нещо дразни звездата и я кара да изхвърля гигантски огнени езици. Според мен е много опасно.

Приближаваха системата доста бързо. Клиф се зарови в изобилната информация. Очевидно изкуственият диск — тоест обвивка, защото от изображението се виждаше, че обектът е извит отвъд гледната им точка, — та обвивката изобщо не беше далече. Може би на няколкостотин астрономически единици. Разстоянието от Земята до Слънцето. По време на изтощителните тренировки екипажът беше свикнал с подобни гигантски мерки за разстояние.

Клиф си помисли кога е било това… преди векове. А му се струваше, че са минали само няколко седмици.

Погледна изображението и се опита да си го представи като заоблена полусфера, обвита около звезда.

Увеличиха оптиката върху изригванията на диска, като променяха настройките, за да покажат синьо-бялото нагрято поле на звездната повърхност. Блясъкът беше свиреп, актинов и кипеше от яростни бури. Малко бяло слънце, прилепнало към по-голямата розова звезда като пиявица.

Над петното се виждаха изригващите плазмени стълбове — усукваха се около себе си като борещи се змии и се издигаха нагоре. Изглеждаха така, сякаш пламъците им ще оближат повърхността на купата. Но преди да стигнат до извивката ѝ, се събираха в продълговата струя. Клиф виждаше капките и ярките точици, излизащи от звездата и устремяващи се в струята към кръглата дупка на купата и открития космос.

— Дайте да погледнем по-стари снимки от последната вахта.

Корабът запазваше автоматично данни от околния космос. Софтуерът му беше усъвършенстван да изказва собствени хипотези за класа и типа на всички светещи обекти, които засичаше. Тримата провериха архивите. Безмълвните интелекти, които се мъчеха да разгадаят какво е Купата, както вече я наричаха, бяха потънали в безкрайни параметрични обърквания.

В инфрачервения спектър имаше блясък — там, където се намираше дъното на Купата. Никой от инструментите не показваше снимка на Купата от годините, когато я бяха приближавали отзад. Клиф започна да прескача скучните изображения. Купата се бе появила като малко точка, но никой не би обърнал внимание на такъв дребен обект, отдалечен на светлинни години.

Инфрачервената радиация на обекта показваше около двайсет градуса по Целзий. Стайна температура.

— Приятно — възкликна Абдус.

Около широката извивка преобладаваха тропически условия. Външната повърхност беше хладна и очевидно камениста. Но на топлата страна беше само двайсет градуса. Звездата явно беше по-малко гореща от Слънцето. Разбира се, на Купата нямаше нощ и заради постоянното огряване сигурно бе по-горещо.

Клиф опита да си представи колосалната конструкция, въпреки че разсъдъкът му пищеше. Но пък когато нещо изглежда невъзможно, най-добре е просто да го изучиш, докато не дойде разбирането. И трябваше да изчака и събуждането на капитана, разбира се.

Първият шок дойде от простите геометрични сметки. Майра му показа разстоянията и ъглите и Клиф осъзна, че вътрешната страна на Купата е двеста милиона пъти по-голяма от повърхността на Земята. Ръбът всъщност осигуряваше огромно животоподдържащо пространство. Биологът трябваше да изчака капитана, но… Въздух. Вода. Припаси, с които да попълнят кораба. Викрамсингови кимнаха усмихнато, когато заговори за това.

В малката видима през дупката зона Абдус засече отразена оптическа емисия и откри спектрални следи от вода. След това, с малко повече усилия, за да видят през кипящата плазма, която обвиваше „Слънцетърсач“, успя да открие и кислород.

Значи това бе необятна площ, предназначена за живот… обаче на какво?

Клиф погледна на какво разстояние са от Купата. Триста и двайсет астрономически единици — около една стотна от светлинна година. „Толкова близо!“ И се приближаваха бързо.

Но все още виждаха само тъмната, обратна страна на обвивката. Той се замисли. Бяха изправени пред безмилостни астрономически факти — ускорения, време, хранителни запаси…

— Това е отвъд моите способности — каза той и забеляза разочарованието на Викрамсингови, въпреки че се опитваха да го скрият.

— Не може ли да научим повече? — попита колебливо Майра.

— Не и от такова разстояние — отвърна Абдус. — А се съмнявам, че капитанът ще разреши да променим траекторията си, за да се приближим.

Клиф ги погледна и пред главата му преминаха няколко нелюбезни мисли. Пет вахти не бяха събудили капитана, защото не разполагаха с отговор. Бяха обучени просто да поддържат кораба. Тренирани да бъдат спокойни. Но това бе нещо, което земните инструктори никога не си бяха представяли.

— Мисля, че имаме два проблема — каза Клиф, надяваше се, с най-дипломатичния си тон. — Припасите. И този странен… обект. Това е твърде сериозно, за да решаваме сами.

— И ние мислим така — потвърди Абдус.

— Вижте — започна директно Майра, — наистина е време да събудим капитана…

— Искам да съживите и Бет Хароу.

Двамата примигнаха.

— Но тя е…

— Способна, нали? — Виждаше, че се задават доста неприятности, и не искаше да е сам. Че кой би искал?

— Но протоколът не изисква…

Клиф вдигна ръка и ги погледна твърдо.

— Нека просто го направим.

— Тя не ти е… съпруга.

— Да, не е. Но е пилот и разбира от кораба.

— Първо ще питаме капитана — отвърна Абдус твърдо.

2.

Казаха на капитана веднага щом излезе от хибернацията, още докато беше със замъглен поглед и вкочанен. Очите му мигновено започнаха да примигват трескаво.

— Няма да повярвате — заяви Абдус.

Скептичната усмивка на капитан Редуинг събра бръчици около очите му.

— Сериозно?

И те му разказаха, докато масажираха вкочанените му мускули и прилагаха съответните химикали. Клиф стоеше настрани и чакаше Викрамсингови да преведат Редуинг през цялата история.

Капитанът се надигна и разтръска черната си грива. Сините вени прорязваха бронзовата му кожа.

— Сигурни ли сте?

Те продължиха да разказват и му показаха изображения, дневници и накрая близки снимки на Купата. Капитанът се втренчи в снимките за момент, след което се съсредоточи върху проблема с припасите.

— Двигателят не върви според очакванията. Цели пет вахти! Нищо ли не можахте да направите? — И насочи пръст към Викрамсингови.

— Не знаехме какво да направим — отвърна Майра. — Имаше…

— И летим така… откога?

— Това не е заложено в протоколите… — почна Абдус.

— Майната им на протоколите!

— Капитане, лептонният двигател е един проблем, а това отпред — съвсем друг — обади се Клиф.

— Ти си учен — сряза го Редуинг. — Сега говорим за екипажа.

Клиф отпи глътка кафе и се замисли за слуховете отпреди излитането. Редуинг беше от семействата, които бяха забогатели от индианските казина. Беше профучал през МТИ с отлични оценки и множество намусени врагове. Беше си създал репутация покрай проучванията и експлоатацията на Марс. Гаден кучи син, но пък вършеше всичко както трябва. Не най-лошата възможна препоръка. Налагаше се да спазва заповедите му.

— Не може повече така — каза Майра, като никога недипломатична. — Външната диагностична апаратура работи добре и сме сигурни, че проблемът в двигателя не идва от някакво свойство на междузвездния газ. Разчитаме на микровълновата апаратура за диагностика на греблото…

— Ще прегледаме всичко отново — отсече Редуинг и прехапа устна. — И по-старите вахти — Джейкъбс, Чен. Амбъртсън, Абар, Калейш — все способни хора…

Редуинг се включи в подробния преглед на инженерните доклади. Системи, потоци, баланс, неизправности. След няколко часа беше зациклил като корабната диагностична система, която бе по-добър инженер от всички тях. Нищо не изглеждаше повредено, но корабът не се движеше както трябва. Бе летял перфектно през първите десетилетия, достигайки пределна скорост, когато налягането от връхлитащата към греблото материя бе изравнило ускорението от водородния синтез. Губеха скорост от десетки светлинни години — в началото бавно, а после по-осезаемо.

Екипажите бяха проверили очевидните обяснения. Може би междузвездният газ ставаше твърде рядък и не можеха да съберат достатъчно водород, та двигателите да работят с максимален капацитет. Сметките показваха, че проблемът не е в това. Синтезният двигател се състоеше от магнитни цилиндри, които задържаха плазма. Греблото непрекъснато добавяше нови протони за реакцията. Магнитните ротори освобождаваха през роторите алфа-частици, които тласкаха кораба напред. Системата работеше от векове и изглеждаше наред.

Следващата вахта бе предположила, че отпред може да има твърде много прах, който да оказва съпротивление на ускорението им. Бяха успели да измислят как да вземат проби и да ги изследват внимателно. И в тях нямаше нищо нередно.

Следваха други идеи и опити, но сега нещата бяха сериозни. Бяха потеглили достатъчно презапасени — но вече нямаше да е достатъчно.

— Тлъстият ни резерв… е стопен — заяви Редуинг.

„Слънцетърсач“ щеше да стигне целта си със закъснение от почти цял век. Можеше и да успеят, ако очакваните течове и загуби не се случеха… но никой не искаше да изчислява шансовете за подобно нещо. Всички знаеха, че процентите са твърди лоши.

Решиха да спрат и да поспят.

На следващия корабен ден Клиф се събуди пръв. Продължаващият седмици неспокоен сън беше друг от симптомите на размразяването. Раздразнението, което вървеше с него, също не беше изненадващо. Проклетият шум въобще не помагаше. Най-доброто решение бе да говори колкото се може по-малко. Междувременно умът му се въртеше над по-дълбоката загадка на купата, която висеше като питанка на оптичните монитори. Заради плазмените смущения образът прескачаше, но понякога Клиф виждаше зашеметяващи подробности.

„Свят като купа“. Опита се да измисли по-добър термин. Претенциозен и изкуствен. Кой би избрал да живее на такова място?

Проведоха среща и после още една, без да измислят нещо полезно. На края на поредния фрустриращ разговор Клиф каза тихо:

— Искам да събудим Бет. За този проблем ни трябват повече умове, а ние сме зациклили.

Редуинг сви устни и поклати глава.

— Трябва да сме пестеливи.

— Само ако решим да продължим, с надеждата, че нещата ще се оправят, без да правим нищо — отвърна Клиф бързо.

Викрамсинг също се включи, преди капитанът да успее да отговори.

— Тази сутрин засякох ново леко понижение на ускорението. Почти цял километър за секунда.

Последва дълга пауза. Редуинг внимаваше да не издаде напрежението си, но признаците за него се трупаха. Раздразнени жестове, счупена чаша, моменти на вътрешна изолация. Психолозите на Земята имаха високо мнение за лидерския стил на капитана, но според Клиф той бе най-добър в бюрократичните схватки. „Но тук няма мениджъри, които да разиграва“.

— Значи това, което не е наред, става по-лошо — каза Редуинг.

Никой не му отвърна. Нямаше нужда да потвърждават очевидното.

— Бет е чудесен пилот и инженер. И има много други умения — каза Клиф.

Още докато го казваше, усети, че звучи двусмислено. Дори Майра се усмихна. „Много други умения“. А и всички знаеха за връзката им.

Редуинг примигна, после се усмихна.

— Добре, затоплете я.

Започнаха процедурата по съживяването на Бет. Протоколите бяха ясни, но всеки случай си имаше индивидуални отклонения. Докато процесите вървяха, четиримата още два дни обсъждаха проблема със забавянето, но не откриха нищо. Корабът летеше напред, удряше молекулярни облаци и все по-чести плазмени пламъци.

— Това са остатъци от струята, която виждаме — обясни Абдус. — Започваме да я достигаме.

Греблото щеше да има нужда от навигация, а не разполагаха с данни за калибриране. Изкуствените интелекти, които неуморно регулираха загребващите полета, бяха по-умни от човек, но бяха и твърде тесногръди. Работеха добре, доколкото можеха, на базата и на дългия опит от полета. На моменти дори гадаеха, но не можеха да мислят извън зададените им параметри. Майра ги наричаше „пазители“ на двигателя. Клиф се чудеше дали го казва с ирония.

— Трябва да вземем решение — настоя Абдус. — Нали?

— Искаш да кажеш, че аз трябва да взема решение — отвърна Редуинг, събра пръсти и погледна през тях. Беше блед и отслабнал и не всичко това се дължеше на продължителното замразяване. Никой от тях не спеше особено много.

— Може би Бог ни я праща — обади се Клиф.

Редуинг го изгледа въпросително.

— Винаги си имал странно чувство за хумор.

По принцип не се разбираха особено добре по време на брифингите на Земята. Редуинг настояваше да направи всички учени фактически членове на екипажа, под стройна командна верига. Клиф и останалите бяха против. Научният персонал имаше собствена хлабава командна система и само върхът на пирамидата се занимаваше с капитана. Клиф беше най-старшият научен офицер. Разбира се, тези процедурни въпроси бяха на десетки — не, на стотици! — години, но в неговата памет си бяха съвсем скорошни.

Опита се да обясни спокойно и разумно.

— Ако не бяхме забавени, щяхме да профучим покрай това странно нещо. И дори да се блъснем в него. Да я наречем Викрамсинг тази звезда, а? Със съвместни откривателски права и за останалите.

Всички се усмихнаха. Имаха нужда от малко оживление. Никой на борда нямаше да изкара пари от междузвездни начинания, но все пак…

— Сега обаче сме по-бавни и можем да направим малка корекция, така че да огледаме обекта.

Редуинг го гледаше и мълчеше. Викрамсингови също.

— Той е изкуствен — продължи Клиф. — Можем да…

— Намерим помощ ли? — Устата на Редуинг се изви скептично. — Признавам, обектът е странен, но нашата цел не е да проучваме феномените по пътя. Ние отиваме на Слава.

Клиф обмисляше този момент вече от два дни. Разпери ръце, сякаш претегляше плюсовете и минусите на везни.

— Може би можем да направим и двете.

Редуинг вече си бе нахлузил твърдото уверено изражение, което му служеше толкова добре на Земята. Думите на Клиф обаче го сепнаха и той попита:

— Как така?

— Предлагам да използваме плазмената струя от звездата. Вече се движим в покрайнините ѝ. Нали е богата на водород? И е по-силно йонизирана от обичайния междузвезден газ, който гребем отпред и издухваме през магнитните тунели през всичките тези десетилетия. Това е доста добро гориво за нашия двигател. Нека го използваме и да наберем малко скорост.

Един миг, втори. „Карай простичко“.

— Реактивната струя излиза от нещото. Нека прелетим през нея.

— Абдус, струята не се ли движи с относителна скорост? — попита Редуинг. — В обратна посока? Така ще ни забави.

Дали беше прав? Майра кимаше. Клиф продължи дръзко:

— И това може да ни е от полза.

— Главата ме заболя — каза капитанът. — Сега пък за какво говориш?

— Със запасите, които имаме в момента, ще умрем, преди да стигнем на Слава. Ако не можем да ускорим, ще трябва да спрем да заредим. Тук и сега. Да спрем в орбита около Викрамсинг. Да се разберем с местните.

Всички се втренчиха в него.

Клиф изигра следващата си карта.

— Вече настигаме звездата. С всеки час ще ни е по-трудно да променим ускорението си.

Майра се сепна — нима не бе мислила за това? — после кимна.

Редуинг не беше от хората, които подскачат при всяко предложение. Сви устни и впери очи в ниския таван от карбонови нишки.

— Добре. Да направим изчисленията.

Отне им още един ден.

Докато останалите се потяха над екраните, Клиф гледаше как Бет постепенно излиза от замразяването в обятията му. Присвои си правото да разтрие схванатите ѝ мускули и да успокои паниката, която идваше с пробуждането от дългия сън. Гледаше как хубавото ѝ лице се насища с цвят, гледаше луничките и ореола на червената ѝ коса. Беше опитала, без успех, да скрие от него страховете от процедурата и сега те отново се завръщаха в трепкащите клепачи, в спазмите по лицето… докато замъгленият поглед не се фокусира. Тя се намръщи, видя Клиф на фона на керамичното небе, изчерви се изненадано и се усмихна.

— Аз… Какво… студено ми е…

— Не говори. Просто дишай. Всичко е наред — излъга я той.

— Щом си тук, значи е наред. — Тя протегна ръка да го докосне и направи гримаса.

Беше като изгряващо ново слънце.

3.

Бет Марбъл усещаше как животът ѝ се завръща като бавен топъл прилив. Лицето на Клиф накара последните ѝ мисли — страховете отпреди десетилетия, когато химикалите я приспиваха, — да изчезнат. „Той е тук! Изглежда като преди. Проработило е! Значи вече сме на Слава“.

Преди няколко минути в относителното време усещаше лепкавите пипала на паниката. „Онова можеше да е последното нещо пред очите ми…“ Приливът на адреналин, породен от ужаса, все още бушуваше в нея. „А мислех, че съм готова, бях толкова сигурна…“

Усмихна се на предишния си образ и го изтласка настрана. Как казваха в гимназията? „Бъди тук сега“.

Клиф говореше с топъл и успокояващ тон.

— Всичко е наред.

— Щом си тук, значи е наред — отвърна тя пресипнало.

Усещането да я масажира бе чудесно и тя следваше тихите му наставления. Лежи спокойно, отпусни се. Долавяше мириса на прохладния метален въздух. Кръвта течеше със скорост, от която клетките ѝ бяха отвикнали още преди години, гъделичкане, пристъпи на удоволствие, докато сетивата ѝ се завръщаха… „Хей, може и да ми хареса“.

А след това чу ръмженето на кораба.

Голяма част от пасажерите бяха заспали още преди „Слънцетърсач“ да потегли, но като пилот тя бе останала будна почти година, докато набираха скорост. Чувстваше се добре в пилотската кабина на звездния кораб. Нищо, че не правеше почти нищо, защото електронните системи се грижеха за магнитното управление и лептонния синтез.

Така че разпозна басовото ръмжене, което ѝ подсказа, че корабът още се движи с пълна мощност. Даже нямаше нужда да чува, можеше да го усети.

А и онова леко, тенорно стържене, когато „Търсач“ намаляваше — в момента го нямаше.

Докато ръцете на Клиф продължаваха да я връщат към света, тя напрегна слух. Не, не бяха на Слава. Нещо не беше наред.

Контролираното изражение на Редуинг беше пример за сдържана колебливост.

Не му допадаше нито една от възможните алтернативи. Както и на останалите. Но Клиф виждаше в извивката на устата му, че не иска да се впуска в остатъка от продължителното пътуване с надеждата, че двигателят ще се оправи.

Абдус записваше на една плоча. Клиф вече успяваше да разчете изражението му доста добре. Абдус беше спокоен и надежден, без склонност към рискове и с автоматично недоверие към радикално нови идеи — перфектен за екипаж в продължителния полет. Въпреки това обмисляше идеята и започваше да я харесва. Имаше дял в голямо откритие и явно искаше повече. Както и Клиф, в интерес на истината.

Но Клиф на първо място искаше да живее. С Бет. Можеше да се оженят — след най-продължителната свалка в историята.

Клиф беше достатъчно умен, за да остави тишината да натежи. Бет беше проумяла ситуацията и се оглеждаше внимателно. Редуинг бе скръстил ръце. Абдус и Майра се бяха съсредоточили над плочите си. Фоновият шум от двигателите беше като постоянно напомняне, че нютоновите закони няма да ги чакат. Редуинг се взираше в пустошта. Накрая Абдус вдигна очи и каза:

— Да, можем да направим такава маневра. Но много внимателно.

— Какво мислиш, Бет? — попита тихо Редуинг.

— Смятам, че корабът може да бъде насочен акуратно — отвърна тя. — Въпрос на спецификации, делта-ве и прицелване. Мога да настроя ИИ-то в пилотската кабина, така че да го доизглади. Маневрата ще е десетдневна. Но ми се иска да знам защо двигателите не се представят спрямо очакванията.

— И на всички нас също — отвърна Редуинг и разпери ръце. — Но ще играем с картите, които са ни раздали.

В стаята сякаш нахлу чист въздух. Четирима души очакваха думите на капитана.

Бяха го събудили, за да вземе това решение, а досега той се дърпаше.

Клиф разполагаше с кратък момент да се замисли за идеите си и дали не ги е пресилил. „Животът е хазарт“. Имаше някакво нарастващо предчувствие — плюс дразнещо любопитство, — което не му даваше мира. „Животът устоява“.

Редуинг сви устни.

— Да го направим.

Бет оглеждаше летателния план. Изчисленията бяха почти точни. Изпитваше удовлетворение, че корабът откликва на командите ѝ, макар и малко мудно. Трябваха им единайсет дни да извършат отклонението. Имаше тежки дни, в които не беше ясно дали „Търсач“ откликва правилно на маневрите. Магнитните гребла се тресяха от напъна, но работеха нормално. Абдус висеше на главата ѝ и проверяваше всяко действие. В крайна сметка тя успя да изпълни маневрата, макар и с цената на няколко учтиви спора.

Клиф и Бет прекарваха доста време в каютата си. Топлият комфорт на леглото помагаше.

Тя предпочиташе джинджифиловите сладкиши от възстановителния запас, подбрани точно за тази цел — пикантни хапки, обвити в захар, пред шоколадовите курабии, които също носеше, защото Клиф ги харесваше. И с двата вида пиеше топло какао. Клиф беше взел в запасите си само горчиво кафе. Нямаше никакви сладки.

— Какво помниш от замразяването? — попита тя, докато облизваха трохите един от друг.

Той се усмихна сънено.

— Казаха, че ще усетя малко бодване в лявата ръка, и реших, че е смешно, но не можех да се засмея. Дори не успях да се усмихна. След това… се събудих.

Бет се ухили и довърши какаото.

— И аз се сетих за същата глупава шега. Макар че покрай теб няма как да знам какво би било усещането от малко.

Забележката предизвика повече смях, отколкото заслужаваше, но нямаше проблем.

— Като гледам кръглия обект от този ъгъл, ми прилича на гигантска поничка с дупка в средата — каза Бет с изтънял глас.

— Пак мислиш за храна. Е, време е за ядене.

Докато работеше, старите ѝ страхове се стопяваха и за да ги държи под контрол, тя се уединяваше с Клиф. Той беше слънцето в нейната система, още от първата седмица, когато се запознаха при подбора на екипаж. Двамата ѝ родители бяха загинали в катастрофа предишната година и това хвърляше сянка върху кандидатурата ѝ — поне в очите на селекционната комисия. Те искаха екипаж с дългогодишна стабилност, а не с емоционални проблеми, които можеха да се задълбочат с времето.

Загубата на двете централни фигури в живота ѝ я накара да се затвори и я лиши от радост. Връзката с Клиф не беше предвидена като антидот, но магията ѝ имаше точно такъв ефект. Тя сложи край на затъмнението и това си пролича във всичко, което Бет вършеше. Особено в психотестовете. И имаше очевиден ефект при възвръщането на социалните ѝ умения. По-късно, по време на обучението, бе разбрала, че точно преди връзката ѝ с Клиф е щяла бъде изхвърлена при следващото пресяване. Както казваше впоследствие: „И тогава срещнах Клифи“. Видимите промени в нея спасиха мястото ѝ. След това представянето ѝ в електромагнитното пилотиране, все още нова дисциплина, се подобри драстично.

Беше тук благодарение на него. Демонстрираше му го по време на продължителните страстни любовни сесии. Сексът бе обратната страна на смъртта. Подтикът да оставим нещо след себе си, предопределен от еволюцията и залегнал дълбоко в подсъзнанието. Потните часове, прекарани в мачкане на чаршафите (изразът не ѝ харесваше, а и не беше съвсем подходящ, защото Клиф ползваше хамак), определено потвърждаваха това, както никога досега в доста рехавия ѝ любовен живот. Боеше се, че това си личи по зачервеното ѝ лице по време на храненията, при най-малкото замисляне колко различна е сега — похотлива и щастлива, напълно излязла от сянката на затъмнението.

Една вечер, след като тя ги насочи към продължителния завой към Купата, капитанът позволи да отворят алкохол. Направиха импровизирана брейнсторминг сесия с Майра за рефер и започнаха да обменят идеи. Какво щяха да открият? Какво, по дяволите, представляваше Купата.

Бутилките се надигаха все по-често. Бет ги разсмиваше. Имаше пеене, очаквано ужасно, и още повече смях. Капитанът изпи повече от останалите четирима, взети заедно, и тя започна да разбира на какво напрежение е подложен.

Маневрата, която замисляха, беше зашеметяваща. Струята беше много по-плътна от всяка плазма, през която бе проектиран да лети корабът. Но пък „Търсач“ бе достатъчно здрав, за да издържа на сблъсъци с молекулярни облаци. Човек никога не знае на какво може да се натъкне в междузвездното пространство. Е, никой не си бе представял нещо като Купата, но корабът бе направен достатъчно издръжлив.

Заровените в облак звезди можеха да йонизират около себе си сферични частици. Можеше да се наложи „Слънцетърсач“ да мине през подобен облак. На носа му имаше лазери, които можеха да идентифицират солидни обекти с размерите на къща и да ги изпарят с единичен гигаватов импулс. Лазерите бяха здрави и издържаха на плазмения ураган, който се вихреше около носа на кораба. Щяха да имат нужда от тях.

Звездата Викрамсинг се движеше в посока, обратна на въртенето на галактиката — относително необичайно, но не съвсем рядко явление. Те се движеха в същата посока, защото системата на Слава се намираше зад слънцето, в рамките на въртенето, което повечето звезди споделяха в спиралната галактика. Точно затова не бяха забелязали странната звезда преди да я наближат: купата я обвиваше и тя не се виждаше от кораба, нито от Земята. Но когато „Търсач“ бе започнал да настига системата, звездата бе изскочила внезапно иззад укритието си. И вече бе съвсем близо.

— Мхммм. Колко бързо се движи? — попита Бет на следващата среща. Петимата бяха нагласили столове пред мониторите в командната каюта.

— С повече от десет хиляди километра в секунда — отвърна Бет.

— Доста бързо.

Майра се усмихна.

— Да. Пазех този факт за точния момент.

— Това е почти като скоростта на нашия кораб. Определено е висока за звезда.

Абдус кимна.

— Малко по-малка е от нашата, затова я настигаме. Но да, като за звезда е необичайно.

Бет се зачуди защо ли Викрамсингови разкриват мистериите стъпка по стъпка. Дали беше въпрос на различна култура? Може би не искаха да я шокират твърде силно веднага след събуждането? Трябваше да признае, че главата ѝ все още е замаяна — и не от замразяването и медикаментите. Концептуално претоварване. Ако не виждаше нещото на мониторите със собствените си очи…

„Опитай да мислиш трезво“.

— Може ли… може ли изригванията, които виждаме в центъра, да са отговорни за това? — попита Бет.

Майра поклати глава.

— Как? Би трябвало да се спират в обвивката.

Бет нарисува схема — ръката ѝ леко трепереше.

— Изригванията се насочват към обвивката, а звездата се ускорява в обратна посока? А в Купата има дупка.

— И аз се чудех за това — каза Абдус. — Обвивката се задържа, въпреки че гравитацията на звездата я привлича.

Тя се замисли за полета на подобна колосална маса и за необходимия баланс на силите, за да пази всичко от сблъсък. Как?

— Какво причинява задвижването?

— Изпускането на реактивната струя движи цялата конструкция напред — отвърна Абдус. Викрамсингови поклатиха глави, явно все така смаяни от необятната система. Бет вече разбираше защо са събудили първо Клиф, а не Редуинг. Специалността на Клиф бе да се занимава със странностите на живота на Слава и да е гъвкав. Вярно, беше биолог, а не астрофизик. Въпреки това не те, а той бе предложил да прелетят през плазмената струя.

Последва дълга тишина… и после една идея я накара да повдигне вежда. Спомни си старата фраза за разбиране: „Да видиш светлината“.

— Липсващият елемент е светлината — каза тя. — Цялата система би трябвало да използва светлината от звездата на Викрамсинг.

— Как? — попита скептично Редуинг.

— Нека видим всички спектрални анализи, до които имаме достъп — отвърна Бет.

Отпрати допитване и получи отговор: изобилие от Fe и алфа-елементи Mg, Si, Ca, Ti… Осъзна, че ще ѝ се наложи да разчита на визуално представените корабни диагностики. Перфектен сблъсък с разумните корабни системи и непознатото — с нея по средата. При предизвикваща халюцинации скорост.

Разполагаше само с интуицията си. Всеки има право на интуиция, но фактите говорят сами за себе си. И е най-добре да бъдат оставени да говорят.

Сега беше моментът на Бет. Пилотирането не беше колективно занимание. Дори Редуинг можеше само да наблюдава и да взема решения, докато изкуството на магнитното управление беше в ръцете на Бет.

— Пожелайте ми късмет — каза тя с пресилена храброст, докато корабът се устремяваше към перлените пламъци на струята.

Клиф я прегърна и я целуна по бузата, но тя вече се бе съсредоточила върху екраните, които обграждаха пилотското кресло.

— Да, късмет — прошепна той и се оттегли в собственото си кресло.

Звездата Викрамсинг се виждаше като пламтящ фар през дупката, от която излизаше реактивната струя.

— Как ще я наричаме? — попита Бет.

— Дупка — отвърна напрегнато Редуинг.

Близо до горещата точка на звездата, в началото на струята, с безспирен гняв се извиваха магнитни арки. Бурите се блъскаха една в друга над звездата, кипящи от радиоактивно насилие. Изглеждаше сякаш червеното джудже има кожна болест.

Корабът се приближаваше и с нарастването на Купата скоростта на достигане бе все по-видима. Бет караше с малко сън и прецизно подбран коктейл от стимулиращи медикаменти. Абдус и Майра я сменяха, когато почнеше да задрямва. Бет стоеше на командния пулт и се мъчеше да остане спокойна въпреки все по-нарастващата си нервност. „Нали се предполага, че пилотите имат нерви от желязо, момиче?“ Не можеше да излъже себе си обаче.

Купата изглеждаше наръбена в инфрачервения спектър. По повърхността ѝ личаха колосални структурни подпори, разположени в хоризонтална и вертикална решетка. Висеше и се въртеше, следвайки послушно звездата си. Студената външна страна почти не отразяваше ярките звезди.

— Според анализите това е някаква въглеродно-метална сплав — отбеляза Майра. — Няма нищо общо с нашите.

Клиф нямаше важна роля в цялата тази работа. Той приготвяше храната и разтребваше, докато останалите дежуреха на мостика с непоклатима отдаденост. Непрекъснато проверяваха и препроверяваха всяка корекция на курса. Бет виждаше, че Клиф е впечатлен от екипната им работа след набелязването на общата цел. Най-сетне можеха да се съсредоточат върху техническите подробности и това ги правеше очевидно щастливи.

Клиф се държеше встрани, но и той не спеше много. Бет усещаше неизказаните му мисли. Ако щеше да се мре, поне искаше да е буден.

Беше ѝ трудно да не позволи на чувствата си да не влияят върху мисленето. Докато се опитваше да направи абсолютно прецизни изчисления за маневрите, раздразнението ѝ нарастваше. Представяше си всякакви фантазии, докато загребващите полета се наместваха за завой, за който въобще не бяха предвидени. Абдус и Бет използваха майсторски гравитацията на звездата, за да насочат „Търсач“ по същия вектор, който следваше джуджето.

Бет усещаше раздразнение от вперените в нея очи — или пък говореше умората ѝ? С Клиф изготвяха доклад за Земята, пълен с данни и изображения. И тъкмо го изпращаха по лазерната връзка от мостика, когато тя се усети. Какви бяха шансовете „Слънцетърсач“ да попадне на звездата на Викрамсинг при еднакъв курс?

Редуинг я погледна сепнато, когато отбеляза този факт.

— Всички се движим към Слава. По дяволите!

— Дали и те искат да я колонизират? — попита Майра.

— Не е възможно — отвърна Абдус. — Няма смисъл. Купата има десетки милиони по-голяма площ от една планета.

Аргументът изглеждаше убийствен. Но пък курсовете им бяха еднакви. Напред към Слава. Със Слънцето точно зад кърмата.

— Може просто да се шляят от звезда на звезда? — предположи капитанът. — Междузвездни туристи?

Никой не отговори.

— Нали сте информирани за гравитационните вълни? — попита Редуинг внимателно и се огледа.

Всички кимнаха.

— Не можеш да пазиш тайна от техничарите, командире — каза Бет, без да откъсва очи от променящите се екрани.

— Смяташ, че тази конструкция, тази купа, търси източника им, така ли? — попита Абдус.

— Има логика. Истинска загадка, нали? — Редуинг отново се огледа.

— Това е шум — каза Майра. — Или поне така смятаха учените, преди да заминем.

— Каква е вероятността тази купа да е причината за гравитационните вълни? — попита Редуинг. — Да речем реактивната струя?

— Няма обекти с такава маса, които биха предизвикали подобни вълни — отвърна Клиф. — Четох по темата, докато Бет се събуждаше.

— И в системата на Слава няма очевидни огромни маси — отбеляза Абдус.

— Може би отиват на Слава, за да вземат генератора на гравитационни вълни — предположи Редуинг.

Клиф сви рамене. Нито една от тези идеи не му изглеждаше вярна.

— Не че трябва да разчитаме на интуиция в този случай — обади се Бет през рамо: никога не отместваше поглед от информационните панели.

След разговора се върнаха към определянето на курса и пилотирането. Напрегнатата работа носеше облекчение от несигурността на начинанието им. Клиф също висеше на мостика и очевидно им завиждаше. Поне техните дни бяха пълни.

Насочиха се към центъра на Купата, като спазваха почтителна дистанция. Бет ограничи ускорението им, като спря двигателите.

— Може би, като ги оставим да починат, ще заработят по-добре — каза тя, макар да не ѝ се вярваше. Реактивната плазма от дупката имаше достатъчно бързи йони, които напираха здраво към загребващите полета и корабът току се разтрисаше и палубата бучеше от продължителните тремори. За пръв път през живота си Бет се чувстваше като древен морски капитан, плаващ в буря.

Струята вече се виждаше и с невъоръжено око. Перлени пламъци с отблясъци в синьо и жълто. Според Абдус това бе рекомбинация на плазмата, атоми, които кондензираха извън струята и разпръсваха характерния си спектър. Светлините в командната кабина бяха затъмнени до само червеникави за контраст. Директното гледане навън щеше да изгори очите им.

С отдалечаването си от Купата продълговатата струя оставаше странно стегната. Бет увеличи картината.

— Сякаш струята се стеснява в дупката и после изригва навън. Вижте, има равномерно разположени ярки петна.

— Предполагам, че е нестабилност — каза Абдус и потръпна, но тонът му бе спокоен. — Струята сигурно се свива магнитно при преминаването през дупката.

През нея пълзяха спираловидни нишки. Вече виждаха по-напред през светлината на струята, изливаща се от дупката. Правилна окръжност, много по-голяма от разстоянието между Луната и Земята. Майра насочи телескопите към ръба на окръжността. Микровълновият спектър пращеше от шумовете от сгъчканите ярки петна — притиснати електрони, които крещяха в знак на протест.

Абдус приближи образа на Купата под друг ъгъл и Клиф усети как сърцето му се свива.

Встрани от лъчите на звездата се виждаха огромни намотки, окъпани в топла светлина.

— По-големи са от планини! — прошепна Абдус.

Клиф не се бе замислял сериозно, но предполагаше, че строителите на Купата са отдавна мъртви. Упадък, рухване, изчезване — това бе съдбата на цели видове с времето, не само на цивилизациите. Тази конструкция беше древна. Но още работеше. Соларният вятър на звездата се оттичаше стабилно в струя и задвижваше цялата конструкция с високо ускорение. Кой би могъл да измисли подобна система, камо ли да я построи?

Докато „Търсач“ приближаваше обвивката, Бет започна да получава по-силни сигнали от микровълновия спектър — надигащо се електромагнитно бучене. Майра засече мъгла от воднист азот в най-вътрешния ръб на кръга, по-далече от намотките.

— Въздух? — попита Бет високо.

Никой не отговори. Клиф се замисли за вътрешната повърхност на Купата, площ, по-голяма милиони пъти от тази на Земята.

А имаше и още: приближенията през плазмения воал, обгръщащ „Търсач“, показваха, че конструкцията се върти като едно цяло.

— Разбира се — каза Майра. — Центробежна гравитация.

Събраха измерванията и сглобиха цялостен образ на главния екран. Ярката плазмена струя излизаше от полукълбото на Купата през наръбена дупка.

— Прилича на странна купичка за чай — каза Редуинг. — Свят в купа.

Известно време никой не проговори. След това капитанът се обади с пресилена небрежност:

— Абдус, провери дали нямаме ново теснолъчево съобщение от Земята.

— Не е имало ново от…

— Веднага — нареди твърдо Редуинг. Бет разбираше: Абдус имаше нужда да се занимава с нещо.

Палубата потръпна от продължителна басова вибрация, каквато не бе имало досега. По-скоро се усещаше, отколкото се чуваше.

— Приближаваме струята — каза напрегнато Бет. — Това е… може да се каже, плазменият прибой.

Редуинг се намръщи.

— Пълен стоп. Завърти магнитните екрани.

— Разбрано. — Бет бързо заработи по голямото табло. Купата нарастваше сякаш светкавично.

— Прихванахме струята. — Дълбокият бас се усили. — И забавяме. Вече летим директно нагоре през нея.

„Слънцетърсач“ направи агонизиращ завой. За да се извърти корабът в плазмения поток, бяха необходими уменията на фигурист и акробат, въртящ се с ускорение в трите измерения. В междузвездното пространство, където повечето водород е газообразен, а не разбит на йони и електрони, „Търсач“ йонизираше газа с шокова вълна от собствените си осцилиращи магнитни гребла. Вълните се простираха напред, грабваха свободните електрони и ги разбиваха във водородните молекули. При подходяща настройка — която отнемаше на Бет само миг — имаше достатъчно време водородът да се разпадне на електрони и протони. Газът изгаряше сред пламък от съскащи йони. Това оставяше точно пред кораба плазмена колона, готова да бъде събрана и погълната от магнитните двуполюсни гребла и предадена към ядрените реактори. Номерът беше, докато се носи през тази гневно пламтяща колона, корабът да се засуче.

„Търсач“ изви настрани няколко градуса, оставяйки звездата да натрупа лека преднина. След това застана зад нея. Струята се приближи и пред очите им заиграха ярки нишки. Гмурнаха се напълно в тях с болезнен завой, който ги залепи за левите облегалки на креслата сякаш… завинаги.

Не беше лесно да смениш посоката на междузвезден кораб. Челото на Бет беше потно. Тя прокара ръка по командното табло и в кабината повя хладен полъх. Напрежението по „Слънцетърсач“ отекваше в дългите коридори. Вторичните совалки се тресяха и мърдаха в гнездата си. Бет се чудеше дали и тя, и корабът ще издържат.

Накрая изравни „Слънцетърсач“ и усетиха напъна на струята по магнитните полета. Забавянето я тласна напред и коланите на креслото се впиха в гърдите ѝ.

На цялостния екран, настроен във всички части на спектъра, се виждаха плазмените пламъци, които пълзяха и се виеха по носа. Цялостната скорост на „Търсач“ беше по-висока от тази на звездата, но когато застанаха под огромната купа в плазмения поток, се включи и друга сила. Бет я усети и се притесни, но после осъзна: „Слънцетърсач“ започваше да се извърта в стабилна спирала през бушуващата плазмена буря.

Всички усещаха смазващата сила на бавното гигантско извъртане.

— Чудех се какво поддържа тази струя толкова права и стегната — каза Бет пресилено небрежно. Ръцете ѝ се движеха бързо и сигурно по командното табло. — Всъщност са магнитни полета, създадени от електрическото напрежение в самата струя.

— И? — Редуинг очевидно не беше от техничарите.

— Някой го е измислил, за да използва полетата на звездата и да ги засмуква в струя. Те образуват тези спираловидни нишки, които виждахме по време на приближаването.

— Електрическо напрежение ли? — възкликна Майра разтревожено. — Корабът е предимно метален, проводник…

— Токът тече около нас, не през нас. Предава се по ъгловата инерция. Като самолетите, които летят през буря на Земята. Но… само какъв полет! Усещате ли завъртането!

Бет се обърна ухилено. Останалите я зяпаха стреснато. „Ясно де, не всеки харесва сърфирането. За тази работа си трябва вкус“.

— Всичко е под контрол. Не се притеснявайте. Това е гигантска магнитна спирала. — „Започни с добрите новини, а за другото ще се тревожим после“. — Това значи, че следваме по-дълъг път, ще ни отнеме повече време, но ще имаме по-голямо забавяне, когато излезем от струята.

Никой не промени изражението си. „Пасажери! Въобще не могат да се забавляват…“

Трудният полет продължаваше часове и часове. Бет усещаше напрежението, но нямаше нищо против. Пилотирането през плазменото течение, без да разбие кораба, беше… забавно. Сърцето ѝ туптеше от наслада. Вълнението бе по-силно от всичко. Тя беше парашутист, сърфист и скиор и се наслаждаваше на усещането от високата скорост. „Да!“

Но докато тя се усмихваше, Редуинг седеше намръщено. След известно време Бет заяви, че има нужда да се раздвижи. Откопча коланите на креслото и продължи да работи права. ИИ-тата се трудеха здраво, поемайки множество от дребните корекции. Корабът поемаше голямо напрежение по сглобките и Бет се притесняваше, че нещо ще даде на късо. Твърде много електрони се стрелкаха по корпуса му. Така че тя освободи напрежението с един богат на протони плазмен пулс — чисто вдъхновение в комбинация с основи на физиката — и нещата се оправиха.

Продължи да стои права. Беше като сърфиране на най-дългата вълна във вселената, пенлива и пръскаща, и душата ѝ потръпваше с всеки изминат километър.

Ето я и дупката. Бет се върна в креслото. „Забавното свърши… може би“.

Някой говореше зад нея, но тя не му обърна внимание. Пилотите не слушат пасажерите си, не и ако са умни!

Купата приличаше на плоска равнина с мишена по средата. Бет виждаше сложното оребряване по ръбовете около дупката. „Намотки, пренасящи електрическо напрежение, по-големи от континенти?“ Нещо трябваше да създава магнитните полета, оформящи плазмата от звездата, които също така натискаха и кораба сред свирепата ослепителна буря. Нещо огромно.

— Вече нямаме проблеми със забавянето на скоростта — заяви тя небрежно, за да успокои останалите. Нямаше нужда да поглежда към тях, можеше да надуши страха им. Продължаваха да се носят срещу течението на струята. Магнитното съпротивление бе по-лошо от това, за което бе предвиден „Слънцетърсач“, и корабът пукаше и стенеше.

Купата се приближаваше стремително. Дълбокият басов тътен се носеше из кораба и караше креслото на Бет да вибрира…

„Съсредоточи се“. Влетя в дупката на Купата, придържайки се към ръба, за да избегне кремацията. Примката от магнитни полета затягаше струята, като вода под напрежение. Силата на течението се засилваше срещу кораба. Вълните ставаха все по-нагънати. Бет видя, че Купата е по-дебела в близост до дупката — може би за да удържа на по-силното натоварване? По ръба на дупката играеха странни светкавици.

Тя накара ИИ да направи карта на магнитната геометрия и след няколко секунди се появи цветно 3D изображение.

— Примката, през която преминаваме, е оформена от двуполюсни полета — каза Бет. — А двуполюсните се поддържат от друго, перпендикулярно поле, така че магнитните напрежения да не могат да се свържат и да изчезнат. Хитро.

Отзад се разнесоха мърморения. Анализи, разговори за сваляне на напрежението, окуражаване — всичко смесено в хор, на който тя не обръщаше внимание.

— Освен това, дами и господа, тук е по-радиоактивно, отколкото в Ада. Но междузвездна дъска за сърф като нашата е създадена точно за това — добави тя весело.

Продължаваха напред, губейки скорост. Бет се размърда в коланите, намести се и отново политна напред. „Яздене на голямата вълна. Сърфирането на живота… стига да оцелееш“.

Носът опита да кривне встрани и тя го изправи. Отново. И отново. С всеки път ставаше по-добра. Забеляза, че е подгизнала от пот. „Нищо чудно, че вече не надушвам страха им…“

Забеляза блещукане през потоците плазма отпред. Малка сфера, която се поклащаше пред тях — звездата Викрамсинг. Купата се сплеска и се превърна в околен хоризонт. Корабът виеше от усилие.

За Бет времето спря да значи нещо. Тя се бореше с всеки порив и водовъртеж, държеше курса прав, псуваше, примигваше заради потта… и след това преминаха.

Небето се отвори. Внезапно се издигаха над сребриста равнина. Струята продължаваше да ги блъска.

— Чудесно! — извика Клиф, все още омотан в коланите си. Последваха смутени възгласи. Летяха над широка бяла равнина, но по-бавно и по-бавно… и после се завъртяха отново.

— Излизаме от струята — заяви Бет, сякаш подаваше маслото на закуска. Ако останеха в плазмата, щяха да се забавят съвсем и да излетят обратно навън.

— Поемаме сериозно затопляне по корпуса — каза Абдус напрегнато.

— Едва удържам вектора — добави Майра уж спокойно, но Клиф вече се бе научил да долавя напрегнатите нотки в тона ѝ.

Нажежената плазмена струя изтъня и сякаш изви настрани. Силната турбуленция отново ги притисна към креслата и причини нови метални стонове в кораба.

— Навън сме! — извика Майра. — Успяхме да излезем!

— По-скоро да влезем — обади се Редуинг.

Прозвучаха радостни възгласи и всички насочиха очи към екраните. Вече виждаха вътрешността на Купата.

Обширната равнина сияеше от светлина. Издигаха се бързо, оставяйки плазмата встрани, и гледката се избистряше. В мъгливата далечина се виждаха разделените на решетка сребристи участъци с размерите на светове. Секторите имаха граници, които обособяваха отделните части на грамадно огледало, и ако човек вярваше на очите си, всичките бяха фокусирани някъде в далечината.

Тишина.

— Огледала, които връщат обратно светлината на звездата — прошепна Абдус. — Това причинява нажеженото петно.

Бет кимна смаяно. Да, в противен случай огромните огледала щяха да ги ослепят мигновено.

Корабът се завъртя настрани и екраните разкриха мъгливи петна от… зеленина. Бет настрои увеличението навътре към сферичната обвивка. Долните ширини на вътрешността на купата сияеха със зелени територии и участъци от синя вода… Езера. Не — океани. Окото не можеше да възприеме напълно видяното. Те се движеха покрай оста на струята и пред тях се ширеше величествен пейзаж.

Бет изчисли ъглите и разстоянията. Всеки от решетъчните сектори имаше по-голяма площ от Земята. Всеки имаше различни детайли, паяжина от зелено-кафяви континенти и обширни морета.

Зрението ѝ се замъгляваше от умора. Безброй болки започнаха да пълзят по тялото ѝ.

— Достатъчно — заяви Бет. — Изкачването по струята изхаби достатъчно от ускорението ни. Купата и звездната система се движат доста бързо и сега сме в техния обсег. Условно сме в гравитационния кладенец на звездата.

— Какво?! — възкликна Редуинг.

— Капитане…

— Не, няма проблем, схванах — каза внезапно той. — Просто мащабите на това нещо са смайващи, Бет. Купата е с размерите на малка слънчева система и можеш да оставиш кораба да обикаля около слънцето, нали? Много ли сме близо? Топлината не е ли твърде силна?

— Всичко ще е наред. — Бет се напрегна и присви бледите си устни. Едно последно усилие. — Оставям греблата и полетата да функционират, за да не ни залее радиация. Ще друса, но нямаме друг избор. Скоростта ни е изравнена с тази на системата, така че ще минат месеци, преди да загазим. Ще сме на нецентрална орбита, нали, Абдус? Ще се върна в кабината, преди нещо да се случи, но моля някой да остане на вахта.

Редуинг я гледаше объркано.

Бет се усмихна изнемощяло и каза:

— Отивам да спя.

И тръгна със залитане. Зад нея се чу гласът на капитана:

— Как някой би зарязал тази гледка?

След миг Клиф застана до нея и я подкрепи, въпреки че и той залиташе.

4.

Бет трепна и се събуди. Хамакът се тресеше. Ръцете и краката ѝ бяха изтръпнали от пръстите до бедрата и раменете.

Сънят избледня. Ръцете ѝ не бяха на контролното табло, корабът не фучеше през поток от звездна плазма. Тя се сви, обърна се на другата страна и се опита да заспи отново. Клиф го нямаше. Колко ли дълго бе спала?

Накрая се отказа, стана и тръгна към мостика. Тропотът на ботушите ѝ я разбуди напълно. Ръцете ѝ продължаваха да треперят. Лош признак за един пилот…

— Здравей — усмихна се Клиф. — Редуинг ме остави на вахта. Абдус се опитваше да изчисли орбита, освен ако и той не е откъртил.

Бет умираше от глад. Взе си хляб и плодове и започна да се храни, докато зяпаше екраните. Малко завиждаше на останалите, които сигурно бяха наблюдавали гледката с часове. Наистина беше величествено.

От дупката стърчаха конструкции. Сега имаше видимост от другата страна, под широк ъгъл. Очите продължаваха да я подвеждат. Все си мислеше, че всичко е наблизо, сякаш гледаше земята от орбита… но разстоянията бяха междупланетни. Тръбопроводите около дупката бяха гигантски, с размерите на континенти.

Далеч под кораба се простираше огледалната обвивка, която преминаваше в пръстен от зеленикава охра. Между „Слънцетърсач“ и тези земи се виждаше блещукаш слой… вероятно атмосфера. Как ли я задържаха? Бет се намръщи и сякаш успя да зърне отражението на звездата от някаква прозрачна бариера. Мембрана? Тя присви очи към милионите квадратни километри от материя, приличаща на найлонова обвивка за сандвичи. Мембраната се разтягаше в далечината към земите от пояса — гигантската цилиндрична секция, която оформяше ръба на… Купата? Терминът на Редуинг не ѝ харесваше, но не можеше да измисли по-добър. Там нямаше огледала. Само зелени континенти, закрити с облаци. Както и пясъчни пустини, сияещи под несекващия блясък на звездата, която никога не залязваше над тази колосална конструкция. „Какво ли живее тук?“

Ръцете ѝ трепереха още по-силно.

Необятността ѝ дойде в повече и Бет извърна очи.

— Направили са си свят… за обитаване в купа — каза Майра. — Огромен и зелен.

Бет си пое дълбоко дъх. След това за всеки случай свали ръце от командния панел.

— Не от цялата купа. Само от ръба. Останалото са предимно огледала. Въпреки това е повече от хабитат — отвърна Клиф. — Конструкцията ускорява. Струята задвижва цялата система. Цялото това нещо отива някъде. Кораб, който е звезда. А ние, хората, успяхме да построим само звезден кораб.

Допълнителните съдове на „Слънцетърсач“ не бяха особено разнообразни. Дизайнът им беше модулен — пасажерските капсули можеха да бъдат сменени с резервоари и товарни контейнери.

Имаха две совалки, „Карсън“ и „Лено“, които имаха подемен капацитет.

— Не можем да използваме совалките — реши Редуинг. — С тях ще пробием това, което задържа въздуха.

— Капитане, но това са танкерите ни — възрази Абдус.

— „Церес“ и „Ерос“ също са танкери, за експлоатация на астероиди. Просто ще им добавим резервоари.

— Тук няма астероиди и комети — каза Майра. — Местните сигурно са разчистили всичко, което застрашава хабитата, а нищо чудно да са го използвали за построяването на Купата.

— Сериозно?

— Не успяхме да открием нищо — потвърди Майра.

— За четири дни? Четири дни, за да отметнете хилядагодишни астрономични усилия в непозната слънчева система?

Викрамсингови замълчаха пред сарказма на капитана. Но пък Автоматичната проверка наистина не беше открила астероиди.

— Всичко е обрано.

— Хм. Значи нищо не удря Купата.

Клиф слушаше с половин ухо — това още не му влизаше в работата. Автоматичните търсещи камери бяха умни и бързи. Майра вероятно беше права: цялата звездна система бе прочистена отдавна. Но не искаше да се заяжда с Редуинг за такава дреболия. Беше по-добре да пази добрите си отношения със сприхавия капитан. И той не спеше много — Клиф го засичаше из коридорите да проверява и препроверява кораба, когато уж трябваше да почива.

Искаше му се да има още някой, с когото да си говори, но Викрамсингови се държаха настрана. А Бет спеше. Напоследък почиваше често, защото трябваше да се възстанови от размразяването и изтощителния полет през дупката.

Редуинг разсече въздуха с ръка.

— Добре, засега ще го приемем. Няма астероиди, нито комети. Ще прикачим резервоар на „Ерос“. Той може да пренася вода, даже да я добива от комети, както и да каца. Разполага с подпори за приземяване и ядрен двигател. Смятахме, че на Слава ще има луни.

— Капитане, къде планираме да се приземим? — попита Майра спокойно.

— Ето там. — Редуинг махна към зеления ръб на Купата.

— И аз така си помислих. Ако кацнем близо до дупката, ще сме на милиони километри от потенциалните водоизточници и точно до системите, които генерират магнитните полета. Може да ни възприемат като заплаха.

— Мислиш ли? — Редуинг примигна.

Майра запази лицето си безизразно — явно това бе нейният начин да е дипломатична.

— Нямаме представа как строителите на това нещо се отнасят към посетителите.

— Поне не стрелят по нас — не можа да устои Клиф.

Редуинг направи гримаса. Не го бяха избрали заради военните му умения.

— Още не са опитали да се свържат с нас. Това не ми харесва.

— Капитане, водата и обработваемата земя е по ръба — отбеляза Клиф. — Сигурно живеят там.

— А той се върти с трийсет и четири километра в секунда — добави Майра.

Редуинг кимна.

— Това е по-високо от орбиталната ни скорост, нали? Разполагаме ли с достатъчно гориво, за да се изравним с това въртене?

— Ще отнеме значителна част от бордовите ни резерви — каза Абдус. — Основно вода за ядрената совалка.

— Всичките ни бордови кораби са с ядрени двигатели — изсумтя Редуинг. — Можем да отидем където си пожелаем, стига да заредим с вода от Купата. Номерът е еднакъв за всичките. Добре, да речем, че видим езеро. Ще закараме „Слънцетърсач“ в близка орбита и ще спуснем танкер. Бет би трябвало да се справи. Клиф?

Клиф се сепна.

— Къде ще кацнем?

Питаха го като биолог.

— Отгоре изглежда като обработваеми земи, ливади и гори. Вероятно са различни хабитати. Виждате ли ледените полета? Нямам представа как са успели да ги изградят. Но телескопите ни не могат да различат отделни дървета. Разчитам само на светлинния спектър, но е очевидно, че растенията им използват хлорофил. Аз казвам да кацнем където и да е по ръба и на първо място да презаредим резервоарите.

— От вътрешната страна на Купата ли ще кацнем? — попита Майра. — Или от външната.

Редуинг се намръщи.

— Отвътре, разбира се. Там живеят местните обитатели.

Майра продължи със същия тон:

— Сигурна съм, че изстрелват космическите си кораби от външната повърхност. Може просто да ги качват по асансьор и да ги изхвърлят през въздушните люкове. Това веднага ще им придаде ускорение от трийсет и четири километра в секунда. Без нужда да прелитат през атмосферата и слоя, който я покрива.

Клиф се усмихна. Майра явно мислеше като него и също се чудеше как по дяволите работи цялата тази огромна система.

— Мислиш ли, че можем да минем през техните външни въздушни шлюзове? Може би разполагат с магнитни скоби, с които прихващат прибиращите се кораби. Може би ще можем да ги използваме.

Майра сви рамене.

— Сигурно. Но как да почукаме на вратата?

— Сигурно имат охранителни системи — отвърна Редуинг.

— Дори да успеем да влезем, те ще контролират вратите — добави Клиф. — И ще сме в капан.

На Редуинг насоката на разговора явно му харесваше. Той се отпусна назад и ги изгледа с нещо като усмивка.

— Това улеснява избора ни, нали? Трябва да сме свободни да маневрираме, докато не разберем с какво… и с кого си имаме работа. Значи ще кацнем през атмосферата.

— Ще трябва да минем през защитния слой — отбеляза Клиф.

— Може да го възприемат като агресия — добави Абдус. — На тяхно място бих го възприел точно така.

— Да. — Редуинг кимна. — Но това е единственият начин да не бъдем притиснати от самото начало.

— Не е ли учудващо? — вметна Клиф небрежно. — Би трябвало да са ни видели. Защо още никой не ни се е обадил?

— Да — каза Абдус. — Не съм получавал никакви електромагнитни съобщения.

— Странно. Човек би предположил, че ще има поне радиосигнал — каза Редуинг.

— Може би използват предварително настроени лазерни връзки — предположи Майра. — Като нас.

Редуинг се намръщи и превключи на командния си глас.

— Абдус, имаме ли време да покръжим? Да си харесаме място за приземяване?

— Не особено.

— Ще вземем „Ерос“ — реши капитан Редуинг. — Ще го подготвим колкото се може по-бързо. Така, трябва ли да будим още хора?

Може би това бе начинът за „постигане на консенсус“, както се изразяваха управляващите. Клиф изрече очевидното.

— Трябват ни минимум двайсет човека, за да се оправим на земята.

— Да започваме тогава.

5.

Докато приготвяха допълнителните кораби, държаха зорко под око Купата. Бет закара „Слънцетърсач“ в подходяща орбита, откъдето да бъде пуснат „Ерос“. Маневрираха внимателно. Виждаха пейзажите отдолу, но разстоянията бяха гигантски. Дори простата орбитална маневра им отне седмици. Все пак не ставаше дума за планета.

Това им даде време да събудят необходимата част от екипажа — инженери, техници, хора, които очакваха, че ще бъдат размразени чак когато пристигнат. Редуинг гледаше бройката им да е минимална. Имаха нужда от смени за сегашния екипаж, чиито членове щяха да се спуснат, защото новосъбудените нямаше да са физически готови навреме.

Естествено, размразените бяха съвсем изненадани.

Дори само гледането през външните екрани можеше да им изкара акъла. Редуинг бързо установи, че е най-добре всеки събуден да разяснява на следващия. Клиф беше доволен — беше му писнало да обяснява невероятната им ситуация.

Той прекарваше дните си в наблюдаване на реките, езерата и океаните на Купата — или както я наричаха някои, Паницата. Опитваше се да измисли хем описателен, хем по-сериозен термин, но не успяваше. Сините водни площи бяха добре планирани — нямаше големи пустини и сухи равнини, което осигуряваше добра циркулация на влагата и въздушните течения.

Първо събудиха Фред Оджама, геолог, който да помага в наблюденията на Клиф.

— Това не е геология — отбеляза Фред веднага. — Това е… сграда.

— Да, сграда с размерите на вътрешна слънчева система — отвърна Клиф. — Но са я измислили добре. Виж колко внимателно са разпределени езерата, реките и моретата.

Фред се замисли, после каза:

— Това е най-добрият метод. Избягват се пустините… но онази местност ето там си изглежда като пустиня. А онзи горски участък май… не, едва ли.

— Приличат на символи — съгласи се Клиф. — Все едно е писмо. Суперградинарят е оставил съобщения. Като онзи, дето е създал фиордите в „Пътеводител на галактическия стопаджия“.

Фред го изгледа с празен поглед.

Редуинг се бе поколебал да събуди Фред Оджама. Според досието на Фред той бе почти аутист. Едва бе успял да покрие изискванията за ръст. Всъщност никой не го познаваше особено добре. Не всички от екипажа бяха хиперкомуникативни, по психологически причини. Редуинг смяташе, че коктейлно парти без слушатели би се превърнало в лудница и че в екипната работа има аналог. Според досието Фред беше почти гений с множество оригинални идеи и Клиф се нуждаеше от него.

Клиф посочи границата, където цилиндричната част се извиваше плавно и преминаваше в огромния огледален купол.

— Опитвам се да разбера какво ли е да живееш на повърхността, когато започне да се накланя. Цялата конструкция се върти, така че щом наклонът се смени, центробежната гравитация ще е под ъгъл със земята.

Фред увеличи картината.

— Реките свършват ето там. Просто изчезват в пясъка. — Щракна с пръсти. — Схванах го. Центробежната гравитация работи срещу вътрешната наклонена извивка на Паницата. Така водата не може да се оттича към огледалата. Предполагам, че самата гравитация е достатъчна, за да спира живота в тази огромна зона. Вероятно не допуска и въздух.

Фред беше умен. На „Търсач“ нямаше глупави — имаше само хора с други идеи и такива, с които не си съгласен. Важна подробност, която Клиф трябваше да запомни за бъдещи спорове.

— Има логика. Огледалата са важни. Строителите не биха искали по тях да се появи плесен или нещо подобно.

— Значи цялата конструкция си има ясно разделение. Цилиндърът е за живот, а огледалата за задвижване. — Фред поклати глава. — Страхотна идея!

— Какъв ли разум въобще би се сетил за нея?

— Нещо с дългосрочни хоризонти. Тази конструкция ускорява много бавно. — Фред погледна към струята в далечината, брилянтна бяла колона с непрекъснато променящи се нишки. — Тази плазма тласка звезда.

— Странен разум. Но инженерството е универсално. Нещата работят или ги променяш.

— Искаш да приложиш обратно инженерство ли? — Фред се усмихна и кимна, така че плешивата му глава отрази светлината. — Добре. Добре.

Клиф се бе съсредоточил върху региона, където слънчевите лъчи се отразяваха в атмосферната мембрана. Лъскавата повърхност вероятно беше здрава, но тънка и задържаше въздуха — 19% кислород, 72% азот, плюс следи от въглероден диоксид и благородни газове. В един момент го забеляза. Участък, който не отразяваше.

Двамата увеличиха телескопите на максимум и извикаха Редуинг.

— Мисля, че открихме зона, изолирана от мембраната — каза Клиф и посочи. — Диаметърът ѝ е около сто километра.

— Как я допускат? Атмосферата им няма ли да изтече?

— Може би са я отворили за нас — отвърна Фред. — Толкова мащабна конструкция може да си позволи дребни загуби.

Редуинг прегледа целия спектър, преди да признае.

— Да, открито пространство. Има логика. Дали е за приземяване?

— Нашето заключение е такова — каза Фред.

— Това ни решава проблема с кацането. — Редуинг се усмихна почти със задоволство. — Да пробваме.

6.

Мемор смяташе, че ако сърцето ти е достатъчно голямо, за да може да обгърне противниците ти, идва мъдростта. Тогава те ще са прозрачни за теб и ще можеш да обезвредиш и отбегнеш атаките им. А щом ги обгърнеш, можеш да ги поведеш по пътя, посочен от трудно извоюваната мъдрост.

Това прозрение бе дошло от новата му част — онази част от съзнанието му, което скоро щеше да бъде съзнанието й. Защото Мемор бе навлязъл в трескавия период на Промяна.

Не беше най-доброто време за посрещане на криза, каквито нямаше през последните осем поколения. Оформянето на живота трябваше да се прави в покой, но съдбата на Мемор не беше такава. След няколко кратки цикъла щеше да бъде женска, но все още пазеше в себе си мъжката тръпка и наслада, Танца. Дори можеше да помирише дъха на промяната в себе си. Хормоните кипяха, а молекулите се бореха за господство в кръвта му. Трепетите бяха като химически комюникета от бойното поле. Тези промени бяха дело на Основателите и се случваха от множество ери. Мемор знаеше, че треперенето и смяната на настроението е цената за по-голямата мъдрост, която щеше да придобие. Но цената беше тежка, особено при възникналата криза.

— Настъпва ред — откри с церемониалните думи събранието на астрономите Префектът.

— Редът възтържествува — отвърнаха всички в хор и заеха местата си под големия купол.

Мемор се заслуша в развихрящата се дискусия. Тялото му беше неподвижно, но умът му се щураше от трескавите импулси на промяната. Дори подсъзнанието му, което обикновено бе спокойно, сега приличаше на набръчкана от бурни ветрове повърхност. Вълни тревога се надигаха сред стабилните течения.

Вече бе чул техническите подробности. Звезден кораб с дръзко опростен дизайн се приближаваше откъм кърмата. Беше завил и се приближаваше, сякаш първоначалният му полет не беше директно към Купата. Може би пътуваше напред към звездата, откъдето идваха гравитационните вълни?

Астрономите мърмореха. Оживеното им бърборене се подхранваше от спекулации. Бяха засекли от кораба няколко предавания, насочени директно назад. Следващите ги сателити ги бяха прихванали, но напрегнатото изучаване на лингвистите разкриваше само основи на граматиката и контекстуалните конструкции. Според езика техните съзнания не изглеждаха впечатляващо. Линейна логика, няколко значения на речта. Наистина приличаха на кораба си — примитивни, но доста амбициозни, за да полетят с толкова неефективен съд. Консултиращите инженери — дребни създания, които се държаха смирено в присъствието на едрите Астрономи, — отбелязаха някои странности в магнитната конфигурация и заявиха, че искат да разучат продълговатия кораб. Последваха още остри дискусии.

Мемор се разсейваше от кипящите в него промени. Не участваше в традиционния спор между Наблюдателите — наричани подигравателно Уседнали — и Танцьорите. Префектът призова древните архиви и дори гласове от миналото.

Архивите подкрепяха Танцьорите. Не беше изненада. Историите за промяна винаги са по-интересни от историите за покой. Промяната е в сърцевината на историите, вградена от стриктните повели на еволюцията.

Древните Астрономи бяха стреляли по множество кораби, предимно с гама-копието. Бяха минавали покрай много планети, бяха ги проучвали и после ги бяха игнорирали. В тези случаи нямаше много истории. Наблюдателите се придържаха към тях.

Мемор се размърда в опит да изглежда по-живо. Наблюдателите бяха скучни и монотонни. Но Мемор беше още мъжки и предпочиташе разнообразието и събитията като Танцьорите. Мъдростта идваше по-късно. Почти всички Наблюдатели бяха женски.

И така, Мемор се намираше по средата и усещаше предстоящата промяна. След няколко кратки цикъла щеше да е женска, но още не беше загубил мъжките усещания.

Събранието отдели продължително време за разглеждане на огромните архиви от миналото. Мемор минаваше през тях, сякаш бяха собствените му приключения. Живи, цветни и изпълнени с древни събития. Те го запленяваха.

Небесната купа никога не се доближаваше до слънцата. Беше твърде масивна и можеше да наруши орбитите на животоподдържащите планети. Вместо това изпращаха кораби. Но телескопите на Астрономите бяха страхотни и те знаеха всичко за планетите и луните още преди да изстрелят проучващите кораби от външната страна на Купата. Пътешествията до интересните планети винаги отнемаха стотици дълги цикли на борда на един или повече тежки кръстосвача, екипирани с апарати за приземяване и орбитални кабели.

Мемор се размърда със сумтене и се фокусира върху историята. В един от вълнуващите разкази Купата се бе приближила до тежък свят, твърде масивен да поддържа пътешествениците. Корабът майка бе останал в квазистабилна точка до най-голямата луна. От повърхността на тежкия свят се издигали странни ъгловати кораби с ракетно задвижване. Нямало орбитални кабели. Проста технология.

Така се бяха срещнали с пръстовите змии — наистина впечатляващ вид.

Бяха последвали стотици продължителни цикли в преговори и взаимно изучаване. Дребните пръстови змии бяха получили известен напредък в технологията — нищо, което би могло да заплаши Купата обаче. Разбира се, Купата също не бе научила много от тях — а и какво да научи. Двеста петдесет и шест от създанията бяха дошли с кораба-майка. Малката им колония се бе интегрирала лесно. Създанията бяха по-сръчни от повечето от Птичия народ, справяха се с инструментите и поддръжката. Живееха под земята и рядко се мяркаха на повърхността. Мемор беше впечатлен, че подобни дребни създания са успели да достигнат до космическите полети, като се вземе предвид голямата им любов към подземните обиталища.

Древните уроци продължаваха. Миналото се разкриваше в съзнанието на Мемор. Астрономите около него пухтяха и ръмжаха, изпаднали в същото състояние. Една от старейшините похъркваше, но останалите я оставяха да спи от уважение.

Веднъж враждебна раса бе нападнала проучващите кораби. Астрономите бяха отстъпили. Защитата на Купата бе удържала и тя бе продължила по пътя си. Известен брой от нападателите бяха успели да кацнат, след което бяха заловени, опитомени и развъдени.

Бяха с два крака и четири ръце и от тях ставаха чудесни земеделци.

Съществата сил бяха дошли като грабители. Бяха разбрали, че Купата е високотехнологична цивилизация, и бяха искали тайните ѝ. Ранните дни след залавянето им били бурни. Опитомяването им обаче — бавно. Сил бяха стройни и сръчни и днес бяха незаменими. Космическите им скафандри им позволяваха да работят от външната страна на Купата. Но питомността им беше още под въпрос, дори след дванайсет милиона дълги цикъла.

Мемор продължи да преглежда историите. Изображенията изпълваха въздуха около него, отдавна мъртви гласове говореха сериозно за отминал триумф.

На един газов гигант бяха открили живи дирижабли. Сондите бяха успели да заловят достатъчно малки, за да се създаде стабилна популация. Те се размножаваха във въздуха и рядко кацаха. Дълбоката атмосфера на Купата им даваше свободно и безопасно местообитание. Биоинженерите бяха променили гените им с цел по-голяма сила и кротост. След милион дълги цикъла дирижаблите бяха станали незаменима част от цивилизацията на Купата. Летенето без изразходване на гориво бе едно от големите удоволствия, достъпно за управляващата класа.

Мемор се движеше през аналите на историята и не спираше да се бори със спазмите и треперенето. „Струва ли си всичко това, за да се превърна в женска?“ Не беше разумно да разсъждава в такава агония. Съсредоточи се върху съзнанието, а не върху тялото. Разкритото му подсъзнание можеше да се оправи с болките и треската.

Едни от извънземните посетители не бяха успели да се приспособят към новия живот. Генетичните номера също не бяха сработили… но от този свят се бяха появили скриикорите, ценно и вкусно ядивно животно, което се предпочиташе сурово. Мемор жадуваше за такова и стомахът му се свиваше, докато гледаше апетитните сцени на лов и разкъсване.

Следваха истории за успешна промяна, всички водещи към днешния идеален екологичен и политически баланс. Купата беше живо нещо, а не статичен инструмент. Приближаващите посетители бяха първите от множество милиони дълги цикли. Унищожаването им щеше да е лесно, макар да не бе проста работа, защото изискваше умелото боравене със страховити енергии. Бяха го правили и преди.

— Гама-копието е заредено — заяви една от старшите женски и махна към звездната купа. Корабът очевидно възнамеряваше да прелети през струята им. — Глупци! — заяви женската.

Мемор се надигна на нестабилните си крака, за да оспори. „Но какво бихме загубили?“ Най-малкото междузвезден кораб с необичаен дизайн. Нови модели на мислене. Странност. Приключение! Седна и останалите запяха с извиващи се гласове. Дискусията продължи.

Мемор се стараеше да я следва, без да дава признак за вътрешната си борба. В съзнанието му се промъкваха странни емоции и се смесваха с древните архиви в необичайни симфонии на мисълта. Най-добрите истории никога не бяха за поддържането на стазис. Промяната означаваше действие и оживление. Наблюдателите държаха баланса на Купата, но най-добрите песни бяха за Танцьорите. Разбира се, имаше случаи, в които посетителите просто биваха унищожавани, но къде му беше веселото на това?

Може би Мемор и другарите му отдаваха твърде голямо значение на историите за промяна и напредък.

Времето щеше да покаже. Но засега Мемор беше Танцьор. Трябваше да бъде.

Вътрешната борба и външните мъки го бяха погълнали и той почти не забеляза, че Танцьорите продължават спора. Чак когато един от приятелите му го потупа дружески, осъзна, че са го обявили за отговорник на задачата — и че ще трябва да се занимава с извънземните същества, ако се осмелят да кацнат.

— Защо? — попита той един от приятелите си от Наблюдателите.

— Защото си изобретателен. И защото имаш врагове.

— Но враговете ми…

— Да. Ще се надяват, че ще се провалиш.

Мемор си премълча, но реши да се понесе по течението. Изпъчи се и благодари с изявена мъжественост на всички. „Нека дойдат!“