Купата на небесата

1.

Оставиха на „Слънцетърсач“ минимален екипаж от петима. Редуинг видимо съжаляваше, че няма да е с тях, но стриктният протокол го задължаваше да остане на борда. Петимата бяха достатъчни да поддържат корабните системи и да се грижат за стотиците в хибернация.

Проучващият екип се състоеше от десет души — Бет, Клиф, Фред, Викрамсингови и петима от новосъбудените, които още се ориентираха. Официално Клиф се водеше старши, най-вече защото Редуинг не искаше да се бави с размразяването на някой от корабните офицери. Клиф почти не се оправяше с различните рангове, но пък предполагаше, че съвсем скоро няма да са от значение.

Тери Гулд и Тананарийв проверяваха екипировката и се грижеха да е достъпна за светкавична употреба. Разполагаха с полеви раници, провизии, вода, лазери и инструменти, все компактни и добре пакетирани. Гравитацията на Купата позволяваше да се носи повече, така че дори се бяха презапасили. Клиф, Бет и Фред прекараха по-голямата част от дългия полет в проверяване на екипировката и взиране в мултиспектърните карти. В равнинните региони имаше възвишения — не колони, а естествени образувания.

— Плата — каза Бети. — Като в американския запад, но доста по-големи. Сякаш се издигат чак до небесния покрив. Запечатващата бариера е точно над горния им ръб.

— Наистина са доста високи — каза усмихнато Фред, който очевидно се забавляваше. — Почти седем километра. Не са чак Еверест, да не говорим за Олимп на Марс, но си струва да ги изкачи човек. Винаги съм искал да покоря Еверест…

Клиф дори успя да докара нещо като усмивка.

— Ще гледаме да ти измислим нещо.

Понякога Фред ставаше докачлив. Беше строен и мускулест и имаше постоянен загар. Как бе успял да го постигне при тежките тренировки? Самият Клиф почти нямаше време за сън. Поне Фред сега не говореше толкова, защото имаше много задачи.

Дългото спускане от орбита беше напрегнато. Кабината се изпълни с кисела миризма и всички бяха изнервени. Беше странно да се спускат към огромната земя, която се простираше във всички посоки и дори изпълваше небето — и въпреки това да са в космоса. Скоро Купата ги обгърна.

Нямаше тласъци от забавяне и свистене на рехава атмосфера. Клиф наблюдаваше екраните. Единият показваше „Слънцетърсач“ като бледосиня следа от пламък над тях. На друг се виждаше повърхността на платото, която продължаваше да е черна и неразличима. Трети екран показваше гледка към плазмената струя.

Клиф загледа белите и оранжеви пламъци и му хрумна нещо.

— Абдус!

Абдус седеше до него. Беше пребледнял и изобщо не изглеждаше добре.

— Проучи струята, нали?

— Ъ-ъ, да, Клиф…

— Какво излъчва?

— Рентгенови лъчи, микровълни, много инфрачервена светлина.

— И още какво?

— Не много видима светлина. Дълги радиовълни и микровълнов шум. — Кльощавият мъж явно бе доволен, че може да мисли за нещо различно от кацането. — Много разнообразен.

— Обзалагам се, че това е причината да не можем да прихванем излъчванията им — те избягват видимата част на спектъра. Сигурно използват директни лазерни връзки и няма разсейки, които да уловим.

— А, да, умно. — Абдус отново погледна приближаващата се земя и устата му се задвижи безмълвно.

Около овала проблясваха светкавици. Някакъв електрически процес като тези, които се случваха в земната йоносфера? Клиф наблюдаваше бързите оранжеви сияния, които се плъзгаха покрай и по платото като опипващи сияещи пръсти.

Атмосферната мембрана под тях бе като светлосин покров. Виждаше се само под определен ъгъл. От слънчевата светлина по повърхността ѝ се появяваха дълги вълни все едно бе някакъв прозрачен океан. Клиф бе запленен от илюзията, под която се виждаха назъбени планини и зелени долини, сякаш лежащи на океанското дъно. Това караше цялата конструкция да изглежда едновременно неестествена и все пак като планета.

Двигателите рязко забавиха, корабът се люшна и зъбите на Клиф изтракаха.

Плъзгаха се точно над мембраната и той виждаше, че вълните се носят бавно, задвижени от… какво?

Като океаните на Земята. Може би въртенето на този огромен артефакт предизвикваше вълните, които на свой ред влияеха на времето. Така беше и при земната атмосфера. Ураганите се пораждаха от въртенето на планетата. Какви ли странности можеха да очакват при тези невероятни мащаби?

Наблюдаваше продължителния фронт от дъждовни облаци, носещ се на гребена на една вълна. Сърдитите сиви облаци се скупчваха във високата точка и сякаш издигането ги охлаждаше и предизвикваше дъжда. Очите му обхванаха фронта чак до далечния хоризонт. Буря, сякаш маршируваща на парад. При тази гледка изпита странно усещане. Идеята за буря, простираща се на по-голямо от континентите разстояние, го накара да затаи дъх.

Вече бяха над черното възвишение и се спускаха. Стомахът на Клиф се стрелна към гърлото му. „Ерос“ се гмурна надолу и той стисна зъби, притиснат към креслото.

— Платото! — извика Бет. — По дяволите!

— Какво? — изкрещя Абдус. — Какво става?

Пауза.

— Всичко е наред — отвърна Бет с пресилено спокойствие. — Ще се справя. Все пак трябваше да се сетя по-рано. — Говореше през зъби.

— За какво? — намръщи се Абдус.

— Това не е плато. Намираме се в тръба! Не виждам дъното, то е в сянка, на седем километра под нас. — Двигателите забавиха още. — Не искам да ми свърши горивото. Предполагам, че има дъно и че то се слива с цветовете на гората. Абдус, засичаш ли нещо с радара?

Гърлото на Клиф беше пресъхнало и гласът му хриптеше.

— Ако няма дъно, тогава какво?

— Може да има дупка, водеща към външния космос!

— Какво?! — възкликна Абдус уплашено.

— Може да е напречна тръба, за да не се обикаля цялата Купа. Поне на такова прилича от широкоспектърната картина. — Бет посочи екраните. На някои от другата страна на отвора се виждаха звезди.

— И?

— Може да прелетим право през нея. Какво показва радарът? Вече има ъгъл към дъното, нали?

Абдус кимна и заработи по таблото си. Потеше се здраво.

— Няма проблем, „Слънцетърсач“ ще ни прибере — каза Клиф.

— Може би — отвърна напрегнато Бет. — Ако някой не хлопне вратата.

— Има дъно — каза Абдус. — Но внимавай, според радара повърхността не е плоска.

Двигателят увеличи мощността с пукане.

Клиф мълчеше. Бет не спираше да говори и това бе предостатъчно — и доста изнервящо.

— Плоска е, Абдус. И има дупка, яма със звезди. Искаме да кацнем, нали? Не да излезем от другата страна. Я, на дъното има светлина!

„Ерос“ кривна странно под влиянието на кориолисовата сила.

2.

Бет кацна на по-малко от два километра от стената на платото на една издатина, широка около четири километра. Край външния ръб имаше стена. Отвъд нея, през десеткилометровата дупка, надничаше вселената. Щом се приземиха, усетиха центробежната гравитация.

Бет погледна към стената на възвишението. В нея имаше различни по размер прозорци, от които струеше бледа бяла светлина.

Всички усещаха значимостта на момента, но нямаше време за размишления. Не знаеха какво ги очаква навън, но разговорите нямаше да помогнат.

Излязоха от разузнавателния кораб с пълна космическа екипировка. Клиф слушаше с половин ухо как Фред докладва на Редуинг. Забавянето беше седемнайсет секунди и се увеличаваше.

Спряха в подножието на „Ерос“ и погледнаха към светлините. Насреща им имаше множество стъклени кутии с различни размери, а от другата страна се виждаше гората.

— Въздушни шлюзове. — Фред се засмя щастливо. — С прозрачни стени. — Видя, че никой не се включва, и спря да се смее. — Онзи ей там е поне петдесет-шейсет пъти по-голям от „Ерос“. Вероятно прекарват големи машини предвид мащабите на… — Затърси подходяща дума и се засмя отново. — Описването на това не е лесна работа. Капитан Редуинг, камерите на шлемовете ни работят ли?

— Трябва ни някой от по-малките шлюзове — каза Клиф.

За него гигантските структури не бяха забавни, а плашещи. Шлюзът точно пред тях спокойно можеше да поеме „Ерос“, а съвсем не беше най-големият.

Забавеният отговор на Редуинг се разнесе в комуникаторите.

— Камерите работят. Резолюцията не е добра. Продължавай да говориш, Фред. Тук горе ни е самотно.

— И нас никой не ни посреща — обади се Бет.

Най-малкият шлюз не им вършеше работа, защото през него трудно щеше да премине и дете. В крайна сметка Клиф избра един, който можеше да побере два слона. Спуснаха рампата на кораба и използваха транспортьорите, за да пренесат екипировката си до шлюза. Скафандрите им тежаха по-малко в ниската гравитация.

Бет се чувстваше странно да гледа през две прозрачни стени от синкава скала и да вижда… от другата страна дървета. Криви черни стъбла, меки розови листа и короните като морков, но си бяха дървета. Заеха се с отварянето на въздушния шлюз.

Само че не можеха да го отворят.

Трети ден се опитваха да отворят шлюза. Използваха цялата екипировка, която бяха донесли на „Ерос“. Бет беше уморена от мъкненето на апаратура до мястото, от настройките, тестовете и разпалените спорове за резултатите.

Хората бяха под стрес и имаха нужда да спорят. Това освобождаваше част от напрежението. Екипът търсеше контролни механизми по прозорците/стените, но повърхността беше прозрачна и гладка. Материята приличаше на синтетичен диамант. Или поне със сигурност беше на въглеродна основа. На синята вътрешна стена имаше странни издатини, които може би бяха контролен механизъм.

— За тромаво същество или такова с големи пръсти — доложи Фред на „Слънцетърсач“, който вече приемаше с половин минута закъснение.

Но от външната страна нямаше нищо достъпно, никакъв компютърен интерфейс, ръчки или клапи. В известен смисъл, от дефанзивна гледна точка, имаше резон.

Изследваха и скалната стена — твърда и издигаща се нагоре с вакуум от едната страна и атмосфера от другата. На втория ден преваля, а третият беше облачен. Гледането нагоре през прозрачната вътрешна стена показваше част от небето и надвисналите облаци. Бавните ветрове ги натискаха към гигантския склон на платото. Докато останалите работеха, Бет и Клиф наблюдаваха дърветата и бързите животинки, които се стрелкаха между тях. Нещо подобно на лисица почти успя да се измъкне от някаква хищна птица.

Извънземен свят. Все едно стояха пред музейна диорама, само дето носеха скафандри. А от другата страна живият свят продължаваше ежедневието си.

Имаше трескаво пърхащи птици, подобни на лястовиците, но доста по-едри. Бяха бързи и понякога летяха във формация. Ярките цветове сред растителността приличаха на цветя, но се извиваха като лиани. Защо? Дърветата имаха любопитно разкривени стъбла и клони. По тях подскачаха гладки синьо-сиви същества — може би в нишата на катериците? Короните на дърветата бяха под странни ъгли, а през тях пърхаха ширококрили птици.

Хауард продължаваше да прави аналогии със земния живот. Понякога успяваше, но друг път не можеха да открият пряк смисъл в чертите на животните. Странно и изумително. Постепенно Хауард спря да говори с Клиф и само си водеше бележки.

Редуинг беше раздразнен, че не могат да проникнат. Започна да им дава заповеди със суров тон. Екипажът на „Ерос“ спря да отговаря. Бет не се изненадваше, че хората стават докачливи.

Знаеше, че трябва да подадат някакъв сигнал, но гладката прозрачна повърхност не им даваше никаква следа. Абстрактният проблем за комуникацията с извънземни бе сведен до конкретно ниво.

Пробваха лъчи от частици, лазерни импулси, микровълнови антени от един метър, но дори не можеха да предизвикат промяна на цвета на синята стена.

На третия ден се събраха около големия микровълнов излъчвател, който бяха домъкнали. Бет стоеше с ръце на кръста и се мръщеше на машината, която не бе успяла да направи нищо на бариерата.

— Нещо се движи, ето там — заяви спокойно Фред.

Всички се обърнаха и видяха между дърветата голямо шарено същество. Тялото му бе покрито със сложна шарка от синьо, жълто и пурпур. Имаше голяма тясна глава с дълъг нос между две широки очи, които гледаха със сдържана елегантност. Ходеше на два крака и се движеше грациозно с дълги крачки. Устата му бе като остър клюн. Длъгнестите ръце завършваха с оформени длани. Приближаваше се бързо и носеше нещо като тръба. Още три като него се появиха сред дърветата. Крачеха спокойно, но покриваха разстоянието доста бързо.

Бет бе застинала неподвижно; изведнъж осъзна, че това ще е първият коментар за откриване на интелигентни извънземни, и каза забързано:

— Те са… красиви.

— Птици — заяви Клиф. — Тези цветове — това са пера.

— Разумни птици? — попита Фред.

— Ей, гарваните са умни — обади се Ирма и сви рамене. — Поне донякъде.

Хауард Блеър мълчеше и се взираше в Птичите хора, притиснал длани към плоската стъклена повърхност. На Земята управляваше получастна зоологическа градина в Мериленд. Също така колекционираше животни. Беше нещо като звезда, защото показваше странни същества по телевизионните предавания.

Клиф бе накарал Редуинг да го размрази, защото бе запознат с разнообразието на околната среда и животинското поведение.

За известно време екипажът и Птичите хора просто се гледаха през стената. Съществата правеха бързи резки движения с ръце, извиваха дългите си вратове и кривяха клюнове. Наистина приличаха на птици, заменили крилата си с ръце, но в походката им имаше лекота и грация, неприсъща за нито едно от земните животни. Бет беше запленена от това подобие на танц.

Новодошлите не направиха никакъв опит да отворят шлюза. След известно време Клиф посочи към Фред и Ирма Майкълсън. Ирма беше една от наскоро размразените, специалист по ботаника.

— Приближете се и направете жестове да отворят шлюза.

Когато Ирма и Майкъл се приближиха, Птичите хора се възбудиха. Раздвижиха клюнове, но не отговориха на жестовете. Пулеха се. Говореха си. Опипваха различните предмети, които носеха.

Бет ги наблюдаваше внимателно — разбира се, хората записваха всичко със звук и картина — и реши, че Птичите хора не носят дрехи, а само приспособления за инструменти като колани и раници. Имаха дълги ивици, които оформяха шарки по телата им и особено по шията. Някои носеха нещо като шлемове или украсени шапки.

По тила им имаше изобилие от разноцветни кичури, увити около розови гумени гребени, достигащи до почти метър. Съществата бяха високи, най-едрите достигаха докъм два и половина метра.

— Имаме компания. Крайно време беше. — Гласът на Редуинг се разнесе по радиото. — Фред, дръж ме в течение.

Фред не отговори.

Появиха се още Птичи хора и започнаха да разговарят с първите. Много жестове, поклащане, кланяне, перене на перушина. Както и движения на клюновете.

— Имаме два вида — доложи Клиф. — Поне засега. Голям и среден. Средните са по-едри от нас. Съответно и големите. Големите носят торби под шията или на гърбовете си.

Първият контакт се превръщаше в изцяло наблюдателно събитие.

Спряха да използват излъчвателите по стената от притеснение, че Птичите хора ще го възприемат като атака. Така че всички стояха и само се гледаха.

Бет се засмя. Бяха пропътували светлинни години, срещаха се с очевидно разумни същества, а двете групи само се зяпаха.

Напрежението успя да се пренесе и върху Клиф.

— Нека всички се приберем в кораба. Може би това ще ги провокира да направят нещо.

Според Бет идеята беше добра. И без това енергията и въздухът на костюмите бяха на изчерпване.

На следващия ден също не се случи нищо. Някои от Птичите хора идваха и си отиваха, но никой не се приближаваше до шлюза.

Хората направиха по-сериозен лагер. Палатки с налягане, вода и микровълнови печки. Бет смяташе, че това може да даде на извънземните представа как живеят. Някой непрекъснато стоеше на пост и заснемаше всяко движение на Птичите хора.

Всички развиваха теории защо извънземните не правят нищо. Самият Редуинг имаше поне половин дузина, но нямаше как да ги проверят. Затова обсъждаха ситуацията със „Слънцетърсач“ и търсеха идеи.

Пристигнаха още Птичи хора. Разположиха се в свободен строй навътре сред дърветата. Според снимките на Абдус бяха повече от хиляда.

— Може би вече не разполагат с технология? — предположи Ирма. — Или са просто местни животни?

— Носят предмети — отбеляза Абдус. — Не само торбите на вратовете им. Онези трима големи влачат… какво? Нещо голямо, дълго поне пет метра. Прилича на направено от метал.

Още чакане. Още Птичи хора.

Клиф предложи да прережат стената в опит да раздвижи задъненото положение. Дори диамантът не можеше да устои пред пълната мощност на екипировката им. Можеха да прережат външната стена на шлюза. Може би отвътре щяха да открият контролния механизъм.

Разбира се, имаше възражения, че моментът е критичен и не бива да са използват подходи, които може да се приемат за агресивни. Това становище се задържа за един ден, докато накрая Ирма не се изправи и не попита докога ще стоят, без да правят нищо. Докато свърши въздухът на „Слънцетърсач“? Това значеше векове.

Оставаше проблемът да си проправят път. Досега нищо не бе проработило. Решиха да използват високочестотни газови лазери с ултравиолетова настройка, които бяха напълно абсорбирани от стената на шлюза. Експерименталните опити преминаха добре, лазерът режеше бързо и караше въглерода да се изпарява.

Разположиха машината пред въздушния шлюз. Вече се бе събрала внушителна тълпа Птичи хора. Бет се чувстваше неспокойно под погледите им. Защо само наблюдаваха? Чакаха ли нещо? Погледите им показваха забележително спокойствие. Или забележително извънземно съзнание.

Редуинг се чудеше дали това не е някакъв тест. Може би Птичите хора нямаха интерес от посетители, които не могат да измислят как да влязат?

Започнаха с центъра на вратата на въздушния шлюз. Акустичните им сензори доловиха някакво съскане. Птичите хора пълнеха камерата с въздух! Екипажът започна да празнува.

Но вратата не се отвори. Какво значеше това? Птичите хора само ги гледаха с блестящи очи. Клюновете им се отваряха и затваряха. Имаше и някакви странни движения, подобни на танц.

Вътрешното налягане на шлюза и вакуумът отвън затрудняваха работата. Никой не искаше атмосферата да изтече наведнъж. Наложи се да построят на мястото, където режеха, камера, която да поддържа налягането. След това завършиха пробива.

Натикаха малка тръба през първия прорез, за да тестват въздуха. Беше сравнително годен за дишане — с високо ниво на въглероден диоксид, по-малко кислород, топъл, влажен и с някои дребни различия от земния. Молекулярните пропорции съвпадаха с първоначалните измервания на „Слънцетърсач“.

— Кислородното ниво на земята е максимално допустимото, преди да започне да се самозапалва спонтанно през лятото — обясни Хауард. — Може би биосферите се развиват до тази граница и спират, иначе биха изгорели.

— Никога не съм се замисляла за това — отвърна Бет. — Това място е топло през цялото време. Може би това сваля леко оптималното кислородно ниво.

— Колкото повече виждам, толкова по-малко разбирам — каза Хауард. — Някои от тези растения и животни очевидно са еволюирали от земните. Други не са. Клиф, смятам, че тази конструкция, тази Купа е посетила Земята и е прибрала някои форми на живот. Може би птиците. Трябва да проуча някой скелет. Клиф? Всички? Какво ще правим сега?

Това определено беше решение за капитана, макар че вече имаха разлика от четири минути. Редуинг се колебаеше — това надхвърляше лидерските му умения. Накрая го накараха да осъзнае, че имат нужда от план за проучване. Някои искаха да изследват Купата поне за да възстановят запасите на „Слънцетърсач“. Но трябваше да оставят и екипаж в совалката. Птичите хора нямаше да чакат вечно… нали?

Клиф спечели жребия да води изследователска експедиция през отвора, който щяха да прорежат. Бет, като пилот, трябваше да остане при кораба. Двамата не бяха доволни от това, но екипът им беше малък и нямаше други с подходящите умения. Бет направи гримаса, но двамата се реваншираха един на друг през нощта.

Или поне това им беше извинението. Никой не искаше да признае, че се страхува.

3.

Започнаха на следващата сутрин — макар че на това място нямаше изгреви и залези.

Екипът на Клиф се състоеше от четирима мъже и Ирма, все високи, мускулести и атлетични. Бет и Клиф не обичаха да са разделени, но трябваше да го превъзмогнат.

Следваха времето по Гринуичкия меридиан, защото и тук, както над Британската империя, слънцето никога не залязваше. Червеникавата звезда винаги висеше в небето, сякаш беше следобед. Струята се виждаше като гневна неонова линия, която пресичаше небето и хвърляше сенки. Неестественият пейзаж объркваше очите и съзнанията им.

Не бяха сигурни дали Птичите хора спят. Ирма сравни някои от записите и откри, че все пак прекарват по няколко часа със затворени очи, макар и прави. Никога не сядаха, може би коленете им не бяха пригодени за това. Нито пък летяха.

Клиф ги възприемаше като щрауси. Доста по-красиви и грациозни, но определено имаше прилики. Възможно ли бе тези птици да са построили Купата?

Лазерът проряза вратата на шлюза за три часа. След това разшириха лъча и отвориха достатъчно голяма арка, за да може да премине човек. Клиф тръгна първи. Чувстваше се уязвим и притиснат от скафандъра си, докато пълзеше през дупката.

Лазерът бе започнал да се изтощава и прегрява. Двамата инженери оператори Лау Пин и Ейби го изключиха и започнаха да човъркат газовия резервоар.

Ирма му подаде част от екипировката и го последва. Клиф наблюдаваше реакциите на Птичите хора. Едрите, които се намираха наблизо, се размърдаха и пристъпиха тежко от крак на крак, след което се върнаха към стабилните си стойки. Перата им бяха настръхнали и сменяха яркото си оцветяване.

Ирма премина, но Тери Гулд зад нея се мотаеше.

— Движение!

Клиф усещаше извънземните погледи в тила си, докато екипът му минаваше през дупката. Ейби, а след него и Хауард Блеър. Живо, живо, живо. Планираха да покрият кръглата дупка с плоскост и да се заемат с въздушния люк. Докато се подготвяха, Клиф хвърли поглед назад.

Дупката беше променена. Беше извита и… по-малка.

Примигна, за да махне потта от очите си, и усети киселата миризма в шлема. Беше изкарал твърде дълго с този скафандър. Дупката все още изглеждаше изкривено. Ръбът се набръчка, промени цвета си и се издължи.

В крайна сметка не беше диамант.

— Блокирайте я! — извика той и се втурна към дупката.

Тикнаха няколко подпори в отвора. Абдус имаше ръчен лазер сред инструментите си и наряза няколко метални пръчки, за да задържи отвора. Металът се запъна, започна да се огъва и се пречупи; парчетата политаха със смъртоносна сила, като осколки от снаряд, докато дупката продължаваше да се смалява.

— Ау! — изкрещя Хауард.

— Самовъзстановява се — извика Бет по радиото. — Излизайте, веднага!

— Не можем, вече е твърде малка. — Клиф прецени размерите на отвора. — Смалява се по-бързо, отколкото успяваме да срежем.

Стояха безпомощно и гледаха как стената се движи като течност. Операторите на лазера се бореха трескаво да го пуснат отново, но…

— Твърде късно. — Клиф се дръпна от стесняващата се дупка и се намръщи към Птичите хора. — Защо ли ми се струва, че очакваха такова нещо? Нищо чудно, че въобще не бяха притеснени.

— Знаят и още нещо.

Клиф проследи накъде сочи Бет. Не беше забелязал облаците прах зад „Ерос“. Отвсякъде се виждаха снопове бяла светлина.

— Този прахоляк. Мярнах го с периферното си зрение — каза Бет. — Увеличава се с всяка минута.

Внезапно всичко грейна, сякаш в кухото плато бе грейнала слънчева светлина. В слушалката на Клиф се разнесоха смаяни гласове.

— Бързо в кораба! — викаше Бет. — Тананарийв, поне ти се прибери в „Ерос“!

Четирима от екипа на Бет бяха в изолационната камера, която бяха построили до стената на шлюза. Петата фигура, явно Тананарийв, тичаше към кораба — и спря, когато от ямата зад „Ерос“ се показа хексагонална конструкция с дълги израстъци.

Леденобели струи сваляха машината към дъното на платото.

Всички говореха по радиото — паника, гняв и изкрещени заповеди, в които нямаше смисъл. Нещото се спусна във вакуума. Беше огромно на фона на „Ерос“. Всичко се случваше само на няколкостотин метра от Клиф.

Но все едно беше на светлинна година. Дупката ставаше все по-малка, а корабът, който изглеждаше като купчина от кутии, ромбоиди и извити тръби, се приземи наблизо. От него излезе тромава машина.

Ужасът се развиваше безмълвно. Машината имаше прозрачно покритие, подобно на атмосферната мембрана — блещукащ синкав балон. Вътре стояха трима от едрите Птичи хора и се занимаваха с уредите и конзолите, които примигваха с ярки светлини. Движеха се с напрегната решителност. Клиф ги огледа по-внимателно и видя, че имат по-различни пера и сякаш са по-едри от големия вид, който ги гледаше през шлюза. Още трима от хората на Бет се измъкнаха от камерата. От подвижната машина се развиха механични пипала и сграбчиха Тананарийв. Вдигнаха я без особена нежност и я пуснаха в товарното отделение, което се намираше зад кабината. Механичните ръце продължиха, заловиха и останалите от екипажа и ги пуснаха в контейнера.

След това машината се завъртя към рампата на кораба и се прибра. Бет бе изчезнала, просто така. Просто така.

Клиф бе парализиран от ужас. Неговият екип продължаваше да се бори с бързо затварящата се дупка. Нищо не помагаше. Клиф ги наблюдаваше, но не се сещаше за нищо. Виковете им се чуваха по радиото. Но сякаш имаше памучен филтър. Думите бяха празни и пречупени. Нямаха смисъл. Бледо осъзнаваше, че е в шок и не може да възприеме случващото се. Част от него се бе изключила.

Дупката се затвори сама — хитър инженерен трик, призна той отнесено. Не забеляза движението от външната страна. Трима високи Птичи хора стояха до шлюза. Бяха от новия вид. Гледаха хората без никакви емоции.

Символите по една от стените, запримигваха и затрепкаха. Клиф усети промяна в налягането. Тълпата зад тримата едри Птичи хора отстъпи назад и заотваря клюновете си. Явно трите същества бяха важни. Може би някаква погребална стража…

— Ще отворят вътрешния люк — отбеляза Ирма със странно спокойствие.

— Ейби! — извика Клиф и Ейби завъртя глава и го изгледа опулено. — Щом се отвори достатъчно, изскачаме навън. Дай ми ръчния лазер.

— Не бива да правим резки движения — обади се някой. — Просто…

— Ще бягаме — отвърна високо Клиф. — Вземайте колкото се може повече екипировка в раниците.

Изпробва лазера. Работеше. Продължи да наблюдава извънземните. Екипът му беше в опасност и той бе начело. Проклет да е, ако оставеше хората си да бъдат заловени като Бет.

Какво да направи? Погледна към гората. Някои от растенията бяха сухи. Дъждът бе преминал отдавна.

— Запалете дърветата — извика Клиф. — Не стреляйте по птиците. — Вратата на шлюза се плъзна навътре, макар да нямаше видим жлеб. Просто се скъси от едната страна. Около нея се надигна бледа мъгла от охлаждането на влажността. — Дръжте се заедно! — извика той и изскочи пръв през отвора.

Едрите Птичи хора от третия вид бяха на двайсетина метра. Другите бяха отстъпили назад, осигурявайки достатъчно пространство. Клиф насочи лазера към близките дървета. Гладните пламъци ги погълнаха мигновено.

Птичите хора отстъпиха вкупом с дребни крачки, като вдигаха ръце, за да се предпазят. Ейби изтръгна няколко сухи храста и ги хвърли в огъня. Останалите го последваха и тръгнаха наляво, след Клиф. Ирма почти влачеше Хауард.

Дърветата запращяха и започна да се издига тежък пушек. Клиф чу високите крясъци на Птичите хора, но нямаше време за размисъл. Просто тичаше и стреляше по дърветата, опитваше се да запали колкото се може повече стъбла между екипа си и Птичите хора. Стъблата и клонаците лумваха и хвърляха облаци искри.

Извънземните не се движеха бързо. От задименото небе се спусна вятър, плъзна се по стената на възвишението и когато стигна до подножието, понесе пламъците към Птичите хора. Клиф и Ейби работеха в екип — Клиф наблюдаваше да не бъдат заобиколени, а Ейби продължаваше да пали. Останалите ги следваха отблизо. Бяха със скафандри и пушекът не им пречеше. Клиф виждаше как огромната тълпа Птичи хора се отдалечава тичешком към безопасността на гората.

Продължиха да се движат дълго след като създанията бяха изчезнали зад разрасналия се пожар. Земята започна да се издига и те се закатериха, докато не набраха достатъчно височина. Гората се простираше чак до хоризонта. Не се виждаха следи от градове и високи сгради. Пожарът бе набрал сила и се носеше надалеч от стената на платото. Бяха причинили бедствие.

Клиф беше във възторг. Останалите се усмихваха задъхано… с изключение на Хауард, който се тръшна като чувал с картофи, щом спряха за почивка. Клиф най-сетне успя да го огледа. От ръката му стърчеше шестсантиметрово парче желязо, прорязало костюма. Неприятен шрапнел от опита да блокират затварящата се дупка.

Заради разкъсания си скафандър от известно време Хауард дишаше местната атмосфера. Ирма свали костюма му, за да извади парчето и да спре кръвта. Хауард дори не трепна — мълчеше през цялата процедура и оглеждаше околната флора и фауна, продължавайки да върши работата си. Дори успя да хване някакво насекомо със здравата си ръка и започна да оглежда жужащото му тяло.

— Големи криле, очи, които не разбирам. Явно… ау! — Съществото успя да се измъкне.

Ирма го намаза с антибиотичен гел и го напръска със суперкожен спрей. Останалите направиха проверка на аптечките си.

— Болкоуспокоително? — попита Хауард.

— Можеш ли да тичаш? — попита Ирма. — Ще ти сложа локална упойка. — И намаза щедро кървящата рана с бял крем.

Клиф даде знак и останалите колебливо отвориха костюмите си. Въздухът беше наситен със странни миризми и леко кисел, но бе първата естествена атмосфера, която вдишваха от години.

Дребна победа. Клиф се наслади на момента.

Бет и останалите бяха заловени, но той се опитваше да не мисли за това.

Продължиха напред. Хауард успяваше да тича с тях, но не говореше. Потеше се доста и явно бе в шок. Все пак бе един от последните събудени. Клиф предполагаше, че странностите са му дошли в повече, както и на всички останали.

4.

Екипът на Бет бе заел позиция с гръб към затворените въздушни шлюзове. Чакаха напрегнато и се оглеждаха.

Около звездната дупка се вдигаше прахоляк и нямаше видимост. Но прахът не се държеше така във вакуум, не искреше и не се носеше по невидими течения. Бет не беше виждала подобно нещо. Екипът ѝ гледаше Клиф и хората му, които бяха в капан в шлюза. Не можаха да им помогнат.

В този миг пространството над огромната яма се освети.

Прашинките грейнаха и озариха „Ерос“, дъното на платото и редицата въздушни шлюзове. В ямата се появи сграда, небостъргач, огромна шестоъгълна призма, около която бяха намотани сиви пипала. Метални пипала. И започнаха да се развиват. Краищата на някои светеха. Други имаха механични ръце, клещи и дупки, от които може би изстрелваха ракети или сензори.

Бет и трима от останалите бяха в изолационната камера до стената на шлюза. Тананарийв беше отвън. Нещо голямо и ръбесто се приближаваше към тях.

— Внимавай! — успя да извика Бет. — Бързо в кораба!

Тананарийв се обърна сепнато и побягна. Зад нея контейнерът се спусна внимателно и една от стените му се отвори като рампа. Отвътре излезе заострена машина на тракторни вериги.

В слушалките ѝ прозвучаха панически викове. Бет се завъртя и видя, че дупката, която бяха прорязали във въздушния шлюз, се затваря. Викрамсингови и Лау Пин се опитваха да я заклещят с някакви неща, но така пречеха на Клиф да се върне. „Мамка му!“ Хауард Блеър все пак се опита, но след това се хвърли назад, защото подпорите се счупиха и парчетата се разлетяха във всички посоки.

Една от механичните ръце на транспортьора грабна Тананарийв от сянката на „Ерос“ и я сложи в контейнера. От големия съд се протегна по-грамадно пипало и сграбчи изолационната камера. Въздухът изсъска и мигновено изстина, а Бет усети как налягането се променя. Огледа се за начин за бягство.

Намачканата изолационна камера вече бе твърде високо. Ако скочеше, щеше да загине. Майра, Абдус и Лау Пин се държаха здраво за каквото можеха. Камерата се спусна към по-широк товарен контейнер в големия съд.

Много от стените в извънземния кораб бяха прозрачни, като дебело замъглено стъкло. Бет и останалите изпълзяха от намачканата изолационна камера тъкмо когато механичните ръце повдигаха „Ерос“. Машината беше невероятно силна.

Съдът се издигна бързо. Внезапното ускорение свали Бет на пода на товарния контейнер, гладка повърхност, покрита с издатини, толкова големи, че трябваше да ги обгърне с две ръце.

Сред общата паника се надигна гласът на Лау Пин:

— Тананарийв! Тана… По дяволите.

— Лау Пин? Къде сте?

— До една от стените. Тананарийв е в безсъзнание. Мисля, че ръката ѝ е счупена.

Ускорението намаля. Изчезна. Съдът падаше. Всички се вкопчиха кой в каквото може и зачакаха.

5.

Бет се опитваше да следи времето.

Не вярваше на часовника в скафандъра. Според него бяха минали дни.

Огледа се и усети, че ѝ прималява. В гърлото ѝ се надигна жлъчка. Насили се и преглътна. Не беше време за прилошаване.

Примигна и се огледа. Под краката ѝ се виждаше вакуумът на дълбокия космос. Отстрани се простираха плочи, колони и стени.

Външността на Купата се плъзгаше покрай тях. Тук-там виждаше работещи машини. Нямаше живи същества, само механични ръце и шлюзове в далечината. Гледката беше странна и плашеща.

Бет се движеше бавно. Тялото ѝ бе изтръпнало, сякаш върху сетивата ѝ бе наложен филтър. Бяха ѝ нужни часове да събере екипа и да свършат нещо.

Фред се окопити рано. Гледаше пейзажа и отбелязваше наблюденията си на глас. Останалите закачиха сбруите си към възможните места по стената и се погрижиха за Тананарийв. Всички се бяха отървали само със синини и натъртвания, но Тананарийв си беше счупила лакътя. Стискаше зъби и почти не говореше. Опитаха се да наместят счупеното и да шинират ръката, но резултатът беше съмнителен. Имаше и счупени ребра, но за тях нямаше какво да направят. Майра инжектира болкоуспокоителни през скафандъра и Тананарийв изстена и се отпусна.

Междувременно големият съд се движеше по дъното на Купата. Не се чуваше никакъв шум. Ускорението се появяваше без звук — двигателите може би бяха магнитни.

Бяха толкова близо до повърхността, че извивката на Купата се губеше. Различаваха шестоъгълните плочи на огледалата и малките двигатели от задната им страна. Решетката, на която бяха монтирани, не изглеждаше по-солидна от паяжина.

Пътуването им даде шанс да огледат грамадния си затвор по-подробно. В космоса проблясваха звезди. Край тях преминаваха метални плоскости.

Дълги поредици от огромни плоскости. Бяха с размерите на цели квартали и имаха гигантски оси, по които да сменят позицията си, за да накланят полираната обшивка. Самите плоскости не бяха дебели. Какво ли представляваха?

Сети се. Това бяха огледалата. Бяха видели тази зона, докато прелитаха през струята. Абдус бе казал, че те връщат светлината на звездата в кипящата точка и предизвикват струята. Явно се въртяха и накланяха, за да настройват отражението на огледалата от другата страна. Цялата конструкция приличаше на умните телескопи, за които Бет знаеше, само че не служеше за наблюдаване на междузвездното пространство, а за подкарване на собственото им слънце през космоса.

Големият съд се издигаше по задната страна на Купата, без да бърза. Понякога имаше рязко ускорение, понякога не. Явно едрите Птичи хора от третия вид не харесваха гравитацията. Нищо чудно, като се имаше предвид размерът им.

Изядоха хранителната паста от шлемовете и след това гладуваха. Поне не бяха жадни, защото костюмите бяха пригодени да рециклират. Говореха си за храна. Дали ще умрат от глад. Чудеха се с какво ли се хранят едрите извънземни и дали ще е годно и за тях. От време на време все пак имаше тракане, бучене и тласъци. Майра снимаше всичко с универсалния си комуникатор, който, естествено, нямаше връзка. Екипът постепенно започна да се стяга.

Фред — дали просто наблюдаваше всичко? Или се бе оттеглил в мислите си?

Нямаше какво да правят, освен да се споглеждат и да се тревожат.

Часовниците им отброиха още четири дни.

6.

Когато възбудата от адреналина премина, забавиха ход. Клиф усещаше, че енергията им е на привършване. Имаше кисел вкус в устата. Започнаха да подтичват, а след това само вървяха. Дишането му беше накъсано и свистящо.

Перестите облаци закриваха звездата Викрамсинг с червеникав воал. Странната гора се простираше във всички посоки. Короните на високите дървета бяха на няколко пласта, разделени от открити пространства. Клиф се чудеше дали дърветата са еволюирали така, за да може светлината да достига до долните пластове, когато горните се поклащаха от вятъра.

Когато превалиха билото и започнаха да се спускат, дърветата станаха по-големи. Някои бяха по-дебели в горната си част и имаха груба кора.

Сред клоните имаше множество птици, други, с по-широки крила, се носеха в небето. Сред гъстата растителност се носеха странни крясъци и чуруликания. При положение че гравитацията бе с двайсет процента по-ниска от земната, вероятно бе по-лесно да се лети. Небето бе пълно и с малки птички, които кръжаха на големи ята.

Той се опитваше да потисне любопитството си на биолог и да внимава за преследвачи. Засега нямаше следа от такива и първите два часа преминаха без инцидент. Всички бяха нервни и завъртаха глави, когато някое дребно животно изшумолеше в храстите. Отначало бяха много напрегнати, но постепенно се успокоиха.

— Трябва да живеем от природата — каза Тери, когато спряха за поредната почивка. — Да запазим припасите си. Клиф, ти си биолог. Виждаш ли нещо, което да става за ядене?

— Не мога да кажа от пръв поглед. Трябва да направим опити дали въобще бихме могли да смелим тукашната храна. Досега се оглеждах за преследвачи.

— Да, трябва да избягваме извънземните — обади се Ейби. — И да разберем какво всъщност се случи.

Клиф имаше съмнения дали това ще е възможно, но си замълча. Групата беше малка и първо трябваше да се научат да работят заедно, да се придържат към основните неща.

— С колко храна разполагаме?

Бързата инвентаризация показа, че той носи повече от останалите. Имаха консервирана храна и малко лична екипировка — комуникатори и инструменти.

— Можем да ловуваме — каза Ирма оживено. — Преди се занимавах с лов. Допадаше ми.

— С какво? — Изражението на Тери показваше, че не вярва Ирма да си пада по занимания на открито, въпреки че бе висока и мускулеста. — Лазерите се зареждат бавно.

Ирма се завъртя и показа широкия колкото длан слънчев панел на гърба на костюма си.

— Моят вече се зареди. Докато ловуваме, ще имаме възможност да опознаем местните животни.

— И обратното — отвърна остро инженерът Ейби.

— Първо трябва да намерим вода. — Хауард изглеждаше изтощен, дрехите му бяха потни. Поне ръката му зарастваше бързо и засега не ги бавеше. Физическата форма бе важен критерий при подбора на екипажа.

— Тук сме твърде на открито — каза Клиф и се огледа. — Водата е в по-ниските части. Там ще е и по-безопасно.

Заслизаха през по-гъстата част на гората. Опитваха да използват максимално възможните прикрития. Ирма настоя да води: стискаше лазера и шареше с очи. След нея вървеше Ейби и Клиф реши да му даде своя лазер. Нямаше как да ги пази и едновременно с това да оглежда природата като биолог. Щом отстъпи оръжието си, се почувства гол, но пък тъкмо в това бе идеята. Липсата на лазер му напомняше, че не е ловец, а по-скоро загубена плячка. Както и останалите, макар че някои още не го осъзнаваха.

Всички явно го приемаха за лидер, поне временно. Клиф знаеше, че е най-добре да изглежда уверен, и затова не споделяше притесненията си.

Какво да прави? Първо трябваше да се заеме с неотложните проблеми. Да проучи обстановката и да остави времето да ги образова.

Първото му важно решение дойде, когато се спъна в един извит корен и падна по очи. Надигна се. Усещаше киселия вкус на местната пръст. Осъзна, че е уморен. Както и останалите.

Очите му смъдяха.

— Да дремнем малко.

Другите се начумериха. Ейби явно все още бе под въздействието на адреналина, но останалите изглеждаха изтощени.

— Как да спим сред този блясък? — попита Ирма, готова да продължи напред.

— В сенките — отвърна Клиф спокойно и уверено и след миг останалите се съгласиха.

— Да запалим огън — предложи Ейби.

— Може да сварим супа или чай — оживи се Ирма.

Клиф поклати глава.

— Пушекът ще привлече внимание.

Ирма примигна.

— Чие? На Птичите хора?

Клиф кимна.

— Или на нещо друго, за което още не знаем.

— И каква е стратегията ни? — попита Ейби. — Да се крием?

— Да. Ако можем.

— Докога?

Това беше главният въпрос.

— Засега. Докато се ориентираме. После ще видим.

— Според мен не е голяма стратегия — изсумтя Ейби.

Клиф беше уморен, гърбът го болеше, и не искаше да се разправя точно сега.

— Добре, че не зависи от теб.

— Какво означава това? — Ейби се намръщи.

Клиф запази спокоен тон.

— Първо трябва да се ориентираме.

— Нещо взе да раздаваш много заповеди. — Ейби се намръщи още повече.

Клиф въздъхна. Наистина беше уморен.

— Намираме се на непознато място. Аз съм биолог и старшият научен офицер на този екип. Трябва да проучим местните форми на живот и с какво си имаме работа. На мен ми се струва добър план.

— Не помня да сме те избирали.

Клиф сви рамене.

— Това не е народно събрание.

Ейби направи гримаса и отвори уста, но Ирма го прекъсна:

— Щураме се сами в странно място, пълно с извънземни. Както се казва — сами си дирим белята.

Всички се засмяха малко насила и се спогледаха.

— Да си починем малко. — Ирма ги изгледа умолително.

Клиф кимна. Проблемът не беше решен, но бе удържан. Може би щеше да се наложи да им напомни, че е помощник-капитан. Обикновено учените не обръщаха внимание на командната верига, но сега не бяха в лабораторията.

След като седнаха и хапнаха, възбудата им премина.

Гората беше странна. В замъглените долини явно течеше вода. Гледката беше идилична. Лекият вятър носеше аромати. Беше успокояващо. Всички още осмисляха последните събития и се опитваха да ги осъзнаят. Твърде много се бе случило, твърде бързо.

Клиф забеляза високо във въздуха кръгъл мехур. Беше тъмен и малък. Не можеше да се прецени на какво разстояние е. Не се движеше. Клиф се зачуди дали е някакво летателно средство. Още една мистерия.

Отпи глътка вода, легна под някакви ниски клони и придърпа шапката над лицето си. Усещаше, че това е важен тест, и наблюдаваше останалите крадешком. Те се спогледаха. После Ирма сви рамене и другите също легнаха.

Клиф дръпна шапката от лицето си.

— Ейби, ще останеш ли на пост?

— А, естествено. — Мускулестият мъж се покатери на един дебел клон, за да наблюдава отгоре.

Останалите се наместиха по-удобно и покриха лицата си с шапките. След няколко минути някой захърка. Ярката дневна светлина продължаваше да свети.

След около два часа според часовника в лявото му око Клиф се надигна и се огледа объркано. Бе сънувал Бет: накъсана поредица от образи и някаква смътна заплаха. Ейби лежеше на клона, извил глава на другата страна. Клиф заобиколи дървото и го погледна. Очите на Ейби трепнаха и се отвориха.

— Аз…

— Няма нищо. Сънят ще е проблем за известно време.

Останалите се надигнаха бавно. Хауард още изглеждаше блед и уморен. Ирма прегледа раната му и очите му трепнаха от болка. Хапнаха и пиха вода, почти не приказваха. Въздухът беше сух и прашен, вятърът вдигаше облаци прахоляк в далечината. Клиф се чудеше как някой може да предскаже времето тук. Може би в атмосферата съществуваше нещо, подобно на циркулацията на Хедли, след като Купата нямаше перфектна сферична повърхност — но мащабите бяха необхватни. Гравитацията варираше, за разлика от слънчевата топлина. Беше му трудно да осмисли атмосферната динамика. Съмняваше се, че в Купата има сезони, защото нямаше осево отклонение. Какво ли пренасяше влагата и по каква система? Какво ли се случваше с еволюцията без сезонните цикли?

Тръгнаха надолу по склона по вятъра. Така можеха да видят, ако някой се приближеше към тях. Ариергардът пък можеше да е сигурен, че поне няма да бъде изненадан от животни. Разумните извънземни, които ги преследваха, разполагаха с технологии и можеха да се появят от всяка посока.

Да речем от небето? Клиф погледна към ефирната синева. В необятното пространство летяха всякакви птици. Формата на повечето беше позната, отличен пример за конвергентна еволюция, породена от законите на физиката — но други бяха огромни, леко ръбести и се издигаха от топлите течения, докато не изчезнеха в облаците. Не можеше да види останалата част от Купата заради маранята и ярката струя. Не виждаше и следи от индустриално замърсяване. Извънземните бяха някъде наоколо и ги търсеха. Единственото им предимство беше в размера на това място и в множеството убежища.

Спуснаха се в една долина, без да видят кой знае какво. Въпреки това странностите ги държаха нащрек. Клиф даваше личен пример — непрекъснато се оглеждаше и държеше да не говорят. Така можеха да разчитат на ушите си.

— Представете си, че сме в Африка — обобщи го Ирма. — Може да има лъвове зад всеки храст.

Ейби и Тери Гулд бяха способни техници, но нямаха голям полеви опит. Движеха се тромаво и не спираха да говорят. Ирма често им правеше забележки.

Дърветата станаха по-ниски и скоро навлязоха сред кафяви храсталаци и висока сива трева.

Тревите шумоляха в сухия постоянен следобед. След трийсетина метра Клиф усети, че нещо пред тях се движи.

Усети студения прилив на адреналин по гръбнака си и гърдите му се стегнаха. Всички приклекнаха във високата трева и след миг видяха поклащащ се шип, който пресече пътя им на двайсетина метра напред. Шипът — може би бе опашка — се завъртя и спря точно по вятъра пред тях. Всички се напрегнаха.

Животното се раздвижи, по-бързо и под ъгъл. Може би му миришеха странно. Или пък отиваше да повика приятелчетата си.

Навлизането в тревата беше грешка. Лазерите им даваха контрол на десетметров периметър, но сред тревата и храсталаците разстоянието се смаляваше. Всички бяха изнервени. Заотстъпваха нагоре по склона, за да имат видимост. Но им трябваше вода. Клиф ги накара да направят инвентаризация.

Самият той беше натъпкал раницата си — петнайсет килограма — с екипировка. Предвидливо носеше спален чувал и готварски съдове. Беше зарязал техническите джунджурии на „Търсач“. Повечето от тях изискваха енергиен източник и резервни части. За сметка на това носеше здрави обувки с котки. Котките бяха леки, сгъваеми, от карбоноалуминий, не тежаха и се закачаха плътно към обувките. Освен това се отваряха с почукване на петата — доста хитра технология.

Движеха се внимателно и се стараеха да не говорят, но все пак бяха градски хора, които отговаряха за поддръжката на експедиционната техника. Което не беше толкова лошо на това място, при положение че Купата всъщност бе гигантска машина.

След първия час обаче вниманието им започна да се притъпява.

Внезапно нещо, приличащо на зъбата катерица с гладка кожа, скочи върху Ирма и се опита да я ухапе през шапката. Хауард успя да сграбчи периферията и я хвърли като диск. Животното изпищя, но се задържа на шапката, докато тя не падна сред тръните, след което побягна.

Ирма вдигна шапката си така, сякаш очакваше да я ухапе. Беше зачервена и трепереше.

— Защо ме нападна?

— Сигурно е решило, че приличаш на нещо вкусно. — Клиф се чудеше на какво, но запази мисълта за себе си. — А може просто да ти е харесало шапката.

Останалите гледаха разтревожено. Той махна с ръка и смени темата.

— Ослушвайте се за вода. Или направо се опитайте да я подушите.

— Да я подушим ли? — Ейби се намръщи. — Водата не мирише.

— Напротив. — Ейби и Тери бяха офисни техници и цял живот живееха на закрито. Добре поне, че не трябваше да се учат как се пали огън и как се правят лъкове и стрели. Поне засега.

За разлика от Хауард Блеър, който се усмихваше на Ейби. Хауард имаше частна зоологическа градина и участваше в събирането на животните. Имаше полеви опит и знаеше как мирише водата.

— Има по-свеж дъх — обясни той.

Започнаха да душат въздуха, докато се движеха. Клиф се чудеше защо не виждат летателни средства. Това беше най-смисленият начин за издирване, а и нима тук нямаше въздушна търговия? На всяко място на Земята щяха да са зърнали пътнически самолети. Спомни си за едно страхотно рафтинг пътешествие в Гранд каньон, където единствените следи от цивилизацията бяха реактивните струи в синьото небе.

Но това място бе извънземно и трябваше да се учат от него. Какво казваше майка му? „Проблемите са просто маскирани възможности. Да бе, да.“

Може би местните се притесняваха, че летателните средства ще пробият атмосферната мембрана? Реши да остави този въпрос за друг път и се съсредоточи върху терена, който прекосяваха.

По средата на една поляна нещо ги нападна.

Ирма успя да простреля животното, което приличаше на гигантски червен язовец. Изстрелът не го забави особено. Клиф и Ирма отстъпиха трескаво. Останалите трима хукнаха към дърветата, без да имат нужда от заповеди.

Ирма стреля отново, както и Хауард, но животното не им обърна внимание. Просто се завъртя и тръгна към Клиф.

Той копнееше да извади лазера, но вместо това хукна към най-близкото дърво. Подскочи, тракна подметките още във въздуха и заби котките в кората на дървото, без да му мисли. Изкатери се, преди язовецът да посегне към него. Чу изщракването на челюстите под себе си. Животното беше противно, с големи зъби и нокти — и раздразнено. Освен това миришеше лошо.

Клиф се покатери на един дебел клон и се огледа. Останалите от екипа бяха невредими и също се бяха качили по дърветата. Язовецът не бе тръгнал след Ирма, след като го бе уцелила в муцуната с лазера.

Бяха разпръснати, но в безопасност. Язовецът се разскача и изръмжа, когато Ирма и Ейби го подтикнаха да се махне. Клиф виждаше как лазерните изстрели вдигат сивкав пушек от козината му. Явно не можеха да проникнат през дебелата кожа.

Патова ситуация. Животното обикаляше около дърветата с часове и пръскаше слюнка. Лазерните изстрели го дразнеха, но то не се махаше. Може би бе свикнало да изчаква. Явно обаче не обичаше да се катери по дървета.

Приличаше на бозайник, но може би само на външен вид. Конвергентната еволюция наместваше живота в ниши. Като двуутробните в сравнение с плацентните бозайници — подобни форми, но с напълно различна физиология.

Петимата си подвикваха известно време, после спряха. Бяха уморени, но тук поне беше сенчесто. Клиф вдиша дълбоко влажния горски въздух и си позволи да се отпусне. Усети как напрежението изчезва от гърба и краката му. Това бе първата истинска почивка, откакто бе преминал през шлюза. Да, доста време бе минало. Стомахът му изръмжа и той извади няколко твърди протеинови блокчета и ги задъвка замислено. Имаха наситено лимонен вкус и след тях си позволи малка глътка вода. „Ах!“

Отпусна се и заслуша света, въпреки беснеещия язовец. Имаше жужене — насекоми? Лай — може би глутница хищници, определяне на територии? Подрънкване — това пък какво…?

Накрая заспа. Сънуваше Бет — мрачни картини, наситени с дълбока тревога.