Кръвожадност

Епилог

След като спрях да пия човешка кръв, започнах да чувам много по-добре туптенето на човешкото сърце, знаех на мига от честотата на пулса дали човекът е тъжен или влюбен. Не че живеех много сред хората. След като напуснах Ню Орлиънс, наистина се превърнах в създание на мрака — спях през деня и излизах навън чак след като човешките същества бяха на сигурно място в леглата си, дълбоко заспали. Но понякога чувах учестено туптене и знаех, че някой се катери към прозорец или се измъква през вратата, за да се срещне с любимия, за да открадне няколко мига на интимност и ласки.

Най-тежко ми беше да чувам този звук. Винаги в подобни случаи си представях Кали, нейното потрепващо сърце и непринудена усмивка. Колко жива беше, как не се изплаши да се влюби в мен, въпреки истинската ми същност. Сега, когато си мисля за нашия план да избягаме, не мога да не се смея горчиво на себе си, че изобщо някога съм вярвал, че е възможно. Това беше същата глупава грешка, която направих, когато се влюбих в Катрин, вярвайки, че човешките същества и вампирите могат да се обичат, че се различаваме по една незначителна подробност, която лесно може да бъде преодоляна. Но нямаше да падна в същия капан за трети път. Винаги, когато вампирите и човешките същества са дръзвали да се обичат, със сигурност са следвали смърт и разруха. Ръцете ми са изцапани с достатъчно кръв, че да ми стигне до вечността.

Никога няма да узная какви беди е причинил Деймън в този свят. Понякога виждам във вестника статия или дочувам откъслечни разговори за нечия мистериозна смърт и мислите ми тутакси се насочват към моя брат. Освен това се ослушвам за него, винаги в очакване да чуя пресилено провлаченото му: „Братко“.

Но най-вече се вслушвах в себе си. Колкото по-дълго се хранех с животинска кръв, като убивах катерица или лисица в гората, толкова повече моята Сила отслабваше, докато накрая се превърна в замиращ ек от, глъхнещ в едно далечно кътче на съществото ми. Без Силата изгубих наелектризиращото усещане да се чувствам жив, но вината, която щях да нося до края на съществуването си, започна да се притъпява. Това бе компромис, един от многото, които се научих да правя, и един от многото, които щях да направя през вечността, простираща се пред мен.

И така аз се заклех да не спирам да се движа, никога да не се задържам твърде дълго на едно място или да се сближавам прекалено с някого. Това е единственият начин да не навредя. Защото Господ да ни е на помощ на всички ни, ако някога отново се влюбя в човешко същество…