Кръвожадност

12

На следващата вечер Лекси почука на вратата на спалнята ми. Беше облечена в черно сако и панталони. Широк каскет скриваше по-голямата част от косата й, с изключение на няколко руси къдрици, които се бяха измъкнали и обрамчваха лицето й.

— Миналата нощ бях много горда с теб — рече тя. Усмихнах се противно на волята си. Изненадвах се колко бързо започнах да търся одобрението на Лекси. — Колко взе от барманката?

— Не много. Но исках повече — признах си.

По лицето й премина изражение, което не успях да разгадая.

— Знаеш ли, и аз бях като теб. Но колкото повече се храниш с човешка кръв, толкова повече огладняваш. Това е проклятие. Ала винаги има и други начини. Ходил ли си на лов за животинска кръв?

Поклатих отрицателно глава.

— Е, за твой късмет, сега отивам на лов — обяви тя — и ти идваш с мен. Облечи си тъмни дрехи и след пет минути ще се срещнем долу.

Нахлузих тъмното, приличащо на военен мундир сако, което намерих да виси в дрешника, и се спуснах тичешком по стълбите. Не исках да отлагам лова с Лекси дори с пет минути. Забележките на Бъкстон относно неопитността ми ме дразнеха, но думите на Лекси изпълниха единствено с нетърпение да получа нов урок по оцеляване на нашата раса.

Когато излязохме през вратата, върху мастилено-черното небе нямаше и следа от слънчева светлина. Подуших въздуха, търсейки миризмата на най-близкото до нас човешко същество, но се сепнах, когато забелязах, че Лекси ме наблюдава многозначително.

Вместо да завие наляво към оживената „Бърбън Стрийт“, тя сви надясно и двамата поехме по тесни, извити улички, докато стигнахме гората. Оголените клони на дърветата се извисяваха над нас като призраци в тъмното нощно небе, осветявани единствено от луната.

— Тук има елени — обясни Лекси, — както и катерици, мечки, зайци. Мисля, че натам има лисиче леговище — добави, докато вървеше през гъстата, влажна гора. — Мирисът на кръвта им е по-землист от този на човешката, а сърцата им бият по-учестено.

Вървях послушно след нея. Пъргаво и безшумно се придвижвахме между дървета и храсти, без да обезпокояваме малките горски твари. В известен смисъл приличаше на игра на криеница или просто се преструвахме на ловци, както често правеха младите ученици. В крайна сметка, докато бях човек, винаги носех със себе си ловно оръжие. Сега имах само острите си зъби.

Лекси вдигна ръка. Спрях се насред крачката, докато очите ми се стрелкаха във всички посоки. Не виждах нищо, освен гъсти шубраци и щъкащи мравки в хралупите на дърветата. После, без никакво предупреждение, Лекси се хвърли напред. Когато се изправи, от зъбите й капеше кръв, а лицето й бе озарено от усмивка на задоволство. Някакво създание лежеше върху падналите листа, с подвити крака, сякаш по средата на скок.

Тя посочи към купчинката от оранжево-червена козина.

— Лисицата не е лоша. Искаш ли да я опиташ?

Коленичих, а устните ми се извиха, когато се допряха до животинската козина. Обаче се насилих да поема предпазливо няколко глътки от течността, защото знаех, че Лекси го искаше. Засмуках я и кръвта мигом опари езика ми. Изплюх я отвратен на секундата.

— Предполагам, че е нужно време, за да се свикне с вкуса на лисичата кръв — заяви наставницата ми и коленичи до мен. — Но пък така за мен ще остане повече!

Докато Лекси се хранеше, аз се облегнах на ствола на дървото и се заслушах в шумолящите горски звуци. Подухна вятър и внезапно въздухът наоколо се изпълни с наситения метален мирис на кръв. Беше сладък и уханен и не идваше от лисицата на Лекси.

Някъде наблизо със седемдесет и два удара в минута туптеше човешко сърце.

Изпълнен с любопитство, се промъкнах покрай Лекси и излязох от очертанията на гората. Край брега на езерото бе разположен нещо като бедняшки квартал. Под най-различен ъгъл бяха разпънати палатки, а между дървените стълбове бяха опънати въжета за пране. Всичко бе нахвърляно небрежно, все едно обитателите знаеха, че всеки миг ще се наложи да си съберат багажа и да си тръгнат.

Лагерът изглеждаше пуст, с изключение на една жена, която се къпеше. Лунната светлина обливаше в сребристо сияние кожата й с цвят на слонова кост. Тя си тананикаше, докато отмиваше прахта от ръцете и лицето си.

Скрих се зад големия дъб, преструвайки се, че се готвя да изненадам жената. Но в същия миг голям изрисуван плакат привлече погледа ми. Пристъпих към него. Една клонка изпука, жената се извъртя, а аз усетих Лекси до себе си.

— Стефан — промърмори тя, очевидно отгатнала какво предстои. Но този път аз бях този, който вдигна ръка, за да я накара да замълчи. Мъгла се стелеше върху портрета на плаката, но надписът беше съвсем ясен: „ШОУТО НА ЧУДЕСАТА НА ПАТРИК ГАЛАХЪР: ВАМПИР СРЕЩУ ЗВЯР. БИТКА ДО СМЪРТ! 8 ОКТОМВРИ“.

Примигнах и портретът се размаза пред погледа ми. Беше на тъмнокос мъж с изваяни черти и бледосини очи. Зъбите му бяха оголени, острите кучешки зъби — удължени, и той се бе свил срещу разтворената паст на планински лъв.

Познавах лицето върху плаката по-добре от собственото си.

Беше Деймън.