Кръвожадност

25

Когато се върнах във вампирската къща, луната висеше високо в небето. Лекси се бе излегнала върху дивана със затворени очи, заслушана в Хюго, който свиреше на пианото. Пианото бе толкова разстроено, че това, което се предполагаше, че е революционен марш, звучеше повече като погребална песен. При все това, не можах да се удържа, дръпнах Лекси и я завъртях в импровизиран танц.

— Закъсня — отбеляза тя, като се измъкна от ръцете ми. — Или си имал друга среща?

— Или е убил още хора? — подхвърли Бъкстон, влизайки в стаята.

— Да не си влюбен? — попита Пърси, опря лакти върху коленете си и ме погледна завистливо от масата в ъгъла, където подреждаше пасианс. Пърси обичаше жените, но с детската си физиономия приличаше на петнайсетгодишно момче и доста често жените, които му харесваха, смятаха, че Лекси му е майка. Бях благодарен, че бях превърнат във вампир на моята възраст.

Поклатих глава.

— Не съм влюбен — заявих, питайки се дали не го казвам, за да убедя себе си. — Но свиквам с шоуто на чудесата. Мисля, че Ню Орлиънс ще ми хареса.

— Страхотни новини — подметна Бъкстон язвително.

— Бъкстон! — Лекси го изгледа укорително, преди да насочи вниманието си отново към мен. — Забрави ли за нашите планове?

Опитах се да си спомня, но накрая поклатих глава.

— Съжалявам.

Лекси въздъхна.

— Спомни си — ще те водя на пазар. Може и да съм вампир, но все още притежавам женска суетност и просто не ми отива да съм заобиколена от зле облечени мъже. Какво ще си помислят съседите? — засмя се, развеселена от шегата си.

— О, да. — Пристъпих към стълбите. — Може ли да отидем утре? Уморен съм.

— Говоря сериозно, Стефан — рече Лекси и улови ръката ми. — Нуждаеш се от дрехи, това е нещо като традиция. Заведох онези двама господа, за да им изберем дрехи и виж ги сега — добави тя и кимна гордо към Бъкстон и Хюго. Явно се гордееше с работата си. И имаше защо. Бъкстон със синьото си сако с висока яка и Хюго с елегантно ушитите си панталони наистина изглеждаха много хубави. — Освен това, нямаш избор — смигна ми закачливо Лекси.

— Нямам ли?

— Не. — Моята покровителка отвори вратата със замах. — Момчета, ние излизаме. Когато се върнем, няма да познаете Стефан, ще бъде истински красавец!

— Довиждане, красавецо! — подвикна Бъкстон саркастично, когато вратата се затвори.

Лекси поклати глава, но на мен не ми пукаше. Странно, но започвах да свиквам с Бъкстон. Той беше нещо като брат. Брат с потенциално избухлив характер, но вече започвах да се справям с него.

Двамата с Лекси поехме в студената нощ. Забелязах, че спътницата ми ме поглежда крадешком и се питах какво ли вижда.

Имах чувството, че живея три различни живота: в единия бях лоялен брат, в другия бях член на клуб, който не разбирах, а в третия бях млад мъж, доверил се на човешко същество — жена, заради която пронизах собствената си плът и кръв. Бедата беше, че не знаех как да съчетая без проблеми и трите си живота.

— Много си мълчалив — отбеляза Лекси. — И — подуши въздуха — не си пил човешка кръв. Гордея се с теб Стефан.

— Благодаря — промърморих. Знаех, че нямаше да се гордее с мен, ако й разкажа разговора си с Кали. Щеше да заяви, че съм твърде импулсивен, твърде наивен, че съм направил огромна грешка, като съм разказал тайната си на Кали. Макар че не й бях казал кое знае колко, по-скоро бях потвърдил удивително точните й подозрения.

— Стигнахме. — Лекси спря пред обикновена дървена врата на „Дафни Стрийт“. Извади от джоба си тънка метална кукичка и я пъхна в ключалката на предната врата. Завъртя я няколко пъти, след миг се чу изщракване и вратата се отвори.

— А сега, магазинът е отворен за пазаруване — разпери широко ръце спътницата ми и кацна върху един твърд кожен диван. — Избирай.

Десетина манекена с изпъчени гърди изпълваха магазина. Единият, в сако от туид, бе повдигнал ръка, сякаш за поздрав, докато друг с моряшко кепе на главата, засенчваше очите си с ръка все едно се взираше в безкрайната морска шир. Топове с фини и скъпи платове бяха подпрени на задната стена, а под стъклената витрина на един щанд блестяха копчета за ръкавели, подредени в редица. Купчини с ризи конфекция сякаш наблюдаваха мълчаливо тъмния магазин, а няколко вратовръзки и шалчета се бяха изсипали от едно чекмедже.

Лекси скръсти глезените си под полите на роклята и впери поглед в мен. Върху лицето й се изписа изражение на гордост, когато свалих палтото от камилска вълна от манекена и го наметнах на раменете си.

Застанах сковано и зачаках одобрение, както правех, когато пазарувахме с майка ми.

— Е, не мога да кажа нищо, когато си застанал така вдървено. Разходи се малко. Почувствай дрехата — махна Лекси нетърпеливо с ръка.

Завъртях очи, но закрачих из салона, подражавайки на богатите мъже, които срещнахме с Кали на бурлеската. Протегнах ръка към Лекси с префърцунен жест.

— Един танц? — попитах с пресилен британски акцент.

Тя поклати глава, а очите й блеснаха развеселено.

— Добре, разбрах. Прекалено е контешко. Какво ще кажеш за онова там? — наклони брадичка към манекена в черни панталони и сиво сако с червени кантове. Свалих своето сако и го облякох.

Лекси кимна, но погледът й доби отнесено изражение.

— За какво мислиш? — попитах я.

— За брат ми — отвърна тя.

Замислих се за момчето от портрета, чиито очи толкова много приличаха на тези на Лекси.

— Какво за него?

Лекси вдигна от пода една сребриста вратовръзка и я прокара между пръстите си. Когато заговори, не ме гледаше.

— След като родителите ни умряха, започнах да излизам с едно момче, което беше вампир. Той ме попита дали искам да живея вечно. Разбира се, аз исках, защото бях млада, а кой не би желал да остане млад и красив завинаги? Освен това, ако станех вампир, никога нямаше да напусна Колин. Той вече бе изгубил толкова много и аз си мислех, че… ами, поне няма да изгуби мен.

— Колин вампир ли беше?

Лекси разви вратовръзката и я размаха като камшик.

— Никога не бих причинила подобно нещо на някого, когото обичам.

В съзнанието ми се мярна образът на Деймън и как го насилвам да пие от Алис, барманката от кръчмата в родния ни Мистик Фолс. Сведох поглед. Не исках Лекси да усети какво съм причинил на някого, когото обичах.

— И какво се случи?

— Хората станаха подозрителни. Тогава не знаех колко внимателни трябва да бъдем. Брат ми растеше, а аз си оставах все същата. Хората започнаха да се чудят. След това устроиха хайка и нашата къща бе подпалена. Иронията е, че аз избягах, а Колин не успя. А той беше невинен. Беше само на шестнайсет.

— Съжалявам — промълвих накрая. Опитах се да си представя Лекси като човешко същество, облегната на ръката на мъжа, който й бе обещал света, също както Катрин го бе обещала на мен. Представих си как я отвлича в някоя тъмна алея, отначало смуче съвсем малко кръв, кара я да пие неговата, сетне я пронизва в сърцето, за да завърши трансформацията.

Лекси махна с ръка, с което прогони образа си на млада девойка.

— Не съжалявай. Беше преди повече от век. И без това вече щеше да е мъртъв. — Огледа ме преценяващо. — Това сако ти стои добре.

— Благодаря — отвърнах. Внезапно си припомних разговора с Кали и стомахът ми натежа като олово. — Имам план как да спася Деймън — изтърсих.

Главата на Лекси подскочи и очите й блеснаха.

— Какво?

— Утре вечер. Кали ще ми помогне. — Очите ми срещнаха тези на Лекси. — Деймън е върнат на „Лоръл Стрийт“. Баща й ще отсъства от къщата, ще играе на карти, така че ние през това време ще освободим Деймън.

— Казал ли си на Кали какво си? — попита тя с нисък и твърд глас.

Задъвках палеца си.

— Не.

— Стефан!

— Тя сама се досети — опитах се да се защитя. — И аз й вярвам.

— Вярваш й! — избухна тя. Толкова рязко се изправи, че диванът се прекатури. — Ти не знаеш значението на тази дума. Кали е дъщеря на Патрик Галахър, който съвсем наскоро принуди брат ти да се бие с планински лъв в двубой на живот и смърт. Откъде знаеш, че това не е някакъв план, за да заловят и теб?

— Да не мислиш, че съм глупак? — ядосах се и пристъпих към Лекси. — Може и да съм млад, но инстинктите ми са добри.

Лекси изсумтя презрително.

— Имаш предвид същите инстинкти, благодарение на които се озова в месарница, заобиколен от три вампира? Същите инстинкти, заради които уби онази девойка във влака?

— Да, но все още съм цял и невредим, нали така?

— Благодарение на мен! И на момчетата в къщата. Но няма да ти позволя да ни въвлечеш в конфликт тъкмо с Патрик Галахър.

— Никой в нищо не възнамерява да те въвлича! — извиках с нотка на разочарование в гласа. — Само защото си оставила брат си да умре, не означава, че и аз ще оставя моя! Поне това му дължа.

— Ти си неблагодарно дете! — извика Лекси и ме блъсна с всичка сила към високото огледало със златна рамка. Паднах и то се разби на хиляди късове. Едно голямо парче ме поряза доста дълбоко по ръката, но изобщо не почувствах болка. Вместо това бях слисан от силата на Лекси. И преди я бях виждал, но никога досега не я бях изпитвал върху себе си.

Лекси се надвеси над мен със святкащи очи.

— Трябва да научиш къде ти е мястото и то много бързо. Ти си вампир. Вампирите не общуват с човешки същества.

Скочих на крака и я отблъснах от мен. Тя прелетя през магазина и падна върху топовете плат.

— Този вампир обаче го прави, щом това е нужно, за да спаси Деймън — изръмжах. След това излязох от магазина и потънах в нощта.