Кръвожадност

23

На следващата сутрин се върнах в цирка с една-единствена мисъл в главата: да освободя Деймън.

— Здрасти, приятел! — подвикна ми най-силният мъж на земята, Арнолд, когато се появих.

— Здрасти — промърморих.

Татуираната жена приближи зад него и ме изгледа озадачено. Без татуировките с индийско мастило тя всъщност беше доста хубава, с високи скули и големи, любопитни очи.

— Какво правиш тук?

В отговор само изсумтях.

— Сигурно искаш да се извиниш на Кали — заключи жената и посочи към едната страна на палатката.

Значи Кали вече бе разказала на приятелите си за катастрофалната вечер. Точно както се опасявах. Вървях, докато не я съзрях, коленичила над парче брезово дърво. Гащеризонът й бе оплескан с боя, а червената й коса бе вдигната нагоре и закрепена с тънка четка за рисуване с дълга дръжка. Надписът върху дървото гласеше:

Под него се виждаше нескопосана рисунка на вампир: дълги зъби, кривогледи очи, струйки кръв от двете страни на устата му. Чертите му бяха на Деймън, но беше ясно, че Кали е почерпила голяма част от творческото си вдъхновение от бурлеската от предишната вечер.

Вдигна глава и ме видя, че я зяпам. Устата й издаде едно „О“ и тя изпусна четката върху платното. Върху лицето на Деймън се образува голямо черно петно.

— Виж какво направих заради теб! — избухна тя.

Пъхнах ръце в джобовете си и подуших незабележимо въздуха за следа от Деймън.

— Съжалявам.

Кали въздъхна раздразнено.

— Не ми трябват извиненията ти. Просто искам да престанеш да ме разсейваш, за да си свърша работата.

— Искаш ли да ти помогна да поправим рисунката? — Думите изскочиха от устата ми, преди да успея да ги спра. Те увиснаха за миг помежду ни — явно и двамата бяхме изненадани от предложението ми.

— Да поправим рисунката? — отекна гласът на Кали и тя сложи ръце на кръста си. — Правилно ли чух? Да поправим рисунката!

— Да — смънках аз.

— Осъзнаваш ли, че миналата нощ ме остави да се прибера сама у дома, без никакво обяснение? — Брадичката й бе вирната нагоре, а стойката — нападателна, но долната й устна трепереше и аз виждах, че е наранена.

— Кали — подех. В главата ми нахлуха един куп извинения._ Аз работя за баща ти. Не бива да излизам тайно с теб. Ти си само едно момиче, а аз съм вампир…_ Въпреки че една част от мен й беше бясна, задето позволяваше на баща си да разкарва Деймън като някакъв добитък, да го кара да се бие едва ли не до смърт, друга част осъзнаваше, че тя има много слабо влияние върху баща си, приблизително колкото и аз бях имал върху моя. Ала в момента мислех единствено как да накарам долната й устна да спре да трепери.

— Така е по-добре — измърморих, докато въртях пръстена около пръста си.

Кали поклати глава и заби дървения край на четката в земята. Тя остана там, сякаш беше малко знаме, символ на капитулация след битка.

— Не са нужни никакви обяснения. Познаваме се само от седмица. Не ми дължиш никакви обяснения. Това им е най-хубавото нещо на странниците: не им дължиш нищо — отсече тя.

Залюлях се на пети. Помежду ни се възцари тишина. Образът на Деймън ме гледаше, сякаш се присмиваше на безсилието и некадърността ми.

— Е, няма ли да се захванеш с работа? — попита тя. — Или ние ти плащаме, за да се мотаеш наоколо?

Преди да се обърна, за да си тръгна, Джаспър изскочи от малка, черна палатка в края на цирка.

— Нуждаем се от допълнителна помощ!

Зад него се влачеше длъгнест мъж, притиснал ръка към гърдите си.

Кали скочи на крака.

— Какво се е случило?

Мъжът протегна ръка и по земята закапа кръв. Извърнах очи. При все това остра болка прониза челюстта ми и аз усетих как зъбите ми се удължават.

— Вампирът ще се бие днес. Нуждаем се от повече мъже — изрече Джаспър задъхано, когато погледът му се спря върху мен.

— Стефан — каза Кали с тон, който не беше въпрос.

Джаспър и другият мъж се вторачиха в мен.

— Ами тогава ела, новако. Покажи ни, че те бива и че Галахър не е сбъркал, като те е наел — заяви Джаспър и посочи с брадичка към палатката.

— Разбира се — кимнах, докато в главата ми се оформяше план. Различавах четири отделни пулсиращи сърца в палатката. Естествено там щеше да има огромно количество върбинка, но аз се хранех редовно и можех да надвия мъжете. С четирима щях да се справя, но с петима… Извърнах се към Джаспър. — Защо вие двамата с Кали не се погрижите за ранения, а аз да отида при останалите в палатката?

— Идвам, братко — додадох тихо.

Кали присви очи към мен.

— Каза ли нещо?

— Не — отвърнах припряно.

Джаспър пристъпваше от крак на крак, докато ме оглеждаше преценяващо.

— Кали ще се погрижи за Чарли, а аз ще се погрижа за теб. Ще те науча на някои номера как да се оправяш с чудовището. — Тупна ме по гърба и ме побутна към палатката.

С всяка стъпка мирисът на върбинка ставаше все по-силен, смразявайки кръвта във вените ми.

Двамата влязохме в палатката. Вътре беше горещо и тъмно, а вонята на върбинка направо ме задушаваше. Беше нужна всяка частица от силата ми, за да не се превия на две и да не закрещя от болка. Насилих се да отворя широко очи и погледнах към брат си, който бе прикован в ъгъла. Четирима мъже опъваха веригите, опитвайки се да го удържат на място.

В мига, в който ме видя, лицето на Деймън светна.

— Добре дошъл в ада, братко — прошепна, като устните му помръднаха едва доловимо, докато погледът му оставаше прикован в мен. После се обърна към Джаспър. — Значи, Джас — заговори с любезен тон, сякаш бяха двама мъже, увлечени в приятелски разговор в кръчмата, — си намерил нов глупак да ти върши мръсната работа. Е, ела, братко. Да видим дали можеш да ме пронижеш.

— Повече лае, отколкото хапе — успокои ме Джаспър, като ми протегна кола. От зловонието, което се разнасяше от него, заключих, че е бил киснат в отвара от върбинка.

— Дай ми ръкавиците си — заявих авторитетно. Докосването до дървото щеше тутакси да ме издаде.

— Няма да те предпазят кой знае колко. Онези зъби могат да пробият всичко — възрази Джаспър.

— Просто ми ги дай — процедих през стиснатите си зъби. Деймън ни наблюдаваше внимателно, явно наслаждавайки се на затрудненото ми положение.

— Добре, щом така ще се чувстваш по-спокоен…

Джаспър сви рамене и ми подаде кожените си ръкавици. Сложих ги на ръцете си и взех кола от Джаспър. Ръцете ми леко трепереха. Как можеше нещо толкова леко да е толкова смъртоносно?

Деймън се изкиска тихо.

— Това ли е най-доброто, което успяхте да намерите? Та той всеки миг ще припадне от страх.

Метнах му свиреп поглед.

— Опитам се да те спася — прошепнах.

Брат ми изсумтя презрително.

— Моля те — добавих.

— Молиш ме за какво? — попита той, като уви веригите около ръцете си.

— Моля те, позволи ми да те спася.

— Съжалявам. Не мога да ти помогна в това начинание — отвърна той, преди да дръпне веригите. Двамата пазачи паднаха изненадани на земята.

— Направи нещо! — изграчи Джаспър. — Трябва да го прободеш, за да разбере къде му е мястото.

— Слушай шефа си — подсмихна се Деймън подигравателно. — Бъди мъж и ме пронижи. Истинският мъж не се бои от кръвта, нали така?

Джаспър се наведе и грабна един кол от земята.

— Хайде, момче, заслужи си заплатата — подкани ме и ме побутна напред с върха на кола. Ахнах. Цялото ми тяло бе пронизано от остра болка, сякаш ме бяха докоснали с нажежено желязо.

Деймън отново се засмя.

Платнището на входа на палатката се отметна и Кали надникна вътре.

Погледнах я обезумяло.

— Кали, не бива да си тук!

Двамата с Деймън се втренчиха слисано в мен. Сковаваща болка се разпростираше през крайниците ми. Върбинката, сърцето, коловете…

В този миг, само с едно рязко дръпване, Деймън се освободи от веригите и скочи към Кали. Тя изпищя, а Джаспър се хвърли, за да я заслони с тялото си.

Времето сякаш спря и без да мисля, забих кола си в корема на Деймън. Той изохка и падна назад, а от раната рукна кръв.

— Казах, моля те! — изсъсках тихо с глас, който само Деймън можеше да чуе. Кали се бе свила до платнището на входа, а очите й бяха широко отворени, докато ги местеше от мен към Деймън.

Деймън вдигна глава. Дишането му излизаше на накъсани хрипове, докато измъкваше кола от стомаха си. Тогава чух най-тихия, прегракнал шепот, въпреки виковете на Джаспър и дресьорите, които се спуснаха да оковат отново брат ми.

— Трябва да знаеш, че твоят ад тепърва започва, братко.