Кръвни братя

Седма глава

Кал бе готов да предаде щафетата на баща си. Срещите за деня и състезанията на лигата бяха приключили, а вечерта не бе запланувано парти и до пистите нямаше никого, освен двама ветерани, които тренираха за поддържане на форма на първа писта.

В залата за видеоигри отекваше глъчка, както обикновено между последния училищен звънец и часа за вечеря. Сай Хъдзън изпълняваше ролята си на звероукротител, а Холи Лапис бе дежурна на касата. Джейк и Сара работеха на бара и през следващия един час нямаше да имат миг почивка.

Всичко и всички бяха по местата си, така че Кал можеше да поседне с баща си на бара на чаша кафе, преди да си тръгне.

Можеха да поседят на тишина. Баща му обичаше тишината. Не че Джим Хокинс бе саможив. Общуването с хора бе толкова важно за него, колкото и времето насаме, помнеше имена и лица, умееше да води разговор на всяка тема, включително политика и религия. Фактът, че успява да го прави, без да ядоса никого, според Кал бе едно от най-ценните му качества.

Пепеляворусите му коси бяха напълно посребрели през последните няколко години и на всеки две седмици ги подстригваше в местната бръснарница. В работни дни рядко сменяше обичайното си облекло — спортен панталон, риза и обувки с грайфери.

Някои биха нарекли Джим Хокинс обикновен, дори скучен човек. Кал го наричаше „стабилен“.

— Засега месецът е добър — отбеляза Джим с бавния си провлачен говор. Пиеше кафето леко и подсладено и по изрично настояване на съпругата си приключваше с кофеина точно в шест вечерта. — При такова време никога не се знае дали хората ще се затворят в бърлогите си или няма да ги свърта у дома.

— Беше добра идея да обявим специална промоция през февруари.

— Хрумва ми по някоя такава от време на време — усмихна се Джим и множеството бръчки около очите му станаха по-дълбоки. — Както и на теб. Майка ти иска да наминеш за вечеря в някой от близките дни.

— Разбира се. Ще й се обадя.

— Вчера се чух с Джен. Как е тя?

— Достатъчно добре, за да злорадства, че в Сан Франциско е двадесет и четири градуса. Роузи се учела да пише букви, а на бебето му пониквало ново зъбче. Джен обеща да ни изпрати снимки.

Кал долови тъгата в гласа му.

— Вие с мама трябва да им погостувате отново.

— Може би, може би след месец-два. В неделя ще отскочим до Балтимор да видим Марли и челядта й. Днес се видях с прабаба ти. Каза ми, че добре си е побъбрила с писателката, която е в града.

— Баба е разговаряла с Куин?

— В библиотеката. Намира я за симпатично момиче. Харесва й и идеята за книга.

— А на теб?

Джим поклати глава и остана замислен, докато Сара наливаше кока-кола на няколко тийнейджъри, дошли да си починат от игрите.

— Не зная какво да мисля, Кал, това е самата истина. Питам се каква полза би имало някой, при това страничен човек, да опише всичко това, за да го прочетат хората. Казвам си, че всичко, което се е случвало преди, няма да се повтори отново…

— Татко…

— Зная, че вероятно не е истина.

За миг Джим просто се заслуша в гласовете на момчетата в другия край на бара, шегите и закачките, които си разменяха. Познаваше тези момчета. Познаваше родителите им. Ако животът вървеше нормално, един ден щеше да познава и съпругите, и децата им.

Нима самият той не се бе шегувал и закачал с приятели тук преди време, над чаша наливна кола и пържени картофи? Нима и неговите деца не бяха преминали оттук? Сега момичетата бяха омъжени и живееха със семейства си. А синът му бе мъж, който седеше до него с тревога в очите заради проблеми, твърде сложни за разбиране.

— Трябва да сме подготвени, че отново ще се случи — продължи Джим. — Но за повечето от нас всичко тъне в мъгла и смътно си спомняме какво е станало. Не и за теб, зная. Ти имаш ясни спомени, а ми се иска да не беше така. Щом вярваш, че тази писателка може да ни помогне да намерим отговорите, заставам зад теб.

— Не зная в какво да вярвам. Все още не съм наясно.

— Ще намериш отговор. Е, аз ще нагледам Сай. Някои от вечерните играчи ще пристигнат скоро и ще искат да хапнат по нещо преди загрявката.

Оттласна се от плота и бавно се огледа наоколо. Дочу ехото на своето детство и виковете на децата си. Видя сина си, слабичко момче, да седи на бара с двамата си връстници, с които бяха като братя.

— Това е добро място, Кал. Струва си да работим за него. Струва си да се борим, за да го запазим.

Джим потупа сина си по рамото и се отдалечи.

„Не само центърът“, помисли си Кал. Баща му бе имал предвид града. А той се боеше, че този път битката за запазването му ще бъде жестока.

Прибра се направо у дома, където повечето сняг по храстите и камъните се бе стопил. Част от него искаше да издири Куин и да изкопчи от нея за какво са си говорили с прабаба му. По-добре бе да изчака, реши Кал, докато подрънкваше с ключовете си, да изчака и утре да я попита на спокойствие. По пътя към Свещения камък.

Хвърли поглед към гората, където в сенките на дърветата се бяха задържали локви и ручеи от разтопен сняг и той знаеше, че пътеката ще бъде разкаляна.

Дали то беше там сега и събираше сили? Дали бе намерило начин да напада и по друго време, освен през Седемте? Може би, може би, но не тази нощ. Не бе усетил присъствието му тази нощ. А винаги го усещаше.

Все пак не можеше да отрече, че се чувства по-защитен, когато е в къщата и е запалил лампите, за да разсее мрака.

Продължи към задната врата, отвори я и подсвирна.

Лъмп не бързаше, както обикновено. Но изпълзя от колибката си и дори намери енергия да помаха два пъти с опашка, преди да повлече крака през задния двор към стълбите за терасата.

Издаде дълбока кучешка въздишка, преди да изкачи няколкото стъпала. После се облегна с цялата си тежест на Кал.

„Това се казва любов“, помисли си Кал. Това бе начинът на Лъмп да го посрещне с „Добре дошъл, как я караш?“.

Приклекна да погали и разроши козината му и да го почеше между клепналите уши, докато животното го гледаше с обожание.

— Как е? Свърши ли всичката си работа? Какво ще кажеш за по една бира?

Влязоха заедно. Кал сипа от кутията с гранули в купичката, а кучето чакаше послушно, макар Кал да знаеше, че до голяма степен добрите му маниери се дължат просто на мързел. Когато купичката беше сложена пред него, Лъмп започна да се храни, бавно и съсредоточено.

Кал извади бира от хладилника и я отвори. Облегнат с гръб на плота, бавно отпи първата глътка, която отбелязваше край на работния ден.

— Имам сериозни грижи, Лъмп. Не зная какво да правя, нито какво да мисля. Дали трябваше да намеря начин да разубедя Куин, преди да дойде тук? Не съм сигурен, че щях да успея, защото явно не позволява на никого да й казва къде да ходи и къде не, но можех да изиграя картите си по друг начин. Да се засмея или преувелича, за да излезе, че всичко е измислица. Дотук играя честно и да видим докъде ще стигна.

Чу входната врата да се отваря и Фокс извика:

— Хей! — Той влезе с кутия пържено пиле и голяма бяла кесия за храна. — Донесох нещо крилато, донесох и картофки. Искам бира.

След като стовари храната на масата, Фокс си взе бира.

— Командата ти беше твърде рязка, синко. Ами ако имах среща със страхотно гадже тази вечер?

— Не си имал среща от два месеца.

— Почивам си. — След първата глътка Фокс свали палтото си и го преметна върху един стол. — Какво има?

— Ще ти кажа, докато вечеряме.

Твърде силно повлиян от лекциите на майка си, за да ползва картонени чинийки, най-добрия приятел на неженения мъж, Кал извади две порцеланови в бледосиньо. Седнаха пред пърженото пиле с картофи, а Лъмп, чиято единствена слабост бе похапването, успяваше да изпроси по някое картофче, опирайки глава до коляното на Кал или Фокс.

Кал разказа на приятеля си всичко — от огнената стена и съня на Куин до днешния й разговор с неговата прабаба.

— Твърде много появи на гадното копеле за февруари. — Фокс се замисли. — Това не се е случвало досега. Сънува ли нещо снощи?

— Да.

— И аз. Сънят ми беше повторение на първия път, първото лято. Но сега не стигнахме до училището навреме и вътре не беше само госпожица Листър. Всички бяха там. — Потърка лице, преди да отпие дълга глътка бира. — Всички от града, моето семейство, твоето — всички. Като затворени в капан, удряха по прозорците, пищяха, лицата им бяха залепени на стъклата, докато сградата гореше. — Фокс даде на Лъмп още едно картофче и очите му станаха тъмни и влажни като на кучето. — Не беше действително, слава богу, но сякаш беше. Знаеш за какво говоря.

— Да — въздъхна Кал. — Да, знам. Моят сън беше от същото лято и всички карахме колелата си през града, като тогава. Къщите бяха изпепелени, със счупени прозорци, колите — смачкани и димящи. Навсякъде имаше трупове.

— Не беше истинско — повтори Фокс. — Вече не сме на десет и няма да допуснем да се случи.

— Напоследък се питам докога ще издържим. Докога ще успяваме да го спрем? Този път, следващия… Още три? Колко пъти още ще гледаме как хора, които познаваме и виждаме почти всеки ден, се преобразяват? Полудяват, стават зли. Нараняват се едни други, посягат на живота си…

— Докогато е нужно.

Кал побутна чинията си встрани.

— Този отговор не ми харесва.

— Засега няма друг.

— Сякаш е някакъв вирус, инфекция, която се предава от човек на човек. Къде е проклетото лекарство?

— Не всички се заразяват — напомни му Фокс. — Сигурно има причина.

— Досега не сме я открили.

— Не сме, така че може да си прав. Може би наистина ни е нужен свеж поглед, на аутсайдер, обективност, на която ние просто не сме способни. Все още ли възнамеряваш утре да заведеш Куин до камъка?

— И да не я заведа, ще отиде. По-добре е да съм с нея.

— Искаш ли и аз да дойда? Мога да отменя някои ангажименти.

— Ще се справя сам.

Трябваше да се справи.

Куин разгледа менюто в полупразния ресторант на хотела. Беше й хрумнало да си вземе нещо готово и да хапне и стаята си, докато работи на лаптопа, но знаеше, че твърде лесно ще й стане навик. Пък и за да пише, трябваше да опознае града, което бе невъзможно, ако се затваряше в уютната си стая да яде студени полуфабрикати.

Искаше чаша вино, охладено и леко хапливо. Избата на хотела се оказа по-скъпа, отколкото бе предполагала, но не й трябваше цяла бутилка. Намръщи се, четейки списъка с наливните вина. И тъкмо тогава влезе госпожица Разкошна червена чанта.

Беше се преоблякла с черен панталон, забеляза Куин, и кашмирен пуловер на два ефирни пласта, бледосиньо върху тъмносиньо. Имаше страхотна коса, съвсем права, с филирани краища, стигаща малко под брадичката. Куин знаеше, че самата тя би изглеждала проскубана с тази прическа, а на брюнетката стоеше свежо и стилно.

Куин се подвоуми дали да й махне с ръка и да я заговори. Можеше да я покани на масата си. В края на краищата, кой обичаше да вечеря сам? После щеше да я поразпита за някои важни неща. Например откъде се е сдобила с прекрасната чанта.

Докато зареждаше усмивката си, Куин отново го видя.

То се плъзна по лъскавия дъбов паркет и остави ужасяваща кървава диря след себе си. Отначало приличаше на змия, после — на плужек, и накрая тя престана да мисли какво е, когато запълзя нагоре по краката на маса, на която привлекателна млада двойка пиеше коктейли на свещи.

Тялото му, дебело колкото автомобилна гума и черно на червени петна, се уви около масата и остави грозни следи по снежнобялата покривка, докато двамата влюбени се смееха и флиртуваха.

Сервитьорката пъргаво крачеше между масите и премина през червената слуз на пода, за да сервира ордьоври на двойката.

Куин би се заклела, че чу масата да проскърцва под тежестта му.

А очите му, когато срещнаха погледа й, бяха искрящо червените очи на момчето и в тях проблясваше насмешка. После слузестото създание се спусна надолу по покривката и запълзя към брюнетката.

Жената застина, а лицето й стана бледо като восък. Куин скочи на крака и не обръщайки внимание на изненаданото изражение на сервитьорката, прескочи грозната пътека. Сграбчи брюнетката за ръката и я издърпа през вратата на ресторанта.

— Вие също го видяхте — прошепна Куин. — Видяхте онова същество. Да се махаме оттук.

— Какво? Какво? — Брюнетката тревожно поглеждаше назад през рамо, докато бързаха към входната врата. — Значи и вие сте го видели?

— Слузесто, с червени очи и зловещ поглед. Господи, господи! — Куин вдъхна глътка от режещия февруарски въздух на площадката пред хотела. — Другите не го видяха, само вие. И аз. Защо? Проклета да съм, ако зная, но се сещам кой може да знае. Онази кола там е моята. Да вървим. Хайде.

Брюнетката остана безмълвна, докато се качиха в колата и Куин потегли с изскърцване на гумите.

— Коя сте вие, по дяволите?

— Куин. Куин Блек. Писателка съм, пиша основно за паранормалното. От което в този град има в изобилие. А вие?

— Лейла Дарнел. Какъв е този град?

— Точно това се опитвам да разбера. Не зная дали се радвам, че се запознах с теб, Лейла, имайки предвид обстоятелствата.

— Аз също. Къде отиваме?

— При източника… един от източниците. — Куин хвърли поглед към жената до себе си и забеляза, че все още е бледа и трепери. Кой би могъл да я упрекне? — Какво правиш в Хокинс Холоу?

— Не зная, по дяволите, но няма да се застоя дълго.

— Обяснимо. Впрочем… имаш хубава чанта.

Лейла леко се усмихна.

— Благодаря.

— Почти стигнахме. Добре, не знаеш защо си тук, а откъде дойде?

— От Ню Йорк.

— Знаех си, тази изтънченост… Харесва ли ти там?

— Да. — Лейла прокара пръсти през косите си, обръщайки се да погледне назад. — През повечето време. Управител съм на бутик в Сохо. Бях. Или все още съм. И това вече не зная със сигурност.

„Почти стигнахме, отново си каза Куин. Да запазим спокойствие.“

— Сигурно получаваш страхотни отстъпки.

— Да, едно от предимствата. Виждала ли си нещо подобно преди? Като онова същество?

— Да. А ти?

— Не и когато съм будна. Не съм луда — заяви Лейла. — Или съм, и ти също.

— Не сме луди. Всички луди казват така, но ще трябва да приемеш думите ми на доверие.

Куин сви по алеята на Кал и насочи колата по малкия мост към къщата. Слава богу, прозорците светеха.

— Чия е тази къща? — Лейла се вкопчи в ръба на седалката си. — Кой живее тук?

— Кейлъб Хокинс. Потомък на основателите на града. Свестен е. Знае за онова, което видяхме.

— Откъде?

— Дълга история, с много празноти. Сега навярно се питаш: „Какво правя в тази кола, с напълно непозната жена, която ме кара да вляза в тази къща, на това затънтено място?“.

Лейла здраво сграбчи тънката дръжка на чантата си, сякаш можеше да я използва като оръжие.

— Мина ми през ум тази мисъл.

— Твоят инстинкт те доведе в колата с мен, Лейла. Не е зле да се вслушаш в него и при следващата крачка. Освен това е студено. Не взехме палтата си.

— Добре. Да, добре. — Затаила дъх, Лейла отвори вратата и тръгна с Куин към къщата. — Хубаво място. Ако си падаш по самотни къщи в гората.

— Културен шок за една нюйоркчанка.

— Отраснала съм в Алтуна, Пенсилвания.

— Наистина ли? Аз съм от Филаделфия. Почти сме съседки. — Куин припряно почука на вратата, а после просто я отвори и извика: — Кал!

Бе стигнала почти до средата на хола, когато той дотича.

— Куин? Какво те води насам? — Той забеляза Лейла. — Здравейте. Какво има?

— Кой е тук? — попита Куин. — Видях още една кола на алеята.

— Фокс. Какво става?

— Неизменният въпрос. — Гостенката присви ноздри. — На пържено пиле ли мирише? Кал… това е Лейла Дарнел. Лейла, запознай се с Кал Хокинс. Не сме вечеряли. — После мина покрай него и продължи към кухнята.

— Извинявайте, че ви се натрапвам — промълви Лейла. Мъжът нямаше вид на сериен убиец. Но все пак знае ли се? — Нямам представа нито какво става, нито защо съм тук. През последните няколко дни съм адски объркана.

— Спокойно. Е, заповядайте.

Куин вече бе грабнала пилешко бутче и отпиваше от бирата на Кал.

— Лейла Дарнел, Фокс О’Дел. Всъщност не ми се пие бира — каза тя на Кал. — Тъкмо щях да си поръчам вино, когато с Лейла бяхме прекъснати по ужасен начин. Да ти се намира някакво?

— Да, да.

— Добро ли е? Ако е някое евтино, оставам на бира.

— Имам доста добро вино. — Кал извади чиния и я сложи пред нея. — Използвай чиния.

— Голям къщовник е — отбеляза Фокс, ставайки да вземе стол. — Изглеждаш малко уплашена… Лейла, нали? Не е зле да поседнеш.

Не й се вярваше серийни убийци да седят в тази хубава кухня, да хапват пържено пиле и да обсъждат дали ще пият вино или бира.

— Разбира се. Сякаш не съм тук. — Лейла седна и подпря глава на ръцете си. — Може би лежа в шумоизолирана килия и си въобразявам всичко това.

— Кое? — попита Фокс.

— Аз ще започна. — Куин хвърли поглед към Лейла, докато Кал изваждаше чаши за вино. — После ти ще ни разкажеш своята история.

— Добре. Съгласна съм.

— Лейла се настани в хотела тази сутрин. От Ню Йорк е. Само преди малко седях в ресторанта на хотела и мислех да си поръчам зелена салата и риба с чаша хубаво вино. Лейла влезе, предполагам, също за да вечеря. Впрочем, щях да те поканя на масата си.

— Много мило.

— Преди да отправя поканата, същество, което бих описала като плужек, дебел колкото крака на леля ми Кристин и дълъг около метър, пропълзя през ресторанта и по масата на щастлива двойка, която спокойно продължи романтичната си вечеря. После отново се спусна до пода и остави отвратителни петна от бог знае какво след себе си. Лейла също го видя.

— Гледаше ме. Взираше се в мен — прошепна Лейла.

— Не се скъпи с виното, Кал. — Куин се приближи и леко разтри рамото на Лейла. — Единствено ние го видяхме. Загубих желание да вечерям в хотела и предположих, че Лейла също, така че изчезнахме. И сега провалям здравословната си диета с това бутче.

— Изглеждаш толкова… спокойна. Благодаря. — Лейла прие чашата вино, която Кал й подаде, и изпи половината на един дъх.

— Всъщност не съм. Механизъм за самозащита. Затова дойдохме тук и искам да узная дали някой от вас е виждал нещо подобно на онова, което описах.

Последва миг мълчание, а после Кал взе бирата си и отпи.

— Виждали сме доста неща. По-голямата загадка според мен е защо вие двете ги виждате, и то сега?

— Имам теория — обади се Фокс.

Кал се обърна към него.

— Каква?

— Връзки. Самият ти каза, че Куин трябва да е свързана по някакъв начин, за да вижда, да сънува…

— Сънища? — Лейла рязко вдигна глава. — Имала съм сънища!

— Очевидно и ти — продължи Фокс. — Ще включим и Лейла. Може би ще ни трябва известно време, за да открием връзката, но нека просто изхождаме от хипотезата, че има такава. Възможно ли е тази връзка и пристигането на Куин, а после и на Лейла в Холоу, точно през седмата година, да му дава някакъв енергиен тласък? Да го зарежда със силата, която му е нужна, за да се прояви.

— Не е зле като обяснение — отвърна Кал.

— Звучи адски логично. — Куин наклони глава встрани, докато размишляваше. — Енергия. Повечето паранормални явления произтичат от енергийни влияния. Енергията на… силата или силите, действията и емоциите на хората, които са им подвластни. Можем да заключим, че тази духовна енергия се е натрупвала с времето, ставала е все по-силна и сега, в единение с други свързани енергии, може да навлиза в нашата реалност, до известна степен, и извън обичайната времева рамка.

— За какво говорите, за бога? — настоя да узнае Лейла.

— Ще стигнем до това, обещавам. — Куин й се усмихна окуражително. — Защо не хапнеш нещо, за да се поуспокоиш?

— Мисля, че скоро няма дори да помисля за храна.

— Господин Плужек се беше устремил право към панера с хляб — обясни Куин. — Беше доста гнусно. За жалост, моят апетит не се влияе от нищо. — Тя си взе две изстинали картофчета. — И така, ако изхождаме от версията на Фокс, къде е противникът? Доброто, което се бори срещу злото, светлината срещу неговия мрак? Всичките ми проучвания сочат, че съществуват и двете страни.

— Може би все още не може да се прояви. Или изчаква.

— Или вие двете се свързвате с мрака, а не със светлината — добави Кал.

Куин присви очи срещу него, с лек гневен блясък под миглите. След това сви рамене.

— Обидно, но неоспоримо. Освен факта, че ако клоняхме повече към тъмната страна, не е логично въпросната тъмна страна да се опитва да ни изплаши до смърт.

— Права си — съгласи се Кал.

— Искам отговори.

Куин кимна на Лейла.

— Несъмнено.

— Искам сериозни, смислени отговори.

— Накратко: В гората край града има местност, наречена Свещения камък. Там са се случили ужасяващи неща. Богове, демони, кръв, смърт, огън. Ще ти дам назаем няколко книги по въпроса. Изминали векове и тогава отново се пробудило нещо. От 1987-а насам, в продължение на седем нощи през юли, всяка седма година, то се развилнява и е зло, грозно и мощно. Сега получаваме предупреждения.

Лейла подаде чашата си за още вино, докато се взираше в Куин.

— Защо никога не съм чувала за това? И за мястото?

— Има книги, статии, репортажи… но повечето се губят между разказите за отвличания от извънземни и срещи с Голямата стъпка — обясни Куин. — Досега не е публикувано сериозно и подробно проучване. Това е моята работа тук.

— Добре. Да кажем, че повярвам във всичко това, а не съм сигурна дали нямам натрапчиви халюцинации… Но защо ти и ти? — обърна се тя към Фокс и Кал. — Какво е вашето участие?

— Ние сме тези, които го събудиха — отвърна Фокс. — Кал, аз и един приятел, който в момента отсъства. Преди двадесет и една години през юли.

— Но тогава сте били деца. Трябва да сте били на…

— Десет — потвърди Кал. — Имаме една и съща рождена дата. Беше десетият ни рожден ден. Е, споделихме част от своята история. Сега ще ни кажеш ли нещо за себе си? Защо дойде тук?

— Да, мой ред е. — Лейла бавно отпи нова глътка вино. Дали от него, от атмосферата в светлата кухня, в която кучето похъркваше под масата, или защото седеше с група непознати, готови да повярват в онова, което щеше да им разкаже, доби кураж. — През последните няколко нощи сънувах странни сънища. Кошмари. Понякога се будех в леглото си, а понякога — до вратата на апартамента си, готова да я разбия. Споменахте за кръв и огън. В сънищата имаше и от двете, и някакъв олтар на открито място сред гората. Мисля, че беше камък. Имаше и вода. Черна вода. Давех се в нея. Била съм капитан на отбора по плуване в гимназията, а се давех.

Потръпна и отново си пое дъх.

— Страхувах се да заспя, струваше ми се, че чувам гласове дори когато съм будна. Не можех да ги разбера, но бях на работа, изпълнявах задълженията си или вземах дрехи от химическо чистене на път за дома, и тези гласове просто нахлуваха в главата ми. Мислех, че изживявам нервна криза. Но защо? После ми хрумна, че може да имам мозъчен тумор. Дори се канех да си запиша час при невролог. Снощи взех приспивателно. Надявах се да ме избави от кошмарите. Но то отново дойде в съня ми и беше в леглото с мен. — Този път дъхът й затрепери. — Не в моето легло, някъде другаде. Малка стая, малка гореща стая с малък прозорец. Бях друг човек. Не мога да го обясня, наистина.

— Справяш се добре — увери я Куин.

— Случваше се с мен, но не бях аз. Имах дълга коса и фигурата ми изглеждаше различна. Бях с дълга нощница. Зная, защото… то я повдигна нагоре. Докосваше ме. Беше студено, толкова студено. Не можех да изпищя, не можех да се боря, дори когато ме изнасили. Беше вътре в мен, но не виждах нищо. Не можех да се движа. Усещах всичко това, сякаш се случва наяве, и не можех да го спра.

Осъзна, че от очите й текат сълзи, едва когато Фокс й подаде салфетка.

— Благодаря. Когато всичко свърши, когато то изчезна, в главата ми заговори глас. Този път само един глас, който ме успокои, стопли ме и ме избави от болката. Този глас каза: „Хокинс Холоу“.

— Лейла, беше ли изнасилена? — тихо заговори Фокс. — Когато се събуди, имаше ли следи от изнасилване?

— Не. — Тя стисна устни и остана с поглед, прикован в лицето му. Очите му бяха златистокафяви и изпълнени със съчувствие. — Събудих се в своето легло и намерих сили да отида… да проверя. Нямаше нищо. Причиняваше ми болка, така че би трябвало да има рани, белези, но нямаше нищо. Беше рано тази сутрин, малко преди четири сутринта, и не преставах да мисля за Хокинс Холоу. Затова събрах багажа си и хванах такси до летището, за да наема кола. Така се озовах тук. Никога не съм идвала. — Замълча и погледна Куин, после Кал. — Не помнех да съм чувала за Хокинс Холоу, но знаех по кой път да тръгна. Знаех как да стигна до града и да намеря хотела. Регистрирах се тази сутрин, отидох в стаята си и спах като труп почти до шест часа. Когато влязох в ресторанта и видях онова същество, си помислих, че все още спя и отново сънувам.

— Истинско чудо е, че не побягна — отбеляза Куин.

Лейла я погледна отегчено.

— Накъде?

— Имаш право. — Куин потърка рамото й, докато говореше. — Мисля, че ни е нужна всяка информация, до която можем да се доберем, от всеки възможен източник. От сега нататък предлагам всеки от нас да споделя с другите всичко, което е открил. Колкото и да не ти харесва — кимна тя към Кал, — мисля, че ще трябва да свикнеш.

— Ти участваш в това от няколко дни. Ние с Фокс живеем с него от години. Като част от него. Не бързай да си слагаш капитанска значка, Русокоске.

— Тези двадесет и една години ви дават известно предимство. Но доколкото виждам, през тях не сте успели да го спрете и дори да го идентифицирате. Така че по-спокойно.

— Днес си досаждала на деветдесет и седем годишната ми прабаба с въпроси.

— О, стига. Твоята забележителна и очарователна деветдесет и седем годишна прабаба дойде при мен, докато се ровех в книги в библиотеката, и седна да си поговорим по своя воля. Не съм й досаждала. Вродената ми наблюдателност ми подсказва, че не си наследил тесногръдието си от нея.

— Деца, деца… — Фокс повдигна ръка. — Безспорно положението е напрегнато, но всички сме или ще бъдем от една и съща страна. Престанете. Кал, Куин изтъкна важен аргумент и трябва да го вземем под внимание. От друга страна, Куин, ти си прекарала два дни в Холоу, Лейла — още по-малко. Трябва да проявите търпение и да приемете факта, че някои аспекти от информацията са деликатни и ще ни трябва време, за да достигнем до тях. Дори ако започнем с това, което е потвърдено или документирано…

— Какъв си ти, адвокат? — попита Лейла.

— Да.

— Личи си — промърмори тя под носа си.

— Нека просто оставим нещата да улегнат — предложи Кал. — Да си дадем една нощ време за размисъл. Обещах да те заведа до Свещения камък утре — и ще го направя. Да видим какво ще стане.

— Прието.

— Вие двете ще бъдете ли спокойни в хотела? Можете да останете тук, ако се боите да се върнете.

Фактът, че го е предложил, отново накара Куин да настръхне.

— Не сме хленчещи страхливки, нали, Лейла?

— Преди няколко дни не бих казала, че съм такава. Сега вече не съм толкова сигурна. Но ще се върна в хотела. — Всъщност нямаше търпение да пропълзи в онова голямо, меко легло и да се завие презглава. — Спах по-добре, отколкото от седмица насам, и това е нещо.

Куин реши да изчака, докато пристигнат в хотела, и тогава посъветва Лейла да спусне всички щори и да остави запалена някоя лампа.