Двадесета глава

Кал се надяваше на седмица, две, ако може. А получи три дни. Природата отново провали плановете му, този път изстрелвайки температурите нагоре, до над десет градуса. Планините от сняг намаляваха и февруарското топене правеше потоците пълноводни и весели, а нощем, когато термометърът паднеше под нулата, се образуваше сивкав лед.

Но три дни след като алеята му бе разчистена и жените се бяха върнали в къщата в центъра, времето се стабилизира. Потоците преливаха, но почвата попиваше по-голямата част от влагата. И нямаше повече причини да отлага похода до Свещения камък.

На бюрото си, докато Лъмп лежеше доволно изтегнат по гръб на прага с крака във въздуха, Кал се съсредоточи върху работата. Зимните състезания бяха в разгара си, а пролетните групи скоро щяха да започнат усилени тренировки. Знаеше, че скоро ще убеди баща си в ползата от автоматична система за отчитане на резултати в центъра, и искаше да го притисне още веднъж. Ако се заемеха с това, системата щеше да работи с пълна пара за пролетната лига.

Щеше да е нужна реклама и няколко демонстрации. Трябваше да обучат персонала, включително и себе си.

Зареди графика за февруари и забеляза, че досега през месеца е имало солиден оборот, дори малко повече от миналата година. Щеше да използва това като допълнителен коз. Срещу който баща му, разбира се, щеше да възрази, че щом нещата вървят добре така, защо е нужна промяна?

Докато мислено провеждаше този разговор, Кал чу щракване, което означаваше, че е получил нов имейл. Отвори пощата си и видя адреса на Куин.

„Здравей, любов моя,

Не исках да се обаждам, в случай че си затънал до гуша в нещо, което изисква цялото ти внимание. Позвъни ми, когато се освободиш.

Междувременно, следва информация от метеорологична служба Блек: Температурите днес ще достигнат десет градуса под почти безоблачно небе. Минимални — около пет. Не се очакват валежи. Прогнозата за утре е за слънчево и още по-топло време.

Ще добавя и очевидното: и в предния, и в задния двор тревите вече се показват. Трябва да бъдем реалисти, вероятно в гората има повече сняг и повече кал, но, скъпи, време е да метнем самарите и да тръгваме.

Моят екип ще бъде готов и строен рано сутринта и ще донесе достатъчно провизии.

Освен това Сиб потвърди връзката на клона Кларк и в момента проследява някои разклонения на Кински, за да засече връзка. Мисли, че може да посочи няколко вероятности за мястото, където е живяла Ан Хокинс или поне където е родила. Ще ти кажа, когато се видим.

Обади ми се веднага щом можеш, за да отговориш дали утре става.

ХХХ, Куин.

(Знаеш, че не искам само целувки, но ми се стори по-прилично да завърша така, отколкото с «Искам да наминеш и да се хвърлим в леглото». Въпреки че това е истината.)“

Последната част го накара да се усмихне, но от останалото в тила му се прокрадна главоболие.

Можеше да отложи с още ден-два, и то съвсем честно. Не би могъл да очаква Фокс да зареже клиентите, с които има уговорки, и да не се яви в съда заради внезапно хрумване, и тя щеше да разбере. Но ако щеше да използва това и своя график, трябваше да го направи веднага.

С известно раздразнение изстреля имейл до Фокс, за да го попита кога ще има време за похода до камъка. Раздразнението нарасна, когато получи светкавичен отговор.

„В петък става. Сутринта ми не е заета и мога да се освободя за целия ден.“

— Е, мамка му.

Кал потърка схванатия си тил. Щом електронната поща не му носеше късмет, щеше да отиде да се види с Куин лично в обедната си почивка.



Докато Кал се готвеше да затвори, на прага на офиса застана Бил Търнър.

— Ааа… завинтих чинията в дамската тоалетна долу, а течът от фризера беше само заради маркуч, който трябваше да се смени.

— Благодаря, Бил. — Кал наметна шубата си. — Трябва да свърша няколко неща в града. Няма да се забавя повече от час.

— Добре. Питах се дали… — Бил потърка брадичката си и отпусна ръка. — Мислиш ли, че Гейдж ще намине тези дни? Или… дали да отскоча до къщата ти да поговоря с него?

„Между чука и наковалнята“, помисли си Кал и спечели малко време, докато нагласяше подплатата.

— Не зная дали се кани да намине, Бил. Не е споменавал. Мисля… Добре, слушай, аз бих му дал малко време. Според мен трябва да изчакаш, преди да предприемеш първия ход. Зная, че искаш…

— Добре. Всичко е наред. Оценявам го.

— По дяволите! — промърмори Кал под носа си, когато Бил се отдалечи. После: — Мамка му! — докато излизаше.

Трябваше да застане на страната на Гейдж, нали? Как иначе? С очите си бе виждал резките от колана на Бил по гърба на приятеля си, когато бяха деца. Но все пак бе станал свидетел и на преобразяването на Бил — по десетки начини през последните няколко години.

А нима преди малко не бе доловил болката, вината и дори мъката върху лицето му? Знаеше, че както и да постъпи, ще се чувства виновен и ядосан.

Тръгна право към Куин.

Тя отвори вратата и рязко го дръпна през прага. Преди Кал да каже дума, ръцете й обгърнаха врата му и устните й жадно се впиха в неговите.

— Надявах се да си ти.

— Добре, защото Грег, момчето от кабеларката, щеше да е доста изненадан, ако го бе посрещнала така.

— Симпатяга е. Ела в кухнята. Току-що слязох да направя кафе. И трите работим по разни проекти горе. Получи ли имейла ми?

— Да.

— Значи се разбираме за утре?

Куин хвърли поглед назад, докато посягаше към кафето.

— Не, утре не става. Фокс ще се освободи едва в петък.

— О! — Устните й леко се нацупиха, но само за миг. — Е, добре, значи в петък. Ние продължаваме да четем, да проучваме и работим. Сиб мисли, че вероятните места, на които може да е живяла… Какво? — попита тя, когато забеляза изражението му. — Какво има?

— Добре. — Кал се отдръпна на няколко крачки, а после се върна обратно. — Добре, просто ще го кажа. Не искам отново да идваш там. Просто замълчи за минута — каза той, когато видя устните й гневно да помръдват. — Иска ми се да имаше начин да те спра, да оспоря факта, че трябва да отидем и шестимата. Зная, че си част от всичко това и че трябва да дойдеш до Свещения камък. Зная, че ще има още събития, в които участието ти е неизбежно, и ми се иска да не беше така. Но колкото и да искам да не си замесена, Куин, и да стоиш на безопасно място, докато всичко свърши, зная, че просто не е възможно. Имаш право да ми се сърдиш, ако желаеш.

Тя изчака няколко мига.

— Обядвал ли си?

— Не. Какво общо има?

— Ще ти направя сандвич… рядко отправям подобно предложение.

— А защо го отправяш сега?

— Защото те обичам. Свали палтото си. Радвам се, че ми го казваш — започна тя, отваряйки хладилника за продуктите. — Че чувстваш нужда да го споделиш с мен. Ако бе опитал да ме накараш да стоя настрана, ако беше излъгал или потърсил начин да ме разубедиш, чувствата ми щяха да са различни. Отново щях да те обичам, защото май е неизбежно, но щях да съм бясна и още по-лошо, разочарована от теб. Щом нещата стоят така, Кал, изпитвам искрена радост и голяма доза самодоволство, че главата и сърцето ми се сработиха добре и избраха идеалния мъж. Идеалният за мен.

Тя разряза сандвича на два еднакви триъгълника и го сложи пред него.

— Искаш ли кафе или мляко?

— Ти нямаш мляко, а бяла вода. Кафе — с удоволствие, благодаря. — Кал отхапа от пуешкото месо и швейцарското сирене със зелена салата между две филии пълнозърнест хляб. — Сандвичът е вкусен.

— Дано не добиеш навик да искаш подобно обслужване. — Куин хвърли поглед към него, докато наливаше кафе. — Трябва да тръгнем рано в петък, нали? Призори?

— Да. — Той докосна бузата й със свободната си ръка. — Още щом се съмне.



Щом му бе провървяло с Куин и дори бе получил обяд, Кал реши да поговори откровено и с Гейдж. Когато двамата с Лъмп влязоха в къщата, усети мирис на готвено. Продължавайки навътре, откри Гейдж в кухнята да отпива глътка бира, докато разбърква нещо в тенджерата.

— Заел си се да готвиш.

— Чили. Огладнях. Фокс се обади. Казва, че ще заведем дамите на поход в петък.

— Да. Тръгваме призори.

— Ще бъде интересно.

— Не търпи повече отлагане. — Кал сипа храна в купичката на Лъмп, преди да си вземе бира. „Както и това“, помисли си той. — Трябва да поговорим за баща ти.

Видя лицето на Гейдж да застива. Просто стана каменно.

— Той работи за теб. Бизнесът си е твой. Аз нямам какво да кажа.

— Имаш пълното право да страниш от него. Не твърдя нещо друго. Просто ти казвам, че пита за теб. Иска да те види. Слушай, трезвен е от пет години, а дори и да беше от петдесет, няма как да промени онова, което ти е причинил. Но градът е малък, Гейдж, не можеш вечно да го избягваш. Мисля, че има неща, които трябва да ти каже, и е по-добре да го изслушаш и да приключиш. Това е.

Неслучайно Гейдж изкарваше прехраната си с покер. Сега пролича по лицето и гласа му, напълно безизразни.

— А аз мисля, че трябва да се откажеш от ролята си на посредник. Никой не те е карал да влизаш в нея.

Кал протегна ръка напред за помирение.

— Добре.

— Старецът е стигнал до задънена улица с мен. Не може да изкупи вината си, Кал. Не давам пукната пара за разкаянието му.

— Добре. Не се опитвам да те убедя, че грешиш. Просто ти казвам.



Докато стоеше до прозореца в петък сутринта и гледаше как светлината на фаровете разкъсва полумрака преди разсъмване, Кал осъзна, че е изминал точно месец, откакто Куин бе спряла с колата си пред къщата му за първи път.

Как бе възможно толкова много неща да се променят за толкова кратко време?

Преди по-малко от месец я бе завел в гората. До Свещения камък.

През тези кратки седмици от най-краткия месец бе узнал, че е писано не само той и двамата му кръвни братя да се изправят срещу заплахата. Сега имаше и три жени, въвлечени колкото тях. И той бе отчаяно влюбен в едната. Остана на мястото си, докато я видя да слиза от пикапа на Фокс. Светлите й коси се подаваха, разпилени под тъмната шапка. Носеше яркочервено яке и изтъркани туристически ботуши. Видя усмивката й, когато каза нещо на Сибил и дъхът й се издигна на облаци в студения утринен въздух.

Тя знаеше достатъчно, за да се страхува, Кал разбираше това. Но не допускаше страхът да диктува действията й. Надяваше се да може да каже същото за себе си сега, когато имаше много повече за рискуване. Имаше нея.

Продължи да се взира навън, докато чу Фокс да отключва входната врата със своя ключ, и отиде да ги посрещне и да събере багажа си.

Мъгла пълзеше по земята, скована от нощния студ и твърда като камък. Кал знаеше, че до пладне пътеката отново ще стане разкаляна, но засега се вървеше лесно и бързо.

На места все още имаше сняг и той различи стъпките на елените, които бродеха из горите, за радост на Лейла. Ако някой от шестимата бе неспокоен или изплашен, добре го прикриваше, поне в началото на похода.

Беше толкова различно от онзи юлски ден преди години, когато с Фокс и Гейдж бяха поели по тази пътека. Нямаше радио, от което да гърми рап или хеви метъл, нямаше пакети „Литъл Дебис“ и невинно детинско вълнение заради един откраднат ден и нощта, която щеше да последва.

От онази нощ и тримата вече не бяха невинни деца. Кал неволно повдигна ръка към лицето си, където някога очилата се плъзгаха надолу по носа му.

— Как си, капитане?

Куин го настигна и леко го смушка.

— Добре. Просто се замислих за онзи отдавнашен ден. Горещината, зеленината, скапаното радио, което Фокс беше домъкнал. Лимонадата на майка ми, пакетираните сладкишчета…

— Всички бяхме плувнали в пот — добави Фокс зад него.

— Е, вече стигнахме до Хестърс Пул — каза Гейдж и прекъсна спомените.

Водата напомни на Кал по-скоро за тресавище, отколкото за хладното и забранено езеро, в което с приятелите му бяха скочили толкова отдавна. Представи си как влиза сега и затъва в тинята все по-дълбоко, докато никога вече не види светлина.

Спряха за почивка, както тогава, но този път имаше кафе вместо лимонада.

— И тук са идвали елени. — Лейла посочи към земята. — Това са следи на елени, нали?

— Някои са на елени — отвърна Фокс, — други — на еноти.

Побутна я по ръката да се обърне и показа няколко стъпки в калта.

— Еноти? — Тя се усмихна и се наведе да ги погледне по-отблизо. — Какво друго има в тази гора?

— Диви пуйки, а понякога, макар и главно на север, можеш да видиш и мечка.

Лейла бързо се изправи.

— Мечка?!

— Главно на север — повтори той, но реши, че това е достатъчен повод да хване ръката й.

Сибил приклекна до езерото и се загледа във водата.

— Малко е студено за къпане — отбеляза Гейдж.

— Хестър се е удавила тук. — Тя вдигна глава и погледна Кал. — В онзи ден, когато сте влезли, ти си я видял.

— Да, видях я.

— И двамата с Куин сте я видели в съзнанието си, а Лейла — в съня си, и то много живо. Тогава… може би и на мен ще ми се разкрие нещо.

— Мислех, че дарбата ти е да надникваш в бъдещето, не в миналото — изтъкна Кал.

— Да, но все пак получавам вибрации от хора или места, които са силни. А ти? — Погледна Гейдж. — Може да събудим нещо в тандем. Готов ли си?

Без да каже нищо, той протегна ръка. Сибил я хвана и се изправи. После заедно се вгледаха в неподвижната кафява повърхност.

Водата се развълнува и разпени. Започна да се върти, да се надигат вълни с бели гребени. Зазвуча рев на море, увлечено в любовна игра с дива и яростна буря.

Нечия ръка се показа и се вкопчи с нокти в брега.

Хестър изскочи от водовъртежа, с мъртвешки бледа кожа, сплъстени мокри коси и изцъклени тъмни очи. После оголи зъби, от усилие или лудост.

Сибил се чу да крещи, докато ръцете на Хестър Дийл се разтваряха, за да я обгърнат и повлекат към въртящата се кафява вода.

— Сиб! Сиб! Сибил!

Тя с мъка се отдръпна и се озова притисната в ръцете не на Хестър, а на Гейдж.

— Какво беше това, по дяволите?

— Щеше да влезеш във водата.

Тя остана на мястото си и усети как сърцето й се разтуптя до неговото, докато Куин притискаше раменете й. Сибил хвърли поглед към повърхността на езерото.

— Никак нямаше да е приятно.

Трепереше неудържимо, но успя да впечатли Гейдж с изненадващо спокойния си глас.

— Ти видя ли нещо? — попита го Сибил.

— Водата се надигна и тя изскочи. Ти залитна към нея.

— Сграбчи ме. Сякаш искаше… да ме прегърне. Така ми се стори, но не бях достатъчно съсредоточена, за да отгатна чувствата й. Може би ако опитаме отново…

— Трябва да тръгваме — прекъсна я Кал.

— Продължи само минута.

— По-скоро близо петнадесет — поправи я Фокс.

— Но… — Сибил се отдръпна от Гейдж, когато осъзна, че все още е в прегръдката му. — За теб толкова дълго ли беше?

— Не. Само миг.

— Не. — Лейла подаде още една капачка от термос с кафе. — Спорехме дали да ви върнем и как да го направим. Куин каза, че е по-добре да ви оставим още няколко минути, че понякога е нужно известно време за загрявка.

— Е, стори ми се, че цялата случка продължи минута, не повече. И не приличаше на нищо преживяно досега.

Сибил отново погледна Гейдж.

— Не, не приличаше. На твое място скоро не бих и помислил за влизане във водата.

— Предпочитам хубав син басейн с плаващ бар.

— С много екзотични коктейли.

Куин потърка ръката на Сибил.

— Като през пролетната ваканция двехилядната година. — Сибил стисна ръката й. — Добре съм, Кю.

— Аз черпя първите „Маргарити“, когато всичко това приключи. Готови ли сте да продължим? — попита Кал.

Вдигна раницата си, обърна се и поклати глава.

— Не бива.

— Тръгваме от езерото, в което витае дух, за да продължим през демоничната гора. — Куин успя да се усмихне. — Какво лошо има?

— Пътят не е оттук. — Той посочи към разкаляната пътека. — Не е в тази посока.

Примигна от слънцето, докато изваждаше скаутския компас от джоба си.

— Мислил ли си някога да се снабдиш със съвременен GPS? — попита Гейдж.

— Това върши работа. Вижте, трябва да тръгнем на запад. Тази пътека води на север. Дори не би трябвало да е там.

— Не е. — Очите на Фокс се присвиха, изразът им стана мрачен. — Няма пътека, само храсталаци. Не е истинска. — Пристъпи от крак на крак и посочи на запад. — Натам. Трудно се различава, всичко е в кал, но…

Лейла пристъпи напред и хвана ръката му.

— Добре, добре. Така е по-добре.

— Устремил си се право към дебело дърво — предупреди го Сибил.

— Което не е истинско.

Все още хванал ръката на Лейла, Фокс тръгна напред. Образът на огромния дъб изчезна, когато той мина през него.

— Хубав номер. — Куин въздъхна. — Е, значи Туис не иска да стигнем до камъка. Ще го имам предвид.

— Аз също. — Кал я задърпа за ръката след себе си. — Компасът е у мен.

Един поглед назад бе достатъчен, за да накара приятелите си да се строят в колона, Фокс — в центъра, Гейдж — отзад, а жените — между тях.

Веднага щом пътеката стана достатъчно широка, Куин застана до Кал.

— Така ще стават нещата, Кал. — Тя погледна назад, за да се увери, че другите жени са последвали примера й и са застанали до партньорите си. — Свързани сме по този начин, Кал. Двама по двама, по тройки и цялата шесторка. Каквито и да са причините, така е.

— Приближаваме се към нещо. Не зная какво е, но водя всички ни право към него.

— Всеки от нас върви на двата си крака, Кал. — Тя му подаде бутилката вода, която носеше в джоба на якето си. — Не зная дали те обичам, защото си толкова отговорен, или въпреки това.

— Няма значение. Щом ме обичаш, може би трябва да помислим върху идеята да се оженим.

— Добра е — каза тя след миг, — ако искаш да знаеш мнението ми.

— Искам. — „Глупаво е, помисли си той, глупав начин да направиш предложение и крайно неподходящо място.“ Но не знаеха какво ги очаква в следващите мигове и му се струваше разумно да се държат за това, което имат, здраво и силно. — Съгласен съм с теб. Във връзка с тази идея ми хрумва и че майка ми ще иска традиционна сватба, с голямо, пищно тържество.

— Случайно и аз си помислих същото. Как е тя с комуникациите по телефон и имейл?

— Справя се доста добре.

— Чудесно. Ще я свържа с моята, за да се заемат заедно с подготовката. Как е графикът ти за септември?

— Септември?

Куин се загледа в зимната гора и проследи катеричка, която пъргаво се изкачи по ствола на едно дърво и се шмугна сред гъстите клони.

— Сигурно в Холоу е много красиво през септември. Все още зелено, само тук-там изпъстрено с есенни цветове.

— Мислех си за по-скоро. Например през април или май.

„Преди юли“, помисли си Кал. Преди юли, когато можеше да настъпи краят на всичко, което познава и обича.

— Нужно е време за организиране на това голямо, пищно тържество — отвърна Куин. Когато го погледна, той се увери, че напълно го разбира. — След като го победим. Още един повод за празнуване. Ще бъдем…

Замълча, когато Кал сложи пръст на устните й.

Звукът отекна ясно в настъпилата тишина. Влажно гърлено ръмжене раздвижи въздуха и по гърба на Кал пробягнаха тръпки. Кучето се сви на кълбо на земята и заскимтя.

— Този път и Лъмп го чува.

Кал направи малка крачка встрани и Куин се озова между него и Фокс.

— Не мисля, че имаме късмет и е просто мечка. — Лейла прочисти гърлото си. — Както и да е, трябва да продължим. Какъвто и образ да приеме и колкото и да не иска да стигнем до мястото…

— Тук сме, за да му разкажем играта — довърши Фокс.

— Хайде, Лъмп, тръгвай с мен.

Кучето потрепери при командата на Кал, но стана и търкайки се в краката му, запристъпва по калната пътека към Свещения камък.

Вълкът, създание, което Кал никога не би нарекъл куче, стоеше на пътеката, там, където се излизаше на откритата местност. Беше голям и черен, с очи, приличащи на човешки. Лъмп направи плах опит да отвърне на тихото, предупредително ръмжене, а после страхливо се спря до Кал.

— И през него ли ще минем? — попита Гейдж изотзад.

— Не е като фалшивата пътека. — Фокс поклати глава. — Не е истински, но е там.

— Добре.

Гейдж посегна да свали раницата си. Животното скочи.

„Сякаш лети, помисли си Кал, маса мускули и зъби.“ Сви ръце в юмруци, за да се защитава, но нямаше от какво.

— Почувствах…

Куин бавно отпусна ръцете, които бе повдигнала пред лицето си.

— Да. Не беше само студът, не и този път. — Кал хвана ръката й и я придърпа към себе си. — Имаше и тежест, само за секунда, и материя.

— Не сме усещали нещо подобно друг път, дори през Седемте. — Фокс огледа гората. — В каквото и да се е преобразявал Туис, каквото и да сме виждали, не е било реално присъствие. Винаги само си е играл с нервите ни.

— Може да приеме материална форма, за да ни нарани физически — изтъкна Лейла.

— И да пострада.

Зад нея Гейдж извади деветмилиметров „Глок“ от раницата си.

— Предвидливо — хладно отбеляза Сибил.

— За бога, Гейдж, откъде се сдоби с това?

Той повдигна вежди срещу Фокс.

— Познавам някои хора във Вашингтон. Ще стоим тук и ще треперим, или отиваме до камъка?

— Не го насочвай срещу никого — каза Фокс с умоляващ тон.

— Предпазителят е спуснат.

— Така говорят всички, преди неволно да пръснат черепа на най-добрия си приятел.

Пред тях се разкриха местността и камъкът.

— Господи, колко е красив! — прочувствено каза Сибил в захлас, докато пристъпваше към него. — Не е възможно да е творение на природата, твърде съвършен е. Мисля, че е изсечен за свещени ритуали. И е топъл. Пипнете го. Камъкът е топъл. — Заобиколи го. — Всеки с малко по-развити сетива може да почувства, че това място е светилище.

— Чие? — недоверчиво попита Гейдж. — Онова, което изскочи оттук преди двадесет и една години, не беше никак светло и добронамерено.

— Но не беше и само тъмно. Почувствахме и двете. — Кал погледна Фокс. — Видяхме и двете.

— Да. Обаче огромната черна маса погълна цялото ни внимание, когато полетяхме във въздуха като от взривна вълна.

— Но другият ни даде повечето от силата си, така мисля. Прибрах се не само без драскотина, а и с идеално зрение и невероятно силна имунна система.

— Драскотините по ръцете ми изчезнаха, както и всякакви синини от схватки. — Фокс сви рамене. — Оттогава не съм боледувал нито ден.

— А ти? — обърна се Сибил към Гейдж. — Някакво чудотворно изцеление?

— Никой от трима ни нямаше белези след взрива — започна Кал.

— Без увъртане, Кал. Никакви тайни в екипа. Старият ме бе налагал с колана си предишната вечер. Имаше този навик, когато се напие. Когато дойдох тук, целият ми гръб беше в резки, но не и когато си тръгнах.

— Разбирам. — Сибил задържа погледа му за няколко мига. — Факт е, че сте получили защита и необикновените ви дарби са ви помагали да браните своята територия, така да се каже. Иначе щяхте да бъдете просто три беззащитни хлапета.

— Чист е — изтъкна Лейла и накара всички да погледнат към камъка, където бе застанала. — Такова усещане имам. Не мисля, че някога е бил използван за жертвоприношения. Няма следи от кръв и смърт, нищо от мрака. Струва ми се чист.

— Виждал съм кръв по него — започна Гейдж. — Виждал съм го да гори. Чувал съм писъци.

— Предназначението му е друго. Може би Туис иска това. — Куин сложи длан върху камъка. — Да го оскверни, да опорочи силата му. Ако успее, ще го притежава, нали? Кал?

— Да. — Ръката му се спря над нейната. — Готова ли си?

Когато тя кимна, ръцете им се съединиха върху камъка.

Отначало бе само Куин. Само смелостта в очите й. После светът пое назад, пет години, двадесет, и той видя момчето, което бе тогава, с приятелите си, да прокарва острието по китката си в обет за братство. Бързо продължи през десетилетията и столетията, до пламъците и писъците, които отекваха, докато камъкът стърчеше хладен и бял сред надигналия се ад.

До края на друга зима, когато Джайлс Дент стоеше с Ан Хокинс, където сега бяха той и Куин. Думите на Дент зазвучаха от устата му:

— Имаме време само до лятото. Не мога да променя това, дори заради теб. Дългът е по-важен дори от любовта ми към теб и живота, който създадохме. — Докосна корема й. — Най-много ми се иска да съм до теб, когато те се появят на бял свят.

— Позволи ми да остана, любими.

— Аз съм пазителят. Ти си надеждата. Не мога да унищожа звяра, а само да го възпра за известно време. Освен това не те напускам. Не е смърт, а безкрайна битка, война, която само аз съм в състояние да водя. Докато потомците ни сложат край. Ще имат всичко, което мога да им дам, кълна се. Ако победят в своето време, ние с теб отново ще бъдем заедно.

— Какво да им кажа за баща им?

— Че е обичал майка им и тях с цялото си сърце.

— Джайлс, то има образ на човек. Човек може да бъде ранен, да умре…

— То не е човек и не е по силите ми да го унищожа. Това ще бъде дългът на онези, които ще дойдат след нас. И то ще остави потомци. Не чрез любов. Няма да бъдат такива, каквито иска. Няма да ги притежава, ако не желаят да се подчинят на волята му, дори няма да ги познава. Аз ще се погрижа. Не съм първият, Ан, а последният. Онези, които ще продължат рода ни, са бъдещето.

Ан притисна ръка към корема си.

— Ритат все по-бързо — прошепна тя. — Кога, Джайлс, кога ще свърши това? Всички наши минали животи, изпълнени с радост и болка. Кога най-сетне ще намерим покой?

— Бъди моето сърце. — Той повдигна ръката й към устните си. — Аз ще бъда твоята смелост. И отново ще се намерим.

Сълзи потекоха по лицето на Куин, докато образите избледняваха.

— Ние сме всичко, което имат. Ако не намерим начин, ще останат разделени завинаги. Почувствах разкъсващата болка в сърцето й.

— Той вярваше в онова, което е сторил и ще стори. Вярваше в нас, въпреки че не можеше да ни види ясно. Не мисля, че ни виждаше, не всички. — Кал се огледа наоколо. — Не ясно. Беше само вяра.

— За него е била достатъчна. — Гейдж пристъпи от крак на крак. — Аз имам малко повече доверие на този „Глок“.

Не вълкът, а момчето стоеше в края на откритата местност. С широка, зловеща усмивка. Повдигна ръце и показа нокти, остри като на звяр.

Притъмня като по здрач. Хладният въздух стана мразовит. И в зимното небе отекнаха гръмотевици.

Със светкавично движение, толкова неочаквано, че Кал не успя да го спре, Лъмп скочи. Създанието с образ на момче избухна в писклив смях и се покатери на близкото дърво като маймуна.

Но Кал го бе видял, само за миг бе съзрял изненада и нещо, което може би бе страх.

— Застреляй го! — изкрещя Кал на Гейдж, втурвайки се да хване Лъмп за нашийника. — Застреляй копелето.

— За бога, нима наистина мислиш, че куршум ще…

Въпреки възраженията на Фокс, Гейдж стреля. Без колебание се прицели в сърцето.

Куршумът изсвистя във въздуха и се заби в дървото. Този път ужасът на момчето не убягна на никого. Вой на болка и ярост огласи местността и разтърси земята.

С безмилостна точност Гейдж изстреля пълнителя в него.

То се преобрази, порасна и се превърна в нещо огромно, черно и страховито, което се надигна над Кал, докато той отстояваше територията си и се опитваше да удържи кучето си, което се дърпаше и лаеше като побесняло.

Вонята и студът, струящи от създанието, се стоварваха върху него като камъни.

— Все още сме тук — извика Кал. — Това е нашето място, а твоето е в ада.

Залитна, блъснат от вълна оглушителен тътен и брулещ вятър.

— Най-добре презареди, стрелецо — изкомандва Сибил.

— Знаех си, че трябваше да си купя гранатомет — отвърна Гейдж и сложи нов пълнител.

— Това място не е твое! — отново изкрещя Кал.

Вятърът заплашваше да го повали, да разкъса дрехите и кожата му като хиляди ножове. Сред писъците чу изстрели и яростта, която излъчваше създанието, се впи в гърлото му като нокти.

Куин зае бойна поза от едната му страна. Фокс го подпря с рамо от другата. Застанаха в редица, шестимата.

— Всичко тук е наше — заговори той. — Нашето място и нашето време. Нямаш власт над кучето ми, нито ще завладееш града ми.

— Разкарай се — намеси се Фокс, наведе се и взе камък. Запрати го, сякаш хвърля гюлле.

— Хей, имаме пистолет.

Усмивката, с която Фокс се обърна към Гейдж, бе широка и издаваше ярост като тази на брулещия ги вятър.

— Замерянето с камъни е унижение. Ще разклати самочувствието му.

Тук ще умрете!

Не беше глас, а приливна вълна от звуци и вятър, който ги повали на земята и ги разпиля като кегли.

— Да бе, разклати го, друг път.

Гейдж се надигна на колене и отново стреля.

— Ти ще умреш тук — спокойно каза Кал, докато другите по примера на Фокс хвърляха камъни и съчки.

Огън запълзя из местността, с пламъци като ледени късове. Надигна се дим на зловонни облаци, докато създанието даваше воля на гнева си.

— Ти ще умреш тук — повтори Кал. Извади ножа си от калъфа, втурна се напред и го заби във врящата черна маса.

То изпищя. Би го нарекъл писък, въпреки че звукът издаваше колкото болка, толкова и ярост. Кал усети прилив на сила в ръката си, която я разтърси и навлезе в него като острие с два ръба от изгарящ огън и непоносим студ. После го тласна през дима като изстреляно с прашка камъче. Останал без дъх, с кости, вибриращи от удара при падането, той се изправи.

— Ти ще умреш тук! — Този път, докато изричаше думите, стисна ножа и се втурна напред.

Създанието, което бе вълк, момче, мъж и демон, го погледна с очи, пълни с омраза.

И изчезна.

— Но не днес. — Огънят угасна и димът се разсея, когато той се наведе и си пое дъх. — Някой да е пострадал? Добре ли са всички? Куин? Хей, Лъмп, чакай.

Кал едва не падна по гръб, когато Лъмп скочи, сложи лапи на раменете му и го близна по лицето.

— Носът ти кърви. — Куин бързо допълзя на четири крака и се хвана за ръката му, за да се изправи. — Кал… — Ръцете й обходиха лицето и тялото му. — О, господи, Кал! Никога не съм виждала толкова смела и толкова безразсъдна постъпка.

— Да, добре. — С предизвикателно движение той изтри кръвта. — Ядоса ме. Ако това са възможностите му, не може да се мери с нас.

— Не ни причини нищо, което да не може да се излекува с голямо питие и гореща вана — реши Сибил. — Лейла, добре ли си?

— Да. — С гневно изражение Лейла потърка парещите си бузи. — Добре съм. — Хвана протегнатата ръка на Фокс и се изправи. — Изплашихме го и избяга.

— Нещо повече. Наранихме го. — Куин колебливо вдиша и издиша два пъти, а после, почти като Лъмп, връхлетя Кал. — Добре сме. Всички сме добре. Беше страхотен. Невероятен. О, господи, дай ми голяма целувка.

Докато тя се смееше и плачеше, той всмука устните й. Притисна я към себе си, разбрал, че от всички отговори, които са им нужни, за него Куин е първият.

Това нямаше да бъде краят им, осъзна Кал.

— Ще го победим. — Побутна я назад, за да я погледне в очите. Неговите бяха спокойни, съсредоточени и ясни. — Никога по-рано не съм вярвал истински. Но вече вярвам. Зная го. Куин… — Долепи устни до челото й. — Ще го победим и ще се оженим през септември.

— Да, по дяволите.

Отново обви ръце около него и засега това бе достатъчна победа. Достатъчна да го крепи до следващия път.

А следващия път със сигурност щяха да са по-добре въоръжени.

— Да си вървим у дома. Походът е дълъг, а имаме доста работа.

Куин остана в прегръдката му още миг, а той погледна над главата й към братята си. Гейдж кимна и прибра пистолета в раницата си, метна я на гръб и тръгна през откритата местност обратно към пътеката.

Слънцето грееше ярко над тях, вятърът бе утихнал. Поеха през зимната гора — трима мъже, три жени и едно куче.

На своята земя Свещеният камък остана безмълвен и очакващ завръщането им.

Загрузка...