Кръвни братя

Осемнадесета глава

Кал не знаеше в колко часа си бяха легнали. Но когато отвори очи, слабата светлина на зимното слънце се процеждаше през прозореца. На нея видя, че все още се сипят съвършени едри снежинки като в холивудски коледен филм.

В спокойната тишина, която само снегът можеше да създаде, звучеше кротко и доволно похъркване. Идваше от Лъмп, който спеше изтегнат до таблата на леглото като рунтаво одеяло. Обикновено Кал не позволяваше това, но сега звукът, тежестта и топлината му носеха огромна наслада.

От сега нататък, реши той, щеше навсякъде да взема проклетото куче със себе си.

Ходилото и глезенът му бяха притиснати под тялото на Лъмп и Кал се раздвижи, за да ги освободи. Това накара Куин да се плъзне към него и да издаде тиха въздишка, докато се опитваше да провре крака си между неговите. Бе облечена с памучни дрехи, които не можеха да се нарекат секси, и през нощта така бе заклещила ръката му, че сякаш го пробождаха безброй иглички. Това би трябвало поне малко да го дразни.

А то му носеше наслада.

Щом лежаха сгушени заедно, докато навън валеше холивудски сняг, не му хрумна причина да не се възползва.

Усмихна се, плъзна ръка под тениската й, по топлата гладка плът. Когато стигна до гърдите й, усети ударите на сърцето й под дланта си, спокойни като хъркането на Лъмп. Лениво заигра с пръсти, загледан в лицето й. Леко и нежно обходи зърното й и почувства възбуда, когато си представи как го всмуква и как го гали с език.

Тя отново въздъхна.

Ръката му се спусна надолу, прокарвайки върховете на пръстите си по корема й, под памучната материя, докато достигна до бедрото й. После отново нагоре. Надолу, нагоре, нежни движения, които все повече се приближаваха към центъра й.

Звукът, който Куин издаде в съня си, бе тих и безпомощен.

Бе влажна, когато я докосна, гореща, когато проникна в нея. Навлизайки, сниши устни към нейните и заглуши въздишките й.

Тя се събуди и в този миг тялото й изригна, а съзнанието й просто изплува от съня във вълна от блаженство.

— О, господи!

— Шшт! — засмя се той до устните й. — Ще събудиш кучето.

Придърпа клина й надолу и се обърна. Преди умът й да се проясни, се надигна над нея и я изпълни.

— О! Боже мой! — Гласът й прозвуча задъхано и затрепери. — Добро утро.

Кал отново се засмя и започна да се движи във влудяващо бавен ритъм. Тя се опита да го следва, да се владее и бавно да се издигне с него, но насладата я заслепи и тласна към върха.

— Господи! Господи! Не мога…

— Шшт! — повтори той и устните му заиграха с нейните. После прошепна: — Ще напредвам бавно. Просто се отпусни.

Не можеше да стори друго. Тялото й вече бе в негова власт. Изцяло в негова власт. Когато отново се понесе нагоре, не й бе останал дъх да извика.

В пълно блаженство и изтощение, Куин лежеше под тежестта на Кал. Бе отпуснал глава върху гърдите й и тя заигра с косите му. Представи си, че е някаква далечна неделна утрин, в която нямат други неотложни въпроси, освен дали да се любят отново преди или след закуска.

— Някакви специални витамини ли вземаш? — полюбопитства Куин.

— Ммм?

— Имам предвид впечатляващата ти издръжливост.

Усети как устните му се присвиха до нейните.

— Просто живот на чисто, Русокоске.

— Може би е благодарение на боулинга. Може би ти действа… Къде е Лъмп?

— Засрами се по средата на шоуто. — Кал се обърна и посочи с жест. — Ето там.

Куин погледна и видя кучето на пода, захлупило глава в ъгъла. Затресе се от смях.

— Засрамихме кучето. Случва ми се за първи път. Господи! Чувствам се толкова добре. Как може да се чувствам така след снощи? — Поклати глава и протегна ръце, преди да ги обвие около Кал. — Ето какъв е смисълът, нали? Когато в света настава истински ад, все още имаме това.

— Да. — Той се надигна и посегна да приглади разрошените си коси, докато я гледаше. — Куин… — Хвана ръката й и заигра с пръстите й.

— Кал… — каза тя, имитирайки сериозния му тон.

— Ти допълзя във виелицата, за да ми помогнеш да спася кучето си.

— Добро куче е. Всеки би сторил същото.

— Не, не всеки. Не си толкова наивна, че да го мислиш. Фокс и Гейдж — да. Заради кучето и заради мен. Лейла и Сибил — може би. Или се увлякоха покрай теб, или така са устроени.

Куин докосна лицето му и плъзна пръсти под спокойните му сиви очи.

— Никой нямаше да остави това куче само навън, Кал.

— Тогава е късметлия да има край себе си хора като вас. Аз — също. Ти пълзеше през снега, право към онова същество. Ровеше в снега с голи ръце.

— Искаш да ме изкараш герой… Продължавай — отвърна тя. — Харесва ми тази роля.

— Можеш да свириш с пръсти.

Този път Куин се усмихна.

— Горе-долу. Научих се. Всъщност мога и по-силно, когато не съм задъхана, премръзнала и разтреперана от ужас.

— Обичам те.

— Ще ти демонстрирам, когато… Какво?

— Никога не съм мислил, че ще кажа тези думи на жена, която не ми е роднина. Просто не мислех, че е възможно да ми се случи.

Дори ако бе получила силен електрически шок или мълния бе пронизала сърцето й, не би подскочила така.

— Ще ги изречеш ли отново, докато слушам по-внимателно?

— Обичам те.

Ето, отново. Диво препускане.

— Защото мога да свиря с пръсти?

— На тази причина бих заложил.

— Мили боже! — Куин затвори очи. — Искам да ме обичаш, а държа да получавам това, което искам. Но… — Тя си пое дъх. — Кал, ако е заради снощи, защото помогнах на Лъмп…

— По-скоро е защото мислиш, че като изядеш половината от моето парче пица, не се брои.

— Е, от техническа гледна точка е така.

— Защото винаги знаеш къде са ключовете и можеш да мислиш за десет неща едновременно. Защото не се предаваш и косите ти греят като слънцето. Защото казваш истината и цениш истинското приятелство. И още десетки причини, които все още не съм проумял. Други десетки никога не ще проумея. Но зная, че мога да ти кажа думите, които никога не съм мислил, че ще изрека.

Тя обви ръце около врата му и долепи чело до неговото. Трябваше само да си поеме дъх, както ако стои в захлас пред велика творба на изкуството или слуша песен, която я кара да се просълзи.

— Днес е хубав ден. — Докосна устните му със своите. — Наистина чудесен ден.

Поседяха прегърнати, докато кучето хъркаше в ъгъла, а снегът навън продължаваше да вали.

Когато слезе на долния етаж, Кал проследи аромата на кафе до кухнята и видя Гейдж да смръщва вежди, слагайки тигана на печката. Двамата си изсумтяха за поздрав и Кал извади чиста чаша от съдомиялната.

— Изглежда, вече е натрупало метър и още вали.

— Имам очи. — Гейдж разопакова бекона. — Очевидно ти е много весело.

— Хубав ден е.

— Сигурно и аз щях да мисля така, ако го бях започнал с креватна гимнастика с някое гадже.

— Господи, какви циници са мъжете — каза Сибил, влизайки с премрежени тъмни очи.

— Слагай си тапи на ушите, когато се доближаваш до нашия вид. Ще запържа бекон и ще приготвя бъркани яйца — информира ги Гейдж. — Ако на някого не му харесва менюто, да опита в друг ресторант.

Тя си наля кафе и го изгледа над ръба на чашата, докато отпиваше първата глътка. Не се бе обръснал и не бе сресал гъстите си тъмни коси. Очевидно сутрин бе сприхав, но според нея това не го правеше по-малко привлекателен.

За жалост.

— Знаеш ли какво забелязвам в теб, Гейдж?

— Какво?

— Имаш страхотен задник и ужасен характер. Повикай ме, когато закуската е готова — добави Сибил, преди да излезе от кухнята.

— Права е. Често съм казвал същото за задника и характера ти.

— Телефонните линии са прекъснати — съобщи Фокс, когато влезе, после рязко отвори вратата на хладилника и грабна кутия кока-кола. — Свързах се с мама по мобилния. При тях всичко е наред.

— Доколкото познавам родителите ти, сигурно през цялото време правят секс — отбеляза Гейдж.

— Хей! Вярно — каза Фокс след миг, — но защо го казваш?

— Той мисли само за секс.

— Какво лошо има? Нито е болен, нито гледа спорт, а това са единствените обстоятелства, при които мъжете не мислят за секс.

Гейдж сложи резените бекон в нагорещения тиган.

— Някой ще препече ли хляб? Ще ни трябва и още една кана кафе.

— Трябва да изведа Лъмп. Вече няма да го пускам сам.

— Аз ще го изведа. — Фокс се наведе и почеса кучето по главата. — И без това искам да се поразтъпча. — Обърна се и едва не се сблъска с Лейла. — Здравей. Извинявай. Ааа… ще изведа Лъмп на разходка. Искаш ли да дойдеш?

— О! Ами… да. Само да взема палтото си.

— Много умно — отбеляза Гейдж, когато Лейла излезе. — Голям умник си, Фокс.

— Какво?

— Добро утро, хубавице. Искаш ли да се поразходим в еднометрови преспи и да погледаме как кучето препикава няколко дървета, още преди да си пила кафе?

— Беше просто предложение. Можеше да откаже.

— Сигурно щеше да каже „не“, ако беше поела доза кофеин за събуждане на мозъка.

— Сигурно затова на теб ти върви с жени без мозък.

— Просто си неотразим — отбеляза Кал, когато Фокс гневно закрачи към вратата.

— Направи още кафе, по дяволите.

— Трябва да донеса дърва, да заредя генератора и да се заема с разчистването на еднометровия сняг от терасата. Повикай ме, когато закуската е готова.

Сам в кухнята, Гейдж изръмжа и обърна бекона. Все още бе със стиснати зъби, когато Куин влезе.

— Мислех, че ще открия всички тук, а сте се разпръснали. — Тя взе чаша. — Това кафе няма да ни стигне. — Извади кафето, преди Гейдж да успее да й се сопне. — Аз ще се погрижа. Мога ли да свърша още нещо?

Той извърна глава към нея.

— Защо?

— Защото се надявам, че ако помогна за закуската, и двамата ще се отървем от участие в готвенето за обяд и вечеря.

Мъжът кимна, оценявайки логиката.

— Съобразително. За теб остава да препечеш хляба и да свариш още кафе.

— Разбрано.

Той чукна шест яйца, а Куин се зае със задълженията си. Действаше бързо и ефективно, забеляза Гейдж. Бързината не би означавала много за Кал, но ефективността бе голям плюс. Беше стабилна, умна, и както бе видял с очите си предишната вечер, забележително смела.

— Щастлив е с теб.

Куин се спря и отмести поглед към него.

— Добре, защото и аз съм щастлива с него.

— Но ако не си забелязала досега, той има дълбоки корени тук. Каквото и да стане, мястото на Кал винаги ще бъде в Холоу.

— Отдавна съм го разбрала. — Куин взе първите филийки, когато изскочиха от тостера, и сложи нови. — Въпреки всичко е хубаво градче.

— Въпреки всичко — съгласи се Гейдж и сипа яйцата във втория тиган.

Навън, както бе предвидил Гейдж, Фокс гледаше как Лъмп маркира дървета. По-забавно бе, когато кучето газеше и от време на време подскачаше през преспите. Заради дълбокия до кръста сняг двамата с Лейла останаха на площадката пред входната врата и Фокс се залови за работа с лопатата, която Кал му бе връчил на излизане.

Все пак чудесно бе да стои навън в бялото утро като под снежен купол и да мята лопати бял пух, докато от небето се сипе още.

— Май трябва да сляза да поизтупам снега от храстите — каза Лейла.

Фокс извърна глава към нея. Беше със спусната ниско над лицето й скиорска шапка и шал около врата, вече покрити с пласт сняг.

— Ще затънеш и ще трябва да ти хвърля спасително въже, за да те издърпам. По-късно ще прокараме пътека.

— Не изглежда уплашен. — Лейла зорко следеше Лъмп с поглед. — Мислех, че след снощи ще се бои да излезе навън.

— Кучешката памет е къса, може би за добро.

— Аз никога няма да го забравя.

— Разбира се.

Не биваше да я кара да излиза навън, осъзна Фокс. Особено защото не знаеше как да повдигне въпроса за работата, което бе една от причините за предложението му да се разходят заедно.

Обикновено бе по-добър в общуването с хора. С жени. Той продължи да прокопава пътека през площадката до стъпалата и заговори направо:

— Кал спомена, че търсиш работа.

— Не точно. Искам да кажа, трябва да си намеря някаква, но не съм търсила.

— Моята секретарка… офис мениджър… помощничка… — Той хвърли снега и отново заби лопатата. — Така и не се разбрахме как точно да се нарича длъжността й. Както и да е, скоро заминава за Минеаполис. Нужен ми е човек, който да поеме задълженията й.

„Дявол да те вземе, Куин“, помисли си Лейла.

— И какви са те?

Фокс вярваше, че в съда го познават като адвокат, който умее да се изразява добре.

— Организация, счетоводство, телефонни обаждания, съставяне на графици, промени, когато се наложат, посрещане на клиенти, печатане на документи и кореспонденция. Тя е и нотариус, но това не е необходимо, поне в началото.

— Какъв софтуер използва?

— Не знам. Трябва да я попитам.

Дали госпожа Х. използваше някакъв софтуер? Откъде да знае той?

— Аз не разбирам нищо от секретарска работа или офис мениджмънт. Нито пък от право.

Фокс умееше да преценява тона на хората, а нейният звучеше скептично.

— Знаеш ли азбуката?

— Разбира се, че зная азбуката, но важното е…

— Тогава — прекъсна я той — ще намериш начин да поддържаш ред в документацията. Знаеш как се използва телефонът, което означава, че можеш да се обаждаш и отговаряш на позвънявания. Това са основните умения, необходими за тази длъжност. Можеш ли да работиш с клавиатура?

— Да, но зависи…

— Тя ще ти покаже какво още върши.

— Струва ми се, че нямаш ясна представа какво върши.

Фокс разпозна неодобрение в гласа й.

— Е, добре. — Той се изправи, облегна се на лопата и я погледна в очите. — Работи при мен, откакто открих кантората. Винаги е била дясната ми ръка и ще ми липсва. Но хората решават да продължат напред и останалите трябва да намерим начин да се справим. Нужен е някой, който да прибира папките по местата им и ги открива, когато ми потрябват, да изпраща известия, сметки, за да мога аз да плащам своите, и да ми казва кога да се явя в съда, да вдига телефона, който се надявам да звъни, за да мога да изкарам някой хонорар, и просто да поддържа ред, докато упражнявам адвокатската си професия. Ти се нуждаеш от работа и заплата. Мисля, че можем взаимно да си помогнем.

— Кал те е накарал да ми предложиш работа, защото Куин го е помолила да ти каже.

— Точно така. Но това не променя най-същественото.

„Прав е“, предположи тя. Все пак нещо я смущаваше.

— Няма да е за постоянно. Просто търся нещо, с което да се препитавам, докато…

— … продължиш напред — кимна Фокс. — Устройва ме. Така никой от двама ни няма да се чувства задължен. Просто ще си помогнем за известно време. — Отхвърли още няколко лопати сняг, а после спря и застана срещу нея. — Освен това ти знаеше, че се каня да ти предложа работата, защото долавяш подобни неща.

— Куин помоли Кал пред мен да ти каже да ми я предложиш.

— Долавяш подобни неща — повтори той. — Това е твоята роля, или поне част от нея. Имаш усет за хората, за ситуациите.

— Не съм телепат, ако това имаш предвид.

Отново тази скептичност в тона й.

— Изминала си пътя до Холоу, без да си идвала преди. Знаела си накъде да караш, по кои шосета да се движиш.

— Не зная как стана.

Лейла скръсти ръце и движението издаде не просто скептичност, а предизвикателност.

— Разбира се, че знаеш, но просто отказваш да го приемеш. Тръгнала си с Куин онази първа вечер, с жена, която не познаваш.

— Беше разумната алтернатива пред голям, зъл плужек — сухо изтъкна тя.

— Вместо просто да побегнеш, да се довлечеш до стаята си и да заключиш вратата, ти си се качила в колата й, дойде с нея тук, на непознато място, в тази къща, с двама непознати мъже.

— Всичко това беше странно за мен. Чувствах се уплашена, объркана и напрегната. — Лейла отмести поглед от него към Лъмп, който се въргаляше в снега като по поляна с маргаритки. — Доверих се на инстинкта си.

— „Инстинкт“ е подходяща дума. Обзалагам се, че докато си работела в бутика, този инстинкт ти е подсказвал вярно какво желаят клиентките, какво биха купили. Сигурно си била адски добра.

Фокс отново се залови да разчиства снега, когато тя не каза нищо.

— Вярвам, че винаги си имала страхотен усет. Куин получава проблясъци от миналото, както Кал. Очевидно Сибил вижда възможни бъдещи събития. Бих казал, че ти си тук с мен, закотвена в настоящето.

— Не чета мисли и не искам никой да чете моите.

— Нещата не стоят така, не точно.

Щеше да се наложи да поработи с нея. За да й помогне да разбере каква дарба притежава и как да я използва. Трябваше да й даде и време, и спокойствие да свикне с идеята.

— Както и да е, вероятно ще останем откъснати от света през целия уикенд. Графикът ми за следващата седмица е доста натоварен, но когато се върнеш в града, можеш да наминеш и госпожа Х. да ти покаже всичко. Тогава ще видим как ще ти се стори работата.

— Слушай, благодарна съм за предложението…

— Не, не си. — Фокс се усмихна и отхвърли още една лопата сняг от терасата. — Не особено. И аз имам инстинкт.

Лейла долови не само насмешка, а и разбиране.

— Има и благодарност, скрита зад раздразнението.

Той наклони глава и й подаде лопатата.

— Искаш ли да я изровиш?

Това я накара да се засмее.

— Ето какво ще опитаме. Ако все пак намина и приема работата, ще бъде с уговорката, че ако някой от двама ни реши, че не се получава, просто ще го каже. Без лоши чувства.

— Дадено.

Фокс протегна ръка и стисна нейната. Задържа я, а снежинките се въртяха във вихър около тях.

„Трябва да го почувства“, каза си той. Трябваше да усети тази внезапна и осезаема връзка. Да я осъзнае.

Сибил открехна вратата.

— Закуската е готова.

Фокс пусна ръката на Лейла и се обърна. После тихо въздъхна, преди да повика кучето.

Трябваше да се грижат за практически неща, като почистване на сняг, носене на дърва, миене на съдове и готвене. Кал винаги бе смятал къщата си за просторна, а сега му се струваше все по-тясна за шест души и едно куче. Но знаеше, че заедно са в по-голяма безопасност.

— Не е само безопасността. — Куин взе лопатата и на свой ред започна да рине сняг. Хрумна й да прокара пътека до бараката с инструменти на Кал вместо усилена тренировка във фитнес залата. — Мисля, че всичко това е писано. За сплотяване на общността. Дава ни време да свикнем едни с други, да се научим да действаме като група.

— Стига, дай на мен.

Кал остави тубата, от която бе долял бензин в генератора.

— Не. Така не се работи в група. Вие, момчета, трябва да се научите да вярвате, че жените могат да носят своята част от товара. Гейдж приготви закуската днес, което е пример за равенство между половете в екипа.

„Равенство между половете“, помисли си той. Как да не се влюби в жена, която употребява такава терминология?

— Всички можем да готвим — продължи тя. — Всички можем да ринем сняг, да носим дърва, да застиламе легла… Всички ще вършим каквото е необходимо. Ще използваме силните си страни, разбира се, но досега бяхме като на училищна забава в прогимназията.

— Какво означава това?

— Момчетата — на една страна, момичетата — на друга, и никой не намира начин да се съберат. Сега всички сме заедно. — Спря и раздвижи рамене. — И трябва да се сближим. Дори при чувствата, които изпитваме ние с теб един към друг, Кал, все още взаимно се изучаваме, свикваме да си имаме доверие.

— Заради камъка е. Явно си сърдита, защото не ти казах по-рано.

— Не, не съм. — Куин загреба нова лопата сняг, но този път само за поза. Болката в ръцете бе убийствена. — Отначало бях, дори исках да бъда, но не можах да събудя в себе си достатъчно гняв. Защото зная, че тримата сте едно цяло, откакто се помните. Не си представям някога да не сте били близки. Като се добави всичко, което сте преживели заедно… не мисля, че е преувеличено да го нарека „сътресения“, вие сте като… като… едно тяло с три глави не е най-точното сравнение — каза тя и остави лопатата.

— Не сме триглав змей, по дяволите.

— Не, но е близко. Вие сте един юмрук, здрав, дори затворен до известна степен, но… — Куин сви пръстите на ръката си в ръкавицата — със своя индивидуалност. Сработвате се инстинктивно. А сега — протегна другата си ръка — се появява другата част. И търсим начин да ги съединим.

Тя събра ръцете си и преплете пръсти.

— Това наистина има смисъл. И аз се порових малко.

— Нямаш предвид в снега. И си споделил откритията си с Фокс и Гейдж.

— Може би съм им споменал. Не знаем къде е била Ан Хокинс две години, къде е родила синовете си и къде е живяла, преди да се върне в Холоу, в дома на родителите си. Затова ми хрумна да потърся нещо за по-далечни роднини. Братовчеди, лели, чичовци… Предполагайки, че една бременна жена не би могла да пътува надалеч, поне по онова време. Значи вероятно е останала в околността. Двадесет-тридесет километра тогава се е смятало за доста по-голямо разстояние, отколкото сега.

— Добра идея. Трябваше да се сетя.

— А аз трябваше да я споделя по-рано.

— Да. Сега, когато го направи, трябва да дадеш информацията на Сиб. Тя е кралицата на проучванията. И аз съм добра, но не мога да се меря с нея.

— А аз съм обикновен аматьор.

— В теб няма нищо обикновено.

Широко усмихната, Куин направи скок и се втурна в прегръдките му. Инерцията го накара да се подхлъзне. Тя изпищя, по-скоро от смях, отколкото от тревога, когато Кал политна назад и тупна по гръб, а Куин се приземи по очи.

Задъхана, грабна две шепи сняг и ги натри в лицето му, преди да се претърколи. Той я сграбчи за талията и я придърпа обратно, докато звучеше пискливият й безпомощен смях.

— Шампион съм по борба на снежен тепих — предупреди я Кал. — Не си в моята категория, Русокоске. Така че по-добре…

Тя успя да провре ръка между краката му и енергично го потърка. Възползвайки се от внезапното и драматично спадане на интелекта му, стовари голяма снежна топка в тила му.

— Тези ходове са против правилата на лигата.

— Погледни в правилника, приятелю. Това е междуполова битка.

Кал опита да се изправи, падна и затаи дъх, когато тежестта му я притисна.

— Отново съм шампион — заяви той и доближи устни до нейните, но в този миг вратата се отвори.

— Деца — заговори Сибил, — горе има хубаво топло легло, ако искате да си поиграете. Освен това, за ваше сведение, токът дойде преди малко. — После погледна назад през рамо. — Изглежда, и телефоните работят.

— Телефони, ток. Компютър. — Куин изпълзя изпод Кал. — Трябва да проверя имейла си.

Сибил се облегна на сушилнята, докато Лейла слагаше кърпи в пералнята на Кал.

— Приличаха на двама разгонени снежни човеци. Загорели, зачервени, ненаситни да се опипват.

— Младата любов не се влияе от климатични условия.

Сибил се засмя.

— Знаеш ли, не беше нужно да се заемаш с прането.

— Чистите кърпи са малко, а скоро може отново да останем без ток. Освен това предпочитам да стоя тук на топло и сухо и да пера кърпи, отколкото да рина сняг. — Лейла тръсна коси назад. — Особено когато няма кой да ме опипва.

— Имаш право. Но повдигнах въпроса, защото по мои изчисления вие с Фокс ще трябва да се погрижите за вечерята.

— Куин все още не е готвила. Кал също.

— Куин помогна за закуската. Кал е домакинът.

Обезоръжена, Лейла втренчи поглед в машината.

— По дяволите. Аз ще готвя за вечеря.

— Можеш да го стовариш върху Фокс, използвайки прането като коз.

— Не знаем дали той може да готви, а аз мога.

Сибил присви очи.

— Можеш да готвиш? Не си го споменавала досега.

— Ако бях споменала, щеше да се наложи да готвя.

Сибил нацупи устни и бавно кимна.

— Хитра и егоистична логика. Харесва ми.

— Ще проверя провизиите и ще видя какво мога да приготвя от тях. Нещо… — замълча и пристъпи напред. — Куин, какво има?

— Трябва да поговорим. Всичките.

Толкова бледа, че тъмните кръгове около очите й изглеждаха като синини, Куин стоеше на прага.

— Кю? Скъпа… — Сибил й предложи опора. — Какво е станало? — Спомни си как Куин се бе втурнала към компютъра, за да прегледа имейла си. — Всичко наред ли е? Родителите ти как са?

— Да, да. Искам да кажа нещо на всички наведнъж. Трябва да се съберем.

Седнаха в хола. Сибил се настани на страничната облегалка на дивана. Куин искаше да се сгуши в скута на Кал, както бе сторила веднъж. Но й се струваше нередно.

Всичко й се струваше нередно сега.

Искаше й се токът да бе останал спрян завинаги. Съжаляваше, че се бе обадила на баба си с настойчива молба да проучи семейната история.

Не искаше да знае това, което бе узнала.

„Няма връщане назад“, напомни си тя. Онова, което щеше да каже, можеше да промени всичко от сега нататък.

Погледна Кал. Знаеше, че го е разтревожила. Не бе честно да протака. Как ли щеше да я гледа после? „Изплюй камъчето, каза си тя, и да се свършва.“

— Баба ми намери информацията, която я помолих да потърси. Страници от семейната библия. Имаше дори записки на специалист по семейна история от края на деветнадесети век. Да, имам и сведения за рода Кларк, Лейла, които могат да ти бъдат от полза. Никой не е проследявал тази линия толкова назад и можем да стигнем още по-далеч с това, което получих.

— Добре.

— Всъщност семейството е гледало на родовата памет почти като на религия. Дядо ми — не толкова, но сестра му и няколко братовчедки са били по-вътре в нещата. Изглежда, са държали да изтъкват факта, че предците им са сред първите заселници в Новия свят. Тази семейна библия не е единствена, а и през годините към нея са били добавяни нови бележки. Наели са специалисти по родословия да открият корените им в Англия и Ирландия през шестнадесети век. Но това, което представлява интерес за нас, е клонът, дошъл тук. В Хокинс Холоу — обърна се тя към Кал и стисна юмруци за кураж. — Себастиан Дийл пристигнал в селището със съпругата си и трите си дъщери през хиляда шестстотин петдесет и първа. Най-голямата му дъщеря се казвала Хестър. Хестър Дийл.

— Хестърс Пул — промърмори Фокс. — Тя е от твоя род.

— Точно така. Хестър Дийл, която според местните легенди обвинила Джайлс Дент в магьосничество в нощта на седми юли хиляда шестстотин петдесет и втора. Осем месеца по-късно родила дъщеря и след две седмици се удавила в езерото в Хокинс Ууд. Няма никакви сведения за бащата, но ние знаем чие е било детето й. Знаем как е било заченато.

— Не можем да сме сигурни.

— Знаем го, Кейлъб. — Колкото и да я разкъсваше отвътре, Куин го знаеше. — Видяхме го, ти и аз. А Лейла го е изживяла. Той я е изнасилил. Била е едва на шестнадесет. Подмамил я е, обладал я е, тялом и духом, и й е направил дете. Дете с неговата кръв. — Куин събра ръцете си, за да не треперят. — Наполовина демон. Не е понесла да живее с него, с онова, което й е сторил, и създанието, на което е дала живот. Затова напълнила джобовете си с камъни и влязла във водата, за да се удави.

— Какво е станало с дъщеря й? — попита Лейла.

— Умряла на двадесет, след като родила две дъщери. Едната от тях починала преди третия си рожден ден, а другата пораснала и се омъжила за Дънкан Кларк. Имали трима сина и една дъщеря. И тя, и съпругът й, и най-малкият им син загинали, когато къщата им изгоряла. Другите деца оцелели.

— Значи аз съм от рода на Дънкан Кларк — каза Лейла.

— И някога през годините някой от тях си легнал с циганка от Стария свят — довърши Сибил. — Никак не е честно. Те са потомци на бял герой магьосник, а ние произхождаме от семето на демона.

— Няма място за шеги — сопна се Куин.

— Но не е и повод да правим трагедия. Просто е факт.

— За бога, Сибил, нима не разбираш какво означава това? Че създанието, което ни дебне навън, е мой, може би наш прапрадядо отпреди десетина поколения. Че носим в себе си част от него.

— И ако през следващите няколко дни ми поникнат рога и опашка, много ще се ядосам.

— О, мамка му! — Куин скочи на крака и застана срещу приятелката си. — Спри най-сетне. Изнасилил е момичето и от семето му сме се появили ние, три и половина века по-късно, но онова, което е посял, е довело до сегашните събития. Представи си, че сме тук не за да го спрем, не за да помогнем всичко да свърши, а за да им попречим да го спрат. Да изиграем роля в нещо, което ще ги нарани.

— Ако разсъдъкът ти не беше замъглен от любов, щеше да проумееш, че това е глупава версия. Паническа реакция, гарнирана с голяма доза самосъжаление. — Тонът на Сибил бе безмилостно студен. — Не сме пионки в ръцете на някакъв демон. Няма изведнъж да преминем от другата страна и да се превърнем в тъмна сила, която се опитва да убие едно куче, за да докаже превъзходството си. Ние сме същите, които бяхме преди пет минути, така че не се дръж като глупачка, стегни се.

— Права е. Не че си глупачка — уточни Лейла, — а че сме такива, каквито сме. Ако всичко това може да послужи за нещо, трябва да намерим начин да го използваме.

— Добре. Ще се опитам да се науча да завъртам главата си на триста и шестдесет градуса.

— Тъпо — отсече Сибил. — Сарказмът щеше да ти отива повече, Кю, ако не беше толкова разтревожена, че Кал ще те зареже заради големия надпис „Демон“, който носиш на челото си.

— Стига! — изкомандва Лейла и Сибил само сви рамене.

— Ако го направи — невъзмутимо продължи Сибил, — значи не заслужава да се терзаеш заради него дори за миг.

Във внезапно настъпилата тишина паднала цепеница се удари в решетката на камината и посипа искри.

— Разпечата ли приложенията? — попита Кал.

— Не, но…

Куин замълча, поклащайки глава.

— Да ги разпечатаме сега, за да ги прегледаме и ние.

Кал стана, хвана ръката й и я поведе навън от стаята.

— Бива си те — обърна се Гейдж към Сибил. Преди да му се озъби, той наклони глава. — Това не беше просто сарказъм, а буквален или словесен шамар по лицето. Словесните са по-жестоки, но не оставят грозни белези.

— И от двата вида боли. — Сибил се изправи. — Ако я нарани, ще му откъсна онази работа и ще я хвърля на кучето.

После излетя от стаята.

— Много е страшна — отбеляза Фокс.

— Не е единствената. Аз бих опекла топките му за десерт. — Лейла се отправи към вратата след Сибил. — Трябва да сготвя нещо за вечеря.

— Странно, но точно сега нямам никакъв апетит. — Фокс хвърли поглед към Гейдж. — А ти?

На горния етаж Кал изчака да влязат в кабинета, който в момента служеше за мъжка спалня, и я притисна с гръб към вратата. Първата целувка бе страстна, с привкус на гняв. Втората — отчаяна. А последната — нежна.

— Каквото и да си си втълпила за нещата между нас заради тази нова информация, избий си го от главата. Веднага. Разбра ли?

— Кал…

— Бих заложил живота си, че онова, което ти казах тази сутрин, е истина. Обичам те. Нищо не може да го промени. Така че престани да се самосъжаляваш или ще ме ядосаш.

— Не беше… не е… — Куин затвори очи, когато през нея премина вихър от емоции. — Е, добре де, донякъде или изцяло. Когато прочетох файла, който ми изпратиха, просто…

— Краката ти се подкосиха. Разбирам. Но знаеш ли какво? Тук съм, за да ти помогна да се съвземеш.

Кал повдигна ръка, сви я в юмрук, после я разтвори. Разбрала, тя преглътна сълзите. Сложи длан върху неговата и пръстите им се преплетоха.

— Добре ли си вече?

— Не просто добре — отвърна Куин, — а безкрайно благодарна.

— Да го разпечатаме и да видим какво имаме.

— Да. — По-спокойна, тя огледа стаята — разхвърляните, несгънати завивки върху разтегателния диван, купчините дрехи. — Приятелите ти са големи мърльовци.

— Да. Да, такива са.

После заедно запристъпваха сред безпорядъка към компютъра.