Кръвни братя

Десета глава

Къщата, в която Кал бе отраснал, според него бе в постоянно състояние на еволюция. На всеки няколко години майка му решаваше, че се нуждае от „освежаване“, което означаваше пребоядисване, или както се изразяваше тя, „цветово обновление“.

Имаше бърсане, търкане, лъскане и други разнообразни дейности, от които той намираше начини да се измъкне.

Естествено, новата боя изискваше нови тапицерии, щори и пердета, и, разбира се, нови чаршафи, когато стигнат до спалните. Което неизменно водеше до „нова подредба“.

Безброй пъти бе размествал мебелите, за да осъществява идеите, които хрумваха на майка му.

Баща му често казваше, че когато Франи най-сетне успее да приведе къщата в желания вид, идва време отново да обърне всичко наопаки.

Някога Кал бе мислил, че майка му размества, боядисва, шие, подрежда и преподрежда просто от скука. Въпреки че участваше като доброволка в няколко комитета и поддържаше членство в безброй организации, никога не бе работила извън дома си. Имаше период в края на тийнейджърските и началото на двадесетте си години, когато бе гледал на нея (със съжаление) като на непълноценна, полуотчаяна домакиня.

Веднъж, след като бе успял да опознае светските нрави през двата си семестъра в колеж, в разговор насаме сподели, че разбира нейната неудовлетвореност. Майка му се смя така истерично, че трябваше да остави дамаската и конците и да изтрие сълзите от очите си.

— Скъпи — каза тя, — в цялото ми тяло няма и една неудовлетворена костица. Обичам цветовете, материите, ароматите и много други неща. Използвам тази къща като свое ателие, научен проект, лаборатория и изложба. Аз съм режисьор, дизайнер, художник на декорите и звездата на шоуто. За какво ми е да търся работа и да гоня кариера, като нямаме нужда от пари… и за какво ми е някой да ми казва какво да правя и кога?

Даде му знак с пръст да се приближи и докосна бузата му.

— Толкова си мил, Кейлъб. Един ден ще разбереш, че не всеки иска това, което му диктува обществото, каквито и възгледи да са на мода. Смятам се за късметлийка, дори привилегирована, защото можех да направя избора да си стоя у дома и да се грижа за децата си. Късметлийка съм, че съпругът ми е човек, който няма нищо против да използвам таланта, който безспорно имам, за да създавам безпорядък в дома му, и накъдето се обърне, да вижда парчета плат и проби от бои. Щастлива съм. И трогната от тревогата ти, че може би не съм.

Скоро бе проумял, че това е самата истина. Франи се занимаваше с неща, които й доставят удоволствие, и бе добра в тях. Бе проумял и че всъщност тя е тази, която властва в къщата. Баща му носеше парите, но майка му управляваше семейния бюджет. Баща му ръководеше бизнеса, а майка му — дома.

И живееха точно така, както им харесва.

Затова не си направи труда да й каже да не се престарава с вечерята в неделя… и не възрази, когато поканата й бе отправена и към Куин, Лейла и Фокс. Тя живееше, за да се суети, и обичаше да приготвя специални ястия за гости, дори за хора, които не познава.

Фокс бе предложил да мине през града и да вземе жените, и Кал отиде по-рано в дома на родителите си. Струваше му се разумно да ги подготви, да им даде някои основни насоки как да се държат с жена, която възнамерява да напише книга за Холоу, а това означаваше и за хората в града, сред които са и те.

Франи стоеше до печката и проверяваше температурата на свинското печено. Очевидно доволна, тръгна към плота, за да донареди корите за специалното си предястие.

— Е, мамо — заговори Кал, отваряйки хладилника.

— Ще сервирам вино с вечерята, така че не търси бира.

Леко подразнен, той затръшна вратата на хладилника.

— Добре. Просто исках да спомена, че не бива да забравяш, че Куин ще пише книга.

— Някога да съм забравяла?

— Не. — Тази жена не забравяше нищо, което понякога бе малко смущаващо. — Искам да кажа, че трябва да внимаваме, защото нещо, което кажем, може да се появи в книгата.

— Хм! — Франи направи плънка от пеперони и проволоне. — Нима очакваш с баща ти да кажем или направим нещо по време на ордьоврите, от което да се срамуваш? Или може би да изчакаме до десерта. Който впрочем е ябълков пай.

— Не… Приготвила си ябълков пай?

Тя хвърли поглед към него и се усмихна с разбиране.

— Все още е любимият ти, нали, скъпи?

— Да, но може би този път не се е получил както трябва. Не е зле да опитам едно парче, преди да дойдат гостите. Ще ти спестя неудобството, ако паят не струва.

— Този номер не минаваше и когато беше дванадесетгодишен.

— Зная, но ти не преставаше да ми натякваш, че ако не успея веднъж, трябва да опитам пак.

— Правилно, момчето ми. Е, защо толкова се тревожиш, че онова момиче, с което чух, че са те видели няколко пъти, ще дойде на вечеря?

— Не е така. — Не бе сигурен за истинската причина. — Безпокои ме поводът за идването й в града. Не бива да го забравяме, това е.

— Аз никога не забравям. Как бих могла? Трябва да живеем живота си, да белим картофи, да прибираме пощата, да кихаме, да си купуваме нови обувки, въпреки онова, което се случва, или може би именно заради него. — В гласа й имаше нотка на гняв, зад който прозираше тъга. — А да живеем, означава и да каним гости за вечеря в неделя.

— Иска ми се нещата да бяха различни.

— Зная, но не са. — Тя продължи да нарежда кори, но вдигна поглед. — Кал, миличък, ти правиш всичко възможно. Понякога ми се иска да не правеше толкова много. Но… Кажи ми, харесваш ли това момиче? Куин Блек?

— Да.

Би искал отново да вкуси онази сочна горна устна. Но трябваше да забрави за това сега, защото знаеше, че майка му безпогрешно чете мислите на децата си.

— Тогава се надявам да предложа на нея и останалите една приятна вечер и превъзходно ястие. Кал, ако не желаеше тя да дойде тук и да разговаря с мен и баща ти, не би я допуснал да прекрачи прага. Колкото и да съм силна, не мога да те избутам и да й отворя вратата.

Той я погледна. Понякога се изненадваше, че тази хубава жена, с късо подстригани коси, изрусени на кичури, стройно тяло и изобретателен ум го е родила и отгледала до пълнолетие. Поглеждаше я и му се струваше крехка, нежна, а след миг си спомняше колко силна и страховита може да бъде.

— Няма да допусна нещо да те нарани.

— И аз ти обещавам същото, с двойна сила. Сега се разкарай от кухнята ми. Трябва да довърша предястието.

Би предложил да й помогне, но щеше да си спечели само снизходителен поглед. Не че не приемаше помощ. Баща му получаваше не само разрешение, а и насърчение да пече на грила. И всеки желаещ бе добре дошъл да се изявява с кулинарните си способности от време на време.

Но при приготвяне на вечеря за голяма компания кухнята трябваше да бъде нейно владение.

Кал мина през трапезарията, където, разбира се, масата вече бе подредена. Извадените празнични съдове издаваха, че няма да бъде скромно приятелско събиране. Старателно сгънати платнени салфетки, чаени свещи в кобалтови формички, в купа с украса от зимни плодове.

Дори в най-страшни времена, дори през Седемте, той идваше тук и виждаше свежи цветя, старателно аранжирани, безупречно чисти мебели и интересни малки сапунчета в тоалетната на долния етаж.

Нищо не можеше да попречи на Франи Хокинс да бъде на ниво.

Може би, помисли си Кал, докато влизаше в хола, това бе една от причините — най-важната — самият той все още да се държи. Защото каквото и да се случеше, майка му щеше да запази чувството си за ред и здравия си разум.

Както и баща му. Те му бяха дали тези непоклатими устои, които дори демон от ада не можеше да разруши.

Тръгна към стълбите за горния етаж да потърси баща си, който навярно бе в домашния си кабинет. Но когато погледна навън, видя пикапа на Фокс.

Спря се и проследи с поглед Куин, която слезе първа, с букет от цветарски магазин в зелен целофан. Лейла я последва с нещо, което приличаше на бутилка вино, опакована като подарък. Майка му щеше да хареса и двете. Самата тя държеше в безупречно подредената си работилница внимателно подбрани подаръци за спешни случаи, разноцветни опаковки и множество ленти и панделки.

Когато Кал отвори вратата, Куин направо влезе.

— Здравей. Харесва ми тази къща и дворът! Личи си откъде си наследил усета си за оформление на градина. Страхотно място. Лейла, виж тези стени. Като на италианска вила.

— Последното им превъплъщение — отбеляза Кал.

— Изглежда уютен дом, обзаведен с много стил. Можеш да подремнеш, свит на кълбо на този диван, но може би, след като разгледаш някое списание за интериор.

— Благодаря. — Франи излезе да ги посрещне. — Страхотен комплимент. Кал, би ли взел палтата им? Аз съм Франи Хокинс.

— Толкова се радвам да се запозная с вас. Аз съм Куин. Благодаря за любезната покана. Дано харесвате смесени букети. Винаги ми е трудно да се спра само на един вид.

— Прекрасни са, благодаря.

Франи прие цветята и се усмихна на Лейла в очакване.

— Аз съм Лейла Дарнел. Благодаря, че ни поканихте в дома си. Надявам се, че виното е подходящо.

— Сигурно. — Франи надникна в пакета. — Любимото каберне на Джим. Умни момичета сте. Кал, отиди да кажеш на баща си, че гостите пристигнаха. Здравей, Фокс.

— И аз ти нося нещичко. — Гостът обви ръце около нея, галантно я наведе назад и я целуна по двете бузи. — Какво готвиш, скъпа?

Както в детството им, Франи разроши косите му.

— Скоро ще разбереш. Куин и Лейла, заповядайте, настанете се удобно. Фокс, ти ще дойдеш с мен. Искам да натопя тези цветя.

— Можем ли да помогнем с нещо?

— Няма нужда.

Когато Кал слезе с баща си, Фокс се бе вживял в ролята на самоуверен френски келнер, поднасяйки предястието. Жените се смееха, свещите бяха запалени, а майка му донесе най-красивата кристална ваза на баба си, в която цветята на Куин засияха като разноцветна феерия.

Понякога, помисли си Кал, светът изглеждаше съвършен.

По средата на вечерята и непринудения разговор Куин остави вилицата си и поклати глава.

— Госпожо Хокинс, това е най-вкусното печено, което съм яла, и не мога да не попитам къде сте се учили? Да не би да сте работили като майстор готвач в луксозен ресторант или просто днес сте надминали себе си?

— Посещавах курс известно време.

— Франи е посещавала курсове по какво ли не — изтъкна Джим. — Но притежава вроден талант за готвене, градинарство и вътрешен дизайн. Всичко тук е нейно дело. Боядисването, шиенето на пердетата… извинявай, оформлението на прозорците — поправи се той с намигване към съпругата си.

— Вие сте създали тези сложни цветови съчетания? Сама?

— Доставя ми удоволствие.

— Намери този стар бюфет на битпазара преди години и ме накара да го домъкна у дома. — Джим посочи към лъскава махагонова витрина. — Няколко седмици по-късно поиска да го сложа тук. Помислих, че е похарчила цяло състояние за някаква антика.

— Марта Стюърт8 ряпа да яде. Приемете го като комплимент.

— Благодаря.

— Тези неща никак не ми се удават. Не мога дори да лакирам ноктите си сама. А ти? — обърна се Куин към Лейла.

— Не мога да шия, но обичам да боядисвам. Стени. Лепила съм и тапети, получи се доста добре.

— Единственото нещо, което съм успяла да залепя за стената, е бившият ми годеник.

— Била си сгодена? — попита Франи.

— Така мислех. Но се оказа, че представите ни за това състояние са доста различни.

— Трудно е да съчетаваш кариера и личен живот.

— О, не зная. Много хора се опитват, с различна степен на успех. Мисля, че просто трябва да срещнеш подходящия човек. Номерът, може би първият от многото, е да го откриеш. Нали и с вас е било така? Намерили сте се.

— От пръв поглед разбрах, че Франи е жената за мен. — Джим ласкаво се усмихна на съпругата си над масата. — Е, тя беше малко по-късогледа.

— Малко по-практична — поправи го Франи, — като се има предвид, че тогава бяхме на осем и на десет. Освен това ми харесваше да те карам да тичаш след мен. — Франи отново погледна Куин. — Да, права си. Двама души трябва да се намерят, да видят един в друг нещо, което да ги накара да поемат риска и да повярват, че могат заедно да се справят с живота.

— Но понякога човек си въобразява, че е открил това нещо — отбеляза Куин, — а се оказва просто… самозаблуда.

Куин наистина умееше да постига своето със сладки приказки. Франи Хокинс не бе лесна мишена, но тя успя да я убеди да приеме помощ от нея за сервирането на десерта и кафето.

— Обичам кухните. Като готвачка съм пълна трагедия, но обичам уредите, джаджите и всички лъскави повърхности.

— Работещо момиче като теб трябва да хапва добре.

— Всъщност през повечето време се храня навън или си поръчвам готова храна. Преди около две години реших да направя промяна в начина си на живот, най-вече на хранене. Започнах да ям по-здравословни храни, вместо първата ми грижа да е да се натъпча бързо с нещо пакетирано. Напоследък се научих да правя доста добри салати. Това е начало. О, господи, господи, ябълков пай! Ще трябва да се потя двойно повече във фитнес клуба като наказание за голямото парче, което ще поискам.

С очевидно задоволство, Франи дяволито се усмихна.

— Както е модерно, с глазура от ванилов сладолед?

— Да, но само за да покажа безупречните си маниери. — Куин се поколеба за миг, ала събра смелост. — Ще ви задам няколко въпроса, но ако ви причинявам неудобство, докато се радвам на гостоприемството ви, просто ми кажете. Трудно ли е да поддържате нормален живот, да запазите семейството си, себе си и дома си, като знаете каква заплаха е надвиснала?

— Много трудно. — Франи се залови с парчетата пай, докато чакаше кафето да заври. — Но няма друг начин. Исках Кал да замине някъде и ако го бе направил, щях да убедя Джим да напуснем града. Мога да постъпя така, мога да избягам от всичко. Но Кал не може. И толкова се гордея с него за това, че държи да остане тук, не се предава.

— Ще ми кажете ли какво стана, когато той се прибра у дома онази сутрин, на десетия си рожден ден?

— Бях навън.

Франи застана до прозореца с изглед към задния двор. Виждаше всичко, всяка подробност. Зелената трева, синьото небе. Хортензиите й бяха надигнали глави и започваха да разцъфват, а рапиците стърчаха високо с екзотично сините си цветове.

Подрязваше розите си и отстраняваше прецъфтели жълтички. Чуваше отчетливото „кръц-кръц“ на градинските си ножици и бръмченето на косачката на съседите, които тогава бяха семейство Питърсън, Джак и Лойс. Помнеше, че се бе замислила за Кал и тържеството за рождения му ден. Блатът за тортата му се печеше във фурната.

Торта с два пласта шоколадов крем, спомни си тя. Бе решила да оформи бялата глазура като ледената планета от „Междузвездни войни“. Кал от години обожаваше филмите от поредицата. Бе купила малки фигурки на главните герои, които щеше да подреди върху нея, и десетте свещички вече бяха извадени в кухнята.

Чу го — или по-скоро го усети — вероятно и двете, но изведнъж вдигна поглед и го видя да се задава с бясна скорост с колелото си, блед, мръсен и плувнал в пот. Първо помисли, че е станала злополука. Скочи на крака и докато тичаше към него, забеляза, че синът й е без очилата си.

— От една страна, бях готова да му чета конско. Но сърцето ми се сви, когато той слезе от колелото и побягна към мен. Щом стигна, здравата се вкопчи в мен. Трепереше, мъничкият ми, трепереше като лист. Коленичих и го побутнах назад, за да проверя дали има кръв или счупени кости.

Какво има, какво се е случило, пострада ли? Бе изрекла всичко това на един дъх, като порой. В гората, бе казал той. Мамо, мамо! В гората.

— Отново се обади онова гласче. Помислих си: „Каква работа си имал в гората, Кейлъб Хокинс?“. Бързо си призна всичко, как с Фокс и Гейдж са планирали това приключение, какво са направили и къде са отишли. И онази част от мен започна хладнокръвно да мисли за наказание, съответстващо на престъплението, въпреки ужаса и облекчението, огромното облекчение, което изпитах, докато прегръщах своето мръсно и потно момче. После ми разказа останалото.

— Повярвахте ли му?

— Не исках. Опитах се да си внуша, че просто е сънувал кошмар, който напълно заслужава, след като се е натъпкал със сладки и други боклуци. Дори, че някой ги подгонил в гората. Но когато погледнах лицето му, не можах да повярвам в това. Не можах да повярвам, че е нещо толкова лесно поправимо. И разбира се, забелязах промяната с очите му. Загледа се в една пчела, която летеше над рапиците в другия край на двора. Под нечистотията и потта нямаше и драскотина. Деветгодишното хлапе, което бях изпратила предния ден, имаше ожулени колене и синини по краката. Онова, което се върна — само тънък белег от зараснала рана на китката, който преди не беше там.

— Въпреки това много възрастни, дори майки, не биха повярвали на дете, което се прибира у дома с подобна история.

— Не мога да кажа, че Кал никога не ме е лъгал, защото очевидно го е правил. Предния ден ме бе излъгал. Но знаех, че в този момент казва истината, цялата истина, която знае.

— Какво направихте?

— Влязох с него вътре, казах му да се измие и преоблече. Обадих се на баща му, повиках сестрите му. Загорих блата, напълно забравила за тортата. Можех да подпаля къщата, ако Кал не бе усетил мирис на изгоряло. Така и не получи своята ледена планета с десет свещички. Глупаво, а?

— Не, госпожо, никак — прочувствено каза Куин, когато Франи я погледна.

— От този ден нататък не беше съвсем дете — въздъхна Франи. — Отидохме право при семейство О’Дел, защото Фокс и Гейдж вече бяха там. Проведохме нещо, което би могло да се нарече първо заседание на кризисния щаб.

— Какво…

— Трябва да занесем десерта и кафето. Умееш ли да носиш табла?

Разбрала, че темата е приключена, Куин се приближи.

— Разбира се. Изглежда страхотно, госпожо Хокинс.

Раздвоена между чувство за вина и сълзи на радост, докато хапваше пая, Куин насочи чара си към Джим Хокинс. Знаеше, че Кал съзнателно я избягва, откакто се бяха върнали от разходката си до Свещения камък.

— Господин Хокинс, вие сте прекарали целия си живот в Холоу.

— Роден съм и съм отраснал тук. Родът Хокинс е тук, откакто градът е представлявал няколко каменни къщи.

— Запознах се с баба ви, която знае цялата му история.

— Никой не знае повече от нея.

— Хората казват, че сте в течение за всичко, свързано с имоти, бизнес и местна политика.

— Мисля, че да.

— Тогава може би ще ми дадете насока. — Куин погледна крадешком към Кал и продължи да се усмихва на баща му. — Търся къща под наем, нещо в града или наблизо. Не държа на лукс, но бих искала да е просторна. Скоро ще пристигне една приятелка, а и почти убедих Лейла да остане за известно време. Мисля, че ще бъде по-удобно и изгодно за трите ни да наемем къща, отколкото да живеем в хотела.

— За колко време ви е нужна?

— Шест месеца. — Забеляза как нещо проблесна на лицето му, както и смръщените вежди на Кал. — Ще остана до юли, господин Хокинс, и се надявам да намеря къща, която може да приюти три жени. Евентуално три — добави тя с поглед към Лейла.

— Предполагам, че си обмислила това.

— Да. Ще напиша тази книга и едно от нещата, на които ще наблегна, е фактът, че градът оцелява и хората, поне повечето от тях, остават. Остават, приготвят ябълков пай и канят гости за вечеря в неделя. Играят боулинг, пазаруват. Карат се и правят любов. Живеят. За да се получи така, както желая, трябва да съм тук, преди и по време на събитията, и след тях. Затова искам да наема къща.

Джим набоде парче пай и го преглътна с кафе.

— Случайно зная за една, съвсем близо до главната улица. Стара е, основната част е построена преди Гражданската война. Има четири спални и три бани. Хубави тераси, отпред и отзад. Преди две години беше направен нов покрив. Кухнята е с място за хранене, въпреки че в съседство има малка трапезария. Уредите не са последна дума на техниката, но имат още пет години живот. Наскоро беше пребоядисана. Последните наематели се изнесоха преди месец.

— Звучи идеално. Изглежда, знаете всичко за нея.

— Разбира се. Ние сме собствениците. Кал, трябва да заведеш Куин. Можеш да я покажеш на нея и Лейла на път за вкъщи. Знаеш къде са ключовете.

— Да — каза той, когато Куин го погледна с ослепителна усмивка. — Зная къде са.

Както бе най-разумно, Куин се качи в колата на Кал, а Лейла и Фокс ги последваха. Тя изпъна крака и въздъхна.

— Ще започна с това, че родителите ти са страхотни хора. Късметлия си, че си отраснал в дом, изпълнен с толкова топлота и уют.

— Съгласен съм.

— Баща ти напомня за Уорд Клийвър и същевременно за Джими Стюърт. Бих го хапнала като ябълковия пай на майка ти, за който заслужава повече овации от Марта Стюърт или Грейс Кели в ролята на Джулия Чайлд.

Устните му трепнаха.

— Тези сравнения биха се харесали и на двамата.

— Ти знаеше за къщата в центъра.

— Да, знаех.

— Знаел си, а не ми каза.

— Точно така. А ти си разбрала за нея преди вечерята и затова приложи хитрата тактика да се обърнеш направо към баща ми, вместо към мен.

— Правилно. — Куин го потупа с пръст по рамото. — Очаквах да ми предложи тази къща. Харесва ме. Да не би ти да го премълча от опасения какво ще напиша за Хокинс Холоу?

— Донякъде. По-скоро се надявах да се откажеш от намерението си и да си тръгнеш. Защото и аз те харесвам.

— Харесваш ме и затова искаш да си замина?

— Харесвам те, Куин, и не искам да се излагаш на опасност. — Кал отново извърна глава към нея и задържа погледа си. — Но някои от нещата, които каза за Холоу по време на десерта, прозвучаха почти като ехо на думи на майка ми по-рано днес. Това напълно елиминира опасенията ми какво ще решиш да напишеш. Но ме накара да те харесвам още повече, което е проблем.

— Трябваше да знаеш, че след случилото се в гората за нищо на света няма да си тръгна.

— Права си.

Колата сви по къса стръмна алея.

— Това ли е къщата? Наистина е идеална! С тези каменни зидове, с тази голяма тераса… И прозорците са с капаци.

Бяха боядисани в тъмносиньо, което се открояваше върху сивия камък. Малката градина отпред бе разделена на две от три бетонни стъпала и тясна пътека. Грижливо подрязвано дърво, навярно дрян, красеше левия квадрат от двора.

Когато пикапът на Фокс паркира зад тях, Куин скочи от колата и застана с ръце на кръста.

— Просто великолепно. Нали, Лейла?

— Да, но…

— Никакво „но“. Да я разгледаме отвътре. — Жената наклони глава срещу Кал. — След теб, хазяино.

Когато се изкачиха до терасата, той извади ключовете, които бе грабнал от куката в домашния кабинет на баща си. На халката имаше окачена табелка с адреса.

Фактът, че вратата се отвори без скърцане, подсказа на Куин, че собствениците зорко следят за поддръжката.

От вратата се влизаше направо във всекидневната, която бе двойно по-дълга, отколкото широка, и от нея тръгваха стълбите за горния етаж, две крачки вляво. Паркетът на пода изглеждаше изтъркан, но безупречно чист. Въздухът бе хладен и носеше лек мирис на прясна боя.

Малката тухлена камина веднага привлече вниманието на Куин.

— Можеш да използваш усета на майка си за цветосъчетания — отбеляза тя.

— Жилищата под наем се нуждаят от често обновяване. Семейство Хокинс дава пълна свобода на наемателите да я боядисват както желаят. Тяхно дело е.

— Разумно. Искам да започна от горния етаж и после да сляза надолу. Лейла, ще отидем ли горе да се скараме кой в коя спалня ще се настани?

— Не. — Кал долови негодувание и смущение на лицето й. — Аз си имам спалня в Ню Йорк.

— Сега не си в Ню Йорк — просто каза Куин и се втурна нагоре по стълбите.

— Тя не ме слуша — промърмори Лейла. — И самата аз не се вслушвам в гласа на разума, който ми казва да се върна.

— Оставаме тук — Фокс сви рамене — да поразгледаме. Обожавам празни къщи.

— Аз отивам горе.

Кал тръгна по стълбите.

Откри я в едната от спалните, с изглед към малкия заден двор. Стоеше до дългия тесен прозорец, притиснала пръстите на дясната си ръка към стъклото.

— Мислех, че ще предпочета стая откъм улицата, за да виждам кой минава, накъде отива и с кого. Обикновено това ме привлича. Просто трябва да зная какво става навън. Но моята спалня ще бъде тази. Сигурно по светло човек може да застава тук, да гледа градините и другите къщи, чак до планината.

— Винаги ли толкова бързо вземаш решения?

— Да, обикновено. Дори когато се изненадвам от себе си, както сега. Банята също е чудесна. — Куин се обърна и посочи към вратата на страничната стена. — Само момичета сме и няма да бъде проблем, че е обща за двете спални от тази страна.

— Сигурна ли си, че другите няма да имат нищо против?

Обърна се с лице към него.

— Увереността е първата крачка към получаването на това, което искаш. Надявам се Лейла и Сиб да се съгласят, че е изгодно, практично и по-удобно да делим квартира няколко месеца, отколкото да живеем в хотела. Особено откакто ние с Лейла се зарекохме да не стъпим повече в ресторанта там след Плужек фест.

— Нямате мебели.

— За какво са битпазарите? Ще си купим най-необходимото. Кал, живяла съм и при далеч по-скромни условия и съм издържала в името на една-единствена цел — хубава история. Тук открих много повече. По някакъв начин съм свързана с историята, с това място. Не мога да се откажа и да си тръгна.

Искаше му се да можеше, но знаеше, че тогава чувствата му към нея нямаше да са толкова силни и сложни.

— Добре, но нека се разберем, тук и сега, че ако промениш решението си и направиш точно това, никой няма да дължи обяснения.

— Дадено. Е, да поговорим за наема. Колко ще ни е струва тази къща?

— Ще плащате консумативите. Отопление, ток, телефон, кабелна телевизия.

— Естествено. И?

— Това е.

— Как така?

— Няма да ви искам наем, защото сте тук, поне отчасти, заради мен. Заради моето семейство, моите приятели, моя град. Няма да извличам печалба от това.

— Пословично честен. Такъв си, а, Кейлъб?

— Почти винаги.

— Аз ще извлека печалба, оптимистично погледнато, от книгата, която възнамерявам да напиша.

— Ако оцелеем след юли и успееш да напишеш тази книга, ще бъде заслужено.

— Е, трудно е човек да се пазари с теб, но май се договорихме.

Куин пристъпи напред и му подаде ръка.

Той я пое, а с другата си ръка обхвана тила й. В очите й затанцува изненада, но не се съпротиви, когато Кал я приближи към себе си.

Движенията му бяха бавни, както и допирът на телата, сливането на устните, закачливото преплитане на езици. Не беше необуздан порив, както в онзи миг до камъка. Нямаше внезапно, отчаяно желание, а плавен преход от любопитство през наслада до копнеж, докато главата й се замая и кръвта й закипя. Всичко в нея замълча и остана единствено тихото мъркане в гърлото й, когато той промени ъгъла на целувката.

Чувстваше все по-пълното й отдаване, отпускането на ръката, която държеше в своята. Напрежението, което го бе сковавало през целия ден, изчезна, за да изживее блаженството на този миг, тих и безкраен.

Дори когато се отдръпна, запази това вътрешно спокойствие. Очите й се отвориха и срещнаха неговите.

— Този път бяхме само ти и аз.

— Да. — Ласкаво погали тила й. — Само ти и аз.

— Държа да изтъкна, че имам принцип да не се обвързвам романтично, интимно или сексуално с човек, пряко свързан с историята, която проучвам.

— Може би е разумно.

— Разумна съм. Освен това държа да споделя, че в този случай съм склонна да наруша принципите си.

Кал се усмихна.

— Вече успях да те накарам.

— Вироглавец. Е, значи съм на път да се обвържа с пословично честния герой и би трябвало да ми харесва. За съжаление, трябва да се върна в хотела. Имам много… неща. Подробности, които трябва да уредя, преди да се нанеса тук.

— Разбира се. Мога да почакам.

Той задържа ръката й в своята и угаси лампата, докато излизаха.