Кръвни братя

Дванадесета глава

Куин едва потисна писъка си и щеше да се оттегли с танцова стъпка, ако Кал не я бе сграбчил.

— Не е реално — заговори той с пълно, ледено спокойствие. — Нищо от това не е реално.

Някой се засмя и звукът отекна силно. Прозвучаха одобрителни викове, когато музикантите смениха темпото с бърз, динамичен рок.

— Страхотно парти, Кал!

Ейми от цветарския магазин танцуваше с широка усмивка на опръсканото си с кръв лице.

Плътно обвил ръка около талията на Куин, Кал започна да се отдалечава от дансинга. Трябваше да се види със семейството си, трябваше… Съзря Фокс, който стискаше ръката на Лейла, докато си проправяше път през нищо неподозиращата тълпа.

— Трябва да излезем — извика Фокс.

— Родителите ми…

Фокс поклати глава.

— Случва се само защото ние сме тук. Да тръгваме. Движение.

Докато се придвижваха между масите, малките чаени свещи в средата пламнаха като факли и забълваха дим като кратери на вулкани. Кал усети парене в гърлото, докато стъпкваше паяк, голям колкото юмрук. На малката сцена барабанистът се вихреше в диво соло с окървавени палки. Когато стигнаха до вратите, Кал хвърли поглед назад.

И видя момчето да се носи над танцьорите. Смееше се.

— Бързо навън. — Следвайки мисълта на Фокс, той повлече Куин към изхода. — Вън от сградата. После ще видим. Ще видим какво ще правим, по дяволите.

— Те не видяха нищо. — Задъхана и залитайки, Лейла излезе. — И не усетиха. Не се случваше за тях.

— То излезе от рамката, премина отвъд ограниченията, но само за нас. — Фокс свали сакото си и го метна върху разтрепераните рамене на Лейла. — Предупреждава ни какви атракции ни е подготвило. Арогантно копеле.

— Да — кимна Куин, докато стомахът й се бунтуваше. — Мисля, че си прав, защото всеки път, когато показва някакъв номер, губи енергия. Значи ще ни остави на мира, докато си почива преди следващия.

— Трябва да се върна. — Семейството му все още се намираше там. Въпреки че оттеглянето му бе за тяхна защита, Кал не можеше да остави близките си вътре, без да стори нищо. — Трябва да затворя заведението, когато партито свърши.

— Всички ще се върнем. — Куин преплете пръсти с тези на Кал. — Изпълненията му винаги са кратки. Загуби публиката си, а и едва ли са му останали сили за втора изява тази вечер. Да се връщаме. Студът тук е убийствен.

Вътре чаените свещи нежно примигваха, а сърцата светеха. Лъскавият дансинг бе съвършено чист. Кал видя родителите си да танцуват, майка му бе склонила глава върху рамото на баща му. Когато тя срещна погледа му и се усмихна, свитият му на топка стомах се отпусна.

— Не зная за вас, но аз бих пийнала още чаша шампанско. — Куин въздъхна и погледът й стана суров и съсредоточен. — А после… после да танцуваме.

Фокс бе изтегнат на дивана и гледаше някакъв приспивен черно-бял филм по телевизията, когато Кал и Куин влязоха в наетата къща след полунощ.

— Лейла е горе — каза той и изправи гръб до седнало положение. — Беше капнала.

Подтекстът на желанието й да бъде в стаята си, дълбоко заспала, преди съквартирантката й и Кал да се качат, бе пределно ясен.

— Добре ли е? — попита Куин.

— Да. Да, държи се. Случи ли се още нещо, след като си тръгнахме?

Кал поклати глава, когато погледът му се плъзна към прозореца и мрака навън.

— Просто голям, весел купон, прекъснат за момент само за някои от нас от малко свръхестествена кръв и паяци. Тук всичко наред ли е?

— Да, освен че тези две жени купуват диетично пепси вместо класическа кока-кола — обърна се той към Куин. — Човек не бива да прави компромис със стандартите си.

— Ще си вземем бележка. Благодаря, Фокс. — Тя се приближи и го целуна по бузата. — Че остана да ни изчакаш тук.

— Няма за какво. Отървах се от разчистването и успях да погледам… — Извърна глава към малкия телевизор. — Нямам представа какво. Трябва да си прекарате кабелна телевизия. ESPN9.

— Не зная как съм живяла без това през последните няколко дни.

Фокс се усмихна, докато обличаше палтото си.

— Не бива да се живее само с телевизия. Обадете ми се, ако ви е нужно нещо — добави той и тръгна към вратата.

— Фокс! — извика Кал след него.

След като размениха шепнешком няколко думи, Фокс помаха на Куин и излезе.

— Какво му каза?

— Помолих го да пренощува в къщата ми, да наглежда Лъмп. Не е проблем. Имам кока-кола и ESPN.

— Твърде много се тревожиш, Кал.

— Трудно ми е да престана.

— То не може да ни нарани. Все още не. Просто ни сплашва. Долни, отвратителни психологически атаки.

— Означават нещо, Куин. — Бързо, почти разсеяно потърка ръцете й, преди отново да погледне към мрака. — Онова, което прави с нас сега. Случката с Ан. Всичко това означава нещо.

— И трябва непрекъснато да мислиш за него. Тук вътре все се върти нещо. — Докосна слепоочието му. — Това е утеха за мен и странно ме привлича. Но знаеш ли, след този дълъг и странен ден може би е най-добре да не мислим за нищо.

— Добра идея. — „Почивка, помисли си той. Нещо нормално.“ Върна се при нея, плъзна пръсти по бузата й, а после надолу по ръката й, докато се преплетоха с нейните. — Какво ще кажеш да опитаме?

Поведе я по стълбите нагоре. Прозвучаха няколко безобидни проскърцвания, бученето и пращенето на парния котел и нищо друго.

— Искаш ли…

Кал я прекъсна, обхващайки лицето й с длани и допирайки устни до нейните. Леко и спокойно, като въздишка.

— Никакви въпроси. Ще трябва да мислим за отговорите.

— Имаш право.

Само стаята, мракът и жената. Това бе всичко, което искаше в тази нощ. Уханието й, кожата й, разпуснатите й коси, звуците, издавани от двама души, които се опознават.

Беше достатъчно. Повече от достатъчно. Затвори вратата зад гърба си.

— Обичам свещи.

Тя се отдръпна, за да вземе дълга, тънка запалка за свещите, които бе разпръснала из стаята.

На светлината им изглеждаше крехка, по-крехка, отколкото бе в действителност. Харесваше му контрастът между реалността и илюзията. Матракът стоеше на пода, застлан с чаршафи, които изглеждаха сияйно светли на фона на одеялото в тъмновиолетово. Неговите лалета се открояваха като весела карнавална украса върху тоалетката от битпазара.

Бе окачила на прозорците парче плат в преливащи се цветове, като щит срещу мрака. И когато Кал се обърна с гръб към тях, тя се усмихна.

За него всичко беше съвършено.

— Може би трябва да ти кажа…

Поклати глава и пристъпи към нея.

— По-късно.

Направи първото, което му хрумна — повдигна ръце към косите й. Свали шнолите и ги остави да паднат на пода. Когато къдриците се разпиляха по раменете и гърба й, прокара пръсти през тях. Гледайки в очите й, уви косите й около ръката си като въже и леко ги дръпна.

— Има и много други неща, които ще оставим за по-късно — каза той и устните им се сляха.

Нейните бяха съвършени. Нежни и плътни, топли и щедри. Почувства кратката й тръпка, когато ръцете й го обгърнаха и тялото й се притисна към неговото. Не се отпускаше, не се оставяше в негова власт, все още не. Вместо това отвръщаше на бавните му, търпеливи ласки.

Той отмести сакото от раменете й и го остави да се свлече като шнолите, за да усети допир на коприна, дантела и плът. Докато устните им се галеха, търкаха и притискаха, ръцете й се плъзнаха по раменете му и побутнаха сакото му.

Закачливо всмука кожата на шията й и чу одобрителното й мъркане. После пръстите му затанцуваха по съблазнителната линия на ключицата й. Очите й сияеха в очакване. Искаше да ги види притворени. Искаше да види как се премрежват. Загледан в тях, проследи с пръсти извивката на гърдите й, където дантелата закачливо ги докосваше. Все още я гледаше, докато плъзгаше ръце по нея, по коприната, и палецът му нежно потърка зърното й.

Чу как тя затаи дъх и издаде въздишка, долови тръпката й, докато посягаше да разкопчае ризата му. Ръцете й се придвижиха нагоре и разтвориха предниците. Пулсът му прескочи, но ръката му почти лениво измина пътя до колана на панталона й. Кожата там бе топла и мускулите й трепнаха при изучаващия допир на пръстите му. След щракване и леко дръпване панталонът се плъзна надолу по краката й.

Движението бе така внезапно, така неочаквано, че Куин не успя да го предвиди и да се подготви. Всичко дотук бе толкова бавно, като в сън, а изведнъж ръцете му се провряха под нейните и я вдигнаха във въздуха. Тази бърза, безразсъдна демонстрация на сила шокира тялото й и замая главата й. Дори когато я остави, все още усещаше слабост в коленете.

Погледът му се спусна надолу, по корсажа, по ефирното бельо, което бе сложила, с цел да го подлуди. Крайчецът на устните му се повдигна, когато очите му отново срещнаха нейните.

— Хубаво.

Това бе единственото, което каза, и устните й застинаха. Беше глупаво. И други мъже я бяха гледали, докосвали и желали, но той накара гърлото й да пресъхне. Тя се опита да намери нещо остроумно и нехайно, което да каже, но едва успя да си поеме дъх.

Пръстът му се плъзна под ластика на бикините й и леко го дръпна. Куин пристъпи към него като омагьосана.

— Да видим какво има под това — прошепна той и повдигна корсажа над главата й. — Много хубаво — бе репликата му, когато проследи ръба на сутиена й с върха на пръста си.

Бе забравила ходовете си, трябваше да си припомни колко е добра в тази игра, активно добра, а не просто от жените, които се отпускат и оставят мъжа да действа. Потърси токата на колана му, засуети се с нея.

— Трепериш.

— Замълчи. Чувствам се като идиотка.

Мъжът обхвана ръцете й, повдигна ги към устните си и я накара да се почувства сякаш потъва като „Титаник“.

— Секси — поправи я той. — Ти си невъобразимо секси.

— Кал… — Трябваше да се съсредоточи, за да изрече думите. — Не мога да стоя на краката си.

В отговор срещна чаровна усмивка и въпреки че би могла да я приеме като реакция на самодоволен мъжкар, това нямаше значение за нея.

След миг се озоваха на леглото, две възбудени тела върху студените чисти чаршафи. На светлината на свещи, която проблясваше като магия в мрака. И ръцете му, и устните му продължиха да я докосват.

„Управител е на боулинг клуб, помисли си тя, докато се опияняваше от наслада. Как може да има такива ръце? Къде ли се е научил… О, господи!“

Блаженството я завладя като дълга, нарастваща вълна, която се понесе през тялото й от пръстите на краката, изригна в центъра и нахлу в сърцето и ума й. Тя се вкопчи в нея, жадно изцеждайки всяка капка от удивлението и насладата, докато остана отпусната и без дъх.

„Добре, добре, бе единственото, което чуваше в съзнанието си. Добре.“

Плътта й бе пиршество от форми и трепети. Би докосвал тези прелестни гърди, това силно тяло, тази женствена извивка на ханша дни наред. А краката й, толкова гладки, силни и… чувствителни. Толкова места за докосване, толкова сладост, на която не би се наситил през цялата безкрайна нощ.

Тя се надигна към него, обви крака около тялото му, изви се нагоре и отвърна на чувствените му движения.

Сърцето й препускаше под устните му, чуваше стоновете й, докато я довеждаше до лудост с езика си. Пръстите й се впиваха в раменете му, плъзгаха се надолу по гърба му и го притискаха, а обтегнатата нишка на самообладанието му изтъня до крайност.

Целувките ставаха все по-страстни. Хладният въздух в стаята се нажежи и стана гъст като дим. Когато копнежът я замая, той се плъзна в нея. И да, видя очите й да се премрежват.

Сграбчи ръцете й, за да намери опора, да забави движенията си, но поривът стана неудържим. Пръстите й се преплитаха с неговите и насладата сияеше на лицето й при всеки дълъг, бавен тласък. „Остани с мен“, мислено прошепна той, и тя остана, следвайки ритъма му, дишането й се учестяваше и тялото й тръпнеше все по-силно. От нея се изтръгна въздишка на безпомощност, когато затвори очи и завъртя глава върху възглавницата. Усетил блаженото отпускане на тялото й под своето, Кал потърка лице в откритата извивка на шията й. И се предаде.

Лежеше безмълвен, мислейки, че може би тя спи, с отпусната на рамото му глава, преметната върху гърдите ръка и крак, увит около неговия. Сякаш бе вързан с панделка и не намираше в това нищо, което да не харесва.

— Щях да ти казвам нещо.

„Не спи“, осъзна той, въпреки че думите й прозвучаха провлачено и сънено.

— За какво?

— Ммм… Исках да ти го кажа, когато влязохме в стаята.

Притисна се към него и Кал се досети, че топлината, породена от възбудата, се е оттеглила и сега й е студено.

— Почакай. — Трябваше да отмести ръката и крака й, при което тя тихо промърмори. Но когато придърпа одеялото, бързо се сгуши под него. — Така по-добре ли е?

— Идеално. Исках да ти кажа, че… още при първата ни среща фантазирах как те разсъбличам.

— Хм! Може да се каже, че и аз имах същите фантазии за теб. Имаш невероятно тяло, Куин.

— Поради промяната на начина на живот, която от сега нататък бих проповядвала фанатично. Но… — надигна се и го погледна в очите, — ако знаех, че ще бъде така, бих те разсъблякла още в първите пет минути.

Кал се усмихна.

— Отново имаме едни и същи мисли. Направи го още веднъж. Не — засмя се той, когато веждите й се повдигнаха въпросително. — Ето това.

Притегли главата й надолу, докато тя отново се отпусна на рамото му, и придърпа ръката й върху гърдите си.

— И крака. Точно така — продължи Кал, когато тя зае предишната поза. — Чудесно.

Завладяна от топлото сияние, което изпълни сърцето й, Куин затвори очи и забравила за всички грижи на света, заспа.

Тя се събуди в мрака, когато върху нея падна нещо. Успя да издаде задъхан вик, надигна се и сви ръцете си в юмруци.

— Извинявай, извинявай!

Разпозна шепота на Кал, но твърде късно, за да спре удара. Юмрукът й се стовари върху нещо толкова твърдо, че усети парене в кокалчетата.

— Ох! Ох! Мамка му!

— Аз би трябвало да го кажа.

— Какво правиш, по дяволите?

— Препъвам се, падам и отнасям удар по главата.

— Защо?

— Защото тук е тъмно като в рог. — Той се раздвижи и потърка пострадалото си слепоочие. — Внимавам да не те събудя, а ти ме удряш. По главата.

— Е, съжалявам — просъска Куин. — Можеше да се окажеш психопат изнасилвач или по-вероятно, предвид мястото, демон от ада. Каква работа имаш да се разхождаш на тъмно?

— Търсех обувките си и мисля, че в тях се препънах.

— Тръгваш ли си?

— Вече е сутрин, а след два часа имам работна закуска.

— Все още е тъмно.

— Февруари е и си окачила тези неща на прозорците. Минава шест и половина.

— О, господи! — Куин отново се отпусна в леглото. Шест и половина не е сутрин, дори през февруари, а може би особено сега.

— Затова се опитвах да не те събудя.

Тя се раздвижи. Вече различаваше силуета му, след като очите й бяха привикнали към тъмнината.

— Е, будна съм, тогава защо още шепнеш?

— Не зная. Може би съм получил мозъчно увреждане при удара по главата.

Нещо в недоумяващото раздразнение в гласа му я трогна.

— О! Защо не пропълзиш обратно тук, където е толкова хубаво и топло? Ще те целуна там и ще мине.

— Жестоко е да предлагаш това, когато имам делова среща с кмета и управата на града.

— Сексът и политиката вървят заедно като фъстъчено масло и конфитюр.

— Може би, но трябва да отскоча до дома, да нахраня Лъмп и да измъкна Фокс от леглото, защото и той ще присъства на срещата. Душ, бръснене и преобличане, за да не си личи, че съм прекарал страстна нощ.

Докато Кал слагаше обувките си, тя отново се надигна и хитро се плъзна около него.

— Имаш време за всичко това.

Гърдите й, топли и заоблени, се притиснаха към гърба му, докато устните й всмукваха кожата на врата му. И ръката й бавно се придвижи надолу, където вече бе адски възбуден.

— Много подло от твоя страна, Русокоске.

— Може би трябва да ми дадеш добър урок.

Куин издаде сподавен смях, когато Кал се завъртя и я сграбчи.

Закъсня за срещата, но се чувстваше твърде добре, за да го е грижа. Поръча си огромна закуска — яйца, бекон, препечени хлебчета, две курабии. Хапваше от нея, докато Фокс се наливаше с кока-кола, сякаш е лекарство срещу някаква рядка и смъртоносна отрова в кръвта му, а другите разговаряха за незначителни неща.

Постепенно разговорът се насочи към по-важни теми за града. Беше февруари, но плановете за ежегодното възпоменателно шествие трябваше да бъдат доуточнени. После възникна спор за поставяне на нови пейки в парка. Повечето изказани мнения преминаха покрай ушите на Кал, без да ги чуе, докато се хранеше и мислеше за Куин.

Най-сетне се съсредоточи, главно защото Фокс го срита под масата.

— Домът на Брансън е само през две врати от „Боул-а-Рама“ — продължи кметът Уотсън. — Мисти каза, че къщите и от двете страни изглеждали тъмни, но на отсрещната страна на улицата светели. Телефоните също не работели. Здравата се изплашила, така каза, когато ние с Уенди я взехме след партито. Продължило само няколко минути.

— Може би авария — предположи Джим Хокинс, но погледна сина си.

— Може би, но Мисти твърди, че всичко примигвало и пращяло няколко секунди. Токов удар навярно. Но ще накарам Майк Брансън да провери инсталацията си. Вероятно някъде дава на късо. Не искаме кабелите да се подпалят.

„Как могат да забравят?“, запита се Кал. Дали бе механизъм за самозащита, амнезия или просто част от цялото грозно положение?

Не всички. Прочете въпроса и долови загрижеността в очите на баща си и на един-двама от другите. Но кметът и повечето от местната управа се впуснаха да обсъждат боядисването на скамейките на футболното игрище, преди сезонът на детската лига да е започнал.

И друг път бе имало странни токови удари. Но не и преди юни, никога по-рано от онези последни изтичащи дни преди Седемте.

Щом срещата приключи, Фокс тръгна пеша към боулинг центъра с Кал и баща му. Не размениха нито дума, преди да влязат и вратата да се затвори зад тях.

— Твърде рано е за нещо подобно — веднага заговори Джим. — По-вероятно е да е било токов удар или повреда в инсталацията.

— Не. Вече се случват и други неща — каза Кал. — И този път не само аз и Фокс ги виждаме.

— Е — Джим се отпусна тежко до една от масите в барчето, — какво мога да сторя?

„Да се погрижиш за себе си, помисли си Кал. И за мама. Но никога няма да бъде достатъчно.“

— Ако забележиш нещо необичайно, кажи на мен, Фокс или Гейдж, когато пристигне. Този път сме повече. Куин и Лейла също са част от това. Трябва да разберем как и защо.

Прабаба му знаеше, че Куин е свързана. Бе усетила нещо.

— Трябва да поговоря с баба.

— Кал, тя е на деветдесет и седем години. Колкото и жизнена да изглежда, все пак е на деветдесет и седем.

— Ще бъда внимателен.

— Отново ще поговоря с госпожа Х. Неспокойна е, напрегната — каза Фокс. — Иска да замине още другия месец вместо през април. Мислех, че причината за решението й да напусне града са просто опасения. Но може би има нещо повече.

— Добре — въздъхна Джим. — Вие двамата направете каквото смятате за нужно. Аз ще поема нещата тук. Зная как да ръководя центъра — каза той, преди Кал да възрази. — Вършил съм тази работа доста време.

— Добре. Ще откарам баба до библиотеката, ако иска да отиде днес. После ще се върна да те сменя. Ти можеш да я откараш обратно.

Кал отиде пеша до дома на Еси. Тя живееше само на една пряка, в малка красива къща, която делеше с братовчедка му Джинджър. Заради възрастта си, бе позволила на Джинджър да живее при нея в замяна на грижи за къщата, пазаруване и откарване до лекаря или зъболекаря, когато има час.

Кал познаваше Джинджър като практична жена, която не би се пречкала в живота на баба му, освен когато тя помоли за помощ. Джинджър предпочиташе телевизията пред книгите и живееше за три следобедни сериала. Злополучният й и бездетен брак я бе отблъснал от мъжете, освен от захаросаните телевизионни звезди и онези от кориците на списание „Пийпъл“.

Доколкото знаеше, баба му и братовчедка му се разбираха достатъчно добре, за да живеят в мир в малката кукленска къща със старателно поддържан двор и весела синя тераса.

Когато стигна, не видя колата на Джинджър до бордюра и предположи, че баба му има ранен час при лекаря. Баща му запаметяваше графика й в главата си, както толкова много други неща, но тази сутрин бе разстроен.

По-вероятно бе Джинджър да е отскочила до магазина.

Прекоси терасата и почука. Не се изненада, когато вратата се отвори. Дори разстроен, баща му рядко забравяше.

Но изненадата му бе искрена, когато видя Куин на прага.

— Здравей. С Еси тъкмо щяхме да пием чай във всекидневната.

Кал сграбчи ръката й.

— Какво правиш тук?

Приветливата й усмивка изчезна при резкия му тон.

— Имам работа. А и Еси ми се обади.

— Защо?

— Може би ако влезеш, вместо да ми се мръщиш, двамата ще разберем.

Не виждайки друг избор, Кал влезе в прекрасната всекидневна на баба си, където на прозореца цъфтяха виолетови африкански теменужки, а вградените етажерки бяха отрупани с книги, семейни снимки и дребни сувенири. Чаеният сервиз бе сложен на масичката пред дивана с висока облегалка, който майка му бе претапицирала миналата пролет.

Обожаваната му баба седеше като кралица на любимия си стол, приличащ на трон. Тя му подаде ръка за поздрав и буза за целувка.

— Кал! Мислех, че ще бъдеш зает цяла сутрин с онази среща и работата в центъра.

— Срещата приключи, а татко остана в центъра. Не видях колата на Джинджър.

— Излезе по задачи, когато разбра, че имам компания. Куин тъкмо наливаше чая. Вземи си чаша от шкафа.

— Не, благодаря. Не искам. Преди малко закусих.

— Щях да се обадя и на теб, ако знаех, че имаш време.

— За теб винаги, бабо.

— Моето момче — отбеляза тя, обръщайки се към Куин, и стисна ръката на Кал, преди да я пусне, за да вземе чая, който гостенката й подаде. — Благодаря. Моля ви, седнете и двамата. Ще започна направо. Трябва да ви попитам нещо — имаше ли инцидент снощи, на партито? Малко преди десет.

Старицата впери поглед в лицето на правнука си, докато изричаше въпроса, и това, което долови, я накара да затвори очи.

— Имало е. — Тихият й глас затрепери. — Не зная дали да изпитам облекчение или тревога. Облекчение, защото си помислих, че може би губя разсъдък. Тревога, защото явно не е така. Било е истина — промълви тя. — Онова, което видях.

— Какво видя?

— Сякаш стоях зад завеса. Беше се спуснал някакъв воал и трябваше да гледам през него. Стори ми се, че има кръв, но сякаш никой друг не забелязваше. Никой не виждаше всичката онази кръв и съществата, които пълзяха и шумоляха по пода и масите. — Повдигна ръка и потърка шията си. — Не виждах ясно, но различих фигура… черен силует. Носеше се във въздуха от другата страна на завесата. Помислих, че е смъртта. — Леко се усмихна, повдигайки чашата си със спокойна ръка. — На моята възраст човек се готви за нея, очаква я. Но се изплаших от онзи силует. После изведнъж изчезна, воалът се вдигна и всичко беше както преди.

— Бабо…

— Защо не ти казах снощи ли? — прекъсна го тя. — Чета по лицето ти като от книга, Кейлъб. От гордост и страх. Исках само да се измъкна оттам, да се прибера у дома, и баща ти ме откара. Имах нужда от сън и поспах. Тази сутрин трябваше да разбера дали е било истина.

— Госпожо Хокинс…

— Наричай ме Еси — каза старицата на Куин.

— Еси, имала ли си друг път подобно преживяване?

— Да. Не казах нито на теб — продължи тя, след като Кал изруга, — нито на когото и да било. Случи се през онова лято, когато беше десетгодишен. Онова първо лято. Виждах ужасяващи неща пред къщата, невъобразими. Същият черен силует, понякога беше човек, понякога — куче. Или грозна комбинация от двете. Дядо ти не го виждаше или отказваше да го види. Винаги съм смятала, че просто не желаеше. През онази седмица станаха ужасни неща. — Затвори очи за миг и отпи успокояваща глътка чай. — Съседи, приятели… Нещата, които си причиняваха сами и едни на други. След втората нощ ти дойде до вратата ми. Помниш ли, Кал?

— Да. Помня.

— Десетгодишен. — Еси се усмихна на Куин. — Беше малко момче, с двамата си приятели. Изглеждаха толкова изплашени. Човек можеше да види и почувства и страха, и храбростта, която струеше от тях като светлина. Ти ми каза, че трябва да съберем багажа си, аз и дядо ти. Да дойдем при вас. В града било опасно. Не си ли се питал някога защо не възразих и не те смъмрих да си вървиш у дома?

— Не. Мисля, че съм имал твърде много други грижи, за да ми хрумне. Исках само ти и дядо да бъдете в безопасност.

— И на всеки седем години събирах багажа. Когато мъжът ми почина, бях само аз. Тази година ще сме двете с Джинджър. Но този път започва по-отрано и е по-силно.

— Ще събера багажа ви още сега, бабо.

— О, мисля, че все още няма опасност. Когато стане време, с Джинджър ще опаковаме най-необходимото. Искам да вземеш книгите. Зная, че вече сме ги чели безброй пъти, и аз, и ти. Но явно сме пропуснали нещо. А сега имаме свеж поглед.

Куин се обърна към Кал и присви очи.

— Книги?