Кръвна песен

Записките на Верниерс

— И?

Ал Сорна беше млъкнал, след като бе казал последните си думи към губернатора.

— Какво „и“? — попита.

Преглътнах яда си. Ставаше все по-ясно, че севернякът се забавлява да ме дразни.

— Какво стана после?

— Знаеш какво. Чаках пред стените и на сутринта пристигна лорд Велсус с отряд от Имперската гвардия да ме арестува. Съответно принц Малциус беше върнат невредим в Кралството. Янус умря скоро след това. Историята ви описва надълго и нашироко процеса срещу мен. Какво друго мога да ти кажа?

Осъзнах, че е прав: доколкото можеше да свидетелства писаната история, разказът му бе подробен и даваше много неизвестна дотогава информация, като изясняваше причините за войната и природата на Кралството, което я бе започнало. Но открих, че съм завладян от убеждението, че има и още нещо, от непоколебимото чувство, че разказът му не е пълен. Спомних си моментите, когато гласът му се запъваше, само едва-едва, но достатъчно, за да ме увери, че затаява нещо, може би скрива истини, които няма желание да разбули. Погледнах безбройните думи, красящи листовете, които осейваха палубата около постелята ми, и настроението ми се влоши, като си помислих колко труд ще е нужен да се потвърди този разказ, какви пространни изследвания ще трябва да се направят, за да подкрепят такава история. „Къде ли е истината сред всичко това?“, зачудих се.

— Е — казах и събрах листовете, като гледах да не ги разбъркам. — И това ли е обяснението за войната? Просто лудостта на един отчаян старец?

Ал Сорна се бе изтегнал на постелята си, хванал ръце зад главата си и забил очи в тавана. Изражението му беше мрачно и замислено. Прозя се.

— Това е всичко, което мога да ви кажа, милорд. — Неизвестно защо пак се държеше официално. — А сега, ако ми позволите, ще си почина малко, утре ме чака сигурна смърт и предпочитам да я посрещна бодър.

Прегледах листовете и перото ми отбеляза пасажите, където подозирах, че не е бил съвсем откровен. Със смущение открих, че са повече, отколкото бих искал, дори забелязах няколко несъответствия.

— Каза, че никога повече не си я виждал — казах. — И все пак твърдиш, че принцеса Лирна е била на Летния панаир, където Янус те е въвлякъл във военните си кроежи.

Той въздъхна, без да се обръща.

— Разменихме си само бегли поздрави. Не мислех, че си струва да го споменавам.

Осени ме смътен спомен, частица от моите собствени изследвания, предприети, докато подготвях историята си на войната.

— Ами каменоделецът?

Колебанието му бе съвсем мимолетно, но ми издаде много.

— Каменоделецът?

— Каменоделецът, с когото сте се сприятелили в Линеш. Къщата му била подпалена заради това. Когато правех проучвания за окупацията на града, тази история бе добре известна. И въпреки това ти не го споменаваш.

Той сви рамене.

— Едва ли бих го нарекъл приятелство. Исках от него да издяла статуя на Янус за градския площад. Нещо, което да потвърди неговата власт над града. Не е нужно да казвам, че каменоделецът отказа. Но това не попречи на някой да изгори къщата му. Мисля, че той и жена му напуснаха града след края на войната, и добре направиха.

— Ами сестрата от вашата вяра, която попречила на Червената чума да опустоши града? — продължих да настоявам, вече по-ядосан. — Какво ще кажеш за нея? Гражданите, с които говорих, ми разправяха много за нейната доброта и близостта ви. Някои дори мислеха, че сте били любовници.

Той поклати уморено глава.

— Това е абсурдно. А по въпроса какво е станало с нея, предполагам, че се е върнала в Кралството заедно с армията.

Лъжеше, бях сигурен в това.

— Защо ми разказваш тази история, щом нямаш намерение да ми я разкриеш цялата? — попитах. — Искаш да ме направиш на глупак ли, Убиецо на Надеждата?

Ал Сорна се засмя.

— Глупак е всеки, който не мисли, че е глупак. Остави ме да поспя, а?

През двайсетте години след унищожаването на столицата им мелденейците бяха положили огромни усилия да я построят наново още по-величествена и пищна отпреди, може би в опит да демонстрират неподчинение чрез архитектурните си постижения. Градът беше струпан около широкото естествено пристанище на южния бряг на Илдера, най-големия остров от архипелага, и представляваше панорама от блестящи мраморни стени и керемидени покриви, сред които бяха пръснати множество високи колони, почитащи безбройните морски божества на островитяните. Бях чел как бащата на Ал Сорна, не по-малко страховит от самия него, надзиравал събарянето на колоните, когато армията му връхлетяла този бряг, носейки огън и унищожение. Оцелелите говореха как кралските гвардейци пикаели върху повалените статуи, които красели върховете им, опиянени от кръвта и победата, и повтаряли неспир: „Боговете са лъжа!“, докато градът около тях горял.

Дори да изпитваше някакво угризение за разрухата, причинена от баща му, Ал Сорна не го показа: взираше се в приближаващия се град с вял интерес, стиснал в ръка омразния си меч. Моряците не му обръщаха внимание. Беше ясен безоблачен ден и корабът с лекота браздеше неподвижните води със свити платна, движен от греблата, които моряците теглеха под острите призиви на боцмана.

Не си разменихме поздрави, когато отидох при него до перилата. Главата ми още гъмжеше от въпроси, но сърцето ми бе смразено от сигурността, че той няма да им отговори. Каквато и цел да бе преследвал, докато ми разказваше историята си, тя вече бе постигната. Нямаше да ми каже нищо повече. Бях лежал буден през по-голямата част от нощта и умувах върху разказа му, търсех отговори, но откривах само още въпроси. Зачудих се дали намерението му не е било да ми отмъсти жестоко за суровото заклеймяване на неговата личност и целия му народ, което обагряше почти всеки ред от моята история на войната, но въпреки че никога не бих могъл да изпитам някаква топлота към него, знаех, че всъщност не е отмъстителен човек. Смъртен враг със сигурност, но едва ли отмъстителен.

— Можеш ли още да използваш това? — попитах накрая, когато вече не можех да понасям мълчанието.

Той хвърли поглед към меча в ръката си.

— Скоро ще разберем.

— Изглежда, Щита настоява за честен двубой. Очаквам, че ще ти дадат няколко дни да се поупражняваш. След толкова години бездействие едва ли си най-страховитият противник.

Черните му очи ме изгледаха някак развеселено.

— Какво те кара да мислиш, че съм бездействал?

Свих рамене.

— Че какво можеш да правиш в затворническа килия пет години?

Той пак се обърна към града и отговорът му бе само тих шепот, който почти се изгуби сред вятъра:

— Да пея.

Докато ни привързваха към кея, цялата дейност на пристанището постепенно замря. Всеки хамалин, рибар, моряк, продавачка на риба и курва прекратиха каквото там правеха и се обърнаха да видят сина на Подпалвача на града. Възцари се тишина, напрегната и потискаща, дори постоянното крякане на безбройните чайки като че ли утихна, и въздухът натежа от неизречена всеобща омраза. Само една фигура сред тълпата изглеждаше незасегната от мрачното настроение — висок мъж, който стоеше, разперил приветствено ръце в подножието на трапа, а съвършените му зъби блестяха в широка усмивка.

— Добре дошли, приятели, добре дошли! — извика той с дълбок плътен баритон.

Огледах го по-добре, докато слизах на кея, забелязах скъпата риза от синя коприна върху широкоплещестото му жилаво тяло и сабята със златна дръжка на колана му. Косата му, дълга и меденоруса, се развяваше на вятъра като лъвска грива. Простичко казано, той беше най-красивият мъж, когото съм виждал. За разлика от Ал Сорна, видът му напълно съответстваше на историите за него и аз знаех името му още преди да ми го каже — беше Атеран Ел-Нестра, Щита на островите, мъжът, с когото Убиеца на Надеждата бе дошъл да се бие.

— Лорд Верниерс, нали? — поздрави ме той и ръката ми потъна в неговата. — За мен е чест, господине. Вашите истории имат почетно място на лавиците на библиотеката ми.

— Благодаря. — Обърнах се, докато Ал Сорна слизаше по трапа. — Това…

— … Вейлин Ал Сорна — довърши Ел-Нестра и се поклони на Убиеца на Надеждата. — Разказите за вашите дела ви предшестват, разбира се…

— Кога ще се бием? — сряза го Ал Сорна.

Ел-Нестра присви лекичко очи, но усмивката му не трепна.

— След три дни, милорд. Ако ви устройва.

— Не ме устройва. Искам да приключим този фарс колкото може по-бързо.

— Бях останал с впечатлението, че през последните пет години сте гнили в тъмница по заповед на императора. Не искате ли малко време да си опресните уменията? Ще се чувствам опозорен, ако хората разправят, че съм постигнал твърде лесна победа.

Докато ги гледах как се взират един в друг, ме порази контрастът между тях. Макар и горе-долу еднакви на ръст, мъжествената красота и ослепителната усмивка на Ел-Нестра би трябвало да затъмнят суровата ъгловата фигура на Ал Сорна. Но в Убиеца на Надеждата имаше нещо, което отхвърляше властното присъствие на островитянина, някаква вътрешна неспособност да бъде принизен. Знаех защо, разбира се, можех да го видя във фалшивото веселие, което Ел-Нестра изписваше на лицето си, в начина, по който очите му оглеждаха противника от глава до пети. Убиеца на Надеждата бе най-опасният човек, срещу когото щеше да се изправи някога, и той го знаеше.

— Мога да ви уверя — каза Ал Сорна, — че никой никога няма да твърди, че сте постигнали лесна победа.

— Тогава утре по пладне. — Ел-Нестра махна на група въоръжени мъже наблизо, моряци със сурови очи, накичени с най-разнообразни оръжия, които се взираха в Убиеца на Надеждата с нескрита неприязън. — Моите хора ще ви отведат в квартирата ви. Съветвам ви да не се бавите по пътя.

— Лейди Емерен — казах, когато той понечи да си тръгне. — Къде е?

— Удобно настанена в дома ми. Ще я видите утре. Праща ви най-горещи поздрави, разбира се.

Това беше безочлива лъжа и се зачудих какво ли му е разправяла за мен и колко близка е връзката им. Дали не ставаше дума за нещо повече от две отмъстителни души, обединени от обща изгода?

Заведоха ни в почерняла от сажди сграда близо до центъра на града. Фината зидария и разрушената мозайка на пода сочеха, че вероятно някога е била доста високопоставен дом.

— Домът на Корабен лорд Отеран — обясни троснато един от моряците, когато го попитах. — Бащата на Щита. — Млъкна и изгледа накриво Ал Сорна. — Той загина в огъня. Щита заповяда да я оставим както си е, за да напомня на него и на народа.

Ал Сорна като че ли не слушаше, очите му блуждаеха по сиво-черните стени, а погледът му бе странно отнесен.

— Осигурена ви е храна — каза морякът. — В кухнята долу. Слиза се по онези стълби ей там. Ние ще сме отвън, ако имате нужда от нещо.

Ядохме на голяма махагонова маса в трапезарията, странно безупречна мебелировка за такава съсипана къща. Намерих в кухнята сирене, хляб и разнообразни пушени меса, заедно с някакво доста приятно вино, което Ал Сорна определи, че произлиза от южните лозя на Кумбраел.

— Защо го наричат Щита? — попита той, докато си наливаше вода. Забелязах, че почти не докосна виното.

— След посещението на баща ти мелденейците решили, че трябва да се погрижат за защитата си. Всеки Корабен лорд е длъжен да даде пет кораба за флотата, която непрестанно патрулира около Островите. Капитанът, удостоен с честта да командва тази флота, е известен като Щит на островите. — Млъкнах, наблюдавах го внимателно. — Мислиш ли, че можеш да го победиш?

Очите му плъзнаха из трапезарията, задържаха се върху олющените останки от един стенопис — каквото и да бе изобразявал, някога ярките му цветове вече се бяха изгубили в черно петно.

— Баща му е бил богаташ, докарал е художник от вашата империя да изографиса семейна фреска. Щита е имал трима братя, всичките по-големи от него, и въпреки това е знаел, че баща му го обича повече от другите.

В думите му имаше смущаваща увереност, която породи у мен чувството, че сме се хранили в присъствието на духовете на избитото семейство на Щита.

— Виждаш много в една потъмняла фреска.

Той остави чашата си и избута чинията настрани. Ако това бе последното му ядене, ми се струваше, че подхожда към него с твърде слаб ентусиазъм.

— Какво ще правиш с историята, която ти разказах?

„Недовършената история, която ми разказа“, помислих си, но отвърнах само:

— Тя ми даде много храна за размисъл. Макар че ако я публикувам, съмнявам се, че мнозина ще останат убедени от представянето на войната като плод от заблудените действия на един стар глупак.

— Янус беше интригант, лъжец, а понякога и убиец. Но дали наистина беше глупак? Въпреки всичката кръв и богатства, пръснати в пясъците през тази омразна война, все още не съм сигурен дали всичко това не е било част от някакъв грандиозен замисъл, някакъв последен хитър план, прекалено сложен, за да мога да го схвана.

— Когато говориш за Янус, описваш коравосърдечен и непочтен старец, и въпреки това не долавям гняв в гласа ти. Няма омраза към човека, който те е предал.

— Да ме е предал? Единствената вярност, която Янус някога е изпитвал, е била към наследството му — Обединено кралство, управлявано вечно от рода Ал Ниерен. Това беше единствената му истинска амбиция. Да го мразя за действията му би било все едно да мразя скорпиона, който ме е ужилил.

Допих чашата си и посегнах към бутилката. Открих, че гроздето на Кумбраел ми допада, и изпитах внезапно желание да се напия. Напрежението от деня и перспективата да стана свидетел на кървава схватка утре пораждаха в стомаха ми безпокойство, което копнеех да успокоя. И друг път бях виждал хора да умират, престъпници и предатели, екзекутирани по заповед на императора, но колкото и ярко да пламтеше омразата ми към този човек, открих, че вече не мога да се наслаждавам на предстоящия му насилствен край.

— Какво ще правиш, ако победиш утре? — попитах го; усещах, че завалям леко думите. — Ще се върнеш ли във вашето кралство? Мислиш ли, че крал Малциус ще те приеме с отворени обятия?

Той се отблъсна с ръце от масата и стана.

— Мисля, и двамата знаем, че каквото и да се случи утре, тук няма да има победа за мен. Лека нощ, милорд.

Напълних отново чашата си и го заслушах как се качва по стълбите и влиза в една от спалните. Зачудих се как може да спи; знаех, че самият аз едва ли ще намеря покой тази нощ без помощта на виното. И въпреки това бях сигурен, че той ще спи спокойно, несмущаван от страшни кошмари или от гузна съвест.

— Ти би ли го мразил, Селиесен? — попитах на глас с надеждата, че той е един от призраците, обитаващи тази къща. — Съмнявам се. Ето материал за нов стих, без съмнение. Ти винаги си се наслаждавал на тяхната компания, на тези свирепи мъже, въртящи мечове, макар че никога не си могъл да бъдеш наистина един от тях. Научи номерата им, научи се да яздиш, научи се да плетеш красиви завъртулки със сабята, която ти дадоха. Но така и не се научи да се биеш, нали? — Сълзите ми вече напираха. Ето ме тук, един пиян драскач, ридаещ в къща, пълна с призраци. — Така и не се научи да се биеш, копеле такова!

Сред малкото атракции, които могат да предложат Мелденейските острови на по-образования гост, са множеството впечатляващи руини по бреговете на по-големите от тях. Макар и най-разнообразни по размери и предназначение, те са в еднакъв стил, което ясно сочи, че са продукт на една и съща култура — древна раса, обсебена от естетическа изтънченост и елегантност, каквато изцяло липсва у съвременните жители на архипелага.

Най-впечатляващият оцелял пример за тази някога велика архитектура е амфитеатърът, разположен на около две мили от мелденейската столица. Изсечен във вдлъбнатина в жълтите мраморни скали с червени жилки, които покриват южния бряг на острова, амфитеатърът се е оказал недосегаем за разрушенията, нанесени от поколения островитяни, които не се свенили особено да грабят строителни материали от други обекти. Той представлява гигантска купа от терасовидно разположени седалки около голяма овална сцена, където някога без съмнение велико ораторство, поезия и драма са забавлявали по-просветената публика, а сега беше идеалното място, където съвременните островитяни да екзекутират публично злодеите или да гледат как мъже се бият до смърт.

Хората на Щита ни събудиха още по тъмно. Обясниха, че ще е най-добре да бъдем отведени на мястото преди населението да се събуди и да изпълни улиците, изливайки с крясъци омразата си към потомъка на Подпалвача на града.

Както очаквах, Ал Сорна не показа външни признаци на тревога, докато чакаше слънцето да се издигне до зенита. Седеше на най-долния ред, мечът му бе опрян до него. Взираше се към морето. От юг духаше силен бриз, липсата на облаци предвещаваше ден без дъжд. Зачудих се дали Ал Сорна смята, че денят е добър да срещне смъртта си.

Лейди Емерен пристигна час преди пладне, придружена от двама от хората на Щита. Беше облечена простичко както винаги, в бяло-черна роба, деликатните ѝ черти не бяха украсени с грим, не носеше и бижута. С изключение на сапфирения пръстен на ръката ѝ нямаше външен признак за нейния ранг, но вроденото ѝ достойнство и самоувереност си оставаха непроменени. Когато излезе на овалната арена, станах да я приветствам с официален реверанс.

— Милейди Емерен.

— Лорд Верниерс. — Гласът ѝ не бе загубил нищо от плътния тембър, който помнех, с лека отсянка от особения напевен акцент, присъщ единствено на хората, израсли в императорския двор. За пореден път бях поразен от красотата ѝ, от безупречната ѝ кожа, пълните устни и яркозелените очи. Отдавна я смятаха за съвършен образец на алпиранската жена, колкото красива, толкова и предана, от благородно потекло и радваща се на покровителството на императора още от девича възраст, получила образование при двора заедно със собствените му синове, негова дъщеря във всичко освен по име. След като Селиесен бе призован да изпълни съдбата си, беше неизбежно двамата да се венчаят. В края на краищата кой друг би бил достоен за нея?

— Добре ли сте? — попитах. — Надявам се, че не сте били принудена да търпите лошо отношение.

— Похитителите ми бяха повече от щедри. — Погледът ѝ се премести върху Убиеца на Надеждата и видях отново изражението на студена, безгранична злоба, което загрозяваше съвършените ѝ черти винаги когато заговореше за него. Ал Сорна сведе леко глава, на лицето му бе изписан единствено слаб интерес.

— С вас няма стражи — отбеляза лейди Емерен.

— Затворникът даде дума на императора, че ще приеме предизвикателството на Щита. Беше преценено, че стражи не са необходими.

— Разбирам. Синът ми добре ли е?

— Отлично. Играеше щастливо последния път, като го видях. Знам, че копнее за вашето завръщане. Както и всички ние.

Очите ѝ се стрелнаха към мен, пламтящи от почти същата омраза, която показваше към Убиеца на Надеждата, и аз открих, че не мога да ги срещна. „Тя винаги е знаела — помислих си. — Защо да не мрази и мен?“

— Когато се върна в Империята, двамата със сина ми ще продължим да живеем в кротко уединение — каза лейди Емерен. — Не желая да се връщам в двора. Нито пък очаквам някакви благодарности за това, че най-после съм осигурила справедливо възмездие за съпруга си.

Въздъхнах тежко.

— Значи е вярно? Вие сте нагласили това.

— Мелденейците също искат правосъдие. Щита е гледал как родителите и братята му изгарят пред очите му. Не беше нужно да го увещавам дълго да ми помогне. Тези северняци имат дарба да разпалват ненавист.

— Наистина ли вярвате, че омразата ви ще умре с него? Ами ако не умре? Каква утеха ще намерите тогава?

Зелените ѝ очи се присвиха.

— Не ме поучавай, писарю. Ти си безбожник и и двамата го знаем.

— Значи сега се обръщате за утеха към боговете? Просите дарове от безмълвния камък? Селиесен би се разплакал…

Сапфиреният ѝ пръстен остави дълбока резка на бузата ми, когато ме зашлеви. Олюлях се. Беше силна жена — а и ме удари с всичка сила.

— Не изричай името на съпруга ми!

Много думи ми дойдоха наум, докато стоях, притиснал с ръка кървящото си лице; много жлъчни, отвратителни думи, които със сигурност щяха да я наранят дълбоко с горчивата си истина. Но като срещнах пламтящите ѝ очи, усетих как тези думи заглъхват в гърдите ми, гневът ми се разсея и бе отнесен от духащия откъм морето вятър, а на негово място се настаниха дълбока жал и разкаяние, които знаех, че винаги се спотайват в душата ми.

Поклоних ѝ се отново.

— Съжалявам, ако съм ви наскърбил, милейди. — Обърнах се, отидох при Убиеца на Надеждата и седнах до него — двама виновници, които чакат присъдата си.

— Мога да я зашия, ако искаш — предложи Ал Сорна, докато притисках дантелена кърпичка към порязаната си буза. — Иначе ще ти остане белег.

Поклатих глава, докато гледах как лейди Емерен заема мястото си на първия ред. Изобщо не погледна към мен.

— Заслужих си го.

Щита дойде скоро след това, повел отряд копиеносци, които бързо заеха позиции около арената. Без съмнение той гореше от желание моментът на отмъщението му да мине без никаква помощ от тълпата, която вече започваше да изпълва амфитеатъра. Настроението на хората беше по-скоро напрегнато, отколкото празнично, безброй очи се впиваха в гърба на Ал Сорна, но нямаше ругатни и освирквания, което ме накара да се зачудя дали Щита не се е погрижил събитието да носи някакво подобие на цивилизованост.

„Ама че абсурдна комедия — помислих си. — Да помилваш човек за престъпление, което не е извършил, за да получи възмездие за друго, в което не е участвал.“

Последни пристигнаха Корабните лордове, осем мъже на средна и напреднала възраст, облечени в дрехи, които предположих, че минават за луксозни по тукашните места. Това бяха най-заможните хора на Островите, издигнали се до управителния съвет благодарение на броя притежавани от тях кораби — странна форма на управление, която изненадващо е оцеляла над четири века. Заеха местата си на дългия мраморен подиум в отсрещния край на арената, където вече бяха поставени осем големи дъбови стола за тяхно удобство.

Един от Корабните лордове остана прав — жилав мъж, облечен по-простичко от другите, но с меки кожени ръкавици на ръцете. Усетих как Ал Сорна се размърда до мен.

— Карвал Нурин — каза той тихо.

— Капитанът на „Червеният сокол“?

Той кимна и каза:

— Явно със син камък можеш да си купиш много кораби.

Нурин изчака мърморенето на тълпата да заглъхне. Безизразният му поглед се задържа за кратко върху Ал Сорна, после той заговори високо:

— Дошли сме да станем свидетели на разрешаването на една вражда чрез двубой. Съветът на Корабните лордове признава предизвикателството за справедливо и законно. Няма да има наказание за кръвта, пролята днес. Кой ще говори от името на предизвикващия?

Един от хората на Щита пристъпи напред — едър брадат мъж със синя кърпа на главата, която бележеше ранга му на помощник-капитан.

— Аз, уважаеми лордове.

Погледът на Нурин се обърна към мен.

— А от името на предизвикания?

Станах и излязох в центъра на арената.

— Аз.

Нурин малко се смути от липсата на почтително обръщение в отговора ми, но продължи:

— По закон от нас се изисква да попитаме двете страни дали въпросът не може да бъде уреден без кръвопролитие.

Помощник-капитанът заговори пръв, високо, обръщаше се към тълпата вместо към Корабните лордове.

— Позорът за моя капитан е твърде голям. Макар да е миролюбив човек по природа, душите на убитите му родственици зоват за справедливо възмездие!

Откъм публиката се разнесе съгласно ръмжене, което заплашваше да се усили до яростен рев, но бе потушено от един втренчен поглед на Карвал Нурин. Той се обърна към мен.

— А предизвиканият желае ли да разреши този въпрос по мирен път?

Погледнах Ал Сорна и видях, че зяпа небето. Проследих погледа му и забелязах рееща се над нас птица — морски орел, ако се съдеше по размаха на крилете. Орелът изви и закръжи в безоблачното небе, носен от топлия въздух, който се издигаше от скалите над всичко това, над нашето гнусно публично убийство. Защото вече знаех, че става дума за убийство — тук нямаше и помен от правосъдие.

— Милорд! — подкани ме раздразнено Карвал Нурин.

Орелът сви криле и изчезна зад скалите. „Прекрасно!“

— Давайте просто да се свършва — казах, след което се обърнах и се върнах на мястото си.

На лицето на Ал Сорна се бе изписало странно изражение. Може би беше развеселен от отказа ми да подкрепя тази пародия. По-късно, в някои от по-заблудените си моменти, се чудех дали не е имало и някакво възхищение, някаква малка частица уважение. Но, разбира се, това е абсурдно.

— Участниците в двубоя да заемат местата си! — каза високо Карвал Нурин.

Ал Сорна се изправи и взе отвратителния си меч. Поколеба се за миг, докато слагаше ръка на дръжката, забелязах как пръстите му се свиха преди да изтегли острието от ножницата. Сега вече на лицето му нямаше веселие, тъмните му очи сякаш попиваха гледката на блестящата стомана, а изражението му бе непроницаемо. След секунда остави ножницата до мен и отиде в центъра на арената.

Щита излезе напред с гола сабя в ръка. Русата му коса беше вързана на тила с кожена лента. Беше облечен простичко, в моряшки дрехи: памучна риза, панталони от еленова кожа и здрави кожени ботуши. Дрехите му може да бяха прости, но той ги носеше като принц и с лекота засенчваше фините одежди на събралите се Корабни лордове. Излъчваше мрачно благородство и физическа сила — лъв, търсещ справедливост за избития си прайд. Доброто настроение, което бе демонстрирал на кея, сега го нямаше и той се взираше в Ал Сорна със студена, хищна разсъдливост.

Ал Сорна застана срещу него и срещна погледа му без колебание, показвайки същата вродена неспособност да бъде засенчен. Стоеше, свел ниско меча си, разтворил крака в една линия с раменете си, леко прегърбен.

Карвал Нурин отново извиси глас:

— Започвайте!

Случи се почти преди Нурин да довърши командата си — беше толкова бързо, че и аз, и тълпата имахме нужда от малко време, за да осъзнаем какво е станало. Ал Сорна се раздвижи. Никога не бях виждал човек да се движи така — също като орела, гмурнал се зад скалите, или косатките, връхлитащи пасажите сьомга, когато напускахме Линеш — размазано петно от скорост и един-единствен проблясък на метал.

Сабята на Щита сигурно бе изработена от висококачествена стомана, ако се съдеше по екливия звън, който издаде, докато отлиташе през арената, оставяйки го невъоръжен и беззащитен.

Тишината беше гробовна.

Ал Сорна се изправи и дари Щита с мрачна усмивка.

— Държеше я неправилно.

По лицето на Щита пробяга лек спазъм, дали от ярост, или от страх, но той бързо го овладя. Не каза нищо: чакаше смъртта и отказваше да се моли.

— В дома ви е имало много смях — каза му Ал Сорна. — Когато баща ти се е връщал от далечни брегове с подаръци и разкази за приключения, вие с братята ти сте се събирали и сте го слушали, жадували сте да възмъжеете по-бързо и сте се радвали на обичта му. Но той никога не ви е разказвал за убийствата, които е извършвал, за честните моряци, хвърлени на акулите, нито за жените, които е изнасилил при набезите по южния бряг на Кралството. Ти си обичал баща си, но си обичал една лъжа.

Щита оголи зъби в животинска омраза.

— Просто ме убий!

— Вината не е твоя — продължи Ал Сорна. — Ти си бил само момче. Не си могъл да направиш нищо. Прав си бил да избягаш…

Самообладанието на Щита рухна, от устните му се откъсна яростен рев и той се хвърли напред, вдигнал ръце към гърлото на Ал Сорна. Севернякът отстъпи встрани да избегне атаката и удари с разтворена длан по слепоочието му. Щита се строполи на арената и замря неподвижно.

Ал Сорна се обърна и се върна на мястото си, взе ножницата и прибра меча. Тълпата вече започваше да реагира, предимно с шок, но и с оттенък на гняв, който знаех, че само ще расте.

— Този двубой не е свършил, лорд Вейлин! — извика Карвал Нурин през надигащата се гълчава.

Ал Сорна се обърна и отиде до мястото, където лейди Емерен седеше потресена и се взираше вцепенено в него.

— Милейди, готова ли сте да напуснете това място?

— Двубоят е до смърт! — извика Нурин. — Ако оставите този човек жив, го обезчестявате навеки в очите на Островите.

Ал Сорна се извърна от лейди Емерен и се поклони изискано.

— Чест ли? — попита той Нурин. — Честта е само дума. Нито се яде, нито се пие, и все пак където и да ида, хората непрестанно говорят за нея и всички са на различно мнение какво всъщност представлява. Алпиранците я свързват с дълга, докато ренфаелците смятат, че е същото като храброст. А на тези острови, изглежда, означава да убиеш един син за престъпление, извършено от баща му, а после да заколиш безпомощен човек, когато пантомимата не мине по план.

Странно, но тълпата притихна, докато той говореше. Макар че гласът му не бе особено силен, амфитеатърът го отнасяше с лекота до всички присъстващи и някак си техният гняв и неутолената им жажда за кръв се разсеяха.

— Не оправдавам действията на баща си. Нито пък мога да ви предложа някакво разкаяние. Той е изгорил града по заповед на своя крал; било е грешно, но той няма пръст в това. Както и да е, проливането на кръвта ми няма да засегне човек, умрял мирно в леглото си преди три години, с жена си и дъщеря си край него. Не можете да отмъстите на труп, отдавна предаден на огъня. А сега ми дайте онова, за което дойдох, или ме убийте и да се свършва.

Погледът ми се отклони към копиеносците. Видях колебанието им, докато се споглеждаха и се озъртаха предпазливо към тълпата, която сега бе обзета от усилващо се объркано мърморене.

— Убийте го! — Лейди Емерен се бе изправила и крачеше към Ал Сорна, насочила обвинително пръст. — Убийте дивака главорез!!!

— Ти нямаш думата тук! — смъмри я Нурин. — Това е работа на мъжете.

— Мъже ли? — Смехът ѝ бе груб, почти истеричен. — Единственият мъж тук лежи в безсъзнание и неотмъстен. Страхливци ви наричам аз. Безбожни пиратски отрепки! Къде е правосъдието, което ми бе обещано?

— Беше ви обещан двубой — каза Нурин, погледна Ал Сорна, а после се обърна към тълпата и повиши глас. — И той приключи. Вярно, ние сме пирати, защото боговете са ни дали океаните да плячкосваме по тях, но също така са ни дали закона, по който управляваме тези острови, а този закон важи винаги — иначе не струва нищо. Вейлин Ал Сорна е обявен за победител в двубоя по повелите на закона. Той не е извършил никакво престъпление на Островите и следователно е свободен да си върви. — Обърна се към лейди Емерен. — Може да сме пирати, но не сме отрепки. И вие, лейди, също сте свободна да си вървите.

Отведоха ни на кея и ни казаха да чакаме, докато ни уредят превоз с някои от малкото чуждестранни кораби в пристанището. Голям отряд копиеносци стоеше на пост в другия му край, за да обезкуражи всякакви опити за отмъщение в последния момент от страна на жителите на града, макар че по моя преценка настроението на тълпата след двубоя беше унило — повечето бяха по-скоро разочаровани, отколкото ядосани. Стражите ни пренебрегваха и беше ясно, че при отпътуването ни няма да има никакви церемонии. Трябва да кажа, че ми беше неловко да чакам там с тях двамата — лейди Емерен, която крачеше по кея, скръстила ръце на гърдите си, и Ал Сорна, който седеше мълчаливо на едно буре с подправки. Молех се отливът да дойде по-скоро, за да ме дари с жадуваното избавление.

— Нещата няма да свършат дотук, северняко! — избухна лейди Емерен след около час мълчаливо кръстосване. Приближи се на няколко крачки от него и го прикова с изпълнен с омраза поглед. — И през ум да не ти минава, че ще ми се измъкнеш. Светът не е достатъчно голям, за да се скриеш от…

— Това е ужасно — прекъсна я Ал Сорна. — Когато любовта се превърне в омраза.

Злобното ѝ лице се вцепени, като че ли я бе намушкал.

— Някога познавах един човек — продължи Ал Сорна, — които много обичаше една жена. Но трябваше да изпълни дълга си и знаеше, че това ще му струва живота, а също и нейния, ако тя остане с него. Затова я измами и уреди да я откарат надалеч. Понякога този човек се опитва да прати мислите си през океана, да види дали любовта им се е превърнала в омраза, но улавя само далечни отзвуци на дълбокото ѝ състрадание — спасен живот тук, сторена добрина там, като дим, точещ се след пламтящ факел. И се чуди: „Тя мрази ли ме?“ Защото има много да му прощава, а между влюбени — погледът му се премести от нея върху мен — измяната винаги е най-тежкият грях.

Раната на бузата ми запари, вина и скръб се смесиха в гърдите ми сред пороя от спомени. Селиесен, когато дойде за първи път в двора, как усмивката му сякаш винаги докарваше слънцето: как императорът възложи на мен честта да го обучавам; ранните му недодялани опити в етикета; как слушах последните му стихове до късно през нощта; свирепата ми ревност, когато Емерен разкри чувствата си, и срамното тържествуване, когато той започна да пренебрегва компанията ѝ в ползата моята. И смъртта му… Безграничната скръб, която мислех, че ще ме съсипе.

Ал Сорна беше видял всичко това, знаех го. Някак си нищо не можеше да бъде скрито от тези катраненочерни очи.

Ал Сорна стана и пристъпи към лейди Емерен, с което я накара да трепне — не от омраза, разбрах го, а от страх. Какво ли друго бе видял? Какво ли още щеше да каже? Той коленичи пред нея и заговори с ясен, тържествен глас:

— Милейди, поднасям ви извиненията си, задето отнех живота на съпруга ви.

Нужно ѝ беше малко време да овладее страха си.

— А ще предложиш ли своя собствен в замяна?

— Не мога, милейди.

— Тогава извинението ти е празно също като сърцето ти, северняко. И омразата ми не е отслабнала.

Намериха кораб от Северните предели за Ал Сорна; корабите от най-северните владения на Обединеното кралство явно се радваха на привилегията да пускат котва в мелденейски води — нещо, което бе отказвано на другите им сънародници. Бях чувал и чел това-онова за Пределите и знаех, че там живеят хора с различен произход, затова не се изненадах да открия, че екипажът се състои предимно от мъже с тъмна кожа и широки лица, характерни за югозападните провинции на Империята. Изпратих Ал Сорна до кораба, като оставих лейди Емерен да стои вцепенена в края на кея. Тя се взираше в морето, отказвайки да удостои северняка дори с дума повече.

— Трябва да се вслушаш в предупреждението ѝ — казах му, когато се приближихме до трапа. — Нейната вендета няма да свърши тук.

Той хвърли поглед към нея и въздъхна тъжно.

— Значи е достойна за съжаление.

— Мислехме, че те пращаме тук на смърт, но единственото, което постигнахме, бе, че те освободихме. Както, сигурен съм, си знаел, че ще стане. Ел-Нестра нямаше никакъв шанс. Защо не го уби?

Черните му очи срещнаха моите с пронизващия изпитателен поглед, който знаех, че е виждал твърде много.

— На процеса лорд Велсус ме попита колко живота съм отнел и с цялата си искреност не можах да му отговоря. Убивал съм много пъти — добри хора, лоши хора, страхливци и герои, крадци и… поети. — Сведе очи и се зачудих дали това не е моето извинение. — Дори приятели. И ми дойде до гуша. — Погледна ножницата, която държеше в ръка. — Надявам се никога повече да не вадя този меч.

Не се забави, не ми протегна ръка, нито каза дума за сбогом, просто се обърна и се качи на кораба. Капитанът го посрещна с дълбок поклон, с лице, грейнало от нескрито благоговение, което наобиколилият го екипаж споделяше. Изглежда, легендата за северняка се бе разнесла нашир и надлъж, щом дори за тези мъже, идещи от място много далеч от Кралството, името му бе натоварено с огромно значение. „Какво ли го чака? — зачудих се. — В едно кралство, където вече не е обикновен човек?“

Корабът потегли, зарязвайки половината си товар на кея, жаден да се отдалечи със своя трофей. Стоях до лейди Емерен и гледах как Убиеца на Надеждата отплава. Известно време го виждах — висок мъж на носа на кораба. Стори ми се, че хвърли поглед към нас, само веднъж, и като че ли даже вдигна ръка да ни помаха, но бе прекалено далеч, за да съм сигурен. След като излезе от пристанището, корабът опъна всичките си платна и скоро се скри зад носа.

— По-добре го забравете — казах на лейди Емерен. — Тази мания ще ви погуби. Вървете си вкъщи и отглеждайте сина си. Моля ви.

С ужас видях, че тя плаче, сълзи се стичаха от очите ѝ, макар че лицето ѝ бе все така вцепенено и безизразно. Гласът ѝ бе само шепот, но яростен както винаги:

— Не и докато боговете не ме приберат, а дори и тогава ще намеря начин да пратя своето отмъщение през булото.