Кръвна песен

1.

Започнаха да яздят късно, през месец пренсур. Конете им бяха все жребци, на не повече от две години, млади животни за млади ездачи. Разпределението се извърши под надзора на инструктор Ренсиал. Грубото му държане бе поомекнало, макар че продължаваше да мърмори, докато водеше всеки до животното му.

— Да, висок, да — измърмори, докато оглеждаше Баркус. — Трябва сила. — Издърпа младежа до най-едрия кон, висок кафеникав жребец. — Изчеткай го и провери подковите.

Кейнис получи боязлив тъмнокафяв жребец, а Дентос набит и светлосив. Конят на Норта бе изцяло черен с бяло петно на челото.

— Бърз — мърмореше инструктор Ренсиал. — Бърз ездач, бърз кон. — Норта огледа животното мълчаливо: обичайната му реакция, откакто бе излязъл от лечебницата. Постоянните опити да го включат в разговор биваха посрещани със свиване на рамене и пълно безразличие. Младежът се оживяваше единствено на тренировките и демонстрираше нов устрем с меча и алебардата, който им носеше множество синини и охлузвания.

Конят на Вейлин беше здрав и ръждив на цвят, с белези по хълбоците.

— Опитомен — обясни инструктор Ренсиал. — Не отгледан. Див кон от северните земи. Все още е запазил част от духа си. Има нужда от внимание.

Конят оголи зъби, изцвили и изпрати към Вейлин дъжд от слюнка. Младежът не бе яздил, откакто бе напуснал бащиния си дом, и перспективата му се струваше странно обезсърчителна.

— Днес се погрижете за тях. Утре ще яздите. Спечелете доверието им. Те ще ви носят на война и без доверието им ще загинете. — Инструкторът спря да говори и погледът му се отплесна. Това обикновено предвещаваше нов изблик на викове и насилие, затова младежите побързаха да върнат конете в конюшнята и да се заемат с тях.

Започнаха да яздят на следващата сутрин и през следващите четири седмици не правеха почти нищо друго. Норта яздеше от ранно детство и печелеше всяко състезание — преодоляваше с лекота и най-трудните препятствия на инструктор Ренсиал. Единствено Дентос можеше да се мери с него, защото беше природен талант.

— Ходех по надбягвания всеки месец през лятото — обясни той. — Мама напечели, като залагаше на мен. Казваше, че мога да спечеля и с товарен кон.

Кейнис и Вейлин се справяха добре, макар и не отлично, а Баркус се научи бързо, макар да не изпитваше удоволствие.

— Имам чувството, че са блъскали задника ми с хиляда чука — изръмжа той една вечер, докато лягаше по корем в леглото.

Младежите започнаха да се сближават с конете си, дадоха им имена и ги поопознаха. Вейлин нарече своя Плюй, защото животното правеше само това всеки път когато се опиташе да спечели доверието му. Беше постоянно в лошо настроение и склонно към внезапни къчове и блъскания с глава. Опитите да го умилостиви с ябълки и захарни пръчки не можеха да смекчат агресията му. Единственото утешение бе, че Плюй се държеше с останалите още по-лошо. Въпреки особения си характер конят препускаше бързо и никога не се плашеше от мелето, а посягаше да хапе животните на противника.

Уроците по кавалерийски бой, в които се опитваха да се свалят от седлото с пики и мечове, бяха изтощителни. Уменията на Норта и неговата любов към сражения доведоха до множество падания и контузии. Започнаха да изучват и стрелбата с лък от седло: трудно умение, което трябваше да овладеят за Изпитанието по езда, предстоящо следващата година. Вейлин и по принцип изпитваше затруднения с лъка, но уцелването на копа сено от трийсет крачки, докато се извиваше на седлото, си бе почти невъзможно. От друга страна, Норта успя още от първия път и така и не пропусна нито веднъж.

— Можеш ли да ме научиш? — попита Вейлин, ядосан след поредната трагична тренировка. — Обясненията на инструктор Ренсиал не са много разбираеми.

Норта го изгледа безизразно пасивно, както винаги, и каза:

— Защото е плямпащ, ненормалник.

— Наистина е човек с проблеми — съгласи се Вейлин с усмивка. Норта не каза нищо. — Е, ще ми помогнеш ли?

Младежът сви рамене.

— Щом искаш.

Оказа се, че няма някакъв чалъм, а е въпрос на упражнения. Всеки ден след вечеря двамата прекарваха по час в тренировки. Вейлин продължаваше да не уцелва, а Норта го напътстваше.

— Не се надигай толкова от седлото, преди да пуснеш тетивата… Бъди сигурен, че си я издърпал до брадичката си… Стреляй, когато усетиш как копитата се вдигат от земята… Не се цели толкова ниско… — Минаха пет дни, преди Вейлин да уцели сеното, и още три преди да почне да го прави достатъчно често.

— Благодаря, братко — каза той една вечер, докато водеха конете си към конюшнята. — Нямаше да го схвана без твоя помощ.

Норта го погледна неразгадаемо.

— Бях ти задължен, нали?

— Ние сме братя. Дълговете не значат нищо между нас.

— Наистина ли вярваш на всички тези глупости? — В гласа на Норта нямаше злоба, просто неясно любопитство. — Наричаме се братя, но нямаме обща кръв. Ние сме просто момчета, събрани в Ордена насила. Не си ли се чудил какво щеше да стане, ако се бяхме запознали навън? Дали щяхме да бъдем приятели, или врагове? Нали знаеш, че бащите ни бяха врагове?

Вейлин поклати глава; надяваше се, че мълчанието му ще прекрати разговора.

— О, да. Като бях малък, подслушвах срещите в кабинета на баща ми. Той говореше често за твоя, предимно лоши неща. Казваше, че е парвеню с по-малко мозък и от брадва. Казваше, че Сорна трябва да стои заключен и да го пускат само като почне война, и се чудеше защо кралят се допитва за съвет до подобен тъпак.

Бяха спрели с лице един към друг. Очите на Норта блестяха с познатия глад за сражение. Плюй усети напрежението, размята глава и изцвили възбудено.

— Опитваш се да ме провокираш, братко — каза Вейлин и потупа коня си по врата, за да го успокои. — Но забравяш, че нямам баща и думите ти не значат нищо. Защо в последно време показваш радост единствено когато се бием? Защо е този глад? Нима те кара да забравяш? Или успокоява болката ти?

Норта дръпна поводите на коня си и продължи към конюшнята.

— Не успокоява нищо. Но ме кара да забравя, поне за миг.

Вейлин сръчка Плюй в тръс и го подмина.

— Може би едно състезание също ще те накара да забравиш.

И препусна в галоп към главната порта. Естествено, Норта го победи с една дължина, но поне на лицето му се появи усмивка.

Късно през месец дженисласур, седмица след неотбелязания му петнайсети рожден ден, Вейлин бе извикан в покоите на аспекта.

— Сега пък какво? — зачуди се Дентос. Беше по време на закуска и той ръсеше трохи, докато говореше. Маниерите на маса си оставаха неусвоен урок за него. — Явно те харесва, защото винаги си близо до покоите му.

— Вейлин е любимец на аспекта — включи се Баркус с подигравателно сериозен тон. — Всички го знаят. Помнете ми думите, един ден и той ще стане аспект.

— Разкарайте се и двамата. — Вейлин взе една ябълка и стана от масата. Нямаше представа защо го викат този път. Поредният деликатен въпрос около баща му или нова заплаха за живота му? Изненадваше се, че изтеклото време го бе направило безразличен към такива страхове. Кошмарите бяха позатихнали през последните месеци и той можеше да се обърне към мрачните събития от Изпитанието на прехода с трезва преценка, макар че липсата на страст въобще не разбулваше мистерията.

Успя да изяде почти цялата ябълка, докато стигне до покоите, и скри огризката в наметалото си, преди да почука. Щеше да я даде на коня си по-късно и несъмнено да получи за награда дъжд от слюнка.

— Влез, братко — долетя гласът на аспекта през вратата.

Мъжът стоеше до тясното прозорче, гледащо към реката, и се усмихваше леко на нещо. Почтителното кимане на Вейлин бе прекъснато от другия обитател на стаята, тънко като скелет момче, облечено в парцали. Босите му кални крака се клатеха от стола, на който се бе настанило неудобно.

— Тоя е! — извика Френтис и подскочи при влизането на Вейлин. — Братът, дето ме в-вдъхнови! Дето е син на Военачалника.

— Той е ничий син, момче — поправи го аспектът.

Вейлин изруга наум и затвори вратата. „Даването на ножове на улични хлапета е срамно деяние. Не каквото се очаква от един брат…“

— Познаваш ли това момче, братко? — попита го аспектът.

Вейлин погледна Френтис и видя вълнението му под слоя мръсотия.

— Да, аспект. Помогна ми при скорошното… недоразумение.

— Видя ли? — Френтис се обърна оживено към аспекта. — Казах ти. Казах ти, че ме знае.

— Това момче иска да влезе в Ордена — продължи аспектът. — Ще се застъпиш ли за него?

Вейлин погледна Френтис шашардисано.

— Искаш да влезеш в Ордена?

— Аха! — Френтис почти подскочи от вълнение. — Да вляза. Да стана брат.

— Ти… — Вейлин преглътна думата „луд“ и си пое дълбоко дъх, преди да се обърне към аспекта. — Какво значи да се застъпя за него?

— Това момче няма семейство и няма кой да го остави официално в ръцете на Ордена. Според нашите правила всеки послушник трябва да има застъпник. Родител или при сираците някой известен с добра репутация. Момчето назова теб.

„Застъпник?“ Никой не му беше казвал за това.

— И за мен ли се застъпиха, аспект?

— Разбира се.

„Баща ми е говорил с тях преди да ме доведе тук. Колко ли дни и седмици по-рано го е уредил? Колко по-рано е знаел, без да ми каже?“

— Кажи му, че може да съм брат — подкани го Френтис. — Кажи, че ти помогнах.

Вейлин въздъхна тежко и погледна трескавото отчаяние в очите на момчето.

— Може ли да поговоря насаме с него, аспект?

— Разбира се. Аз ще съм в главната цитадела.

Френтис заговори отново веднага щом аспектът излезе:

— Трябва да им кажеш. Кажи, че мога да стана брат…

— Мислиш, че това е игра ли? — прекъсна го Вейлин, сграбчи парцалите, покриващи мършавото му тяло, и го придърпа към себе си. — Какво мислиш, че те чака тук? Безопасност, храна, подслон? Не знаеш ли какво е това място?

Очите на Френтис се разшириха от страх и гласът му затихна.

— Тук тренират братята.

— Да, тренират ни. Бият ни, карат ни да се сражаваме един срещу друг всеки ден, подлагат ни на изпитания, при които може да загинем. Аз съм на петнайсет и имам повече белези от ветераните от Кралската гвардия. Отначало в групата ни имаше десет момчета, сега сме пет. Какво ме караш? Да се застъпя за смъртта ти ли? — Пусна хлапето и се завъртя към вратата. — Няма да го направя. Върни се в града. Ще оцелееш по-дълго.

— Ако се върна, ще съм мъртъв до довечера — извика Френтис, гласът му бе натежал от страх. Той се отпусна на стола и изхлипа жалостиво. — Няма къде другаде да ида. Ако ме отпратите, съм мъртъв. Хората на Хунсил ще ми видят сметката.

Ръката на Вейлин се спря на дръжката на вратата.

— Хунсил?

— Управлява уличните банди. Джебчиите, курвите и главорезите му плащат данък, пет медника на месец. Аз не можах да платя миналия и хората му ме набиха.

— А ако не платиш и този, ще те убие, така ли?

— Вече е късно. Не става въпрос за пари. Окото му.

— Окото му ли?

— Аха, дясното. Вече го няма.

Вейлин загърби вратата с тежка въздишка.

— Ножовете, които ти дадох.

— Аха. Не можех да чакам да ме обучиш. Тренирах сам. Станах доста добър. Реших да ги пробвам на Хунсил и го причаках пред една кръчма.

— Да го уцелиш в окото е забележително попадение.

Френтис се усмихна криво.

— Целех се в гърлото.

— И той знае, че си ти.

— Знае. Това копеле научава всичко.

— Имам пари, не много, но братята ми ще съберат още. Може да ти намерим работа като юнга на търговски кораб. Там ще е много по-безопасно, отколкото тук.

— Мислех, ама не ща. Не обичам кораби. Прилошава ми, като прекосявам реката със сала. А и съм чувал, че моряците правят разни неща с юнгите…

— Сигурен съм, че няма да те закачат, ако го гарантираме.

— Искам да стана брат. Видях какво направихте с войниците. Ти и другият. Никога не съм виждал подобно нещо. Искам и аз така. Да бъда като теб.

— Защо?

— Защото те прави някой, значим. Знаеш ли, че по таверните още разправят как момчето на Военачалника унизи Черните ястреби. Вече си почти толкова известен колкото стареца си.

— Това ли искаш? Да бъдеш известен?

Френтис се разшава. Очевидно не беше свикнал да го питат за мнението му и изпитваше притеснения от подобна заинтересованост.

— Не знам. Искам да бъда някой, не прост джебчия. Не мога да го правя цял живот.

— Тук най-вероятно ще си докараш бърза смърт.

В този момент Френтис не изглеждаше като дете, а като възрастен човек с богат опит. Вейлин имаше чувството, че той е хлапе в присъствието на старец.

— Винаги е изглеждало така.

„Мога ли да го направя? Да го обрека на това?“ Отговорът дойде след един удар на сърцето. „Поне има избор. Сам е решил да дойде тук. А и на какво ще го обрека, ако го отпратя?“

— Какво знаеш за Вярата? — попита Вейлин.

— Това, дето става, като умреш.

— И какво става?

— Отиваш при Покойните и те, такова, ни помагат.

„Не е баш катехизис, но е относително точно.“

— Вярваш ли?

Френтис сви рамене.

— Май.

Вейлин се наведе и го погледна твърдо в очите.

— Когато аспектът те попита, бъди уверен. Орденът се сражава първо за Вярата и чак после за Кралството. — Изправи се. — Ела да го намерим.

— Ще му кажеш ли да ме вземе?

„Дано душата на майка ми ми прости.“

— Да.

— Супер! — Френтис скочи и хукна към вратата. — Благодаря…

— Никога не ми благодари — каза Вейлин. — Никога.

Френтис го погледна озадачено, после каза:

— Добре. А кога ще ми дадат меч?

Оставаха три месеца до следващия прием на послушници, затова впрегнаха Френтис на работа. Момчето изпълняваше поръчения, трудеше се в кухнята и овощните градини и чистеше конюшните. Дадоха му легло в тяхното спално в северната кула. Аспектът смяташе, че ще е лоша проява на гостоприемство да го оставят някъде сам.

— Това е Френтис — представи го Вейлин на останалите. — Нов послушник. Ще живее с нас до края на годината.

— Не е ли още малък? — Баркус го изгледа от глава до пети. — Само кожа и кости е.

— Шибай се, тлъстьо! — изръмжа Френтис и отстъпи назад.

— Очарователно — отбеляза Норта. — Имаме си собствен уличен хулиган.

— Защо ще живее при нас? — поинтересува се Дентос.

— Защото така реши аспектът и защото съм му задължен. Както и ти, братко. — Той се обърна към Норта. — Ако не ми беше помогнал, сега щеше да висиш в клетка на стената.

Норта наклони глава, но не каза нищо.

— Това е този, дето го зашемети — каза Френтис. — Дето наръга Черния ястреб в крака. Беше супер. Значи ли, че ни е позволено да колим Кралската гвардия?

— Не! — Вейлин го дръпна към старото легло на Микел, което стоеше неизползвано след смъртта му. — Това е твоето. После ще те заведа в хранилището при инструктор Грейлин да получиш завивки.

— Той ли ще ми даде меч?

Останалите се засмяха.

— О, ще ти дадат меч — каза Дентос. — Най-доброто острие от ясен.

— Искам истински — настоя намусено Френтис.

— Ще трябва да го заслужиш — каза му Вейлин. — Като нас. Сега дай да си поговорим за краденето.

— Няма да открадна нищо. Заклевам се, че вече спрях.

Другите отново се засмяха.

— От него ще излезе брат — каза Баркус.

— Краденето… — Вейлин се затрудни да намери точните думи. — Тук е прието, но има правила. Няма да крадеш от нас и никога няма да крадеш от инструкторите.

Френтис го изгледа подозрително.

— Това от онези изпитания ли е?

Вейлин стисна зъби. Започваше да разбира защо инструктор Солис толкова обича пръчката си.

— Не. Можеш да крадеш от другите в Ордена, стига да не са от твоята група и да не са инструктори.

— Сериозно? И на никой не му пука?

— О, не, ще те пребият, ако те спипат. Но не за краденето, а за това, че са те хванали.

На устните на Френтис се появи съвсем лека усмивка.

— Хващали са ме само веднъж. Повече няма да се повтори.

Ако Вейлин очакваше Френтис бързо да се обезкуражи от трудния живот в Ордена, щеше да остане разочарован. Хлапето щастливо се заемаше с всяка задача, търчеше из цитаделата, гледаше внимателно тренировките и ги тормозеше да му предадат уменията си. В повечето случаи те откликваха и го обучаваха на меч и невъоръжен бой. Френтис почти нямаше нужда от инструкции за мятането на ножове и скоро започна да съперничи на Дентос и Норта в състезанията. Те надушиха възможността и организираха турнир, в който спечелиха множество остриета и си ги разделиха поравно.

— Защо не са за мен? — изскимтя Френтис, докато брояха печалбата.

— Защото още не си истински брат — каза Дентос. — Като станеш, ще получаваш цялата си печалба. Дотогава ние ще вземаме дял като отплата за прилежното ти обучаване.

Най-изненадваща бе пълната липса на страх у Френтис, когато се занимаваше с Белег. Другите се притесняваха, а той се боричкаше весело с кучето и се кикотеше, когато то го събореше с лекота. Отначало Вейлин се притесняваше, но после забеляза, че Белег действа нарочно внимателно. Френтис не беше ухапан и одраскан нито един път.

— За него хлапето е пале — обясни инструктор Джеклин. — Сигурно си мисли, че е твое. Вижда се като по-голям брат.

Френтис се оказа и единственото момче, което не ядеше пердах от инструктор Ренсиал. По някаква причина киселият отговорник на конюшните никога не му посегна, а само посочваше задачите и гледаше мълчаливо изпълнението им. Изражението му бе още по-странно от обичайното. Любопитна смесица от почуда и тъга, която накара Вейлин да държи Френтис максимално далече от конюшните.

— Какво не му е наред на инструктор Ренсиал? — попита Френтис една вечер, докато Вейлин го учеше как да парира. — Нещо е откачен ли?

— Не знам много за него — отвърна Вейлин. — Определено разбира от коне. Иначе му личи, че трудният живот в Ордена може да те побърка.

— И ти ли ще се побъркаш?

Вейлин не отговори, а замахна към главата на Френтис. Момчето едва успя да парира удара с дървеното си острие.

— Внимавай — изръмжа Вейлин. — Инструкторите няма да са толкова милостиви като мен.

Месеците с Френтис минаваха бързо. Енергията и ентусиазмът му ги караха да забравят за собствените си несгоди. Дори Норта изглеждаше по-оживен около момчето и се бе заел да го учи на стрелба с лък. Както и при обучението на Дентос за Изпитанието на познанието, Норта демонстрира педагогически талант. Останалите, особено Дентос, се ядосваха понякога, но Норта сякаш разполагаше с безкрайно търпение.

— Браво — каза той, когато Френтис изпрати стрелата си на цяла крачка от мишената. — Опитай да избуташ лъка напред, докато дърпаш тетивата, така ще се огъне по-лесно.

Благодарение на Норта Френтис бе единственият, който уцели мишената на първата си официална тренировка.

— Не може ли да остана с вас? — попита момчето вечерта преди да му се наложи да се премести.

— Трябва да отидеш при групата си — каза Вейлин. Бяха в кучкарника и гледаха Белег, който пазеше тежко бременната си кучка. Вече никой не смееше да влиза в кучкарника — състоянието на кучката го бе направило свирепо грижовен. Би нападнал дори инструктор Джеклин.

— Защо? — Скимтенето в гласа на Френтис бе смекчено, но още се долавяше ясно.

— Защото ние не може да участваме в обучението ти. Ще намериш братя сред момчетата, които ще дойдат утре. Заедно ще си помагате в изпитанията. Така се прави в Ордена.

— Ами ако не ме харесат?

— Тук харесването не значи нищо. Връзката, която ни сплотява, е отвъд дружбата. — Той сръчка Френтис в ребрата. — Не се притеснявай. Вече знаеш повече от тях и те ще те търсят за напътствия. Просто не бъди прекалено наперен.

— А вие няма ли да ме учите повече?

Вейлин поклати глава.

— Ще бъдеш в групата на инструктор Хоунлин. Той ще ви обучава. Ние не можем да се месим. Той е добър човек. Няма да те набие, ако не го предизвикаш. Дръж се добре.

— А ще мога ли да крада за вас?

Това бе нещо, над което Вейлин не бе мислил. Талантът на Френтис с лекота да им доставя ценни предмети щеше да им липсва. Вече имаха допълнителни дрехи, пари, талисмани, ножове и всякакви дреболии, които правеха живота по-комфортен. Малкият бе удържал на думата си и никога не го хванаха, макар някои момчета бързо да свързаха появата му с масовото изчезване на ценности, което една вечер доведе до особено кървав бой в столовата. За щастие те вече разполагаха с физика и умения да се защитят и от по-големите и инцидентът не се повтори. Въпреки това инструктор Солис ги предупреди да удържат Френтис за известно време.

— Вече ще трябва да крадеш за своята група — каза му Вейлин със съжаление. — Но можете да търгувате с нас.

— Мислех, че вече няма да ни позволяват да си говорим.

— Напротив. Може да се срещаме тук всеки елтриан привечер.

— Инструктор Джеклин ще ми позволи ли да взема едно от кученцата?

Вейлин виждаше враждебния поглед и напрегнатата стойка на Белег. Знаеше, че той може да захапе и него, ако влезе в клетката.

— Не мисля, че зависи от инструктор Джеклин.

2.

Изпитанието на мелето дойде след зимния пир в средата на месец уеслин. Смениха мечовете си с дървени и бяха разделени заедно с останалите петдесетина момчета на тяхната възраст на два равни отбора. В замръзналата земя на тренировъчния плац бе забита пика с червена панделка. Вейлин с изненада откри, че и останалите инструктори са се събрали, даже Джестин, който рядко напускаше ковачницата.

— Войната е наше свещено задължение — каза аспектът, когато се строиха пред него. — Тя е причината за съществуването на Ордена. Ние се сражаваме в защита на Вярата и на Кралството. Днес ще участвате в битка. Единият отряд ще опитва да плени знамето, другият ще го защитава. Инструкторите ще наблюдават битката. Всеки брат, който не прояви достатъчно кураж и умения, ще бъде отпратен на сутринта. Бийте се добре и помнете уроците. Убиващи удари не са позволени.

Аспектът се оттегли, а двата отряда се спогледаха с неприязън и възбуда. Всички знаеха какво предстои. Въпреки дървените мечове и забраната за убиване денят щеше да е кървав.

Инструктор Солис се приближи към групата със сноп червени панделки и нареди да ги вържем на левите си ръце. Отсреща инструктор Хоунлин раздаваше на противника бели.

— Вие ще атакувате, белите ще бранят — обясни Солис. — Битката свършва, когато някой от вас успее да вземе пиката.

Докато белите врагове се подреждаха в нестройна линия пред знамето, Вейлин забеляза, че аспектът поздравява трима непознати. Двама мъже, единият едър и широкоплещест, другият жилав и строен, с дълга черна коса, която се вееше на вятъра. Третата фигура беше дребна, увита с кожи, и се придържаше до едрия мъж.

— Кои са тези, учителю? — попита той, докато Солис му подаваше панделка, но денят явно не беше за въпроси.

— Притеснявай се за изпитанието, момче! — Инструкторът го цапна ядосано по главата. — Разсейването днес може да ти коства живота.

Вързаха панделките и се наредиха срещу защитниците, които бяха на стотина крачки. Противникът сякаш бе станал по-многочислен.

— Вейлин, какво ще правим? — попита Дентос с очакване.

Вейлин понечи да свие рамене, но забеляза, че всички го гледат така. Не само момчетата от неговата група, а и останалите. Норта бе единственото изключение — стоеше настрани и безгрижно подхвърляше меча си нагоре и го улавяше. Изглеждаше отегчен.

Вейлин се опита да състави план. Бяха учени да се сражават, но не и на тактика. Беше чувал за флангови маневри и фронтална атака, но нямаше реална представа как се изпълняват. Повечето легенди се отнасяха за братя, които постигаха победа с индивидуален героизъм. А и в тях обикновено се щурмуваха градове или се удържаше мост, а не трябваше да се плени някаква си пика. „Пиката… какво ѝ е толкова ценното?“

— Вейлин? — подкани го Кейнис.

— Това не е истинска битка.

— Какво?

„Битките не свършват, когато някой вземе пиката, а когато едната армия унищожи другата. Затова се нарича Изпитание на мелето. Просто искат да ни видят как се сражаваме. Пиката не е от значение.“

— Ще ги нападнем директно — каза той и повиши глас в опит да звучи решително и уверено. — Ще се врежем в центъра, силно и бързо. Пробием ли ги, пиката е наша.

— Това не е особено сложна стратегия, братко — отбеляза Норта.

— Искаш ли ти да водиш?

Норта наклони глава и се усмихна.

— Не бих и мечтал. Сигурен съм, че планът ти е железен.

— Подредете се — нареди Вейлин. — Стойте нагъсто. Баркус, ти си отпред с мен и Норта. Вие двамата също. — Подбра две по-едри момчета, известни с агресивния си нрав. — Кейнис, Дентос, стойте близо и ни пазете, когато тръгнем за знамето. Останалите чухте аспекта. Ако не искате да си получите монетите на сутринта, изберете противник, повалете го на земята и след това намерете нов.

Овациите го изненадаха: накъсани викове и гора от вдигнати дървени мечове. Той също изкрещя и размаха оръжието си, въпреки че се чувстваше глупаво. Невероятно, но момчетата завикаха още по-силно и почнаха да скандират името му.

Започнаха да настъпват, отначало ходом. Разстоянието до противника сякаш се стапяше с всеки удар на сърцето.

— Вейлин! Вейлин!

Той започна да подтичва, опитвайки да запази енергията си за битката.

— Вейлин! Вейлин!

Някои от момчетата, включително Кейнис, се деряха с пълно гърло. Крачката им се ускори, когато преминаха половината разстояние. Малката му армия изглеждаше нетърпелива да се сблъска с противника. Някои от момчетата започнаха да тичат.

— Спокойно! — извика Вейлин. — Дръжте се заедно!

— Вейлин! Вейлин!

Обърна се и видя разкривените от гняв лица. „Страх. Маскират страха си с гняв.“ Той не чувстваше ярост. Всъщност основното му притеснение бе да не получи нов белег. Тъкмо бяха изкарали конците от последната рана на бедрото му, получена след неприятно падане от коня.

— Вейлин! Вейлин!

Вече всички тичаха и формацията им се разпадаше. Въпреки инструкциите Дентос бе излязъл най-отпред и крещеше с маниакално настървение.

„О, в името на Вярата!“ Вейлин се затича в спринт и посочи с меч към центъра на противника.

— Атака! АТАКА…

Двете групи се сблъскаха с пукот. Вейлин имаше чувството, че е ударил дърво с рамо, но успя да повали двама защитници. Отначало изглеждаше, че първоначалният им щурм ще успее. Обединената им сила успя да събори петима-шестима противници и Баркус се понесе към пиката. Врагът успя да се окопити и двете групи започнаха да се налагат с невиждана свирепост. Вейлин се озова пред две момчета, които размахваха дървените си мечове дивашки, сякаш бяха забравили многобройните уроци. Парира удар, успя да избегне друг и на свой ред удари едно от момчетата по крака и го повали на земята. Другото мушна към него, но се протегна твърде много. Вейлин успя да блокира ръката му със своята и го събори с удар с глава.

Битката закипя и въздухът се изпълни с пукот на дърво и болезнени стонове. На Вейлин му беше трудно да следи събитията. Времето се накъса на поредица объркани ожесточени схватки, в които едва успяваше да мерне другарите си. Баркус бе хванал меча си с две ръце и раздаваше тежки удари на всеки, който проявеше неблагоразумието да се приближи достатъчно. Дентос, с окървавено чело, бе загубил оръжието си и разменяше тупаници с момче, по-високо с цяла стъпка. Сякаш печелеше. Кейнис беше скочил на гърба на един от враговете и го душеше с меча си, преди нечий ботуш да го ритне по главата и да го повали. Вейлин си проби път през сражаващите се момчета и видя, че Кейнис лежи по гръб и се опитва да парира ударите на противника, когото бе душил допреди малко. Вейлин изрита младежа в корема и го удари по слепоочието, изкарвайки го от битката.

— Наслаждаваш ли се на славната битка, братко? — попита той и се наведе да подаде ръка на Кейнис.

— Клекни! — извика приятелят му.

Вейлин падна на коляно и усети вятъра от меча, който бе пропуснал главата му на косъм. Завъртя се и подкоси противника с крак, след което го удари с оръжието си по носа. Двамата с Кейнис застанаха гръб до гръб и продължиха да се сражават, препъвайки се над ранени и изгубили съзнание съотборници и врагове, докато не се приближиха на няколко крачки от пиката. Един от защитниците видя последен шанс да се докаже и ги нападна с крясък. Кейнис парира първия замах, а Вейлин го повали с удар в рамото и направи гримаса при звука от счупена кост.

След това се свърши. Нямаше повече противници. Само стенещи момчета, залитащи и търкалящи се по земята сред неподвижните си братя. Норта стоеше стиснал пиката, а от главата и лицето му течеше кръв. Той се усмихна на приближаващия се Вейлин. На разцепената му устна се събираше гъста червена капка.

— Добър план, братко.

Залитна и Вейлин го подпря. Самият той се чувстваше по-уморен от всякога. Ръцете му тежаха като олово, а насилието бе оставило пареща топка в корема му. Осъзна, че няма представа колко е продължила схватката. Можеше да е час или няколко минути. Все едно се събуждаше от особено мъчителен кошмар. Изпита облекчение, като видя, че Дентос и Баркус са от десетината все още изправени. Дентос всъщност стоеше прав благодарение на яката ръка на Баркус около раменете му.

— Какво, братко? — Вейлин се наведе за пред инструкторите, уж за да чуе думите, при все че Дентос очевидно не можеше да говори в това състояние. — Да! Наистина чудесна битка!

— Изпитанието приключи! — Инструктор Солис се приближаваше през полето. — Отнесете ранените в лечебницата. Оставете тези в безсъзнание, инструкторите ще се погрижат за тях.

— Хайде. — Вейлин се обърна към Норта. — Ела да те закърпят.

— С удоволствие — отвърна младежът. — Но не съм сигурен, че мога да ходя. — Залитна отново и Вейлин трябваше да го хване. Двамата с Кейнис му помогнаха да излезе от полето, без да пуска пиката. Баркус ги следваше, като почти влачеше Дентос.

— Брат Вейлин — каза аспектът. До него стояха тримата непознати.

Вейлин спря, като се помъчи да не изтърве Норта.

— Да, аспект?

— Нашите гости искат да се запознаят с теб. — Аспектът посочи гостите. Отблизо се видя, че най-дребната фигура е момиче, увито в черни кожи също като едрия мъж, за когото се държеше. Беше на неговите години, но дребна, с бледа кожа, черна коса… и много красива. Не му обръщаше внимание — беше се втренчила в почти припадналия Норта. Вейлин не беше сигурен дали изражението ѝ е плод на възхищение или на страх.

— Брат Вейлин, това е Ванос Ал Мирна — каза аспектът. Едрият мъж се наведе и протегна ръка. Вейлин я разтърси неловко, като едва успя да удържи Норта. Кейнис се скова, като чу името, но за Вейлин то не значеше почти нищо. Имаше смътен спомен, че баща му го бе споменавал на майка му. Малко преди да го направят Военачалник. Но не можеше да се сети за конкретния разговор.

— Познавам баща ти — каза Ванос Ал Мирна.

— Нямам баща — отвърна Вейлин по навик.

— Покажи уважение на лорд Ванос. — На устните на аспекта се появи тънка усмивка. — Той е Меч на кралството и Граничен лорд на Северните предели. Присъствието му тук е чест за нас.

Вейлин забеляза наченките на усмивка на устните на Ванос Ал Мирна.

— Сражава се добре.

Вейлин кимна към Норта.

— Брат ми се би по-добре. Той плени пиката.

Ал Мирна погледна Норта за секунда и Вейлин осъзна, че е познавал и неговия баща.

— Това момче се бие без страх. Качество, което не винаги е за предпочитане.

— Ние сме безстрашни в защита на Вярата, милорд. — „Хубав отговор. Само да не беше лъжа.“

Граничният лорд се обърна и посочи жилавия дългокос мъж. Имаше бледа кожа и черна коса като момичето, но чертите му бяха различни — високи скули и орлов нос.

— Това е моят приятел Хера Дракил от сеорда сил.

Сеорда. Вейлин не предполагаше, че някога ще срещне сеорда. Мистериозен народ, който не излизаше от подслона на Великите северни гори и не обичаше чуждоземци. Заради сеорда сил хората от кралството смятаха северните гори за мрачно и загадъчно място и рядко ходеха натам. Беше пълно с истории за злощастни пътници, навлезли и изчезнали в гората.

Хера Дракил кимна с непроницаемо изражение.

— А това е дъщеря ми Дарена. — Лорд Ванос побутна момичето напред.

Тя се обърна към Вейлин, който се зачуди, защо дланите му внезапно се изпотяват.

— Братко. Ти сякаш си единственият без рана.

Вейлин осъзна, че е права. Болеше го навсякъде и на сутринта щеше да е схванат, но нямаше рани.

— Късметът ми се усмихна, милейди.

Тя погледна Норта със загрижено изражение.

— Той ще се оправи ли?

— Нищо му няма. — Гласът на Кейнис звучеше прекалено учтиво.

Норта вдигна глава, погледна замаяно момичето и се намръщи объркано.

— Ти си лоначка. — Главата му се извъртя към Вейлин. — В Севера ли сме?

— Спокойно, братко. — Вейлин го потупа по рамото и изпита облекчение, когато главата му отново клюмна. — Брат ми не е на себе си — каза на момичето. — Извинявам се.

— За какво? Аз съм лоначка. — Тя се завъртя към аспекта. — Имам лечителска дарба, макар и слаба. Ако мога да ви помогна с нещо…

— Разполагаме с много умел лекар, милейди — отвърна аспектът. — Благодаря за загрижеността. Да се отправим към покоите ми и да оставим братята да се погрижат за другарите си.

Обърна се и тръгна към цитаделата, следван от Граничния лорд, а другите двама се задържаха за момент. Хера Дракил ги изгледа продължително: местеше очи между Дентос, отпуснат в ръцете на Баркус, разкървавения нос на Кейнис и увисналия Норта, а неразгадаемото му изражение премина в очевидно отвращение.

— Ил лонаким хиърин мар дуролин — каза той тъжно и се отдалечи.

Момичето, Дарена, сякаш се засрами от думите му и ги погледна за сбогом, преди да го последва.

— Какво каза? — спря я Вейлин.

Тя се поколеба дали да не каже, че не знае езика, макар Вейлин да виждаше, че е разбрала думите.

— Каза, че лонаките се отнасят по-добре и с кучетата си.

— Така ли е?

Устните ѝ се свиха и се видя нотка на гняв, преди да се обърне.

— Предполагам.

Норта вдигна глава и се усмихна на Вейлин.

— Красива е — каза и най-сетне загуби съзнание.

— Защо Граничният лорд на Северните предели има лонакска дъщеря? — обърна се Вейлин към Кейнис.

Беше след полунощ и патрулираха по стената. Един от недостатъците на четвъртата година бе редовното участие в нарядите. Много от момчетата, включително Баркус, бяха наранени и в лазарета, така че стражата бе малочислена. Баркус бе изчакал да се приберат в стаята преди да покаже сериозния прорез на гърба си.

— Мисля, че някой е забил пирон в меча си — изстена той.

Оставиха Норта в леглото и го почистиха, доколкото можеше. Раните му нямаха нужда от шевове, така че решиха да му превържат главата и да го оставят да се наспи. Дентос бе по-зле, с отново счупен нос, и продължаваше да губи съзнание. Вейлин го прати в лечебницата с Баркус, чиито шевове изискваха по-сериозни умения. Изтормозеният инструктор Хентал настани Дентос на легло. Баркус беше изписан, след като го зашиха и намазаха раната с масло от дърво кор, което миришеше неприятно, но бе надеждна защита срещу инфекция. Двамата го оставиха да наглежда Норта в спалното и поеха поста на стената.

— Ванос Ал Мирна не е лесен за разбиране — каза Кейнис. — Но нелоялността винаги е трудно измерима.

— Нелоялност?

— Прокудиха го в Северните предели преди дванайсет години. Никой не знае точно защо, но смятат, че е оспорил кралска заповед. По това време е бил Военачалник. Крал Янус може да е милостив и справедлив, но няма как да толерира нелоялност от някой с такава висока позиция.

— Но ето, че е тук.

Кейнис сви рамене.

— Кралят е прочут с милостта си. Има слухове за голяма битка в Севера, отвъд гората и степите. Твърдят, че Ал Мирна отблъснал армия варвари, дошли през ледовете. Признавам, че не вярвах в слуховете, но може би е дошъл да докладва на краля за победата.

„Бил е Военачалник преди баща ми.“ Сега си спомни, макар по онова време да бе много малък. Баща му се бе прибрал и бе обяснил на майка му, че са го направили Военачалник. Тя се оттегли в покоите си и заплака.

— А дъщерята? — попита той, опитвайки да прогони спомена.

— Лонакско сираче. Открил я загубена в гората. Явно сеорда му позволяват да влиза в нея.

— Явно имат високо мнение за него.

— Мнението на диваците не е от значение, братко — изсумтя Кейнис.

— Този сеорда с Ал Мирна не беше очарован от нашите нрави. Може би за него ние сме диваците.

— Обръщаш прекалено голямо внимание на думите му. Орденът е на Вярата, а тя не може да бъде съдена от такива като него. Но признавам, че съм любопитен защо Граничният лорд го доведе да ни гледа.

— Не мисля, че ние сме причината. Според мен има работа с аспекта.

Кейнис го погледна остро.

— Работа? Какво биха могли да обсъждат?

— Не може да си напълно глух за света извън тези стени. Военачалникът напусна поста си, Първият министър бе екзекутиран. Сега Граничният лорд се връща в Юга. Всичко това значи нещо.

— Държавата ни винаги е била неспокойна. Затова имаме толкова легенди.

„Легенди за войни.“

— Може би Ал Мирна има друга причина, лична — продължи Кейнис.

— Каква?

— Каза, че с Военачалника са се познавали. Може да иска да види как се развиваш.

„Баща ми да го е пратил да ме нагледа? Защо? Да види дали съм още жив? Колко висок съм станал? Да преброи белезите ми?“ Трябваше да потисне познатата горчилка, трупаща се в гърдите му. „Защо да мразя непознат? Нямам баща, че да го мразя.“

3.

Само две момчета получиха монети на сутринта. И двамата бяха показали страхливост и недостатъчно умения в битката. Според Вейлин пролятата кръв и счупените кости не си заслужаваха резултата, но Орденът никога не пренебрегваше традициите — все пак тук служеха на Вярата. Норта се възстанови бързо, както и Дентос, а Баркус щеше да носи грозния белег на гърба си цял живот.

С напредването на зимата обучението им стана по-специализирано. Упражненията на инструктор Солис с меча станаха по-сложни, а тренировките с алебарда започнаха да наблягат на дисциплината и работата в група. Учеха се да маршируват и маневрират по роти, както и на множеството команди, които изграждаха дисциплиниран боен строй от индивидуалностите. Не беше лесно и много момчета отнасяха бой, защото не уцелваха ляво и дясно или пък бъркаха крачка. Трябваха им няколко месеца в усилени тренировки, за да схванат всичко, и още два преди инструкторите да решат, че са доволни. През цялото време продължаваха и с упражненията по езда, които се провеждаха в кратките часове преди залез. Бяха си направили собствено трасе, четири мили покрай реката и външната стена, с достатъчно неравности и препятствия, за да отговаря на стандартите на инструктор Ренсиал. Тъкмо по време на едно от тези вечерни надбягвания Вейлин срещна момиченцето.

Не успя да прецени правилно прескачането на една повалена бреза и Плюй с характерния си лош нрав се дръпна назад и Вейлин се изтърси на замръзналата земя. Другарите му се засмяха и продължиха да препускат напред.

— Проклета кранта! — извика Вейлин, надигна се и заразтрива натъртения си гръб. — Ставаш само за въртене на мелничарско колело.

Плюй оголи зъби непокорно и провлачи крак, преди да започне да пасе неуспешно от шубрака. В един от по-съзнателните си периоди инструктор Ренсиал бе казал да не приписват човешки емоции на животно с мозък колкото ябълка.

— Конете имат чувства само към другите коне. Грижите и поривите им са неразбираеми за нас, както те не разбират мислите ни.

Вейлин видя как конят му обърна задник и реши, че животното има неестествената способност да демонстрира човешкото качество безразличие.

— Конят ти не те харесва много.

Очите му я засякоха мигновено, а ръцете му се стрелнаха инстинктивно към оръжията. Момичето беше десетинагодишно, увито с кожи против студа, бледото му лице го гледаше с нескрито любопитство. Беше се появило иззад един дебел дъб. Стискаше букет жълти цветя, казваха се зимничета. Околните гори бяха пълни с тях и хората от града ги беряха често. Вейлин нямаше представа защо. Инструктор Хутрил ги бе научил, че не стават нито за ядене, нито за лекарство.

— Мисля, че предпочита да се върне в степите. — Вейлин седна на повалената бреза и намести ножницата си.

За негова изненада момиченцето се приближи и седна до него.

— Казвам се Алорнис — рече то. — А твоето име е Вейлин Ал Сорна.

— Така е. — След летния панаир бе свикнал да го разпознават. Всеки път като се приближеше до града привличаше погледи и го сочеха с пръст.

— Мама казва, че не трябва да говоря с теб — продължи Алорнис.

— Сериозно? Защо?

— Не знам. Мисля, че на тате няма да му хареса.

— Тогава може би не трябва.

— О, аз често не ги слушам. Лоша съм. Не правя като другите момичета.

Вейлин усети, че се усмихва.

— Какво не правиш?

— Не шия и не обичам кукли, правя бели и рисувам картинки, каквито не бива, и съм по-умна от момчетата, и ги карам да се чувстват глупаво.

Вейлин щеше да се засмее, но видя колко е сериозна. Тя сякаш го изучаваше, а очите ѝ шареха по лицето му. Трябваше да му е неудобно, но му се стори странно мило.

— Зимничета — каза той и кимна към букета. — Те за бране ли са?

— О, да. Ще ги нарисувам и ще ги опиша. Имам голяма книга с цветя, аз съм си ги нарисувала. Тате ме научи на имената им. Той знае много за цветята и растенията. Ти разбираш ли от цветя и растения?

— Малко. Знам кои са отровни и кои стават за ядене и лекарство.

Тя се намръщи към букета.

— Тези ядат ли се?

Той поклати глава.

— Не, нито имат лечебни свойства. По принцип не стават за нищо.

— Те са част от красотата на природата. — На гладкото ѝ чело се появи тънка бръчка. — Това значи, че стават за нещо.

Този път той не се сдържа и се засмя.

— Вярно. — Огледа се за следа от родителите на детето. — Нали не си тук сама?

— Мама е в гората. Аз се скрих зад дъба, за да видя как яздиш. Падна много смешно.

Вейлин погледна Плюй, който демонстративно обърна глава в другата посока.

— И конят ми мисли така.

— Как се казва?

— Плюй.

— Това е грозно.

— И той е грозен. Но си имам куче, което е още по-грозно.

— Чувала съм за кучето ти. Голямо е като кон и си го укротил, след като сте се били цял ден и цяла нощ по време на Изпитанието на пустошта. Чувала съм и други истории. Записвам ги, но трябва да крия книгата от мама и тате. Чувала съм, че си победил десет мъже сам и вече са те избрали за следващ аспект на Шестия орден.

„Десет мъже? Последния път бяха само седем. Докато стана на трийсет, ще ги изкарат стотина.“

— Бяха четирима, а аз не бях сам. А следващият аспект не може да бъде избран, докато сегашният не умре или не се оттегли. И кучето ми не е голямо като кон, нито пък сме се били цял ден и цяла нощ. Ако се бяхме били и пет минути, щях да загубя.

— О. — Тя изглеждаше малко разочарована. — Ще трябва да променя книгата.

— Съжалявам.

Момиченцето сви рамене.

— Като бях малка, мама каза, че ще дойдеш да живееш с нас и ще ми бъдеш брат, но ти не дойде. Тате беше много тъжен.

Вълната от объркване му докара гадене. Земята се люшна за миг и сякаш щеше да се преобърне отгоре му.

— Какво?

— Алорнис! — Към тях бързаше красива жена с къдрава черна коса и простичко вълнено наметало. — Алорнис, ела тук!

Момичето се нацупи с досада.

— Сега ще ме прибере.

— Извинявам се, братко — каза задъхано жената и дръпна момиченцето за ръка. Въпреки видимото ѝ раздразнение Вейлин виждаше нежността ѝ към детето. — Дъщеря ми е много любопитна. Надявам се, че не е била досадна.

— Алорнис ли се казва? — попита Вейлин. Объркването премина в ледено изтръпване.

Жената стисна детето още по-силно.

— Да.

— А вашето име, милейди?

— Хила. — Тя се насили да се усмихне. — Хила Джустил.

Не му говореше нищо. „Не познавам тази жена.“ Видя в изражението ѝ нещо извън притесненията за детето. „Разпознаване. Тя познава лицето ми.“ Обърна очи към момиченцето и го огледа внимателно. „Хубаво като майка си, същата челюст, същият нос… различни очи. Тъмни очи.“ Осъзнаването връхлетя като виелица и замени изтръпването с нещо студено и твърдо.

— На колко си години, Алорнис?

— На десет и осем месеца — отвърна чинно тя.

— Почти единайсет. Аз бях на единайсет, когато баща ми ме доведе тук. — Видя празните ѝ ръце и изпуснатия букет. — Винаги съм се чудел защо го направи. — Наведе се, взе зимничетата и клекна пред Алорнис. — Да не ги забравиш. — Усмихна се и тя му отвърна. Вейлин се опита да запамети образа ѝ.

— Братко… — започна Хила.

— Не бива да обикаляте тук. — Той се надигна, отиде до Плюй и хвана юздите му. Конят явно усети настроението му и позволи да бъде възседнат без съпротива. — Тези гори са опасни през зимата. По-добре берете цветя другаде.

Хила притискаше дъщеря си и се бореше със страха.

— Благодаря, братко — промълви накрая. — Ще те послушаме.

Вейлин погледна за последно към Алорнис и пришпори Плюй. Този път прескочи брезата без колебание и препусна през дърветата, оставяйки майката и детето назад.

„Винаги съм се чудил защо ме остави… Сега вече знам.“

Месеците течаха, зимата премина в пролет, а Вейлин не говореше повече от необходимото. Тренираше, видя раждането на кутретата на Белег, слушаше радостните истории на Френтис за живота в Ордена, яздеше вироглавия си кон и не казваше почти нищо. Студът, изтръпналата празнина от срещата с Алорнис бе непрекъснато с него. Виждаше постоянно лицето и тъмните ѝ очи. „Десет години и осем месеца…“ Майка му бе умряла преди пет години. „Десет години и осем месеца.“

Кейнис опита да го заговори, да го привлече с една от историите си за битката в гората Урлиш, където армиите на Ренфаел и Азраел се бяха сражавали цял ден и цяла нощ. Беше отпреди създаването на Кралството, когато Янус бил още лорд, а четирите владения били разделени и се дърлели кой да управлява. Янус ги бе обединил с мъдрите си думи, острия си меч и силната си Вяра. Идеята за държава, управлявана от крал, слагащ Вярата на първо място, бе привлякла Шестия орден. Точно атака на Ордена бе разбила ренфаелския строй и бе донесла победата. Вейлин изслуша историята, без да коментира. Беше я чувал много пъти.

— И когато довели лорд Терос пред краля, ранен и окован, той предпочел смъртта пред това да коленичи пред самозваното пале. Крал Янус изненадал всички, като се засмял. „Не искам да коленичиш, братко. Нито да умираш. Тази държава няма да има полза от смъртта ти.“ А лорд Терос отвърнал…

— „Твоята държава е налудничава мечта“ — прекъсна го Вейлин. — Кралят се засмял отново и двамата спорили цял ден и цяла нощ, докато спорът не преминал в дискусия, и най-сетне Терос съзрял мъдростта в идеите на краля. Оттогава е най-верният ни васал.

Кейнис помръкна.

— Разказвал съм ти го това.

— Поне сто пъти. — Бяха до реката и гледаха как Френтис и хлапетата от групата му играят с палетата на Белег. Кучката бе родила шест, четири мъжки и две женски. Изглеждаха безобидни космати топки, докато ги ближеше на пода в кучкарника. Бяха пораснали бързо и вече бяха наполовина на нормалните кучета, но още вървяха несигурно и се търкаляха като кутрета. Френтис си бе изпросил да ги кръсти, но изборът му се оказа доста прозаичен.

— Боец! — подвикна той на любимеца си, най-едрия от шестте, примамвайки го с пръчка. — Тук, момче!

— Какво става, братко? — попита Кейнис. — Откъде идва това мълчание?

Вейлин гледаше как кутрето събаря Френтис и го ближе по лицето, а момчето се кикоти.

— На него му харесва тук — отбеляза той.

— Орденът наистина му се отразява добре — съгласи се Кейнис. — Сякаш порасна с една стъпка, откакто дойде, и схваща бързо. Инструкторите имат високо мнение, защото никога не се налага да повтарят. Мисля, че дори не са го били още.

— Чудя се какъв ли е бил животът му, щом успя да обикне подобно място? — Той се обърна към Кейнис. — Сам избра да е тук. За разлика от нас. Той си го избра. Не е натирен през портите от необичащ родител.

Кейнис понижи глас.

— Вейлин, баща ти искаше да си те върне. Трябва винаги да го помниш. И ти, като Френтис, избра да останеш.

„Десет години и осем месеца… Мама каза, че ще дойдеш да живееш с нас и ще ми бъдеш брат, но ти не дойде.“

— Защо? За какво да ме връща?

— От съжаление? От вина? Защо хората изобщо правят нещо?

— Аспектът веднъж ми каза, че моето присъствие тук е символ колко е отдаден баща ми на Кралството и Вярата. Ако се е скарал с краля, може би изваждането ми от Ордена е щяло да е символ на обратното.

Кейнис се намръщи.

— Имаш ниско мнение за него, братко. Учат ни да забравим семействата си, но не е хубаво син да мрази баща си.

„Десет години и осем месеца…“

— Трябва да познаваш някого, за да го мразиш.

4.

С настъпването на лятото дойде традиционната седмица, в която различните ордени си разменяха ученици. На всеки бе позволено да избере в кой орден да отиде. Обичайно момчетата от Шестия си сменяха местата с Четвъртия, тъй като се очакваше да си сътрудничат най-тясно след пълноправното приемане. Вместо това Вейлин избра Петия.

— Петият? — Инструктор Солис се намръщи. — Орденът на тялото. Орденът на лечителите. Там ли искаш да отидеш?

— Да, учителю.

— Какво си мислиш, че ще научиш там? И по-важно, какво би могъл да им предложиш? — Пръчката му тупна дланта на Вейлин, осеяна с белези, включително от пръските разтопен метал от ковачницата на Джестин. — Това не са ръце на лечител.

— Имам си причини, учителю. — Знаеше, че рискува да го пернат с пръчката, но тя не бе страшна от много отдавна.

Инструктор Солис изръмжа и продължи по редицата.

— Ами ти, Ниса? Искаш ли да се присъединиш към брат си и да попиваш челата на болните и слабите?

— Предпочитам Третия орден, учителю.

Солис го изгледа продължително.

— Писари и книжовници. — И поклати тъжно глава.

Баркус и Дентос предпочетоха безопасната опция с Четвъртия, а Норта с видима наслада избра Втория.

— Ордена на размишлението и просветлението — каза монотонно Солис. — Искаш да изкараш една седмица в Ордена на размишлението и просветлението?

— Чувствам, че душата ми ще се облагороди, докато медитирам над великите мистерии, учителю — отвърна Норта и показа перфектните си зъби в искрена усмивка. Вейлин беше готов да се разсмее за пръв път от месеци.

— Тоест искаш цяла седмица да си седиш на задника — каза Солис.

— Обикновено медитацията се провежда в седнала позиция, учителю.

Вейлин не издържа и се засмя. След три часа, докато завършваше четирийсетата обиколка на плаца, продължаваше да се подхилва.

— Брат Вейлин? — Мъжът на портата носеше сиво наметало и беше възрастен, хилав и оплешивял. Но най-объркващи бяха равните му бели зъби, като на Норта, но с искрена усмивка. Беше сам и търкаше с парцал тъмно петно на калдъръма.

— Трябва да се явя при аспекта — каза Вейлин.

— Да, съобщиха ни, че ще пристигнеш. — Възрастният брат вдигна резето на портата и я отвори. — Много рядко някой от Шести идва да учи при нас.

— Сам ли си, братко? — попита Вейлин и влезе в двора. — Мислех, че тук имате сериозна охрана.

За разлика от Шестия, седалището на Петия орден се намираше в самата столица. Широка кръстовидна сграда, извисяваща се сред бедняшкия южен квартал. Варосаните ѝ стени бяха като фар сред тъмната маса от схлупени къщи, скупчени около пристанището. Вейлин не беше идвал в тази част на града, но бързо разбра защо хората с ценности я отбягват. Сложната мрежа от сенчести алеи и задръстени с боклук улици предоставяше множество възможности за засада. Вейлин подбираше пътя си през мизерията, защото не искаше да пристигне с мръсни ботуши. Прескачаше свитите тела на припаднали от предишната нощ пияници и не обръщаше внимание на стоновете на тези, които бяха пили твърде много или недостатъчно. Няколко проститутки го изгледаха заспало, но не направиха опит да привлекат вниманието му. Знаеха много добре, че момчетата от Ордена не разполагат с пари.

— Изобщо не ни закачат — обясни му възрастният мъж, затвори портата и Вейлин видя, че няма ключалка. — На този пост съм от десет години и не съм имал никакви проблеми.

— Тогава защо пазиш портата?

Старият брат го изгледа объркано.

— Това е лечителският орден, братко. Хората идват за помощ. Някой трябва да ги посреща.

— Аха — отвърна Вейлин. — Разбира се.

— Иначе си имам старата Бес. — Възрастният брат отиде до тухлената постройка, която играеше ролята на портиерна, и извади дебела тояга. — За всеки случай. — И я подаде на Вейлин; явно очакваше експертно мнение.

Младежът завъртя тоягата и замахна няколко пъти, преди да я върне.

— Това е… солидно оръжие, братко.

Старецът изглеждаше доволен.

— Сам си я направих, когато аспектът ме назначи да пазя портата. Ръцете ми бяха твърде сковани да намествам кости и да шия рани. — Обърна се и забърза към сградата. — Ела, ела. Ще те отведа при аспекта.

— От много време ли си тук? — попита Вейлин, докато го следваше.

— Около пет години, без да броим обучението, разбира се. По-голямата част от службата си изкарах по южните пристанища. Казвам ти, няма зараза по света, която моряците да не могат да пипнат.

Вместо към главния вход възрастният брат го поведе към един по-малък, страничен. Продълговатият коридор беше гол и миришеше на нещо кисело и сладникаво.

— Оцет и лавандула — обясни старецът, като видя как Вейлин сбърчва нос. — Прогонва неприятните миризми.

Минаха покрай множество стаи, в които имаше само празни легла, и влязоха в кръгло помещение, покрито от пода до тавана с бели керамични плочки. В центъра имаше маса, на която лежеше гол треперещ младеж. Двама едри, облечени в сиво братя го държаха, докато аспект Елера Ал Менда преглеждаше набързо превързаната рана на корема му. Писъците на младежа бяха заглушени от кожения каиш, който бе захапал. Покрай стените на помещението имаше амфитеатрални скамейки, на които седяха братя и сестри на различна възраст със сиви раса. Всички се размърдаха и се обърнаха към Вейлин.

— Аспект. — Ехото от гласа на възрастния брат отекна невероятно силно в помещението. — Брат Вейлин Ал Сорна от Шестия орден.

Аспект Елера вдигна глава. Усмихнатото ѝ лице бе украсено с пресни капки кръв по челото.

— Вейлин, колко си пораснал!

— Аспект. — Вейлин кимна официално. — Минавам на ваше разположение.

Гърбът на младежа на масата се изви и той изскимтя от болка.

— В момента съм заета със спешен случай. — Аспект Елера взе ножици от близката масичка и разряза бинта, покриващ раната. — Този мъж е бил наръган в корема рано тази сутрин. Явно в спор за вниманието на млада дама. Поради голямото количество ейл и червен цвят в кръвта не може да му дадем нищо обезболяващо, защото ще умре. Затова трябва да действаме въпреки страданията му. — Тя остави ножиците и протегна ръка. Млада сестра със сива роба ѝ подаде инструмент с дълго, леко извито острие. — Допълнителен проблем поражда фактът, че върхът на ножа се е отчупил и трябва да бъде изваден от стомаха. — Елера вдигна поглед към скамейките. — Кой ще обясни защо?

Повечето ученици вдигнаха ръка и тя кимна на един сивокос мъж на първия ред.

— Брат Инис?

— Заради инфекцията, аспект. Отчупеното острие може да накара раната да забере. Също така може да е заседнало близо до кръвоносен съд или важен орган.

— Много добре, братко. — Тя се наведе над младежа, разтвори краищата на раната с лявата си ръка и бръкна с дясната. Писъкът на пострадалия ги оглуши въпреки кожения каиш. Аспект Елера се дръпна леко и изгледа едрите братя, които го притискаха към масата. — Трябва да го държите здраво, братя.

Младежът започна да се мята и освободи едната си ръка. Главата му се удряше в масата, а трескавите му ритници едва не уцелиха аспекта и тя отстъпи.

Вейлин се приближи до масата, сложи длан на устата на ранения, натисна главата му назад, наведе се и го погледна в очите.

— Болката е пламък. — Очите на младежа се изпълниха със страх. — Съсредоточи се. Болката е пламък в твоето съзнание. Виж го! — Дъхът на мъжа пареше на дланта му, но буйството бе спряло. — Пламъкът се смалява. Свива се. Още е ярък, но е малък. Виждаш ли го? — Вейлин се наведе още повече. — Виждаш ли го?

Кимването на младежа бе едва забележимо.

— Съсредоточи се върху него. Дръж го малък.

Продължи да го държи, да му говори и да го гледа в очите, докато аспект Елера обработваше раната. Младежът скимтеше и очите му се подбелваха, но Вейлин успя да го удържи, докато не се чу издрънчаване — падането на парче метал в тавичка — и гласът на Елера:

— Сестра Шерин, игла и конец, ако обичаш.

— Инструктор Солис ви е обучил добре.

Бяха в стаята на аспект Елера, която бе по-претъпкана с книги и от покоите на аспект Арлин. Но докато стаята на аспекта на Шестия орден имаше леко разхвърлян вид, тази беше добре подредена и надлежно почистена. Стените бяха покрити със застъпващи се диаграми и рисунки, почти неприлични изображения на тела, лишени от кожа, някои дори от мускули. Очите на Вейлин постоянно се спираха на таблото зад бюрото ѝ: мъж, разпорен от слабините до врата, с отворена рана, която показваше прецизно изрисуваните вътрешни ордени.

— Аспект? — попита той, като откъсна поглед от таблото.

— Техниката за контрол на болката, която използва — обясни тя. — Солис винаги е бил най-добрият ми ученик.

— Ученик?

— Да. Служихме заедно на североизточната граница, преди доста години. В спокойните дни учех братята от Шестия орден на релаксиране и техники за контрол на болката. Просто начин да си запълним времето. Брат Солис винаги внимаваше най-много.

„Познават се и са служили заедно.“ Идеята, че дори са разговаряли, му се струваше невероятна, но аспектът нямаше да лъже.

— Благодарен съм за мъдростта на инструктор Солис. — Това май беше най-безопасният отговор.

Очите му отново се стрелнаха към рисунката и тя се обърна през рамо.

— Забележително творение, нали? Дар от инструктор Бенрил Лениал от Третия орден. Изкара тук една седмица, рисуваше болните и Покойните. Казваше, че иска да направи картина, която да улови страданието на душата. Подготвителна работа по възпоменателната фреска за Червената ръка. Ние с радост му предоставихме достъп, а накрая той ни подари скиците. Използвам ги, за да уча послушниците на тайните на тялото. Илюстрациите в по-старите ни книги не са толкова подробни.

Погледна го в очите.

— Справи се добре тази сутрин. Смятам, че другите братя и сестри научиха много от примера ти. Гледането на кръв не ти ли влияе? Не ти ли прилошава?

Тя шегуваше ли се?

— Свикнал съм на кръв, аспект.

Погледът ѝ се замъгли за миг, после обичайната ѝ усмивка се върна.

— Не мога да ти опиша колко съм щастлива, че си пораснал и съчувствието не е изчезнало от душата ти. Но трябва да попитам: защо си тук?

Не можеше да излъже, не и нея.

— Мисля, че може да имате отговори на въпросите ми.

— И какви са тези въпроси?

Нямаше смисъл да шикалкави.

— Кога баща ми е заченал копеле? Защо ме пратиха в Шестия орден? Защо се опитаха да ме убият по време на Изпитанието на прехода?

Тя затвори очи и задиша равномерно. Лицето ѝ беше безизразно. Остана така няколко минути и Вейлин се чудеше дали ще проговори отново. След това видя сълзата, стичаща се по бузата ѝ. „Техники за контрол на болката.“

Тя отвори очи и срещна погледа му.

— Съжалявам, но не мога да отговоря на въпросите ти. Уверявам те, че си добре дошъл тук. Вярвам, че ще научиш много. Моля те, яви се при сестра Шерин в западното крило.

Сестра Шерин беше младата жена, която асистираше на аспекта в стаята с плочките. Откри я да превързва кръста на един ранен мъж в коридора на западното крило. Кожата на човека имаше сивкав оттенък и бе запотена, но дишането му бе равномерно и той сякаш не изпитваше видима болка.

— Ще живее ли? — попита Вейлин.

— Вероятно. — Сестра Шерин върза бинта на възел и си изми ръцете. — Но службата в този орден ни учи, че смъртта често опровергава предположенията ни. Вземи тези. — Тя кимна към окървавените дрехи в ъгъла. — Трябва да се почистят. Ще има нужда от дрехи, когато го изпишем. Перачницата е в южното крило.

— Перачница?

— Да. — Тя го изгледа със съвсем лека усмивка. Въпреки съпротивата си Вейлин усети, че се заглежда. Беше стройна, тъмните ѝ къдрици бяха прибрани назад, лицето ѝ носеше младежка хубост, но очите говореха за опит, надхвърляш годините ѝ. Устните ѝ оформиха думите с прецизност. — Перачница.

Вейлин изпита неудобство: разсейваше се от извивките на скулите ѝ, формата на устните, ярките очи, които очакваха конфронтация. Побърза да събере дрехите и тръгна към перачницата. Зарадва се, като разбра, че няма той да пере. След хладното посрещане от сестра Шерин беше смаян от топлотата на братята и сестрите в изпълненото с пара помещение.

— Брат Вейлин! — избоботи едър като мечка мъж. Косматите му гърди лъщяха от пот. Подобната му на чук ръка тупна Вейлин по гърба. — Чакам десет години да се появи някой от Шестия и ето, че получаваме най-прочутия му син.

— Радвам се, че съм тук, братко — увери го Вейлин. — Трябва да почистя тези дрехи.

— Глупости. — Мъжът изтръгна дрехите от ръцете му и ги метна в едно от каменните корита, където се трудеха перачите. — Ние ще се погрижим. Ела да се запознаеш с останалите.

Оказа се, че едрият мъж е инструктор, а не брат. Казваше се Харин и когато не беше дежурен в перачницата, преподаваше познания за костите.

— Костите ли, учителю?

— Да, момчето ми. Кости. Как действат, как се съединяват. Как да ги наместваме. Оправил съм повече извадени рамена, отколкото помня. Всичко опира до китката. Ще те науча преди да заминеш, стига да не ти счупя ръката. — Смехът му изпълни кънтящото помещение.

Останалите братя и сестри се струпаха да го поздравят и той бе затрупан от имена и лица. Всички демонстрираха ентусиазъм от пристигането му и имаха купища въпроси.

— Разкажи ни, братко — помоли един слаб мъж, казваше се Кърлис. — Вярно ли е, че мечовете ви са от звездно сребро?

— Това е мит, братко — отвърна Вейлин, пазейки тайната на инструктор Джестин. — Мечовете ни са отлично изработени, но са от обикновена стомана.

— Наистина ли ви карат да живеете в пущинака? — попита едно младо закръглено момиче, Хена.

— Само за десет дни. Това е едно от изпитанията.

— А ако се провалите, ви гонят, нали?

— Не ги гонят. Някои просто не оцеляват. — Сестра Шерин бе застанала на вратата със скръстени ръце. — Нали, братко? Много от братята ти умират по време на изпитанията, нали? Момчета, на по единайсет години.

— Тежкият живот изисква напрегнати тренировки — отвърна Вейлин. — Изпитанията ни подготвят за работата ни: да защитаваме Вярата и Кралството.

Тя повдигна вежда.

— Ако вече не си необходим на инструктор Харин, класната стая се нуждае от почистване.

И така, той премете класната стая. Както и всички помещения в западното крило. Когато свърши, сестра Шерин го накара да кипне смес от чист алкохол и вода и да извари инструментите, с които Елера бе обработила раната на младежа. Така се намаляваше рискът от инфекции. Остатъкът от деня премина в подобни дейности: бърсане, търкане, чистене. Ръцете му бяха загрубели, но скоро го заболяха. Когато сестра Шерин му каза, че е време за ядене, плътта бе почервеняла от сапуна.

— Кога ще се науча да лекувам? — попита Вейлин. Шерин беше в класната стая и подреждаше различни инструменти на бяла кърпа. През последните два часа ги беше чистил и сега блестяха ярко на светлината от прозореца.

— Няма — отвърна тя, без да вдига поглед. — Ако реша, че няма да ми се пречкаш, ще ти позволя да гледаш, когато лекувам някого.

В главата му се появиха множество отговори, някои жлъчни, други остроумни, но при всички случаи щеше да прозвучи като капризно дете.

— Както кажеш, сестро. По кое време да дойда?

— Тук започваме в пет часа. — Тя сбърчи нос. — Преди да се явиш на работа трябва да се измиеш прилежно. Това би трябвало да премахне неприятния ти мирис. В Шестия орден не се ли къпете?

— През три дни плуваме в реката. Много е студена, дори през лятото.

Тя не каза нищо, а погледна към инструмента на кърпата: две успоредни остриета, захванати с винт.

— Какво е това? — попита Вейлин.

— Разширител за ребра. Осигурява достъп до сърцето.

— До сърцето!?

— Случва се сърцето да спре и е възможно да се оправи с внимателен масаж.

Той погледна тънките ѝ пръсти, които се движеха с прецизност.

— Ти можеш ли?

Тя поклати глава.

— Още не съм усвоила това умение. Аспектът може, тя умее почти всичко.

— Един ден ще те научи.

Шерин го изгледа.

— Върви да ядеш, братко.

— Ти не вечеряш ли?

— Аз ям след останалите. Имам още работа.

— Тогава ще остана. Може да вечеряме заедно.

Тя спря да търка металната тавичка.

— Благодаря, но предпочитам да ям сама.

Вейлин успя да потисне раздразнената си въздишка.

— Както пожелаеш.

На вечеря имаше още въпроси и трескаво любопитство, което почти го накара да закопнее за незаинтересоваността на сестра Шерин. Учителите в Петия орден ядяха с учениците си, така че Вейлин се озова до инструктор Харин и група послушници. Беше изненадан от разликите във възрастта на учениците. Най-младите бяха на около четиринайсет, а най-възрастният бе прехвърлил петдесетте.

— Хората често идват в Ордена по-късно — обясни инструктор Харин. — Аз се присъединих на трийсет и две. Преди това бях в Кралската гвардия. Трийсети пехотен полк, Кървавите глигани. Несъмнено си чувал за тях.

— Много са прочути, учителю — излъга Вейлин, който не беше чувал за подобен полк. — А сестра Шерин откога е тук?

— Още от дете. Работеше в кухните. Започна обучение, като стана на четиринайсет. Това е възрастта, на която приемаме ученици. Не сме като вашия орден, а?

— Това е едно от многото различия, учителю.

Харин се засмя сърдечно и отхапа от пилешкото бутче, което държеше. Храната в Петия беше като в Шестия, но бе по-малко. Вейлин се засрами, когато започна да набива с обичайната бързина и предизвика озадачени погледи у останалите на масата.

— В Шестия трябва да се храниш бързо — обясни той. — Ако се мотаеш, всичко ще свърши.

— Чувала съм, че ви карат да гладувате за наказание — каза сестра Хена, закръгленото момиче, с което се бе запознал в перачницата. Тя задаваше повече въпроси от останалите и всеки път като вдигнеше поглед, Вейлин виждаше, че го наблюдава.

— Инструкторите имат по-практични методи за наказание от гладуването, сестро.

— Кога ви карат да се сражавате до смърт? — попита слабият мъж, Инис. Въпросът бе зададен с толкова искрено любопитство, че Вейлин не можеше да се обиди.

— Изпитанието на меча е на седмата година. То е последно.

— Трябва да се биете помежду си до смърт? — Сестра Хена беше смаяна.

Вейлин поклати глава.

— Не. Всеки се изправя срещу трима осъдени престъпници. Убийци, разбойници и така нататък. Ако ни победят, се смятат за невинни, защото Покойните не искат да ги приемат в Отвъдното. Ако ги победим, сме годни да носим меч в служба на Ордена.

— Брутално, но простичко — изкоментира инструктор Харин, после се оригна и се потупа по корема. — Методите на Шестия орден може да ви се струват жестоки, деца, но не забравяйте, че той стои между Вярата и тези, които искат да я унищожат. В миналото братята са се сражавали за нашата безопасност. Ако не са те, ние няма да можем да полагаме грижи за вярващите. Помислете над това.

Около масата се разнесе одобрително мърморене и разговорът продължи в друга посока. Грижите на Петия орден се въртяха около бинтове, билки, различни болести и вечно присъстващата тема за инфекцията. Вейлин се зачуди дали не трябва да е по-притеснен от обсъждането на Изпитанието на меча, но откри, че му носи само смътно безпокойство. Знаеше, че това предстои, още от първите дни в Ордена. Събитието се провеждаше ежегодно, пред голяма част от населението на града. На новаците не беше позволено да ходят, но той бе чувал множество истории за злочести братя, чиито умения им изневерили в последното изпитание. В сравнение с нещата, които вече бе преживял, това изглеждаше като само една от многобройните опасности, които предстояха. Може би това бе смисълът на изпитанията. Да ги направят безразлични към опасността и те да приемат страха за нормална част от живота си.

— Вие имате ли изпитания? — обърна се той към инструктор Харин.

— Не, момчето ми. Тук няма изпитания. Послушниците прекарват пет години тук и се обучават. Мнозина си тръгват, или ги отпращат, но тези, които останат, се научават да лекуват и получават позиции според уменията си. Аз изкарах двайсет години в столицата на Кумбраел и се грижех за малката общност вярващи. Братко, трудно е да се живее сред тези, които отричат Вярата.

— Според кралския указ кумбраелците са наши братя в Кралството, стига да пазят вярванията си в своите земи.

— Ба! — възрази инструктор Харин. — Кумбраел може да е завладян от кралския меч, но винаги се стреми да разпространи ереста си. Много пъти са ме посещавали техни духовници, за да ме обърнат в тяхната вяра. Дори в този момент те пръскат ереста сред вярващите извън техните граници. Боя се, че през следващите години и моят, и твоят орден ще имат много работа в Кумбраел. — Той поклати тъжно глава. — Жалко. Войната винаги е била ужасно нещо.

Дадоха му килия в южното крило, в която имаше само легло и един стол. Той се съблече бързо и легна, наслаждавайки се на непривичния лукс на чисти чаршафи. Въпреки тях сънят не идваше. Приказките на инструктор Харин за Кумбраел го бяха обезпокоили. „Войната винаги е била ужасно нещо.“ Въпреки това в очите на инструктора сякаш се четеше нетърпение войната да се стовари върху еретическата област.

Студенината на сестра Шерин беше друга причина за безпокойство. Тя очевидно не искаше да се занимава с него, което го тормозеше, и нямаше никакво уважение към Шестия орден, което не беше проблем. Вейлин реши да се постарае повече и да спечели доверието ѝ. Щеше да изпълнява задачите без оплаквания и възражения, защото подозираше, че това е единственият начин.

Най-сериозната причина да не заспи бе отказът на аспект Елера да отговори на въпросите му. Беше толкова сигурен, че тя ще даде отговорите, за които копнееше, и въобще не си представяше, че е възможно да откаже. „Тя знае. Но защо не иска да ми каже?“

Заспа, докато въпросите препускаха в главата му, и не успя да намери отговор в сънищата.

Събуди се, щом съмна, изми се в коритото на двора и се яви на работа преди да стане пет. Шерин бе дошла преди него.

— Донеси бинтове от склада. Скоро ще се появят първите пациенти. — Тя се намръщи, докато минаваше край нея. — Поне… миришеш по-добре.

Вейлин реши да използва номерата на Норта и пусна усмивка.

— Благодаря, сестро.

Първи се появи възрастен мъж със сковани стави и безброй истории от младостта си като моряк. Сестра Шерин го изслуша търпеливо, докато го разтриваше с мехлем, и му даде гърненце за вкъщи. Следваше слабоват младок с треперещи ръце и кървясали очи, който се оплакваше от остри болки в корема. Сестра Шерин опипа корема му и му премери пулса, след което заяви, че Петият орден не дава червен цвят на пристрастени.

— Шибай се, орденска кучко! — наруга я младокът.

— Мери си приказките. — Вейлин пристъпи да го изхвърли, но Шерин го спря с намръщване и продължи да стои безучастно, докато младежът я ругаеше и гледаше боязливо към Вейлин. Накрая пациентът си тръгна, а цинизмите му продължиха да кънтят из коридора.

— Нямам нужда от защитник — каза Шерин. — Уменията ти не са необходими тук.

— Съжалявам. — Вейлин стисна зъби и не можа да докара друга от усмивките на Норта.

Идваха хора на всякаква възраст и с различни размери, мъже и жени, майки с деца, братя и сестри, с охлузвания, рани, различни болести и болежки. Шерин сякаш осъзнаваше проблемите им инстинктивно, работеше без почивка, с еднаква грижа към всички. Вейлин гледаше, носеше бинтове и лекарства, когато се наложеше, и опитваше да научи нещо, но по-скоро бе погълнат от Шерин. Бе запленен от начина, по който се променяше лицето ѝ, когато работеше. Строгостта и напрежението преминаваха в съчувствие и хумор. Тя се шегуваше с пациентите си и явно познаваше мнозина от тях добре. „Затова идват при нея. Защото я е грижа.“

И той се опитваше да помага максимално. Обикаляше, пренасяше, успокояваше плашливите, опитваше непохватно да предложи утеха на съпругите, сестрите и децата на пациентите. Повечето имаха нужда само от лекарство или няколко шева. Други, с хронични болести, отнемаха повече време. Шерин им задаваше многобройни въпроси и споделяше съвети и съчувствие. Имаше и двама тежко пострадали. Първо донесоха мъж, прегазен от каруца, която бе минала през корема му. Сестра Шерин пипна вената на врата му и започна да масажира гърдите му с две ръце.

— Сърцето му спря — обясни тя. Продължи така, докато от устата на мъжа не излезе кръв. — Късно е. — Шерин се дръпна от леглото. — Вземи носилка от склада и го закарай в моргата. Тя е в южното крило. И избърши кръвта от лицето му. Семействата не обичат да ги виждат така.

Вейлин се бе сблъсквал със смъртта и преди, но студенината ѝ го изненада.

— Това ли е? Не може ли да направиш още нещо?

— Прегазила го е каруца, тежаща половин тон. Червата му са на пихтия, а гръбнакът на прах. Няма какво да направя.

Вторият тежко ранен бе докаран привечер от няколко гвардейци. Набит мъж, прострелян в рамото с арбалет.

— Съжалявам, сестро — извини се сержантът, докато полагаше пострадалия на легло с двама от колегите си. — Не искам да ви губя времето с подобен тип, но капитанът ще се вбеси, ако се появим с пореден труп. — И погледна любопитно тъмносинята роба на Вейлин.

— Май си в грешната къща, братко.

— Брат Вейлин е тук и се учи как да лекува. — Шерин се наведе над набития мъж и огледа раната. — От двайсет стъпки?

— По-скоро трийсет. — Единият страж подсмръкна гордо и показа арбалета си. — Освен това бягаше.

— Вейлин — промърмори сержантът и го огледа изпитателно. — Ал Сорна, нали?

— Така се казвам.

Тримата стражници се засмяха неприятно и Вейлин мигновено съжали, че е оставил меча в килията сутринта.

— Момчето, което натупа десет гарги собственоръчно — възкликна по-младият страж. — По-висок си, отколкото приказват.

— Не бяха десет… — започна Вейлин.

— Жалко, че не съм бил там — прекъсна го сержантът. — Не мога да понасям проклетите гарги, врат се навсякъде. Чух, че планират отмъщение. Пази си гърба.

— Винаги си пазя гърба.

— Братко — намеси се Шерин. — Искам котешки черва, игла, назъбен нож, червен цвят и масло от кор, от балсама, а не течно. И още един леген вода.

Той побърза да изпълни нареждането, доволен от шанса да се измъкне от вниманието на стражите. Отиде до склада и напълни един поднос с указаните неща. Когато се върна в операционната, завари хаос. Якият мъж бе на крака, притиснат в ъгъла, а месестата му ръка стискаше гърлото на сестра Шерин. Един от стражниците лежеше на пода с нож в бедрото. Другите двама бяха извадили мечове и крещяха гневни заплахи.

— Ще изляза оттук! — викаше якият мъж.

— Никъде няма да ходиш! — отвърна сержантът. — Пусни я и ще те оставим жив.

— Ако ме опандизите, Едноокия със сигурност ще ми види сметката. Дръпнете се или ще извия врата на тая кучка…

Назъбеният нож, който Вейлин бе взел от склада, тежеше повече от обичайните, но хвърлянето не беше трудно. Гърлото на нападателя беше открито, но предсмъртният спазъм можеше да го накара да счупи врата на сестрата. Острието се заби в предмишницата и рефлексът разтвори пръстите, което позволи на Шерин да падне на пода. Вейлин захвърли подноса, прескочи леглото и повали мъжа с няколко прецизни удара в нервните центрове по лицето и гърдите.

— Недей — изхриптя Шерин от пода. — Не го убивай.

Вейлин погледна изпадналия в безсъзнание мъж.

— Защо да го убивам? — Той ѝ помогна да стане. — Ранена ли си?

Тя поклати глава, дръпна се и нареди с дрезгав глас:

— Вдигнете го на леглото. Сержант, помогнете ми да занесем вашия човек до съседната стая.

— Щеше да направиш на копелето услуга, ако го беше убил, братко. — Сержантът изръмжа и вдигна ранения с помощта на другия си подчинен. — Утре ще го обесим.

Вейлин имаше проблеми с мъжа на пода, който сякаш бе изграден само от мускули и тежеше подобаващо. Когато успя да го положи на леглото, мъжът изстена и отвори очи.

— Ако нямаш друг скрит нож, лежи мирно — предупреди го Вейлин.

Мъжът го изгледа злобно, но не каза нищо.

— Кой е Едноокия? — попита Вейлин. — Защо иска да те убие?

— Защото му дължа пари. — Лицето на мъжа бе потно и смръщено от болка.

Вейлин се сети за историите на Френтис за живота на улицата и за ножа за хвърляне, който го бе накарал да подири убежище в Ордена.

— Колко ти е таксата?

— Три жълтици. Просрочени дългове. Всички си плащаме. А Едноокия мрази тези, които не го правят съвестно. — Мъжът се закашля и по брадата му потече кръв. Вейлин наля вода в една чаша и я поднесе към устните му.

— Чувал съм история за момче, което извадило окото на един с метателен нож.

Якият мъж преглътна и кашлянето му утихна.

— Френтис. Жалко, че малкият негодник не успя да го убие това копеле. Едноокия казва, че когато го открие, ще го дере жив цяла година.

Вейлин реши, че ще му се наложи да се срещне с Едноокия, рано или късно. Погледна по-внимателно стрелата от арбалет, която продължаваше да стърчи от рамото на човека, и попита:

— Защо те простреля стражата?

— Спипаха ме как се измъквам от един склад с чувал подправки. От хубавите. Щях да изкарам поне шест жълтици.

„Ще умре заради един чувал подправки. И заради намушкването на стража и нападението на сестра Шерин.“

— Как се казваш?

— Галис. Галис Катерача ми викат. Няма стена, която да не мога да изкатеря. — Мъжът се намръщи и повдигна ръката си, в която бе забит назъбеният нож. — Май няма да се катеря скоро. — Засмя се, след което се сгърчи от болка. — Братко, няма ли да ми дадеш червен цвят?

— Направи разтвор — нареди сестра Шерин, която се бе върнала заедно със сержанта. — Една част червен цвят и три части вода.

Вейлин спря и погледна охлузванията по врата ѝ, оставени от Галис.

— Трябва да се погрижиш за тях.

В очите ѝ припламна гняв и той усети, че потиска жлъчна забележка. Не можеше да прецени дали е ядосана, че се е оказала неправа, или защото ѝ бе спасил живота.

— Братко, моля те, приготви разтвора — нареди тя с хладен тон.

Шерин се труди над Галис почти час. Даде му червен цвят и извади стрелата от рамото му. Първо сряза пръчката на две, след това разшири раната и внимателно измъкна върха. Галис беше захапал един каиш, за да не крещи. Раната на ръката беше по-сложна, защото ножът бе попаднал близо до кръвоносен съд, но след десетина минути Шерин успя да се справи и с нея. Накрая заши раните и ги намаза с балсама от кор. Галис бе изгубил съзнание и изглеждаше видимо блед.

— Загубил е много кръв — каза Шерин на сержанта. — Още не може да го местите.

— Не можем да чакаме дълго, сестро. На сутринта трябва да го изправим пред магистрата.

— Няма ли шанс за снизходителност? — попита Вейлин.

— Оттатък имам човек, намушкан в крака — отвърна сержантът. — А и негодникът се опита да убие сестрата.

— Не помня такова нещо — каза Шерин, миеше си ръцете. — А ти, братко?

„Струва ли си да умреш заради торба с подправки?“

— И аз.

Лицето на сержанта се зачерви от гняв.

— Този мъж е известен крадец, пияница и наркоман. Щеше да убие всички ни, за да се измъкне оттук.

— Брат Вейлин — каза Шерин. — Кога е позволено да се убива?

— Когато защитаваш живот — отвърна той. — Ако убиваш извън защита, е отричане на Вярата.

Устните на сержанта се разкриваха от отвращение.

— Мекушави орденски глупци — промърмори той и се махна от стаята.

— Нали знаеш, че при всички случаи ще го обесят? — попита Вейлин.

Шерин вдигна ръце от окървавената вода и той ѝ подаде кърпа. Тя срещна погледа му за пръв път през този ден, а убедеността ѝ беше почти смразяваща.

— Никой няма да умира на моя сметка.

Вейлин пропусна вечерята. Знаеше, че последните събития само са засилили славата му, и не можеше да понесе поредната буря от въпроси и възхищение. Затова се скри в караулното при брат Селин, възрастния пазач, който го бе посрещнал предната сутрин. Старецът се радваше на компанията и не споменаваше случката от деня, за което Вейлин бе благодарен. Вместо това, по настояване на младежа, Селин разказа множество истории от службата си в Петия орден, доказващи, че не е нужно човек да бъде войник, за да се сблъска с войната.

— Този го получих на палубата на „Сийспайт.“ — Селин показа странен белег във формата на подкова от вътрешната страна на китката си. — Шиех рана в корема на един мелденейски пират, а той ме захапа почти до кокал. Беше точно след като Военачалникът изгори града им и навярно имаше причина да е гневен. Нашите моряци го изхвърлиха през борда. — Лицето му се сви в гримаса при спомена. — Умолявах ги да не го правят, но хората вършат ужасии, когато им кипне.

— Как се озова на военен кораб? — попита Вейлин.

— А, бях личен лечител на флотския командир, лорд Мерлиш, много години. Бях му любимец, защото го излекувах от шарка няколко години по-рано. Чудесен стар капитан. Морето му беше като майка. Обичаше всички моряци, даже изпитваше уважение към мелденейците. Казваше, че са най-добрите на света. Сърцето му се скъса, когато Военачалникът изгори града им. Двамата имаха страшен спор, казвам ти.

— Скараха ли се? — Вейлин беше любопитен. Брат Селин бе един от малкото, които не споменаваха, че Военачалникът му е баща. Старецът сякаш изобщо не бе наясно с този факт, но Вейлин подозираше, че след толкова години в служба на Вярата просто е свикнал да игнорира напълно семейните връзки.

— О, да — продължи Селин. — Флотският командир Мерлиш го нарече касапин, убиец на невинни, който е посрамил Кралството завинаги. Свидетелите очакваха Военачалникът да извади меча си, но той отвърна просто: „Верността е моята сила, милорд.“ — Селин въздъхна и отпи от една манерка, вероятно съдържаща течността, наречена от Макрил „Приятел на братята.“ — Горкият стар Мерлиш, остана в каютата си през обратния път и отказа да докладва на краля, когато пристигнахме. Не след дълго почина. Сърцето му не издържало по време на плаване до далечния запад.

— Ти видя ли? — попита Вейлин. — Видя ли изгарянето на града?

— Видях. — Брат Селин удари здрава глътка от манерката. — Разбира се, че видях. Озари небето на цели мили. Но не гледката бе смразяваща, а звукът. Бяхме пристанали на половин миля от брега, но чувахме писъците. Хиляди, мъже, жени, деца, пищящи сред огньовете. — Потръпна и отпи отново.

— Съжалявам, братко. Не трябваше да питам.

Селин сви рамене.

— Това е минало, братко. Не може да живеем в него. Можем само да се учим. — Погледна спускащия се мрак. — По-добре се връщай, че ще изтървеш вечерята.

Вейлин откри сестра Шерин в трапезарията — вечеряше сама, както бе казала. Очакваше смръщване или директен отказ, когато се настани срещу нея, но тя не направи коментар. Кухненските слуги бяха поднесли множество ястия, но тя се бе спряла на малка чиния с хляб и плодове.

— Може ли? — попита Вейлин и посочи храната.

Тя сви рамене и той си взе шунка и пилешко. Започна да ги поглъща стръвно и си спечели отвратен поглед.

Вейлин се усмихна, наслаждавайки се на неудобството ѝ.

— Гладен съм.

Появи се минимална следа от усмивка, преди тя да извърне поглед.

— В Шестия орден никой не яде сам — обясни той. — Всички сме на групи. Живеем заедно, ядем заедно, сражаваме се заедно. Имаме истинска причина да се наричаме братя. Тук явно е различно.

— Моите братя и сестри уважават уединението ми.

— Защото си специална? Защото можеш неща, които те не могат?

Шерин отхапа от ябълката и не отговори.

— Как е крадецът? — попита Вейлин.

— Добре. Преместиха го на горния етаж. Сержантът остави двама души да пазят стаята му.

— Мислиш ли да го защитиш пред магистратите?

— Разбира се. Ще помогне, ако и ти свидетелстваш. Имам чувството, че твоята дума тежи повече от моята.

Той преглътна хапка шунка с малко вода.

— Сестро, защо си загрижена толкова много за такъв като него?

Изражението ѝ се втвърди.

— А ти защо не си загрижен?

Над масата се възцари тишина. Накрая Вейлин проговори.

— Знаеш ли, че майка ми се е обучавала тук? Била е сестра, като теб. Напуснала Петия орден, за да се омъжи за баща ми. Никога не ми е разказвала. Не е споменавала за тази част от живота си. Дойдох да потърся отговори. Исках да знам коя е била тя, кой съм аз, кой е баща ми. Но аспектът не казва нищо. Вместо това ме прикрепи към теб, което само по себе си е достатъчен отговор.

— Какъв отговор?

— Каква е била майка ми. И донякъде какъв съм аз. Не съм като теб, не съм лечител. Днес щях да убия онзи мъж. Убивал съм и преди. Ти не би могла да убиеш никого. Нито пък тя. Такава е била майка ми.

— А баща ти?

„Хиляди, мъже, жени, деца, пищящи сред огъня… Верността е моята сила.“

— Той е изгорил цял град, защото кралят му е заповядал. — Вейлин избута чинията си и стана от масата. — Ще се застъпя за Галис пред магистрата. Ще се видим в пет часа.

На сутринта се оказа, че не е нужно да ходят при магистрата. Галис бе избягал през нощта. Стражите бяха заварили стаята на горния етаж празна, с отворен прозорец. Външната стена беше висока почти трийсет стъпки и без видими неравности.

Вейлин се наведе през прозореца, погледна към двора и промърмори:

— Галис Катерача.

— С подобни рани не би трябвало да може и да ходи. — Сестра Шерин се приближи и погледна през прозореца. За Вейлин близостта ѝ бе едновременно опияняваща и неудобна, но тя не показваше притеснение. — Нямам представа как е успял.

— Инструктор Солис казва, че човек не знае истинската си сила, докато животът му не се окаже в опасност.

— Сержантът обеща да го преследва, до края на живота си, ако се наложи. — Тя се дръпна, оставяйки Вейлин със смесица от съжаление и облекчение. — Сигурно ще го направи. Или ще го довлекат някой ден с нова рана.

— Ако е умен, ще се качи на някой кораб и до довечера ще е изчезнал.

Шерин поклати глава.

— Хората не се махат от това място, братко. Без значение от заплахите. Остават тук и доизживяват живота си.

Вейлин се обърна към прозореца. Южният квартал се събуждаше. Бледото сутрешно небе започваше да поема пушека от комините, който щеше да виси над покривите до залез-слънце. Отиващите си сенки разкриваха отрупаните с боклуци и нечистотии улици и показваха присвитите фигури на пияници, наркомани и бездомни. Вече се чуваха смътни викове от конфликти. Вейлин се зачуди колко ли хора ще се появят днес.

— Защо? — попита той. — Защо да останеш на подобно място?

— Аз го направих — отвърна тя. — Защо да не го направят и те?

— Тук ли си родена?

Шерин кимна.

— Имах късмет и завърших обучението си за две години. Аспектът ми предложи всяка позиция в Кралството. Избрах тази.

Колебливият глас му подсказваше, че той е първият човек, пред когато разкрива тази част от миналото си.

— Защото това е… домът ти?

— Защото чувствам, че трябва да бъда тук. — Тя тръгна към вратата. — Имаме работа, братко.

Следващите дни бяха тежки, но ползотворни, и не само защото бе постоянно със сестра Шерин. Върволицата болни и пострадали му предоставяше възможности да развие скромните си лечителски умения. Шерин започна да споделя част от познанията си. Учеше го как най-ефективно да зашие рана и кои билки да смеси за болки в стомаха или главата. Бързо му стана ясно, че никога няма да достигне нейното ниво. Тя имаше толкова силен нюх към болестите, който напомняше на собствения му афинитет към меча. За щастие не се наложи да демонстрира уменията си, защото агресията на пациентите бе спаднала след първия ден. Из южния квартал бе плъзнал слух за брата от Шестия орден и по-съмнителните лица, идващи за лечение, си стискаха зъбите и гневните изблици.

Единствената неприятна страна на пребиваването му в Петия орден бе постоянното внимание от страна на останалите братя и сестри. Той продължи да се храни късно вечер с Шерин, но скоро започна да се събира група послушници, които нямаха търпение да им разкаже повече за живота в Шестия орден и за „Спасяването на сестра Шерин“. История, която бе прераснала в легенда само за няколко дни. Както винаги, сестра Хена бе най-ревностната му слушателка.

— Не беше ли уплашен, братко? — попита тя и го погледна с кафявите си очи. — Когато онзи негодник е искал да убие сестра Шерин? Не се ли уплаши?

До него Шерин, която търпеше стоически досадниците, нарочно изтърва лъжицата в чинията си, със силно дрънчене.

— Аз… обучен съм да контролирам страха си. — Вейлин осъзна колко надуто звучи и продължи забързано: — Не толкова добре, колкото сестра Шерин. Тя запази спокойствие през цялото време.

— Тя никога не се притеснява. — Хена махна пренебрежително с ръка. — И защо не го уби?

— Сестро! — възкликна брат Кърлис.

Тя сведе поглед и по бузите ѝ изби червенина.

— Съжалявам.

— Не се тревожи, сестро. — Той я потупа неловко по ръката, което я макара да се изчерви още повече.

— С брат Вейлин имахме тежък ден — каза Шерин. — Бихме искали да вечеряме на спокойствие.

Тя не беше инструктор, но думите ѝ очевидно тежаха, защото публиката им се разпръсна по стаите.

— Уважават те — отбеляза Вейлин.

Шерин сви рамене.

— Вероятно. Но не ме харесват. Повечето братя и сестри ми завиждат и изпитват неприязън към мен. Аспектът ме предупреди, че ще е така. — Тонът ѝ не показваше притеснение: тя отбелязваше прост факт.

— Сигурно ги съдиш прекалено строго. Може би ако общуваш повече…

— Не съм тук заради тях. Петият орден е средството, с което помагам на хората, които се нуждаят от помощта ми.

— И нямаш нужда от приятелство? Душа, с която да споделяш тревогите си?

Тя го изгледа премерено.

— Сам го каза, братко. Тук нещата са различни.

— Е, може и да не ти харесва, но знай, че имаш моето приятелство.

Тя не отговори и продължи да гледа преполовената си чиния.

„Дали и с майка ми е било така? Дали е била изолирана заради уменията си? Дали са мразели и нея?“ Беше му трудно да си го представи. Помнеше мила, топла и открита жена. Едва ли някога е била толкова затворена емоционално, колкото Шерин. „Шерин е оформена от това, което ѝ се е случило извън портите. Някъде там, в южния квартал. Майка ми е имала друг живот.“ Хрумна му нещо, за което не беше помислял. „Коя е била тя преди да дойде тук? Какво е фамилното ѝ име? Кои са родителите ѝ?“

Обзет от тези мисли, той се надигна от масата.

— Лека нощ, сестро. Ще се видим на сутринта.

— Утре е последният ти ден, нали? — Тя го погледна. Очите ѝ бяха по-блестящи от обикновено. Сякаш в тях имаше сълзи — но пък това бе абсурдно.

— Да. Но се надявам да науча още, преди да замина.

— Да. — Тя извърна очи. — Разбира се. Приятни сънища.

— И на теб, сестро.

Вейлин не можеше да заспи. Седеше със свити крака и обмисляше факта, че не знае почти нищо за миналото на майка си. Сестра от Петия орден, омъжена за баща му, родила син, починала. Това бе всичко. Всъщност не знаеше повече и за баща си. Войник, издигнат от краля заради храбростта си, Военачалник, изгорил град, баща на син и дъщеря от различни майки. Но какъв е бил преди това? Не знаеше къде е роден баща му. Дали дядо му е бил войник, земеделец или нещо друго?

Множество въпроси бушуваха в главата му като буря. Затвори очи и се помъчи да успокои дишането си, както ги учеше инструктор Солис. Умение, несъмнено научено от аспекта на Петия орден, което на свой ред повдигаше още въпроси. „Съсредоточи се. Дишай бавно и равномерно…“

След час ритъмът на сърцето му се забави и бурята се укроти, но вниманието му бе привлечено от тихо, но настойчиво чукане по вратата. Вейлин паметна ризата си и отвори. Беше сестра Хена. Усмихваше се срамежливо.

— Братко? — Гласът ѝ беше съвсем малко по-силен от шепот. — Притеснявам ли те?

— Още не спях. — „Не може да иска нова история.“ — Късно е, сестро. Ако искаш нещо от мен, по-добре изчакай утрото.

— Да искам нещо? — Усмивката ѝ се разшири леко и преди да я спре, тя се шмугна в килията. — Искам прошката ти, братко, за необмислените ми думи на вечеря.

Успокоеното сърце на Вейлин задумка отново.

— Няма какво да прощавам…

— Напротив! — прошепна тя и се приближи, карайки го да отстъпи, и затвори вратата. — Аз съм толкова празноглава… Говоря глупости. Без да мисля. — И се притисна към него. Едрите ѝ гърди предизвикаха изпотяване и неканено раздвижване в слабините му. — Кажи, че ми прощаваш. — Тя изхлипа леко и притисна глава към гърдите му. — Кажи, че не ме мразиш!

— Ъ-ъ. — Вейлин трескаво затърси подходящ отговор, но животът в Ордена не го бе подготвил за такива неща.

— Естествено, че не те мразя. — Той положи нежно ръце на раменете ѝ и я отблъсна с пресилена усмивка. — Не бива да се тревожиш за такива глупости.

— Но се тревожа — увери го тя задъхано. — Мисълта, че ще обидя точно теб… — Извърна очи засрамено. — Не мога да я понеса.

— Притесняваш се твърде много за моето мнение, сестро. — Вейлин посегна към бравата. — Време е да си вървиш.

Ръката ѝ докосна гърдите му и опипа мускулите под ризата.

— Толкова твърд. Толкова здрав.

— Сестро. — Той хвана ръката ѝ. — Това не…

Тя го целуна, притиснала се здраво към него. Устните ѝ бяха върху неговите още преди да осъзнае какво става. Усещането беше поразително, вихър от непознати чувства, които завладяха тялото му. „Това е неправилно — помисли той, докато езикът ѝ играеше между устните му. — Трябва да я спра. Всеки миг… Трябва да спра… Ей сега…“

Звукът, който го спаси, в началото бе тих. Настоятелен призив по вятъра, влизащ през прозореца. Той почти го изпусна, запленен от устните на сестра Хена, но в него имаше нещо познато, което го накара да спре и да се дръпне.

— Братко? — Шепнещият дъх на Хена погали устните му.

— Чуваш ли?

Веждите ѝ леко се смръщиха.

— Нищо не чувам. — Тя се изкикоти и отново се притисна към него. — Само моето сърце и твоето…

Звукът се усили в познатото виене.

— Вълчи вой — каза той.

— Вълк в града? — Сестра Хена се изкиска отново. — Това е само вятърът, или куче…

— Кучетата не вият така. И не е вятърът. Вълк е. Веднъж видях вълк в гората. — „Точно преди да се опитат да ме убият.“

Щеше да го пропусне лесно, ако не бе прекарал години в изучаване на лицата на съперниците си в търсене на дребните признаци, издаващи предстояща атака. Видя мигновеното решително проблясване в очите ѝ.

— Не бива да се тревожиш за такива неща — каза тя и посегна да погали лицето му с лявата си ръка. — Забрави тревогите си, братко. Нека ти помогна…

Ножът в дясната се измъкна светкавично от робата ѝ. Стоманата проблесна и се стрелна към врата му. Движението беше оттренирано и изпълнено със скоростта и прецизността на експерт.

Вейлин се завъртя и ножът го одраска по рамото. Дясната му длан блъсна Хена в гърдите и я отпрати към отсрещната стена. Тя се изправи бързо с изражение на котешка злоба, завъртя се, насочила ритник към главата му, и посегна с ножа към корема му. Той избегна ритника и изви китката, докато не чу пукот, предизвикващ спазъм на отвращение. „Тя не е момиче, не е сестра, тя е враг.“

Другата ѝ ръка се насочи с изпъната длан и пръсти към основата на носа му. Той познаваше този удар от уроците на инструктор Интрис. Смъртоносен удар. Извърна глава и го пое с чело. Отърси се от болката, стисна Хена за врата и я блъсна в стената. Тя се замята със съскане и ноктите ѝ го издраха. Вейлин натисна главата ѝ назад и я вдигна от земята в стремеж да прекърши съпротивата ѝ.

— Много си умела, сестро — отбеляза сухо.

От гърлото ѝ се откъсна болезнен стон. Кожата ѝ под пръстите му беше гореща.

— Може би ще ми кажеш къде си придобила такива умения и защо е нужно да ги упражняваш върху мен.

Очите ѝ заблестяха на червеното лице и се стрелнаха към разкъсаната риза и раната на рамото му. Устните ѝ се извиха в грозна, изпълнена със злоба усмивка.

— Как се чувстваш, братко? — изръмжа тя и пръсна слюнка. — Вече… нямаш време… да я спасиш.

В този момент той усети топлината в гърдите си, прясно избилата пот и лекото замъгляване в периферното зрение. „Отрова! Острието е било отровно.“

Наведе лице към нейното и срещна злобата в очите ѝ.

— Кого да спася?

Ужасяващата усмивка премина в уродлив смях.

— Някога… бяха… седем! — Омразата в очите ѝ светеше като фенер в мрака.

Тя внезапно отметна глава назад и стисна зъби със силно изщракване. Започна да се мята в ръцете му, да се гърчи неконтролируемо и от устата ѝ излезе пяна. Вейлин я пусна на пода. Краката ѝ продължиха да тропат по плочките, преди да застине безжизнено с широко отворени очи.

Вейлин се наведе над нея. Челото му бе мокро от пот, топлината в гърдите му преминаваше в пожар.

„Отровно острие… Нямаш време да я спасиш… Някога бяха седем… Нямаш време да я спасиш… Да я спасиш. ДА Я СПАСИШ!“

„Аспектът!“

Измъкна меча си от подпряната на стената ножница, отвори вратата и хукна към стълбището.

„Отрова на острието…“ Колко му оставаше? Прогони тази мисъл от съзнанието си. „Имам достатъчно време!“ Прескачаше яростно стъпалата по три наведнъж. „Имам достатъчно време!“

Покоите на аспекта бяха на последния етаж. Той стигна там за секунди и хукна по коридора. Виждаше вратата, нямаше следи от заплаха…

Острието проблесна в сенките. Стоманен полумесец, насочен с бързина и умение, който трябваше да отсече главата му. Вейлин се наведе и се претърколи, усети полъха от замаха. Изправи се и успя да парира противниковия меч със своя. Завъртя се, приклекна на коляно и протегна оръжието си максимално напред. Ръката му трепна, когато мечът се заби в плътта. Чу се приглушен стон и по плочите на пода бликна кръв. Нападателят носеше черни памучни дрехи и маска, а веждите и клепачите му бяха намазани с черно. Очите му се впиха във Вейлин, докато стискаше дълбоката рана на бедрото си, не с гняв, а с шок и изненада.

Вейлин го уби с мушкане във врата и го остави да се гърчи сред локвата кръв. Огънят в гърдите му вече беше истински, болезнен пожар, зрението му бе замъглено и започваше да губи фокус, но той се съсредоточи върху вратата на аспекта, само на няколко крачки от него. Залитна, блъсна се в стената и се оттласна напред, като ръмжеше ядосано.

„СПАСИ Я!“

В мрака проблеснаха още две остриета. Друга облечена в черно фигура, с два къси меча в ръцете, го нападна вихрено. Вейлин парира първите два замаха, отстъпи, като остави следващите да профучат на сантиметър от лицето му, направи крачка напред и уби противника си с мушкане в гърдите. Острието мина между ребрата и попадна право в сърцето. Облеченият в черно мъж се сгърчи в спазъм и от устата му рукна кръв. След това се свлече като кукла и увисна на меча на Вейлин като парцал. Тежестта повлече младежа надолу и мечът се заби чак до дръжката, омазвайки ръката му и пода с гъста кръв. Ако не бяха бушуващите в тялото му токсини, щеше да повърне от миризмата.

„Уморен съм…“ Подпря се на тялото. Досега не беше изпитвал подобно изтощение. Болката в гърдите започна да намалява, заменена от настойчивата нужда да заспи. „Толкова съм уморен…“

— Не изглеждаш добре, братко.

Гласът беше анонимен, лишен от собственик, изгубен сред сенките.

„Сън? Видение, преди да умра?“

— Виждам, че те е намерила — продължи гласът. Чу се леко стържене на острие по каменната стена.

„Не е видение.“ Вейлин стисна зъби и сграбчи здраво дръжката на меча си.

— Мъртва е! — извика той към мрака.

— Сигурен съм. — Гласът беше спокоен, лишен от акцент и неразпознаваем. Нито подигравателен, нито груб. — Жалко. Винаги ми е харесвала в тази роля. Беше толкова очарователно жестока. Успя ли да преспиш с нея? Мисля, че щеше да ѝ хареса.

Едва доловима нотка на напрежение в гласа, но Вейлин усети, че говорещият е готов за действие.

Той се изправи, треперейки от усилие, и измъкна меча си от трупа. „Изчака твърде много. Трябваше да ме убие, докато бях в уязвима поза. А може би изчаква отровата да свърши работата му?“

— Страх те е — изръмжа Вейлин към тъмнината. — Знаеш, че не можеш да ме победиш.

Тишина. Сенки и тишина, нарушавана само от кръвта, капеща от меча му на пода. „Нямам време.“ Погледът му играеше, в крайниците му пълзеше ледена скованост. „Не мога да чакам.“

— Някога… — Гласът му беше сух и дрезгав и трябваше да извика. — Някога бяха седем!

Чу се тракане на резе и скърцане на панти. Вратата на аспекта се отвори и се появи хубавото ѝ, леко раздразнено лице, осветено от свещ.

— Какъв е този шум…?

Ножът излетя от тъмното и се запремята, насочен прецизно към окото ѝ.

Вейлин имаше чувството, че ръката му е от олово, но успя да извърти меча си в кръг и да отбие ножа, отклонявайки го към сенките. Не видя атаката на убиеца, усети я — знаеше, че идва, но въобще не я видя. Контрирането беше автоматично, несъзнателно и мигновено. Завъртя се, стиснал дръжката с две ръце, и вложи последните остатъци от сила. Не усети как мечът се забива във врата на мъжа. По-скоро чу, отколкото видя фонтана от кръв, бликнал към тавана и стените. Обезглавеният труп продължи няколко крачки, преди да падне. Вейлин усещаше само настоятелната, неизбежна нужда да заспи.

Плочките на пода бяха приятно хладни по кожата на бузата му. Гърдите му се повдигаха със спокоен ритъм. Чудеше се дали ще сънува вълци…

— Вейлин! — Силни ръце го стиснаха и го разтърсиха. Чу се шум от много крака, а тревожните гласове бяха като кипяща река. Той изстена раздразнено.

— Вейлин! Събуди се! — Някой го шамароса силно и той се намръщи. — Събуди се! Не заспивай! Чуваш ли ме?!

Още гласове, които се смесиха в едва различима глъчка.

— Доведете сестра Шерин, веднага!… Занесете го в операционната… Оставете ги, те са мъртви… С какво е отровен?… Прилича на рана от нож, къде е ножът?

— Тя искаше да се извини. — Вейлин реши, че трябва да помогне. — Дойде в стаята ми… Щеше да успее, ако не беше вълкът…

— Проверете стаята му! — Гласът на Шерин бе по-писклив и панически, отколкото смяташе, че може да бъде. — Потърсете ножа. В никакъв случай не докосвайте острието.

Още гласове. Смътното чувство, че го носят нанякъде. Приятният хлад на пода бе заменен от гладката повърхност на операционната маса. Вейлин изстена. Замъгленото му съзнание усещаше предстоящата болка.

— Мъртва? — Гласът на аспекта. — Как така мъртва?

— Прилича на отрова — отвърна дълбокият бас на инструктор Харин. — Капсула, скрита в зъб. Не съм виждал такива от много време…

Вейлин реши да отвори очи и видя само мъглява палитра от сенки. Примигна и зрението му за миг се проясни. Видя сестра Шерин, която душеше ножа на Хена.

— Ловджийска стрела — обяви тя. — Трябва ни корен от джофрил.

— Това може да го убие. — Вейлин знаеше, че трябва да се притеснява от тревогата в гласа на аспекта, но съзнанието му бе изпълнено с въпроса, който трябваше да зададе.

— Ще умре, ако не му го дадем! — извика Шерин. Лицето ѝ бе изплашено, но решително. — Той е млад и здрав. Ще издържи.

Пауза и ядосана въздишка.

— Донесете от корена и достатъчна доза червен цвят…

— Не! — намеси се Шерин. — Без червен цвят, защото ще намали ефекта.

— В името на Вярата, сестро. — Едрата фигура на инструктор Харин се появи в полезрението му за пръв път. — Знаеш ли какво предизвиква това вещество?

— Права е — отвърна твърдо аспектът.

— Аспект? — промълви Вейлин.

Тя се наведе, стисна ръката му и го погали по челото.

— Вейлин, моля те, искам да лежиш мирно. Трябва да ти дадем лекарство. Ще боли… Трябва да си силен.

— Аспект. — Той се бореше да задържи погледа си стабилно към очите ѝ. — Моля, какво е името на майка ми?

Вардриан.

Звучеше в съзнанието му сред приливите на болка. Вардриан. Нейното име. Фамилията ѝ. Беше облян в пот, гърдите му бяха като пещ, пред очите му плуваше мрак, но името ѝ беше котвата, която го задържаше на този свят.

Сестра Шерин стегна ръката му с каиш и инжектира отварата от джофрил директно във вената с дълга игла. Агонията последва почти мигновено. Стаята се разтроши и изчезна, успокояващите думи на аспекта заглъхнаха, разтревоженото лице на Шерин остана бледа точка в спускащия се мрак.

Вардриан.

Болката имаше любопитен ефект: разтегляше времето, така че всеки миг от агонията траеше вечно. Знаеше, че гърбът му е извит, а гръбнакът напънат като лък. Здрави ръце го натискаха към масата, докато се мяташе и буйстваше. Знаеше, но не го усещаше. То беше някъде далеч, отвъд болката.

Илдера Вардриан. Майка му. Обикновено име, без връзки с благородничеството, дошло от полето или от улицата. Тя бе като баща му, издигната благодарение на таланта си. Беше специална. Внезапно видя лицето ѝ ясно. Тъмнината избяга пред ослепителната ѝ усмивка и състрадателния ѝ поглед. Тя бе като фар сред болката, фокус за волята му да живее.

Не знаеше колко продължи всичко. Колко време му трябваше да се изтощи. По-късно му казаха, че е наранил няколко от едрите братя от Петия орден. Че опитал да ухапе аспекта и крещял долни, ужасни неща, но той не помнеше. Помнеше само името. Илдера Вардриан.

То го спаси.

5.

В съня му нямаше болка. През прозореца струеше мека златиста светлина, а сестра Шерин го гледаше с ослепителна усмивка.

— Оживя — каза тя. — Знаех си.

„Сън… сънят ти позволява да говориш от сърце.“

— Красива си — каза той.

Усмивката ѝ премина в смях.

— В делириум си, братко. Опитай да поспиш. Трябва да почиваш. Отвън има няколко опасно изглеждащи младежи, които ще ми се ядосат много, ако не се възстановиш.

— Трябва да се махнем заедно — продължи той весело, доволен от свободата на съня. — Да избягаме. Да намерим някое тихо местенце в света, където ти ще можеш да лекуваш, а аз да науча нещо друго освен да убивам…

— Шшшш! — Пръстите ѝ се спряха на устните му, а усмивката ѝ изчезна. — Моля те, Вейлин…

— Не усетих нищо, когато убих онези мъже. Нищо. Това не е редно…

— Успя да спасиш аспекта. Нямаше избор.

Мъжът в черно стискаше раната на бедрото си, когато мечът на Вейлин го прониза във врата. От гърлото му се отрони детско хленчене…

— Посрамих майка си. В сравнение с нея съм нищо…

— Не. — Ръката ѝ погали челото му, лицето ѝ се наведе и тя го целуна нежно по устните. — Ти си закрилник. Воин, който се сражава в защита на безпомощните. Ти си силен и справедлив. Винаги го помни. И винаги помни, че ще бъда тук, когато имаш нужда от мен. Уменията ми са на твое разположение винаги.

Сънят започна да избледнява. Изтощението го дърпаше към забравата.

— Предпочитам да избягаме заедно…

Когато се събуди, го болеше, но не от агонията на лекарството, а по-скоро вследствие на схванатите мускули и обезводняването. Завивките му бяха изцапани с червеникавокафяви петна, а раната на ръката продължаваше да щипе. Клепачите му отново се спуснаха към утешителните обятия на примамливия сън, когато забеляза, че не е сам.

Инструктор Солис седеше в ъгъла, скръстил ръце, положил меч в скута си. Зачервените му очи подсказваха за безсънна нощ.

— Явно не искаш да се събуждаш.

— Съжалявам, учителю — изхриптя Вейлин.

Инструктор Солис стана, отиде до масичката и наля чаша вода от глинена стомна.

— Ето. — Поднесе чашата към устните на Вейлин. — Малки глътчици, не се наливай.

Водата беше по-вкусна от всякога и успя да оправи пресъхналото му гърло.

— Благодаря, учителю.

— Сестра Шерин каза, че трябва да пиеш поне по една чаша на час. Остави стриктни инструкции за възстановяването ти.

„Шерин… Да избягаме заедно…“ В гърдите му се появи нова болка. Не можеше да понесе, че сънят не е бил истински.

Погледна петносаните чаршафи.

— Оперираха ли ме? — Представи си изключително неприятната гледка как разтварят гърдите му с уреда за разширяване на ребра.

— Явно коренът от джофрил предизвиква кървава пот. Казаха, че това е част от пречистващия ефект. — Солис придърпа стола от ъгъла и се настани до леглото. — Трябва да ми кажеш какво се случи тук.

Вейлин му обясни, без да скрива нищо. Солис слушаше мълчаливо, само повдигна вежди, като чу за посещението на сестра Хена, и не трепна, когато Вейлин спомена за вълчия вой, който го бе спасил. Реакция предизвикаха единствено думите „Някога бяха седем“. Само леко трепване на очите, но то говореше много. „Той знае. Знае какво значат, но залагам торба със злато, че няма да ми каже.“ Солис не реагира на останалата част от историята и зададе само няколко въпроса.

— Как оценяваш уменията на тези убийци?

— Можеха да въртят меч, но не разбираха от тактика. Бях отровен, отслабнал, можеха да ме убият, ако бяха нападнали едновременно. Вместо това ми излизаха по един, всеки път от засада.

Инструктор Солис замълча, обмисляше информацията. Вейлин усещаше отчаяна нужда да заспи, но се удържаше буден. Послушниците не можеха да дремят в присъствието на инструктор.

— Сестра Шерин ще се върне ли? — попита Вейлин с надеждата, че прекъсването на тишината ще му помогне да остане буден. — Искам… да разбера колко ще ме държат на легло.

— Тя се грижи за ранените. Вероятно ще е заета известно време. През последните два дни в града имаше неприятности.

„Два дни?“ Беше сънувал и пускал кървава пот цели два дни.

— Неприятности ли, учителю?

— Имаше безредици. Когато се разчу за атаките, плъзна мълва за заговор на Отричащите. Хората решиха, че в каналите има скрита армия от кумбраелци, които се готвят да ни убият, щом заспим. — Поклати отвратено глава. — Невежите ще повярват на всичко, ако са достатъчно уплашени.

Вейлин беше объркан.

— Атаки ли?

— Елера Ал Менда не беше единственият нападнат аспект. Аспектите на Четвъртия и Втория орден са мъртви. Останалите оцеляха благодарение на късмета. Аспект Хендрил е тежко ранен. Явно ножът не е бил достатъчно дълъг, за да достигне сърцето през тлъстините му.

Умът на Вейлин се разбунтува. Двама убити аспекти — това звучеше невероятно. Помнеше добре Корлин Ал Сентис от Изпитанието на познанието. Суров сериозен мъж, който го бе притиснал за събитията в гората. Беше му странно да си го представи пронизан от отровни ножове. Пътя на мислите му го поведе към неизбежното притеснение.

— Аспект Арлин?

— Жив и здрав е. Изпратиха трима мъже за него. Проникнали през хранилището, но се натъкнали на инструктор Грейлин. Винаги е грешка да подценяваш дебелите хора в сражение. — Това бе най-близкото до комплимент, което Солис изричаше за Грейлин.

— Пострадал ли е?

— Само няколко охлузвания. Много го е яд, че не е заловил един от нападателите жив, за разпит.

— А братята ми?

— Добре са. Брат Норта успя да си изпроси изключване от Втория орден още на втория ден. Брат Кейнис се отличи, убивайки нападателя, пронизал аспект Хендрил. Останалите са спали след запой, когато аспект Монтиш е бил убит. Половината братя от Шестия орден да са в цитаделата на Четвъртия, а убийците да прережат гърлото на аспекта и да се измъкнат незабелязано! Ще има сурови наказания.

Вейлин се отпусна на матрака, внезапно сломен от умора.

— Прости ми, учителю. Че не успях да заловя един от тях жив. Отровата замъгли разсъдъка ми… — Започна да се унася, а безизразното изпито лице на Солис потъна в сенките.

Баркус беше ядосан, Дентос се шегуваше, Норта се смееше, а Кейнис бе несловоохотлив. Вейлин осъзна, че му бяха липсвали много.

— Това е проклета лудост. — Учудването беше набръчкало веждите на Баркус. — Какво изобщо става?

— Очевидно сред нас има врагове, братко — каза Кейнис. — Трябва да сме нащрек.

— Но защо? Защо им е да убиват аспектите?

Вейлин беше уморен. Раната на ръката бе оставила синкав белег, а агонията от корена бе преминала в приглушена болка в крайниците. От сутринта се бяха появили няколко посетители. Инструктор Харин му направи комплимент и се засмя пресилено с кънтящия си глас. Вейлин виждаше, че едрият мъж е доволен от оцеляването му и натъжен от предателството на Хена. Тя беше нещо като любимец в групата му. Брат Селин прекара в стаята около час, стиснал тоягата си с костеливите си ръце. Говореше как щял да я използва срещу нападателите, ако бил получил шанс. Вейлин си представи за миг възрастния брат, лежащ до портата с прерязано гърло.

— Постъпили са разумно, като са те избегнали, братко.

Старецът остана щастлив от думите му и обеща да дойде на другия ден със специална супа по собствена рецепта. Имаше и други посетители, но сестра Шерин липсваше подозрително и Вейлин се тревожеше как се е изложил с бълнуванията си насън.

— Как е Френтис? — попита Вейлин.

— Ядосан — отвърна Норта. — Не знае какво да прави. Трябваше да го измъкваме от три сбивания. Умоляваше аспекта да го пусне с нас, но вместо това си спечели един ден в конюшните.

— Наглеждайте го, като се върнете. Не искам да се върти сам около инструктор Ренсиал. Кажете му, че съм добре и че ще се върна скоро. И нека се грижи за Белег всеки ден.

Норта кимна. Всички се бяха разбрали без уговорки, че той ще води до възстановяването на Вейлин.

— Казват, че си убил четирима. Впечатляващо.

— Трима. Имаше и едно момиче, което се е преструвало на сестра от години. Тя се самоуби, когато не успя да ме премахне.

— Момиче? — Устните на Норта се извиха в палава усмивка, а очите му се стрелнаха към белега на ръката на Вейлин. — Колко близо я допусна, братко?

— Твърде близо. — „Урок, който няма да забравя.“

— Брат Нилин е бил в Четвъртия орден от дванайсет години — каза Кейнис. — Един от най-уважаваните книжовници, автор на три книги по лингвистика. Преподавал е езици на послушниците, а през цялото време е чакал да убие аспект Хендрил.

— Тлъстото копеле трябва да ти благодари, че още е сред нас — каза Норта. — Как го надуши?

— Никак. Просто връщах една книга, която бях взел от аспекта. Когато чух писъка, разбих вратата. — Направи пауза и настроението му видимо се помрачи. — Брат Нилин оказа сериозна съпротива за мъж на четирийсет и седем.

— Как го оправи? — попита Дентос.

— Нямах оръжие, защото не виждах смисъл да нося в седалището на Четвъртия орден. Трябваше да използвам ръцете си.

— Сигурно не е било лесно — коментира Баркус. — Да си невъоръжен срещу нападател с нож.

— Той имаше умения, но… — Кейнис сви рамене.

— Не може да се сравнява с нас — довърши Вейлин.

Кейнис кимна.

— Което поражда въпроса защо се изчакали ордените да се напълнят с момчета от Шестия, преди да атакуват.

— В нищо от това няма смисъл. — Норта се прозя. — Но разбирам защо някой би поискал да убие аспекта на Втория орден. Още една минута от отегчителното дърдорене на дъртия глупак и щях да го удуша лично.

— Затова ли те изгониха? — попита Вейлин.

Дентос се изхили, а в усмивката на Норта за пръв път пролича истински хумор.

— Имаше недоразумение с една от сестрите. Явно освежителният масаж има някои ограничения. Май каза нещо такова преди да ме шамароса и да избяга.

Вейлин ги остави да се посмеят малко, преди да изгледа всеки един в очите.

— Не знам какво става, братя. Не го разбирам по-добре от вас. Знам само, че живеем в опасни времена и можем да вярваме само на нас. Слушайте инструктор Солис, подчинявайте се на аспекта и най-вече се пазете един друг.

Вратата се отвори и се появи сестра Шерин с купа, от която се вдигаше пара. Вейлин я виждаше за пръв път този ден.

— Вън! — нареди тя. — Време е да измия брат Вейлин, а и поседяхте достатъчно.

— Да го измиеш, а? — Норта повдигна вежда, докато тя оставяше купата с вода на масата, и я огледа от главата до петите. — Вярвам, че ще бъдеш много прилежна, сестро.

Шерин го изгледа със същия уморен незаинтересован поглед, запазен за похотливите пияници в приемната.

— Не е ли време да идеш да си поиграеш с меча, братко?

Норта се засмя сухо и последва останалите през вратата.

— Приятелят ти има нужда от урок по маниери — отбеляза Шерин и сложи купата на малката масичка до леглото. — Поведението му е непристойно за един брат.

— В моя орден има различни братя. Някои са по-непристойни от другите.

Тя сбърчи вежди, но не каза нищо. Натопи парцала в купата и посегна към завивките.

— Вече съм достатъчно укрепнал, че да се измия сам, сестро — каза Вейлин и стисна здраво одеялото.

Тя го погледна с насмешка.

— Братко, повярвай ми, нямаш нищо, което вече да не съм виждала. Кой те миеше, докато беше в безсъзнание, как мислиш?

Вейлин избута неудобните мисли в краищата на съзнанието си и продължи да стиска завивките.

— Въпреки това. Вече съм достатъчно добре.

— Както искаш. — Тя пусна парцала в купата и се дръпна. — Щом си толкова укрепнал, може да се срещнеш с аспекта. Тя те очаква. По обед, в градината. Ще ти помогна, стига да успееш да ме изтърпиш.

И излезе от стаята, без да погледне назад. Трябваше да измине един дълъг миг преди Вейлин да се усети, че е наранил чувствата ѝ.

Градините на Петия орден бяха обширни и обхващаха няколко акра плодородна земя. Тук братята и сестрите отглеждаха разнообразните растения, които играеха важна роля в работата им. В по-голямата си част градината бе съставена от зелени и кафяви правоъгълни сектори, подобно на шахматна дъска. Тук-там се срещаха и шарени петна от разцъфтели цветя и дръвчета.

— И ние си имаме градини — каза Вейлин на Шерин. Тя го подкрепяше, докато вървяха по чакъла между парцелите. Краката и гърдите го боляха силно и той бе увиснал на рамото ѝ по-тежко, отколкото искаше, защото подобна близост го караше да се чувства неудобно. Сестрата не каза нищо, когато се появи да го вземе за срещата с аспекта, и старателно избягваше погледа му. — Не са такива — продължи Вейлин, след като тя не отговори. — Инструктор Сментил се грижи за тях, предимно сам. Говори само с жестове, лонаките са му отрязали езика… — Думите му заглъхнаха. Сестра Шерин явно не беше в настроение за разговор.

Тя спря пред поредица цветни лехи. Аспект Елера вървеше сред цветята към тях.

— Аспектът ще ти помогне на връщане — каза Шерин и смъкна ръката му от рамото си.

— Благодаря, сестро.

Тя кимна и се обърна.

— Сестро. — Той посегна към китката ѝ. — Изчакай за миг.

Шерин дръпна ръката си, за да избегне докосването, но спря и го погледна сдържано.

— Не ти благодарих. Че ми спаси живота.

— Това ми е работата, братко.

— Докато… бях под ефекта на лекарството, имах странни сънища. Може да съм изрекъл неща, които не е трябвало. Ако съм те обидил…

— Не си казвал нищо, братко. — Тя вдигна очи към неговите и се усмихна. — Нищо обидно. — Скръсти ръце пред гърдите си и усмивката ѝ изчезна. — Скоро ще се върнеш на онова гадно място и ще заминеш на някоя ужасна война. Ние… повече няма да се видим, може би никога.

Вейлин неволно пристъпи напред и посегна към ръцете ѝ.

— Ще говорим отново. Обещавам.

— Вейлин! — Аспект Елера стоеше наблизо, стиснала градинарски нож. Усмивката ѝ бе сияйна. — Укрепнал си.

— Благодарение на грижите на сестра Шерин, аспект.

— Така е. Загрижеността ѝ е ценна. Както и времето ѝ.

— Простете, аспект. — Шерин наведе глава. — Не бива да се мотая…

— Това не беше укор, сестро. Но градът се вълнува. Боя се, че съвсем скоро ще имаме нужда от уменията ти.

Шерин кимна и погледна прощално Вейлин с тъжна усмивка. След това пусна ръцете му и си тръгна. Вейлин я гледа, докато не изчезна от погледа му.

— Какво знаеш за цветята? — попита аспект Елера и му предложи ръка за опора, преди да го поведе към градината.

— Инструктор Хутрил ме научи да разпознавам отровните. Казва, че е добре да ги смелим и да намажем с тях стрелите си. — „И имам сестричка, която харесва зимничета.“

— Убедена съм, че са много полезни. Знаеш ли какви са тези? — Тя спря пред ниска леха с лилави цветя, оградени от четири издължени листа.

— Не съм виждал такива, аспект.

— Марлиански орхидеи от далечния юг на Алпиранската империя. Всъщност са кръстоска. Добавих от местните, защото нашият климат е по-студен от обичайния им. Често се случва при цветята. Ако ги извадиш от почвата, на която са свикнали, повяхват и умират.

Вейлин усети, че му преподават урок, който нямаше желание да слуша.

— Разбирам, аспект. — Предполагаше, че това е отговорът, който се очаква.

— Шерин е специална — продължи аспектът. — Грижа я е. Даже повече от братята и сестрите в този орден. Може би на това се дължат уменията ѝ. И е много добра. Вече ме задминава в много области, но не ѝ го казвай. Подобни умения я изолират. Малцина биха си направили труда да я опознаят, за да разберат колко е специална. Но ти го направи, както и предполагах. Затова ви разпределих заедно. Но не очаквах, че връзката ви ще стане толкова здрава.

— Вярвам, че приятелството между служителите на Вярата не е забранено.

Аспект Елера сбърчи вежди от нахалството му, но не го смъмри.

— Приятелството трябва да се цени винаги. Но не може да попречи на ролите, които ви предстоят. Шерин е същото нещо за този Орден, каквото си ти за твоя.

— И какво е то?

— Бъдещето. Необходимо е и двамата да го разберете. Майка ти не можа, или пък отказа. Любовта може да го причини. Да те ослепи за пътищата, които ти е предопределила Вярата. Когато ни напусна и се омъжи за баща ти, Петият орден загуби бъдещия си аспект.

— Сигурен съм, че майка ми е познавала гласа на сърцето си.

Тя се намръщи леко, доловила горчилката в гласа му.

— Да. Не го казвам с критика, а със съжаление. Тя беше най-добрата ми приятелка и ме обучаваше. Без нея нямаше да знам нищо.

Спря пред една проста дървена пейка и му махна да седне. Вейлин беше благодарен за почивката. Краката му щяха да се подгънат всеки миг.

— Аспект, може ли да попитам какво научихте за нападателите?

Тя поклати глава.

— Много малко. Огледахме телата. Не открихме нищо значимо, освен че всички имат отровни капсули в зъбите, като сестра Хена. Лицата им са непознати. Кралската гвардия и Четвъртият орден водят разследването. Вярвам, че с времето ще открият нужните отговори.

За жена, избегнала на косъм смъртта, изглеждаше изумително незаинтересована от самоличността на нападателите.

— Не се ли боите, че може да опитат отново?

Тя се намръщи, сякаш не ѝ бе хрумвало досега.

— Ако решат, ще пробват. Не мога да направя нищо по въпроса. Вярата ни учи да приемаме нещата, които не можем да променим.

— Сестра Хена е била тук дълго време. Сигурно ви боли от предателството ѝ.

— Предателство? Съмнявам се някога да е имала лоялност към нас, така че как би могла да ни предаде? Тя направи това, за което е била изпратена. Признавам, че съм впечатлена от отдадеността ѝ. Да живее в лъжа през цялото време и никога да не трепне и да свали маската си.

— Преди да умре ми каза нещо. „Някога бяха седем.“ Знаете ли какво означава?

Отново имаше реакция, но не същото разпознаване като при инструктор Солис. По-скоро страх, който изчезна мигновено.

— Днес имаш много въпроси, Вейлин. Това започва да става постоянна черта в нашите разговори.

„Още един човек, който няма да ми каже нищо.“

— Простете, аспект.

Тя разсея притесненията му със смях.

— След всичко, което направи за мен, чувствам, че ти дължа поне един отговор. Питай, но само едно нещо.

„Само един въпрос?“ Изглеждаше почти жестоко, сякаш го разиграваше. Той искаше отговори на купищата въпроси, които го измъчваха, но след трескав размисъл се спря на този, който го вълнуваше от месеци.

— Какво знаете за сестра ми?

— Аха. — Тя направи пауза и на лицето ѝ се изписа тъга. — Знам, че е много умно момиче. Че родителите ѝ я обичат много. Знам, че е родена преди десетина години.

— Докато майка ми е била още жива.

Аспектът въздъхна тежко.

— Вейлин, не искам да те наранявам, но трябва да разбереш, че не всеки брак е щастлив. Баща ти и майка ти се обичаха много, но бяха и много различни. Майка ти мразеше войната, беше се нагледала на кръв по време на службата си в Ордена. Но приемаше позицията на баща ти, защото го обичаше и защото той беше справедлив мъж, който се опитваше да удържа жестокостта на Кралската гвардия. Но при Третата мелденейска война тя откри, че вече не издържа. Знаеше какво му е заповядано и го молеше да откаже. Но баща ти се подчини на краля.

— Градът. — „Мъже, жени, деца… пищящи сред пламъците.“

— Да. Това ги измъчваше и сложи край на брака им. Тя го отблъсна. Баща ти започна да прекарва повече време навън. Не знам как се е запознал с жената, която му е родила дъщеря. Но след смъртта на майка ти, когато ти беше изпратен в Шестия орден, те се преместиха при него. Той поиска позволение да се ожени отново и да узакони момичето, но кралят отказа. Военачалникът трябва да е за пример, модел за подражание. Не след дълго баща ти напусна поста си.

— Майка ми знаеше ли? За момичето.

— Не мисля. Точно тогава здравето ѝ се влоши. Беше притеснена за твоето бъдеще. — Елера посегна и приглади косата на челото му. — Имаше големи надежди за теб. Въпреки всички добрини и излекувани хора ти беше най-скъпото ѝ постижение.

— Радвам се, че не е жива да види в какво се превърнах.

Плесницата бе бавна по неговите стандарти, но толкова неочаквана, че не успя да я блокира.

— Никога не го казвай! — Гласът ѝ бе изпълнен с гняв, а той търкаше зачервената си буза. — В какво си се превърнал? Храбър младеж, който спаси живота ми. Както и живота на сестра Шерин. Знам, че духът на майка ти е горд от това какъв си станал.

— Аз съм убиец. Само това знам да правя.

— Ти си воин, служещ на Вярата. Не го забравяй. Сега може да не значи много, но след време ще разбереш.

— Желанието ѝ не беше такова. Баща ми ме прати в Ордена, за да прибере курвата си в нейната къща…

— Решението не беше негово.

— Значи е било поредната кралска заповед. Символ на отдадеността му.

— Това беше предсмъртното желание на майка ти.

Той осъзна, че са го зашлевили отново, но много по-силно. Главата му се завъртя и мислите му запрепускаха. „ЛЪЖИ! Тя лъже! Майка ми никога не би го пожелала.“

— Вейлин?

Той се надигна от пейката и залитна. Коремът му кипеше от гадене и объркване, но отслабналите крака направиха едва няколко крачки, преди да рухне в ценните орхидеи и от очите му да бликнат сълзи.

— Вейлин. — Тя го прегърна, за да успокои риданията му. — Съжалявам. Трябваше да ти го кажа.

— Защо? — прошепна той в гърдите ѝ. — Защо го е сторила?

— Защото бе достатъчно смела да погледне в теб и да види мъжа, в който е предопределено да се превърнеш. Молеше се на Покойните да наследиш дарбата ѝ и да прекараш живота си като лечител. Но докато растеше, виждаше, че си наследил уменията на баща си. Ако беше останал с него, щеше да имаш друг живот. Пак щеше да служиш, но не на Вярата, а на краля. Знаеш ли, че той имаше планове за теб? Щеше да си му много полезен. Майка ти загуби съпруга си заради плановете му и не искаше да загуби и сина си. Когато здравето ѝ се влоши, тя знаеше, че няма да може да те защити, а баща ти винаги би се подчинил на своя монарх. Тя познаваше аспект Арлин добре от кумбраелските войни и го помоли да те вземе. Той се съгласи, макар да знаеше, че рискува конфликт с Короната. Баща ти се разгневи страшно, когато научи, но тя умираше и с последното си желание го накара да обещае, че ще те даде на Ордена. Това бе последната му проява на вярност към нея.

„Верността е нашата сила… Вярност към крал… Вярност към предадена съпруга…“

Гласът му премина в шепот и той сподели една от дълбоко пазените си тайни.

— Веднъж я чух, първата вечер в Ордена, докато се тресях от страх. Чух я да казва името ми.

Елера го прегърна силно.

— Тя те обичаше много. Когато те положих в ръцете ѝ, засия от радост.

Той се дръпна и я погледна объркано.

Елера се усмихна и го целуна по челото.

— Аз ти бях акушерка, Вейлин Ал Сорна. Беше голямо и пищящо бебе.

„Въпроси. Толкова много въпроси.“ Някак си успя да се стърпи и да ги остави неизречени. Тези отговори му стигаха засега. Елера продължи да го държи, докато хлипането му не престана, след което му помогна се върне в къщата.

Вейлин си тръгна след два дни, като се сбогува сърдечно с братята и сестрите. Сестра Шерин отсъстваше. Елера я беше пратила по южното крайбрежие, където имаше много пострадали след безредиците. Щяха да минат почти пет години преди Вейлин да я срещне отново.

6.

Възстанови се за няколко дни без някакви остатъчни ефекти освен склонността да кашля в студените утрини и пожизнена подозрителност към твърде любвеобилните жени — нещо, което не създаваше често грижи на брат от Шестия орден. Завръщането му в Ордена бе посрещнато със заучено безразличие от инструкторите, в рязък контраст със сърдечното сбогуване, което получи от братята и сестрите от Петия орден. Братята му, разбира се, се държаха различно, суетяха се около него със смущаваща загриженост, държаха го в леглото цяла седмица и му тъпчеха храна в гърлото при всеки сгоден случай. Даже Норта взе участие, макар че Вейлин долови определен садизъм в начина, по който подпъхваше одеялата под него и поднасяше супената лъжица към устата му. Френтис беше най-лошият от всички — прекарваше всяка свободна минута в тяхната стая в кулата, бдеше разтревожен над него и се вълнуваше дори при най-лекото покашляне или признак за лошо здраве. Спечели си първия бой с пръчка от инструктор Солис за неявяване на тренировка с мечове, защото бе притеснен от това, че през нощта Вейлин бе вдигнал температура. Накрая аспектът му забрани да влиза в стаята под заплаха от прогонване.

Когато Вейлин вече бе достатъчно силен, за да става от леглото без чужда помощ, първата му работа беше да посети кучкарника, където Белег го посрещна с бурна радост, събори го на земята и почна да му лиже лицето с грапавия си като шмиргел език, докато бързо растящите му кутрета припкаха наоколо и джафкаха възбудено.

— Разкарай се, звяр такъв! — изсумтя Вейлин и успя да избута кучето от гърдите си. Белег заскимтя кратко от това порицание, но после положи с обич глава върху гърдите му.

— Знам. — Вейлин го почеса зад ушите. — И ти ми липсваше.

Когато отиде в конюшнята, откри, че Плюй също му е подготвил приветствие. То продължи цели две минути и инструктор Ренсиал уверено заяви, че това е най-дългата пръдня, която е чувал от кон.

— Проклета кранта — промърмори Вейлин и поднесе бонбон към муцуната на жребеца. — Скоро е Изпитанието на коня. Не ме проваляй, става ли?

Откри Кейнис да се упражнява в стрелба: опитваше се да пусне колкото може повече стрели за най-кратко време — умение, което бе от решаващо значение в Изпитанието на лъка. Според Вейлин Кейнис едва ли се нуждаеше от упражнения: ръцете му се движеха толкова бързо, че чак се размазваха пред очите, докато пращаше стрела след стрела в мишената на трийсет крачки. Вейлин постепенно бе подобрил уменията си с лъка, но знаеше, че никога не може да постигне майсторството, демонстрирано от Кейнис, а дори и той бе засенчен от Дентос и Норта.

— Малко встрани е — отбеляза Вейлин, макар че честно казано, отклонението бе едва забележимо. — Последните няколко се отклониха наляво.

— Да — съгласи се Кейнис. — Прицелът ми започва да се разсейва някъде след четирийсетата стрела. — Опъна тетивата и тренираните мускули на ръката му се напрегнаха, преди да прати стрелата в центъра на мишената. — Малко по-добре.

— Исках да те питам за убиеца, когото си спрял.

Кейнис се намръщи.

— Разправях историята вече много пъти, на теб, на другите и на инструкторите. Както, сигурен съм, и ти си разправял своята.

— Той каза ли нещо? — настоя Вейлин. — Преди да го убиеш.

— Да, каза: „Разкарай се, момче, или ще те изкормя.“ Едва ли си заслужава да бъде възпято в песен, нали? Чудех се дали не трябва да го променя, когато запиша историята.

— Смяташ да пишеш за това?

— Разбира се. Един ден ще напиша историята за нашата служба на Вярата. Имам чувството, че нашият Орден проявява печално нехайство в записването на историята си. Знаеш ли, че ние сме единственият Орден без собствена библиотека? Надявам се да положа началото на нова традиция. — Пусна още една стрела и бързо след нея още две. Вейлин забеляза, че прицелът му се е влошил.

„Убийството на човек не се понася лесно, нито пък е леко да се говори за него“ — помисли си и попита:

— Харесваше ли го? Този брат Нилин?

— Беше интересен човек с множество истории, макар че като се замислих по-късно, осъзнах, че предпочиташе по-древните предания. Наричат ги Старите песни, от времето преди Вярата да набере мощ, сказания за кръв и война и практикуване на Мрачното.

„Мрачното… Вълк в гората, вълк, виещ под прозореца ми.“

— „Някога бяха седем.“ Знаеш ли какво означава това?

Кейнис бе изпънал отново лъка си, но бавно го отпусна.

— Къде го чу?

— Сестра Хена го каза преди да глътне отровата. Какво означава това, братко? Знам, че знаеш.

Кейнис свали стрелата от лъка и я прибра в колчана на кръста си, след което остави внимателно лъка върху калъфа му.

— Това е една история. Предание като Старите песни, но се отнася до Вярата. Честно казано, никога не съм го смятал за истина. Рядко се разказва, а и в архивите на Ордените не се споменава нищо за него.

— За кое?

— В наше време има шест Ордена, служещи на Вярата. Но едно време, казват някои, били седем. В ранните години на Вярата, когато се образували Ордените и били избрани първите аспекти, се говори, че имало Седми орден. Ордените били създадени, за да служат на всеки от главните аспекти на Вярата, и затова братята и сестрите, избрани да предвождат даден Орден, се наричат аспекти. Говори се, че Седмият орден бил Орденът на Мрачното, братята и сестрите в него се ровели в мистериите, търсели познание и могъщество, за да служат по-добре на Вярата. Традиционно практикуването на Мрачното се приписва на Отричащите, но ако вярваме на тази история, то някога е било част от Вярата. Историята гласи, че след сто години възникнала криза. Седмият орден започнал да набира мощ, използвал знанията си за Мрачното, за да се домогва към господство над Ордените. Членовете му твърдели, че техните познания ги доближават повече до Покойните, че могат да чуват гласовете им и да тълкуват напътствията им по-ясно от другите Ордени. Казвали, че тази привилегия им дава право на водачество, на върховна власт във Вярата. Разбира се, подобно нещо не можело да бъде търпяно, на Вярата ѝ е нужно равновесие между Ордените, не може един да бъде поставян над останалите. Затова започнала война между Правоверните и след време Седмият бил унищожен, но не и преди да се пролее много кръв. Говори се, че хаосът, предизвикан от тази война, бил толкова голям, че довел до разкъсването на Кралството на четири владения, които били обединени отново едва при царуването на великия ни крал Янус. Дали в това има нещо вярно, никой не може да каже. Ако е истина, станало е преди повече от шестстотин години, а малкото книги, оцелели през вековете, не споменават нищо за тези събития.

— И все пак ти, изглежда, знаеш историята добре.

— Познаваш ме, братко. — Кейнис се усмихна. — Винаги съм обичал сказанията. Колкото по-чудати, толкова по-добре.

— Вярваш, че е истина, нали? — И изведнъж Вейлин бе осенен от прозрение, породено от лекичката усмивка на Кейнис и непосредствеността, с която бе разказал историята си. — Вече си знаел. Знаел си, че зад това стои Седмият орден.

— Подозирах го. Има истории, малко повече от предания, според които Седмият орден така и не е бил унищожен напълно; оцелял е и се е развивал тайно, чакайки сгоден момент да се завърне и да се сдобие с господството, до което се е домогвал толкова отдавна.

— Да вървим при инструктор Солис и аспекта, те трябва да чуят за това.

— Вече го чуха, братко. Разказах им за всичките си подозрения веднага щом се върнах в Ордена. Останах с впечатлението, че не им казвам нищо, което да не знаят.

Вейлин си спомни реакцията на инструктор Солис на думите на сестра Хена и отказа на аспект Елера да обсъжда темата. „Те знаят — осъзна той. — Всичките го знаят. Тайна, пазена от аспектите в продължение на векове. Някога са били седем. А Седмият чака и крои планове. Те знаят.“

Внезапен мраз обхвана крайниците му, макар че бе ярък слънчев ден.

— Благодаря ти, че сподели знанията си с мен, братко.

— Винаги ще го правя, Вейлин — отвърна Кейнис. — Знаеш, че между нас няма тайни.

Изпитанието на коня бе два месеца по-късно. Състоеше се от трасе, дълго една миля, през гори и неравен терен, последвано от пускане на три стрели от седлото в центъра на три мишени. За никого не бе изненада, че Норта се отличи в изпитанието, като постави нов рекорд. Останалите също се справиха добре, дори Баркус, чиято езда бе малко по-добра от тази на Вейлин.

Мъките на Вейлин започнаха от самото начало: Плюй беше капризен както винаги и минаваше в галоп едва след порой цветисти заплахи. Изминаха трасето най-бавно от всички и стрелбата на Вейлин от седлото беше едва задоволителна, но поне успя да вземе изпитанието. Този път нито един брат не се провали и вечерята се превърна в бурно празненство с тайно вмъкната бира и много замеряне с храна. На следващата сутрин бяха наказани с плуване в ледените води на реката и пет обиколки на плаца на бегом, чисто голи. Но никой не смяташе, че не си е заслужавало.

През следващите няколко седмици пристигаха нови приказки за бунтове и раздори извън стените. Отричащите, истински или подозирани, били нападани от разгневени тълпи, стотици загинали и Кралската гвардия с труд поддържала реда. Постепенно, докато лятото преминаваше в есен, Кралството се поуспокои. Противно на очакванията на мнозина, нямаше повече покушения, нито скрита армия кумбраелци под улиците, всъщност еретичното васалство бе по-спокойно, отколкото от десетилетие насам. Огненото лято, както стана известно то, се превърна в спомен, оставяйки след себе си само трупове, скръб и пепел.

В резултат на покушенията се наложи да изберат нови аспекти на Четвъртия и Втория орден, процес, който изискваше Конклав на правоверните. Вейлин и Кейнис бяха избрани да придружат аспект Арлин на заседанията, уж в ролята на телохранители, поради недостиг на заклети братя в Дома на ордена, след като безредиците в Кралството бяха отвели повечето от тях надалеч. Вейлин обаче подозираше, че аспектът иска да научат нещо за това как различните ордени служат на Вярата.

Конклавът се състоя в заседателната зала в Дома на Третия орден, просторно помещение със сводест таван и дълги пейки покрай стените. Освен аспектите присъстваха и много от старшите инструктори на всеки орден, които също имаха право на глас при обсъждането. На Кейнис и Вейлин обаче им бе наредено да не изказват мнение.

— Не съм си и мечтал, че ще ми позволят да дойда тук, братко — прошепна ентусиазирано Кейнис, почти разтреперан от въодушевление, докато заемаха местата си зад аспект Арлин, който седеше на първия ред. — Да присъстваме на избора на двама аспекти. Това е истинско щастие.

Вейлин забеляза, че е донесъл солиден запас пергаменти и парче въглен.

— Да не би вече да започваш „Историята на брат Кейнис“?

— Всъщност смятах да я нарека „Книга за петимата братя“.

— Шестима сме, ако броим и Френтис.

— О, и той ще получи страничка-две, не се тревожи.

Аспект Сила Колвис от Първия орден вече бе тук, заедно с двайсетина от инструкторите, облечени в белите роби на ордена си. Всички бяха над шейсетте, а сбръчканите им лица изглеждаха потънали в размисъл, освен ако не спяха. Следващата пристигнала беше аспект Елера, придружена само от трима братя и две сестри. Вейлин посърна, щом видя, че Шерин не е сред тях. Аспект Дендриш Хендрил от Третия орден пристигна последен: потеше се обилно, докато вмъкваше огромното си тяло в стаята, и се настани на първия ред срещу аспект Арлин. Близкото му разминаване със смъртта явно бе оставило своя белег — кожата му бе сивкава, за разликата от предишното свинско розово, а очите му бяха хлътнали в месестото му лице като две камъчета, натикани в меко тесто. Водеше със себе си повече инструктори от останалите аспекти — над трийсет, предимно мъже, които, изглежда, имаха еднаква отвратителна миризма. В очите му трепна съвсем слаба искрица на разпознаване, щом зърна Кейнис, но той дори не поздрави младежа, който му бе спасил живота. На Вейлин даже му се стори, че долавя възмущение в държанието на аспекта. „Сигурно го е боляло почти колкото от отровата да бъде спасен от един от нас“, предположи той.

Аспект Колвис стана и отиде до подиума по средата на залата. Брадатото му лице бе сериозно в съответствие с важността на момента.

— Аспекти, инструктори, братя, сестри, свикани сме на конклав. На нас се пада да решим бъдещето на два от ордените. Такова нещо не се е случвало досега в нашата Вяра и ни е наложено от ужасните събития, отнели живота на двама от най-високопоставените ни събратя. Не е нужно човек да е мъдрец, за да осъзнае, че се намираме в зората на нов ден за нашата Вяра, ден на изпитание, ден, в който скъпите на сърцето ни убеждения ще се сблъскат с най-тежко предизвикателство. Помнете добре това, докато вземаме решенията си днес. — Обърна се към един брат от Третия орден, който стоеше в готовност близо до подиума. — Братко, моля те, покани кандидатите да се присъединят към нас.

Двамата бъдещи аспекти бяха въведени в залата: жена на около трийсет и мъж, когото Вейлин бе виждал и преди, с остри черти и черна роба — Тендрис Ал Форне. Жената бе представена като инструктор Лиеса Илниен от Втория орден, мила и ведра жена в сиво-кафява роба, която посрещна спокойно погледите на присъстващите. Тендрис Ал Форне от Четвъртия орден беше пълна нейна противоположност: взираше се в публиката със свирепост, която можеше да мине за предизвикателство. Странното веселие, което Вейлин бе видял у него преди три години, бе изчезнало, но фанатизмът му си оставаше. Тендрис огледа набързо събранието, очите му се спряха за кратко на Вейлин и той му кимна лекичко.

— Тези двамата идват пред нас, за да получат одобрението ни — каза аспект Колвис на събралите се представители на ордените. — Вярата изисква да обсъдим предимствата от тяхното назначаване. Ще изслушаме въпросите ви сега.

Аспект Хендрил бе първият, който вдигна ръка и се обърна с въпрос към Лиеса Илниен.

— Многожалейният аспект, когото искате да заместите… — започна той, млъкна и се изкашля силно в една дантелена кърпичка, — служи като аспект на Втория орден над двайсет години. Мислите ли, че можете да предложите същия опит?

Жената отговори без колебание, думите се лееха от устата ѝ с равен и отмерен тон.

— Един аспект няма нужда от опит. Аспектът е брат или сестра, който въплъщава най-добре ценностите на своя орден.

— И вие дръзвате да отсъдите, че сте въплъщение на ценностите на своя орден, така ли? — попита Хендрил, като почервеня леко, макар Вейлин да усети, че гневът му е донякъде насилен.

— Дръзвам да съдя себе си във всичко — отвърна инструктор Лиеса Илниен. — Вярата ни учи да сме съдници на самите себе си, защото кой познава сърцето на човек по-добре от самия него?

— Инструктор Лиеса — обади се аспект Елера, преди Хендрил да успее да отговори. — Пътували ли сте надалеч в Кралството?

— Посетила съм всичките четири васалства и прекарах една година в мисия до Северните предели, за да отнеса Вярата на конните племена от Великите равнини.

— Благородно начинание. Постигнахте ли някакъв успех?

— За съжаление конният народ избягва чужденците и се придържа към своите заблуди. Ако бъда благословена с издигане до аспект, се надявам да пратя още мисии на север. Вярата е щастие, което трябва да разпространим и отвъд границите си.

— Тази загриженост за външния свят — рече аспект Колвис — като че ли противоречи на ценностите на ордена ви. Той винаги е бил бастион на съзерцанието и размишлението, защитен от множеството бури в земите ни. Нима това дело няма да пострада, ако се обвържете повече със суровия физически свят?

— За да размишляваме, трябва да имаме върху какво да размишляваме. Живот без опит не дава възможности за размисъл. Онези, които не са живели, не могат да размишляват върху мистериите на живота.

Вейлин беше впечатлен от логиката на жената, но можеше да долови вълнението на събралите се инструктори, приглушен шум от разговори изпълваше пейките. До него Кейнис драскаше припряно.

Аспект Арлин вдигна ръка и мърморенето на тълпата секна моментално.

— Инструктор Илниен, защо мислите, че беше убит аспектът ви?

Жената наведе глава за момент и по лицето ѝ премина тъга.

— Има хора, които искат да навредят на Вярата ни — каза тя и вдигна глава, за да срещне очите на аспект Арлин. Отмереният ѝ досега тон леко трепна. — Кои са те или защо го правят, не мога да си представя.

До нея брат Тендрис Ал Форне заговори за първи път:

— Ако сестра ни не може да си представи кой би се бунтувал срещу нас, може би аз мога.

— Разговорът с вас още не е започнал — отбеляза аспект Колвис.

— Покажете малко уважение, младежо — изхъхри аспект Хендрил. Вейлин забеляза кървави петна по кърпичката му.

— Не проявявам неуважение — отвърна Ал Форне. — Само ви представям истината, за която някои от нас, изглежда, се боят да говорят.

— И коя е тази истина? — попита аспект Елера.

Ал Форне направи пауза и си пое дълбоко дъх, сякаш събираше сили. До Вейлин парчето въглен на Кейнис висеше в очакване над пергамента.

— Ние сме затънали в самодоволство — каза накрая Ал Форне. — Позволили сме да станем слаби. Някога Шестият орден се е борил само срещу враговете на Вярата, а сега охранява границите на Кралството, в пълно подчинение на Короната, и сектите на Отричащите се множат безпрепятствено. Някога Петият орден предлагал изцеление само на истинските привърженици на Вярата, а сега е разтворил обятия за всички, дори за неверниците, затова тяхната сила и увереност расте, като знаят, че могат да заговорничат срещу нас, а ние пак ще ги лекуваме.

Замълча, за да наблегне на следващите си думи.

— До неотдавна моят собствен орден пазеше архиви за сектите и практиките на Отричащите, които обхващаха векове, но преди по-малко от три месеца те бяха унищожени, за да се отвори място за кралските сметки, които сега сме задължени да водим. Знам, че думите ми могат да ядосат или разгневят мнозина от вас, но повярвайте ми, братя и сестри, ние сме обвързали Вярата твърде силно с Кралството и Короната. И точно заради това ни нападат, защото нашите врагове виждат слабостта ни, макар ние да не я виждаме.

Тишината бе осезаема, наруши я само задавената ярост на аспект Хендрил, който успя да изсъска:

— Идвате пред нас, бълвайки тази… тази ерес, и все още очаквате да ви направим аспект?

— Идвам пред вас, за да кажа истината с надеждата, че нашата Вяра ще се върне в правия път. Що се отнася до одобрението ви, нямам нужда от него. Аз съм изборът на моя орден. Бях избран единодушно и никой друг няма да застане пред вас. Според каноните на Вярата трябва да се консултираме с вас преди назначението ми, нищо повече. Не съм ли прав, аспект Колвис?

Възрастният аспект кимна сковано с побелялата си глава — или прекалено потресен, или прекалено възмутен, за да говори.

— Значи сме се консултирали и ви благодаря за вниманието. Моля се всички вие да се вслушате в думите ми. А сега трябва да се връщам в ордена си: имам много работа за вършене. — Той се поклони, обърна се и тръгна бързо към вратата.

Конклавът избухна в яростни викове, присъстващите се изправиха на крака и завикаха гневно към гърба на оттеглящия се Ал Форне, като най-гръмко отекваха думите „еретик“ и „предател“. Ал Форне не се обърна: излезе от залата, без да нарушава крачката си или да хвърли поглед назад. Суматохата продължи, над глъчта се издигнаха призиви за действие, някои инструктори умоляваха аспект Арлин да залови Ал Форне и да го прати в Черната твърд. Но аспектът остана да седи мълчаливо. До Вейлин Кейнис бе привършил запаса си от пергамент и трескаво ровеше в джобовете си за още.

— Това случвало ли се е преди? — попита го Вейлин и откри, че трябва да вика, за да бъде чут.

— Никога — отвърна Кейнис. Намери парче пергамент и продължи да пише, покривайки го бързо с драскулки. — Никога в цялата история на Вярата.

7.

Есента доведе Изпитанието на лъка. Още веднъж всички послушници го издържаха. Предсказуемо Кейнис, Норта и Дентос се представиха отлично, докато Баркус и Вейлин се оказаха само задоволително добри, поне според стандартите на Ордена. Наградиха ги с разрешение да присъстват на Летния панаир, отложен с две седмици поради бунтовете.

И Вейлин, и Норта избраха да останат в цитаделата. Носеха се слухове, че Ястребите продължавали да таят злоба, и изглеждаше ненужно да ги подлагат на изкушението да си отмъстят на същото място, където са били унизени. Освен това Норта нямаше желание да посещава отново събитие, свързано с екзекуцията на баща му. Прекараха деня, ловувайки в гората с Белег, който бързо надуши една сърна и Норта заби стрела в шията ѝ от петдесет крачки. Вместо да мъкнат трупа до кухните решиха да го разфасоват на място и да пренощуват в гората. Беше приятна привечер, листата на ранната есен образуваха зеленикаво-бронзов килим и слънчеви лъчи си пробиваха път през клоните.

— Има и по-лоши места, където да бъде човек — отбеляза Вейлин и си отряза парче от сърнешкия бут, който цвърчеше над лагерния огън.

— Напомня ми за дома — каза Норта и подхвърли една мръвка на Белег.

Вейлин скри изненадата си. След екзекуцията на баща му Норта рядко говореше за живота си преди Ордена.

— Къде се намира той? Домът ти.

— На юг, триста акра земя, оградени от река Хебрил. Къщата е на брега на езеро Рил. Когато бях момче, представляваше замък, но баща ми внесе много промени в нея. Имахме над шейсет стаи и конюшня за четирийсет коня. Често излизахме да яздим в гората, когато той не беше във Варинсхолд по кралски дела.

— Той казваше ли ти какво върши за краля?

— Много пъти. Искаше да се науча. Казваше, че един ден ще служа на принц Малциус също както той служи на крал Янус. Че е дълг на нашето семейство да сме най-близките съветници на краля. — Изсмя се горчиво.

— Разказвал ли ти е някога за войната с мелденейците?

Норта му хвърли кос поглед.

— Имаш предвид когато баща ти изгорил града им? Спомена го само веднъж. Каза, че мелденейците и без това нямало как да ни мразят повече. Пък и получили достатъчно предупреждения какво ще се случи, ако не оставят на мира корабите и крайбрежието ни. Баща ми беше доста прагматичен човек и опожаряването на града им май не го безпокоеше много.

— Не ти е казал защо те праща тук, нали?

Норта поклати глава. Вече бе късна вечер и светлината на огъня блестеше ярко в очите му, а красивото му лице тънеше в сенки.

— Каза, че съм негов син и желанието му е да се присъединя към Шестия орден. Помня, че беше спорил с майка ми предната нощ, което бе странно, защото те никога не спореха, всъщност рядко изобщо си говореха. На сутринта тя не дойде на закуска и не ми позволиха да се сбогувам с нея, когато каруцата дойде да ме вземе. Оттогава не съм я виждал.

Потънаха в мълчание и умът на Вейлин се отнесе към въпроси, които смяташе, че е по-добре да не задава.

— Знам за какво си мислиш — каза Норта.

— Не мисля за…

— Напротив. И си прав. Баща ми ме е пратил в Ордена, защото твоят те е пратил тук. Казах ти, че бяха съперници, но не ти казах всичко. Баща ми мразеше Военачалника, ненавиждаше го. Известно време ми се струваше, че говори единствено за това как един роден в канавките касапин подронва позициите му. Ужасно се дразнеше, че баща ти е толкова популярен сред народа — нещо, което той самият така и не постигна. Той не беше един от тях, имаше благородно потекло, докато твоят баща беше човек от простолюдието, издигнал се по собствени заслуги. Когато те прати тук, това бе голям символ за неговата преданост към Вярата и Кралството, публична жертва, на която можеше да се отвърне само по един начин.

— Съжалявам…

— Не се извинявай. Ти си също толкова жертва на твоя баща, колкото аз на моя. Отне ми години да осъзная защо го е направил и един ден отговорът просто изскочи в главата ми. Отказал се е от мен, за да подобри положението си в двора. — Устните му се изкривиха в невесела усмивка. — Нашият скъп крал, изглежда, не се е впечатлил много от жеста му.

„Аз не съм жертва на баща си — помисли си Вейлин. — Майка ми ме е пратила тук, за да ме предпази.“ Остави мисълта неизречена, тъй като подозираше, че Норта трудно ще я приеме.

— Иронично е, не смяташ ли? — попита Норта след малко. — Ако не ни бяха дали на Ордена, най-вероятно щяхме да станем врагове, като бащите си. Синовете ни също щяха да са врагове, а може би дори и техните синове, и щеше да продължава така во веки веков. Сега поне е свършило, преди да започне.

— Говориш все едно едва ли не си доволен, че си в Ордена.

— Доволен ли? Не точно, просто го приемам. Сега това е моят живот. Кой може да каже какво ще ни донесе бъдещето?

Белег се прозя и зъбите му заблестяха на светлината на огъня, после се приближи до Вейлин и се сгуши край него, за да заспи. Вейлин го потупа по хълбока и се изтегна на постелята си. Взря се в небето, търсейки фигури сред множеството звезди, докато чакаше сънят да го обземе.

— Имам чувството, че съм ти длъжник, братко — каза Норта.

— Длъжник ли?

— Дължа ти живота си.

Вейлин осъзна, че Норта се опитва да му благодари по единствения начин, на който е способен. Не за първи път се зачуди що за човек би излязъл от Норта, ако баща му не го бе пратил тук. Бъдещ първи министър? Меч на кралството? Може би дори Военачалник? Но се съмняваше, че би станал човек, който би се отказал от сина си само за да надмине своя съперник.

— Не знам какво ще ни донесе бъдещето — каза накрая той на брат си. — Но подозирам, че ще имаш много възможности да изплатиш дълга си.

Любопитен факт от живота в Ордена бе, че колкото повече растяха, толкова по-трудни ставаха тренировките им. Изглежда, уменията им трябваше да се подобряват непрекъснато, да бъдат заточвани като острие на меч. И така, докато есента преминаваше в зима, упражненията им с меч се удвоиха, а после и утроиха, докато не започна да им се струва, че само това правят. Единственият им инструктор остана Солис, другите вече бяха заети с по-младите попълнения. Мечът се превърна в техен живот. Причината не бе тайна. Следващата година щеше да доведе със себе си Изпитанието на меча, в което щяха да се изправят срещу трима осъдени престъпници с меч в ръка и да победят или да умрат.

Упражненията им започваха в седем сутринта и продължаваха до края на деня с кратки прекъсвания за храна или за бързо припомняне на наученото с лъка или конете. Инструктор Солис им показваше комбинация от мушкания, парирания и удари, която изпълняваше светкавично в течение на няколко секунди, а после им заповядваше да я повторят. Неуспехът водеше до тичане около плаца. Следобед сменяха мечовете си с дървени и се нахвърляха един срещу друг. Това съревнование ги оставяше с колекция от синини, които ставаха все по-живописни.

Вейлин знаеше, че е най-добрият сред тях с меча. Дентос бе майстор на лъка, Баркус — на ръкопашния бой, Норта бе най-умелият ездач, а Кейнис познаваше пущинака като вълк, но мечът беше специалността на Вейлин. Никога не би могъл да обясни чувството, което пораждаше той у него, усещането, че острието е част от тялото му, продължение на ръката му, как близостта му с оръжието изостряше възприятията му по време на битка, как отгатваше движенията на противника, преди да ги е направил, парираше удари, които биха поразили друг човек, откриваше пролука в защити, които би трябвало да го смутят. Не след дълго инструктор Солис престана да го пуска срещу останалите.

— Отсега нататък ще се биеш с мен — каза той на Вейлин, докато стояха един срещу друг с извадени дървени мечове.

— За мен ще е чест, учителю — отвърна Вейлин.

Мечът на Солис го прасна по китката и дървеното оръжие излетя от ръката му. Вейлин се опита да отстъпи, но Солис бе прекалено бърз, ясеновата му пръчка го халоса в диафрагмата, въздухът излетя от дробовете му и той рухна на земята.

— Винаги трябва да уважаваш противника си — обясни Солис на другите, докато Вейлин се мъчеше да потисне надигащата се жлъчка. — Но не прекалено много.

Със зимата дойде Изпитанието на пущинака на Френтис и те се събраха на двора да го изпратят с няколко подбрани съвета.

— Стой настрани от пещерите — каза Норта.

— Убивай и яж всичко, което намериш — рече Кейнис.

— Не губи кремъка и огнивото — посъветва го Дентос.

— Ако има буря — каза Вейлин, — стой в убежището си и не слушай вятъра.

Само Баркус нямаше какво да каже. Споменът от намирането на тялото на Дженис по време на собственото му изпитание бе още пресен и той ограничи сбогуването си до леко потупване по рамото на Френтис.

— Чакам го с нетърпение, ама наистина — рече весело Френтис, като претегляше раницата си. — Пет дена извън стените. Без упражнения, без бой с пръчка. Нямам търпение.

— Пет дена студ и глад — напомни му Норта.

Френтис сви рамене.

— И друг път съм гладувал. А също и студувал. Предполагам, че бързо ще свикна пак.

Вейлин се изумяваше колко е заякнал Френтис през двете години, откакто бе влязъл в Ордена. Вече бе висок почти колкото Кейнис и плещите му сякаш ставаха по-широки с всеки ден. В добавка към телесната промяна характерът му също се беше променил: хленчът, който изпъстряше речта му като момче, почти бе изчезнал и той подхождаше към всяко предизвикателство със сляпа увереност в собствените си способности. Не беше изненадващо, че е станал водач на групата си, макар че реакцията му към критика често бе внезапен гняв, а понякога и насилие.

Гледаха го как се качва на каруцата с другите момчета. Инструктор Хутрил изплющя с юздите и подкара каруцата през портата. Френтис им помаха и им се ухили широко.

— Ще се справи — увери Кейнис Вейлин.

— И още как — каза Дентос. — Той е от онези, които се връщат по-дебели, отколкото са тръгнали.

Дните се нижеха бавно. Братята се упражняваха и лекуваха синините си, а тревогите на Вейлин за Френтис растяха с всяка следваща сутрин. Четири дни след заминаването на момчето вече бяха завладели мислите му; притъпяваха уменията му с меча и го оставяха с жестоки синини, които той почти не забелязваше. Не можеше да се отърси от човъркащото го усещане, че нещо не е наред. Това чувство вече му бе познато, сянка върху мислите му, на която се бе научил да се доверява, но този път бе по-силно, по-настойчиво, като мелодия, която не може да си спомни съвсем.

Когато изтече и петият ден, той откри, че се навърта около портата, увит плътно в наметалото си, и се взира в сгъстяващия се мрак за някакви следи от каруцата, която връща Френтис на сигурно място в Дома на ордена.

— Какво правим тук? — попита Норта. Лицето му бе погрозняло както никога от хапещия студ на зимната вечер. Другите се бяха прибрали в стаята си в кулата. Днешната тренировка беше тежка, по-тежка дори от онези, с които бяха свикнали, и трябваше да се погрижат за порязванията си преди вечеря.

— Чакам Френтис — отвърна Вейлин. — Прибирай се, ако ти е студено.

— Не съм казал, че ми е студено — промърмори Норта и остана с него.

Накрая, когато ясното зимно небе потъмня и заблестяха звездите, каруцата се появи. Инструктор Хутрил я караше към портата и в нея имаше четирима послушници, с трима по-малко, отколкото бяха тръгнали преди пет дни. Още преди подковите на конете да зачаткат по калдъръма на двора, Вейлин разбра, че Френтис не е сред тях.

— Къде е той? — обърна се към инструктор Хутрил, когато той дръпна юздите.

Инструкторът пренебрегна това неуважение и отвърна:

— Нямаше го. — И слезе от капрата. — Трябва да видя аспекта. Остани тук. — И се отправи с тежки крачки към покоите на аспекта. Вейлин успя да се сдържи цели десет секунди, преди да забърза подире му.

Инструктор Хутрил прекара при аспекта няколко дълги минути, преди да се появи отново. Мина покрай Вейлин, без да го поглежда, като пренебрегна въпросите му. Вратата на аспекта остана здраво затворена и Вейлин се усети, че пристъпва напред да почука.

— Не! — Ръката на Норта го улови за китката. — Да не си луд?

— Трябва да знам.

— Трябва да чакаш.

— Какво да чакам? Тишината? Да не остане никаква следа, че той някога е бил тук? Като Микел или Дженис? Да запалим огън, да кажем няколко думи — и още един от нас си е отишъл и е забравен?

— Изпитанието на пущинака е тежко, братко…

— Не и за него! За него беше нищо работа…

— Не го знаеш със сигурност. Не знаеш какво може да се е случило извън стените.

— Знам, че гладът и студът никога не биха могли да го надвият. Беше прекалено силен.

— Въпреки силата си беше още момче. Каквито бяхме и ние, когато ни пратиха навън в студа и тъмнината да се оправяме сами.

Вейлин изтръгна ръка от хватката му и прокара пръсти през косата си, обзет от несигурност.

— Не мисля, че той някога е бил момче.

Звукът от стъпките на ботуши по камък привлече вниманието им към коридора и те видяха, че към тях крачи инструктор Солис.

— Какво правите вие двамата тук? — попита той и спря пред вратата на аспекта.

— Чакаме новини за брат си, учителю — отвърна Вейлин.

По лицето на Солис побяга кратък гняв, преди да посегне към дръжката на вратата.

— Тогава чакайте. — И влезе вътре.

Минаха само пет минути, но те им се сториха като час. Ненадейно вратата се отвори и инструктор Солис кимна рязко, за да им покаже, че могат да влязат. Завариха аспекта зад бюрото му, лицето му бе по-безизразно от всякога, но в погледа, който насочи към Вейлин, имаше преценка, сякаш онова, което щеше да се случи, бе по-важно, отколкото той би могъл да проумее.

— Братко Вейлин — каза аспектът. — Знаеш ли дали брат Френтис има някакви врагове извън тези стени?

„Врагове…“ Вейлин усети как сърцето му се сви. „Открил го е. Не можах да го защитя.“

— Има един човек, аспект — отвърна той с натежал от мъка глас. — Водачът на престъпното братство на Варинсхолд. Преди да се присъедини към нас, брат Френтис забил нож в окото му. Чух, че онзи още таял злоба.

Инструктор Солис изсумтя раздразнено, а Норта, както никога, сякаш бе загубил дар слово.

— И не ти ли мина през ума — рече аспектът — да споделиш тази информация с мен или инструктор Солис?

Вейлин можа само да поклати глава във вцепенено мълчание.

— Надменен идиот — процеди инструктор Солис и беше съвсем прав.

— Да, учителю.

— Стореното — сторено — каза аспектът. — Имаш ли представа къде този едноок мъж може да е отвел брат ни?

Вейлин вдигна рязко глава.

— Значи е жив?

— Инструктор Хутрил намерил тяло, но не било на брат Френтис, макар че в гърдите на нещастника стърчал забит един от ловджийските ножове на Ордена. Имало следи от яростна борба, няколко кървави дири, но никакъв брат Френтис.

„Някак си са разбрали, че е тук. Толкова съм тъп да си мисля, че слугите на Едноокия няма да го намерят. Сигурно са проследили каруцата, хванали са го жив.“ Спомни си думите на Галис Катерача: „Едноокия казва, че когато го открие, ще го дере жив цяла година…“

— Ще го върна — заяви Вейлин на аспекта с ледена увереност. — Ще убия онези, които са го пленили, и ще го върна в Ордена. Жив или мъртъв.

Очите на аспекта се стрелнаха към инструктор Солис.

— От какво имаш нужда? — попита Солис.

— Половин ден извън стените, братята ми и кучето ми.

Белег ги последва до градската порта достатъчно охотно. Първоначалната му радост от новото преживяване да се намира извън Дома на ордена бе притъпена от явно сериозното им настроение. Той сякаш знаеше какво се очаква от него: подуши чорапа, който бяха намерили под леглото на Френтис, и моментално се втурна към портата с кратък лай. Те се завтекоха след него, като се мъчеха да не го изпускат от поглед. Робската хрътка наложи убийствен ритъм, докато криволичеха по задните улички на града. За Вейлин не бе никаква изненада, че скоро ги отведе до южната част.

Улиците бяха почти пусти, с изключение на обичайните пияници и курви, повечето от които си намираха друго място, където да бъдат, щом зърнеха петима братя от Шестия орден, тичащи след много голямо куче. Накрая Белег спря и застина в напрегната поза, както когато показваше диря по време на лов. Носът му сочеше право към една кръчма, сгушена в сенчеста уличка. Висящата над вратата табела я бележеше като „Черният глиган“. През прозорците се процеждаше мътното сияние на лампи и отвътре се носеше весела пиянска гълчава.

Белег заръмжа тихо, но смразяващо.

Вейлин коленичи, потупа го нежно по главата и му заповяда:

— Стой тук.

Хрътката нададе жално скимтене, когато се насочиха към странноприемницата, но се подчини.

— Какъв е планът? — попита Дентос, щом спряха на входа.

— Ами, смятах да ги питам къде е Френтис — отвърна Вейлин. — След това очаквам да разберем дали наистина сме толкова добре обучени, колкото си мислим.

Веселата шумотевица на посетителите заглъхна моментално, щом видяха братята. Цяла стая предимно немити и преждевременно състарени лица се втренчиха в тях със смесица от страх и осезаема омраза. Мъжът зад тезгяха беше едър, плешив и явно не особено доволен да ги види.

— Добър вечер, господине! — поздрави го Норта, докато крачеше към тезгяха. — Чудесно заведение си имате.

— Орденът не е добре дошъл тук — рече кръчмарят и Вейлин забеляза лекото лъщене на пот по горната му устна. — Не е редно да идвате тъдява. Туй не е място за вас.

— О, не се вълнувай, драги. — Норта тупна мъжа по рамото. — Не искаме неприятности. Искаме само брат си. Онзи, който заби нож в окото на господаря ти преди две години. Бъди така добър да ни кажеш къде е и няма да убием нито теб, нито някого от клиентите ти.

Гневен ропот се надигна сред тълпата и кръчмарят облиза устни. Голото му теме вече блестеше от пот. За миг очите му се стрелнаха надясно, преди да се втренчат отново в Норта.

— Тук няма братя — каза той.

Норта го дари с една от най-милите си усмивки.

— Прощавай, но аз съм на друго мнение. Я кажи, знаеш ли, че човек може да живее няколко часа, след като му разпорят корема — в ужасии болки, разбира се?

Вейлин проследи посоката на краткия поглед на кръчмаря, но не видя кой знае какво освен неспокойно шаващите крака на нервните посетители. После обаче вниманието му бе привлечено от едно разчистено петно около огнището с размери крачка на крачка. Когато се приближи да го огледа по-добре, от близката маса стана мускулест мъж с дебели пръсти и смачкания нос на професионален боксьор.

— Ти какво си…

Вейлин го фрасна по гърлото, без да забавя ход, и го остави да хрипти върху прашните дъски на пода. Разнесе се повсеместно стържене на столове, когато другите посетители се надигнаха, и в тълпата се разнесе гневен ропот. Вейлин приклекна да огледа чистите дъски и бързо разбра, че това е капак в пода. „Добре изработен“, прецени той, проследявайки с пръсти сглобките.

— Нямате право! — развика се кръчмарят, докато Вейлин се изправяше. — Влизате тука, биете клиентите, отправяте заплахи. Туй не е редно!

Откъм посетителите се разнесе силно одобрително ръмжене. Повечето вече бяха на крака, мнозина стискаха ножове и тояги.

— Орденски копелета — процеди един и размаха нож с широко острие. — Пъхате се където не ви е работа. Ще трябва да ви клъцнем самочувствието.

Мечът на Норта излетя светкавично от ножницата и мъжът се втренчи в отсечените си пръсти, докато ножът му изтрополя на пода.

— Дръжте се по-възпитано, господине — предупреди го строго Норта.

Останалите посетители отстъпиха и се възцари напрегната тишина, нарушавана само от хленча на мъжа с осакатената ръка и хъхренето на боксьора, ударен от Вейлин. „Страх ги е — реши Вейлин, като оглеждаше лицата в тълпата. — Но не достатъчно, за да побегнат. Числеността им вдъхва сила.“

Пъхна пръсти в устата си и изсвири остро. Беше очаквал Белег да използва вратата, но робската хрътка явно смяташе прозореца за дребно препятствие. Стъклото се пръсна и се разлетя във всички посоки и една тъмна грамада от мускули се приземи в центъра на стаята, като ръмжеше и щракаше със зъби срещу всеки посетител, имал нещастието да се намира наблизо.

Странноприемницата се опразни за секунди, с изключение на двамата ранени мъже и кръчмаря, който бе стиснал тежка тояга и лъхтеше уплашено.

— Ти защо си още тук? — попита го Дентос.

— Ако избягам без бой, той ще ме убие — отвърна плешивият.

— Едноокия ще е мъртъв до сутринта — увери го Вейлин. — Изчезвай.

Кръчмарят им хвърли последен нервен поглед, преди да пусне тоягата и да се втурне към задната врата.

— Баркус — каза Вейлин. — Помогни ми.

Забиха ловджийските си ножове в цепнатината между пода и капака и го надигнаха. Дупката, която се разкри, водеше право надолу към мъждиво осветено мазе. Вейлин видя светлина от огън да трепка по каменния под на около десет стъпки под тях. Направи крачка назад, изтегли меча си и се приготви да скочи. Белег обаче бе уловил прясна миризма и не виждаше причини да се бави. Стрелна се покрай Вейлин и изчезна в дупката. След секунда-две чуха викове на изненада и болка и ръмженето на Белег, което не оставяше съмнение, че е открил някакви врагове.

— Мислиш ли, че ще остави някой и за нас? — попита Баркус.

Вейлин скочи в дупката, приземи се на каменния под и се претърколи, за да стъпи отново на крака с насочен напред меч. Братята му го последваха бързо.

Мазето беше широко поне двайсет стъпки, с факли по стените и тунел, отдалечаващ се надясно. Имаше два трупа, и двата на едри мъже с разкъсани гърла. Белег клечеше върху единия и ближеше окървавената си муцуна. Като видя Вейлин, изджафка и изчезна в тунела.

— Още усеща миризмата. — Вейлин взе една факла от стената и се втурна след робската хрътка.

Тунелът сякаш продължаваше до безкрай, макар че всъщност едва ли бяха тичали повече от няколко минути, преди Белег да ги изведе в голяма сводеста зала. Явно бе построена отдавна, старинна зидария се издигаше от всички страни, за да се събере в елегантен свод високо горе. Покрити с плочки стъпала водеха надолу към равна кръгла площадка, на която имаше голяма дъбова маса, отрупана със златни и сребърни изделия. Край нея седяха шестима мъже с карти в ръце и разпилени пред тях монети. Взряха се смаяно във Вейлин и Белег.

— Кои сте вие, в името на Вярата? — попита единият, висок мъж с мъртвешки изпито лице. Вейлин забеляза заредения арбалет, лежащ на стола до него. Останалите петима имаха подръка мечове или брадви.

— Къде е брат ми? — попита Вейлин.

Мъжът, който бе заговорил, стрелна с поглед Белег и забеляза кръвта по муцуната му, а после видимо пребледня, когато Баркус и другите се появиха от тунела зад Вейлин.

— Попаднали сте на погрешното място, братко — каза високият и Вейлин дори се възхити на усилията, които положи, за да не затрепери гласът му. — Едноокия не се отнася благосклонно… — Ръката му се стрелна към арбалета. Белег прескочи масата — размазано петно от мускули и зъби — и челюстите му се сключиха около гърлото на мъжа. Стрелата на арбалета отлетя към тавана. Останалите петима вече бяха на крака, стиснали оръжията си. На лицата им бе изписан страх, но не даваха никакъв признак, че се канят да бягат. Вейлин не виждаше смисъл от повече приказки.

Плещестият мъж, когото нападна, се опита да финтира наляво и да вдигне брадвата си под гарда на Вейлин, но беше прекалено бавен. Върхът на меча го улучи в шията още преди да е започнал замаха си. Набучен на острието, той се опули, очите му се изцъклиха и от устата му бликна кръв. Вейлин изтегли меча си и остави мъжа да се строполи на пода.

Обърна се и откри, че братята му вече са видели сметката на другите четирима. Баркус с мрачно лице бършеше меча си в жакета на убития от него мъж, а върху плочките се разстилаше локва гъста кръв. Дентос клекна, за да извади метателния нож от гърдите на врага си, и на Вейлин му се стори, че премигва, за да скрие сълзите си. Норта се взираше надолу към мъжа, когото бе убил, от сваления му меч капеше кръв, а лицето му бе застинало в неподвижна маска. Само Кейнис изглеждаше невъзмутим: изтръска кръвта от меча си и срита лежащия в краката му мъж, за да се увери, че е мъртъв. Вейлин знаеше, че Кейнис е убивал и преди, но въпреки това намери хладнокръвието му за смущаващо. „Нима в края на краищата аз не съм единственият истински убиец сред нас?“, зачуди се той.

Белег изви за последно врата на високия и гръбнакът му се прекърши със силен пукот. Кучето пусна трупа и заподтичва из стаята, носът му потрепваше, докато търсеше миризмата на Френтис.

— Интересен градеж — отбеляза Кейнис, като се приближи до една от колоните, издигащи се към сводестия таван, и плъзна ръка по зидарията. — Фина работа, много фина. Не можеш да видиш такова майсторство в града в наши дни. Това място е много старо.

— Мислех, че е част от канализацията — обади се тъпо Дентос. Беше обърнал гръб на убития от него мъж и сега стоеше, скръстил ръце пред гърдите си, и трепереше, сякаш му е студено.

— О, не — отвърна Кейнис. — Това е нещо друго, сигурен съм. Вижте мотива тук. — Посочи странно каменно изваяние в зидарията. — Книга и перо. Древна емблема на Вярата, обозначаваща Третия орден, която отдавна вече не се използва. Това място датира от най-ранните години на града, когато Вярата е била още нововъзникнала.

Вниманието на Вейлин бе приковано най-вече върху Белег, но думите на Кейнис го накараха да се огледа. Видя, че в стаята има седем колони, издигащи се към тавана, всяка от тях с емблема в основата си.

— Някога са били седем — промърмори той.

— За какво говориш? — попита Норта. Бузите му вече бяха възвърнали донякъде цвета си. За разлика от Дентос, той сякаш не можеше да откъсне очи от трупа на убития си враг, а мечът му още бе окървавен.

— Седем колони — отвърна Кейнис. — Седем ордена. Това е древен храм на Вярата. — Пристъпи към една колона и се взря в емблемата върху нея. — Змия и бокал. Обзалагам се, че това е емблемата на Седмия орден.

— Седмият орден ли? — Норта най-сетне вдигна поглед от трупа. — Няма Седми орден.

— Сега не — обясни Кейнис. — Но едно време…

— Това е разказ за някой друг ден, братко — прекъсна го Вейлин. Обърна се към Норта. — Мечът ти ще ръждяса, ако не го почистиш.

Баркус оглеждаше съкровищата, струпани на масата, и плъзгаше ръце по златото и среброто.

— Хубави неща има тук — рече с възхищение. — Щях да донеса чувал, ако знаех.

— Чудя се откъде ли са взели всичко това — каза Дентос, като претегли в ръка една орнаментирана сребърна чиния.

— Откраднали са го — каза Вейлин. — Вземете каквото искате, само гледайте да не е толкова тежко, че да ви бави.

Белег излая. Носът му сочеше към стената вляво от Вейлин. Баркус се приближи да я огледа и удари няколко пъти с юмрук по тухлите.

— Просто стена.

Белег дотича до него и подуши в основата на стената, лапите му задращиха хоросана.

— Може би има скрита врата. — Кейнис се приближи и плъзна ръце по края на стената. — Сигурно някъде има езиче или лост.

Вейлин издърпа брадвата от безжизнените пръсти на мъжа, когото беше убил, приближи се и я стовари върху стената. Продължи да сече, докато в зидарията зейна дупка. Белег излая пак, но Вейлин нямаше нужда от сетивата на хрътката, за да разбере какво лежи от другата страна, надушваше го и сам: отвратителната сладост на гниеща плът.

Погледна Кейнис и видя съчувствие в очите на приятеля си.

„Френтис… Искам да бъда брат… Искам да бъда като теб…“

Заработи дваж по-усилено с брадвата, тухли и хоросан се разлетяха в облак от червен и сив прах. Братята му също се включиха с каквито инструменти успяха да намерят: Баркус използваше брадвичка, взета от един враг, Дентос — отчупен крак на стол. Скоро разшириха дупката достатъчно, за да могат да влязат.

Стаята от другата страна беше дълга и тясна. Факли по стените осигуряваха достатъчно светлина, за да се разкрие кошмарната сцена.

— Вярата да ни е на помощ! — възкликна потресено Баркус.

Трупът висеше от тавана, с оковани глезени и ръце, вързани към гърдите с кожен каиш. Явно бе тук от няколко дни: сивата плът бе отпусната и провисваше от костите. Зейналата на шията рана показваше как е умрял мъжът. Под него бе поставена купа, почерняла от съсирена кръв. В стаята висяха още пет тела, всяко с прерязано гърло и купа под него. Полюшваха се лекичко от течението откъм разбитата стена. Вонята беше съкрушителна. Белег сбърчи нос от мириса на развала, напоил въздуха, и остана близо до стената, колкото се може по-далеч от труповете. Дентос намери ъгъл, където да повърне. Вейлин се пребори с желанието да направи същото и тръгна от тяло на тяло, като се насилваше да погледне всяко лице, но видя само непознати.

— Какво е това? — попита Баркус в премаляла почуда. — Ти каза, че този човек бил просто престъпник.

— Изглежда, е престъпник с големи амбиции — отбеляза Норта.

— Тук не става дума за кражба — каза тихо Кейнис, като огледа по-внимателно един от висящите трупове. — Това е… нещо друго. — Сведе поглед към почернялата от кръв купа на пода. — Нещо съвсем различно.

— Какво би…? — започна Норта, но Вейлин вдигна ръка, за да го накара да млъкне, и изсъска:

— Слушайте!

Звукът бе тих и странен, мъжки глас, който напяваше. Думите бяха неразличими, чужди. Вейлин го проследи до една ниша, където откри врата, леко открехната. Като държеше ниско меча си, отвори внимателно вратата с носа на ботуша си. Оттатък имаше друга стая, грубо изсечена от камък и окъпана в червеното сияние на пламъци. Тъмни сенки играеха над гледка, която го накара да потисне вик на ужас.

Френтис бе вързан за дървена рамка пред ревящ огън. Устата му бе здраво запушена. Беше гол, тялото му бе покрито с множество резки, които образуваха върху кожата странна шарка, и кървеше обилно. Очите му бяха ококорени и пълни с агония. При вида на Вейлин се разшириха още повече.

До Френтис стоеше мъж с нож, гологръд. Силата му личеше по жилестите мускули на ръцете му и твърдите ъгловати черти на лицето му — лице само с едно око. В празната орбита бе поставен гладък черен камък, който отрази една-единствена точица светлина от огъня, когато мъжът се обърна към Вейлин.

— Аха — каза той. — Ти трябва да си наставникът.

Вейлин никога досега не бе изпитвал истинско желание да убива, истинска жажда за кръв. Но сега тя бушуваше в него, яростна песен, която заслепи разсъдъка му. Ръката му се сви върху дръжката на меча и той се хвърли напред…

Така и не разбра какво се случи, не проумя напълно парализата, обхванала крайниците му, само се озова проснат на пода, внезапно останал без дъх, мечът се изплъзна от пръстите му и издрънча върху камъните. Ръцете и краката му бяха студени като лед. Опита се да стане, но не можа да намери опора в пода, само размахваше крайници като пиян до безпаметност човек. Едноокият се отдръпна от Френтис, стиснал ножа, който приличаше на окървавен жълт зъб в сиянието на огъня.

— Здрасти! — извика Баркус и се втурна напред заедно с другите. — Време е да умреш, Еднооки!

Едноокият вдигна ръка в почти небрежен жест и пред братята на Вейлин изригна огнена стена, която ги накара да залитнат назад. Тя се проточи от единия до другия край на стаята и се издигна от пода до тавана, плътна преграда от виещи се пламъци.

— Обичам огъня — каза едноокият и обърна пак ъгловатото си лице към Вейлин. — Обичам да го гледам как танцува, доста е красиво, не намираш ли?

Вейлин се опита да бръкне под плаща си за ловджийския нож, но откри, че ръката му само трепери неконтролируемо.

— Силен си — отбеляза едноокият. — Обикновено хората изобщо не могат да помръднат. — Хвърли поглед към Френтис, който гледаше ококорен, със стичаща се от раните му кръв, а голото му тяло се напъваше с всички сили да се изтръгне от вървите.

— Дошъл си за него — продължи едноокият. — Ти си онзи, който той разправяше, че щял да дойде да ме убие. Ал Сорна, напаст за Черните ястреби, гибел за наемните убийци, потомък на Военачалника. Чувал съм за теб. А ти за мен? — Дари го с невесела усмивка.

За своя изненада Вейлин откри, че все още може да плюе. Плюнката попадна върху ботушите на едноокия.

Усмивката изчезна.

— Виждам, че си чувал. Какво ли, питам се? Че съм престъпник? Главатар на престъпниците? Вярно е, разбира се, но само отчасти. Без съмнение ти се е наложило да убиеш няколко от моите хора, за да стигнеш толкова далеч. Не се ли зачуди защо те не побягнаха? Защо се страхуваха повече от мен, отколкото от теб?

Едноокият приклекна, доближи лицето си до лицето на Вейлин и изсъска:

— Дошъл си тук с меча си, братята си и кучето си, и нямаш никаква представа за пълната си незначителност.

Завъртя лице, излагайки на показ черния камък в орбитата си.

— Простено ти е да мислиш, че това е проклятие. Но то всъщност беше дар, чуден дар, за който трябва да благодаря на младия ти брат. Ах, каква сила ми даде! Достатъчно, за да се наложа над всички отрепки в този град. Станах крал на крадците и главорезите, започнах да ям от сребърни блюда и да утолявам похотта си с най-добрите курви. Имам всичко, което човек може да желае, и все пак откривам, че не мога да забравя едно нещо, нещо, което смущава сънищата ми… — Стана и тръгна към Френтис. — Болката от това как едно пале, родено в канавките, заби нож в окото ми.

Френтис се гърчеше във въжетата, лицето му бе изкривено от ярост и омраза. Вейлин долавяше приглушените ругатни, които се опитваше да бълва през парцала, запушил устата му.

— Той не пожела да говори, знаеш ли — каза едноокият през рамо на Вейлин. — Трябва да се гордееш с него. Отказа да сподели тайните на Ордена ви, макар че сега, когато си тук лично, смея да кажа, че въпросите ми ще получат изчерпателни отговори. — Опря ножа в гърдите на Френтис и натисна лекичко, така че върхът да потъне на сантиметър в плътта, после прокара резка надолу до ребрата. Белите зъби на Френтис се впиха в парцала, когато закрещя.

Вейлин се опита да се подпре на ръце, да премести ледените си сковани крайници под гърдите си, а после да се надигне.

— О, не си прави труда — каза едноокият и се извърна от Френтис с окървавен нож в ръка. — Вързан си здраво, уверявам те.

Стиснал зъби, Вейлин успя да се оттласне от каменния под. Цялото му тяло трепереше от усилието.

— Наистина си силен! — каза едноокият. — Но не мога да допусна това.

Същата ледена скованост го сграбчи отново, изпълни ръцете и краката му, плъзна по гърдите и слабините му и го накара да рухне омаломощен на пода.

— Усещаш ли силата ми? — Едноокият стоеше над него. — Отначало ме плашеше, дори човек като мен могат да го побият тръпки от взирането в бездната, но страхът избледнява. — Вдигна ножа, оцапан с кръвта на Френтис. — Сега вече знам тайната. Знам как да стана неуязвим за всички врагове. — Докосна с пръст острието на ножа и близна капката кръв. — Кой би си помислил, че е толкова просто? Да бъдеш крал на престъпниците изисква проливането на много кръв. През отминалите години се къпех в нея, докато търсех жертви, за да утоля гнева си към твоя млад брат тук. И докато се къпех в кръв, открих, че силата ми расте, така че сега дори толкова силен човек като теб не може да устои на волята ми. Казаха ми, че съдбата ти лежи друга…

Кейнис се метна през огнената стена, стиснал с две ръце високо вдигнатия си меч. Замахна надолу, щом нозете му докоснаха пода, и острието съсече едноокия от рамото до гръдната кост. На лицето на почти разполовения мъж се изписа пълно изумление.

— Огън без топлина — каза Кейнис — не е никакъв огън.

Докато трупът на едноокия се свличаше на пода, а издигнатата от него огнена стена изчезна за миг, парализата на Вейлин се стопи. Той почувства как нечии ръце го вдигат. Крайниците му още трепереха от остатъчна скованост. Баркус и Норта срязаха вървите на Френтис и извадиха парцала от устата му. Освободено от въжетата, момчето подивя, закрещя пълни с омраза проклятия към безжизнения труп на едноокия, грабна ножа му и започна да го мушка отново и отново.

— Смрадливо копеле! — крещеше момчето. — Мислиш си, че можеш да ме накълцаш, гнусна отрепко!?

Вейлин махна на другите да се дръпнат и да оставят Френтис да се гаври с трупа, докато момчето не загуби сили и не се строполи върху мъртвеца, окървавено и изтощено.

— Братко — каза Вейлин и сложи ръка на рамото му. — Трябва да се погрижим за раните ти.

8.

— Сестра Шерин още е на юг — каза брат Селин на Вейлин на портата на Петия орден. Очите му се стрелнаха към Френтис, който висеше окървавен и в безсъзнание между Баркус и Норта. — Инструктор Харин е поел задълженията ѝ. Елате, братя. — Отвори широко вратата и ги подкани да влязат. — Ще ви отведа при него.

Инструктор Харин прекара повече от час в шиене и бинтоване на порязванията по тялото на Френтис и ги изгони от стаята, когато непоисканите им съвети и постоянните им въпроси станаха прекалено досадни. Вейлин откри аспект Елера да чака в коридора.

— Виждам, че денят ви е бил тежък, братя — каза тя. — В трапезарията ви очаква храна.

Нахраниха се мълчаливо: присъствието на толкова членове на Петия орден задушаваше разговора им. Лечителите се взираха в мрачните натрапници със сини роби, няколко познати физиономии поздравиха Вейлин и получиха в отговор само отсечено кимване. Масата им беше отрупана с храна, но Вейлин откри, че няма апетит. Ръцете му все още трепереха от онова, което му бе причинил едноокият, а гледката на вързания и кървящ Френтис продължаваше да заема основно място в мислите му.

Аспект Елера дойде при тях след около час.

— Инструктор Харин казва, че брат ви ще се възстанови. Ще се наложи да остане при нас няколко дена, докато се излекува.

— Той буден ли е, аспект? — попита Вейлин.

— Инструктор Харин му даде сънотворно. Би трябвало да се събуди на сутринта. Тогава ще можете да го видите.

— Моите благодарности, аспект. Мога ли да ви помоля да пратите вест до нашия орден? Аспект Арлин ще очаква доклада ми.

Тя прати брат Селин до дома на Шестия орден и им даде стая в източното крило. Вейлин настоя да остане при Френтис. Кейнис чакаше заедно с него, докато другите спяха, и за да си запълва времето, си чистеше оръжието. Беше положил меча и ножовете си на пода, металът им блестеше на светлината на свещта, и прокарваше парцал по всяко острие с педантично внимание. Белег бе затворен в едно празно отделение на конюшнята. Не обръщаше внимание на дадената му храна и постоянно виеше. Жалните му вопли достигаха до тях през стените.

Вейлин изучаваше дългата кама, която бе взел от Френтис — същата, с която едноокият бе нарязал тялото му. По право тя се полагаше на Кейнис, но той бе отказал да я вземе с гримаса на отвращение. Вейлин импулсивно реши да я задържи — това беше хубаво оръжие с непозната направа, острието му бе добре закалено, а дръжката елегантно украсена със сребърна главичка. На предпазителя имаше надпис с непознати букви. Без съмнение беше задморско оръжие. Изглежда, Едноокия бе имал дълга ръка.

— Огънят беше илюзия — каза Вейлин. Гласът му звучеше апатично и глухо в собствените му уши и му напомняше за брат Макрил и разказите му за огън и клане.

Кейнис вдигна очи от оръжията си и кимна, ръцете му продължаваха да плъзгат парцала по остриетата.

— Мрачното — каза Вейлин. — Кръвта, тя му даваше сила. Затова бяха телата.

Кейнис не вдигна очи, но кимна още веднъж, без да спира да чисти оръжията.

Вейлин усети треперенето да се връща в ръцете му, гневът му се разгоря при спомена за безпомощността му пред едноокия. Безпомощност, която не се споделяше от Кейнис. Кейнис можеше да скочи през породения от Мрачното огън и да посече мъжа, който го е призовал. „Знаеш много повече, отколкото ми казваш, братко — осъзна Вейлин. — Винаги е било така.“

— Между нас няма тайни — каза той.

Ръката на Кейнис спря насред движението, докато чистеше меча. Очите му срещнаха очите на Вейлин и за частица от секундата в тях сякаш имаше нещо, нещо различно от привързаността или уважението, които Вейлин обикновено виждаше в очите на приятеля си, нещо почти като възмущение.

Вратата се отвори и влязоха инструктор Солис и аспект Елера.

— Вие двамата трябва да почивате — каза кратко инструкторът и се приближи до леглото да провери състоянието на Френтис. Очите му се плъзнаха по окървавените превръзки, покриващи гърдите и ръцете му. — Ще му останат ли белези, аспект?

— Срезовете са дълбоки. Инструктор Харин е умел лечител, но… — Тя разпери ръце. — Не сме всемогъщи. За щастие мускулите му не са засегнати. Скоро отново ще бъде силен.

— Мъжът, който направи това, мъртъв ли е? — попита Солис.

— Да, учителю. — Вейлин посочи Кейнис. — От ръката на моя брат.

Солис хвърли поглед към Кейнис.

— Мъжът умел ли беше?

— Уменията му не бяха в оръжията, учителю. — Кейнис хвърли несигурен поглед към аспект Елера.

— Говори свободно — нареди Солис.

И Кейнис разказа всичко случило се, след като бяха напуснали Дома на ордена: от странноприемницата „Черният глиган“ до сблъсъка им с едноокия в подземията.

— Мъжът имаше познания в Мрачното, учителю. Можеше да призове илюзия за огън и върза брат Вейлин само с помощта на волята си.

— Но не и теб? — попита Солис, повдигнал вежда.

— Не. Предполагам, че го изненадах, като прозрях през илюзията му.

— Убедихте ли се, че е мъртъв?

— Мъртъв е, учителю — увери го Вейлин.

Инструктор Солис и аспект Елера се спогледаха бързо.

— Чух, че аспектът е била достатъчно любезна да ви даде стая — каза Солис, като се обърна пак към Френтис. — Ще се почувства обидена, ако не я използвате.

Те разбраха, че ги отпраща, станаха и тръгнаха към вратата.

— Не казвайте на никого за това — заповяда им инструктор Солис, преди да излязат. — И накарайте проклетото куче да млъкне!

На сутринта инструктор Солис ги разпита подробно за пътя до леговището на Едноокия и стария храм на Вярата, който бяха открили. Вейлин предложи да го заведе, но получи само твърд отказ. Когато остана доволен от упътванията им, Солис им каза да се връщат в Дома на ордена.

— Брат Френтис… — започна Вейлин.

— Ще оздравее също толкова лесно, ако сте на тренировки, където ви е мястото. До Изпитанието на меча остават само осем седмици, а още никой от вас не е готов.

Те поеха обратно към Дома на ордена без инструктор Солис, който ги предупреди още веднъж да си мълчат, преди да се отправи да изследва находките им. Белег виеше протестиращо, докато го отвеждаха от Дома на Петия орден, и беше нужно много успокояване от страна на Вейлин, за да го накарат да ги следва.

На Вейлин му се стори, че стаята им в кулата се е смалила в тяхно отсъствие. Една нощ на страх и загадки я караха да изглежда толкова малка, досущ като детска стая, макар че отдавна не се бе чувствал дете. Прибра си нещата, отпусна се на тясното легло и затвори очи. Видя пак огнената стена на Едноокия и изтерзаното тяло на Френтис. „Смятах, че съм научил толкова много — помисли си. — Но не знам нищо.“

Момчетата от групата на Френтис дойдоха да разпитват, но в съответствие с указанията на инструктор Солис Вейлин им каза, че техният брат е бил нападнат от планински лъв по време на Изпитанието на пущинака, сега се възстановява в Дома на Петия орден и ще се върне до няколко дни. Самият Солис не обели и дума за резултата от проучванията си, когато се върна в Ордена, а и аспектът не ги повика при себе си. Отвличането на Френтис беше още едно несъстояло се събитие от историята на Ордена. „Орденът се сражава, но често се сражава в сянка.“ С времето Вейлин откриваше все повече истина в думите на инструктор Солис.

Самият Френтис след завръщането си не спомена нищо за случката и поднови тренировките с обезпокоителна енергичност, сякаш отричаше нанесените му от Едноокия вреди чрез пренебрегване на болката, която му причиняваха усилните занимания. Поведението му също се промени: усмихваше се по-рядко и докато преди бе приказлив, сега повече си мълчеше. Освен това стана по-избухлив и се наложи инструкторите да го извличат насила от няколко сбивания. Даже другите момчета от групата му сякаш се опасяваха от него. Само в компанията на Белег и Вейлин Френтис си възвръщаше някаква част от предишното си „аз“ и взимаше активно участие в обучението на вече порасналите кутрета. Но дори и тогава продължаваше да не споменава нищо за изтезанията, макар че Вейлин понякога го зърваше как прокарва пръсти по белезите, покрили кожата му, със странно замислена физиономия, сякаш се опитваше да разгадае значението им.

— Болят ли? — попита го Вейлин една елтрианска вечер. Кученцата бяха уморени след цял ден следване на диря с инструктор Хутрил и можеха само да щракат лениво със зъби към вкусните хапки, които младежите им хвърляха.

Френтис бързо дръпна ръка от ризата си.

— Малко. Все по-малко с всяка изминала седмица. Аспект Елера ми даде балсам за тях, помага донякъде.

— Вината беше моя…

— Забрави!

— Ако бях казал на аспекта…

— Казах, забрави! — Лицето на Френтис бе напрегнато, докато се взираше в отделенията на кучкарника. Любимото му кученце Боец усети настроението му и се приближи да го лизне по ръката, като скимтеше загрижено. — Той е мъртъв — добави Френтис, вече по-спокоен. — А аз не съм. Така че забрави. Не можем да го убием втори път.

Тръгнаха заедно обратно към цитаделата, увити в плащовете, макар че зимата бързо си отиваше и дърветата вече се раззеленяваха.

— Изпитанието на меча е идния месец — каза Френтис. — Притесняваш ли се?

— Защо? Мислиш ли, че трябва?

— Вече заложих цялата си колекция ножове, че ще довършиш и тримата за по-малко от две минути. Не, имах предвид от онова, което ще последва. Ще те отпратят, нали?

— Предполагам.

— Мислиш ли, че ще ни позволят да служим заедно, когато бъда утвърден за брат? Би ми харесало.

— На мен също. Но не мисля, че ще ни питат. Със сигурност ще мине доста време преди да се видим отново.

Позабавиха се в двора. Вейлин усещаше, че Френтис иска да му каже още нещо.

— Аз… — започна той, а после спря и се размърда неловко. След малко каза: — Радвам се, че се застъпи за мен, когато пристигнах. Радвам се, че съм в Ордена. Имам чувството, че ми е било писано да съм тук. Така че не бива да се измъчваш за нищо, което ми се е случило, нали така? Каквото и да стане отсега нататък, не е нужно да чувстваш угризения и да дотичваш при мен винаги щом изпадна в беда.

— Ти не би ли дотичал, ако съм в беда?

— Това е различно.

— Напротив, съвсем същото е. — Той тупна Френтис по рамото. — Почини си, братко.

Вече бе направил няколко крачки, когато Френтис каза нещо, което го накара да спре. Гласът му бе само малко по-силен от шепот.

— Онзи, който чака, ще ни унищожи.

Вейлин се обърна и видя, че Френтис се е сгушил в плаща си, притиснал силно ръце към гърдите си, а на лицето му е изписана предпазлива физиономия. Не пожела да срещне погледа му.

— Какво? — попита Вейлин.

— Той ми каза. — Френтис трепна, сякаш от болка, и Вейлин разбра, че преживява наново мъченията от ръцете на Едноокия. — Ядоса се, когато не му казах каквото искаше да знае. Все питаше за Изпитанията, за уменията, на които ни учат тук. Изглежда, си мислеше, че ни учат да практикуваме Мрачното. Тъпо копеле. Аз обаче не смятах да му казвам нищо. Така че той продължи да ме реже, а после каза: „Онзи, който чака, ще унищожи безценния ти Орден, момче.“

„Онзи, който чака…“

— Обясни ли какво има предвид?

— Изгубих съзнание, когато почна да ме реже отново. Едва беше успял да ме свести, когато се появихте вие.

— Каза ли на аспекта за това?

Френтис поклати глава.

— Не. Не знам защо. Просто имах чувството, че не бива да казвам на никого освен на теб.

Вейлин почувства мраз, който нямаше нищо общо с усилващия се вечерен студ. За миг сякаш се върна в гората по време на Изпитанието на прехода и слушаше отново мъжете, които бяха убили Микел, докато обсъждаха самоличността на жертвата си. „Другият… Нали чу какво каза другият? От тоя ме побиват тръпки.“

— Не казвай на никой друг — каза Вейлин. — Едноокия не ти е споменавал нищо. — Видя как Френтис трепери в плаща си и се насили да се усмихне. — Той беше побъркан. Думите му не означават нищо. Но по-добре да си остане между нас. Ако кажеш на братята, само ще плъзнат глупави приказки.

Френтис кимна и се отдалечи, все така присвит под плаща си. Без съмнение пръстите му шареха по белезите. „Дали ще сънува тази нощ?“, помисли си Вейлин и усети да го жилва вина и съжаление. „Ех, защо не можах аз да убия Едноокия?“

9.

Утрото на Изпитанието на меча дойде със силен дъжд, който разкаля земята и не допринесе много за разведряване на настроението им. Изпитанието се провеждаше на арена в покрайнините на града, древна структура от фино изваян гранит, протрита от времето и разядена от стихиите. Беше известна само като Кръга и Вейлин никога не бе срещал човек, който да може да му каже кога или защо е издигната. Като я гледаше сега, осъзна, че има някои сходства между нея и храма на седемте ордена, който бяха открили под града — начинът, по който крепящите колони се извиваха към горните нива, повтаряше елегантността на подземния градеж. Тук-там зърна украса върху камъните, избледнели сложни гравюри, които напомняха за по-добре запазените мотиви в храма. Вейлин привлече вниманието на Кейнис върху тях, докато инструктор Солис ги въвеждаше в сянката на колоните, но получи в отговор само сумтене. Днес даже Кейнис бе прекалено погълнат от предстоящото, за да задоволява любопитството си.

Вейлин виждаше страха и несигурността върху лицата на братята си, но откри, че не може да реагира по същия начин. Емоциите, които бяха накарали Дентос да повърне закуската си, а Норта — да пребледнее и да не обелва нито дума, бяха нещо, което той просто не изпитваше. Не се страхуваше и не разбираше защо. Днес щеше да срещне трима души във въоръжена битка. Или щеше да ги убие, или те щяха да убият него. Вероятността да умре би трябвало да го смрази до костите. Може би самата простота на ситуацията прогонваше страха му. Тук нямаше въпроси, нямаше загадки, нямаше тайни. Щеше да живее или да умре. Но въпреки неспособността му да почувства страх от изпитанието нещо го човъркаше, един мъничък, настоятелен гласец на самия ръб на съзнанието му, шепнещ думи, които Вейлин не искаше да чуе: „Може би не се страхуваш от изпитанието, защото му се наслаждаваш.“

Неволно си спомни за Изпитанието на познанието, за ужасната истина, която аспектите бяха изтръгнали от него. „Мога да убивам. Мога да убивам без колебание. Роден съм за воин.“ Връхлетяха го образите на погубените от него мъже: стрелеца в гората, безликите убийци в Дома на Петия орден, наемника на Едноокия. Вярно, че не се бе поколебал да убие никого от тях, но дали наистина се бе наслаждавал на това?

— Ще чакате тук. — Инструктор Солис ги отведе до една стая далеч от главния вход. Стените тук бяха дебели, но се чуваше воят на тълпата в Кръга. Изпитанието на меча беше популярно събитие в града, обаче човек трябваше да е доста заможен, за да си купи билет, така че обикновено тези, които идваха да гледат тридневното зрелище, бяха най-богатите граждани на Кралството. Те често залагаха големи суми за изхода от всяка битка, а печалбите от деня се даряваха на Петия орден, за да се грижи за болните. Вейлин неволно се усмихна на тази ирония.

— Какво ти е толкова смешно? — попита Норта.

Вейлин поклати глава и седна на една каменна пейка да чака. В групата му днес имаше двайсет братя. Другите петдесет оцелели от първоначалните триста, които бяха започнали заедно обучението си като десет-единайсет годишни момчета, бяха минали през изпитанието предните два дена. Досега бяха убити десет, а осем бяха толкова тежко осакатени, че вече не можеха да служат на Ордена. Много други бяха понесли сериозни рани, които изискваха седмици лечение. Шествието от ранени и душевно разтърсени братя, нижещо се през портите през последните два дни, бе прибавило допълнителна тежест към бремето на страха, което повечето от тях носеха. От всички единствено Вейлин и Баркус изглеждаха невъзмутими.

— Захарна пръчка? — предложи Баркус на Вейлин, като се настани до него.

— Благодаря ти, братко. — Пръчката беше прясна и сладостта ѝ бе примесена с лека киселина, но въпреки това бе добре дошла, за да разсее мислите им от мрачното настроение на другите.

— Чудя се кой ли ще е пръв — каза след малко Баркус. — Интересно, как ли избират?

— Теглим жребий — обади се инструктор Солис от вратата. — Ниса. Ти си първият. Да вървим.

Кейнис кимна бавно и се изправи. Когато заговори, гласът му едва се чуваше.

— Братя… — започна, после спря задавено. — Аз… — Заекна за миг, преди Вейлин да посегне и да го стисне за ръката.

— Знаем, Кейнис. Ще се видим след малко.

Петимата се изправиха и се хванаха за ръце. Дентос, Баркус, Норта, Вейлин и Кейнис. Вейлин си спомни какви бяха като момчета. Баркус беше дебел и непохватен. Кейнис — слабичък и уплашен. Дентос — гръмогласен и пълен с истории. Норта — навъсен и обидчив. Сега виждаше само сенки от тези момчета в стройните младежи със сурови лица пред себе си. Те бяха силни. Те бяха убийци. Бяха такива, каквито ги бе направил Орденът. „Това е краят на нещо — осъзна той. — Независимо дали ще живеем, или ще умрем, тук нещата се променят, завинаги.“

— Изминахме дълъг път — каза Баркус. — Никога не съм мислил, че ще стигна дотук. И нямаше да стигна, ако не бяхте вие.

— И да можех, нямаше да променя станалото — рече Дентос. — Всеки ден благодаря на Вярата за мястото си в Ордена.

Лицето на Норта бе напрегнато, веждите му — свъсени, докато се бореше да овладее страха си. Вейлин си помисли, че няма да заговори, но след малко той каза:

— Аз… надявам се всички да се справите.

— Ще се справим. — Вейлин стисна ръцете им. — Както винаги. Бийте се добре, братя.

— Ниса — повика инструктор Солис от вратата. Звучеше нетърпеливо и Вейлин се изненада, че им бе отпуснал този момент. — Да вървим.

Вейлин откри, че чакането да разбереш дали приятелите ти са мъртви е особен вид агония, пред която ефектите от джофриловия корен изглеждат като лимонов чай. Един по един братята бяха извиквани от инструктор Солис, след кратко чакане тълпата избухваше в овации, които се усилваха или отслабваха в зависимост от развитието на битката. След известно време той откри, че може да отгатва по реакциите на тълпата как върви боят, но не и победителя в него. Някои битки свършваха бързо, за броени секунди, а тази на Кейнис беше особено кратка. Вейлин не можеше да реши дали това е хубаво, или лошо. Други битки бяха по-дълги, тези на Баркус и Норта се проточиха по няколко минути.

Дентос бе последният извикан преди Вейлин. Той се усмихна насила, стисна здраво дръжката на меча си и последва инструктор Солис, без да хвърля поглед назад. Ако се съдеше по шума на тълпата, битката му бе драматична: диви викове, последвани от сподавена тишина, а после избухваха ръкопляскания, и това се повтори няколко пъти. Когато последната вълна ревове заля стаята, Вейлин откри, че не може да прецени дали Дентос е оцелял.

„Късмет, братко — помисли си той, вече останал сам в помещението. — Може би скоро ще се присъединя към теб.“ Ръката го болеше от стискане на меча, кокалчетата му бяха побелели върху кожата на дръжката. „Това сега страх ли е? — зачуди се той. — Или просто сценична треска?“

— Сорна. — Инструктор Солис стоеше на вратата и погледът му срещна очите на Вейлин с напрегнатост, каквато той не бе виждал досега. — Време е.

Тунелът, водещ към арената, изглеждаше дълъг, много по-дълъг, отколкото си бе представял. Времето му играеше номера, докато крачеше по него — вървенето му отне може би минута, а може би час. През цялото време виковете на тълпата се усилваха, докато накрая шумът не го заля, щом стъпи на пясъка на арената.

Тълпата ревеше към него от редиците седалки, издигащи се стъпаловидно от всички страни, поне десет хиляди души. Вейлин не можеше да различи нито едно лице сред множеството, те бяха просто една вряща жестикулираща маса. Сякаш никой от тях не се смущаваше от дъжда, който продължаваше да се лее на талази, шибан от вятъра. На арената имаше кръв и макар че пясъкът бе заравнен, та кръвта да не се събира на локви, и дъждът я размиваше, все пак яркочервеният ѝ цвят изпъкваше върху зеленикавожълтата арена. Там го чакаха трима мъже и всеки от тях държеше меч азраелска изработка.

— Двама убийци и изнасилвач — каза инструктор Солис. Вейлин предположи, че трепетът в гласа му е предизвикан от шума на тълпата. — Заслужават си този край. Не показвай милост. Обърни особено внимание на високия, той явно знае как да държи меч.

Очите на Вейлин откриха най-високия от тримата, добре сложен мъж на трийсет и малко, с късо подстригана коса и естествено равновесие в позата: краката в една линия с раменете, мечът държан ниско. „Обучен е“, осъзна той.

— Войник.

— Войник или лечител, все си е убиец. — Съвсем кратка пауза. — Късмет, братко.

— Благодаря, учителю.

Той изтегли меча си, подаде ножницата на инструктор Солис и излезе напред. Виковете на тълпата се удвоиха, щом пристъпи на арената, даже долови тук-там някоя дума: „Сорна!… Убиецът на Ястреби!… Убий ги, момче!…“

Вейлин спря на десетина стъпки от тримата и ги изгледа един подир друг, докато шумът на тълпата заглъхна до притаено очакване. „Двама убийци и изнасилвач.“ Не приличаха на престъпници. Този отляво бе просто уплашен небръснат мъж, който държеше меча в треперещата си ръка, докато дъждът го шибаше и десет хиляди души очакваха смъртта му. „Изнасилвачът“, реши Вейлин. Мъжът вдясно беше по-набит и не толкова уплашен, пристъпваше непрестанно от крак на крак, впил очи в очите на Вейлин изпод навъсените си вежди, докато въртеше меча в десницата си и дъждовни капки пръскаха от острието. Каза нещо през течащата по устните му вода, проклятие или предизвикателство, но думите се изгубиха сред плющенето на дъжда и воя на вятъра. „Убиец.“ Третият, войникът, не показваше страх и не изпитваше нужда да върти меча си или да изказва на глас враждебността си. Просто чакаше с нетрепващ поглед, в същата поза на боец, която Вейлин познаваше толкова добре. „Убивал е, без съмнение. Но пък престъпник?“

Мъжът вдясно атакува първи, както Вейлин очакваше, и нанесе лесен за отбиване удар. Вейлин използва инерцията от парирането, за да завърти меча в посичане към шията на мъжа. Плещестият обаче бе бърз и отскочи само със срязана буза. Мъжът вляво се опита да се възползва от това разсейване и се втурна напред, като крещеше. Вдигна меча над главата си и посече надолу към рамото на Вейлин. Той се обърна и мечът го пропусна само на сантиметри, за да се стовари върху пясъка. Върхът на острието на Вейлин улучи небръснатия под брадичката и си проби път през езика и костта, за да намери мозъка му. Вейлин издърпа бързо оръжието и отстъпи — знаеше, че войникът ще атакува сега.

Мушванего бе бързо и добре насочено, убийствен удар в гърдите. Острието на Вейлин пресрещна върха на меча и го отклони нагоре, разкривайки гърдите на войника. Контраударът на Вейлин беше бърз, достатъчно бърз, за да порази някой от братята му, но високият го парира без видимо затруднение. Отстъпи назад, приклекнал леко и снижил меча си към земята. Очите му не се откъсваха от Вейлин.

Плещестият бе затиснал среза на бузата си с една ръка, размахваше бясно меча си и бълваше нечути ругатни към Вейлин през окървавените си устни.

Вейлин финтира към високия, замахна към краката му, за да го накара да отстъпи, а после атакува плещестия с такава бързина, че онзи нямаше шанс да се защити. Вейлин се претърколи под отчаяния му замах и нанесе смъртоносен удар в гърба. Върхът на меча прониза сърцето на плещестия и щръкна от гърдите му. Вейлин опря крак в гърба на умиращия мъж и го избута от острието навреме, за да може да се приведе под нов замах на високия. Стори му се, че видя как мечът му разсече на две една дъждовна капка при преминаването си.

Двамата отстъпиха и закръжиха, насочили оръжията си напред и впили очи един в друг. На плещестия му трябваха няколко секунди, за да умре — гърчеше се на прогизналия пясък между тях и ругаеше, докато не издъхна и не се отпусна безжизнен под дъжда.

Изведнъж Вейлин бе връхлетян от същото чувство за нередност, което бе изпитвал и преди — в гората; в Дома на Петия орден, когато сестра Хена дойде да го убие; докато чакаше Френтис да се върне от Изпитанието на пущинака. В последния му противник имаше нещо, нещо в силата на погледа и позата на тялото му, нещо в самото му същество, което издаваше ужасната, сигурна истина: „Този човек не е престъпник. Не е убиец!“ Не знаеше откъде го знае. Но това бе най-силното подобно чувство, което бе изпитвал досега, и Вейлин не се съмняваше в правотата му.

Спря, отпусна върха на меча си надолу и се изправи. Напрегнатите твърди линии на лицето му омекнаха. За първи път усети дъжда, който жилеше мразовито кожата му. Веждите на високия се смръщиха озадачено, когато Вейлин наруши бойната си поза и отпусна меча край тялото си, докато дъждът отмиваше кръвта от острието. Вдигна лявата си ръка, разтворил пръсти в мирен знак.

— Кой си…

Високият нападна светкавично, мечът му бе прав като стрела, насочен право в сърцето на Вейлин. Това движение бе по-бързо от всяко, което бе виждал от инструктор Солис, и би трябвало да го убие. Но някак си той успя да се извърти навреме, така че върхът на меча да прониже само ризата му и острието да одраска гърдите му.

Главата на високия лежеше върху рамото на Вейлин, твърдата решителност в очите му се бе стопила, устните му се разтвориха в леко ахване, а цветът бързо се оттичаше от кожата му.

— Кой си ти? — попита шепнешком Вейлин.

Високият залитна назад и мечът на Вейлин излезе от гърдите му с гаден стържещ звук. Мъжът се свлече бавно на колене и се подпря на меча си, отпуснал брадичка на дръжката. Вейлин видя, че устните му шават, и коленичи до него да чуе думите.

— Жена… ми… — промълви високият. Звучеше като обяснение. Очите му срещнаха отново тези на Вейлин и за миг в тях проблесна нещо. Извинение? Съжаление?

Вейлин го подхвана, докато падаше, и усети как животът го напуска с последно потръпване. Държеше мъртвия войник, а дъждът го шибаше под хвалебствения рев на подивялата от кръвта тълпа.

Вейлин никога досега не се беше напивал. Намери усещането за неприятно, донякъде му напомняше за замайването, което получаваше при силен удар в главата по време на тренировка, само дето беше по-продължително. Ейлът горчеше в устата му; когато го опита за първи път, лицето му се изкриви от отвращение.

— Ще му свикнеш — увери го Баркус.

Кръчмата се намираше близо до западната част на градската стена и бе посещавана предимно от гвардейци, които не са на служба, и от местни търговци. В по-голямата си част те изглеждаха склонни да оставят петимата братя на мира, макар че подвикнаха няколко поздравления към Вейлин.

— Най-добрият залог, който съм правил някога — извика един весел старец и надигна халбата си за поздрав. — Направих пачка от теб днес, братко. Предложиха ми курс десет към едно, когато изглеждаше, че ще гризнеш дръвцето…

— Млъквай! — каза безизразно Норта. Лявата му ръка беше окачена в клуп на врата, а предмишницата му беше бинтована, но видът му бе достатъчно застрашителен, за да накара стареца да пребледнее и да седне, без да обели и дума повече.

Намериха си една свободна маса и Баркус купи питиетата. Накуцваше от една порезна рана на прасеца и разля немалко ейл, докато се връщаше от тезгяха.

— Непохватник — изсумтя Дентос. — Следващия път аз ще ги взема. — Беше единственият, преминал изпитанието без драскотина, макар че очите му блестяха уплашено и премигваше рядко, сякаш се боеше от онова, което ще види, щом затвори очи.

Кейнис отпи от ейла си и се намръщи озадачено.

— Като знам как жадуват мъжете за това, очаквах, че ще е по-добро на вкус. — На челюстта му имаше осем шева. Братът от Петия орден, който се бе погрижил за раната, го бе уверил, че ще носи белега до края на дните си.

— Е — каза Норта и надигна половницата. — Всички сме тук.

— Да. — Дентос също надигна своята и я чукна в тази на Норта. — Да пием за… това, че сме тук, предполагам.

Отпиха, а Вейлин загълта насила ейла, докато пресуши половницата си.

— По-полека, братко — предупреди го Баркус.

Вейлин усети как другите си разменят неспокойни погледи през масата, докато се взираше в утайката на дъното. Беше имал неприятен сблъсък с инструктор Солис в Кръга, когато поиска да узнае кой е бил високият мъж и получи само краткия отговор: „Убиец.“

— Не беше убиец — настоя Вейлин. Растящият му гняв надделяваше над обичайната му почтителност. Лицето на високия мъж, докато умираше, бе все още прясно в паметта му. — Учителю, кой беше този човек? Защо се налагаше да го убия?

— Всяка година Градската стража ни праща осъдени мъже — отвърна Солис. Търпението му наближаваше границите си. — Ние избираме най-силните и умелите. Кои са те не е наша работа. Нито пък твоя, Сорна.

— Днес е! — Вейлин направи крачка към Солис, яростта му се надигаше.

— Вейлин — рече предупредително Кейнис и сложи ръка на рамото му.

— Днес убих невинен човек — сопна се Вейлин на Солис, като се отърси от ръката на Кейнис и продължи напред. — Защо? За да ви покажа, че мога да убивам ли? Това вече го знаехте. Вие сте го избрали, нали? Знаели сте, че е най-умелият боец. Знаели сте, че аз ще съм този, който ще се изправи срещу него.

— Изпитанието не е изпитание, ако е лесно, братко.

— Лесно ли?! — Червена мъгла забулваше зрението му и той усети, че посяга към меча си.

— Вейлин! — Дентос и Норта пристъпиха между тях, Баркус го теглеше назад, а Кейнис стискаше здраво ръката му с меча.

— Разкарайте го оттук! — заповяда Солис и те го задърпаха към изхода, почти обезумял от ярост. — Вземете си почивка тази вечер. Помогнете на брат си да се охлади.

Вейлин не беше сигурен дали ейлът е най-добрият начин да се охлади. Гневът му не бе стихнал ни най-малко, даже напротив, начинът, по който стаята се въртеше около него, сякаш по собствена воля, бе крайно вбесяващ.

— Чичо ми Дерв можеше да изпие наведнъж повече ейл от всеки друг жив човек — каза Дентос след четвъртата половница, главата му се люшкаше. — Устройваха си съст’зание на вшеки летен панаир. Идваха хора от мили околовръш да го пред’звикат. Ама никой не мож’ше да го победи. Беше шампион по пиене на ейл пет години подред. Щяха да са шест, ’ко не се беше напил до смърт зимъска. — Млъкна, за да се оригне. — Тъпо копеле.

— А бе, това не трябваше ли да ни хареса? — попита Кейнис, стиснал с две ръце масата, сякаш се страхуваше да не падне.

— Аз съм достатъчно щастлив — заяви Баркус, ухилен весело. Ризата му беше мокра от ейл и той като че ли не забелязваше струйките, стичащи се по брадичката му всеки път, когато отпиваше.

— Двама братя… — казваше Норта. Дърдореше за изпитанието си вече повече от час. Доколкото можеше да разбере Вейлин, двама от убитите от него мъже били братя, и двамата осъдени престъпници. — Близнаци… струва ми се. Изглеждаха досущ еднакви, дори издадоха един и същ звук, докато умираха…

Стомахът на Вейлин се сгърчи и той осъзна, че ей сега ще повърне.

— Излизам навън — изломоти и стана, за да се отправи към вратата. Краката му сякаш бяха загубили способността си да вървят по права линия.

Въздухът отвън охлади дробовете му и намали донякъде гаденето, но въпреки това Вейлин бе принуден да прекара няколко минути, драйфайки в канавката. После се облегна на стената на кръчмата и се смъкна бавно на паветата, дъхът му излизаше на облачета в мразовития въздух. „Жена ми“, беше казал високият. Може би я викаше. Или призоваваше последен спомен, мъчейки се да отнесе лика ѝ със себе си в Отвъдното.

— Човек с толкова много врагове не бива да се оставя толкова уязвим.

Мъжът, изправен над него, беше среден на ръст, но добре сложен, със слабо набръчкано лице и пронизващ поглед.

— Ерлин — промълви Вейлин и пусна дръжката на ножа си. — Не си се променил. — Огледа замаяно пустата улица. — Да не съм загубил съзнание? Наистина ли си тук?

— Тук съм. — Ерлин се наведе и му протегна ръка. — И мисля, че ти стига толкова за една вечер.

Вейлин хвана ръката му и се надигна с мъка на крака. За своя изненада откри, че е поне половин стъпка по-висок от Ерлин. При последната им среща едва стигаше до рамото му.

— Предполагах, че ще пораснеш висок — каза Ерлин.

— Села? — попита Вейлин.

— Беше добре последния път, като я видях. Знам, че би искала да ти благодаря за онова, което направи за нас.

„Ще се бия, но няма да коля.“ Момчешката му решителност се върна, обещанието, което си бе дал, след като ги спаси в пущинака. „Ще убивам противници в битка, но не и невинни.“ Сега тези думи му се струваха толкова кухи, толкова наивни. Спомни си как се бе отвратил от приказките на брат Макрил за избити Отричащи и се зачуди дали сега е по-различен от него.

— Все още пазя шала ѝ — каза той, опитвайки се да насочи мислите си в по-приятна посока. — Би ли могъл да ѝ го отнесеш? — Затършува непохватно под ризата си.

— Не съм сигурен, че ще мога да я открия, дори да се опитам. Освен това мисля, че тя би искала да го запазиш. — Ерлин го хвана за лакътя и го поведе надалеч от кръчмата. — Поразходи се малко с мен. Това би трябвало да ти избистри главата. Пък и има много неща, които искам да ти кажа.

Вървяха по празните улици на западния квартал, между редици от работилници, които показваха, че това е районът на занаятчиите. Докато стигнат до реката, Вейлин разбра по болката, събираща се в тила му, и по нарастващата стабилност на краката си, че започва да изтрезнява. Спряха на насипа край реката и се взряха надолу към лунната светлина, играеща по разпенената от теченията мастиленочерна вода.

— Когато дойдох тук за първи път — каза Ерлин, — реката смърдеше тъй ужасно, че човек не можеше да я доближи. Всичките отпадъци на града се изсипваха в нея преди да построят канализацията. А сега е толкова чиста, че можеш да пиеш от нея.

— Видях те — каза Вейлин. — На Летния панаир, преди четири години. Гледаше куклено представление.

— Да. Имах работа там. — От тона му ставаше ясно, че не смята да уточнява каква работа.

— Поемаш голям риск, като идваш тук. Много е вероятно брат Макрил още да те издирва. Той не е човек, който ще се откаже от търсенето си.

— Вярно е, даже ме улови миналата зима.

— Тогава как…?

— Дълга история. Накратко, спипа ме натясно на един планински склон в Ренфаел. Бихме се, аз загубих и той ме пусна да си вървя.

— Пуснал те е да си вървиш?

— Да. Аз самият бях доста изненадан.

— Каза ли защо?

— Не каза почти нищо. Остави ме вързан през нощта, докато седеше край огъня и се напиваше до безпаметност. Малко по-късно загубих съзнание от боя, който ми бе нанесъл. Когато на сутринта се събудих, въжетата ми бяха развързани и него го нямаше.

Вейлин си спомни сълзите в очите на Макрил. „Може да е по-добър човек, отколкото си мислех.“

— Видях те как се би днес — каза Ерлин.

Вейлин усети как болката в тила му се усилва.

— Сигурно си богат, щом си могъл да си позволиш билет.

— Не бих казал. Има вход за Кръга, който е известен на малцина, проход под стените, който дава добър изглед към арената.

Мълчанието се проточи. Вейлин нямаше желание да обсъжда изпитанието си, а и все по-силно го налягаше подозрението, че ще повърне отново.

— Одеве спомена, че имаш да ми казваш нещо — рече той, воден главно от надеждата, че разговорът ще отвлече вниманието му от растящото гадене в стомаха му.

— Един от мъжете, които уби, имаше съпруга.

— Знам. Той ми каза. — Вейлин хвърли поглед към Ерлин и забеляза, че той го наблюдава внимателно. — Познаваше ли го?

— Не много добре. Познавам жена му. Тя ми е помагала в миналото. Смятам я за приятелка.

— Тя Отричаща ли е?

— Ти би я нарекъл така. Тя самата се нарича Търсачка.

— И мъжът ѝ също е принадлежал към тази… вяра?

— О, не. Той се казваше Урлиан Джурал. Някога го наричаха брат Урлиан. Беше като теб, брат от Шестия орден, но се отказа от него, за да бъде с Илея, жена си.

„Нищо чудно, че се биеше толкова добре.“

— Помислих го за войник.

— Той се захвана с корабостроене, след като напусна Ордена, стана много уважаван човек, имаше собствена работилница за баржи, най-добрите по реката според някои.

Вейлин поклати тъжно глава. „Служих на Вярата, като убих невинен корабостроител.“

— Какво правеше той на арената? Знам, че не беше убиец.

— Това се случи по време на бунтовете. Някои местни хора надушили за вярата на Илея, не знам как точно, може би синчето ѝ се е изтървало по време на игра, децата са толкова доверчиви… Дошли за нея, десет души с въже. Урлиан убил двама и ранил още трима, останалите избягали, но се върнали с Градската стража. Урлиан бил надвит и отведен в Черната твърд, жена му също.

— А синът им?

— Скрил се по нареждане на баща си, когато започнала битката. Сега е в безопасност. При мои приятели.

— Щом Урлиан е защитавал жена си, значи не е било убийство. Магистратът със сигурност би проумял това.

— Със сигурност. Но магистратът има някои заможни приятели, които умеят да съзират възможностите. Знаеш ли, че ставката да оцелееш при изпитанието беше толкова ниска, че почти не си струваше да залага човек. Докато ставката срещу теб беше наистина голяма. С Урлиан на арената би си заслужавало да рискуват известно количество злато на малкия шанс. Те му предложиха да се признае за виновен и да бъде избран за изпитанието, което лесно можеше да се уреди, защото вашите инструктори бързо щяха да забележат уменията му. След като те убиеше, той и жена му щяха да бъдат свободни.

Вейлин откри, че е изтрезнял напълно, гаденето му се изпари пред лицето на обзелия го студен, неумолим импулс.

— Жена му още ли е в Черната твърд?

— Да. Вече трябва да е чула за участта на съпруга си. Опасявам се, че скръбта ще я довърши.

— Този магистрат и заможните му приятели… имаш ли имената им?

— Какво ще правиш, ако ти ги дам?

Вейлин го фиксира с леден поглед.

— Ще ги убия всичките. Това е намерението ти, нали? Да ме пратиш по този път на отмъщение? Е, ще си го получиш. Само ми дай имената.

— Не ме разбра, Вейлин. Не искам отмъщение. Така или иначе, не можеш да ги убиеш всичките. Заможните мъже от благородни фамилии имат много пазители, много стражи. Би могъл да убиеш един, но не и всички. А Илея ще продължи да чака участта си в Черната твърд, след като те съсекат.

— Тогава защо ми казваш това, щом не мога да направя нищо, за да оправя нещата?

— Можеш да се застъпиш за нея. Думата ти ще има голяма тежест. Ако отидеш при вашия аспект и му обясниш…

— Тя е Отричаща. Няма да ѝ помогнат, освен ако не отхвърли ереста си.

— Няма да го направи. Душата ѝ е обвързана с нейните вярвания по-здраво, отколкото можеш да си представиш. Съмнявам се, че би могла да ги отхвърли, дори и да искаше. Знам, че вашият аспект е състрадателен човек, Вейлин, и ще се застъпи за нея.

— Дори да го направи, от последния конклав насам Черната твърд вече не се охранява от Шестия орден. Намира се под контрола на Четвъртия. Срещал съм аспект Тендрис и той не би помогнал на неразкаял се Отричащ. — Вейлин се обърна пак към реката. В гърдите му бушуваше чувство на безсилие, а в главата му бледото лице на Урлиан отново и отново питаше за жена си.

— Значи нищо не можеш да направиш? — попита Ерлин. Изглеждаше примирен и Вейлин разбра, че посещението му е било отчаян ход, извършен със значителен риск.

— Идването ти тук показва голяма вяра в мен — рече Вейлин. — Благодаря ти.

— Живял съм достатъчно дълго, за да преценя сърцето на един човек. — Ерлин отстъпи от реката и подаде ръка на Вейлин. — Съжалявам, че стоварих това бреме на плещите ти. Сега ще те оставя на мира.

— С израстването си научавам, че истината никога не е бреме, а дар. — Вейлин стисна ръката му. — Кажи ми имената.

— Няма да те пратя на собствената ти смърт.

— Няма. Повярвай ми. Хрумна ми нещо, което бих могъл да направя.

10.

Избра портата на източната стена, като предположи, че ще е най-малко оживена. Въпреки късния час главният вход на двореца щеше да е прекалено добре охраняван и щеше да има прекалено много усти, които да разправят как Вейлин Ал Сорна се е появил да иска аудиенция при краля.

— Разкарай се, момче — каза сержантът на портата, без да си направи труда да излезе изпод свода. — Върви да спиш.

Вейлин осъзна, че сигурно смърди на пивница.

— Аз съм брат Вейлин Ал Сорна от Шестия орден — каза той, придавайки на гласа си властност, сякаш имаше пълното право да е тук. — Искам аудиенция при крал Янус.

— В името на Вярата! — въздъхна раздразнено сержантът. Излезе напред и впери свиреп поглед във Вейлин. — Нали знаеш, че човек може да бъде бичуван, ако даде фалшиво име на офицер от Кралската гвардия?

Един по-млад страж се появи зад сержанта и се взря във Вейлин със смущаващо благоговение.

— Ъъъ, сержант…

— Но часът е късен, а аз съм в добро настроение. — Сержантът настъпваше към Вейлин със свити юмруци, а от възрастното му лице лъхаше на предстоящо насилие. — Така че само ще те напердаша, преди да те отпратя по пътя ти.

— Сержант! — рече настойчиво по-младият гвардеец и го хвана за ръката. — Това е той.

Погледът на сержанта се извъртя към него, а после се върна на Вейлин и го измери от глава до пети.

— Сигурен ли си?

— Бях дежурен в Кръга тази сутрин, нали? Наистина е той.

Юмруците на сержанта се отпуснаха, но той не изглеждаше по-щастлив.

— Каква работа имаш при краля?

— Ще кажа само на него. Ще ме приеме, ако му съобщите, че съм тук. И съм сигурен, че няма да е доволен, ако разбере, че сте ме отпратили. — „Браво, страхотна лъжа“, поздрави се той. Всъщност изобщо не беше убеден, че кралят ще го приеме.

Сержантът се замисли. Белезите му говореха за живот на тежка служба и Вейлин осъзна, че сигурно не приема добре нищо, което би могло да смути несъмнено сладката длъжност, на която смяташе да дочака пенсия.

— Предай поздравите и извиненията ми на капитана — каза сержантът на младия гвардеец. — Събуди го и му кажи за нашия посетител.

Зачакаха един срещу друг в предпазливо мълчание, след като гвардеецът се отдалечи забързано, отключи една малка вратичка в голямата порта и изчезна вътре.

— Чух, че си видял сметката на петима Отричащи убийци в нощта на Клането на аспектите — изсумтя накрая сержантът.

— Петдесет бяха.

Сякаш мина цяла вечност преди вратата да се отвори пак и да се появи гвардеецът, следван от спретнат младеж, безупречно облечен в униформата на капитан от Кралската конна гвардия. Той хвърли на Вейлин кратък преценяващ поглед, преди да му протегне ръка.

— Брат Вейлин — каза с лек ренфаелски акцент. — Капитан Нирка Смолен на вашите услуги.

— Извинявам се, че ви събудих, капитане — каза Вейлин, леко объркан от спретнатия вид на мъжа. Всичко, от лъскавите му ботуши до грижливо подрязаните му мустачки, говореше за щателно внимание към детайлите. Със сигурност не приличаше на човек, току-що вдигнат от леглото.

— Не сте ме събудили. — Капитан Смолен направи жест към отворената врата. — Ще влезем ли?

Източното крило на двореца не съответстваше на момчешките спомени на Вейлин за бляскав разкош. След като прекосиха малък двор, беше въведен в лабиринт от коридори, претъпкани с множество прашасали сандъци и увити в плат картини.

— Това крило се използва най-вече за склад — поясни капитан Смолен, като видя обърканото му изражение. — Кралят получава много дарове.

Вейлин последва капитана през множество коридори и стаи, докато не стигнаха до зала с шахматен под и няколко впечатляващи картини на стената. Те моментално привлякоха вниманието му. Всяка беше широка поне седем стъпки и изобразяваше битка. Фонът бе различен, но в центъра им се виждаше една и съща фигура: хубав мъж с коса с цвета на пламък, яхнал бял жребец и вдигнал меч високо над главата си. „Крал Янус.“ Макар че спомените на Вейлин за краля бяха смътни, не помнеше челюстта му да е била толкова масивна, нито плещите му толкова широки.

— Шестте битки, които обединиха Кралството — каза капитан Смолен. — Нарисувани от майстор Бенрил Лениал. Отнели му над три години.

Вейлин си спомни картините на майстор Бенрил в стаите на аспект Елера, фините детайли в тях, начина, по който оголените вътрешности сякаш излизаха от пергамента. Тук не виждаше нищо от тази яснота. Цветовете бяха ярки, но не и живи, сражаващите се воини бяха ясно изобразени, но някак си сковани, сякаш не се биеха, а просто бяха заели поза.

— Не са от най-добрите му произведения, нали? — отбеляза капитан Смолен. — Разбирате ли, беше му заповядано да ги нарисува. Подозирам, че е недолюбвал обекта си. Виждали ли сте фреската му във Великата библиотека, сътворена в памет на жертвите на Червената ръка? Поразителна е.

— Никога не съм виждал Великата библиотека — отвърна Вейлин, като си мислеше, че капитан Смолен вероятно ще намери много общи интереси с Кейнис.

— А би трябвало, това е истинско богатство за Кралството. Налага се да ми предадете оръжията си.

Вейлин разкопча плаща си с четирите ножа за хвърляне, скрити в гънките му, разпаса меча си, откачи ловджийския нож от колана си и извади тесния кинжал от левия си ботуш.

— Хубав е — възхити се капитан Смолен на кинжала. — Алпирански ли е?

— Не знам, взех го от един труп.

— Оръжията ще ви чакат тук. — Смолен ги нареди на една близка маса. — Никой няма да ги докосне. — С тези думи отиде до една гола част от стената и натисна. Тя се завъртя навътре и разкри тъмно стълбище. — Качете се по тези стълби до върха.

— Той там вътре ли е? — попита Вейлин. Беше очаквал да го отведат в тронна зала или приемна.

— Да. По-добре не го карайте да чака.

Вейлин кимна с благодарност и пристъпи към стълбището. Маслени лампи, наредени по стената, хвърляха мъждива светлина, и сумракът стана по-дълбок, когато Смолен затвори вратата след него. Както му беше казано, той се качи по стълбите. Тропотът на ботушите му по каменните стъпала отекваше силно в затвореното пространство. Вратата горе бе леко открехната, очертана от ярката светлина на лампи в стаята оттатък. Изскърца силно, когато Вейлин я бутна, но мъжът, седнал на писалището пред него, не вдигна поглед. Беше се прегърбил над свитък пергамент и дращеше по него с перо, което оставяше след себе си ситен шрифт. Мъжът беше стар, над шейсетгодишен, но все още широкоплещест. Дългата коса висеше над лицето му; някога червена, сега тя вече бе посивяла, но запазваше лек меден оттенък. Носеше проста бяла ленена риза с оцапани с мастило ръкави. Единственият му накит беше златен пръстен с печат на средния пръст на дясната му ръка; на печата бе изобразен кон, изправен на задните си крака.

— Ваше величество… — започна Вейлин и падна на едно коляно.

Кралят вдигна лявата си ръка и му даде знак да стане, после посочи един стол наблизо. Перото му не спря да дращи по пергамента. Вейлин отиде до стола и откри, че е отрупан с книги и свитъци. Поколеба се, после внимателно ги събра и ги остави на пода, преди да седне.

Зачака.

Единственият звук в стаята идваше от скърцането на перото на краля. Вейлин се зачуди дали трябва да заговори пак, но нещо му подсказваше, че е по-добре да пази тишина. Вместо това огледа стаята. Беше си мислил, че стаята на аспект Елера е най-наблъсканото с книги пространство, което е виждал, но стаята на краля я засрамваше. Книгите се редяха покрай стените на големи купчини, издигащи се почти до тавана. Между купчините имаше сандъци със свитъци, някои ронещи се и сбръчкани от старост. Единствената украса в стаята беше голяма карта на Кралството над камината. Повърхността ѝ бе изпъстрена с кратки бележки със ситен почерк. Странно, но някои от бележките бяха написани с червено мастило, а други — с черно. В единия край на картата имаше нещо като списък, в който всеки ред беше изписан с черно, но зачертан с червено. Списъкът беше дълъг.

— Имаш лицето на баща си, но оглеждаш нещата като майка си.

Погледът на Вейлин отскочи към краля. Той бе оставил перото и се бе облегнал в стола. Зелените му очи бяха ярки и се взираха остро от грубото му обветрено лице. Вейлин откри, че не може да попречи на очите си да се отклонят към червените белези на шията на краля, остатък от досега му с Червената ръка като дете.

— Ваше величество? — изломоти той.

— Баща ти е много умен човек, когато се отнася до война, но в повечето други неща трябва да кажа, че е тъп като галош. Майка ти пък, от друга страна, беше умна почти във всичко. Преди миг ти изглеждаше точно като нея, докато изучаваше картата ми.

— Сигурен съм, че тя би се радвала да узнае, че имате толкова високо мнение за нея, ваше величество.

Кралят повдигна вежда.

— Не ме ласкай, момче. Имам си предостатъчно служители за това. Пък и не те бива много в тая работа. Поне в това отношение приличаш на баща си.

Вейлин усети, че се изчервява, и преглътна едно извинение. „Прав е, не съм ласкател.“

— Простете за натрапничеството, ваше величество. Дойдох да моля за помощта ви.

— Повечето хора идват при мен за това. Макар че обикновено носят неприлично скъпи дарове и раболепничат по няколко часа. Ти ще раболепничиш ли пред мен, млади братко? — Устата на краля се изви в гънка, невесела усмивка.

— Не. — Вейлин откри, че трепетът му бързо изчезва, пометен от студен гняв. — Не, ваше величество. Няма.

— И въпреки това си дошъл тук в този неверен час да настояваш за услуги.

— Не настоявам за нищо.

— Но все пак имаш нужда от нещо. Чудя се какво ли? Пари? Съмнявам се. Те не означаваха много за родителите ти и смея да предположа, че означават още по-малко за теб. Може би искаш помощ относно предложение за женитба? Хвърлил си око на някое девойче, но баща му не иска за зет някакво бедно момче от Ордена? — Кралят наклони глава, изучавайки внимателно Вейлин. — О, не, едва ли. Така че какво би могло да е?

— Справедливост — каза Вейлин. — Справедливост за един убит, справедливост за семейството му.

— Убит, а? От кого?

— От мен, ваше величество. Днес убих един мъж на Изпитанието на меча. Беше невинен, жертва на фалшиво обвинение, повдигнато само за да го накарат да се изправи срещу мен на изпитанието.

Веселието се изпари от лицето на краля и бе заменено от нещо много по-сериозно, но иначе неразгадаемо.

— Разкажи ми.

Вейлин му разказа всичко, за ареста на Урлиан, как жена му била затворена в Черната твърд, имената на виновниците: Джентил Ал Хилса, магистрата, който го бе осъдил, и Мандрил Ал Унса и Харис Естиан, двамата богаташи, които се бяха опитали да извлекат печалба от смъртта му.

— И как се сдоби с тази информация? — попита кралят, когато Вейлин свърши.

— Тази нощ при мен дойде един човек, на когото имам доверие. — Вейлин направи пауза, събирайки смелост за риска, който знаеше, че трябва да поеме. — Човек, който знае много за несгодите, връхлетели Отричащите в Кралството.

— Аха. Като за член на Орден си избираш необичайни приятели.

— Вярата ни учи, че умът на човек трябва да е отворен за истината, където и да я намери.

— Изглежда, си наследил и сладкодумието на майка си. — Кралят взе чист пергамент от една купчина на писалището си, топна перото в шишенце черно мастило и написа кратък пасаж. После избърса перото в ръкава на ризата си, топна го в червено мастило и добави списък под черния текст. Завърши документа с елегантен подпис, след което взе свещ и парче червен восък, допря восъка до пламъка, за да се разтопи, и капна от него в долния край на пергамента. Духна лекичко, след което притисна пръстена си върху него.

— Всеки път, когато подписвам такова нещо — каза той, докато оставяше перото, — се налага да променям картата си.

Вейлин се обърна пак към картата на стената и се взря в списъка, черните думи, зачертани с червено. „Това са имена — осъзна той. — Имена на хора, които е убил. Бащата на Норта трябва да е някъде там.“

— Ще екзекутирам тези мъже — каза кралят. — Въз основа на твоите думи. Няма да има процес, думата на краля е над всеки закон. Семействата им ще ме мразят за стореното, но тъй като възнамерявам да конфискувам имуществото им и да ги оставя без пукната пара, това няма значение.

Вейлин срещна погледа на краля и се опита да реши дали това не е някакъв блъф, но не видя там никаква престореност.

— Не бива цяло семейство да бъде наказвано за престъплението на един от своите членове.

— При благородниците се налага. Оставя ли им богатството, те рано или късно ще го използват срещу мен. Освен това познавам тези мъже и семействата им. Те са долна и алчна сган, до един. Животът в канавката е съвсем подходящ за тях.

— Придавате голяма тежест на думите ми, ваше величество. Аз може и да лъжа…

— Не лъжеш. След трийсет години като крал човек се научава да различава лъжите.

„Кралското правосъдие наистина е сурово“, реши Вейлин. Би ли могъл да го понесе? Като гледаше увереността на лицето на краля, осъзна, че няма избор. Вече бе поел по този път в мига, щом си отвори устата.

— Ами жената на убития?

— Е, тук имаме проблем. Тя е неразкаяла се Отричаща. Аспект Тендрис без съмнение ще иска да я окачи в клетка на стената. Разбира се, ако не умре при разпит преди това.

— Ваше величество, вие сте крал на тази земя и Защитник на Вярата. Трябва да имате някакво влияние…

— Трябва, така ли? — На лицето на краля се смесваха гняв и веселие. — Тази нощ вече направих каквото „трябва“. — Посочи смъртната присъда, която бе съставил. — Задължение на краля е да раздава правосъдие, когато може. Ще убия тези мъже, защото са нарушили законите на това кралство и заслужават края си. Що се отнася до жената на жертвата им, нейните престъпления са извън моята юрисдикция. Следователно въпросът е не какво трябва да направя, а какво мога да направя, ако това е изгодно на целите ми. Така че, Вейлин Ал Сорна, кажи ми как спасяването на живота на тази жена ще послужи на целите ми. Ти използва името си, за да влезеш тук, нямаш ли какво повече да кажеш?

„Майко, прости ми.“

— Знам, че ваше величество е имал планове за мен преди баща ми да ме прати в Ордена. Ако ви е угодно, ще се покоря на плановете ви, при условие че осигурите освобождаването на жената на Урлиан.

Кралят посегна към една кристална гарафа на писалището и си наля чаша червено вино.

— Кумбраелско, десетгодишно. Едно от предимствата на това да си крал е добре заредена изба. — Предложи гарафата на Вейлин. — Ти искаш ли?

Главата на Вейлин още го болеше от запоя в пивницата.

— Не, благодаря, ваше величество.

— Баща ти също не искаше да пие с мен. — Кралят вкуси бавно от виното. — Но пък той никога не се е опитвал да се пазари с мен. Просто давах заповеди и той ги изпълняваше.

— Верността е нашата сила.

— Да. Чудесен девиз, един от най-добрите ми. Аз му го избрах, избрах дори ястреба за ваш семеен герб. Всъщност беше нещо като шега. Баща ти мразеше да ходи на лов с ястреби, в края на краищата това е спорт за благородници. — Кралят отпи пак от виното и избърса червеното петно от устните си с оцапания си с мастило ръкав. — Знаеш ли защо той напусна службата си при мен?

— Чух, че сте имали разногласия относно желанието му да се ожени и да узакони сестра ми.

— Знаеш за нея, а? Сигурно е било голям шок. Вярно е, че отхвърлих молбата на баща ти да се ожени и той се ядоса заради това. Но всъщност мисля, че реши да ме напусне, когато се наложи да убия първия си министър. Бяха се хванали за гушите от години, но когато кражбите на Ал Сендал излязоха наяве, именно баща ти се застъпи за него, когато никой друг не искаше да го стори. Той трябваше да умре, разбира се, макар че това бе печална загуба. Малцина други разбираха финансовите въпроси толкова добре като Артис Ал Сендал.

— Служа със сина му още от малък, ваше величество. Той така и не прие, че баща му е крал от кесията ви.

— О, той не крадеше монети, крадеше власт. Властта е ужасно изкусително нещо, Вейлин. Но за да я упражняваш, трябва да я мразиш също толкова силно, колкото я обичаш. Лорд Артис не можа да го разбере, действията му бяха ръководени единствено от амбиция и това застраши мира в Кралството, затова го убих.

— И отнехте богатствата на семейството му?

— Разбира се. Но уредих да се погрижат за жена му и дъщерите му, чувствах, че му дължа поне това. Върховен лорд Ал Мирна беше достатъчно любезен да ги прибере при себе си, даде на жената малко земя в Северните предели, под фалшиво име, разбира се. Не мога да позволя благородниците ми да си мислят, че съм мекосърдечен.

— Ако мога да кажа това на брат си, много ще му олекне на душата.

— Сигурен съм. Но няма да му кажеш.

Кралят остави чашата с вино и се изправи. Разтърка със стон схванатите си крака и отиде до картата над камината.

— Обединеното кралство — каза той. — Четири васалии, някога делени от война и омраза, сега са сплотени във верността си към мен. Само дето не са, разбира се. Нилсаел ми се продаде, защото му беше писнало армии да опоскват земята му за храна през няколко години. Ренфаел загуби половината си рицари в битка и лорд Терос разбра, че ако продължи борбата срещу мен, скоро ще загуби и другата половина. Кумбраел поравно ме мрази и се бои от мен, но повече го е страх от Вярата и ще остане лоялен, докато я държа далеч от прага му. Това е Кралството, за чието изграждане пролях море от кръв, и чрез теб ще му попреча да се разпадне след смъртта ми.

— Прав си, имах много планове за теб. Син на Военачалник и бивша лечителка от Петия орден, при това и двамата от простолюдието. Ти щеше да си средството да привлека обикновените хора към каузата си, не само в Азраел, а във всичките васалии. А след като спечеля сърцата на простолюдието, благородниците могат да го призовават на война, но никой няма да откликне. Наистина имах планове за теб, Млади ястребе. — Огледа картата и въздъхна със съжаление. — По плановете на майка ти бяха други. Когато убеди аспект Арлин да те вземе в Шестия орден, те направи брат, обвързан към Вярата, а не към мен.

— Ваше величество, ако искате да напусна Ордена…

— Прекалено късно е за това. На всички ще им стане ясно, че си напуснал Вярата по моя заповед. Ако лиша Вярата от най-прочутия ѝ син, това изобщо няма да накара хората да ме заобичат. Не, плановете ми за теб отдавна са мъртви.

Вейлин потърси да каже нещо, някакъв аргумент, който да му осигури съдействието на краля. Мисълта да остави жената на Урлиан на мъчения и бавна екзекуция беше непоносима. Безумни идеи проблясваха в ума му и го обхвана паника. Можеше да се промъкне в Черната твърд и да я спаси, беше сигурен, че братята му ще му помогнат, макар че това вероятно щеше да означава смърт за всички тях…

— Аз не бях първият, знаеш ли? — каза тихо кралят. Вейлин го видя, че се взира в кратък списък, надраскан в горния край на картата. — Преди мен имаше още петима. — Кралят почука с пръст по петте имена в списъка. — Петима крале, откакто Варин е довел народа ни в тази земя и е изтласкал сеордите в горите и лонаките в планините. И за петстотин години нито един кралски род не е държал властта повече от поколение.

— Принц Малциус е добър човек, ваше величество.

— Касапинът ми също е добър човек, момче! — сопна се кралят, внезапно ядосан. — Както и конярят ми, и мъжът, който рине фъшкиите в двора ми. Вярно, синът ми е добър човек, но за да си крал е нужно нещо повече от доброта. И когато седне на трона, ти ще си до него, за да правиш онова, което той не може. Сега единственото, което мога да сторя, е да направя това кралство толкова велико, че онези, които искат да го съборят, да се страхуват, че то ще ги смаже при рухването си.

Върна се до стола си и седна сковано.

— И така, ще съставя нов план. И ти, братко Вейлин Ал Сорна, отново ще служиш на целите ми. — Порови из купчина листове на писалището и извади пачка документи, запечатани с черен восък. — Аспект Тендрис постоянно ме занимава с лоялните си напътствия и смирени молби за нови мерки срещу напастта на Неверниците. Ето тук — кралят избра най-горния документ — той предлага Кралската гвардия да бичува всеки поданик, който не може да изрецитира Катехизиса на Вярата при поискване.

— Аспект Тендрис е ревностен вярващ, ваше величество.

— Аспект Тендрис е заблуден фанатик. Но дори с фанатик човек може да се спазари. — Кралят вдигна друг документ и зачете: — „Бих искал най-смирено да напомня на ваше величество за редовните доклади, че неверниците се събират в безпрецедентен брой в Мартишката гора. Чух от най-достоверни източници, че това са последователи на кумбраелската форма на богопоклонничество и отявлени еретици. Те са добре въоръжени и както ме уверяват източниците ми, решени да реагират на всеки опит за отстраняването им оттам с яростно насилие. Най-почтително умолявам ваше величество да се вслуша в призива ми за решителни действия.“

Кралят захвърли пергамента.

— Какво мислиш за това?

— Аспектът иска да пратите Кралската гвардия в Мартиш, за да изкорени Отричащите.

— Така е, като че ли войниците ми си нямат друга работа, освен да тичат из горите в продължение на месеци, докато кумбраелски стрелци ги дебнат иззад всяко дърво. О, не, Кралската гвардия няма да припари и на десет мили от Мартиш. Но ти ще отидеш.

— Аз ли, ваше величество?

— Да. Ще убедя аспект Арлин да прати малък отряд братя и ти ще си сред тях. Както и един младеж на име Линден Ал Хестиан. Познато ли ти е това име?

— Ал Хестиан. — Вейлин си спомни разярения мъж, който си пробиваше път с камшик през тълпата на Летния панаир, където бащата на Норта бе срещнал смъртта си. — Веднъж срещнах един лорд-маршал с това име.

— Лакрил Ал Хестиан, лорд-маршал на моя Двайсет и седми конен полк. Способен офицер и един от най-заможните ми благородници. Подобно на покойния ми първи министър, човек с големи амбиции, особено що се отнася до сина му. Най-големия му син, Линден.

Вейлин усети твърда топка на ужас да се оформя в стомаха му.

— Неговият син ли, ваше величество?

— Чудесен младеж с много възхитителни качества, но за съжаление смирението и интелигентността не са сред тях. Има широк кръг приятели, всъщност сбирщина от обожатели и подмазвачи. Нищо не привлича приятели по-силно от богатството и надменността. В момента той е любимецът на почитаемия ми двор, печели турнири, въргаля се с дамите, бие се в дуели. Досадно позната история, опасявам се. Младеж постига голяма слава и успех в ранна възраст и започва да вярва в собствената си легенда, а угаждането от страна на амбициозния му баща с нищо не подобрява нещата. В момента той е най-популярният младеж в двора, много по-популярен от собствения ми син, който никога не е бил надарен с лукавост. Всеки ден ме затрупват с настоятелни искания да възложа на младия Ал Хестиан някаква задача, за да докаже качествата си и да поеме по пътя на славата. И ще го направя. Той ще бъде провъзгласен за Меч на кралството и ще му бъде заповядано да събере собствен полк и да го отведе в Мартиш, за да се справи с напастта от Отричащи там. За съжаление, предвиждам, че това ще е дълга и тежка кампания и след… — кралят млъкна, за да помисли — около шест месеца той ще загине трагично в засада на Отричащите.

Очите им се срещнаха. Стомахът на Вейлин се бунтуваше от смесица на гняв и отчаяние. „Аз съм глупак — реши той. — Мишка, която се опитва да се пазари с бухал.“

— Ами жената на Урлиан, ваше величество? — успя да изграчи.

— О, смея да кажа, че аспект Тендрис ще е в по-отстъпчиво настроение, щом му съобщя за плановете си за кръстоносен поход в Мартиш, особено след като и ти ще участваш в него. Знаеш ли, той те харесва. Ще гарантирам за жената, ще му кажа, че съм убеден в спасението на душата ѝ, и ако тя не каже нещо в обратния смисъл, ще бъде свободна до утре вечер.

— Трябва ми уверение, че тя и синът ѝ ще бъдат осигурени. — Вейлин се насили да не откъсва очи от очите на краля. — За да бъда част от кръстоносния ви поход.

— Сигурен съм, че върховен лорд Ал Мирна може да намери местенце за още един-двама изгнаници. Разликата между Правоверни и Отричащи не означава много в Северните предели. — Кралят се обърна пак към писалището, вдигна перото и разстла пред себе си чист пергамент. — Ще получиш заповедите си в близките дни. — Започна да пише отново, перото дращеше по листа.

На Вейлин му трябваше малко време да осъзнае, че го отпращат. Стана и откри, че е леко замаян, дали от гняв или от скръб, не можеше да каже.

— Благодаря ви за отделеното време, ваше величество — насили се да изрече и тръгна към вратата.

— Помни, Млади ястребе — каза кралят, без да вдига очи от пергамента. — Това не е целият ми план за теб. Само началото. Аз заповядвам, ти изпълняваш. Това е сделката, която сключи тази нощ. — Вдигна поглед и срещна отново очите на Вейлин. — Ясно ли е?

— Напълно, ваше величество.

Кралят задържа погледа му още малко, а после се върна към писането си, без да каже нищо повече, докато Вейлин излизаше.

Когато излезе от стената, капитан Смолен го чакаше.

— Посещението ви свърши ли, братко?

Вейлин кимна, събра оръжията си от масата и ги прибра бързо, обзет от силното желание да се махне от това място. Трябваше да остане сам, за да помисли. Мащабите на сделката му с краля бяха хвърлили мислите му в хаос. Той последва Смолен назад по безбройните коридори, отрупани със забравени дарове, и в ума му непрестанно се въртяха последните думи на краля: „Това не е целият ми план за теб. Само началото.“

— Ще ми простите, че ви оставям тук — каза Смолен на ъгъла на коридора, който Вейлин позна, че води до източната порта. — Имам спешни задачи другаде.

Вейлин се взря в сенчестия край на коридора, обърна се пак към Смолен и забеляза леко смущение на лицето му.

— Спешни задачи ли, капитане?

— Да. — Смолен се прокашля. — Много спешни. — Направи крачка назад, кимна официално, след което се обърна и закрачи натам, откъдето бяха дошли.

Вейлин изгледа още веднъж коридора пред себе си и някакво слабо чувство за нередност накара сърцето му да се разтупти. „Засада — реши той. — Кралят има ненадеждни служители.“ Замисли се дали да не тръгне след капитана и да го принуди да върви пред него към онова, което го чака, но откри, че не му достига воля. Нощта бе продължила твърде дълго. Освен това винаги можеше да го намери по-късно. Извади един метателен нож от гънките на плаща и го скри в дланта си, след което тръгна по коридора.

Очакваше атаката да дойде в най-тъмната му точка, близо до края, но не се случи нищо. Нямаше облечени в черно мъже с мечове, които да изскочат и да го нападнат. Във въздуха обаче се долавяше слаб аромат, деликатен и сладък като цветя в горещ ден…

— Чух, че си бил красавец.

Той се извъртя към гласа и ножът почти излетя от ръката му, преди да я види. Момиче, стоящо наполовина в сенките. В последния момент Вейлин успя да отклони ръката си и да прати ножа встрани. Той се заби в стената на сантиметри от главата ѝ. Тя му хвърли един кратък поглед, преди да излезе на светло. Вейлин и друг път беше виждал красиви жени и винаги бе смятал аспект Елера за най-прекрасната жена, която някога ще зърне, но това момиче беше различно. Всичко в нея, от безупречната порцеланова белота на кожата ѝ до меките извивки на лицето ѝ и сияйната златисточервеникава коса, говореше за непринудено съвършенство.

— Не си — заяви тя, докато се приближаваше към него, наклонила леко глава, и го изучаваше с яркозелените си очи. — Но лицето ти е интересно. — Вдигна ръка да го помилва.

Вейлин отстъпи назад още преди пръстите ѝ да го докоснат. Падна на едно коляно и се поклони.

— Ваше височество.

— Моля те, стани — каза принцеса Лирна Ал Ниерен. — Не можем да говорим като хората, ако лицето ти е постоянно обърнато към пода.

Вейлин стана. Зачака, като се опитваше да не я зяпа.

— Съжалявам, че те изненадах — извини се принцесата. — Капитан Смолен беше така любезен да ме уведоми за посещението ти. Помислих, че трябва да поговорим.

Вейлин не каза нищо, чувството му за нередност не бе изчезнало. В тази среща имаше нещо опасно. Знаеше, че би трябвало да се извини и да си тръгне, но откри, че не може да намери думи. Искаше да поговорят, искаше да е до нея. Този импулс предизвика у него внезапно дълбоко негодувание.

— Мислех да те гледам как се биеш днес — продължи принцесата. — Но баща ми не ми позволи, разбира се. Казаха ми, че било много вълнуващо.

Усмивката ѝ бе ослепителна, изпълнена с такава съвършена имитация на искреност, че би засрамила и Норта. „Тя очаква да съм поласкан“, осъзна той.

— Желаете ли нещо от мен, ваше височество? Също като капитан Смолен, и аз имам спешни задачи другаде.

— О, не се сърди на капитана. Той обикновено е толкова стриктен в задълженията си. Опасявам се, че може би го покварявам ужасно. — Тя се обърна и отиде до стената, където се беше забил ножът му. Изтръгна го с мъка от нея. — Обичам дрънкулките — каза, оглеждайки острието, като плъзгаше деликатните си пръстчета по метала. — Младежите непрекъснато ми подаряват дрънкулки. Но досега никой не ми е подарявал оръжие.

— Задръжте го — каза ѝ Вейлин. — А сега, ако ме извините, ваше височество… — Поклони се и се обърна да си върви.

— Няма да те извиня — каза тя с равен тон. — Още не сме свършили разговора си. Ела. — Даде му знак с ножа да я последва и се отдели от стената. — Ще си поговорим под звездите, ти и аз. Все едно сме в някоя песен.

„Мога просто да си тръгна — осъзна той. — Тя няма как да ме спре… нали?“ Замисли се за кратко върху възможността да отбива пълчища стражи, призовани, за да му попречат да си тръгне, и я последва по коридора. Тя го отведе до врата в една невзрачна ниша, бутна я и му даде знак да мине.

Градината беше малка, но дори под лунната светлина цветните лехи изглеждаха поразително красиви. Тук сякаш имаше безкрайно разнообразие от цветя, много повече, отколкото в градината на аспект Елера.

— Всъщност би трябвало да се гледа денем — каза принцеса Лирна. Затвори вратата и мина покрай него, като се спря да огледа един розов храст. — Пък и сега е малко късен сезон, много от любимците ми вече се сбръчкват от студа.

Отиде с грациозно полюшване на роклята си до малка каменна пейка по средата на градината. За да се разсее, Вейлин огледа цветните лехи, търсеше нещо смътно познато, и за своя изненада го откри под формата на жълти пъпчици, сгушени под малко кленово дръвче.

— Зимничета.

— Познаваш цветята? — Принцесата изглеждаше изненадана. — Казаха ми, че братята от Шестия орден не знаят нищо друго освен изкуствата на войната.

— Учат ни на много неща.

Тя седна на пейката и вдигна ръце, за да посочи към цветните лехи.

— Е, харесва ли ти градината ми?

— Много е красива, ваше височество.

— Веднъж, когато бях малка, баща ми ме попита какъв подарък искам за Зимния празник. Тъй като съм израснала в двореца и никога не съм оставала сама, около мен винаги е имало стражи, камериерки или учители, му казах, че искам местенце, където да се усамотявам. Той ме доведе тук. Навремето това беше само празен двор, аз го превърнах в градина. Никой друг не се допуска тук и никога не съм показвала това място другиму, досега. — Изучаваше го съсредоточено, преценявайки реакцията му.

— Аз… за мен е чест, ваше височество.

— Радвам се. Е, след като аз те удостоих с доверието си, може би ти ще ми върнеш жеста. Каква работа имаше при баща ми?

Вейлин се изкуши да не казва нищо, но знаеше, че не може просто да я пренебрегне. Различни лъжи прелетяха през главата му, но той имаше чувството, че принцесата умее да долавя неистините, също като баща си.

— Не мисля, че крал Янус би искал да го обсъждам — каза той след малко.

— Наистина ли? Значи съм принудена да гадая. Моля те, кажи ми, ако предположенията ми са верни. Открил си, че единият от мъжете, които уби днес, е бил заставен да участва в битката. Дошъл си да искаш от баща ми справедливост. Права ли съм?

— Знаете много, ваше височество.

— Да. Но за съжаление откривам, че никога не знам достатъчно. Баща ми удовлетвори ли молбата ти?

— Беше така любезен да въздаде правосъдие.

— Аха. — В гласа ѝ имаше лека нотка на жалост. — Бедният лорд Ал Унса. Той винаги ме разсмиваше на бала в Нощта на пазителите, как залиташе по дансинга.

— Сигурен съм, че нежните ви спомени ще бъдат голяма утеха за него на бесилката, ваше височество.

Усмивката ѝ помръкна.

— Мислиш ме за коравосърдечна? Може и да съм. Познавала съм много лордове през годините. Усмихнати, дружелюбни мъже, които ми даваха бонбони и подаръци и ми казваха колко съм хубава, но всички се опитваха да си спечелят благоразположението на баща ми. Някои той отпрати, на други позволи да останат на негова служба, а трети уби.

Вейлин осъзна, че собственият му баща също трябва да е бил сред лордовете, които е срещала, и се зачуди дали тя е предизвиквала подобна неувереност и у него.

— Баща ми носеше ли ви подаръци?

— Баща ти ме удостояваше само с твърд поглед. Макар и не толкова твърд като майка ти. Предполагам, плановете на моя баща за нас са ги направили предпазливи към мен.

— За нас ли, ваше височество?

Тя повдигна вежда.

— С теб трябваше да се оженим. Не знаеше ли?

„Да се оженим?“ Това беше абсурдно, нелепо. Да се ожени за принцеса? Да се ожени за нея! Спомни си грубото момиченце от посещението си в двореца като малък. „Няма да се омъжа за теб, мръсен си.“ Кралят наистина ли бе смятал да го обвърже така с рода си?

— Аз също никога не съм си падала особено по тази идея — каза принцеса Лирна, като разгада изражението му. — Но сега мога да оценя нейната елегантност. На замислите на баща ми понякога са им нужни години, докато се разкрие целта им. В този случай той е възнамерявал да те постави редом с брат ми и да укрепи позициите ми. Двамата заедно сме щели да напътстваме брат ми в неговото управление.

— Брат ви може да не се нуждае от напътствия.

Тя вдигна съвършеното си лице към небето и огледа зрелищния рой звезди.

— Времето ще покаже. Трябва по-често да идвам тук нощем. Гледката наистина е прекрасна. — Обърна се към него със сериозно лице. — Какво е чувството, когато отнемаш живот?

Тонът ѝ изразяваше единствено любопитство. Или не знаеше, че въпросът ѝ може да прозвучи обидно, или не я интересуваше. Странно, но Вейлин откри, че не е обиден. Досега никой не го беше питал за това. Макар че той отлично знаеше отговора.

— Чувстваш се, сякаш душата ти е омърсена.

— И въпреки това продължаваш да го правиш.

— До днес винаги е било… необходимо.

— Затова дойде при баща ми в опит да успокоиш угризенията си. Чудя се каква ли цена е изтръгнал от теб? Предполагам, че те е взел на своя служба. Шпионин в Шестия орден би бил наистина ценна придобивка.

„Шпионин ли? Де да беше само това.“

— Доведохте ме тук, за да ми задавате въпроси, на които вече знаете отговора ли, ваше височество?

За негова изненада тя се засмя. Смехът ѝ бе звучен, искрен.

— Толкова е освежаващо да говоря с теб. Не ми предлагаш ласкателства, не ми пееш песни и не ми рецитираш сонети. Липсва ти всякакъв чар или пресметливост. — Тя сведе поглед към метателния нож в ръката си. — И си единственият човек, който е успял да ме уплаши. Както винаги, съм изумена от предвидливостта на баща си. — Взорът ѝ беше смущаващо прям и той трябваше да се насили, за да го срещне. Запази мълчание.

— Това, което имам да ти кажа, е просто — рече тя. — Напусни Ордена и служи на баща ми в двора и във война; с времето ще станеш Меч на кралството и тогава може да осъществим плана, който той е съставил за нас.

Вейлин се вгледа в лицето ѝ, търсейки следи от подигравка или измама, но откри само сериозно намерение.

— Искате да се оженим ли, ваше височество?

— Искам да зачета желанието на баща си.

— Баща ви смята, че плановете му за мен са мъртви. Напускането на Ордена вече няма да е от никаква стойност за него. Ако последвам заповедта ви, ще действам против неговите желания.

— Аз ще говоря с него. Той се вслушва в съветите ми по повечето въпроси и ще съзре мъдростта в предложението ми. — Тогава Вейлин го забеляза, слаба искрица в очите ѝ. Чувството за нередност се усили, щом осъзна, че е виждал нещо подобно и преди, в очите на сестра Хена, когато се опита да го убие. Не беше точно злонамереност, по-скоро пресметливост, смесена с желание. Но докато сестра Хена бе желала смъртта му, принцесата искаше нещо повече и той се съмняваше, че става дума за радостната перспектива да стане негова жена.

— Оказвате ми голяма чест, ваше височество — каза Вейлин с цялата официалност, която можеше да си докара. — Но сигурен съм, разбирате, че съм обрекъл живота си в служба на Вярата. Аз съм брат от Шестия орден и тази среща е неуместна. Ще съм ви много благодарен, ако ми разрешите да се оттегля.

Тя сведе поглед, с лека крива усмивка на устните.

— Разбира се, братко. Моля те, прости ми за неучтивостта, че те забавих.

Той се поклони и се обърна да си тръгне. Стигна до вратата, преди тя да го спре.

— Имам да свърша много неща, Вейлин. — Тонът ѝ бе лишен от веселие или преструвка, напълно сериозен и искрен. „Истинският ѝ глас“, помисли си той.

Спря се на вратата, без да се обръща. Изчака.

— Това, което имам да направя, щеше да е по-лесно, ако ти си до мен, но така или иначе ще го направя. И няма да търпя никакви препятствия. Повярвай ми, наистина не би ми харесало да сме врагове.

Той хвърли поглед назад към нея.

— Благодаря ви, че ми показахте градината си, ваше височество.

Тя кимна и пак насочи взора си към небето. Освобождаваше го. Най-красивата жена, която бе виждал, окъпана в лунна светлина. Гледката бе наистина пленителна, но той горещо копнееше никога да не я зърва отново.