Кръвна песен

1.

Кумбраелският дълъг лък беше над пет стъпки, когато е ненатегнат, и изработен от сърцевината на тисово дърво. Можеше да прати стрела на двеста разкрача, почти триста в умели ръце, а отблизо бе в състояние да пробие плочеста броня. Лъкът, който държеше Вейлин, бе малко по-дебел от повечето, гладкостта на дървото свидетелстваше за продължителна употреба. Собственикът му имаше зорко око и беше забил стрела със стоманен връх в бронираната гръд на Мартил Ал Джелнек, приветлив млад благородник с любов към поезията и малко досадната склонност да говори непрестанно за своята годеница, за която твърдеше, че била най-красивата и мила девица в цял Азраел, ако не и в целия свят. За съжаление никога нямаше да я види отново. Очите му бяха отворени, но всякакъв живот се бе оттекъл от тях. Устата му бе оцапана с кръв и повърнато, признаци за мъчителна смърт; кумбраелските стрелци имаха навика да мажат стрелите си със смес от джофрилов корен и змийска отрова. Собственикът на лъка лежеше на няколко крачки оттам със стрелата на Вейлин в ръката си и със скършен врат от падането от брезата, на която се беше крил.

— Нищо — каза Баркус, тъпчейки през снега. От двете му страни крачеха Кейнис и Дентос. — Изглежда, е бил сам. — Срита главата на мъртвия стрелец, така че тя се завъртя на пречупения гръбнак, а после коленичи да претърси трупа за ценности.

— Къде се дянаха всички войници? — попита Дентос.

— Пръснаха се — каза Вейлин. — Сигурно ще намерим повечето в лагера, когато се върнем.

— Проклети страхливци. — Дентос се взря надолу към Мартил Ал Джелнек. — Не го ли харесваха? Аз самият го смятах за доста симпатичен. Като за благородник.

— Тези така наречени войници са измет от тъмниците на Варинсхолд, братко — каза Кейнис. — Не изпитват вярност към никого освен към себе си.

— Намери ли коня му? — попита Вейлин. Не му се нравеше мисълта да мъкне на ръце мъртвия благородник до лагера.

— Норта го води насам — каза Баркус и се изправи, като подрънкваше в шепа няколкото медника, които бе намерил. Хвърли колчана на кумбраелеца на Вейлин. Стрелите в него бяха почернени с пепел и имаха гарванови пера. Враговете им обичаха да подписват изделията си. — Ще го запазиш ли? — Кимна към лъка. — Мога да взема десет сребърника за него, като се върнем в града.

Вейлин продължаваше да държи оръжието.

— Мислех си да проверя дали не мога да го овладея.

— Пожелавам ти успех. Тези копелдаци тренират цял живот, доколкото чувам. Техният васален лорд ги кара да се упражняват всеки ден. — Сведе поглед към медниците в ръката си. — Но не изглежда да им плаща много.

— Тази пасмина се бие за своя бог, не за своя лорд — каза Кейнис. — Парите не ги интересуват особено.

Свалиха бронята на Ал Джелнек и го метнаха върху гърба на коня му. Норта плесна ръката на Баркус, когато той посегна към кесията на мъртвия.

— На него няма да му трябва, нали?

— Напуснахме Дома на ордена преди седем месеца, в името на Вярата! — сопна се Норта. — Вече не се налага да крадеш.

Баркус сви рамене.

— Ами, навик.

„Седем месеца“, помисли си Вейлин, докато вървяха назад към лагера. Седем месеца преследваха кумбраелски Отричащи в Мартишката гора с помощта (малко силно казано) на Линден Ал Хестиан и новосъбрания му пехотен полк. Линден Ал Хестиан, който беше очебийно жив вече цял месец повече, отколкото бе наредил кралят. С всеки отминал ден Вейлин усещаше как бремето на сключената сделка му натежава все повече.

Обстановката с нищо не разведряваше настроението му. Мартишката гора не беше като Урлишката, беше хем по-тъмна, хем по-гъста, на някои места дърветата бяха толкова близо едно до друго, че я правеха на практика непроходима. Към това се добавяше пресеченият терен, осеян с ями и дерета, които създаваха идеални условия за засади и ги караха да изоставят конете си. Ходеха навсякъде с извадени лъкове и със стрели на тетивите. Само благородниците продължаваха да яздят, което ги превръщаше в лесни мишени за кумбраелските стрелци, спотайващи се по дърветата. От петнайсетте млади благородници, дошли с Линден Ал Хестиан в Мартиш, четирима бяха мъртви, а други трима — ранени толкова тежко, че се наложи да ги отнесат у дома. Хората им бяха пострадали повече: от шестстотин записали се доброволно или насила в полка над една трета вече ги нямаше, убити или изгубени сред дърветата, някои без съмнение дезертирали, когато им се е открил случай. Често намираха мъже, липсващи от седмици, замръзнали в снега или вързани за някое дърво и измъчвани до смърт. Враговете им нямаха нужда от пленници.

Въпреки загубите малкият им контингент бе спечелил няколко победи. Преди месец Кейнис ги поведе по следите на група от над двайсет кумбраелци, движещи се по един поток — умен ход, но не много полезен, щом Кейнис бе по петите им. Следваха ги в продължение на часове, докато враговете не спряха за почивка, мъже със сурови лица, облечени в еленови и самурени кожи, с лъкове на гърбовете, които не очакваха неприятности. Първият залп стрели покоси половината, а останалите се обърнаха и побягнаха по коритото на потока. Братята извадиха мечовете и ги погнаха. Никой не се измъкна и никой не помоли за пощада. Кейнис беше прав — враговете им се биеха за своя бог и не проявяваха никаква неохота да умират за него.

Лагерът се появи пред очите им няколко мили по-нататък. На практика представляваше укрепление от колове, а не обикновен лагер. Отначало, когато бяха пристигнали, се бяха опитали да издигнат проста ограда, което само даде на враговете им възможност да се поупражняват в нощна стрелба. Линден Ал Хестиан се видя принуден да заповяда да насекат дървета, за да построят укрепление, зловещ кръг от заострени трупи, разположено на една от малкото поляни, които можеха да се намерят в Мартиш. Вейлин и по-голямата част от контингента на Ордена мразеха това унило влажно място и прекарваха повечето си време в гората, патрулирайки на малки групи. Правеха си собствени лагери, които местеха всеки ден, и играеха смъртоносната си игра с кумбраелците, докато войниците на Ал Хестиан се гушеха в укреплението. Излазът на нещастния Мартил Ал Джелнек беше първият от седмици насам и въпреки това водените от него мъже трябваше да бъдат заплашени с бичуване, преди да склонят да тръгнат. И една стрела се оказа достатъчна, за да ги обърне в бягство.

На портата на укреплението ги чакаше набит брат с рошави заскрежени вежди и свирепо мръщене. До него стоеше много едър мелез със сива петниста козина и поглед, който можеше да се мери по свирепост с този на господаря му.

— Брат Макрил — поздрави го Вейлин с лек поклон. Макрил не си падаше много по официалностите, но като командир на контингента им заслужаваше проява на уважение, особено пред войниците на Ал Хестиан, някои от които се шляеха край портата и уплашените им очи се стрелкаха от трупа на Ал Джелнек към тъмната гора, сякаш всеки момент от сенките ѝ можеше да изсвисти кумбраелска стрела.

Вейлин бе успял да скрие изненадата си, когато аспектът го повика в стаята си и той завари там Макрил, взиращ се смаяно в червеното ромбовидно парче плат в ръката си.

— Мисля, че вие двамата се познавате — каза аспектът.

— Срещнахме с по време на моето Изпитание на пущинака, аспект.

— Брат Макрил беше назначен за командир на експедицията ни в Мартишката гора — каза аспектът. — Ще изпълняваш заповедите му безпрекословно.

Явно малцина познаваха Мартишката гора толкова добре като Макрил, с изключение на инструктор Хутрил, който обаче не можеше да изостави задълженията си в Дома на ордена. Контингентът им наброяваше само трийсет братя, предимно опитни мъже от северната граница, които, изглежда, споделяха предпазливото отношение на Вейлин към Макрил, но той бързо се доказа като опитен тактик, макар и с донякъде рязък стил на командване.

— Един шибан час — изръмжа той. — Трябваше да продължите на юг два дена.

— Хората на лорд Ал Джелнек се разбягаха — каза Норта. — Не видяхме кой знае какъв смисъл да оставаме там.

— Да съм те питал, сополанко? — тросна се Макрил. Беше развил моментална неприязън към тях още щом ги видя, но пазеше жлъчта си най-вече за Норта. До него мелезът му, Муцун, изръмжа в знак на съгласие. Вейлин нямаше представа къде Макрил е намерил животното, явно се бе отказал от робските хрътки след случката с Белег и бе предпочел най-едрото и злонравно ловджийско куче, което е успял да открие, независимо от потеклото му. Няколко войници вече носеха белези, свидетелстващи за непоносимостта на Муцун към гальовност или зрителен контакт.

Норта отвърна на втренчения поглед на Макрил с не по-малка неприязън. Вейлин постоянно се тревожеше какво ще стане, ако двамата останат насаме.

— Помислихме, че ще е най-добре да върнем тялото, братко — каза Вейлин. — Ще излезем сами на патрул довечера.

Макрил обърна навъсеното си лице към него.

— Някои от мъжете се върнаха. Казаха, че там имало поне петдесет отрепки. — Макрил винаги наричаше кумбраелците „отрепки“. — Колцина убихте?

Вейлин претегли лъка в ръката си.

— Един.

Рошавите вежди на Макрил се свъсиха.

— Един от петдесет?

— Един от един, братко.

Макрил въздъхна тежко.

— По-добре да докладваме на негова светлост. Ще му се наложи да пише още едно писмо.

Лорд Линден Ал Хестиан беше висок и красив, с непринудена усмивка и живо чувство за хумор. Беше храбър в битка и умел с меча и копието. Противно на описанието на краля, се оказа, че притежава и бърз ум, а привидната му надменност бе просто перченето на младеж, който е постигнал много в краткия си живот и не вижда причина да крие задоволството си от самия себе си. За свое голямо съжаление Вейлин откри, че харесва младия благородник, макар да бе принуден да признае, че той е ужасен водач, просто в характера му липсваше нужната безпощадност. Много пъти бе заплашвал мъжете с бичуване, но все още не бе изпълнил нито едно наказание въпреки явната им страхливост, пиянството и състоянието на лагера, който бе позор за войниците.

— Братя! — поздрави ги той с широка усмивка, щом доближиха палатката му. Усмивката му обаче помръкна, когато видя тялото, метнато на коня. Явно никой от избягалите мъже не бе сметнал за нужно да му съобщи вестта.

— Моите съболезнования, милорд — каза Вейлин. Знаеше, че двамата са приятели от детинство.

Линден Ал Хестиан се приближи до трупа с покрусено от скръб лице и нежно докосна косата на мъртвия си приятел.

— В бой ли загина? — попита след малко с глас, прегракнал от емоции.

Вейлин видя, че Норта отваря уста, и побърза да го изпревари. Норта бе склонен да дава воля на жестокия си нрав, когато разговаря с лорд Ал Хестиан: изричаше почти нескрити обиди и критики без колебание.

— Той беше много смел, милорд.

Мартил Ал Джелнек беше плакал като дете, когато стрелата се заби в корема му, ръцете му се бяха вкопчили за кратко във Вейлин в отчаяни спазми, докато искрицата на живота угасваше в очите му и на устата му изби кръв. Беше се опитал да каже нещо накрая, Вейлин бе сигурен в това, ломотеше задавено през жлъчката, изпълнила устата му. Може би някакво послание за любимата му. Никога нямаше да разберат.

— Смел — повтори Ал Хестиан с лека усмивка. — Да, винаги е бил смел.

— Хората му побягнаха — каза Норта. — Една стрела и си плюха на петите. Този ваш полк не е нищо повече от сбирщина престъпници.

— Стига! — излая брат Макрил.

Приближи се сержант Крелник и отдаде рязко чест на Ал Хестиан. Беше набит човек, наближаващ петдесетата си година, лицето му бе покрито с множество белези, а отношението му към войниците беше страховито. Той беше един от малкото опитни воини, записали се в полка, служеше в Кралската гвардия от шестнайсетгодишен и Ал Хестиан мъдро го бе направил старши сержант, отговорен за дисциплината. Но въпреки всичките му усилия описанието на Норта бе точно — полкът си оставаше сбирщина.

— Ще наредя да издигнат кладата, милорд — каза сержант Крелник. — Трябва да го предадем на пламъците тази нощ.

Ал Хестиан кимна и отстъпи от трупа.

— Да. Благодаря ви, сержант. И на вас, братя, задето го донесохте. — Тръгна към палатката си. — Брат Макрил, брат Вейлин, може ли за минутка?

В палатката на Ал Хестиан липсваше луксът, който можеше да се открие в покоите на другите благородници: наличното пространство бе заето от оръжията и бронята му, които той чистеше и поддържаше сам. Повечето други благородници си бяха довели по един-двама слуги, но лорд Ал Хестиан явно можеше сам да се грижи за нуждите си.

— Моля, братя. — Той ги покани с жест да седнат и отиде до малко преносимо писалище, на което вършеше многобройните административни задачи, присъщи на полковите командири. — Писмо от краля — каза той и вдигна един отворен плик от писалището. При вида на кралския печат сърцето на Вейлин заби малко по-учестено.

— „До лорд Линден Ал Хестиан, командир на Трийсет и пети пехотен полк, от негово величество Янус Ал Ниерен — зачете Ал Хестиан. — Милорд, приемете моите поздравления, че държите един полк при бойни условия за такъв продължителен период. Някои по-недобросъвестни командири без съмнение биха предпочели да приключат работата на Кралството в Мартишката гора по най-бързия начин. Вие обаче явно имате наум по-тънка стратегия, всъщност толкова тънка, че изобщо не мога да я схвана от толкова далеч. Сигурно ще си спомните как аспект Арлин щедро ви предостави контингент от Шестия орден — братя, за които аспектът е нетърпелив да намери друго приложение. Чувам, че сред тях е синът на бившия ми Военачалник, и съм сигурен, че той е наследил чувството на баща си за неотложност при изпълнение на кралските заповеди. Може би трябва да обсъдите плановете си с тези братя и те, ако се чувстват достатъчно великодушни, да ви дадат някой съвет.“

Вейлин с ужас забеляза, че ръцете му треперят, и ги мушна под плаща си с надеждата другите да предположат, че е от студа.

— И така, братя — каза Ал Хестиан, обръщайки се към тях с изражение на нескрито отчаяние. — Изглежда, трябва да потърся съвета ви.

— Аз съм ви го давал неведнъж, милорд — каза Макрил. — Бичувайте някои мъже, изхвърлете най-мързеливите и най-страхливите през портата без оръжие и дайте на сержант Крелник пълна свобода в налагането на дисциплина.

Ал Хестиан почна да разтрива слепоочията си, изтощението му личеше по сбърчените му вежди.

— Такива мерки едва ли ще ми спечелят сърцата на хората, брате.

— Майната им на сърцата! Рядко се среща командир, който може да спечели обичта на хората си. Повечето управляват чрез страх. Накарайте ги да се страхуват от вас и ще ви уважават. Тогава може би ще започнат да убиват кумбраелци.

— От тона на писмото на негово величество подозирам, че може би разполагаме само с няколко седмици, за да довършим работата си тук. И въпреки предположенията на краля признавам, че нямам никаква стратегия как да сразя Черната стрела и неговите отряди. Дори да взема мерките, които препоръчвате, ще ни е нужно повече време, отколкото имаме, за да постигнем победа в тази проклета гора.

„Черната стрела.“ Бяха научили името от единствения пленник, заловен през тези седем месеца — стрелец, повален от Норта. Живя достатъчно дълго, за да ги засипе с думи на омраза и предизвикателство, като едновременно с това призоваваше своя бог да приеме душата му и го молеше за прошка за провала си. Присмя се на въпросите им: малко заплахи могат да бъдат отправени към умиращ човек. Накрая Вейлин отпрати другите, седна до него и му предложи манерка с вода.

— Искаш ли да пийнеш?

Очите на мъжа блестяха предизвикателно, но влудяващата жажда, докато кръвта му изтичаше, го накара да преглътне отказа си.

— Нищо няма да ти кажа.

— Знам. — Вейлин поднесе манерката към устните на кумбраелеца и онзи загълта. — Мислиш ли, че той ще ти прости? Твоят бог.

— Световният отец е велик в състраданието си. — Умиращият говореше разпалено. — Той знае слабостите и силите ми и ме обича и заради двете.

Вейлин видя как мъжът опипа забитата в тялото му стрела и от устните му се изтръгна тих хленч.

— Защо ни мразите? — попита Вейлин. — Защо ни убивате?

Хленчът на ранения се превърна в дрезгав, горчив смях.

— А вие защо ни убивате, братко?

— Дошли сте тук в нарушение на мирния договор. Вашият лорд се е съгласил, че няма да носите словото на вашия бог в другите васалии…

— Неговото слово не може да бъде спряно от граници, нито от слуги на фалшива вяра. Черната стрела ни доведе тук, за да защитаваме онези, които вие искате да убиете в служба на своята ерес. Той знаеше, че мирът между нас е предателство, отвратително богохулство… — Мъжът се задави и закашля неудържимо. Вейлин се опита да измъкне още информация от него, но онзи дърдореше само за своя бог и думите му ставаха все по-неразбираеми, докато животът го напускаше. Скоро загуби съзнание и след няколко минути дишането му секна. По някаква причина Вейлин откри, че му се иска да го бе попитал за името му.

— Ами ти, брат Вейлин? — Въпросът на Ал Хестиан го сепна и го върна в настоящето. — Изглежда, нашият крал се доверява на преценката ти. Ще предложиш ли някакъв метод за приключване на тази кампания?

„Да сложим край на целия този глупав фарс и да си вървим у дома.“ Той остави мисълта неизречена. Ал Хестиан не можеше да напусне гората без победа, или най-малкото привидна победа. „А кралят не иска той изобщо да напусне гората — напомни си. — Имаш сделка, която трябва да спазиш. Кой казва, че негово величество не може да развали онова, което е направил?“

— Стрелците на Черната стрела дебнат хората ви всеки път, щом излязат от лагера — каза той. — Но това не важи за мен и братята ми, в тази гора ние сме ловците и кумбраелците се страхуват от нас. Вашите хора също трябва да станат ловци, или поне тези, които могат да бъдат научени.

— Тази сган не може да се научи да пикае направо, камо ли да ловува — изсумтя Макрил.

— Тук все трябва да има някои мъже, които могат да бъдат обучени. Вярата ни учи, че дори в най-ужасния човек има нещо ценно. Предлагам да изберем една група, може би около трийсетина човека. Ще ги обучим и те ще са подчинени на нас. Ще организираме набег, ще намерим някой от лагерите на Черната стрела и ще го унищожим. Когато постигнем първия си успех срещу кумбраелците, останалите войници ще се въодушевят. — Млъкна, събирайки воля за онова, което трябваше да направи. — Още повече ще се въодушевят, ако вие поведете набега лично, милорд. Войниците уважават водач, който споделя опасностите с тях. — „А в бъркотията на един набег може да се случи всичко, някоя стрела лесно може да се отклони…“

Ал Хестиан поглади рехавата четина по брадичката си.

— Брат Макрил, съгласен ли сте с тази насока на действие?

Макрил хвърли кос поглед към Вейлин и веждите му се сбърчиха подозрително. „Знае, че нещо не е наред — осъзна Вейлин. — Надушва го като хрътка, уловила непозната миризма.“

— Струва си да опитаме — каза Макрил след малко. — Но виж, да открием лагера им ще е трудна работа. Отрепките добре си прикриват следите.

— Братята от Шестия се смятат за най-умелите горски бродници в Кралството — каза Ал Хестиан. — Ако лагерът може да бъде открит, вие ще го откриете, сигурен съм. — Плесна се по коляното, оживен от перспективата за някакво решение на дилемата му. — Благодаря ви, братя. Този план ще мине много добре. — Той стана, грабна една вълча кожа от облегалката на стола и я пристегна върху раменете си. — Да почваме. Чака ни много работа!

Като че ли никой от войниците нямаше фамилно име. Бяха известни главно с прякорите от престъпното си минало: Джебчията, Червения нож, Бързите ръце и така нататък. Трийсетте обучаеми бяха избрани просто като накараха целия полк да тича около заграждението и взеха тези, които капнаха последни. Сега те стояха в три редици по десет души и се взираха злобно в Макрил, докато той излагаше правилата, на които щеше да се подчинява животът им оттук насетне.

— Всеки, който бъде открит пиян без разрешение, ще бъде бичуван. Който бъде открит пиян повече от веднъж, ще бъде освободен от полка. Ако някой от вас, скапаняци, си мисли, че това означава изпращане у дома, знайте, че освободените ще трябва да излязат от Мартиш на собствените си два крака, без оръжие. — Макрил направи пауза, за да могат мъжете да схванат важността на думите му. Сам човек, който върви през гората без средства за защита, най-вероятно бързо щеше да се озове вързан за някое дърво и изтърбушен.

— Разберете следното, жалка сбирщина крадливи отрепки — изръмжа Макрил. — Лорд Ал Хестиан е дал разрешение на Шестия орден да ви обучаваме както намерим за добре. Сега вие ни принадлежите.

— Не съм се цанил за това — промърмори нацупено един мъж в предната редица. — Уж трябваше да служа на кра…

Юмрукът на Макрил се стовари в челюстта му и онзи рухна като покосен.

— Брат Баркус! — излая Макрил, като прекрачи лежащия на земята войник. — Десет камшика за този. И никакъв ром една седмица. — Втренчи се в останалите обучаеми. — Някой друг да иска да обсъдим условията на службата?

На следващия ден Кейнис и Дентос потънаха в гората със задачата да открият кумбраелския лагер, докато се провежда обучението на мъжете. Комбинираната заплаха от бичуване и смърт се оказа отличен стимул както за смазване на дисциплината, така и за усилени тренировки. Обучаемите се хвърляха да изпълняват всяка заповед, тичаха в продължение на мили в снега, търпяха уроците по фехтовка и ръкопашен бой, които ги оставяха покрити със синини, и слушаха в почтително мълчание, докато Макрил се опитваше да им предаде основни горски умения. Всъщност даже изглеждаха прекалено почтителни, прекалено наплашени, а Вейлин знаеше, че боязливите войници са лоши войници.

— Не се косѝ — каза му Макрил. — Стига да се страхуват повече от нас, отколкото от отрепките, всичко ще е наред.

Вейлин се нагърби да води уроците по фехтовка, докато Баркус се превърна в ужасяваща фигура с грубия си подход към ръкопашния бой. Норта бързо изостави опитите да ги научи на стрелба с лък, тъй като никой не притежаваше нужните мускули или умения, и вместо това се съсредоточи върху арбалета — оръжие, което дори най-непохватният и тромав човек можеше да усвои за няколко дни. Към края на първата седмица малкият им отряд вече бе в състояние да тича по пет мили, без да се оплаква, беше загубил страха си от спане извън укреплението и повечето можеха да улучат мишена от двайсет крачки с арбалет. Все още им липсваха умения с меча или в ръкопашния бой, но Вейлин чувстваше, че са усвоили достатъчно, за да оцелеят при първоначалната си среща с хората на Черната стрела.

Както винаги, легендата за Вейлин го бе изпреварила и мъжете се отнасяха към него със смесица от възхищение и страх. Макар че от време на време разменяха по някоя дума с Норта и Баркус, в присъствието на Вейлин пазеха пълно мълчание, сякаш една погрешна дума можеше да им донесе бърза смърт. Страхът им се усилваше от мрачното настроение на Вейлин, което го правеше избухлив и склонен да нанася болезнени удари с пръчката, използвана вместо меч при тренировките. Понякога се усещаше, че се държи и говори като инструктор Солис. Това с нищо не разведряваше настроението му.

Ал Хестиан беше решил да тренира с хората си: тичаше с тях и понасяше същите синини в упражненията. Оказа се умел фехтовач и беше достатъчно висок и силен, за да може да си съперничи с Баркус в ръкопашен бой. През цялото време се мъчеше да окуражи хората; докато тичаха, вдигаше на крака падналите и ги тласкаше напред; аплодираше жалкия им напредък с меча. Вейлин забеляза как уважението им към младия благородник расте — докато по-рано го наричаха зад гърба му „оня надут глупендер“, сега беше „негова светлост“. Настроението на мъжете още бе мрачно, не харесваха Вейлин и братята му, но Ал Хестиан се бе превърнал във фигура, достойна за тяхната солидарност. Като го гледаше как тренира с мъжете, Вейлин почувства, че депресията му се усилва. „Убиец.“

Гласът започна да го тормози в деня, когато подхванаха обучението: тих шепот в подсъзнанието му, който мълвеше ужасни истини. „Главорез. Не си по-добър от отрепките, които убиха Микел. Кралят те направи свое оръдие…“

— Как мислиш, братко? — Ал Хестиан крачеше към него през снега, зачервен от усилията, но също така грейнал от оптимизъм. — Ще стане ли нещо от тях?

— Поне още десет дни, милорд — отвърна Вейлин. — Имат още много да учат.

— Но постигнаха значителен напредък, не смяташ ли? Сега поне можем да ги наречем войници.

„По-скоро жертви. Маска за твоята измама, стръв за твоя капан.“

— Така е, милорд.

— Жалко, че брат Ялин не доживя да види това, нали? — Брат Ялин беше човекът, прикрепен към тяхната експедиция от Четвъртия орден. Задачата му бе да докладва за напредъка им на аспект Тендрис и беше прекарал първите седмици, твърдейки, че не може да излиза извън заграждението, защото опитите му да научи мъжете на Катехизиса на посвещението са от първостепенно значение. За нещастие бе връхлетян от жесток пристъп на дизентерия и умря скоро след това. Не може да се каже, че липсваше на някого.

— Изглежда ми странно, че аспект Тендрис не прати заместник на брат Ялин — отбеляза Вейлин.

Ал Хестиан сви рамене.

— Може би е сметнал, че пътуването е прекалено опасно.

— Може би. Или пък е в пълно неведение за смъртта му. Човек почти може да си помисли, че някой праща редовни доклади на аспекта от името на брат Ялин.

— Такова нещо би било немислимо, братко — засмя се Ал Хестиан и се отдалечи, като подвикваше окуражително на група мъже, които се бореха наблизо. „Защо не можеше да си противен? — помисли си Вейлин. — Защо не можеш да улесниш задачата ми?“ Отговорът на гласа бе светкавичен и неумолим: „Трябва ли убийството винаги да е лесно?“

2.

— Общо седемдесет души — каза Дентос с уста, пълна с осолено говеждо. — На десет мили западно оттук. Мястото е избрано добре, на изток има дере, на юг — скали, а на север и запад — стръмен склон. Трудно ще ги хванем неподготвени.

Бяха се върнали на четиринайсетия ден от обучението. Кейнис носеше набързо скицирана карта, показваща разположението на кумбраелския лагер. Сега се бяха събрали около лагерния огън с Ал Хестиан и Макрил, за да планират атаката.

— Седемдесет от тези момчета са много, братко — каза Баркус на Макрил. — Дори и с братята пак ще ни превъзхождат по численост.

— Всеки брат струва поне колкото трима от тях — отвърна Макрил. — Освен това един изненадан човек често бива победен още преди да е изтеглил меча. — Млъкна, за да проучи картата на Кейнис, и плъзна дебелия си пръст по дерето, стигащо до източния край на лагера. — Колко добре охраняват това тук?

— Трима души през деня — отвърна Кейнис. — Петима през нощта. Изглежда, Черната стрела е предпазлив човек и знае, че е най-вероятно да ги нападнем в тъмното. Има маршрут за проникване. — Той посочи купчината скали по южния край на лагера. — Стигнах достатъчно близо, за да подуша дима от лулите им. Но по този път може да мине само един човек. Ако са повече, ще ги видят.

— Петима охраняват най-добрия път за влизане, а ние ще имаме само един човек да отвори вратата — замислено каза Макрил. — И то ако успее да мине през лагера незабелязан.

— Запазихме някои от дрехите и оръжията им — каза Вейлин. — В тъмното може да ме вземат за един от своите.

— Искаш да кажеш мен, братко — обади се Кейнис.

— Петима наведнъж…

— Както казва брат Макрил, изненаданите хора се убиват по-лесно. Освен това аз съм единственият, който знае пътя.

— Прав е — каза Макрил. — Аз ще прекарам братята по дерето. Милорд — той се обърна към Ал Хестиан, — предлагам да отведете отряда си до южните подстъпи, да изчакате, докато чуете врявата от атаката ни, и да щурмувате. Ние ще сме привлекли повечето им сили към нас, така че ще можете да ги изненадате от сляпата им страна.

Ал Хестиан кимна.

— Добър план, братко.

— Предлагам да отида с лорд Ал Хестиан — каза Вейлин. — Може би мъжете ще са по-малко склонни да се моткат, ако един от нас е с тях.

По присвитите очи на Макрил можеше да познае, че подозренията му са още живи. „Той знае — изсъска гласът в главата му. — Другите никога не биха заподозрели, но той знае, надушва го като кръв.“

— По-добре Сендал и Джешуа да отидат с негова светлост — каза Макрил, като продължаваше да се взира с присвити очи във Вейлин. — Мечът ти ще е много нужен, когато проникнем в лагера.

— Те се страхуват от Вейлин повече, отколкото от всеки друг — отбеляза Баркус. — Доста по-малко вероятно е да побегнат, ако той е с тях.

— А за мен ще е чест да се бия рамо до рамо с брат Вейлин! — рече ентусиазирано Ал Хестиан. — Мисля, че идеята е страхотна.

Макрил бавно върна погледа си върху картата.

— Както желаете, милорд. — Посочи склона северно от лагера. — Ако всичко мине добре, те ще побегнат надолу по хълма към реката. Идеалното място да ги хванем в капан. Ако Покойните са с нас, би трябвало да ги спипаме всичките. — Вдигна очи, на лицето му изведнъж се бе изписала свирепост. — Но дори и така, битката ще е тежка и кървава. Отрепките не молят за пощада и не дават пощада. Кажете на хората да се приближат и да използват мечовете си, да не им дават шанс да вкарат в действие лъковете. Погрижете се да знаят, че поражението ще означава смърт за всички ни. От това място няма отстъпление. Или ние ще ги избием, или те нас.

Нави картата и се изправи.

— Пет часа сън и потегляме. Ще вървим по тъмно, за да не ни видят съгледвачите им. Десет мили в снега е голямо разстояние, значи ще трябва да напрегнем всички сили. Ако някой заговори без разрешение или изостане по време на прехода, да му бъде прерязано гърлото. Никакъв ром, докато не свършим тази работа. — Подхвърли картата на Кейнис. — Братко, ти ще водиш.

Преходът беше тежък и изтощи мъжете до крайност, но обещанието за смърт за всеки, който няма сили да продължи, бе достатъчно, за да ги кара да продължават. Братята от Ордена вървяха начело на колоната, със стрели на тетивите, и очите им се взираха в тъмното, търсейки следи от кумбраелски съгледвачи. Макар че хората на Черната стрела понякога идваха да тормозят лагера нощем, пускайки огнени стрели над заграждението, посещенията им бяха секнали, когато Кейнис и Макрил започнаха да излизат на лов след залез-слънце и за четири нощи събраха четири лъка. Сега кумбраелците рядко припарваха наблизо, така че походът им не бе прекъснат.

Отне им осем часа усилен ход, за да стигнат до едно сечище, където малък склон водеше нагоре към каменната грамада, зад която кумбраелците бяха устроили лагера си. Вдясно можеше да се види тъмната сянка на дерето, където Макрил щеше да поведе контингента на Ордена. Нямаше много предисловия; Макрил направи знака на добрия късмет и поведе осемнайсетте братя през сечището в рядък боен строй.

Вейлин попита с жестове Кейнис:

„Имаш ли нужда от нещо?“

Брат му поклати глава и пристегна една връзка на самурения си жакет. Облечен в задигнатите от врага дрехи, той се вписваше добре в ролята си. Маскировката му се довършваше от смяната на дългия лък с къс и затъкнатата в пояса му брадва. Беше избрал да остави меча си препасан на гърба: враговете им бяха задигнали много азраелски оръжия от войниците на Ал Хестиан, така че едва ли щеше да изглежда не на място.

„Късмет, братко“, изрече с жестове Вейлин, докосвайки рамото си. Кейнис се ухили за миг и се втурна с всички сили към скалите. „Всичко с него ще е наред“, каза си Вейлин. Времето, прекарано в Мартиш, го бе накарало да оцени по достойнство уменията на Кейнис: крехкото момче, което някога трепереше от страх при неправдоподобните истории на инструктор Грейлин за чудовищни плъхове, сега беше гъвкав смъртоносен воин, който, изглежда, не се страхуваше от нищо и убиваше без колебание.

Снегът изхрущя, когато Ал Хестиан приклекна до него.

— Колко време мислиш, че остава, братко? — прошепна той.

Вейлин потисна връхлетялото го чувство за вина при вида на искреното лице на младия благородник. „Надяваш се да не осъзнае, че си бил ти — обади се неизменният му спътник. — Надяваш се да се пресели в Отвъдното, вярвайки на лъжата, че сте приятели…“

— Около час, милорд — прошепна в отговор. — А може и по-малко.

— Поне хората ще имат време да си починат. — Ал Хестиан се отдалечи да провери войниците си, говореше им тихо и ги окуражаваше. Вейлин се опита да не слуша и се съсредоточи върху неясния силует на скалите. Небето бе още тъмно, но бе придобило синкав оттенък, който възвестяваше наближаването на утрото. Макрил бе избрал да атакуват призори, когато стражите на входа на дерето ще са уморени и в края на смяната си.

Вейлин успокои дишането си, като броеше секундите и преценяваше подходящия момент да задейства плана си. Прогони всякакви мисли, които биха могли да го отклонят. Беше стиснал лъка така, че ръката го болеше. Когато се увери, че е изтекъл поне половин час, се доближи до Ал Хестиан и се наведе да прошепне в ухото му:

— На скалите със сигурност ще има стражи. Брат ми няма да ги закача, за да не се вдигне тревога. Макар че няма да са достатъчно, за да спрат атаката ни, лъковете им могат да разредят редиците ни. — Претегли в ръка собствения си лък. — Аз ще тръгна напред сега и когато атаката започне, ще се погрижа да не ни създават проблеми.

Ал Хестиан стана.

— Идвам с теб.

Вейлин го спря, като го хвана здраво под лакътя.

— Вие трябва да поведете хората, милорд.

Ал Хестиан хвърли поглед към напрегнатите, измъчени лица наоколо и кимна неохотно.

— Разбира се.

Вейлин се насили да се усмихне.

— После ще закусваме заедно в палатката на Черната стрела. — „Лъжец!“

— Късметът да е с теб, братко.

Вейлин откри, че не може да срещне погледа на Ал Хестиан. Кимна и пое тичешком към скалите, преодолявайки разстоянието, както му се стори, само за няколко мига. Притаи се между огромните канари, издигащи се от снега като заспали чудовища. Озърна се бързо за часовои, но не видя нищо. Откъм лагера идеше лека миризма на изгорели дърва, но нямаше и помен от тревога. Кейнис тепърва щеше да нападне стражите в дерето. Вейлин посегна към колчана си и извади увита в плат стрела. Захвърли обвивката, разкривайки черната пръчка с гарванови пера — кумбраелска стрела, взета от стрелеца, който бе убил бедния лорд Ал Джелнек. Средството за неговото убийство. Една стрела щеше да отнеме живота на лорд Ал Хестиан, докато героично води хората си в атака срещу вражеския лагер. „Чудесен край — отбеляза гласът. — Баща му ще се гордее с него, сигурен съм. Помниш ли думите си? Помниш ли обета си? Ще убивам противници в битка, но не и невинни…“

„Остави ме на мира! — сопна се наум Вейлин. — Правя каквото трябва. В случая нямам избор. Не мога да наруша договорката си с краля.“

Ръцете му трепереха, докато поставяше стрелата на тетивата. Сърцето кънтеше в гърдите му като барабан. „Стига!“ Сви и отпусна пръсти, за да прогони треперенето. „Правя каквото трябва. Убивал съм и преди. Какво е още една смърт?“

Иззад него се донесе тих звън на метал в метал, последван от бръмчене на тетиви и внезапна тревожна гълчава. Скоро звуците на битката отекнаха през сечището и Вейлин видя как отрядът на Ал Хестиан се показа измежду дърветата и се втурна в атака. Младият благородник се различаваше лесно — беше изпреварил хората си с няколко крачки, вдигнал високо меча си, плащът му се вееше. Вейлин го чуваше как крещи на мъжете си, подтиква ги напред. Почувства се странно зарадван да види, че целият отряд е последвал Ал Хестиан: беше очаквал мнозина да побегнат.

Пое си дълбоко дъх и мразовитият въздух попари дробовете му. Вдигна лъка. Изтегли тетивата до устните си, гарвановите пера на стрелата погалиха бузата му, върхът ѝ бе насочен право към бързо приближаващата се фигура на Ал Хестиан. „Убийството е лесна работа — осъзна той, докато тетивата започваше да се изплъзва от пръстите му. — Все едно да угасиш свещ.“

Нещо изръмжа в тъмното. Нещо премести тежестта си и снегът изскърца. Нещо накара косъмчетата на тила му да настръхнат.

Познатото чувство за нередност лумна в него като огън, треперенето в ръцете му се върна. Той свали лъка и се обърна.

Зъбите на вълка бяха оголени, очите му блестяха в сумрака, козината по врата му бе настръхнала като сребърни шипове. Щом очите им се срещнаха, ръмженето отслабна, звярът се надигна от враждебната присвита поза, която бе заел, и го изгледа със същата мълчалива втренченост, която помнеше от Изпитанието на прехода преди толкова години.

Мигът сякаш се проточи. Вейлин бе пленен от взора на животното, неспособен да помръдне, а в ума му ехтеше една мисъл: „Какви ги върша? Аз не съм убиец!“

Вълкът премигна, обърна се, втурна се през снега — размазано петно от сребро и скреж — и изчезна за секунди.

Приближаващите се викове на нападателите от отряда на Ал Хестиан го накараха да се съвземе. Той се обърна и видя, че почти са стигнали скалите. На по-малко от двайсет стъпки от него се надигна фигура в самурени одежди, изопнатият дълъг лък бе прицелен право в гърдите на Ал Хестиан. Стрелата на Вейлин улучи мъжа в корема. Само след секунди Вейлин го връхлетя и заби дългия си кинжал, за да е сигурен, че онзи е мъртъв.

— Благодарности, братко! — извика Ал Хестиан, докато профучаваше покрай него, за да атакува лагера. Вейлин се втурна подире му, като захвърли лъка и извади меча си.

В лагера цареше хаос от смърт и огън. Кумбраелците може да бяха равни на Ордена в уменията си с лъка, но в близък бой им отстъпваха безнадеждно. Трупове осейваха снега между горящите палатки. Един ранен кумбраелец излезе със залитане от дима, окървавената му ръка висеше безполезна край тялото, а здравата замахна бясно с брадва към Ал Хестиан. Благородникът с лекота избегна удара и посече мъжа с меча си. Друг връхлетя срещу Вейлин, ококорен от паника и страх, и мушна с дълго копие за глигани към гърдите му. Вейлин се приведе под оръжието, сграбчи дръжката под върха и дръпна собственика му върху меча си. Един от войниците на Ал Хестиан се втурна напред и заби меч в гърдите на кумбраелеца, а крясъкът му на тържествуваща ярост се смеси с виковете на останалите, които продължиха напред, водени от Ал Хестиан, и убиваха всеки, когото срещнат.

Вейлин видя Ал Хестиан да потъва в дима и го последва. Видя го как набързо посече двама мъже. Трети се метна на гърба му, уви крака около гърдите на благородника и вдигна високо кинжала си. Метателният нож на Вейлин улучи кумбраелеца в гърба и Ал Хестиан го отхвърли от себе си, а после, докато онзи се гърчеше в болки, дългият му меч се стовари, за да разсече гръдния му кош. Благородникът вдигна меча си в безмълвен жест на благодарност и затича напред.

Касапницата стана по-ожесточена — отрядът си проправяше път през лагера и убиваше наред. Посичаха малкото кумбраелци, които все още бяха в състояние да окажат съпротива, или пробождаха онези, които лежаха ранени. Вейлин тичаше покрай низ от кошмарни гледки: войник надига отсечената глава на един кумбраелец и оставя кръвта да облее лицето му; трима се изреждат да секат мъж, гърчещ се на земята; мъже, смеещи се на някакъв кумбраелец, докато той се опитва да напъха червата си обратно в разпрания си корем. Беше виждал пияни хора и преди, но никога опиянени от кръв. След месеци на страх и несгоди войниците на Ал Хестиан си го връщаха тъпкано на своите мъчители.

Настигна Ал Хестиан и завари благородника да стои неуверено над коленичилата фигура на млад кумбраелец, момче на не повече от петнайсет години. Очите му бяха затворени, а устните му мърдаха — шепнеше молитва. Оръжията му лежаха до него, а ръцете му бяха сключени пред гърдите.

Вейлин спря да си поеме дъх и избърса кръвта от меча си. Откъм реката се чуваше звън на оръжия и викове на битка — братята му довършваха последните хора на Черната стрела. Вече просветляваше бързо и зората разкриваше ужасната гледка в лагера. Навсякъде лежаха тела, някои още потръпващи или гърчещи се от болка, ивици кръв бяха оцапали снега между горящите палатки. Хората на Ал Хестиан обикаляха сред това унищожение, ограбваха мъртвите и довършваха ранените.

— Какво да правим с него? — попита Ал Хестиан. Лицето му бе оцапано с пот и пепел, а изражението му бе сурово. Кръвожадността, обхванала хората му, не го бе засегнала: той не се наслаждаваше на убийствата. Вейлин много се радваше, че се е отказал от сделката си с краля.

„Той ще е ядосан“, предупреди го гласът.

„Аз ще отговарям пред краля — отвърна Вейлин. — Може да ми вземе живота, ако иска. Но поне няма да умра като подъл убиец.“

Хвърли поглед към момчето. То сякаш не чуваше думите им, нито звуците на умиращите наоколо, съсредоточено върху своята молитва. Мълвеше думи на език, който Вейлин не познаваше, молитвата се лееше от устните му плавно, почти мелодично. Дали молеше своя бог да приеме душата му, или да го избави от надвисналата смърт?

— Изглежда, имаме първия си пленник, милорд. — Той побутна момчето с ботуша си. — Ставай! И стига си дърдорил.

Момчето не му обърна внимание. Изражението му не се промени ни най-малко и то продължи да се моли.

— Казах, ставай! — Вейлин посегна надолу да сграбчи момчето за кожената дреха. Усети внезапен полъх по шията си, когато нещо изсвистя покрай ухото му и се чу звукът от стрела, забиваща се в плът. Той вдигна очи и видя, че Ал Хестиан се взира в черната стрела, стърчаща от рамото му, веждите му бяха вдигнати в лека изненада.

— В името на Вярата — промълви той и се строполи тежко на снега. Крайниците му вече потръпваха, докато отровата се смесваше с кръвта му.

Вейлин се извъртя светкавично и зърна облаче снежен прах сред близка групичка дървета. Изпълни го ярост и той се втурна да гони стрелеца, очите му бяха забулени от червена мъгла.

— Ей, вие — изкрещя на група войници. — Погрижете се за негова светлост, има нужда от лечител!

Втурна се с всички сили сред дърветата, разтворил всичките си сетива за песента на гората, търсеше, ловуваше. Чу тихо хрущене на сняг вляво и се хвърли натам, ноздрите му надушиха миризмата на уплашена пот. Никога не бе долавял така ясно песента на гората, никога не се бе чувствал толкова обсебен от желание да убива. Устата му бе пълна със слюнка, а умът му — изпразнен от всякакви мисли, освен от жаждата за кръв. Така и не разбра колко време е продължил ловът му, всичко беше като сън от размазани дървета и полузабравени миризми, докато плячката му го отвеждаше все по-надълбоко в гората. Той тичаше, недосегаем за всякаква умора. В ума му бяха само ловът и жертвата.

Песента на гората се промени, когато излезе на малка поляна. Птичите песни, приветстващи зората, тук бяха приглушени, смълчани от нежелано присъствие. Той спря и се помъчи да овладее тежкото си дишане. Търсеше с всичките си сетива, напрягаше се да долови и най-малката следа. Полянката бе ясно озарена от изгряващото слънце и светлината играеше по един камък със странна форма в центъра ѝ. Нещо в него привлече вниманието на Вейлин и отслаби съсредоточеността му върху песента на гората. Камъкът се възправяше на около четири стъпки височина, беше тесен в основата и се разширяваше до плосък връх във форма, смътно наподобяваща гъба, и бе частично обрасъл в увивни растения. Като се взря по-внимателно, Вейлин осъзна, че той не е естествено образувание, а е изсечен от една от множеството гранитни канари, осеяли Мартиш.

Ако сетивата му не бяха толкова изострени, щеше да пропусне тихото стържене на тетивата. Наведе се и черната стрела профуча над главата му. Стрелецът изскочи от храстите с високо вдигната брадва и нададе пронизителен и свиреп боен вик. Мечът на Вейлин се стовари върху китката му и брадвата отлетя заедно със стисналата я длан. Обратният замах сряза гърлото на мъжа, докато той залиташе изненадано назад. Трябваха му само секунди, за да умре от загуба на кръв.

Тялото на Вейлин се отпусна, щом осъзна, че ловът е свършил. Болката от битката и преследването се просмука в крайниците му, пулсът кънтеше в ушите му, докато се мъчеше да си поеме дъх. Направи няколко залитащи крачки и се свлече край камъка. Повече от всичко му се искаше да заспи. Погледът му беше привлечен от трупа на стрелеца. Сбръчканото му обрулено лице показваше, че е много по-възрастен от повечето им врагове. „Дали не е Черната стрела?“, зачуди се Вейлин, но откри, че е прекалено уморен, за да претърсва тялото за някакви свидетелства за самоличността на убития.

Докато лежеше, песента на гората се върна. Главата му клюмна. Птичите песни вече се бяха усилили.

Събуди го внезапна топлина в крайниците и той вдигна очи и откри, че поляната е окъпана в ярка слънчева светлина. Странно, но сега слънцето беше високо над главата му и той осъзна, че е бил надвит от съня. „Глупак!“ Надигна се на крака и посегна да изтупа снега от плаща си… Само дето сняг нямаше. Нито на плаща, нито на ботушите му. Нито пък по земята или по дърветата. Вместо това земята бе покрита с буйна зелена трева, а дърветата бяха щедро обсипани с листа. Нямаше го острия зимен мраз и небето, виждащо се през горския покров, беше бездънно синьо. „Лято… лято е!“

Озърна се трескаво. Трупа на Черната стрела, ако това наистина бе той, го нямаше. Каменното изваяние, привлякло погледа му, когато бе излязъл на поляната, сега бе почистено от растителността и се виждаше фино резбован пиедестал от сив гранит с идеално равна горна част, ако се изключи една кръгла вдлъбнатина в центъра ѝ. Вейлин се приближи и посегна да плъзне пръст по повърхността.

— Не бива да го пипаш.

Той се извъртя, вдигнал меча си.

Жената беше средна на ръст, облечена в проста роба от рехаво изтъкан плат, чиято кройка му бе напълно непозната. Косата ѝ бе черна и дълга, сипеше се по раменете и ограждаше ъгловато бледо лице. Но го поразиха най-вече очите ѝ, вперени в него, или по-скоро фактът, че тя нямаше очи. Те бяха млечнобели, без зеници. Когато жената се приближи, той видя, че са нашарени с фина мрежа от вени, като две топчета червен мрамор, гледащи го над бледа усмивка. „Сляпа ли е?“ Но как можеше да е сляпа? Той усещаше, че тя го вижда, беше го видяла как посегна към камъка. Нещо в чертите ѝ пробуди спомен отпреди години: мрачен мъж с ястребово лице, който клати тъжно глава и говори на език, непознат за Вейлин.

— Сеорда — каза той. — Ти си от сеорда сил.

Усмивката ѝ лекичко се разшири.

— Да. А ти си Берал Шак Ур от марелим сил. — Вдигна ръце и обхвана с жест поляната. — А това е мястото и времето на нашата среща.

— Името ми… е Вейлин Ал Сорна — каза той, запъвайки се малко от цялата тази тайнственост. — Аз съм брат от Шестия орден.

— Наистина ли? Какво е това?

Той се втренчи в нея. Сеордите се славеха със своята изолираност, но пък как можеше тя да говори езика му, а да не знае за Ордена?

— Аз съм воин, служещ на Вярата — обясни той.

— О, значи още правиш това. — Тя се приближи, веждите ѝ се сбърчиха, главата ѝ се килна настрани и очите от червен мрамор се взряха в него немигащо и изпитателно. — Ах, толкова си млад. Винаги съм мислила, че ще си по-стар, когато се срещнем. Предстои ти да направиш още толкова много, Берал Шак Ур. Иска ми се да можех да ти кажа, че пътят ще е лесен.

— Говориш с гатанки, милейди. — Той се озърна наоколо към невъзможния летен ден. — Това е сън, призрак в съзнанието ми.

— На това място няма сънища. — Тя мина покрай него, посегна към каменния пиедестал и задържа ръка над кръглата вдлъбнатина в центъра. — Тук има само време и памет, затворени в този камък, докато вековете не го превърнат в прах.

— Коя си ти? — попита Вейлин. — Какво искаш от мен? Ти ли ме доведе тук?

— Ти сам се доведе. — Тя отдръпна ръка и пак се обърна към него. — Що се отнася до въпроса ти коя съм, казвам се Нерсус Сил Нин и искам много неща, никое от които ти не можеш да ми дадеш.

Той осъзна, че продължава да държи меча си, и го прибра; чувстваше се леко глупаво.

— Човекът, когото убих — къде е?

— Убил си човек тук? — Тя затвори очи и в гласа ѝ се прокрадна тъга. — Колко слаби сме станали! Надявах се, че греша, че прозрението ми е изменило. Но щом тук може да бъде пролята кръв, значи всичко е истина. — Тя отвори пак очи. — Народът ми е разпилян, нали? Крият се в горите, докато вие ги преследвате и избивате?

— Не знаеш за собствения си народ?

— Моля те, разкажи ми.

— Сеорда сил живеят във Великата северна гора. Моят народ не ходи там. Ние не преследваме сеордите. Говори се, че хората много се страхуват от тях. Даже повече, отколкото от лонаките.

— Лонаките ли? Значи те са преживели идването на вашия вид? Трябваше да знам, че Върховната жрица ще намери начин. — Тя обърна пак към него празния си взор и го обзе непреодолимото впечатление за внимателно изучаване, а заедно с него се разгоря и чувството му за нередност. Само че този път беше по-различно, не толкова предупреждение за опасност, колкото чувство за дезориентация, сякаш се е покатерил на някоя висока скала и е останал смаян от гледката, ширнала се под него.

— Е — каза Нерсус Сил Нин, килнала глава. — Значи можеш да чуеш песента на кръвта си.

— Кръвта ми ли?

— Чувството, което изпита току-що. Изпитвал си го и друг път, нали?

— Няколко пъти. Най-вече в моменти на опасност. То ме е… спасявало в миналото.

— Значи имаш късмет, че си толкова Надарен.

— Надарен ли? — Не му хареса тонът, с който тя изрече думата, в него имаше някаква тежест, която го караше да се чувства неудобно. — Това е просто инстинкт за оцеляване. Всички го притежават, сигурен съм.

— Така е, но не всички могат да чуят кръвната песен толкова ясно като теб. В музиката ѝ има нещо повече от просто предупреждение за опасност. С времето ще научиш добре мелодията ѝ.

„Кръвна песен ли?“

— Казваш, че по някакъв начин съм засегнат от Мрачното?

Устните ѝ трепнаха в нещо като усмивка.

— Мрачното ли? Ах, да, вашият народ нарича така онова, от което се бои и което отказва да разбере. Кръвната песен може да е мрачна, Берал Шак Ур, но може и да грее наистина ярко.

„Берал Шак Ур…“

— Защо ме наричаш така? Имам си собствено име.

— Хората като теб са склонни да трупат имена като трофеи. Не всички, които спечелиш, ще са толкова добронамерени.

— Какво означава?

— Моят народ вярва, че гарванът е предвестник на промяната. Когато сянката на гарвана премине над сърцето ти, животът ти ще се промени, за добро или за лошо, няма как да се предвиди. Нашата дума за гарван е Берал, а думата ни за сянка е Шак. А ти, Вейлин Ал Сорна, воин, служещ на Вярата, си Сянката на гарвана.

Усещането, което тя наричаше кръвна песен, продължаваше да звучи в него. Сега бе по-силно и макар и не неприятно, го правеше предпазлив.

— Ами твоето име?

— Аз съм Песента на вятъра.

— Моят народ вярва, че вятърът може да носи гласовете на Покойните от Отвъдното.

— Значи твоят народ знае повече, отколкото съм му приписвала.

— Това… — Вейлин обхвана с жест поляната. — Това е миналото, нали?

— В известен смисъл. Това е моят спомен за мястото, затворен в камъка. Затворих го там, защото знаех, че един ден ще дойдеш и ще докоснеш камъка, и тогава ще се срещнем.

— Преди колко време е това?

— Много, много лета преди твоето време. Тази земя принадлежи на сеорда сил и лонаките. Скоро твоят народ, марелим сил, морските чеда, ще се появят на бреговете ни и ще ни я отнемат цялата и ние ще се върнем в горите. Видях го — докато твоята дарба е кръвната песен, моята е взорът, който може да прониква през времето. Единствено когато използвам дарбата си очите ми могат да виждат — това е цената, която плащам.

— Значи използваш дарбата си сега? Аз съм… — той потърси правилната дума — видение?

— В известен смисъл. Беше необходимо да се срещнем. И ето, че се срещнахме. — Тя се обърна и тръгна обратно към дърветата.

— Чакай! — Вейлин посегна към нея, но ръката му не улови нищо, мина през робата ѝ, сякаш беше мъгла. Той се втренчи смаяно в ръката си.

— Това е мой спомен, не твой — каза му Нерсус Сил Нин, без да спира. — Ти нямаш сила тук.

— Защо е било необходимо да се срещнем? — Кръвната песен се беше извисила и накара въпроса да се откъсне от устните му. — Каква беше целта ти, когато ме призова тук?

Тя отиде до края на поляната и се обърна. Изражението ѝ бе мрачно, но не и недоброжелателно.

— Трябваше да знаеш името си.

— ВЕЙЛИН!

Той премигна и всичко изчезна — слънцето, тучната трева под ботушите му, Нерсус Сил Нин и влудяващите ѝ гатанки. Нямаше го. Въздухът бе разтърсващо студен след топлината на онзи летен ден преди безброй години, а белотата на снега го накара да заслони очи.

— Вейлин? — Беше Норта, стоеше над него и на лицето му се смесваха объркване и тревога. — Ранен ли си?

Все още седеше облегнат на камъка, сега отново обрасъл в плевели.

— Трябваше… да си почина. — Пое ръката на Норта и се надигна. Наблизо Баркус пребъркваше трупа на убития от Вейлин стрелец.

— Проследили сте ме дотук? — попита той Норта.

— Не беше лесно без Кейнис. Не оставяш кой знае каква диря.

— Кейнис ранен ли е?

— Порязали са му ръката, докато се справял с пазачите. Не е особено тежко, но ще полежи малко.

— Битката?

— Свърши. Преброихме шейсет ѝ пет кумбраелски трупа. Брат Сонрил загуби око и петима от хората на Ал Хестиан се присъединиха към Покойните. — В очите на Норта се виждаше същият онзи страдалчески поглед, който ги бе замъглил, когато бе убил за първи път човек при търсенето на Френтис. За разлика от Кейнис и останалите, той сякаш не свикваше с убийствата. Засмя се невесело. — Победа, братко.

Вейлин си спомни звука на стрелата, профучала покрай ухото му, за да се забие в Линден Ал Хестиан. „Победа… Чувствам я като най-тежката загуба.“

— Дълго ли изкара?

Норта се намръщи.

— Кой?

— Лорд Ал Хестиан. Страдаше ли?

— Още страда, бедното копеле. Стрелата не го уби. Брат Макрил не знае дали ще оживее. Питаше за теб.

Вейлин потисна една тръпка на отчаяние, изпълнено с вина. И за да намери нещо, което да го разсее, отиде до Баркус, който усърдно освобождаваше трупа на стрелеца от всякакви ценности.

— Има ли нещо, което да подсказва кой е?

— Не много. — Баркус бързо мушна в джоба си няколко сребърника и измъкна пачка документи от малката кожена чанта, метната през рамото на мъжа. — Намерих някакви писма. Може да научиш нещо от тях.

Норта взе писмата и веждите му се повдигнаха, щом прочете първите няколко реда.

— Какво има? — попита Вейлин.

Норта сгъна грижливо писмата и ги прибра.

— Това е нещо за очите на аспекта. Но мисля, че нашата малка война може би ще се разрасне извън тази гора.

Лорд Линден Ал Хестиан лежеше на постеля от вълчи кожи и дишаше с хъхрене. Кожата му беше сивкава и влажна от пот. Брат Макрил беше извадил стрелата от рамото му и бе наложил раната с билкова лапа, която да изсмуче отровата, но това имаше за цел само да успокои благородника — той не можеше да бъде спасен. Въпреки възраженията му му бяха дали насила червено цветче, което да отслаби болката, но той пак страдаше, докато отровата си проправяше път по вените му. Хората бяха вдигнали палатка за него и смрадта вътре пробуди у Вейлин спомени за мъчителното му възстановяване от джофриловия корен.

— Милорд? — каза Вейлин и приседна до него.

— Братко. — Бледа усмивка трепна на устните на младия благородник. — Казаха ми, че си подгонил Черната стрела. Хвана ли го?

— Той… сега е при своя бог — отвърна Вейлин, макар че, честно казано, не знаеше със сигурност кой е бил онзи мъж.

— Значи можем да си вървим вкъщи, а? Мисля, че кралят ще бъде доволен. А ти?

Вейлин се взря в очите на Ал Хестиан, видя болката и страха в тях, и знанието, че за него няма да има завръщане у дома, тъй като скоро ще напусне този свят.

— Да, ще бъде доволен.

Ал Хестиан се отпусна на кожите.

— Те убиха момчето, знаеш ли? Казах им да го оставят на мира, но го насякоха на парчета. То дори не извика.

— Мъжете бяха ядосани. Те много те уважават. Както и аз.

— Като си помисля, че баща ми ме предупреждаваше за теб…

— Милорд?

— Ние с него имаме много различия, много спорове. Да си призная честно, не го харесвам, макар да ми е баща. Понякога си мисля, че ме мрази, задето моите амбиции не съответстват на неговите. А амбициозните хора виждат врагове навсякъде, особено в двора, където кипят интриги. Преди да замина той ме предупреди за слухове, че нечия скрита ръка действа против мен, макар да се въздържа да каже чия е. Но ме предупреди да внимавам с теб.

„Нечия скрита ръка… Изглежда, принцесата се е потрудила добре.“

— Не мога да си представя защо би поискал да ме нараниш — продължи Ал Хестиан с дрезгав от болка глас. — Ще му кажеш за мен, нали? Ще му кажеш, че бяхме приятели.

— Ти сам ще му го кажеш.

Смехът на Ал Хестиан беше слаб.

— Не ме разсмивай, братко. В палатката ми в лагера има писмо. Написах го преди да тръгнем. Ще съм ти благодарен, ако се погрижиш да бъде доставено. То е… за една позната дама.

— Дама ли, милорд?

— Да, принцеса Лирна. — Той млъкна и въздъхна тъжно. — Идването ми тук трябваше най-сетне да ми спечели благоразположението на краля. Съюзът ни щеше да получи неговата благословия.

Вейлин заскърца със зъби, за да не се наругае за собствената си глупост. Още откакто се бе запознал с Ал Хестиан, знаеше, че описанието, дадено му от краля, е в най-добрия случай фантазьорско, но не беше осъзнал истинските причини за своята мисия. Той трябваше да отърве принцесата от една неподходяща партия.

— Принцесата сигурно е съжалявала, че се отправяш към такава опасност — каза той.

— Тя е дама с невероятно силен дух. Каза, че любовта трябва да рискува всичко или да погине.

„Имам да свърша много неща и няма да търпя никакви препятствия…“ Вейлин почувства как го залива отвращение към самия себе си. „Принцесо, двамата с теб убихме един много добър човек.“

— Имам по-малък брат, Алуциус — каза Ал Хестиан. — Бих искал той да получи меча ми. Кажи му… кажи му, че ще е най-добре да го остави в ножницата. Намирам, че войната не ми е много по вкуса… — Той млъкна и лицето му се напрегна, когато болезнена тръпка премина по тялото му. — Лирна… Не ѝ казвай как стана… — Задави се, изпадна в болезнени спазми и по брадичката му потече кръв. Вейлин посегна към него, но можеше само да гледа безпомощно, докато Ал Хестиан се гърчеше върху кожите. Неспособен да понесе гледката, Вейлин избяга от палатката и откри брат Макрил край огъня, с манерка в ръка, да се налива с „приятеля на братята“.

— Никаква надежда ли няма? — рече умолително Вейлин. — Нищо ли не можеш да направиш?

Макрил почти не го погледна.

— Дадохме му толкова червено цветче, колкото можехме. Ако го преместим, ще умре. Някой лечител от Петия орден би могъл да облекчи смъртта му, но дори и те не могат да я предотвратят.

Вейлин трепна, когато от палатката зад него се разнесе вик на болка.

— Вземи. — Макрил му протегна манерката си. — Това ще притъпи слуха ти.

— Не можем да го оставим да страда така.

Макрил вдигна очи и срещна погледа му. Подозрението още си беше там, инстинктивното му знание за вината на Вейлин. След миг отклони поглед и понечи да се надигне.

— Ще се погрижа за това.

— Не. — Вейлин се обърна към палатката. — Не… това е мое задължение.

— Яремната вена. Това е най-бързият начин. Съмнявам се, че изобщо ще усети срязването.

Вейлин кимна и влезе в палатката. Краката му бяха отмалели. „Значи кралят все пак ме направи убиец…“

Очите на Ал Хестиан бяха изцъклени и разфокусирани, докато Вейлин коленичеше до него, и се оживиха само когато зърнаха блясъка на ножа. Имаше миг на страх, после въздишка, дали на тъга, или на облекчение, Вейлин никога нямаше да узнае. Ал Хестиан срещна погледа му, усмихна се и кимна. Вейлин хвана главата му в ръка и опря острието в шията му.

Ал Хестиан заговори, изцеждаше думите през нова гримаса на болка:

— Радвам се… че си ти… братко.

3.

— И тези писма бяха открити в трупа на този Черна стрела?

Ръцете на аспекта лежаха разперени върху писмата пред него като два бледи паяка, а дългото му лице бе напрегнато, докато се взираше нагоре към Вейлин и Макрил. Вейлин предполагаше, че двамата сигурно изглеждат ужасно, мръсни и уморени от дванайсетдневното пътуване от Мартиш, но аспектът сякаш не се интересуваше от външния им вид. След като изслуша докладите им, поиска писмата и ги прегледа бързо.

— Смятаме, че онзи мъж може да е бил Черната стрела, аспект — отвърна Вейлин. — Няма как да знаем със сигурност.

— Да. Може би следващия път не бива да бързаш толкова със смъртоносния удар, братко.

— Бях небрежен. Извинявам се, аспект.

Аспектът прие това признание с едва доловимо поклащане на главата.

— Разбирате ли важността на тези писма?

— Сендал ни ги прочете — каза Макрил.

— Някой извън Ордена чу ли го?

— Онази нощ дадохме на мъжете на Ал Хестиан двойна дажба ром. Съмнявам се, че са могли да чуят каквото и да било.

— Добре. Предайте на братята следното: не бива да обсъждат това с никого, включително и един с друг. — Той събра писмата и ги сложи в здрава дървена кутия на писалището си, затвори я хубаво и я заключи с тежък катинар. — Сигурно сте уморени, братя. От името на Ордена ви благодаря за службата ви в Мартиш. Брат Макрил, вие сте утвърден за брат-командир. Засега ще останете при нас. Понастоящем инструктор Солис командва един отряд на южния бряг, тамошните контрабандисти са започнали да оказват твърде ожесточена съпротива на кралските акцизни агенти. Вие ще поемете уроците му. Сигурен съм, че помните достатъчно за боя с меч, за да го преподавате.

— Разбира се, аспект.

— Брат Вейлин, явете се в конюшнята в осем сутринта. Ще ме придружите до двореца.

— Честито, братко — каза Вейлин, докато вървяха към тренировъчния плац, където се бе настанил на лагер полкът на Ал Хестиан. В казармите нямаше свободно място, затова аспектът им бе разрешил да останат в Дома на ордена. Вейлин подозираше, че в града не са осигурили нищо за тях, защото кралят не е очаквал да се върнат.

Макрил спря и го изгледа изпитателно, без да каже нищо.

— Командир и инструктор — продължи Вейлин, смутен от мълчанието на следотърсача. — Впечатляващо постижение.

Макрил пристъпи към него и ноздрите му се издуха, докато вдишваше. Вейлин устоя на импулса да посегне към ловджийския си нож.

— Никога не съм харесвал миризмата ти, братко — каза Макрил. — В нея има нещо не съвсем естествено. Защо? — И без да чака отговор, се обърна и се отдалечи, набита фигура в сумрака. Нададе късо остро изсвирване и песът му се появи от сенките и заприпка край него, докато той вървеше към цитаделата.

Стаята в кулата, която Вейлин бе делил с другите толкова много години, сега бе заета от нова група ученици, затова трябваше да лагерува с полка. Намери братята си скупчени около огъня да развличат Френтис с разкази за пребиваването си в Мартиш.

— … мина през двама души — тъкмо казваше Дентос. — Една-едничка стрела, кълна ти се. Никога не бях виждал такова нещо.

Вейлин се настани до Френтис. Белег, който лежеше свит в краката му, се надигна и дотича при него да подуши ръката му, търсейки ласка. Вейлин го почеса зад ушите и осъзна, че робската хрътка му е липсвала много; но не съжаляваше, че я беше оставил. За нея Мартишката гора щеше да е хубаво място за игра, само че според Вейлин тя вече бе вкусила достатъчно човешка кръв.

— Аспектът ни благодари за службата — каза им той, като протегна ръце към огъня. — Не бива да обсъждаме писмата, които видяхме.

— Какви писма? — попита Френтис. Баркус го замери с полуизядена пилешка кълка.

— Каза ли къде ще ходим сега? — попита Дентос и подаде на Вейлин чаша вино.

Вейлин поклати глава.

— Аз трябва да го придружа до двореца утре.

Норта изсумтя и отпи голяма глътка вино.

— Човек няма нужда от Мрачното, за да види бъдещето ни. — Говореше високо и завалено, брадичката му бе оцапана в червено от разлятото питие. — Напред към Кумбраел! — Изправи се и вдигна високо чашата си. — Първо гората, после васалията. Ще отнесем Вярата на всичките проклети Отричащи копелета. Независимо дали им харесва, или не!

— Норта… — Кейнис посегна да го дръпне надолу, само че той се отърси от ръката му.

— Не е като да не сме избили вече достатъчно кумбраелци, нали? Аз самият убих десет в онази скапана гора. Ами ти, братко? — Той се олюля към Кейнис. — Бас държа, че можеш да ме надминеш, а? Поне два пъти повече, бих казал. — Обърна се със залитане към Френтис. — Трябваше да си там, момчето ми. Къпахме се в повече кръв и от твоя приятел Едноокия.

Френтис се намръщи и понечи да се надигне и Вейлин го сграбчи за рамото.

— Пийни си още едно, братко — каза на Норта. — Ще ти помогне да заспиш.

— Да спя ли? — Норта се смъкна обратно на земята. — Напоследък не съм го правил много. — Протегна чашата си към Кейнис да му налее още и се втренчи навъсено в огъня.

Известно време седяха в неловко мълчание и Вейлин беше благодарен за разсейването, осигурено им от един войник край съседния огън. Мъжът бе намерил отнякъде мандолина, може би задигната от трупа на някой кумбраелец в гората, и свиреше на нея доста умело. Мелодията беше звучна, но печална, и целият лагер притихна, за да послуша. Скоро около свирача се бяха струпали слушатели и той запя песен, в която Вейлин позна „Жалбата на воина“:

Мъжете заръкопляскаха бурно, когато свърши, и завикаха за още. Вейлин си проправи път през малката тълпа. Свирачът беше на двайсетина години, с мършаво лице. Вейлин позна в него един от трийсетте избраници, участвали в последната битка в гората; на челото му имаше зашита рана. Вейлин се помъчи да си спомни името му, но със срам осъзна, че не си е дал труда да научи имената на никой от войниците които бяха обучавали. Може би и той като краля не бе очаквал да оцелеят.

— Много хубаво свириш — каза му.

Мъжът се усмихна нервно. Войниците така и не бяха преодолели страха си от Вейлин — малцина се опитваха да говорят с него, а повечето се стараеха да избягват погледа му.

— Чиракувах при един менестрел, братко — каза мъжът. Акцентът му бе по-различен от този на другарите му, изговаряше думите ясно и си личеше, че е получил някакво образование.

— Тогава защо си войник?

Мъжът сви рамене.

— Учителят ми имаше дъщеря.

Събралите се мъже се засмяха разбиращо.

— Както и да е, мисля, че добре те е обучил — каза Вейлин. — Как се казваш?

— Джанрил, братко. Джанрил Норин.

Вейлин зърна в тълпата сержант Крелник и викна:

— Вино за тези мъже, сержант. Брат Френтис ще ви отведе при инструктор Грейлин в избите. Кажете му, че аз ще поема разходите, и се погрижете да ви даде от качественото.

Сред мъжете се разнесе благодарно мърморене. Вейлин измъкна кесията си и пусна няколко сребърника в ръката на Джанрил.

— Свири още, Джанрил Норин. Нещо по-живичко. Нещо подходящо за празненство.

Джанрил се намръщи.

— Какво празнуваме, братко?

Вейлин го тупна по рамото.

— Че сме живи, човече! — Вдигна чашата си и се обърна към събралите се мъже. — Да пием за това, че сме живи!

Кралят свика Съвета на министрите в голяма зала с полиран мраморен под и орнаментиран таван, украсен със златен варак и сложни гипсови отливки. Стените бяха покрити с изящни картини и гоблени. Безупречно облечени войници от Кралската гвардия стояха мирно в широк кръг около дългата правоъгълна маса, на която седеше Съветът. Самият крал Янус подчертано се различаваше от оцапания с мастило старец, с когото Вейлин бе сключил сделката си — седеше в центъра на масата, с хермелинов плащ на раменете и златен обръч на челото. От двете му страни се редяха министрите, десетима мъже, облечени в различна степен на пищност, които се взираха съсредоточено във Вейлин, докато той привършваше доклада си, застанал до аспект Арлин. На една по-малка маса наблизо двама писари документираха всяка изречена дума. Кралят настояваше да се водят прецизни записи на всяка среща и всеки член на Съвета трябваше да обяви името и поста си, преди да седне.

— А мъжът, който носеше тези писма? — попита кралят. — Неговата самоличност остава неизвестна, така ли?

— Нямаше пленници, които да го назоват, ваше величество — отвърна Вейлин. — Хората на Черната стрела не се предаваха.

— Лорд Молнар. — Кралят подаде писмата на един достолепен мъж от лявата си страна, който бе заявил, че се казва Лартек Молнар, министър на финансите. — Вие познавате почерка на васалния лорд Мустор не по-зле от мен. Забелязвате ли прилика?

Лорд Молнар изучава внимателно писмата няколко секунди.

— Съжалявам да кажа, ваше величество, че почеркът на тези документи изглежда толкова близък до този на васалния лорд, че не мога да открия разлика между тях. Нещо повече, начинът, по който е формулирано писмото. Дори и без подпис бих познал, че е дело на лорд Мустор.

— Но защо? — попита командирът на флотата лорд Ал Джунрил, едър брадат мъж от дясната страна на краля. — Вярата ми е свидетел, че не питая някаква обич към васалния лорд на Кумбраел, но той не е глупак. Защо ще подписва с името си разрешителни за свободно преминаване на един фанатик, решен да разкъса Кралството ни?

— Брат Вейлин — каза лорд Молнар. — Вие сте воювали с тези еретици няколко месеца. Бихте ли казали, че са добре нахранени?

— Не ми изглеждаха изнемощели от глад, милорд.

— Ами оръжията им? Бихте ли казали, че са с добра изработка?

— Имаха отлични лъкове и добре закалена стомана, макар че някои от оръжията им бяха взети от загиналите ни другари.

— Значи добре екипирани и добре хранени, при това в най-дълбоката зима, когато дивечът в Мартиш би трябвало да е оскъден. Според мен, ваше величество, Черната стрела трябва да е разполагал със значителна подкрепа.

— И вече знаем откъде — обади се трети министър, Келден Ал Телнар, който отговаряше за строителството. Седеше точно до краля и беше най-елегантно облеченият мъж на масата. — Васалният лорд Мустор сам се разобличи. Отдавна ви предупреждавам, че той спазва мира само привидно и се готви за бъдеща измяна. Да не забравяме, че кумбраелците бяха присъединени насила към Кралството, и то едва след кърваво поражение. Никога не са преставали да мразят нито нас, нито обичната ни Вяра. Сега Покойните отведоха смелия брат Вейлин до истината. Ваше величество, умолявам ви да действате…

Кралят вдигна ръка и го накара да млъкне.

— Лорд Ал Генрил — обърна се той към един сивобрад мъж от дясната си страна. — Вие сте министър на правосъдието и главен съдия при моя двор, и може би най-мъдрият човек в този Съвет. Тези документи дават ли достатъчно основание за процес или поне разследване?

Министърът на правосъдието погали замислено посребрилата си брада.

— Ако го разглеждаме единствено от страната на закона, ваше величество, бих казал, че тези писма изискват разпит и всякакви възможни обвинения ще зависят от отговорите. Ако някой човек застане пред мен обвинен в измяна въз основа единствено на тези доказателства, не бих могъл да го пратя на бесилото.

Лорд Ал Телнар понечи да заговори пак, но кралят му махна да мълчи.

— Какви въпроси, милорд?

Лорд Ал Генрил взе писмата и ги прегледа набързо.

— Забелязвам, че тези писма дават на притежателя си право на свободно преминаване през границите на Кумбраел и изискват от всеки войник или чиновник на васалството да оказва на приносителя каквото съдействие поиска. И да, подписът и печатът са истински, документите са били подписани от самия васален лорд. Но те не са адресирани до конкретна личност. Всъщност дори не знаем името на мъжа, който ги е носил преди смъртта си. Ако са съставени от васалния лорд, дали той е възнамерявал да бъдат използвани от Черната стрела, или пък може би са били откраднати и използвани с друга цел?

— Значи — каза лорд Молнар — искате да разпитаме васалния лорд?

Главният съдия се забави няколко секунди, преди да отговори, и Вейлин видя по напрежението върху лицето му, че той разбира ужасната тежест на думите си.

— Да, мисля, че има основания за разпит.

Вратата на стаята се отвори рязко и влезе капитан Смолен. Застана мирно пред краля и отдаде чест.

— Намери го, а? — попита кралят.

— Да, ваше величество.

— В бардака или в двореца на червеното цветче?

Единственият признак на неудобство у капитан Смолен бе, че премигна два пъти.

— Първото, ваше величество.

— В състояние ли е да говори?

— Положи усилия да изтрезнее, ваше величество.

Кралят въздъхна и потърка уморено чело.

— Добре. Въведи го.

Капитан Смолен отдаде чест и излезе. Върна се след няколко секунди с мъж, облечен в скъпи, но оцапани дрехи. Мъжът вървеше с предпазливата стъпка на човек, който се притеснява, че може да падне всеки момент. Кървясалите му очи и нездравата бледност на брадясалото му лице говореха за няколкочасов запой. Изглеждаше над четирийсетгодишен, но Вейлин предположи, че е по-млад, състарен от пороците си. Мъжът спря до аспект Арлин, поздрави го с бегло кимване, а после се поклони дълбоко, но не особено стабилно на краля.

— Ваше величество. Както винаги, за мен е чест да ме повикате. — Вейлин долови акцента на мъжа: кумбраелски.

Кралят се обърна към писарите си.

— Нека бъде отбелязано, че негово благородие лорд Сентес Мустор, наследник на васалия Кумбраел и официален представител на кумбраелските интереси в двора на крал Янус, вече присъства. — Обърна безизразния си поглед към кумбраелеца. — Лорд Мустор. Как сте тази сутрин?

Лорд Ал Телнар изпръхтя развеселено.

— Много добре, ваше величество — отвърна лорд Мустор. — Вашият град винаги е бил извънредно любезен към мен.

— Радвам се. Естествено, познавате аспект Арлин. Този младеж е брат Вейлин Ал Сорна, наскоро върнал се от Мартишката гора.

Погледът на лорд Мустор бе предпазлив, когато се обърна към Вейлин. Кимна му официално, но тонът му си остана бодър, макар и насилен.

— Аха, воинът, който ми спечели десет жълтици на Изпитанието на меча. Добра среща, млади господине.

Вейлин кимна в отговор, но не каза нищо. Споменаването на Изпитанието на меча помрачи настроението му.

— Брат Вейлин ни е донесъл някои документи. — Кралят взе писмата от лорд Ал Генрил. — Документи, които пораждат въпроси. Вярвам, че вашето мнение за съдържанието им ще е от голяма полза за определяне на тяхната цел. — Вейлин забеляза моментното колебание у лорд Мустор, преди да пристъпи напред, за да вземе документите от ръката на краля.

— Това са разрешителни за свободно преминаване — каза той, след като прегледа листовете.

— И са подписани от баща ви, нали? — попита кралят.

— Ами… така изглежда, ваше величество.

— В такъв случай дали бихте могли да обясните как брат Вейлин ги е открил в трупа на един кумбраелски еретик в Мартишката гора?

Погледът на лорд Мустор се завъртя към Вейлин, кървясалите му очи внезапно се бяха изпълнили със страх. После се върна на краля.

— Ваше величество, баща ми никога не би дал документи с такава важност в ръцете на бунтовник. Предполагам, че са били откраднати по някакъв начин. Или пък фалшифицирани…

— Може би баща ви ще е в състояние да даде по-точно обяснение.

— Аз… не се съмнявам, че ще го даде, ваше величество. Ако благоволите да му пишете…

— Няма да благоволя. Той ще дойде тук.

Лорд Мустор направи неволно крачка назад, вече с ясно изписана на лицето уплаха. Вейлин виждаше, че ситуацията го смазва: лордът беше подложен на изпитание и не го бе издържал.

— Ваше величество — изломоти той. — Баща ми… не е правилно…

Кралят въздъхна раздразнено.

— Лорд Мустор, водил съм две войни срещу дядо ви и го смятах за много смел и хитър враг. Никога не съм го харесвал, но изпитвах голямо уважение към него и ми се струва, че би се радвал, че вече не е сред живите, за да види как внукът му пелтечи като развратен пияница, какъвто всъщност е, когато васалията му се намира на ръба на война.

Кралят вдигна ръка, за да повика капитан Смолен.

— Лорд Мустор ще бъде наш гост в двореца до второ нареждане — каза той. — Моля, ескортирайте го до подходящи покои и се погрижете да не го безпокоят нежелани посетители.

— Знаете, че баща ми няма да дойде тук — заяви лорд Мустор. — Няма да се съгласи да го подлагат на разпит. Затворете ме, щом трябва, но това няма да промени нищо. Човек не предоставя любимия си син в ръцете на врага.

Кралят като че ли се поколеба, взрян с присвити очи в кумбраелския лорд. „Изненада те — помисли си Вейлин. — Не мислеше, че ще има куража да заговори.“

— Ще видим какво ще направи баща ви — каза кралят. Кимна на капитан Смолен и лорд Мустор бе изведен от стаята, следван по петите от двама стражи.

Кралят се обърна към един от писарите.

— Състави писмо до васалния лорд на Кумбраел със заповед да се яви тук до три седмици. — Отблъсна стола си назад и се изправи. — Тази среща свърши. Аспект Арлин, брат Вейлин, елате с мен в покоите ми.

Всичко в покоите на краля създаваше натрапчиво впечатление за ред — като се започне от ъгъла на фино тъканите килими върху мраморния под и се стигне до документите върху голямото дъбово писалище. Вейлин не откри нищо общо с тясната скрита стаичка, пълна с книги и свитъци, до която го бяха отвели преди осем месеца. „Онова е работното му място — осъзна той. — А тук е мястото, където иска хората да си мислят, че работи.“

— Братя, моля, седнете. — Кралят посочи два стола, докато се настаняваше зад писалището. — Мога да пратя да донесат освежителни напитки, ако желаете.

— Не се нуждаем от нищо, ваше величество — отвърна аспект Арлин с неутрален тон. Остана прав и по този начин принуди Вейлин да последва примера му.

Погледът на краля се задържа за момент върху аспекта, преди да се премести върху Вейлин. Устните му оформиха усмивка под брадата му.

— Забележи този тон, момчето ми. В него няма уважение, но няма и непокорство. Добре ще направиш, ако го усвоиш. Подозирам, че твоят аспект ми е ядосан. Чудя се защо ли?

Вейлин погледна аспекта, който стоеше безизразно и не отговаряше.

— Е? — настоя кралят. — Кажи ми, братко. Какво би могло да предизвика гнева на твоя аспект?

— Не мога да говоря от името на своя аспект, ваше величество. Аспектът говори от мое име.

Кралят нададе пръхтящ смях и плесна с длан по писалището.

— Предполагам, че е така. — Наля си чаша вино и се облегна в стола си. — Твоят аспект — каза на Вейлин — е ядосан, защото си мисли, че съм насочил Кралството по пътя на войната. Смята, донякъде оправдано, бих добавил, че васалният лорд на Кумбраел с удоволствие ще ми позволи да отсека главата на пияния му син, вместо да се покаже извън границите си. Това на свой ред ще ме принуди да пратя Кралската гвардия в неговата васалия, за да го измъкне оттам. Ще последват битки и кръвопролития, селца и градове ще горят, мнозина ще загинат. Въпреки че е воин по призвание и практикува смъртта във всичките ѝ форми, аспектът вярва, че такъв ход е непростим. И все пак няма да ми го каже. Неговият подход винаги е бил такъв.

Възцари се мълчание, докато двамата мъже мереха силата на погледите си, и Вейлин бе осенен от внезапно прозрение: „Те се мразят. Кралят и аспектът на Шестия орден не могат да се понасят.“

— Кажи ми, братко — продължи кралят, обръщайки се към Вейлин, но без да откъсва взор от аспекта. — Какво мислиш, че ще направи васалният лорд, щом чуе, че съм арестувал сина му и съм му заповядал да се яви при мен?

— Не го познавам, ваше величество.

— Той не е сложна личност, Вейлин. Отгатни. Смея да твърдя, че притежаваш достатъчно от ума на майка си за това.

Вейлин откри, че не му харесва начинът, по който кралят спомена майка му, но изстиска от себе си отговор:

— Ще бъде… ядосан. Ще приеме действията ви като заплаха. Ще застане нащрек, ще събере войските си и ще наблюдава зорко границите си.

— Добре. Какво друго ще направи?

— Изглежда, има само два избора: или да изпълни заповедта ви, или да я пренебрегне под угрозата от война.

— Грешиш, има и трети избор. Може да нападне. С цялата си мощ. Мислиш ли, че ще го направи?

— Съмнявам се, че Кумбраел би имал сили да се опълчи на Кралската гвардия, ваше величество.

— И си прав. Кумбраел не разполага с истинска армия, ако не се броят няколкостотин стражи, верни на васалния лорд. Това, което има обаче, са хиляди селяни с лъкове, които той може да призове в случай на нужда. Страховита сила — аз навремето съм яздил през някоя и друга градушка от стрели и добре го знам. Само че няма кавалерия, няма тежка пехота. Фактически няма шанс да нападне Азраел или да се опълчи открито на Кралската гвардия на бойното поле. Васалният лорд на Кумбраел далеч не притежава възхитителен характер, но има достатъчно от бащиния си ум, за да осъзнае слабостта си.

Кралят се усмихна пак, извърна се от аспекта и махна успокоително с ръка.

— О, не се тревожи, Арлин. След около две седмици васалният лорд ще прати вестоносец с достатъчно раболепно извинение, че не е дошъл лично, и правдоподобно, макар и не съвсем убедително обяснение за писмата, вероятно придружено от сандъче злато. Моят мъдър и миролюбив син ще ме убеди да оттегля заповедта си и да освободя пияницата. Оттам насетне се съмнявам, че васалният лорд ще продължи да раздава разрешителни за свободно преминаване на Отричащи фанатици. И което е по-важно, ще си спомни къде му е мястото в това Кралство.

— Да разбирам ли, ваше величество — попита аспектът, — че сте убеден, че васалният лорд е автор на писмата?

— Убеден ли? Не. Но ми се струва вероятно. Той може и да не е фанатик като глупците, изтребени от брат Вейлин в Мартиш, но има слабост към своя бог. Може би се тревожи за мястото си във Вечните полета, след като е прехвърлил петдесетата си година. Както и да е, няма голямо значение дали той е написал писмата, проблемът е в самото им съществуване. След като излязоха наяве, аз нямах друг избор, освен да действам. Така поне васалният лорд ще се чувства задължен към сина ми, когато той се възкачи на трона.

Кралят пресуши остатъка от виното си и се надигна от писалището.

— Стига държавни дела, имам друга работа с вас, братя. Елате. — Подкани ги да влязат в една по-малка съседна стая, също толкова пищно украсена, само че вместо с картини или гоблени стените бяха окичени с мечове — стотина или дори повече блестящи остриета. Някои бяха по азраелски образец, но имаше и много други в стил, какъвто Вейлин не бе виждал никога. Големи двуръчни мечове, дълги поне шест стъпки. Сърповидни саби с остриета, които образуваха почти полукръг. Дълги подобни на игли рапири без режещ ръб и с чашковидни ефеси. Мечове с остриета от злато и сребро, въпреки че тези метали бяха прекалено меки, за да излязат от тях полезни оръжия.

— Красиви са, нали? — отбеляза кралят. — Колекционирам ги от години. Някои са подаръци, някои са военни трофеи, някои съм купил просто защото ми харесва как изглеждат. От време на време подарявам нещо — той се обърна към Вейлин и пак се усмихна — на някой младеж като теб, братко.

Вейлин усети как безпокойството, което го бе обзело при първата му среща с краля, внезапно се завръща. Смущаващото знание, че сега е малка част от мащабен невидим замисъл. Чувството за нередност, което Нерсус Сил Нин бе нарекла „кръвна песен“, ехтеше тихичко в дълбините на съзнанието му. „Ако той ми подари меч…“

— Аз съм брат от Шестия орден, ваше величество — каза Вейлин, като се опитваше да наподоби неутралния тон на аспекта. — Кралските почести не са за хора като мен.

— Кралските почести са именно за хора като теб, Млади ястребе — отвърна кралят. — За съжаление обикновено съм принуден да ги давам на недостойни. Днешният случай ще е приятно разнообразие. — И направи широк жест към сбирката мечове около тях. — Избирай.

Вейлин се обърна към аспекта, търсеше съвет.

Очите на аспект Арлин се бяха присвили леко, но иначе изражението му оставаше непроменено. Той запази мълчание още малко, а когато заговори, тонът му бе същият като преди, лишен както от почит, така и от непокорство.

— Кралят ти оказва чест, братко. А чрез теб и на Ордена. Ще приемеш.

— Но правилно ли е това, аспект? Може ли един човек да е едновременно и брат, и Меч на кралството?

— Случвало се е и друг път. Преди много години. — Погледът на аспекта се премести от краля към Вейлин и поомекна малко, но гласът му не оставяше място за спор. — Ще приемеш кралската почест, брат Вейлин.

„Не я искам — помисли си яростно той. — Това е плата, възнаграждение за убийство. Този дърт интригант иска да ме привърже още по-здраво към себе си.“

Само че не виждаше никакъв изход. Аспектът му бе дал заповед. Кралят му бе оказал чест. Трябваше да вземе меча.

Преглътна една въздишка на безсилие и огледа стените, очите му шареха по мечовете. Позамисли се дали да не избере някой от златните — винаги можеше да го продаде, — но реши, че най-мъдрият избор ще е някое практично оръжие. Не виждаше голям смисъл да взима азраелски меч, тъй като едва ли щеше да е по-добър от неговия, изработен от звездно сребро, а по-екзотичните му изглеждаха прекалено неудобни. Накрая погледът му падна върху къс меч с широко острие, прост бронзов ефес и дървена дръжка. Свали го от стената и направи няколко пробни замаха. Откри, че е добре балансиран и с удобно тегло. Острието бе добре заточено, а стоманата — ярка и без белези.

— Волариански е — каза кралят. — Не много красиво, но солидно оръжие, удобно за гъмжилото на битката, когато човек не може да вдигне ръка. Добър избор. — Протегна ръка и Вейлин му подаде меча. — Обикновено има церемония, множество обети и коленичене, но мисля, че това можем да го пропуснем. Вейлин Ал Сорна, именувам те Меч на кралството. Обричаш ли меча си в служба на Обединеното кралство?

— Да, ваше величество.

— Тогава използвай го добре. — Кралят му подаде меча. — А сега, като Меч на кралството, трябва да ти намеря някаква длъжност. Обявявам те за командир на Трийсет и пети пехотен полк. След като аспектът бе така любезен да позволи да настаним полка ми в Дома на ордена, смятам, че би било най-уместно командването му да остане у Ордена. Ти ще обучиш войниците и ще ги командваш във война, когато му дойде времето.

Вейлин погледна аспекта да види реакцията му, но срещна само същата безизразна физиономия.

— Простете, ваше величество, но ако полкът ще мине под командването на Ордена, брат Макрил ми се струва по-добър избор…

— Прочутият ловец на Отричащи? О, не мисля. Трудно бих могъл да му дам меч, нали? Само човек, удостоен с благородническа титла от Короната, може да командва полк на Кралската гвардия. Кога мислиш, че ще са готови?

— Загубите ни в Мартиш бяха тежки, ваше величество. Хората са уморени и не са получавали заплати със седмици.

— Наистина ли? — Кралят изгледа аспекта с вдигнати вежди.

— Орденът ще поеме разходите — каза аспектът. — Така е справедливо, щом полкът ще е под наше командване.

— Много щедро, Арлин. Що се отнася до загубите, можеш да си избереш хора от тъмниците, плюс всеки, когото успееш да набереш от улицата. Смея да кажа, че немалко момчета ще потърсят служба в полк, командван от прочутия брат Вейлин. — Изкиска се печално. — Войната винаги е приключение за онези, които не са я виждали.

4.

— Без изнасилвачи, убийци и пристрастени към червено цветче. — Сержант Крелник подаде кралската заповед на главния надзирател със съвсем слаб поклон. — А също и без слабаци. Трябва да направим войници от тази пасмина.

— Животът в тъмницата не подобрява много формата на човек — отвърна главният надзирател, като провери печата на заповедта и прочете набързо съдържанието ѝ. — Но винаги се стараем да направим най-доброто за негово величество, особено след като е пратил най-прочутия воин в кралството. — Хвърли на Вейлин една усмивка, която бе замислена или като подкупваща, или като иронична: беше трудно да се определи под слоя мръсотия. Отначало Вейлин бе взел главния надзирател за затворник заради опърпаните му дрехи и мръсната кожа, само че внушителното шкембе и тежката връзка ключове, висяща на колана му, издадоха истинския му ранг.

Кралските тъмници представляваха система от стари свързани помежду си укрепления в близост до пристанището, които бяха станали ненужни след издигането на градската стена преди два века. Последвалите владетели обаче бяха открили, че просторните им подземия са идеалното място за задържане на престъпните елементи в града. Точният брой на затворниците нямаше как да се разбере. „Те умират толкова често, че не можеш да им водиш сметка — беше обяснил главният надзирател. — Най-едрите и злобните издържат най-дълго, понеже могат да се бият за храната, нали схващате?“

Вейлин се взря в мрака зад тежката желязна решетка, преграждаща входа към подземията, и устоя на импулса да закрие лице с плаща си, за да се спаси от ужасната смрад.

— Много ли хора давате на Кралската гвардия? — попита той.

— Зависи колко размирни са времената. По време на Мелденейската война бяхме почти празни. — Ключовете на главния надзирател издрънчаха, когато пристъпи напред да отключи решетката. — Е, хайде да видим колко богата е подборката днес…

Подборката се състоеше от малко под сто души, в различен стадий на измършавялост, облечени в дрипи и покрити с дебел слой мръсотия и кръв. Те премигваха на слънчевата светлина и хвърляха пълни с опасение погледи към стражите, наредени по стените над главния двор и насочили заредени арбалети към тях.

— Това наистина ли е най-доброто, което можете да направите? — попита скептично сержант Крелник.

— Вчера беше ден за бесене — отвърна главният надзирател и сви рамене. — Не можем да ги държим тук вечно.

Сержант Крелник поклати глава отвратено и почна да строява мъжете с удари.

— Хайде да вкараме малко ред тук, негодници! Не сте от никаква полза за Кралската гвардия, ако не можете да стоите в права линия. — Продължи да ги налага, докато не образуваха две неравни редици, а после се обърна към Вейлин и козирува отсечено. — Наборниците са готови за преглед, милорд.

„Милорд.“ Титлата все още звучеше странно в ушите му. Не се чувстваше като лорд, чувстваше се и изглеждаше като брат от Шестия орден. Нямаше нито земи, нито слуги, нито богатство и въпреки това кралят го бе обявил за лорд. Усещаше го като лъжа, една от многото.

Кимна на сержант Крелник и тръгна покрай строя. Откри, че му е трудно да среща множеството уплашени погледи, които го следяха. Някои мъже стояха по-изправени от други, някои бяха по-чисти, някои изглеждаха толкова слаби и отпаднали, че беше цяло чудо, че се държат на крака. И всички воняха — силна, натрапчива смрад, която Вейлин познаваше много добре. Тези мъже воняха на собствената си смърт.

Той продължи покрай строя, докато нещо не го накара да спре — две очи, които не го следваха, а оставаха забити в земята. Вейлин спря и пристъпи към мъжа. Беше по-висок от повечето затворници, а и по-широк, увисналата плът на гърдите му показваше, че някога тялото му е било мускулесто, но е отслабнало от дългото недохранване. Под мръсотията, покрила ръцете му, едва личеше дълбокият белег от лошо зараснала рана.

— Още ли се катериш? — попита Вейлин.

Галис вдигна очи и срещна неохотно погледа му.

— Понякога, братко.

— Какво беше този път? Пак ли чувал с подправки?

На изпитото лице на Галис се мярна бледа отсянка на веселие.

— Сребро. От една от големите къщи. И щях да успея, ако съгледвачът ми не се беше паникьосал.

— Откога си тук?

— От месец-два. В подземията е трудно да държиш сметка на времето. Вчера трябваше да ме обесят, само че колата беше пълна.

Вейлин кимна към ръката с белега.

— Създава ли ти някакви проблеми?

— Наболява ме малко през зимните месеци. Но все още мога да изкатеря стена по-добре от всеки друг. Не се тревожи.

— Добре. Един катерач ще ми е от полза. — Вейлин направи крачка към него и задържа погледа му. — Но трябва да знаеш, че още съм недоволен от онова, което се опита да направиш на сестра Шерин, така че ако побегнеш…

— И през ум не ми минава, братко. Може да съм крадец, но думата ми е желязо. — Галис се опита да си придаде войнишки вид, изпъчи гърди и изнесе рамене назад. — Пък и за мен ще е чест да марширувам с…

— Добре, добре. — Вейлин го накара да млъкне с махване на ръка и отстъпи назад. Повиши глас, така че да го чуват всички. — Аз се казвам Вейлин Ал Сорна, брат от Шестия орден и по волята на краля командир на Трийсет и пети пехотен полк. Крал Янус благосклонно се съгласи да замени присъдите ви с привилегията да служите в Кралската гвардия. В замяна ще марширувате и ще се биете по негово нареждане през следващите десет години. Ще бъдете хранени, ще ви се плаща и ще следвате заповедите ми, без да ги подлагате на съмнение. Който бъде уличен в неспазване на дисциплината или пиянство, ще бъде бичуван. Дезертьорите ще бъдат екзекутирани.

Огледа лицата им, търсейки някаква реакция на думите си, но видя предимно безмълвно облекчение. Дори трудностите на войнишкия живот бяха за предпочитане пред още един час в тъмниците.

— Сержант Крелник.

— Милорд!

— Заведи ги в Дома на ордена. Аз имам работа в града.

Имението на благородническия род Ал Хестиан се намираше в северната част на града, най-богатия район. Състоеше се от внушителна къща от червен пясъчник с много прозорци и обширен парк, ограден от здрава стена със зловещи железни шипове. Безукорно облеченият слуга на портата изслуша въпроса на Вейлин със заучено безразличие, а после го помоли да изчака и влезе вътре за указания. Върна се след няколко минути.

— Младият господар Ал Хестиан е в градината зад къщата, милорд. Приветства ви с добре дошъл и моли да се присъедините към него.

— Ами лорд-маршалът?

— Лорд Ал Хестиан беше повикан в двореца тази сутрин. Не го очакваме да се върне до вечерта.

Вътрешно Вейлин въздъхна с облекчение. Изпитанието, което го чакаше, щеше да е още по-тежко, ако се налагаше да се изправи не само пред брата, а и пред бащата.

Щом мина през портата, завари отряд кралски гвардейци, шляещи се по ливадата. Единият държеше юздите на хубава бяла кобила. Облекчението му се изпари, щом заподозря значението на тяхното присъствие. Гвардейците му се поклониха официално, докато минаваше. Изглежда, вестта за новия му ранг се бе разпространила бързо. Той отвърна на поклона и продължи забързано, нетърпелив да свърши с това и да се върне в Дома на ордена, където можеше да се заеме с обучението на своя полк. „Моят полк“, помисли си с удивление. Беше само на деветнайсет години, а кралят му бе дал полк. И макар че Кейнис бързо му бе изброил куп прочути воини, издигнали се до команден пост на ранна възраст, на Вейлин това още му се струваше абсурдно. Беше потърсил обяснение от аспекта, докато пътуваха обратно към Дома на ордена след срещата в двореца, но въпросите му бяха посрещнати с просто нареждане да следва заповедите. Загриженото мръщене на аспекта обаче му подсказа, че действията на краля са му дали много храна за размисъл.

Градините представляваха обширен лабиринт от храсти и цветни лехи, разцъфтели с настъпването на пролетта. Вейлин откри хората, които търсеше, да се крият от слънцето под един клен. Принцесата беше по-прекрасна от всякога, усмихваше се лъчезарно и отмяташе червеникавозлатистата си коса, докато слушаше как сериозният младеж на пейката до нея чете на глас от малка книга. Вейлин забеляза у Алуциус Ал Хестиан само бегла прилика с брат му — той бе хилаво момче на петнайсетина години, с деликатни, почти женствени черти и буйни черни къдрици, които се сипеха по раменете му. Носеше черно в знак на траур. Вейлин стисна здраво ножницата на дългия меч, пое дълбоко дъх и закрачи напред с цялата увереност, която успя да събере. Щом се приближи, чу напевния глас на момчето:

— Моля те, недей да плачеш повече, любима, недей да лееш сълзи за моята кончина, към небето ясно поглед ти вдигни и нека слънцето очите ти да изсуши…

Щом сянката на Вейлин падна върху тях, момчето млъкна.

— Милорд Ал Сорна! — Алуциус се надигна да го поздрави и протегна ръка, без да го е грижа за официалностите, които Вейлин също намираше за страшно досадни. — За мен е истинска чест. В писмата си брат ми говори само хубави неща за вас.

Увереността на Вейлин се сгърчи и бе отнесена от вятъра.

— Понякога брат ви беше прекомерно щедър човек, господине. — Стисна ръката на момчето и се поклони леко на принцеса Лирна. — Ваше височество.

Тя сведе глава.

— За мен е чест да те видя отново, братко. Или вече предпочиташ да те наричам „милорд“?

Той срещна погледа ѝ и растящият в него гняв заплашваше да се излее в куп неразумни думи от устните му.

— Както ви е угодно, ваше височество.

Тя се престори на замислена и поглади брадичката си. Ноктите ѝ бяха боядисани в бледосиньо и украсени с драгоценни камъни, които блестяха на слънцето.

— Мисля, че ще продължа да те наричам „братко“. Изглежда ми по-… благопристойно.

В гласа ѝ имаше едва доловима острота. Вейлин не можеше да познае дали е ядосана, все още уязвена от това, че я е отхвърлил, или просто се присмива на един мъж, когото смята за глупак, задето е подминал шанса да сподели жадуваната от нея власт.

— Добър стих, господине — обърна се той към Алуциус, търсейки някакъв изход от ситуацията. — Нещо от класиката ли?

— О, не. — Момчето изглеждаше малко смутено и бързо остави книжката, която държеше. — Дреболия.

— Не бъди толкова скромен, Алуциус — смъмри го принцесата. — Братко Вейлин, ти имаше честта да чуеш рецитал на един от най-обещаващите млади поети в Кралството. Сигурна съм, че това е нещо, с което ще можеш да се хвалиш в идните години.

Алуциус сви смутено рамене.

— Лирна ме ласкае. — Погледът му падна върху дългия меч в ръката на Вейлин и скръб помрачи лицето му, щом позна оръжието. — Това за мен ли е?

— Брат ви искаше вие да го получите. — Вейлин му протегна меча. — Помоли да го държите в ножницата.

След миг колебание момчето го взе, стисна здраво дръжката и на лицето му изведнъж се изписа ярост.

— Той винаги е прощавал по-лесно от мен. Онези, които го убиха, ще си платят. Заклевам се.

„Думи на момче — помисли си Вейлин и се почувства много стар. — Думи от легенда, от поема.“

— Човекът, който уби брат ви, е мъртъв, господине. Няма на кого да отмъщавате.

— Кумбраелците пратиха своите воини в Мартиш, нали? Дори и в момента заговорничат срещу нас. Баща ми чу за това. Кумбраелският васален лорд е пратил еретиците, които убиха Линден.

„Вестите от двореца наистина пътуват бързо.“

— Кралят се е заел с този въпрос. Сигурен съм, че ще поведе Кралството по правилния път.

— Единственият път, който ще следвам, е онзи, който води към война. — Искреността на момчето бе пламенна, в очите му блестяха сълзи.

— Алуциус… — Принцеса Лирна положи нежна ръка на рамото му, а тонът ѝ бе успокоителен. — Знам, че Линден никога не би искал в сърцето ти да тегне омраза. Вслушай се в думите на брат Вейлин: няма на кого да отмъщаваш. Почети паметта на Линден и остави меча в ножницата му, както той е пожелал.

Загрижеността ѝ изглеждаше толкова искрена, че Вейлин почти забрави за гнева си, но яркият образ на мраморнобялото лице на Линден, докато притискаше ножа към шията му, разсея всякакви добри чувства към нея. И все пак думите ѝ сякаш подействаха успокояващо на момчето, гневът се отцеди от лицето му, макар че сълзите му продължаваха да текат.

— Моля ви за прошка, милорд — изломоти то. — Сега трябва да остана сам. Бих искал… бих искал някой път да поговоря пак с вас за брат си и за времето, което сте прекарали с него.

— Можете да ме намерите в Дома на Шестия орден, господине. С радост ще отговоря на всички ваши въпроси.

Алуциус кимна, обърна се да лепне една бърза целувка на бузата на принцесата и тръгна към къщата, все още разплакан.

— Бедният Алуциус — въздъхна принцесата. — Винаги е бил толкова чувствителен, още откакто бяхме деца. Нали осъзнаваш, че смята да поиска място в полка ти?

Вейлин се обърна към нея и видя, че усмивката ѝ е изчезнала, а съвършеното ѝ лице е сериозно и напрегнато.

— Не, не го бях осъзнал.

— Носят се слухове за война. Той си представя как ще те последва до кумбраелската столица, където заедно ще въздадете правосъдие над васалния лорд. Много ще се радвам, ако му откажеш. Той е още момче, а се съмнявам, че дори и като мъж ще стане кой знае какъв воин, по-скоро красив труп.

— Няма красиви трупове. Ако ме помоли за това, ще му откажа.

Лицето ѝ омекна. Устните ѝ, подобни на розова пъпка, се извиха в лека усмивка.

— Благодаря ти.

— Не бих могъл да приема, дори и да исках. Моят аспект реши, че всички офицери в полка ще бъдат братя от Ордена.

— Разбирам. — Усмивката ѝ стана тъжна, в реакция на отказа му да започне играта на услуги с нея. — Как мислиш, ще има ли война? С кумбраелците?

— Кралят не смята така.

— А как смяташ ти, братко?

— Аз мисля, че трябва да се доверим на кралската преценка. — Поклони се сковано и се обърна да си върви.

— Наскоро имах щастието да срещна една твоя приятелка — продължи принцесата и думите ѝ го накараха да спре. — Сестра Шерин, нали така? Тя ръководи лечебница на Петия орден в Уорнсклейв. Отидох там да направя дарение от името на баща си. Сладко девойче, макар и ужасно посветено на работата си. Споменах ѝ, че сме станали приятели, и тя помоли да ти предам много поздрави. Макар че, изглежда, мисли, че си я забравил.

„Не казвай нищо — помисли си Вейлин. — Знанието е нейното оръжие.“

— Имаш ли някакъв отговор за нея? — настоя принцесата. — Бих могла да накарам кралския вестоносец да го отнесе. Ужасно мразя да виждам как приятелства свършват без нужда.

Сега усмивката ѝ беше лъчезарна, същата каквато я помнеше от разговора им в личната ѝ градина; усмивка, която говореше за непоклатима увереност и знание далеч надхвърлящо годините ѝ. Усмивка, която говореше, че тя смята, че знае мислите му.

— Радвам се, че съдбата ни събра отново — продължи принцесата, когато той не отговори. — Напоследък размишлявах върху един проблем, който може да те заинтересува.

Вейлин не каза нищо, просто я гледаше в очите; отказваше да играе играта, която си е наумила.

— Загадките са мое хоби — продължи тя. — Веднъж реших математическа главоблъсканица, с която Третият орден се мъчеше повече от век. Не казах на никого, разбира се, не подобава на една принцеса да засенчва мъдреците. — Гласът ѝ отново се промени, придоби някаква горчива нотка.

— Остротата на ума ви е похвална, ваше височество — рече той.

Тя кимна, явно пропуснала да долови колко кух е този комплимент.

— Но това, което ме озадачава в последно време, е едно събитие, в което си бил сериозно замесен: Клането на аспектите, макар че нямам представа защо го наричат така, след като са умрели само двама.

— Защо сте се загрижили за такова неприятно събитие, ваше височество?

— Заради загадката, разбира се. Защо убийците ще нападнат аспектите точно в нощта, когато послушници от Шестия орден присъстват в три от Домовете? Струва ми се необичайно лоша стратегия.

Интересът му неволно се изостри. „Тя иска да сподели нещо. Защо? Какво предимство печели по този начин?“

— И до какви заключения стигнахте, ваше височество?

— Има една алпиранска игра, наречена кешет, което на нашия език означава „хитрост“. Много е сложна, играе се с двайсет и пет различни фигури върху дъска със сто квадратчета. Алпиранците много обичат стратегията, както в бизнеса, така и във войната. Надявам се баща ми да не забравя това в идните времена.

— Ваше височество?

Тя махна с ръка.

— Няма значение. Игрите на кешет могат да продължат с дни, а някои мъдреци са посвещавали целия си живот, за да овладеят тънкостите му.

— Нещо, което, сигурен съм, вие вече сте постигнали, ваше височество.

Тя сви рамене.

— Не беше чак толкова трудно. Най-важното е гамбитът. Има само около двеста варианта, като най-успешен е Атаката на лъжеца, поредица ходове, които са замислени да изглеждат защитни, но всъщност прикриват офанзива, която носи победа само в десет хода, ако се изпълни правилно. Успехът на атаката зависи от това да съсредоточиш вниманието на противника върху един явен ход в друга част на дъската. Ключът е в тесния фокус на скритата офанзива, тя има само една-едничка цел, да премахне Учения, който може да не е най-силната фигура, но е от съществено значение за успешната отбрана. Противникът обаче е убеден, че е изправен срещу атака на широк фронт.

— Нападението срещу всички аспекти е било диверсия — каза Вейлин. — Те са искали да убият само един от тях.

— Може би един, може би двама. Всъщност, ако приложиш теорията в по-широк смисъл, може ти да си бил набелязаната жертва, а аспектите да са били страничен фактор.

— Това ли е заключението ви?

Тя поклати глава.

— Всички теории изискват някакви допускания. В този случай допускам, че който е организирал тази атака се е опитвал да уязви Ордените и Вярата. Простото убийство на аспектите, разбира се, би постигнало тази цел, но на тяхно място могат да се назначат нови, като аспект Тендрис Ал Форне, и не е нелогично да заключим, че неговото издигане вби клин между Ордените. Вредата е нанесена.

— Казвате, че цялата атака е имала за цел да издигне Ал Форне за аспект на Четвъртия орден?

Тя вдигна лице към небето и затвори очи, докато слънцето топлеше кожата ѝ.

— Да.

— Изричате опасни думи, ваше височество.

Тя се усмихна, все още със затворени очи.

— Само пред теб, а и наистина ми се иска да ме наричаш Лирна.

„Обещанието за власт не беше достатъчно — помисли си той. — Затова сега ме изкушава със знание.“

— Как ви наричаше Линден?

Имаше само съвсем кратка пауза, преди тя да се извърне от слънцето и да срещне погледа му.

— Наричаше ме Лирна, когато бяхме насаме. Приятели сме от деца. Той ми пращаше много писма от гората, затова знам колко ти се е възхищавал. Заболя ме сърцето, като чух…

— Любовта трябва да рискува всичко или да погине. — Вейлин осъзнаваше, че гласът му е натежал от гняв, а на лицето му е изписано свирепо мръщене. Също така осъзнаваше, че тя е престанала да се усмихва. — Нали така му казахте?

Макар и само за миг, но беше убеден, че по лицето ѝ премина нещо като съжаление, а в гласа ѝ за пръв път се прокрадна неувереност.

— Той страдаше ли?

— Отровата във вените му го караше да крещи от болка и да се поти с кървава пот. Каза, че ви обича. Каза, че е отишъл в Мартиш, за да спечели одобрението на баща ви и да можете да се венчаете. Преди да му прережа гърлото ме помоли да ви предам едно писмо. Изгорих го, когато давахме тялото му на огъня.

Тя затвори очи за секунда, въплъщение на красота и скръб, но когато ги отвори пак, всички чувства бяха изчезнали и отговорът ѝ бе безстрастен:

— Спазвам желанията на баща си във всичко, братко. Както и ти.

Истината го жилна като удар с камшик. Те бяха съучастници. Убийството ги оплиташе и двамата. Той може да се бе възпрял да пусне тетивата, но беше поставил Линден на пътя на фаталната стрела, точно както тя го бе пратила в Мартиш. Хрумна му, че планът на краля може да е бил такъв през цялото време — да ги обвърже с вината за едно гнусно убийство.

Сега разбра, че враждебността му към нея е самозаблуда, опит да избегне своята част от вината, но въпреки всичко откри, че се е вкопчил в това чувство. „Тя е студенокръвна интригантка и не заслужава доверие.“ Но не беше само това, той мразеше хватката ѝ върху себе си, способността ѝ без никакви усилия да заплени интереса му.

Дълбоко в очите ѝ сякаш трепна някаква искрица и Вейлин осъзна колко настойчиво се е втренчил в нея. „Страх — реши той. — Аз съм единственият, който може да я уплаши.“

Поклони се отново, а в гърдите му вината се смесваше със задоволство.

— Разрешете да се оттегля, ваше височество.

Сестра Гилма беше пълничка и дружелюбна, лесно се усмихваше и имаше яркосини очи, които сякаш непрестанно искряха от веселие.

— В името на Вярата, я по-ведро, братко! — каза тя при първата им среща и дружески го перна по брадичката. — Човек би си помислил, че всичките грижи на Кралството лежат на раменете ти. Наричат те брат Вкиснатия.

— Сигурен ли си, че искаш към полка да има прикрепен лечител, Вейлин? — попита Норта.

Сестра Гилма се засмя.

— О, виждам, че ще ми харесаш! — каза със силния си нилсаелски акцент и перна Норта по ръката, този път не чак толкова игриво.

Вейлин скри разочарованието си, че аспект Елера не е сметнала за нужно да назначи сестра Шерин в отговор на молбата му, макар че не беше особено изненадан.

— Ще ви бъде осигурено всичко, което поискате, сестро.

— Ха дано. — Тя се засмя.

През следващия месец той забеляза, че тя има склонност да се смее, когато е сериозна, а използва невесел тон, когато прибягва към своя деликатен, но ефективен присмех.

— Още две счупени ръце днес — съобщи му с кискане и огорчено клатене на глава, щом Вейлин влезе в голямата палатка, която служеше за лечебница. В постелите спяха четирима бинтовани мъже. Други двама се намираха под грижите на помощниците ѝ, които бяха подбрани по нейно настояване измежду войниците. За изненада на Вейлин беше избрала двама от принудително вербуваните затворници — слабички, с бърз ум и внимателни ръце, от които вероятно така или иначе щяха да излязат лоши воини.

— Ако продължаваш да пришпорваш така мъжете, след месец няма да са останали много, които да влязат в битка. — Усмихваше се ведро и сините ѝ очи блестяха.

— Битката е сурово нещо, сестро. Мекото обучение създава меки войници, които на свой ред се превръщат в меки трупове.

Усмивката ѝ леко помръкна.

— Значи се задава битка? Ще има война?

Война. Въпросът беше на устните на всички. Бяха минали четири седмици, откакто кралят бе призовал васалния лорд на Кумбраел, и не бе дошъл никакъв отговор. Кралската гвардия стоеше в казармите и всички отпуски бяха отменени. Слуховете се разпростираха с обезпокоителна скорост. Кумбраелците се струпвали по границата. Кумбраелски стрелци били видени в Урлиш. Тайни секти на Отричащите кроели всевъзможни подклаждани от Мрачното злодейства. Навсякъде въздухът бе натежал от очаквания и несигурност, което караше Вейлин да тренира мъжете толкова усилно, колкото смееше. Ако бурята се разразеше, те трябваше да са готови.

— Знам не повече от теб, сестро — увери я той. — Има ли нови случаи на сифилис?

— Не и след посещението ми в женския лагер.

Една епидемия от сифилис сред мъжете беше проследена до лагер на предприемчиви курви, издигнат наскоро в гората само на две мили от Дома. Понеже се страхуваше от реакцията на аспекта при новината за гнездо от курви толкова наблизо, Вейлин заповяда на сержант Крелник да събере отряд от доверени мъже и да натири жените обратно в града. Старият войник обаче го изненада, като се поколеба.

— Сигурен ли сте за това, милорд?

— Имам двайсет мъже, които са толкова тежко болни, че не могат да тренират, сержант. Този полк е под командването на Ордена и не можем да позволим мъжете да се измъкват тайно, за да… задоволяват похотта си по този начин.

Сержантът премигна. Белязаното му лице беше безстрастно, но Вейлин бе сигурен, че едва потиска усмивката си. Понякога, като говореше със сержанта, имаше чувството, че е дете, което дава заповеди на дядо си.

— Хм, с цялото ми уважение, милорд. Полкът може да принадлежи на Ордена, но не и мъжете в него. Те не са братя, те са войници, а войниците все трябва от време на време да лягат с някоя жена. Ако им отнемете това… дребно удоволствие, могат да възникнат проблеми. Не казвам, че не ви уважават, милорд, напротив, никога не съм виждал хора толкова уплашени от командира си като тази шайка, само че те не са точно каймакът на Кралството, а ние ги скапваме от тренировки. Накрая ще им писне и ще почнат да изчезват въпреки заплахата от бесило.

— Ами сифилисът?

— О, Петият орден има предостатъчно лекове срещу това. Сестра Гилма ще оправи нещата, накарайте я да посети тези жени, ще ги оправи за нула време.

И така, бяха отишли при сестра Гилма и Вейлин беше изпелтечил молбата си, докато тя се взираше в него с ледено лице.

— Искаш да отида в лагер, пълен с курви, за да ги излекувам от сифилиса? — попита студено.

— Под охрана, разбира се, сестро.

Тя се извърна и затвори очи, докато Вейлин се бореше с желанието си да побегне.

— Пет години обучение в Дома на ордена — измърмори тя. — Още четири по северната граница, тормозена от диваци и ледени бури. И какво получавам за награда? Да живея сред утайките на Кралството и да се грижа за повлеканите им! — Поклати глава. — Покойните наистина са ме проклели.

— Сестро, не исках да те обидя!

— А, хубаво! — рече тя и изведнъж грейна. — Ще си взема чантата. Няма да има нужда от охрана, макар че ще ми трябва някой да ми покаже пътя. — Повдигна вежда срещу Вейлин. — Ти не го знаеш, нали, братко?

Той се намръщи при спомена как бе отрекъл с пелтечене. Сержант Крелник се оказа прав: случаите на сифилис бързо изчезнаха и мъжете продължиха да са доволни, или поне толкова доволни, колкото е възможно след седмици тренировки под суровото наставничество на братята му. Вейлин предпочете да забрави да съобщи на аспекта за този инцидент, а по безмълвно съгласие той не се обсъждаше сред братята…

— Имаш ли нужда от нещо? — попита той Гилма сега. — Мога да пратя каруца до Дома на твоя орден за провизии.

— Засега запасите ми стигат. Билковата градина на инструктор Сментил много ми помогна. Той е такава душица. Учи ме на езика на знаците, виж. — Направи с пухкавите си, но чевръсти ръце поредица жестове, която се превеждаше горе-долу като „Аз съм досадна свиня“. — Това означава „Аз се казвам Гилма“.

Вейлин кимна с безизразна физиономия.

— Инструктор Сментил е талантлив учител.

Остави я с ранените и излезе навън. Навсякъде тренираха мъже, скупчени на групи около братя, които се мъчеха да им предадат за няколко кратки месеца умения, усвоявани в течение на цял живот. Тази задача понякога бе обезсърчаваща, наборниците изглеждаха ужасно мудни и тромави, невежи дори за най-основните принципи в боя. Дотолкова, че братята му се жалваха, когато им забрани да използват пръчката.

— Не можеш да научиш едно куче, без да го биеш — беше изтъкнал Дентос.

— Те не са кучета — отвърна Вейлин. — Не са и момчета, или поне повечето от тях. Наказвайте ги с допълнителни тренировки или слугинска работа, лишавайте ги от полагащата им се дажба ром, ако сметнете за нужно. Но никакъв пердах.

Полкът вече беше в пълен състав, числеността му бе нараснала с вербуваните от тъмницата мъже и стабилния приток от доброволци, които в съответствие с предсказанието на краля бяха привлечени към войнишкия живот от легендата за Вейлин, а някои даже бяха пропътували голямо разстояние, за да се запишат.

— Най-често къркоренето на корема на един мъж го кара да се запише във войската — отбеляза сержант Крелник. — Но тази пасмина, изглежда, жадува само за честта да служи под командването на Младия ястреб.

С течение на седмиците тренировките започнаха да си казват думата. Мъжете видимо заякнаха, подпомогнати от здравословното хранене, което мнозина от тях не бяха познавали досега. Стояха по-изправени и се движеха по-бързо, боравеха с оръжията си по-умело, макар че все още имаше много да учат. Галис Катерача скоро възстанови до голяма степен физиката си, а духът му бе приповдигнат от честите посещения в лагера на курвите. Превърна се в един от чешитите на полка, винаги с готова цинична забележка, която да изтръгне смях от другарите му, макар че бе достатъчно умен да си държи езика зад зъбите по време на тренировка. На братята може да им бе забранено да използват пръчката, но знаеха хиляда начина да причинят болка някому в хаоса на един спаринг. Вейлин беше най-доволен от дисциплината на мъжете — те рядко се биеха помежду си, никога не оспорваха заповед и нямаше опити за дезертьорство. Все още не бе заповядвал бичуване или бесене и живееше в ужас от деня, когато нямаше да има друг избор. „Войната ще бъде изпитанието“, реши той, като си спомняше ужасните месеци в Мартиш и многото мъже, които бяха предпочели да рискуват с бягство през гъмжащата от кумбраелци гора, вместо да прекарат още един ден в укреплението.

Намери Норта да преподава стрелба с лък на група от по-яките новобранци. След записването си всички войници минаваха през изпитание на стрелбището и повечето се оказваха негодни. Онези с по-зорко око се събираха в рота арбалетчици, но неколцина бяха показали достатъчно умения и сила, за да заслужават по-нататъшно обучение. Наброяваха само трийсетина души, но дори малък брой умели стрелци с лък щяха да са ценна придобивка за полка. Норта отново се оказа способен учител: всичките му подопечни вече можеха да забият стрела в центъра на мишената от четирийсет крачки, а един-двама можеха да повторят това постижение със скорост, която обикновено се проявяваше само от братя на Ордена.

— Недей да целуваш тетивата — каза Норта на един ученик, як мъжага, когото Вейлин помнеше от посещението си в тъмницата. Казваше се Брак или Бракс, прочут бракониер, преди горските пазачи на краля да го спипат да разфасова току-що убита сърна в Урлиш. — Изтегли стрелата зад ухото си, преди да я пуснеш.

Брак или Бракс вложи допълнително усилие в мускулите си и пусна стрелата, която се заби на няколко пръста над центъра на мишената.

— Не е зле — каза Норта. — Но все още позволяваш на лъка да се изметне навън, след като пуснеш стрелата. Помни, това е боен лък, не ловуваш дивеч с него. Изпъни тетивата отново колкото бързо можеш. — Забеляза приближаването на Вейлин и плесна с ръце, за да привлече вниманието на ротата. — Добре. Преместете мишените с още десет стъпки назад. Първият, който улучи центъра, ще получи допълнително ром довечера.

Обърна се, за да се поклони театрално на Вейлин, докато хората му отиваха да преместят мишените.

— Здравейте, милорд.

— О, спри вече! — Вейлин хвърли поглед към мъжете, които се шегуваха и се смееха, докато вадеха стрелите си от мишените. — В добро настроение са.

— Има си причина. Изобилна храна, ром всеки ден и евтини проститутки наблизо в гората. Досега повечето не са могли и да се надяват на такова нещо.

Вейлин изгледа внимателно брат си и видя в него познатата стаена болка, която замъгляваше очите му след времето, прекарано в Мартиш. Изглеждаше уморен и отнесен, когато не бе на служба, и проявяваше жив интерес към различните смеси на основата на рома, които мъжете варяха вечер. Не за първи път Вейлин откри, че му е на върха на езика да му разкаже за съдбата на семейството му, но както винаги кралската заповед го накара да се сдържи. „Изглежда ми толкова състарен — помисли си. — Още няма двайсет, а очите му са като на старец.“

— Къде е Баркус? — попита Вейлин. — Трябваше да преподава бой с алебарда.

— В ковачницата, пак. Напоследък почти не излиза оттам.

Откакто се бяха върнали от Мартиш, Баркус бе загубил неохотата си да обработва метал. Отиде при инструктор Джестин и прекарваше много часове в ковачницата, помагайки за изработката на новите оръжия, необходими на полка. Арсеналът на инструктор Грейлин беше богат, но дори стойките с оръжия в мазетата не стигаха да се въоръжи всеки мъж и същевременно да останат за нуждите на Ордена. Вейлин не възразяваше Баркус да хване отново чука, особено след като това го правеше щастлив, но намираше за дразнещо, че така се отвлича от задълженията си в полка. Налагаше се да поговори с него, както и с Норта.

— Колко изпи снощи?

Норта сви рамене.

— Спрях да ги броя след шестата чаша. Само че спах добре.

— Не се и съмнявам. — Вейлин въздъхна. Мразеше, че му се налага да изрече следващите думи. — Не съм човек, който ще забрани някому едно питие, братко, но ти си офицер в този полк. Ако трябва да се напиваш, моля те, прави го така, че мъжете да не те виждат.

— Ама те ме харесват — възрази Норта с престорена искреност. — „Ела да вечеряш с нас, братко — викат ми. — Ти не си като Младия ястреб. Не се спичаме от страх пред теб, о, не!“ Даже ме поканиха да идем да опънем няколко курви заедно. Бях трогнат. — Засмя се на ужасената физиономия на Вейлин. — Не се тревожи, не съм паднал чак дотам. Освен това, доколкото чувам, едно посещение в лагера вероятно ще остави човек с огън, бушуващ в панталоните му.

Вейлин реши, че е по-добре да не разкрива на Норта, че епидемията от сифилис вече е овладяна. Кимна към стрелците и попита:

— Кога ще са готови?

— След шест-седем години ще са добри колкото нас. Мислиш ли, че кумбраелците ще ни дадат толкова време?

— Мога само да се надявам. Имах предвид, ще останат ли на мястото си? Ще се бият ли?

Норта погледна към хората си с отнесен поглед: без съмнение си ги представяше в битка, накълцани и окървавени.

— Ще се бият — каза накрая. — Бедните копелета. За биене, ще се бият.

5.

Когато Френтис дойде да го събуди, Вейлин сънуваше Мартишката гора. Отново беше на поляната и слушаше влудяващата главоблъсканица, тъкана от Нерсус Сил Нин. Само че този път очите ѝ не бяха на червени мраморни жилки, а мастиленочерни, като камъчето в празната орбита на Едноокия. Топлото следобедно слънце, което къпеше поляната във видението му, сега го нямаше, земята бе затрупана с дебел сняг, а въздухът режеше от студ. А думите ѝ, макар и все още загадъчни, бяха жестоки.

— Ти ще убиваш отново и отново, Берал Шак Ур — каза му тя с гадна усмивка, малки точици светлина блестяха в черните топчета на очите ѝ. — Ще станеш свидетел на смъртоносна жетва под кърваво слънце. Ще убиваш за вярата си, за своя крал и за Огнената кралица, когато се въздигне. Легендата за теб ще обгърне целия свят и ще бъде песен за кръв.

Той стоеше на колене в снега, сплел ръце върху дръжката на кинжала си, а острието му бе хлъзгаво от кръв, която блестеше черна под лунната светлина. Зад него имаше труп, Вейлин усещаше как топлината му се просмуква в снега. Познаваше лицето на трупа, знаеше, че е някой, когото обича. И знаеше, че той го е убил.

— Не съм молил за това — каза. — Никога не съм го искал.

— Желанието е нищо. Съдбата е всичко. Ти си играчка на съдбата, Берал Шак Ур.

— Аз сам ще избирам съдбата си — каза той, но думите му бяха тихи, безсилни, като на дете, опълчващо се на равнодушен родител.

Смехът ѝ бе подигравателен кикот.

— Изборът е лъжа. Най-голямата лъжа.

Жлъчното ѝ лице избледня, когато една ръка разтърси рамото му.

— Братко!

Той се събуди със сепване. Пред замъглените му очи изплува бледото разтревожено лице на Френтис.

— Пристигна вестоносец — каза брат му. — От двореца. Аспектът те вика.

Той се облече набързо, изтласка кошмара от ума си и се отправи към цитаделата. Завари аспекта в стаите му да чете свитък с кралския печат.

— Васалният лорд на Кумбраел е мъртъв — каза аспектът без никакви встъпления. — Изглежда, синът му, вторият му син, го е убил и се е обявил за лорд на васалството. Призовава всички лоялни кумбраелци и верни служители на техния бог да се стекат към него и да отхвърлят омразния потисник и еретик крал Янус. Заповядва на всички привърженици на Вярата да напуснат васалството или да бъдат справедливо екзекутирани. Според сведенията някои вече горят на кладите. — Направи пауза, взрян внимателно в лицето на Вейлин. — Знаеш какво означава това, нали?

Изводът беше очевиден, макар и смразяващ.

— Ще има война.

— Така е. Битки и кръвопролития, села и градове ще горят. — Гласът на аспекта бе горчив. Той хвърли кралското послание върху писалището си. — Негово величество е заповядал свикване на Кралската гвардия. Нашият полк трябва да е при северната порта утре по обяд.

— Ще се погрижа да стане, аспект.

— Готови ли са?

Вейлин си спомни думите на Норта и собствената си преценка за дисциплината им.

— Ще се бият, аспект. Ако разполагахме с повече време, щяха да се бият по-добре, но ще се бият.

— Това е добре. Брат Макрил ще командва разузнавателен отряд от трийсет братя, който ще съпровожда полка и ще осигурява сведения. Бих искал по-голям контингент, но военните ни части са пръснати из Кралството и няма време да призовем обратно значителен брой хора.

Аспектът се приближи, лицето му бе по-сериозно, отколкото Вейлин го бе виждал някога.

— Помни преди всичко следното. Полкът се намира под заповедите на краля, но е част от този Орден, а този Орден е мечът на Вярата. Мечът на Вярата не може да бъде опетнен с кръвта на невинни. В Кумбраел ще видиш много неща, ужасни неща. Има хора, които отричат Вярата и се кланят на фалшиви богове, но все пак са поданици на Кралството. Ще бъдеш подложен на силно изкушение да утолиш яростта си, да позволиш на войниците си да малтретират хората, които намериш там. Трябва да му устоиш. Изнасилвачите, крадците и всеки, който се отнася зле с тези хора, трябва да бъде бичуван и обесен. Ще проявяваш всяка възможна любезност към простия народ на Кумбраел. Ще им покажеш, че Вярата не е отмъстителна.

— Ще го направя, аспект.

Аспектът се върна зад писалището си и седна тежко. Сключи дългите си пръсти в скута си; слабото му лице беше изпито и уморено, а очите — печални.

— Надявах се, че до края на живота си няма да видя Кралството раздирано отново от война — каза накрая. — Ето защо се присъединихме към него, разбираш ли? Ето защо обвързахме Вярата с Короната. За мир и… — бледа усмивка изви тънките му устни — за единство.

— Аз… съмнявам се, че кралят е искал тази криза да завърши с война, аспект — осмели се да каже Вейлин.

Аспектът се извъртя рязко към него и тъгата му изчезна за миг, сменена от непоклатима увереност, която Вейлин познаваше още от момче.

— Не ни е дадено да знаем желанията на краля. Не забравяй нарежданията ми, Вейлин. Придържай се към Вярата и нека Покойните насочват ръката ти.

Полкът маршируваше под гранитносиво небе, късното следобедно слънце бе скрито от навъсени облаци, които съответстваха на мрачното настроение на мъжете. Събирането и потеглянето бяха отнели повече време, отколкото се харесваше на Вейлин, и той откри, че гневът му постепенно се разгаря, докато маршируваха към града.

— Вдигни я, малоумнико! — изръмжа на един войник, който си изпусна алебардата. — Тя струва повече от теб. Сержант, никакъв ром за този довечера.

— Слушам, милорд! — Сержант Крелник беше неизменно до него и го гледаше с предпазливо уважение. Вейлин подозираше, че сержантът не винаги е педантичен в налагането на наказанията, но предпочиташе да си затваря очите за това, макар че днес не се чувстваше особено склонен да го прави.

Стигнаха до северната порта час преди пладне. Мъжете се натръшкаха край пътя, някои мърмореха за липсата на почивка по време на прехода, но не много високо.

— Къде са всички? — попита Баркус, като огледа празната равнина. — Не трябваше ли цялата Кралска гвардия да е тук?

— Може да закъсняват — предположи Дентос. — Изпреварили сме ги, защото се движим по-бързо.

— Брат-командир Макрил може да разполага с някои отговори. — Кейнис кимна към портата, където се бе появил Макрил, водещ в галоп малкия си отряд от конни разузнавачи.

— Кралската гвардия се събира на Западния път — каза им брат-командирът, щом дръпна юздите сред облак прах. — Военачалникът заповяда да чакаме тук.

— Военачалник ли? — попита Вейлин. В Кралството не бе имало Военачалник, откакто баща му бе напуснал службата си при краля.

— Лорд-маршал Ал Хестиан беше удостоен с тази чест от краля. Той води Кралската гвардия към Кумбраел със заповеди да превземе столицата по най-бързия начин.

„Ал Хестиан… Кралят е поставил Кралската гвардия в ръцете на бащата на Линден.“ На Вейлин му се прииска да се бе срещнал с лорд-маршала, когато отнесе меча на Линден на брат му. Би дал много, за да прецени нрава на лорда, да разбере дали жадува за мъст. Ако бе така, страховете на аспекта за невинните жители на Кумбраел щяха да са съвсем основателни.

Обърна се към сержант Крелник.

— Погрижете се мъжете да не се наливат много с вода. Не палете огньове. Не знаем колко време ще сме тук.

— Слушам, милорд.

Чакаха под застрашителното небе. Мъжете се бяха скупчили да играят на зарове или хвърляне на ножове — играта на Ордена бе възприета ентусиазирано от полка. Както и в Ордена, метателните ножове се бяха превърнали в нещо като парична единица и признак на статус сред войниците, макар че Вейлин полагаше големи усилия някои други традиции като кражбите и честите свади по време на хранене да не навлязат в редиците.

— В името на Вярата, Баркус! Какво е това?

Дентос се взираше в предмета, който Баркус бе извадил от дисагите си. Беше дълъг около метър, със спирално усукана желязна дръжка и двойно острие, което блестеше неестествено на оскъдната дневна светлина.

— Бойна секира — отвърна Баркус. — Майстор Джестин ми помогна да я изкова.

Като погледна оръжието, Вейлин почувства неспокойния шепот на кръвната песен. Тревогата му се усили от онова, което знаеше за Мрачното влечение на Баркус към метала.

— Звездно сребро в острието? — попита Норта, когато се събраха да огледат оръжието.

— Разбира се, но само по ръбовете. Дръжката е куха, за да е лека. — Той подхвърли секирата във въздуха и тя се преметна, преди да падне обратно в дланта му. — Виждате ли? Мога да поразя летящо врабче с това. Пробвайте го.

Подаде оръжието на Норта, който направи няколко пробни замаха с него. Повдигна вежди от гладкото движение на острието през въздуха.

— Имам чувството, че пее. Чуйте. — Замахна пак със секирата и във въздуха се разнесе тиха, почти музикална нотка. Вейлин усети как кръвната песен стана по-пронизителна и откри, че неволно отстъпва, а в стомаха му се заражда смътно гадене.

— Искаш ли да я изпробваш, братко? — Норта му подаде секирата.

Погледът на Вейлин бе привлечен от острието, от блестящия му ръб от звездно сребро и широката глава, в която бе издълбан надпис.

— Дал си ѝ име? — попита той Баркус, без да вземе секирата.

— Бендра. На моята… На една жена, която познавах.

Норта се взря по-внимателно в острието.

— Не мога да го разчета. На какъв език е?

— Инструктор Джестин каза, че е стар волариански. Ковашка традиция е да го използват при надписване на оръжията. Не знам защо.

— Воларианските ковачи се смятат за най-добрите на света — каза Кейнис. — Говори се, че те били първата раса, която започнала да топи желязото. Повечето тайни на ковашкия занаят произхождат от тях.

— Стига игрички, братя — намеси се Вейлин, завладян от желанието да се махне далеч от това оръжие. — Погрижете се за ротите си. Уверете се, че не са успели да загубят някакво тежко снаряжение при прехода.

Мина един час, преди през портата да излезе друг отряд, двайсет мъже от Кралската конна гвардия, водени от висок червенокос младеж на впечатляващ черен жребец. Вейлин позна безупречно спретнатата фигура на капитан Смолен, яздещ редом с него.

— Стройте хората! — викна Вейлин на сержант Крелник. — И се постарайте редиците да са равни. Имаме кралски гост.

Закрачи напред да приветства принца, докато полкът бързо се строяваше по роти и заставаше мирно. Отрядът на принца спря и Вейлин се отпусна на едно коляно, свел глава.

— Ваше височество.

— Стани, братко — каза принц Малциус. — Нямаме много време за церемонии. Ето. — Подхвърли на Вейлин свитък с кралския печат. — Вашите заповеди. Този полк е на мое разположение до второ нареждане. — Озърна се през рамо и погледът на Вейлин бе привлечен от прегърбената фигура в предната редица на гвардейците, мъж с жълтеникаво лице, зачервени очи и надвиснали вежди, които свидетелстваха за продължителен период на злоупотреба с алкохол. — Мисля, че сте виждали лорд Мустор и преди — каза принц Малциус.

— Така е. Моите съболезнования за кончината на баща ви, милорд. — Дори наследникът на Кумбраел да чу тези думи, не го показа с нищо, само се въртеше неудобно в седлото и се прозяваше.

— Лорд Мустор ще дойде с нас — каза принцът. После хвърли поглед към спретнато строените редици. — Готови ли са за потегляне?

— Чакат заповедта ви, ваше височество.

— Тогава да не се туткаме. Ще тръгнем по северния път и до залез-слънце ще сме до моста на Саламурената река.

Вейлин пресметна набързо разстоянието. „Почти двайсет мили, и то по северния път, встрани от маршрута на Кралската гвардия.“ Изтика пороя от въпроси навътре в съзнанието си и кимна официално.

— Разбрано, ваше височество.

— Аз ще тръгна напред да установя лагер. — Принцът го удостои с кратка усмивка. — Ще говорим довечера. Без съмнение ще искате обяснение за всичко това.

Смуши коня си и се отдалечи в галоп, следван от отряда гвардейци. Докато минаваха покрай него, Вейлин зърна сред ездачите друго познато лице, на слаб младеж с буйни черни къдрици. Очите му срещнаха за миг очите на Вейлин и изражението му показваше, че копнее за признание, за одобрение. „Алуциус Ал Хестиан. Значи все пак ще отиде на война.“

Вейлин се извърна и закрещя заповеди.

Когато полкът стигна до дървения мост над широката Саламурена река, нощта вече наближаваше. Вейлин заповяда да вдигнат лагер и да разположат постове.

— Никакъв ром, докато това не свърши — каза на сержант Крелник, докато слизаше от Плюй и потриваше болящия го гръб. — Очаквам още няколко дни усилен ход. Не искам мъжете да бъдат забавяни от алкохола. Всеки, който се оплаква, може да се обърне лично към мен.

— Няма да има оплаквания, милорд — увери го Крелник, преди да се отдалечи с широки крачки и да закрещи заповеди с дрезгавия си глас.

Вейлин остави Плюй под грижите на един от братята на Макрил и намери отряда на принца, разположен на лагер до една върба край моста.

— Лорд Вейлин — поздрави го капитан Смолен и козирува отсечено. — Радвам се да ви видя отново.

— Капитане. — Вейлин все още бе предпазлив към капитана след ролята, която бе изиграл за срещата му с принцеса Лирна. Но все пак му се струваше грубо да го укорява за това — разбираше колко лесно може един човек да се поддаде на нейната убедителност.

— Трябва да кажа, че се радвам на възможността да бъда отново войник. — Капитан Смолен кимна към лагерния огън, където една увита в плащ фигура се взираше в пламъците и от време на време посръбваше от бутилка вино. — Имам чувството, че достатъчно дълго бях бавачка на новия васален лорд.

— Значи изисква много грижи?

— О, не. Задълженията ми се състояха главно в това да го поддържам запасен с вино и да отказвам да му доставя курва. Ако не иска едното или другото, рядко обелва дума. — Капитанът посочи издигнатата наблизо палатка. — Негово височество каза да ви поканя да влезете веднага щом пристигнете.

Вейлин завари принца приведен над една маса, вперил поглед в просната пред него карта. В ъгъла на палатката Алуциус Ал Хестиан вдигна очи от свитъка, по който пишеше.

— Братко — поздрави го топло принцът и пристъпи напред да стисне ръката му. — Хората ви постигат добро време. Не ви очаквах поне още час-два.

— Полкът марширува добре, ваше височество.

— Много се радвам да го чуя. Ще трябва да изминат още много мили, преди да свършим. — Върна се при масата и хвърли поглед към Алуциус. — Вино за брат Вейлин, Алуциус.

— Благодаря, ваше височество, но предпочитам вода.

— Както желаете.

Младият поет наля бокал вода от една манерка и го подаде на Вейлин. Изражението му бе предпазливо, но все още жадуващо за одобрение.

— Радвам се да ви видя отново, милорд.

— И аз вас, господине. — Тонът му бе неутрален, но от начина, по който Алуциус се дръпна, той разбра, че лицето му е издало мислите му.

— Би ли проверил конете, Алуциус? — попита принцът. — Скиталец става неспокоен, когато не е натимарен както трябва.

— Да, ваше височество. — Алуциус се поклони и се оттегли, като хвърли още един предпазлив поглед към Вейлин преди платнището на палатката да се спусне зад него.

— Той ме умоляваше да го взема — каза принц Малциус. — Заяви, че ще ни следва дори и да му заповядам да не го прави. Направих го свой оръженосец, какво друго можех да направя?

— Оръженосец ли, ваше височество?

— Ренфаелски обичай. Младите благородници чиракуват при опитни рицари, за да усвоят занаята. — Направи пауза, щом забеляза изражението на Вейлин. — Виждам, че споделяш неодобрението на сестра ми.

— Брат му не искаше такъв живот за него. Това бе предсмъртното му желание.

— В такъв случай съжалявам. Но един мъж трябва сам да избира пътя си в живота.

— Един мъж, да. Но той е още момче. Всичко, което знае за войната, идва от книгите.

— Аз бях само на четиринайсет, когато придружих флотата ни до Мелденейските острови. Мислех за войната като за голямо приключение. Скоро разбрах, че греша. Алуциус също ще го разбере. Именно уроците, които получаваме, ни превръщат от момчета в мъже.

— Поне обучен ли е?

— Баща му се опита да го научи да си служи с меч, но той явно е лош ученик. Помолих капитан Смолен да му покаже това-онова.

— Капитан Смолен ми изглежда добър офицер, ваше височество, но ще го сметна за услуга, ако ми позволите аз да обучавам момчето.

Принц Малциус се замисли за момент.

— Значи приятелството с единия брат се разпростира и върху другия?

— По-скоро дълг.

— Дълг. Знам нещичко за дълга. Добре, обучавай момчето, щом искаш. Макар че не мога да си представя откъде ще намериш време. Виж тук. — Той се обърна към картата. — Мисията ни, изглежда, ще се окаже тежка.

Картата изобразяваше в подробности границата между Кумбраел и Азраел, от южния бряг до планините, които образуваха северната граница с Нилсаел.

— В момента сме на лагер тук. — Принцът посочи мястото, където пътят пресичаше западния ръкав на Саламурената река. — В същото време Военачалник Ал Хестиан води Кралската гвардия по западния път към брода северно от Мартиш. Оттам ще се отправи към кумбраелската столица, без съмнение сеейки огън и ужас по пътя си. Най-вероятно ще стигне столицата до двайсет дни, може би двайсет и пет, ако кумбраелците успеят да съберат достатъчно голяма войска, за да го срещнат на бойното поле. Не се съмнявай, че щом стигне до града, той ще бъде опожарен и много невинни ще загинат в пламъците. — Принц Малциус погледна Вейлин с немигащ и втренчен поглед. — Дали Ордените на Вярата ще се радват, или ще скърбят при такъв изход, братко? Толкова много Отричащи, предадени на огъня, за да не ни безпокоят повече.

— Истинските Правоверни не биха могли да се радват на проливането на невинна кръв, ваше височество. Независимо дали става дума за Отричащи, или не.

— Тогава ще се съгласиш, че трябва да използваме всеки шанс да спрем това клане, преди да е започнало?

— Разбира се.

— Хубаво! — Юмрукът на принца удари по масата и той се отправи към платнището на входа. — Васален лорд Мустор. Моля за вашето присъствие.

На васалния лорд на Кумбраел му бе нужно малко време, за да се отзове на повикването. Небръснатото му лице бе още по-изпито и измъчено, отколкото го помнеше Вейлин. Мъжът явно бе още пиян и Вейлин се изненада от яснотата на гласа му.

— Брат Вейлин. Доколкото разбирам, трябва да ви поздравя.

— Да ме поздравите ли, милорд?

— Направиха ви Меч на кралството, нали така? Изглежда, издигането ви съвпада с моето. — Смехът му беше пълен с ирония.

— Тъкмо запознавах брат Вейлин с нашите замисли, лорд Мустор — заяви принц Малциус. — Той е съгласен с целта на нашата мисия.

— Толкова се радвам. Наистина бих предпочел да не наследявам васалство, състоящо се предимно от пепел и трупове.

— Така е — промърмори принцът и се върна при картата. — Васален лорд Мустор беше достатъчно любезен да ни снабди с, както смята той, сигурна информация за разположението на силите на неговия брат узурпатор. Макар че Военачалникът без съмнение очаква да го намери в столицата на Кумбраел, лорд Мустор е уверен, че всъщност ще го открием тук. — Пръстът му почука по една точка на север, тесен проход в Сивите чукари, планинската верига, която образуваше естествена граница между Кумбраел и Азраел.

Вейлин се взря внимателно в картата.

— Тук няма нищо, ваше височество.

Васален лорд Мустор нададе кратък сумтящ смях.

— Няма да го намерите на никоя карта, братко. Баща ми и всичките му предшественици са се погрижили за това. Наричат го Високата твърд, и то съвсем основателно. Това е най-непристъпната крепост във васалството, ако не и в цялото Кралство. Гранитни стени, високи сто стъпки, и открита гледка към всичко, което се приближава. Никога не е била превземана. Бедният ми заблуден по-малък брат ще е там, без съмнение заобиколен от няколкостотин верни фанатици. Вероятно си прекарват времето в рецитиране на Десетокнижието с пълно гърло и се бичуват един друг заради нечестивите си мисли. — Направи пауза и огледа с надежда вътрешността на палатката. — Случайно да ви се намира нещо за пиене, ваше височество? Май доста ожаднях.

Вейлин видя как принцът преглътна раздразнения си отговор и посочи бутилката, сложена една малка масичка.

— Ах, извънредно любезно.

— Простете, милорд — обади се Вейлин. — Но щом тази крепост е непристъпна, как ще се доберем до узурпатора?

— Благодарение на най-строго пазената тайна на нашето семейство, братко. — Васален лорд Мустор примлясна, щом отпи яка глътка вино. — Ах, отлично червено от Верлишката долина. Комплименти за избата ви, ваше височество. — Отпи втора глътка, още по-яка.

— Тайна ли, милорд? — попита Вейлин.

Веждите на васалния лорд се свъсиха озадачено за момент.

— Ах, крепостта… Да, семейна тайна, която се поверява само на първородния син. Единственото слабо място на онази твърдина. Преди много години, когато крепостта била главно седалище на нашия род, един от предците ми започнал да се плаши от собствените си поданици и бил убеден, че личната ни гвардия се е съюзила със заговорници, за да го свали. Решил, че има нужда от път за бягство в случай на криза, и заповядал да изсекат тунел през планината. После без много шум отровил всички, които участвали в създаването му, и доверил тайната за местоположението му на първородния си син. Иронията е там, че постоянният му страх от заговорници, изглежда, бил просто симптом на черния сифилис, който може да засегне както члена на човек, така и ума му, и от който той умрял няколко месеца по-късно. — Лорд Мустор пресуши чашата. — О, наистина прекрасна реколта!

— Ето, сам виждате — каза принц Малциус. — Васалният лорд ще ни отведе до тунела, вашите хора ще щурмуват крепостта и узурпаторът ще бъде пленен и изправен пред кралското правосъдие.

— Едва ли, ваше височество — обади се лорд Мустор и посегна пак към бутилката. — Сигурен съм, че брат ми ще направи всичко възможно да стане мъченик в служба на Световния отец. И все пак смея да твърдя, че брат Вейлин и неговата банда главорези са повече от способни да се справят с тази задача.

— Озадачен съм, лорд Мустор — рече Вейлин. — Брат ви уби баща ви, за да си присвои васалството, и въпреки това се уединява в затънтен замък, докато Кралската гвардия марширува към столицата му.

— Брат ми Хентес е фанатик — отвърна лорд Мустор и сви рамене. — Щом станало ясно, че баща ми ще подвие крак пред крал Янус, той го повикал на тайна среща и забил меча си в сърцето му, като услуга към Световния отец. Без съмнение по-ревностните жреци и последователи биха одобрили това, но Кумбраел не е страна, която може да търпи васален лорд, издигнал се чрез убийството на собствения си баща. Каквото и да си мисли простолюдието, васалите, които следваха баща ми, няма да последват Хентес. Ще се бият срещу армията ви, тъй като нямат кой знае какъв избор, но само в защита на васалството. Брат ми ще бъде във Високата твърд, няма къде другаде да иде.

— А когато узурпаторът бъде… отстранен? — попита Вейлин принц Малциус.

— Причината за тази война ще изчезне. Но всичко зависи от времето. — Той насочи вниманието си обратно към картата и пръстът му проследи пътя от моста на Саламурената река до прохода, където бе Високата твърд. — Доколкото мога да преценя, този проход се намира на двеста мили оттук. Ако искаме да осъществим целта си, трябва да стигнем там достатъчно бързо, за да може след това вестта да бъде отнесена до Военачалника. — Посегна към един запечатан пергамент на масата. — Кралят вече е подготвил заповед за гвардията да се върне в Азраел, в случай че постигнем успех.

Вейлин пресметна набързо разстоянието между прохода и кумбраелската столица. „Почти сто мили, два дни езда с бърз кон. Норта навярно би успял, а може би и Дентос. Трудното е да стигнем навреме до крепостта. Полкът ще трябва да покрива поне по двайсет мили на ден.“

— Може ли да се направи, братко? — попита принцът.

Взорът на Вейлин се насочи към кумбраелските селца, изобразени върху картата в спретнати равни редици. Зачуди се колко ли хора в тези селца по Западния път имат представа за бурята, която скоро ще ги връхлети. Може би след като тази война свърши, щеше да се наложи да бъде начертана нова карта. „В Кумбраел ще видиш много неща. Ужасни неща.“

— Да, ваше височество — заяви той с безизразна увереност. „Ако трябва, ще ги пердаша по целия път дотам.“

И така, те вървяха на преходи от по четири часа без спиране, общо дванайсет часа на ден. Вървяха през пасищата северно от Саламурената река, през хълмовете и долините отвъд и през предпланините, които оповестиха навлизането им в граничната територия. Мъжете, които изоставаха, бяха вдигани с ритници на крака и принуждавани да продължат; онези, които рухваха, получаваха половин ден във фургона, а после бяха връщани на пътя. Вейлин бе обявил, че ще оставят зад себе си само хора, които са готови да се присъединят към Покойните, и разчиташе на страха им от него да ги тласка напред. Засега вършеше работа. Те бяха навъсени, тежко натоварени с оръжия и провизии, вкиснати от заповедта му за отмяна на дажбите ром до второ нареждане, но все още се бояха и продължаваха да крачат.

Всяка вечер Вейлин намираше Алуциус Ал Хестиан за два часа тренировка. Отначало момчето се зарадва на това внимание.

— Оказвате ми чест, милорд — каза то сериозно. Стоеше, хванало дългия си меч пред себе си все едно беше метла. Вейлин го изби от ръката му с леко помръдване на китката.

— Не говори, а внимавай. Вдигни меча.

Час по-късно вече беше ясно, че Алуциус е много по-добър поет, отколкото воин.

— Ставай — каза му Вейлин, след като го бе повалил с удар с плоското на меча по краката. Повтори движението четири пъти, а момчето така и не забеляза модела.

— Аз, хм, се нуждая от още малко практика… — започна Алуциус с поруменяло лице, в очите му блестяха сълзи на унижение.

— Господине, вие нямате талант за това — каза Вейлин. — Вие сте бавен, непохватен и нямате влечение към битката. Моля ви, поискайте от принц Малциус да ви освободи и се върнете у дома.

— Тя ви е подучила да го направите. — За първи път в гласа на Алуциус имаше враждебност. — Лирна. Опитва се да ме предпази. Е, аз пък не искам да ме предпазват, милорд. Смъртта на брат ми изисква разплата и ще я получа. Дори ако се наложи да вървя сам чак до твърдината на узурпатора.

„Още момчешки думи.“ Но въпреки това в тях имаше сила, убеждение.

— Куражът ви ви прави чест, господине. Но ако продължите, това ще доведе единствено до вашата смърт…

— Тогава научете ме.

— Опитах се.

— Не сте! Опитахте се да ме накарате да си тръгна, нищо повече. Учете ме както трябва и тогава няма да имате вина.

Беше вярно, разбира се. Вейлин бе смятал, че час-два унижения ще са достатъчни да накарат момчето да се върне у дома. Дали наистина би могъл да го обучи за оставащото им време? Погледна как Алуциус държи меча, близо до тялото си, за да балансира теглото му.

— Мечът на брат ти — каза той. Беше познал синия камък.

— Да. Мислех, че ще го почета, ако взема меча му на война.

— Той беше по-висок от теб, а и по-силен. — Вейлин се замисли за момент, после отиде до палатката си и се върна с воларианския меч, даден му от крал Янус. — Дръж! — Подхвърли оръжието на Алуциус. — Кралски дар. Да видим дали ще се справиш по-добре с него.

Младежът все още бе несръчен, все още се подлъгваше твърде лесно, но поне спечели малко бързина, парира един-два удара и дори успя да нанесе някой контраудар.

— Стига толкова засега — каза Вейлин, като забеляза потта по челото му и тежкото му дишане. — Ще е по-добре отсега нататък да държиш меча на брат си вързан за седлото. На сутринта стани рано и упражнявай движенията, които ти показах, един час. Ще тренираме пак утре вечер.

Тренираха още девет вечери след изтощителните дневни преходи и Вейлин се опитваше да направи от поета боец.

— Недей да блокираш острието, а го отклонявай — каза той на Алуциус, подразнен, че говори като инструктор Солис. — Отразявай силата на удара, не я поемай.

Направи лъжливо мушкане към корема на момчето, после извъртя меча и замахна към краката му. Алуциус отстъпи, така че острието мина на сантиметри от него, и контрира със собствена атака. Беше тромава, небалансирана и лесна за париране, но беше бърза. Въпреки постоянните си опасения Вейлин бе впечатлен.

— Добре. Стига засега. Наточи оръжието и си почини.

— Това беше по-добре, нали? — попита Алуциус. — Нали беше по-добре?

Вейлин прибра меча си и потупа момчето по рамото.

— Изглежда, в теб все пак се крие воин.

На десетия ден един от разузнавачите на брат Макрил докладва, че проходът е на по-малко от ден път. Вейлин заповяда полкът да спре на лагер и препусна напред с принц Малциус и лорд Мустор, за да намерят входа на тунела. Отрядът на Макрил ги ескортираше. Зелените хълмове скоро отстъпиха място на осеяни с камънаци склонове, по които конете трудно намираха опора. Плюй стана неспокоен, отмяташе глава и цвилеше силно.

— Злонравно животно имаш, братко — отбеляза принц Малциус.

— Не му харесва теренът. — Вейлин слезе от коня и взе лъка и колчана от седлото. — Ще оставим конете тук с един от хората на брат Макрил и ще продължим пеш.

— Налага ли се? — попита лорд Мустор. — Има още мили дотам. — Върху посърналото му лице личаха признаците на поредния нощен запой и Вейлин се изненада, че е успял да се задържи в седлото по време на прехода.

— В такъв случай по-добре да не се бавим, милорд.

Продължиха усилното си изкачване още около час. Мрачното величие на издигащите се над тях Сиви чукари ги потискаше. Върховете изглеждаха вечно забулени в мъгла, закриваща слънцето, и мътната светлина правеше пейзажа еднообразно сив. Макар че бе късно лято, въздухът хапеше и бе напоен с лепкава влага, която се просмукваше в дрехите им.

— В името на Отеца, мразя това място — изпъшка лорд Мустор, щом спряха за почивка. Облегна се на една каменна издатина и се свлече на земята, после отпуши манерката си. — Вода — каза, щом забеляза неодобрителния поглед на принца. — Честно казано, надявах се никога повече да не зърна Кумбраел.

— Вие сте законният наследник на тази земя — изтъкна Вейлин. — Вижда ми се доста неправдоподобно желание никога да не се върнете в нея.

— О, никога не съм смятал да сядам на престола. Тази чест трябваше да се падне на Хентес, моя брат убиец, когото баща ми обичаше повече от всичко на света. Сигурно сърцето на стария копелдак е било разбито, когато той се присъедини към жреците. Той винаги е бил любимият му син, разбирате ли? Най-добър с лъка, най-добър с меча, с бърз ум, висок и красив. Зачена три копелета до двайсет и петата си година.

— Не ми прилича на най-набожния човек — отбеляза принц Малциус.

— И не беше. — Лорд Мустор дръпна една продължителна глътка от манерката си, което накара Вейлин да заподозре, че тя съдържа нещо повече от вода. — Но това бе преди да получи стрела в лицето при схватка с някакви бандити. Хирургът на баща ми махна стрелата, но брат ми хвана треска и няколко дена бе на косъм от смъртта; казват, че по някое време сърцето му спряло да бие. Но Отецът пожела да го пощади и когато се възстанови, той беше друг човек. Красивият весел гонещ курвите воин се превърна в набожен последовател на Десетокнижието. Нарекоха го Хентес Верния меч. Той преряза връзките със старите си приятели, започна да отбягва множеството си любовници и да търси компанията на най-ревностните и радикални жреци. Започна да проповядва — пламенни служби, в които описваше виденията си на смъртното ложе. Твърдеше, че Световният отец говорил с него и му показал славния път към изкуплението. Което явно до голяма степен включва привличането на вас, чуждите езичници, към учението на Десетокнижието; ако е нужно, под заплаха от меч. Баща ми нямаше кой знае какъв избор, освен да го отпрати, заедно с непрестанно растящата група от негови последователи.

— И казвате, че той вярва, че вашият бог му е заповядал да убие баща ви? — попита принцът.

— Вярванията на брат ми невинаги са лесни за разбиране, дори и от неговите ученици. Но самата идея васалният лорд на Кумбраел да се унижи пред крал Янус би била светотатство, особено ако е следствие на онова, което в неговите очи представлява гонение на светите воини в Мартиш от брат Вейлин. Затова той поканил баща ми на среща, уж за да моли за отмяна на изгнанието си, и там, без стражи, които да го пазят, го убил.

Направи пауза, за да отпие пак, и погледът му се задържа върху Вейлин.

— Моите източници съобщават, че името ти вече е известно в Кумбраел, братко. Хентес може да е Верния меч, но ти си Мрачния меч. Това е от Петата книга, Пророчества. Преди векове един ясновидец говорил за почти непобедим воин еретик. „Ще покоси той благочестивите и ще порази онез, що се трудят в служба на Световния отец. По меча му ще го познаете, тъй като е изкован в неестествен огън и воден от гласа на Мрачното.“

„Мрачния меч ли?“ Вейлин си помисли за кръвната песен и какво му бе казала Нерсус Сил Нин за неговия произход. „Може пък да са прави.“

Изправи се и каза:

— По-добре да продължаваме.

— Е, това ще ни е от голяма полза, да го еба! — Брат-командир Макрил плю на земята в нозете на лорд Мустор.

Васалният лорд се дръпна назад с искрица страх в очите.

— Беше отворен преди десет години — каза той и в гласа му се прокрадна лек хленч.

Вейлин се взря във входа на тунела, тесен процеп в една брулена от ветровете скална стена, който едва ли щяха да забележат, ако лорд Мустор не им го беше посочил. В сумрака на входа едва различаваше причината за гнева на Макрил: купчина големи каменни късове, запушили прохода от пода до тавана. Бяха прекалено тежки, за да могат да ги отместят с малкия си отряд. Макрил имаше право — тунелът беше безполезен.

— Не разбирам — каза лорд Мустор. — Беше построен по най-добрия възможен начин. Никой освен баща ми и мен не знаеше за съществуването му.

Вейлин пристъпи в тунела и плъзна ръка по повърхността на един от камъните. Усети как е гладък на някои места и грапав на други и пръстите му откриха твърдите ръбове, оставени от длетото.

— Този камък е бил откъртен. Наскоро, доколкото мога да преценя.

— Изглежда, най-голямата ви тайна е била издадена, милорд — отбеляза принц Малциус. — Ако е вярно това, което казвате, и баща ви е предпочитал брат ви пред вас, може би е счел за уместно да сподели тайната с него.

— Какво ще правим? — попита жално лорд Мустор. — Няма друг начин за проникване във Високата твърд.

— Освен чрез обсада — обади се принцът. — А не разполагаме нито с време, нито с хора, нито с машини за това.

Вейлин излезе от тунела.

— Наблизо има ли удобно място, откъдето да огледаме крепостта, без да ни видят?

Изкачването по тесния каменист път беше опасно, но успяха да постигнат добро време въпреки непрестанните оплаквания на лорд Мустор за подбитите му стъпала. Най-сетне се озоваха на един перваз, заслонен от вятъра от голяма скална издатина.

— По-добре стойте приведени — посъветва ги лорд Мустор. — Съмнявам се, че някой страж ще има достатъчно остри очи да ни види, но не бива да разчитаме на късмета. — Промъкна се до ръба на издатината и посочи. — Ето. Не е най-елегантната архитектура, нали?

Високата твърд трудно можеше да се пропусне: стените ѝ се издигаха от планинския склон като затъпен връх на копие, стърчащ нагоре през скалите. Лорд Мустор с право бе отбелязал липсата на елегантност в градежа. Нямаше никакви украси — нито статуи, нито минарета — и равномерната гладкост на стените се нарушаваше само от осейващите ги процепи за стрелба. Едно-единствено знаме със свещения бял пламък на кумбраелския бог плющеше на върха на дълго копие върху бастиона над портата. Единственият достъп до крепостта бе по тесен път, който се изкачваше стръмно от дъното на прохода. В момента се намираха на едно ниво с върха на стените и Вейлин можеше да види черните точици на стражите по бойниците.

— Виждате ли, лорд Вейлин? — каза Мустор. — Непристъпна е.

Вейлин се промъкна по-наблизо и се взря към основата на твърдината; неравни скали, които преминаваха в гладки стени. „Скалите не са проблем, но стената?“

— Колко високи казахте, че са стените, милорд?

— Сигурен ли си, че можеш да го направиш?

Галис Катерача вдигна намотаното въже, за да го нахлузи през главата си, нагласи го на раменете си и хвърли поглед нагоре към извисяващата се крепост.

— Обичам предизвикателствата, милорд.

Вейлин изтласка съмненията дълбоко в ума си и му подаде един нож.

— Направи това за мен и може да забравя, че съм ти ядосан.

— Ще се задоволя с онази манерка вино, дето ми я обещахте. — Галис се ухили, пъхна ножа в ботуша си и се обърна към скалната стена. Ръцете му заопипваха гранита, търсейки къде да се заловят. Ловките му пръсти проследяваха неравната повърхност с интуитивна прецизност. След няколко секунди той се хвана и започна да се катери. Тялото му се движеше плавно по скалите и ръцете и краката му сякаш сами намираха опора. На десет стъпки над земята спря, за да погледне надолу към Вейлин с широка усмивка.

— Дотук е по-лесно и от къща на търговец.

Вейлин го гледаше как преминава от скалите на стената и се смалява, колкото по-високо се катереше, докато не заприлича на мравка, която се опитва да стигне върха на голямо дърво. Нито за миг не спря и не се подхлъзна. Като се увери, че той няма да падне, Вейлин се обърна към братята и войниците, присвити в мрака около него. Те бяха смесица от най-добрите стрелци на Норта и братя от отряда на Макрил, общо двайсет души. В сравнение с многочислената охрана на узурпатора бяха малка групичка, но ако бяха повече, щеше да се увеличи рискът да ги забележат. Останалата част от полка чакаше в подножието на дългия стръмен път към портата на крепостта. Командваше я брат Макрил, който щеше да поведе конна атака с принц Малциус, щом портата бъде отворена. Кейнис щеше да ги последва пеш с главните сили. Решението на Вейлин да води атаката срещу портата бе посрещнато с яростни възражения. Кейнис категорично заяви, че мястото му е при неговите хора.

— Пратиха ме за узурпатора — отвърна Вейлин. — Смятам да го пипна, по възможност жив. Освен това бих искал да получа шанс да поговоря с него. Сигурен съм, че може да ми каже много интересни неща.

— Тоест искаш да изпробваш меча му — рече брат Макрил. — Приказките на лорда са те накарали да се чудиш, нали? Искаш да знаеш дали е добър колкото теб.

„Така ли е?“, запита се Вейлин. Всъщност не жадуваше да кръстоса оръжие с Верния меч. Честно казано, не таеше никакви съмнения, че би могъл да го победи. Но искаше да се изправи срещу него, да чуе гласа му. Разказът на лорд Мустор бе събудил любопитството му. Узурпаторът вярваше, че върши работата на своя бог, също като кумбраелеца, когото бе гледал да умира в Мартиш. „Какво ги тласка към това? Какво кара човек да убива за своя бог?“ Но имаше и още нещо. Още откакто бе зърнал Високата твърд чуваше кръвната песен. Отначало бе слаба, но набираше сили с падането на нощта. Не беше точно предупреждение, по-скоро настойчивост, нужда да открие какво го чака вътре.

Даде знак на Норта и Дентос да се приближат. Шепотът му замъгли въздуха в мразовитата планинска нощ.

— Норта, ти ще поведеш хората си по бойниците. Убий стражите и покривай двора. Дентос, ти отведи братята при портата, вдигни я и я задръж, докато дойде полкът.

— Ами ти, братко? — попита Норта.

— Аз имам работа в крепостта. — Хвърли поглед към смаляващата се фигура на Галис. — Норта, кажи на хората си да не крещят, ако паднат. Покойните няма да приемат страхливец в Отвъдното. Късмет, братя!

Вейлин беше първият, който последва Галис нагоре по въжето. Вятърът виеше, невидими чудовища заплашваха да го откъснат от стената всеки момент. Докато стигне до Галис, ръцете вече го боляха от усилието и той стискаше въжето с вкочанени от студа пръсти.

Някогашният крадец стоеше току под ръба на бойницата, вкопчил пръсти в камъка и притиснат към стената. Вейлин можеше само да се диви на силата, му позволила му да остане в тази поза толкова дълго. Галис кимна, докато Вейлин се издърпваше до желязната кука, забита в бойницата, а поздравът му се изгуби сред вятъра. Вейлин се хвана с лявата си ръка за куката и раздвижи пръстите на дясната, за да си възвърне чувството в тях. Обърна се към Галис и вдига въпросително вежди.

— Един — изрече само с устни Галис и кимна към бойницата. — Изглежда отегчен.

Вейлин се надигна много предпазливо, за да надникне над стената. Стражът бе на няколко крачки от тях, сгушен в наметалото си в заслона на малка ниша. Над главата му пламтеше факла, брулена от вятъра, и пръскаше искри в черната пустота. Копието и лъкът на мъжа бяха подпрени на стената, а самият той търкаше енергично ръце; дъхът му излизаше на пара във въздуха. Вейлин посегна през рамо да изтегли меча си, вдиша дълбоко, а после с едно плавно движение се прехвърли през стената. Беше разчитал на изненадата да попречи на стража да вдигне тревога, но се изненада, когато мъжът дори не посегна към оръжията си: просто стоеше вцепенен, докато острието от звездно сребро не прониза гърлото му.

Вейлин пусна трупа върху камъните и даде знак на Галис да прехвърли стената.

— Дръж — прошепна, като свали пропитото с кръв наметало на мъртвия и го подхвърли на Катерача. — Сложи си това и се поразходи малко. Опитвай се да изглеждаш като кумбраелец. Ако някой от другите стражи те заговори, убий го.

Галис се намръщи при вида на кръвта, капеща от наметалото, но го нагласи на раменете си, без да се оплаква. Дръпна качулката над главата си, така че лицето му да е скрито в сянка. Излезе с бавни крачки от заслона на малката ниша и тръгна по бойниците, като търкаше ръце под наметалото. Създаваше впечатлението, че не е нищо повече от отегчен страж, обикалящ стената в студена нощ.

Вейлин отиде до куката и дръпна силно въжето два пъти. Мина цяла вечност преди главата на Норта да се подаде над стената и още повече преди хората му да го последват. Дентос беше последен — прехвърли се с мъка през ръба и се отпусна бавно върху камъните. Треперенето на ръцете му не се дължеше само на студа — той никога не бе харесвал височините.

Вейлин преброи хората и изсумтя доволно, щом видя, че никой не е паднал.

— Няма време за почивка, братко — прошепна той на Дентос. — Знаеш какво да правиш. Действай възможно най-тихо.

Двете групи се разделиха, за да се отправят по задачите си. Норта поведе стрелците по бойниците вляво, със стрели на тетивите, а Дентос и братята поеха в обратната посока, към портата. Скоро се разнесе звън на тетиви — хората на Норта се справяха със стражите. Чуха се няколко приглушени вика, но откъм цитаделата не дойде никакъв отговор, нито настъпи суматоха. Вейлин откри стълбите, водещи към двора, и забърза надолу. Описанието на крепостта, дадено му от лорд Мустор, бе доста мъгляво, спомените му бяха избледнели, но той бе категоричен за едно: братът на Мустор щеше да е в господарските покои, в сърцето на Високата твърд, докъдето можеше да се стигне през вратата точно срещу главната порта.

Вейлин се движеше бързо, кръвната песен ехтеше по-силно и в нея се прокрадваше предупреждение: „намери го“. Докато отваряше вратата, се натъкна на двама мъже, плещести юначаги, приведени един към друг на светлината на свещ сред дима на лули. Седяха на малка маса, с полупразна бутилка бренди и отворена книга между тях. Първият умря, докато скачаше на крака — мечът го порази в гърдите и сряза плът и кости в сребрист проблясък. Вторият успя да хване камата на пояса си преди Вейлин да го посече във врата. Ударът беше небрежен и мъжът остана жив още малко, а в разсеченото му гърло се надигна вик. Вейлин затисна устата му с длан, за да заглуши звука, и кръвта изби през пръстите му. Той заби силно меча в корема на мъжа. Задържа го така, докато онзи потръпваше, и видя как животът се отцежда от очите му.

Избърса окървавената си ръка в жакета му и се огледа. Малка стая с проход, който водеше навътре в крепостта, и стълбище вляво. Лорд Мустор му бе казал, че господарските покои са на приземния етаж, затова той тръгна по коридора. Сега вече вървеше по-бавно — всеки сенчест ъгъл бе потенциална заплаха. Скоро се озова пред голяма дъбова врата, леко открехната и очертана в светлината на факли от стаята отвъд.

„Колко ли стражи има с него?“ зачуди се той, а ръката му вече посягаше да бутне вратата. „Това е глупаво. Би трябвало да изчакам другите…“ Само че кръвната песен вече ехтеше гръмко и го тласкаше напред. „НАМЕРИ ГО!“

Нямаше стражи, само голяма каменна стая със забулени в сенки стени зад шестте каменни колони, крепящи тавана. Мъжът, седнал на подиума в отсрещния ѝ край, беше висок и широкоплещест, с красиво лице, загрозено от дълбок белег на лявата буза. Върху коленете му лежеше гол меч, простичко оръжие с тясно острие, което Вейлин разпозна като ренфаелско по липсата на ефес: кумбраелците бяха всепризнати майстори на лъкове, но не знаеха много за коването на стомана. При влизането на Вейлин мъжът не каза нищо. Продължи да седи и само го изгледа мълчаливо, а в очите му нямаше страх.

Сега, когато се намираше лице в лице със своята плячка, кръвната песен загуби своята острота, стопи се до тих, но неспирен шепот в дълбините на съзнанието му. „Дали съм там, където тя иска да бъда? — помисли си Вейлин. — Или там, където трябва да бъда?“ И в двата случая не виждаше смисъл от встъпления.

— Хентес Мустор! — каза той и пристъпи напред. — Призован сте по волята на краля да отговаряте срещу обвинения в измяна и убийство. Предайте меча си и се пригответе да бъдете окован.

Хентес Мустор остана седнал, докато Вейлин се приближаваше, без нито да проговори, нито да посегне към оръжието. Едва когато измина последните няколко крачки, Вейлин забеляза веригата, увита около лявата китка на мъжа, и проследи тъмните ѝ железни брънки до сенките между колоните. Ръката на Мустор дръпна бързо и умело и веригата изплющя като камшик, изтръгвайки искри от плочите. Една фигура бе издърпана от мрака, слабичка фигура със запушена уста и оковани ръце. Залитна и падна на колене пред Мустор. Вейлин имаше време да види сивата ѝ роба и тъмната ѝ коса преди узурпаторът да скочи и да опре меча в гърлото ѝ.

— Братко — каза той с тих и почти тъжен глас. — Мисля, че познаваш тази млада жена.

Очите ѝ бяха ярки, уплашени, умоляващи. Парцалът в устата ѝ спираше виковете, но смисълът им бе ясен от настойчивото клатене на главата ѝ. Очите ѝ се приковаха в неговите и той прочете ясно посланието в тях. „Не се жертвай за мен!“ Превръзката на устата ѝ и отминалите години не означаваха нищо. Би я познал навсякъде.

Шерин!

6.

— Мечът ти, братко — каза Хентес Мустор с тихия си глас.

У Вейлин би трябвало да се разрази ярост, отчаяна, кръвопролитна ярост, която да прати метателен нож в ръката на Мустор и да забие меч дълбоко в шията му. Но нещо я задуши, докато тя се надигаше в гърдите му. Не бе само предпазливост, макар че мъжът беше бърз, много по-бърз от Галис Катерача преди толкова години — имаше и нещо повече. За секунда той тънеше в объркване, а после го осени: мелодията на кръвната песен не се бе променила. В главата му звучеше същият тих непрестанен шепот, лишен от предупреждението или усещането за нередност, които познаваше толкова добре.

Мечът му издрънча в нозете на Мустор и звукът се смеси с приглушения хленч на отчаяние на Шерин.

— И така… — Мустор изрита меча надалеч в сенките, гласът му бе натежал от благоговение. — Отново проличава истинността на Неговото слово. — Очите му бяха вперени във Вейлин. — Другите ти оръжия. Хвърли ги. Бавно.

Вейлин направи както му бе наредено: захвърли ножовете и камата от ботуша си в сенките.

— Вече съм невъоръжен — каза той. — Има ли причина да заплашваш така сестра ми?

Мустор хвърли поглед към зачервеното лице на Шерин, сякаш внезапно си бе спомнил за присъствието ѝ.

— Сестра ти. Тя обаче ми каза, че не мислиш за нея по този начин. Тя е твоята любима, нали? Ключът, чрез който може да се проникне във вярата ти.

— Никой не може да проникне във вярата ми, милорд. Аз просто ви дадох меча си, нищо повече.

— Да. — Мустор кимна със спокойна увереност. — Точно както каза Той.

„Луд ли е?“, зачуди се Вейлин. Вярно, че мъжът беше фанатик, но дали това го правеше луд? Спомни си разказа на Сентес Мустор за това как брат му се обърнал към религията. „Твърдеше, че Световният отец говорил с него…“

— Твоят бог ли? Той ли ти каза, че ще дойда тук?

— Той не е мой бог! Той е Световният отец, който е създал всичко и познава всичко в Своята любов, дори еретици като теб. А аз съм благословен с гласа Му. Той ме предупреди за твоето идване и че твоето Мрачно умение с меча ще ме погуби, макар че в греховната си гордост аз копнеех да се изправя срещу теб без тази хитрина. Той ме отведе до мисията, където намерих тази жена. И всичко стана както Той го предрече.

— Предрече ли ти, че ще убиеш баща си?

— Баща ми… — Сигурността се оттече от очите на Мустор и той премигна. Изражението му бе несигурно. — Баща ми загуби пътя си. Извърна се от любовта на Световния отец.

— Но не се е извърнал от теб. Той ти е дал тази твърдина, нали? Дал ти е разрешителни за свободно преминаване, за да е сигурен, че ще стигнеш дотук необезпокояван. Даже ти е доверил най-лелеяната тайна на вашето семейство: за прохода през планината. Направил е всичко това, за да ти осигури безопасност. Човек може да ти завижда, че си бил толкова обичан. А ти си му се отплатил с меч в сърцето.

— Той се отклони от закона на Десетокнижието. Търпимостта му към вашата еретична власт не можеше да бъде понасяна вечно. Нямах друг избор освен да действам…

— Странен бог е този, който те обича толкова много, че те кара да убиеш собствения си баща.

— Млъквай! — изрева Мустор с глас, почти хленчещ от мъка. Запрати Шерин настрани и тръгна към Вейлин, насочил меча си напред. — Затваряй си устата! Знам те какъв си. Не си мисли, че Той не ми е казал. Ти практикуваш Мрачното. Отхвърляш любовта на Отеца. Нищо не знаеш, нищичко!

Мелодията на кръвната песен все така не се променяше, дори и когато мечът на узурпатора стигна на педя от гърдите му.

— Готов ли си? — попита Мустор. — Готов ли си да умреш, Мрачни мечо?

Вейлин забеляза как потрепва върхът на оръжието на Мустор, видя влажната червенина на очите му и здраво стиснатите му челюсти.

— А ти готов ли си да ме убиеш?

— Ще направя каквото е нужно. — Гласът му се процеждаше дрезгав измежду стиснатите му зъби. Цялото му тяло сякаш трепереше, гърдите му се надигаха и на Вейлин му се струваше, че гледа човек, водещ борба със себе си. Върхът на меча потрепваше, но не помръдна нито напред, нито назад.

— Простете, милорд — каза Вейлин. — Но се съмнявам, че ви е останала воля за убийства.

— Само още едно — прошепна Мустор. — Само още едно, каза ми Той. След това най-сетне ще намеря покой. Вечните полета, които досега ми бяха отказвани, ще се отворят пред мен.

Иззад вратата се донесоха първите звуци на битка, множеството тревожни викове бързо бяха заглушени от тропота на железни подкови и силния звън на стомана в стомана.

— Какво? — Мустор изглеждаше объркан, погледът му се стрелкаше непрекъснато между Вейлин и вратата. — Какво е това? Да не се опитваш да ме разсееш с някаква илюзия на Мрачното?

Вейлин поклати глава.

— Моите хора щурмуват крепостта.

Не.

— Твоите хора ли? — На лицето му се изписа объркване. — Но ти дойде сам. Той каза, че ще дойдеш сам. — Мечът му се отпусна и той залитна няколко стъпки назад. Погледът му бе отнесен, разфокусиран. — Той каза, че ще дойдеш сам…

„Убий го сега!“, изкрещя някакъв глас в ума на Вейлин — глас, който смяташе, че е изгубил в Мартишката гора, глас, който постоянно се бе надсмивал над приготовленията му за убийството на Ал Хестиан. „Той е в обсега ти, вземи му меча и му скърши врата!“

Гласът беше прав — убийството щеше да е лесно. Каквато и лудост да замъгляваше мислите на Мустор, го бе оставила беззащитен. Само че мелодията на кръвната песен звучеше все така непроменена… А и думите му повдигаха толкова много въпроси…

— Вие сте били измамен, милорд — каза тихо Вейлин. — Какъвто и глас да говори в ума ви, ви е изиграл. Аз дойдох тук с цял пехотен полк и отряд конни братя. Освен това се съмнявам, че смъртта ми, или чиято и да било смърт, ще ви спечели място в Отвъдното.

Мустор се олюля и едва не се строполи на пода. Замръзна, само за миг, но това бе миг на абсолютна неподвижност, стоеше като издялан от лед. Когато се размърда пак, объркването му бе изчезнало и той изглеждаше напълно овладян. Едната му вежда бе повдигната във весело смайване, но очите му бяха студени и пълни с омраза. От устните му прозвуча глас, който Вейлин бе чувал и преди, и тонът му бе изпълнен със спокойна увереност.

— Ти продължаваш да ме изненадваш, братко. Но това не е краят.

После гласът изчезна и на лицето на Мустор отново се изписа предишното объркване. На Вейлин му бе ясно, че той не знае какво се е случило току-що. „Нещо живее в ума му — осъзна той. — Нещо, което може да говори с неговия глас. А той не знае.“

— Хентес Мустор — каза Вейлин. — Призован сте по волята на краля да отговаряте срещу обвинения в измяна и убийство. — Протегна ръка. — Мечът ви, милорд.

Мустор сведе поглед към меча в ръката си и извъртя острието така, че то заблестя в светлината на факлите.

— Толкова го мих… Търках острието върху камъка часове. Но още я виждам, кръвта…

— Мечът ви, милорд — повтори Вейлин и пристъпи напред с протегната ръка.

— Да… — промълви немощно Мустор. — Да. По-добре го вземи… — Обърна го с дръжката към Вейлин и му го подаде.

Чу се звук като от пляскане на ястребови криле, лек полъх погали бузата на Вейлин и покрай него се стрелна петно въртяща се стомана. Кръвната песен загърмя, изпълнена с чувство за нередност и предупреждение, и той се олюля от силата ѝ. Откри, че инстинктивно посяга към празната ножница на гърба си, и почувства миг на пълна безпомощност, докато секирата улучваше Хентес Мустор право в гърдите. Ударът го отхвърли във въздуха и той се строполи с разперени ръце на пода.

— Видях му сметката на копелето! — възкликна Баркус, появявайки се от сенките. — Чудесно хвърляне, бих казал…

Юмрукът на Вейлин го улучи в челюстта и го просна на пода.

— Той се предаваше! — В него кипеше гняв, подклаждан от кръвната песен, и ръцете го сърбяха да хване оръжието. — Предаваше се, проклет глупако!

— Аз мислех… — Баркус изплю кръв на пода. — Мислех, че ще те убие… Той имаше меч, а ти нямаше… Видях сестрата да лежи там. Не знаех. — Изглеждаше по-скоро объркан, отколкото ядосан.

Несъмнената, ужасяваща истина, че в този момент Вейлин бе готов да убие Баркус, го потресе дотолкова, че гневът му се изпари. Той се наведе и протегна ръка.

— Хайде.

Баркус се взря за момент в него; на челюстта му вече се оформяше червен оток.

— Наистина боли, да знаеш.

— Съжалявам.

Баркус хвана ръката му и се надигна. Вейлин хвърли поглед към тялото на Мустор и тъмната локва, оформяща се под него.

— Погрижи се за сестра ни — каза той на Баркус и отиде до трупа. Омразната секира на Баркус още бе забита в гърдите му. „Затова ли не можех да я докосна? Дали песента е знаела, че ще бъде използвана така?“

Надяваше се, че в гърдите на Мустор ще е останала някаква искрица живот, достатъчно дъх, за да даде окончателен отговор на загадката за своя убийствен и измамен бог. Но в очите му нямаше блясък, отпуснатите му черти не трепваха. Секирата на Баркус бе свършила работата си прекалено добре.

Той коленичи до тялото. В ушите му още звучаха трескавите думи на мъжа: „Вечните полета, които досега ми бяха отказвани, ще се отворят пред мен.“ Сложи ръка върху гърдите на Мустор и каза тихо — цитираше:

— Какво е смъртта? Смъртта е само врата към Отвъдното. Тя е едновременно край и начало. Бойте се от нея и я приветствайте.

— Не мисля, че това е особено уместно. — Сентес Мустор, неоспоримият васален лорд на Кумбраел, гледаше тялото на брат си със смесица от гняв и отвращение. Гол меч без нито петънце на него висеше в ръката му, а гърдите му пухтяха от непривичното усилие. Вейлин бе впечатлен, че е стигнал дотук толкова бързо — явно благодарение на факта, че бе пропуснал да се затормозява с каквато и да било част от битката. — Той би искал Прощалната молитва от Десетокнижието. Думите на Световния отец…

— Всеки бог е лъжа — цитира Вейлин. Стана и се поклони едва-едва на васалния лорд. — Мисля, че брат ви разбра това.

— Колко?

— Общо осемдесет и девет. — Кейнис кимна към наредените долу в двора трупове. — Никой не поиска пощада, нито я получи. Също като в Мартиш. — Челото му беше смръщено. — Загубихме девет души. Други десет са ранени. Сестра Гилма се грижи за тях.

— Впечатляващо — отбеляза принц Малциус. Беше се увил плътно в обшития си с кожа плащ, а червената му коса се развяваше на студения вятър, брулещ бойниците. — Да загубите толкова малко срещу толкова многоброен противник.

— Изправени едновременно срещу нашите алебарди и стрелците на брат Норта по стените… — Кейнис сви рамене. — Те нямаха голям шанс, ваше височество.

— Васалният лорд даде ли някакви нареждания относно мъртвите кумбраелци? — попита Вейлин принца. Лорд Мустор очебийно липсваше след края на битката: явно се бе заел да изследва отблизо винарската изба на крепостта.

— Изгорете ги или ги хвърлете от стените. Съмнявам се, че той е достатъчно трезвен, за да му пука какво ще направим с тях. — Тази сутрин в гласа на принца имаше някаква острота. Вейлин знаеше, че той е бил начело на щурма през главната порта, следван по петите от Алуциус Ал Хестиан. В двора бяха срещнали кратка, но ожесточена съпротива от двайсетина последователи на узурпатора. Алуциус бе паднал от коня си и бе изчезнал в мелето. След битката го бяха извлекли изпод купчина трупове, жив, но в безсъзнание. Късият му меч бе потъмнял от засъхнала кръв, а на главата му имаше голяма цицина. В момента беше под грижите на сестра Гилма и още не се бе свестил.

„Накарай го да си играе с меч десет дни и го лъжи, че е воин — помисли си тягостно Вейлин. — По-добре още първия ден да го бях вързал за седлото и да бях натирил коня обратно към града.“ Изтласка чувството за вина и се обърна към Кейнис.

— Знаеш ли нещо за това как се отнасят кумбраелците със своите мъртви?

— Обикновено ги погребват. Грешниците ги разчленяват и ги оставят да гният на открито.

— Изглежда ми справедливо — изсумтя принц Малциус.

— Сформирай група — каза Вейлин на Кейнис. — Откарайте ги до подножието на планината и ги погребете. На картата има село на пет мили южно от прохода. Пратете ездач до тамошния жрец. Той би могъл да каже подходящите думи.

Кейнис хвърли неуверен поглед към принца.

— И узурпатора ли?

— И него.

— На мъжете това няма да им хареса…

— Не давам и кучешка пръдня какво им харесва! — Вейлин едва потискаше гнева, който знаеше, че е предизвикан от чувството му за вина към Алуциус. — Питай за доброволци — каза с въздишка на Кейнис. — Двойна дажба ром и един сребърник за първите двайсет, които излязат пред строя. — Поклони се на принц Малциус. — Ако разрешите, ваше височество. Имам си друга работа…

— Доколкото разбирам, пратил си най-добрите си ездачи? — попита принцът.

— Брат Норта и брат Дентос. Ако всичко върви добре, кралската заповед ще бъде в ръцете на Военачалника до два дни.

— Чудесно. Никак няма да ми е приятно, ако всичко това е било напразно.

Вейлин си помисли за решителното лице на Алуциус, почервеняло от усилията след още един час недодялани опити да усвои боя с меч.

— И на мен, ваше височество.

Кожата му беше бледа и влажна на пипане, черната му коса бе полепнала по потния му скалп. Равномерното спокойно надигане и спадане на гърдите му с нищо не помагаше за уталожване на чувството на вина у Вейлин.

— Скоро ще се оправи. — Сестра Шерин сложи ръка на челото на Алуциус. — Треската спря бързо, цицината на главата му вече е поспаднала — и виж! — Тя посочи затворените му очи и Вейлин забеляза мърдането им под клепачите.

— Какво означава това?

— Той сънува, така че мозъкът му вероятно не е пострадал. Ще се събуди след няколко часа и ще се чувства ужасно. Но ще се събуди. — Тя го погледна, усмивката ѝ беше лъчезарна и топла. — Много се радвам да те видя пак, Вейлин.

— И аз теб, сестро.

— Изглежда, си прокълнат винаги да бъдеш мой спасител.

— Ако не бях аз, изобщо нямаше да си в опасност. — Той огледа трапезарията, която сестра Гилма бе превърнала във временна болница. Самата сестра Гилма стоеше до камината и се смееше от сърце на Джанрил Норин, някогашния менестрелски чирак, докато шиеше една рана на ръката му, а той я развличаше с някои от най-нецензурните си стихоплетства.

— Може ли да поговорим? — попита Вейлин. — Бих искал да узная повече за времето, което си прекарала в плен.

Усмивката на Шерин леко помръкна, но тя кимна.

— Разбира се.

Той я отведе на бойниците, далеч от любопитни уши. В двора долу мъжете товареха труповете на кумбраелците на каруци, като си разменяха насилени, но оживени шеги сред съсирващата се кръв и вкочаняващите се крайници. От неуверената походка на някои Вейлин предположи, че Кейнис е бил доста щедър с допълнителната дажба ром.

— Погребвате ли ги? — попита Шерин. Той се изненада от липсата на шок или отвращение в гласа ѝ, но осъзна, че животът на лечителка я е накарал да привикне с гледката на смърт.

— Стори ми се правилно.

— Съмнявам се, че дори собствените им хора биха го направили. Те са съгрешили спрямо своя бог, нали?

— Самите те не са смятали така. — Той сви рамене. — Освен това не го правя за тях. Вестта за случилото се тук ще плъзне из цялото васалство. Много кумбраелски фанатици ще побързат да го нарекат клане. Ако се разчуе, че сме показали уважение към мъртвите според техните обичаи, това би могло да притъпи омразата, която искат да разпалят.

— Говориш почти като аспект. — Усмивката ѝ бе така сияйна, така открита, че разбуди в гърдите му стара, позната болка. Сега Шерин беше различна — предпазливото строго момиче, с което се бе запознал преди пет години, вече бе уверена млада жена. Но същината ѝ не се бе променила, той го бе видял в начина, по който слагаше ръка върху челото на Алуциус, и в трескавите ѝ молби през запушената ѝ уста, когато си мислеше, че той жертва живота си за нея. Състраданието в нея пламтеше буйно.

— Изглежда, винаги се намираме в различни краища на Кралството — продължи тя. — Миналата година имах късмета да се запозная с принцеса Лирна. Тя каза, че сте приятели, затова я помолих да ти предаде поздрави.

„Приятели? Тази жена лъже, както другите дишат.“

— Предаде ми ги. — Беше ясно, че тя не знае. Аспект Елера не ѝ бе казала защо винаги са толкова далеч един от друг. Изведнъж Вейлин реши, че никога не бива да узнае.

— Той нарани ли те? — попита той. — Мустор. Да не би…?

— Получих някоя и друга синина при залавянето си. — Тя му показа белезите от окови на китките си. — Но иначе съм невредима.

— Кога те залови?

— Преди близо два месеца. Най-после бях призована да се върна от Уорнсклейв в Дома на ордена и чаках с нетърпение да заема стария си пост, само че аспект Елера ми възложи да работя по изследването на нови лекарства. Това е смъртна скука, Вейлин. Безкрайно стриване на билки и забъркване на смеси, повечето от които миришат отвратително. Дори се оплаках на аспекта, но тя ми каза, че трябвало да получа по-широка представа за делата на Ордена. Както и да е, зарадвах се, когато от бившата ми мисия пристигна пратеник с вестта за епидемия от Червената ръка. Бях работила върху смес, която би могла да даде някаква надежда за изцеление или поне да облекчи симптомите. Затова местният лечител пратил да ме повикат.

Червената ръка. Чумата, върлувала из четирите васалства преди кралят да изкове Кралството, чумата, която бе отнела живота на хиляди само за две години. Никое семейство не се бе отървало незасегнато и никоя друга болест не бе всявала повече страх. Само че чумата не се бе появявала в Кралството вече близо петдесет години.

— Било е капан — каза той.

Тя кимна.

— Тръгнах сама, от страх, че болестта е плъзнала из района. Само че болест нямаше, само смърт. Мисията бе тиха, помислих я за празна. Вътре имаше само трупове, но не погубени от Червената ръка. Бяха накълцани с мечове, дори болните в леглата им. Хората на Мустор ме чакаха. Не бяха пощадили никого. Опитах се да избягам, но разбира се, ме хванаха. Оковаха ме и ме докараха тук.

— Съжалявам.

— Ти не си виновен.

Очите им се срещнаха пак и болката в гърдите го прониза още веднъж.

— Мустор каза ли ти нещо, което би могло да обясни действията му? Каквото и да е.

— През повечето дни идваше в килията ми. Отначало изглеждаше загрижен за мен, проверяваше дали имам достатъчно храна и вода, дори ми носеше книги и пергаменти, когато го помолех. Винаги говореше сякаш тласкан от някакъв вътрешен подтик, но думите му рядко имаха смисъл. Дърдореше за своя бог, цитираше цели пасажи от Десетокнижието, което кумбраелците толкова тачат. Отначало помислих, че се опитва да ме привлече към своята вяра, но после осъзнах, че всъщност не говори на мен, мнението ми изобщо не го интересуваше. Просто имаше нужда да изрича думи, които не можеше да изрече пред последователите си.

— Какви думи?

— Думи на съмнение. Хентес Мустор се съмняваше в своя бог. Не в съществуването му, а в начина му на мислене, в намеренията му. Тогава не знаех, че е убил баща си, явно по повеля на същия този бог. Може би чувството за вина го е побъркало. Казах му го. Казах му, че ако мисли, че може да ме използва, за да те убие, значи наистина е луд. Казах му, че ще го убиеш за миг. Изглежда, съм грешала. — Тя се взря настойчиво в него. — Той беше ли луд, Вейлин? Това ли го тласкаше? Или пък… нещо друго? Усещам, че знаеш повече, отколкото казваш.

Искаше му се да ѝ каже, нуждата да сподели с някого пламтеше в гърдите му. Вълкът в Урлиш и Мартиш, срещата с Нерсус Сил Нин, Онзи, който чака, и гласът, същият глас, който бе чул от устните на двама мъртъвци. Но нещо го възпря. Този път не беше кръвната песен, а нещо по-лесно разбираемо. „Такова знание е опасно. А тя вече бе изложена на достатъчно опасности заради мен.“

— Аз съм само един брат с меч, сестро — каза той. — С годините осъзнавам, че знам твърде малко.

— Знаеше достатъчно, за да ми спасиш живота. Знаеше, че Мустор не може да понесе повече убийства. Бях толкова сигурна, че ще го посечеш, щом видиш, че ме е пленил… Гордея се с теб, задето не го направи. Луд или не, убиец или не, аз не долавях зло в него. Само скръб и чувство за вина.

Отдолу се донесе някаква шумотевица. Вейлин хвърли поглед към двора и видя как васален лорд Мустор гълчи Кейнис и разплисква вино от бутилката в ръката си по каменните плочи. Васалният лорд беше чорлав, небръснат и ако се съдеше по завалянето на думите, значително по-пиян от обикновено.

— Нека гният! Чу ли ме, братко? В Кумбраел грешниците не ги погребват, о, не! Отшечете им главите и ги оштавете на гарваните… — Подхлъзна се в локва незасъхнала кръв и се пльосна на паважа, като се заля с вино. Изруга и отблъсна протегнатите за помощ ръце на Кейнис.

— Нека тез грешници да гният, тъй викам аш! Това е мойта крепошт. Принц Малциуш? Лорд Вейлин? Това е мойта крепошт!

— Кой е този? — попита Шерин. — Изглежда ми… неспокоен.

— Законният васален лорд на кумбраелците, Вярата да им е на помощ. — Той ѝ се усмихна извинително. — Трябва да вървя. Полкът ми ще остане тук в очакване на кралските заповеди. Ще накарам брат Макрил да ти осигури ескорт за връщането ти в Ордена.

— Предпочитам да остана тук известно време. Мисля, че сестра Гилма ще се зарадва на малко помощ. Освен това почти нямахме време да разменим новини. Имам много да ти разправям.

Пак същата открита усмивка, същата болка в гърдите му. „Отпрати я — заповяда вътрешният му глас. — Ако я задържиш тук, това ще ти донесе само болка.“

— Лорд Вейлин! — Викът на васален лорд Мустор пак привлече вниманието му към двора. — Къде ши? Шпри тези мъже!

— Аз също имам много да ти разправям — каза той, преди да излезе.

Отначало васален лорд Мустор побесня при отказа на Вейлин да спре погребването на телата. Заяви отново, че той е собственик на крепостта и върховен властник в собствените си земи. Когато Вейлин отвърна просто, че той е служител на Вярата и следователно не е обвързан със заповедите на един васален лорд, настроението на Мустор премина в злобно цупене. А след като призивите му към принц Малциус му спечелиха само неодобрителен суров поглед, Мустор се оттегли в покоите на мъртвия си брат, където бе струпал голяма част от винените запаси на крепостта.

Останаха във Висока твърд още осем дни. Чакаха с нетърпение вестта за края на войната. Вейлин запълваше времето на мъжете с непрестанни тренировки и патрулиране из планините. Нямаше много недоволство, бойният дух на хората беше висок, подклаждан от триумфа и поделената плячка от крепостта и мъртвите, която, макар и оскъдна, задоволи един от основните войнишки копнежи.

— Дайте им победа, злато в джоба и жена от време на време — каза сержант Крелник на Вейлин една вечер — и ще ви следват до края на света.

Както бе обещала сестра Шерин, Алуциус Ал Хестиан се възстанови бързо: събуди се на третия ден и издържа основните проверки, които показаха, че мозъкът му не е трайно увреден, макар че не помнеше нищо за битката, нито как е получил раните си.

— Значи е мъртъв? — попита той Вейлин. Бяха в двора и наблюдаваха вечерната строева подготовка. — Узурпаторът.

— Да.

— Мислите ли, че той е дал на Черната стрела онези документи за свободно преминаване?

— Не виждам как иначе биха могли да попаднат в ръцете му. Изглежда, старият васален лорд е положил големи усилия да защити сина си.

Алуциус уви плътно плаща около раменете си; празните му очи го караха да изглежда като старец, който наднича иззад лицето на младеж.

— Всичката тази кръв пролята заради няколко писма… — Той поклати глава. — Линден би заридал, ако можеше да го види. — Бръкна под плаща си и откачи късия меч на Вейлин от колана си. — Ето — каза и го подаде с дръжката напред. — Това няма да ми трябва повече.

— Задръж го. Подарък от мен. Нека ти остане някакъв сувенир от войниклъка.

— Не мога. Кралят ви го е дал…

— А сега аз го давам на теб.

— Аз не… Той не бива да бъде подаряван на такъв като мен.

Като видя как момчето е хванало дръжката и треперенето на пръстите му, Вейлин си спомни хлъзгавата кръв, която покриваше острието, когато го измъкнаха изпод купчината трупове до портата. „Лицето на битката винаги е най-грозно, когато го виждаш за първи път.“

— Че кой е по-достоен да му го подаря? — каза той, сложи ръка на дръжката и я оттласна леко. — Окачи го на стената, когато се прибереш. Нека виси там. Няма да си го взема.

Момчето сякаш се канеше да каже още нещо, но се въздържа и върна меча на колана си.

— Както желаете, милорд.

— Ще напишеш ли за това? Струва ли си някоя поема, как мислиш?

— Сигурен съм, че струва сто, но се съмнявам, че аз ще напиша някоя от тях. Откакто се свестих, думите сякаш не ми идват както някога. Опитвах се, седях с перо и пергамент, но не се получава нищо.

— На човек му е нужно известно време да дойде на себе си, след като е бил ранен. Почивай и се храни добре. Сигурен съм, че дарбата ти ще се върне.

— Надявам се. — Момчето се усмихна унило. — Може би ще пиша на Лирна. Сигурен съм, че ще успея да намеря някои думи за нея.

Вейлин, който разполагаше с предостатъчно собствени думи за принцесата, кимна, обърна се пак към строилите се в защитна формация войници и изля внезапния си гняв върху един мъж, който държеше алебардата прекалено високо.

— Снижи я, тъпако! Как ще изкормиш кон, като си вирнал оръжието нагоре? Сержант, един час допълнителна строева подготовка за този некадърник.

Всяка вечер Вейлин прекарваше в компанията на Шерин. Седяха в господарските покои и си разказваха какво са преживели през последните няколко години. Той откри, че е пътувала много повече от него, посещавала е мисии на Петия орден във всички четири васалии на Кралството, дори е плавала с кораб до анклава в Северните предели, където върховен лорд Ванос Ал Мирна управляваше от името на краля.

— Мястото е оживено, въпреки студа — каза тя. — И е дом на толкова много различни хора. Повечето фермери са всъщност изгнаници от Алпиранската империя. Високи красиви хора с тъмна кожа. Явно са разгневили императора и им се е наложило или да отплават, или да бъдат избити до крак. Така стигнали до Северните предели преди повече от петдесет години. По-голямата част от гвардията на върховния лорд се състои от изгнаници, те имат страховита репутация.

— Срещал съм върховния лорд веднъж, заедно с дъщеря му. Не мисля, че тя ме хареса особено.

— Известното лонакско намерениче? Нея я нямаше, когато бях там, беше отишла в гората със сеордите. Те, изглежда, високо тачат нея и баща ѝ. Май има нещо общо с голямата битка срещу Ледената орда.

Той ѝ разказа за месеците в Мартиш, сподели болезнения спомен за кончината на Ал Хестиан; чувстваше се страхливец и лъжец, задето пропускаше кроежите си за убийство.

— Това е било милост, Вейлин — каза му тя и го хвана за ръката, щом видя вината, изписала се върху лицето му. — Ако го беше оставил да страда, това щеше да е неправилно, в разрез с Вярата.

— Направил съм много в името на Вярата. — Той погледна покритата си с белези ръка до нейната, бяла и гладка. „Ръце на убиец, ръце на лечителка. Вярата да ми е на помощ, защо я усещам толкова топла?“

— Всичко, което човек може да направи за себе си, е да се запита дали е вършил неправди в името на Вярата — каза Шерин. — Ти вършил ли си, Вейлин?

— Убивал съм хора; хора, които не познавам. Някои бяха престъпници, други убийци, общо взето измет. Но някои, като заблудения фанатик, който живееше тук, бяха хора, които просто следваха друга вяра. Хора, които биха могли да са ми приятели, ако се бяхме срещнали по друго време и на друго място.

— Хората, които живееха чук, бяха убийци. Те изклаха цяла мисия на моя Орден само за да ме пленят. Ти би ли могъл да го направиш?

„Тя не го вижда — осъзна той. — Не вижда убиеца в мен.“

— Не — отвърна и кой знае защо се почувства отново лъжец. — Не. Не бих могъл.

С отминаване на дните Вейлин започна да се залъгва с фантазията, че кралят и Орденът може да им позволят да останат тук като постоянен гарнизон на кумбраелска територия. Той щеше да е господар на крепостта, за да напомня на всеки кумбраелски фанатик за цената на бунта. Шерин можеше да основе мисия, за да се грижи за болните в това отдалечено и сурово кътче, и двамата можеха да служат на Вярата и Кралството в щастлива изолация в продължение на години. Макар да знаеше, че е невъзможно, тази фантазия витаеше в съзнанието му, ярка и пленителна надежда, която на всичкото отгоре растеше. Кейнис щеше да поеме библиотеката на крепостта, да създаде училище за местните деца, да ги учи на писмо и на истините на Вярата. Баркус щеше да се настани в ковачницата, Норта — в конюшните, а Дентос щеше да стане главен ловец. Вейлин щеше да докара Белег и Френтис от Дома на ордена, за да се присъединят към тях. Знаеше, че това е самозаблуда, лъжа, която си повтаряше след всяка вечер, прекарана заедно с Шерин. Защото не искаше това да свършва, защото искаше онзи мир, който изпитваше в нейно присъствие, да продължи колкото се може по-дълго. Дори се зае да съставя наум официално предложение към аспект Арлин, като постоянно го преформулираше, но все отлагаше да поиска от Кейнис да го напише. Ако го изречеше на глас, това щеше да разкрие цялата му абсурдност, а той предпочиташе фантазията.

Мащабите на самозаблудата му му станаха ясни на сутринта на деветия ден. Беше се събудил рано, инспектира набързо стражите на портата и тъкмо обикаляше постовете по бойниците, преди да отиде да си намери някаква закуска. Часовоите мръзнеха, но бяха достатъчно весели, така че той заподозря, че са си позволили някоя и друга глътчица от „приятеля на братята“, докато са на пост. Спря се за момент, преди да слезе в двора, попивайки с очи мрачното величие на гледката. „Доста страховито място, на което да служиш до края на дните си. Но тихо, блажено тихо.“

В идните години щеше да си го спомня ясно — яркото сутрешно слънце, хвърлящо сребристосинкави отблясъци по пресния сняг, покрил околните върхове, бистрата синева на небето, хапещия вятър в лицето си. Никога не го забрави; това бе моментът преди всичко да се промени.

Тъкмо се канеше да се обърне, когато погледът му бе привлечен към дългия тесен път откъм долината: по него препускаше бързо някакъв ездач. Дори от това разстояние Вейлин видя облачето на конския дъх, докато животното се напрягаше да галопира нагоре по склона. „Дентос — осъзна той, щом ездачът се приближи. — Дентос без Норта.“

Лицето на Дентос бе посивяло от умора. Голяма синина тъмнееше на бузата му.

— Братко — поздрави той Вейлин с глас, натежал от скръб и изтощение. — Трябва да говоря с теб. — Олюля се и Вейлин посегна да го подкрепи.

— Какво има? Къде е Норта?

В усмивката на Дентос нямаше и помен от веселие.

— На много мили оттук, предполагам. — Лицето му потъмня и той сведе очи, сякаш се боеше да срещне погледа на Вейлин. — Нашият брат се опита да убие Военачалника. Сега е беглец и половината Кралска гвардия е по петите му.

— Имаше битка — каза Дентос, стиснал в ръце чаша топло мляко, подсилено с малко бренди. Седяха край огъня в трапезарията. Вейлин бе повикал Баркус и Кейнис да чуят разказа му, както и принц Малциус и сестра Шерин, която бе намазала раната му с мехлем. — Кумбраелците събрали около пет хиляди души, за да пресрещнат Кралската гвардия край брода Зелена вода. Не е кой знае каква сила и не биха могли да устоят на числеността ни, но предполагам, че са се опитвали да спечелят време, за да може градът да подготви отбраната си. Вероятно са щели да посекат много гвардейци, докато прекосяват реката, само че Военачалникът се оказал прекалено лукав за тях. Строил цялата си кавалерия на южния бряг, за да привлече погледите им, и пратил половината пехота надолу по реката, да я прекоси през дълбокото в ранните часове на утрото. Загубили петдесет души, отнесени от течението, но преминали. Връхлетели десния фланг на кумбраелците, докато те още развивали стрелите си. Когато двамата с Норта пристигнахме, всичко бе почти свършило. Мястото приличаше на костница, реката беше почервеняла от кръв.

Дентос млъкна и отпи от млякото. Лицето му бе по-мрачно, отколкото Вейлин го бе виждал някога.

— Бяха пленили няколкостотин души — продължи той. — Заварихме Военачалника да произнася смъртната им присъда. Не мисля, че беше доволен да чуе вестите, които му носехме.

— Дадохте ли му подписаната от краля заповед? — попита принц Малциус.

— Да, ваше височество. Той погледна печата, а после ни извика в палатката си. Като я прочете, поиска да знае дали лично сме видели трупа на узурпатора, дали е сигурно, че е мъртъв, и така нататък. Норта го увери, че е, но Военачалникът го прекъсна. „Думите на сина на един предател не струват за мен и колкото свинско лайно“, така каза.

— И Норта се опита да го убие заради това? — попита Баркус.

Дентос поклати глава.

— Норта наистина се ядоса и изглеждаше готов да го убие на място, но не му посегна. Само скръцна със зъби и каза: „Аз не съм ничий син, милорд. Предадохме ви заповедта на краля, че тази война приключи. Ще ѝ се подчините ли?“ — Дентос млъкна погледът му се зарея в нищото.

— Братко? — подкани го Кейнис. — И какво стана?

— Военачалникът каза, че нямал нужда от съвети как да служи на краля. Преди да поведял Кралската гвардия към дома през тази нечестива земя, трябвало да въздаде правосъдие на онези, които са вдигнали оръжие срещу Короната.

— Тоест искал е да продължи с екзекуцията на пленниците — каза Вейлин. Спомни си как изглеждаше Норта след връщането им от Мартиш, умореното отчаяние в очите му, докато пиеше, за да притъпи болката в сърцето си. „Ще отнесем Вярата на всичките проклети Отричащи копелета.“

— Да — въздъхна Дентос. — Норта му каза, че не може да го направи. Каза му, че това е в разрез с кралската заповед. Военачалникът се засмя и каза, че в посланието на краля не се споменава нищо за това как да се справи най-добре с пленената Отричаща измет. Каза на Норта да се разкара, иначе щял да го прати в Отвъдното при неговия баща предател, независимо дали е брат, или не.

Вейлин затвори очи и се насили да попита:

— Колко тежко беше ранен Военачалникът?

— Ами — рече Дентос, — отсега нататък ще му се наложи да си бърше задника с лявата ръка.

— Вярата да ни е на помощ! — прошепна Кейнис.

— Мамка му! — възкликна Баркус.

— Защо Норта не го довърши? — попита Вейлин.

— Аз го спрях — отвърна Дентос. — Успях да парирам следващия му удар. Умолявах го да предаде меча си. Не мисля, че изобщо ме чу. Беше обезумял, виждах го в очите му, като бясно куче. Отчаяно се мъчеше да се добере до Военачалника. Онзи копелдак бе паднал на колене и просто се взираше в чуканчето на мястото на ръката си и как от него пръска кръв. Двамата с Норта се сбихме. — Той потърка синината на бузата си. — Аз загубих. За късмет на Военачалника стражите му влязоха да видят каква е тази дандания. Норта уби двама и рани останалите. Дотичаха още. Той уби още няколко и се втурна към коня си. Препусна и успя да мине през целия лагер на Кралската гвардия — в края на краищата кой би предположил, че един брат току-що е отсякъл ръката на Военачалника? Аз се измъкнах в бъркотията. Не мислех, че ще съм особено популярен, когато прахът се слегне. Почти цял ден се крих в горите, а после драснах право насам. По пътя чух слухове за някакъв полудял брат и че половината Кралска гвардия го търсела. За последно го видели да се насочва на запад, така се говори.

— Което ще рече, че всъщност се е насочил в съвсем друга посока — отбеляза Баркус. — Никога няма да го хванат.

— Лоша работа, братко — каза принц Малциус на Вейлин и се намръщи. — Орденът дава голяма защита на братята, но това… — Поклати глава. — Кралят няма да има друг избор освен да издаде смъртна присъда.

— Тогава да се надяваме, че брат ни бързо ще се добере до безопасна територия — каза Кейнис. — Той е може би най-добрият ездач в Ордена и умее да се оправя в пущинака. Кралската гвардия няма да го залови лесно…

— Кралската гвардия няма да го залови изобщо — каза Вейлин. Отиде до масата, където лежеше мечът му, и го взе. Усещаше как очите на Шерин го следят, но откри, че не може да погледне към нея. — Брат Кейнис, полкът е твой. Ще пратиш вестоносец до аспект Арлин, за да го уведомиш, че преследвам брат Норта и ще го доведа пред правосъдието. Полкът ще чака тук заповеди от краля.

— Тръгваш след него? — Баркус беше смаян. — Нали чу принца? Ако го върнеш, ще го обесят. Той е наш брат…

— Той е беглец от кралското правосъдие и позор за Ордена. Освен това се съмнявам, че ще ми позволи да го върна. — Насили се да погледне към Шерин, търсеше някакви прощални думи, но нищо не му дойде наум. Очите ѝ блестяха и личеше, че е на косъм да се разплаче. „Съжалявам“, искаше му се да каже, но не можа; бремето на онова, което трябваше да направи, тегнеше прекалено силно върху плещите му.

— Какво те кара да мислиш, че изобщо можеш да го намериш? — попита Баркус. — Той е много по-добър ездач от теб, а и в пущинака се оправя по-добре.

„Той си няма кръвна песен, за да го води.“ Тя бе зазвучала в главата му още щом Дентос започна разказа си, равномерен тон, който се усилваше, когато мислите на Вейлин се насочваха на север.

— Ще го намеря.

Обърна се и се поклони на принц Малциус.

— Ако разрешите, ваше височество.

— Нали няма да тръгнеш сам? — попита принцът.

— Боя се, че трябва да настоя за това. — Изгледа братята си поред. Баркус беше ядосан, Кейнис — объркан, Дентос — тъжен, и Вейлин се зачуди дали някога ще му простят. — Грижете се за хората — каза им и излезе.

7.

Ренфаелският град Кардурин бе построен в ниските части на северните планини. Докато се приближаваше към портите в спокоен ход с Плюй, Вейлин бе поразен от сложната му направа — всяка калдъръмена уличка се виеше нагоре във все по-тесни и стръмни криволици. От двете страни се издигаха високи правоъгълни сгради от пясъчник, увенчани с керемидени покриви. Градът представляваше едно взаимосвързано цяло, всяка група къщи бе свързана с друга посредством алея и високи арки се извиваха елегантно между стените. Имаше чувството, че се взира в каменна гора.

Копиеносецът на портата му кимна почтително и му махна да минава. Орденът открай време бе високо тачен в Ренфаел и това уважение не бе намаляло въпреки войните за обединение, когато аспектите бяха взели страната на краля. Хората по улиците му хвърляха любопитни погледи, но никой не го зяпаше открито, нито пък някой го разпозна — нещо, от което винаги се ужасяваше, когато минаваше по улиците на Варинсхолд.

Близо до портата остави Плюй на един коняр, който го упъти към мисията на Шестия орден.

— Има малко катерене, братко — каза мъжът, докато хващаше юздите на Плюй и посягаше да го почеше по муцуната.

— Недей! — Вейлин дръпна ръката на мъжа и зъбите на Плюй щракнаха в празния въздух. — Зло добиче е, а през последните две седмици изминахме дълъг път.

— О… — Конярят отстъпи крачка назад и се ухили на Вейлин. — Бас държа, че ти си единственият, който може да се справя с него, а?

— Не, и мен ме хапе.

Мисията на Шестия орден се намираше близо до върха и конярят изобщо не бе преувеличил за катеренето. Краката на Вейлин го боляха от усилие, когато дръпна звънеца на вратата. Братът, който отвори, беше с огромни рамене и рошава брада. Острите му сини очи се взираха във Вейлин изпод рошави вежди.

— Брат Вейлин? — попита той.

Вейлин се намръщи изненадано.

— Очакват ли ме, братко?

— Пратеник пристигна в галоп от столицата преди два дни. Аспектът съобщава за твоята мисия и ми заповядва да ти съдействам по всякакъв начин, ако се отбиеш тук. Предполагам, че подобни послания са пратени до всички мисии в Кралството. Лоша работа. — Той отстъпи встрани. — Заповядай, сигурно си гладен.

След което поведе Вейлин по мъжделиво осветен коридор и нагоре по едно стълбище, а после по второ и по трето.

— Брат-командир Артин — представи се, докато се изкачваха. — Съжалявам за стълбите. Ренфаелците наричат Кардурин Града на многото мостове. Но всъщност би трябвало да го наричат Града на безбройните стълбища.

— Мога ли да попитам защо нямате пазач на портата, братко? — попита Вейлин.

— Не ни трябва. Това е най-безопасният град, в който съм бил. В околните пущинаци също няма бандити, лонаките не биха ги търпели.

— Но самите лонаки не представляват ли опасност?

— О, те никога не идват тук. Явно не им харесва зловонието на града, за тях лошата миризма означава лош късмет. Като тръгнат на набези, се насочват към по-малките селища край границата. На всяка година-две някой от бойните им вождове успява да въодушеви няколко хиляди от тях, за да се отправят на по-мащабен набег, но дори тогава рядко се приближават до градските стени. Не ги бива много за обсади това лонаките.

Заведе Вейлин до голяма стая, която служеше за трапезария на мисията, и той изяде чиния задушено, която брат Артин му донесе от кухнята. След като Вейлин се нахрани, брат-командирът разви на масата голяма карта.

— Това е последното постижение на един наш брат картограф от Третия орден. Подробно изображение на граничните земи. Ние сме тук. — Посочи пиктограма на град с крепостна стена. — Кардурин. Ако поемеш право на север, ще стигнеш до прохода Скелан, укрепен и охраняван от постоянен гарнизон от три роти братя. Наистина непреодолима преграда за всеки беглец. Лонаките са се отказали да го щурмуват още преди десетилетия.

— Как стигат на юг? — попита Вейлин.

— През предпланините на запад и на изток. Пътят е дълъг и ги прави уязвими за преследване, но нямат кой знае какъв избор, ако искат да продължават с набезите. Защо си толкова сигурен, че брат ти ще дръзне да навлезе в земите на лонаките?

„Той вече не ми е брат“, искаше да каже Вейлин, но си задържа езика зад зъбите. Изпитваше силен гняв всеки път, като си помислеше за Норта, и нямаше да е хубаво да го изразява на глас.

— Има ли сигурен път за проникване в земите им? — попита той брат-командира, избягвайки въпроса му. — Път, по който не биха забелязали сам човек?

Брат Артин поклати глава.

— Лонаките разбират винаги, когато навлезем в земите им, независимо дали сами в най-дълбоката зима, или с цяла рота в разгара на лятото. Винаги знаят. Предполагам, че е нещо свързано с Мрачното. Не се съмнявай, братко, ако го последваш там, ще ги срещнеш, рано или късно.

Вейлин огледа картата — от големите скалисти върхове на северните планини, които представляваха сърцето на лонакските земи, до прохода Скелан, укрепен преди век, когато ренфаелският лорд решил, че лонаките представляват истинска заплаха, а не просто непрекъсната досада. Щом насочи вниманието си към западните предпланини, кръвната песен заехтя гръмко. Пръстът му намери малка непозната пиктограма на картата.

— Какво е това?

— Разрушеният град ли? Той няма да отиде там. Дори лонаките не ходят там.

— Защо?

— Това е лошо място, братко. Само руини и голи скали. Виждал съм го само отдалеч и тръпки ме побиха от него. Има нещо във въздуха… — Той поклати глава. — Просто поражда усещане за нещо лошо. Лонаките го наричат Маарс Нир-Улин Сол, Мястото на откраднатите души. Имат много истории за хора, които са отишли там и не са се върнали. Преди година отряд братя от Четвъртия орден дойде да търси Отричащи, побягнали на север. Това беше след като назначиха новия им аспект и нашият Орден отказа да им съдейства повече в издирването на Отричащи. Настояха да отидат в разрушения град, твърдяха, че имали сведения, сочещи натам, макар че не искаха да кажат откъде са ги получили. Бяха глухи за предупрежденията ми. „Слугите на Вярата не се боят от дивашки суеверия“, тъй рекоха. Месеци по-късно открихме само един от тях, или по-скоро част от него, замръзнал в снега. Нещо го беше нападнало. Нещо гладно.

— Може просто да са се изгубили и да са умрели от измръзване. И някой вълк или мечка да са попаднали на трупа.

— Братко, лицето на онзи мъж бе замръзнало в писък. Никога не съм виждал такъв израз у никой човек, жив или мъртъв. Бил е яден жив от нещо по-голямо и много по-зло от вълк. А мечките не оставят такива белези.

Вейлин пак се обърна към картата.

— Колко дни езда е до разрушения град?

Острите очи на брат Артин го изгледаха внимателно.

— Наистина ли мислиш, че е там?

„Знам го.“

— Колко дни езда?

— Три, ако яздиш усилено. Ще пратя птица до стената с нареждане да подготвят група, която да те придружи. Може да отнеме няколко дни. Можеш да си отдъхнеш тук…

— Ще пътувам сам, братко. Тръгвам утре сутринта.

— Сам в земите на лонаките? Братко, да кажа, че това е неразумно, би било твърде меко.

— Посланието на аспекта съдържа ли забрана да пътувам сам?

— Не. Просто ни заповядва да ти съдействаме по всякакъв начин.

— Е, добре. — Вейлин плесна брат Артин по рамото. — Осигури ми хубав нощен сън и провизии за пътуването и ще си ми съдействал чудесно.

— Ако отидеш там сам, ще умреш — заяви безизразно брат Артин.

— Тогава да се надяваме, че ще изпълня задачата си преди това.

Западните предпланини бяха каменисти и голи, насечени от наглед безкрайна поредица дерета, през които Вейлин трябваше да мине по пътя си на север. Зимата идеше бързо и силен студен дъжд се изливаше редовно върху хълмовете. Плюй беше по-раздразнителен отвсякога, отмяташе глава и пръхтеше всеки път, когато Вейлин го яхнеше. Дори постоянно получаваните бонбони от склада на мисията не успяваха да смекчат настроението му. През първия ден Вейлин измина едва петнайсет мили, направи си лагер под една надвиснала скала, сгуши се в плаща си и устоя на желанието да пренебрегне строгото предупреждение на брат Артин да не пали огън. Когато сънят дойде, бе пресеклив и измъчван от сънища, които той почти не помнеше, щом се събуди в мътния светлик на зората. Сега кръвната песен бе по-приглушена, но все още ясна, и продължаваше да го води към разрушения град, където Вейлин знаеше, че ще го чака Норта.

„Норта…“ Гневът се върна, свиреп и неукротим. „Как можа да направи това? КАК МОЖА?“ Гневът се трупаше още откакто Дентос му бе разказал за станалото, още откакто осъзна с премаляло сърце, че ще му се наложи да издири и убие брат си. Откри, че не е способен да изпита кой знае какво съжаление за отсечената ръка на Военачалник Ал Хестиан, трудно му бе да съжалява човек, който смяташе да излее скръбта си върху безпомощни пленници. Но Норта… „Той ще се бие“, знаеше Вейлин с ужасяваща сигурност. „Ще се бие и аз ще го убия.“

Закуси сушено говеждо и пое под лекия сутрешен ръмеж: водеше Плюй, защото теренът бе прекалено каменист за езда. Беше изминал няколко мили, когато лонакът го нападна.

Беше още момче. Скочи от скалите горе, демонстрирайки впечатляваща акробатика, преметна се във въздуха и стъпи ловко на крака пред Вейлин. В едната си ръка стискаше бойна тояга, а в другата — дълъг извит нож. Беше гологърдо и жилаво като хрътка. Вейлин прецени, че възрастта му е някъде между четиринайсет и шестнайсет. Главата му бе обръсната и имаше завъртяна татуировка над лявото ухо. Лицето му се напрегна в очакване на битката и то изкрещя остро предизвикателство на език, който Вейлин никога не бе чувал.

— Съжалявам — каза Вейлин. — Не знам езика ви.

Момчето явно сметна това или за обида, или за приемане на предизвикателството, защото нападна. Скочи във въздуха, вдигнало бойния кривак над главата си и изнесло ръката си с ножа назад за замах. Отработено движение, изпълнено с елегантна прецизност. Вейлин пристъпи настрани, за да избегне спускащия се кривак, хвана ръката с ножа насред замаха и повали момчето в безсъзнание с удар с отворена длан по слепоочието.

Посегна към меча си, докато се оглеждаше за още врагове. Очите му шареха по скалите горе. „Където има един, има и други — казваше брат Артин. — Винаги има и други.“ Не забелязваше обаче нищо, нито звук, нито миризма по вятъра, нищо, което да нарушава тихото барабанене на дъжда по скалите. Плюй явно също не усещаше нищо, защото почна да гризе лекичко увитите в кожа стъпала на лежащото в несвяст момче.

Вейлин го издърпа настрани, като едва се размина с един ритник от предното му копито, и приклекна да огледа момчето. Дишането му бе равномерно и от ушите и носа му не течеше кръв. Вейлин го обърна така, че да не си глътне езика и да се задуши, а после задърпа Плюй напред.

След още час деретата отстъпиха място на онова, което брат Артин бе нарекъл Каменната наковалня. Това беше най-странният и непознат терен, който Вейлин бе виждал — голи скали, осеяни с локвички дъждовна вода, и каменисти възвишения, издигащи се от вълнообразната повърхност като гигантски деформирани гъби. Можеше само да се удивлява на природния замисъл, създал такъв пейзаж. Кумбраелците твърдяха, че техният бог е направил земята и всичко по нея, докато мигне с око, но като гледаше проядените от времето бразди в издигащите се над него скални образувания, Вейлин разбра, че на това място са му били нужно много години, за да достигне такава дивна причудливост.

Яхна отново Плюй и го подкара ходом на север. До смрачаване бе изминал още десет мили. Лагерува под най-голямата каменна гъба, която успя да намери. Уви се в наметалото и подири съня. Клепачите му тъкмо натежаваха, когато лонакското момче нападна отново.

Момчето беснееше на неразбираемия си език, докато Вейлин връзваше въжето през гърдите му. Ръцете му вече бяха вързани зад гърба. На слепоочието му тъмнееше синина, друга се образуваше под носа му, където кокалчетата на Вейлин бяха открили нервния сплит, за да го прати в безсъзнание.

— Ниша улнис не Серантим — изкрещя момчето. Насиненото му лице бе сковано от омраза. — Херин! Гарнин!

— О, я млъквай — рече уморено Вейлин и натика един парцал в устата му.

Остави го да се гърчи във въжетата и поведе Плюй нататък, като внимаваше къде стъпва в тъмното, макар че светлината на половинката луна бе достатъчно ярка, за да върви, без да се спъва. Продължи, докато престана да чува приглушените викове на момчето, и си намери подслон край голяма скала. Легна и се остави на съня.

На следващия ден за първи път зърна слънчева светлина, откъслечни лъчи, които пробиваха облаците, за да заиграят по замръзналите скали на Наковалнята. Възвишенията хвърляха гигантски сенки, а обрулените им повърхности сякаш искряха. „Прекрасно е“, помисли си той и му се прииска да бе дошъл тук с друга задача. Натежалото му сърце сякаш му пречеше да се наслаждава на простичките неща.

Наковалнята продължаваше още пет мили и накрая отстъпи място на редица ниски хълмове, осеяни със закърнели борове, които, изглежда, изобилстваха на север. Веднага щом копитата на Плюй докоснаха тревата, той без подкана премина в галоп и запръхтя от облекчение, че е оставил зад себе си твърдите скали на Наковалнята. Вейлин отпусна юздите и го остави да тича. Плюй си беше злонравно животно и бе нещо ново да усеща радостта у него, докато препускаше по хълмовете, а изпод копитата му хвърчаха чимове. По смрачаване пред тях се появи широко плато, където чакаше разрушеният град. Вейлин намери място за лагер на върха на последния хълм, с добър изглед към подстъпите му и прикритие, осигурено от няколко бора близо до билото.

Върза Плюй за един нисък клон и събра дърва. Струпа ги в кръг от камъни и запали огън. После седна с кръстосани крака, все още с меча на гърба и с лъка на една ръка разстояние, и зачака. Беше усетил, че го следят, още в ранната вечер, така че не виждаше смисъл да се вслушва в предупреждението на Артин да не пали огън.

Нощта се спусна бързо, облачното небе направи мрака отвъд светлината на огъня дълбок и непроницаем. Мина още час преди тихото тупкане на копита да му извести за посетител.

Мъжът, който влезе в лагера, беше висок поне шест стъпки и половина, с широки рамене и дебели мускулести ръце. Гърдите му бяха стегнати в елек от меча кожа, който стигаше до кръста му, а на колана му висяха бойна тояга и брадва със стоманено острие. Носеше тесни панталони от еленова кожа и кожени ботуши. Също като момчето, което бе нападнало Вейлин, главата му бе избръсната и татуирана със сложна плетеница, която се виеше по нея от слепоочие до слепоочие. Още татуировки покриваха ръцете му, странни завъртулки и подобни на тръни фигури, които се простираха от рамото до китката. Лицето му бе слабо и ъгловато, което затрудняваше определянето на възрастта му, но очите му, тъмни и враждебни под свъсените вежди, говореха за много години и доколкото Вейлин можеше да прецени, много битки. Мъжът водеше нисък кон, на чийто гръб висеше нещо, овързано с въжета, което се гърчеше и стенеше.

Лонакът измъкна брадвата и бойната тояга от колана си с бързо и ловко движение, което Вейлин едва забеляза. Загледа как мъжът върти майсторски оръжията в продължение на няколко секунди, усети полъха от раздвижения въздух и устоя на импулса да посегне към меча си. Очите на мъжа не се отделяха от неговите, изучаваха го, преценяваха го. След малко мъжът изсумтя с явно задоволство и остави и двете оръжия на земята край огъня. Направи крачка назад с вдигнати ръце, но изражението му си остана все така враждебно.

Вейлин бавно сложи меча си пред себе си, след което също вдигна ръце. Лонакът изсумтя пак, отиде до понито, смъкна овързаното момче от гърба му и го тръшна безцеремонно до огъня.

— Това е твое — каза на Вейлин. Говореше със силен акцент, но изричаше думите ясно.

Вейлин хвърли поглед към момчето, чиято уста бе здраво вързана с ивица кожа, а очите му бяха мътни от изтощение.

— Не го искам — каза на лонака.

Едрият мъж го изгледа мълчаливо, после мина от другата страна на огъня и протегна ръце към топлината му.

— Сред моя народ е прието когато някой дойде при твоя огън с мир, да му предложиш месо и нещо за утоляване на жаждата.

Вейлин посегна към дисагите си и извади сушено говеждо и мях с вода. Подхвърли ги през огъня на лонака. Той извади от ботуша си малък нож и си отряза парче от говеждото, задъвка го и преглътна. Като отпи от меха обаче направи гримаса и плю на земята.

— Къде е виното, което вие, мерим хер, обичате толкова много?

— Аз рядко пия вино. — Вейлин хвърли поглед към момчето. — Няма ли да дадеш и на него да яде?

— Дали ще яде зависи от теб. Той ти принадлежи.

— Защото го победих ли?

— Ако победиш някого и не благоволиш да го убиеш, той е твой.

— Ами ако не го взема?

— Ще лежи тук, докато не умре от глад или зверовете не дойдат да го изядат.

— Мога просто да му срежа вървите и да го пусна на свобода.

Лонакът се изсмя презрително.

— За него няма свобода. Той е опетнен, победен, погубен и за моя народ не струва дори колкото кучешко лайно. — Погледът на мъжа беше вперен в момчето и той се въсеше свирепо и неумолимо. — Подобаващо наказание за някой, който не се подчинява на Нейното слово и позволява на неуместната си гордост да го направи сляп за почитта, която дължи. Срежи му вървите и той ще броди из тези земи без оръжие и без приятели, моят народ ще го отбягва и той няма да намери подслон никъде.

Погледът му се върна на Вейлин и той видя в него нещо повече от гняв, проблясък на нещо скрито, което се издаваше и от стегнатата му челюст и стиснатите му устни. „Загриженост. Той се страхува за момчето.“

— Щом е мой — каза Вейлин, — значи мога да правя с него каквото пожелая?

Очите на лонака се стрелнаха за миг пак към момчето. Той кимна.

— Тогава ти го давам. Дар в знак на благодарност, че ми позволявате да мина през земите ви.

Лицето на лонака остана безстрастно, но Вейлин прочете облекчението в очите му.

— Вие, мерим хер, сте меки — каза лонакът. — Слаби и страхливи. Само числеността ви ви дава сила, а тя няма да трае вечно. Един ден ще ви изтласкаме обратно в морето и вълните ще почервенеят от кръвта ви. — Стана, отиде при момчето и сряза вървите му. — Ще взема безполезния ти дар, тъй като е единственото, което можеш да предложиш.

— Това мога, това предлагам.

Освободеното от въжетата момче седеше отпуснато. Провисна в ръцете на лонака, когато той го вдигна на крака, захленчи, когато едрият мъж го свести с шамари и порой ругатни. Накрая се поокопити, погледна Вейлин и лицето му се обагри от омраза и жажда за кръв. То се наежи, напрегна се за нова атака. Едрият лонак го зашлеви през лицето с опакото на ръката си, от което устната му се разкървави, а после го блъсна грубо към чакащия кон, вдигна го на гърба му и посочи строго надолу по хълма. Момчето удостои Вейлин с последен поглед, пълен с нескрита враждебност, преди да пришпори животното и да изчезне в мрака.

Лонакът се върна при огъня и пак посегна към сушеното говеждо. Продължи да се храни, все така намръщен.

— Добрият баща страда много за сина си — отбеляза Вейлин.

Очите на лонака се стрелнаха към него и враждебността проблесна отново.

— Не си мисли, че има някакъв дълг между нас. Не си мисли, че си си купил преминаването през нашите земи с живота на сина ми. Ти си жив, защото Тя иска така.

— Тя?

Лонакът поклати глава с отвращение.

— Биете се срещу нас от векове, а ни познавате толкова малко. Тя е нашата водачка и нашата защита. Тя е нашата мъдрост и нашата душа. Тя ни управлява и ни служи.

Вейлин си спомни срещата насън с Нерсус Сил Нин в Мартишката гора. Какво му беше казала тя за лонаките? „Трябваше да знам, че Върховната жрица ще намери начин.“

— Върховната жрица. Тя ли ви води?

— Върховна жрица… — Лонакът изрече думите така, сякаш вкусваше непозната храна. — Името не е по-лошо от всяко друго. Вашият смахнат език не пасва много добре на нашия начин на живот.

— Говориш много добре моя смахнат език. Къде си го научил?

Лонакът сви рамене.

— При набезите си взимаме пленници, макар че не са ни от голяма полза. Мъжете са прекалено слаби, за да работят в мините повече от един сезон, без да умрат, а жените раждат болнави деца. Само че веднъж пленихме мъж в сива роба. Наричаше се брат Келин. Можеше да лекува и да учи. С времето заговори езика ни като свой, затова го накарах да ме научи на неговия.

— Къде е той сега?

— Разболя се миналата зима. Беше стар и го оставихме в снега.

Вейлин започваше да разбира защо нашир и надлъж презират лонаките.

— Значи вашата Върховна жрица каза да ме пуснете да мина?

— Дойде вест от Планината. Един от мерим хер щял да пристигне в нашите земи сам, най-великият им воин, дошъл да търси кръвта на брат си. Никакво зло не бива да го сполети.

„Кръвта на брат си… Май Върховната жрица вижда много неща.“

— Защо?

— Тя не обяснява. Повелите от Планината не се оспорват.

— И въпреки това синът ти се опита да ме убие.

— Момчетата търсят известност със забранени дела. Той имал видения как те побеждава и се сдобива със слава — най-острият меч на мерим хер, поразен от ножа му. С какво ли съм разгневил боговете, че да ми дадат толкова глупав син? — Мъжът се изхрачи в огъня, после вдигна поглед към Вейлин. — Защо го пощади?

— Нямаше нужда да го убивам. Да убиваш без нужда противоречи на Вярата.

— Брат Келин често говореше за вашата Вяра. Безкрайни лъжи. Как може човек да има верую, но да няма бог, който да го наказва, ако го наруши?

— Всеки бог е лъжа, а човек не може да бъде наказан от една лъжа.

Лонакът сдъвка още малко говеждо и поклати глава. Изглеждаше почти тъжен.

— Аз чух гласа на огнения бог, Нишак, дълбоко в тъмните кътчета под димящата планина. В него няма лъжа.

Огнен бог ли? Явно мъжът беше сбъркал ехото в пещерата с гласа на някой от своите богове.

— Какво ти каза той?

— Много неща. Никое от тях не е за твоите уши, мерим хер. — Той хвърли месото и меха обратно на Вейлин. — Носи нещастие човек да търси смъртта на брат си. Защо го правиш?

Вейлин се изкушаваше да пренебрегне въпроса и да седи мълчаливо, докато лонакът не си тръгне — изглежда, не бяха останали много теми за разговор и компанията на мъжа определено не му бе толкова скъпа, но нещо го накара да изрече на глас чувствата, които го нараняваха толкова дълбоко. „По-лесно е да си излееш душата пред непознат.“

— Той не ми е кръвен брат, а брат по Вяра. Двамата сме от един орден и той извърши тежко престъпление.

— И затова ще го убиеш?

— Ще се наложи. Той няма да ми позволи да го върна, за да го изправя пред правосъдието. Върховната жрица нареди ли ви да пропуснете и него?

Лонакът кимна.

— Жълтокосият мина на кон преди седем дни в посока към Маарс Нир-Улин Сол. Смяташ ли да го последваш там?

— Трябва.

— Тогава най-вероятно ще откриеш да те чака жълтокос труп. В онези руини има само смърт.

— Чух вече. Знаеш ли какво е онова, което убива в разрушения град?

Лицето на лонака трепна раздразнено. Явно страхът бе щекотлива тема.

— Нашият народ не ходи там, не е ходил повече от пет зими, а дори и преди това не харесвахме онова място. Във въздуха тегне нещо, което притиска душата. А после почнаха да се появяват труповете. Опитни ловци и воини, разкъсани от нещо невидимо, а лицата им застинали в страх. Срамен край е да бъдеш убит от звяр, пък дори и магически. — Вдигна очи към Вейлин. — Ако отидеш там, скоро ще си мъртъв, също като брат си.

— Брат ми не е мъртъв. — Знаеше го, усещаше го в постоянния напев на кръвната песен. Норта беше жив. И го чакаше.

Изведнъж лонакът посегна към оръжията си и се изправи, вперил враждебен поглед във Вейлин.

— Говорихме достатъчно, мерим хер. Няма да се мърся повече с твоята компания.

— Вейлин Ал Сорна — каза Вейлин.

Лонакът присви подозрително очи срещу него.

— Какво?

— Името ми. Ти имаш ли си име?

Лонакът го гледа дълго и мълчаливо и враждебността в погледа му се стопи. После поклати глава.

— Това не е името ти.

И след миг изчезна в чернотата отвъд огъня, без да издаде и звук.

Кулата се беше извисявала сигурно на над двеста стъпки и Вейлин можеше само да си представя колко ли впечатляваща е изглеждала някога — стрела от червен мрамор и сив гранит, сочеща право към небето. Сега представляваше неравен път от натрошени камъни с растящи между тях бурени, който водеше към сърцето на разрушения град. Като се взря по-внимателно, той забеляза, че отломките са украсени с фини релефи, изобразяващи безчислено множество от животни и лудуващи голи хора. Каменните фризове, които красяха другите сгради в столицата, бяха до един на военна тематика: воини, водещи забравени битки с допотопни оръжия. Тук обаче битки нямаше, релефите изглеждаха изпълнени с веселие, често и с похот, но никога с насилие.

Утринното слънце бе изгряло зад дебел слой облаци, натежали от сняг и подкарвани от силния вятър, който Вейлин знаеше, че само ще се усилва с напредването на деня. Той се загърна в плаща си, за да се предпази от студа, и пришпори Плюй. Макар животното да не бе толкова раздразнително като обикновено, в него имаше някакво напрежение, което Вейлин не бе долавял преди; очите му бяха ококорени и то пръхтеше нервно дори при най-слабия звук. Той знаеше, че е заради града. Лонакът и брат Артин не бяха преувеличили за тежкия въздух. Гнетящото чувство се усилваше, докато Вейлин се приближаваше към назъбените очертания на руините отпред, и в основата на черепа му се зараждаше тъпа болка. Кръвната песен също звучеше различно, по-непостоянна в своята тоналност и по-настойчива в предупреждението си.

Той подкара Плюй към централната арка, близо до мястото, където, изглежда, се бе намирала основата на кулата. Бяха изминали само няколко крачки, когато животното затрепери, очите му се ококориха още повече и то заотстъпва, като тръскаше тревожно глава.

— Кротко! — Вейлин се опита да го успокои, но конят бе станал неуправляем от страх, изцвили остро и го хвърли от гърба си с един рязък скок, след което побягна преди той да успее да сграбчи юздите му.

— Върни се, проклета кранто! — изрева Вейлин. Единственият отговор бе далечният тропот на копита. — Трябваше да му прережа гърлото още преди години — измърмори той.

— Не мърдай, братко.

Норта стоеше под частично рухналата арка. Русата му коса бе по-дълга, стигаше почти до раменете, и по лицето му се виждаха наченки на младежка брада. Вместо дрехите си на брат носеше тесни панталони от еленова кожа и кожен жакет. С изключение на ловджийския нож на колана му беше невъоръжен. Вейлин бе очаквал от него предизвикателно поведение, плюс частица от обичайното му презрение и насмешка, затова се изненада, че на лицето на Норта е изписана дълбока загриженост.

— Братко — обърна се той официално към Норта. — Аспект Арлин заповядва да се върнеш незабавно…

Норта като че ли не го чу; пристъпваше бавно към него с вдигнати ръце и Вейлин забеляза, че очите му все се стрелкат настрани, към нещо отзад…

Вейлин се завъртя и мечът му излетя светкавично от ножницата.

— НЕДЕЙ!

Викът на Норта дойде прекалено късно. Нещо голямо и неописуемо силно се вряза във Вейлин. Мощта на удара изби меча от ръката му и го запрати на цели десет стъпки, а сблъсъкът изкара въздуха от дробовете му.

Вейлин посегна към камата в ботуша си, като си поемаше отново дъх и се опитваше да пренебрегне острата болка в гърдите, която говореше за поне едно счупено ребро. Надигна се мъчително, изпъшка от болка и падна пак, понеже пристъп на световъртеж замъгли зрението му и наклони земята под краката му. „Това е нещо повече от счупено ребро.“ Той се бореше, размахваше бясно камата, опита се да стане и откри, че Норта стои над него. Вейлин се дръпна назад в очакване на атака, обърна камата, за да парира мушкане…

Норта стоеше с гръб към него, вдигнал ръце над главата си, и ги размахваше бясно.

— НЕ! Не! Остави го!

Чу се звук, нещо като ръмжене. Но не беше звук, какъвто би издало куче.

Вейлин бе виждал диви котки, рисове и пуми в Урлиш и Мартиш, само че звярът, застанал в момента срещу него, бе толкова различен по големина и форма, че той реши, че е от съвсем друг вид. Беше висок над четири стъпки, а жилавата му фигура бе покрита със снежнобяла козина, нашарена с черни ивици. Огромни лапи дращеха по земята с нокти, дълги над пет сантиметра, а очите му, яркозелени и блестящи върху сложната ивичеста маска на лицето му, сякаш сияеха от злост. Щом срещна погледа му, животното изсъска и оголи дълги като кинжали зъби.

— НЕ! — изкрещя Норта и застана между котката и Вейлин. — Не!

Котката изсъска отново и вдигна лапа да разсече раздразнено въздуха, после тръгна наляво в опит да се промъкне покрай Норта. Вейлин беше смаян. „Нима се бои от него?“

Чу се плесване на ръце, силно и остро в мразовития сутрешен въздух. Вейлин откъсна очи от озъбената котка и видя млада жена, застанала недалеч от тях, слабичка, с кестенява коса и познато хубавко овално лице.

— Села? — промълви той и трепна, щом болката го прониза отново. Всичко пред очите му заплува. Когато зрението му се избистри, откри, че тя стои над него и се усмихва топло. Котката бе до нея и душеше крака ѝ, а тя я галеше по козината. Зад нея се виждаха и други фигури, наизлезли от руините, десетки хора, млади и стари, мъже и жени.

— Братко? — Норта коленичи до него, лицето му бе бледо и загрижено. — Ранен ли си?

— Аз… — Щом срещна погледа на Норта и видя тревогата в очите му, Вейлин усети как в душата му се надига срам. „Аз дойдох, за да те убия, приятелю. Що за човек съм?“ — Добре съм — каза, напрегна сили да се изправи… и загуби съзнание от яростната болка, избухнала в гърдите му.

8.

Събуди се от гласове, които говореха тихо, но напрегнато.

— … опасност за всички ни — шепнеше разгорещено някакъв мъж.

— Не повече от мен — отвърна познат глас.

— Ти си беглец също като нас, братко. А той е член на орден, които избива нашите събратя.

— Този човек е под моя закрила. Нищо лошо няма да го сполети.

— Не казвам да го нараним. Има и други начини, можем да го държим заспал…

— Малко е късно за това — каза Вейлин и отвори очи.

Лежеше на постеля от кожи в голяма гола стая. Стените и таванът бяха богато украсени с избледнели рисунки на животни и странни морски създания, които не можеше да назове. Подът беше покрит със сложна мозайка, изобразяваща крушово дърво, натежало от плод, заобиколено от непознати символи и завъртулки. Норта стоеше до вратата заедно със слаб мъж с прошарена коса и предпазливи очи.

— Братко — каза с усмивка Норта. — Значи си добре?

Вейлин опипа пострадалата страна на тялото си, като очакваше тя да е чувствителна към докосването, но не усети болка. Отметна кожите и видя, че голямата синина, която очакваше, липсва, а плътта му е гладка и невредима.

— Така изглежда. Макар че оня звяр ми счупи поне едно ребро.

— Тя направи нещо повече — каза слабичкият мъж. — Плетача трябваше да се занимава с теб половината нощ. Снежинка не е лесно животно за контролиране, дори и за Села.

— Снежинка ли?

— Котката — обясни Норта. — Бойна котка, оставена от Ледената орда. Изглежда, някои от тях са допуснали грешката да навлязат в земите на лонаките, след като Върховният лорд ги прогонил. Села я намерила още като котенце. Явно още не е пораснала съвсем.

— Станала е достатъчно голяма и свирепа, за да ни пази — обади се мъжът и изгледа студено Вейлин. — Досега.

— Това е Харлик — каза Норта. — Той се страхува от теб. Повечето от тях се страхуват.

— Повечето от тях? Кои са те?

— Хората, които живеят тук. Те са доста странна пасмина. — Норта отиде до един ъгъл, където лежаха спретнато подредени дрехите и оръжията на Вейлин, и му подхвърли една риза. — Обличай се, ще те разведа из разрушения град.

Навън слънцето грееше ярко високо в небето, стопляше въздуха и прогонваше сенките от руините. Двамата излязоха от нещо, изглежда, някога било официална сграда — размерите ѝ, както и символите, издялани в трегера горе, я бележеха като важно място.

— Харлик мисли, че това е било библиотека — каза Норта. — Той би трябвало да знае, бил е важен човек във Великата библиотека във Варинсхолд. Само че какво е станало с всички книги… — Той сви рамене.

— Най-вероятно са се разпаднали на прах още преди векове — предположи Вейлин. Огледа се и бе връхлетян от чувството за погубена красота. Елегантността на сградите, която личеше във всяка линия и изваяние, бе унищожена или обезобразена при разрушаването на града. Очите му различиха белези в зидарията и разбитите статуи, не пукнатини от старост, а резки, изсечени в камъка. Другаде пък забеляза как всички по-високи сгради са паднали в различни посоки, сякаш съборени както дойде. В тази разруха имаше насилие, което говореше за нещо повече от пагубното влияние на отминалите години и свирепостта на стихиите.

— Това място е било нападнато — каза той. — Било е разрушено още преди векове.

— Села каза същото. — Лицето на Норта потъмня. — Понякога тя сънува разни неща. Лоши неща, за случилото се тук.

Вейлин го погледна и потърси в лицето му признаци за нередност. Норта определено бе различен, умората, която замъгляваше очите му след Мартиш, бе изчезнала, заменена от нещо, което Вейлин разпозна едва след няколко секунди. „Той е щастлив.“

— Братко — каза той. — Трябва да знам. Тя докосна ли те?

Изражението на Норта беше едновременно развеселено и предпазливо.

— Веднъж баща ми ми каза, че има някои неща, които един благородник не обсъжда.

Вейлин за миг се поколеба дали да завижда, или да се ядосва, че Норта е могъл да отхвърли клетвите си с такава лекота. Сам се изненада, че не чувства нито едно от двете.

— Исках да кажа…

Чу се дращене на нокти по камък и Вейлин положи усилия да скрие тревогата си, когато бойната котка Снежинка дотича при тях: прескочи една паднала колона и едва не събори Норта, като притисна голямата си глава към него със силно мъркане.

— Здравей, досаден звяр такъв — поздрави я Норта и я почеса зад ушите, като че ли беше котенце. Вейлин не можа да се сдържи и почна да отстъпва. Явната сила на животното караше дори Белег да изглежда слаб в сравнение с него.

— Тя няма да те нарани — увери го Норта и почеса котката по челюстта, когато тя изви глава. — Села няма да ѝ позволи.

Норта го поведе през руините към група сгради, които изглеждаха по-здрави от останалите. Там имаше хора, трийсетина, на различна възраст, а наоколо тичаха и няколко деца. Повечето възрастни изгледаха Вейлин със смесица от страх и подозрение, а някои — откровено враждебно. Странно, но не показваха никаква боязън от Снежинка; две деца даже дотичаха да я погалят.

— Защо не му взе меча? — попита един висок чернобрад мъж. Стискаше дебела тояга, а иззад краката му надзърташе момиченце, ококорено от страх и любопитство.

— Не е моя работа да го вземам — отвърна Норта със спокоен тон. — Теб също те съветвам да не опитваш, Ранил.

Вейлин забеляза, че хората избягват погледа му. Някои даже прикриха лицата си, макар че не познаваше никого от тях. Освен това в него шепнеше кръвната песен, с тон, който не бе чувал досега и който звучеше почти като одобрение.

Норта спря до един набит младеж, който за разлика от другите не им обръщаше никакво внимание. Седеше сред купчини тръстика и ръцете му се движеха сръчно, докато сплиташе дългите стъбла с несъзнателно умение. Наблизо лежаха няколко завършени конусовидни кошници, които изглеждаха съвсем еднакви.

— Това е Плетача — каза Норта на Вейлин. — На него трябва да благодариш, задето нямаш счупени ребра.

— Лечител ли сте, господине? — обърна се Вейлин към младежа.

Плетача се взря нагоре към него с невиждащи очи и смътна усмивка на широкото си лице. След малко премигна, сякаш го забеляза чак сега.

— Всичко вътре счупено, разкъсано — избъбри толкова бързо, че Вейлин едва успя да разбере думите. — Кости, вени, мускули, органи. Имаше нужда от поправка. Дълга поправка.

— Ти ли ме поправи? — попита Вейлин.

— Поправих — съгласи се Плетача. Премигна пак и се върна към работата си, пръстите му подновиха ловките си движения без повече спиране. Не вдигна очи, когато Норта дръпна Вейлин настрана.

— Той слабоумен ли е? — попита Вейлин.

— Никой не знае със сигурност. Седи по цял ден тук и си плете кошниците, и рядко говори. Не плете единствено когато лекува.

— Как може да е усвоил лечителското изкуство?

Норта спря и запретна левия си ръкав. По предмишницата му минаваше тънък белег, блед и едва забележим.

— Докато се измъквах с бой от палатката на Военачалника, един от неговите хора ми разпра ръката с копие. Заших раната, доколкото можах, но не съм лечител. Докато навляза в планините, беше започнала гангрена, плътта около разреза беше черна и вонеше. Когато се озовах сред тези хора, Плетача остави тръстиките си, дойде и сложи длани на ръката ми. Почувствах… топлина, почти като парене. Когато си махна ръцете, раната изглеждаше така, както я виждаш.

Вейлин погледна пак Плетача, който седеше заобиколен от тръстиките и кошниците си, и отново долови шепота на кръвната песен.

— Мрачното — каза той. Хвърли поглед към предпазливите лица на останалите и смисълът на новия тон на песента му се изясни. — Те всички го притежават.

Норта се приведе към него и заговори тихо:

— Както и ти, братко. Как иначе би могъл да ме откриеш? — Ухили се на смайването на Вейлин. — Криеше го толкова добре, през всичките тези години. Никой от нас си нямаше и представа. Но не можа да го скриеш от Села. Тя ми каза какво си направил за нея, за което ти благодаря най-смирено. В края на краищата иначе никога нямаше да се срещнем. Хайде, тя ни чака.

Намериха Села в лагера, разположен на голям площад в центъра на града. Дим се издигаше от огъня, върху който бе окачено димящо котле с яхния. Села не беше сама: Плюй пръхтеше щастливо, докато го галеше по хълбоците. Пръхтенето му се превърна в познатото раздразнено цвилене, щом Вейлин се приближи, сякаш конят се възмущаваше от това натрапничество.

Прегръдката на Села бе топла, а усмивката ѝ — широка, макар Вейлин да забеляза, че носи ръкавици и отбягва контакт с кожата му. Ръцете ѝ се движеха също толкова плавно, както ги помнеше.

„По-висок си“, каза му тя.

— Ти също. — Той кимна към Плюй, който сега душеше един прещип със заучено безразличие към господаря си. — Той те харесва. Обикновено мрази всеки, попаднал му пред очите.

„Не е омраза — казаха ръцете ѝ. — Гняв е. Паметта му е дълга, като за кон. Той помни равнините, където е отраснал. Безкрайни треви, необятни небеса. Жадува да се върне там.“

Тя спря, за да лепне една целувка на устните на Норта, когато той я придърпа към себе си с небрежна фамилиарност, което породи неловък момент. „Значи тя го е докоснала.“

Плюй изцвили рязко и тревожно, когато Снежинка се появи с големи скокове, и щеше да побегне, ако Села не го бе успокоила, галейки го по шията. Тя обърна очи към бойната котка и я накара да се закове на място. Вейлин долови шепота на кръвната песен, докато погледът на Села оставаше вперен в котката. След съвсем кратка пауза Снежинка премигна, тръсна объркано глава, хукна в друга посока и изчезна сред руините.

„Иска да си играе с коня ти — каза Села. — Но вече ще стои далеч от него.“ Отиде до огъня и вдигна котлето с яхния от триножника.

— Ще хапнеш ли с нас, братко? — попита Норта.

Вейлин осъзна, че е зверски гладен.

— С удоволствие.

Яхнията беше от козе месо, подправено с мащерка и градински чай, които явно вирееха в изобилие сред руините. Вейлин излапа цяла купичка с обичайната си липса на маниери и забеляза извинителния жест на Норта по посока на Села. Тя просто се усмихна и поклати глава.

— Как е Дентос? — попита Норта.

— Насинен. Едва не си му счупил скулата.

— Той самият за малко да счупи моята. Значи не са го спипали?

— Върна се благополучно във Висока твърд.

— Радвам се. Той и другите бяха ли ядосани?

— Не, бяха притеснени. Аз бях ядосан.

Усмивката на Норта беше скована, почти предпазлива.

— Дойде тук, за да ме убиеш ли, братко?

Вейлин срещна открито погледа му.

— Знаех, че няма да ми позволиш да те върна.

— Прав си. И сега какво?

Вейлин посочи медальона на гърдите на Норта и му направи знак да му го даде. Норта се поколеба за миг, после го свали през главата си и му го подхвърли.

— Вече не е необходимо — каза Вейлин, докато окачваше верижката на врата си. — Тъй като неразумно си избягал на лонакска територия, отслабен от раната си. Отбил си няколко атаки на лонаките, но за съжаление си станал жертва на безименен, но прочут със своята свирепост звяр, за който се знае, че обитава около разрушения град. — Докосна медальона. — Почти не можах да разпозная останките ти без това.

„Те ще ти повярват ли?“, попита Села.

Вейлин сви рамене.

— Повярваха на онова, което им разказах за теб. Освен това е важно какво вярва кралят, а подозирам, че той ще предпочете да приеме думата ми без допълнително разследване.

— Значи думата ти има тежест пред краля? — Норта се замисли. — Винаги сме го подозирали. Военачалникът оцеля ли?

— Така изглежда. Кралската гвардия се е върнала в Азраел и лорд Мустор е назначен за васален лорд в кумбраелската столица.

— Ами кумбраелските пленници?

Вейлин се поколеба. Беше чул историята от брат Артин и не беше сигурен как ще реагира Норта на новината, но реши, че заслужава да чуе истината.

— Военачалникът е популярен сред Черните ястреби, както знаеш. След това, което си му направил, те се разбунтували и пленниците били изклани до един.

Норта посърна.

— Значи всичко е било напразно.

Села посегна и стисна ръката му.

„Не е било напразно — казаха ръцете ѝ. — Нали намери мен?“

Норта се насили да се усмихне и стана.

— Трябва да вървя на лов. — Целуна я по бузата и взе лъка и колчана си. — Месото ни е на свършване, а подозирам, че вие двамата имате да обсъждате много неща.

Вейлин го загледа как се отдалечава към северния край на града. След малко се появи Снежинка и тръгна до него.

„Знам какво си мислиш“, каза Села, когато Вейлин се обърна към нея.

— Ти си го докоснала — каза Вейлин.

„Не както си мислиш — настояха ръцете ѝ. — Ти имаш нещо мое.“

Вейлин кимна, бръкна под яката си и измъкна копринения шал, който му беше дала. Развърза го, свали го от врата си и ѝ го подаде със странна неохота. Този шал толкова дълго бе негов талисман, че липсата му му се струваше странна, обезпокоителна.

Села се усмихна тъжно, докато разстилаше шала върху коленете си. Пръстите ѝ се плъзнаха по деликатната златиста шарка. „Мама го носи цял живот — каза тя със знаци. — Когато умря, той премина у мен. Посланието му е безценно за вярващи като нас. Виж.“ Тя посочи един символ, втъкан в коприната, полумесец, ограден с кръг от звезди. „Луната, символът на спокойния размисъл, от който произтичат разумът и равновесието.“ После посочи златен кръг, обрамчен с пламъци. „Ето го и Слънцето, източника на страст, любов, гняв.“ Пръстът ѝ се плъзна към дървото в центъра на шала. „Ние съществуваме тук, между двете. Израснали от земята, топлени от слънцето, охлаждани от лунната нощ. Сърцето на брат ти е било притеглено твърде дълбоко в царството на слънцето, изгаряно от гняв и съжаление. Сега той се охлади и се обръща към луната за напътствие.“

— По свой собствен избор или благодарение на твоето докосване?

Усмивката ѝ стана срамежлива.

„Страхувах се от него, когато Снежинка ме потърси с вестта за неговото пристигане. Намерихме го паднал от коня, бълнуваше от треската, предизвикана от раните му. Другите искаха да го убият, но аз не им позволих. Знаех какъв е той, а човек с неговите умения може да ни бъде полезен, затова го докоснах.“ Спря и сведе поглед към покритите си с ръкавици ръце. „Нищо не се случи. За първи път не почувствах прилив на сила, не изпитах усещане за контрол.“ По бузите ѝ бавно плъзна руменина. „Аз мога да го докосвам.“

„Нещо, за което, сигурен съм, той е много благодарен“, помисли си Вейлин със завист.

— Значи той не изпълнява повелите ти? Не е… — засуети се, търсейки правилната дума — поробен?

„Мама ми каза, че така ще стане. Че един ден ще срещна човек, неуязвим за моето докосване, и двамата ще се свържем. При хората с нашата дарба винаги става така. Брат ти е толкова свободен, колкото е бил винаги.“ Усмивката ѝ помръкна и в очите ѝ се появи съчувствие. „По-свободен от теб, струва ми се.“

Вейлин извърна очи.

— Той ми каза какво е направил за него Плетача — промърмори, за да смени темата. — Всички хора тук са докоснати от Мрачното, нали?

Ръцете ѝ трепнаха раздразнено и челото ѝ се сбърчи.

„«Мрачното» е дума за невежите. Хората тук са Надарени. Имат различни сили, различни способности. Но са Надарени. Също като теб.“

Той кимна.

— Това е, което видя в мен преди толкова години, нали? Знаела си преди самият аз да разбера.

„Твоята дарба е рядка и ценна. Майка ми я наричаше Зовът на ловеца. В дните на Четирите васалства са я знаели като Бойно зрение. Сеордите…“

— Кръвна песен — каза той.

Тя кимна.

„Нараснала е от последната ни среща. Усещам го. Ти си я усъвършенствал, усвоил си добре музиката ѝ. Но все още имаш много да учиш.“

— Можеш ли ти да ме научиш? — Вейлин се изненада от надеждата, прозвучала в гласа му.

Тя поклати глава.

„Не, но има други, по-стари и по-мъдри, със същата дарба. Те могат да те наставляват.“

— Как да ги намеря?

„Твоята песен те свързва с тях. Тя ще ги намери. Ти трябва просто да я следваш. Помни, че дарбата ти е рядка. Може да минат години преди да намериш човек, който да те напътства.“

Вейлин се поколеба преди да зададе следващия въпрос. Беше пазил тайната толкова дълго, че се бе превърнала в навик, който му бе трудно да наруши.

— Има нещо, което трябва да знам. Как така срещнах двама мъже, вече мъртви, които говореха с един и същи глас?

На лицето ѝ внезапно се изписа предпазливост и минаха няколко секунди преди ръцете ѝ да заговорят отново.

„Те са ти желали злото, тези мъже?“

Той се замисли за убийците в Дома на Четвъртия орден и гибелното отчаяние на Хентес Мустор.

— Да, желаеха ми злото.

Ръцете на Села се раздвижиха със странна колебливост, каквато той не бе забелязвал у нея досега.

„Сред Надарените се носят разни истории… Стари истории… Митове… За Надарени, които можели да се връщат…“

Той се намръщи.

— Да се връщат откъде?

„От мястото, където свършват всички пътувания… От Отвъдното… От смъртта. Те вземат телата на живите, носят ги като плащ. Дали такова нещо може да бъде направено наистина, не знам. Думите ти са… тревожни.“

— „Някога бяха седем.“ Знаеш ли какво означава това?

„Някога е имало седем ордена на вашата вяра. Това е стара история.“

— А истинска ли е?

Тя сви рамене.

„Твоята вяра не е моя и знам малко за историята ѝ.“

Той пак хвърли поглед към лагера и уплашените му обитатели.

— И всички тези хора следват твоите вярвания?

Тя се засмя и поклати глава.

„Тук само аз следвам пътя на Слънцето и Луната. Сред нас има Търсачи, Асценденти, следовници на кумбраелския бог и дори няколко привърженици на твоята Вяра. Обединяват ни не вярванията, а дарбите ни.“

— Ерлин ли доведе всички тези хора тук?

„Някои. Когато доведе мен, тук бяха само Харлик и неколцина други. Други дойдоха по-късно, бягаха от страха и омразата, които предизвикват хора като нас заради дарбите си. Това място… — Тя посочи заобикалящите ги руини. — Тук някога е имало голяма сила. Надарените са били закриляни в този град, дори възхвалявани. Ехото от онова време все още е достатъчно силно, за да ни привлича. Ти го усещаш, нали?“

Той кимна. Сега, когато знаеше причината, въздухът вече не му се струваше толкова угнетяващ.

— Норта каза, че си имала лоши сънища за този град. За случилото се тук.

„Не всички са лоши. Понякога го виждам какъвто е бил преди. Тук е имало множество чудеса; бил е град на творци, поети, певци, скулптори. Те били овладели толкова много, били научили толкова много, че се чувствали неуязвими, мислели, че Надарените сред тях са единствената защита, която им е нужна. Живеели в мир поколения наред и нямали никакви воини, затова когато бурята ги връхлетяла, се оказали беззащитни.“

— Буря ли?

„Преди много векове, преди нашият вид да дойде по тези брегове, даже преди лонаките и сеордите, имало много градове като този, тази земя изобилствала от хора и богатства. После връхлетяла бурята и погубила всичко. Буря от стомана и извратена мощ. Те помели Надарените, които се сражавали срещу тях, и излели цялата си омраза върху този град, града, който мразели най-силно от всичко. — Тя потрепери и придърпа шала около раменете си. — Изнасилвания и клане, изгаряне на деца, хора, ядящи плътта на други хора. Всеки ужас, който можеш да си представиш, се е случил тук.“

— Кои са били те? Хората, направили това?

Тя поклати глава.

„Сънищата не ми казват нищо за това кои са били или откъде са дошли. Мисля, че е защото хората, живели тук, също не са знаели. Сънищата са ехо на техния живот, показват ми само каквото са знаели те.“

Тя затвори очи за момент, за да прочисти ума си от спомените, после бързо нагъна шала върху коленете си и му го подаде.

— Не мога — каза той. — Бил е на майка ти.

Облечената ѝ в ръкавица ръка хвана неговата и притисна шала върху нея.

„Подарък. Има много неща, за които да ти благодаря, и това е единственият начин да изразя благодарността си.“

Вечерта изядоха заедно два заека, с които Норта се бе върнал от лова, и развличаха Села с по-смешните истории от времето си в Ордена. Странно, но историите им се струваха остарели, като че ли бяха двама дядовци, които говорят за някогашните времена. На Вейлин му хрумна, че сега за Норта Орденът е част от миналото — той беше продължил напред, Вейлин и братята му вече не бяха част от неговото семейство. Сега той си имаше Села — Села и другите Надарени, сгушени в своите руини.

— Знаеш, че не е безопасно да оставате тук — каза той на Села. — Лонаките няма да търпят твоята котка вечно. Освен това рано или късно аспект Тендрис ще прати по-силна експедиция, за да разреши загадката на зова място.

Тя кимна и ръцете ѝ се раздвижиха в светлината на огъня.

„Скоро ще трябва да си тръгнем. Можем да потърсим други убежища.“

— Ела с нас — предложи Норта. — В края на краищата ти имаш по-голямо право да се присъединиш към тази чудата компания.

Вейлин поклати глава.

— Мястото ми е в Ордена, братко. Знаеш го.

— Знам, че в бъдещето ти няма друго освен войни и убийства, ако останеш с тях. А и какво мислиш, че ще направят, като разкрият тайната ти?

Вейлин сви рамене, за да скрие неудобството си. Разбира се, Норта беше прав, но убеждението му си оставаше непоклатимо. Въпреки бремето на многото тайни и кръвта, която бе пролял, въпреки копнежа си по Шерин и сестрата, която никога нямаше да познава, знаеше, че мястото му е в Ордена.

Поколеба се, преди да изрече онова, което знаеше, че трябва да каже сега; тайната бе пазена прекалено дълго и вината тегнеше върху него.

— Майка ти и сестрите ти са в Северните предели — каза той на Норта. — Кралят е намерил място за тях там след екзекуцията на баща ти.

Лицето на Норта бе неразгадаемо.

— Откога го знаеш?

— От Изпитанието на меча. Трябваше да ти кажа по-рано. Съжалявам. Чувам, че Върховен лорд Ал Мирна бил толерантен към други вярвания в земите си. Може би ще намерите убежище там.

Норта се взря в огъня с напрегнато лице. Села го прегърна през раменете и отпусна глава на гърдите му. Лицето му омекна и той я погали по косата.

— Да, трябваше да ми кажеш — каза Норта на Вейлин. — Но ти благодаря, че ми го казваш сега.

Няколко деца изтичаха със смях от мрака и се струпаха около Норта.

— Приказка! — завикаха те. — Приказка! Приказка!

Норта се опита да ги укроти с думите, че е твърде уморен, но те започнаха да го тормозят още повече, докато накрая не отстъпи.

— Каква приказка?

— За битки! — извика едно момченце и всички насядаха около огъня.

— Без битки — настоя едно момиченце, в което Вейлин позна уплашеното ококорено дете от лагера. — Битките са скучни. Страшна приказка! — Качи се в скута на Села и се сгуши в ръцете ѝ.

Другите деца подеха вика и Норта им махна да млъкнат, а на лицето му се изписа престорена сериозност.

— Добре, нека е страшна приказка. Само че — той вдигна пръст — това не е приказка за деца със слаби сърца или слаби мехури. Това е най-страховитата и ужасна история и когато свърша, може да проклинате името ми, задето съм ви я разказал. — Гласът му се снижи до шепот и децата се приведоха по-близо, за да уловят думите му. — Това е приказката за Копелето на вещицата…

Вейлин добре знаеше тази стара приказка; за обладана от Мрачното вещица от едно ренфаелско село, която подмамила местния ковач да легне с нея и от съюза им се родило злокобно създание с формата на човешко момче, което било орисано да донесе разруха на селото и смърт на баща си. Намираше този избор на приказка за странен, тъй като тя често се използваше, за да предупреждава за опасностите, криещи се в Мрачното, но децата слушаха в захлас с ококорени очи, докато Норта подемаше историята.

— В най-мрачната част на най-мрачната гора в стария Ренфаел, още преди времето на Кралството, се издигало едно село. В това село живеела вещица, хубава за окото, но със сърце по-черно и от най-черната нощ…

Вейлин се надигна тихо и тръгна през притъмнелите руини към главния лагер. Подозрителни очи се взираха в него от импровизираните заслони. Получи няколко предпазливи кимвания за поздрав, но никой от Надарените не го заговори. „Те знаят, че съм един от тях — помисли си той. — Но пак се боят от мен.“ Продължи към сградата, където се бе събудил тази сутрин — мястото, което Норта бе нарекъл библиотека. Слабо огнено сияние се носеше през вратата и той се позабави отвън за момент, за да се увери, че не се чуват гласове. Искаше да поговори насаме с Харлик, някогашния библиотекар.

Намери го да чете край огъня си, димът от който излизаше през дупка в тавана. Като се взря по-внимателно, Вейлин забеляза, че горивото е необичайно. Вместо дърво пламъците лижеха сгърчени почернели страници и покрити с мехури кожени подвързии. Подозренията му се затвърдиха, когато Харлик обърна последната страница на книгата си, затвори я и я хвърли в пламъците.

— Веднъж ми казаха, че да гориш книги е отвратително престъпление — отбеляза Вейлин, спомнил си една от многобройните лекции на майка си за важността на учението.

Харлик скочи уплашено на крака и направи няколко предпазливи крачки назад.

— Какво искаш? — попита той, гласът му трепереше.

— Да поговорим. — Вейлин влезе и клекна до огъня. Протегна длани към него да ги стопли и загледа как книгите горят. Харлик не каза нищо, само скръсти ръце и отказа да срещне погледа му.

— Ти си Надарен — продължи Вейлин. — Трябва да си, иначе нямаше да си тук.

Очите на Харлик се стрелнаха към него.

— Да нямаш предвид „обладан“, братко?

— Няма нужда да се страхуваш от мен. Имам въпроси, на които един учен човек би могъл да отговори. Особено пък човек с дарба.

— А ако не мога да им отговоря?

Вейлин сви рамене.

— Ще потърся отговорите другаде. — Кимна към огъня. — За библиотекар, изглежда, не уважаваш много книгите.

Харлик се наежи, гневът надделя над страха му.

— Отдадох живота си в служба на знанието. Няма да се оправдавам пред човек, който не прави друго, освен да осейва Кралството с трупове.

Вейлин сведе глава.

— Както желаеш. Но все пак бих искал да задам въпросите си. Можеш да им отговориш, или пък не, изборът е твой.

Харлик се замисли мълчаливо за миг, после се върна до покрития с кожа стол край огъня, седна отново на него и погледна предпазливо Вейлин.

— Питай тогава.

— Седмият орден на Вярата наистина ли е изчезнал?

Мъжът моментално сведе поглед и страхът помрачи отново лицето му. Той дълго време не проговори, а когато го направи, думите бяха не по-силни от шепот.

— Дошъл си, за да ме убиеш ли?

— Не съм тук за теб. Знаеш го.

— Но търсиш Седмия орден.

— Търсенето ми е в служба на Вярата и Кралството. — Той се намръщи, осъзнал важността на казаното от Харлик. — Ти си от Седмия орден?

Харлик изглеждаше потресен.

— Искаш да кажеш, че не си знаел? Та защо иначе ще си тук?

Вейлин се чудеше да се смее ли, или да го зашлеви.

— Дойдох да търся избягалия си брат — каза търпеливо. — Без да знам какво ще намеря. Знам малко за Седмия орден и ми се иска да разбера повече. Това е всичко.

Лицето на Харлик се вцепени, като че ли се страхуваше, че всяка проява на емоции би го издала.

— Ти би ли разкрил тайните на своя Орден, братко?

— Разбира се, че не.

— Тогава не очаквай да ти разкрия тайните на моя. Можеш да ме измъчваш, знам това. Но нищо няма да ти кажа.

Вейлин видя как треперят ръцете му и неволно се възхити на куража му. Беше мислил, че Седмият орден, ако още съществува, е зловредна групичка обладани от Мрачното заговорници, но този уплашен човечец и простичката му смелост говореха за нещо друго.

— Седмият орден ли организира убийството на аспекти Сентис и Морвин? — попита той по-остро, отколкото възнамеряваше. — Той ли се опита да ме убие по време на Изпитанието на прехода? Той ли подмами Хентес Мустор да убие баща си?

Харлик трепна и издаде звук, който беше наполовина хленч и наполовина смях.

— Седмият орден е пазител на Мистериите — каза той и думите му прозвучаха като цитат. — Практикува своите изкуства в служба на Вярата. Винаги е било тъй.

— Имало е война, преди векове. Война между ордените, започната от Седмия орден.

Харлик поклати глава.

— Седмият започнал война сам със себе си. Бил разкъсан отвътре и другите ордени също били въвлечени в конфликта. Войната била дълга и ужасна, измрели хиляди. Когато свършила, хората и аристокрацията изпитвали безумен страх от оцелелите от Седмия орден. Конклавът решил Седмият да изчезне от васалиите и да не бъде виждан повече от хората. Домът му бил унищожен, книгите му — изгорени, а братята и сестрите му — разпръснати и скрити. Но Вярата изисква да съществува Седми орден, видим или не.

— Искаш да кажеш, че Седмият никога не е бил унищожаван наистина? Че действа скришом?

— Вече ти казах прекалено много. Не питай повече.

— Аспектите знаят ли?

Харлик стисна очи и не каза нищо.

Обзет от внезапна ярост, Вейлин сграбчи мъжа, вдигна го от стола и го притисна към стената.

— АСПЕКТИТЕ ЗНАЯТ ЛИ?

Харлик се сви разтреперан в хватката му и изломоти панически, като пръскаше слюнка:

— Разбира се, че знаят. Те знаят всичко.

Спомените го заляха като вълна, когато думите на Харлик достигнаха до съзнанието му. Промяната в очите на инструктор Солис, когато за първи път му каза: „Някога бяха седем“; мигът на страх у аспект Елера при същите думи; как се бяха спогледали със Солис, след като им разказаха за Мрачните способности на Едноокия. И знанието в очите на аспект Арлин. „Глупак ли съм? — зачуди се той. — Че не видях това? Аспектите лъжат Правоверните от векове.“

Пусна Харлик и се върна при огъня. От книгите вече бе останала почти само пепел, кожените подвързии лежаха сгърчени и овъглени сред жаравата.

— Другите Надарени не знаят, нали? — попита той. — Не знаят какъв си.

Харлик поклати глава.

— Ти имаш някаква мисия тук.

— Не мога да ти кажа нищо повече, братко. — Гласът на Харлик беше напрегнат, но решителен. — Моля те, не ме питай.

— Както желаеш, братко. — Вейлин отиде до входа и се взря в огрените от луната руини. — Ще съм ти благодарен, ако пропуснеш да споменеш за оцеляването на брат Норта, когато докладваш на своя аспект.

Харлик сви рамене.

— Брат Норта не е моя грижа.

— Благодаря ти.

Броди из руините с часове и спомените се лееха като бурен поток през главата му. „Те са знаели, през цялото това време. Знаели са.“ Не можеше да реши дали объркването му се дължи на измяната, или на нещо по-дълбоко. „Аспектите въплъщават добродетелите на Вярата. Те са Вярата. Ако са излъгали…“

— Наистина ми се иска да дойдеш с нас. — Вейлин вдигна очи и видя Норта, седнал върху голям отломък от паднала статуя. Трябваше му миг, за да разпознае в каменния къс мраморната глава на брадат мъж. Върху лицето му бе изписан дълбок размисъл. Със сигурност е бил някое от светилата на града, увековечен в камък. Дали е бил философ или крал? Може би бог. Вейлин се облегна на челото на статуята и прокара длан по оронените от времето вежди. Който или каквото и да е бил, вече беше забравен. Сега не бе нищо повече от голяма каменна глава, чакаща столетията да я превърнат в прах в един град, където не бе останал никой, за да помни името на този човек.

— Аз… не мога — каза накрая на Норта.

— Вече не изглеждаш толкова сигурен.

— Може би не съм. Но дори и така, има много неща, които трябва да знам. Ще намеря отговорите само в Ордена.

— Отговори на какво?

„Нещо се надига. Заплаха, опасност, нещо, което застрашава всички ни. Чувствам го от дълго време, макар че едва сега го осъзнавам.“ Вейлин остави думите неизречени. Норта вече си имаше нов път, ново семейство. Споделянето само щеше да го обремени.

— Всички търсим отговори, братко — каза той. — Макар че ти, изглежда, си открил своите.

— Така е. — Норта скочи от статуята и протегна меча си. — Трябва да вземеш и това освен талисмана. То ще подсили доказателството ти.

— Може да ти потрябва. Пътят до Северните предели ще е дълъг и опасен. Тези хора ще имат нужда от закрилата ти.

— Има и други форми на закрила. Вече пролях достатъчно кръв. Възнамерявам да изживея остатъка от дните си, без да отнемам друг живот.

Вейлин взе меча.

— Кога тръгвате?

— Няма смисъл да чакаме зимата. Но може да се окаже трудно да убедим останалите. Някои от тях са прекарали тук години. — Изражението му бе странно смутено. — Аз не убих мечката.

— Какво?

— По време на Изпитанието на пущинака. Не я убих. Заслонът, който построих, рухна от вятъра. Скитах се из снега отчаян и зъзнещ. Намерих пещера и си помислих, че Покойните са ме отвели до убежище. За нещастие мечката, която живееше там, не обичаше посетители. Гони ме в продължение на мили, чак до ръба на една канара. Успях да се хвана за един клон, но мечката нямаше този късмет. Все пак ме държа сит известно време.

Вейлин се засмя и този звук отекна странно сред руините, някак си не на място.

— Проклет лъжец.

Норта се ухили.

— След лъка това е най-големият ми талант. — Усмивката му повехна. — Ще ми липсваш, а също и другите. Но не мога да кажа, че съжалявам за Военачалника.

Върнаха се в лагера, подхраниха с дърва гаснещия огън и в продължение на часове говориха за Ордена и за братята си. Когато Норта най-сетне се прибра в заслона, който делеше със Села, Вейлин легна и се зави с плаща си: знаеше, че на сутринта ще се събуди рано и ще си тръгне, без да се сбогува. Причината изникна в ума му точно преди да се унесе в сън: „Искам да остана.“