Кръвна песен

1.

Синият камък лежеше в дланта на Вейлин — кралски дар. Слабата светлина на полумесеца блестеше по гладката му повърхност, тънки сребристосиви жилки нарушаваха иначе безупречната синева. Това бе най-големият син камък, откриван някога, повечето бяха малко по-големи от гроздово зърно, и Баркус го бе уведомил с едва скрита алчност, че би донесъл достатъчно злато, за да купиш по-голямата част от Ренфаел.

— Чувате ли това? — Гласът на Дентос бе спокоен, но Вейлин забеляза трепкането под окото му. Беше започнало преди година, когато приклещиха голям отряд лонаки в един задънен каньон на север. Както винаги, лонаките отказаха да се предадат и се хвърлиха право срещу строя им, като крещяха предсмъртните си песни. Беше кратка, но жестока битка. Дентос се намираше в най-гъстата ѝ част и излезе невредим с изключение на този тик. Той сякаш се усилваше точно преди битка. — Звучи ми като гръмотевица. — Ухили се, а трепкането продължаваше.

Вейлин прибра синия камък в джоба си и се взря през обширната равнина, простираща се навътре в сушата. Оскъдната тревица и редките храсти едва се виждаха в сумрака. Изглежда, северният бряг на Алпиранската империя не бе благословен с твърде много растителност. Зад него глъчката от хиляди гвардейци, събиращи се на брега, се смесваше с рева на прибоя и скърцането на безчет гребла — флотата мелденейски наемници продължаваше да доставя още хора. Въпреки шума го чуваше ясно: далечен тътен някъде от мрака.

— Не им трябваше много време — отбеляза Баркус. — Може би са знаели, че идваме.

— Мелденейски копелета! — Дентос се изхрачи на пясъка. — Никога не им вярвай.

— Може би просто са видели идващата флота — предположи Кейнис. — Трудно е да пропуснеш осемстотин кораба. А оттук до гарнизона в Унтеш са само два часа езда.

— Едва ли има значение откъде знаят — рече Вейлин. — Важното е, че знаят и ни предстои тежка нощ. По ротите, братя. Дентос, искам стрелците на онова възвишение. — Обърна се към Джанрил Норин, някогашния неуспял менестрел, а сега тръбач и знаменосец на полка. — Строяване по роти.

Джанрил кимна, вдигна тръбата към устните си и изсвири настоятелния сигнал. Мъжете реагираха мигновено, надигнаха се от местата, където почиваха сред дюните, и забързаха да се строяват. Хиляда и двеста души оформиха спретнати редици само за пет минути, с бързите несъзнателни действия на професионални войници. Имаше малко приказки и никаква паника. Повечето го бяха правили много пъти, а новобранците взимаха пример от ветераните.

Вейлин изчака, докато мъжете се съберат, после тръгна покрай строя, като проверяваше за пролуки, кимаше окуражително или порицаваше онези, които намереше с хлабава ризница или зле закопчани шлемове. Вълчите бегачи бяха най-слабо бронираните войници в Кралската гвардия: избягваха обичайния стоманен нагръдник и широкополите шлемове, като ги заместваха с плетени ризници и кожени шапки, обшити с железни пластини. Леката броня бе подходяща за част, която обикновено се използва за преследване на малки лонакски банди или разбойници през неравен терен или гъста гора.

Инспекцията на Вейлин всъщност бе работа на сержант Крелник, но се бе превърнала в нещо като ритуал преди битка, даваше на хората възможност да видят командира си, преди да започне хаосът — това отвличаше мислите им от предстоящото кръвопролитие и му спестяваше тежката задача да изнесе вдъхновяваща реч, както правеха другите командири. Знаеше, че верността на мъжете към него се дължи най-вече на страх и предпазливо уважение към непрекъснато растящата му репутация. Те не го обичаха, но той не се съмняваше, че ще го следват, с речи или без.

Спря се пред един мъж, който някога бе известен като Галис Катерача, а сега бе сержант Галис от Трета рота. Галис го поздрави с отсечено козируване.

— Милорд!

— Имаш нужда от бръснене, сержант.

Галис се ухили. Това беше стара шега, той винаги изглеждаше небръснат.

— Да се приготвим ли за кавалерия, милорд?

Вейлин хвърли поглед през рамо. Мракът още забулваше пейзажа, но тътенът се усилваше.

— Да, сержант.

— Надявам се, че са по-лесни за убиване от лонаките.

— Скоро ще разберем.

Мина в тила, където Джанрил Норин чакаше, хванал юздите на Плюй в нервните си ръце, като гледаше да стои колкото може по-надалеч от прословутите със своята злоба зъби. Плюй изпръхтя, когато Вейлин се приближи, и му позволи да го яхне без обичайното раздразнено трепване. Винаги се държеше така преди битка — по някаква причина предстоящото насилие, изглежда, го успокояваше. Каквито и недостатъци да имаше като покорно ездитно животно, през последните четири години се бе доказал като страховит боен кон.

— Проклета кранта — каза Вейлин и го потупа по шията. Плюй изцвили силно и почна да рие с копито песъчливата почва. Беше понесъл тежко неудобството да пътува затворен през Еринейско море и сега сякаш се радваше на простора и обещанието за битка.

Наблизо бяха спрели петдесет конни разузнавачи начело с мускулест млад брат със слабо красиво лице и яркосини очи. Щом видя Вейлин, Френтис му се усмихна със стиснати устни и вдигна ръка за поздрав. Вейлин кимна в отговор и потисна връхлетялото го чувство за вина. „Трябваше да намеря начин да му спестя това.“ Само че нямаше как да задържи Френтис в Кралството, новоутвърденият брат с вече прочути умения бе прекалено ценно допълнение към полка.

Джанрил Норин бързо яхна коня си и се приближи.

— Дай сигнал да се подготвят за кавалерия — нареди Вейлин.

Тръбата прозвуча бързо, три къси изсвирвания, последвани от едно дълго. Редиците се разшаваха, докато мъжете посягаха към металните звезди, които носеха на коланите си. Това беше идея на Кейнис, от времето, когато лонаките бяха започнали да нападат патрулите на полка, яхнали яките си дребни кончета. Тогава металните звезди бяха свършили забележително добра работа, толкова добра, че лонаките зарязаха тази тактика, но дали щяха да подействат сега срещу алпиранците?

Тътенът в мрака секна. Вейлин вече ги виждаше — дълга редица конници, едва забележими в предутринната светлина. Дъхът на животните излизаше на пара в хладния въздух сред проблясването на голи саби и върхове на копия. Една бърза сметка на броя им с нищо не подобри настроението му.

— Трябва да са доста над хиляда, милорд — каза Джанрил. В силния му мелодичен глас личеше напрежението от чакането. През последните четири години той многократно се бе доказвал като храбър войник, но чакането преди началото на касапницата може да смути и най-силното сърце.

— По-скоро две хиляди — изсумтя Вейлин. — И това са само тези, които виждаме. — Две хиляди или повече обучени кавалеристи срещу хиляда и двеста души пехота. Съотношението не беше добро. Вейлин погледна през рамо към дюните, надявайки се, че върховете на копията на Кралската гвардия изведнъж ще се покажат над пясъка. Ездачите, които бе пратил при Военачалника, трябваше вече да са стигнали, макар че той се съмняваше дали Ал Хестиан ще гори от желание да му прати помощ. Враждебността на този човек не отслабваше, блестеше в очите му всеки път, когато Вейлин имаше нещастието да се намира в негово присъствие, също като назъбения стоманен шип, който сега Военачалникът носеше на мястото на ръката си. „Нима ще загуби една война само за да ме види мъртъв?“

Редицата алпирански конници спря, проблясвайки в сумрака, докато се престрояваха за атака. Чуваше се самотен глас, който крещеше заповеди или окуражителни думи, и конниците му отговориха с всеобщ рев:

— ШАЛМАШ!

— Това означава „победа“, милорд — каза Джанрил. Пот бе оросила горната му устна. — Шалмаш. Срещал съм някой и друг алпиранец навремето.

— Добре е да го знам, сержант.

Алпиранците вече се движеха, отначало в тръс, после ускориха до лек галоп. Приближаваха се в три редици, в добър боен ред, всеки мъж с ризница, островръх шлем и бял плащ. Дисциплината им бе впечатляваща, нямаше нито един конник, който да не си е на мястото, и строят им се движеше напред със строго спазвана крачка. Вейлин рядко бе виждал по-добро изпълнение, дори Кралската конна гвардия трудно би могла да го повтори извън парадния плац. Когато разстоянието се скъси до двеста крачки, се раздадоха нови викове и зов на тръби и ездачите препуснаха в атака с насочени копия, приведени напред. Прецизността на строя им се наруши, превърна се в маса от конска плът и стомана, която се носеше с грохот към полка като гигантски брониран юмрук.

Нямаше нужда от допълнителни заповеди: Вълчите бегачи бяха правили същото и друг път, макар и не в такъв мащаб. Първата редица излезе напред и запрати металните си звезди колкото може по-надалеч, после коленичи, докато втората редица повтаряше маневрата, а след нея и третата. Сега земята пред тях бе осеяна с бодлив метал, който приближаващите се конници не можеха да избегнат. Първият кон падна на петдесет крачки от тях и събори още един, докато рухваше цвилейки, с окървавени копита. Ездачите отзад трябваше да дръпнат юздите или и самите те да паднат. По цялата алпиранска линия атаката се забави, докато коне падаха или се надигаха на задните си крака. Устремът им намаля, макар че инерцията от толкова много галопиращи животни ги караше да продължават.

На дюните отзад Дентос прецени, че моментът е настъпил, и пусна в действие стрелците си. През годините броят им бе нараснал до двеста и те отдавна бяха изоставили бавните за зареждане арбалети в полза на мощните лъкове на Ордена. Умели и опитни ветерани, стрелците повалиха поне петдесет ездачи с първия залп, преди да продължат да сипят стрели, опъвайки и пускайки тетивите с цялата бързина, на която бяха способни. Алпиранската атака секна под безмилостния дъжд от стрели, трите горди редици се бяха превърнали в хаос от люшкащи се копия и мятащи се ездачи.

Вейлин кимна пак на Джанрил и тръбачът изсвири три дълги ноти, което бе сигналът за атака на целия полк. Вик се изтръгна от редиците и всичките четири роти се втурнаха напред, вдигнали алебарди, за да намушкат и посекат ездачите. Много от тях захвърлиха копията, за да изтеглят сабите в гъстото меле, а омразната за Вейлин двуостра секира се надигаше и спускаше сред хаоса, посичайки както хора, така и коне. Вляво Кейнис бе повел ротата си по обходен маршрут, за да атакува алпиранците във фланг, притисна ги и предотврати маневра за заобикаляне на полка.

Вейлин наблюдаваше с опитно око как двете страни се млатят и чакаше неизбежния критичен момент, в който битката щеше да се обърне в полза на едните или другите. Вече много пъти го бе виждал как става: мъжете се избиваха с наглед безкрайна свирепост, а после изведнъж се врътваха и побягваха, сякаш някакъв първичен инстинкт ги предупреждаваше за идещото поражение. Но докато гледаше как облечената в бели плащове алпиранска кавалерия продължава да сече Вълчите бегачи въпреки растящите си загуби и непрестанния дъжд от стрели, той инстинктивно разбра, че тук няма да има внезапно отстъпление. Тези мъже бяха непоколебими, дисциплинирани и доколкото можеше да прецени, решени да се бият до смърт, ако е нужно. Полкът бе избил мнозина, но продължаваше да им отстъпва по численост и алпиранците започнаха да се струпват на десния фланг, където ротата на брат Иниш се огъваше под натиска. Ездачи си пробиваха път през гъмжилото, за да се нахвърлят да секат притиснатата пехота. Обстрелът от хората на Дентос продължаваше нестихващо, но скоро стрелите им щяха да свършат, а алпиранците все още имаха предостатъчно мъже.

Вейлин хвърли отново поглед зад себе си, но не видя никаква следа от подкрепление, което да прехвърля дюните. „Може да убия лорд Ал Хестиан, ако преживея това.“ Изтегли меча си и огледа пак полесражението. Видя един висок пряпорец да се вее в центъра на алпиранската гмеж, синя коприна с изрисувано на нея сребърно колело. Махна с ръка да привлече вниманието на Френтис и посочи с меча си към знамето. Френтис кимна и също изтегли своя меч, а после изкрещя на мъжете си да последват примера му.

— Стой наблизо — каза Вейлин на Джанрил и пришпори Плюй в галоп. Френтис и разузнавачите му го следваха по петите. Той ги поведе в обход на разколебаната рота на брат Иниш, държейки се на разстояние от битката, за да не се окаже въвлечен в нея прекалено скоро, после се обърна рязко към оголения алпирански фланг. „Петдесет коня срещу две хиляди. И все пак усойницата може да убие вол, ако намери подходящата вена.“

Първият алпиранец, когото уби, бе здраво сложен мъж с абаносова кожа и грижливо вчесана брада, стърчаща изпод предпазителя на шлема му. Беше отличен ездач и много добър боец — сръчно извъртя коня си и вдигна сабята за безупречно париране, докато Вейлин го връхлиташе. Острието от звездно сребро отсече ръката му над лакътя. Плюй се надигна на задните си крака и ухапа алпиранския кон, после стъпка ездача, който се свлече от седлото, пръскайки тъмна кръв от чуканчето на ръката си. Вейлин пришпори Плюй и посече втори ездач: първо го рани в крака, а после обсипа с удари лицето му, докато онзи не падна с челюст, увиснала от черепа, а викът му бе заглушен от бликащата кръв. Трети ездач го връхлетя в галоп с насочено копие, на лицето му бе изписана кръвожадна ярост. Вейлин дръпна юздите на Плюй, изви се в седлото така, че върхът на копието го пропусна на сантиметри, вдигна меча си и го стовари върху шията на атакуващия кон. Животното рухна, пръскайки кръв, а ездачът му се търкулна от седлото и скочи на крака с изтеглена сабя. Плюй отново се надигна на задните си крака и размаханите му копита улучиха алпиранеца. Той залитна и шлемът отлетя от главата му.

Вейлин спря, за да прецени ефекта от атаката. Наблизо Френтис пронизваше с меча си един свален от коня алпиранец, а останалите разузнавачи си пробиваха път през гъмжилото, като сечаха наляво и надясно, макар че той зърна и три трупа в сини плащове сред касапницата. Погледна към ротата на брат Иниш и забеляза, че редиците им са укрепнали и линията им се е изправила, след като натискът на алпиранците бе загубил мощ.

Предупредителен вик откъм Френтис привлече вниманието му обратно към битката. Атакуваше го още един алпиранец, с протегната сабя. После внезапно се катурна от седлото, когато добре насочена стрела откъм дюните го порази в гърдите. Конят му обаче продължи напред, облещил очи от паника и страх, и се вряза странично в Плюй. Силата на удара събори и двамата на земята.

Плюй се изправи бързо с яростно пръхтене, като риташе и хапеше виновния кон, а после подгони ужасеното животно, когато то побягна. Вейлин изведнъж откри, че избягва решителните мушкания на сабята на един алпиранец, яхнал сив жребец, и парира отчаяно, докато Френтис не се пъхна между двамата, за да посече мъжа.

— Чакай, братко! — извика той през врявата и дръпна юздите, за да скочи от седло то. — Вземи моя кон.

— Стой в седлото! — извика в отговор Вейлин и посочи към високото знаме в центъра на алпиранската войска. — Продължавай да сечеш!

— Но, братко…

— ВЪРВИ!

Като чу неумолимата нотка в гласа му, по-младият брат се поколеба, но после неохотно се отдалечи и бързо бе погълнат от хаоса на битката.

Вейлин се огледа и видя, че Джанрил също е останал без коня си, който лежеше мъртъв наблизо. На бедрото на менестрела имаше порезна рана и той се подпираше на знамето на полка, като сечеше непохватно към всеки алпиранец, който се приближи. Вейлин изтича при него, избягвайки копията, и метна нож към лицето на един ездач, който надигна сабята си да посече менестрела. Онзи залитна със стоманеното острие, забито в бузата му.

— Джанрил! — Вейлин го улови, преди да падне, и забеляза бледата му кожа и болката, изписана на лицето му.

— Моите извинения, милорд — промълви Джанрил. — Не съм толкова бърз ездач като вас…

Вейлин го дръпна настрани, когато един алпиранец замахна с копието си надолу, и върхът му разора земята. Вейлин разсече копието на две, а после почти разполови крака на ездача с обратния си замах. Сграбчи юздите на коня му, за да го спре, докато алпиранецът рухваше с писък. Успокои, доколкото можа, паникьосаното животно и вдигна Джанрил на гърба му.

— Връщай се на брега — заповяда. — Намери сестра Гилма. — Плесна коня по хълбока с меча си, за да ги отпрати. Менестрелът се люшкаше обезпокоително, когато се понесоха през хаоса от плът и метал.

Вейлин сграбчи знамето и го заби в земята. Емблемата с ястреба заплющя на силния утринен вятър. „Пази знамето — помисли си той и се усмихна иронично. — Също като в Изпитанието на мелето.“

На двайсетина крачки от себе си видя внезапно раздвижване в алпиранските редици, мъжете дръпнаха юздите, за да извъртят конете си настрани: един ездач върху великолепен бял жребец се промушваше напред, като им махаше със сабята да му разчистят път и крещеше заповеди. Носеше бял емайлиран нагръдник, украсен със злато, със сложна кръгла шарка, повтаряща колелото върху знамето, което продължаваше да се вее в центъра на алпиранската войска. Нямаше шлем и брадатото му маслинено лице бе изкривено от ярост. Странно, но хората около него изглеждаха решени да го спрат, един даже посегна да сграбчи юздите на коня му, само че се дръпна в раболепна почит, щом мъжът в бяло му кресна нещо. Продължи напред в лек галоп, спря за кратко, за да насочи предизвикателно сабята си към Вейлин, а после пришпори коня си в атака.

Вейлин изчака, свел ниско меча, в добре балансирана стойка, дишаше бавно и равномерно. Мъжът в бяло връхлиташе озъбен, с горяща в очите ярост. „Гняв — спомни си Вейлин урока на инструктор Солис отпреди години. — Гневът ще те погуби. Човек, който атакува подготвен противник с гняв, е мъртъв преди да нанесе първия удар.“

Както винаги Солис беше прав. Този мъж с бляскавата си бяла броня и великолепния си кон, този доблестен, изпълнен с гняв мъж, вече бе мъртъв. Храбростта му, оръжията му, бронята му не означаваха нищо. Той се беше погубил в мига, когато бе започнал атаката си.

Това бе един от най-рискованите уроци, които бяха усвоили от лудия стар инструктор Ренсиал: как да се справиш със стремглава атака от противник на кон. „Когато сте спешени, ездачът има само едно предимство срещу вас — беше им казал мъжът с безумния поглед на плаца за тренировки преди години. — Конят. Ако махнете коня, той си е човек като всички останали.“ И през следващия час ги бе гонил из плаца на своя жребец, опитвайки се да ги стъпче. „Хвърляйте се на земята и се претъркаляйте! — крещеше непрестанно с пискливия си лудешки глас. — Хвърляйте се на земята и се претъркаляйте!“

Вейлин изчака сабята на мъжа в бяло да се доближи на една ръка от него, а после се дръпна вдясно, хвърли се покрай гърмящите копита, претърколи се на колене, завъртя меча и посече единия заден крак на коня. Кръвта го окъпа, конят изцвили от болка и рухна на земята. Мъжът в бяло се освободи от мятащото се животно, а Вейлин прескочи падналия кон, мечът му отби сабята настрани, а после посече надолу и емайлираният нагръдник се разцепи от силата на удара. Мъжът в бяло се строполи, изкашля кръв и умря.

Алпиранците спряха.

Просто спряха. Вдигнатите им саби се поколебаха, после увиснаха безсилно надолу. Атакуващите ездачи дръпнаха юздите и се втренчиха потресени. Всеки алпиранец, който можеше да види тази сцена, просто спря да се бие и се взря във Вейлин и трупа на мъжа в бяло. Някои още зяпаха, докато бяха покосени от стрели или съсечени от Вълчите бегачи на Вейлин.

Вейлин погледна трупа. Разсеченото златно колело върху окървавения нагръдник блестеше мътно в разпукващата се зора. „Може би е бил важен човек?“

— Ерухин Махтар! — Думите бяха изречени от един останал без кон алпиранец, който се препъваше наблизо, стиснал ранената си ръка, а по окървавеното му лице се стичаха сълзи. В тона му имаше нещо отвъд гняв или обвинение, такова дълбоко отчаяние, каквото Вейлин рядко бе чувал. — Ерухин Махтар! — Думи, които Вейлин щеше да чува хиляди пъти в идните години.

Раненият се приближи с олюляване и Вейлин се приготви да го зашемети с ефеса на меча, в края на краищата мъжът беше невъоръжен. Само че онзи не се опита да го нападне, мина препъвайки се покрай него, свлече се до трупа на мъжа в бяло и захленчи като дете.

— Ерухин аст форгалан! — зави той. Вейлин с ужас видя как мъжът извади от колана си нож и без колебание сряза собственото си гърло. Просна се върху трупа в бяло, а кръвта бликаше неудържимо от раната му.

Това самоубийство като че ли разруши магията, сковала алпиранците, и от редиците им се надигна внезапен свиреп рев. Всички очи бяха вперени във Вейлин, саби и копия се насочиха напред, мъжете се раздвижиха и започнаха да се струпват около него. Убийствена омраза бе изписана върху всяко лице.

Раздаде се звук като от хиляди чукове, удрящи по хиляди наковални, и алпиранските редици се загърчиха отново. Вейлин видя хора, размятани във въздуха от сблъсъка с онова, което ги бе връхлетяло изотзад. Алпиранците се помъчиха да обърнат конете си и да посрещнат новата заплаха, но бе прекалено късно — клин от лъскава стомана вече разсичаше войската им.

Едър мъж, облечен в броня от главата до петите и яхнал висок черен жребец, си проби път през редиците на алпиранците, а боздуганът му свистеше, отнемайки живота както на хора, така и на коне. Зад него още стотици воини в стомана сееха опустошение, дълги мечове и боздугани се издигаха и спускаха със смъртоносна свирепост. Разярените алпиранци се сражаваха бясно, не един рицар изчезна под тъпчещите копита, но не разполагаха нито с численост, нито със стомана, за да устоят на такава атака. Скоро битката свърши. Всички алпиранци бяха мъртви или ранени. Никой не побягна.

Едрият мъж на черния жребец окачи боздугана на седлото си, приближи се в тръс до Вейлин и вдигна наличника си. Видя се широко обветрено лице, което се отличаваше с два пъти чупения си нос и очи, заобиколени от бръчици от възрастта.

Вейлин се поклони официално.

— Васален лорд Терос.

— Лорд Вейлин. — Васалният лорд на Ренфаел огледа касапницата и се засмя високо. — Бас ловя, че никога не си се радвал толкова да видиш ренфаелец, нали, момче?

— Така е, милорд.

Един висок млад рицар спря коня си до васалния лорд. Красивото му лице беше оцапано с пот и кръв, а тъмносините му очи изгледаха Вейлин с ясна, но неизречена злоба.

— Лорд Дарнел — поздрави го Вейлин. — Позволете да изкажа моите благодарности и благодарностите на хората ми към вас и баща ви.

— Значи още си жив, а, Сорна? — отвърна младият рицар. — Кралят поне ще е доволен.

— Дръж си езика, момче! — сопна се лорд Терос. — Моите извинения, лорд Вейлин. Момчето винаги си е било глезено. Аз лично виня майка му за това. Роди ми трима сина и само този не беше мъртвороден, Вярата да ми е на помощ.

Вейлин видя как ръцете на младия рицар трепват върху дръжката на меча и как бузите му почервеняват от гняв. „Още един син, който мрази баща си — помисли си. — Често се среща.“

— Ако ме извините, милорд. — Той се поклони отново. — Трябва да се погрижа за хората си.

Тръгна обратно към брега, като прекрачваше мъртвите и умиращите, докато утринното слънце изгряваше над окървавената земя. Посегна да извади пак синия камък, вдигна го така, че слънчевата светлина да заиграе по повърхността му, и се замисли за деня, когато кралят бе настоял да му то даде, деня, когато лорд Дарнел го бе намразил, деня, когато принцеса Лирна бе плакала.

„Денят, в който кръвната песен замлъкна.“

— Син камък, подправки и коприна — промълви тихо той.

2.

Включването на ренфаелските рицарски турнири в Летния панаир беше сравнително скорошно нововъведение, но бързо бе спечелило популярност сред хората. Тълпата зарева одобрително на някакъв особено зрелищен сблъсък, докато Вейлин си пробиваше път към кралската шатра с качулка, спусната над лицето, за да му спести неудобството от разпознаването. На терена един рицар излетя от седлото сред дъжд от трески, а противникът му хвърли строшеното си копие на тълпата.

— Ето един високомерен копелдак, който няма да стане отново! — отбеляза някакъв червендалест мъж и това накара Вейлин да се зачуди дали хората харесват зрелището на битката, или шанса да видят осакатяването на богаташите.

Стражите на входа на шатрата го удостоиха с по-дълбок поклон, отколкото изискваше рангът му, и хвърлиха само бегъл поглед на кралското пълномощно, което им показа. Почти без забавяне отметнаха платнището и го поканиха да влезе. Беше се върнал от Севера само преди два дни, но легендата за уж голямата му победа над лонаките вече бе плъзнала нашир и надлъж.

След като му взеха оръжията, го отведоха до кралската ложа, където той не се изненада да завари принцеса Лирна, сама.

— Братко — поздрави го тя с усмивка и му протегна ръка да я целуне. Той се смути за миг, защото принцесата не бе правила такова нещо досега; това беше знак за благоволение, с какъвто хората се удостояваха рядко, и се правеше пред събралото се население на столицата. Въпреки това Вейлин падна на едно коляно и притисна устни към кокалчетата на пръстите ѝ. Плътта ѝ беше по-топла, отколкото очакваше, и той се ядоса на себе си, че усещането му хареса.

— Ваше височество — каза той, като се изправи; опитваше се да говори спокойно, но не му се получи съвсем. — Бях призован да се явя пред баща ви…

Тя махна с ръка.

— Ще дойде. Изглежда, е забутал някъде любимия си плащ. Напоследък не излиза без него. — Посочи мястото до себе си. — Ще седнеш ли?

Той седна и насочи вниманието си към рицарския турнир. Две групи се събираха в двата края на полето, по около трийсет души във всяка. Едната развяваше карирано червено-бяло знаме с орел, а другата — знаме с червена лисица на зелен фон.

— Мелето е кулминацията на ренфаелския турнир — обясни принцесата. — Червената лисица е знамето на барон Хюлин Бандерс, това е онзи с ръждясалата броня, някога главен поддръжник на васален лорд Терос. Орелът принадлежи на лорд Дарнел, наследника на васалния лорд. Явно мелето ще уреди отдавнашна вражда между двамата. — Тя взе бял копринен шал от близката масичка. — Помолиха ме да дам това на простака, когото сметна за по-свиреп от останалите. Явно гледката на едри мъже в метални костюми, които се пребиват до безсъзнание, би трябвало да разтупти женското ми сърце.

— Рядко погрешна идея, ваше височество.

Тя се обърна към него и се ухили.

— Каквато едва ли би минала на теб, братко.

— Надявам се, че не. — Той загледа как двете групи се строиха, размениха си поздрави, а после се устремиха една срещу друга в пълен галоп, размахали мечове и боздугани. Срещнаха се с такъв трясък на метал и конска плът, че и Вейлин, и принцесата трепнаха. Последвалата битка представляваше хаос от падащи рицари и звън на оръжия. Вейлин знаеше, че се предполага рицарите да удрят само с плоското на остриетата, но повечето като че ли пренебрегваха това правило и той видя поне три облечени в стомана фигури да лежат неподвижно сред мелето.

— Значи това е битка — отбеляза Лирна.

— Нещо такова.

— Е, какво мислиш за него? За наследника на васалния лорд.

Вейлин видя как лорд Дарнел стовари дръжката на меча си върху шлема на един противник и онзи се свлече на разровената земя с кръв, бликаща изпод наличника.

— Бие се добре, ваше височество.

— Макар и не толкова добре като теб, сигурна съм. И не притежава нищо от твоята прозорливост или почтеност. Жените ще лягат с него заради влиянието и богатството му, не от любов. Мъжете ще го следват за плата или заради дълг, не от привързаност. — Тя млъкна и на лицето ѝ се изписа леко раздразнение. — А баща ми си мисли, че от него ще излезе чудесен съпруг за мен.

— Сигурен съм, че баща ви иска най-доброто…

— Баща ми иска да раждам деца. Иска дворецът да се изпълни с врещенето на отрочета на Ал Ниерен, до едно носещи кръвта на ренфаелския васален лорд. Последният печат на неговия съюз. След всичко, което съм направила в служба на това кралство, баща ми все още вижда в мен само свиня за разплод.

— Катехизисът на единението е ясен, ваше височество. Никой, нито мъж, нито жена, не може да бъде венчан против волята си.

— Моята воля. — Тя се засмя горчиво. — С всяка отминала година, през която не се омъжвам, волята ми се руши все повече. Ти имаш меча, ножовете и лъка си. Моите единствени оръжия са умът ми, лицето ми и обещанието за власт, което лежи в утробата ми.

Откровеността на този разговор беше смущаваща. Къде беше напрежението, знанието за споделена вина? „Не забравяй — предупреди се той. — Не забравяй каква е тя. Какво направихме.“ Забеляза как очите ѝ следят лорд Дарнел в мелето, измерващи, преценяващи, видя как тя едва скрива отвратената усмивка, напираща на устните ѝ.

— Ваше височество — каза той. — Съмнявам се, че сте уредили тази среща, за да искате мнението ми за човек, за когото нямате намерение да се омъжвате. Може би имате нова теория за мен?

— Ако имаш предвид Клането на аспектите, боя се, че мнението ми си остава непроменено. Макар че открих нов фактор. Кажи, чувал ли си за Седмия орден?

Тя наблюдаваше зорко лицето му и Вейлин знаеше, че ще усети, ако излъже.

— Това е приказка. — Той сви рамене. — Или по-скоро легенда. Някога имало орден на Вярата, посветен на изучаването на Мрачното.

— Значи не вярваш в него?

— Оставям историята на брат Кейнис.

— Мрачното. — Принцесата произнесе думата предпазливо. — Интригуваща тема. Всичко това са суеверия, разбира се, но се появяват с ужасно постоянство в историческите документи. Ходих във Великата библиотека и поисках всички книги по темата, с които разполагат. Това предизвика известен смут, защото се оказа, че повечето от старите томове са били откраднати.

Вейлин се сети как брат Харлик хвърляше книги в огъня в разрушения град.

— И каква е връзката между тази легенда и Клането на аспектите?

— За това злополучно събитие се носят много истории. Заех се да събера всички, които мога — дискретно, разбира се. Историите са предимно безсмислици, преувеличения, които растат с всеки преразказ, особено що се отнася до теб, братко. Знаеш ли, че си ликвидирал с една ръка десет убийци, всичките въоръжени с магически остриета, които пият кръвта на падналите?

— Не бих казал, че си го спомням, ваше височество.

— И аз се съмнявах. Тези приказки може да са пълни глупости, но споделят една обща черта: всяка от тях е обагрена с елемент на Мрачното, а по-шантавите включват споменавания на Седмия орден.

Въпреки цялата си предпазливост той не можеше да отрече остротата на ума ѝ. Това, което по-рано бе смятал за обикновено лукавство, беше само частица от един значителен интелект. Много пъти през последните три години се бе чудил за смисъла на признанието на Харлик в разрушения град, опитваше се да събере в едно различните късчета информация. Но нищо не се получи: привидното предателство на аспектите към Правоверните, силата на Едноокия, познатият глас на онова, което живееше зад очите на Хентес Мустор. Колкото и да се опитваше, не съзираше връзка. Непрестанно имаше чувството, че нещо се спотайва извън обсега му, някакво дълбоко разкритие, до което дори кръвната песен не можеше да стигне. „Но дали принцесата може? И ако може, дали бих могъл да ѝ доверя това знание?“ Идеята да ѝ се довери бе абсурдна, разбира се. Но дори ненадеждните могат да са полезни.

— Кажете, ваше височество — рече той. — Защо един човек, посветен на учението, ще прочете една книга и веднага след това ще я хвърли в огъня?

Тя се намръщи озадачено.

— Това има ли връзка?

— Щях ли да ви питам, ако нямаше?

— Не. Съмнявам се, че би ме питал нещо, ако не се налага.

На полето броят на рицарите, които продължаваха да се бият, се бе стопил до около дузина. Сега лорд Дарнел си разменяше удари с барон Бандерс; сковаността на ръждясалата броня на барона явно не бе голяма пречка за яростта му.

— Ако такъв човек е наистина посветен на учението — продължи принцесата, като че ли изобщо не бе изричала предишния си коментар, — за него изгарянето на книга би изглеждало ужасно престъпление. И преди са били горени книги; известна е историята за крал Лакрил Лудия, който веднъж направил клада от всички книги във Варинсхолд и обявил всеки поданик, който може да чете, за нелоялен и заслужаващ екзекуция. За щастие Шестият орден го свалил от власт скоро след това. Както и да е, в лудостта на Лакрил е имало известна мъдрост. Ценността на една книга се крие в знанието, което съдържа, а знанието винаги е опасно.

— Значи изгарянето на книгата премахва опасността от това знание.

— Може би. Казваш, че този човек бил начетен. Колко начетен?

Вейлин се поколеба, обзет от нежелание да сподели името.

— Някога е бил учен във Великата библиотека.

— Значи извънредно начетен. — Тя присви устни. — Знаеш ли, че аз никога не чета книга два пъти? Не ми е нужно. Помня идеално всяка дума.

Тонът ѝ беше толкова небрежен, че Вейлин разбра, че това не е проста хвалба.

— Значи един човек със същата способност няма да има нужда да пази някоя книга, опасна книга. След като я е прочел, той вече притежава знанието.

Тя кимна.

— Може би този човек се е опитвал да съхрани това знание, не да го унищожи.

„Значи такава е била мисията на Харлик. Откраднал е книгите за Мрачното от Великата библиотека. Унищожил ги е, за да скрие знанието в тях, като първо ги е прочел, за да го съхрани и защити. Но защо?“

— Няма да ми кажеш, нали? — попита принцесата. — Кой е бил той. Къде си го намерил.

— Това е само една любопитна случка, на която станах свидетел…

— Знам, че уважението ми към теб не е взаимно, братко. Знам, че нямаш високо мнение за мен. Но моето мнение за теб винаги се е основавало на факта, че не ме лъжеш. Твоята истина може да е сурова, но винаги е истина. А сега ми кажи истината, моля те.

Той срещна очите ѝ и остана поразен, като видя в тях да блестят сълзи. „Дали са истински? Възможно ли е?“

— Не знам дали мога да ви вярвам — каза ѝ простичко. — Някога ние двамата направихме нещо ужасно…

— Не знаех! — прошепна тя яростно. Приведе се към него, а тонът ѝ бе настойчив. — Линден дойде при мен със своята шантава идея за експедиция в Мартиш. Баща ми ми нареди да благословя начинанието му. Не съм давала на Линден никакви обещания, обичах го, но както сестра обича брат си. Само че той ме обичаше по-силно от всякаква сестра и чу в думите ми онова, което искаше да чуе. Кълна ти се, че не знаех истинските замисли на баща си. В края на краищата ти също заминаваше с него, а знаех, че не си способен на убийство. — Сълзите потекоха от очите ѝ, оставяйки дири по съвършения овал на лицето ѝ. — Аз направих собствени проучвания, Вейлин. Знам, че не си го убил, знам, че си му спестил ужасен край. Казвам ти тези истини, защото сега трябва да ми повярваш. Трябва да се вслушаш в думите ми. Трябва да откажеш да направиш онова, което ще поиска баща ми от теб днес.

— Какво ще поиска?

— Принцеса Лирна Ал Ниерен! — разнесе се силен глас. Властен глас. Кралски глас. Вейлин не беше виждал Янус повече от година и откри, че се е състарил още повече, бръчките по лицето му са станали по-дълбоки, повече сиво прошарва медната му грива, а прегърбването на раменете му е по-забележимо. Но въпреки това бе запазил кралския си глас. Двамата станаха и се поклониха, внезапно осъзнали тишината, легнала върху тълпата.

— Дъщеря на кралската линия на Ал Ниерен — продължи кралят. — Принцеса на Обединеното кралство и втора наследница на трона. — Една тънка, покрита със старчески петна ръка се подаде изпод хермелиновата му роба и посочи към полето под тях. — Забравяш задълженията си.

Вейлин се обърна и видя лорд Дарнел, паднал на едно коляно пред кралската шатра. Зад него победените участници в мелето се отдалечаваха със залитане или пък ги изнасяха от терена, сред тях и барон Бандерс в ръждясалата му броня. Въпреки раболепието в поклона на лорд Дарнел главата му не бе сведена и той държеше шлема си под мишница. Очите му бяха приковани във Вейлин и блестяха с обезпокоителна ярост.

Лирна бързо изтри сълзите от лицето си и се поклони пак.

— Простете, татко — каза с насилено лекомислен тон. — Толкова отдавна не съм разговаряла с лорд Вейлин…

— Лорд Вейлин не може да обсебва вниманието ти тук, милейди.

По лицето ѝ пробяга гняв, но тя го овладя бързо и се насили да се усмихне.

— Разбира се. — Обърна се, протегна копринения шал и даде знак на лорд Дарнел да се приближи. — Бихте се добре, милорд.

Лорд Дарнел се поклони със скована официалност и посегна да вземе шала с металната си ръкавица. Трепна видимо, когато принцесата дръпна ръката си преди да е успял да я целуне. Отстъпи назад и пак впери яростния си поглед във Вейлин.

— Лорд Вейлин — каза той с треперещ от гняв глас, — доколкото разбирам, на братята от Шестия орден е забранено да приемат предизвикателства.

— Правилно, милорд.

— Много жалко. — Рицарят се поклони още веднъж на Лирна и на краля и си тръгна, без да хвърли поглед назад.

— Изглежда, си спечели неприязънта на лъскавото момче — отбеляза кралят.

Вейлин срещна погледа му и видя в него същата пресметливост, която помнеше от първата им омразна сделка.

— Свикнал съм с хорската неприязън, ваше величество.

— Е, ние пък те харесваме, нали, дъще? — попита кралят Лирна.

Тя кимна с безизразна физиономия и не каза нищо.

— Може би прекалено, струва ми се. Когато Лирна беше малка, се тревожех, че сърцето ѝ ще се окаже прекалено ледено, за да позволи привързаност към някой мъж. А сега откривам, че ми се иска то да замръзне отново.

Вейлин не бе свикнал да го смущават и намери това за трудно поносимо.

— Повикали сте ме, ваше величество?

— Да. — Кралят задържа още миг погледа си върху Лирна. — Да, така е. — Обърна се и махна към входа на шатрата. — Има някой, когото бих искал да видиш. Дъще, моля те остани и се опитай да напомняш на събралото се простолюдие, че ние ги превъзхождаме, та дори това да не личи на пръв поглед.

Гласът на принцесата бе лишен от всякаква емоция, когато отвърна:

— Разбира се, татко.

Вейлин падна на коляно и пое ръката, която тя му протегна, за да лепне още една целувка върху топлата ѝ кожа. „Дори ненадеждните могат да са полезни.“

— Ваше височество — обърна се той към нея, докато ставаше, усещайки остро присъствието на краля. — Не съм сигурен, че сте права.

— Права ли?

Това бе неправилно в много отношения, ужасяващо нарушение на етикета, но той пристъпи напред и я целуна по бузата, като прошепна в ухото ѝ:

— Мрачното не е суеверие. Идете в западния квартал и се поинтересувайте от историята за Едноокия.

— Опитваш се да ме изпиташ ли, Млади ястребе?

Отдалечаваха се от шатрата, придружени само от двама стражи. Кралят газеше през калта, краят на хермелиновата му роба беше оплескан. Изглеждаше някак си по-дребен, смален от възрастта, главата му едва стигаше до рамото на Вейлин.

— Да ви изпитам ли, ваше величество?

Кралят се извъртя към него.

— Не си играй с мен, момче! — Очите му се впиха във Вейлин. — Недей!

Вейлин срещна открито погледа му. Кралят можеше да е още бухал, но той вече не беше мишка.

— Приятелството ми с принцеса Лирна оскърбява ли ви, ваше величество?

— Вие не сте приятели. Не можеш да я понасяш, и то съвсем основателно. — Кралят наклони глава и присви очи в размисъл. — Тя искаше да ти покаже лъскавото момче, да събуди ревността ти. Нали?

„Кешет — спомни си Вейлин думите ѝ в градината на Ал Хестиан. — Атаката на лъжеца. Скрий една хитрост в друга.“ Лорд Дарнел беше за отвличане на вниманието, нещо, което баща ѝ очакваше. „Трябва да откажеш да направиш онова, което ще поиска баща ми от теб днес.“

Той сви рамене.

— Предполагам.

— Какво ѝ каза? Знам, че не си открадваше целувка.

Вейлин се усмихна смутено със стиснати устни.

— Казах ѝ, че красотата ѝ помръква, заедно с възможностите ѝ.

Кралят изсумтя и продължи да крачи прегърбен през калта.

— Не бива да я дразниш така. Наложително е да не ставате врагове. Заради Кралството, нали разбираш?

— Разбирам, ваше величество.

— Тя няма да се омъжи за него, нали?

— Много се съмнявам.

— Знаех си. — Кралят въздъхна обезсърчено. — Само момчето да не беше такъв идиот. Каква тегоба е да имаш интелигентна дъщеря! Противоестествено е умът да бъде обвит в толкова красота. Опитът ми говори, че наистина красивите жени са надарени или с голям чар, или с огромна проклетия. Майка ѝ, моята скъпа покойна кралица, се славеше с красотата си и притежаваше цялата проклетия, която можеш да си представиш, но за щастие имаше малко мозък.

„Това не е откровеност — заподозря Вейлин. — Просто още една маска. Преструва се на искрен, за да ме впримчи в друг свой замисъл.“

Стигнаха до богато украсена каляска, покрита със сложна дърворезба и блестяща от варак, с перденца от черно кадифе на прозорците. Впрягът от четири сиви коня чакаше. Кралят даде знак на Вейлин да отвори вратата и влезе, пъшкайки от усилието, след което го подкани да го последва. Настани се на меката кожена седалка и почука с костеливия си юмрук по стената зад себе си.

— Към двореца! Не много бързо.

Отвън се чу изплющяване на камшик и каляската потегли рязко, когато четирите сиви коня напрегнаха сили.

— Подариха ми ги — обясни кралят. — Каляската, конете. Лорд Ал Телнар, помниш ли го?

Вейлин си спомни мъжа във фини одежди от Залата на съвета.

— Министърът на строителството.

— Да, подло копеленце е, нали? Искаше от мен да отнема една четвърт от земите на кумбраелския васален лорд като наказание за бунта на брат му. Разбира се, той щедро щеше да поеме бремето на управител, заедно с всички полагащи се ренти. Благодарих му за каляската и отнех една четвърт от собствените му земи, като дадох рентите на васален лорд Мустор. Това би трябвало да му осигури виното и курвите за известно време. И да служи като напомняне за Ал Телнар, че един истински крал не може да бъде купен.

Кралят бръкна под плаща си и извади кожена кесия с големина на ябълка.

— Дръж. — Подхвърли я на Вейлин. — Знаеш ли какво е това?

Вейлин развърза кесията и откри в нея голям синкав камък със сиви жилки.

— Син камък. И то голям.

— Да, най-големият, намиран някога. Изкопан е в рудниците на Северните предели преди повече от седемдесет години, когато дядо ми, двайсетият лорд на Азраел, построил кулата и основал първата колония. Знаеш ли колко струва?

Вейлин хвърли пак поглед към камъка. Светлината на лампата играеше по гладката му повърхност.

— Страшно много пари, ваше величество. — Завърза кесията и я подаде на краля.

Старецът не извади ръце изпод плаща си.

— Задръж го. Кралски дар за най-ценния ми меч.

— Не ми трябват богатства, ваше величество. — „Аз също не мога да бъда купен.“

— Дори брат от Шестия орден може един ден да открие, че му трябват богатства. Моля те, мисли за него като за талисман.

Вейлин окачи кесията на колана си.

— Синият камък — продължи кралят — е най-ценният минерал на света, високо тачен от всички народи — алпиранци, воларианци, търговците-крале от Далечния запад. Цената му е по-висока цена от тази на среброто, златото и диамантите и по-голямата част от него се намира в Северните предели. Кралството има и други богатства, разбира се: кумбраелско вино, азраелска стомана и прочие, но именно със син камък построих флотата си и създадох Кралската гвардия, двата стълба, които крепят единството на нашето Кралство. А Върховен лорд Ал Мирна ми казва, че находището започва да се изчерпва. До двайсет години там ще остане толкова малко син камък, че не може да покрие заплатата на копачите, които го добиват. И какво ще правим тогава, Млади ястребе?

Вейлин сви рамене, не беше добре запознат с търговските въпроси.

— Както казахте, ваше величество, Кралството има и други богатства.

— Но не достатъчно, не и без да наложим такива данъци на благородниците и простолюдието, че да им се прииска да видят мен и децата ми обесени на стените на двореца. Виждал си колко неспокойна може да бъде тази страна, дори и с Кралската гвардия да я държи единна, а представи си колко кръв ще се пролее, когато нея я няма. Не, имаме нужда от нещо повече, от подправки и коприна.

— Подправки и коприна ли, ваше величество?

— Главният търговски път на подправките и коприната минава през Еринейско море. Подправки от южните провинции на Алпиранската империя и коприна от Далечния запад се събират в алпиранските пристанища по северното крайбрежие на Империята. Всеки кораб, който пристава там, трябва да плати на императора за привилегията с дял от стойността на товара си. Алпиранските търговци са забогатели от тази търговия, някои са станали дори по-богати от западните търговци-крале, и всички те плащат дан на императора.

Безпокойството на Вейлин се усили. „Не може да си мисли за това.“

— Искате да подмамите тази търговия към нашите пристанища ли? — осмели се да предположи.

Старецът поклати глава.

— Нашите пристанища са само няколко и освен това са прекалено малки. Твърде много бури връхлитат бреговете ни и сме твърде далеч на север, за да привлечем толкова търговия. Ако го искаме, трябва да си го вземем.

— Ваше величество, не съм добре запознат с историята, но не мога да си спомня случай нашето Кралство или някоя от васалиите да е била застрашена от алпиранско нашествие или дори разбойнически набег. Между нашите народи не се е проливала кръв. В Катехизисите се казва, че войната е оправдана само ако трябва да се защити земята, животът или Вярата ни.

— Алпиранците са богопоклонници, нали? Цяла империя, която отрича Вярата.

— Вярата може да бъде само драговолно приета, не и наложена насила, особено пък върху една империя.

— Но те кроят планове да въведат боговете си тук, да подкопаят нашата Вяра. Техните шпиони са навсякъде, замаскирани като търговци, шепнат отричащи думи, оскверняват нашата младеж с Мрачни ритуали. И през цялото време армията им расте, а императорът им строи все повече кораби.

— В това има ли нещо вярно?

Кралят се усмихна лекичко, бухалските му очи блестяха.

— Ще има.

— Очаквате цялото Кралство да повярва на тази нелепост?

— Хората винаги вярват в онова, в което искат, независимо дали е истина, или не. Спомни си Клането на аспектите, всички онези Отричащи и заподозрени за Отричащи, които бяха изтребени в бунтовете само въз основа на слухове. Дай на хората подходящата лъжа и те ще ѝ повярват.

Вейлин изгледа мълчаливо краля — каляската трополеше по калдъръмените улици на северния квартал — и осъзнаването бе смразяващо. „Тук няма никаква измама, той наистина смята да го направи.“

— Какво искате от мен, ваше величество? Защо споделяте това с мен?

Кралят разпери костеливите си ръце.

— Имам нужда от меча ти, разбира се. Трудно бих могъл да тръгна на война без най-прочутия воин в Кралството, нали? Какво ще си помисли простолюдието, ако откажеш да понесеш меча на Вярата срещу Империята на Отричащите?

— Очаквате да започна война срещу народ, с който нашето кралство няма вражда, въз основа на лъжи?

— И още как.

— И защо да го правя?

— Верността е твоята сила.

Лицето на Линден Ал Хестиан, придобиващо мраморна белота, докато кръвта изтича от среза на шията му…

— Верността е още една лъжа, която използвате, за да въвлечете непредпазливите в кроежите си.

Кралят се намръщи. Отначало изглеждаше ядосан, после се изсмя.

— Ама разбира се. А ти за какво мислиш, че служи кралският сан? — Веселието му бързо угасна. — Забравяш за сделката, която сключихме. Аз заповядвам, а ти изпълняваш. Помниш ли?

— Вече наруших тази сделка, ваше величество. В Мартиш не направих каквото ми заповядахте.

— И все пак Линден Ал Хестиан още си е в Отвъдното, погубен от твоя нож.

— Той страдаше. Исках да сложа край на мъките му.

— Да, много удобно. — Кралят махна раздразнено с ръка, явно отегчен от темата. — Няма значение, ти сключи сделка. Ти си мой, Млади ястребе. Тази твоя връзка с Ордена е само въображаема, знаеш го не по-зле от мен. Аз заповядвам, ти изпълняваш.

— Не и с Алпиранската империя. Не и без по-добра причина от изчерпването на синия камък.

— Отказваш ли ми?

— Да. Екзекутирайте ме, ако трябва. Няма да изнасям речи в своя защита. Но до гуша ми дойде от кроежите ви.

— Да те екзекутирам ли? — Янус се изсмя пак, още по-силно. — Колко благородно, особено след като напълно съзнаваш, че не мога да направя подобно нещо, без да предизвикам бунт сред простолюдието и война с Вярата. Пък и мисля, че дъщеря ми ме мрази достатъчно и без това.

Изведнъж кралят дръпна настрани кадифеното перденце, закриващо прозореца, и лицето му грейна.

— А, пекарната на вдовицата Норна. — Почука пак по стената и изрече високо с кралския си глас: — СПРИ!

Слезе от каляската, като отказа с махване на ръка помощта на двамата войници от конната гвардия, които ги ескортираха. Ухили се на Вейлин почти като пораснало дете.

— Ела с мен, Млади ястребе. Най-хубавите пасти в града, а може би и в цялата васалия. Угоди на прищявката на един старец.

Пекарната на вдовицата Норна беше топла и изпълнена с миризмата на прясно изпечен хляб. Щом видя краля, тя бързо излезе иззад тезгяха — висока пълна жена със зачервени от горещината бузи и поръсена с брашно коса.

— Ваше величество! Сир! Отново ощастливявате скромното ми заведение! — избъбри тя, като се кланяше непохватно, и разблъска смаяните клиенти. — Мърдайте! Направете път на краля!

— Милейди. — Той взе ръката ѝ и я целуна, при което червенината на бузите ѝ се усили. — Човек не може да пропусне възможността да се наслади на пастите ви. Освен това лорд Вейлин е любопитен. На него рядко му се удава случай да вкуси сладкиши, нали, братко?

Вейлин видя как очите ѝ зашариха по лицето му, как клиентите ѝ, вече паднали на колене, му хвърлят потайни погледи, и почти ги намрази за ласкателството.

— Познанията ми за сладкишите са наистина оскъдни, ваше величество — отвърна той, като се надяваше раздразнението му да не е проличало в гласа му.

— Да ви се намира някоя задна стаичка, където можем да се насладим на вашите изделия? — попита кралят вдовицата. — Няма да ми е приятно да разстройвам още повече бизнеса ви.

— Ама разбира се, ваше величество. Разбира се.

Тя ги поведе към дъното на пекарната и влязоха в нещо като склад. Покрай стените се редяха лавици, отрупани с буркани и чували брашно. Стаята бе обзаведена с маса и столове. На масата седеше пищна млада жена в кичозна рокля от евтин плат, косата ѝ бе къносана, устните ѝ — начервени, а разтворената ѝ блуза разкриваше щедро деколте. При влизането на краля жената стана и направи безупречен реверанс.

— Ваше величество. — Говореше дрезгаво и малко завалено. Като човек от улицата.

— Здравей, Дерла — поздрави я кралят, после се обърна към пекарката. — Мисля, че ще взема от ябълковите бисквити, госпожо Норна. И чай, ако ви е удобно.

Вдовицата се поклони и се оттегли, като затвори плътно вратата. Кралят се отпусна в един стол и махна на пищната жена да седне.

— Дерла, това е лорд Вейлин Ал Сорна, прочут брат от Шестия орден и Меч на кралството. Вейлин, това е Дерла, неизвестна никому курва и високо ценена шпионка на моя служба.

Жената хвърли на Вейлин дълъг преценяващ поглед и върху устните ѝ заигра лека усмивка.

— За мен е чест, милорд.

Вейлин също ѝ кимна.

— Милейди.

Усмивката ѝ се разшири.

— Едва ли.

— Не си хаби чара по него, Дерла — посъветва я кралят. — Брат Вейлин е истински служител на Вярата.

Тя повдигна изрисуваната си вежда и се нацупи.

— Жалко. Най-добрата си търговия въртя с хора от Ордените. Особено от Третия, тези книжовници са похотлива паплач.

— Прелестна е, нали? — попита кралят. — Жена с остър ум, но без никакви морални скрупули. И понякога със свиреп нрав. Колко точно пъти намушка онзи търговец, Дерла, че забравих?

Вейлин се взря внимателно в лицето на Дерла, но не видя в безизразността ѝ нищо изкуствено.

— Около петдесет, ваше величество. — Тя намигна на Вейлин. — Искаше да ме пребие до смърт и да чука трупа ми.

— Да, наистина извратен тип — призна кралят. — Само че богат и освен това популярна фигура в двора. Щом осъзнах колко полезна можеш да бъдеш, трябваше да похарча значителни средства, за да уредя привидното ти самоубийство и освобождаването ти.

— За което винаги ще съм ви благодарна, ваше величество.

— Така и трябва. Виждаш ли, Вейлин, задължение на краля е да издирва талантливите сред своите поданици, за да може да им възложи полезна служба. Имам няколко като Дерла, скрити из четирите васалии, и всички докладват директно на мен. Получават доста злато и удовлетворението да знаят, че техните усилия пазят сигурността на това кралство. — Кралят изведнъж доби уморен вид, опря брадичка на дланта си и потърка очите си. — Докладът ти от миналата седмица — каза той на Дерла, — повтори го на лорд Вейлин.

Тя кимна и заговори с официален, отработен тон.

— На седмия ден от пренсур се намирах в уличката зад кръчмата „Беснеещият лъв“ и наблюдавах една къща, за която знаех, че се посещава от Отричащи от сектата на Асцендентите. Към полунощ в къщата влязоха много хора, включително висок мъж, жена и момиченце на около петнайсет години, които пристигнаха заедно. След като бяха влезли, аз проникнах вътре през улея за въглища в мазето. От мазето можах да чуя еретичните обреди, които се извършваха в стаята горе. След около два часа стигнах до заключението, че срещата е към края си, излязох от мазето и се върнах в уличката, откъдето видях как същите трима си тръгват заедно. Нещо у високия мъж ми се струваше познато, затова реших да ги проследя. Те се отправиха към северния квартал, където влязоха в голяма къща над мелницата при Стражевия завой. Докато мъжът влизаше, светлината на лампите огря лицето му и успях да разпозная в него лорд Кралик Ал Сорна, бивш Военачалник и Първи меч на Кралството.

Изгледа Вейлин с лишен от любопитство поглед, в който нямаше нито страх, нито опасения. Кралят почеса разсеяно сивата четина по брадичката си.

— Не винаги е било така, знаеш ли? — рече той. — С Отричащите. Като бях момче, те живееха сред нас, предпазливо, но ги търпяхме. Първият ми учител по фехтовка беше Търсач, и то добър човек. Ордените ни предупреждаваха за тях, но никога не са призовавали за забрана на техните практики, в края на краищата ние сме земя на изгнаници, прокудени към тези брегове преди столетия от хора, които биха ни убили заради нашата Вяра и нашите богове. Вярата винаги е била господстваща, разбира се, първа в списъка от религии, но редом с нея съществуваха и други, и макар че сред Правоверните имаше много, на които това не им харесваше, повечето хора като че ли не се интересуваха особено. А после дойде Червената ръка.

Ръката на краля посегна към яркочервените белези по шията му и очите му се премрежиха от спомени.

— Наричаха я Червената ръка заради белезите, които оставя, като одраскване от нокти по шията. Появят ли се, пиши се умрял. Представяш ли си, Вейлин, цялата земя опустошена за няколко месеца. Помисли си за всички, които познаваш — мъже, жени или деца, няма значение. Помисли си за всички тях и после си ги представи половината мъртви. Представи си ги умрели от пагубна болест, която ги кара да беснеят, да се мятат и да пищят, докато повръщат собствените си вътрешности. Телата се трупаха на камари, никой не беше в безопасност, страхът се превърна в единствената вяра. Не можеше да е просто още една чума, не и това. Трябваше да е дело на Мрачното. И така, очите ни се насочиха към Отричащите. Те страдаха също като нас, но понеже бяха по-малко на брой, изглеждаше, че страдат по-малко. Тълпи почнаха да кръстосват градовете и полята, издирваха ги и ги убиваха. Някои секти бяха заличени и вярванията им изгубени завинаги, а останалите бяха прокудени. Докато яростта на Червената ръка утихне, останаха само Вярата и кумбраелският бог. Останалите бяха скрити, извършваха преклоненията си на тъмно, вечно уплашени да не бъдат разкрити.

Очите на краля отново се фокусираха и се втренчиха във Вейлин със студена пресметливост.

— Изглежда, баща ти е развил нездравословни интереси, Млади ястребе.

Кръвната песен се върна, силна и остра, по-гръмка, отколкото я бе чувал някога, и с по-ясно послание, отколкото си спомняше. В тази стая се таеше огромна опасност. Опасност от знанието, което притежаваше курвата шпионка. Опасност от кралските замисли. Но най-вече опасността от кръвната песен, която му подсказваше да ги убие и двамата.

— Аз нямам баща — каза той прегракнало.

— Може би. Но имаш сестра. Малко е младичка да бъде окачена в клетка на стените на двореца с изтръгнат език, след като е била изложена на грижите на Четвъртия орден в Черната твърд. Предполагам, и майка ѝ също. Ще ги окачат една до друга да си ломотят безсмислици, дорде не изнемощеят от глад и не дойдат враните да кълват плътта им, докато са още живи. Искаше по-добра причина. Ето ти я.

Тъмни очи, също като неговите, малки ръчички, стискащи зимничетата. „Мама каза, че ще дойдеш да живееш с нас и ще ми бъдеш брат…“

Кръвната песен виеше. Ръцете му потръпваха. „Никога досега не съм убивал жена — помисли си. — Нито пък крал.“ Гледаше как старецът се прозява и търка болнавите си колене и мислеше колко лесно би било да хване крехкия му врат и да го прекърши като суха съчка. Колко приятно би било…

Стисна юмруци, укроти треперенето и се тръшна тежко на стола.

И кръвната песен секна.

— Всъщност — каза кралят и се надигна с мъка — не мисля, че ще остана за сладките. Моля, наслади им се с моите комплименти. — Сложи костеливата си ръка на рамото на Вейлин. „Като нокти на бухал.“ — Предполагам, не е нужно да те уча какво да кажеш, когато аспект Арлин потърси съвета ти.

Вейлин отказа да го погледне, разтревожен, че кръвната песен ще се върне. Само кимна сковано.

— Прекрасно. Дерла, моля те, поостани малко. Сигурен съм, че лорд Вейлин има още въпроси.

— Разбира се, ваше величество. — Тя направи още един съвършен реверанс, докато кралят си тръгваше. Вейлин остана седнал.

— Може ли да седна, милорд? — попита го Дерла.

Той не каза нищо, затова тя се настани срещу него.

— За мен е голямо удоволствие да се запозная с толкова изтъкнат лорд като вас — заяви тя. — Разбира се, имала съм си доста работа с лордове. Негово величество винаги се интересува от навиците им, колкото по-отвратителни, толкова по-добре.

Вейлин не каза нищо.

— Чудя се дали всички истории за вас са верни? — продължи тя. — Сега като ви видях, си мисля, че е възможно. — Изчака той да заговори и се размърда неловко, когато не получи отговор. — Вдовицата доста се бави с тези нейни сладки.

— Сладките няма да дойдат — каза ѝ Вейлин. — И нямам никакви въпроси. Той те остави тук, за да те убия.

Срещна очите ѝ и за първи път видя в тях истинска емоция: страх.

— Вдовицата Норна без съмнение е веща в потайното отърваване от трупове — продължи той. — Предполагам, че през годините той е водил тук немалко нищо неподозираща глупаци. Глупаци като нас двамата.

Очите ѝ се стрелнаха към вратата, а после се върнаха към него. Устата ѝ се присви, преглъщайки предизвикателствата и провокациите. Тя знаеше, че не може да се бори с този човек.

— Аз не съм беззащитна.

— Имаш нож в корсажа и още един отзад на кръста. Предполагам, че иглата в косата ти също е доста остра.

— Служих добре и вярно на крал Янус в продължение на пет години…

— На него не му пука. Знанието, което притежаваш, е твърде опасно.

— Имам пари…

— На мен не ми трябват богатства. — Кесията със синия камък висеше тежко на колана му. — Изобщо.

— Е… — Тя се отдръпна от масата и остави ръцете си да паднат край тялото, надигна полите си, за да покаже разтворените си колене, а върху устните ѝ заигра още една полуусмивка, не по-искрена от първата. — Поне ми окажи любезността да ме чукаш преди това, а не след това.

Смехът замря върху устните му. Той извърна поглед и стисна ръце върху масата.

— От моя страна не те заплашва нищо, но не и от негова. Трябва да напуснеш града, а ако можеш и Кралството. И никога не се връщай.

Тя бавно се надигна и тръгна предпазливо към вратата. Посегна към дръжката, скрила другата си ръка зад гърба, без съмнение стискаше ножа. Завъртя дръжката и спря.

— Баща ви е извадил късмет със син си, милорд.

После изчезна, а вратата се затвори бавно на зле смазаните си панти.

— Аз нямам баща — промълви тихо Вейлин на празната стая.

3.

Навътре от алпиранския бряг шубраците отстъпваха място на обширна пустиня, брулена от силен южен вятър, който вдигаше пясъчни вихрушки и ги носеше над дюните като духове. Армията се придържаше към края на пустинята и напредваше към Унтеш в колона, дълга над две мили. На Вейлин тя му напомняше за голяма змия, като онази, която бе видял веднъж как се измъкна от клетката си на един кораб от Далечния запад — беше се изтегнала по цялата палуба, а люспите ѝ блестяха на слънцето също като копията на Кралската гвардия сега.

Стоеше на едно каменисто възвишение на няколко мили пред главната колона и пиеше от манерката си. Наблизо Плюй дъвчеше оскъдните листа на един пустинен храст. Френтис и разузнавачите му, или каквото бе останало от тях след битката на брега, се бяха настанили на лагер до възвишението и наблюдаваха източния хоризонт.

Вейлин се замисли за битката преди два дни, за мъжа в бяло и групата, дошла да моли за тялото му, четирима мъже със сурови лица от Имперската гвардия, които изникнаха от пустинята и настояха да видят Военачалника. Ал Хестиан излезе да ги посрещне на кон, следван от светилата на армията. Устрои официална церемония, която алпиранците пренебрегнаха — останаха на седлата. Тъкмо четеше кралската прокламация за анексиране на трите града Унтеш, Линеш и Марбелис, когато един от гвардейците го прекъсна по средата на изречението — добре сложен мъж с посивяла коса, който говореше почти идеално езика на Кралството:

— Спести си дърдоренето, северняко. Дойдохме за тялото на Ерухин. Дайте ни го или ни убийте, няма да си тръгнем без него.

Хладнокръвието на Ал Хестиан му изневери и лицето му пламна от гняв.

— Какъв е този Ерухин?

— Мъжът в бяло — каза Вейлин. Не го бяха поканили да се присъедини към преговорите, но той все пак бе спрял коня си в края на групата: знаеше, че Военачалникът няма да иска да прави сцена, като го отпрати, не и в такъв светъл момент като първата му среща с врага. — Ерухин, нали? — попита той гвардееца.

Очите на мъжа се впиха в него, огледаха го от главата до петите и проучиха лицето му.

— Ти ли беше? Ти ли го уби?

Вейлин кимна. Озъбен, един от другите гвардейци изтегли наполовина сабята си, преди сивокосият да го спре със сурова заповед.

— Кой беше той? — попита Вейлин.

— Името му бе Селиесен Макстор Алуран — отвърна гвардеецът. — Ерухин, или Надеждата на вашия език. Избраният наследник на императора.

— Предайте на императора нашите съболезнования — намеси се Военачалникът. — Такава скръбна загуба е достойна за съжаление, но ние идваме само за онова, което ни принадлежи по…

— Дошли сте да завоювате и да плячкосвате, северняко — сряза го сивокосият. — В тези земи ще намерите само смърт. Няма да има повече преговори, няма да има повече приказки, ще ви избием всички, както вие убихте нашата Надежда. Не очаквайте милост. А сега, дайте ни тялото му.

Лорд Дарнел отпи от манерката си и повъртя виното в уста, преди да го изплюе в нозете на коня на гвардееца.

— Този човек нарушава правилата на парламентьорството с неуважителното си държане, милорд — каза той на Ал Хестиан. — Явно иска да му вземем живота.

— Не. — Вейлин пришпори коня си и застана между двете групи. Обърна се към гвардееца. — Аз ще ви отведа до тялото.

Усещаше яростта на Военачалника, докато яздеха към трупа, усещаше омразата на лорд Дарнел и си спомни нещо, което му бе казал аспект Арлин: „Самовлюбените хора мразят онези, които се опитват да затъмнят славата им.“

Гвардейците слязоха от конете и вдигнаха трупа на Надеждата върху едно товарно животно. Сивокосият затегна ремъците, придържащи тялото към коня, и се обърна към Вейлин. В очите му блестяха сълзи.

— Как ти е името? — попита с дрезгав глас.

Вейлин не се сещаше за причина да не му каже.

— Вейлин Ал Сорна.

— Доброто ти отношение не отслабва омразата ми, Вейлин Ал Сорна, Ерухин Махтар, Убиецо на Надеждата. Честта ми говори, че трябва да отнема собствения си живот, но омразата ще ме пази жив. Отсега нататък ще поемам всеки свой дъх с една-едничка цел — да видя края ти. Аз се казвам Нелиесен Нестер Хеврен, капитан на Десета кохорта от Имперската гвардия. Не го забравяй.

След тези думи той и другарите му яхнаха конете и се отдалечиха.

„Понякога Вярата иска от нас всичко, което имаме.“ Отново думи на аспекта, изречени в онзи ден миналата зима, когато крачеше с Вейлин по снега, застлал тренировъчния плац, и слушаше какво има да му каже за плановете на краля. Денят беше студен, по-студен от обичайното за месец уеслин, новаците тичаха, препъвайки се в снега, биеха се и търпяха перванията на пръчките на инструкторите.

— Тази война няма да е като никоя друга, която сме виждали — каза аспектът, от устата му излизаше пара. — Ще дадем големи жертви. Много от братята ни няма да се върнат. Разбираш ли това?

Вейлин кимна. Дълго време бе слушал аспекта и откри, че вече не са му останали думи.

— Но ти трябва да се върнеш, Вейлин. Бий се толкова усърдно, колкото е нужно, и убивай колкото се налага. Независимо колко от войниците и братята ти загинат, ти ще се върнеш в това Кралство.

Вейлин кимна пак и аспектът се усмихна. Това бе единственият път, когато Вейлин го бе виждал да се усмихва след онзи първи ден край портата на Дома на ордена преди толкова много години. По някакъв начин това караше аспекта да изглежда стар, кожата покрай очите и тънките му устни се сбръчкваше. По-рано никога не му бе изглеждал стар.

— Понякога толкова ми напомняш за майка си — каза тъжно аспектът, после се обърна и се отдалечи. Високата му фигура се движеше през снега без ни най-малка нестабилност…

Белег дотича на възвишението, като вдигаше облак прах. В устата му висеше заек. Големите зайци, изглежда, се множаха обилно в полупустинните земи и Кралската гвардия също като Белег бързо се възползва от лесния дивеч. Робската хрътка пусна заека в краката на Вейлин и нададе късия си дрезгав лай.

— Благодаря ти, гламаво псе. — Вейлин го почеса по врата. — Можеш ти да го изядеш. — Вдигна заека и го хвърли надолу по хълма, а Белег се втурна след него с радостен лай.

— Обикновено го оставяш, когато тръгваме на кампания — каза Френтис, като седна и отпуши манерката си.

— Помислих, че ще се зарадва на нови ловни полета.

— Значи това е бил синът на императора, така ли? — попита Френтис. — Мъжът в бялата броня.

— Избраният му наследник. Изглежда, императорът избира наследника си измежду своите поданици.

Френтис се намръщи.

— Защо пък ще го избира?

— Мисля, че е свързано с боговете им.

— Бих предположил, че ще избере някой, който се бие по-добре. Тъпото копеле не можеше даже да седи на коня като хората. — Въпреки несериозния тон на по-младия си брат Вейлин усещаше загрижеността му. — Всъщност изобщо нямаше работа там.

— Не се тревожи за мен, братко. — Ухили се на Френтис. — Сърцето ми не е толкова натежало.

Френтис кимна и обърна очи към обширната пустиня, проснала се на юг.

— Не съм съвсем сигурен защо кралят иска толкова отчаяно тази земя. Тук има само пясък и храсталаци. Не съм виждал дърво, откакто слязохме на сушата.

— Дойдохме да търсим онова, което ни принадлежи по право според един стар договор, и да отмъстим за злините, причинени ни от Империята на Отричащите.

— Да, чудех се за това. Знаеш ли, единствените алпиранци, които съм виждал някога, бяха моряци и търговци около пристанището. Обличаха се странно, но не ми изглеждаха по-различни от всички други моряци и търговци — гонеха курвите и гледаха да докопат някоя пара̀, както правят хората като тях, но ми се виждаха по-учтиви от повечето. Не си спомням някое от другарчетата ми на улицата да е било отвлечено и измъчвано с Мрачни ритуали, освен мен, разбира се, но Едноокия не беше алпиранец.

— Да не подлагаш на съмнение кралската дума, братко?

Ръцете на Френтис се размърдаха под плаща му: без съмнение отново опипваха мрежата от белези.

— И неговата, и на всеки друг, ако реша, че се налага.

Вейлин се засмя.

— Добре, продължавай в същия дух.

— Милорд! — извика един от разузнавачите и посочи към източния хоризонт.

Вейлин отиде от другата страна на възвишението и се взря в далечината. Видя леко блещукане в маранята, издигаща се от нажежените пясъци.

— Какво е?

— Аз го виждам. — Френтис бе вдигнал далекогледа — скъпа вещ от медни тръби, с калъф от кожа на акула. Вейлин смяташе, че е по-добре да не пита откъде го е взел, макар че си спомняше, че капитанът на мелденейската галера, която ги докара до тези брегове, имаше подобен инструмент. Също като при Баркус, крадливите инстинкти на Френтис така и не бяха отшумели напълно.

— Колко са?

— Не ме бива в преценките, братко, както добре знаеш. Но да ме шибат отзад, ако не са поне колкото нас и още една трета отгоре.

— Знам, че знаеш къде е. — Погледът на Военачалника бе потъмнял от безгранична враждебност.

— Милорд? — Вейлин се беше разсеял от гледката в равнината пред тях, хиляди алпирански войници, строени в офанзивна формация и напредващи с уверена крачка към възвишението, където се намираха те. Военачалникът беше заповядал на Вейлин да доведе целия си полк и да издигне знамето си на най-високия прът, който успеят да намерят. На западния склон, скрити от очите на алпиранците, чакаха пет хиляди кумбраелски стрелци. Официално стрелците бяха приносът на васален лорд Мустор към кампанията, проява на вярност след онова, което бе добило известност като Бунта на узурпатора, но на практика бяха наемници, продаващи уменията си на краля, и сред тях нямаше нито един кумбраелски благородник. От двете страни на възвишението пехотата на Кралската гвардия беше строена по полкове, в четири редици. В тила нилсаелският контингент от пет хиляди души лека пехота чакаше, ограден от десетте хиляди конници на Кралската кавалерия отдясно и от ренфаелските рицари отляво. Зад тях стояха четири конни роти от Шестия орден, редом с принц Малциус, който командваше трите роти на Кралската конна гвардия. Това беше най-многобройната армия, събирана някога в Обединеното кралство, и се готвеше за първата си голяма битка — нещо, което, изглежда, не вълнуваше особено Военачалника.

— Копелето, което ме остави с това. — Ал Хестиан вдигна дясната си ръка и шипът, стърчащ от кожения накрайник върху чуканчето му, заблестя на ярката дневна светлина. Погледът му беше прикован във Вейлин, сякаш Ал Хестиан не забелязваше напредващата алпиранска войска. — Ал Сендал. Знам, че не си го открил убит от някакъв въображаем звяр.

Вейлин бе изненадан, че Военачалникът е решил да се разположи на възвишението, макар да предполагаше, че оттук му се открива добър изглед към околния терен. Но бе още по-изненадан от момента, който е избрал за оплаквания.

— Милорд, този разговор вероятно може да почака…

— Знам, че смъртта на сина ми не е била убийство от милосърдие — продължи Военачалникът. — Знам кой му желаеше злото и знам, че ти беше негов инструмент. Ще намеря Ал Сендал, бъди сигурен в това. Ще си уредя сметките с него. Ще спечеля тази война за краля, а после ще се оправя с вас.

— Милорд, ако не настоявахте толкова да избивате невинни пленници, все още щяхте да имате ръка, а аз все още щях да имам брат. Вашият син ми беше приятел и му отнех живота, за да му спестя болката. Кралят е доволен от моя отчет и в двата случая и като слуга на Короната и Вярата нямам какво да добавя и по двете теми.

Изгледаха се в студено мълчание. Лицето на Военачалника трепереше от ярост.

— Крий се зад Ордена и краля, щом искаш — процеди той през стиснати зъби. — Това няма да те спаси, когато тази война бъде спечелена. Нито теб, нито някой от братята ти. Ордените са напаст за Кралството, издигат родени в канавките отрепки да властват над по-добрите от тях…

— Татко! — Наблизо стоеше висок младеж с деликатни черти, лицето му бе сковано от смущение. Носеше униформата на капитан от Двайсет и седми кавалерийски полк, върху нагръдника му трепкаше перо от врана, а на гърба си носеше дълъг меч със син камък на дръжката. На колана си носеше волариански къс меч. — Врагът — каза Алуциус Ал Хестиан и кимна към напредващата през равнината войска, — изглежда, не смята да си губи времето.

Вейлин очакваше Военачалникът да избухне, но вместо това той изглеждаше почти огорчен. Преглътна гнева си, издул ноздри от раздразнение. Хвърли един последен отровен поглед на Вейлин и се отдалечи, за да застане под собственото си знаме — елегантна алена роза в контраст с характера на собственика си, — а личната му стража от Черни ястреби се сключи около него, като хвърляше подозрителни погледи на заобикалящите ги Вълчи бегачи. Двата полка хранеха силна неприязън един към друг и когато се срещаха в столицата, най-често превръщаха кръчмите и улиците в бойно поле. Вейлин много се стараеше да ги държи далече едни от други по време на прехода.

— Чака ни тежък и горещ ден, милорд — каза Алуциус и Вейлин долови насиления хумор в гласа му. Беше разочарован да открие, че Алуциус е приел назначение в полка на баща си: надяваше се младият поет да е видял достатъчно кръв във Високата твърд. През годините оттогава се срещаха рядко, разменяха си любезности в двореца, когато кралят го повикаше там за някоя безсмислена церемония. Знаеше, че Алуциус си е възвърнал дарбата, че сега творбите му се четат нашир и надлъж и младите жени жадуват за компанията му. Но тъгата още се спотайваше в очите му, отпечатък от видяното във Високата твърд.

— Нагръдникът ти трябва да е по-стегнат — каза му Вейлин. — И можеш ли изобщо да изтеглиш това нещо от гърба си?

Алуциус се усмихна, макар и малко насила.

— Вечният учител, а?

— Защо си тук, Алуциус? Баща ти ли те накара?

Фалшивата усмивка на поета повехна.

— Всъщност баща ми каза, че трябва да си остана при драсканиците и благородните курветини. Понякога си мисля, че на него дължа уменията си с думите. Както и да е, убедих го, че една хроника на славната му кампания, написана от най-прочутия млад поет на Кралството, силно ще увеличи благосъстоянието на семейството ни. Не бери грижа за мен, братко. Забранено ми е да се отдалечавам на повече от една ръка разстояние от него.

Вейлин погледна към приближаващата се алпиранска армия, с безчетните знамена на кохортите им, издигащи се от множеството като гора от коприна, и с надигащата се какофония от тръбите и бойните им песни.

— В тази битка няма да има безопасно място — каза той и кимна към късия меч на кръста на Алуциус. — Помниш ли още как се използва това?

— Упражнявам се всеки ден.

— Добре, стой близо до баща си.

— Ще стоя. — Алуциус му протегна ръка. — За мен е чест да служа отново с теб, братко.

Вейлин стисна ръката му по-силно, отколкото възнамеряваше, погледна го в очите и повтори:

— Стой близо до баща си.

Алуциус кимна, пусна една последна смутена усмивка и тръгна към групата на Военачалника.

„Планове в плановете — заключи Вейлин, размишлявайки върху думите на лорд Ал Хестиан. — Янус му обещава моята смърт в замяна на победа. Аз спасявам сестра си, а Военачалникът получава възмездие за сина си.“ Опита се да пресметне колко ли сделки и измами трябва да е въртял кралят, за да ги докара на тези брегове. Настоятелните искания към васален лорд Терос да доведе толкова много от най-добрите си рицари. Незнайната цена, договорена с мелденейците, за да прекарат армията през морето. Зачуди се дали Янус някога изпуска от поглед паяжината, която тъче, дали паякът понякога губи някоя от нишките си, но самата идея за това бе абсурдна. Янус можеше да забрави кроежите си не повече, отколкото принцеса Лирна да забрави прочетените от нея думи. Замисли се пак за аспекта, за заповедите, които бе получил, и как, въпреки цялата си сложност, паяжината на стареца се оказваше напълно безсмислена.

— ЕРУХИН МАХТАР!

Викът се надигна от всеки човек в полка; достатъчно силен, за да стигне до ушите на напредващите алпиранци, достатъчно силен, за да бъде чут през собствените им песни и призиви.

— ЕРУХИН МАХТАР! — Мъжете размахаха алебардите си и стоманата заблестя на слънчевата светлина, докато продължаваха да крещят думите, на които ги бяха научили. — ЕРУХИН МАХТАР! — От върха на хълма Джанрил размахваше знамето на прът, висок двайсет стъпки, и тичащият вълк се къдреше на вятъра така, че се виждаше от цялата равнина. — ЕРУХИН МАХТАР!

Най-близките до хълма алпирански кохорти вече започваха да реагират: строят им се развали, когато войниците ускориха ход, забравили за ритмичните удари на барабанчиците и тласкани от подигравателния вик на Вълчите бегачи:

— ЕРУХИН МАХТАР!

„Военачалникът беше прав“, реши Вейлин, докато гледаше как дисциплината на челната алпиранска кохорта рухва напълно, редиците им се разпиляват и мъжете се втурват напред към хълма, ревейки от ярост. „Онзи гвардеец ни даде оръжие. Думите и знамето. Ерухин Махтар. Убиецът на Надеждата е тук, елате да го докопате.“

И те идваха. Кохортите от двете страни на атакуващите мъже също развалиха строя си и се понесоха след тях. Лудостта се разпространи назад по редиците, все повече и повече формации забравяха за дисциплината и се втурваха презглава към хълма.

— Няма голям смисъл да чакаме — каза Вейлин на Дентос. Беше заел позиция при стрелците, приготвил собствения си лък, със стрела на тетивата. — Стреляйте веднага щом влязат в обсега ни. Това може да ги накара да тичат по-бързо.

Дентос вдигна лъка си и се прицели внимателно, а хората му последваха примера му. После пусна стрелата, която описа дъга към атакуващите алпиранци, следвана от облак от още двеста стрели. Мъже падаха, някои се изправяха и продължаваха атаката, други оставаха да лежат неподвижно. На Вейлин му се стори, че видя как няколко се опитват да пълзят напред въпреки стрелите, забити дълбоко в гърдите или шията им. Той самият пусна бързо четири една след друга: дъждът от стрели се усилваше до истинска буря. И през цялото време подигравателният вик на полка не секваше:

— ЕРУХИН МАХТАР!

Сигурно поне сто алпиранци бяха паднали, докато кохортите стигнат до средата на склона, само че те не показваха никакви признаци на разколебаване, даже напротив, щурмът им набра скорост. Подножието на хълма гъмжеше от мъже, които се мъчеха да го изкатерят и да погубят Убиеца на Надеждата. Вейлин видя как целият алпирански строй бе развален от атаката, как кохортите по фланговете се колебаят, чудейки се дали да нападнат Кралската гвардия пред себе си, или да се обърнат и да се насочат към хълма. „Тази битка вече е спечелена“, осъзна той. Алпиранската армия беше като вол, подмамен за заколение с бала слама. „Остава само касапницата.“ Каквито и недостатъци да имаше Военачалникът, беше талантлив тактик.

Когато вълната от връхлитащи алпиранци стигна на двеста крачки от тях, Военачалникът накара сигналчиците си да дадат знак на кумбраелските стрелци да се придвижат до върха. Те пристигнаха на бегом, приготвили дългите си лъкове, и посегнаха към стрелите, гъсто набучени в песъчливата почва на върха на хълма. И започнаха да стрелят без никакво бавене, както им бе наредено.

Вейлин много пъти се бе сражавал срещу кумбраелци и отлично познаваше смъртоносните им умения с дългия лък, но никога не бе виждал техния дъжд от стрели. Въздухът засвистя като дъха на гигантска змия, когато хиляди стрели полетяха към атакуващите пълчища и предизвикаха мощни стенания от шок и болка, щом улучиха целите си. Сякаш всички алпиранци в челните роти рухнаха изведнъж, петстотин човека или повече, съборени на пясъка от този залп. Небето над главата на Вейлин потъмня от стрели, докато кумбраелците продължаваха да сипят смърт. Той хвърли поглед назад и се удиви на скоростта, с която мъжете грабваха стрелите от земята, изпъваха лъковете и стреляха. Видя един да пуска цели пет, докато първата стигне до целта си.

Алпиранците бяха принудени да забавят устрема си, докато се мъчеха да се покатерят по телата на мъртвите и ранените си другари, вдигнали ръце и щитове, за да се предпазят от смъртоносния дъжд, макар че това изглеждаше слаба защита. Но продължаваха да напират, подтиквани от гнева. Някои се препъваха напред през все по-гъстия килим от мъртъвци, с множество стрели, стърчащи от бронята им. Когато се добраха на петдесет крачки от върха, Военачалникът даде сигнал на полковете на Кралската гвардия от двете страни на хълма да тръгнат напред. Те потеглиха с бърза крачка, насочили копията, и изтласкаха разкъсаната алпиранска линия назад. Отначало алпиранските кохорти се огънаха, но бързо събраха сили и строят им устоя, докато конните стрелци в тила им реагираха, като препуснаха успоредно на бойната линия, пращайки стрели към Кралската гвардия над главите на другарите си.

Вдясно се надигна облак прах, когато алпиранската конница се събра за контраатака срещу фланга на Кралската гвардия. Военачалникът съзря опасността и сигналчиците му трескаво заразмахваха флагчетата, за да вкарат в действие собствената му кавалерия. Спретнатите редици на конниците от Кралската гвардия се раздвижиха и се вдигна още прах, докато маневрираха, за да посрещнат алпиранците. Нестройният зов на сто тръби възвести началото на атаката и десет хиляди коня се втурнаха срещу напредващите алпирански кавалеристи, за да се сблъскат с грохот с тях. През праха можеше да се зърне кипящото меле, мъже и коне падаха и се надигаха сред трясъка на оръжия, а после облакът се сгъсти толкова, че вече нямаше как да се прецени накъде върви схватката, макар да бе ясно, че атаката на алпиранците е спряна. Пехотинците на Кралската гвардия продължаваха безпрепятствено настъплението си и дясната част на алпиранската линия започна да се огъва под натиска.

Който и да командваше алпиранската войска, със закъснение започна да прегрупира силите си: прати останалите резерви от пехотата да подсилят разпадащата се линия и пет кохорти се втурнаха напред да спрат устрема на Кралската гвардия. Но вече бе прекалено късно — алпиранският строй поддаде и се разкъса и Кралската гвардия се изля през пролуката, за да нападне съседните алпиранци в тил. За няколко минути цялата линия се разпадна под натиска. Тъй като не бе човек, който пропуска възможностите, Военачалникът хвърли в боя рицарите на васален лорд Терос. Масата от брони и конска плът премина с гръм през останките от алпиранския десен фланг, после се извъртя, като сееше смърт сред алпиранците, които продължаваха да се стичат в подножието на хълма въпреки кумбраелския дъжд от стрели.

Алпиранската линия отляво започна да рухва, щом войниците видяха опустошението, на което са подложени другарите им при хълма. Паниката обзе една кохорта и целият ѝ състав си плю на петите въпреки заповедите на командирите. Кралската гвардия се устреми в пролуката, още кохорти побягнаха и цялата линия се разпадна. Скоро хиляди алпиранци се отдалечаваха тичешком през равнината, като вдигаха облак прах, толкова висок, че затъмни слънцето и хвърли сянка върху битката.

На склона пред Вейлин оцелелите алпиранци най-после правеха опити да избегнат обединената ярост на дъжда от стрели и атаката на ренфаелските рицари. Твърде изтощени, за да бягат, някои просто си тръгнаха с клатушкане, стиснали раните си или забитите в телата им стрели; бяха прекалено капнали дори за да се защитават, когато рицарите пришпориха конете си сред тях и развъртяха боздугани и мечове. Тук-там някои групички продължаваха да се бият, островчета на упорита съпротива сред океана от стомана и коне, но скоро бяха надвити. Нито един човек не стигна на меч разстояние от върха и Вълчите бегачи не загубиха нито един войник.

Вдясно все по-растящият прашен облак говореше за нестихващата ярост на алпиранската кавалерия и Военачалникът заповяда на ротите на Ордена да се включат в мелето. Братята в сини плащове скоро бяха погълнати от праха и само след минути алпиранските ездачи започнаха да се появяват, галопирайки на запад, а по устите и хълбоците на конете им течеше пяна. От хилядите конници, опитали се да пробият фланга на Кралската гвардия, бяха оцелели само няколкостотин.

Вейлин хвърли поглед нагоре към бледия диск на слънцето, обагрен в червено от праха. „Ще станеш свидетел на смъртоносна жътва под кърваво слънце…“ Думи от един сън, изречени от призрака на Нерсус Сил Нин. Мисълта, че знамението от съня може да е свързано с бъдещето му, остави в гърдите му неприятен мраз. Изстиващото тяло в снега, тялото на някой, когото бе обичал, някой, когото бе убил…

— В името на Вярата! — възкликна Дентос до него, взираше се в гледката пред тях със смесица от благоговение и отвращение. — Никога не съм виждал такова нещо.

— И не очаквай да видиш пак — отвърна Вейлин. Тръсна глава, за да прогони остатъците от съня. — Това, с което се сблъскахме днес, бяха само обединените гарнизони от северния бряг. Когато истинската армия на императора дойде на север, съмнявам се, че ще ни предоставят толкова лесен триумф.

4.

Домът на губернатора в Унтеш се намираше на върха на живописен хълм, издигащ се над пристанището, където мачтите на потопената търговска флота на града стърчаха от водата като гора. Градините на имението изобилстваха от маслинови горички, статуи и редици акациеви дървета. За тях се грижеше малка армия от градинари, които бяха продължили да изпълняват без прекъсване ежедневните си задължения, след като Военачалникът се настани там. Останалата част от прислугата бе реагирала по подобен начин: вършеха си работата с безмълвна сервилност, която обаче с нищо не облекчаваше несигурността на Военачалника. Охраната му наблюдаваше прислужниците с навъсена бдителност и храната му беше опитвана по два пъти, преди да се поднесе на трапезата му. Нямото подчинение на прислугата като цяло се споделяше от повечето жители на града. Имаше малко неприятности, когато няколко десетки ранени войници, оцелели от сражението, което стана известно като Кървавия хълм, предприеха хаотична атака на главната порта, докато през нея влизаха първите полкове от Кралската гвардия, и срещнаха предсказуемия си край. Но в по-голямата си част алпиранците бяха бездейни, явно по заповед на своя губернатор, който, преди да изпие отрова заедно със семейството си, бе издал прокламация, в която нареждаше да не се оказва съпротива. Явно тъкмо той бе командвал алпиранските части при Кървавия хълм и след като бе осъзнал, че вече има достатъчно кръв на съвестта си, бе решил да не се изправя пред своите богове с още нещо, което да натежи на везните против него.

Въпреки липсата на съпротива Вейлин виждаше неприязънта на хората във всеки бегъл поглед, който му хвърляха, срама, който ги караше да си вършат безмълвно работата и да избягват погледите на нашествениците. Без съмнение мнозина бяха изгубили синове и съпрузи при Кървавия хълм и щяха да таят тихата си злоба в очакване на неминуемия отговор на императора. Атмосферата в града бе потискаща и се влошаваше от настроението на Кралската гвардия, вкиснало се още преди да влязат през портата: победното им ликуване бе помрачено от решението на Военачалника да изостави най-тежко ранените и от забраната за разграбване на най-новия град на Кралството. В деня след пристигането им на централния площад бе издигната бесилка, от която висяха три трупа, всичките на мъже от Кралската гвардия. На вратовете им бяха окачени табелки, които обявяваха единия за крадец, другия за дезертьор, а третия за изнасилвач. Заповедите на краля бяха ясни — бойците трябваше да превземат градовете, не да ги съсипват, а Военачалникът не изпитваше никакви угризения да следва безпрекословно заповедите му. Мъжете бяха започнали да го наричат Кървавата роза, в мрачна подигравка със семейния му герб. Изглежда, уменията на Ал Хестиан да постига победи се равняваха на таланта му да си навлича омразата на хората си.

Вейлин мина с Плюй по оградената с акации алея, водеща от портата на имението към двора, слезе и подаде юздите на един коняр. Мъжът стоеше неподвижно, със сведена глава, забил очи в земята, кожата му лъщеше от пот под жаркото следобедно слънце. Вейлин забеляза как треперят ръцете му. Огледа се и видя, че другите коняри са заели същата поза: всички стояха като истукани и отказваха да го погледнат или да се погрижат за коня му, готови да си понесат последствията. „Ерухин Махтар“, помисли си той с въздишка и върза Плюй за един близък стълб, като остави поводите му достатъчно дълги, за да стигне до хранилката.

Съветът вече заседаваше в главната зала на къщата — голяма облицована с мрамор стая с впечатляваща украса от мозайки по стените и пода, които изобразяваха сцени от легендите за най-важните алпирански богове. Както обикновено, дискусията бързо се бе изродила в разпален спор. Барон Бандерс, когото Вейлин веднъж бе видял пребит до безсъзнание от лорд Дарнел на Летния панаир и който оттогава си бе възвърнал положението на главен поддръжник на васален лорд Терос, си разменяше обиди с граф Марвен, командир на нилсаелския контингент. Сред врявата се долавяха думите „нагъл селяк“ и „тъп конеебач“, докато двамата се сочеха с пръст и се опитваха да се освободят от държащите ги ръце на придружителите им. След Кървавия хълм между нилсаелците и останалата част от армията къкреше известна омраза, тъй като на техния контингент не бе заповядано да тръгне напред преди врагът да бъде обърнат в бягство, а и повечето изглеждаха по-заинтересовани от ограбването на алпиранските трупове, отколкото от преследване на разбитата армия.

— Закъснявате, лорд Вейлин — отекна през врявата гласът на Военачалника и спорът заглъхна.

— Имах много да яздя, милорд — отвърна Вейлин. Ал Хестиан бе заповядал неговият полк да се настани на лагер в един оазис на цели пет мили извън градските стени, уж за да пази източника на прясна вода за следващия им преход, но също така и като разумна предпазна мярка срещу възможна насилствена реакция от страна на жителите към продължителното пребиваване на Вейлин зад стените. Освен това така Военачалникът имаше възможност да го укори за закъснението всеки път, когато свикаше съвет.

— Ами язди по-бързо — сряза го Военачалникът. — Стига толкова — обърна се към двамата ядосани лордове, които сега се въсеха един срещу друг в свирепо мълчание. — Спестете си енергията за врага. И преди да попитате, барон Бандерс — не, няма да вдигна забраната за дуели. Върнете се по местата си.

Вейлин зае единствения празен стол и огледа останалата част от съвета. Тук бяха принц Малциус и васален лорд Терос, както и повечето старши чинове от армията, а към тях се бе присъединила една сравнително нисша фигура от Шестия орден, която все пак стоеше по-високо от Вейлин в йерархията. Инструктор Солис си беше мършав както винаги, само няколко нови бръчки на челото и малко сиво в късо подстриганата му коса свидетелстваха за изминалите години. Студените му сиви очи изгледаха Вейлин без топлота, но и без враждебност. В годините след Изпитанието на меча двамата се бяха срещали само веднъж — кратка напрегната размяна на поздрави в Дома на ордена, когато аспектът го бе привикал да даде отчет за последните лонакски набези. Вейлин знаеше, че сега той командва отряд от братя, но не беше правил опит да го издири, тъй като се съмняваше, че ще успее да сдържи гнева си при неизбежния прилив на спомени, предизвикан от вида на майстора фехтовач. „Жена ми — бе прошепнал с последния си дъх Урлиан Джурал. — Жена ми…“

— Повиках ви тук — започна Военачалникът, — за да ви дам заповеди за следващия етап от нашата кампания. — Говореше леко театрално, влагайки в думите си голяма сериозност, макар че впечатлението се развали донякъде, когато хвърли поглед към сина си, седнал на едно писалище извън кръга, за да се увери, че си води бележки. Алуциус се усмихна на баща си и надраска ред-два в подвързания си с кожа тефтер. Вейлин забеляза, че спря веднага след като Ал Хестиан пак се обърна към съвета.

— Ние спечелихме може би най-великата победа в историята на Кралството — продължи Военачалникът. — Но само глупак би си въобразил, че войната е свършила. Трябва да ударим бързо, ако искаме да изпълним заповедите на нашия крал. След шест месеца зимните бури ще забушуват над Еринейско море и доставките на припаси в най-добрия случай ще намалеят. Дотогава Линеш и Марбелис трябва да са в наши ръце. Получихме вест от краля, че подкрепленията ще пристигнат с кораби в Унтеш до края на месеца, седем прясно набрани полка: пет пехота и два кавалерия. Те ще попълнят загубите ни и ще съставят гарнизона на града, който да го пази в случай на обсада. След като пристигнат, тръгваме в поход. Остава само да решим накъде. За щастие разполагаме с нови разузнавателни данни, с чиято помощ да съставим стратегия. — Той се обърна към Солис. — Братко?

Гласът на Солис бе по-дрезгав, отколкото го помнеше Вейлин: годините крещене на заповеди бяха внесли в тона му сухо стържене.

— По заповед на Военачалника разузнах защитите на Линеш и Марбелис — започна Солис. — Ако се съди по броя на допълнителните укрепления и числеността на видимите войски, изглежда, че останките от армията, сразена при Кървавия хълм, са се съсредоточили в Марбелис — като най-голям град по северното крайбрежие, той предлага най-добър шанс за отбрана. Предвид броя на изоставените къщи и села в околностите, изглежда, простолюдието също е потърсило убежище там, като без съмнение е увеличило гарнизона, но също така е намалило припасите. В сравнение с него Линеш изглежда по-зле подготвен, преброих само няколко десетки стражи по стените, а гарнизонът му си стои в града и не патрулира навън. Самите стени са в лошо състояние, макар да личи, че са положени някакви усилия да бъдат ремонтирани. Във всеки случай няма нови укрепления и дълбочината на външния ров не е увеличена.

— Узрели са за завладяване — отбеляза васален лорд Терос. — Първо Линеш, а после продължаваме към Марбелис.

— Не — каза Военачалникът. Зае замислена поза, гладеше брадичката си с пръст. На Вейлин му беше ясно, че стратегията му е избрана далеч преди тази среща. — Не. По всичко личи, че Линеш може да бъде завладян лесно, но това би добавило ценни седмици към прехода ни. Пътят между Унтеш и Марбелис е по-пряк и Марбелис е гвоздеят, на който се крепи крайната ни победа. Без него всичките ни усилия ще са напразни. Изборът ни е ясен — трябва да разделим армията. Лорд Вейлин.

Вейлин погледна Военачалника и може би за хиляден път му се прииска кръвната песен да не го бе изоставила. В моменти като този ужасно му липсваше съветът ѝ.

— Милорд?

— Вие ще поемете командването на три пехотни полка, силите на граф Марвен и една трета от кумбраелските стрелци. Ще се отправите незабавно към Линеш, ще превземете града и ще го държите в случай на обсада. Принц Малциус и неговата стража ще останат в Унтеш, за да управляват града по законите на Кралството. Главните ни сили ще продължат към Марбелис веднага щом пристигнат подкрепленията от краля. Така ще държим и трите града в свои ръце много преди настъпването на зимата.

Настъпи миг на неловко мълчание, лицата на някои от присъстващите показваха изненада или объркване, но принц Малциус бе първият, който изрече на глас опасенията си.

— Значи аз трябва да стоя тук, докато Кралската гвардия се отправя към още по-голяма опасност?

— Решението не е мое, ваше височество. Крал Янус ми даде изрични заповеди преди да отплаваме. Имам ги и в писмен вид, ако искате да се убедите.

Принцът стисна зъби и Вейлин видя как се мъчи да обуздае гнева и унижението си. След малко заговори отново, с едва прикрито презрение:

— Очаквате лорд Вейлин да превземе един град само с осем хиляди души?

— Зле защитен град според всичките ни сведения — контрира Военачалникът. — И съм сигурен, че такава задача е по силите на прославен командир като лорд Вейлин.

Граф Марвен се прокашля няколко пъти, лицето му беше почервеняло. По нилсаелски обичай главата му бе обръсната до сива четина, която заедно със златната обица, която носеше на обезобразеното си ляво ухо, му придаваше вид на престъпник — нещо, по което си приличаше с повечето от хората си.

— Милорд — обърна се той към Ал Хестиан. — Не искам да проявя неуважение към лорд Вейлин, но трябва да посоча, че рангът ми…

— Рангът не е важен, когато срещу него имаме способности и опит — прекъсна го Военачалникът. — Лорд Вейлин се е сражавал в много битки и ги е печелил, докато вие, струва ми се, сте водили схватки единствено с разбойнически банди, каквито изобилстват по пътищата на вашата васалия.

Граф Марвен се намръщи, но си замълча въпреки очевидния си гняв.

— Не мога да повярвам — обади се принц Малциус, — че баща ми би одобрил този план.

— Крал Янус възложи командването на армията на мен, ваше височество. — Тонът на Ал Хестиан звучеше любезно, но в него ясно личеше неприязънта му към принца.

Спорът продължи, като ставаше все по-гръмогласен. Вейлин мълчеше и обмисляше изложения план. Предвид казаното от Солис превземането на града можеше да не се окаже голям проблем, но удържането му бе съвсем друга работа. Досега никой не бе споменал за алпиранските сили, които сигурно вече маршируваха на север, без съмнение в значително количество, а Линеш се намираше в най-далечния край на главния път през хълмовете, опасали пустинята от изток, и почти със сигурност щеше да е първата цел на алпиранците, преди да се обърнат към Марбелис, а присъствието на Убиеца на Надеждата там само усилваше изкушението. Да се нарече уязвима позиция би било силно омаловажаване и Военачалникът отлично знаеше това.

„Той се отървава от съперник за славата — помисли си Вейлин. — Знае, че алпиранците ще се хвърлят срещу Линеш с цялата си мощ, за да си отмъстят на Убиеца на Надеждата, и по този начин редиците им ще оредеят, докато в същото време той ще спечели вечна слава, като завземе Марбелис и го защитава срещу обсада. И като ме прави толкова уязвим, дава на алпиранците чудесна възможност да му осигурят отмъщението, за което копнее.“ Намръщи се, спомнил си указанията на аспекта. „Уязвим… Далеч от главната част на армията, далеч от толкова много любопитни очи. Примамлива мишена…“

— Мисля, че планът е отличен — заяви весело Вейлин, с което спря зараждащия се скандал.

Принц Малциус се взря с ужас в него.

— Милорд?

— Военачалник Ал Хестиан е принуден да прави трудни избори. Но никой не може да се усъмни в стратегическия му талант след скорошната ни победа. Не бива да губим вяра в него. Аз с радост ще приема възложената ми задача и — той се поклони почтително на Ал Хестиан — благодаря на Военачалника за тази чест.

— Предполагам, че виждаш капана в това?

Вейлин отвърза юздите на Плюй от стълба и го изведе на чакълестия път, без да поглежда Солис.

— Напоследък виждам много неща, учителю.

— Братко — поправи го Солис. — Или брат-командир, ако е нужно. Дните, в които ме наричаше „учителю“, си отидоха отдавна.

— И все пак — Вейлин провери подпругата и изтупа праха от хълбока на Плюй — на мен ми се струва, че е било вчера.

— Вече не си дете, братко. Цупенето не подобава на един Меч на Кралството.

Вейлин се завъртя към него, гняв се надигна в гърдите му. Солис срещна погледа му, без да отстъпи. Той бе един от малцината, които никога нямаше да се страхуват от него. Вейлин знаеше, че би трябвало да се радва на компанията на такъв човек, но Изпитанието на меча тегнеше над тях като проклятие.

— Имам своите заповеди от аспекта — каза Вейлин. — Както, сигурен съм, и ти. Просто се опитвам да ги спазвам.

— Аспектът ми заповяда да доведа ротата си на този глупашки карнавал. Не каза защо.

— Наистина ли? На мен ми каза повече, отколкото исках да чуя. — Втренчи се в лицето на Солис, готов да прочете реакцията на думите си. — Какво знаеш за Седмия орден, братко? Какво можеш да ми кажеш за Онзи, който чака? С какви сведения разполагаш за Клането на аспектите?

Солис премигна. Това беше единствената му реакция.

— Нищо. Нищо, което вече да не знаеш.

— Тогава ме остави в капана ми. — Вейлин сложи крак в стремето и се метна на седлото. Хвърли поглед надолу към Солис и зърна на лицето му нещо, което никога не бе очаквал: несигурност. — Ако видиш пак Кралството, а аз не го видя — каза Вейлин, — кажи на аспекта, че съм направил, каквото съм могъл. Аспектите, всичките седем, трябва да потърсят съвет от принцеса Лирна, тя е надеждата на Кралството.

Пришпори Плюй в галоп и препусна, вдигайки след себе си облак от чакъл, въодушевен от окончателността на избора си. „Линеш, ще получа отговори в Линеш.“

— Беше умен план.

Холус Нестер Аруан, губернаторът на Линеш, бе достолепен мъж на около петдесет и носеше на всеки от пръстите си пръстен със скъпоценен камък. Върху месестото му лице бе изписана смесица от страх и гняв. Бяха го открили в малък кабинет встрани от главния коридор на къщата и сега върху китката му имаше синина, получена, когато Френтис бе изтръгнал камата от ръката му. Той не отвърна на думите на Вейлин, само плю върху сложната мозайка на пода, затвори очи и въздъхна тежко. Явно очакваше смъртта си.

— Куражлия е копелето, а? — отбеляза Дентос.

— Да оставите дупка в стената — продължи Вейлин. — Да се престорите, че правите ремонти, докато в същото време подготвяте отзад яма с шипове, в която да паднем. Умно.

— Просто ме убийте и да се свършва — изграчи губернаторът. — Достатъчно съм обезчестен и без да търпя празните ви приказки. — Изсумтя презрително и сбърчи нос. — Да не би миризмата на лайна да е естественият аромат на северняците?

Вейлин погледна оплесканите си дрехи. Френтис и Дентос бяха изцапани по подобен начин и издаваха също толкова ужасна смрад.

— Трябва да обърнете малко внимание на канализацията си — отвърна той. — Беше запушена на няколко места.

Губернаторът изстена тихо и направи гримаса, щом осъзна смисъла на думите му.

— Отточният канал в пристанището.

— Да, лесно достъпен при отлив, след като махнеш решетките. Брат Френтис прекара четири нощи, пълзейки по пясъка при отлив, за да изчегърта хоросана. — Вейлин отиде до прозореца и посочи към кулата над главната порта. Там някой размахваше пламтяща факла в мрака. — Това е сигналът, който потвърждава успеха ни. Стените са в наши ръце и гарнизонът ви е пленен. Градът е наш, милорд.

Губернаторът се вгледа внимателно във Вейлин.

— Висок воин със син плащ — промърмори той и очите му се присвиха. — Черни очи, хитри като на чакал. Убиецът на Надеждата. — На лицето му се изписа дълбока скръб. — Ти обрече всички ни, идвайки тук. Когато императорът узнае, че се намираш зад нашите стени, неговите кохорти ще изпепелят града до основи само за да те погубят.

— Това няма да стане — увери го Вейлин. — Моят крал ще се ядоса, ако стоя и гледам със скръстени ръце унищожаването на най-новото му владение.

— Твоят крал е луд, а ти си неговото бясно псе.

Френтис се наежи.

— Мери си приказките…

Вейлин вдигна ръка, за да го накара да млъкне.

— Ако обидите към мен успокояват чувството ти за вина, можеш да ме обиждаш на воля. Но поне ми позволи да изложа нашите условия.

Губернаторът се намръщи озадачено.

— Условия ли? Че какви условия може да има? Вие ни завладяхте.

— Сега ти и твоите съграждани сте поданици на Обединеното кралство, с всички произтичащи от това права и привилегии. Ние не сме тук като поробители или крадци. Този град е процъфтяващо пристанище и крал Янус желае да си остане такова, с колкото се може по-малко сътресения за сегашната му администрация.

— Ако вашият крал очаква да му служа, наистина е луд. Животът ми вече е погубен, императорът ще очаква от мен да го напусна с чест, и то напълно основателно.

— Хаста! — чу се вик от вратата и в стаята се втурна едно момиче. Беше наоколо петнайсет, с бяла памучна рокля. Очите му бяха ококорени от страх и стискаше в ръка малък нож. Френтис пристъпи напред да я пресрещне, но Вейлин му махна да се отдръпне. Момичето дотича при губернатора и размаха ножа срещу Вейлин. В думите ѝ имаше силен акцент и на него му трябваше малко време да ги проумее. — Остави баща ми на мира!

Губернаторът сложи ръце на раменете ѝ и заговори тихо в ухото ѝ. Тя трепереше, очите ѝ бяха налети със сълзи, а ножът потрепваше в ръката ѝ. Вейлин забеляза нежността, с която губернаторът я успокои, взе ѝ ножа и я придърпа към себе си. Тя се свлече в ръцете му просълзена.

— В Унтеш — каза Вейлин — семейството на губернатора е било принудено да се присъедини към него в смъртта. Във вашата земя имате някои странни обичаи.

Губернаторът му хвърли предпазлив, но и възмутен поглед и продължи да прегръща дъщеря си.

— На колко години е? — попита Вейлин. — Единствено дете ли ти е?

Губернаторът не отговори, но притисна момичето още по-силно към себе си.

— Тя няма никакви причини да се страхува от мен или хората ми — каза Вейлин. — Те имат заповеди да избягват кръвопролитието, когато е възможно. Ще бъдат разквартирувани в строго определени граници и няма да патрулират по улиците. Ще платим за всичката храна или стоки, от които се нуждаем. Ако някой от моите хора причини зло на някой от гражданите, ще ми докладвате и ще се погрижа да бъде екзекутиран. Вие ще продължите да управлявате града и да се грижите за нуждите на населението. Съществуващите данъци ще продължат да се събират. Един от моите офицери, брат Кейнис, ще се срещне с вас утре, за да обсъдите подробностите. Споразумяхме ли се, милорд?

Губернаторът погали косата на дъщеря си и кимна отсечено, а очите му се насълзиха от срам. Вейлин му се поклони официално.

— Моля, простете ми за натрапничеството. Скоро ще поговорим пак.

Тъкмо вървяха към вратата, когато кръвната песен го халоса в ума като чук, по-силна и по-ясна, отколкото я бе чувал някога. Усети вкус на метал в устата си, облиза горната си устна и откри, че от носа му шурти кръв. Почувства как изстива и се свлече на колене. Дентос посегна да го хване. Кръвта опръска мозайката. Прясна мокрота по бузите му му подсказа, че ушите му също кървят.

— Братко?! — Гласът на Дентос бе писклив от тревога. Френтис беше на ръба на паниката: изтеглил меча си, се взираше предупредително в губернатора, който гледаше Вейлин със смесица от ужас и объркване.

Всичко пред очите му се люлееше, къщата избледня, обгърнаха го мъгла и сенки. В сумрака се носеше някакъв звук, ритмично звънтене на метал по камък, и той зърна смътния образ на длето, дялкащо мраморен блок. То се движеше непрестанно, все по-бързо и по-бързо, със скорост, непостижима за човешка ръка, и от камъка започна да се оформя човешко лице…

„СТИГА!“

Гласът беше кръвна песен. Той инстинктивно разбра това. Друга кръвна песен. Тонът ѝ бе по-различен от тази на неговата, по-силен и по-овладян. Друг глас, говорещ в съзнанието му. Мраморното лице се разпадна и се разнесе като пясък по вятъра, звукът на длетото секна и не се поднови.

„Твоята песен е необучена — каза гласът. — Прави те уязвим. Трябва да си предпазлив. Не всеки Певец е приятел.“

Вейлин се опита да отговори, но думите го задавиха. „Песента — осъзна той. — Той може да чуе само песента.“ Помъчи се да призове музиката, да изпее отговора си, но успя да произведе само тънки тревожни трели.

„Не се страхувай от мен — каза гласът. — Намери ме, когато се възстановиш от това. Имам нещо за теб.“

Вейлин събра цялата останала му сила и оформи песента в една дума.

„Къде?“

Образът на длетото и камъка се върна, само че този път мраморният блок беше цял, съдържащото се в него лице още бе скрито, а длетото лежеше отгоре в очакване.

„Знаеш къде.“

5.

Събуди се от миризма, по-гадна дори от тази на линешката канализация. Нещо мокро и грапаво лижеше лицето му и той усети върху гърдите си смазваща тежест.

— Махни се от него, мръсно животно! — Строгата команда на сестра Гилма го накара да отлепи очи и той се озова лице в лице с Белег, робската хрътка, която го приветства с радостен лай.

— Здравей, гламаво псе — изстена в отговор Вейлин.

— Долу! — Викът на сестра Гилма накара Белег да се изниже умърлушено от леглото и да се спотаи в един ъгъл с недоволно скимтене. Той винаги се бе отнасял към сестрата с предпазливо уважение, може би защото тя не показваше ни най-малък страх от него.

Вейлин огледа стаята и откри, че в нея почти няма мебели освен леглото и една маса, където сестра Гилма бе подредила множеството шишенца и кутийки със своите лекарства. През отворения прозорец се носеше крякането на чайките и бриз, напоен с миризмата на сол и риба.

— Брат Кейнис реквизира старите помещения на линешката Търговска гилдия — обясни сестра Гилма, като притисна ръка към челото му и провери пулса на китката му. — Всички пътища в града водят към пристанището, а сградата стоеше празна, така че изглеждаше добър избор за щаб. Твоето куче не мирясваше, докато не го пуснахме вътре. И сега стои тук и не излиза.

Вейлин изсумтя и облиза пресъхналите си устни.

— Колко дълго?

Ясносините ѝ очи го изгледаха предпазливо за момент, а после тя отиде до масата, наля в една чаша зеленикава течност и разбърка в нея някакъв бял прах.

— Пет дни — каза, без да се обръща. — Загуби много кръв. Всъщност повече, отколкото мислех, че човек може да загуби и да оцелее. — Изкиска се горчиво, но щом се обърна, на устните ѝ пак играеше неизменната ѝ ведра усмивка. Поднесе чашата към устата му. — Изпий това.

Микстурата имаше горчив, но не и неприятен вкус, и той усети как умората му се разсейва почти мигновено. „Пет дни.“ Не ги бе почувствал изобщо, у него нямаше никакъв остатъчен спомен за сънища или бълнувания. „Пет изгубени дни. Заради какво?“ Още чуваше гласа, другата кръвна песен — слаб, но настойчив зов. Неговата собствена песен ѝ отвръщаше, видението на мраморния блок и длетото още бе ярко в съзнанието му. Думите на Села в разрушения град му се изясниха. „Има други, по-стари и по-мъдри, със същата дарба. Те могат да те наставляват.“

— Трябва да… — Той се надигна и се опита да отметне завивките.

— Не! — Тонът на Гилма не допускаше никакъв спор, а пухкавата ѝ ръка го бутна обратно в мекотата на леглото. Вейлин откри, че няма сили да се съпротивлява. — В никакъв случай. Ще лежиш тук и ще си почиваш, братко. — Тя дръпна завивките нагоре и ги затъкна сигурно под брадичката му. — В града е спокойно. Брат Кейнис държи здраво нещата в свои ръце. Няма нищо, което да изисква вниманието ти.

Отстъпи назад и — като никога — лицето ѝ бе напълно сериозно.

— Братко, имаш ли някаква представа какво ти се случи?

— Никога не си виждала такова нещо, а?

Тя поклати глава.

— Не, никога. Когато някой кърви, трябва да има рана, порязване, увреждане, нещо. При теб няма и помен от нараняване. Някой оток в мозъка, който би могъл да предизвика такова кървене, би те убил, но ти си още жив. Сред хората плъзна шантавият слух, че губернатор Аруан се е опитал да те убие с Мрачно проклятие или нещо такова. Наложи се Кейнис да постави стража на дома му и да бичува няколко души, преди да кротнат.

„Бичуване? — помисли Вейлин. — На мен никога не ми се е налагало да ги бичувам.“

— Не знам, сестро — отвърна ѝ честно. — Не знам защо стана.

„Само знам какво го предизвика.“

Минаха още два дни преди сестра Гилма да го пусне, макар и със строги предупреждения да не се пресилва и да пие поне по един литър вода дневно. Вейлин свика капитаните на съвет на бойниците над портата, откъдето можеха да наблюдават как върви укрепването на града. Вдигаше се плътен облак прах, докато мъжете се трудеха да направят рова около града по-дълбок и да поправят занемарените стени.

— Като свършим, ще бъде дълбок петнайсет стъпки — каза Кейнис за рова. — Засега сме стигнали до девет. Работата по стените върви по-бавно, в тази малка армия няма много опитни зидари.

Вейлин изплю прах от пресъхналото си гърло и отпи вода от манерката.

— Колко време? — попита той; мразеше отпадналия си глас. Знаеше, че видът му не вдъхва много увереност, имаше сенки под очите от умора, а лицето му беше ужасно бледо и влажно. Виждаше тревогата в очите на братята си и несигурността на граф Марвен и другите командири. „Чудят се дали съм годен да командвам. И може би с основание.“

— Поне още две седмици — отвърна Кейнис. — Ще върви по-бързо, ако наберем работна ръка от града.

— Не. — Тонът на Вейлин бе категоричен. — Ако ще управляваме това място, трябва да спечелим доверието на хората. Което едва ли ще стане, ако им тикнем лопати в ръцете и ги накараме да превиват гръб.

— Моите хора са дошли тук да се бият, милорд — обади се граф Марвен. Тонът му бе небрежен, но Вейлин забелязваше пресметливостта в погледа му. — Копаенето не е работа за войници.

— Аз пък бих казал, че е точно работа за войници, милорд — отвърна Вейлин. — Що се отнася до битките, ще получат предостатъчно от тях в близко бъдеще. Кажете на всички, които се оплакват, че имат моето разрешение да си тръгнат, до Унтеш са само шейсет мили пустиня. Може би оттам ще успеят да хванат кораб за дома.

Връхлетя го вълна от умора и той се подпря на бойниците, за да скрие нестабилността на краката си. Започваше да открива, че бремето на командването, с всичките му дребни грижи за съюзници и подчинени, става все по-досадно. Раздразнението му се усилваше от настойчивостта на кръвната песен, зовяща го към гласа и мраморния блок, за който той знаеше, че се намира някъде в града.

— Не ви ли е добре, милорд? — попита натъртено граф Марвен.

Вейлин устоя на желанието да фрасне нилсаелеца в мутрата и се обърна към Брен Антеш, набития мъж, който командваше кумбраелските стрелци. Той бе най-мълчаливият сред капитаните, почти не говореше по време на срещи и си тръгваше пръв, когато Вейлин ги разпуснеше. Лицето му винаги изразяваше предпазливост и беше ясно, че нито иска, нито се нуждае от тяхното одобрение или приемане. Каквото и негодувание да изпитваше, че служи под командването на човек, все още наричан от кумбраелците Мрачния меч, то бе добре прикрито.

— Ами вашите хора, капитане? — полита Вейлин. — Някакви оплаквания от тежката работа?

Изражението на Антеш си остана непроменено, докато отговаряше с думи, които Вейлин заподозря, че са цитат от Десетокнижието:

— Честният труд ни приближава към любовта на Световния отец.

Вейлин изсумтя и се обърна към Френтис.

— Някаква вест от патрулите?

Френтис поклати глава.

— Нищо, братко. Всички подстъпи към града остават чисти. Няма разузнавачи, нито шпиони в хълмовете.

— Може би все пак са се отправили към Марбелис — предположи лорд Ал Кордлин, командир на Тринайсети пехотен полк, известен като Сините свраки заради небесносините пера, изрисувани върху нагръдниците им. Беше здравеняк, но малко нервен; ръката му още висеше в клуп през врата, след като я бе счупил при Кървавия хълм, където бе загубил една трета от хората си в свирепата битка на десния фланг. Вейлин подозираше, че той не жадува особено за предстоящата битка, и не можеше да го вини.

Обърна се към Кейнис.

— Как вървят нещата с губернатора?

— Сътрудничи ни, но не е особено доволен. Засега държи населението кротко, изнесе реч пред търговската гилдия и градския съвет, в която ги призоваваше да запазят спокойствие. Казва, че съдилищата и данъчните работят толкова добре, колкото може да се очаква при дадените обстоятелства. Търговията спадна, разбира се. Повечето алпирански кораби отплаваха, когато се разчу, че сме превзели града, а останалите отказват да плават и заплашват да подпалят корабите си, ако се опитаме да ги завземем. Воларианците и мелденейците обаче побързаха да се възползват от тази възможност. Цените на подправките и коприната се повишиха значително, което означава, че в Кралството вероятно са се удвоили.

Лорд Ал Трендил, командир на Шестнайсети полк, нададе приглушено раздразнено сумтене. Вейлин бе забранил на армията да участва в местната търговия, страхувайки се от обвинения в корупция, и по този начин бе разочаровал горчиво няколкото благородници под свое командване, които имаха пари за харчене и усет към печалбата.

— Ами складовете за храна? — попита той, като предпочете да не обръща внимание на Ал Трендил.

— Фрашкани са догоре — увери го Кейнис. — Храната стига поне за двумесечна обсада, а ако се разпредели внимателно, и за повече. Водният запас на града идва главно от кладенци и извори между стените, така че не е много вероятно да страдаме от недостиг.

— При положение че жителите на града не ги отровят — отбеляза Брен Антеш.

— Прав сте, капитане. — Вейлин кимна на Кейнис. — Сложи стража на основните кладенци. — Изправи снага и откри, че замайването му е отминало. — Ще се срещнем пак след три дни. Благодаря ви за вниманието.

Капитаните се оттеглиха и Кейнис и Вейлин останаха сами на бойниците.

— Добре ли си, братко? — попита Кейнис.

— Малко съм уморен, нищо повече. — Взря се в неизбродната пустиня. Хоризонтът трептеше от мараня. Вейлин знаеше, че един ден ще погледне натам и ще види алпиранска войска. Единственият въпрос бе колко време ще им е нужно да пристигнат. Дали щяха да му дадат достатъчно отсрочка, за да се справи със задачата си?

— Мислиш ли, че Ал Кордлин може да е прав? — подхвърли предпазливо Кейнис. — Военачалникът трябва вече да е обсадил Марбелис, а той е най-големият град на северното крайбрежие.

— Убиецът на Надеждата не е в Марбелис — каза Вейлин. — Военачалникът е съставил добре плановете си, ще разполага със свобода на действие в Марбелис, докато императорската армия се разправи с нас. Не бива да храним никакви илюзии.

— Ще ги удържим — рече Кейнис с пълна увереност.

— Оптимизмът ти ти прави чест, братко.

— Кралят има нужда този град, за да осъществи плановете си. Ние правим само първата крачка от едно славно пътешествие към по-велико Обединено кралство. С времето завладените от нас земи ще се превърнат в пета васалия, обединена под покровителството и водачеството на крал Янус и неговите наследници, освободена от невежеството на своите суеверия и потисничеството на императора. Трябва да издържим.

Вейлин се помъчи да открие някаква ирония в думите на Кейнис, но долови само познатата му сляпа преданост към краля. Не за първи път се изкуши да опише на брат си в пълни подробности срещите си с Янус: чудеше се дали неговата вярност към стареца би оцеляла, щом узнае за истинската му природа. Но както винаги се въздържа. Верността бе основополагаща в живота на Кейнис, той се загръщаше в нея като защита срещу многото несигурности и лъжи, които изобилстваха в службата им към Вярата. Вейлин така и не бе успял да разбере защо Кейнис е толкова предан, но не му се нравеше да го лишава от плаща му, колкото и илюзорен да беше.

— Разбира се, че ще издържим — увери го той с мрачна усмивка, като си мислеше: „А дали това ще е от значение за някого е съвсем друг въпрос.“

Тръгна към стълбището отзад.

— Ще взема да пообиколя града, още почти нищо не съм видял от него.

— Ще повикам няколко стражи, не бива да вървиш сам по улиците.

Вейлин поклати глава.

— Не се тревожи, братко. Не съм чак толкова отслабнал, че да не мога да се защитя.

Кейнис все още изпитваше неувереност, но кимна неохотно.

— Както желаеш. А… — добави, когато Вейлин тръгна да слиза по стълбите. — Губернаторът поиска да пратим лечител в дома му. Явно дъщеря му се е разболяла, а на местните лекари им липсват нужните умения, за да ѝ помогнат. Тази сутрин пратих сестра Гилма. Може би тя ще успее да ни спечели известна благосклонност.

— Е, ако някой може да го направи, това е тя. Ще предадеш ли на губернатора най-добрите ми пожелания относно дъщеря му?

— Разбира се, братко.

Жената, която отвори вратата на каменоделската работилница, го изгледа с нескрита враждебност, гладкото ѝ чело се смръщи, а тъмните ѝ очи се присвиха, докато изслушваше поздрава му. Изглеждаше малко под трийсетте, дългата ѝ черна коса бе вързана на конска опашка, а кожената престилка, покриваща слабичката ѝ фигура, беше оцапана с прах. Иззад нея се носеха ритмичните удари на метал по камък.

— Добър ден, госпожо — каза той. — Моля да ми простите за натрапничеството.

Тя скръсти ръце и отговори рязко нещо на алпирански. От тона ѝ Вейлин предположи, че не го кани да влезе и не му предлага чай с лед.

— Аз… казаха ми да дойда тук — продължи той. Острият ѝ поглед с нищо не издаваше дали го е разбрала, а устата ѝ бе стисната в сурова линия и не отронваше нито дума.

Вейлин огледа почти пустата улица, зачуден дали не е изтълкувал погрешно видението. Но кръвната песен беше толкова неумолима, тонът ѝ — толкова сигурен, докато го насочваше през улиците, и заглъхна едва когато стигна до тази врата под табелата с изрисувани длето и чук. Той устоя на импулса да нахълта вътре и се насили да пусне една усмивка.

— Искам да поговорим по работа.

Тя се намръщи още повече и заговори със силен акцент, но напълно разбираемо:

— Северняците нямат работа тук.

Вейлин долови слабия шепот на кръвната песен и чукането от вътрешността на работилницата секна. Мъжки глас извика нещо на алпирански и жената направи раздразнена гримаса, преди да се втренчи във Вейлин и да отстъпи встрани.

— Свещени неща има тук — каза му, докато той влизаше. — Боговете ще те прокълнат, ако крадеш.

Работилницата беше просторна, с висок таван и покрит с мраморни плочи под. През прозорците на тавана се лееше слънчева светлина и огряваше пространство, пълно със статуи. Големината им варираше: някои бяха високи по стъпка-две, други — в естествени размери, а една беше висока поне десет стъпки и изобразяваше невероятно мускулест мъж, който се бори с лъв. Вейлин остана поразен от жизнеността на фигурата и прецизността, с която е издялана. Сякаш великанът и лъвът бяха застинали в най-свирепия миг от двубоя си. Наблизо имаше по-малка статуя, на изумително красива жена в естествен ръст. Ръцете ѝ бяха протегнати умолително, а деликатните ѝ черти бяха застинали в безгранична мъка.

— Херлия, богинята на правосъдието, плаче, след като е произнесла първата си присъда. — Щом Вейлин чу гласа, кръвната му песен се усили, не като предупреждение, а в приветствие. Мъжът стоеше с ръце на кръста, а от джобовете на престилката му стърчаха длето и чук. Беше нисък, но добре сложен, голите му ръце бяха издути от мускули. Лицето му беше ъгловато, с високи скули и очи с бадемовидна форма, а онези части от кожата му, които не бяха покрити с прах, притежаваха лека златиста лъскавина.

— Ти не си алпиранец — каза Вейлин.

— И ти също — отвърна със смях мъжът. — И все пак ето ни и двамата тук. — Обърна се към жената и каза нещо на алпирански. Тя хвърли един последен поглед на Вейлин и изчезна в дъното на работилницата.

Вейлин кимна към статуята.

— Защо е толкова тъжна?

— Влюбила се в смъртен, но страстта му към нея го подтикнала да извърши ужасно престъпление. Тя го съдила и го заточила в земните недра, където да стои прикован към една скала и гризачи вечно да ръфат плътта му.

— Престъплението му трябва да е било наистина голямо.

— Така е. Откраднал вълшебен меч и убил с него един бог, когото смятал за свой съперник в любовта. А той всъщност бил нейният брат, Икстус, богът на сънищата. Сега винаги, когато сънуваме кошмари, това е сянката на погубения бог, която си отмъщава на смъртните.

— Боговете са лъжа. Но е хубава история. — Той протегна ръка. — Вейлин Ал Сорна…

— Брат от Шестия орден, Меч на Обединеното кралство и в момента командир на чуждестранната армия, окупирала нашия град. Интересна личност, наистина, но ние Певците обикновено сме такива. Песента ни води по много пътища. — Мъжът стисна ръката му. — Ам Лин, скромен каменоделец, на твоите услуги.

— Всичко това твое дело ли е? — попита Вейлин, като посочи множеството статуи.

— В известен смисъл. — Ам Лин се обърна и тръгна навътре в работилницата. Вейлин го последва, очите му попиваха карнавала от фантастични форми, наглед безкрайното разнообразие от фигури и сцени.

— Всичките ли са богове?

— Не всички. Ето тук например. — Ам Лин спря до един бюст на човек със сериозно лице, гърбав нос и дълбоки бръчки. — Император Камуран, първият човек, седял на трона на Алпиранската империя.

— Изглежда ми угрижен.

— И с основание. Синът му се опитал да го убие, щом осъзнал, че няма да е следващият император. Идеята да се избира наследник измежду народа, с божията помощ, разбира се, била драстично нарушение на традициите.

— Какво станало със сина?

— Императорът го лишил от богатствата му, наредил да му изтръгнат езика и да му избодат очите, а после го прокудил да прекара дните си като просяк. Повечето алпиранци смятат, че е бил прекалено снизходителен. Те са добри хора, любезни и щедри до крайност, но безжалостни, когато ги предизвикат. Трябва да запомниш това, братко. — Мъжът хвърли кос поглед към Вейлин, когато той не отговори. — Трябва да кажа, че съм изненадан, че твоята песен те е довела тук. Сигурно знаеш, че това нашествие е обречено.

— Напоследък песента ми… е непостоянна. От много време не ми е казвала кой знае какво. Преди да чуя гласа ти беше замлъкнала за повече от година.

— Замлъкнала? — Ам Лин изглеждаше смаян и в погледа му се разгоря любопитство. — Какво е чувството? — Говореше така, сякаш почти му завижда.

— Все едно да загубиш крайник — отвърна честно Вейлин и едва сега осъзна размера на загубата, която бе изпитал, щом песента му замлъкна. Едва сега, когато се бе върнала, прие истината, че песента не е недъг. Села беше права: тя бе дарба и той бе започнал да я цени.

— Ето че стигнахме. — Ам Лин разпери ръце, щом се озоваха в дъното на работилницата, където имаше дълъг тезгях, покрит с изумително многообразие от спретнато подредени инструменти: чукове, длета и сечива със странни форми, които Вейлин не можеше да назове. Наблизо една стълба бе опряна в голям мраморен блок, от който се подаваше частично завършена статуя. Вейлин отстъпи смаяно, щом я зърна. Муцуната, ушите, фино издяланата козина и очите, тези непогрешими очи. Песента му зазвънтя в ясна и топла нота на разпознаване. Вълкът. Вълкът, който го бе спасил в Урлиш. Вълкът, който виеше предупредително пред Дома на Петия орден, когато сестра Хена дойде да го убие. Вълкът, който го бе възпрял от убийство в Мартишката гора.

— Ох… — Ам Лин потърка слепоочията си, смръщен от болка. — Твоята песен е наистина силна, братко.

— Извинявай. — Вейлин се съсредоточи и се опита да укроти песента, но минаха няколко секунди преди тя да стихне. — Той бог ли е? — попита, взирайки се във вълка.

— Не съвсем. Един от онези, които алпиранците наричат Безименните, духове на загадъчното. Вълкът участва в много от историите на именуваните богове като водач, защитник, воин или отмъстителен дух. Но никога не е назоваван. Винаги е просто вълкът, който вдъхва в еднаква степен страх и уважение. — Обърна се към Вейлин и го изгледа напрегнато. — Виждал си го, нали? И то не уловен в камък.

Вейлин изведнъж бе обзет от предпазливост. Не му се искаше да разкрива прекалено много на този човек — в края на краищата той беше непознат с песен, която едва не го бе убила. Но топлотата в приветствието на собствената му песен надделя над недоверието.

— Той ме спаси. Два пъти от смърт и веднъж от нещо още по-лошо.

Върху лицето на Ам Лин за миг трепна нещо близко до страх, но той бързо се насили да се усмихне.

— „Интересен“ май е прекалено слаба дума за теб, братко. Ето, това е твое. — Той посочи един близък тезгях, където лежеше мраморен блок с оставено върху него длето. Блокът представляваше идеален куб от бял мрамор, същият онзи от видението му, когато песента на Ам Лин го бе повалила. Пръстите на Вейлин го докоснаха, усетиха гладкостта му.

— Приготвил си го за мен?

— Преди много години. Песента ми беше съвсем категорична. Онова, което е скрито вътре, отдавна чака да го освободиш.

„Чака…“ Вейлин долепи длан до камъка и усети как кръвната песен се усили, мелодията ѝ бе смесица от предупреждение и увереност. „Онзи, който чака.“

Той вдигна длетото и опря колебливо върха му в камъка.

— Никога не съм правил това — каза на Ам Лин. — Не мога да издялам дори свястна тояга за подпиране.

— Песента ще води ръцете ти, както води моите. Тези статуи са дело колкото на уменията ми, толкова и на моята песен.

Беше прав: песента набираше сила, мощна и ясна, и водеше длетото по камъка. Вейлин вдигна от тезгяха един чук, удари леко по длетото и отчупи мъничко парченце мрамор от ръба на куба. Песента заехтя и ръцете му се раздвижиха, Ам Лин и работилницата му изчезнаха и работата го погълна. В главата му нямаше мисли, нищо, което да го разсейва, само песента и камъкът. Нямаше чувство за време, не усещаше света отвъд песента и само едно грубо разтърсване на рамото му го върна към реалността.

— Вейлин! — Баркус го разтърси пак, когато той не отговори. — Какво правиш?

Вейлин погледна инструментите в покритите си с прах ръце. Забеляза, че плащът и оръжията му лежат отстрани, макар че нямаше спомен да ги е свалял. Камъкът бе изцяло променен, сега горната му половина представляваше грубо изсечена глава с две плитки вдлъбнатини по средата и едва доловима брадичка, оформяща се в основата.

— Да стоиш тук и да блъскаш с чука цял ден без оръжия и без стражи! — Баркус беше по-скоро смаян, отколкото ядосан. — Всеки минаващ алпиранец би могъл да те намушка!

— Аз… — Вейлин премигна объркано. — Аз бях… — Гласът му заглъхна, щом осъзна, че всяко обяснение е безполезно.

Ам Лин и жената, която му бе отворила, стояха наблизо. Жената се взираше напрегнато в двамата войници, доведени от Баркус. Ам Лин беше по-отпуснат, плъзгаше лениво точилото по върха на едно от длетата си и удостои Вейлин със слаба усмивка, в която имаше нещо като възхищение.

Погледът на Баркус се премести към камъка, после се върна на Вейлин и гъстите му вежди се смръщиха.

— Какво се предполага да е това?

— Няма значение. — Вейлин посегна за парче ленен плат и го метна върху камъка. — Какво искаш, братко? — Не можеше да скрие раздразнението си.

— Сестра Гилма има нужда от теб. В дома на губернатора.

Вейлин поклати нетърпеливо глава и посегна пак към инструментите си.

— Кейнис се оправя с губернатора. Прати него.

— Пратих да го повикат. Но тя има нужда и от теб. Сигурен съм, че това може да почака… — Баркус го стисна здраво за китката, приближи устни до ухото му и прошепна две думи, които накараха Вейлин да пусне инструментите и да посегне към плаща и оръжията си без повече възражения въпреки моментално надигналия се протестен вой на кръвната песен.

— Червената ръка. — Сестра Гилма стоеше от другата страна на портата на имението; беше им забранила да се приближават повече. За първи път в тона и държането ѝ нямаше и помен от веселие. Лицето ѝ бе бледо, обикновено ясните ѝ очи бяха размътени от страх. — Засега е само дъщерята на губернатора, но ще има и други.

— Сигурна ли си? — попита Вейлин.

— Всеки член на моя орден се научава да търси признаците още от момента, в който влезем в него. Няма съмнение, братко.

— Ти си прегледала момичето? Докоснала си го?

Гилма кимна безмълвно.

Вейлин потисна скръбта, сграбчила гърдите му. „Сега не е време за слабост.“

— От какво се нуждаеш?

— Имението трябва да бъде запечатано и охранявано. Никой не бива да влиза или да излиза. Трябва да си отваряте очите за други жертви, разхождащи се свободно в града. Моите санитари знаят какво да търсят. Всеки, у когото бъде открита болестта, трябва да бъде доведен тук — ако се налага, със сила. Носете маски и ръкавици, докато контактувате с тях. Освен това трябва да затворите града, никой кораб не бива да отплава и никой керван не бива да замине.

— Ще настъпи паника — предупреди Кейнис. — Навремето Червената ръка е погубила колкото жители на Кралството, толкова и алпиранци. Като плъзне вестта, всички отчаяно ще искат да избягат.

— Значи ще трябва да ги спрете — каза безизразно сестра Гилма. — Не можем да пуснем тази чума отново на воля. — Прикова поглед във Вейлин. — Разбираш ли, братко? Трябва да направиш каквото е нужно.

— Разбирам, сестро. — През скръбта му изплува един смътен спомен, Шерин във Високата твърд. Той избягваше да мисли за онова време, чувството за загуба бе прекалено силно, но сега се помъчи да си спомни думите ѝ онази сутрин, след смъртта на Хентес Мустор. Следовниците на Узурпатора я бяха пленили с фалшива вест за епидемия от Червена ръка в Уорнсклейв. „Работех върху лекарство…“

— Сестра Шерин — заяви Вейлин. — Тя веднъж ми каза, че имала лекарство за болестта.

— Възможно лекарство, братко — отвърна Гилма. — Основано само на теория и така или иначе извън моите способности да го приготвя.

— Къде се намира в момента сестра Шерин? — настоя Вейлин.

— В Дома на ордена, както чух последно. Сега е инструкторка по лекарствата.

— Двайсет дни плаване при попътен вятър — обади се Кейнис. — И още двайсет обратно.

— За алпирански или кралски кораб — рече замислено Вейлин. Обърна се пак към Гилма. — Сестро, поискай от губернатора да напише прокламация, в която подкрепя твоите мерки и заповядва на населението да сътрудничи. Брат Кейнис ще уреди да я препишат и да я разпространят из града. — Обърна се към Кейнис. — Братко, погрижи се за охраната на портите на имението. Удвои стражите по стените. Където е възможно, използвай само наши хора. — Хвърли пак поглед към сестра Гилма и се насили да ѝ се усмихне окуражително. — Какво е надеждата, сестро?

— Надеждата е сърцето на Вярата. Да изоставиш надеждата значи да отречеш Вярата. — Усмивката ѝ бе бледа. — Имам в квартирата си някои инструменти и лекарства. Бих искала да ми ги донесат.

— Ще се погрижа за това — увери я Кейнис.

Вейлин се обърна и забърза по калдъръмения път.

— Ами пристанището? — извика след него Кейнис.

— Аз ще се погрижа за пристанището — отвърна Вейлин, без да се обръща.

Мелденейският капитан беше дребен и жилав. Седеше срещу Вейлин и се взираше подозрително в него. Носеше ръкавици от мека кожа, а ръцете му лежаха стиснати върху масата. Намираха се в картографската зала на старата сграда на Търговската гилдия и бяха сами, с изключение на Френтис, който пазеше вратата. Нощта падаше бързо и скоро градът щеше да спи, все още в блажено неведение за кризата, която ще го посрещне на сутринта. Дори да имаше някакви оплаквания от начина, по който той и екипажът му бяха измъкнати от койките, накарани да се съблекат и подложени на преглед от санитарите на сестра Гилма, преди да бъдат доведени тук, капитанът явно смяташе, че е по-добре да ги запази за себе си.

— Вие ли сте Карвал Нурин? — попита Вейлин. — Капитан на „Червеният сокол“?

Мъжът кимна бавно. Очите му прескачаха неспирно между Вейлин и Френтис и от време на време се задържаха върху мечовете им. Вейлин нямаше никакво желание да облекчава безпокойството на мъжа — за неговите цели бе по-изгодно да го държи уплашен.

— Вашият кораб се слави като най-бързия в това пристанище — продължи Вейлин. — Казват, че имал най-прекрасните линии на корпуса, изработвани някога в мелденейските корабостроителници.

Карвал Нурин кимна, но запази мълчание.

— Вие нямате репутация на пират или непочтен човек, което е необичайно за капитан от вашите острови.

— Какво искате? — Гласът на мъжа беше дрезгав, стържещ и Вейлин забеляза бледата резка на един белег, подаващ се изпод черната копринена кърпа, която носеше на гърлото си. Пират или не, беше виждал достатъчно несгоди в морето.

— Да наема услугите ви — отвърна меко Вейлин. — Колко бързо можете да стигнете до Варинсхолд?

Безпокойството на капитана поотслабна, но подозрението не изчезна от лицето му.

— Правил съм го за петнайсет дни. Удонор беше благосклонен със северните ветрове.

Вейлин знаеше, че Удонор е един от мелденейските богове, за когото се твърдеше, че имал власт над ветровете.

— Може ли да стане по-бързо?

Нурин сви рамене.

— Може би. С празен трюм и няколко допълнителни чифта ръце да се грижат за платната. И две кози за Удонор, разбира се.

За мелденейците бе честа практика да принасят животни в жертва на любимите си богове преди рисковано пътешествие. Вейлин бе станал свидетел на масово клане на добитък преди нашественическата им флота да потегли от пристанището: кръвта се лееше толкова обилно, че водите в залива почервеняха.

— Ще осигурим козите — каза той и даде знак на Френтис да се приближи. — Брат Френтис и още двама от моите хора ще пътуват с вас. Ще го откарате до Варинсхолд, откъдето той ще вземе друг пътник. После ще се върнете тук. Цялото пътуване не бива да продължи повече от двайсет и пет дни. Възможно ли е?

Нурин се замисли за малко, после кимна.

— Възможно, да. Но не и за моя кораб.

— Защо?

Нурин вдигна ръце и свали бавно ръкавиците си. Кожата му беше петниста и бледа от пръстите до китката.

— Кажи ми, сухоземни — рече той и вдигна ръце, така че Вейлин да ги огледа. Светлината на лампата заигра по восъчната деформирана плът. — Някога гасил ли си огън с голи ръце, докато сестра ти и майка ти умират в пламъците? — Мрачна усмивка изкриви устните на мелденееца. — Не, моят кораб няма да плава за теб. Алпиранците те наричат Убиец на Надеждата, но за мен си изчадието на Подпалвача на града. Корабните лордове може да са станали курви на вашия крал, но аз няма да стана. Няма значение какви заплахи или мъчения ще използваш…

Синият камък издаде тих звук, когато Вейлин го постави на масата и го завъртя. Светлината на лампата заигра по нашарената със сребристи жилки повърхност. Карвал Нурин се втренчи смаяно в него, обладан от неудържима алчност.

— Съжалявам за майка ти и сестра ти — каза Вейлин. — И за ръцете ти. Сигурно е било много болезнено. — Продължи да върти синия камък. Очите на Нурин не се откъсваха от него. — Но усещам, че ти си преди всичко делови човек, а чувствата не са особено доходоносни.

Нурин преглътна, обезобразените му ръце потрепваха.

— Каква част получавам?

— Ако се върнеш до двайсет и пет дни, целия.

— Лъжеш!

— Понякога. Но не и сега.

Очите на Нурин най-сетне се отместиха от синия камък и срещнаха очите на Вейлин.

— Какви гаранции имам?

— Моята дума, като брат от Шестия орден.

— Да я вземат мътните твоята дума заедно с Ордена ти. Вашите езически глупости не означават нищо за мен. — Нурин надяна отново ръкавиците и се намръщи пресметливо. — Искам подписано обещание, засвидетелствано от губернатора.

— Губернаторът е… неразположен. Но съм сигурен, че Великият майстор на Търговската гилдия с радост ще се съгласи. Това достатъчно ли е?

„Червеният сокол“ забележимо се различаваше от всеки друг кораб, който Вейлин бе виждал. Беше по-малък от повечето, с тесен корпус и три мачти вместо обичайните две. Имаше само две палуби и екипажът се състоеше само от двайсет души.

— Построен е за търговия с чай — обясни грубо Карвал Нурин, когато Вейлин отбеляза необичайната конструкция. — Колкото по-пресен е чаят, толкова по-голяма е печалбата. Малък товар пресен чай докарва три пъти по-висока цена, отколкото ако се превозва в големи количества. Колкото по-бързо стигнеш от едно пристанище до друго, толкова повече пари ще спечелиш.

— Няма ли гребла? — попита Френтис. — Мислех, че всички мелденейски кораби са с гребла.

— О, има. — Нурин посочи запушените отвори на долната палуба. — Използваме ги само когато вятърът замре, което става рядко в северните води. Както и да е, „Сокол“ ще се движи и при най-слабия вятър.

Капитанът млъкна и огледа пристанището, редиците тихи и празни кораби и кордона от Вълчи бегачи, охраняващи кея. На екипажите бе заповядано да напуснат съдовете през нощта, което не мина без известни неприятности, и сега те лекуваха синините си под силна охрана в близките складове.

— Не помня линешкото пристанище някога да е било толкова тихо — отбеляза Нурин.

— Войната е лоша за търговията, капитане — отвърна Вейлин.

— През последния месец корабите пристигаха и си заминаваха по своя воля, а сега стоят празни, а екипажите им са под стража. И все пак единствено на „Сокол“ е разрешено да отплава…

— Малко предпазливост не е излишна. — Вейлин го тупна дружески по гърба, с което предизвика тръпка на уплашено отвращение. — Тъдява се навъртат много шпиони. Кога потегляте, капитане?

— След час, като настъпи отливът.

— Тогава да не бавя приготовленията ви.

Нурин преглътна подигравателния си отговор и кимна. Качи се по трапа на борда, за да засипе новия си екипаж с порой заповеди, обилно примесени с ругатни.

— Мислиш ли, че знае? — попита Френтис.

— Подозира нещо, но не знае. — Вейлин му се усмихна извинително. — Бих пратил повече хора с теб, но това може да предизвика още по-големи подозрения. Санитарите на сестра Гилма казаха ли ти за какво да си отваряш очите?

Френтис кимна.

— Отоци по шията, пот, замайване и обриви по ръцете. Ако някой от тях е пипнал заразата, признаците ще се проявят до три дни.

— Добре. Нали разбираш, братко, че ако някой от екипажа, включително и самият ти, покаже признаци на Червената ръка, този кораб не бива да пристане във Варинсхолд, нито пък някъде другаде?

Френтис кимна. Вейлин не забелязваше у него нито страх, нито неохота. Кръвната песен говореше само за непоклатима вяра и почти сляпа преданост. Мършавото дрипаво момче, което бе молило за подкрепата му преди толкова години в стаята на аспекта, вече го нямаше, беше се превърнало в опитен воин със страховити умения, който никога не би подложил заповедите му на съмнение. Да имаш Френтис под свое командване понякога беше по-скоро бреме, отколкото благословия. Той бе оръжие, което трябваше да се използва само с огромно внимание, защото пуснеш ли го веднъж в действие, вече не можеш да го прибереш в ножницата.

— Аз… съжалявам, че се налага да правя това, братко — каза Вейлин. — Ако имаше някакъв друг начин…

— Ти така и не ми даде онзи урок — прекъсна го Френтис.

Вейлин се намръщи.

— Урок ли?

— Метателният нож. Каза ми, че ще ме научиш да го използвам. Мислех, че съм научил достатъчно и сам. Но грешах.

— Оттогава научи много. — Вейлин почувства внезапен пристъп на вина. Всички битки, водени от този сляпо доверяващ му се младеж, понесените от него рани. Всички животи, които бе отнел. — Ти искаше да бъдеш брат — каза той, без да може да скрие вината в гласа си. — Добре ли постъпихме с теб?

За негова изненада Френтис се засмя.

— Дали сте постъпили добре с мен? Че кога сте постъпвали зле?

— Едноокия ти остави белези. Изпитанието те нарани. Ти ме последва тук във война и болка.

— А какво друго ме очакваше? Глад и страх, и нож в някоя уличка, за да умра в канавката. — Френтис го стисна за рамото. — Сега имам братя, които биха умрели, за да ме защитят, както и аз бих умрял за тях. Сега имам Вяра. — Усмивката му бе свирепа, непоколебима в своята убеденост. — Какво е Вярата, братко?

— Вярата е всичко. Вярата ни поглъща и ни освобождава. Вярата оформя живота ни, в този свят и в Отвъдното. — Докато изричаше тези думи, Вейлин остана поразен от силата в собствения си глас, от дълбочината на своята вяра. Вече бе видял толкова много от света, толкова много богове, и все пак думите излязоха от устата му с пълна убеденост. „Чух гласа на майка си…“

6.

Дните след заминаването на „Червеният сокол“ бързо придобиха напрегната монотонност. Всяка сутрин Вейлин отиваше да говори със сестра Гилма при портата на имението. Засега единственият нов случай беше камериерката на дъщерята, жена на средна възраст, за която не се очакваше да изкара до края на седмицата. Самото момиче, подпомогнато от младостта си, понасяше страданията с голяма твърдост, но едва ли щеше да преживее месеца.

— Ами ти, сестро? — питаше Вейлин всяка сутрин. — Добре ли си?

Тя се усмихваше лъчезарно и кимваше лекичко. Той изпитваше ужас от деня, в който ще се изкачи по пътя до портата и ще открие, че тя не е там да го посрещне.

Когато вестта за заразата се разпространи, атмосферата в града се изпълни с осезаем страх, макар че реакциите варираха. Някои, предимно по-богатите граждани, събраха ценностите си и близките си роднини и се отправиха незабавно към най-близката порта; настояваха да ги пуснат и прибегнаха към заплахи и опити за подкуп, когато им бе отказано. След като подкупите не постигнаха успех, някои се наговориха да щурмуват портите по смрачаване заедно с въоръжените си телохранители и слуги. Вълчите бегачи с лекота отблъснаха атаката — налагаха ги с тоягите, които Кейнис бе имал предвидливостта да раздаде при възникването на кризата. За щастие нямаше смъртни случаи, но възмущението сред елита на града си остана, придружено и от отчаян страх. Някои се барикадираха в къщите си, не приемаха никакви посетители и дори стреляха с лъкове или арбалети по нарушителите.

Не толкова заможните също се страхуваха, но посрещаха страха по-стоически и засега нямаше бунтове. В по-голямата си част хората продължаваха да си вършат работата, макар че прекарваха колкото се може по-малко време на улицата или със съседите си. Всички се подлагаха на редовните прегледи за симптоми на болестта със смирен трепет. Засега в самия град нямаше случаи, но сестра Гилма бе убедена, че е само въпрос на време.

— Червената ръка винаги тръгва от пристанищните градове — каза тя една сутрин. — Донасят я кораби от отвъд морето. Няма съмнение, че се е озовала тук по същия начин. Губернатор Аруан казва, че момичето обичало да ходи на кея и да гледа пристигането и заминаването на корабите. Ако намерите друг случай, най-вероятно ще е моряк.

Колкото и уплашени да бяха жителите на града, Вейлин откри, че се притеснява повече за войниците си. Дисциплината на Вълчите бегачи си оставаше добра, но другите бяха по-неспокойни. Имаше няколко грозни спречквания между нилсаелците на граф Марвен и кумбраелските стрелци, при които и двете страни получиха сериозни наранявания и Вейлин бе принуден да нареди да бичуват главните виновници. Единствените случаи на дезертьорство бяха от Кралската гвардия: петима от Сините свраки на лорд Ал Кордлин бяха прехвърлили стената с крадени провизии, надявайки се да се доберат до Унтеш. Вейлин се изкушаваше да ги остави да умрат в пустинята, но знаеше, че трябва да направи от тях пример за назидание, затова прати по петите им Баркус с неговите разузнавачи. След два дни те се върнаха с труповете им — Вейлин му бе наредил да изпълни присъдата на място, за да спести на града зрелището на публичното обесване. Нареди да изгорят труповете на видно място пред главната порта, за да е сигурен, че стражите по стените са схванали посланието и ще го разпространят сред другарите си: никой няма да ходи никъде.

Всеки следобед Вейлин обикаляше стените и портите и принуждаваше хората да говорят с него въпреки явното им неудобство. Кралската гвардия се отнасяше към него със скована почит, но и със страх, нилсаелците — навъсено, а кумбраелците с явна неприязън. Той обаче прекарваше време с всички тях, задаваше въпроси за семействата им и за живота им преди войната. Войниците му даваха стандартните отсечени отговори, полагащи се на ритуалните любезности на командирите, но той знаеше, че тази дистанцираност няма значение — важното бе да го виждат и да знаят, че не се страхува.

Един ден откри Брен Антеш край западната порта, засенчил с ръка очите си от слънцето, да се взира към някаква птица, кръжаща над тях.

— Лешояд ли е? — попита Вейлин.

Както обикновено кумбраелският предводител не го поздрави официално — нещо, което Вейлин откри, че изобщо не го дразни.

— Ястреб — отвърна. — От вид, какъвто не съм виждал. Прилича малко на бързокрилия у дома.

От всички капитани Антеш бе реагирал най-спокойно на кризата: успокои хората си и ги увери, че няма опасност. Явно думата му имаше голяма тежест, тъй като никой от стрелците не бе направил опит да дезертира.

— Исках да ти благодаря — каза Вейлин. — За дисциплината на хората ти. Сигурно имат голяма вяра в теб.

— А също и в теб, братко. Голяма почти колкото омразата им.

Вейлин не виждаше голям смисъл да възразява.

— Трябва да кажа, че съм изненадан, че кралят успя да набере толкова войници от вашата васалия.

— Когато Сентес Мустор зае мястото на васален лорд, първата му работа беше да отмени закона за задължителни ежедневни упражнения с дългия лък и съпътстващото ги месечно възнаграждение. Повечето ми хора са фермери и тези пари са ценна прибавка към доходите им, без тях мнозина не могат да изхранват семействата си. Те може да мразят крал Янус от дън душа, но омразата не храни децата ти.

— Те наистина ли вярват, че съм Мрачния меч от вашето Десетокнижие?

— Ти уби Черната стрела и Верния меч.

— Всъщност брат Баркус уби Хентес Мустор. А и до ден-днешен не знам дали човекът, когото убих в Мартиш, наистина беше Черната стрела.

Кумбраелският капитан сви рамене.

— Във всеки случай Четвъртата книга разказва, че никой набожен човек не може да убие Мрачния меч. Трябва да отбележа, братко, че ти май пасваш доста добре на описанието. Що се отнася до употребата на Мрачното… Ами, кой може да каже? — Лицето на Антеш бе предпазливо, сякаш очакваше някакво порицание или заплаха.

Вейлин реши, че сега е моментът да смени темата.

— Ами ти? Също ли се записа в армията, за да храниш децата си?

— Нямам деца. Нито пък жена. Само лъка и дрехите на гърба си.

— Ами златото на краля? Със сигурност имаш него.

Антеш сякаш се развълнува, извърна поглед и очите му отново потърсиха ястреба в небето.

— Ами… загубих го.

— Доколкото разбирам, всеки от вас е получил по двайсет жълтици предплата. Много е, за да го загубиш всичкото.

Антеш не се обърна.

— Искаш ли нещо от мен, братко?

Кръвната песен зашепна неспокойно, не с острото предупреждение за предстоящо нападение, а с намек за измама. „Той крие нещо.“

— Бих искал да чуя повече за Мрачния меч — рече Вейлин. — Ако благоволиш да ми разкажеш.

— Това означава да научиш повече за Десетокнижието. Не се ли страхуваш, че душата ти ще бъде омърсена от такова знание? Че вярата ти ще бъде разколебана?

Думите на кумбраелеца извикаха в ума му спомена за Хентес Мустор и Вейлин отново видя вината и лудостта в очите на Узурпатора. Шепотът на кръвната песен се усили. „Дали той го е познавал? Дали е бил един от следовниците му?“

— Съмнявам се, че някакво знание би могло да омърси душата на човек. А както казах на вашия Верен меч, Вярата ми не може да бъде разколебана.

— Първата книга ни учи да преподаваме истината за любовта на Световния отец на всеки, който желае да ни изслуша. Намери ме пак по-късно и ще ти разкажа повече, ако искаш.

Вечер Вейлин отиваше в работилницата на Ам Лин, където жена му се мръщеше убийствено, докато наливаше чай, а каменоделецът му предаваше знанията си за песента.

— Сред моя народ я наричат Небесна музика — обясни една нощ Ам Лин. Бяха в работилницата и посръбваха чай от малки порцеланови купички край статуята на вълка, която изглеждаше все по-обезпокоително реална с всяко посещение на Вейлин. Жената на каменоделеца не пускаше Вейлин в самата къща, където се усамотяваше, след като им налееше чая. Той веднъж бе допуснал грешката да предложи да си го налеят сами, което предизвика такъв яростен поглед, че Вейлин изчака Ам Лин пръв да отпие от своята купичка от страх, че тя е отровила чая.

— Твоят народ ли? — попита Вейлин. Беше стигнал до извода, че каменоделецът идва от Далечния запад, но знаеше малко за тамошните места — причудливи моряшки истории за просторна земя с необятни поля и големи градове, където властват търговците-крале.

— Роден съм в провинция Чин-Са под щедрото управление на великия търговец-крал Лол-Тан, човек, който добре знаеше цената на хората с необичайни дарби. Когато моята стана известна на старейшините на селото, бях взет от семейството си на десетгодишна възраст и отведен в двора на краля, за да бъда обучен на Небесната музика. Помня, че ужасно тъгувах по дома, но не се опитах да избягам. По закон измяната на сина се простира и върху бащата, а аз не исках баща ми да страда заради моето непокорство, макар че копнеех да се върна в работилницата му и отново да обработвам камък. Разбираш ли, той също беше каменоделец.

— Значи в родната ти земя не виждат нищо срамно в Мрачното?

— Напротив, гледат на него като на благословия, дар от Небесата. Семейство с надарено дете печели голяма чест. — Лицето му помрачня. — Или поне така се говореше.

— Значи са те учили на песента? Знаеш как да я използваш, знаеш откъде идва.

Ам Лин се усмихна тъжно.

— Не могат да те научат на песента, братко, и тя не идва отникъде. Тя е просто твоята същност. Твоята песен не е друго същество, което живее в теб. Тя, това си ти.

— Песента на кръвта ми — промърмори Вейлин, спомнил си думите на Нерсус Сил Нин в Мартиш.

— Чувал съм да я наричат така и това название ѝ подхожда.

— Щом не могат да те научат на нея, на какво са те учили?

— На контрол, братко. Тя е като всяка друга песен. За да я пееш добре, трябва да я упражняваш, заглаждаш, усъвършенстваш. Моя наставница беше една старица на име Шин-Ла, толкова стара, че трябваше да я носят из двореца на носилка, и не можеше да вижда на повече от стъпка-две от носа си. Но песента ѝ… — Той поклати удивено глава при спомена. — Песента ѝ беше като огън, пламтеше толкова ярко и гръмко, че от нея се чувстваш заслепен и оглушал едновременно. Първия път, като ми я изпя, едва не загубих съзнание. Тя се изкикоти и ме нарече Плъхчо, малкия Пеещ плъх, Ам Лин на езика на моя народ.

— Изглежда е била сурова учителка — отбеляза Вейлин и си помисли за инструктор Солис.

— Сурова — да, такава беше, но имаше много, на което да ме научи, а ѝ оставаше малко време, за да го направи. Нашият дар е извънредно рядък, братко, и през целия си дълъг живот на служба на търговеца-крал и на баща му преди него тя никога не беше срещала друг певец. Аз бях нейният заместник. Уроците ѝ бяха сурови, болезнени. Тя нямаше нужда от пръчка, за да ме бие, песента ѝ ме нараняваше достатъчно силно. Обучението ми започна с разпознаване на истината: довеждаха при мен двама души, единият от които бе извършил някакво престъпление. И двамата твърдяха, че са невинни, и тя ме питаше кой е виновен. Всеки път, когато бърках, а в началото това се случваше често, песента ѝ ме шибваше с огъня си. „Истината е сърцето на песента, Плъхчо — казваше тя. — Ако не можеш да чуеш истината, значи не чуваш нищо.“

— След като овладях изкуството да чувам истината, уроците станаха по-сложни — продължи той. — Даваха на един слуга някакъв предмет, драгоценен камък или орнамент, и му казваха да го скрие някъде в двореца. Ако не го откриех до смрачаване, слугата можеше да го запази, а мен ме наказваха за загубата му. По-късно голяма група хора кръжаха около един на двора и говореха високо, а един от тях носеше нож под робата си. Имах само пет минути да го открия преди песента ѝ да ме жилне така, както ножът би намушкал нашия господар. Защото, както тя не пропускаше да ми напомни всеки път, аз дължах всичко на него и ако не оправдаех очакванията му, това би ми донесло вечен срам.

— Търговецът-крал възползва ли се от твоята песен?

— О, да. Търговията е животворната кръв на Далечния запад. Онези, които търгуват добре, стават велики хора, дори крале, а успешната търговия изисква знания, особено такива, които другите искат да останат скрити.

— Бил си шпионин?

Ам Лин поклати глава.

— Просто свидетел на делата на по-велики и по-богати мъже. Отначало Лол-Тан ме караше да седя в ъгъла на тронната му зала и да си играя с децата му. Ако някой питаше, аз бях негов повереник, сираче на някакъв далечен братовчед. Естествено, повечето предполагаха, че съм негово копеле — незначително, но все пак почетно положение в двора. Докато си играех, разни хора идваха и си отиваха с различна степен на церемониалност и пространни словоизлияния на уважение или съжаление, че оскверняват кралския дворец с недостойното си присъствие. Забелязах, че колкото по-богати са одеждите на един човек или колкото по-голяма е свитата му, толкова по-усилено прокламира той окаяното си недостойнство, при което Лол-Тан го уверяваше, че изобщо не се е почувствал обиден, и поднасяше извиненията си, задето не е осигурил по-пищен прием. Можеше да мине час или повече, преди да се изясни истинската причина за посещението им, и почти винаги ставаше дума за пари. Някои искаха да вземат назаем, на други им дължаха, и всички искаха още. И докато говореха, аз слушах. След като си тръгнаха с уверенията, че кралят ще им даде бърз отговор, и с извинение за ужасната неучтивост, че бави отговора на тяхната молба, той ме питаше каква песен е пяла Небесната музика по време на разговора.

— Тъй като бях само момче, имах слаба представа за истинската важност на тези дела, но песента ми нямаше нужда да знае защо един човек лъже или мами, или крие омраза зад усмивките и дълбокото си уважение. Разбира се, Лол-Тан знаеше защо и по този начин съзираше пътя към печалба или загуба, а понякога и към дръвника на палача. — Замълча за миг. — И така, аз живеех в двореца на търговеца-крал, учех се от Шин-Ла и казвах истината за моята песен на Лол-Тан. Имах малко приятели, само онези, които ми позволяваха придворните, назначени за мои опекуни. Те бяха предимно скучна групичка, щастливи, но необременени от съмнения деца от семействата на дребни търговци, които бяха купили място при двора за своята челяд. С времето започнах да осъзнавам, че другарчетата ми по игра са избрани заради своята тъпота, заради липсата на хитрост или лукавство. Приятели с по-остър ум биха изострили и собствените ми мисли, биха ме накарали да се замисля, че този приятен живот на охолство и изобилие всъщност не е нищо повече от златна клетка, а аз съм роб в нея.

Вейлин мълчеше и слушаше.

— Имаше си и награди, разбира се, когато съзрях като мъж и ме обзе младежката похот. Ако исках — момичета, ако исках — момчета. Хубаво вино и всевъзможни еликсири, даряващи блаженство, ако пожелаех такива, макар и никога толкова силни, че да притъпят звука на моята песен. Когато станах прекалено голям, за да си играя с децата на Лол-Тан, бях прехвърлен към писарите му — на всяка среща присъстваха поне трима и сякаш никой не забелязваше, че калиграфията ми е недодялана и често почти нечетлива. Моят живот в тази клетка бе простичък, необезпокояван от тегобите на света извън високите стени, които ме заобикаляха. А после Шин-Ла умря.

Погледът му стана отнесен, потънал в спомена, забулен от тъга.

— Не е лесно за един певец да чуе смъртната песен на друг. Беше толкова силна, че се чудех как целият свят не я чу. Крясък, изпълнен с такъв гняв и съжаление, че загубих съзнание. Понякога си мисля, че тя се е опитала да ме отнесе със себе си, не от злост, а от чувство за дълг. Когато чух последната ѝ песен, разбрах, че предаността ѝ към Лол-Тан е била лъжа, най-великата лъжа, тъй като тя бе съумяла да я държи извън песента си през всичките години, докато ме учеше. Последната ѝ песен беше крясъкът на робиня, която никога не се е измъкнала от господаря си и не иска да ме оставя там самичък. И тя ми показа нещо — видение, родено от песента, на разрушено село, от което се издига дим, цялото осеяно с трупове. Моето село.

Поклати глава. Гласът му бе изпълнен с такава тъга, че Вейлин осъзна, че е първият, който чува тази история.

— Бях толкова сляп — продължи след малко Ам Лин. — Не бях осъзнал, че ценността на моята дарба се крие в това никой да не знае за съществуването ѝ. Никой освен Лол-Тан и старицата, която щях да заместя. Спомних си за всички хора, които Шин-Ла бе използвала в уроците си, всички заподозрени престъпници и слуги — през годините трябва да са били стотици. Разбрах, че никога не биха им позволили да живеят, след като знаят за дарбата ми. Бях ги убил просто с това, че знаеха за мен.

— Когато се освестих от забвението, в което ме бе пратила Шин-Ла, открих, че ново чувство гори в душата ми. — Той се обърна към Вейлин със странен блясък в очите, като на човек, който си припомня собствената си лудост. — Познаваш ли омразата, братко?

Вейлин се замисли за баща си, изчезващ в утринната мъгла, за сълзите на принцеса Лирна и едва потиснатото желание да скърши врата на краля.

— В нашия Катехизис на Вярата се казва, че омразата е бреме върху душата. Открил съм, че в това има много истина.

— Вярно е, тя тегне върху човешката душа, но може също така и да те освободи. Въоръжен със своята омраза, аз започнах да си водя бележки за срещите, на които Лол-Тан ме караше да присъствам, да записвам най-щателно казаното. Започнах да схващам колко обширни са владенията му, да научавам за хилядата притежавани от него кораби и за хилядата други, в които има дял. Узнах за мините, където от земята копаят злато, драгоценни камъни и руди, и за необятните поля, в които се криеше истинското му богатство, безбройните ниви пшеница и ориз, които гарантираха всяка сключена от него сделка. И докато учех, търсех: четях внимателно записките си, дирейки някакъв недостатък в огромната търговска мрежа. Минаха още четири години, през които продължавах да уча и да търся, почти неразсейван от удобствата на двора, оставен на заниманията си от наставниците, които вече знаех, че са мои тъмничари, и които не виждаха никаква опасност в новооткритото ми усърдие, и през цялото време истината в моята песен не се разколеба и аз предавах вярно на Лол-Тан всичко, което тя ми съобщаваше, за всяко лукавство и всяка тайна, и доверието му растеше с всеки разкрит заговор или измама, така че се превърнах в нещо повече от неговия познавач на истината. С времето станах най-довереният секретар, какъвто би могъл да има човек като него, получих още знание, още нишки от паяжината, и през цялото време търсех, чаках, но не откривах нищо. Търговецът-крал познаваше работата си прекалено добре, паяжината бе съвършена. Всяка лъжа, която му кажех, щеше да бъде разкрита бързо и последвана също толкова бързо от смъртта ми… Понякога си мислех просто да взема кинжал и да го забия в сърцето му, в края на краищата имах предостатъчно възможности за това, но бях млад и макар и обладан от омраза, все още копнеех за живота. Бях страхливец, затворник, чийто плен се влошава от знанието за необятността на затвора му. Отчаянието започна да разяжда сърцето ми. Отново се отдадох на пороци, потърсих бягство във виното, наркотиците и плътта — пороци, които щяха не след дълго да ме убият, ако не бяха пристигнали чужденците.

— Чужденците? — попита Вейлин.

— През всичките години в двореца на Лол-Тан никога не бях виждал чужденец. Бях чувал истории, разбира се. Истории за странни белокожи или чернокожи хора от Изтока, които били толкова нецивилизовани, че самото им присъствие във владенията на търговеца-крал представлявало обида и се търпяло само заради ценността на носените от тях товари. Групата, която дойде да преговаря с Лол-Тан, определено ми се видя странна с чудатите си дрехи и неразбираемия език, да не говорим за недодяланите им опити да спазват етикета. И за мое удивление една от тях беше жена, жена с песен.

— Единствените жени, допускани при търговеца-крал, бяха неговите съпруги, дъщери и наложници — продължи той. — В родната ми земя те не участват в търговските дела и им е забранено да притежават собственост. Чрез преводача разбрах, че тази жена е от високо потекло и отказът да бъде допусната би представлявал тежка обида за народа ѝ. Вероятната печалба от предложението, което носеха тези чужденци, трябва да е била наистина голяма, та Лол-Тан да ѝ позволи да влезе в приемната зала. Преводачът продължи да говори, но аз едва успявах да следя думите му, песента на жената изпълваше ума ми и не можех да откъсна очи от нея. Беше красива, братко, но по начина, по който е красив леопардът. Очите ѝ блестяха, черната ѝ коса сияеше, като полиран абанос, а в усмивката ѝ, щом чу моята песен, имаше жестоко веселие… „Значи прасето с дръпнатите очи си има собствен Певец“, казваше песента ѝ и глухият смях в нея ме накара да затреперя. Тя беше могъща, усещах го, песента ѝ беше по-силна от моята. Навярно Шин-Ла би могла да си съперничи с нея, но не и аз. Плъхът бе срещнал котка и беше безпомощен пред нея. „Какво ли можеш да ми кажеш, чудя се?“, изпя тя в ума ми и песента ѝ проникна по-надълбоко, бръкна в паметта и чувствата ми с жестока лекота, изкара наяве цялата ми омраза и кроежи. Предателските ми намерения сякаш предизвикаха у нея ликуване, свиреп триумф. „А Съветът ми разправяше, че това щяло да е трудно“, изпя тя. Погледът ѝ задържа моя още за кратко. „Ако искаш търговецът-крал да умре, кажи му да отхвърли предложението ни.“ А после изчезна, оттегли се от ума ми, където бе нахълтала неканена, като остави след себе си ледена увереност. Тя беше дошла да убие Лол-Тан, ако той отхвърли онова, което му предлагаха, и искаше да го убие — изходът от преговорите не означаваше нищо за нея. Беше прекосила половината свят да търси кръв и нищо нямаше да я спре.

Лицето на Ам Лин бе напрегнато от припомнена болка.

— Понякога песента ни позволява да докоснем умовете на другите. През годините оттогава съм докосвал хиляди, но никога не съм изпитвал нещо, което да се сравни с черното петно в мислите на онази жена. Години след това сънувах кошмари, видения за клане, за убийства, извършвани със садистична прецизност, за пищящи или замръзнали в страх лица, мъжки, женски, детски. И видения за места, които никога не съм зървал, езици, които не разбирам. Мислех, че полудявам, докато не осъзнах, че тя е оставила у мен част от спомените си, може би от безразличие, а може би от небрежна злоба. С времето те избледняха. Но дори и сега има нощи, в които се будя с писъци и жена ми ме държи в обятията си, докато ридая.

— Коя беше тя? — попита Вейлин. — Откъде е дошла?

— Името, изречено от преводача, беше лъжливо, усетих го още преди да чуя песента ѝ, а спомените, които остави, не дават никакви подсказки за името или семейството ѝ. Що се отнася до родната ѝ земя, навремето това не означаваше нищо за мен, но делегацията поднесе поздрави от Върховния съвет на Воларианската империя. Онова, което научих за воларианците оттогава, ме кара да си мисля, че там тя би се чувствала като у дома си.

— Направи ли го? Каза ли на търговеца-крал да отхвърли предложението им?

Ам Лин кимна.

— Без нито миг колебание. Колкото и да бях потресен, омразата ми не беше притъпена. Казах му, че всичките им приказки са лъжи, че кроят да прахосат неговите богатства и да запазят своите. Всъщност почти не разбирах какво са предложили, нито дали думите им са верни. Но както винаги той се довери безрезервно на преценката ми.

— А тя изпълни ли обещанието си?

— Отначало мислех, че ме е предала. Лол-Тан им даде отговора си на другата сутрин, след което те се качиха на кораба си и отплаваха. Той изглеждаше в отлично здраве и даваше всички признаци, че ще си остане така. Бях смазан от разочарование и страх. За първи път лъжех търговеца-крал. Не се съмнявах, че ще бъда разкрит и ще последва жестока смърт. Мина цял месец, през който се тревожех и се мъчех да скрия страха си, а после Лол-Тан бавно започна да се поболява. Отначало не беше нищо сериозно, слаба, но постоянна кашлица, за която, разбира се, никой не смееше да спомене, после бледност обхвана лицето му, ръцете му почнаха да треперят, след няколко седмици вече кашляше кръв и изпадаше в буйства. Когато умря, вече се бе превърнал в жалка останка от кожа и кости, която не можеше да си спомни собственото си име. Не изпитвах никаква жалост към него.

— Той, разбира се, си имаше наследник. Третият му син Мах-Лол — двамата по-големи бяха отровени тихомълком скоро след възмъжаването си, след като стана ясно, че им липсва прозорливостта на баща им. Мах-Лол беше истински син на баща си, интелигентен, невероятно образован и притежаващ цялата хитрост и безпощадност, необходими за да седи на трона на търговец-крал. Но за моя огромна радост той не знаеше нищо за дарбата ми. Болестта на Лол-Тан го бе довела до състояние, че да е неспособен да разкрие на сина си моята роля при двора. За Мах-Лол аз бях просто необичайно доверен секретар, а той имаше за този пост свой човек. Получих място на счетоводител в дворцовите складове, бях изселен от луксозното си жилище и ми плащаха само малка част от предишното ми възнаграждение. Явно от мен се очакваше да се самоубия от срам, че съм изпаднал в немилост пред краля, както вече бяха постъпили мнозина от излишните слуги на Лол-Тан. Вместо това аз просто си тръгнах, като казах на стража на портата, че ме пращат да свърша нещо в града. Той ми хвърли само бегъл поглед, докато излизах. Бях на двайсет и две и за първи път свободен. Това беше най-сладкият миг в живота ми. — Ам Лин поклати глава. — Свободата донесе промяна в моята песен, накара я да се извиси, да търси чудеса и новости. Последвах музиката ѝ през кралството на Мах-Лол и отвъд него. Тя ме отведе при един каменоделец в малко селце високо в планините, който нямаше синове и чираци и се съгласи да ме обучи на своя занаят. Мисля, че бе смутен от бързината, с която се учех, да не говорим за необикновеното качество на работата ми, и изглеждаше облекчен, когато стана ясно, че вече няма на какво да ме научи. Така че продължих нататък.

— Накъде? — тихо попита Вейлин.

— Песента ме отведе до едно пристанище, където хванах кораб на изток. През следващите двайсет години пътувах от град на град и работех, оставях своя отпечатък върху къщи, дворци и храмове. Дори прекарах една година във вашето кралство, ваех водоливници за замъка на нилсаелския лорд. Никога не съм търпял лишения, в гладни времена песента ме отвеждаше където има храна и работа, в размирни времена ме водеше до място на покой и уединение. Никога не се съмнявах в нея, никога не ѝ се противих. Преди пет години ме доведе тук, където Шоала, моята най-прекрасна съпруга, се мъчеше да поддържа работилницата на покойния си баща. Тя притежаваше нужните умения, но богатите алпиранци не обичат да си имат работа с жени. Оттогава съм тук. Поне досега песента не ме е подтикнала да ида другаде, за което съм благодарен.

— Дори и сега ли? — учуди се Вейлин. — С Червената ръка в града?

— Твоята песен повиши ли тон, когато чу, че болестта е тук?

Вейлин си спомни отчаянието, което изпита при мисълта за вероятната участ на сестра Гилма, но осъзна, че кръвната песен не се беше обадила.

— Не. Това означава ли, че няма опасност?

— Едва ли. Означава, че по някаква причина ние двамата трябва да сме тук.

— Значи това е… — Вейлин потърси точните думи. — Нашата съдба?

Ам Лин сви рамене.

— Кой може да каже, братко? Не знам много за съдбата, освен че през живота си съм виждал сума ти случайни и неочаквани неща, което ме кара да се съмнявам, че изобщо съществува съдба. Ние си проправяме собствен път, но с водачеството на песента. Твоята песен, това си ти, помни го. Можеш не само да я чуваш, а и да я пееш.

— Как? — Вейлин се приведе напред, смутен от жаждата за знания, която знаеше, че личи в гласа му. — Как да я пея?

Ам Лин посочи тезгяха, където продължаваше да стои частично издяланият каменен блок, недокосван от първото посещение на Вейлин.

— Ти вече започна. Подозирам, че пееш отдавна, братко. Песента може да ни накара да посягаме към различни инструменти: перото, длетото… или меча.

Вейлин хвърли поглед към меча си, опрян в удобна близост на ръба на масата. „Това ли правя през всичките тези години? Проправям си път в живота? Всичката пролята кръв и погубени хора са само куплети в една песен?“

— Защо не я довърши? — поинтересува се Ам Лин. — Скулптурата?

— Ако хвана пак чука и длетото, няма да ги оставя, докато не свърша. А настоящата ситуация изисква цялото ми внимание. — Знаеше, че това е вярно само отчасти. Грубо изсечените черти, подаващи се от блока, бяха започнали да му се струват смущаващо познати, още не толкова, че да разбере чии са, но достатъчно, за да заключи, че готовата версия ще е лице, което познава. По някакъв извратен начин появата на Червената ръка бе добре дошло извинение за отлагане на момента на окончателната яснота.

— Не е добре да пренебрегваш песента си, братко — предупреди го Ам Лин. — Спомняш ли си вредата, която ти причиних, като те повиках за първи път? Защо мислиш, че стана така?

— Песента ми мълчеше.

— Правилно. А защо мълчеше?

„Крехката шия на краля… Опасните тайни на курвата…“

— Тя поиска от мен да направя нещо, нещо ужасно. И когато не можах да го направя, замлъкна. Мислех, че ме е изоставила.

— Песента е както твой водач, така и твоя защита. Без нея ти си уязвим за другите, които могат да правят като нас, например онази воларианка. Повярвай ми, братко, не би ти се искало да си уязвим за нея.

Вейлин погледна мраморния блок и проследи грубия профил на неоформеното лице.

— Когато „Червеният сокол“ се върне — каза тихо. — Тогава ще я довърша.

Двайсет дни след заминаването на „Червеният сокол“ моряците се разбунтуваха. Измъкнаха се от импровизираните си затвори в района на складовете, убиха пазачите си и се отправиха към пристанището в добре планирана атака. Кейнис реагира бързо: заповяда на две роти от Вълчите бегачи да държат пристана и повика хората на граф Марвен да блокират околните улици. Кумбраелските стрелци бяха разположени по покривите и покосиха десетки моряци. Срещнали такава дисциплинирана съпротива, те се разколебаха, прекратиха атаката срещу пристанището и заотстъпваха към града. Кейнис заповяда незабавна контраатака и по времето, когато се появи Вейлин, краткият, но кървав бунт беше кажи-речи потушен.

Вейлин завари Кейнис да се бие с някакъв едър мелденеец. Великанът размахваше грубо издялана тояга към пъргавия брат, докато той танцуваше около него и мечът му се стрелкаше да пореже ръцете или лицето му.

— Предай се! — заповяда той, докато острието му оставяше резка върху предмишницата на мъжа. — Всичко свърши!

Мелденеецът изрева от болка и ярост и удвои усилията си. Безполезната му тояга срещаше само въздуха, докато Кейнис продължаваше страшния си танц. Вейлин вдигна лъка си, сложи стрела на тетивата и я заби право в шията на мелденееца от четирийсет крачки. Беше едно от добрите му постижения.

— Не е време за половинчати мерки, братко — каза той на Кейнис, като прекрачи трупа на мелденееца и изтегли меча си.

След час всичко бе свършило, близо двеста моряци лежаха мъртви и още толкова бяха ранени. Вълчите бегачи бяха загубили петнайсет души, сред тях и Джебчията, един от първоначалните трийсет избраници от времето в Мартиш. Подкараха моряците обратно към складовете и Вейлин заповяда да доведат на пристанището оцелелите капитани. Бяха четирийсетина, всички с грубите обветрени лица, характерни за морските капитани. Наредиха ги на кея, коленичили пред него с вързани ръце. Повечето гледаха навъсено, кои със страх, кои с открито предизвикателство.

— Действията ви бяха глупави и егоистични — каза им Вейлин. — Ако бяхте стигнали до корабите си, щяхте да отнесете чумата на стотици други пристанища. Загубих някои добри мъже в този жалък фарс. Бих могъл да екзекутирам всички ви, но няма да го направя. — Посочи към пристанището, където стояха на котва многобройните кораби от търговската флота на града. — Казват, че душата на капитана е в кораба му. Вие убихте петнайсет от моите хора. Искам петнайсет души за компенсация.

Отне дълго време, докато лодки с екипажи от Кралската гвардия извлекат корабите от пристанището и ги закотвят на известно разстояние от брега, залеят палубите им с катран и напоят платната и въжетата с масло. Стрелците на Дентос довършиха работата със залпове огнени стрели и по смрачаване петнайсет кораба вече горяха, високите пламъци пръскаха искри към звездното небе и озаряваха морето на мили околовръст.

Вейлин огледа капитаните и изпита смътно задоволство от скръбта по обветрените им лица. В очите на някои блестяха сълзи.

— Ако тази глупост се повтори — каза той, — ще заповядам да вържат вас и екипажите ви за мачтите, преди да изгоря остатъка от флотата.

На сутринта Вейлин завари при портите на имението губернатор Аруан. Нямаше и следа от сестра Гилма. Ледената лапа на страха стисна вътрешностите му.

— Къде е сестра ми?

Някога месестото лице на губернатора бе провиснало от внезапната загуба на тегло и посърнало от тревоги, макар че не показваше признаци на Червената ръка. Погледът му беше предпазлив, а гласът — безизразен.

— Болестта я покоси снощи, много по-бързо от дъщеря ми и камериерката. Спомням си, преди години майка ми разправяше, че с чумата било така. Някои издържат дни, даже седмици, а други угасват за часове. Сестра Гилма не ме пускаше при дъщеря ми, настояваше само тя да се грижи за нея, на мен и на слугите ни беше забранено дори да влизаме в онова крило на дома. Каза, че това било необходимо, за да се спре разпространението на болестта. Снощи я открих паднала на стълбите, почти в безсъзнание. Тя ми забрани да я докосвам, изпълзя сама в стаята на дъщеря ми… — Гласът му заглъхна.

— Говорих с нея вчера — каза тъпо Вейлин. Потърси по лицето на губернатора някакъв признак, че греши, но откри само съжаление. Гласът му беше задавен, когато зададе излишния въпрос: — Мъртва ли е?

Губернаторът кимна.

— Да. Камериерката също. Дъщеря ми обаче още се държи. Изгорихме телата, както нареди сестра Гилма.

Вейлин осъзна, че стиска кованото желязо на портата. „Гилма… Гилма с ясните очи и неизменния смях. Мъртва и предадена на огъня само за броени часове, докато аз си губех времето с онези идиоти моряците.“

— Тя каза ли нещо? Остави ли някакъв завет?

— Угасна много бързо, милорд. Каза да ви предам да спазвате нарежданията ѝ и че ще се видите пак в Отвъдното.

Вейлин се взря внимателно в лицето на губернатора. „Лъже. Не е казала нищо. Просто се е разболяла и е умряла.“ Въпреки това откри, че е благодарен за тази лъжа.

— Благодаря ви, милорд. Имате ли нужда от нещо?

— Още малко мехлем за обривите на дъщеря ми. И може би няколко бутилки вино. То поддържа слугите щастливи, а запасите ни вече се изчерпват.

— Ще се погрижа. — Вейлин откопчи ръце от портата и се обърна да си тръгне.

— Тази нощ забелязахме голям огън — обади се губернаторът. — Навътре в морето.

— Моряците се разбунтуваха, опитаха се да избягат. Изгорих няколко кораба като наказание.

Очакваше някаква забележка, но губернаторът просто кимна.

— Добро решение. Но въпреки всичко ви съветвам да компенсирате Търговската гилдия. След като аз съм затворен тук, те са единствената цивилна власт в града и е по-добре да не ги настройвате срещу себе си.

Вейлин беше по-склонен да бичува всеки търговец, който допусне грешката да надигне глас в негово присъствие, но през булото на скръбта си съзря мъдростта в думите на губернатора.

— Ще го направя. — По някаква причина се поколеба, искаше му се да добави още нещо, да се отплати по някакъв начин на губернатора за любезните му лъжи. — Няма да останем тук дълго, милорд. Може би още няколко месеца. Ще има кръв и огън, когато пристигне армията на императора, но независимо дали ще победим, или ще загубим, скоро ще се махнем и този град отново ще е ваш.

На лицето на губернатора се смесваха объркване и гняв.

— Тогава защо, в името на всички богове, дойдохте тук?

Вейлин погледна към града. Светлината на утринното слънце играеше по къщите и пустите улици. Океанът отвъд трептеше в златисто, разпенените бели вълни се носеха към брега, а небето над тях бе безоблачно синьо… а сестра Гилма беше мъртва, заедно с хиляди други и още хиляди, които предстоеше да умрат.

— Има нещо, което трябва да направя — каза той и се отдалечи.

Намери Дентос на върха на фара в далечния край на дигата, която ограждаше пристанището отляво. Седеше, провесил крака през ръба на плоския покрив, взираше се в морето и си посръбваше от една манерка, пълна с „приятеля на братята“. Лъкът му лежеше до него, заедно с празния колчан. Вейлин седна и Дентос му подаде манерката.

— Не дойде да чуеш молитвите за сестра ни — каза Вейлин, като отпи малка глътка и подаде манерката обратно; намръщи се, когато сместа от бренди и червено цвете опари глътката му.

— Казах своя собствена молитва — промърмори Дентос. — Тя ме чу.

Вейлин хвърли поглед към основата на фара, където множество безжизнени чайки се полюшваха във водата, всичките пронизани с по една-единствена стрела.

— Изглежда, и чайките са те чули.

— Упражнявах се — каза Дентос. — Те и без това са гадни мършояди, не мога да ги понасям, такъв ужасен шум вдигат. Чичо ми Грол ги наричаше „цвъкащи гадини“. Той беше моряк. — Изсумтя и отпи пак. — Може и да съм го убил снощи. Не си спомням добре как изглеждаше копелдакът.

— Колко чичовци имаш, братко? Винаги съм се чудил.

Лицето на Дентос помрачня и той дълго не каза нищо. Когато най-после заговори, в гласа му имаше сериозност, каквато Вейлин не бе чувал никога.

— Николко.

Вейлин се намръщи озадачено.

— Ами онзи с бойните кучета? И онзи, който те научил да стреляш с лък…

— Сам се научих. В нашето село имаше един майстор ловец, но не ми беше чичо, нито пък онзи гаден лайнар с кучетата. Никой от тях не беше. — Погледна Вейлин и се усмихна тъжно. — Скъпото ми старо майче беше селската курва, братко. Наричаше многото мъже, които се появяваха на вратата ни, мои чичовци и ги караше да са добри с мен, иначе не ги пускаше в леглото си. В края на краищата всеки от тях би могъл да ми е баща. Така и не разбрах кой точно, пък и кучешка пръдня не давам. Бяха доста жалка сбирщина.

— Курва или не, майка ми се грижеше всеотдайно за мен. Никога не гладувах и винаги имах дрехи на гърба и обуща на краката, за разлика от повечето деца в селото. Достатъчно зле беше да съм хлапето на курвата, а още по-зле — да ми завиждат. Всички знаеха, че баща ми може да е някой от трийсетината мъже в селото, затова другите деца ме наричаха Нечие копеле. Бях четиригодишен, когато го чух за първи път: „Нечие копеле? Нечие копеле? Откъде си взе обувките, Нечие копеле?“ И продължи все така, от година на година. Имаше едно момче, синът на чичо Баб, гадно малко лайненце, което винаги подемаше първо виковете. Един ден той и бандата му почнаха да ме замерят с разни неща, някои от тях остри. Целият бях нарязан и се ядосах. Затова взех лъка и забих една стрела в крака му. Не мога да кажа, че съжалявах, докато го гледах как реве и се мята. След тази случка… — той сви рамене — не можех да остана повече там. Никой нямаше да вземе за чирак копелето на една курва, при това опасно копеле, затова майка ми ме прати в Ордена. Още я помня как плачеше, докато каруцата ме откарваше.

Докато го гледаше как отпива от манерката, Вейлин остана поразен колко стар изглежда. Дълбоки бръчки покриваха челото му, а късо подстриганата коса по слепоочията му бе започнала да побелява преждевременно. Годините на битки и несгоди го бяха състарили и скръбта му по сестра Гилма бе осезаема. От всички братя тя беше най-близка с него. „Като се върнем в Кралството, ще помоля аспекта да му даде пост в Дома на ордена“, реши Вейлин, а после осъзна, че има сериозна вероятност нито един от двамата да не се върне. Единственото, което можеше да предложи на Дентос, бяха още възможности за кървава гибел. Мислите му се насочиха отново към мраморния блок, който чакаше в работилницата на Ам Лин, и той разбра, че е протакал прекалено дълго. Беше време да свърши онова, за което бе пратен тук. Ако успееше да го постигне преди идването на алпиранската армия, може би щеше да се избегне още едно клане, стига да бе готов да плати цената.

Изправи се и докосна Дентос по рамото на прощаване.

— Имам работа…

Уморените очи на Дентос изведнъж заблестяха от вълнение и пръстът му се стрелна към хоризонта.

— Платно! Виждаш ли го, братко?

Вейлин заслони очи и огледа морето. Беше само една точица, сиво петънце между водата и небето, но без съмнение беше платно. „Червеният сокол“ се връщаше.

Капитан Нурин бе първият, който слезе по трапа. Слабото му обветрено лице бе изпито от изтощение, но в очите му грееше блясъкът на триумфа, заедно с алчността, която Вейлин помнеше толкова добре от първата им среща.

— Двайсет и един ден! — възкликна той. — Не бих си и помислил, че е възможно толкова късно през годината, но Удонор чу молитвите ни и ни дари с попътен вятър. Можеха да са и осемнайсет, ако не се бе наложило да се бавим толкова във Варинсхолд или да караме толкова много пътници обратно.

— Толкова много пътници ли? — попита Вейлин. Погледът му беше прикован в трапа: очакваше всеки момент на него да се появи слабичка тъмнокоса фигура.

— Общо девет. Макар че умът ми не го побира за какво му е на момиче, което едва ми стига до рамото, охрана от седем души.

Вейлин се обърна намръщено към него.

— Охрана ли?

Нурин сви рамене и посочи към трапа.

— Вижте сам.

Здравенякът, който слизаше по него, имаше сплескано свирепо лице, което никак не се смекчаваше от навъсения поглед, с който се взря във Вейлин и заобиколилите го Вълчи бегачи. Още по-обезпокоителен бе фактът, че носеше черната роба на Четвъртия орден и меч на колана си.

— Брат Вейлин? — попита той с безизразен тон.

Вейлин кимна. Растящата в него тревога потисна всякакво желание да го поздрави.

— Брат-командир Илтис — представи се мъжът в черно. — Отряд за защита на Вярата на Четвърти орден.

— Никога не съм чувал за вас — каза му Вейлин. — Къде са сестра Шерин и брат Френтис?

Брат Илтис премигна, явно несвикнал на такова неуважение.

— Затворничката и брат Френтис са на борда. Имаме да обсъдим някои въпроси, братко. Трябва да бъдат извършени някои приготовления…

Вейлин беше чул само една дума.

— Затворничка ли? — Гласът му беше тих, но той отлично съзнаваше стаената в него заплаха. Брат Илтис премигна пак и въсенето му отслабна до неуверено мръщене. — Каква… затворничка?

Скърцането на дърво го накара да се обърне пак към кораба. Друг брат от Четвъртия орден, също въоръжен с меч, водеше тъмнокоса млада жена за верига, захваната към оковите на китките ѝ.

Шерин беше по-бледа, отколкото я помнеше, и малко поотслабнала, но лъчезарната открита усмивка, която огря лицето ѝ, щом погледите им се срещнаха, си оставаше непроменена. Още петима братя я последваха на кея, разгърнаха се на всички страни и загледаха Вейлин и Вълчите бегачи със студено недоверие. Последният, който слезе по трапа, беше Френтис, с измъчено от срам лице и извърнати очи.

— Сестро. — Вейлин пристъпи към Шерин, но откри, че пътят му е внезапно преграден от Илтис.

— На затворничката е забранено да общува с Правоверните, братко.

— Разкарай ми се от пътя! — заповяда Вейлин, изричаше ясно и натъртено всяка дума.

Илтис видимо пребледня, но остана на мястото си.

— Имам заповеди, братко.

— Какво означава това? — попита Вейлин гневно. — Защо нашата сестра е окована така?

Зад Илтис Шерин вдигна окованите си китки и направи печална гримаса.

— Съжалявам, че отново ме намираш във вериги…

— Затворничката да не говори без разрешение! — викна Илтис, врътна се към нея и дръпна рязко веригата, така че гривните се впиха в плътта ѝ и тя трепна от болка. — Затворничката няма да мърси ушите на Правоверните със своите думи на ерес и измяна!

Очите на Шерин се стрелнаха умоляващо към Вейлин.

— Моля те, не го убивай!

7.

Тя беше ядосана, Вейлин го виждаше. Лицето ѝ бе застинало неподвижно, а очите ѝ избягваха погледа му, докато вървяха към имението на губернатора, а големият ѝ сандък с лекарства тегнеше на рамото му.

— Не го убих — обади се Вейлин, когато тишината стана непоносима.

— Защото брат Френтис те спря — отвърна тя, като го стрелна с поглед.

Беше права, разбира се. Ако Френтис не го бе спрял, щеше да продължи да бие брат Илтис на кея, докато не умре. Другите братя от Четвъртия орден неразумно бяха посегнали към оръжията си, когато първият удар на Вейлин просна мъжа на земята, но за секунди бяха разоръжени от заобиколилите ги Вълчи бегачи. Можеха само да стоят и да гледат безпомощно как Вейлин продължава да млати с юмруци все по-кървящото и обезобразено лице на Илтис, глух за молбите на Шерин. Спря едва когато Френтис го изтегли настрани.

— Какво означава това? — изръмжа той, като се изтръгна от ръцете му. — Как си могъл да го позволиш?

Френтис — изглеждаше ужасно засрамен и окаян — отвърна тихо:

— Заповеди на аспекта, братко.

— Извинете! — Шерин издрънча с веригите си, вперила поглед във Вейлин. — Мислиш ли, че биха могли да ме освободят, за да се погрижа за брат ни, преди да е умрял от загуба на кръв?

И наистина се погрижи за брат-командир Илтис, след като свалиха сандъка ѝ от кораба: намаза раните му с балсами и мехлеми и заши веждата му, сцепена, докато Вейлин бе блъскал челото му в калдъръма. Работеше мълчаливо, сръчните ѝ ръце си вършеха работата с познатата му ефективност, само че в движенията ѝ имаше някаква рязкост, която говореше за сдържан гняв.

„Не ѝ харесва да го вижда — осъзна Вейлин. — Не ѝ харесва да вижда убиеца в мен.“

— Откарай тази шайка в затвора — каза той на Френтис, като махна с ръка към братята от Четвъртия орден. — Ако ти създават някакви проблеми, бичувай ги.

Френтис кимна и се поколеба.

— Братко, относно сестра ни…

— Ще говорим по-късно.

Френтис кимна пак и тръгна да се погрижи за пленниците.

Наблизо капитан Нурин прочисти гърло.

— Какво? — попита Вейлин.

— Думата ви, милорд — каза жилавият капитан. Беше изнервен от тази проява на насилие, но не допускаше да бъде сплашен и се насили да срещне погледа на Вейлин. — Нашата уговорка, както беше записана пред свидетели.

— А, да. — Вейлин дръпна от колана си кесията със синия камък и я подхвърли на Нурин. — Харчи го мъдро. Сержант!

Сержантът от Вълчите бегачи бързо се изпъна в поза мирно.

— Милорд?

— Капитан Нурин и екипажът му да бъдат затворени при другите моряци. Претърсете щателно кораба, за да се уверите, че никой не се крие на борда му.

Сержантът козирува отсечено и се отдалечи, като крещеше заповеди.

— Затворени ли, милорд? — Нурин вдигна неохотно очи от синия камък, който стискаше здраво в юмрука си. — Но аз имам спешна работа…

— Сигурен съм, капитане. Само че присъствието на Червената ръка в града налага да останете с нас още малко.

Алчността в очите на капитана бързо се превърна в нескрит страх и той отстъпи бързо назад.

— Червената ръка? Тук?

Вейлин се обърна пак към сестра Шерин и загледа как тя довърши шева, завърза конеца и отряза стърчащите му краища с малка ножичка.

— Да — промълви той. — Но, подозирам, няма да е задълго…

— Веднъж вече ти казах — каза Шерин, когато поспряха на път за дома на губернатора, — че никой няма да умре заради мен. И говорех сериозно, Вейлин.

— Съжалявам — отвърна той, изненадан от искреността си. Беше я наранил, беше я накарал да чувства всеки удар, нанасян на Илтис, беше ѝ показал убиеца в себе си.

Тя въздъхна и част от гнева ѝ се оттече от лицето ѝ.

— Разкажи ми за Червената ръка. Колко са умрели?

— Засега само сестра Гилма и една камериерка в дома на губернатора. Дъщеря му още се държи, макар че може вече и да е издъхнала.

— И няма други случаи? Няма признаци за болестта другаде в града?

Той поклати глава.

— Следвахме стриктно нарежданията на сестра Гилма.

— Значи бързите ѝ действия може би са спасили целия град.

Стигнаха до вратата на имението, където един от стражите задрънча със звънеца, за да извика губернатора. Докато чакаха, Вейлин оглеждаше мътните прозорци на къщата. След кончината на сестра Гилма мястото бе придобило зловещ вид, който се усилваше още повече от занемарената градина. Той наполовина очакваше на звънеца да не се отзове никой, защото Червената ръка най-после се е развилняла в дома, оставяйки от него само празна коруба, готова за факлите. Със срам осъзна, че се надява всичко да е свършило; след като в града нямаше други случаи, всичко можеше да приключи тук и сега и нямаше да има нужда да праща Шерин на опасност.

— Това губернаторът ли е? — попита тя.

— Да. — Срамната надежда на Вейлин угасна, щом внушителната фигура на губернатор Аруан се показа от къщата. — Мрази ни, но обича дъщеря си. Така го накарах да предаде града.

— Заплашил си я? — Шерин го зяпна. — В името на Вярата, тази война те е превърнала в чудовище.

— Нямаше да я нараня…

— Не казвай нищо повече, Вейлин. — Тя поклати глава, притворила очи от отвращение, и се извърна от него. — Просто млъкни, моля те.

Стояха в ледено мълчание, докато губернаторът се приближаваше. Стражите се стараеха да гледат настрани, а Вейлин усещаше гнева на Шерин като нож. Щом губернаторът стигна до тях, Вейлин ги представи един на друг и завъртя ключа в тежкия катинар, държащ портата.

— Тя губи сили — каза Аруан, докато отваряше портата. Гласът му бе трескав от надежда и отчаяние. — Снощи още говореше, но тази сутрин…

— Тогава по-добре да не се бавим, милорд. Ако благоволите да ми помогнете с това…

Вейлин остави сандъка. Сестра Шерин и губернаторът го вдигнаха заедно и тръгнаха към къщата. Шерин не го удостои дори с дума на сбогуване.

— Колко време ще отнеме, сестро? — попита той.

Тя спря, хвърли поглед назад, а в гласа ѝ нямаше никаква емоция.

— За приготвянето на лекарството са нужни няколко часа. След като се приложи, подобрението би трябвало да е незабавно. Върни се на сутринта. — И се извърна пак.

— Защо беше окована? — попита я Вейлин преди да е успяла да си тръгне. — Защо беше под стража?

Шерин не се обърна, а отговорът ѝ бе толкова тих, че той едва го чу.

— Защото се опитах да те спася.

Вейлин отпрати стражите и се настани да чака, запали огън и се сгуши в плаща си, тъй като настъпващата зима добавяше мраз във вятъра, духащ откъм морето. Часовете се точеха бавно, докато обмисляше думите на Шерин и гнева ѝ. „Опитах се да те спася…“

Френтис се появи, когато слънцето клонеше към хоризонта, седна срещу него и хвърли още дърва в огъня. Вейлин вдигна очи, но не каза нищо.

— Брат-командир Илтис ще живее — уведоми го Френтис с преднамерено весел тон. — Жалко. Обаче още не може да говори, само сумти и стене. Не е голяма загуба, чух достатъчно от плямпанията му по време на пътуването.

— Ти каза, че аспектът ти е заповядал да позволиш да се отнасят така с нея — каза Вейлин. — Защо?

В изражението на Френтис имаше болка, неохота да сподели информацията, която знаеше, че няма да бъде приета добре.

— Сестра Шерин е осъдена за измяна на Кралството и отричане на Вярата.

„Шерин в Черната твърд.“ При тази мисъл го заляха вълни на вина и безпокойство. „Какво ли е изтърпяла там?“

— Щом пристанахме, отидох право при аспект Елера — продължи Френтис. — Както ми нареди. Когато тя изслуша каквото имах да ѝ казвам, отидохме при аспект Арлин. Той успя да убеди краля да пусне сестра ни от двореца.

— От двореца ли? Значи не е била в Черната твърд?

— Изглежда, са я държали там, когато Четвъртият орден я арестувал, но принцеса Лирна я измъкнала. По всичко личи, че просто е влязла и е настояла да пуснат сестрата под нейно попечителство. Надзирателят решил, че тя действа по заповед на краля, затова ѝ я предал. Говори се, че аспект Тендрис изпаднал в бяс, щом научил за това, само че не можел да направи кой знае какво. Но така или иначе сестра Шерин още си беше затворничка, само дето имаше по-хубав затвор.

— Какво толкова може да е направила, че да го сметнат за измяна, камо ли за отричане на Вярата?

— Говорела срещу войната. И то неведнъж. Много пъти, на всеки, който пожелае да я изслуша. Казвала, че войната е основана на лъжи и противоречи на Вярата. Казвала, че ти и всички ние сме пратени на гибел без причина. Нямаше да е от голямо значение, ако някой неизвестен дърдореше такива неща, но тя е добре позната в бедните райони на столицата, а и много харесвана, заради всички хора, на които е помагала. Когато говорела, хората я слушали. Изглежда, нито кралят, нито Четвъртият орден са харесали приказките ѝ.

„Дали това не е пак част от кроежите на стареца?“, зачуди се Вейлин. Може би кралят бе знаел за неговата привързаност към Шерин и арестът ѝ е бил още едно средство за натиск. Но чувстваше, че не е особено вероятно — Янус вече си бе осигурил покорството му. Арестът на Шерин изглеждаше като действие, породено от обикновен страх; неговата война не можеше да бъде провалена от един размирен глас. Вейлин добре знаеше колко безпощаден е кралят, но да арестува публично широко харесвана сестра от Петия орден едва ли бе от деликатните подмолни ходове, по каквито си падаше. „Сигурно е опитал нещо друго — заключи той. — Някакъв друг начин да ѝ затвори устата или да си купи лоялността ѝ. Значи тя е имала силата да му се противопостави там, където аз не можах.“

— Кралят се съгласи на освобождаването на сестра Шерин само при условие, че ще бъде окована и държана под постоянна стража — продължи Френтис. — Също така ѝ е забранено да говори с когото и да било без разрешение. — Измъкна изпод плаща си един плик и го подаде на Вейлин. — Подробностите са тук. Аспект Арлин каза, че трябва да ги спазваме…

Вейлин взе плика и го хвърли в огъня, после загледа как восъкът на кралския печат се покрива с мехури и потича в пламъците.

— Кралят е отменил присъдата на сестра Шерин и е заповядал да бъде освободена незабавно — каза на Френтис с тон, който не допускаше спор. — Като признание за дългите ѝ години служба към Кралството и Вярата.

Очите на Френтис се стрелнаха към вече овъгления плик, но не се задържаха върху него.

— Разбира се, братко. — Той се разшава нервно, явно се чудеше дали да каже още нещо.

— Какво има, братко? — попита уморено Вейлин.

— Едно момиче дойде на пристанището, когато се готвехме да отплаваме. Попита дали мога да ти предам това. — Ръката му се подаде пак изпод плаща, стиснала малък пакет, увит в проста хартия. — Хубавичка беше. Почти ме накара да съжалявам, че съм влязъл в Ордена.

Вейлин взе пакета и го отвори. Намери в него две тънки дървени блокчета, вързани едно за друго със синя копринена панделка. Между тях имаше едно зимниче, пресовано върху бяла картичка.

— Тя каза ли нещо?

— Само да ти предам благодарностите ѝ. Не уточни за какво.

Вейлин се изненада, че по устните му играе усмивка.

— Благодаря ти, братко. — Върза пак панделката и прибра блокчетата в джоба си. — А случайно да носиш някаква храна? Прегладнял съм.

Френтис затича надолу по хълма и се върна след половин час с Кейнис, Баркус и Дентос, всички натоварен с провизии и завивки.

— От седмици не съм спал под звездите — отбеляза Кейнис. — Открих, че ми липсва.

— И още как — съгласи се провлечено Баркус, докато развиваше постелята си. — На гърба ми ужасно му липсваха радостите от твърдата земя и внезапния дъжд.

— А бе вие нямате ли си работа? — поинтересува се Вейлин.

— Решихме да изклинчим, милорд — отвърна Дентос. — Защо, ще ни бичувате ли?

— Зависи какво сте ми донесли за ядене.

Изпекоха един кози бут на огъня и го изядоха с хляб и фурми. Дентос отвори бутилка кумбраелско червено и я пусна по кръга.

— Това е последното — поясни с натежал от съжаление глас. — Накарах сержант Галис да сложи в багажа двайсет бутилки преди да тръгнем.

— Изглежда, мъжете пият повече по време на война — отбеляза Кейнис.

— Чудя се защо ли — изсумтя Баркус.

Известно време се чувстваха също като преди години, когато инструктор Хутрил ги водеше в гората и си устройваха лагер, а после си разказваха истории и подхвърляха смешки край огъня. Само дето сега бяха по-малко и хуморът им нагарчаше. Дори Френтис, който бе най-простодушният сред тях, започваше да проявява склонност към цинизъм — разказа им, че тъмницата отново била празна, тъй като кралят се опитвал да прибави още полкове към гвардията.

— Още главорези, готови да им отрежат главите.

— Изглежда уместно — каза Кейнис. — Онези, които петнят кралския мир, трябва да бъдат задължени да го компенсират с нещо. А какъв по-добър начин от военната служба? Освен това трябва да отбележа, че от бившите престъпници излизат чудесни войници.

— Нямат илюзии — съгласи се Баркус. — Нито очаквания. Когато не познаваш друго освен несгоди, войнишкият живот не ти се вижда толкова лош.

— Питай онези бедни копелета, които оставихме при Кървавия хълм, колко им се е харесал войнишкият живот — обади се Дентос.

Баркус сви рамене.

— Войнишкият живот често означава войнишка смърт. На тях поне им плащат, а какво получаваме ние?

— Ние служим на Вярата — намеси се Френтис. — На мен това ми стига.

— Да, но ти си още млад, и по тяло, и по ум. След годинка-две ще започнеш да посягаш към „приятеля на братята“, за да заглуши всички досадни въпроси, също като нас. — Баркус надигна бутилката и направи разочарована гримаса, когато от нея се изцедиха последните капки. — В името на Вярата, иска ми се да бях пиян — промърмори и запрати бутилката в мрака.

— Значи не вярваш в онова, за което се борим? — продължи Френтис. — Така ли?

— Борим се, за да може кралят да удвои приходите си от данъци, о, невинно сираче. — Баркус извади изпод плаща си манерка с „приятеля на братята“ и дръпна една голяма глътка. — Така е по-добре.

— Не може да е вярно — възрази Френтис. — Искам да кажа, знам, че всички тези приказки как алпиранците крадели деца, са пълни глупости, но ние носим Вярата тук, нали? Тези хора имат нужда от нас. Затова ни прати аспектът. — Погледът му се извъртя към Вейлин. — Нали?

— Разбира се — отвърна Кейнис с обичайната си увереност. — Нашият брат съзира най-долните мотиви в най-чистите действия.

— Чисти ли? — Баркус избухна в продължителен и искрен смях. — Че какво чисто има във всичко това? Колко трупа лежат в пустинята заради нас? Колко вдовици, сирачета и инвалиди сме създали? Ами това място? Да не мислиш, че появата на Червената ръка, след като завзехме града, е просто някакво съвпадение?

— Ако сме я донесли ние, щеше да повали и нас — сопна му се Кейнис. — Понякога плещиш страшни глупости, братко.

Докато продължаваха да се дърлят, Вейлин пак погледна към къщата. Мъждива светлина гореше в един от прозорците на горния етаж, неясни сенки се движеха зад щорите. Най-вероятно Шерин работеше. Усети внезапен пристъп на загриженост. Ако лекарството ѝ не подействаше, тя оставаше беззащитна пред Червената ръка също като сестра Гилма. Това би означавало, че я е пратил на смърт… а тя му беше толкова ядосана.

Стана и тръгна към портата, впил очи в жълтия квадрат на прозореца, а в гърдите му бушуваха безпомощност и вина. Откри, че вече завърта ключа в катинара. „Ако лекарството действа, значи няма опасност; ако ли не, не мога да стоя тук, докато тя умира…“

— Братко? — Беше гласът на Кейнис, изпълнен с предупреждение.

— Трябва да… — Кръвната песен го връхлетя, като крясък в ума му, и го повали на колене. Той се вкопчи в портата, за да не падне, и усети как силните ръце на Баркус го повдигат.

— Вейлин? Пак ли започна с припадъците?

Въпреки пулсиращата болка в главата Вейлин откри, че може да стои прав без чужда помощ и в устата му няма вкус на кръв. Избърса носа и очите си, но те бяха сухи. „Не е същото, но беше песента на Ам Лин.“ Изведнъж го връхлетя разбиране, от което му прималя. Той се изтръгна от хватката на Баркус, очите му се плъзнаха по тъмната грамада на града и бързо го откриха: ярък като сигнална клада пламък, издигащ се в занаятчийския квартал.

Работилницата на Ам Лин гореше.

Пламъците се протягаха високо в небето. Покрива на работилницата го нямаше, а почернелите греди бяха обвити от огън. Горещината бе толкова силна, че не можеха да се приближат и на десет крачки от вратата. Жителите на града се бяха наредили във верига и си подаваха кофи, пълнени от най-близкия кладенец, макар че водата, която изливаха върху пожара, не помагаше особено. Вейлин тръгна през тълпата, като се оглеждаше трескаво.

— Къде е каменоделецът? — питаше всички наред. — Вътре ли е?

Хората се отдръпваха от него, върху всички лица бяха изписани страх и враждебност. Вейлин накара Кейнис да ги пита за каменоделеца и няколко ръце посочиха група хора, скупчени наблизо. Ам Лин лежеше на улицата, жена му беше хванала главата му в скута си и ридаеше. По лицето и ръцете му лъщяха тежки изгаряния. Вейлин коленичи до него и нежно го докосна по гърдите, за да провери дали още диша.

— Махай се! — Жената замахна и го удари по челюстта, отблъсна ръката му. — Остави го на мира! — Лицето ѝ бе почерняло от сажди и разкъсвано от скръб и ярост. — Ти си виновен! Ти си виновен, Убиецо на Надеждата!

Ам Лин се закашля, докато се мъчеше да си поеме дъх. Очите му премигнаха и се отвориха.

— Нура-ла! — изхлипа жена му и го придърпа към себе си. — Ерха не алмаш.

— Слава на Безименния, не на боговете — изграчи Ам Лин. Очите му намериха Вейлин и той му кимна да се приближи. После прошепна в ухото му: — Моят вълк, братко… — Клепачите му затрепкаха и той загуби съзнание. Вейлин въздъхна облекчено при вида на надигащите му се гърди.

— Отнесете го в Дома на гилдията — заповяда на Дентос. — Намерете лечител.

Докато отнасяха Ам Лин, придружен от жена му, която го стискаше за ръката, Кейнис дойде при него.

— Откриха човека, който го е направил — каза той и посочи друга група хора. Вейлин се втурна натам, разблъска кордона и откри на калдъръма да лежи смазан от бой труп. Обърна го с крак и видя насинено и съвсем непознато лице. Алпиранско лице.

— Кой е този? — попита Вейлин. Очите му обхождаха тълпата, докато Кейнис превеждаше. След миг напред пристъпи един мургав мъж и каза нещо, като хвърляше неспокойни погледи към Вейлин.

— Всички имат добро мнение за каменоделеца — преведе Кейнис. — Работата, която върши, се смята за свещена. Този човек не би трябвало да очаква милост.

— Попитах кой е — процеди Вейлин.

Кейнис предаде въпроса на мъжа на своя запъващ се, но точен алпирански, и получи в отговор само клатене на глава. Въпросите към останалите в тълпата успяха да извлекат само оскъдна информация.

— Изглежда, никой не знае името му, но е бил прислужник в една от големите къщи. Ударили го по главата, когато богаташите се опитаха да се измъкнат преди няколко дни, и оттогава не е същият.

— Знаят ли защо го е направил?

Този въпрос предизвика порой от явно единодушни отговори.

— Открили го да стои на улицата с пламтяща факла в ръка — каза Кейнис. — Крещял, че каменоделецът е предател. Изглежда, приятелството му с теб е породило лоши приказки, но никой не е очаквал това.

Зоркото изучаване на тълпата от страна на Вейлин се усили под водачеството на кръвната песен. „Опасността още е тук. Някой от присъстващите има пръст в това.“

Звукът на падаща зидария го накара да се обърне пак към работилницата. Стените се рушаха, докато огънят поглъщаше дървото в тях. Това разкри множеството статуи вътре — богове, герои и императори, стоящи спокойно и неподвижно сред пламъците. Мърморенето на тълпата заглъхна до тиха почит, само няколко гласа мълвяха смирени молитви.

„Няма го тук — осъзна Вейлин и пот изби по челото му, щом пристъпи по-близо да огледа пожара. — Вълка го няма.“

На сутринта претърси руините, разравяше пепелта под безстрастните погледи на почернелите, но иначе неповредени мраморни богове. Бяха минали часове, докато огънят утихне, въпреки безбройните кофи вода, излети върху него от гражданите и събралите се войници. Накрая, когато стана ясно, че околните къщи не са застрашени, Вейлин ги накара да спрат и да оставят работилницата да изгори. Докато зората огряваше града, той потърси блока със съдбовната му тайна, но не откри нищо освен пепел и няколко парченца мрамор, които биха могли да са от всичко. Кръвната песен бе постоянно скръбно туптене в основата на черепа му. „Напразно — помисли си той. — Всичко е било напразно.“

— Изглеждаш уморен. — Шерин стоеше наблизо, увита в сив плащ и бледа в дима, който продължаваше да се издига от овъглените руини. Изражението ѝ още бе предпазливо, но той не виждаше в него гняв, само изтощение.

— Ти също, сестро.

— Лекарството подейства. Момичето ще се възстанови напълно за няколко дни. Реших, че трябва да ти го кажа.

— Благодаря.

Тя кимна едва доловимо.

— Още не се е свършило. Трябва да си отваряме очите за нови случаи, но съм сигурна, че всяко огнище може да бъде овладяно. Още седмица и градът пак ще бъде отворен.

Очите ѝ огледаха руините, а после сякаш за първи път забелязаха статуите. Погледът ѝ се задържа върху гигантските фигури на мъжа и лъва, вкопчени в битка.

— Мартуал, богът на смелостта — каза ѝ той. — Бори се с Безименния голям лъв, който опустошил южните равнини.

Тя посегна да погали неправдоподобно мускулестата предмишница на бога.

— Красота.

— Да, така е. Знам, че си уморена, сестро, но ще съм ти благодарен, ако можеш да погледнеш мъжа, който го е изваял. Беше тежко обгорен в пожара.

— Разбира се. Къде да го намеря?

— В Дома на гилдията, близо до пристанището. Приготвил съм ти стая там. Ще те заведа.

— Сигурна съм, че ще го намеря и сама. — Обърна се да тръгне, после спря. — Губернатор Аруан ми каза за нощта, в която си превзел града, как си си осигурил съдействието му. Струва ми се, че думите ми може да са били прекалено сурови.

Погледна го в очите и той почувства познатата болка в гърдите, само че този път тя го сгряваше, разсейваше тъжния напев на кръвната песен и докара усмивка на устните му, макар че Покойните му бяха свидетели, нямаше особени причини да се усмихва.

— Била си освободена по нареждане на краля — каза той. — Брат Френтис донесе кралска заповед.

— Наистина ли? — Тя повдигна вежда. — Може ли да я видя?

— За съжаление беше изгубена. — Вместо обяснение той посочи димящото пепелище.

— Необичайно недодялано за теб, Вейлин.

— Напротив, аз често съм недодялан, както в делата, така и в думите си.

Кратка усмивка озари лицето на Шерин преди тя да извърне поглед.

— Трябва да се погрижа за този твой талантлив приятел.

Портите бяха отворени след седем дни. Вейлин също така заповяда да пуснат моряците, макар и постепенно, екипаж по екипаж. Не беше голяма изненада, че повечето предпочетоха да напуснат пристанището с първия отлив, сред тях и „Червеният сокол“. Капитан Нурин пришпорваше яростно екипажа си, сякаш се страхуваше, че Вейлин в последния момент ще се опита да си вземе синия камък.

Някои от по-богатите граждани също избраха да си тръгнат — страхът от Червената ръка не преминаваше бързо. Вейлин успя да пресрещне бившия работодател на мъжа, подпалил работилницата на Ам Лин — богато облечен, макар и малко раздърпан търговец на подправки, който нервничеше под стража на източната порта, докато Вейлин го разпитваше. Семейството му и останалите му слуги чакаха наблизо с коне, натоварени с всевъзможни ценности.

— Наричаха го Дърводелеца, доколкото знам — каза търговецът. — Не можете да очаквате да помня всичките си слуги. Плащам на хора да помнят вместо мен. — Мъжът владееше безупречно езика на Кралството, но в тона му имаше надменно презрение, което не се хареса на Вейлин. Все пак очевидният страх на търговеца го накара да потисне желанието си да го насърчи с някой шамар.

— Имаше ли жена? — попита той. — Семейство?

Търговецът сви рамене.

— Мисля, че не. Изглежда, прекарваше повечето си свободно време в дялкане на дървени фигурки на боговете.

— Чух, че пострадал, бил ударен по главата.

— Повечето от нас пострадахме онази нощ. — Търговецът запретна копринения си ръкав, за да покаже зашита рана на предмишницата си. — Вашите хора не си поплюваха с тоягите.

— Кажете за травмата на Дърводелеца — настоя Вейлин.

— Получи удар по главата, изглежда, доста силен. Моите хора го донесоха в безсъзнание. Всъщност го мислехме за мъртъв, но той продължи да живее още няколко дни, макар едвам да дишаше. После изведнъж се събуди и не даваше никакви признаци за зловредни ефекти. Слугите ми решиха, че това е дело на боговете, като награда за всички издялани от него фигурки. На следващата сутрин беше изчезнал, без да каже и дума след събуждането си. — Търговецът хвърли поглед към чакащото го семейство, нетърпението и страхът му си личаха от треперенето на ръцете му.

— Знам, че не сте били съучастник в това — каза Вейлин на търговеца и отстъпи встрани. — Желая ви късмет по време на пътуването.

Мъжът си тръгна и закрещя заповеди, за да подкара домакинството си по пътя.

„Продължи да живее още няколко дни…“ Вейлин се замисли и кръвната му песен се пробуди с ясна нота. Той изпита познатото чувство, че почти докосва нещо, някакъв отговор на множеството загадки в живота му, но отговорът за пореден път се оказа извън обсега му. Почувства се обезсърчен и кръвната песен се разколеба. „Песента, това си ти — беше казал Ам Лин. — Можеш не само да я слушаш, а и да я пееш.“ Вейлин се опита да усмири чувствата си, да чуе по-ясно песента, да я фокусира. „Песента съм аз, моята кръв, моите нужди, моето търсене.“ И тя се надигна в него и зарева в ушите му, истинска какофония от емоции; мътни образи пробягаха през съзнанието му прекалено бързо, за да ги улови. Изречени и неизречени думи се сляха в неразбираемо бърборене, лъжи и истини се смесиха във въртоп от объркване.

„Нуждая се от съвета на Ам Лин“, помисли си той, докато се опитваше да фокусира песента, да вкара хармония в цялата тази дандания. Песента се надигна пак, после се укроти до една-единствена чиста нота и той зърна за кратко мраморния блок, длетото, продължаващо невъзможно бързата си работа, водено от невидима ръка, изникващото от мрамора лице, оформящите се черти… А после всичко изчезна, блокът почерня и се пръсна сред пепелището на дома на каменоделеца.

Вейлин отиде до едно стъпало наблизо и се отпусна тежко върху него. Изглежда, имаше само един начин да разбере какво послание носи блокът. Този куплет бе свършил и той се нуждаеше от нова мелодия.

8.

Извикаха го при портата в полунощ — Джанрил Норин докуцука до стаята му в Дома на гилдията, за да го събуди.

— Десетки конници в равнината, милорд — каза менестрелът. — Брат Кейнис настоява за вашето присъствие.

Той бързо препаса меча си, яхна Плюй и препусна към портата. Стигна след няколко минути. Кейнис вече беше там и заповядваше още стрелци да се разположат по стените. Качиха се по стълбите до бойниците, където един от нилсаелците на граф Марвен посочи към равнината.

— Близо петстотин копелдаци, милорд — каза мъжът с изтънял от тревога глас.

Вейлин го успокои с потупване по рамото и се приближи до бойниците, за да се вгледа надолу към отряда бронирани ездачи. Стоманата им блестеше в синкаво на бледата светлина на полумесеца. Начело на отряда стоеше плещест мъж в ръждясала броня и се взираше нагоре към тях.

— Ще отворите ли някога скапаната порта? — попита барон Бандерс. — Хората ми са гладни и вече имам мазоли по задника.

Без бронята си баронът изглеждаше по-дребен, но все така як.

— Пфу! — Той изплю виното на пода на стаята в Дома на гилдията, която им служеше за трапезария. — Алпиранска пикня. Нямате ли малко кумбраелско да предложите на почетния си гост, милорд?

— Съжалявам, с братята ми сме виновни в изчерпването на запасите ни, бароне — отвърна Вейлин. — Моите извинения.

Бандерс сви рамене и посегна към печеното пиле на масата, откъсна едната кълка и впи зъби в нея.

— Виждам, че сте успели да запазите по-голямата част от града непокътнат — отбеляза с пълна уста. — Местните сигурно не са оказали голяма съпротива.

— Успяхме да го завземем тихомълком. Губернаторът се оказа прагматичен човек. Нямаше много кръвопролития.

Баронът се намръщи и поспря за момент да дъвче, за да преглътне храната си с вино.

— Не мога да кажа същото за Марбелис. Мислех, че ще гори вечно.

Безпокойството на Вейлин се усили. Неочакваната поява на барона бе смущаваща и изглежда той носеше мрачни вести.

— Обсадата е била трудна, така ли?

Бандерс изсумтя и си наля още вино.

— Четири седмици блъскахме с обсадните машини, докато отворим използваем пробив. Те правеха излази всяка нощ, малки групи мъже с кинжали, промъкваха се през линиите ни да прерязват гърла и да дупчат буретата с вода. Всяка скапана нощ беше безсънно изпитание. Само Покойните знаят колко мъже загубихме. После Военачалникът прати в пробива цели три полка. Може би около петдесет души излязоха оттам, всичките ранени. Алпиранците бяха приготвили клопки, ями с колове и така нататък. Когато Кралската гвардия бе спряна от ямите, те търкулнаха сред тях наръчи подпалки, напоени с масло. Стрелците им ги възпламениха с огнени стрели. — Млъкна, затворил очи, и потрепери. — Писъците се чуваха от цяла миля.

— Градът не е ли завладян?

— О, завладян е. Отново и отново, като евтина курва. — Бандерс се оригна. — Кървавата роза си облиза раните и състави добре плана си. Всъщност мисля, че атаката на пробива е била една голяма уловка, жертва, която да убеди алпиранците, че имат насреща си глупак. Две нощи по-късно той строи четири полка срещу пробива, готвейки се за щурм. Същевременно прати цялата останала пехота от Кралската гвардия срещу източната стена със стълби. Заложи на това, че алпиранците са съсредоточили силите си при пролуката и не са оставили достатъчно хора да отбраняват стените. Оказа се прав. Отне ни цяла нощ и платихме много висока цена, но на сутринта градът беше наш — или поне каквото бе останало от него.

Бандерс потъна в мълчание и се съсредоточи върху яденето. Вейлин го остави да яде и откри, че погледът му се задържа върху вечно покритата с ръжда броня на барона. За първи път я виждаше отблизо и забеляза, че частите от стоманения нагръдник, които не са засегнати от корозията, блестят като полирани, а самата ръжда изглежда странно лъскава.

— Това е боя — каза на глас.

— Мммм? — Бандерс хвърли поглед към бронята си и изсумтя. — А, това ли? Човек трябва да се опитва да живее съобразно своята легенда, не мислиш ли?

— Легендата за Ръждивия рицар ли? — попита Вейлин. — Не мога да кажа, че съм я чувал, милорд.

— Да, ама ти не си ренфаелец. — Бандерс се ухили. — Баща ми беше весел, добродушен човек, но прекалено привързан към заровете и курвите, вследствие на което не можа да ми остави много повече от един рушащ се замък и ръждясала броня, която трябваше да нося, когато суверенът ми ме призове на война. За щастие беше успял да ми предаде част от уменията си с копието, така че репутацията ми растеше с всяка битка или турнир. Прославих се като Ръждивия рицар, обичан от простолюдието заради своята бедност. Бронята се превърна в мой символ, правеше ме лесно забележим в мелето, за да могат селяните да крещят одобрително и хората ми да се събират около мен — след като натрупах достатъчно пари, за да наема хора, разбира се.

— Значи това не е оригиналната броня?

Бандерс се разсмя сърдечно.

— В името на Вярата, братко, не! Онази още преди години ръждяса дотолкова, че стана безполезна. Дори най-хубавата броня рядко изкарва повече от няколко години, битките и природните стихии си казват думата. В Ренфаел имаме една поговорка: „Ако искаш да си по-богат от лорд, стани ковач.“ — Изкикоти се и си наля още вино.

— Защо сте тук, бароне? — попита Вейлин. — Да не носите вест от Военачалника?

Лицето на барона отново помрачня.

— Да. Освен това водя и хората си. Триста рицари и двеста въоръжени прислужници и подбрани оръженосци, ако ни искате.

— Вие и хората ви сте добре дошли, но васален лорд Терос няма ли да се нуждае от услугите ви?

Бандерс остави чашата и въздъхна тежко. Очите му срещнаха очите на Вейлин с безизразен поглед.

— Освободиха ме от служба при васалния лорд, братко. Не за първи път, но подозирам, за последен. Военачалникът ми нареди да предложа услугите си на вас.

— Скарали сте се с васалния лорд?

— Не с него, не. — Устата му бе стисната в твърда, решителна линия и Вейлин почувства, че е по-добре да изостави темата.

— Ами вестта от Военачалника?

Бандерс извади от ризата си запечатано писмо и го хвърли на масата.

— Знам съдържанието, така че ще ви спестя четенето. Имате нареждания да подготвите града за предстояща обсада. Патрулите на Ордена са забелязали голяма алпиранска войска, движеща се на север. Изглежда решена да подмине Марбелис и да превземе Линеш с цялата възможна бързина. — Отпи още една голяма глътка вино, избърса устата си и се оригна пак. — Моят съвет, братко, е да секвестирате търговската флота и да отплавате с хората си към Кралството. Няма никаква надежда да удържите града срещу такъв многоброен враг.

— Поне десет кохорти пехота, още пет кавалерия и всевъзможни диваци от южните провинции на империята. Общо почти двайсет хиляди. — Гласът на Бандерс звучеше небрежно, но всички присъстващи можеха да доловят скритата в него сериозност. Вейлин беше свикал съвет на капитаните в Дома на гилдията, след като накара Кейнис да претърси архивите на града за най-голямата и най-точна карта на северното алпиранско крайбрежие.

— Мислех, че ще са повече — каза Кейнис. — Предполага се, че императорската армия е неизброима.

— Наистина има повече, братко — увери го Бандерс. — Това е само авангардът. Малкото пленници, които взехме в Марбелис, с радост го потвърдиха. Войската, маршируваща срещу този град, е елитът на алпиранската армия. Най-добрата пехота и кавалерия, която може да събере, всичките до един ветерани от граничните войни с воларианците. Не подценявайте и диваците, те са родени воини. Говори се, че прекарвали живота си в боготворене на императора и в битки помежду си за дребни обиди, които с удоволствие забравят, когато той ги призове на война. Изглежда, им харесва вкусът на сразените врагове.

— Обсадни машини? — попита Вейлин.

Бандерс кимна.

— Десет, много по-високи и тежки от всичко, с което разполагаме ние. Могат да запратят скала с размерите на мускусен бик на над триста крачки.

Вейлин хвърли поглед около масата, преценяваше реакцията на другите капитани на думите на барона. Граф Марвен беше строго сдържан, сякаш се боеше да издаде някаква емоция, която би могла да подкопае ревниво пазеното му положение. Лорд-маршал Ал Кордлин беше видимо пребледнял и стискаше наскоро излекуваната си ръка, а на горната му устна започваше да избива лека пот. Лорд-маршал Ал Трендил изглеждаше потънал в размисъл, гладеше брадичката си, а очите му бяха отнесени. Вейлин предположи, че пресмята дали може да се измъкне с цялата плячка, заграбена от Унтеш. Само Брен Антеш изглеждаше невъзмутим: беше скръстил ръце и наблюдаваше Бандерс с вял интерес.

— С колко време разполагаме? — попита Кейнис барона.

— Брат Солис съобщи, че са тук. — Бандерс почука с пръст по проснатата на масата пред тях карта. Посочената точка се намираше на двайсетина мили югозападно от Марбелис. — Това беше преди дванайсет дни.

— Армия с такива размери не може да изминава повече от петнайсет мили на ден — каза граф Марвен с грижливо премерен тон. — А в пустинята и по-малко.

— Това ни дава може би две седмици — обади се лорд-маршал Ал Кордлин. Гласът му прозвуча пискливо и той се изкашля, преди да продължи. — Предостатъчно време, милорд.

Вейлин се намръщи.

— Предостатъчно време за какво?

— Ами, за евакуация, разбира се. — Ал Кордлин огледа събралите се около масата за подкрепа. — Знам, че не са останали достатъчно кораби да прекарат цялата армия, но старшите офицери лесно могат да бъдат измъкнати. Останалите мъже ще се върнат в Унтеш…

— Имаме заповеди да държим този град — прекъсна го Вейлин.

— Срещу двайсет хиляди? — Ал Кордлин нададе къс и малко истеричен смях. — Това е над три пъти нашия брой, и то елитна войска. Би било лудост да…

— Лорд-маршал Ал Кордлин, считано от този момент, ви освобождавам от командването. — Вейлин кимна към вратата. — Напуснете. На сутринта ще ви придружат до пристанището, откъдето ще хванете кораб за Кралството. Дотогава стойте в покоите си — не искам да заразите хората със своята страхливост.

Ал Кордлин се олюля, като че ли го бяха ударили, и заломоти:

— Това е… Такива обиди са неоправдани. Моят полк ми беше даден от краля…

— Просто напуснете.

Поразеният лорд хвърли един последен поглед към останалите капитани и срещна само безразличие или предпазлива неловкост, преди да се отправи към вратата и да излезе.

— Всякакви други предложения за евакуация ще получат същия отговор — каза Вейлин. — Мисля, че разбирате това.

И насочи вниманието си към картата, пренебрегвайки дружното потвърждение. Още веднъж му направи впечатление колко гола е тази местност и той се зачуди как могат три големи града като Унтеш, Линеш и Марбелис да съществуват по края на такава необятна пустиня. „Само пясък и храсталаци — както бе казал Френтис. — Не съм виждал дърво, откакто слязохме на сушата…“

— Няма дървета.

— Милорд? — попита барон Бандерс.

Вейлин не му отговори, а продължи да гледа картата, докато нещо се размърдваше в ума му, наченките на военна хитрост, подхранвани от тихия шепот на кръвната песен, която се извиси до хор, щом очите му откриха пиктограма на трийсетина мили южно от града — палмова горичка около малък воден басейн.

— Какво е това? — попита той Кейнис.

— Оазисът Лелун, братко. Единственият достатъчно голям източник на вода по южния път на керваните.

— Което означава — обади се граф Марвен, — че алпиранската армия ще трябва да спре там по пътя си на север.

— Да не мислите да отровите водата, милорд? — попита лорд-маршал Ал Трендил. — Чудесна идея. Можем да хвърлим вътре животински трупове…

— Не смятам да правя нищо подобно — отвърна Вейлин, все така оставил кръвната песен да оформя замислите му. „Рискът е голям, а цената…“

— Трябва да затворим града, милорд — каза граф Марвен, нарушавайки тишината, която Вейлин осъзна, че е продължила няколко минути. — Пътуващите на юг кервани със сигурност ще съобщят на врага за числеността ни.

— Хората заминават с десетки, откакто премина заплахата от Червената ръка — каза Вейлин. — Много ще се изненадам, ако алпиранският командир вече не разполага с пълна информация за числеността и приготовленията ни. Освен това, ако го оставим да си мисли, че сме слаби, това може да се окаже в наша полза. Твърде самоувереният враг е склонен към небрежност.

Хвърли последен поглед на картата и се дръпна от масата.

— Барон Бандерс, извинявам се, че искам от вас да се качите отново в седлото толкова скоро след пристигането си, но ще имам нужда от вас и вашите рицари на сутринта. — Обърна се към Кейнис. — Братко, предай на разузнавачите да се съберат призори, аз лично ще поема командването. В мое отсъствие градът е твой. Положи всички усилия да направиш рова около стените по-дълбок и да удвоиш ширината му.

— Смятате да устроите засада на двайсетхилядна армия само с няколкостотин души? — Граф Марвен го гледаше невярващо. — Какво се надявате да постигнете?

Вейлин вече вървеше към вратата.

— Брадва без острие е просто тояга.

Навътре в континента пясъците на пустинята се издигаха във високи дюни, които се простираха към хоризонта като бурно море, застинало в злато под безоблачни небеса. Слънцето бе прекалено силно, за да позволи дневен марш, така че бяха принудени да пътуват нощем, а денем се криеха в палатките; рицарите мърмореха, а бойните им коне цвилеха и тъпчеха с копита, раздразнени от непривичната жега.

— Ама че шумна пасмина — отбеляза Дентос на втория ден след потеглянето им.

Вейлин хвърли поглед към група рицари, които играеха на зарове, дърлеха се и се блъскаха. Наблизо друг рицар гълчеше високо оръженосеца си, задето не бил лъснал нагръдника му. Трябваше да се съгласи, че рицарите едва ли са най-безшумните войници, и с радост би ги сменил всичките само срещу една рота от Ордена, само че наоколо нямаше братя, а и за тази работа му бяха нужни конници.

— Не би трябвало да е от значение — отвърна той. — От тях се иска да осъществят само една атака. — „Макар че не мога да кажа колко ще останат след това.“

— Ами патрулите? — попита Френтис. — Алпиранците трябва да са глупаци, за да не поставят съгледвачи по фланговете си.

— Толкова далеч от града се надявам да са достатъчно глупави, за да направят точно това. Ако ли не, така или иначе трябва да изкараме само един ден. Ще се погрижим за мълчанието на всеки патрул, който ни открие, и ще се надяваме никой да не се разтревожи от липсата им до вечерта.

След още две нощи оазисът изплува пред очите им като трепкащо видение сред обжарените дюни, което постепенно придоби плътност. Вейлин се изненада от големината му — очакваше невзрачно езерце и няколко палми, но всъщност откри истинско езеро, заобиколено от тучна растителност, почти неустоим бисер от зелено и синьо.

— Няма и следа от алпиранците, братко — съобщи Френтис, като спря с отряда разузнавачи в подножието на дюната, от която Вейлин оглеждаше оазиса. — Май сме ги изпреварили, точно както каза.

— Кервани? — попита Вейлин.

— Нищо на мили околовръст.

— Не забелязахме много признаци за търговци по пътя си на север, милорд — отбеляза барон Бандерс. — Войната никога не е добра за търговията. Освен ако не търгуваш със стомана, разбира се.

Вейлин огледа пустинята и забеляза висока почти като планина дюна на две мили западно от позицията им.

— Там — посочи. — Ще лагеруваме на западния ѝ склон. Никакви огньове и ще съм ви ужасно благодарен, бароне, ако хората ви се въздържат от излишен шум.

— Ще направя каквото мога, милорд. Но те не са селяци, нали разбирате? Не мога просто да ги бичувам като вашите хора.

— А може би трябва, милорд — предложи Дентос. — Това ще им напомни, че кръвта им е със същия цвят като на селяците.

— Те ще пролеят достатъчно кръв, когато дойдат алпиранците, братко — сопна се в отговор Бандерс и бездруго червеното му лице почервеня още повече.

— Стига — намеси се Вейлин. — Брат Дентос, върви с брат Френтис. Вземете толкова вода, колкото можете да носите, и оставете възможно най-малко следи. Не искам враговете ни да си мислят, че нещо по-голямо от керван с подправки е минало оттук през последните седмици.

Минаха още два дни преди да се появи армията на императора, предизвестена от голяма колона прах над южния хоризонт. Вейлин, Френтис и Дентос лежаха на върха на една висока дюна и наблюдаваха приближаването ѝ към оазиса. Първо се появи кавалерията, малки групички челни ездачи, последвани от дълги двойни колони. Вейлин преброи четири полка конници, въоръжени с копия, плюс още толкова конни стрелци. Дисциплината и ефективността им бяха впечатляващи и личаха в бързината, с която установиха лагера си — палатки и готварски огньове изникнаха сред палмите на оазиса само час след пристигането им. Вейлин взе далекогледа от Френтис и разгледа офицерите и сержантите сред тълпата, като си отбеляза суровия им вид и вещината, с която разположиха постовете в тесен и добре избран периметър. „Наистина са ветерани“, реши той и съжали, че не бе имал време да се сбогува с Шерин преди да потегли. Макар да бе усетил известно смекчаване в отношението ѝ към него при последната им среща, все още имаше много да ѝ обяснява.

Отклони далекогледа от оазиса и го фокусира върху втори прашен облак, който се издигаше на юг — клатушкащите се фигури на алпиранската пехота, които се материализираха от пустинната жега с неприятна яснота.

На пехотата ѝ отне повече от час да се събере в оазиса и да вдигне лагер. Преценката на инструктор Солис бе прекалено скромна: всъщност имаше дванайсет кохорти пехота, с които алпиранската войска набъбна до поне трийсет хиляди и това накара Вейлин да се зачуди, макар и само за секунда, дали все пак лорд-маршал Ал Кордлин не е бил прав.

— Виждаш ли го онзи ей там? — посочи Френтис, като отлепи око от далекогледа. — Може би е военачалникът им?

Вейлин взе далекогледа от ръцете му и проследи сочещия пръст до голяма палатка в северния край на оазиса. Група войници издигаха пред нея висок прът с червено знаме, украсено с емблема от две кръстосани саби на черен фон. Надзираваше ги висок мъж със златен плащ, твърди абаносови черти и прошарена коса. „Нелиесен Нестер Хеврен, капитан на Трета кохорта от Имперската гвардия. Дошъл е да спази едно обещание.“

Гледаше как капитанът се обърна и се поклони на един набит мъж, който видимо накуцваше. Носеше стара, но все още годна броня и кавалерийска сабя. Кожата му бе с маслинения оттенък на северните провинции, а главата му бе обръсната до голо. Той послуша за кратко Хеврен — капитанът, изглежда, му докладваше нещо, — а после го прекъсна с махване на ръка и се прибра в палатката, без да му хвърли втори поглед.

— Не, накуцващият е военачалникът им — каза Вейлин. Забеляза прегърбените от умора рамене на Хеврен преди той да изправи плещи и да се отдалечи. „Засрамен си — помисли. — Отбягват те, защото си загубил Надеждата. Какво ли предлагаш? Повече патрули, повече стражи? Повече уважение към хитростта на Убиеца на Надеждата? Той обаче не пожела да те изслуша, нали?“ За първи път след напускането на града Вейлин усети, че настроението му започва да се разведрява.

По залез обсадните машини най-после се появиха пред погледите им. Вейлин бе таил крехката надежда, че Бандерс е преувеличил доклада на Солис в разказа си, но сега разбра, че баронът е казвал истината. Кралската гвардия също имаше машини — балисти и катапулти за мятане на камъни и огнени топки срещу или над крепостни стени, — но дори най-голямата и най-грижливо изработената от тях не можеше да се сравнява с явната мощ на устройствата, които императорът бе пратил да срутят стените на Линеш. В сгъстяващия се сумрак те приличаха на тромави великани, размахващи тежките си ръце, докато големи волски впрягове ги теглеха напред.

Машините бяха придружавани от може би три хиляди души. Ако се съдеше по свободния им строй и липсата на униформи, това явно бяха племенните воини, описани от Бандерс. Одеждите им варираха по цвят, от крещящо червена коприна и сини шапки с пера до прости черни или сини роби, лишени от украса. Същото разнообразие цареше и в оръжията и броните им. Вейлин различи няколко нагръдника и ризници, но повечето като че ли не носеха броня, само кръгли дървени щитове, украсени с неразбираеми символи. Оръжията им, изглежда, се състояха предимно от дълги копия с назъбени железни върхове; към тях се прибавяха тоягите и боздуганите, покрити със зловещи шипове, които мъжете носеха на кръста си заедно с кинжали и къси мечове.

Вейлин гледаше как воловете изтеглиха обсадните машини до южния край на оазиса и водачите разпрегнаха животните, за да ги отведат на водопой, а племенните воини се настаниха на лагер.

— Това са много диваци, през които да си пробием път, братко — отбеляза Дентос.

— Ако всичко върви по план, няма да ни се наложи. — Вейлин върна далекогледа на Френтис. — Да вървим да приготвим конете. Потегляме, когато луната изгрее.

Вейлин не се изненада, че Плюй се оказа неподходящ за ролята на товарен кон — когато се опита да сложи вързопите на гърба му, животното веднага прояви злия си нрав и затъпка с копита, показвайки пълно пренебрежение към стъпалата и пръстите на хората. Бяха нужни няколко ценни минути придумване, заплахи и подкупване с бонбони, преди да се успокои достатъчно, за да позволи товарът да бъде закрепен на мястото му. Докато това стане, луната вече бе високо над главите им.

— Защо държиш на този кон е истинска мистерия, братко — отбеляза Дентос с глас, леко приглушен от муселиновата кърпа, покриваща долната част на лицето му.

— Той е боец — отвърна Вейлин. — Това компенсира синините. — Огледа събралите се разузнавачи, всеки облечен също като него: в бяла муселинова роба, типична за търговците, които прекарваха подправки и други ценни стоки през пустинята до северните пристанища. Конете им бяха натоварени с вързопи, издуващи се от кръглите червени гърнета, в каквито се превозваха подправките, макар че тази нощ те бяха пълни с друго. Вейлин знаеше, че едва ли ще измамят опитно око: конете им бяха прекалено високи, а и дрехите им стояха непривично, да не говорим за странните издутини на скритите оръжия. Но в тъмното би трябвало да са достатъчно убедителни за няколко безценни мига. Надяваше се, че това ще стигне.

Хвърли поглед на север, отбелязвайки наум виещия се през дюните кервански път към оазиса. Под луната пустинята представляваше странна гледка, пясъкът бе обагрен в сребърно от светлината. В комбинация с нощния студ това ѝ придаваше вид почти като на снежно поле. Тази мисъл извика отново в паметта му полузабравения сън, жестокия присмех на Нерсус Сил Нин, тялото, изстиващо в снега…

— Братко? — обади се Френтис и го откъсна от мислите му.

Вейлин тръсна глава да прогони видението, обърна се към отряда разузнавачи и повиши глас:

— Всички знаете важността на днешната ни мисия. Когато свършим, препуснете към Линеш и не се обръщайте назад. Те ще ни следват по петите като прегладнели вълци, така че не се бавете за нищо на света.

Обърна се пак на север и подръпна юздите на Плюй.

— Хайде, проклета кранто!

Запалиха факли и поеха с равномерен ход, като викаха заучени поздрави на алпирански към диваците, охраняващи южния периметър. Те бяха до един високи и слаби мъже със заострени бради и кожа като полиран махагон, а одеждите им представляваха смесица от червен плат и хлабава броня от слонова кост. Всички носеха дълги копия с назъбени върхове, които Вейлин бе забелязал през далекогледа. Явно изпитваха подозрения, но не бяха твърде разтревожени и Вейлин изпита облекчение, след като при появата на малката им група не се вдигна суматоха. Когато наближиха лагера, петима от диваците се събраха да преградят пътя им, насочили копия напред, но държането им не бе прекалено заплашително.

— Ни-рел ан! — поздрави ги Дентос. След Кейнис той имаше най-добро ухо за алпиранския, макар че не можеше да се каже, че го владее свободно. Въпреки че бе подложен на усилено обучение от Кейнис в няколкото часа преди потеглянето им от Линеш, едва ли щеше да измами човек, роден в северната част на Империята. Имаха късмет, че племенните воини произлизаха от южните провинции и вероятно знаеха местния диалект по-зле и от тях.

Един от диваците поклати объркано глава и каза нещо на собствения си език на своите другари, които вдигнаха рамене.

— Унтерах — каза Дентос думата за търговец и се потупа по гърдите, после направи широк жест към импровизирания им керван. — Онтериш. — „Подправки.“

Дивакът, който бе заговорил, мина покрай него, като оглеждаше внимателно групата им. Приближи се до Вейлин, без да обърне внимание на дружеското му кимване, и се втренчи в Плюй с дълъг изпитателен поглед. Очите му се присвиха при вида на множеството белези, покрили краката и хълбоците на коня.

Един от другите диваци извика. Мъжът срещу Вейлин отстъпи бързо, стиснал здраво копието, и приклекна в бойна поза. Вейлин вдигна умиротворително ръце и посочи на запад. Дивакът рискува да се озърне през рамо и се изправи объркано, щом видя от пустинята да изникват факли, поне триста точици светлина, трептящи в полумрака, придружени от усилващия се издайнически тътен на кавалерийска атака и зова на множество тръби.

Дивакът се обърна към другарите си и отвори уста да даде някаква заповед — и умря, щом метателният нож на Вейлин се заби в основата на черепа му. Въздухът се изпълни с бръмченето на тетиви и свистенето на хвърлени ножове, когато разузнавателният отряд пусна в действие оръжията си, за да се отърве от останалите стражи.

— Гасете факлите! Към машините! — викна Вейлин и пришпори Плюй.

Щом навлязоха в лагера, избухна какофонията на битката. Гръмотевичният тропот на рицарите на барон Бандерс, врязващи се в набързо скалъпения строй от защитници, бързо се смени с познатото цвилене на коне и трясък на метал. От всички страни диваците грабваха оръжията и се втурваха да се включат в сражението, водени от бойните викове и дрезгавия зов на роговете. Докато групата на Вейлин се озове между палатките, повечето се бяха хвърлили в мелето, а малцината, които останаха да им създават проблеми, бързо бяха посечени.

Завариха машините незащитени с изключение на работниците, които се грижеха за тях, предимно мъже на средна възраст с кожени престилки и почти без оръжия освен инструментите си. Вейлин съжаляваше, че не са достатъчно разумни да побегнат — уби един, който замахна с чук към него, и остави друг да стиска разсечената си длан.

— Махайте се! — нареди той на човека, прибра меча си и откачи глинените гърнета от гърба на Плюй. Мъжът просто го гледаше в безмълвен шок, преди загубата на кръв да го накара да се свлече на пясъка. Вейлин изруга и го остави там. С цялата бързина, на която бе способен, разви вързопа и метна гърнетата срещу най-близката машина. Те се разбиха в здравия дървен корпус и гъстата прозрачна течност в тях го оплиска. Вейлин бързо свърши съдържанието на единия вързоп и повлече другия към втора машина, вече частично напоена от Френтис, който се ухили вълчи.

— Ще е впечатляваща гледка, братко.

— И още как. — Вейлин изпразни втория вързоп и се огледа да види докъде са стигнали останалите от групата. Със задоволство видя разбитите останки от множество гърненца около всичките десет машини. — Добре, стига толкова! — извика. — Палете!

Оттеглиха се на двайсетина разкрача, като Вейлин влачеше ранения работник, защото не искаше да го остави да изгори. Дентос и Френтис запалиха стрели и ги пратиха към машините. Пламъците моментално обхванаха маслото и скоро насред лагера бушуваха десет великански клади. Огънят погълна високите машини за броени минути, въжетата и свързващите елементи се разпадаха от горещината, големите греди падаха като борове, обхванати от горски пожар.

Пламъците бяха достатъчно ярки, за да озарят битката, бушуваща по западния периметър, където барон Бандерс вече събираше хората си за отстъпление, макар че подлудените от битката диваци не бяха в настроение да ги пускат. Вейлин видя как няколко рицари бяха смъкнати от конете и мушкани до смърт с копия.

Яхна Плюй, извади меча си и викна на разузнавачите:

— Препускайте към града!

— Ами ти, братко? — попита Френтис.

Вейлин кимна към битката.

— Баронът има нужда от помощ. Скоро ще ви настигна.

— Нека аз…

Вейлин се втренчи във Френтис с изражение, което не допускаше спорове.

— Отведи хората си у дома, братко.

Френтис преглътна без съмнение горчивите думи, които се готвеше да изрече, и кимна.

— Ако не се върнеш до два дни…

— Значи няма да се върна и ще търсиш заповеди от брат Кейнис. — Вейлин пришпори Плюй в галоп и се понесе към битката. Усети как конят се напрегна под него в очакване на сблъсъка. Мина по края на гъмжилото и посече няколко непредпазливи диваци, после извъртя коня, когато останалите го връхлетяха, препусна и повтори тактиката, опитвайки се да отклони яростта им достатъчно, за да даде малко отдих на рицарите. — Ерухин Махтар! — крещеше непрекъснато с надеждата, че те знаят какво означава. — Аз съм Ерухин Махтар! Елате да ме убиете!

Думите явно бяха разбрани поне от някои диваци, ако се съдеше по яростта, с която го преследваха и мятаха копия и брадви с понякога обезпокоителна точност. Един показа забележителна бързина, като спринтира след Вейлин при поредния му заход, метна се на гърба на Плюй, вдигнал бойната си тояга, а после се катурна на пясъка със стрела в тялото.

— Мисля, че не бива да се бавим още много, братко! — извика Дентос, изпъна лъка си и пусна още една стрела, докато препускаше редом с него, и някакъв дивак се строполи на земята недалеч от тях.

— Мисля, че те пратих в града — извика Вейлин.

— Не, прати Френтис. — Дентос пусна нова стрела и се приведе да избегне едно копие. — Наистина трябва да се махаме!

Вейлин хвърли поглед към гъмжилото и видя една широкоплещеста фигура в оцапана с червено броня да се отдалечава от битката — баронът бе решил да е последният, който ще се оттегли. Вейлин посочи на запад, двамата извъртяха конете и ги пришпориха да тичат още по-бързо.

Горящите машини хвърляха дълги сенки по пясъка и блясъкът им постепенно отслабваше.

Яздиха на запад до изгрев-слънце, а после завиха на север и слязоха от конете едва когато те започнаха да се олюляват от жегата. Свалиха цялата излишна тежест, захвърлиха ризниците си, но запазиха оръжията и манерките с вода.

— Няма и следа от тях — каза Дентос, като засенчи очи и огледа южния хоризонт. — Поне засега.

— Ще се появят — увери го Вейлин. Поднесе манерка към муцуната на Плюй и той я захапа и я надигна, за да излее съдържанието ѝ в гърлото си. Вейлин не беше сигурен колко още може да издържи конят в тази жега — условията в пустинята бяха жестоки за родено на север животно, което личеше по пяната, покрила хълбоците му, и умореното мигане на обикновено ясните му и подозрителни очи.

— Ако имаме късмет, ще последват дирята на барона — продължи Дентос. — Все пак там са повече хора.

— Мисля, че изчерпахме всичкия си късмет нощес. — Вейлин изчака Плюй да свърши с пиенето и хвана юздите. — Продължаваме пеш. Щом ние не можем да яздим в тази жега, значи и те не могат.

Беше ранна вечер, когато видяха прашния облак, малък и неясен в далечината, но безспорно истински.

— Петнайсет мили може би? — зачуди се Дентос.

— По-скоро десет. — Вейлин се метна на седлото и трепна при раздразненото пръхтене на Плюй. — Изглежда, все пак могат да яздят в жегата.

Почти цяла нощ яздиха в тръс, като внимаваха да не изтощят конете дотолкова, че да рухнат, и постоянно се озъртаха на юг, но виждаха само пустинята и гъсто осеяното със звезди небе. Знаеха обаче, че преследвачите скъсяват разстоянието с всяка миля.

Северният бряг се появи пред очите им на разсъмване, пустинните пясъци се смениха с шубраци и на шест мили източно от тях белите стени на Линеш заблестяха в утринната светлина.

— Братко — каза тихо Дентос.

Вейлин се обърна на юг. Прашният облак вече беше по-голям и ездачите, които го вдигаха, се виждаха ясно. Той се приведе напред да потупа Плюй по шията и прошепна в ухото му:

— Извинявай.

Изправи се и заби пети в хълбоците на коня. Препуснаха в галоп. Очакваше Плюй да е загубил голяма част от бързината си, но той като че ли откри някакво облекчение в галопа, отметна глава и запръхтя, дали от удоволствие, дали от гняв. Копитата му ровеха прашната земя и Вейлин бързо изпревари Дентос и измъчения му кон с толкова много, че след четири мили бе принуден да дръпне юздите. Бяха стигнали билото на малко възвишение, откъдето се виждаше равнината пред стените на града. Портите бяха отворени и колона конници с блестящи на слънцето брони влизаше през тях.

— Изглежда, баронът се е върнал — отбеляза Вейлин, докато Дентос спираше до него.

— Радвам се, че някой е успял. — Дентос вдигна една манерка и остави водата да облее лицето му. Зад него Вейлин виждаше преследвачите им, които бързо скъсяваха разстоянието и вече се намираха само на миля от тях. Дентос беше прав — нямаше да успеят.

— Вземи — каза той и понечи да слезе. — Моят кон е по-бърз. Те искат мен.

— Не бъди толкова тъп, братко — отвърна уморено Дентос. Откачи лъка си от седлото, сложи стрела на тетивата и извъртя коня си към приближаващите ездачи. Вейлин знаеше, че няма начин да го разубеди.

— Съжалявам, братко — каза с натежал от вина глас. — Тази глупава война… аз…

Дентос не го слушаше, а се взираше на юг, смръщил озадачено вежди.

— Не знаех, че тук има такива. Ама наистина е голям, нали?

Вейлин проследи погледа му и усети как кръвната песен заехтя мощно в знак на разпознаване, щом очите му различиха голям сив вълк, клекнал недалеч от тях. Животното го гледаше с безстрастния зеленоок поглед, който помнеше толкова добре от първата им среща в Урлиш.

— Виждаш ли го? — попита той.

— Разбира се. Трудно е да не го забележи човек.

Кръвната песен вече бушуваше с пълна сила.

— Дентос, препускай към града!

— Никъде няма да ходя…

— Нещо ще се случи! Моля те, просто върви!

Дентос щеше да продължи да спори, но погледът му бе привлечен от нещо друго — голям тъмен облак, издигащ се над южния хоризонт. Извисяваше се поне на миля в небето, кълбеше се яростно и поглъщаше слънчевата светлина. Носеше се към града, а дюните изчезваха, когато ги придърпваше към жадната си гръд.

Една стрела се заби с тупване в земята на няколко стъпки от тях. Вейлин се обърна и видя, че преследвачите им вече са само на петдесетина метра, поне сто души. Пред тях се носеше рояк стрели, пуснати в галоп — отчаян опит да сложат край на гонитбата преди да ги връхлети пясъчната буря.

— Хайде! — изкрещя Вейлин, сграбчи юздите на коня на Дентос и го затегли след себе си, пришпорвайки Плюй в галоп. Стрелите се сипеха около тях, докато се спускаха по склона и се насочваха към града. Бурята връхлетя преди да са изминали и една трета от разстоянието, пясъкът зашиба лицата и очите им като облак от яростни иглички. Конят на Дентос се дръпна уплашено и Вейлин изтърва юздите. Кон и ездач изчезнаха във вихрещата се червена мъгла. Вейлин се опита да извика, но се задави с пясъка, който изпълни устата му. Можеше само да заслони лицето си и да се вкопчи здраво в Плюй, докато препускаше през бурята.

В отчаянието си се обърна към кръвната песен, опита се да я успокои, да я овладее достатъчно, че да насочва музиката ѝ, да пее. Отначало тя се състоеше само от дисхармоничната врява на нередност и тревога, изригнала при вида на вълка, но когато приложи волята си, хаосът започна да се укротява, няколко чисти ноти се оформиха сред бурята, бушуваща в ума му. „Дентос! — извика той, мъчейки се да хвърли песента си в бурята като кука. — Намери го!“

Песента се промени пак, оформиха се още ноти, тя стана по-мелодична, почти спокойна, но обагрена с още нещо, тон толкова странен, че бе почти непознаваем. Осъзнаването се стовари върху него като удар. „Това не е моята песен! Това изобщо не е човешка песен!“

„Кой? — изпя той. — Кой си ти?“

Другата песен се промени отново, цялата музика заглъхна и бе сменена от нетърпеливо ръмжене.

„Моля те! — възкликна той. — Брат ми…“

Ръмженето на вълка се превърна във вик в ума му, толкова силен, че го накара да се олюлее в седлото. Плюй зацвили и се задърпа тревожно, когато Вейлин се надигна, усетил как от носа му шурва кръв.

„НЕ! — изкрещя той с всяка частица сила, която можеше да вложи в песента. — НЕ ИСКАМ ПОМОЩТА ТИ!“

Вятърът моментално утихна, яростното шибане на пясъка в лицето му се превърна в лек ветрец и носените от вихъра песъчинки бавно се слегнаха на земята със звук като от хиляди шепнещи гласове. През разсейващата се мъгла Вейлин зърна тъмната фигура на ездач на не повече от десет разкрача от себе си. Лесно позна Дентос по меча на гърба. Заля го облекчение и той се приближи в тръс и посегна да стисне рамото на брат си.

— Сега не му е времето да се моткаш, братко…

Дентос се катурна от седлото и се строполи тежко на земята. Очите му бяха отворени, лицето му — покрито с позната бледнота, окървавеният стоманен връх на стрелата, която го бе убила, сгърчеше от гърдите му.

По-късно му разказаха как е стоял там, неподвижен и вцепенен, като някое от творенията на Ам Лин, изникнало от отстъпващата пясъчна буря. Появата му предизвикала виковете на стражите по стената и Кейнис трябвало да положи трескави усилия да отвори пак портата. Алпиранските преследвачи, разпръснати от бурята, бързо се окопитили и се спуснали към неподвижния Убиец на Надеждата. Един стигнал на двайсет разкрача от него, приведен над шията на коня си, и изпънал лъка си, оголил зъби от омраза и тържествуване. Брен Антеш скочил на бойниците над портата и забил една стрела право в гърдите на ездача, а после излаял заповед към стрелците си. Хиляда стрели се издигнали от стените и се спуснали връз алпиранците като черна градушка. Близо сто ездачи били покосени само с един залп.

Вейлин не забеляза нищо от това. За него съществуваше само Дентос, отпуснатото му, безизразно лице и върхът на стрелата — ярък метал, блестящ сред червената кръв. Гласове го зовяха от стените, но той бе глух за всичко. Кейнис и Баркус се втурнаха през отворената порта и се заковаха потресени. Вейлин не чуваше нито скръбта, нито въпросите им. „Дентос и стрелата…“

— Вейлин.

Това беше единственият глас, който би могъл да чуе. Шерин стоеше до него и посягаше да го хване за китката. Кокалчетата му бяха побелели от стискане на юздите.

— Вейлин, моля те.

Той я погледна, попи състраданието ѝ, познатата болка разсея сковаността му и го изпълни с отчаян копнеж и безнадежден срам.

— Аз съм убиец — каза той. Изрече всяка дума със студена прецизност.

— Не…

— Аз съм убиец. — Отстрани нежно ръката ѝ, смуши Плюй и го подкара ходом към градската порта.

9.

Остана в стаята си два дни, проснат напълно облечен върху леглото. Джанрил чукаше и оставяше храна пред вратата му, но той не ѝ обръщаше внимание. Кейнис, Баркус и Френтис се изредиха да викат през вратата, но той почти не ги чуваше. Не изпитваше нужда от сън, нито пък глад или жажда. За него съществуваше само Дентос и стрелата, и песента, великата непознаваема песен на вълка, кънтяща като оглушително ехо в главата му. И истината, разбира се, омразната истина. „Аз съм убиец.“

Спомняше си как бе отишъл при Дентос да го помоли да участва в мисията.

— Ти си най-добрият конен стрелец, който имаме… — беше започнал, но Дентос вече си събираше екипировката.

— Норта беше по-добър — каза, докато натягаше лъка.

— Норта е мъртъв.

Дентос просто се усмихна и Вейлин за първи път осъзна, че той никога не е вярвал в лъжата му за участта на Норта. Колко ли още знаеше? Какви ли други тайни бе пазил? Всичкото му знание бе изчезнало за миг, отнето от стрела, пусната от някакъв непознат, който вероятно е смятал, че е повалил самия Убиец на Надеждата. Вейлин се зачуди дали е умрял щастлив, може би очаквайки геройско посрещане от боговете. Сигурно бе останал жестоко разочарован.

Към вечерта на втория ден вниманието му най-после бе привлечено от дращене по вратата, придружено от жално скимтене. Той премигна, огледа с мътни очи сумрачната стая, пръстите му почесаха наболата по страните му брада. Подуши собствената си смрад.

— Трябва да се изкъпя — промърмори и стана да отвори вратата.

Белег го събори на пода, грапавият му език зализа лицето и брадичката му с отчаяна привързаност.

— Стига де, гламаво псе! — простена Вейлин и изблъска с мъка робската хрътка. — Добре съм.

— Наистина ли? — Шерин стоеше на вратата със скръстени ръце, на лицето ѝ бе изписана същата суровост, която Вейлин помнеше от първата им среща. — Защото изглеждаш ужасно.

Тя се обърна и заслиза по стълбите. Върна се след няколко минути с кърпа и вдигаща пара купа вода. Затвори вратата и седна на леглото, а той се съблече до кръста и се изми. Белег бе положил глава в скута ѝ и тя го чешеше зад ушите. Вейлин усещаше погледа ѝ върху тялото си, знаеше, че очите ѝ се задържат върху белезите, долавяше мъката ѝ.

— Няма нищо, което да не съм заслужил, сестро — каза ѝ, докато посягаше към бръснача. — Заслужил съм ги всичките, че и отгоре.

— Значи сега мразиш себе си? — В гласа ѝ имаше оттенък на гняв. Явно ѝ трябваше време, та горчивината от побоя над брат-командир Илтис да отмине.

— Нещата, които направих… Тази война… — Гласът му заглъхна, той затвори за миг очи, преди да насапуниса лицето си и да вдигне бръснача.

— Чакай. — Шерин стана и му взе бръснача. — Не си спал, ръцете ти треперят. — Придърпа един стол и го накара да седне. — Отпусни се. Правила съм го не помня вече колко пъти.

Той трябваше да признае, че много бръснари биха завидели на уменията ѝ — плъзгаше острието по кожата му сръчно и прецизно, лечителските ѝ ръце бяха нежни и успокояващи. За миг се унесе от уханието и близостта ѝ, тъгата и ненавистта му към самия себе си изчезнаха при тази нова интимност. Знаеше, че трябва да ѝ каже да спре, че това е неуместно, но беше прекалено опиянен, за да му пука.

— Готово. — Тя отстъпи назад, усмихна му се и прокара пръст по брадичката му. — Така е много по-добре.

Вейлин беше обзет от внезапен и почти неустоим импулс да я придърпа към себе си, но вместо това посегна към кърпата и избърса останалия сапун.

— Благодаря, сестро.

— Брат Дентос беше добър човек — каза тя. — Съжалявам.

— Той беше син на курва, израснал на място, където всички са го мразили. За него нямаше друга роля на този свят освен да се бие и да умре в служба на Ордена. Но си права — той беше добър човек и заслужаваше по-дълъг живот и по-хубава смърт.

— Защо дойде тук, Вейлин? — Гласът ѝ бе тих, а гневът ѝ бе изчезнал и сега в тона ѝ имаше само тъга. — Тази война ти е противна, виждам го. Уменията ти, също като моите, не са предназначени за това. Ние трябва да служим на Вяра, която защитава хората от алчност и жестокост. А какво защитаваме тук? Какво ти обеща или с какво те заплаши кралят, за да те накара да участваш в това?

Подтикът да излъже, да продължи да се въргаля в тайни, както правеше от години, вече бе отслабнал до тих шепот, човъркащо чувство, че стъпва прекалено далеч по непроучен път, и нуждата да ѝ каже лесно го надви. Ако не можеше да я задържи, поне би могъл да намери някаква утеха, като ѝ повери тайните си.

— Разбрал, че баща ми е станал Отричащ. Мисля, че от сектата на Асцендентите. Каквото и да означава това.

— Ние загърбваме кръвните си връзки, когато се посвещаваме на Вярата.

— Нима? Ти загърби ли ги? Твоето състрадание се е родило някъде, сестро. На онези улици, откъдето идваш, сред бедняците, които толкова усърдно се мъчиш да спасиш. Дали някога наистина загърбваме нещо?

Тя затвори очи, свела безмълвно глава.

— Съжалявам — каза той. — Миналото ти принадлежи само на теб. Не исках да…

— Майка ми беше крадла — каза тя, отвори очи и срещна погледа му, а в тона ѝ прозвуча непознат груб акцент. — Най-добрата джебчийка в квартала. Ръцете ѝ бяха като светкавица, можеше да свали пръстена на някой търговец по-бързо, отколкото змия захапва мишка. Никога не съм познавала баща си. Тя казваше, че бил войник и загинал във войните, но знаех, че е проституирала, преди да усвои занаята. Преподаваше го и на мен, казваше, че съм имала ловки ръце. — Сведе поглед към ръцете си и сви сръчните си тънки пръсти. — Казваше, че съм милата ѝ малка крадла и че на една крадла никога не ѝ се налага да проституира.

— Но се оказа, че не съм такава крадла, каквато си мислех. Един стар дебелак със старата си дебела жена ме спипаха, докато ѝ задигах брошката. Той ме пердашеше с бастуна си, когато майка ми го намушка. „Никой няма да бие моята Шери!“, каза тя. Можеше да избяга, но остана. — Шерин потрепери. — Остана заради мен. Продължаваше да го мушка, когато пристигна стражата. Обесиха я на следващия ден. Бях на единайсет.

Вейлин мълчеше.

— След като я обесиха седнах и зачаках да умра. Не можех да крада повече, просто не можех, разбираш ли? А знаех да правя само това. Без мама нямах занаят. С мен беше свършено. На следващата сутрин една хубава дама в сива роба ме попита дали имам нужда от помощ.

Той не помнеше как е станал и я е притеглил към себе си, но откри, че главата ѝ е отпусната на гърдите му и че тя диша пресекнато и се мъчи да преглътне сълзите си.

— Съжалявам, сестро.

Тя вдиша дълбоко и хлиповете ѝ заглъхнаха. Вдигна лице със слаба горчива усмивка на устните и прошепна:

— Не съм твоя сестра.

А после притисна устни към неговите.

— Вкусът ти — езикът на Шерин играеше по гърдите му — е на пясък и пот. — Тя сбърчи нос. — И миришеш на дим.

— Съжалявам.

Тя се изкикоти тихичко и се надигна да го целуне по бузата, преди да притисне голото си тяло към него и да отпусне глава на гърдите му.

— Не се оплаквам.

Ръцете му погалиха слабичките ѝ гладки рамене и предизвикаха въздишка на удоволствие.

— Вях чувал, че човек трябва да е опитен в това, за да извлече истинска наслада — каза той.

— Аз пък съм чувала, че истинската посветеност на Вярата ще ме направи сляпа за съблазните на такива удоволствия. — Целуна го пак, този път по-дълго, проучваше устните му с език. — Май не бива да вярваме на всичко, което чуваме.

Лежаха заедно от часове, правеха любов с настоятелна, тиха интимност, а Белег бе оставен пред вратата, за да прогонва неканените посетители. Чудесното наелектризиращо усещане за тялото ѝ, притиснато към неговото, милувката на дъха ѝ по шията му, докато се движеше в нея, бяха всепоглъщащи, изумителни. Въпреки скръбта, чувството за вина и знанието какво го чака извън тази стая за момента той беше, може би за първи път, откакто се помнеше, истински щастлив.

Смътната светлина на утрото се процеждаше през кепенците и той можеше да види ясно лицето ѝ, усмивката ѝ на безметежно блаженство, когато се отдръпна от него.

— Обичам те — каза Вейлин и прокара пръсти през косата ѝ. — Винаги съм те обичал.

Тя се сгуши в него, ръката ѝ опипваше твърдите мускули по гърдите и корема му.

— Наистина ли? След толкова години раздяла?

— Не мисля, че такава любов може да избледнее. — Той стисна ръката ѝ и пръстите им се сплетоха. — Черната твърд. Те… нараниха ли те?

— Само ако ужасът е вид мъчение. Прекарах там само една нощ, но нещата, които чух… — Тя потрепери и той я целуна по челото.

— Съжалявам, трябваше да знам. Думите ти сигурно са имали голяма тежест, щом са разтревожили така краля и аспект Тендрис.

— Тази война е нещо повече от обикновена грешка, Вейлин. Тя омърсява душите ни. Противоречи на Вярата във всяко отношение. Трябваше да говоря. Никой друг не дръзваше, дори аспект Елера, макар че я умолявах да го направи. Така че заставах насред пазарните площади и крещях това на всеки, който желаеше да ме изслуша. За моя изненада някои наистина ме слушаха, особено в бедняшките квартали. Записваха думите ми и ги размножаваха с онова ново устройство с мастило и дъски, което използва Третият орден. Раздаваха се все повече памфлети, в които пишеше неща като „Сложете край на войната и спасете Вярата“.

— Звучи добре.

— Благодаря. Бяха им нужни две седмици, докато дойдат да ме приберат. Брат Илтис и хората му нахълтаха в Дома на ордена с кралска заповед за арестуването ми. Както вече забеляза, брат Илтис не е най-милият човек на света и му достави голямо удоволствие да ми обясни подробно какво ме чака в Черната твърд. Цялата онази нощ лежах будна и слушах писъците. Когато вратата на килията се отвори, едва не припаднах от страх, но беше принцеса Лирна. Носеше чисти дрехи и кралска заповед за освобождаването ми под нейна опека.

„Лирна. Интересно каква ли хитрост се крие зад това?“

— Значи съм ѝ длъжник.

— Аз също. Толкова добра и храбра душа се среща рядко. Тя се погрижи да получа всичко, което ми е нужно, хубава собствена стая, книги и пергамент. Прекарахме дълги часове в разговори в нейната тайна градина. Знаеш ли, мисля си, че е самотна. Когато получих съобщението ти и си тръгнах, тя дори се разплака. Между другото, каза да ти предам горещите ѝ поздрави.

— Много мило от нейна страна. — Вейлин изпитваше остро желание да смени темата. — Какво ти предложи той? Янус имам предвид. Знам, че със сигурност се е опитал да те впримчи в някаква сделка.

— Всъщност го видях само веднъж. Гвардейският капитан, Смолен, ме отведе в стаята му. Из града и двореца се носеха слухове, че напоследък не бил добре, и това се виждаше ясно като бял ден по сивотата на кожата му и начина, по който плътта висеше върху костите му. Може би е от напредването на възрастта, съпроводено с някаква тежка болест. Предложих да го прегледам, но той каза, че си имал предостатъчно лекари. После се втренчи в мен и ми зададе само един въпрос. Когато му отговорих, се засмя и каза на капитана да ме върне в покоите на принцеса Лирна. Смехът му бе тъжен, изпълнен със съжаление.

— Какво те попита?

Тя се размърда, надигна се на колене и чаршафите се свлякоха и разкриха слабичката ѝ фигура. Очите ѝ блестяха и той осъзна, че плаче.

— Попита дали те обичам. Отвърнах му: „Да“. И е вярно. — Ръцете ѝ помилваха лицето му с треперещи пръсти. — Обичам те. Трябваше да замина с теб, когато ме помоли преди толкова много години.

На сутринта, когато се събуди след Клането на аспектите, след като тя бе спасила живота му.

— Мислех, че е било сън.

— Значи и двамата сме сънували едно и също. — Ръцете ѝ спряха насред милувката и тонът ѝ внезапно се разколеба. — Все още можем да го направим. Вече няма място за мен в Кралството, а имам цял свят за разглеждане. Можем да го видим заедно. И дори да си намерим място, където няма крале, няма войни и хората не се избиват едни други заради вяра, богове или пари.

Той я притегли към себе си и я прегърна, наслаждаваше се на топлината ѝ, вдишваше уханието на косата ѝ.

— Тук има нещо, което трябва да свърша. Нещо, което трябва да стане.

Усети я как се напрегна.

— Ако имаш предвид да спечелиш тази война, трябва да знаеш, че това е глупава надежда. Империята се простира на хиляди мили, от пустинята до замръзналите планини, и в нея има повече хора, отколкото са звездите на небето. Ако се справиш с една армия, императорът ще прати след нея втора, а после и трета.

— Не, не става дума за войната. А за една задача, възложена ми от аспекта. Не мога да избягам от нея, макар че ми се иска. Когато я свърша, сънищата и мечтите ни вече ще са само наши.

Тя се притисна по-силно към него, устните ѝ докоснаха ухото му и прошепнаха:

— Обещаваш ли?

— Обещавам. — Говореше сериозно, от цялата си душа, и не можа да разбере защо думите му прозвучаха като лъжа.

Мигът бе нарушен от силно ръмжене откъм коридора. Джанрил Норин го повика през вратата с глас, изнервен от стоенето лице в лице с ядосания Белег.

Шерин притисна устата си с ръце, за да не се засмее, и се мушна под завивките, докато Вейлин посягаше към панталоните си.

— Какво има? — попита той, като отвори вратата.

— Някакъв алпиранец на портите настоява да излезете да се биете с него, милорд. — Очите на Джанрил се откъснаха от лицето на Вейлин, за да надзърнат в стаята зад него, преди да се втренчат в още ръмжащия Белег. — Капитан Антеш предложи да го надупчим със стрели, но брат Кейнис реши, че може би ще го искате жив.

— Как изглежда този алпиранец?

— Едър мъж с почти побеляла коса. Облечен е като един от онези конници, с които се бихме на брега. Изглежда зле, май му е трудно да се крепи на седлото. Струва ми се, че е прекарал твърде дълго в пустинята.

— Колко души има с него?

— Николко, милорд. Съвсем сам е, можете ли да повярвате?

— Кажи на брат Френтис да събере разузнавачите и съобщи на брат Кейнис, че идвам веднага.

— Да, милорд.

Вейлин затвори вратата и почна да се облича.

— Ще се биеш ли с него? — попита Шерин изпод завивките.

— Знаеш, че няма. — Той навлече ризата си и се наведе да я целуне. — Искам да направиш нещо за мен.

Капитан Нелиесен Нестер Хеврен седеше отпуснато на седлото, небръснатото му лице бе посърнало от умора. Но когато портите се разтвориха и той зърна Вейлин, явното му изтощение се смени с мрачно задоволство.

— Значи намери кураж да се изправиш срещу мен, а, северняко? — извика, докато Вейлин се приближаваше.

— Нямах избор — хората ми почваха да губят всякакво уважение към мен. — Взря се зад капитана към голата пустиня. — Къде е армията ти?

— Глупаци, водени от страхливец! — изръмжа Хеврен. — Не им стискаше да направят онова, което трябва. Боговете да прокълнат Еверен, тази пустинна отрепка. Императорът ще му вземе главата. — Втренчи се във Вейлин с поглед, горящ от неутолима омраза. — Но първо аз ще взема твоята, Убиецо на Надеждата.

Вейлин сведе глава.

— Както желаеш. Ще слезеш ли от коня, или искаш да се говори, че си имал нечестно предимство?

— Не ми трябва предимство. — Хеврен се плъзна с мъка от седлото и от дрехите му се посипа пясък. Конят му изпръхтя от облекчение. Вейлин предположи, че е прекарал в седлото дни наред, и забеляза как краката му се подгънаха за миг преди да се изправи.

— Дръж. — Той откачи манерката от рамото си, отпуши я и отпи една глътка. — Утоли си жаждата, за да не казват хората, че аз съм имал предимство. — Запуши я и я подхвърли на Хеврен.

— Не ми трябва нищо от теб — възрази Хеврен, но Вейлин видя как треперят ръцете му, докато държеше манерката.

— Тогава стой тук, докато изгниеш — каза и се обърна да си върви.

— Чакай! — Хеврен отпуши манерката и загълта, докато не я пресуши, после я захвърли настрани. — Стига толкова приказки, Убиецо на Надеждата. — Изтегли сабята си, разкрачи се в бойна поза и избърса внезапно избилата на челото му пот.

— Съжалявам, капитане — каза Вейлин. — Съжалявам за Надеждата, съжалявам, че дойдохме тук, съжалявам, че не мога да ти дам смъртта, за която жадуваш.

— Казах, стига приказки! — Хеврен направи крачка напред и се приготви да мушне със сабята, а после спря и замига объркано.

— Две части валериан, една част царски корен и щипка лайка за прикриване на вкуса. — Вейлин вдигна капачката на манерката, която бе сменил с другата, съдържаща приспивателното на Шерин. — Съжалявам.

— Ти… — Хеврен направи няколко залитащи крачки напред преди да се строполи. — Не! — изгрухтя, полагайки отчаяни усиля да се надигне. — Не… — Помята се още малко, после замря.

Вейлин повика нилсаелските войници, охраняващи портата.

— Намерете му удобна, но сигурна стая и се уверете, че сте му взели всичките оръжия.

Френтис пристигна с разузнавачите и спря коня си под арката на портата.

— Едва ли е била кой знае каква битка — отбеляза той, докато нилсаелците отнасяха безчувствения Хеврен.

— Вече му отнех достатъчно — каза Вейлин. — Армията му не се вижда никъде. Направете едно кръгче на запад да видите дали ще можете да уловите дирята им.

— Мислиш, че са се отправили към Унтеш?

— Или натам, или назад към Марбелис. Не се бавете повече от ден и не поемайте никакви рискове. Ако ви забележат, препускайте обратно към града.

Френтис кимна и пришпори коня си. Разузнаваческият отряд го последва. Вейлин ги гледаше как яздят на запад и се опита да пренебрегне тихите неспокойни трели на кръвната песен.

Нощта дойде, а още нямаше и следа от Френтис. Вейлин чакаше на бойниците над портата и се взираше към пустинята, като продължаваше да се диви колко чисто е небето тук. Неизброимо множество звезди блестеше над черните нощни пясъци.

— Тревожиш се за него. — Шерин се появи до рамото му и пръстите ѝ докоснаха за миг ръката му, преди тя да пъхне ръце под робата си.

— Той е мой брат — отвърна Вейлин. — Капитанът още ли спи?

— Като бебе. В доста добра форма е за човек, който е прекарал дни в пустинята без капка вода.

— Не се приближавай много до него, когато се събуди. Ще е бесен.

— Той страшно те мрази. — Гласът ѝ бе натежал от съжаление. — Всички тези хора те мразят, въпреки онова, което си направил за тях…

— Аз убих престолонаследника на империята им и докарах чужда армия в града им. А може би и Червената ръка. Нека ме мразят, заслужил съм си го.

Тя пристъпи по-близо и хвърли предпазлив поглед към близкия страж, който, изглежда, се интересуваше повече от пясъка под ноктите си.

— Каменоделецът се възстановява, но сънят му е неспокоен, изгарянията още му причиняват болка. Притъпявам я, доколкото мога, но той продължава да бълнува насън, предимно на езици, които не съм чувала никога, но от време на време минава и на нашия език. — Погледът ѝ беше напрегнат, питащ. — Някои от нещата, които казва…

Вейлин повдигна вежда.

— Какво казва?

— Говори за някаква песен, за певци, за жив вълк, издялан от камък, за зла смъртоносна жена, а също и за теб, Вейлин. Може да са просто безсмислици, бълнувания и сънища, породени от лекарствата и болката, но ме плашат. А знаеш, че аз не се плаша лесно.

Той я прегърна през раменете и я придърпа към себе си, без да обръща внимание на тревожния поглед, който тя хвърли към стража.

— Добре де, какво значение има? — попита я.

— Ами твоето положение, твоята роля тук?

— Нека се бунтуват, нека даже ми отнемат командването, ако искат. — Беше повишил глас, така че стражът да го чува, макар че сега той проявяваше силен интерес да гледа навсякъде другаде освен към него. Ако разбираше нещо от войнишки клюки, до сутринта из цялата казарма щеше да се говори за това. Вейлин откри, че не му пука.

— Стига. — Тя се отърси от ръката му, смутена, но също така и едва потискаща смеха си.

Стражът прочисти гърло. Вейлин се обърна и видя, че сочи към пустинята.

— Отрядът се връща, милорд.

Вратите се отвориха, за да пропуснат разузнавачите, които влязоха в уморен тръс. Вейлин се разтревожи, щом видя, че Френтис не е сред тях.

— Алпиранската армия беше на по-малко от десет мили от Унтеш, когато я открихме, милорд — обясни сержант Халкин, заместникът на Френтис. — Брат Френтис реши да препусне и да предупреди принц Малциус за опасността. Заповяда ни да се върнем тук и да ви донесем вестта.

Вейлин стисна за миг ръката на Шерин, тръгна към конюшните и подвикна през рамо:

— Извикайте брат Баркус и брат Кейнис!

10.

— Е, това е положението — каза Баркус.

— Умно — промърмори Кейнис. — Изглежда, не сме оценявали по достойнство този алпиранец.

Гъст стълб дим се издигаше от град Унтеш, за да омърси утринното небе. Стотици трупове осейваха земята пред стените, където стълби бяха опрени в бойниците като струпани на клада подпалки. През пушека Вейлин можеше да види развяващо се на вятъра знаме, с кръстосани черни саби на червен фон — същото, което бе видял и при оазиса. Алпиранският военачалник се беше отказал от обсадата за сметка на всеобщ щурм, понасяйки ужасни загуби, за да върне града под властта на императора. Унтеш беше паднал. Принц Малциус и Френтис бяха мъртви или пленени.

„Аз съм убиец…“

— Трябва да скрием това от хората — каза Кейнис. — Ефектът върху бойния им дух…

— Не — отсече Вейлин. — Ще им кажем истината. Те знаят, че не бих ги излъгал. Доверието е по-важно от страха.

— Може и да се е измъкнал — предположи Баркус, макар че в тона му нямаше убеденост. — Да се е добрал до някой кораб.

Вейлин затвори очи и се опита да успокои мислите си, да прати кръвната песен напред, както бе направил, когато бе загубил Дентос в пясъчната буря. Нотката бе равномерна, нетрепваща и не намери отговор.

— Няма го там — прошепна и в гърдите му избуя надежда. Беше му минала полубезумната мисъл да изчака до стъмване, а после да се прехвърли някак през стените и да потърси Френтис, макар отлично да съзнаваше, че най-вероятният изход ще е бърза смърт. „Само че щом не е там, къде е? Той не би изоставил принца.“

— Патрул — обади се Кейнис и посочи към равнината пред града, където конници вдигаха гъст облак прах. Препускаха право към тяхната позиция.

— Не може да са повече от десетина-петнайсет. — Баркус откачи секирата от седлото си и развърза кожения калъф, покриващ острието. — Малка компенсация за принца и брат ни.

— Остави ги. — Вейлин дръпна юздите на Плюй и го извърна от града. — Да вървим.

Мина още месец, докато чакаха да се разрази бурята. Вейлин тренираше мъжете усилено, докато не капнат от изтощение. Искаше да е сигурен, че всеки от тях знае мястото си на стената и е достатъчно заякнал и умел да преживее поне първата атака, когато тя дойде. Долавяше страха им и растящото им негодувание, но не можеше да им отговори по друг начин освен с още тренировки и по-сурова дисциплина. За негова изненада тази смесица от страх и уважение издържа и нямаше дезертьорства дори след като Баркус се върна от разузнавателна мисия в Марбелис с новината, че той също е паднал.

— Градът е почти в руини — съобщи Баркус. — Стената е пробита на шест места, половината къщи са опожарени и загубих броя на алпиранците, които лагеруват отпред.

— Пленници? — попита Вейлин.

Обикновено ведрото изражение на брат му този път бе мрачно.

— На стените има шипове, множество шипове, и на всеки от тях е набита по една глава. И да са пощадили някого, не го видях.

„Военачалникът… Алуциус… Инструктор Солис…“

— Какви глупаци бяхме да позволим на дъртия копелдак да ни прати тук — каза Баркус.

— Върви да си починеш, братко — каза Вейлин.

Нощем Шерин идваше при него и се любеха, намираха блажено облекчение в интимността. След това лежаха сгушени в мрака. И тя, като всяка жива душа в града, знаеше какво ги чака. Алпиранците щяха да залеят стените като вълна и те двамата, и всички други поданици на Кралството щяха да загинат тук.

— Можем да си тръгнем — каза тя умолително една нощ. — В пристанището още има кораби. Можем просто да отплаваме.

Ръката му помилва гладкото ѝ чело, плъзна се по изящната извивка на бузата ѝ и елегантната линия на брадичката ѝ. Беше чудесно да докосва лицето ѝ, да я усеща как трепери при допира му преди топла руменина да покрие кожата ѝ.

— Спомни си обещанието ми, любов моя — каза той и бръсна с пръст сълзата, избила в окото ѝ.

На следващата сутрин, докато обикаляше стените, се появи Кейнис с вестта, че кораби на Кралството се приближават към пристана.

— Колко са?

— Близо четирийсет. — Брат му не изглеждаше изненадан от обрата на събитията. Изглежда, и през ум не му бе минало, че кралят може да ги остави да загинат, без да направи нищо. — Ще получим подкрепления.

— Носят се приказки — каза Кейнис, докато чакаха на кея и гледаха как първият кораб завива покрай вълнолома и навлиза в пристанището. Тонът му бе неловък, но решителен. — За сестра Шерин.

Вейлин сви рамене.

— Е, възможно е. Не сме особено дискретни. — Хвърли поглед към Кейнис и съжали за лекомислието си при вида на неудобството, изписано на лицето на брат му. — Обичам я, братко.

Кейнис избегна погледа му, гласът му бе натежал.

— Според принципите на Вярата вече не си мой брат.

— Чудесно. Чувствай се свободен да ме отстраниш от командването. Ще се радвам да прехвърля града в твои ръце…

— Положението ти на лорд-маршал на полка и командир на този гарнизон ти е дадено от краля, не от Ордена. Нямам власт да те отстраня. Мога само да докладвам за твоята… простъпка на аспекта, за да отсъди той.

— Ако доживея да ме съди.

Кейнис посочи приближаващия се кораб.

— Идват подкрепления. Кралят не ни е забравил. Мисля, че всички ще поживеем още малко.

Вейлин виждаше в далечината останалата част от флотата да се полюшва лениво върху вълните. „Защо стоят там?“, зачуди се и изведнъж го осени прозрение, докато гледаше как корабът се приближава и забеляза колко плитко гази. Този кораб не караше подкрепления!

Моряците хвърлиха въжета на войниците на кея и корабът беше вързан за пристана. Над перилата бързо бе прехвърлен трап. Вейлин очакваше по него да слезе някакъв висш маршал от Кралската гвардия и се изненада при появата на мъжа, облечен в скъпите одежди на благородник на Кралството, който премина неуверено от кораба на брега. Трябваше му малко време, за да изрови името му от паметта си — Келден Ал Телнар, някогашен министър на строителството. Последвалият го втори мъж повече отговаряше на очакванията на Вейлин: беше висок и простичко облечен в синьо-бяла роба, с грижливо подрязана брада и тъмна като махагон кожа.

— Лорд Вейлин — каза Ал Телнар, когато Вейлин се приближи да ги приветства.

— Милорд.

— Разрешете да ви представя лорд Мерулин Нестер Велсус, Велик прокурор на Алпиранската империя, понастоящем действащ като посланик в двора на крал Янус.

Вейлин се поклони на високия мъж.

— Прокурор, така ли?

— Лош превод — отвърна Мерулин Нестер Велсус, говореше езика на Кралството почти съвършено. Тонът му бе хладен, а очите му оглеждаха Вейлин със зоркостта на хищник. — По-точно казано, аз съм Инструментът на имперското правосъдие.

Вейлин не бе сигурен защо се разсмя, но му трябваше известно време, докато смехът му утихне. Накрая стана сериозен и се обърна към Ал Телнар.

— Доколкото разбирам, имате кралска заповед за мен?

— Ясни ли са ви тези заповеди, милорд? — Ал Телнар беше нервен, на горната му устна лъщеше пот, а ръцете му бяха здраво стиснати на масата пред него. Но явното му задоволство, че участва в такъв значим момент, изглежда, надвиваше всякаква тревога, която би могъл да таи относно доставянето на въпросните заповеди на толкова опасен човек.

Вейлин кимна.

— Съвсем ясни. — Намираха се в съвещателната зала на Търговската гилдия и единственият друг присъстващ беше високият алпирански Велик прокурор. Липсата на свидетели бе подразнила Ал Телнар и го накара да се поинтересува къде е писарят, който трябваше да документира срещата. Вейлин не си направи труда да отговори.

— Разполагам с кралската повеля в писмен вид. — Ал Телнар взе една кожена чанта и извади от нея пачка листове с кралския печат. — Ако желаете да…

Вейлин поклати глава.

— Чувам, че кралят не бил добре. Той лично ли ви даде тези заповеди?

— Ами… не. Принцеса Лирна беше назначена за управител, само докато кралят се възстанови, разбира се.

— Но болестта му не му пречи да издава заповеди?

— Принцеса Лирна ми прави впечатление на много съвестна и предана дъщеря — намеси се лорд Велсус. — Ако това ще е някакво утешение за вас, забелязах явната ѝ неохота, докато ни съобщаваше повелята на баща си.

Вейлин не успя да сдържи смеха си.

— Някога играли ли сте на кешет, милорд?

Велсус присви очи, стисна ядно устни и се приведе над масата.

— Не разбирам какво имаш предвид, невеж дивако. И не ме интересува. Твоят крал ти праща заповеди. Ще им се подчиниш ли, или не?

— Кхъм — прочисти гърло Ал Телнар. — Принцеса Лирна ме помоли да ви предам вест за баща ви, милорд. — Запъна се, като видя погледа на Вейлин, но храбро продължи: — Изглежда, той също не е добре, мъчат го различните болести на старостта, така ми казаха. Но тя искаше да ви уверя, че прави всичко по силите си да го крепи. И се надява да продължи да го прави.

— Знаете ли защо е избрала вас, милорд? — попита Вейлин.

— Предполагам, че е забелязала добрата ми служба…

— Избрала ви е, защото няма да е никаква загуба за Кралството, ако ви убия. Излезте и чакайте отвън. Имам работа с лорд Велсус.

Останал сам с алпиранския Велик прокурор, Вейлин можеше да усети омразата му като огън: очите му горяха от нея. Ал Телнар може да се бе наслаждавал на важността на момента, но Вейлин виждаше, че лорд Велсус не се интересува от историята, а само от правосъдието. Или пък от отмъщението?

— Казаха ми, че бил добър човек — каза Вейлин. — Надеждата.

Очите на Велсус проблеснаха и гласът му изстърга:

— Никога няма да разбереш величието на мъжа, когото уби, огромните мащаби на онова, което ни отне.

Вейлин си спомни недодяланата атака на мъжа с бялата броня, сляпото му пренебрежение към собствената му безопасност, докато се носеше към смъртта си. Дали това беше величие? Храброст, да, освен ако не бе разчитал на прословутата божия закрила. Както и да е, яростта на битката не оставяше много място за възхищение или размисъл. Надеждата беше просто още един враг, който трябваше да бъде убит. Той съжаляваше за това, но все още не можеше да открие никакво чувство на вина в спомена, а кръвната песен винаги бе мълчала по този въпрос.

— Започнах тази война с четирима братя — каза на Велсус. — Сега единият е мъртъв, а другият загубен в мъглите на битката. Двамата, които остават… — Гласът му заглъхна. „Двамата, които остават…“

— Не ми пука за братята ти — отсече Велсус. — Милосърдието на императора ми причинява истинска мъка. Ако зависеше от мен, щях да одера живи всички в армията ти и да ги натиря в пустинята като храна за лешоядите.

Вейлин го погледна в очите.

— Ако бъде направен и най-малкият опит да се възпрепятства свободното изтегляне на хората ми…

— Императорът даде думата си, тя бе записана и засвидетелствана. Никой не може да я наруши.

— Това би било против божията воля?

— Не, против закона. Ние сме империя на законите, дивако. Законите обвързват дори най-великите сред нас. Императорът даде думата си.

— В такъв случай, изглежда, нямам друг избор, освен да ѝ се доверя. Искам да бъде отбелязано, че губернатор Аруан не е съдействал по никакъв начин на моите войници по време на пребиваването ни тук. Той остана верен слуга на императора от началото до края.

— Сигурен съм, че губернаторът сам ще даде показания.

Вейлин кимна.

— Добре. — Надигна се от масата. — Тогава утре призори, на миля южно от главната порта. Предполагам, че наблизо има някакви алпирански сили, които очакват вест от вас. Най-добре ще е да прекарате нощта при тях.

— Ако си мислиш, че ще те изпусна от поглед до…

— Да не би да искате да ви прогоня с камшици от този град? — Тонът му беше мек, но той знаеше, че алпиранецът ще долови стоманата в него.

Лицето на Велсус затрепери от ярост… и от страх?

— Знаеш ли какво те чака, дивако? Като ми паднеш в ръцете…

— Аз трябва да вярвам на думата на императора, нали? Вие ще трябва да повярвате на моята. — Вейлин се обърна към вратата. — Държим в плен един капитан от Имперската гвардия. Ще го помоля да ви ескортира. Моля, напуснете града до час. И по-добре вземете лорд Ал Телнар с вас.

Накара мъжете да се съберат на централния площад, ренфаелски рицари и оръженосци, кумбраелски стрелци, нилсаелци и Кралската гвардия — всички строени в очакване на заповедите му. Неприязънта му към речите не бе отслабнала и той не виждаше никакъв смисъл от встъпления.

— Войната свърши! — каза им, застанал върху една каруца, говореше високо, за да го чуят и задните редици. — Негово величество крал Янус е договорил мир с алпиранския император преди три седмици. Заповядано ни е да напуснем града и да се върнем в Кралството. В момента в пристанището чакат кораби, за да ни откарат у дома. Ще се отправите натам по роти, като вземете със себе си само раниците и оръжията си. Никаква алпиранска собственост не бива да бъде отнасяна под страх от екзекуция. — Огледа редиците. Нямаше радостни възгласи, нито ликуване, само изненадано облекчение върху почти всяко лице. — От името на крал Янус ви благодаря за службата. Стойте свободно и чакайте заповеди.

— Наистина ли свърши? — попита Баркус, когато Вейлин слезе от каруцата.

— Напълно — увери го той.

— Какво е накарало дъртия глупак да се откаже?

— Принц Малциус лежи мъртъв в Унтеш, по-голямата част от армията беше унищожена при Марбелис и в Кралството се надига недоволство. Предполагам, че иска да запази колкото се може по-голяма част от армията си.

Видя Кейнис да стои наблизо — вероятно бе единственият, който не се бе включил във всеобщото облекчено мърморене. Слабото лице на брат му изразяваше смес от озадаченост и нещо, което можеше да се опише само като тъга.

— Изглежда, няма да има Велико обединено кралство, братко — каза Вейлин, стараеше се да говори меко.

Погледът на Кейнис бе отнесен като на дълбоко шокиран човек.

— Той не допуска грешки — каза тихичко. — Той никога не допуска грешки…

— Отиваме си у дома! — Вейлин сложи ръце на раменете му и го разтърси. — Ще се върнеш в Дома на ордена до седмица-две.

— Майната му на Дома на ордена — викна Баркус. — Аз ще ида в най-близката пристанищна кръчма, където смятам да остана, докато целият този кървав фарс не се превърне в лош сън.

Вейлин стисна ръцете и на двамата.

— Кейнис, твоята рота ще потегли с първия кораб. Баркус, ти си на втория. Аз ще поддържам реда, докато всички не отплават.

Лорд Ал Телнар предпочете да хване първия кораб, вместо да чака кулминацията на този исторически момент. Лицето му беше сковано от възмущение, когато Вейлин го забави на трапа.

— Не казвайте на брат ми нищо за мирния договор, докато не стигнете до Кралството. — Хвърли поглед към Кейнис, който бе застанал на носа на кораба, изглеждаше все така безутешен. Всички те бяха загубили в тази война повече, отколкото трябва, приятели и братя, но Кейнис беше загубил заблудите си, мечтата си за величието на Янус. Вейлин се чудеше дали неговата мъка ще се превърне в омраза, когато чуе всички подробности по договора.

— Както желаете — отвърна Ал Телнар. — Нещо друго, милорд, или мога да се оттегля?

Вейлин имаше чувството, че би трябвало да му даде някакво съобщение за принцеса Лирна, но откри, че няма какво да каже. Също както не изпитваше вина за убийството на Надеждата, сега с изненада откри, че вече не таи и гняв към принцесата.

Дръпна се настрани, за да позволи на Ал Телнар да се качи на борда, и махна на Кейнис, докато вдигаха трапа. Корабът започна да се отдалечава от кея. Кейнис му отвърна с кратко и разсеяно махване, преди да се извърне.

— Сбогом, братко — прошепна Вейлин.

Баркус бе следващият, който трябваше да замине. Подкара мъжете си да се качват с люти крясъци, които не успяваха да скрият измъчения поглед, който бяха придобили очите му след връщането от Марбелис.

— Хайде, по-живо, отрепки такива! Курвите и кръчмарите няма да ви чакат вечно. — Маската му се смъкна почти изцяло, когато Вейлин се приближи и той се напрегна, едва сдържаше сълзите си. — Няма да дойдеш, нали?

Вейлин се усмихна и поклати глава.

— Не мога, братко.

— Сестра Шерин?

Вейлин кимна.

— Един кораб чака да ни откара в Далечния запад. Ам Лин знае едно тихо кътче, където можем да живеем в мир.

— В мир? Чудя се какво ли ще е. Мислиш ли, че ще ти хареса?

Вейлин се засмя.

— Нямам представа. — Протегна ръка, но Баркус я пренебрегна и го сграбчи в смазваща прегръдка.

— Някакво съобщение за аспекта? — попита, след като го пусна.

— Само че съм решил да напусна Ордена. Може да задържи парите.

Баркус кимна, вдигна гадната си секира и закрачи по трапа, без да хвърля поглед назад. Стоеше неподвижно на предната палуба, докато корабът се отдалечаваше, като някоя от статуите на Ам Лин — велик и благороден воин, застинал в камък. През идните години Вейлин предпочиташе да си го спомня така.

Остана на кея да гледа как всички си заминават. Лорд Ал Трендил подгони своя полк към корабите с порой от обиди и удостои Вейлин само с най-бегъл поклон преди да се качи на борда. Изглежда, така и не му бе простил напълно, задето му бе отнел възможността да се облагодетелства от тази война. Нилсаелците на граф Марвен се качиха на корабите с нескрито нетърпение и неколцина подвикнаха за сбогом на Вейлин, докато отплаваха. Самият граф беше необичайно весел: изглежда, след като всичките шансове за слава се бяха изпарили, вече нямаше причина за враждебност.

— Загубих повече мъже в свади помежду им, отколкото в битки — каза той и протегна ръка на Вейлин. — За което мисля, че моята васалия ви дължи благодарности, милорд.

Вейлин стисна ръката му.

— Какво ще правиш сега?

Марвен сви рамене.

— Ще се върна към гоненето на престъпници и ще чакам следващата война.

— Ще ми простиш, но се надявам да чакаш дълго.

Графът се засмя — а може би изсумтя — и се качи на кораба си. Взе бутилка вино, подадена му от неговите хора, които запяха с пълно гърло, докато корабът се отдалечаваше:

Барон Бандерс и рицарите му се качиха с тежка стъпка на корабите, натоварени с разглобените си брони. От целия контингент тяхното настроение варираше в най-големи граници: някои открито плачеха за големите си бойни коне, които трябваше да бъдат оставени, други бяха видимо пияни и се смееха гръмко.

— Жалка гледка са без брони и коне, нали? — каза Бандерс. Покритата му с фалшива ръжда броня се крепеше на раменете на един нещастен оръженосец, който залитна няколко пъти преди да я качи успешно на кораба.

— Добри мъже са — каза Вейлин. — Без тях този град щеше да падне и никой от нас нямаше да се върне у дома.

— Вярно е. Като се върнеш в Кралството, надявам се да ми дойдеш на гости. В имението ми масата винаги е пълна.

— С удоволствие ще дойда. — Вейлин стисна ръката на барона. — Трябва да знаете, че Ал Телнар донесе подробности за събитията в Марбелис. Изглежда, Военачалникът и неколцина други са успели да си пробият път до пристанището, когато стените паднали. Общо около петдесет мъже се измъкнали. Васален лорд Терос не бил сред тях, но синът му бил.

Смехът на барона бе суров, а лицето му — мрачно.

— Това паразитите винаги намират начин да оцелеят.

— Простете, бароне, но какво се случи в Марбелис, за да накара васалния лорд да ви отстрани? Така и не ми казахте.

— Когато най-сетне проникнахме в града, касапницата беше ужасна и не се ограничаваше до алпиранските войници. Жени и деца… — Той присви очи и въздъхна тежко. — Заварих Дарнел и двама от рицарите му да изнасилват момиче до труповете на родителите му. Не можеше да е на повече от тринайсет. Убих рицарите и тъкмо се опитвах да скопя Дарнел, когато боздуганът на васалния лорд ме повали. „Той е пълна отрепка — каза ми лордът на другия ден. — Но е единственият син, който имам.“ Затова ме прати при теб.

— Пазете се, като се върнете в земите си. Лорд Дарнел не ми изглежда човек, който прощава лесно.

Бандерс му отвърна с мрачна усмивка.

— Аз също, братко.

Сержант Крелник, Галис и Джанрил Норин бяха последните Вълчи бегачи, които си тръгнаха. Вейлин стисна ръцете на всички и им благодари за службата.

— Още не са минали десет години — каза на Галис. — Но ако искаш да те освободя, имам правото да го направя.

— Ще се видим в Кралството, милорд — отвърна Галис, козирува безупречно и се качи с маршова стъпка на кораба, последван от Крелник и Норин.

Кумбраелските стрелци бяха последният контингент, качил се на корабите. Вейлин беше предложил да ги сложи преди ренфаелците от страх, че може да заподозрат някакъв вероломен заговор на Мрачния меч да ги остави на алпиранците, но Брен Антеш го изненада, като настоя да изчакат, докато другите заминат. Вейлин предполагаше, че има риск от засада: в края на краищата беше сам с хиляда мъже, които го смятаха за враг на техния бог, но всички се качиха по корабите си, без да създават проблеми, като повечето или не му обръщаха внимание, или му кимаха с предпазливо уважение.

— Благодарни са ви за живота си — каза Антеш, като разгада изражението му. — Но проклети да са, ако го кажат. И аз ще постъпя по същия начин. — Поклони му се и Вейлин осъзна, че го прави за първи път.

— Няма защо, капитане.

Антеш хвърли поглед към чакащия кораб, после се взря във Вейлин.

— Това е последният кораб, милорд.

— Знам.

Антеш повдигна вежди, най-после разбрал.

— Не смятате да се връщате в Кралството.

— Имам работа другаде.

— Не бива да оставате тук. Тези хора могат да ви предложат единствено ужасна смърт.

— Това ли се случва с Мрачния меч в пророчеството?

— Надали. Съблазнен е от магьосница, която става кралица благодарение на умението си да извлича огън от въздуха. Двамата заедно нанасят ужасни опустошения на света, докато огънят ѝ не го поглъща в гърчовете на греховната им страст.

— Е, поне знам какво да очаквам. — Отвърна на поклона на Антеш. — Късмет, капитане.

— Имам да ви кажа нещо — рече Антеш и обикновено спокойното му лице помрачня. — Аз невинаги съм носил името Антеш. Някога имах друго име — име, което знаете.

Кръвната песен заехтя, не предупредително, а с ясен и пронизителен триумф.

— Слушам ви — каза Вейлин.

Изгарянията на Ам Лин бяха зараснали, но белезите щяха да му останат за цял живот. Голямо петно набръчкана обезцветена плът грозеше дясната страна на лицето му от бузата до шията, по ръцете и гърдите му също имаше подобни грозни белези. Въпреки зова той изглеждаше приветлив както винаги, макар че явно се натъжи при въпроса на Вейлин.

— Тя ме спаси, грижеше се за мен — каза той. — Да направя такова нещо…

— Ти би ли направил по-малко за жена си? — попита Вейлин.

— Аз бих следвал песента си, братко. Ти следваш ли я?

Вейлин си спомни чистата триумфална нотка на кръвната песен, докато слушаше думите на Антеш.

— По-стриктно от всякога. — Погледна каменоделеца в очите. — Ще направиш ли за каквото те моля?

— Изглежда, нашите песни са в хармония по въпроса, така че нямам голям избор.

Шерин почука по вратата и влезе, носеше купичка супа.

— Той трябва да яде — каза, остави купичката до леглото на каменоделеца и се обърна към Вейлин. — А ти трябва да ми помогнеш да си събера багажа.

Вейлин докосна за миг ръката на Ам Лин в жест на благодарност и излезе с Шерин. Тя се бе настанила в покоите на сестра Гилма в мазето на Дома на гилдията и трескаво подбираше кои от безбройните шишенца и кутийки да вземе със себе си.

— Успях да осигуря малко сандъче за вещите ти — каза му и отиде до една полица. Пръстите ѝ проследиха редицата шишенца, като взимаха едни и оставяха други.

— Аз имам само това — отвърна той, извади изпод плаща си едно пакетче и ѝ го подаде. Бяха дървените блокчета, които му бе донесъл Френтис, увити в шала на Села. — Не е кой знае каква зестра, знам.

Тя разви нежно шала, после прокара пръсти по сложните шарки.

— Много фина работа. Откъде го намери?

— Дар на признателност от една прекрасна девица.

— Трябва ли да ревнувам?

— Едва ли. Тя е на половин свят оттук и подозирам, че е омъжена за един красив рус мъж, когото познавахме някога.

Шерин раздели блокчетата.

— Зимниче.

— От сестра ми е.

— Имаш сестра? В смисъл родна сестра?

— Да. Срещнахме се само веднъж. Говорихме за цветя.

Тя посегна да стисне ръцете му и това го накара да изпита такава страстна и всепоглъщаща нужда от нея, че едва не забрави за молбата си към Ам Лин, за аспекта, за войната, за цялата ужасна, подгизнала от кръв история. Но само едва.

— Губернатор Аруан урежда кораба, но имаме още часове — каза той. Отиде до масата, където Шерин приготвяше лечебните си смеси, седна и отпуши бутилка вино. — Това сигурно е последната бутилка кумбраелско червено в града. Ще пиеш ли с един бивш лорд-маршал на Трийсет и пети пехотен полк, Меч на кралството и брат от Шестия орден?

Тя повдигна вежда.

— Почвам да се чудя дали не съм се наказала с един пияница.

Той взе две чаши и наля по малко вино във всяка.

— Просто пий, жено.

— Да, милорд — каза тя с престорено угодничество, седна срещу него и взе едната чаша. — Каза ли им?

— Само на Баркус. Останалите си мислят, че пътувам с последния кораб.

— Все още можем да се върнем. Сега, когато войната свърши…

— Там няма място за теб. Сама го каза.

— Но ти губиш толкова много…

Той посегна през масата и стисна ръката ѝ.

— Не губя нищо, а печеля всичко.

Тя се усмихна и отпи от виното.

— Ами задачата, която ти е възложил аспектът? Изпълни ли я?

— Не съвсем. Но ще я изпълня, докато си тръгнем.

— Вече можеш ли да ми кажеш каква е? Позволено ли ми е най-после да знам?

Той стисна ръката ѝ.

— Не виждам защо не.

Беше студено, по-студено от обичайното за месец уеслин. Аспект Арлин стоеше в края на тренировъчния плац и гледаше как инструктор Хоунлин обучава група новаци. По възрастта им и относителната малобройност на групата Вейлин прецени, че това са оцелелите след третата година. В далечината лудият инструктор Ренсиал се опитваше да стъпче с коня си друга група момчета и пронизителните му викове се носеха надалеч в мразовития въздух.

— Брат Вейлин — поздрави го аспектът.

— Аспект. Моля Трийсет и пети пехотен полк да бъде настанен в Дома на ордена за зимните месеци. — По настояване на аспекта формалното искане за настаняването на полка всеки път, когато се върне в Дома на ордена, се беше превърнало в ритуал между тях двамата, като признание на факта, че макар Орденът да се грижеше за финансирането и екипировката, полкът си оставаше част от Кралската гвардия.

— Разрешавам. Как беше в Нилсаел?

— Студено, аспект. — Бяха прекарали близо три месеца на нилсаелската граница с Кумбраел, преследвайки особено свирепа и фанатична група богопоклонници, които се наричаха Синове на Верния меч. Един от по-безобидните им навици беше да отвличат нилсаелски деца и насила да ги обръщат във вярата си. Подлагаха ги на най-разнообразен тормоз, за да си осигурят верността им; убиваха някои, ако се окажеха прекалено неподатливи или непослушни. Гонитбата през хълмовете и долините на Южен Нилсаел беше трудна, но полкът преследваше групата и я жилеше с такава ярост, че тя се бе смалила само до трийсетина души, когато я приклещиха в едно дълбоко дере. Богопоклонниците веднага убиха останалите им пленници, брат и сестра на осем и девет години, отвлечени няколко дни по-рано от нилсаелска ферма, а после почнаха да обстрелват Вълчите бегачи, като пееха молитви към своя бог. Вейлин остави на Дентос и стрелците му да ги избият до един и откри, че това изобщо не смущава съвестта му.

— Загуби? — поинтересува се аспектът.

— Четирима загинали, десет ранени.

— Жалко. И какво научи за тези… как бяха. Синове на Верния меч?

— Смятаха се за последователи на Хентес Мустор, за когото много кумбраелци вярват, че въплъщавал пророкувания Верен меч от тяхната Пета книга.

— А, да. Изглежда, в Кумбраел много се шуми около някаква Единайсета книга, Книгата на Верния меч, в която се разказвала историята на живота и мъченичеството на узурпатора. Кумбраелските епископи я заклеймиха като еретична, но мнозина жадуват да я прочетат. С подобни неща винаги е така — изгори една книга и от пепелта ѝ ще се пръкнат хиляда копия. Изглежда, убивайки един луд, ние сме създали нов клон на църквата им. Иронично, не мислиш ли?

— Много иронично, аспект. — Вейлин се поколеба, събирайки сили за онова, което имаше да каже, но както винаги аспектът беше на крачка пред него.

— Крал Янус иска подкрепата ми за своята война.

„Никога нищо ли не те изненадва?“, зачуди се Вейлин.

— Да, аспект.

— Кажи ми, Вейлин, вярваш ли, че във всяка уличка и зад всеки храст се таи алпирански шпионин, който постила пътя за нашествието на армиите им в нашата земя?

— Не, аспект.

— А вярваш ли, че алпиранските Отричащи отвличат децата ни, за да ги използват в неописуемо скверните си ритуали?

— Не, аспект.

— В такъв случай мислиш ли, че бъдещото богатство и просперитет на това Кралство зависят от това да си осигурим трите главни алпирански пристанища на Еринейско море?

— Не, аспект.

— И въпреки това си дошъл да искаш подкрепата ми от името на краля?

— Дойдох да поискам съвет. Кралят заплашва баща ми и семейството му, за да си осигури моето подчинение, но откривам, че не мога да ги опазя, докато хиляди умират в безсмислена война. Трябва да има някакъв начин да отклоним краля от този курс, някакъв натиск, който може да му бъде оказан. Ако всички Ордени заявят като един…

— Времето, когато Ордените говореха с един глас, е минало отдавна. Аспект Тендрис копнее за война срещу неверниците като зажаднял за бира пияница, докато братята ни в Третия орден са потънали в своите книги и наблюдават ставащото по света с хладно отчуждение. Петият орден по традиция не се меси в политиката, а що се отнася до Първия и Втория, те смятат, че единението на душите им с душите на Покойните има предимство пред всякакви мирски грижи.

— Аспект, някои неща ме карат да вярвам, че съществува още един Орден, може би по-могъщ от всички други, взети заедно.

Очакваше някакъв признак на шок или тревога, но аспектът само повдигна леко вежда.

— Виждам, че днес е денят, в който ще се разкрият всички тайни, братко. — Сплете дългите си пръсти и скри ръцете си под робата, после се обърна и кимна. — Ела да се поразходим.

Скреж хрущеше под нозете им, докато крачеха мълчаливо. Откъм тренировъчния плац се носеха викове и пъшкания на болка и триумф, които Вейлин помнеше толкова добре. Неочаквано го изпълни мъчителна носталгия, защото въпреки цялата болка и всички загуби през годините между тези стени онова беше по-простичко време, преди кралските кроежи и тайните на Вярата да внесат мрак и объркване в живота му.

— Как стигна до това знание? — попита накрая аспектът.

— На север срещнах един човек, брат от орден, който отдавна се смята за мит.

— И той ти каза за Седмия орден?

— Не без известно убеждаване от моя страна, и то само някои неща. Все пак потвърди, че съществуването на Седмия орден е тайна, известна на всички аспекти. Макар че, като се има предвид скорошният разрив с Четвъртия орден, подозирам, че аспект Тендрис е в неведение за тази информация.

— Така е, и е жизненоважно да си остане в неведение. Не си ли съгласен?

— Разбира се, аспект.

— Какво знаеш за Седмия орден?

— Че е свързан с Мрачното така, както ние сме свързани с войната, а Петият орден — с лечителството.

— Вярно е, макар че братята и сестрите ни от Седмия орден не го наричат Мрачното. Те гледат на себе си като на пазители и практиканти на опасно и тайнствено знание, голяма част от което не се поддава на такива банални идеи като имена или категории.

— А биха ли използвали това знание, за да ни помогнат?

— Разбира се. Винаги са го правили и продължават да го правят до ден-днешен.

— Човекът, когото срещнах на север, говореше за война във Вярата, че някои в Седмия орден били покварени от силата си.

— Покварени или пък заблудени. Кой може да каже? Много от знанията са си останали в изгубените години. Несъмнено е обаче, че членове на Седмия орден се сдобили със знание, което било по-добре да си остане скрито, че някак си проникнали в Отвъдното и докоснали нещо, някакъв дух или същество с такава сила и злост, че то за малко да унищожи Вярата ни заедно с цялото Кралство.

— Само че е било победено?

— Може би по-добрата дума е спряно. Но още се спотайва там, в Отвъдното, и чака; и някои хора биват призовани да изпълняват повелите му, да заговорничат и да убиват по негово указание.

— Клането на аспектите.

— И това, и други неща.

Вейлин си припомни сблъсъка си с Едноокия под града и какво беше казал той на Френтис, докато изрязвал сложната плетеница от белези на гърдите му.

— Онзи, който чака.

Този път изненадата на аспекта беше явна.

— Не си стоял със скръстени ръце, а?

— Кой е той?

Аспектът направи пауза и се обърна да изгледа момчетата на плаца.

— Може да е инструктор Ренсиал, а привидната му лудост през всичките тези години да е просто прикритие на истинските му замисли. Или пък инструктор Хоунлин, който никога не е казвал как е получил изгарянията си. Или дали не си ти, чудя се? — Погледът на аспекта, когато се обърна към Вейлин, беше смущаващо настойчив. — В края на краищата каква по-добра маскировка от тази? Син на Военачалника, храбър във всичко, наглед без недостатъци, обичан от Правоверните. Наистина — каква по-добра маскировка?

Вейлин кимна.

— Така е. Може да бъде надмината само от вас, аспект.

Аспектът премигна бавно, а после се обърна да продължи разходката си.

— Искам да кажа, че той си остава прекалено добре скрит и всичките усилия на Седмия орден не са успели да го разобличат. Може да е брат от Ордена или войник в твоя полк. Или може би дори човек без никаква връзка с Ордена. Пророчествата са неясни относно начина, но изрично твърдят, че целта на Онзи, който чака, е да унищожи нашия Орден.

Вейлин се намръщи озадачено. Идеята за пророчества не бе присъща на Вярата. Пророците и техните видения принадлежаха на фалшивите вярвания, на богопоклонниците и Отричащите, които се вкопчваха в разни предразсъдъци, погрешно смятайки ги за мъдрост.

— Пророчества ли, аспект?

— Онзи, който чака е бил предречен още преди много години от Седмия орден. Сред тях има някои с дарбата да виждат в бъдещето, или поне във вечно менящите се облаци от сенки, които представлява то, така са ми казвали. Рядко се случва виденията на такива хора да съвпаднат, сенките да се слеят в ясно различимо цяло, но всички те са в съгласие за две неща: ще имаме само един шанс да открием Онзи, който чака, и ако не успеем, този Орден ще бъде погубен, а без него ще загинат и Вярата, и Кралството.

— Но имаме шанс да го спрем?

— Един шанс, да. Последният брат, направил пророчество за това, е живял преди повече от век. Говорят, че изпадал в транс и записвал виденията си с почерк по-прецизен и изящен от този и на най-умелите писари в страната, макар че когато не бил в транс, не умеел нито да пише, нито да чете. Малко преди да умре той посегнал пак към перото и оставил кратък пасаж: „Война ще разобличи Онзи, който чака, когато един крал прати армията си да се бие под пустинно слънце. Той ще потърси смъртта на брат си и може би ще намери своята.“

„Смъртта на брат си…“

— Ти оцеля при две покушения срещу теб още по време на обучението си — продължи аспектът. — Ние вярваме, че и двете са били дело на служители на злата твар, която се спотайва в Отвъдното. По някаква причина тя горещо желае смъртта ти.

— Ако Онзи, който чака е скрит в Ордена, защо просто не го накара да ме убие?

— Или защото още не е изникнала такава възможност, или защото по този начин би рискувал да разкрие лицето си, а има да свърши още много. Но в хаоса на войната, заобиколен от толкова много смърт, може да си пробва късмета.

Вейлин почувства мраз, който нямаше нищо общо с ледените ветрове, веещи над плаца.

— Войната на краля е нашият шанс?

— Единственият ни шанс.

— Предречен от човек, надраскал нещо в транс преди повече от сто години? Готов сте да пратите Ордена на война въз основа само на това?

— След всичко, което си видял и научил, можеш ли наистина да се съмняваш? Тази война ще я има независимо дали я подкрепим, или не. Кралят е избрал своя път и няма да позволи да го разубедят.

— Ако това стане, Кралството може да погине.

— А ако не стане, ще погине със сигурност. И няма да се разпадне на воюващи владения както преди, а ще бъде напълно опустошено, земята ще бъде изпепелена, горите — изгорени до корен, а всички хора — жители на Кралството, сеорди и лонаки — ще са мъртви. Какво друго предлагаш да направим?

— Не ми дойде наум никакъв отговор — каза Вейлин на Шерин и плъзна палец по гладката кожа на ръката ѝ. — Той беше прав. Беше ужасно, чудовищно, но беше прав. Каза ми, че тази война няма да прилича на никоя, която сме виждали досега. Че ще бъдат дадени големи жертви. Но че аз трябва да се върна. Независимо колко от войниците ми и братята ми загинат, аз трябва да се върна в Кралството, след като изпълня задачата. Преди да си тръгне ми каза, че му напомням за майка ми. Често съм се чудил откъде се познават, но предполагам, че така и няма да разбера.

Главата ѝ лежеше на масата със затворени очи и леко разтворени устни, ръката ѝ още държеше чашата, която ѝ бе дал.

— Две части валериан, една част царски корен и щипка лайка да прикрие вкуса — каза той и я погали по косата. — Опитай се да не ме мразиш.

Наметна я с плаща ѝ, затъкна в гънките му шала с увитите в него блокчета и я отнесе на пристанището. Тя беше лека в ръцете му, крехка. Ам Лин чакаше на кея до един голям търговски кораб. Жена му Шоала го стискаше за ръката, а лицето ѝ бе сковано в опит да спре сълзите, докато хвърляше пълен с копнеж поглед към града, който вероятно нямаше да види отново. Губернатор Аруан преговаряше с капитана на кораба, набит мъж от Далечния запад, който се разтревожи при вида на Вейлин. Може да беше някой от капитаните, заставени да гледат горящите кораби след неуспешния опит за бягство на моряците, Вейлин не помнеше, но мъжът бързо приключи пазарлъка с губернатора и се качи по трапа.

— Цената е договорена — каза губернаторът на Ам Лин. — Пътуват право към запада. Първото пристанище, на което ще спрат…

— По-добре е да не знам — прекъсна го Вейлин.

Ам Лин пристъпи, за да вземе Шерин. Вдигна я с лекота в мускулестите си каменоделски ръце.

— Кажи ѝ, че са ме убили — каза Вейлин. — Докато корабът е напускал пристанището, Имперската гвардия се е появила и ме е убила.

Каменоделецът кимна неохотно.

— Както желае песента, братко.

— Тя може да остане тук — предложи губернатор Аруан. — В края на краищата градът ѝ е силно задължен. Няма да я грози никаква опасност.

— Наистина ли мислите, че лорд Велсус ще споделя вашата признателност, губернаторе? — попита Вейлин.

Губернаторът въздъхна.

— Може би не. — Откачи една кожена кесия от колана си и я подаде на Шоала. — За нея, когато се събуди. С моите благодарности.

Жената кимна, хвърли последен пълен с отрова поглед на Вейлин, а после един печален поглед към града, преди да се обърне и да тръгне по трапа.

Вейлин посегна и прокара пръсти през косата на Шерин, опитваше се да запечата в паметта си образа на спящото ѝ лице.

— Грижи се за нея — каза на Ам Лин.

Каменоделецът се усмихна.

— Моята песен не би допуснала нищо друго. — Обърна се, после се поколеба. — В песента ми няма нотка на сбогуване, братко. Това ме кара да си мисля, че някой ден пак ще пеем заедно.

Вейлин кимна и отстъпи назад, докато Ам Лин качваше Шерин на кораба. Застана до губернатора и загледа как корабът се отдели от кея и пое с отлива към изхода на пристанището, а после вдигна платна да улови северния вятър, отнасяйки неговата любима. Чакаше и гледаше, докато платната се превърнаха в бледо петно на хоризонта, а после изчезнаха съвсем и останаха само морето и вятърът.

Свали меча си и го подаде на Аруан.

— Губернаторе, градът е ваш. Имам заповед да чакам лорд Велсус извън стените.

Аруан погледна меча, но не понечи да го вземе.

— Аз ще се застъпя за вас. Имам известно влияние в двора на императора. Той е прочут с милосърдието си… — Запъна се и млъкна, може би усетил колко безсмислени са думите му. След малко заговори пак: — Благодаря ви за живота на дъщеря ми, милорд.

— Вземи го — настоя Вейлин и пак му подаде меча. — Предпочитам да си ти, а не лорд Велсус.

— Както желаете. — Губернаторът взе меча с пухкавите си ръце. — Нищо ли не мога да направя за вас?

— Ами… всъщност кучето ми…