Кръвна песен

1.

Сутринта, когато бащата на Вейлин го отведе до седалището на Шестия орден, земята бе застлана с гъста мъгла. Момчето яздеше отпред, стиснало седлото, и се радваше. Баща му рядко го извеждаше на езда.

— Къде отиваме, милорд? — попита Вейлин, когато баща му го поведе към конюшнята.

Високият мъж не отговори, но спря за миг, преди да сложи седлото на гърба на коня. Вейлин бе свикнал с нежеланието на баща си да отговаря на въпроси и не се замисли.

Железните подкови на жребеца затракаха по плочника. Излязоха през източната порта, над която бяха окачени клетки с трупове и се носеше неприятна миризма на гнило. Вейлин се беше научил да не пита с какво хората са заслужили подобно наказание. Това бе един от въпросите, на които баща му отговаряше винаги и историите оставяха Вейлин потен и разплакан в леглото. Ослушваше се за всеки шум навън и очакваше крадци, бунтовници или повлияни от Мрачното Отричащи да се появят всеки момент.

Павираният път свърши и баща му пришпори коня в тръс, а после и в галоп. Вейлин се смееше възбудено. За момент изпита срам от радостта си. Майка му бе починала само преди два месеца и тъгата на баща му висеше като тъмен облак над къщата, плашеше прислугата и отблъскваше евентуалните посетители. Но Вейлин бе само десетгодишен и представите му за смъртта бяха съвсем детски. Майка му му липсваше, но смъртта ѝ беше мистерия, най-дълбоката тайна на възрастните, и той дори не знаеше защо плаче, и продължаваше да отмъква сладки от готвача и да си играе с дървени мечове на двора.

Препускаха само отначало, после баща му намали. За Вейлин беше твърде кратко, искаше му се да галопират завинаги…

Спряха пред голяма желязна порта. Решетките ѝ бяха по-високи от три човешки боя и завършваха с остри шипове. На върха на арката имаше желязна статуя: воин, стиснал пред гърдите си меч, сочещ надолу, с лице на древен скелет. Стените от двете страни бяха почти толкова високи, колкото портата. От лявата страна имаше дървена подпора, от която висеше пиринчена камбана.

Бащата на Вейлин се смъкна от коня и свали Вейлин от седлото.

— Какво е това място, милорд? — попита момчето. Гласът му му се стори като крясък, въпреки че шептеше. Тишината на мъглата го безпокоеше, освен това не харесваше вратата и статуята над нея. Знаеше с детската си увереност, че празните очи са лъжа, трик. Статуята ги наблюдаваше и изчакваше.

Баща му не отговори, а вместо това измъкна камата от ножницата на колана си и удари камбаната с дръжката ѝ. Звънът сякаш оскверни тишината. Вейлин затисна ушите си с длани и го изчака да заглъхне. Когато вдигна поглед, баща му бе застанал до него.

— Вейлин — каза баща му с пресипнал сериозен глас. — Помниш ли на какво те научих? Семейният ни девиз.

— Да, милорд.

— Кажи го.

— Верността е нашата сила.

— Да. Верността е нашата сила. Запомни го. Запомни, че си мой син и че аз искам да останеш тук. Тук ще научиш много неща и ще станеш брат от Шестия орден. Но винаги ще бъдеш мой син и ще уважаваш моите желания.

По чакъла зад портата се чуха стъпки и Вейлин зърна зад решетките висока закачулена фигура. Човекът ги изчакваше. Лицето му бе скрито от мъглата, но Вейлин потръпна, усещаше, че го оглеждат и оценяват. Погледна баща си и видя едър мъж със силни черти, прошарена брада и дълбоки бръчки. В изражението му имаше нещо ново, нещо, което Вейлин не бе виждал никога и не можеше да определи. След години щеше да го среща по лицата на хиляди мъже и да го приеме за приятел: страх. Направи му впечатление, че очите на баща му са необичайно тъмни, много по-тъмни от майчините му. Така го запомни през остатъка от живота си. За хората той беше Военачалника, Първия меч на кралството, героят от Белтриан, спасител на краля и баща на известен син. Но за Вейлин винаги щеше да бъде боязливият човек, изоставящ детето си пред портите на седалището на Шестия орден.

Усети как баща му го побутва в гърба.

— Тръгвай, Вейлин. Върви при него. Той няма да ти направи нищо лошо.

„Лъжец!“ Краката на момчето се провлачиха по земята, докато баща му го буташе към портата. Когато наближиха, Вейлин видя лицето на закачуления по-ясно. Беше тясно и продълговато, с тънки устни и бледосини очи. Вейлин усети, че се взира в тях. Тесноликият мъж също се вгледа в него, без да обръща внимание на баща му.

— Как се казваш, момче? — Гласът беше мек, като въздишка в мъглата.

Вейлин не разбра как успя да отговори, без гласът му да трепне.

— Вейлин, милорд. Вейлин Ал Сорна.

Тънките устни се извиха в нещо като усмивка.

— Не съм лорд, момче. Аз съм Гайнил Арлин, аспект на Шестия орден.

Вейлин си спомни уроците на майка си.

— Извинявайте, аспект.

Зад него се чу изпръхтяване. Вейлин се обърна и видя, че баща му е яхнал коня и се отдалечава бързо в мъглата: тропотът на копитата по меката земя постепенно заглъхна.

— Вейлин, той няма да се върне — заговори аспектът с продълговатото лице. Усмивката му бе изчезнала. — Знаеш ли защо те доведе тук?

— Да науча много неща и да стана брат от Шестия орден.

— Да. Но никой не може да влезе, освен по собствен избор, без значение от възрастта.

Внезапно Вейлин изпита желание да хукне в мъглата. Можеше да избяга. Щеше да си намери разбойническа банда, която да го приеме, щеше да живее в горите и да има множество приключения, и да се преструва на сирак… „Верността е нашата сила.“

Аспектът го гледаше безизразно, но Вейлин знаеше, че прочита всяка мисъл в детската му глава. След години се чудеше колко момчета, доведени или подлъгани да дойдат тук от коварните си родители, са побягнали и дали са съжалявали за избора си.

„Верността е нашата сила.“

— Искам да вляза — каза той на аспекта. В очите му имаше сълзи и той примигна, за да ги пропъди. — Искам да науча много неща.

Аспектът отключи вратата. Вейлин забеляза, че по ръцете му има много белези. Мъжът открехна портата и го подкани.

— Влизай, малки ястребе. Вече си наш брат.

Вейлин моментално осъзна, че седалището на Шестия орден не е къща, а истинска крепост. Гранитните стени се извисяваха над него като скали, докато аспектът го пускаше през портата. По бойниците патрулираха тъмни фигури и го гледаха с безизразни, скрити от мъглата очи. Решетката на увенчания с арка вход бе вдигната, а отстрани стояха двама копиеносци, от по-възрастните ученици, които се поклониха уважително на преминаващия аспект. Той почти не им обърна внимание и поведе Вейлин към двора, където други ученици премитаха паветата, а от ковачницата се носеше звън на метал. Вейлин беше виждал замъци и преди. Родителите му веднъж го бяха завели в кралския дворец, нагизден в най-хубавите си дрехи, и там трябваше да изтърпи безкрайната и скучна реч на аспекта на Първия орден, който описваше величието на кралското сърце. Но самият дворец беше ярко осветен лабиринт със статуи, гоблени, полиран мрамор и доспехи на стражите, в които можеше да се огледаш. Въобще не миришеше на тор и пушек и нямаше стотици мрачни стаички, несъмнено криещи забранени за малки момчета тайни.

— Вейлин, кажи ми какво знаеш за този орден — нареди аспектът, докато го водеше към главната цитадела.

Вейлин започна да рецитира уроците на майка си:

— Шестият орден носи меча на правосъдието и сразява враговете на Вярата и Кралството.

— Много добре. — Аспектът изглеждаше изненадан. — Добре са те научили. Но с какво сме по-различни от останалите ордени?

Вейлин се замисли за отговора. Вече влизаха в цитаделата. Видя две момчета, около дванайсетгодишни, които се сражаваха с дървени мечове — разменяха удари, мушкания и парирания. Биеха се в очертан с тебешир кръг и всеки път щом схватката ги доближеше до ръба, гладко избръснатият инструктор ги удряше с пръчка. Те въобще не трепваха при ударите, съсредоточени върху двубоя. Едното момче се протегна твърде напред при поредното мушкане и получи удар по главата. От раната шурна кръв и то залитна и падна тежко извън кръга, което му докара нов удар с пръчката на инструктора.

— Вие се сражавате — каза Вейлин. Насилието и кръвта караха сърцето му да се разтуптява.

— Да. — Аспектът спря и го изгледа отгоре. — Сражаваме се. Убиваме. Щурмуваме крепостни стени под стрели и огън. Посрещаме щурмовете на конницата. Просичаме си път сред гора от пики и копия, за да пленим вражеското знаме. Шестият орден се сражава. Но знаеш ли за кого?

— За Кралството.

Аспектът приклекна и лицата им се изравниха.

— Да, за Кралството. Но кое е още по-важно?

— Вярата?

— Говориш несигурно, малки ястребе. Може би не си толкова добре научен, колкото смятах.

Зад него инструкторът дърпаше поваленото момче да стане сред дъжд от обиди.

— Тромав малоумен тъпчещ се с лайна дебил! Ставай! Ако паднеш пак, лично ще се погрижа да не станеш повече.

— Вярата е сбор от нашата история и дух — изрецитира Вейлин. — Когато преминем в отвъдното, нашата същност се слива с душите на Покойните, за да ни даде напътствие в живота. В замяна ние им отдаваме почит и вяра.

Аспектът повдигна вежда.

— Добре си научил катехизиса.

— Да, сър. Майка ми ми преподаваше често.

Лицето на аспекта помръкна.

— Майка ти… — Направи пауза и възвърна безизразната си маска. — Повече няма да споменаваш майка си. Нито баща си или други членове на семейството. Нямаш друго семейство освен Ордена. Вече принадлежиш на Ордена. Разбираш ли?

Момчето с раната на главата бе паднало отново и инструкторът го налагаше — стоварваше пръчката с прецизни отмерени удари. Приличащото на скелет лице почти не издаваше емоции. Вейлин беше виждал подобно изражение, когато баща му налагаше някое от кучетата си.

„Вече принадлежиш на Ордена.“ За своя изненада осъзна, че сърцето му се е успокоило, а гласът му не потрепери въобще, когато отговори:

— Разбирам.

Инструкторът се казваше Солис. Имаше изпити черти и очи като на коза: сиво-жълти, студени и втренчени. Погледна Вейлин и попита:

— Знаеш ли какво е мърша?

— Не, сър.

Инструктор Солис се приближи и надвисна над него. Сърцето на Вейлин отказа да се разтупти. Гледката на облещения като череп учител, налагащ момчето на земята, бе заменила страха с разгарящ се гняв.

— Това е мъртво месо, момче — продължи Солис. — Плът, оставена на бойното поле, да бъде изкълвана от гарвани и оглозгана от плъхове. Това те очаква, момче. Мъртва плът.

Вейлин не каза нищо. Козите очи на Солис се опитваха да проникнат в него, но Вейлин знаеше, че не виждат страх. Инструкторът го караше да се гневи, а не да се бои.

В таванската стая на северната кула имаше десет момчета. Всичките на приблизително еднаква възраст. Някои подсмърчаха изоставени и самотни, а други се подсмихваха на неочакваната свобода от родителски надзор. Солис ги накара да се строят; удари с пръчката си едно по-едро момче, което беше твърде бавно.

— По-чевръсто, куха тикво.

Огледа ги едно по едно, като на няколко пъти пристъпи напред, за да обиди някого.

— Име? — попита той едно високо русоляво момче.

— Норта Ал Сендал, сър.

— Ще ме наричаш инструктор, а не сър, малоумнико. — Продължи по редицата. — Име?

— Баркус Джешуа, инструктор — отвърна едрото момче, което бе ударил преди малко.

— Виждам, че в Нилсаел още развъждат товарни животни.

И така, докато не изреди всичките. Накрая застана пред тях и произнесе кратка реч.

— Несъмнено семействата ви са ви пратили тук по различни причини. Искат да станете герои, да прославите името им, да могат да се хвалят с вас, докато къркат и курварстват из града, или просто искат да се отърват от ревнивите си сополанковци. Е, забравете ги. Ако ви искаха, нямаше да се озовете тук. Вече сте наши и принадлежите на Ордена. Ще се научите да се биете и ще убивате враговете на Кралството и Вярата, докато не умрете. Нищо друго няма значение. Нищо друго не ви засяга. Нямате семейство, нямате мечти, нямате амбиции, освен тези на Ордена.

Нареди им да вземат грубите чували от зебло от леглата и да изтичат по безбройните стълби на кулата до конюшнята, за да ги напълнят със слама, като не спираше да ги налага с пръчката. Вейлин беше сигурен, че отнася повече удари от останалите и че Солис нарочно го бута към по-старите и влажни купчини в дъното. Щом напълниха чувалите, инструкторът ги върна обратно, за да ги оставят на дървените рамки, които щяха да им служат за легла. Последва ново тичане надолу, този път към хранилищата под кулата. Момчетата се строиха задъхани, дъхът им излизаше на пара в студения въздух. Хранилищата изглеждаха огромни. Тухлените им стени изчезваха в мрака във всички посоки. Страхът на Вейлин започна да се връща, докато гледаше безкрайните пълни със заплаха сенки.

— Очите напред! — Пръчката на Солис се стовари върху ръката му и той едва потисна болезненото си изскимтяване.

— Нова реколта, инструктор Солис? — чу се весел глас. От мрака се появи много едър мъж. Грамадната му като бут шунка ръка стискаше маслена лампа. Вейлин за пръв път виждаше човек, който сякаш да е по-широк, отколкото висок. Туловището му бе обвито с тъмносиво наметало като на останалите инструктори, но с избродирана червена роза на гърдите. По наметалото на инструктор Солис нямаше никакви знаци.

— Поредният товар с лайна, инструктор Грейлин — отвърна Солис с нотка на примирение.

На месестото лице на Грейлин за миг се мярна нещо като усмивка.

— Какъв късмет, че са попаднали под твое ръководство.

За момент настъпи тишина и Вейлин усети напрежението между двамата. Това, че Солис проговори първи, му се стори важно.

— Имат нужда от екипировка.

— Разбира се. — Грейлин се приближи да ги огледа. Изглеждаше странно подвижен за толкова едър човек и сякаш се носеше по плочите. — Малките бойци трябва да бъдат въоръжени за предстоящите битки. — Продължаваше да се усмихва, но Вейлин забеляза, че в очите му няма веселие. Отново се сети за баща си, как гледаше на конския панаир, когато някой търговец се опитваше да го заинтересува с нов жребец. Баща му щеше да обиколи животното и да му покаже признаците, които определяха дали ще стане добър боен кон, плътността на мускулите, от която зависеше това дали ще е стабилен в мелето, но твърде бавен при атака. Казваше, че най-добрите жребци трябва да запазят част от духа си след укротяването и обучението. „Гледай очите, Вейлин. Търси коне с искрици в очите.“

Това ли търсеше инструктор Грейлин в тях, искрици в очите? Нещо, показващо кой ще издържи и как ще се справи при схватка или атака?

Грейлин спря до едно слабичко момче, Кейнис, което бе понесло може би най-тежките обиди на Солис. Изгледа го напрегнато и момчето се размърда от притеснение.

— Как се казваш, малки боецо? — попита Грейлин.

Момчето преглътна, преди да отговори.

— Кейнис Ал Ниса, инструктор.

— Ал Ниса. — Грейлин се замисли. — Благородно семейство с прилично положение, доколкото помня. Земите ви са на юг и сте сродени с дома Хурниш. Доста си далеч от къщи.

— Да, инструкторе.

— Е, не се бой. Вече имаш нов дом в Ордена. — Потупа момчето три пъти по рамото и Кейнис леко се сви. Пръчката на Солис несъмнено го караше да се притеснява и от най-леките докосвания. Грейлин продължи по редицата, като задаваше различни въпроси и предлагаше съчувствие. През цялото време инструктор Солис потупваше с пръчката по бедрото си. Ехото отекваше в хранилището.

— Мисля, че знам твоето име, малки боецо. — Туловището на Грейлин се надвеси над Вейлин. — Ал Сорна. Служих с баща ти по време на мелденейската война. Велик човек. Приличаш на него.

Вейлин усети капана и не се поколеба.

— Нямам семейство, инструкторе. Само Ордена.

— Но Орденът е семейство, малки боецо. — Грейлин се ухили. — Ние с инструктор Солис сме ваши чичовци. — Това го накара да се ухили още повече. Вейлин погледна Солис и видя, че той се взира в Грейлин с неприкрита омраза.

— Последвайте ме, доблестни младежи! — Грейлин вдигна лампата над главата си и тръгна навътре в хранилището. — Не се отделяйте, плъховете не харесват посетители, а някои са по-едри от вас. — И се ухили отново. Кейнис изскимтя и се огледа уплашено в безкрайния мрак.

— Не му обръщай внимание — прошепна Вейлин. — Тук няма плъхове. Твърде чисто е и няма какво да ядат. — Не беше сигурен дали е вярно, но звучеше що-годе окуражително.

— Млъквай, Сорна! — Пръчката на Солис изсвистя над главата му. — Хайде, мърдайте!

Последваха лампата на инструктор Грейлин в тъмнината на хранилището. Стъпките и смехът на едрия мъж ехтяха нереално, нарушаваше ги епизодичното изплющяване на пръчката на Солис. Очите на Кейнис шареха трескаво, несъмнено в търсене на гигантските плъхове.

Сякаш вървяха цяла вечност, преди да стигнат до здрава дъбова врата в грубата тухлена стена. Грейлин им нареди да изчакат и откачи от колана си връзка ключове.

— Сега, младежи, нека ви нагласим за предстоящите битки — каза и отвори широко вратата.

Помещението приличаше на голяма пещера. Пещера с безброй рафтове с мечове, копия, лъкове, пики и всякакви други оръжия, а покрай стените бяха наредени бъчви и чували с брашно и зърно.

— Малкото ми владение — обяви Грейлин. — Аз съм отговорник за хранилището и оръжейната. Няма бобено зърно или острие на стрела, които да не съм преброил два пъти. Ако се нуждаете от нещо, аз ще ви го осигурявам. И ще отговаряте пред мен, ако го изгубите. — Вейлин забеляза, че усмивката му е изчезнала.

Строиха се пред склада и Грейлин им изнесе десет големи сиви чувала.

— Това са даровете на Ордена, младежи — заяви весело инструкторът. — Във всеки има следните неща: един дървен меч по азраелски модел, един ловджийски нож, дълъг двайсет и пет сантиметра, ботуши, два чифта панталони, две памучни ризи, едно наметало, една закопчалка, една кесия, естествено, празна, един от тези… — Инструктор Грейлин протегна към лампата нещо, което проблесна, и го завъртя на верижката му. Беше медальон, сребърен кръг с гравирана фигура, в която Грейлин разпозна воина с черепа, изобразен на външната порта. — Това е знакът на Ордена. Изобразява Салтрот Ал Дженриал, първия ни аспект. Носете го винаги. Когато спите, когато се къпете, винаги. Сигурен съм, че инструктор Солис е подготвил множество наказания за момчетата, които забравят да го носят.

Солис запази мълчание, но пръчката, която пошляпваше по ботуша му, говореше достатъчно красноречиво.

— Другият ми дар ще се изрази в няколко съвета — продължи инструктор Грейлин. — Животът в Ордена е суров и често кратък. Много от вас, може би всички, ще бъдат изключени преди последния изпит. Тези, които си спечелят правото да останат, ще прекарат живота си в патрулиране на далечни граници, безкрайни схватки с диваци, разбойници и еретици, при които най-вероятно ще загинете, ако имате късмет, или ще бъдете осакатени, ако нямате. След петнайсет години служба малцината оцелели ще получат собствено командване или ще се върнат тук да обучават тези, които ще ви заместят. Това е животът, на който са ви обрекли семействата ви. Може да не ви изглежда така, но това е чест, така че се радвайте, слушайте инструкторите, усвоете уроците и винаги поддържайте Вярата. Запомнете тези думи и ще живеете дълго в Ордена.

— Усмихна се отново и разпери месестите си ръце. — Това е всичко, което мога да ви кажа, малки воини. Сега изчезвайте. Несъмнено ще ви видя скоро, щом изгубите ценните дарове. — Изхили се пак и изчезна в склада, а ехото на смеха му ги следваше, докато пръчката на Солис ги подкарваше да излязат от хранилището по-бързо.

Стълбът беше висок шест стъпки и боядисан в червено, синьо и зелено, отгоре надолу. Имаше двайсетина такива, разпръснати по тренировъчната арена, мълчаливи свидетели на мъченията. Солис бе накарал всеки да застане пред един стълб и да го удря с дървен меч според неговите инструкции.

— Зелено! Червено! Зелено! Синьо! Червено! Синьо! Червено! Зелено! Зелено…

Ръката на Вейлин изтръпна след първите няколко удара, но той продължаваше да размахва дървения меч с всичка сила. Баркус спря след няколко замаха и си докара дъжд от удари с пръчката, който премахна обичайната му усмивка и го остави с окървавено чело.

— Червено! Червено! Синьо! Зелено! Червено! Синьо! Синьо…

Вейлин откри, че ръката му ще се схване, ако не извива меча в последния момент, така че острието да се плъзга, а не да блъска дънера. Солис застана зад него и гърбът му настръхна в очакване на пръчката. Но инструкторът го изгледа само за миг, след което изръмжа и се премести, за да накаже Норта, който бе ударил синята част вместо червената.

— Отвори си ушите бе, глупак!

Норта понесе удара във врата мълчаливо, примигна, за да разкара сълзите, и продължи да налага дънера.

Упражнението продължи, като плющенето на пръчката даваше остър контрапункт на тропането на мечовете в стълбовете. По някое време инструкторът ги накара да сменят ръцете.

— Братята в Ордена се сражават и с двете ръце. Загубата на крайник не е оправдание за страхливост.

След малко повече от час Солис им нареди да спрат, строи ги в редици и смени пръчката с дървен меч. И неговият беше по азраелски модел: право острие, дръжка за ръка и половина и тънък извит метален предпазител за пръстите. Вейлин разбираше от мечове — баща му имаше много, окачени над камината в трапезарията, които изкушаваха детските му ръце, макар че никога не бе събрал кураж да ги пипне. Те, разбира се, бяха по-големи от учебните. Остриетата им бяха поне по метър, остри, но носещи неравния ръб, получаващ се от точиларския камък, заглаждащ нащърбванията и неравностите, получени при употреба. Имаше един меч, който привличаше вниманието му по-често от останалите, окачен високо на стената, далече от обсега му. Острието сочеше надолу, право към носа му. Прост меч, азраелски, като повечето от останалите, без украса, но острието му не беше поправяно. Винаги беше излъскан, но се виждаха всички драскотини и нащърбвания. Вейлин не смееше да пита баща си, затова се обърна към майка си, макар и с не по-малко притеснение, защото знаеше, че тя мрази оръжията. Откри я в салона, където четеше, както обикновено. Беше в ранните дни на болестта ѝ и лицето ѝ бе изпито, което го караше да се взира в него. Тя се усмихна и потупа мястото до себе си. Обичаше да му показва книгите и момчето разглеждаше гравюрите и слушаше истории за Вярата и Кралството. Вейлин седна до нея и заслуша търпеливо историята за Керлис Неверника, наказан с вечна смърт, защото отказал напътствията на Покойните, докато не настъпи достатъчна пауза, за да зададе въпроса си:

— Мамо, защо баща ми не си оправи меча?

Тя спря по средата на страницата, без да поглежда към него. Тишината се проточи и Вейлин се зачуди дали не е приела тактиката на баща му просто да го игнорира. Беше на път да се извини и да поиска да се оттегли, когато тя каза:

— Това е мечът, който баща ти е получил, когато се е присъединил към армията. Сражавал се е с него много години по време на създаването на държавата и след това кралят го направи Меч на кралството. Затова се казваш Вейлин Ал Сорна, а не просто Вейлин Сорна. Нащърбванията по меча показват историята на баща ти. Затова го остави така…

— Сорна, събуди се! — Крясъкът на Солис го върна рязко в настоящето. — Ти, с плъшето лице, ще си първи. — Инструкторът посочи на Кейнис да застане пред него. — Аз ще атакувам, ти ще се защитаваш. Ще продължаваме, докато един от вас не успее да ме парира.

Солис се раздвижи рязко и мушкането му уцели момчето в гърдите преди то изобщо да понечи да вдигне меча си. Кейнис се строполи на земята.

— Жалко изпълнение, Ниса. Ти, следващият, Дентос ли се казваше?

Дентос имаше остри черти, права коса и длъгнести крайници. Говореше със западноренфаелски акцент, което дразнеше инструктора.

— Биеш се както и говориш — коментира Солис, след като дървеното острие фрасна Дентос в ребрата и той падна на земята, останал без дъх.

— Джешуа, ти си наред.

Баркус успя да избегне първото светкавично мушкане, но рипостът му не успя и беше повален с втория замах, прицелен в краката.

Следващите две момчета бяха свалени бързо, както и Норта, въпреки че той почти успя да избегне мушкане, но това не впечатли инструктора.

— Трябва да се справяте по-добре. — Обърна се към Вейлин. — Давай, Сорна.

Вейлин застана пред инструктора и зачака. Студеният поглед на Солис привличаше неговия, бледите очи го фиксираха… Без да мисли, Вейлин пристъпи настрани и вдигна меча си, отбивайки замахването на Солис с остър пукот.

Момчето пристъпи назад, с вдигнат меч, готов за нов удар. Не обръщаше внимание на смразяващата тишина на останалите: беше се съсредоточил за следващата атака на инструктор Солис, която несъмнено щеше да е подсилена с гнева на унижението. Но следваща атака нямаше. Инструкторът прибра оръжието и им нареди да вземат вещите си и да го последват в столовата. Докато вървяха през двора, Вейлин го наблюдаваше внимателно. Търсеше внезапното напрягане, сигнализиращо пореден удар с пръчката, но киселото изражение на Солис оставаше непроменено. Вейлин не вярваше, че инструкторът ще преглътне обидата, и се закле, че няма да бъде сварен неподготвен за неизбежното наказание.

Обядът беше донякъде изненадващ. Трапезарията беше пълна с момчета и ехтеше от гласове — обичайните момчешки закачки и клюки. Масите бяха подредени по възраст, като най-малките бяха до вратата, където беше най-ветровито, а най-големите бяха в дъното, близо до масата на инструкторите. Учителите бяха около трийсет, предимно мълчаливи и покрити с белези, някои имаха следи от сериозни изгаряния. Един от тях, който седеше в края и мълчаливо ядеше хляб и сирене, сякаш бе загубил целия си скалп. Само инструктор Грейлин изглеждаше развеселен и се смееше шумно, стиснал кълка в дебелите си пръсти. Останалите го игнорираха или само кимаха учтиво на духовитите му лафове.

Солис ги заведе до най-близката до вратата маса и им нареди да сядат. На нея имаше други групички момчета на тяхната възраст. Бяха пристигнали преди няколко седмици и бяха по-напред в обучението. Вейлин забеляза, че някои се сбутаха с насмешка и превъзходство, и това не му се хареса.

— Може да говорите свободно — каза Солис. — Яжте и не се замеряйте с храната. Имате час. — Наведе се и тихо каза на Вейлин: — Ако се биете, не си чупете костите. — След това отиде да седне при другите инструктори.

Масата бе отрупана с печено пиле, пай, плодове, хляб, сирене и дори сладкиши. Пиршеството контрастираше рязко с неприветливата строгост, която цареше досега. Вейлин беше виждал толкова храна на едно място само в кралския дворец, а тогава не му бяха позволили да яде почти нищо. Момчетата насядаха мълчаливо, донякъде смаяни от изобилието на храната и донякъде от смущение: все пак бяха практически непознати.

— Как го направи?

Вейлин вдигна поглед към Баркус, едрото нилсаелско момче, седнало от другата страна на подноса със сладкиши.

— Кое?

— Как парира удара?

Останалите го гледаха напрегнато, а Норта притискаше кърпичка към разкървавената си устна. Вейлин не можеше да прецени дали завиждат, или са засегнати.

— Очите — отговори той и си наля вода в проста калаена чаша.

— Какво очите? — попита Дентос, докато тъпчеше устата си с хляб и ръсеше трохи. — Искаш да кажеш, че е използвал Мрачното ли?

Норта се засмя, както и Баркус, но останалите изглеждаха смразени от предположението. За Мрака или Мрачното, както го наричаха по-често, не се говореше. Кейнис като че ли не чу — беше се съсредоточил върху порция пилешко с картофи и видимо не обръщаше внимание на разговора.

Вейлин се размърда на стола, притеснен от вниманието.

— Той ни подлъгва с очи. Взира се в нас, ние отвръщаме и вниманието ни е отвлечено. След това атакува, докато още се чудим, какво планира. Не го гледайте в очите, гледайте краката и меча.

Баркус отхапа от една ябълка и изръмжа:

— Прав е. Мислех, че се опитва да ме хипнотизира.

— Това пък какво значи? — попита Дентос.

— Прилича на магия, но всъщност е трик — обясни Баркус. — На миналогодишния летен панаир имаше мъж, който караше хората да повярват, че са прасета. Караше ги да ровят в земята, да грухтят и да се търкалят в лайната.

— Как така?

— Не знам, с някакъв номер. Размахваше една дрънкулка пред очите им и говореше тихо и после те правеха каквото им каже.

— Дали инструктор Солис може да прави такива неща? — попита Дженис, момче, което Солис бе оприличил на магаре.

— Вярата знае. Знам, че учителите от ордените знаят множество тайни неща, особено тези от Шестия. — Баркус вдигна една кълка и я огледа доволно преди да отхапе. — Явно разбират и от готвене. Карат ни да спим на сламеници и ни бият, но поне ни хранят добре.

— Да — съгласи се Дентос. — Като кучето на чичо ми Сим.

Настъпи объркана тишина.

— Кучето на чичо ти Сим ли? — попита Норта.

Дентос кимна и преглътна голямо парче пай.

— Ръмжо. Най-доброто бойно куче в западните провинции. Имаше десет победи, преди да му разкъсат гръкляна миналата зима. Чичо Сим си го обичаше. Има четири деца от три жени, ама си обичаше кучето повече. Даваше му да яде преди да даде на децата. И то все най-хубавото. За децата каша, за кучето говеждо. — Засмя се сухо. — Дъртото му копеле.

Норта явно не схващаше.

— Какво значение има как някакъв ренфаелски селянин си храни псето?

— Хранил го е, за да се бие по-добре — обясни Вейлин. — Хубавата храна изгражда здрави мускули. Затова бойните коне се хранят със зърно и овес и не се оставят на обикновено пасище. — Кимна към яденето на масата. — Колкото по-добре се храним, толкова по-добре ще се бием. — Очите му срещнаха очите на Норта. — И не мисля, че трябва да го наричаш селянин. Тук всички сме селяни.

Норта го изгледа студено.

— Нямаш право да ни командваш, Ал Сорна. Баща ти може да е Военачалник, обаче…

— Не съм син на никой, както и ти. — Вейлин си взе едно хлебче и усети ръмженето на стомаха си. — Вече не.

Потънаха в тишина, съсредоточени върху храната. На една от другите маси започна бой. Храна и съдове се разлетяха сред вихър от юмруци и ритници. Неколцина се включиха веднага, други подвикваха окуражително отстрани. Повечето останаха по масите си, а мнозина даже не вдигнаха поглед. Боят продължи няколко минути, преди един инструктор, едрият мъж с обгорения череп, да се намеси — размахваше пръчката си с мрачна ефективност. Замесените в мелето момчета бяха огледани за контузии и след като обърсаха разкървавените си лица, се върнаха на масата. Едно беше изпаднало в безсъзнание и го отнесоха в лечебницата. След малко в трапезарията отново се надигна глъчка, сякаш нищо не се бе случило.

— Чудя се в колко битки ще участваме — обади се Баркус.

— В много — отвърна Дентос. — Нали чухте дебелия учител.

— Казват че войните са останали в миналото на Кралството — включи се Кейнис. Обаждаше се за пръв път и сякаш се притесняваше да сподели мнението си. — Може би няма да има повече битки.

— Винаги има следваща война — каза Вейлин. Беше го чул от майка си. Бе го изкрещяла по време на един от споровете си с баща му. Преди последния му поход и преди тя да се разболее. Кралски пратеник бе пристигнал една сутрин със запечатано писмо. След като го прочете, баща му започна да приготвя оръжията си и нареди на коняря да доведе най-добрият му боен кон. Майката на Вейлин се разплака и двамата отидоха в салона, за да не се карат пред сина си. Момчето не можеше да чуе думите на баща си, който говореше тихо и успокоително. Но майка му не искаше да чуе и дума.

— Не идвай в леглото ми, като се върнеш! — извика тя. — От вонята на кръв по теб ми се гади.

Баща му каза още нещо, все така с успокояващ тон.

— Така каза и последния път. И предпоследния — отвърна майка му. — И ще го кажеш пак. Винаги има следваща война.

Разплака се отново и в къщата настъпи тишина. Баща му дойде, потупа го по главата и излезе, за да яхне коня си. Върна се след четири дълги месеца и след това Вейлин забеляза, че родителите му са започнали да спят в различни стаи.

След яденето беше време за молитва. Чиниите бяха отсервирани и всички мълчаха, докато аспектът им рецитираше постулати от Вярата с ясен глас, който изпълваше помещението. Въпреки помръкналото си настроение Вейлин откри, че думите на аспекта приповдигат духа му и го карат да си спомня за силната вяра на майка си, която не бе помръкнала по време на продължителното боледуване. За миг се зачуди дали щяха да го пратят тук, ако беше още жива — бе абсолютно сигурен, че тя никога не би се съгласила.

След като приключи, аспектът ги призова всеки сам да благодари на Покойните за благословиите им. Вейлин изказа любовта си към майка си и помоли за напътствие в предстоящите изпитания. Едва сдържаше сълзите си.

Основното правило в Ордена очевидно беше, че най-младите получават най-гадните задачи. В съответствие с това след молитвата Солис ги подкара към конюшнята, където изкараха следващите четири часа в почистване. После трябваше да извозят торта до градините на учителя Сментил. Той беше много висок мъж и сякаш не можеше да говори, защото ги насочваше с жестове на изкаляните си ръце и гърлено ръмжене, чийто тон показваше дали се справят добре или зле. Комуникацията му с инструктор Солис беше по-различна и се състоеше от сложни жестове, което събеседникът му очевидно разбираше мигновено. Градините бяха големи, заемаха поне два акра извън стените и бяха пълни със зеле, ряпа и други зеленчуци. Имаше и малка овощна градина, оградена с каменна стена. Понеже зимата беше към края си, учителят бе зает с подрязване и една от задачите им бе да събират падналите клонки за разпалки.

Докато отнасяха кошниците с разпалки към цитаделата, Вейлин се осмели да зададе въпрос на Солис.

— Учителю, защо инструктор Сментил не може да говори?

Беше подготвен за перване, но Солис удържа неодобрението си до остър поглед. Продължиха още няколко метра, преди да последва отговор.

— Лонаките са му отрязали езика.

Вейлин потръпна. Беше чувал за лонаките, както и всички останали. Поне един от мечовете на баща му беше използван в кампания срещу тях. Бяха диваци от далечните планини, които нападаха фермите и селата в Ренфаел и убиваха, изнасилваха и плячкосваха с дивашко веселие. Някои ги наричаха вълци, защото според мълвата имали остри зъби и козина и се хранели с плътта на враговете си.

— Ама как е останал жив, учителю? — обади се Дентос. — Чичо ми Там се е бил с лонаките и разправяше, че никога не оставяли живи пленници.

Погледът на Солис беше видимо по-остър от предишния към Вейлин.

— Успял да избяга. Той е смел мъж и е гордост на Ордена. Стига сме говорили. — Инструкторът замахна към краката на Норта. — По-живичко, Сендал.

След работата последва нова тренировка. Този път Солис им показа серия движения, които трябваше да повтарят. Ако някой сбъркаше, трябваше да направи една обиколка на плаца. Отначало правеха доста грешки и тичаха много, но постепенно взе да им се получава.

Щом започна да се смрачава, Солис обяви край и ги поведе към столовата. Вечеряха хляб и мляко. Почти не говореха, защото бяха твърде уморени. Баркус изръси няколко шеги, а Дентос разправи история за друг от чичовците си, но почти не събуди интерес. След вечеря Солис ги накара да тичат по стълбите до стаята и ги строи, задъхани, потни и изтощени.

— Първият ви ден в Ордена изтече — обяви инструкторът. — Според нашите правила може да си тръгнете на сутринта, ако искате. Оттук нататък само ще става по-трудно, така че помислете добре.

След това ги остави, задъхани и замислени за сутринта.

— Дали ще има яйца за закуска? — зачуди се Дентос.

По-късно Вейлин се въртеше в леглото и не можеше да заспи, въпреки изтощението. Баркус хъркаше, но проблемът не беше в това. Главата му беше изпълнена с огромната промяна в живота му, настъпила в рамките на един ден. Баща му го беше зарязал и го бе натикал в това място с побоища и смъртоносни уроци. Очевидно баща му го мразеше, явно Вейлин беше спомен от мъртвата му жена, който бе по-добре да изтика настрани. Е, и той можеше да мрази. Омразата беше лесна и щеше да го храни при липсата на майчина любов. „Верността е нашата сила.“ Вейлин сдържа подигравателния си смях. „Нека верността е твоята сила, татко. Моята ще е в омразата ми към теб.“

Някой плачеше в тъмното и подсмърчаше в сламената възглавница. Норта? Дентос? Кейнис? Нямаше как да познае. Хлипането беше тъжен и самотен контрапункт на монотонното хъркане на Баркус. И Вейлин искаше да поплаче в самосъжаление, но сълзите не идваха. Лежеше, буден и неспокоен, а сърцето му блъскаше толкова силно, редувайки омраза и гняв, че сякаш щеше да изскочи през ребрата му. Паниката го караше да тупти още по-бързо, а по челото и гърдите му изби пот. Беше ужасно, непоносимо, трябваше да излезе, да се махне от това място.

„Вейлин.“

Глас. Дума, изречена в тъмнината. Ясна и истинска. Сърцето му се успокои мигновено и той седна и огледа сенчестата стая. Не се боеше, защото познаваше гласа. Беше на майка му. Сянката ѝ бе дошла да го утеши и да го спаси.

Тя не проговори. Вейлин напряга уши цял час, без да чуе други думи. Но знаеше, че я е чул. Тя бе дошла.

Отпусна се на бодливия сламеник и умората най-сетне взе връх. Хлипането беше престанало и дори Баркус сякаш хъркаше по-тихо. Вейлин се отпусна и потъна в спокоен, лишен от спомени сън.

2.

Вейлин уби за пръв път човек една година след като влезе в Ордена. Година на сурови уроци, преподавани от сурови учители — в безкрайна измъчваща рутина. Ставаха в пет и хващаха меча, размахваха дървените остриета с часове, удряха стълбовете, опитваха да парират атаките на инструктор Солис и повтаряха все по-сложните комбинации от движения. Вейлин продължаваше да е най-добър в отбиването на ударите, но инструкторът продължаваше да намира нови начини, с които пробиваше защитата му и го поваляше, насинен и ядосан, на земята. Бяха усвоили урока да не се втренчват в очите на противника, но Солис разполагаше с множество трикове.

Фелдриан беше изцяло посветен на упражнения с меч, а илдриан беше денят на лъка. Инструктор Чекрил, мускулест спокоен нилсаелец, ги учеше да изстрелват стрели с момчешките си лъкове.

— Ритъмът, момчета, всичко е в ритъма — повтаряше той. — Постави, опъни, стреляй… Постави, опъни, стреляй…

Вейлин изпитваше проблеми с овладяването на лъка. Оръжието се опъваше мъчно и прицелването беше трудно, освен това пръстите му се прежулваха от тетивата и изпитваше болки в неукрепналите си ръце. Стрелите му често удряха ръба на мишената или направо я пропускаха. Боеше се от деня, в който щеше да дойде Изпитанието на лъка и трябваше да забие четири стрели в центъра на мишената, от двайсет крачки, за времето, необходимо на един шал да падне на земята. Задачата му се струваше непосилна.

Дентос бързо се доказа като най-добрия стрелец и стрелите му рядко пропускаха центъра.

— Май и преди си стрелял, момче — каза инструктор Чекрил.

— Да, учителю. Чичо ми Дрелт ме научи. Бракониерстваше в горите на васалния лорд, дорде не му резнаха пръстите.

Вейлин се дразнеше, че Норта се очертава като втори в стрелбата — стрелите му попадаха в мишената с неприятна постоянност. Напрежението между двамата растеше и се подхранваше от арогантността на русокосия. Той се подсмихваше при провалите на останалите, обикновено зад гърба им, и постоянно говореше за семейството си, за разлика от другите. Разказваше за земите им, за множеството имения и за времената, когато бе излизал на езда и лов с баща си, който според твърденията му беше Пръв министър на кралството. Баща му го бе научил да си служи с лък. Дълъг тисов лък на кумбраелците, а не съставният от рог и ясен, предпочитан от Ордена. Норта смяташе, че дългият лък е по-добър, защото баща му го бил казал. Бащата на Норта явно се имаше за голям разбирач.

В оприан се обучаваха с тояга: преподаваше им инструктор Хоунлин, обгореният мъж, когото Вейлин бе видял първия ден в трапезарията. Обучаваха се с дървени тояги, дълги четири стъпки, които по-късно щяха да бъдат заменени с петстъпковата алебарда, използвана когато членовете на Ордена трябваше да се сражават като армия. Хоунлин беше весел човек, с бърза усмивка, и харесваше песните. Често им пееше, докато тренираха, предимно войнишки песни и по някоя любовна балада, със странна прецизност и яснота, която напомняше на Вейлин за менестрела, когото бе видял веднъж в двореца.

Вейлин усвои тоягата бързо. Харесваше му как свисти, когато я върти, и цялостното усещане в ръцете му. Понякога даже я предпочиташе пред меча — беше по-лесна за ползване и някак си по-солидна. Симпатиите му към тоягата се увеличиха, когато стана ясно, че Норта хич не се справя с нея. Противниците му често я избиваха от ръцете му и той постоянно търкаше очуканите си пръсти.

Кигриан беше ден, който бързо им докара ужас, защото го прекарваха в конюшните: ринеха тор, като се пазеха от металните подкови и острите зъби, а после трябваше да чистят безбройните сбруи, които висяха по стените. Инструктор Ренсиал се разпореждаше в конюшните и любовта му към пръчката караше Солис да изглежда направо сдържан.

— Казах да го почистиш, не да го гъделичкаш, малоумнико! — изкрещя той на Кейнис и пръчката му остави червена следа по врата на момчето, което се опитваше да полира едно стреме. За разлика от суровото си държане към момчетата, Ренсиал беше изключително нежен с конете, шепнеше им тихо и ги галеше с умиление. Неприязънта на Вейлин беше смекчена от празнината, която виждаше в очите му. Инструктор Ренсиал предпочиташе конете пред хората, ръцете му потрепваха непрекъснато и той често спираше насред изречението и започваше да си мънка под носа. Но очите му го обобщаваха: Ренсиал си беше откачен.

Ретриан беше любимият ден за мнозина, защото инструктор Хутрил им преподаваше оцеляване в природата. Излизаха на дълги походи в горите и хълмовете и учеха кои растения стават за ядене и кои могат да се ползват за отрова за стрелите. Учеха как да палят огньове с кремък и как да залагат капани за зайци. Лежаха с часове в храсталаците в опит да се скрият от инструктора, който ги откриваше бързо, щом решеше. Вейлин често оставаше предпоследен, а Кейнис винаги успяваше да остане неоткрит най-дълго. Той се оказа най-способен сред природата и особено в проследяването дори сред тези, които бяха израснали в по-гористи области. Понякога оставаха да пренощуват навън и Кейнис винаги се връщаше с първия улов.

Инструктор Хутрил бе един от малкото, които никога не използваха пръчка, но методите му за наказание бяха достатъчно сурови. Веднъж накара Вейлин и Норта да претичат по голи задници през един къпинак, защото се бяха скарали как най-добре да разположат примките. Говореше с тихо самочувствие и рядко използваше повече думи от необходимото. Явно предпочиташе езика на жестовете, използван и от другите учители. Беше подобен на този, който ползваше немият инструктор Сментил, но по-прост и създаден за комуникиране, когато наблизо има врагове или дивеч. Вейлин и Баркус го изучиха бързо, а Кейнис направо го попиваше — тънките му пръсти правеха сложните жестове с нечовешка точност.

Въпреки доброто му представяне инструктор Хутрил беше странно хладен с него и почти никога не го хвалеше. При някои от двудневните преходи Вейлин засичаше Хутрил да се взира в Кейнис с неразгадаемо изражение.

Хелдриан беше най-трудният ден. Тичаха по плаца, като носеха тежки камъни, плуваха в студените води на реката и инструктор Интрис, дребен, но страшно бърз мъж с чупен нос и липсващи зъби, ги обучаваше на ръкопашен бой. Учеше ги на тънкостите на ритниците и ударите, как да извиват юмрук в последния миг, как първо да вдигат коляно, а после да изпъват крак, как да блокират, да препъват и събарят противниците през рамо. Малко от момчетата се радваха на хелдриан, защото вечерта бях толкова насинени и изтощени, че дори не можеха да се насладят на храната. Само Баркус го харесваше: якото му едро тяло му позволяваше да понася изтезанията и сякаш не чувстваше болка. Никой не се радваше, ако му се падне за спаринг-партньор.

Елтриан трябваше да е почивен ден, отдаден на молитви и размишления, но за най-малките означаваше десетки скучни задачи в пералнята и кухнята. Ако имаха късмет, ги пращаха да помагат на инструктор Сментил в градините и поне можеха да задигнат по някоя ябълка. Вечерта имаше допълнителна молитва и преподаване на катехизиса, както и цял час мълчалива медитация. Трябваше да стоят навели глави и потънали в собствените си мисли, да се борят с неудържимата сънливост — всеки хванат да дреме отнасяше сериозен бой и го пращаха да патрулира нощем по стените без наметало.

Любимият момент на Вейлин беше последният час, преди да угасят светлините. Цялата дисциплина се изпаряваше в шумна глъчка и хлапашки номера. Дентос разправяше истории за чичовците си, Баркус ги разсмиваше с шеги и страхотни имитации на различните учители. Обичайно мълчаливият Кейнис им разказваше някоя от хилядите легенди, докато упражняваха мълчаливия език или удари с меча. Вейлин откри, че прекарва повече време с него, отколкото с останалите. Сдържаността и интелектът на слабичкото момче му напомняха по някакъв начин за майка му. Кейнис изглеждаше изненадан, но беше благодарен за дружбата. Вейлин подозираше, че животът му преди Ордена е бил самотен, защото Кейнис определено не беше свикнал с близостта на други момчета. Двамата никога не говореха за миналото, за разлика от Норта, който не можеше да се отърси от този навик въпреки гневните реакции на другите и редовните наказания от инструкторите. „Нямаш друго семейство освен Ордена.“ Вейлин вече започваше да разбира думите на аспекта. Започваха да се превръщат в семейство, в братя, защото имаха само един друг.

Първото изпитание се проведе в месец сънтерин, почти година след постъпването му в Ордена, и беше Изпитанието на прехода. Нямаха почти никаква информация в какво се състои то, но знаеха, че всяка година на него се провалят най-голям брой ученици. Събраха ги на двора заедно с другите момчета на приблизително същата възраст, близо двеста човека. Носеха лъкове, колчани със стрели, ловни ножове, манерки и нищо друго.

Аспектът изрецитира кратка част от катехизиса и ги информира какво да очакват.

— С Изпитанието на прехода откриваме кои от вас са наистина годни да служат в Ордена. Имахте привилегията да служите на Вярата една година, но в Шестия орден привилегиите трябва да се заслужат. Ще бъдете откарани нагоре по течението на реката и свалени на различни места по брега. Трябва да се върнете до утре в полунощ. Тези, които не успеят да се върнат навреме, ще запазят оръжията си и ще им бъдат платени три златни крони.

Кимна на инструкторите и се оттегли. Вейлин усети страх и несигурност, но не ги сподели. Щеше да издържи изпитанието; трябваше, защото нямаше къде другаде да отиде.

— Бегом към брега! — изкрещя Солис. — Не се мотайте! По-живо, Сендал, това не ти е скапана бална зала.

На кея ги очакваха три баржи, широки плоскодънни съдове с черни корпуси и червени платна. Срещаха се често в делтата на Саламурената река — прекарваха въглища от южните мини за Варинсхолд. Моряците се разпознаваха лесно, защото носеха черни шалове и сребърни халки на лявото ухо. Когато не бяха на корабите, бяха прословути пияници и скандалджии. Азраелските майки често хокаха дъщерите си с израза: „Бъди добра, инак ще можеш да се ожениш само за моряк.“

Солис каза нещо на капитана, жилав мъж, който гледаше подозрително мълчаливите момчета, подаде му кесия пари и се развика да се качват на борда и да стоят в центъра на палубата.

— И не пипайте нищо, празноглавци!

— Никога не съм излизал в морето — обади се Дентос, когато насядаха на твърдите дъски.

— Това не е море — каза Норта. — Река е.

— Чичо ми Джимнос плаваше — продължи Дентос, без да му обръща внимание, както правеха често и останалите. — Така и не се върна. Мама каза, че го изял кит.

— Какво е кит? — попита Микел, дебеличко момче от Ренфаел, което въпреки месеците сурови изпитания бе запазило теглото си.

— Голямо животно, което живее в морето — отвърна Кейнис, който знаеше отговорите на повечето въпроси. Обърна се към Дентос. — Те не ядат хора. Чичо ти сигурно е изяден от акула. Някои акули стават големи колкото китове.

— Ти пък откъде знаеш? — озъби се Норта, както обикновено, когато Кейнис изкажеше мнение. — Да не би да си виждал акули?

— Да. Виждал съм.

Норта се изчерви, млъкна и зачопли трески от палубата с ловния си нож.

— Кога бе, Кейнис? — попита Вейлин. — Кога си виждал акула?

Кейнис се усмихна, което се случваше рядко.

— Преди повече от година, в Еринейско море. Моят… веднъж пътувах по море. Там живеят много създания, тюлени, китове и повече риби, отколкото може да си представите. Има и акули. Една дойде до кораба ни. Беше дълга трийсет стъпки. Един моряк каза, че се хранят с китове и даже с хора, ако нямаш късмет и паднеш във водата. Разправяше истории, че се блъскали с кораби, за да ги потопят и да изядат екипажа.

Норта изсумтя пренебрежително, но останалите бяха явно впечатлени.

— А видя ли пирати? — попита Дентос нетърпеливо. — Казват, че Еринейско море е пълно с пирати.

Кейнис поклати глава.

— Нямаше пирати. Те не закачат кораби от Кралството след войната.

— Коя война? — попита Баркус.

— Мелденейската, за която все разправя инструктор Грейлин. Кралят изпратил флот да изгори най-големия им град и понеже всички пирати в Еринейско море са мелденейци, са се научили да не ни закачат.

— Не е ли по-разумно да им изгориш корабите? — зачуди се Баркус. — Така въобще няма да има пирати.

— Винаги може да си построиш нови кораби — обясни Вейлин. — Изгарянето на град оставя спомен, предаван от родители на деца. Така е сигурно, че няма да ни забравят.

— Можело е просто да избием всички — предложи намусено Норта. — Като няма пирати, няма и пиратство.

Пръчката на инструктор Солис се стовари от нищото и го перна по ръката и той пусна забития в палубата нож.

— Казах да не пипате нищо, Сендал. — Погледът му се насочи към Кейнис. — Значи сме пътешественици, а, Ниса?

Кейнис наведе глава.

— Само веднъж, учителю.

— Сериозно? И къде те изпрати това приключение?

— До остров Венсел. Моят… ъ-ъ, един от пасажерите имаше работа там.

Солис изръмжа, наведе се, измъкна ножа на Норта от палубата и му го подхвърли.

— Прибери го, смешнико. Съвсем скоро ще ти потрябва наточено острие.

— Бяхте ли там, учителю? — попита Вейлин. Само той се осмеляваше да задава въпроси на Солис въпреки риска от напердашване. Инструкторът можеше да се разгневи, но можеше и да сподели информация. Нямаше как да се предвиди преди да зададеш въпроса. — Присъствахте ли на изгарянето на мелденейската столица?

Бледите очи на Солис срещнаха неговите. В тях се четеше въпрос и любопитство. За пръв път Вейлин осъзна, че инструкторът смята, че той знае повече. Че баща му му е разказвал за множеството си сражения и че във въпросите му се прикрива обида.

— Не — отвърна Солис. — Тогава бях по северната граница. Сигурен съм, че инструктор Грейлин ще ви отговори на всички въпроси за войната. — И продължи напред, за да накаже друго момче, което се беше приближило твърде много до едно навито въже.

Баржите отплуваха на север, следвайки широката извивка на реката, което смаза всички идеи на Вейлин да наблюдава брега до седалището на Ордена: просто нямаше да му стигне времето. Ако искаше да се вмести в срока, трябваше да мине през гората. Погледна тревожно тъмните дървета. Уроците на инструктор Хутрил ги бяха запознали с особеностите на гората, но идеята за самотно пътуване не беше приятна. Знаеше колко лесно човек може да се загуби сред дърветата и да се върти с часове.

— Насочи се на юг — прошепна му Кейнис. — С гръб към северната звезда. Върви на юг, докато не излезеш на брега, и после се спусни по него до кея. След това само ще ти остане да преплуваш реката.

Вейлин хвърли поглед към него, но Кейнис се взираше в небето, сякаш не бе обелил и дума. Беше очевидно, че скучаещите им спътници не го бяха чули. Кейнис помагаше само на него.

След тричасово пътуване започнаха да стоварват момчетата, без излишни церемонии. Солис избираше някого случайно и му казваше да скача и да плува към брега. Дентос беше първи от тяхната група.

— Ще се видим в цитаделата, Дентос — окуражи го Вейлин.

Момчето замълча като никога, усмихна се унило и нагласи лъка си, преди да се метне през парапета в реката. Изплува бързо до брега, изтръска се, махна им и изчезна в гората.

След него беше Баркус, който застана театрално на перилата и направи задно салто. Няколко момчета му изръкопляскаха. Следваше Микел, който изпитваше сериозни колебания.

— Учителю, не съм сигурен дали мога да плувам толкова много — каза неуверено, взрян в тъмните води на реката.

— Тогава опитай да се удавиш, без да вдигаш глъчка — отвърна Солис и го метна през парапета. Микел падна със силен плясък и остана под водата плашещо дълго. Все пак, за тяхно успокоение, се показа и след известно пляскане успя да се окопити и да доплува до брега.

След това беше Кейнис, който прие с кимане пожеланията за късмет на Вейлин и скочи безмълвно през борда. След още малко дойде ред на Норта, който успяваше да укроти очевидното си притеснение със сериозни усилия.

— Учителю, ако не се върна, бих искал да кажете на баща ми…

— Нямаш баща, Сендал. Скачай.

Норта преглътна гневния си коментар и след миг колебание се хвърли във водата.

— Сорна, ти си.

Вейлин се замисли дали нарочно е оставен последен, така че да му се наложи да измине най-голямо разстояние. Приближи се до парапета, намести тетивата на лъка и притегна каишките на колчана, така че да не откачи във водата. Постави две ръце на перилата и се приготви да скочи.

— Няма да помагаш на другите, Сорна — каза Солис. На останалите не беше давал такива нареждания. — Гледай да се прибереш, а нека те да се притесняват за себе си.

— Учителю? — Вейлин се намръщи.

— Чу ме. Каквото и да стане, съдбата им е в техните си ръце, не в твоите. — И кимна към реката. — Тръгвай.

Беше ясно, че няма да каже друго, така че Вейлин се хвана за парапета и се преметна. Падаше с краката надолу.

Вода беше стряскащо студена.

Той потисна моментната паника, зарита с крака и излезе на повърхността. Пое си въздух и заплува към брега, който внезапно му се стори доста по-далеч отпреди малко. Когато излезе от водата, баржите го бяха отминали и продължаваха да се отдалечават. Стори му се, че инструктор Солис все така седи до парапета и го гледа, но не можеше да е сигурен.

Свали лъка и прокара пръсти по тетивата, за да изцеди водата. Инструктор Чекрил казваше, че влажната тетива е безполезна като куче без крака. Огледа стрелите, за да се убеди, че водата не е проникнала през промазаната кожа на колчана, и намести ножа на кръста си. Огледа сенчестата зеленина. Знаеше, че трябва да върви на юг, но когато се стъмнеше, щеше да му е по-трудно. Ако искаше да следва съвета на Кейнис, щеше да му се наложи да се катери по дървета, за да търси звездата, а това не беше особено приятно нощем.

За щастие изпитанието се провеждаше лятно време, но Вейлин започваше да чувства хлад след плуването. Инструктор Хутрил ги беше научил, че най-добрият начин да се изсушат без огън е като тичат. Защото топлината на тялото ще изпари водата от дрехите. Вейлин затича равномерно, като се стараеше да не спринтира — знаеше, че енергията ще му е необходима по-нататък. Скоро се озова сред сумрака на гората и откри, че инстинктивно оглежда сенките. Навик, придобит по време на продължителното ловуване и спотайване. Спомни си думите на инструктор Хутрил: „Умният враг се крие в сенките и пази тишина.“ Вейлин потисна тръпките и продължи да тича.

Изкара така следващия час: поддържаше стабилно темпо и не обръщаше внимание на засилващата се болка в краката. Речната вода беше заменена от пот и хладното усещане изчезна. Той коригираше посоката с моментни погледи към слънцето и се бореше с усещането, че времето тече по-бързо, отколкото трябва. Идеята, че ще го изгонят с шепа монети и че няма да има къде да отиде, беше едновременно плашеща и неразбираема. Имаше кратко и кошмарно видение как се появява на прага на баща си, стиснал жалките монети, и моли да го приберат. Успя да изхвърли тези мисли и продължи да тича.

След като измина около пет мили, седна на един дънер да си поеме дъх и да пийне вода. Зачуди се как ли се справят другарите му. Дали тичат като него, или се лутат, загубени в гората. „Няма да помагаш на другите.“ Това предупреждение ли беше, или заплаха? Естествено, гората криеше опасности, но нищо, което да застраши прекалено калените в продължение на месеци момчета от Ордена.

Помисли още малко, не откри отговори, затвори манерката и се огледа. И замръзна.

Вълкът клечеше на десетина метра и го оглеждаше любопитно с ярките си зелени очи. Беше много голям, със сиво-сребриста козина. Вейлин не беше попадал толкова близо до вълк. Край града се срещаха много рядко и се мяркаха само като подскачащи из сутрешната мъгла силуети. Беше поразен от размера на животното и очевидната мощ, която излъчваха мускулите под козината. Вълкът наклони глава и отвърна на погледа му. Вейлин не изпитваше страх. Инструктор Хутрил им беше казал, че историите за вълци, нападащи овчарчета и крадящи бебета, са измислици. „Вълкът няма да ви закачи, ако и вие не го закачате.“ Но въпреки това животното си беше голямо, а очите…

Вълкът клечеше, неподвижно и тихо, а лекият ветрец разрошваше сребристосивата му козина. Вейлин усети, че в сърцето му се размърдва нещо ново.

— Красив си — прошепна той.

Животното се обърна и изчезна в храсталака по-бързо, отколкото Вейлин можеше да осъзнае. Дори не издаде звук.

Вейлин усети една от редките усмивки на лицето си и запази спомена за вълка; знаеше, че никога няма да го забрави.

Гората се казваше Урлиш, беше дълга седемдесет мили и широка двайсет и се простираше от северните стени на Варинсхолд до подножията на хълмовете, бележещи границата с Ренфаел. Разправяха, че кралят обича тази гора, че е запленила сърцето му с нещо. Беше забранено да се секат дървета от нея, освен с изрично кралско разрешение, и само семействата, които живееха тук от поне три поколения, можеха да останат в нея. От скромните си познания по история Вейлин знаеше, че тук се е разразила сурова битка между ренфаелците и азраелците, продължила цял ден и цяла нощ. Азраелците бяха спечелили и владетелят на Ренфаел бе преклонил глава пред крал Янус. Затова наследниците му се наричаха васални лордове и трябваше да дават пари и войници на краля. Такава бе историята, която му разказа майка му, след като не издържа на постоянните въпроси за успехите на баща му. Точно на това място той бе заслужил благоволението на краля и бе провъзгласен за Меч на кралството. Майка му бе спестила доста детайли, ограничавайки се до това, че баща му е велик воин и е проявил голяма храброст.

Усети, че очите му обхождат земята, докато тичаше, с надеждата да зърнат отблясък на метал, връх на стрела, някой кинжал, а защо не и меч. Зачуди се дали Солис би му позволил да запази подобен сувенир и реши, че е малко вероятно. Умът му се отплесна в обмисляне на най-доброто скривалище в цитаделата.

Ссссс!

Вейлин се наведе и се претърколи зад един дъб, после се надигна. Беше изсвистяване на стрела — това беше очевидно за момче с неговото обучение. Той успокои думтящото си сърце и се заслуша за други шумове.

Дали беше ловец? Може би го бяха объркали с елен. Мигновено заряза тази мисъл. Въобще не приличаше на елен и всеки ловец щеше да види разликата. Някой искаше да го убие. Разбра, че инстинктивно е свалил собствения си лък и е поставил стрела. Облегна гръб на дънера и остави гората да му разкаже кой го преследва. Хутрил казваше, че природата има глас. „Научете се да го чувате и никога няма да се изгубите, нито пък ще бъдете изненадани от враг.“

Отвори уши за гласа на природата, шепота на вятъра, шумоленето на листата и скърцането на клоните. Нямаше птичи песни. Значи наблизо имаше хищник. Можеше да е един човек, а можеше и да са повече. Изчакваше за издайническо изпращяване на клонка или изстъргването на кожена подметка по земята, но не чуваше нищо. Ако врагът му се движеше, явно знаеше как да прикрива шумовете. Но Вейлин разполагаше и с други сетива, а гората можеше да му каже много. Затвори очи и вдиша бавно през носа. „Не сумти като прасе пред копаня. Дай на носа си време да различи миризмите. Бъди търпелив.“

Усети смесеното ухание на цъфнал синчец, загниваща растителност, животински изпражнения… и пот. Човешка пот. Вятърът идваше отляво и носеше миризмата ѝ. Но нямаше как да разбере дали стрелецът изчаква, или се движи.

Чу се съвсем лек звук, минимално изшумоляване на плат, но за Вейлин си беше като крясък. Той се показа иззад дъба, опъна тетивата и стреля — с едно-единствено плавно движение, преди да се прикрие отново. Беше възнаграден с къс стон на болезнена изненада.

Поколеба се за миг. Да побегне или да остане? Подтикът да побегне беше силен. Тъмната прегръдка на гората вече му се струваше желано убежище. Но знаеше, че не бива. Солис им беше казал, че Орденът не бяга.

Надникна иззад дървото и веднага видя стърчащите нагоре пера на стрелата си — подаваха се от папратите на петнайсетина крачки. Сложи на тетивата нова стрела и се приближи с приклякане. Очите му се оглеждаха за други врагове, ушите му слухтяха за гласа на природата, а ноздрите му потрепваха.

Мъжът беше с мръсни зелени бричове и туника. Стискаше лък от ясен, а стрелите му бяха с гарваново оперение. Имаше меч на гърба, кама в ботуша, а от гърлото му стърчеше стрелата на Вейлин. Беше съвсем мъртъв. Момчето се приближи и видя нарастващата локва кръв, която изтичаше от раната на врага. „Уцелил съм голямата вена. А мислех, че съм лош стрелец.“

Засмя се високо и пискливо, след което се преви на четири крака и заповръща.

Минаха няколко мига преди шокът и прилошаването да преминат и да започне да мисли трезво. Този мъртвец се бе опитал да го убие. Защо? Никога досега не го беше виждал. Дали беше разбойник? Някоя бездомна отрепка, решила, че едно самотно момче е лесна плячка?

Насили се да погледне отново трупа и забеляза качеството на ботушите и на дрехите. Поколеба се преди да вдигне дясната ръка, която беше отпусната на тетивата. Длан на стрелец, с мазоли на върховете на двата пръста. Човекът явно си изкарваше прехраната с лък. Вейлин се съмняваше, че разбойниците са толкова добре облечени.

Внезапно в главата му се прокрадна паническа мисъл. „Дали това не е част от изпитанието?“

За момент беше почти убеден в това. Нима не беше чудесен начин да се отсее плявата? Наблъскай гората с убийци и виж кой ще оцелее. „Колко златни монети биха спестили.“ Но в крайна сметка не можеше да го повярва. Орденът беше брутален, но не чак до такава степен.

Тогава защо?

Поклати глава. Нямаше да разгадае мистерията, ако стоеше тук. Щом имаше един, можеше да има и други. Трябваше да се върне до цитаделата на Ордена и да потърси съвет от инструктор Солис… Ако успееше да оцелее. Надигна се нестабилно и изплю последните остатъци жлъчка. Хвърли последен поглед към мъртвеца и се замисли дали да вземе меча или ножа му, но реши, че ще е грешка. Имаше усещането, че може да му се наложи да отрича за убийството, а това означаваше, че трябва да прибере стрелата си. Но не можеше да се насили да я изтегли от мъртвата плът. Вместо това реши да отреже оперението с ловджийския нож. Перата от чайка щяха да са очевидно доказателство, че човекът е убит от член на Ордена. Потисна нов пристъп на гадене, предизвикан от лепкавите звуци, които издаваше стрелата, докато отрязваше перата. Имаше чувството, че това му отне цяла вечност.

Прибра перата и отстъпи от трупа, като търкаше ботуши в земята, за да заличи следите. След това побягна отново. Краката му се бяха налели с олово и се препъна на няколко пъти, преди тялото му да си спомни заучения в продължения на месеци ритъм. Отпуснатите безжизнени черти на мъртвеца продължаваха да изскачат пред очите му, но Вейлин успя да ги потисне. „Той се опита да ме убие. Няма да тъжа за човек, който иска да убие дете.“ Въпреки това не можеше да заглуши вика на майка си към баща му: „От вонята на кръв по тебе ми се гади.“

Нощта се спусна изневиделица, може би защото се притесняваше от нея. Вейлин виждаше дебнещи стрелци във всяка сянка и на няколко пъти се хвърляше към укритие, но при по-внимателен поглед се оказваше, че предполагаемите нападатели са храсталаци или стърчащи дънери. След сблъсъка бе спрял да почине само веднъж. Бърза глътка вода зад едно дебело дърво, без да спира да оглежда за врагове. Тичането му се струваше по-безопасно — движеща се мишена се поразяваше по-трудно. С падането на мрака обаче и това минимално чувство за сигурност се изпари. Все едно тичаше към бездна и всяка стъпка можеше да доведе до болезнено падане. На два пъти се спъваше и падаше и накрая се наложи да приеме, че ще трябва да се движи ходом.

Намираше посоката според северната звезда, когато излезеше на поляна или изкатереше удобно дърво. Движеше се стабилно на юг, но нямаше как да определи изминатото разстояние. Взираше се напред с нарастващо отчаяние, с надеждата да види сребристата повърхност на реката. При следващото спиране за коригиране на посоката зърна огън. Трепкаща оранжева светлинка сред черно-синия мрак.

„Продължавай да тичаш.“ Завъртя се, следвайки инстинктивната команда, и направи нова крачка на юг, но спря. Никое от момчетата от Ордена нямаше да запали огън по време на изпитанието. Просто не можеха да се разтакават. Огънят можеше да е случаен, просто кралски лесничеи, излезли на обход. Но нещо го караше да се съмнява, нашепващ за нередности глас в главата му. Усещането бе странно, почти музикално.

Вейлин се обърна, сложи стрела на тетивата и тръгна предпазливо към светлинката. Знаеше, че поема двоен риск, като едновременно проверява и губи време, защото до крайния срок на изпитанието не оставаше много. Но просто трябваше да разбере.

Светлинката бавно се превърна в огън, трепкащи червени и златисти пламъци сред безкрайния мрак. Вейлин спря и се разтвори за песента на гората, заслушан в нощното ехо, докато не различи гласовете. Мъжки. Два. Спорещи.

Приближи се с ловната походка, на която ги бе научил инструктор Хутрил. Вдигаше ходилото си съвсем малко и го плъзгаше напред и настрани, опипвайки почвата за издайнически клончета и съчки, преди да пристъпи. Гласовете станаха по-ясни и потвърдиха подозренията му. Двамата мъже се препираха разгорещено.

— Не спира да кърви! — изхленчи жално единият глас, чийто собственик още не се виждаше. — Направо съм като заклано прасе.

— Ами спри да го чоплиш, глупако! — отвърна му раздразнено просъскване. Този вече се виждаше. Набит мъж, отдясно на огъня, а мечът на гърба и лъкът до него накараха Вейлин да потръпне. „Не е съвпадение.“ Мъжът гледаше чувала между краката си и не спираше да обижда другаря си.

— Малкото копеленце! — продължи да хленчи първият, без да обръща внимание на гълчането. — Как се престори на умряло подлото малко копеленце!

— Предупредиха те, че са корави — отвърна набитият. — Трябваше да му шибнеш още една стрела за всеки случай, преди да се приближиш.

— Ама нали го уцелих във врата? Трябваше да е достатъчно. Виждал съм големи мъже, които рухват като чувал с картофи от такава рана. А не като това малко лайно. Да го бяхме оставили жив още малко…

— Ти си гнусно животно. — Думите на набития бяха язвителни. Той продължаваше да се взира намръщено в съдържанието на чувала. После каза: — Нещо не съм сигурен, че е той.

Вейлин с мъка удържа туптенето на сърцето си и погледна чувала; забеляза издутата му форма и тъмното петно в долния край. Осъзнаването се стовари отгоре му и гората сякаш се разлюля. Едва успя да спре ужасеното си възклицание, което щеше да доведе до сигурна смърт.

— Дай да погледна — каза хленчещият и се появи пред очите на Вейлин. Беше нисък, хилав, с остри черти, рехава брада и кокалесто лице. Стискаше лявата си ръка от която, макар да бе превързана, продължаваше да капе кръв. — Той трябва да е. — Гласът му бе някак отчаян. — Нали чу какво каза другият?

„Другият?“ Вейлин се напъна да чуе повече; още му се гадеше, но туптенето на сърцето му преминаваше в нарастващ гняв.

— От тоя ме побиват тръпки — отвърна набитият. — Няма да му повярвам дори да каже, че небето е синьо. — Намръщи се, бръкна в чувала, извади главата за косата и се взря в разкривените черти. Вейлин щеше да повърне отново, ако в стомаха му бе останало нещо. „Микел! Убили са Микел!“

— Може да е той — изсумтя набитият. — Смъртта може да промени лицето. Ама нещо не виждам семейна прилика.

— Брак щеше да знае. Каза, че е виждал момчето и преди. — Хленчещият отново се дръпна встрани от огъня. — Той къде се дяна? Трябваше да се е върнал досега.

— Аха. — Другият мъж върна трофея в чувала. — Ама явно го няма.

Хленчещият замълча за миг, после промърмори:

— Малки орденски лайненца.

„Брак… Значи това е името му.“ Вейлин се зачуди дали някой ще носи жалейка за Брак. Дали вдовица, майка или брат ще благодарят за живота му и за добротата и мъдростта, които е оставил след себе си. Но Брак беше разбойник, причакващ момчета в гората, така че се съмняваше. Никой нямаше да плаче за него… нито пък за тези двамата. Юмрукът му се сви около лъка и той насочи стрелата към гърлото на набития. Щеше да убие този и да рани другия. Стрела в крака или в корема щеше да свърши работа. След това щеше да го накара да признае всичко, а после да го убие. „За Микел.“

Нещо изръмжа откъм гората, нещо скрито и смъртоносно.

Вейлин се завъртя твърде късно и бе повален от мускулестото тяло, лъкът изхвърча от ръцете му. Посегна за ножа и ритна инстинктивно, но не уцели нищо. Изправи се и чу писъци на ужас и болка. Нещо мокро го плисна в лицето и опари очите му. Залитна, усетил вкуса на кръв, и трескаво посегна да се обърше. Успя да види притихналия лагер и двете жълти очи — блестяха на светлината на огъня над окървавената муцуна. Очите срещнаха неговите, примигнаха и вълкът изчезна.

В главата му заподскачаха трескави мисли. „Проследил ме е… Красив си… Проследи ме дотук и уби тези мъже… Красив вълк… Те са убили Микел… Няма семейна прилика…“

„СТИГА!“

Успя да обуздае вихъра от мисли и пое дълбоко дъх, за да се успокои, после се приближи до лагера. Набитият лежеше по гръб и стискаше разкъсаното си гърло, а лицето му бе замръзнало от страх. Хленчещият бе успял да направи няколко крачки, преди да бъде застигнат. Главата му бе извъртяна под неестествен ъгъл. От миризмата, която се носеше наоколо, бе очевидно, че се е изпуснал. Вълкът бе изчезнал безследно и се чуваше само шумоленето на раздвижваните от вятъра листа.

Вейлин погледна колебливо чувала. „Какво да правя с Микел?“

— Микел е мъртъв — каза Вейлин на инструктор Солис. Водата се стичаше от лицето му. Преди няколко мили бе започнало да вали и докато изкатери хълма до портата бе подгизнал. Бе изтръпнал от изтощение и шок от събитията в гората и едва успяваше да говори. — Убийци в гората.

Краката му омекнаха внезапно и той залитна, но Солис успя да го подхване навреме.

— Колко?

— Трима. Толкова видях. Мъртви са. — И подаде на инструктора оперението на стрелата си.

Солис повика учителя Хутрил да пази портата и въведе Вейлин вътре. Вместо да го прати в момчешката стая в северната кула, го заведе в собствените си покои, малко помещение в стената на южния бастион. Хвърли дърва в огъня и накара момчето да съблече мокрите си дрехи и да се увие с одеяло, докато пламъците в камината се разгаряха.

След това му предложи горещо мляко.

— Сега разкажи какво се случи. Всичко, което помниш. Не пропускай нищо.

Вейлин му разказа за вълка и за човека, когото бе застрелял, за хленчещия и набития… за Микел.

— Къде е?

— Кое, учителю?

— Главата.

— Зарових я. — Вейлин потисна поредната тръпка и отпи от млякото. — Изкопах дупка с ножа си. Не ми хрумна нищо друго.

Инструктор Солис кимна и се взря в оперението на стрелата, бледите му очи бяха неразгадаеми. Вейлин огледа стаята и видя, че не е толкова празна, колкото си бе мислил. На стената бяха окачени различни оръжия: алебарда, дълго копие с метален връх, боздуган с каменна топка, както и най-различни ками и ножове. На полицата имаше няколко книги и липсата на прах показваше, че не са само за украса. На отсрещната стена висеше нещо като украса от опъната в рамка козя кожа, изрисувана с примитивни фигури и непознати символи.

— Лонакско бойно знаме — обясни Солис и Вейлин се притесни, че е видял какво гледа: чувстваше се като шпионин. За негова изненада инструкторът продължи да обяснява: — Лонакските момчета се присъединяват към военните кланове от най-ранна възраст. Всеки клан си има собствено знаме и членовете му се заклеват да умрат в негова защита.

Вейлин обърса капка вода от носа си.

— А какво означават символите, учителю?

— Изброяват битките на клана, колко глави са отрязали и какви почести са получили от Върховната жрица. Лонаките обичат историята. Наказват децата, които не могат да изрецитират историята на клана си. Твърди се, че имат една от най-богатите библиотеки на света, но никой чужденец не я е виждал. Могат да седят с часове около огъня и да слушат историите на шаманите. Особено си падат по героични легенди за малочислени кланове, печелещи победи въпреки всичко, за смели воини, търсещи изгубени талисмани в недрата на земята… за момчета, справящи се с убийци в гората с помощта на вълк.

Вейлин го изгледа остро.

— Това не е легенда, учителю.

Солис сложи нова цепеница и тя разпръсна искри в огнището. Той разрови жарта с ръжена и заговори, без да поглежда момчето:

— Лонаките нямат дума за тайна. Знаеш ли това? За тях всичко е важно, трябва да се запише и да се разказва, пак и пак. Орденът има други вярвания. Участвали сме в сражения, които оставят сто трупа, а за тях не се е чувала и дума. Орденът често се сражава в сенките, без почести и награди. Ние нямаме знамена. — Той хвърли оперението в огъня. Мокрите пера изсъскаха, след което почерняха и се свиха. — Микел е убит от мечка. Рядко се срещат в Урлиш, но все пак ги има. Ти си открил останките и си ми докладвал. Утре инструктор Хутрил ще ги прибере и ще предадем нашия брат на огъня и ще благодарим за живота му.

Вейлин не изпита шок, нито изненада. Очевидно ставаше дума за неща, които не разбираше.

— Учителю, защо ме предупредихте да не помагам на другите?

Солис продължи да се взира в огъня и в един момент момчето реши, че няма да му отговори.

— Когато постъпим в Ордена, прекъсваме кръвните си връзки. Ние го осъзнаваме, а външните хора не. Понякога Орденът не може да ни защити от враждите, които бушуват навън. Не винаги може да те предпазим. Предположих, че останалите няма да се превърнат в мишени. — Пръстите му бяха побелели от стискане на ръжена, а мускулите на бузите му трепереха от потиснат гняв. — Сгреших и Микел плати цената.

„Баща ми. Искали са да ме убият, за да го засегнат. Които и да са, явно не го познават добре.“

— Учителю, ами вълкът? Защо ми се притече на помощ?

Инструктор Солис остави ръжена и потърка замислено брадичката си.

— Това е нещото, което не разбирам. Обикалял съм и съм виждал много неща, но не и вълк, убиващ хора не за храна. — Поклати глава. — Вълците не правят така. Тук е замесено нещо друго. Нещо, докосващо Мрачното.

Вейлин потрепери. Мрачното. Слугите на баща му използваха тази дума понякога, с приглушени гласове, когато мислеха, че никой няма да ги чуе. Хората я употребяваха, когато се случваха неща, които не бива да се случват: деца, родени с обезцветения кръвен знак на лицата, кучета, раждащи котки, кораби, които плават в морето без екипаж. Мрачното.

— Двама от братята ти се върнаха преди теб — продължи Солис. — По-добре иди да им кажеш за Микел.

Разговорът явно бе приключил. Солис нямаше да му каже нищо повече. Беше очевидно и тъжно. Инструктор Солис разполагаше с много истории и богат опит, знаеше много повече от правилното хващане на меча и под какъв ъгъл да се атакуват очите на противника, но Вейлин подозираше, че рядко ги споделя. Момчето искаше да узнае повече за военните кланове на лонаките и за Върховната жрица, както и за Мрачното, но очите на Солис бяха фиксирани в огъня, замислени, както често се случваше и с баща му.

— Добре, учителю. — Вейлин се изправи, допи млякото на една глътка, уви се с одеялото и взе мокрите си дрехи.

— Не казвай на никого, Сорна. — В гласа на Солис се долавяше заповедната нотка, която използваше преди да удари някого с пръчката. — Не се предоверявай на никого. Това е тайна, от която може да зависи животът ти.

— Добре, учителю — повтори Вейлин.

Тръгна по студения коридор към северната кула. Трепереше толкова силно, че се чудеше дали ще стигне до стъпалата, но млякото на Солис му бе дало достатъчно топлина и енергия, за да довърши пътешествието си.

Когато се довлече до вратата, откри Дентос и Баркус, отпуснати на леглата си. Умората бе видимо изписана на лицата им. Странно, но двамата се оживиха при появата му и се надигнаха да го поздравят с потупване по гърба и пресилени шеги.

— Не можа да намериш пътя в тъмното, а? — засмя се Баркус. — Щях да го изпреваря този, ако не ме беше повлякло течението.

— Течение ли? — Вейлин беше слисан от топлото посрещане.

— Пресякох твърде рано — обясни Баркус. — Много близо до теснините. Честно ти казвам, мислех, че съм свършен. Изхвърли ме точно срещу портите, но Дентос вече бе стигнал.

Вейлин хвърли дрехите на леглото си и се приближи до огъня, наслаждаваше се на топлината.

— Значи ти си първи, Дентос?

— Аха. Бях сигурен, че ще е Кейнис, ама не е цъфнал още.

Вейлин също бе изненадан. Кейнис се оправяше сред природата много по-добре от всички. Но все пак му липсваше скоростта на Дентос и силата на Баркус.

— Поне бихме другите групи — обади се едрото момче. — От тях още никой не се е появил. Мързеливи копелета.

— Аха — съгласи се Дентос. — Подминах неколцина. Загубени като девица в бардак.

Вейлин се намръщи.

— Какво е бардак?

Другите двама се спогледаха ухилено и Баркус смени темата.

— Отмъкнахме ябълки от кухнята. — Отметна одеялото от леглото и показа плячката. — И пай. Ще си направим пир, като се появят останалите. — Взе една ябълка и отхапа. Краденето се бе превърнало в универсален навик. Дори най-дребното нещо изчезваше, ако не бъдеше надлежно скрито. Сламата в дюшеците им бе заменена от всяко парченце плат и мека кожа, което успееха да докопат. Наказанията бяха сериозни, но без поучения за морал и честност, и момчетата бързо осъзнаха, че ги наказват не за кражбите, а за това, че са ги хванали. Баркус беше най-печеният, особено що се отнасяше до храната, а Микел бе специализирал в дрехите… Микел.

Вейлин се втренчи в огъня и прехапа устна, чудеше се как да оформи лъжата. „Гадно е. Трудно е да лъжеш приятелите си.“

— Микел е мъртъв — каза накрая. Не можа да измисли по-лек начин и се намръщи при внезапно настъпилата тишина. — Той… нападнала го е мечка. Аз… открих останките му. — Баркус изплю недосдъвканата ябълка. Дентос се стовари тежко на леглото си и дюшекът му изшумоля. Вейлин стисна зъби и продължи: — Инструктор Хутрил ще прибере тялото утре, за да го предадем на огъня. — Цепениците в огнището изпращяха. Студът си беше отишъл и кожата му започваше да щипе от топлината. — За да благодарим за живота му.

Баркус и Дентос не казаха нищо. Вейлин имаше усещането, че Дентос се е просълзил, но не искаше да се обърне и да види със сигурност. След малко се дръпна от огъня и простря дрехите си да съхнат. После откачи тетивата от лъка и прибра колчана си.

Вратата се отвори и се появи Норта, подгизнал от дъжда, но с триумфално изражение.

— Четвърти! — възкликна той. — Бях сигурен, че ще съм последен. — Вейлин не го беше виждал весел досега и изпита неудобство. Може би се дължеше и на факта, че Норта не знаеше какво се е случило.

— Дори се загубих на два пъти. — Норта се засмя и остави екипировката на леглото си. — Видях вълк. — Приближи се до огъня и протегна ръце да се стопли. — Така се уплаших, че не можах да мръдна.

— Видял си вълк ли? — попита Вейлин.

— О, да! Огромен. Но явно вече се бе нахранил. По муцуната му имаше кръв.

— Каква мечка? — попита Дентос.

— Какво?

— Черна или кафява? Кафявите са по-едри и зли. Черните обикновено избягват хората.

— Не беше мечка — озадачи се Норта. — Видях вълк.

— Не знам — отвърна Вейлин. — Не я видях.

— Откъде знаеш, че е било мечка?

— Микел е бил убит от мечка — обясни Баркус на Норта.

— Имаше следи от нокти. — Вейлин откри, че заблудата е по-трудна, отколкото си беше мислил. — Беше… на парчета.

— На парчета! — възкликна Норта с отвращение. — Микел е бил на парчета?

— Щото чичо казва, че в Урлиш няма кафяви — продължи Дентос. — Имало ги само на север.

— Обзалагам се, че е бил вълкът — прошепна Норта. — Вълкът, който видях, е изял Микел. Щеше да изяде и мен, ако не се беше наял.

— Вълците не ядат хора — каза Дентос.

— Може да е бил бесен. — Момчето седна на леглото си. — Леле, почти да ме изяде побеснял вълк!

Вечерта продължи по този начин. Другите момчета идваха едно по едно, уморени, мокри и облекчени, че са издържали изпитанието, но усмивките им се стопяваха, щом чуеха вестта. Дентос и Норта спореха за вълци и мечки, а Баркус сподели скромната си плячка, която бе изядена в притеснена тишина. Вейлин се уви в одеялото и опита да забрави безжизнените черти на Микел и усещането за мъртва плът през чувала, докато копаеше плиткия гроб…

Събуди се разтреперан от студ. Другите спяха и даже Баркус похъркваше нетипично тихо. Цепениците в огнището бяха почернели и едва димяха. Вейлин стана, за да сложи още. Полутъмната стая внезапно му се стори по-плашеща от сумрака в гората.

— Няма повече дърва, братко.

Обърна се и видя Кейнис, седеше на леглото си. Още беше облечен и влажните му дрехи проблясваха на оскъдната светлина на луната, която влизаше през прозорците. Лицето му бе скрито в сенки.

— Кога се прибра? — попита Вейлин и разтърка ръце, за да си върне чувствителността. Не знаеше, че може да му е толкова студено.

— Преди доста време. — Гласът на Кейнис звучеше кухо, лишен от всякаква емоция.

— Чу ли за Микел? — Вейлин започна да се разхожда, за да се сгрее.

— Да — отвърна Кейнис. — Норта каза, че било вълк. Дентос твърди, че било мечка.

Вейлин се намръщи: долавяше насмешка в гласа на Кейнис. После сви рамене. Всеки реагираше различно. Дженис, най-добрият приятел на Микел, започна да се смее, като му казаха, и не можеше да спре, та се наложи Баркус да му зашие една плесница.

— Мечка — каза Вейлин.

— Щом казваш. — Кейнис не помръдна, но сякаш наклони въпросително глава. — Дентос твърди, че ти си го намерил. Сигурно е било гадно.

Кръвта на Микел беше гъста и се процеждаше през чувала, и цапаше ръцете му…

— Мислех, че вече ще си тук, когато се върнах. — Вейлин се уви по-плътно с одеялото. — Обзаложих се с Баркус на един следобед в градината, че ще изпревариш всички.

— О, щях да успея. Но бях възпрепятстван. В гората се натъкнах на загадка. Може би ще ми помогнеш да я разреша. Какво ще кажеш за мъртъв човек, прострелян в гърлото? Със стрела без оперение.

Треперенето на Вейлин стана почти неконтролируемо. Тресеше се така, че одеялото се свлече на пода.

— Ами… горите са пълни с разбойници — заекна той.

— Вярно. Толкова пълни, че открих още двама. Но не бяха убити със стрели. Може да ги е изяла мечка, като Микел. Може би дори същата мечка.

— М-може. — „Какво става?“ Вейлин протегна ръка и се вгледа в треперещите си пръсти. „Това не е студ. Нещо друго е…“ Внезапно изпита почти неустоим импулс да разкаже всичко на Кейнис. Да свали товара от плещите си и да потърси утеха. Все пак Кейнис му беше приятел. Най-добрият! На кого другиго да каже? Щом го дебнеха убийци, щеше да има нужда от приятел, който да му пази гърба. Двамата можеха да ги отблъснат заедно…

„Не се предоверявай на никого… Това е тайна, от която може да зависи животът ти.“ Думите на Солис спряха езика му и заздравиха решителността му. Вярно, Кейнис му беше приятел, но не можеше да му каже истината. Беше твърде голяма и твърде важна, за да бъде прошепната между момчета.

Откри, че решителността му надделява и треперенето преминава. Всъщност не беше чак толкова студено. Страхът и ужасът от нощта в гората бяха оставили в ума му отпечатък, който можеше да не избледнее никога, но той щеше да се изправи срещу него и да го пребори. Нямаше избор.

Вейлин вдигна одеялото от пода и се върна на леглото.

— Урлиш е наистина опасно място. По-добре се съблечи, братко. Инструктор Солис ще те набие, ако се простудиш и не можеш да тренираш утре.

Кейнис продължи да седи неподвижно. От устните му се откъсна тиха въздишка. След малко се надигна, съблече се и подреди дрехите си с обичайната прилежност, прибра внимателно оръжията и се мушна в леглото.

Вейлин се отпусна и се замоли сънят да се върне, въпреки че беше гаден. Копнееше нощта да свърши и да усети топлината на зората, която да изпепели кръвта и страха, които тежаха на душата му. „Това ли е животът на воините? Живот, прекаран в треперене в сенките?“

Гласът на Кейнис беше едва доловим шепот, но Вейлин го чу ясно.

— Радвам се, че си жив, братко. Радвам се, че си се измъкнал от гората.

„Другарство. То също е част от войнишкия живот. Споделяш го с тези, които биха умрели за теб.“

Това не премахна страха и тежката топка в стомаха му, но поне оглади ръбовете на скръбта.

— И аз се радвам, че успя, Кейнис — прошепна той. — Съжалявам, че не мога да помогна със загадката ти. По-добре говори с инструктор Солис.

Така и не разбра дали Кейнис му отвърна със смях, или с въздишка. След много години щеше да се замисли колко болка би спестил на себе си и другите, ако беше чул по-ясно кое от двете е. Но в този момент го прие за въздишка, а последвалите думи за обявяване на очевиден факт.

— О, мисля, че в бъдещето ни ще има още множество загадки.

Натрупаха кладата на тренировъчния плац — отсякоха дървета от гората и ги подредиха според наставленията на инструктор Солис. Бяха отменили тренировките за деня, но влаченето на трупи до каруцата беше достатъчно тежко. Въпреки това Вейлин устоя на изкушението да се оплаква. Микел заслужаваше поне това. Инструктор Хутрил се върна в ранния следобед, водеше кон с плътно загърнат товар на седлото. Момчетата спряха работа и се вгледаха в увитото в плат тяло.

„Това ще се случи отново. Микел е просто първият. Кой ще е следващ? Дентос? Кейнис? Аз?“

— Трябваше да го питаме — обади се Норта, след като Хутрил мина през портата.

— Какво да го питаме? — каза Дентос.

— Дали е било вълк, или меч… — И отскочи, като едва успя да се дръпне от дървото, с което го замери Баркус.

Учителите положиха тялото на кладата, а момчетата се строиха в ранната вечер, над четиристотин, подредени по отряди. Солис и Хутрил отстъпиха и аспектът пристъпи напред, стиснал запалена факла в кокалестата си осеяна с белези ръка. Застана до кладата и огледа събраните ученици. Лицето му беше безизразно както винаги.

— Събрали сме се да почетем края на съсъда, който приютяваше падналия ни брат по време на живота му. — Аспектът отново демонстрира невероятната способност да говори спокойно и сдържано, но да го чуват всички.

— Тук сме да благодарим за проявите на добрина и кураж и да простим моментите на слабост. Той беше наш брат и падна, служейки на Ордена. Чест, която очаква всички ни. Сега той е с Покойните. Духът му ще се присъедини към тях и ще напътства нашата служба на Вярата. Мислете за него, изкажете вашата благодарност и прошка и го помнете, сега и завинаги.

Сниши факлата и я допря до ябълковите разпалки, които бяха наредени между дънерите. Огънят се разгоря и се извисиха пламъци и пушек. Сладникавото ябълково ухание се изгуби сред миризмата на горяща плът.

Вейлин гледаше пламъците и се опитваше да си спомни за проявите на добрина и кураж от страна на Микел, призоваваше образ на благородство и състрадание, който да отнесе със себе си. Вместо това зацикли на спомена как Микел и Баркус бяха сложили пипер в една от торбите със зоб. Инструктор Ренсиал я беше вързал на един новозакупен жребец и едва не беше ритнат смъртоносно насред дъжд от конски сополи. Дали това бе проява на кураж? Наказанието беше сурово, но Микел и Баркус се кълняха, че си е струвало, а скоро обърканото съзнание на Ренсиал бе оставило инцидента да потъне сред мъгливите му спомени.

Вейлин гледаше как пламъците се издигат и поглъщат обезобразената плът и кости, които доскоро бяха негов приятел. „Съжалявам, Микел. Съжалявам, че умря заради мен. Съжалявам, че не можах да те спася. Ако мога, един ден ще открия кой е пратил тези мъже в гората и ще го накарам да плати с живота си. Благодаря ти.“

Огледа се и видя, че повечето от другите са се разотишли, вероятно на вечеря, но всички от неговата група още бяха тук. Дори Норта, въпреки че той изглеждаше по-скоро отегчен, отколкото тъжен. Дженис плачеше беззвучно, сълзите се стичаха по лицето му.

Кейнис сложи ръка на рамото на Вейлин.

— Трябва да ядем. Брат ни вече го няма.

Вейлин кимна.

— Мислех за онази история в конюшните. Сещаш ли се? С торбата със зоб.

Кейнис се усмихна.

— Помня. Завиждах им, че аз не съм се сетил. — Тръгнаха към столовата, като Баркус дърпаше все още плачещия Дженис. Останалите си разправяха истории за Микел, а огънят поглъщаше тялото зад тях.

На сутринта откриха, че остатъците са разчистени и по тревата е останал само кръг от черни сажди. През месеците, които последваха, дори и той щеше да избледнее.

3.

Дните идваха и си отиваха, момчетата тренираха, дуелираха се и се обучаваха. Лятото премина в есен, а зимата донесе дъжд и хапещ вятър, който скоро премина в снежните бури, характерни за Азраел през месец оланасур. След кладата на Микел рядко споменаваха името му. Не го бяха забравили, просто не говореха за него. Появата на следващата партида новобранци ги остави със странни чувства. Вече не бяха най-младите и най-досадните задачи щяха да са чужд проблем. Вейлин гледаше новобранците и се чудеше дали и той е изглеждал толкова млад и самотен. Знаеше, че вече не е дете, както и останалите. Бяха различни, променени. Не като другите момчета. А неговата промяна бе още по-голяма, защото вече бе убиец.

След събитията в гората сънят му беше неспокоен и той често се събуждаше потен и треперещ, след сънища, в които безжизненото лице на Микел го питаше защо не го е спасил. Друг път се появяваше вълкът, тих, ближещ кръвта от муцуната си и с въпрос в очите, оставащ неразгадан за Вейлин. Появяваха се и лицата на убийците, окървавени и наръфани, сипещи проклятия, които го караха да се буди с викове: „Убийци! Боклуци! Дано да изгниете!“

— Вейлин? — Най-често от виковете му се будеше Кейнис, а понякога и останалите.

Вейлин лъжеше, че е сънувал майка си, и се бореше с вината, че опетнява паметта ѝ, като крие истината. След това си говореха известно време, докато умората не надделееше. Кейнис беше безкраен източник на истории, знаеше наизуст притчите на Вярата, както и много други, като историята на краля.

— Крал Янус е велик мъж — обясняваше той всеки път. — Изградил е кралството ни с меч и с Вярата. — Винаги му беше интересно да слуша за единствената среща на Вейлин с крал Янус. Как високият червенокос мъж бе разрошил косата му и бе промълвил с усмивка: „Дано да имаш ръката на баща си, момче.“ Всъщност Вейлин почти не помнеше краля, защото бе само на осем, когато го бяха завели на прием в двореца. Но помнеше великолепието и красивите дрехи на събраните благородници. Кралят имаше син и дъщеря, сериозно изглеждащ младеж на седемнайсет и момиче на годините на Вейлин, което се мръщеше иззад дългото украсено наметало на баща си. По него време вече нямаше кралица. Тя бе починала миналото лято и според мълвата сърцето на Янус бе съкрушено и той се бе зарекъл да не се жени повече. Вейлин помнеше как момичето, което майка му бе нарекла принцеса, се задържа, след като кралят отмина към следващия гост, изгледа го студено и заяви:

— Няма да се омъжа за теб. Мръсен си. — След това хукна към баща си, без да поглежда назад.

Това предизвика един от редките смехове на бащата на Вейлин.

— Не се тревожи, момче. Няма да ти стоваря такова проклятие…

— Как изглежда той? — питаше Кейнис оживено. — Вярно ли е висок над шест стъпки?

Вейлин свиваше рамене.

— Висок беше. Но не знам колко точно. Освен това имаше странни червени белези по шията, като от изгаряне.

— Когато бил на седем, боледувал от Червената ръка — обясни Кейнис с разказваческия си глас. — Десет дни бил в агония и пускал кървава пот, която би убила възрастен човек, преди треската да отмине и той да се оправи. Дори Червената ръка, която отнела живот във всяко семейство, не могла да повали Янус. Дори като дете духът му бил силен и несломим.

Вейлин се досещаше, че Кейнис знае много истории за баща му. Времето в Ордена му бе показало пълното измерение на славата на Бойния лорд. Но въпреки това никога не го караше да ги разказва. За Кейнис баща му беше легенда, герой, стоящ до рамото на краля по време на Обединителните войни. За Вейлин си оставаше ездач, изчезнал в мъглата преди две години.

— Как се казват децата на краля? — попита Вейлин. По някаква причина родителите му не му бяха разказали много подробности за двора.

— Престолонаследникът е принц Малциус. Казват, че е ученолюбив и доблестен младеж. Дъщерята е принцеса Лирна. Смята се, че ще засенчи дори майчината си красота.

Понякога Вейлин се притесняваше от блясъка в очите на Кейнис, когато говореше за краля и семейството му. Това бяха единствените моменти, когато намръщеното му изражение изчезваше. Вейлин беше виждал такова излъчване в очите на хората, които благодаряха на Покойните. Сякаш нормалната им същност се бе оттеглила и бе останала само Вярата.

С напредването на зимата и падането на снега започна подготовка за Изпитанието на пущинака. Преходите с инструктор Хутрил станаха по-дълги, уроците по-подробни и сериозни. Инструкторът ги караше да тичат през снега до изтощение и наказваше строго липсата на усилия и внимание. Но момчетата знаеха, че е важно да научат колкото се може повече. Вече бяха изкарали достатъчно време в Ордена и по-големите момчета им даваха по някой съвет, предимно под формата на предупреждения, в които често фигурираше Изпитанието на пущинака. „Мислеха, че е изчезнал, но през пролетта го намериха замръзнал до едно дърво… Опитал да яде огнени къпини и си изповръщал корема… Влязъл в пещерата на барс и излязъл с разпрани вътрешности…“ Историите бяха несъмнено преувеличени, но съдържаха важна истина: всяка година по време на изпитанието имаше жертви.

Когато стана време, ги пускаха по един, за да се намали шансът да си помагат. Всеки трябваше да премине изпитанието индивидуално. Имаше кратко пътуване с шлепове нагоре по реката и по-продължително с каруца през хълмистата местност, която се простираше отвъд Урлиш. Инструктор Хутрил спираше през пет мили, отвеждаше по едно момче настрани и след известно време се връщаше. Когато дойде ред на Вейлин, той го отведе до малко поточе, течащо в дере със стръмни брегове.

— Носиш ли си кремъка? — попита инструктор Хутрил.

— Да, учителю.

— Връв, резервна тетива, допълнително одеяло?

— Да, учителю.

Хутрил кимна. Дъхът му излизаше на пара в студения въздух.

— Аспектът ми заръча да ти предам нещо. — Беше странно, че Хутрил отбягваше погледа му. — Според него е вероятно да бъдеш преследван всеки път, щом напуснеш цитаделата, така че може да се върнеш с мен и изпитанието ще ти се брои за преминато.

Вейлин остана без думи. Шокът от предложението, както и фактът, че това бе първият път, в който някой споменаваше премеждията му в гората, го поразиха. Изпитанията не бяха просто мъчения, измислени през годините от садистични инструктори. Те бяха част от Ордена, установени преди четиристотин години от неговия създател, и не бяха променяни оттогава. Бяха нещо повече от наследство, бяха догма на Вярата. Не можеше да се отърве от чувството, че да остане в Ордена, без да премине изпитание, не само ще е нечестно и неуважително към приятелите му, но и ще е богохулство. Докато размишляваше, му хрумна още нещо. „Ами ако това е друго изпитание? Може би аспектът иска да види дали ще избегна едно препятствие, което моите братя не могат?“ Но в присвитите очи на Хутрил видя нещо, което го увери, че предложението е реално: срам. За Хутрил офертата бе обидна.

— Учителю, боя се да оспорвам мъдростта на аспекта, но не мисля, че в тези хълмове, посред зима, ще ме дебнат убийци.

Хутрил кимна отново и на устните му се появи една от крайно редките му усмивки.

— Не се отдалечавай много, слушай гласа на хълмовете и следвай само най-пресните следи.

Инструкторът метна лъка си на рамо и тръгна обратно към каруцата.

Вейлин го изгледа как се отдалечава и въпреки обилната закуска тази сутрин усети, че е страшно гладен. Добре че бе успял да отмъкне един хляб от кухните преди да тръгнат.

Като следваше уроците на Хутрил, първо се захвана с подслона. Намери една удобна ниша между две скали, които щяха да служат за стени, и започна да събира клони за покрива. По земята имаше нападали, но му се наложи да отреже и още от околните дървета. Огради едната стена, като трупаше сняг на големи топки, както го бяха учили. След това се възнагради с един комат — насилваше се да не го изгълта набързо, въпреки глада, а да дъвче бавно и на малки хапки.

Следващ поред бе огънят. Вейлин подреди камъни в кръг пред входа на заслона и натрупа клечки и клончета. Беше обелил влажната кора, за да използва сухата сърцевина. Няколко опита с кремъка и скоро вече топлеше ръцете си на приличния огън. Храна, подслон и топлина, ги учеше инструктор Хутрил. Това е нужно за оцеляването. Останалото е лукс.

Първата нощ в заслона беше неспокойна заради свистящия вятър и хапещия студ. Одеялото, което бе разпънал на входа, не предлагаше сериозна защита. Реши да измисли по-добра преграда и изкара часовете до утрото, вслушвайки се в гласовете на вятъра. Казваха, че ветровете преминават през отвъдното и носят съобщения от Покойните. Някои хора стояха по хълмовете и с часове, дори дни, търсеха мъдрост и утеха от изгубените си близки. Вейлин никога не беше чувал глас във вятъра и се чудеше чий ли би го намерил. Може би този на майка му, макар да не го бе чувал след първата нощ в Ордена. А може би Микел или убийците, сипещи омраза по вятъра. Но тази вечер нямаше гласове и той се унесе в дрямка.

На следващия ден се зае да изплете врата от клони. Работата беше продължителна и пипкава и донесе допълнителна болка в бездруго премръзналите му пръсти. Остатъка от деня прекара ловувайки — търсеше следи в снега, с лъка в ръце. Мислеше, че през дерето е преминал елен, но следите бяха твърде неясни, за да успее да ги проследи. Откри пресни следи от коза, но те продължаваха по твърде стръмен склон, който нямаше да успее да изкатери преди да се стъмни. Накрая трябваше да се задоволи с две врани, които бяха кацнали твърде близо до заслона. Освен това разположи няколко примки за зайци, които можеха да решат да бродят из снега.

Оскуба птиците — запази перата — и ги опече. Месото беше сухо и жилаво и обясняваше защо враните не се смятат за деликатес. С падането на нощта нямаше какво друго да направи, освен да се сгуши до огъня, докато той не изгасне. Плетената врата вършеше малко по-добра работа от одеялото, но въпреки това студът се просмукваше в костите му. Стомахът му къркореше, а фученето на вятъра беше още по-силно, но пак не чу гласове.

На сутринта извади късмет и успя да убие един заек. Беше горд, защото стрелата му го улучи, докато заекът се подаваше от дупката си. Одра го и го изкорми, след което с удоволствие го опече, като гледаше как мазнината капе от заека и преглъщаше. Стомахът му отново изръмжа. „Трябва да го нарекат Изпитанието на глада.“ Изяде половината месо и скри другата половина в една хралупа, която бе избрал предварително. Беше достатъчно нависоко, за да не може да бъде достигната от някоя скитаща мечка. Трудно устоя на желанието да изяде целия заек, но знаеше, че ако го направи, може да няма какво да яде следващите дни. До вечерта продължи да ловува, но нямаше късмет. Примките оставаха вбесяващо празни и той се примири с това да изрови ядливи корени. Не бяха много и трябваше да се варят продължително, но поне притъпиха най-тежките пристъпи на глад. Единствената положителна находка беше корен от ялин, който не беше ядлив, но издаваше неприятна миризма, с която можеше да защити заслона и скривалището за храна от натрапници.

Докато се прибираше от поредния неуспешен лов, заваля сняг и скоро премина във виелица. Успя да стигне преди видимостта да спадне съвсем и залости плетената врата. Пъхна пръстите си в заешката кожа, която бе запазил. Не можеше да запали огън и трябваше да изчака виелицата; трепереше и свиваше и отпускаше пръсти, за да не замръзнат.

Вятърът бе по-силен от всякога, бучеше, но бе оставил гласовете в отвъдното… „Какво е това?“ Той се надигна затаил дъх и се вслуша. Глас, вятърът носеше глас. Слаб, умолителен. Вейлин застина, очакваше да го чуе отново. Писъкът на вятъра беше непрестанен и вбесяващ, а сякаш всяка промяна в тона носеше ново ехо от мистериозния глас.

Поклати глава и се уви с одеялото.

— … проклет да си…

Вейлин се разбуди мигновено. Този път нямаше грешка. Във вятъра се чуваше глас. Чу се отново, но от свистенето той успя да различи само няколко думи.

— … чуваш ли ме? Проклет да си!… Не съжалявам! Аз… нищо…

Гласът беше слаб, но гневът се усещаше ясно. Тази душа носеше послание на омраза през бездната. Дали бе насочено към него? Усети студения ужас, който го сграбчи като гигантски юмрук. „Убийците, Брак и другите двама.“ Треперенето му се засили, но не заради студа.

— … нищо! — гневеше се гласът. — Нищо… съм сторил… изобщо! Чуваш ли ме?

Вейлин си мислеше, че познава страха, че събитията в гората са го направили неподвластен на ужаса. Грешеше. Инструкторите говореха за хора, които се напикават, когато страхът ги завладее. Не им вярваше — до този момент.

— Ще отнеса омразата си в Отвъдното! Ако проклинаш живота ми, ще проклинаш смъртта ми хилядократно повече…

Треперенето на Вейлин спря моментално. Смърт? Каква душа на Покоен би говорила за смърт? Очевидният отговор се появи заедно със засрамването и той се зарадва, че няма свидетели. „Отвън в бурята има някой, а аз седя тук и треперя.“

Трябваше да си прокопае път — виелицата бе натрупала пред вратата три стъпки сняг. След известно усилие се измъкна навън в бурята. Вятърът режеше като нож, сякаш наметалото му бе от хартия, а снегът дереше лицето му като нокти. Не виждаше почти нищо.

— Ей! — Думите изчезнаха във вихъра още щом излязоха от устата му. Пое си дъх, преглъщайки снежинките, и изкрещя отново. — Ей! Кой си? Къде си?

Нещо се размърда във виелицата, неясна фигура в пелената от бяло. И изчезна преди Вейлин да успее да я различи. Той си пое отново дъх и започна да си пробива път през преспите. Спъна се на няколко пъти, преди да ги открие: двама души, притиснали се един до друг и вече затрупани от снега. Единият едър, другият доста по-дребен, почти дете.

— Ставай! — извика Вейлин и сръчка едрия. Човекът изстена и се завъртя и Вейлин видя две бледосини очи на премръзналото лице. Стресна се. Досега не беше виждал толкова втренчен поглед. Дори очите на инструктор Солис не можеха да проникнат в душата по този начин. Ръката му инстинктивно се плъзна към ножа под наметалото. — Ще замръзнете. Имам подслон. — Той махна към пъртината, която бе проправил. — Можеш ли да ходиш?

Очите продължаваха да се взират в него, а лицето не помръдваше. „Голям късмет — помисли тъжно Вейлин. — Само аз мога да намеря откачен насред снежна виелица.“

— Мога. — Гласът на мъжа прозвуча като ръмжене. Той кимна към дребния си спътник. — Но за нея ще ми трябва помощ.

Вейлин се наведе, вдигна жената — момичето? — и се сепна. Качулката се плъзна назад и той видя деликатно лице и червеникава коса. Момиче беше. Застана право за миг, след което се свлече.

— Чакай — изръмжа мъжът и преметна едната ръка на момичето през рамо. Вейлин хвана другата и двамата се затътриха към заслона.

Сякаш им отне цяла вечност. Невероятно, но бурята явно се засилваше и Вейлин знаеше, че ако спрат дори за миг, ги очаква сигурна смърт. Щом стигнаха до заслона, той разрови отново натрупаната пряспа и бутна момичето напред, след което махна на мъжа.

А той поклати глава и каза:

— Първо ти, момче.

Вейлин усети непоколебимия тон и разбра, че е безсмислено, а може би и смъртоносно да спори. Пропълзя в заслона, като избутваше тялото на момичето колкото се може по-навътре. Мъжът ги последва: зае малкото останало място и придърпа плетената врата.

Легнаха заедно и дъхът им замъгли тесния заслон. Вейлин усещаше болка в дробовете, ръцете му трепереха неконтролируемо. Пъхна ги в наметалото, за да ги спаси от премръзване. Неустоима умора се спусна над него и замъгли погледа му, тласкайки го към безсъзнанието. Той хвърли последен поглед към мъжа, който се взираше навън през една пролука във вратата, и преди изтощението да го отнесе окончателно, чу мърморенето му:

— Още малко. Още съвсем малко.

Събуди се с главоболие; тънкият слънчев лъч, проникнал през покрива, светна право в очите му и предизвика болезнен стон. Момичето до него се размърда насън и го ритна с ботуш в пищяла. Мъжът беше излязъл от заслона и отвън долиташе апетитна миризма. Вейлин реши, че е по-добре да излезе.

Мъжът печеше овесени питки на железен тиган, разположен над огъня. Миризмата предизвика у Вейлин болезнен пристъп на глад.

Мъжът го погледна. Гневът, който бе замъглявал очите му по време на бурята, бе изчезнал, заменен от лъчезарна дружелюбност, което се стори на Вейлин много по-обезпокоително. Беше някъде на четирийсет, но не можеше да се определи точно — в бръчките и тежестта на погледа му се четеше сериозен опит. Вейлин спря, притеснен, че ще посегне на питките, ако се доближи твърде много.

— Ходих да прибера багажа — обясни мъжът и кимна към две все още покрити тук-там със сняг раници. — Снощи ги зарязахме. Бяха твърде тежки. — Махна тигана от огнището и предложи на Вейлин питка.

Устата на Вейлин се напълни със слюнка, но той поклати глава.

— Не мога.

— От Ордена си, а?

Вейлин кимна, гледаше питката с копнеж.

— Няма друга причина момче да живее само по тия места. — Мъжът поклати тъжно глава. — Но пък ако те нямаше, двамата със Села щяхме да заспим завинаги в снега. — Подаде му ръка. — Благодарности, млади господине.

Вейлин се здрависа и усети твърдите мазоли по дланта. „Воин?“ На пръв поглед по-скоро не. Инструкторите имаха определен начин на движение и говор, който ги отличаваше. Този мъж беше различен. Имаше силата, но не и излъчването.

— Ерлин Илнис — представи се мъжът.

— Вейлин Ал Сорна.

Мъжът сбърчи вежди.

— Фамилията на Бойния лорд.

— Да, и аз така съм чувал.

Ерлин Илнис кимна и смени темата.

— Колко дни ти остават?

— Четири. Ако не умра от глад.

— Приеми извиненията ми, че се изтърсихме посред изпитанието ти. Надявам се, че няма да ти попречим да го издържиш.

— Ако не ми помагате, би трябвало да няма проблеми.

Мъжът клекна и почна да реже овесените питки. Вейлин не издържа и изтича до дървото, за да извади собствените си запаси заешко. Наложи му се да разрови доста сняг, но скоро се върна с месото.

— Не съм виждал подобна буря от години — каза Ерлин, докато Вейлин печеше месото. — Едно време мислех, че това е поличба. Че ще последва война или някаква болест. А сега мисля, че просто времето се разваля.

Вейлин имаше нужда да говори, за да спре да мисли за постоянно стържещия си стомах.

— Болест? Като Червената ръка? Не може да си толкова стар, че да я помниш.

Мъжът се усмихна.

— Аз… пътувал съм много. Болестите върлуват в много земи и под различни форми и имена.

— Колко много? — попита Вейлин. — Колко страни си обиколил?

Ерлин потърка наболата си сива брада и се замисли.

— Честно казано, не знам. Виждал съм славната Алпиранска империя и руините на храмовете в Леандрен. Обикалял съм по тъмните пътеки във Великата северна гора и съм яздил в безкрайните степи, където еорил сил ловуват огромни лосове. Виждал съм градове, планини и острови. Но винаги, където и да отида, попадам на буря.

— Значи не си от Кралството? — Вейлин беше объркан. Акцентът на мъжа беше странен, гласните дразнеха слуха, но определено беше азраелец.

— О, роден съм тук. Има едно селце, на няколко мили южно от Варинсхолд. Толкова е малко, че даже си няма име. Оттам съм.

— А защо го напусна? Защо си обикалял толкова?

Мъжът сви рамене.

— Имах много време и нищо за правене.

— А защо беше толкова ядосан?

Ерлин го изгледа остро.

— Какво?

— Чух те. Чух глас по вятъра и мислех, че е някой от Покойните. Но гласът беше много разгневен. Така ви открих.

Лицето на Ерлин придоби дълбоко, почти плашещо, тъжно изражение. Тъгата му бе толкова силна, че Вейлин отново се зачуди дали мъжът не е побъркан.

— Когато човек е изправен пред сигурна смърт, наговаря много глупости. Когато станеш пълноправен брат, ще видиш, че умиращите дърдорят абсолютни безсмислици.

Момичето се подаде от заслона и примигна срещу слънцето. Раменете му бяха увити с шал. Вейлин я видя за пръв път ясно и му беше трудно да откъсне очи. Лицето ѝ беше бледо и безупречно, къдриците — кестеняви. Беше по-голяма от него с няколко години и малко по-висока. Вейлин осъзна, че не е виждал момиче от много време, и изпита неудобство.

— Добро утро, Села — каза Ерлин. — В раницата ми има още питки, ако си гладна.

Тя се усмихна сдържано и хвърли притеснен поглед към Вейлин.

— Това е Вейлин Ал Сорна — обясни Ерлин. — Послушник от Шестия орден. Дължим му благодарност.

Момичето се постара да го прикрие, но Вейлин усети как се напряга при споменаването на Ордена. Тя се обърна към него и ръцете и се задвижиха в серия сложни и плавни движения, придружени с куха усмивка. „Няма е!“

— Казва, че сме късметлии да открием такъв храбрец в пущинака — каза Ерлин.

Всъщност думите ѝ бяха: „Кажи, че му благодаря, и да се махаме.“ Вейлин обаче реши да не разкрива познанията си в езика на жестовете и каза:

— Няма защо.

Момичето кимна и отиде до раниците.

Вейлин започна да се храни: късаше месото с мръсни пръсти, без да му пука, че инструктор Хутрил би се отвратил от подобно нещо. Ерлин и Села продължиха да общуват с жестове, докато той ядеше. Движенията им бяха отработени и плавни и засрамваха тромавите му опити да подражава на инструктор Сментил. Въпреки това ясно различаваше нейните нервни знаци и по-сдържаните и успокояващи жестове на Ерлин.

„Знае ли кои сме?“ — попита момичето.

„Не. Той е хлапе. Умно и храбро, но все още дете. Обучават се за войници. Орденът не им обяснява нищо за другите религии.“

Тя хвърли кратък поглед към Вейлин. Той ѝ се усмихна и облиза мазнината от пръстите си.

„Ще ни убие ли, ако разбере?“ — попита тя.

„Не забравяй, че ни спаси.“ Ерлин направи пауза. Вейлин имаше впечатлението, че мъжът се старае да не поглежда към него. „Освен това е различен. Другите братя от Шестия орден не са като него.“

„Как различен?“

„В него има нещо повече, повече чувствителност. Не го ли усещаш?“

Тя поклати глава.

„Усещам само опасност. Само това, през последните дни.“ Направи пауза и гладкото ѝ чело се намръщи. „Носи фамилията на Военачалника.“

„Да. Мисля, че е синът му. Чух, че го е поверил на Ордена след смъртта на съпругата си.“

Движенията ѝ станаха още по-трескави и настоятелни.

„Трябва да тръгваме. Веднага.“

„Успокой се, или ще събудиш подозрение.“

Вейлин стана и тръгна към потока, за да измие мазнината от пръстите си. „Бягат. Но от какво? И какво значи това за другите религии?“ Отново му се прииска някой от учителите да е наблизо за съвет. Солис и Хутрил щяха да знаят какво да правят. Зачуди се дали трябва да задържи двамата по някакъв начин. Да ги надвие и да ги върже? Едва ли щеше да успее. Момичето не бе проблем, но Ерлин си беше истински здрав мъж. Освен това подозираше, че умее да се бие, дори да не беше професионален воин. Оставаше му само да продължи да следи разговора, за да научи повече.

Сякаш късметът обърна вятъра и донесе слабата, но непогрешима миризма на конска пот. „Трябва да са близо, щом ги подушвам. Повече от един. Идват от юг.“

Изкачи се по брега на дерето и огледа южните хълмове. На югоизток се виждаше група ездачи. Бяха на около половин миля. Петима или шестима, плюс три ловни кучета. Бяха спрели и не се виждаше какво правят, но беше лесно да се предположи, че изчакват кучетата да уловят следа.

Смъкна се бавно към лагера и видя, че момичето намусено ровичка в огъня с пръчка, а Ерлин пристяга една от презрамките на раницата си.

— Скоро ще тръгваме — каза Ерлин. — Причинихме ти достатъчно неприятности.

— На север ли? — попита Вейлин.

— Да. Към ренфаелското крайбрежие. Села има роднини там.

— Ти не си ли ѝ роднина?

— Просто приятел и спътник.

Вейлин отиде до заслона и взе лъка си. Усети нарастващото напрежение у момичето, докато опъваше тетивата и мяташе колчана на рамо.

— Ще ходя на лов.

— Разбира се. Да можехме да ти оставим от нашата храна.

— Не е позволено да приемам помощ по време на изпитанието. А и съм сигурен, че не разполагате с излишна храна.

Момичето размърда ръце раздразнено: „Така е.“

— Ами… май е време да тръгваме. — Ерлин му подаде ръка. — Отново ти благодаря, млади сър. Рядко се срещат толкова щедри души. Повярвай ми, знам…

Вейлин раздвижи ръце. Жестовете му бяха тромави в сравнение с техните, но значението бе достатъчно ясно: „Ездачи от юг. С кучета. Защо?“

Села вдигна ръка пред устата си, бледото ѝ лице бе станало съвсем бяло от страх. Ерлин посегна към ножа на колана си.

— Недей — каза му Вейлин. — Просто ми кажи защо бягате. И кой ви гони.

Ерлин и момичето размениха трескави погледи. Ръцете на Села потрепнаха, докато се бореше с импулса да комуникира. Ерлин стисна ръката ѝ. Вейлин не беше сигурен дали иска да я успокои, или да ѝ попречи да говори.

— Значи ви учат на езика на знаците — каза мъжът.

— Учат ни на много неща.

— Какво са ти казали за Отричащите?

Вейлин се намръщи и си спомни едно от редките обяснения на баща си. Отнасяше се за първия път, когато бе видял градската порта и гниещите тела в клетките по стените.

— Отричащите са богохулни еретици. Тези, които отричат истините на Вярата.

— Знаеш ли какво се случва с тях, Вейлин?

— Убиват ги и ги окачват в клетки по градските стени.

— Затварят ги в клетките живи и ги оставят да умрат от глад. Режат им езиците, за да не смущават с писъци минувачите. И това само защото изповядват различна вяра.

— Няма друга Вяра.

— Напротив, Вейлин. — Тонът на Ерлин беше разпален и нетърпящ възражения. — Казах ти, че съм пътувал по целия свят. Има безброй вероизповедания и безброй божества. Има повече начини за почитане на божествеността, отколкото са звездите в небето.

Вейлин поклати глава: нямаше смисъл да спори.

— Такива ли сте вие? Отричащи?

— Не. Аз изповядвам същата вяра като теб. — Мъжът се засмя горчиво. — Нямам голям избор. Но Села крачи по друг път. Нейните вярвания са различни, но не по-малко истински от нашите. Но ако бъде заловена от мъжете, които ни преследват, ще я измъчват и ще я убият. Мислиш ли, че това е правилно? Смяташ ли, че всички Отричащи заслужават такава съдба?

Вейлин погледна Села. Лицето ѝ беше бяло от страх, устните ѝ трепереха, но очите ѝ бяха незасегнати от ужаса. Взираха се в неговите, без да мигат, магнетични и питащи, напомняха му за очите на инструктор Солис по време на първата тренировка с мечове.

— Не можеш да ме подлъжеш — каза ѝ той.

Тя си пое дълбок дъх, измъкна ръката си от Ерлин и направи няколко жеста: „Не се опитвам да те подлъжа. Търся нещо.“

— Какво?

„Нещо, което преди не виждах.“ Обърна се към Ерлин. „Ще ни помогне.“

Вейлин отвори уста да възрази, но думите замръзнаха на устните му. Беше права: наистина щеше да им помогне. Решението изобщо не беше сложно. Знаеше, че е правилно. Щеше да им помогне, защото Ерлин беше честен и храбър, а Села беше хубава и бе видяла нещо в него. Щеше да им помогне, защото знаеше, че те не заслужават да умрат.

Отиде до заслона и извади корена ялин.

— Ето. — Подхвърли го на Ерлин. — Разрежи го на две и натъркайте ръцете и краката си. Чия миризма следват?

Ерлин подуши колебливо корена.

— Какво е това?

— Ще прикрие миризмата ви. Кого от двама ви следват?

Села се тупна по гърдите. Вейлин погледна копринения шал, който беше увит около врата ѝ, посочи го и направи жест да му го даде.

„Майка ми“ — запротестира момичето.

— Тя ще е щастлива да спаси живота ти.

Момичето се поколеба за миг, след което му подаде шала. Вейлин го върза около китката си.

— Това е отвратително — оплака се Ерлин и направи гримаса, докато натриваше противно миришещия сок по ботушите си.

— И кучетата мислят така — отвърна Вейлин.

След като се погрижиха за обувките и ръцете на Села, Вейлин ги поведе към най-гъстата част на гората. Там, на няколкостотин крачки от лагера, имаше изровена в брега дупка, достатъчно голяма да скрие двама души, но не и от опитен преследвач. Вейлин се надяваше, че тези, които ги гонят, няма да стигнат дотук. След като ги настани в скривалището, той взе парчетата от корена и натърка останалия сок по дърветата и камъните наоколо.

— Стойте тук и пазете тишина. Дори да чуете кучетата да се укротяват, не бягайте. Ако не се върна до час, тръгнете на юг, вървете два дни и после продължете на запад. След това хванете крайбрежният път на север и стойте настрана от градовете.

Понечи да тръгне, но Села се пресегна и ръката ѝ се озова близо до неговата. Сякаш внимаваше да не го докосне. Очите ѝ отново срещнаха неговите, този път без въпрос — просто искряха от благодарност.

Той се усмихна и хукна с всички сили към ловците. Рядката гора се разми край очите му. Изтормозеното му от глад тяло протестираше от усилието. Вейлин обаче преглътна болките и продължи да тича, а шалът на китката му се вееше.

Минаха пет дълги минути, преди да чуе кучетата. Далечното скимтене премина в остър заплашителен лай — бяха го надушили. Вейлин си хареса добра позиция на една паднала бреза, смъкна шала от китката си, уви го около врата си и вдигна яката, за да не се вижда. След това извади стрела и зачака. Дъхът му излизаше на пара.

Кучетата се появиха по-бързо от очакваното. Три. Изскочиха от храсталака на двайсетина крачки от него, ръмжаха, оголили жълтите си зъби. Пръскаха сняг, докато тичаха към него. Вейлин за миг се стресна: породата му беше неизвестна. Бяха по-едри, по-бързи и по-мускулести от всички кучета, които бе виждал. Дори ренфаелските хрътки, които отглеждаше Орденът, изглеждаха като домашни любимци в сравнение с тези. Най-лоши бяха очите им. Искрящо жълти и пълни с омраза, те сякаш светеха, а от устите на кучетата летеше слюнка.

Стрелата му уцели първото в гърлото, завъртя го в снега и то нададе изненадано жалостиво скимтене. Вейлин посегна отново към колчана, но следващото куче му налетя преди да успее да измъкне стрелата — скочи, протегнало ноктести лапи към гърдите му, главата му бе извита под ъгъл, за да захапе гърлото. Вейлин се претърколи, пусна лъка, извади ножа с дясната си ръка и го заби нагоре, докато падаше. Устремът на кучето помогна на ножа да мине през ребра и сухожилия и да попадне в сърцето. От устата на животното рукна гъста черна кръв. Вейлин потисна гаденето и избута потръпващото тяло настрани с крак. След това се претърколи и вдигна ножа към третото куче, готов за нападението му.

Нападение обаче не последва.

Кучето клекна, присви уши и наведе глава към земята, избягваше погледа му. Изскимтя и надигна мускулестото си тяло, приближи се малко, след което отново клекна. Погледна го боязливо, но и с някак странно, очаквателно изражение.

— Дано да си богат, момче — чу се груб ядосан глас. — Дължиш ми за три кучета.

Вейлин се завъртя с готов нож и видя парцалив як мъж да излиза от храстите. Беше задъхан от тичането след животните. На гърба му висеше азраелски меч. Мръсното му наметало беше тъмносиньо.

— Две — отвърна Вейлин.

Мъжът се намръщи, изплю се на земята и извади меча си с тренирана лекота.

— Това са волариански робски хрътки, малко лайно такова. Третото вече не става за нищо. — Пристъпи към Вейлин. Краката му се мърдаха по снега с позната танцова стъпка, върхът на меча сочеше надолу, а ръката бе леко изнесена встрани.

Кучето изръмжа ниско, но заплашително. Вейлин хвърли поглед към него — очакваше, че ще го нападне. Но жълтите, изпълнени с омраза очи се бяха втренчили в мъжа с меча и кучето беше оголило зъби.

— Видя ли? — извика мъжът. — Видя ли какво направи? Четири години обучение на тези гадни псета изтекоха в кенефа.

Вейлин се усети чак сега, — а би трябвало да го направи от пръв поглед. Вдигна лявата си ръка, за да покаже, че е празна, и бавно извади амулета изпод ризата си, така че мъжът да го види.

— Извинявам се, братко.

На лицето на човека се появи мигновено объркване. Вейлин осъзна, че не е разколебан от медальона, а обмисля дали би било позволено да го убие, въпреки че е от Ордена. В крайна сметка се оказа, че решението не е негово.

— Прибери меча, Макрил — нареди един спокоен глас. Вейлин се обърна и видя приближаващия се ездач, мъж с остри черти. Непознатият му кимна официално и смуши коня си по-близо. Животното беше сиво и дългокрако, азраелска ловна порода, известна повече с издръжливостта, отколкото с бързината си.

Мъжът спря на няколко крачки от двамата и погледна Вейлин с изражение, което можеше да мине за добронамерено. Вейлин забеляза цвета на наметалото му. Черен. Четвъртият орден.

— Добър ти ден, малки братко — поздрави ги мъжът с острите черти.

Вейлин кимна и прибра ножа.

— И на теб, учителю.

— Учител? — Човекът се усмихна. — Едва ли. — Погледна кучето, което ръмжеше срещу него. — Боя се, че ще ти оставим нежелан другар, малки братко.

— Другар ли?

— Воларианските робски хрътки са необикновена порода. Невероятно диви, но си имат строг йерархичен код. Ти си убил водача на глутницата и този, който е щял да го наследи. Сега кучето те вижда като водач на глутница. Твърде младо е, за да те предизвика на двубой, и ще ти предложи непоклатима вярност. Засега.

Вейлин погледна кучето и видя озъбена олигавена грамада от мускули и зъби с множество белези по муцуната.

— Не го искам.

— Вече е твърде късно, малък негоднико — промърмори намиращият се зад него Макрил.

— Макрил, стига си се вкисвал — смъмри го мъжът с острото лице. — Загуби кучетата, но ще намерим нови. — Наведе се и подаде ръка на Вейлин. — Тендрис Ал Форне, брат от Четвъртия орден и служител на Съвета за еретични прегрешения.

— Вейлин Ал Сорна. — Момчето стисна подадената му ръка. — Послушник в Шестия орден.

— Да, разбира се. — Тендрис се изправи в седлото. — Изпитанието на пустошта, нали?

— Да, братко.

— Определено не завиждам за изпитанията във вашия орден. — Тендрис се усмихна съчувствено, след което се обърна към Макрил. — Братко, помниш ли своите изпитания?

— Само в кошмарите си. — Макрил обикаляше поляната и оглеждаше земята, като понякога се навеждаше ниско. Инструктор Хутрил действаше по подобен начин, но с доста повече грация. Хутрил излъчваше успокояваща аура, докато търсеше следи. Макрил беше пълна негова противоположност — раздразнен и неспокоен.

Тропот на подкови оповести пристигането на още трима братя от Четвъртия орден, всички на азраелски жребци като Тендрис. Имаха коравия вид на мъже, прекарали по-голяма част от живота си в преследване. Поздравиха Вейлин със сдържани кимвания, щом им бе представен, и се пръснаха да огледат околността.

— Може би са минали оттук — каза Тендрис. — Кучетата сигурно са надушили нещо повече от потенциална вечеря в лицето на нашия млад брат.

— Може ли да попитам какво търсите, братко? — попита Вейлин.

— Прокобата на нашето кралство и нашата вяра — отвърна малко тъжно Тендрис. — Неверниците. Това е задачата, поверена на мен и братята ми. Преследваме тези, които отричат Вярата. Може да си изненадан, че има такива хора, но е истина.

— Тук няма нищо — обади се Макрил. — Никакви следи и нищо, което кучетата да са подушили. — Обърна се към Вейлин. — Освен теб, братко.

Момчето се намръщи.

— Защо ще ме гонят кучетата ви?

— Срещал ли си някой по време на изпитанието? — попита Тендрис. — По-точно мъж и момиче?

— Ерлин и Села?

Макрил и Тендрис се спогледаха.

— Кога? — настоя Макрил.

— Онзиден вечерта. — Вейлин беше горд от лекотата, с която излъга. Ставаше все по-добър. — Валеше и имаха нужда от подслон. Прибрах ги при мен. — Погледна Тендрис. — Грешно ли съм постъпил, братко?

— Щедростта и милосърдието никога не може да са грешни — усмихна се Тендрис и Вейлин се притесни от факта, че усмивката му изглеждаше искрена. — Още ли са в твоя лагер?

— Не, тръгнаха си на следващата сутрин. Говорихме малко. Всъщност момичето не каза нищо.

Макрил се засмя без капка веселие.

— Защото е няма, момче.

— Даде ми това. — Вейлин показа копринения шал на Села под яката си. — От благодарност, каза мъжът. Обаче изобщо не топли. Ако преследвате тях, може би кучетата са надушили шала.

Макрил се наведе и подуши с разширени ноздри, без да откъсва очи от Вейлин. „Не вярва на нито една дума.“

— Мъжът каза ли къде отиват? — попита Тендрис.

— На север, към Ренфаел. Каза, че момичето имало роднини там.

— Излъгал е — каза Макрил. — Тя няма роднини никъде. — Ръмженето на кучето се засили. Макрил бавно отстъпи и Вейлин се зачуди що за куче може да предизвика страх у собствения си господар.

— Вейлин, това е много важно. — Тендрис се наведе от седлото и го изгледа внимателно. — Момичето докосна ли те?

— Да ме докосне ли, братко?

— Да, дори съвсем леко?

Вейлин си спомни колебанието на Села и осъзна, че не го бе докоснала в нито един миг. Макар че дълбокият поглед, когато бе открила нещо в него, му се бе сторил като докосване отвътре.

— Не. Не ме е докосвала.

Тендрис се намести на седлото и кимна доволно.

— Наистина си имал късмет.

— Късмет?

— Момичето е отричаща вещица, хлапе — обясни Макрил. Беше се подпрял на падналата бреза и дъвчеше захарна тръстика, появила се отнякъде в ръката му. — Може да поквари сърцето ти с докосването на скверната си ръка.

— Това, което иска да каже нашият брат — обясни Тендрис, — е, че момичето има способност от Мрачното. Ереста на неверниците понякога се проявява по странни начини.

— Има способност? Какво значи това?

— По-добре да не те товарим с подробностите. Казваш, че са тръгнали вчера сутринта?

— Да, братко. — Вейлин внимаваше да не гледа Макрил, защото знаеше, че той го наблюдава с напрегнато подозрение.

— Тръгнаха на север.

— Аха. — Тендрис се обърна към Макрил. — Може ли да ги проследим без кучета?

Макрил сви рамене.

— Може би. Няма да е лесно след снощната буря. — Отхапа отново от тръстиката и хвърли остатъка. — Ще огледам на север от хълмовете. Вие проверете на запад и на изток. Може да са опитали да заобиколят, за да ни заблудят. — Хвърли последен враждебен поглед към Вейлин и изчезна на бегом сред дърветата.

— Време е да тръгвам, братко — каза Тендрис. — Сигурен съм, че ще те видя отново, когато преминеш всички изпитания. Кой знае, може в отряда ми да има място за млад брат със смело сърце и остър поглед.

Вейлин погледна телата на двете кучета. Кървави струи бяха опетнили снега под тях. „Щяха да ме убият. Затова ги развъждат. Не за следене. Ако бяха открили Ерлин и Села…“

— Кой знае по какви пътища ще ни поведе Вярата, братко. — Нямаше кураж да докара нещо повече от неутрален тон.

— Така е — съгласи се Тендрис. — Късметът да е с теб.

Вейлин беше толкова изненадан, че планът му е проработил, че остави Тендрис почти да се скрие, преди да се сети за най-важния въпрос.

— Братко! Какво да правя с кучето!

Тендрис погледна през рамо, преди да пришпори коня си.

— Ако си умен, го убий, ако си храбър, го запази. — Засмя се, а конят му препусна в галоп: вдигаше облаци сняг, който заблещука на зимното слънце.

Вейлин погледна кучето. То го наблюдаваше с обожание, дългият му розов език висеше от олигавената муцуна. Той отново забеляза множеството белези. Животното беше младо, но очевидно бе имало тежък живот.

— Белег. Ще те кръстя Белег.

Кучешкото месо се оказа твърдо и жилаво, но Вейлин отдавна бе спрял да придиря по отношение на храната. Белег скимтеше, докато момчето разфасоваше трупа на по-едрото куче и отделяше единия бут. Запази дистанция, докато не се върнаха в лагера и Вейлин не отряза няколко ивици месо за печене. Чак след като момчето се наяде и скри остатъка от бута в хралупата, кучето се приближи и подуши ръката му. Колкото и див да бе характерът на воларианските робски хрътки, явно изключваше канибализъм.

— Не знам с какво ще те храня, щом не искаш да ядеш от своите — подсмихна се Вейлин и го потупа неловко по главата. Кучето явно не беше свикнало на гальовност, защото се присви.

Изкара в лагера около час: готвеше, поддържаше огъня, разчистваше снега от заслона и удържаше на порива да провери дали Ерлин и Села още са в скривалището. Имаше известни съмнения по отношение на Тендрис. Чувстваше, че той бе приел думите му твърде лесно. Разбира се, можеше и да греши. Тендрис приличаше на брат, чиято вяра е абсолютна и непоклатима. В такъв случай мисълта, че брат би излъгал, при това за да защити Отричащи, въобще нямаше да му хрумне. От друга страна, дали бе възможно човек, преследващ еретици из кралството цял живот, да е напълно лишен от цинизъм?

Без отговори на тези въпроси Вейлин не можеше да рискува да провери бегълците. По вятъра не се носеше нищо предупреждаващо, нищо не смущаваше песента на птиците, но въпреки това той остана в лагера, хапна още малко кучешко и се зачуди какво да прави с кучето.

Белег беше доста жизнерадостен за животно, отгледано да преследва и убива хора. Обикаляше из лагера и мъкнеше клонки и кости при Вейлин, който бързо се научи, че няма смисъл да се мори да ги дърпа от устата му. Момчето не беше никак сигурно, че ще му позволят да запази кучето, когато се върне в Ордена. Инструктор Чекрил, който отговаряше за кучкарника, едва ли щеше да иска подобен звяр в близост до любимите си питомци. По всяка вероятност щяха да убият Белег веднага щом го видеха.

Следобед излязоха на лов. Вейлин очакваше поредния безплоден опит, но не след дълго Белег надуши следа. Излая веднъж и заподскача през снега, а Вейлин се мъчеше да го настигне. Скоро откри причината: замръзнал млад елен, явно жертва на снощната буря. Трупът беше недокоснат. Белег стоеше до него и гледаше притеснено приближаващия Вейлин. Момчето изкорми елена, хвърли вътрешностите на Белег и се изненада от еуфоричната му реакция. Кучето изскимтя щастливо и излапа всичко, като тракаше с челюсти. Вейлин помъкна трупа към лагера, замислен за странната промяна в обстоятелствата. В рамките на един ден бе преминал от свирепо гладуване до изобилие. Разполагаше с повече храна, отколкото можеше да изяде преди инструктор Хутрил да се появи и да го върне в Ордена.

Нощта се спусна бързо, без облаци, а лунната светлина превърна снега в сребристо одеяло и разкри обширна гледка към звездната панорама. Ако Кейнис беше тук, щеше да назове всички съзвездия, но Вейлин познаваше само най-очевидните: Меч, Елен, Дева. Кейнис им бе разказал легенда, според която душите на първите Покойни бяха пратили звездите от Отвъдното като дар за поколенията, за да напътстват живите. Мнозина твърдяха, че могат да разчетат небесните послания, предимно хора по пазари и панаири, които гледаха да измъкнат някоя пара̀.

Чудеше се дали е от значение, че Мечът сочи на юг, когато чувството за нередност премина в ледена сигурност. Белег настръхна и вдигна леко глава. Нямаше мирис, нито предупредителен шум, но нещо не бе наред.

Вейлин огледа неподвижния храсталак. „Толкова тихо. Никой убиец не може да е толкова ловък.“

— Братко, ако си гладен, имам достатъчно месо — подвикна той. После сложи още няколко клона в огъня. След малко се чу скърцане на ботуши по снега и Макрил приклекна срещу него и протегна ръце към огъня. Не погледна Вейлин, но се намръщи на Белег и изръмжа:

— Трябваше да го убия тоя проклет звяр.

Вейлин се вмъкна в заслона и извади парче месо.

— Елен — каза и го подхвърли на Макрил.

Той го наниза на ножа си и направи стойка от камъни над огъня, след което разгъна постелката си на земята.

— Вечерта е хубава, братко — каза Вейлин.

Макрил изръмжа и изу ботушите си, за да си разтрие краката. Миризмата бе достатъчна, за да накара Белег да се надигне и да се отдалечи.

— Съжалявам, че брат Тендрис не е сметнал думите ми за достоверни — продължи Вейлин.

— Той ти повярва. — Макрил измъкна нещо между пръстите си, метна го в огъня и се чу пращене. — Той е истински човек на Вярата. Аз обаче съм подозрително копеле от простолюдието. Затова ме взима със себе си. Не ме разбирай неправилно, той е много способен, най-добрият ездач, когото познавам, и може да изтръгне информация от Отричащ преди да си издухаш носа. Но в някои отношения е наивен. Доверява се на вярващите. За него всички споделят неговите вярвания.

— А не твоите?

Макрил сложи ботушите си да съхнат до огъня.

— Аз ловувам. Търся следи, знаци, дири, мирис по вятъра, дъха на кръв, който следва убийството. Това е моята Вяра. Каква е твоята, момче?

Вейлин сви рамене. Подозираше, че откровенията на Макрил са капан, подмамващ го да сподели неща, които трябва да останат скрити.

— Аз следвам Вярата — каза той, като се постара да е убедителен. — Аз съм брат от Шестия орден.

— В Ордена има много братя, все различни и намиращи различни пътища във Вярата си. Не се залъгвай, че е пълен с религиозни мъже, които се молят на Покойните във всеки свободен момент. Ние сме войници, момче. Войнишкият живот е труден, с малко удоволствия и много болка.

— Аспектът казва, че има разлика между войник и боец. Войниците се бият за заплата или от лоялност. Ние се сражаваме за Вярата, войната е нашият начин за почитане на Покойните.

На лицето на Макрил се изписа тъжно изражение: сбръчкана космата маска на жълтеникавата светлина на огъня. Очите му загубиха фокус, насочени към неприятни спомени.

— Война? Войната е пълна с кръв, лайна и обезумели от болка мъже, които викат майките си, докато умират. В нея няма чест, момче. — Очите му помръднаха и срещнаха очите на Вейлин. — Ще го видиш, бедно малко копеленце. Ще видиш всичко.

Вейлин се почувства неудобно и добави нов клон в огъня.

— Защо преследвате момичето?

— Тя е Отричаща. От най-лошия вид, защото има способността да покварява сърцата на набожните. — Засмя се кратко и иронично. — Мисля, че ще съм в безопасност, ако се изправя пред нея.

— Каква е? Тази способност?

Макрил вдигна месото от огъня и започна да се храни — отхапваше малки късчета и дъвчеше замислено, преди да преглътне. Отработените, несъзнателни движения на човек, който не се наслаждава на храната, а просто я поглъща за гориво.

— Историята е мрачна, момче — каза той между две хапки. — Може да ти докара кошмари.

— Вече си имам кошмари.

Макрил повдигна рунтавите си вежди, но не каза нищо. Вместо това довърши месото и измъкна от раницата си малка кожена манерка.

— Приятел на братята — обясни и отпи. — Кумбраелско бренди, смесено с червен цвят. Поддържа огъня в корема на човек, когато пази стена по северната граница и чака лонаките да му прережат гърлото. — Предложи манерката на Вейлин, но той поклати глава. Алкохолът не беше забранен в Ордена, но по-набожните учители гледаха на него с лошо око. Според някои всичко, което притъпяваше сетивата, бе в пречка на Вярата. Колкото по-малко си спомняше човек от живота, толкова по-малко щеше да отнесе в Отвъдното. Очевидно брат Макрил не споделяше тези възгледи.

— Значи искаш да знаеш за вещицата. — Макрил облегна гръб на един камък и продължи да отпива периодично. — Беше арестувана по заповед на Съвета след сведения за практикуване на ерес. Обикновено подобни обвинения са пълни глупости. Хора, твърдящи, че чуват гласове от отвъдното, които не са на Покойните, лекуване на болести, общуване със зверове и тем подобни. Предимно става дума за страхливи селяни, които се обвиняват взаимно за собствените си несгоди, но понякога се сблъскваме с такива като нея.

— В нейното село имало неприятности — продължи той. — Двамата с баща ѝ били чужденци, от Ренфаел. Затворени хора. Той припечелвал като писар. Един местен земевладелец го накарал да фалшифицира документи, някакъв наследствен спор с пасища. Писарят отказал и след няколко дни получил брадва в гърба. Земевладелецът бил братовчед на местния магистрат и всичко било потулено. Два дни по-късно той влязъл в местната кръчма, признал престъплението и си прерязал сам гърлото от ухо до ухо.

— И са обвинили нея?

— Явно са ги видели заедно по-рано през деня, което е странно, защото не се обичали още преди онзи да убие баща ѝ. Казват, че го докоснала, просто леко бутане по ръката. Това, че е няма и чужденка, не ѝ помогнало. Това, че е хубавка и по-умна отколкото трябва, също не било от полза. Хората все разправяли, че нещо с нея не било наред. Но те винаги така казват.

— И вие я арестувахте?

— О, не. Ние с Тендрис гоним само тези, които побегнат. Братя от Втория орден претърсили дома ѝ и открили следи от Отричаща дейност. Забранени книги, изображения на богове, подправки и свещи, обичайните неща. Оказало се, че с баща ѝ били последователи на Слънцето и Луната, дребна секта. Те са предимно безобидни, защото не се опитват да привличат други в ереста, но Отричащият си е Отричащ. Отвели я в Черната твърд. На следващата нощ избягала.

— Избягала е от Черната твърд? — Вейлин не беше сигурен дали Макрил не му се подиграва. Черната твърд беше малка грозновата крепост в центъра на столицата, чиито стени бяха оцапани със сажди от близките леярни. Известно място, откъдето хората не излизаха, освен за да изминат пътя или до бесилката, или до клетките. Ако някой изчезнеше и съседите му чуеха, че е в Черната твърд, спираха да питат кога ще се върне и даже въобще не го споменаваха. И никой не беше успял да избяга.

— Как е възможно? — зачуди се Вейлин.

Макрил отпи здрава глътка от манерката преди да продължи.

— Чувал ли си за брат Шаста?

Вейлин помнеше някои от по-невероятните военни истории на по-големите момчета.

— Шаста Брадвата?

— Същият. Легенда на Ордена, огромен мъж с ръце като дънери и юмруци като бутове шунка. Казват, че убил повече от сто души, преди да го пратят в Черната твърд. Беше истински герой… и най-тъпият главанак, когото съм срещал. Че беше и зъл, особено като пийне. Той ѝ бил тъмничар.

— Чувал съм, че бил прочут воин, служил вярно на Ордена — каза Вейлин.

Макрил изсумтя.

— Орденът оставя реликвите си в цитаделата, момче. Онези, които оцелеят през петнайсетте години и са твърде прости или откачени, за да станат инструктори или командири, ги пращат да затварят еретици, та дори да не стават за това. Виждал съм мнозина като Шаста, едри, грозни, груби идиоти, които не мислят за нищо освен за следващата битка или следващата чаша. Обикновено не оцеляват достатъчно, за да станат проблем, но ако са достатъчно едри и силни, се задържат като противна миризма. Шаста се задържа достатъчно, че да го пратят в Черната твърд, Вярата да ни е на помощ.

— Е — продължи предпазливо Вейлин, — значи е оставил килията отворена и тя се е измъкнала ли?

Макрил се изсмя неприятно.

— Не съвсем. Дал ѝ ключовете, смъкнал брадвата си от стената и почнал да избива другите братя на пост. Посякъл десетима преди един от стрелците да го надупчи достатъчно, че да го забави. Дори след това убил още двама преди да му видят сметката. Странното е, че умрял с усмивка на лице и преди това промълвил, че тя го докоснала.

Вейлин осъзна, че пръстите му си играят с нежната тъкан на шала на Села.

— Докоснала го? — Кестенявите къдрици и деликатните черти изплуваха пред очите му.

Макрил удари нова глътка от манерката.

— Така казват. Не разбират естеството на мрачните ѝ способности. Ако те докосне, ставаш неин завинаги.

Вейлин се опита трескаво да си спомни всеки досег до Села. „Аз я избутах в заслона, дали я докоснах? Не, беше навлечена… Но тя посегна… Усетих я, в главата си. Дали така ме докосна? Затова ли ѝ помогнах?“ Изпита нужда да потърси повече информация от Макрил, но знаеше, че е опасно. Следотърсачът го подозираше достатъчно. Нямаше да е разумно да го подпитва допълнително въпреки че бе пийнал.

— Оттогава я преследваме с Тендрис — продължи Макрил. — Четири седмици. Сега бяхме най-близо. Заради гадното копеле, с което пътува. Кълна се, че ще го накарам да пищи, преди да го убия. — Изхили се и отпи отново.

Вейлин усети, че ръката му се плъзва към ножа. Започваше да изпитва дълбока неприязън към брат Макрил, твърде много му напомняше на убийците от гората. А и кой знае какви заключения си беше извадил.

— Каза ми, че името му е Ерлин.

— Ерлин, Релис, Хетрил, има стотици имена.

— А кой е всъщност?

Макрил сви рамене малко пресилено.

— Кой знае? Помага на Отричащите. Крие ги, помага им да избягат. Разказа ли ти за пътуванията си? От Алпиранската империя до храмовете на Леандрен.

Вейлин стисна здраво дръжката на ножа.

— Каза ми.

— Впечатли ли те? — Макрил се оригна. — И аз съм пътувал. Мамка му, и аз съм пътувал. Мелденейските острови, Кумбраел, Ренфаел. Убивал съм бунтовници, еретици и бандити из цялата ни славна земя. Мъже, жени, деца…

Ножът на Вейлин бе наполовина излязъл от канията. „Пиян е, няма да е много трудно.“

— Веднъж с Тендрис намерихме цяла секта от семейства, молещи се на един бог в плевня в Мартиш. Тендрис се разгневи, най-добре е да не спориш с него, като изпадне в такова състояние. Нареди да залостим вратите и да полеем постройката с масло за лампи, след което извади огнивото… Не подозирах, че децата могат да пищят толкова силно.

Вейлин почти бе извадил ножа си, но видя нещо, което го спря. По брадата на Макрил се виждаха сребристи капчици. Мъжът плачеше.

— Пищяха толкова дълго… — Той вдигна манерката, но откри, че е празна. — Мамка му! — Изръмжа и се изправи, олюля се, след което изчезна в мрака. След малко се разнесе шуртенето на пикня в снега.

Вейлин знаеше, че ако ще го прави, сега е моментът. „Прережи му гърлото, докато пикае.“ Подходящ край за толкова противен човек. „Колко още деца ще убие, ако го оставя жив?“ Но сълзите го притесняваха: те показваха, че Макрил мрази това, което прави. Освен това беше брат от Ордена. Изглеждаше неправилно да убие човек, чиято съдба може да споделя след няколко години. Откри внезапна решителност, ярка и непоколебима. „Ще се бия, но няма да коля. Ще убивам противници в битка, но не и невинни. И няма да убивам деца.“

— Хутрил още ли е там? — изфъфли Макрил и се строполи със залитане на постелката. — Още ли учи малките лайнарчета как да проследяват?

— Да. Благодарни сме за неговата мъдрост.

— Майната ѝ на мъдростта му. Знаеш ли, тази работа трябваше да е моя. Командир Лилден казваше, че аз съм най-добрият следотърсач в Ордена. Казваше, че като го направят аспект, ще ме вземе в цитаделата за инструктор по пустошта. След това обаче тъпото копеле си изпроси мелденейска сабя в корема и избраха Арлин. Това набожно лайно никога не ме е харесвало. Избра Хутрил, легендарния мълчалив ловец от гората Мартиш. А мен ме прати да гоня еретици с Тендрис. — Отпусна се по гръб и почти затвори очи, а гласът му премина в шепот. — Никога не съм искал това. Просто исках да се науча да проследявам… Като моя старец… Просто исках да съм следотърсач…

Вейлин го гледаше как заспива, после добави още дърва в огъня. Белег допълзя и се настани до него, като хвърляше тревожни погледи към Макрил. Вейлин го почеса зад ушите. Не му се лягаше, защото знаеше, че сънищата му ще са пълни с горящи плевни и пищящи деца. Поривът да убие Макрил бе отминал, но той все още изпитваше неудобство да споделя лагера си с него.

Изкара още час, взирайки се в звездите, а Белег лежеше до него. От другата страна на огъня Макрил спеше пиянски сън. Беше странно, че следотърсачът издава толкова малко шум — нямаше хъркане, сумтене, дори дишането му беше леко. Вейлин се зачуди дали това е умение, което може да се научи, или е инстинкт, който братята придобиват с течение на службата. Несъмнено способността да спиш тихо можеше да удължи живота на човек. Когато очите му започнаха да се затварят, влезе в заслона и легна на одеялото си, а Белег се настани между него и изхода. Вейлин реши, че Макрил не е дошъл да го убие, но бе по-добре да се застрахова. Макрил едва ли щеше да пробва атака, ако първо трябваше да мине през кучето.

Вейлин се притисна до топлото тяло на кучето и почувства задоволство, че го е запазил. Човек можеше да има и по-лоши другари от робска хрътка…

На сутринта Макрил бе заминал. Вейлин претърси внимателно, но не намери и следа, че дори е бил тук. Както и очакваше, скривалището на Села и Ерлин бе празно. Той свали шала от врата си и огледа сложната шарка, втъкана в коприната. Златните нишки образуваха различни символи. Някои бяха очевидни — полумесец, слънце, птици; други не познаваше. Вероятно икони от вярванията на Отричащите. В такъв случай трябваше да го хвърли. Инструкторите щяха да му наложат сериозно наказание, може би надхвърлящо нормалния пердах. Но шалът беше толкова хубав, майсторски изтъкан, а златната нишка блестеше като нова. Знаеше, че Села ще скърби за загубата — все пак шалът беше от майка ѝ.

Вейлин въздъхна и прибра шала в ръкава си, после отправи мълчалива молитва към Покойните да осигурят безопасно пътуване на двамата. Върна се в лагера, потънал в размисли. Трябваше да реши какво да каже на инструктор Хутрил и да обмисли лъжите си внимателно.

Белег подскачаше пред него и щракаше игриво с челюсти.

Обратният път с инструктор Хутрил беше мълчалив. Вейлин бе единственото момче в каруцата. Попита за останалите, но получи само изръмжаване: „Лоша година, с тая буря.“ Вейлин потръпна, но потисна паниката за другарите си, след което се качи в каруцата. Хутрил изгледа Белег, който подскачаше в снега. И продължи да го гледа безизразно, докато Вейлин разказваше частично измислената история: придържаше се към версията, която бе разказал на Тендрис, но премълча за снощното появяване на Макрил.

Единствената реакция на учителя бе повдигане на веждата, когато Вейлин спомена следотърсача. Хутрил остави тишината да се проточи и Вейлин каза:

— Ъ-ъ, учителю, предлагам да вземем кучето в цитаделата. Инструктор Джеклин може да го ползва.

— Аспектът ще реши — отвърна Хутрил.

Отначало изглеждаше, че аспектът ще говори още по-малко. Седеше зад широкото дъбово бюро и гледаше Вейлин над сплетените си пръсти, докато той повтаряше историята с надеждата, че я е запомнил правилно. Присъствието на инструктор Солис в ъгъла не допринасяше за комфорта му. Вейлин беше посещавал покоите на аспекта само веднъж, да донесе един свитък, и сега откри, че купчините с книги и пергаменти са се увеличили. Имаше стотици книги, от пода до тавана, а останалото място бе заето от свитъци и овързани с панделки документи. Библиотеката на майка му бледнееше пред тази тук.

Вейлин се изненада, че никой не прояви интерес към Белег. Учителите изглеждаха умислени, а по принцип трудно се впечатляваха. Когато го посрещна на двора, Солис изгледа кучето само с кратък незаинтересован поглед.

— Ниса и Дентос се върнаха. Останалите се очакват утре. Остави нещата си тук и ме последвай. Аспектът иска да те види в покоите си.

Вейлин предполагаше, че аспектът ще иска обяснение защо се е върнал с това огромно куче, и повтори историята си, когато го запитаха за изпитанието.

— Изглежда, си се хранил добре — отбеляза аспектът. — Обикновено момчетата се връщат по-хилави и слаби.

— Имах късмет. Белег… кучето ми помогна — надуши един елен, загинал в бурята. Не мислех, че е в нарушение с правилата на изпитанието, защото ни е позволено да ползваме всичко налично в пустошта.

— Да. — Аспектът плесна с ръце, после ги положи на бюрото с дланите надолу. — Много находчиво. Жалко, че не си успял да помогнеш на брат Тендрис в издирването му. Той е един от най-ценените служители на Вярата.

Вейлин се замисли за горящите деца и кимна искрено.

— Така е, аспект. Останах впечатлен от неговата отдаденост.

Зад него Солис издаде някакъв звук, но не се разбра, дали е смях, или изсумтяване.

Аспектът се усмихна — непривично изражение на тясното му лице, — но усмивката бе тъжна.

— Случиха се… събития, отвъд стените ни, след началото на изпитанието. Затова те повиках. Военачалникът е напуснал поста си. Това предизвика недоволство в кралството. Военачалникът беше популярен сред простолюдието. Като признание за службата му кралят му е осигурил един дар. Знаеш ли какво е това?

— Подарък, аспект.

— Да, кралски подарък. Всичко, което е по силите му. Военачалникът си го е избрал и кралят очаква ние да го осъществим. Само че орденът ни не се командва от краля. Ние защитаваме държавата, но служим на Вярата, която е с предимство. Въпреки това той има очаквания, а не е лесно да се откаже на крал.

Вейлин се поколеба. Аспектът явно очакваше нещо от него, но той нямаше представа какво. Накрая реши, че тишината е непоносима.

— Разбирам, аспект.

Аспектът размени кратък поглед със Солис.

— Разбираш ли, Вейлин? Знаеш ли, какво означава това?

„Вече не съм син на Военачалника.“ Не беше сигурен как се чувства от това. Даже не беше сигурен дали въобще му пука.

— Аз съм брат от Ордена, аспект. Събитията отвъд стените на цитаделата не ме интересуват, докато не издържа Изпитанието на меча и не ме пратят да защитавам Вярата.

— Твоето присъствие тук беше символ за отдадеността на Военачалника към Вярата и Кралството — обясни аспектът. — Но след като вече не заема този пост, той иска сина си обратно.

Вейлин се учуди от това, че не изпита нито радост, нито изненада. Нямаше подскачане на сърцето и свиване на корема в пристъп на вълнение. Просто сковано объркване. „Военачалникът иска сина си обратно.“ Помнеше тропота на подковите по влажната земя в утринната мъгла и суровата команда на баща си. „Верността е нашата сила.“

Насили се да погледне аспекта в очите.

— Ще ме отпратите ли?

— Моите желания не са от значение. Нито тези на инструктор Солис, които, повярвай ми, бяха изказани ясно. Не, това е твое решение, Вейлин. Кралят не може да ни нарежда, а според правилата на Ордена никой послушник не може да бъде изгонен, освен ако не се провали в изпитанията или не наруши грубо Вярата. Кралят е предоставил избора на теб.

Вейлин потисна горчивия си смях. „Избор? Баща ми го направи някога. Както и аз трябва да го направя сега.“

— Военачалникът няма син — каза той на аспекта. — А аз нямам баща. Аз съм брат от Шестия орден. Мястото ми е тук.

Внезапно аспектът му се стори много по-възрастен. „Колко ли е стар?“ Беше трудно да се каже. Имаше същите плавни движения като останалите инструктори, но лицето му бе уморено от живота, а очите му изглеждаха натежали от опит. В тях имаше и тъга, и съжаление.

— Аспект — обади се инструктор Солис. — Момчето има нужда от почивка.

Аспектът вдигна глава и погледна Вейлин с уморените си очи.

— Това ли е окончателното ти решение?

— Да.

Аспектът се усмихна, но Вейлин виждаше, че се усмихва насила.

— Стопляш сърцето ми, малки братко. Заведи кучето при инструктор Чекрил. Мисля, че ще го посрещне по-топло, отколкото предполагаш.

— Благодаря, аспект.

— И аз ти благодаря, Вейлин. Свободен си.

— Воларианска робска хрътка — възкликна инструктор Чекрил. Белег го гледаше, наклонил глава с любопитство. — Не съм виждал такава от повече от двайсет години.

Инструктор Чекрил беше весел жилав мъж на средна възраст с резки движения, сходни с тези на кучетата, за които се грижеше с всеотдайност. Робата му бе мръсна, с петна от кал, слама и смес от урина и тор. Миризмата, която се носеше от него, бе доста неприятна, но той явно не ѝ обръщаше внимание, както и на евентуалното неудобство на останалите.

— Казваш, че си убил останалите от глутницата?

— Да, учителю. Брат Макрил каза, че сега той ме приема за водач на глутницата.

— Да. Прав е за това. Кучетата са вълци, Вейлин, живеят на глутници, но инстинктът им е притъпен — глутниците са временни и те лесно забравят кой е водач. Робските хрътки са различни, в тях има достатъчно вълче, за да пазят реда в глутницата, но са много по-свирепи. Развъждат ги така от векове. Оцеляват само най-злостните кутрета. Казват, че са докоснати от Мрачното. Че са променени по някакъв начин, имат и от кучето, и от вълка, но са различни. Когато си убил водача, кучето те е видяло като силен и достоен негов заместник. Това не се случва всеки път. Определено си имал късмет, младежо.

Чекрил извади от кесията на колана си късче сушено говеждо, клекна и го подаде на Белег. Вейлин забеляза внимателните му колебливи движения. „Уплашен е. Бои се от Белег.“

Кучето подуши внимателно месото, после погледна въпросително Вейлин.

— Виждаш ли? — каза Чекрил. — Няма да вземе от мен. Ето. — И му подхвърли късчето. — Дай му го ти.

Вейлин протегна месото към Белег и той го грабна и го глътна.

— Учителю, защо ги наричат робски хрътки?

— Воларианците имат роби, много роби. Ако някой избяга, го връщат и му отрязват кутретата. Ако избяга пак, пускат робските хрътки. И те го връщат, само че в коремите си. Не е лесно за куче да убие човек. Хората са по-силни, отколкото предполагаш, и по-коварни от всяка лисица. За да може едно куче да убие човек, трябва да е силно и бързо, но също така и хитро и свирепо, много свирепо.

Белег легна в краката на Вейлин, положи глава на ботушите му и запотупва по пода с опашка.

— Изглежда съвсем дружелюбен.

— За теб. Но не забравяй, че е убиец. С тази цел е отгледан.

Инструктор Чекрил отвори едно отделение на кучкарника.

— Ще го приютим тук — каза през рамо. — Доведи го ти, че иначе няма да остане.

Белег се подчини, последва Вейлин и се завъртя веднъж, преди да легне на сламата.

— Ще трябва да го храниш — продължи Чекрил. — И да му чистиш също. Два пъти дневно.

— Разбира се, учителю.

— Освен това ще му трябват и много упражнения. Не мога да го извеждам с другите кучета, защото ще ги избие.

— Ще се грижа за него, учителю. — Вейлин потупа Белег по главата и това предизвика атака от облизвания, която го събори на земята. Момчето се засмя и обърса лигите от лицето си. — Чудех се дали ще му зарадваш, учителю. Мислех, че може да го убиете.

— Да го убием? Не, в името на Вярата! Ковачът ще изхвърли ли един прекрасен меч? Ще го ползвам за разплод, ще ми направи множество кученца. Надявам се да са силни като него, но по-лесни за дресировка.

Вейлин остана в кучкарника още час, за да нахрани Белег и да се увери, че той ще свикне с новото си жилище. Когато си тръгна, скимтенето на кучето беше ужасно жалостиво, но Чекрил го убеди, че животното трябва да свикне, и Вейлин не погледна назад, макар че Белег започна да вие.

Всички бяха изтощени. Вейлин разказа пръв за изпитанието си. Кейнис, също като него, не изглеждаше заслабнал: бе намерил убежище в хралупа на един древен дъб, но бил нападнат от разярена сова. Дентос, който по принцип не беше много охранен, бе видимо мършав след седмицата, изкарана на корени и няколко птички и катерички, които бе успял да улови. Също като инструкторите, Вейлин и Кейнис не бяха особено впечатлени от историята му. Сякаш трудностите бяха подхранили безразличието им.

— Какво е робска хрътка? — попита Кейнис.

— Воларианско куче — отвърна Дентос. — Гадни животни. Не стават за боеве, защото се обръщат срещу стопаните си. — Обърна се към Вейлин и го изгледа с внезапен интерес. — Донесе ли някаква храна?

Замълчаха. Кейнис точеше ловджийския си нож, а Дентос гризеше сушеното еленско, което Вейлин бе скрил под наметалото си. Ядеше на малки хапки, защото знаеше, че празният му стомах не може да понесе много.

— Не мислех, че ще издържа — каза Дентос. — Наистина си мислех, че ще умра.

— Никой от братята, с които тръгнах, не се е върнал — отбеляза Вейлин. — Инструктор Хутрил каза, че е заради бурята.

— Започвам да разбирам защо в Ордена има толкова малко братя.

Следващият ден бе най-лекият от цялото им време в Ордена. Вейлин очакваше, че ще се върнат към суровите тренировки, но Солис запълни сутринта с уроци по езика на жестовете. Вейлин откри, че способностите му са се подобрили след краткия контакт с Ерлин и Села, макар и не с много — все още бе далече от майсторството на Кейнис. Следобеда тренираха с мечове. Инструктор Солис показа ново упражнение, в което ги замеряше с гнили плодове и зеленчуци, а момчетата трябваше да се бранят с дървените си мечове. Беше миризливо, но приятно. По-скоро игра, за разлика от обичайните тренировки, които оставяха синини и разкървавени носове.

Вечеряха в неловка тишина. Столовата беше по-тиха от обичайно, а множеството празни места сякаш потискаха наченките на разговор. По-големите момчета ги гледаха кои със симпатия, кои с мрачна насмешка, но никой не коментираше отсъстващите. Беше като след смъртта на Микел, но в по-голям мащаб. Някои момчета бяха загинали, други още не се бяха върнали и напрежението от вероятността да не се появят беше ужасно.

След вечерята се върнаха в кулата.

Стъмни се, а още не бе дошъл никой. Вейлин започна да изпитва тежкото чувство, че от тяхната група са оцелели само те. Баркус повече нямаше да ги разсмива. Нито пък Норта щеше да ги отегчава с разказите за баща си. Перспективата беше определено плашеща.

Готвеха се да лягат, когато откъм каменното стълбище се чуха стъпки и тримата замръзнаха в трепетно очакване.

— Залагам две ябълки, че е Баркус — каза Дентос.

— Готово — прие Кейнис.

— Здрасти! — поздрави ги оживено Норта, щом влезе, и стовари екипировката си на леглото. Беше отслабнал повече от Вейлин и Кейнис, но не чак толкова изтерзан като Дентос, а очите му бяха зачервени от изтощение. Въпреки това изглеждаше весел, даже триумфиращ.

— Баркус тук ли е? — попита той, докато се събличаше.

— Не. — Кейнис се усмихна на Дентос, който направи гримаса.

Вейлин забеляза нещо ново у Норта, докато той сваляше ризата си — огърлица от дълги лъскави нокти, — и попита:

— Намери ли я?

На лицето на Норта се изписа задоволство — смесица от триумф и очакване.

— Мечи нокти. — Вейлин се възхити на пренебрежителния коментар и си помисли колко ли часа е репетиран. Реши да изчака Норта да разкаже сам, но Дентос развали нещата.

— Намерил си огърлица от мечи нокти? Голяма работа. Обрал си някой окаян замръзнал в бурята глупак!

— Не. Направих я от ноктите на мечка, която убих.

Продължи да се съблича, като се правеше на незаинтересован от реакцията им, но Вейлин ясно виждаше колко се наслаждава на момента.

— Да бе! Намерил си я умряла — засмя се Дентос.

Норта сви рамене.

— Ако искаш вярвай. За мен няма значение.

Настъпи тишина. Въпреки очевидното глождещото ги любопитство Дентос и Кейнис отказваха да зададат неизбежния въпрос. Моментът се проточи и Вейлин реши, че е твърде уморен, за да чакат, и каза:

— Моля те, братко. Разкажи ни как уби мечката.

— Със стрела в окото. Беше си харесала един елен, който улових. Не можех да го допусна. Който ви каже, че мечките спят през зимата, лъже.

— Инструктор Хутрил казва, че се будят само когато са принудени. Явно си се натъкнал на много необичайна мечка, братко.

Норта го изгледа странно. Със студено превъзходство, което бе обичайно, но и разбиращо, което не беше.

— Признавам, че съм изненадан да те видя тук, братко. В гората срещнах трапер, грубоват човек, а и пияница, струва ми се. Разказа ми много новини от широкия свят.

Вейлин не каза нищо. Беше решил да не разказва за кралската услуга на баща му, но явно Норта нямаше да му остави избор.

— Военачалникът е напуснал поста си — каза Кейнис. — И ние чухме.

— Според някои помолил краля за дар, да върнат сина му от Ордена — добави Дентос. — Но при положение, че Военачалникът няма син, как да бъде върнат?

„Те са знаели. Знаели са още откакто се върнах. Затова бяха толкова тихи. Чудели са се дали ще се махна. Явно инструктор Солис им е казал, че оставам.“ Зачуди се дали е възможно нещо в Ордена да остане тайна.

— Може би — заговори Норта, — ако Военачалникът имаше син, той щеше да е благодарен за възможността да избяга оттук и да се върне в комфорта на семейството си. Това е шанс, който ние останалите няма да получим.

Възцари се тишина. Дентос и Норта се гледаха гневно, а Кейнис потръпваше от неудобство. Накрая Вейлин заговори:

— Трябва да е било страхотен изстрел, братко. Да уцелиш окото на мечката. Тя нападаше ли?

Норта стисна зъби, за да овладее гнева си, и отвърна:

— Да.

— Тогава ти прави чест, че не си трепнал.

— Благодаря, братко. А ти какво ще разкажеш?

— Срещнах двама бягащи еретици, мъж и жена. Жената имаше способността да изкривява хорските умове. Убих две волариански робски хрътки и прибрах третата. О, и се запознах с брат Тендрис и брат Макрил, те преследват Отричащи.

Норта хвърли ризата си на леглото и сложи мускулестите си ръце на кръста си. Самоконтролът му беше похвален, лицето му почти не издаваше разочарование, но Вейлин го виждаше. Това трябваше да е триумфалният му миг — беше убил мечка, а Вейлин напускаше Ордена. Един от най-сладките моменти в краткия му живот. Вместо това Вейлин бе отхвърлил шанса да се махне, нещо, за което Норта копнееше, а приключенията му караха тези на Норта да бледнеят. Вейлин беше поразен от физиката му. Норта беше само на тринайсет, но се виждаше какъв мъж ще стане: изваяни мускули и красиви черти. Син, който щеше да накара баща си, министъра, да се гордее с него. Ако беше извън Ордена, животът му щеше да е изпълнен с жени и приключения под одобрителния поглед на двора. Вместо това беше обречен на война, мизерстване и служба на Вярата. Живот, който не бе избрал сам.

— Одра ли я? — попита Вейлин.

Норта се намръщи и го погледна с гневно объркване.

— Какво?

— Одра ли мечката?

— Не. Бурята се развихряше, а не можех да я мъкна до заслона, затова ѝ отрязах лапите, за да взема ноктите.

— Мъдро решение, братко. И впечатляващо постижение.

— Не знам — обади се Дентос. — Според мен орловата сова на Кейнис също е попадение.

— Сова? — каза Вейлин. — Аз доведох робска хрътка.

Продължиха да се заяждат добронамерено още известно време. Даже Норта се включи — отбеляза колко е изпосталял Дентос. Отново бяха братя, но все още не всичките. Легнаха си по-късно от обикновено. Искаше им се да изчакат следващия, но умората взе връх. Вейлин спа без сънища, но се събуди стреснато и инстинктивно посегна за ловджийския си нож. Спря, когато видя момчето на съседното легло.

— Баркус? — попита сънено.

Чу се само тихо изръмжаване; Баркус не помръдна.

— Кога се прибра?

Не последва отговор. Баркус седеше неподвижно, а мълчанието му бе смущаващо. Вейлин се надигна и попита:

— Добре ли си?

Пак тишина. Вейлин се зачуди дали да не извика инструктор Солис, но накрая Баркус проговори:

— Дженис е мъртъв. — Абсолютната липса на чувства в гласа му беше смущаваща. Баркус беше от момчетата, които винаги чувстваха нещо: радост, гняв, изненада, чувството винаги присъстваше в гласа и в изражението му. Но сега нямаше нищо, само студените факти. — Открих го замръзнал до едно дърво. Наметалото му го нямаше. Мисля, че сам е поискал да се случи. Не беше същият, след смъртта на Микел.

Микел, Дженис… Още колко? Дали някой от тях щеше да остане накрая? „Трябва да съм ядосан. Ние сме още момчета, а тези изпитания ни убиват.“ Но нямаше гняв, само умора и тъга. „Защо не мога да ги мразя? Защо не мразя Ордена?“

— Лягай, Баркус — каза той на приятеля си. — Утре сутринта ще изкажем благодарност за живота на нашия брат.

Баркус потръпна и се присви.

— Страх ме е какво ще видя, когато заспя.

— И мен. Но ние сме от Ордена и следователно от Вярата. Покойните не искат да страдаме. Те изпращат сънища да ни напътстват, а не да ни тормозят.

— Бях гладен, Вейлин. — В очите на Баркус заблестяха сълзи. — Бях гладен и не помислих за смъртта на бедния Дженис и как ще ни липсва. Просто прерових дрехите му за храна. Нямаше никаква и затова го проклех. Проклех загиналия си брат.

Вейлин мълчеше и гледаше как Баркус плаче в мрака. „Изпитанието на пустошта. По-скоро изпитание на сърцето и душата. Гладът те изпитва по безброй начини.“

— Не си го убил ти — промълви той накрая. — Не можеш да прокълнеш душа, която се е присъединила към Покойните. Дори да те е чул, брат ни ще разбере тежестта на изпитанието.

Трябваше доста убеждаване, но след час Баркус си легна — беше прекалено уморен, за да издържи. Вейлин също легна. Знаеше, че ще му е трудно да заспи и че на следващия ден ще е тромав и изтощен. „Инструктор Солис пак ще почне да ни налага.“ Лежеше буден и мислеше за мъртвия си приятел, за Ерлин и Села, за Макрил, който бе плакал, също като Баркус. Имаше ли място за подобни мисли в Ордена? Внезапно в главата му се появи нежелана мисъл, ясна и ярка, която го шокира. „Върни се при баща си и може да мислиш каквото си искаш.“

Той се стресна. Откъде бе дошло пък това? „Да се върна при баща си?“

— Нямам баща. — Не осъзна, че го е казал на глас, докато Баркус не се извъртя и не промърмори сънено. От другата страна Кейнис също се размърда, въздъхна дълбоко и придърпа одеялото над главата си.

Вейлин се сви и стисна очи, вкопчен в мисълта: „Нямам баща.“

4.

Пролетта дойде и снегът на тренировъчното поле отстъпи пред зеленината. Момчетата продължаваха да се упражняват с инструктор Солис. Уменията им се увеличаваха с всеки ден, както и синините. В края на месец онасур започнаха да се подготвят за Изпитанието на познанието под наставничеството на инструктор Грейлин.

Всеки ден слизаха в обширното хранилище и слушаха разказите му за историята на Ордена. Грейлин беше роден разказвач и редеше истории за велики дела, героизъм и правосъдие, които караха повечето момчета да слушат запленено. И Вейлин харесваше легендите, но интересът му бе помрачен от това, че всички бяха за дръзки приключения и грандиозни битки, но никога не споменаваха за преследване на Отричащи или за затварянето им в Черната твърд. В края на всеки урок Грейлин ги изпитваше какво са запомнили. Който отговореше правилно, получаваше нещо сладко, а тези, които не можеха, тъжно поклащане на глава и мрачен коментар. Инструктор Грейлин не беше суров като останалите и никога не ги биеше — наказанията му се ограничаваха до думи и жестове. Освен това никога не псуваше като другите инструктори, включително немия Сментил, който успяваше да изобрази всякакви цинизми с жестове.

— Вейлин — каза Грейлин, след като бе свършил историята за обсадата на замъка Баслен по време на първата Война за обединение. — Кой е удържал моста, докато братята затворят портите зад гърба му?

— Брат Нолнен, учителю.

— Много добре, Вейлин, получаваш захаросан ечемик.

Вейлин беше забелязал, че всеки път като ги наградеше, Грейлин взимаше и за себе си.

— Така — продължи инструкторът, докато дъвчеше лакомството. — Как е името на командира на кумбраелските войски? — Огледа групата, за да си избере жертва. — Дентос?

— Ерм Верлиг, учителю.

— Олеле! — Инструктор Грейлин вдигна един карамел и поклати тъжно голямата си глава. — Без награда за Дентос. Малки братко, напомни ми — колко награди получи тази седмица?

— Нито една — измърмори Дентос.

— Извинявай, Дентос, какво каза?

— Нито една, учителю. — Гласът на Дентос отекна в подземието.

— Да. Нито една. Доколкото си спомням, и миналата седмица не получи награда. Нали?

Дентос изглеждаше така, сякаш предпочиташе да го пердаши инструктор Солис.

— Да, учителю.

— Хъм. — Грейлин метна карамела в устата си и го задъвка с наслада. — Жалко. Тези бонбони са много хубави. Кейнис, може би ти ще ни просветлиш?

— Верулин е бил командир на кумбраелците при обсадата на замъка Баслен, учителю. — Отговорите на Кейнис бяха винаги точни и изчерпателни. Вейлин подозираше, че на моменти познанията му не отстъпват, та дори и надминават тези на инструктора.

— Точно така. Вземи си захаросан лешник.

— Гадняр! — ядосваше се Дентос по-късно, по време на вечерята. — Дебел мазен гадняр. На кой му пука дали знаем какви ги е вършил някакъв скапаняк преди двеста години? Какво общо има това с обучението ни?

— Уроците от миналото ни напътстват в настоящето — изрецитира Кейнис. — Вярата ни укрепва от познанията ни за тези, които са били преди нас.

Дентос се намръщи.

— О, я млъквай! Всички знаем, че си любимецът на оня тлъст шопар. „Да, учителю Грейлин — успя да докара изненадващо точно мекия глас на Кейнис, — битката при Лайнян завой продължила цели два дни и хиляди нещастници като нас загинали. Дайте ми захарна пръчка и ще ви оближа задника.“

Норта, който седеше до Дентос, се изхили гадно.

— Затваряй си устата, Дентос — предупреди Кейнис.

— Или какво? Ще ме отегчиш до смърт с поредната проклета история за краля и изтърсаците?

Кейнис прескочи светкавично масата с перфектно гимнастическо движение и изрита Дентос в лицето. Шурна кръв и двамата се стовариха на пода. Боят беше кратък, но кървав. Извоюваните с труд умения правеха подобни счепквания доста опасни и момчетата по принцип се опитваха да ги избягват дори при най-разпалените спорове. Докато успеят да ги разделят, Кейнис имаше счупен зъб и изкълчен пръст. Дентос не беше по-добре — със счупен нос и натъртени ребра.

Заведоха ги при инструктор Хентал, лечителя на Ордена, който ги превърза, докато двамата се гледаха мрачно от срещуположните нарове.

— Вейлин, какво стана? — попита инструктор Солис, докато чакаха в коридора.

— Братята се скараха, учителю — отвърна Норта със стандартното оправдание.

— Не питам теб, Сендал — сряза го Солис. — Връщай се в столовата. Ти също, Джешуа.

Баркус и Норта погледнаха объркано Вейлин и бързо се изнесоха. Не беше обичайно инструкторите да задълбават в споровете между послушниците. Момчетата си бяха момчета и бе нормално да се бият.

— Е? — попита отново Солис, след като двамата се махнаха.

Вейлин изпита моментен импулс да излъже, но хладният гняв в очите на Солис му подсказа, че много ще сбърка, ако го направи.

— Заради изпитанието, учителю. Кейнис ще премине със сигурност, за разлика от Дентос.

— И какво ще направиш по въпроса?

— Аз ли, учителю?

— Всички в Ордена имаме различни роли. Повечето се бият, някои преследват еретици из кралството, други се движат в сенките, за да изпълняват задачите си в тайна, неколцина преподават, а съвсем малцина водят.

— Искате… да бъда водач?

— Аспектът смята, че това е твоята роля, а той рядко греши. — Солис кимна към лечебницата на Хентал. — Няма да се научиш да водиш, ако само гледаш как братята ти се бъхтят. Нито пък ако ги оставиш да се провалят на изпитанията. Погрижи се за това.

Обърна се и си тръгна. Вейлин опря глава на каменната стена и въздъхна тежко. „Водачество. Сякаш си нямам достатъчно грижи?“

— Негодници, ставате все по-лоши с всяка година — посрещна го оживено инструктор Хентал, когато влезе. — Едно време тригодишните послушници едва успяваха да се натъртят. Явно ви обучаваме твърде добре.

— Благодарни сме за мъдростта ви, учителю — увери го Вейлин. — Може ли да поговоря с братята си?

— Както искаш. — Лечителят притисна парче памук към носа на Дентос. — Дръж го, докато кървенето не спре. Не гълтай кръвта, а я плюй. В купата. Ако ми изцапаш пода, ще съжаляваш, че брат ти не те е убил. — Излезе и ги остави сами в напрегнатата тишина.

— Как е? — обърна се Вейлин към Дентос.

Момчето едва успя да изгъгне:

— Счупи ми носа.

Вейлин се завъртя към Кейнис, който притискаше бинтованата си ръка.

— А ти?

Кейнис погледна превързаните си пръсти.

— Инструктор Хентал го намести. Каза, че ще отече. Няма да мога да държа меч поне седмица. — Млъкна и изплю гъста кървава храчка в купата до леглото. — Извади ми и зъба. Натъпка го с памук и ми даде червен цвят за болката.

— Помага ли?

Кейнис се намръщи.

— Не особено.

— Е, заслужи си го.

Но лицето на момчето се изписа гняв.

— Чу го какво каза…

— Чух. Чух и какво каза ти преди това. Знаеш, че има проблеми с уроците, но реши да го поучаваш. — Обърна се към Дентос. — А ти не трябваше да го провокираш. Имаме достатъчно възможности да се нараняваме по време на упражненията. Правете го там, щом трябва.

— Ама той само ме ядосва — изфъфли Дентос. — Прави се на голям умник.

— Тогава научи нещо от него. Той има познания, ти имаш нужда, кой по-добър ще намериш? — Вейлин седна до Дентос. — Знаеш, че ако не издържиш изпитанието, ще трябва да напуснеш. Това ли искаш? Да се върнеш в Нилсаел да помагаш на чичо си с кучешките боеве и да разправяш на пияниците в кръчмата как си бил на косъм да влезеш в Шестия орден? Обзалагам се, че ще са много впечатлени.

— Разкарай се, Вейлин. — Дентос се наведе, за да може голямата капка кръв да падне от носа му в купата.

— И двамата знаете, че не бях длъжен да остана тук — каза Вейлин. — Знаете ли защо го направих?

— Защото мразиш баща си — веднага отговори Кейнис.

Вейлин преглътна забележката: не подозираше, че чувствата му са толкова очевидни.

— Не можех просто да напусна. Не можех да живея извън Ордена и да чакам един ден да чуя какво се е случило с вас. Да се чудя дали ако съм останал, това би могло да се избегне. Загубихме Микел и Дженис. Не можем да губим други. — Стана и тръгна към вратата. — Вече не сме деца. Но не мога да ви накарам да направите нещо насила. От вас си зависи.

— Извинявай — каза Кейнис. — За това дето казах за баща ти.

— Нямам баща — напомни му Вейлин.

Кейнис се засмя и от устната му потече гъста кръв.

— И аз. — Завъртя се и хвърли окървавения парцал по Дентос. — Ами ти, братко? Имаш ли баща?

Дентос също се засмя въпреки болката.

— Няма да го призная дори да ми даде торба злато!

Смяха се дълго, и тримата. Болката намаля и бе забравена. Смееха се и не коментираха колко ги боли.

Момчетата почнаха да обучават Дентос сами. Той продължаваше да не запомня нищо от инструктор Грейлин, затова всяка вечер му повтаряха истории от миналото на Ордена и го караха да ги наизустява. Беше досадна и изтощителна задача след продължителните тренировки, когато само искаха да си легнат, но продължаваха с твърда решителност. Като на най-напреднал, основната тежест се падаше на Кейнис, който се доказа като съвестен, макар и нетърпелив учител. Обичайно кротката му натура бе подложена на истинско изпитание от твърдоглавия отказ на Дентос да запомни повече от няколко факта наведнъж. Баркус имаше стабилни, макар и не пребогати познания по историята на Ордена и предпочиташе хумористичните легенди, като тази за брат Йелна, който, останал без никакви оръжия, накарал противника си да припадне с изключително противна и силна пръдня.

— Няма да го изпитват за пърдящия брат — заяви отвратено Кейнис.

— Откъде знаеш? — отвърна Баркус. — Нали и това си е в историята?

За всеобща изненада най-добрият учител се оказа Норта — методите му бяха праволинейни, но ефективни. Сякаш имаше неестествената способност да кара Дентос да запомня повече. Вместо просто да разказва и да очаква Дентос да повтаря дума по дума той правеше паузи, задаваше въпроси и го окуражаваше да мисли за поуките. Обичайният му стремеж да преувеличава бе забравен и той дори пропускаше очевидните възможности да се подиграе на невежия си ученик. Дори Вейлин, който бе доста критично настроен към Норта, трябваше да признае, че той е не по-малко решен от останалите да запази групата. Животът в Ордена беше достатъчно труден, а без приятели щеше да е непоносим. Методите на Норта носеха успех, но изборът му на истории беше доста ограничен. Баркус предпочиташе хумора, Кейнис рецитираше притчи, описващи добродетелите на Вярата, а Норта си падаше по трагедиите. Описваше с наслада пораженията на Ордена, падането на цитаделата в Улнар, смъртта на великия Лесандер, смятан от мнозина за най-добрия воин, загинал заради забранена любов към жена, която го предала на враговете. Трагичните истории на Норта бяха безкрайни. Вейлин не беше чувал някои от тях и се чудеше дали русолявият младеж не ги измисля.

Вейлин беше зает да се грижи за Белег всяка вечер и пое задължението да изпитва Дентос в края на седмицата — засипваше го с въпроси с нарастващо темпо. Често се дразнеше. Познанията на Дентос нарастваха, но момчето се бореше с дългите години, прекарани в блажено невежество. Въпреки това успя да изкара няколко награди от инструктор Грейлин, който демонстрира изненадата си с повдигане на вежди.

С настъпването на месец пренсур до изпитанието останаха няколко дни и Грейлин ги уведоми, че уроците са приключили.

— Познанието е това, което ни определя, малки братя. — Този път усмивката му я нямаше, а гласът му бе съвсем сериозен. — То ни превръща в това, което сме. Това, което знаем, диктува какво вършим и какви решения вземаме. През следващите дни помислете над наученото, не само за имената и датите, а за причините и значенията. Аз ви разказах за Ордена — какво значи, с какво се занимава. Изпитанието на познанието ще е най-тежкото за някои от вас. Никое друго изпитание не разголва така душата. — Усмихна се тъжно, след което се върна към обичайното си добро настроение. — А сега, последните награди за малките ми воини. — Извади торба с лакомства и започна да сипва в протегнатите им шепи. — Насладете им се, малки мъже. Сладостта се среща рядко в живота на братята. — Въздъхна тежко и се заклатушка бавно към склада, влезе и затвори тихо вратата.

— Какво беше това? — зачуди се Норта.

— Брат Грейлин е много странен човек — каза Кейнис и сви рамене. — Заменям меденка за захарно бобче.

— Захарното бобче струва поне колкото три меденки — изсумтя Норта.

Вейлин устоя на изкушението да изтъргува собствените си сладки и ги занесе в кучкарника, където щастливият Белег ги излапа още във въздуха. Не пропусна нито една.

Изпитът започна фелдриан сутринта, два дни преди лятното равноденствие. Момчетата, които преминеха, не само щяха да останат, но и да получат правото да посетят големия панаир във Варинсхолд. Щяха да ги пуснат сами навън за пръв път, откакто Орденът бе поел грижа за тях. Тези, което се проваляха, щяха да получат златните монети и да бъдат отпратени. За пръв път по-големите не им се подиграваха. Вейлин забеляза, че споменаването на изпита провокира само мрачни погледи и злобни блъскания. Чудеше се какво ги дразни толкова — все пак ставаше дума само за няколко въпроса.

— Единственият брат, пътувал през Великата северна гора? — попита той Дентос, докато излизаха от столовата.

— Лесандер — отвърна самодоволно Дентос. — Това е лесно.

— Третият аспект на Ордена?

Дентос спря и сбърчи вежди, търсейки отговора.

— Кинлиал?

— Питаш или отговаряш?

— Отговарям.

— Браво. Той е. — Вейлин го потупа по рамото, докато излизаха на двора. — Братко, вярвам, че ще издържиш днешния изпит.

Извикаха ги следобед, пред една стая в южната стена. Инструктор Солис ги предупреди строго да се държат добре и каза, че Баркус е пръв. Момчето беше готово да се пошегува, но мрачният вид на инструктора го спря и то само се поклони и влезе в помещението. Солис затвори вратата зад него.

— Чакайте тук. Като приключите, отидете в столовата. — И си тръгна, като ги остави пред тежката дъбова врата.

— Мислех, че той ще ни изпитва — каза Дентос малко притеснено.

— Е, явно няма да е той? — отвърна Норта, приближи се до вратата и долепи ухо до нея.

— Чуваш ли нещо? — прошепна Кейнис.

Норта поклати глава и се изправи.

— Само мърморене, вратата е прекалено дебела. — Бръкна под наметалото си и извади чамова дъска с множество драскотини и боядисана в черно точка в центъра. — Да поиграем на ножове, докато чакаме.

През последните месеци ножовете бяха основното им забавление. Простичка демонстрация на умение, като целта бе да се уцели максимално близо до центъра на дъската. Играта имаше варианти, като дъската можеше да е подпряна на стена, висяща на въже и люшкаща се или пък подхвърлена във въздуха. Ножовете за мятане бяха нещо като заместител на парите в Ордена. Заменяха се за предмети или услуги, а популярността на братята зависеше от запаса от ножове. Самите оръжия бяха обикновени, евтини триъгълни остриета, дълги шест пръста, с малка дръжка, колкото връх на стрела. Инструктор Грейлин им ги бе раздал в началото на третата година, по десет на човек, като запасът им се подновяваше на шест месеца. Нямаше стриктни инструкции как да ги ползват, просто гледаха по-големите и се учеха в движение. Очаквано, най-добрите стрелци бяха и най-добри в мятането. Дентос и Норта имаха най-много ножове, а Кейнис не беше далече зад тях. Вейлин печелеше едва една от десет игри, но знаеше, че става по-добър, за разлика от Баркус, който изглеждаше неспособен да победи. Момчето пазеше пестеливо ножовете си, макар че успяваше да неутрализира загубите, търгувайки с множеството откраднати вещи.

— Скапана, проклета, тъпа работа! — ядоса се Дентос, когато ножът му изкара искри, удряйки се в стената. Явно нервите влияеха на точността му.

— Изгаряш — каза Норта. Ако играч не уцелеше дъската, изпадаше от играта и губеше ножа.

Беше ред на Вейлин, който заби острието до външния ръб на кръга, по-добро хвърляне от обикновено. Ножът на Кейнис бе малко по-навътре, но Норта спечели, като уцели само на един пръст от центъра.

— Просто съм най-добър — заяви той, докато събираше ножовете. — Наистина трябва да спра да играя. Не е честно спрямо вас.

— О, я стига! — викна Дентос. — Бил съм те сто пъти.

— Само когато те оставя да ме биеш — отвърна спокойно Норта. — Ако не го правя, няма да искаш да играем.

— Да бе. — Дентос извади нож от колана си и го хвърли с грациозно движение. Може би беше най-доброто мятане, което Вейлин бе виждал. Ножът се заби до дръжката право в центъра на мишената. — Надмини това, богаташче!

Норта повдигна вежди.

— Късметът е на твоя страна днес, братко.

— Да бе, късмет! Ще хвърляш ли, или не?

Норта сви рамене, извади нож и се прицели внимателно. Дръпна бавно ръката си и я стрелна напред толкова бързо, че сякаш се замъгли, а ножът се превърна в мигновено сребърно проблясване и полетя към мишената. Чу се издрънчаване на метал в метал, острието се удари в дръжката на ножа на Дентос и падна на няколко крачки встрани.

— Е, добре. — Норта се наведе и вдигна ножа, върхът му бе огънат. — Мисля, че е за теб — каза и го подаде на Дентос.

— По-скоро сме наравно. Щеше да уцелиш центъра, ако моят нож вече не беше забит.

— Но не успях, братко. — И продължи да държи ножа, докато Дентос не го взе.

— Този няма да го заменям — заяви той. — Ще си го оставя за късметлийски талисман. Като онзи копринен шал, дето Вейлин си мисли, че не го виждаме.

Вейлин изсумтя отвратено.

— Нищо ли не може да се скрие от вас бе, смотаняци?

Продължиха да играят, като този път Вейлин подхвърляше дъската във въздуха. Тук беше силата на Кейнис и той бе събрал пет ножа, докато Баркус излезе.

— Реших, че ще останеш там завинаги — посрещна го Дентос.

Баркус изглеждаше смутен и отвърна с кратка, сдържана усмивка, преди да се обърне и забързано да излезе.

— Мамка му! — въздъхна Дентос. Понатрупаната му увереност се бе стопила.

— Дръж се, братко. — Вейлин го потупа по рамото. — Скоро ще свърши. — Тонът скриваше безпокойството му. Притесняваше се от държането на Баркус, напомняше му на мрачните изражения на по-големите, когато станеше дума за изпита. Докато се чудеше защо изпитанието предизвиква такива мрачни емоции, си спомни думите на инструктор Грейлин: „Никое друго изпитание не разголва така душата.“

Стегна се и приближи вратата, а в главата му се прескачаха стотици въпроси. „Запомни, Карлист е третият аспект на Ордена, не вторият. Честа грешка, заради убийството на предшественика му само два дни след като заема поста.“ Пое си дъх, за да спре треперенето на ръцете си, завъртя тежката месингова дръжка и влезе.

Стаята беше малка, съвсем обикновено помещение с нисък таван и тясно прозорче. Имаше свещи, но те не успяваха да разведрят потискащата обстановка. Зад голяма дъбова маса седяха трима души с раса, различни от неговото тъмносиньо, които очевидно не бяха от Шестия орден. Безпокойството на Вейлин премина в нова насока и той не успя да потисне потръпването си. „Що за изпитание е това?“

— Вейлин — започна една от изпитващите, руса жена със сива роба. Усмихна му се топло и посочи стола пред масата. — Заповядай, седни.

Той се стегна и тръгна към стола. Тримата го наблюдаваха мълчаливо, давайки му шанс да ги огледа на свой ред. Едрият мъж, със зелена роба, беше дебел и плешив, с рехава брада. Не можеше да се сравнява с инструктор Грейлин, защото не притежаваше вродената му сила. Розовото му месесто лице лъщеше от пот, а челюстите му мърдаха — дъвчеше нещо. А, да — на масата, до лявата му ръка, имаше купа с череши, а червеникавите му устни подсказваха, че често посяга към нея. Гледаше Вейлин със смес от любопитство и очевидна надменност. Обратно, другият мъж, с черна роба, беше слаб, та дори мършав, но бе също толкова плешив. Изражението му бе по-притесняващо от това на дебелия. Носеше същата сурова маска на фанатична отдаденост като брат Тендрис.

Но вниманието на Вейлин беше привлечено от жената в сиво. Изглеждаше на трийсет и няколко, ъгловатото ѝ лице беше миловидно и смътно познато. Косата ѝ бе златиста. Но най-интригуващи бяха очите ѝ, светли и пълни с топлота и съчувствие. Напомняше му за бледото лице на Села и добротата, която бе видял в нея, когато тя се сдържа да го докосне. Но Села беше изплашена, а му се струваше, че никога няма да види тази жена толкова уязвима. В нея имаше сила. Същата сила, която имаше в аспекта или в инструктор Солис. Беше му трудно да откъсне очи от нея.

— Вейлин — каза тя. — Знаеш ли кои сме ние?

Той реши, че няма смисъл да гадае.

— Не, милейди.

Дебелият изръмжа и лапна една череша.

— Поредното неуко пале — каза, докато мляскаше. — Не учат ли тази малки диваци на нещо друго освен да се колят?

— Учат ни да защитаваме вярващите и Кралството, сър.

Дебелакът спря да дъвче и надменността му се смени с гняв.

— Ще видим какво знаеш за Вярата, младежо.

— Аз съм Елера Ал Менда — каза русата жена. — Аспект на Петия орден. Това са моите братя аспекти Дендриш Хендрил от Третия орден — тя посочи дебелия мъж в зелено — и Корлин Ал Сентис от Четвъртия орден. — Слабият мъж в черно кимна и се навъси още повече.

Вейлин се смути от величайшата компания. Трима аспекти в една стая, събрани заради него! Знаеше, че трябва да се чувства поласкан, но усещаше само смразяваща несигурност. Какво щяха да питат трима аспекти от други ордени за историята на неговия?

— Чудиш се за прилежно научените факти за изумителната история на Шестия орден с безбройните му кръвопролития. — Дендриш Хендрил, дебелият, изплю костилката в изящно бродирана кърпичка. — Инструкторите ви заблудиха, момче. Няма да питаме за отдавна мъртви герои и битки, които е по-добре да останат забравени. Не това познание търсим.

Елера Ал Менда завъртя глава и се усмихна на колегата си.

— Мисля, че трябва да обясним изпитанието по-подробно, скъпи братко.

Дендриш Хендрил присви очи и не отговори, а посегна за нова череша.

— Изпитанието на познанието — продължи Елера, обръщайки се към Вейлин, — е уникално с това, че всички братя и сестри от различните ордени трябва да го преминат. Това не е тест на сила, умение или памет. Това е изпитание на самопознанието. За да служиш на ордена си, трябва да имаш не само умения с оръжията, също както служителите на моя трябва да умеят и друго освен да лекуват. Душата определя кой си ти, тя те напътства в службата на Вярата. Това изпитание ще покаже, на нас и на теб, дали познаваш естеството на душата си.

— И не се опитвай да лъжеш — намеси се Дендриш Хендрил. — Тук не можеш, а ако пробваш, ще провалиш изпита.

Несигурността на Вейлин се задълбочи. Лъжите го пазеха в безопасност. Лъженето се бе превърнало в необходимост за оцеляване. Ерлин и Села, вълкът в гората, нападателят, когото беше убил. Тайни, забулени в лъжи. Той кимна, опита се да се пребори с паниката и отвърна:

— Разбирам, аспект.

— Не, момче. Готов си да надрискаш гащите. Направо го подушвам.

Усмивката на аспект Елера трепна леко, но тя задържа вниманието си.

— Страх ли те е, Вейлин?

— Изпитанието почна ли, аспект?

— Почна от момента, в който влезе в стаята. Отговори, ако обичаш.

„Не можеш да лъжеш.“

— Притеснявам се. Не знам какво да очаквам. Не искам да напускам Ордена.

— По-скоро те е страх да застанеш пред баща си — изсумтя Дендриш Хендрил. — Мислиш ли, че ще се радва да те види?

— Не знам — отвърна честно Вейлин.

— Баща ти искаше да се върнеш — каза Елера. — Това не ти ли показва, че го е грижа за теб?

Вейлин се размърда от неудобство. Избягваше и потискаше спомените за баща си от толкова време, че му бе трудно да издържи този разпит.

— Не знам какво показва. Почти не го познавах и преди да дойда тук. Често го нямаше. Сражаваше се за краля, а когато си беше вкъщи, рядко говореше с мен.

— Значи го мразиш? — попита Дендриш Хендрил. — Това е разбираемо.

— Не го мразя. Не го познавам. Не е от моето семейство. То е тук.

Слабият мъж, Корлин Ал Сентис, проговори за пръв път. Гласът му беше груб и дрезгав.

— Убил си човек, по време на Изпитанието на прехода. — Трескавите му очи се втренчиха в очите на Вейлин. — Хареса ли ти?

Вейлин се вцепени. „Те знаят! Какво ли още знаят?“

— Аспектите обменят информация, момче — каза Дендриш Хендрил. — Това е в основата на Вярата. Обединение в целта, обединение в доверието. На това се крепи държавата ни. Добре е да го запомниш. И не се бой, мрачните ти тайни са в безопасност при нас. Отговори на аспект Сентис.

Вейлин си пое дъх и се опита да успокои тежко тупащото си сърце. Замисли се за Изпитанието на прехода, за избръмчаването на тетивата, което го бе спасило от стрелата на убиеца, за отпуснатото, безжизнено лице на мъжа. Как му се догади, докато отрязваше оперението на стрелата…

— Не. Не ми хареса.

— Съжаляваш ли? — настоя Корлин Ал Сентис.

— Той искаше да ме убие. Нямах избор. Не мога да съжалявам, че съм останал жив.

— Значи само за това те е грижа? — попита Дендриш Хендрил. — Да останеш жив?

— Грижа ме е за братята ми, за Вярата, за Кралството… — „За Села, отричащата вещица, и за Ерлин, който ѝ помогна да избяга. Но не мога да кажа, че ме е грижа за теб, аспект.“

Напрегна се, очаквайки порицание или наказание, но аспектите не казаха нищо, а само размениха неразгадаеми погледи. „Те могат да усетят, че лъжеш. Но не и мислите ти.“ Можеше просто да скрие някои неща, без да лъже. Мълчанието щеше да бъде негов щит.

Беше ред на аспект Елера и въпросът ѝ беше по-тежък от предишните.

— Помниш ли майка си?

Неудобството на Вейлин внезапно се смени с гняв.

— Забравяме за семейните си връзки, щом постъпим в Ордена…

— Не бъди нагъл, момче! — скара му се аспект Хендрил. — Ние питаме, ти отговаряш. Това е положението.

Вейлин стисна зъби до болка, за да не отговори гневно. След това процеди, като се мъчеше да овладее емоциите си:

— Разбира се, че помня майка си.

— И аз я помня — каза аспект Елера. — Беше добра жена, която жертва много, за да се омъжи за баща ти и да те роди. И тя като теб бе избрала живот в служба на Вярата. Беше сестра от Петия орден, високо уважавана заради лечителските си умения. Беше глава на нашата обител и един ден можеше да стане аспект. Тръгна с кралската армия по време на първия кумбраелски бунт. Запозна се с баща ти, когато той беше ранен в битка. Докато се грижела за него, се влюбили и след това тя напусна ордена, за да се омъжи. Знаеше ли това?

Вейлин само поклати глава. Беше смаян. Спомените от детството му бяха мъгляви и нарочно потискани, но понякога имаше подозрения за различния произход на родителите си. Двамата просто бяха различни, дори в начина, по който говореха: баща му говореше като селяк, за разлика от прецизната реч на майка му. Освен това баща му нямаше обноски и често зарязваше ножа и вилицата, ядеше с ръце и се смееше на забележките на съпругата си. „Моля те, скъпи. Това не са ти казармите.“ Но никога не си бе представял, че и тя е служила на Вярата.

— Ако беше още жива — върна го към реалността гласът на аспект Елера, — щеше ли да ти позволи да се обречеш в служба на Ордена?

Изкушението да излъже беше твърде силно. Знаеше какво би казала майка му, как би се чувствала да го види в това расо, с ръце и лице, насинени от тренировки, и как щеше да я заболи. Но ако го кажеше, щеше да стане истинско и нямаше да може да се скрие от него. Знаеше, че това е капан. „Искат да излъжа. Искат да се проваля.“

— Не — отвърна той. — Тя мразеше войната. — Ето. Живееше живот, който майка му не би искала в никакъв случай, и петнеше паметта ѝ.

— Тя ли ти каза?

— Не, каза го на баща ми. Не искаше той да заминава на война срещу мелденейците. Каза, че вонята на кръв я отвращава. Нямаше да иска подобен живот за мен.

— Това как те кара да се чувстваш? — настоя Елера.

Вейлин откри, че отговаря, без да мисли.

— Виновен.

— И въпреки това остана, макар да имаше възможност да напуснеш.

— Усещах, че е необходимо да съм тук. Трябваше да остана при братята си. Да науча това, което ще ми даде Орденът.

— Защо?

— Мисля… че това се очаква от мен. Вярата го иска. Научих меча и тоягата, така както ковачът се научава с чук и наковалня. Има сила, скорост и лукавство… — Той се поколеба. Знаеше, че трябва да се насили да изрече думите, въпреки че ги мразеше. — И мога да убивам. — Погледна я в очите. — Мога да убивам без колебание. Роден съм за воин.

В стаята настъпи тишина, ако се изключеше мляскането на Дендриш Хендрил, лапнал поредната череша. Вейлин ги изгледа поред, отвратен, че никой не иска да отвърне на погледа му. Реакцията на Елера Ал Менда беше най-шокираща. Тя гледаше сплетените си пръсти и сякаш беше готова да заплаче.

Накрая Дендриш Хендрил наруши тишината.

— Това е достатъчно, момче. Свободен си. Не говори с приятелите си на излизане.

Вейлин се надигна колебливо.

— Изпитанието приключи ли, аспект?

— Да. Издържа го. Честито. Сигурен съм, че ще си гордост за Шестия орден. — Горчивият му тон очевидно говореше, че това не е комплимент.

Вейлин тръгна към вратата, доволен, че е свършило. Атмосферата в стаята беше потискаща, а въпросите на аспектите — трудно поносими.

— Брат Вейлин — спря го дрезгавият глас на Корлин Ал Сентис, докато той посягаше към дръжката на вратата.

Вейлин преглътна раздразнената си въздишка и се обърна. Корлин Ал Сентис го гледаше с пълната сила на фанатичния си поглед. Аспект Елера не вдигна глава, а Дендриш Хендрил го гледаше незаинтересовано.

— Да, аспект?

— Тя докосна ли те?

Вейлин знаеше за кого говори, разбира се. Беше глупаво да се надява, че ще се измъкне, без да се стигне до този въпрос.

— Питате за Села ли, аспект?

— Да. Села убийцата, Отричаща и ученичка на Мрачното. Помогна на нея и на предателя в пустошта, нали?

— Чак после разбрах кои са те, аспект. — Истина, скриваща лъжата. Усети, че започва да се поти, и се замоли да не си проличи. — Те бяха просто странници в бурята. Катехизисът на милосърдието ни учи да приемаме странниците за братя.

Корлин Ал Сентис вдигна леко глава, а нетрепващият му поглед стана преценяващ.

— Не знаех, че тук ви преподават Катехизиса на милосърдието.

— Не ни го преподават, аспект. Майка ми ме научи на всички катехизиси.

— Аха. Тя беше дама, известна с милосърдието си. Но ти не отговори на въпроса ми.

Тук не беше нужно да лъже.

— Не ме докосна, аспект.

— Нали знаеш за силата на докосването ѝ? Какво прави с душите на хората?

— Брат Макрил ми разказа. Имал съм късмет, че съм избегнал подобна съдба.

— Наистина. — Погледът на аспекта омекна, макар и минимално. — Може да ти се струва, че това изпитание е било най-тежкото, но знай, че оттук насетне ще става още по-трудно. Животът във вашия орден никога не е бил лесен. Много от братята ти ще обезумеят или ще бъдат осакатени преди да се присъединят към Покойните. Нали го разбираш?

Вейлин кимна.

— Да, аспект.

— Прави ти чест, че си решил да останеш, след като е имало възможност да си тръгнеш без последствия. Отдадеността ти към Вярата ще бъде запомнена.

Нямаше видима причина, но Вейлин усети тези думи като заплаха, въпреки че дори аспектът не осъзнаваше, че я изрича. Все пак се насили да отговори.

— Благодаря, аспект.

Излезе, затвори вратата, облегна се на нея и въздъхна с облекчение. Минаха няколко секунди, преди да обърне внимание на останалите. Изглеждаха притеснени, особено Дентос.

— Вярата да ми е на помощ — прошепна той, притеснен от изтормозения вид на Вейлин.

Вейлин се стегна, опита да му се усмихне и тръгна, като се стараеше да не бърза.

С изключение на Дентос всички бяха депресирани след Изпитанието на познанието. Кейнис мълчеше, Баркус отговаряше едносрично, Норта бе агресивно свиреп, а Вейлин бе завладян от спомени за майка си и прекара целия ден като в мъгла: подхвърляше храна на Белег и отбягваше опитите му за игра, преди да се присъедини към другите за безцелно мятане на ножове.

— Ама че тъпотии — заяви Дентос, единственият, който бе запазил прилично настроение, и метна ножа си към подхвърлената от Баркус дъска. Оживеността му беше още по-дразнеща поради факта, че не усещаше мрачното настроение на другарите си. — Въобще не ме попитаха нищо за Ордена. Само за майка ми и къде съм расъл. Дамата аспект, Елера не знам коя си, ме пита дали ми е мъчно. Да ми е мъчно?! Да не съм луд да искам да се върна в оная помийна яма!

Взе дъската, измъкна ножа си и я хвърли нагоре за опита на Норта. Ножът мина доста встрани и всъщност съвсем близо до главата на Дентос.

— Внимавай бе!

— Спри да говориш за изпитанието — предупреди го Норта.

— Че защо? — засмя се Дентос с искрено объркване. — Нали всички го издържахме? Всички сме тук и ще ни пуснат да отидем на Равноденствения панаир.

Вейлин се зачуди защо не бе осъзнал, че всички са издържали изпитанието. „Защото няма вкус на победа.“

— Просто не искаме да говорим за това, Дентос — каза той. — За нас не беше толкова лесно. По-добре да не говорим повече.

Шест момчета от другите групи бяха отпаднали и трябваше да се махнат. Видяха ги на сутринта, сгърбени фигури в мъглата, вървящи тихо към портата, нарамили скромните си вещи. Подсмърчането им се чуваше ясно. Не можеше да се определи кое от момчетата плаче — дали едно, или всичките.

— Аз със сигурност няма да плача — заяви Норта. Стояха на стената, увити в наметалата, и чакаха слънцето да прогони мъглата и да дойде време за закуска.

— Къде ли ще отидат? — зачуди се Баркус. — Дали въобще има къде?

— В кралската гвардия — отговори Норта. — Пълна е с отхвърлени от Ордена. Може би затова ни мразят толкова.

— Майната му — изръмжа Дентос. — Аз знам къде бих отишъл. Направо на пристанището. Ще се хвана на някой от търговските кораби, дето плават на запад. Чичо Фентис се върна оттам богат като цар. Коприна и лекарства. Единственият богаташ в историята на селото. Не че това му помогна. Пукна след една година от черна шарка, лепната от някоя пристанищна курва.

— Доколкото съм чувал, животът на корабите не е хубав — включи се Баркус. — Скапана храна, камшици, работа от сутрин до вечер. Все едно си в Ордена, ама без храната. Аз бих отишъл в гората и бих станал прочут разбойник. Ще си събера банда главорези, но няма да убиваме никого. Само ще обираме златото и бижутата, и то само на богатите. Бедните нямат нищо за крадене.

— Явно си го обмислил подробно, братко — сухо каза Норта.

— Човек трябва да има планове за живота. Ами ти? Къде би отишъл?

Норта се обърна към портата, все още забулена в сутрешната мъгла. На лицето му бе изписан невиждан досега копнеж.

— У дома — каза тихо той. — Просто ще си ида у дома.

5.

Около седмица след Изпитанието на познанието инструктор Солис ги отведе в обширно помещение встрани от двора, горещо и изпълнено с миризма на дим и метал. Вътре ги чакаше инструктор Джестин, рядко показващият се майстор ковач на Ордена. Беше едър мъж, излъчващ сила и увереност, скръстил ръце пред гърдите си, а косматото му тяло бе осеяно с десетки белези, причинени от пръски разтопен метал. Вейлин беше впечатлен от очевидната му мощ и се зачуди дали мъжът въобще ги е усетил.

— Инструктор Джестин ще изкове мечовете ви — каза Солис. — През следващите две седмици ще работите под негово ръководство и ще му помагате. Когато приключите с ковачницата, всеки ще има меч, който ще носи до края на службата си в Ордена. Запомнете, че инструктор Джестин не е щедър и прощаващ като мен, така че се дръжте добре.

После си тръгна и момчетата останаха сами с ковача. Мълчаха, докато той ги оглеждаше внимателно с яркосините си очи.

— Ти — посочи инструктор Джестин с дебелия си почернял пръст Баркус, който зяпаше към няколко наскоро изковани алебарди. — Бил си в ковачница и преди.

Баркус се поколеба.

— Баща ми… Израснах близо до ковачница в Нилсаел, учителю.

Вейлин погледна въпросително Кейнис. Баркус се придържаше стриктно към правилата и не споделяше за миналото си, така че бе изненадващо да разберат, че баща му е ковач. По принцип такива деца не попадаха в Ордена. Момче, което имаше бъдеще и занаят, нямаше нужда да търси нов живот.

— Виждал ли си как се кове меч? — попита инструктор Джестин.

— Не, учителю. Ножове, плугове, подкови, няколко ветропоказателя. — Той се засмя насила. Инструктор Джестин обаче дори не се усмихна.

— Ветропоказателят е труден за изработка. Не всички го умеят. Само майсторите ги правят, според правилата на гилдията. Да оформиш метала така, че да чува песента на вятъра, е рядко умение. Това го знаеш, нали?

Баркус извърна глава и Вейлин осъзна, че е смутен и дори засрамен. Между двамата бе преминало нещо, което останалите не разбираха. Беше свързано с ковачницата и ковашкия занаят, но Вейлин знаеше, че Баркус няма да проговори. И той си имаше тайни като останалите.

— Не, учителю.

— Това място — Джестин размаха ръце и посочи ковачницата, — това място е на Ордена, но принадлежи на мен. Тук аз съм крал, аспект, командир, лорд и учител. Това не е място за игра. Нито за шеги. Тук се работи и се учи. Орденът ви задължава да усвоите работата с метал. За да може да боравите истински с меча, трябва да познавате естеството на изработката, да сте част от процеса на създаване. Мечовете, които изковете тук, ще пазят живота ви и ще бранят Вярата. Работете добре и ще имате меч, на който може да разчитате, здрав и остър, способен да разсече кована броня. Ако не работите сериозно, оръжията ви ще се счупят в първото сражение и ще умрете.

Отново се обърна към Баркус и хладният му поглед сякаш съдържаше въпрос.

— Вярата е източникът на нашата сила, но за да ѝ служим, ни трябва стомана. Стоманата е инструментът, с който отдаваме почит на Вярата. Цялото ви бъдеще се състои от стомана и кръв. Разбирате ли?

Всички промърмориха в знак на съгласие, но Вейлин знаеше, че въпросът е предназначен единствено за Баркус.

Прекараха остатъка от деня в зареждане на пещта и пренасяне на чували с метални пръти от една каруца на двора. Инструктор Джестин работеше на наковалнята, а чукът му звънеше с напевния ритъм на метал, удрящ метал. Понякога вдигаше поглед и даваше инструкции сред фонтан от искри. Вейлин откри, че работата е тегава и монотонна, гърлото му прегракна от пушека, а ушите му заглъхнаха от постоянното дрънчене.

— Разбирам защо не ти е харесал животът в ковачницата, Баркус — изкоментира той, докато се влачеха уморено към тяхната стая в края на деня.

— Абсолютно — съгласи се Дентос, който разтриваше схваната си ръка. — Предпочитам да тренирам с лък цял ден.

Баркус не каза нищо и продължи да мълчи цяла вечер въпреки мрънкането на другите. Вейлин знаеше, че всъщност не ги чува: съзнанието му бе насочено към въпросите на инструктор Джестин, въпросите в думите и в очите му.

През следващия ден отново пренасяха, този път чували с въглища. Инструктор Джестин почти не говореше, а преглеждаше металните пръти, които бяха донесли предишния ден. Вдигаше ги към светлината, плъзгаше пръсти по тях и или изръмжаваше доволно, или възкликваше ядосано и ги поставяше на нарастваща купчина брак.

— Какво толкова гледа? — зачуди се Вейлин, докато пъшкаше под поредния чувал. — Едно парче желязо е същото като останалите, нали?

— Примеси — отвърна Баркус и хвърли поглед към Джестин. — Прътите са изковани от друг, преди да ги докарат тук. Вероятно от някой по-неумел. Учителят проверява дали другият ковач е използвал некачествено желязо.

— Как разбира?

— Предимно с докосване. Прътите се правят от няколко слоя, които са усукани и изковани заедно. Това оставя отпечатък в метала. По него добрият ковач може да познае качествените пръти. Чувал съм истории, че някои могат да разберат и по миризмата.

— Ти можеш ли? Говоря за докосването, не за мирисането.

Баркус се засмя и Вейлин долови в смеха горчивина.

— Не и за хиляда години.

По обяд дойде инструктор Солис и ги отведе на упражнение с мечове — трябвало да поддържат форма. Момчетата бяха уморени от тежката работа и пръчката му ги налагаше по-често от обикновено, но Вейлин откри, че сякаш не жили като преди. Зачуди се дали инструктор Солис не е смекчил ударите си, но мигновено отхвърли тази мисъл. Солис не се размекваше — те закоравяваха. „Оформи ни с бой. Той е нашият ковач.“

— Време е да запалим пещта — заяви инструктор Джестин, когато се върнаха след краткия обяд. — Трябва да запомните само едно нещо за нея. — И показа множеството белези по мускулестите му ръце. — Пари, и то лошо.

Накара ги да изсипят няколко чувала въглища в тухления кръг и нареди на Кейнис да ги запали. За целта трябваше да се пропълзи отдолу и да се стигне до дъбовите разпалки. Вейлин щеше да се притесни, но Кейнис се навря без колебание, носеше запалена свещ. След малко се измъкна, целият черен, но невредим.

— Мисля, че се разпали добре, учителю.

Инструктор Джестин не му обърна внимание и клекна, за да огледа разгарящите се пламъци.

— Ти. — И посочи Вейлин. Никога не ги наричаше по имена. Явно запомнянето им беше ненужно разсейване. — Върви на духалото. Ти също. — Посочи Норта.

Баркус, Дентос и Кейнис останаха да чакат нареждания.

Инструктор Джестин взе тежкия чук и вдигна един железен прът от купчината.

— Азраелските мечове се правят от три части. Дебел централен прът и два по-тънки за острие. — Кимна към пръта в ръцете си. — Това е за острието. Трябва да се оформи, преди да се изкове с останалите. Ръбът е най-труден за изработка, трябва да е фин, но здрав. Да реже, но да устоява на удари. Погледнете внимателно метала. — Показа парчето на всеки поотделно. Гласът му беше груб, но странно хипнотичен. — Виждате ли черните петънца?

Вейлин се взря и различи черните фрагменти в тъмносивия оттенък на желязото.

— Нарича се звездно сребро, защото свети по-ярко от небесата, когато се вкара в огъня — продължи Джестин. — Но не е сребро, а желязо. Рядко желязо, излизащо от земята, като всички метали. Няма нищо общо с Мрачното. Това е тайната, която прави мечовете на Ордена по-здрави от останалите. Заради него остриетата ви ще устоят на удари, от които нормално биха се счупили. А ако ги ползвате умело, ще могат да пробиват ризници и брони. Това е нашата тайна. Пазете я добре.

Махна на Вейлин и Норта да се захванат с духалото и усилията им бяха възнаградени от червеникавооранжев блясък сред купчината въглища.

— Така — каза инструкторът и вдигна чука. — Гледайте внимателно и се учете.

Вейлин и Норта се потяха обилно, задвижвайки тежката дървена дръжка на духалото. Топлината в ковачницата се повишаваше и въздухът сякаш се сгъсти и стана трудно да се диша.

„Започвай де, в името на Вярата!“ Вейлин изръмжа уморено. Ръцете вече го боляха, а инструкторът само чакаше и чакаше.

Накрая ковачът хвана парчето желязо с клещи и го тикна в пещта. Изчака червено-оранжевият блясък да плъзне по метала, преди да го извади и да го сложи на наковалнята. Първият удар беше лек, по-скоро почукване, което пръсна малък облак искри. След това Джестин се зае сериозно. Чукът се вдигаше и падаше прецизно, вдигайки искри. Отначало по парчето нямаше никакви промени. Е, може би бе станало малко по-дълго, преди Джестин да го върне в пещта и да махне раздразнено на Вейлин и Норта да действат по-усърдно.

Това продължи сякаш цял час, макар вероятно да бе по-близо до десетина минути. Инструктор Джестин ковеше, връщаше желязото в пещта и го ковеше отново и отново. Вейлин закопня за бруталния комфорт на тренировъчната площадка. Ръкопашна схватка в студа щеше да е по-добре от това тук. Когато инструктор Джестин им махна да спрат, двамата се затътриха до вратата, подадоха глави навън и загълтаха сладки глътки въздух.

— Тоя се опитва да ни убие — задъхано каза Норта.

— Връщайте се — подвикна ковачът и двамата бързо се прибраха. — Трябва да свикнете с истинската работа. Гледайте. — И вдигна парчето. То вече не беше кръгло, а се бе превърнало в триъгълна ивица метал, дълга около метър. — Това е ръб. Сега изглежда грубовато, но когато се спои с братята си, ще стане остро и ще върши работа.

Дентос и Кейнис поеха духалото, а Джестин се зае с другия ръб. Ударите на чука бяха в унисон със задъханото им дишане. След като свърши с втория ръб, ковачът се зае с централната част. Ударите му станаха по-силни и бързи, докато издължаваше парчето да пасне с дължината на остриетата и оформяше издатина в центъра. Когато приключи, Кейнис и Дентос бяха готови да припаднат, затова той ги смени с Баркус и Вейлин, взе скоба, с която прихвана парчетата в долната част, и пак вдигна чука.

— Това сега е истинското изпитание за майстора на мечове. Най-трудното за усвояване. Твърде силните удари ще повредят острието. Ако пък са твърде леки, парчетата няма да се сковат в едно. — Погледна Баркус и Вейлин. — Хващайте духалото без скатаване!

Докато се молеше работата най-после да свърши, Вейлин забеляза че Баркус не откъсва очи от инструктор Джестин. Ръцете му се вдигаха и спускаха неспирно, но вниманието му бе съсредоточено върху случващото се на наковалнята. Вейлин дори се зачуди какво му е толкова интересно. Човек, удрящ парче метал с чук. Не виждаше в това нищо забележително, никаква загадка. Но докато следеше погледа на Баркус, усети, че е все по-запленен от постепенно придобиващото форма острие и как трите парчета стават едно под ударите на чука. От време на време инструктор Джестин пъхаше меча в огъня и Вейлин трябваше да извръща очи, защото парчетата звездно сребро заблестяваха твърде ярко. Вярваше на ковача, че това е просто друг метал, но гледката все пак бе неестествена.

— Ти — викна инструктор Джестин на Норта, щом приключи с оформянето на острието. — Донеси ведрото.

Норта се подчини и примъкна тежкото дървено ведро до наковалнята. Беше пълно до ръба и част от водата се разля върху краката му.

— Това е солена вода — обясни Джестин. — Остриетата, които се каляват в солена вода, са по-здрави от тези в сладка. Дръпнете се, че ще заври.

Потопи острието в кофата, от която мигновено се издигна пара. Задържа го така, докато кипенето не спря, след което го вдигна и го огледа. Беше черно, оцапано със сажди, но инструктор Джестин изглеждаше доволен. Ръбовете бяха прави, а върхът абсолютно симетричен.

— Сега — продължи той — започва истинската работа. — Обърна се към Кейнис. — Ти запали пещта, така че този е за теб.

Кейнис очевидно се чудеше дали това е чест, или наказание.

— Благодаря, учителю.

Джестин занесе острието в задния край на ковачницата и го остави на пейката до задвижваното от педали точило.

— Новоизкованият меч е готов само наполовина. Трябва да бъде полиран и наточен. — Показа на Кейнис как да задвижи точилото и да поддържа добър ритъм, като броеше „едно-две“, преди да му нареди да усили скоростта и да започне. Внезапният фонтан искри стресна момчето, но Джестин го накара да продължи и насочи ръцете му към правилния ъгъл и вярното движение, така че да се заточи цялата дължина. — Точно така — изръмжа доволно, когато Кейнис започна да се оправя сам. — Десет минути за всеки ръб и после ми покажи как си се справил. Останалите — обратно към пещта. Ти и ти — на духалото…

И така те се трудиха и потиха седем дълги дни: дърпаха на духалото, заточваха ръбове и полираха остриетата, докато те не заблестяха като сребро. Никой не остана невредим. Вейлин получи сериозно изгаряне на ръката от капка разтопен метал. Болката и миризмата на горящата му кожа бяха отвратителни. Останалите също пострадаха, Дентос най-лошо — няколко искри хвръкнаха в очите му поради моментното му разсейване на точилото. От това му останаха няколко тъмни белега около лявото око, но за щастие не ослепя.

Въпреки изтощението, риска от тежки травми и тежката работа на Вейлин му хареса в ковачницата. Имаше нещо красиво — постепенното раждане на остриетата под чука на инструктор Джестин, усещането на ръба, плъзгащ се по точилото, шарката, която се появяваше при полиране: тъмни завъртулки по синкавосивата повърхност, сякаш пламъците на пещта бяха замръзнали в метала.

— Появява се при спояването на парчетата — обясни Баркус. — Различните видове метал оставят следите си. Явно звездното сребро го прави по-отчетливо в мечовете на Ордена.

— Харесва ми — каза Вейлин и вдигна наполовина полираното острие към светлината. — Някак е… интересно.

— Това е просто метал — изсумтя Баркус и се върна към точилото, с което работеше. — Нагряваш го, удряш го и го оформяш. Няма никаква загадка.

Вейлин гледаше как приятелят му движи ловко ръцете си и заточва ръбовете перфектно. Когато дойде ред на Баркус, инструктор Джестин въобще не почна да му обяснява, просто му подаде меча и се отдалечи. Явно уменията на момчето бяха очевидни за ковача. Двамата почти не говореха и само ръмжаха в знак на съгласие, сякаш работеха заедно от дълги години. Но Баркус не показваше удоволствие от работата си. Действаше с готовност и засрамваше останалите с уменията си, но всеки път, щом влезеха в ковачницата, лицето му придобиваше непривично изражение на мрачно упорство, което изчезваше само на тренировъчната площадка и в столовата.

На следващия ден поставиха дръжките. Те бяха предварително направени и почти идентични. Инструктор Джестин ги занити с по три железни пирона. След това им нареди да изпилят главите на пироните, за да напаснат с дъбовите ръкохватки.

— Приключихте тук — каза им в края на деня. — Мечовете са ваши. Използвайте ги добре. — За пръв път говореше като останалите инструктори. После се завъртя към пещта без повече думи. Момчетата останаха, хванали мечовете си, и се зачудиха дали и те трябва да кажат нещо.

— Ъ-ъ — започна Кейнис. — Благодарим за мъдростта, учителю.

Джестин сложи недовършен връх на копие на наковалнята и хвана духалото.

— Времето ни тук беше много… — продължи Кейнис, но Вейлин го сръга и му кимна към вратата.

— Баркус Джешуа — подвикна Джестин, докато излизаха.

Момчетата спряха и Баркус се обърна.

— Да, учителю?

— Вратата е винаги отворена за теб — каза Джестин, без да се обръща. — Мога да използвам помощта ти.

— Съжалявам, учителю — отвърна безизразно Баркус. — Боя се, че от тренировките не ми остава време.

Джестин пусна духалото и тикна върха на копието в пещта.

— Когато ти писне от кръв и лайна, аз ще съм тук. Както и ковачницата. Тук ще сме.

Баркус пропусна вечерята — нещо, което не се бе случвало досега. Когато се върна от вечерното посещение на кучкарника, Вейлин го откри на стената.

— Донесох ти малко остатъци. — Вейлин му подаде торбата, в която имаше пай и няколко ябълки.

Баркус кимна благодарно, но вниманието му бе насочено към реката, където една баржа плаваше към Варинсхолд.

— Искаш да знаеш — промълви той след малко. В гласа му липсваше обичайният хумор и ирония и за притеснение на Вейлин се долавяше лек страх.

— Ако искаш да ми кажеш. Всички си имаме тайни, братко.

— Като причината да пазиш този шал. — Той махна към шала на Села около врата на Вейлин. Той го подпъхна под дрехите си и потупа Баркус по рамото, готов да си тръгне.

— Случи се, когато бях на десет — каза Баркус.

Вейлин спря и го изчака да продължи. По свой начин Баркус бе затворен, също като останалите. Щеше или да говори, или не, и нямаше смисъл от ръчкане и подпитване.

— Баща ми ме караше да работя в ковачницата от малък — продължи след малко Баркус. — Харесваше ми. Обожавах да го гледам как оформя метала, как свети пещта. Някои казват, че работата на ковача е тайнствена. За мен всичко беше просто, очевидно. Разбирах всичко. Не беше нужно баща ми да ме учи, просто знаех как се прави. Виждах каква форма ще приеме металът още преди чукът да удари. Можех да позная дали плугът ще пори земята, или ще засяда, дали подковата ще падне от копитото след няколко дена. Знаех, че баща ми е горд. Не говореше много, за разлика от мен. По това съм се метнал на майка си, но знаех, че е горд. Исках да го накарам да се гордее още повече. В главата си имах образи на ножове, брадви, мечове, чакащи да бъдат изковани. Знаех как точно да ги направя, какви метали да използвам. Една вечер се промъкнах в ковачницата. Направих ловджийски нож, нещо дребно. Подарък за баща ми по случай идването на зимата.

Млъкна и погледна към баржата, която се бе отдалечила по течението. Фигурите на моряците по палубата изглеждаха призрачно на бледата светлина на носовия фенер.

— Значи си направил нож — подтикна го Вейлин. — А баща ти… се е ядосал?

— О, не се ядоса — каза Баркус горчиво. — Беше уплашен. Острието беше на слоеве, за здравина, режеше през коприна и броня, беше толкова лъскаво, че можеш да се огледаш. — Леката усмивка на устните му се стопи. — Хвърли го в реката и ми каза да не говоря за него никога пред никого.

Вейлин беше объркан.

— Трябвало е да се гордее с теб. Такъв нож, изкован от сина му. Защо се е уплашил?

— Баща ми беше виждал много неща през живота си. Пътувал е със свитата на лорда, служил е на търговски кораб в източните морета, но не беше виждал нож, изкован в незапалена пещ.

Объркването на Вейлин се засили.

— Тогава как…?

Нещо в изражението на Баркус го накара да спре.

— Нилсаелците са добри хора — продължи момчето. — Сърдечни, мили, гостоприемни. Но повече от всичко се боят от Мрачното. В село имаше възрастна жена, която можеше да лекува с докосване. Поне така разправяха. Уважаваха я за това, но винаги се бояха от нея. Когато се появи Червената ръка, тя не можа да я спре. Умряха десетки хора, всяко семейство загуби по някого, но тя не се зарази. Затвориха я в къщата ѝ и я запалиха. Руините още стоят. Никой не се осмелява да построи нова къща.

— Как направи ножа, Баркус?

— И досега не съм сигурен. Помня как оформях метала на наковалнята с чук. Помня поставянето на дръжката. Но убий ме, не помня да съм палил пещта. Когато заработих, сякаш се изгубих, сякаш бях инструмент, като чука… Сякаш нещо работеше чрез мен. — Той поклати глава, явно разстроен от спомена. — След това баща ми не ме пускаше в ковачницата. Отведе ме при стария Калус, който развъждаше коне. Обясни, че е пробвал, но от мен нямало да стане ковач. Плати му по пет медника на месец, за да ме учи на занаят.

— Опитвал се е да те предпази — каза Вейлин.

— Знам. Но като малък не мислех така. Усещах, че се плаши и се притеснява, че ще го посрамя по някакъв начин. Дори мислех, че може да завижда. Затова реших да му покажа какво мога в действителност. Изчаках го да замине със стоката на летния панаир и се промъкнах в ковачницата. Нямаше с какво да работя освен няколко стари подкови и пирони. Беше взел повечето стока, за да я продаде на панаира. Събрах останалото и направих… нещо специално.

— Какво? — Вейлин си представяше величествени мечове и бляскави брадви.

— Слънчев часовник.

— Какво? — намръщи се Вейлин.

— Нещо като ветропоказател, но не сочи посоката на вятъра, а към слънцето. Винаги знае кое време на деня е, дори небето да е облачно. Когато залезе, се насочва надолу и го проследява по земята. Направих го красив, с излизащи пламъци и всичко останало.

Вейлин само можеше да гадае за стойността на подобен предмет и какви емоции би предизвикал в село, което се ужасява от Мрачното.

— Какво стана с него?

— Не знам. Предполагам, че баща ми го е претопил. Когато се върна от панаира, му показах какво съм направил. Бях страшно доволен и горд. Той ми каза да си събирам вещите. Майка ми беше на гости при сестра си и не се наложи да ѝ обяснява. Вярата знае какво ѝ е казал, когато се е прибрала и е видяла, че ме няма. Пътувахме три дни, после хванахме кораб до Варинсхолд и дойдохме тук. Той поговори известно време с аспекта и ме остави пред портите. Каза, че ако разкажа на някой какво съм направил, със сигурност ще ме убият. Че тук ще съм в безопасност. — Засмя се криво. — Трудно е да се повярва, но явно мислеше, че ми прави услуга. Понякога си мисля, че е сбъркал пътя към цитаделата на Петия орден.

Вейлин прогони спомена за отдалечаващите се копита и се сети за историята на Села.

— Бил е прав, Баркус. Не трябва да казваш на никого. Вероятно не трябваше да казваш и на мен.

— Защо, ще ме убиеш ли?

Вейлин се усмихна мрачно.

— Е, не днес.

Двамата останаха на стената в приятелско мълчание; наблюдаваха как баржата изчезва зад завоя на реката.

— Според мен той знае — обади се Баркус. — Инструктор Джестин. Мисля, че усеща на какво съм способен.

— Как би могъл да знае такова нещо?

— Защото аз усещам същото у него.

6.

На следващия ден тренираха за пръв път с новите мечове. На Вейлин му се стори, че половината урок премина в обяснения как да носят мечовете на гърба си, за да могат да се вадят с посягане през рамо.

— По-стегнато, Ниса. — Солис затегна колана на Кейнис, което предизвика болезнено пъшкане. — Ако се разхлаби по време на битка, си загубен. Не можеш да убиеш врага, ако се спъваш в собствения си колан.

Прекараха час в учене как да вадят мечовете с единично бързо движение. Не беше така лесно, както го правеше Солис. Кожената закопчалка трябваше да се откачи с палец и острието да се извади, без да се заплете и да пореже собственика. Първите им опити бяха толкова непохватни, че инструкторът ги накара да направят две обиколки на полето с пълна скорост. Не бяха свикнали с тежестта на оръжията и подтичваха тромаво.

— По-бързо, Сорна! — Солис замахна към него при едно спъване. — И ти, Сендал, вдигай краката.

След това им нареди да пробват отново.

— Направете го както трябва. Колкото по-бързо извадите меча и сте готови да го ползвате, толкова по-малък е шансът някое копеле да ви разпори червата.

Последваха още обиколки и налагане преди Солис да се задоволи с относителния им прогрес. По някаква причина Вейлин и Норта обираха повечето от злобата днес, пръчката ги застигаше по-често от останалите. Вейлин реши, че е наказание за някаква забравена беля. Солис беше такъв понякога — спомняше си провинения от предишни седмици и месеци.

След края на урока инструкторът ги строи, за да направи съобщение.

— Утре, малки негодници, ще ви пуснат на летния панаир. Момчетата от града може да ви предизвикат на бой, за да се докажат. Гледайте да не убиете някой. Местните момичета може да ви видят като друг тип предизвикателство. Избягвайте ги. Сендал, Сорна, вие оставате тук. Ще ви науча да не се скатавате.

Вейлин беше смазан от разочарование от тази несправедливост и само зяпна смаяно. Норта, от друга страна, бе напълно способен да изрази чувствата си.

— Сигурно се шегувате! — извика той. — Останалите са също толкова назад. Защо ние да оставаме?

По-късно седеше на леглото и разтриваше насинената си челюст, а гневът му продължаваше да кипи.

— Тоя мръсник винаги ме е мразил повече от вас.

— Той мрази всички — отвърна Баркус. — Двамата с Вейлин просто не извадихте късмет.

— Не, това е защото баща ми е първи министър. Сигурен съм.

— Щом старецът ти е такава клечка, що не те измъкна от Ордена? — попита Дентос. — Знаем, че мразиш това място.

— Откъде да знам?! — избухна Норта. — Не съм го карал да ме праща в тази дупка. Не съм искал да мръзна, животът ми да виси на косъм хиляда пъти, да ме бият всеки ден и да живея в мизерията със селяци… — Млъкна и зарови глава във възглавницата си. — Мислех, че ще ме оставят да се махна след Изпитанието на познанието. — Продължи да говори, по-скоро на себе си, гласът му бе приглушен. — Като надникнат в сърцето ми. Но проклетата жена заяви, че съм там, където съм нужен на Вярата. Дори започнах да лъжа за всичко, но не ме пуснаха. Оная свиня Хендрил каза, че Орденът щял да спечели от някой с моето потекло.

Замълча. Продължаваше да крие лицето си. Баркус понечи да го потупа по рамото, но Вейлин го спря с поклащане на глава. Извади малкото дъбово ковчеже изпод леглото си. Най-ценното му притежание след шала на Села. Беше го отмъкнал от една търговска каруца, спряла близо до портите. Отвори го и извади кожената кесия с всички монети, които бе спечелил, намерил и отмъкнал през годините. След това я подхвърли на Кейнис.

— Донеси някакви сладки. И нови ботуши от мека кожа, ако намериш такива, които да ми станат.

На сутринта се стелеше гъста мъгла, чакаща лятното слънце да я прогони. Вейлин и Норта седяха намусени по време на закуската, а останалите се стараеха да не изглеждат твърде нетърпеливи да тръгнат.

— Дали ще има мечки? — попита Дентос с надежда.

— Сигурно — отвърна Кейнис. — Винаги има мечки на летния панаир. Пияниците се борят с тях за пари. Има и много други неща. Веднъж като ходих, имаше магьосник от Алпиранската империя — свиреше на флейта и караше една змия да танцува.

Преди баща му да го доведе в Ордена Вейлин посещаваше панаира всяка година с родителите си и пазеше ярки спомени за танцьори, акробати, продавачи, жонгльори и хиляди други чудеса, плюс хаоса от миризми и шумове. Досега не бе осъзнавал колко силно иска да го види отново, да докосне нещо от детството си и да види дали е запазило вихрушката от веселие и шарения, която помнеше.

— Кралят ще е там — каза той на Кейнис, като си спомни гледката на кралския павилион, откъдето Янус и семейството му гледаха състезанията. Имаше конни надбягвания, борби, бокс, стрелба, а победителите получаваха червена панделка лично от краля. Едно време това му се струваше скромна награда, но хората изглеждаха много щастливи.

— Може да се доближиш достатъчно, че да те използва за изтривалка — каза Норта. — Ще ти хареса, нали?

Кейнис не се засегна.

— Не съм виновен аз, че не те пускат, братко — отвърна той кротко.

Норта беше готов да отправи нова обида, но само избута чинията си и стана от масата. На лицето му бе застинала гневна маска.

— Наистина не го приема добре — отбеляза Баркус.

След закуската Вейлин ги изпрати до портата, благодарен, че се стараят да изглеждат умърлушени.

— Аз… — започна Кейнис. — Ако искаш, ще остана.

Вейлин беше трогнат от предложението му, защото знаеше колко силно е желанието на приятеля му да види краля.

— Ако не отидеш, кой ще ми купи ботуши? — Стисна ръцете им и им помаха, когато излязоха през портата.

Отиде да види Белег и с изненада установи, че кучето си е намерило приятел — азраелска вълчарка, висока почти колкото него, но не толкова мускулеста.

— Намъкна се в клетката му преди няколко нощи — обясни инструктор Джеклин. — Вярата знае как. Изненадах се, че не я уби веднага. Явно иска компания. Реших да я оставя и след няколко месеца може да си имаме кученца.

Белег беше обичайно радостен от появата на Вейлин, а кучката по-предпазлива, но скоро се отпусна. Младежът им подхвърляше парчета месо; забеляза, че първо се храни Белег и чак тогава женската.

— Бои се от него — отбеляза той.

— И с право — отвърна весело инструктор Джеклин. — Но няма да се махне. Кучките са така понякога. Избират мъжки и няма да го оставят, независимо какво прави. Типични жени, а? — И се засмя. Вейлин нямаше представа за какво говори, но се засмя от учтивост.

— Няма ли да ходиш на панаира? — Джеклин се премести, за да нахрани трите нилсаелски териера, които държеше в другия край на кучкарника. Бяха измамно красиви животни, с къси остри муцуни и големи кафяви очи, но хапеха злобно всяка ръка, която им попаднеше. Инструктор Джеклин ги държеше за лов на зайци, за което бе създадена породата им.

— Инструктор Солис реши, че не се старая в тренировките с меч — обясни Вейлин.

Джеклин цъкна неодобрително с език.

— Няма да станеш брат, ако не се стараеш достатъчно. По мое време щяха да те нашибат с камшик за подобно нещо. Десет удара за първо провинение и по още десет за всяко следващо. Губехме по десетина братя годишно заради камшиците. — Въздишката му беше натежала от носталгия. — Жалко, че ще изпуснеш панаира. Има много добри кучета за продажба. Аз тръгвам, щом приключа тук. Ще е страшно претъпкано заради екзекуцията. Хайде, малки чудовища. — Той подхвърли още месо в клетката, предизвиквайки експлозия от лай и скимтене, щом кучетата се сборичкаха за парчетата. Инструктор Джеклин се подсмихна на гледката.

— Каква екзекуция, учителю? — попита Вейлин.

— Кое? А, кралят ще беси първия министър. Измяна, корупция, обичайните неща. Затова ще има тълпа. Всички го мразят това копеле. Заради данъците.

Устата на Вейлин пресъхна, сърцето му се сви. „Бащата на Норта. Ще убият бащата на Норта. Затова Солис ни задържа. Накара ме да остана, за да не изглежда съвсем подозрително… За да съм тук, когато пристигнат новините.“ Погледна Джеклин по-внимателно и попита:

— Инструктор Солис идвал ли е тук сутринта?

Джеклин не погледна към него и продължи да се усмихва на кучетата.

— Инструктор Солис е много умен. Трябва да го цените повече.

— Аз ли трябва да му кажа? — изръмжа Вейлин.

Джеклин не отвърна, а размаха парче шунка, радваше се на подскачащите псета.

— Ъ-ъ… — Вейлин се запъна и отстъпи към вратата. — Ако позволиш, учителю.

Джеклин махна с ръка, без да се обръща, и се засмя с любов на боричкащите се териери.

— Малки чудовища.

Вейлин излезе на двора. Имаше чувството, че тежката отговорност ще го смачка на плочите. Внезапно изпита омраза към Солис и аспекта. „Водачество? Задръжте си го.“

Но се появи и нова мисъл, нарастващо подозрение, докато се изкачваше колебливо към кулата, плаващ образ на изражението на Норта, когато бе излязъл от столовата. Вейлин бе видял само гняв, но сега разбираше, че има още нещо — решителност, упорство…

Спря и осъзна всичко. „О, в името на Вярата, не!“

Изтича по стъпалата и нахлу в стаята с панически вик.

— Норта!

Празно. „Може да е в конюшнята. Той обича конете…“

И тогава видя отворения прозорец и липсващите чаршафи и одеяла. Наведе се и видя импровизираното въже, което се спускаше двайсетина стъпки надолу и оставяше още петнайсет до покрива на караулката на северната порта и още десет до земята. За Норта, както и за всеки от тях, скокът не беше предизвикателство. Сутрешната мъгла щеше да го скрие от братята на стената, които и без това мечтаеха за закуска.

Вейлин се замисли дали да не потърси инструктор Солис и аспекта, но се отказа. Наказанието за Норта щеше да е сурово, а той вече имаше поне половин час преднина. Освен това не знаеше дали Солис и аспектът са тук, или са заминали на панаира. Освен това имаше друга възможност, която отекваше в главата му ужасяващо ясно. „Ами ако стигне първи? Ако види?“

Взе манерка и няколко ножа и нагласи меча на гърба си. Отиде до прозореца, хвана импровизираното въже и започна да се спуска. Слизането беше очаквано лесно и след миг беше на земята. Мъглата бе почти изчезнала и за да не го видят, той изчака постовият, момче на около седемнайсет, да се отдалечи, преди да хукне към гората. Разстоянието изглеждаше малко — едва двеста-триста крачки, но му се струваше като миля, докато очакваше всеки момент да прозвучи тревога и да забръмчат стрели. Малко братя щяха да пропуснат изстрел от такова разстояние. Изпита облекчение, когато се озова под сянката на дърветата, и намали скоростта. Не можеше обаче да си позволи да губи време. Продължи през гората около половин миля, след което свърна към пътя.

Беше по-натоварен от всякога. Фермерски каруци, пълни с продукция, семейства, идващи на панаира всяка година, за да се порадват на състезанията и забавленията. Обещаната екзекуция на първия министър със сигурност внасяше допълнителен колорит. Никой от пътниците не изглеждаше тъжен от новината. Навсякъде се виждаха усмихнати лица. Вейлин дори задмина каруца с дървари, ако съдеше по колекцията брадви, които припяваха импровизирана песничка за събитието:

— Не тичай така, момче! — подвикна един от секачите и вдигна глинена стомна. — Няма да го обесят оня мръсник преди да стигнем. Все някой трябва да насече дърва за огъня.

Останалите се разсмяха.

Вейлин чу глъчката много преди да стигне. Хиляди гласове, слети в едно, от другата страна на хълма. Като малък бе помислил, че е чудовище, и се бе сгушил в майка си. Тогава тя го погали нежно и обърна главата му, когато превалиха хълма. „Виж, Вейлин, виж колко много хора има.“

За детските му очи сякаш всички поданици на Кралството се бяха стекли на полето пред стените на Варинсхолд, за да се насладят на благословията на лятото. Сега, за негово изумление, тълпата беше още по-голяма и се простираше по цялата дължина на западната стена. Над нея се стелеше лека мъгла. Извисяваха се ярки шатри и павилиони. Беше поразително за младеж, изкарал голяма част от последните четири години в крепостта на Ордена.

„Как ще го намеря в тази тълпа?“ А после си помисли: „Не търси него, а бесилките. Той ще е там.“

Влизането в тълпата бе странно преживяване, смес от ободряване и трепет. Вейлин бе погълнат от масата движещи се тела и непознати миризми. Навсякъде щъкаха продавачи, а виковете им едва се чуваха от глъчката. Предлагаха всичко — от карамелизирани меса до грънци. На места имаше скупчвания около актьори, певци, акробати, жонгльори и фокусници, които предизвикваха радостни възгласи или освирквания. Вейлин гледаше да не се разсейва, но спираше на по-зрелищните представления. Имаше страшно мускулест мъж, който издишваше огън, и тъмнокож човек в копринена роба, който вадеше монети от ушите на минувачите. Вейлин се задържаше за няколко секунди, след което се засрамваше и продължаваше. Когато спря пред една разголена акробатка, усети ръка, плъзгаща се по наметалото му. Беше ловка, почти недоловима — и търсеща. Той сграбчи китката с лявата си ръка и препъна човека с левия си крак. Джебчията падна тежко и изстена. Беше момче, малко, кльощаво и парцаливо. Погледна Вейлин, изръмжа и се задърпа в трескав опит да се измъкне.

— Ха, крадец! — засмя се злобно някой от тълпата. — Така му се пада, като пробва да краде от Ордена.

При споменаването на Ордена усилията на момчето се удвоиха и то започна да дращи и да хапе.

— Убий го, братко — каза друг минувач. — Един крадец по-малко.

Вейлин пренебрегна съвета и вдигна джебчията на крака. Не беше трудно — момчето бе кожа и кости.

— Трябва да се упражняваш — каза той.

— Шибай се — наруга го момчето, продължаваше да се дърпа. — Не си истински брат. Ти си един от онези, послушниците. Не си по-добър от мен.

— Проси си боя. — Един мъж излезе от тълпата и замахна към главата на момчето.

— Махни се — предупреди го Вейлин. Човекът беше пълен, брадата му беше подгизнала от ейл и имаше разфокусирания поглед на прясно подпийнал. Той го изгледа преценяващо, след което побърза да се отдалечи. Вейлин беше на четиринайсет, но вече бе по-висок от повечето мъже, а режимът го бе направил строен и мускулест. Огледа останалите хора, които бяха спрели да наблюдават малката драма. Всички се изнесоха скоростно. „Не съм само аз. Страх ги е от Ордена.“

— Пусни ме бе, копеле. — Изражението на момчето бе нещо средно между боязън и гняв. Беше се уморило да се дърпа в хватката на Вейлин, а мърлявото му лице бе сковано от безсилен гняв. — Да знаеш, че имам приятели, с които не искаш да се закачаш…

— И аз имам приятели — каза Вейлин. — Търся един от тях. Къде са бесилките?

Момчето го погледна объркано.

— Какво?

— Бесилките, където ще екзекутират кралския министър. Къде са?

Веждите на момчето се извиха преценяващо.

— Какво даваш?

Вейлин го стисна по-силно.

— Счупена китка.

— Скапано орденско копеле — изруга момчето. — Счупи ми китката, като искаш. Счупи ми проклетата ръка. И без туй няма значение.

Вейлин го погледна в очите. Виждаше страх и гняв, но и още нещо, което го накара да отслаби хватката: непокорство. Момчето имаше достатъчно гордост, за да не се поддава на страха. Вейлин огледа парцаливите му дрехи и калните му боси крака. „Може би само гордостта му е останала.“

— Добре, ще те пусна. Ако побегнеш, ще те настигна. — Придърпа го, за да застанат лице в лице. — Вярваш ли ми?

Момчето се дръпна леко и кимна.

— Аха.

Вейлин пусна китката му. Момчето се бореше с инстинкта да побегне и разтриваше китка, като отстъпи леко.

— Как се казваш? — попита Вейлин.

— Френтис — отвърна то предпазливо. — А ти?

— Вейлин Ал Сорна. — Видя как погледът на момчето се промени. Дори хлапето, на дъното на уличната йерархия, бе чувало за Военачалника. — На̀. — Вейлин извади един от метателните ножове и му го подхвърли. — Само това имам. Ще получиш още два, ако ме заведеш до бесилките.

Момчето погледна ножа с любопитство.

— Какво е това?

— Нож за мятане.

— Можеш ли да утрепеш някой с него?

— Само с много тренировки.

Френтис докосна ножа и възкликна болезнено, след което лапна разкървавения си пръст. Оръжието бе по-остро, отколкото изглеждаше.

— Научи ме — изфъфли той през пръсти. — Научи ме да го мятам и ще ти покажа бесилките.

— После. — Вейлин видя недоверието му и добави: — Давам ти дума.

Явното думата на Ордена имаше известна тежест и това смекчи донякъде подозренията на Френтис.

— Насам. — Момчето се обърна и тръгна през тълпата. — Не изоставай.

Вейлин го последва. Понякога го губеше в блъсканицата, но момчето го изчакваше и го подканяше нетърпеливо да не се мотае.

— Не ви ли учат как да вървите след някой? — попита Френтис след една особено гъста тълпа около танцуваща мечка.

— Учат ни да се бием — отвърна Вейлин. — Не съм… свикнал на много хора. Не съм идвал в града от четири години.

— Късметлия си ти. Давам си дясната топка да се махна от тази дупка.

— Никога ли не си излизал от града?

Френтис го изгледа, сякаш е много глупав.

— А, да бе, имам си собствена лодка. И ходя където си поискам.

Сякаш се въртяха из гмежта цяла вечност, преди Френтис да му посочи дървената конструкция, която се извисяваше на стотина крачки от тях.

— Ей там ще увисне бедният клетник. За к’во ще го бесят?

— Не знам — отвърна искрено Вейлин и му подаде обещаните ножове. — Ела до цитаделата някой елтриан вечер и ще те науча. Чакай до северната порта, аз ще те намеря.

Френтис кимна и ножовете бързо изчезнаха в парцалите му.

— Ще го гледаш ли? Бесенето.

— Не, надявам се.

През следващите петнайсет минути оглеждаше тълпата, проверяваше всяко лице, търсеше следа от Норта, но не намираше нищо. Нямаше защо да се изненадва: всички момчета бяха научени да избягват дирещите очи и да се сливат с човешката гмеж. Спря до едно куклено представление, обзет от все по-нарастваща паника. „Къде е той?“

— О, благословени души на Покойните. — Кукловодът рецитираше с трагичен тон, а майсторските му пръсти бяха наклонили куклата в отчаяна поза. — Знам, че съм неверен, но дори покварена душа като мен не заслужава подобна съдба.

Керлис Неверника. Вейлин знаеше историята, една от любимите на майка му. Керлис отрекъл Вярата и бил наказан да живее вечно, докато Покойните не му разрешат да премине в Отвъдното. Според легендата той още бродеше по света, търсейки Вяра, но неспособен да я открие.

— Ти сам избра съдбата си, Невернико — продължи кукловодът и разклати дървените глави, които представляваха Покойните. — Ние не те съдим. Ти сам се осъди. Открий Вярата и ще те приветстваме…

Вейлин бе привлечен от уменията на кукловода и красиво изработените кукли, но се насили да погледне отново към тълпата. „Търси. Съсредоточи се. Той е тук. Тук трябва да е.“

Едно лице в публиката привлече вниманието му — мъж към четирийсетте, с остри черти и тъжен поглед. Познат поглед. „Ерлин!“ Вейлин го погледна с изумление. „Върнал се е. Да не е откачил?“

Ерлин изглеждаше напълно погълнат от кукленото представление и тъжният му поглед не помръдваше. Вейлин се зачуди какво да прави. Да поговори с него? Да не му обръща внимание? Да го убие? В главата му се въртяха мрачни мисли, тласкани от паниката. „Помогнах им с момичето. Ако го заловят…“ Образът на Села и усещането на шала ѝ върху врата му го върнаха към разумните мисли. „Отдалечи се. Ще е по-безопасно, ако не се видите…“

В този миг Ерлин вдигна глава, очите му срещнаха очите на Вейлин и се разшириха уплашено от разпознаването. Той погледна отново към кукленото представление — на лицето му се изписа смесица от емоции, — след което изчезна в тълпата. Вейлин усети подтик да го последва и да разбере дали Села е добре, но преди да успее, зад него, откъм бесилката, се разнесоха викове и дрънчене на мечове.

Беше се събрала тълпа и трябваше да си пробие път, предизвиквайки обиди и стонове, защото отчаянието го правеше невнимателен.

— Какво прави този? — попита някой от тълпата.

— Опита се да пробие кордона — отвърна друг глас. — Странна работа. Съвсем неочаквано за брат.

— Дали ще обесят и него?

Вейлин успя да разбута хората и спря.

Бяха петима, от Двайсет и седми кавалерийски полк, ако се съдеше по черните пера на туниките им, откъдето идваше и прякорът им Черните ястреби. Те бяха сред любимците на краля заради службата си във Войните за обединение и често получаваха честта да охраняват празнични събития. Най-едрият държеше с мускулестата си ръка Норта за гърлото, а двама от другарите му се опитваха да го усмирят. Четвъртият стоеше до тях, готов да удари с меча си.

— Дръжте копелето мирно, Вярата да го вземе! — извика той. Всички имаха синини и охлузвания, показващи, че Норта не се е дал лесно. Петият войник бе коленичил наблизо и държеше окървавената си ръка. Лицето му бе пребледняло от болка и гняв.

— Убийте го тоя шибаняк! Проклетото му копеле ме осакати!

Вейлин видя, че мъжът с меча замахва, и се задейства, без да мисли. Последният метателен нож се озова в левачката му още преди да се усети, че го е извадил. Последва най-доброто му хвърляне досега и острието се заби в ръката на мечоносеца, малко под китката. Мечът падна на земята, а собственикът му погледна смаяно лъскавия метал, който стърчеше от ръката му.

Вейлин продължи напред, а мечът му изсъска от ножницата на гърба. Един от войниците, които държаха Норта, го пусна и посегна към оръжието си. Норта се възползва от възможността, заби лакътя си в лицето на другия войник и го запрати право към ритника на Вейлин. Мъжът отхвърча и от лицето му потече кръв още преди да се срине тежко на земята.

Норта измъкна метателен нож от колана си, замахна назад и го заби дълбоко в бедрото на мъжа, който го душеше. Той го пусна, а Вейлин пристъпи и го повали с удар в слепоочието с дръжката на меча си. Последният Черен ястреб отстъпваше с извадено оръжие — върхът му потреперваше и се местеше ту към едното момче, ту към другото.

— Вие… — заекна той. — Нарушавате кралския мир! Арестувани…

Норта се хвърли с шеметна скорост, избегна острието и го удари с юмрук в лицето. Още два бързи удара и войникът бе обезвреден.

— Ястреби? — Норта се изплю върху мъжа в безсъзнание. — По-скоро овце. — Обърна се към Вейлин; в очите му блестеше истерично отчаяние. — Благодаря, братко. Ела. Трябва да спасим баща…

Вейлин го удари под ухото — техника, която бяха научили след продължителни болезнени упражнения от инструктор Интрис. Ударът мигновено сваляше в безсъзнание, но без тежки последици.

Наведе се и провери пулса на приятеля си.

— Съжалявам, братко — прошепна, след което прибра меча си и вдигна Норта на рамо. Беше по-едър от него, но тежестта му го караше да залита, когато тръгна към смаяните зяпачи. Никой от хората не каза нищо и той им махна да направят път.

— Стой!

Командата разчупи тишината като стъкло и това даде тласък на тълпата да заговори едновременно с изумление и объркване.

— Двамата отупаха петима от Черните ястреби…

— Никога не съм виждал такова…

— Да се посяга на войник е измяна! Според кралските декрети…

— Спри! — изкрещя гласът, надмогвайки шума. Вейлин погледна назад и видя конник, който си пробиваше път през тълпата, като удряше наляво-надясно с камшика си. — Направете път! Кралски дела. Направете път!

Мъжът успя да премине и Вейлин го видя ясно. Беше висок и яздеше черен боен кон ренфаелска порода. Носеше церемониална униформа с черно перо и украсен шлем на офицер, а под забралото красивото му гладко обръснато лице бе разкривено от гняв. Четиривърхата звезда на нагръдника му показваше ранга: лорд-маршал от Кралската гвардия. Следваше го отряд от пеши Черни ястреби с извадени мечове, които разблъскваха тълпата с ритници и юмруци. Неколцина се погрижиха за повалените си другари, като хвърляха отровни погледи към Вейлин. Човекът, когото бе уцелил в китката, стенеше от болка.

Вейлин видя, че няма път за бягство, и свали приятеля си на земята, така че да застане между него и конника.

— Какво значи това? — извика лорд-маршалът.

— Аз отговарям пред Ордена — отвърна Вейлин.

— Ще отговаряш пред мен, пале, или ще те обеся за червата на най-близкото дърво.

Вейлин устоя на импулса да извади меча си, след като няколко от войниците се приближиха. Знаеше, че не може да се сражава с всичките, без да убие някого, което нямаше да помогне на Норта.

— Може ли да попитам за името ви, милорд? — попита той, за да спечели време. Надяваше се, че гласът му не трепери.

— Първо ти кажи своето, пале.

— Вейлин Ал Сорна. Брат от Шестия орден, очакващ приемане.

Името се понесе из тълпата като вълна.

— Сорна…

— Момчето на Военачалника…

— Трябваше да се сетя, одрало му е кожата.

Конникът присви очи, но гневното му изражение остана.

— Лакрил Ал Хестиан. Лорд-маршал на Двайсет и седми кавалерийски полк и Меч на кралството. — Смуши коня да се приближи и се надвеси над неподвижното тяло на Норта. — А този?

— Брат Норта.

— Разбрах, че опитал да спаси предателя. Защо един брат от Ордена би го сторил?

„Той знае. Знае кой е Норта.“

— Не бих могъл да кажа, лорд-маршал. Видях, че ще убият брат ми и го предотвратих.

— Какво убийство бе! — извика един от Ястребите, лицето му бе почервеняло от гняв. — Оказа съпротива на законен арест.

— Той е от Ордена. — Вейлин продължаваше да говори на Ал Хестиан. — Като мен. Ние отговаряме пред Ордена. Ако мислите, че сме извършили нещо нередно, обърнете се към нашия аспект.

— Всички се подчиняват на кралските закони, момче — отвърна равнодушно Ал Хестиан. — Братя, войници, Военачалници. — Погледна го твърдо. — Двамата ще отговаряте за това. Дръж ръцете си встрани от оръжията, или ще отговаряш пред Покойните.

Черните ястреби се приближиха и Вейлин посегна за меча си. Може би, ако ранеше неколцина, щеше да създаде достатъчно суматоха, за да успее да избяга в тълпата с Норта. След това нямаше да могат да се върнат в Ордена. Там нямаше място за тези, които се сражаваха с Кралската гвардия. „Ще живея като разбойник. Едва ли ще е толкова зле.“

— Внимавай, момче — предупреди го един ветеран сержант с изстрадало лице: приближаваше се бавно, като държеше меча си ниско и стискаше кама в лявата си ръка. Вейлин прецени баланса и движението на краката му и реши, че това е най-опасният противник. — Остави меча — продължи сержантът. — Няма нужда от повече кръвопролития. Остави да ви арестуваме и всичко ще се изясни мирно и цивилизовано.

Вейлин виждаше гневните изражения на останалите Черни ястреби и знаеше, че двамата с Норта едва ли ще получат цивилизовано отношение.

— Не искам да проливам кръв — каза той на сержанта и извади меча си. — Но ще го направя, ако ме принудите.

— Много се замотахме, сержант — измърмори Ал Хестиан и се наведе напред на седлото. — Приключвайте…

— Я, че хубава картинка! — извиси се глас над тълпата и тя се отдръпна с протестиращо мрънкане, давайки път на трима души.

Вейлин усети, как сърцето му трепна. Баркус, следван от Кейнис и Дентос. Баркус се усмихваше на Черните ястреби с абсолютно приветливо изражение. В контраст Кейнис и Дентос ги гледаха с агресията, която бяха усвоили през годините тренировки. И тримата бяха извадили мечовете си.

— Наистина хубава картинка! — продължи Баркус, докато тримата заставаха до Вейлин. — Ято ястребчета, готови за скубане.

— Махай се, момче! — изкрещя Ал Хестиан. — Това не е твоя работа.

— Чухме данданията — каза Баркус на Вейлин, без да обръща внимание на Ал Хестиан. След това хвърли поглед към Норта. — Избягал е, а?

— Да. Готвят се да екзекутират баща му.

— Чухме — включи се Кейнис. — Лоша работа. Казват, че бил добър човек. Но кралят е справедлив и сигурно си има причини.

— Обясни го на Норта — каза Дентос. — Горкото копеле. Те ли го свалиха?

— Не — отвърна Вейлин. — Не измислих друг начин да го спра.

— Инструктор Солис ще ни бие цяла седмица — изръмжа Дентос.

Замълчаха и погледнаха към Черните ястреби, които ги гледаха със злоба и гняв, но не смееха да настъпят.

— Шубе ги е — отбеляза Кейнис.

— И с право — каза Баркус.

Вейлин хвърли поглед към Ал Хестиан. Маршалът не бе свикнал на унижение и се тресеше от гняв.

— Ти! — Той посочи един от войниците. — Намери капитан Хинтил. Кажи му да доведе ротата си.

— Цяла рота!? — Баркус сякаш дори се зарадва. — Оказвате ни голяма чест, милорд!

Неколцина в тълпата се засмяха, което разгневи Ал Хестиан още повече.

— Ще бъдете одрани живи за това! — Гласът му бе преминал почти в пищене. — Не се надявайте, че кралят ще ви дари с бърза смърт!

— Пак ли говорите от името на баща ми, маршале?

От струпаните зяпачи излезе висок червенокос младеж. Дрехите му бяха обикновени, но с отлична изработка и в поведението на тълпата имаше нещо странно. Хората наведоха очи и глави, а неколцина коленичиха. Вейлин се стъписа, когато Кейнис и Ястребите направиха същото.

— Коленичете, братя! — изсъска Кейнис. — Почетете принца.

„Принц?“ Вейлин си спомни сериозния младеж, с когото се бе запознал в двореца преди много години. Принц Малциус бе станал почти толкова висок и широкоплещест колкото баща си. Вейлин се огледа за войници от Кралската гвардия, но не видя никой. „Принц, който ходи сам сред народа.“

— Вейлин! — настоя Кейнис.

Той се смъкна на коляно, но принцът махна с ръка.

— Няма нужда. Изправете се. — Усмихна се на коленичилото множество. — Земята е кална. — След това се обърна към Ал Хестиан. — Що за неразбория е това?

— Предателско дело, ваше височество. — Ал Хестиан се изправи, лявото му коляно бе оцапано с кал. — Тези момчета нападнаха хората ми, за да спасят затворника.

— Проклет лъжец! — избухна Баркус. — Дойдохме да помогнем на братята си, които бяха нападнати… — Замълча, когато принцът вдигна ръка. Малциус огледа сцената, ранените войници и лежащия в безсъзнание Норта.

— Вие с брат ти предатели ли сте, както твърди лорд-маршалът?

Вейлин забеляза, че очите му не се отделят от Норта.

— Не съм предател, ваше височество — отвърна Вейлин, опитвайки се да не показва следи от страх и гняв. — Нито пък братята ми. Те са тук, за да ме защитят. Ако някой трябва да носи отговорност, то това съм само аз.

— А раненият ти брат? — Принц Малциус се приближи и погледна Норта със странно изражение. — Той не трябва ли да отговаря?

— Действията му… са породени от мъка — заекна Вейлин. — Ще отговаря пред нашия аспект.

— Тежко ли е ранен?

— Удар по главата, ваше височество. Ще се свести след около час.

Принцът продължи да гледа Норта няколко секунди, след което каза тихо:

— Когато се свести, му кажете, че и аз тъгувам. — Обърна се към Ал Хестиан. — Това е сериозна работа, лорд-маршал. Много сериозна.

— Така е, ваше височество.

— Толкова е сериозна, че ако задълбаем, ще трябва да забавим екзекуцията, което не искам да съобщавам на краля. Освен ако вие нямате желание.

Очите на Ал Хестиан срещнаха за миг очите на принца и си пролича взаимната им вражда.

— Не бих искал да се натрапвам ненужно на краля — изръмжа той през стиснати зъби.

— Благодарен съм за отзивчивостта ви. — Принц Малциус се обърна към войниците. — Занесете ранените в кралския павилион. Ще получат грижите на лечителя на негово величество. Лорд-маршале, чувам, че до западната порта има пиянски бой, който се нуждае от вниманието ви. Нека не ви задържам повече.

Ал Хестиан се поклони и яхна коня си. Когато мина покрай Вейлин и другарите му, на лицето му бе изписано обещание за бъдеща отплата.

— Направете път! — извика той, размаха камшик към тълпата и препусна напред.

— Върнете брат си в Ордена — каза Малциус. — Разкажете на аспекта какво се случи тук, иначе ще го научи от другаде.

— Разбира се, ваше височество — увери го Вейлин и се поклони максимално ниско.

На стотина крачки встрани се разнесе монотонно барабанене, което се засилваше. Вейлин виждаше копията, които, се извисяваха над тълпата — движеха се в ритъм с барабана и приближаваха бесилката.

— Отнесете го! — заповяда принцът. — Дори в безсъзнание не бива да е тук.

Докато си пробиваха път през мълчаливата тълпа — Вейлин и Кейнис носеха Норта, а Дентос и Баркус отваряха път, — барабаните замлъкнаха. Тишината беше толкова плътна, че Вейлин усещаше как очакването го натиска към земята. Чу се далечно изтракване, след което избухнаха овации, хиляди юмруци се вдигнаха нагоре, а по лицата на хората се изписа маниакална радост.

Кейнис гледаше ликуващата тълпа с открито отвращение. Вейлин не чу думата, но по устните му прочете ясно какво казва:

— Боклуци.

Щом се върнаха в цитаделата, оставиха Норта под грижите на инструкторите. Сдържаните погледи на другите момчета и намръщените изражения на учителите показваха, че мълвата за приключенията им ги е изпреварила.

— Ще се погрижим за него — каза инструктор Чекрил и вдигна Норта с лекота с мускулестите си ръце. — Вие отидете в стаята си. Няма да излизате, докато не ви извикат. И няма да говорите с никого.

Инструктор Хоунлин ги съпроводи до северната кула, за да се увери, че инструкциите са спазени. Обичайната музикална страст на обгорения мъж бе потисната от обстоятелствата. Когато влязоха в стаята, той затвори вратата, но Вейлин беше сигурен, че стои отвън. „Дали сме затворници?“

Оставиха екипировката си и зачакаха.

— Купи ли ми ботуши? — обърна се Вейлин към Кейнис.

— Съжалявам, не остана време.

Вейлин сви рамене. Тишината продължи.

— Баркус за малко да опъне една пачавра зад бирената шатра — изцепи се Дентос. На него тишината винаги му действаше най-потискащо. — Че и беше сочна. Цици като пъпеши. Нали, братко?

Баркус го изгледа жлъчно от другия край на стаята.

— Млъкни.

Последва нова тишина.

— Нали знаеш, че ще ти дадат монетите и ще те отпратят? — каза Вейлин на Баркус. Понякога пред портите се появяваха момичета от Варинсхолд и околните села, с подути кореми или пищящи дечица. Виновният брат минаваше бърза венчавка, проведена от аспекта, и получаваше монетите, плюс две допълнителни — една за майката и една за детето. Странно, но някои момчета изглеждаха щастливи да напуснат при такива обстоятелства. Други протестираха, че са невинни, но трябваше да се подложат на проверка от Втория орден, която да докаже истината.

— Не съм направил нищо — озъби се Баркус.

— Беше си натикал езика до сливиците ѝ — засмя се Дентос.

— Просто бях ударил няколко бири. Освен това Кейнис получаваше цялото внимание.

Вейлин се обърна и видя, че бузите на приятеля му почервеняват.

— Сериозно?

— Здравата го бяха налазили. „О, какъв е хубавичък!“

Вейлин сдържа смеха си, а Кейнис продължи да червенее.

— Сигурен съм, че се е съпротивлявал мъжествено.

— Не знам — подсмихна се Дентос. — Още малко и след девет месеца щяхме да си имаме цял взвод красиви копеленца. Добре че някакъв пияница се развика за бой между Ястребите и Ордена.

Споменаването на схватката отново предизвика тишина. Следващият, който я наруши, бе Баркус.

— Нали не вярвате, че ще го убият?

Вече се смрачаваше, когато вратата се отвори и се появи инструктор Солис, страшно ядосан.

— Сорна — изръмжа той. — Идваш с мен. Останалите — хапнете в кухнята и после лягайте.

Вейлин изпита нетърпим порив да попита за Норта, но буреносният поглед на Солис го спря. Момчето го последва по стълбите и през двора, към западната стена. Очакваше пръчката всеки миг да се стовари отгоре му. Вместо обаче да отидат в покоите на аспекта тръгнаха към лечебницата, където инструктор Хентал се грижеше за Норта. Момчето лежеше на легло, с отпуснато лице, а полупритворените му очи бяха мътни и разфокусирани. Вейлин бе виждал подобен поглед и преди, при тежко ранените, получаващи упойка, която отнемаше болката, но ги откъсваше от света.

— Червен цвят и сенчец — обясни инструктор Хентал, когато влязоха. — Когато се свести, започна да буйства. Успя да перне аспекта неприятно преди да го укротим.

Вейлин се приближи до леглото с натежало сърце. „Изглежда толкова слаб…“

— Ще се оправи ли, учителю? — попита той.

— И преди сме виждали буйстващи. Обикновено се получава при стрес след сражения. Скоро ще заспи. Като се събуди, ще е неспокоен, но ще се оправи.

Вейлин се обърна към Солис.

— Аспектът произнесе ли присъда, учителю?

Солис погледна инструктор Хентал, който кимна и излезе от помещението.

— Няма да има присъда — отговори Солис.

— Ние ранихме кралски войници…

— Да. Ако внимавахте повече, като ви обучавах, можехте и да ги убиете.

— Но лорд-маршалът…

— Той няма власт тук. Норта не се подчини на заповед, за което трябва да получи наказание. Но според аспекта вече го е получил. Твоето неподчинение е било с цел да защитиш брат си. Няма нужда от наказание.

Инструктор Солис мина от другата страна на леглото и сложи ръка на челото на Норта.

— Треската ще премине, заедно с ефекта на червеното цвете. Но ще усеща болката, като нож, който се върти във вътрешностите му. Подобна болка ще го превърне в мъж… или в чудовище. Според мен Орденът е виждал достатъчно чудовища.

Вейлин осъзна причината за гнева на Солис. „Не сме ние, а това, което кралят причини на Норта чрез баща му. Ние сме неговите мечове, той ни изкова. А кралят повреди едно от остриетата му.“

— С братята ми ще му помагаме — каза Вейлин. — Неговата болка ще е и наша. Ще споделим тежестта ѝ.

— Направете го. — Погледът на Солис бе по-напрегнат от обикновен. — Когато един от нас тръгне по мрачен път, има само един вариант за действие, а брат не бива да убива брата.

Норта се свести на сутринта. Стонът му събуди Вейлин, който бе останал до него цяла нощ.

— Какво? — Норта се огледа с мътен поглед. — Какво става…? — Видя Вейлин и замълча, светлината на спомена се завърна в очите му. Той посегна и опипа цицината на темето си. — Ти ме удари. — Ужасяващото осъзнаване се върна и той пребледня и се сви под тежестта на мъката.

— Съжалявам, Норта — промълви Вейлин. Не знаеше какво друго да каже.

— Защо ме спря? — прошепна младежът през сълзи.

— Щяха да те убият.

— Щяха да ми направят услуга.

— Не говори така. Съмнявам се, че душата на баща ти щеше да е щастлива в Отвъдното, ако го беше последвал толкова скоро.

Норта продължи да плаче тихо известно време. Вейлин го гледаше и в главата му се въртяха стотици празни утешения. „Не знам какво да кажа. Няма думи за такова нещо.“

— Видя ли го? — попита Норта накрая. — Мъчително ли беше?

Вейлин си спомни изтракването на капака и ликуването на тълпата. „Неприятно е да отидеш в Отвъдното, като знаеш колко хора се радват на смъртта ти.“

— Беше бързо.

— Казват, че откраднал от краля. Баща ми никога не би го сторил. Той почиташе краля и му служеше добре.

Вейлин му даде единствената утеха, с която разполагаше.

— Принц Малциус каза, че и той скърби.

— Малциус? И той ли беше там?

— Помогна ни, като отпрати войниците. Мисля, че те позна.

Изражението на Норта се смекчи и той потъна в размисли.

— Като бях малък, яздехме заедно. Малциус се учеше от баща ми и често идваше у нас. Баща ми обучаваше много от синовете на благородниците. Беше прочут с познанията си за дипломация и държавни дела. — Посегна за парцала на близката масичка и обърса сълзите си. — Каква е присъдата на аспекта?

— Смята, че си наказан достатъчно.

— Значи дори няма да получа милостта да напусна това място.

— И двамата бяхме пратени тук според желанията на бащите ни. Аз уважих моя, като останах, макар да не знам защо ме даде на Ордена. Твоят баща също трябва да е имал добра причина да те прати тук. Такова е било желанието му приживе, такова остава и когато е при Покойните. Може би трябва да го уважиш.

— Значи трябва да кисна тук, докато отнемат бащините ми земи, а семейството ми тъне в отчаяние?

— Семейството ти по-малко отчаяно ли ще е, ако си при тях? Нима имаш богатства, които ще им помогнат? Помисли какъв живот те чака извън Ордена. Ще бъдеш син на предател, а кралските войници ще искат отмъщение. Семейството ти си има достатъчно грижи и без теб. Орденът вече не е твой затвор, а твой закрилник.

Норта се отпусна в леглото и загледа тавана със смесица от тъга и изтощение.

— Моля те, братко, остави ме сам за малко.

Вейлин стана и тръгна към вратата.

— Запомни, че не си сам. Братята ти няма да те оставят да паднеш жертва на скръбта. — Изчака навън, слушайки болезнените стонове на Норта. „Толкова много болка.“ Зачуди се дали ако собственият му баща бе на бесилката, щеше да се бори така, за да го спаси. „Дали въобще щях да плача?“

Вечерта взе Белег от кучкарника и го изведе през северната порта да похвърля топка. Очакваше хлапето Френтис да дойде за урок по мятане на ножове. Белег ставаше по-едър и бърз с всеки ден. Специалната храна на Джеклин, която се състоеше от мляно говеждо, костен мозък и плодова каша, бе наляла мускулите и костите му допълнително, а упражненията го правеха строен и могъщ. Въпреки свирепия си вид Белег продължаваше да подскача и да ближе Вейлин, запазвайки поведението на свръхголямо пале.

— Не го ли водиш в гората? — Кейнис се появи от сенките на караулката. Вейлин се ядоса, че не е усетил присъствието му, но Кейнис бе невероятно умел в промъкването и изпитваше перверзно удоволствие да се появява сякаш от нищото.

— Защо го правиш? — попита Вейлин.

— Упражнявам се.

Белег пусна топката в краката на Вейлин и подуши ботушите на Кейнис, който го потупа предпазливо по главата: също като останалите така и не бе загубил първичния си страх от кучето.

— Норта още ли спи? — попита Кейнис.

Вейлин поклати глава. Не искаше да говори за Норта. Сълзите му бяха оставили в гърдите му тежест, която не искаше да се разсее.

— През следващите месеци ще е тежко — въздъхна Кейнис.

— Че не е ли винаги тежко? — Вейлин метна топката към реката и Белег се понесе след нея с радостен лай. — Съжалявам, че не успя да видиш краля.

— Но видях принца. Това е достатъчно. Ще стане велик човек.

Вейлин го изгледа и видя обичайния блясък в очите му. Винаги изпитваше неудобство от сляпата възхита към краля, демонстрирана от приятеля му.

— Той… наистина е впечатляващ. Сигурен съм, че един ден ще стане страхотен крал.

— Да, ще ни поведе към слава.

— Слава ли, братко?

— Разбира се. Кралят е амбициозен. Иска да направи Кралството велико, поне колкото Алпиранската империя. Ще има битки, Вейлин. Величествени славни битки. И ние ще участваме в тях.

„Войната е кръв и лайна… няма никаква чест в нея.“ Думите на Макрил. Вейлин знаеше, че те не значат нищо за Кейнис. Той беше начетен и плашещо интелигентен, но също така и идеалист. В главата му имаше хиляди легенди и той сякаш вярваше на всичките до една. Герои, злодеи, принцеси за спасяване, чудовища и магически мечове. Всичко това живееше в главата му, жизнено и истинско, като собствените му спомени.

— Мисля, че имаме различни разбирания за славата, братко — каза Вейлин, докато Белег тичаше обратно с топката в уста.

Изчакаха още час, но момчето не се появи.

— Сигурно е продал ножовете — реши Кейнис, след като Вейлин му разказа историята. — Напил се е с грог и дреме в някоя канавка или ги е проиграл. Едва ли ще го видиш отново.

Тръгнаха към конюшните, като Вейлин продължи да хвърля топката на кучето.

— Предпочитам да вярвам, че е похарчил парите за обувки — каза и хвърли поглед назад към портата.