Кралска кръв

Клара

През дните, които последваха, Клара постепенно стигна до убеждението, че по някакъв начин — по много начини — е умряла заедно с Досън в онази ужасна зала пред очите на всичките им приятели и роднини. Беше си затворила очите тогава, но беше чула всичко. А чутото беше толкова страшно, че въображението ѝ рисуваше ужасии, които със сигурност бяха по-непоносими от реалността. Или пък не. Всичко, което се бе случило след това, ѝ изглеждаше по-смислено, ако приемеше, че е умряла, преди то да се случи. Излязла бе от Кралски шпил, овдовяла преди броени минути, и никой не я поглеждаше, никой от познатите ѝ не я заговори, сякаш беше невидима. Нито една от жените, които бе познавала през целия си живот, не намери и една утешителна дума за нея. Единствената, която я бе спряла да ѝ предложи мъничко утеха, беше онази бледа и тъничка млада жена, търговката, чието име Клара не помнеше.

Живяла бе в мъгла, сякаш извън тялото си. Оставила го бе да прави онова, което само сметне за нужно. Ходила бе при стари приятели и врагове. А нали точно това правеха призраците? Погледнато по този начин, всичко придобиваше смисъл.

Значи болките, които започнаха след появата на Винсен Коу, не бяха агонията на смъртта. Защото тя беше умряла преди това. Бяха болките на прераждането и бяха ужасни. Будеше се посред нощ и плачеше до захласване. Извикаше ли го, Винсен идваше веднага и присядаше на леглото до краката ѝ, но тя се опитваше да не го вика. Той с нищо не можеше да ѝ помогне, само напразно губеше от съня си. А рано или късно пристъпът отминаваше и Клара заспиваше отново.

Откри, че очаква да види Досън. И най-вече, че се опитва да измисли оправдание защо седи на едно легло със семейния ловджия, тя — по долни дрехи, той — само по клин. А после се поправяше. Нямаше нужда да обяснява нищо на Досън, защото той беше мъртъв. Това отново я разплакваше, а когато сълзите пресъхнеха, Клара продължаваше нататък. Не сила я крепеше да продължи, а липсата на избор.

— Излизате ли, мадам? — попита домакинята. Казваше се Абата Коу, между другото. Явно беше една от десетките братовчедки и братовчеди, които кланът Коу беше разпръснал из цяла Антеа. Преди да се запознае с Абата, Клара не се беше замисляла дали Коу има семейство. Той беше слуга, а за предишната Клара слугите се материализираха от въздуха, когато имаш нужда от тях, и изчезваха отново, когато станат излишни, или, в случая със слугините, когато забременееха. Клара си спомняше за това със срам и с надеждата че не е била твърде сляпа за живота извън благородническото съсловие.

— Да, излизам.

— Ще се върнете ли за обед?

— Едва ли. Ще ходя почти до Кралски шпил и едва ли ще мога да се върна, без да хапна нещо по пътя.

— Току-що докараха ябълки — каза Абата. — Много са вкусни със сирене. Искате ли да ви дам?

Минали бяха три дни, преди Клара да разбере, че това не е просто предложение, а единственото предложение, което ще получи от Абата. Ако откажеше, разговорът просто щеше да приключи и нямаше да види нито ябълките, нито сиренето.

— Да, благодаря. — Този отговор беше добър, защото не предразполагаше към излишни приказки, а и защото призрачната Клара все още смяташе, че трябва да е любезна с хората.

Облечена беше със сива траурна рокля, косата си беше увила с шал и вървеше с походката на жена, която знае къде отива. Надолу по тясната, смърдяща на изпражнения уличка към по-широката, но безименна улица, която излизаше на Затворническия мост. За всичките си години в Камнипол Клара почти не беше минавала по този мост. И сега би го избегнала, ако можеше. Стоновете и воят откъм закачените под моста клетки я разстройваха, а разстроеше ли се, трудно идваше на себе си. Веднъж вече бе загубила самообладание на мост и това ѝ стигаше.

Но оттук беше най-прекият път, а сега, когато трябваше да разчита на краката си, вместо на носилки и карети, всяка стъпка имаше значение.

Винсен също беше излязъл. Да си търси работа. Това незнайно защо я изпълваше с чувство за вина. Редно беше тя да му осигурява храна, а не обратното. Той ѝ беше слуга, само дето не беше… А не би могла да помоли Джори за пари, с които да издържа Винсен. Все едно да моли сина си да издържа любовника ѝ, което от своя страна беше нелепо, защото Коу я беше целунал само веднъж, и то много отдавна, в друг един живот. Но дори тя трябваше да признае, че покрай неговата упорита, нежна, почти кучешка преданост и нейното бавно и болезнено прераждане, плюс факта, че Винсен беше изключително привлекателен мъж, мисълта започваше да ѝ изглежда все по-малко нелепа.

Мина по Затворническия мост и погледна назад. На вид изглеждаше къс, но краката ѝ бяха на друго мнение. Извади една ябълка. Беше червена, зряла и Клара знаеше, че не бива да я яде сега, защото по обратния път ще е много по-гладна. Първата хапка беше стипчива, сладка и прекрасна. Втората — също.

Първата ѝ спирка беше една пекарна в самия край на по-хубавата част от града — още десетина крачки встрани и никоя уважаваща себе си жена от горните прослойки не би помислила да влезе. Пекарната беше буквално последното място, където някоя от старите ѝ приятелки би се сетила да я търси. Ожен Фаскелан ѝ се падаше далечна братовчедка и беше с две леви ръце, опреше ли до плетене. Когато Ожен ѝ бе гостувала с другите жени, Клара никога не вадеше плетките, за да не я поставя в неудобно положение. Дребна любезност, която, оказа се, бе дала обилен плод.

— Клара, изглеждаш чудесно — каза Ожен и стана от малката маса. — Моля те, нека ти взема нещо. Да хапнеш.

— Не — каза Клара. — И без това ми помагаш достатъчно. Не искам да прекалявам с милостта на хората.

— Поне от това си вземи хапка, моля те — каза Ожен и ѝ предложи собствената си чинийка, в която имаше голямо парче мека бяла торта с червен крем, който ухаеше на ягоди.

— Една хапка, добре — отстъпи Клара. — А ти ми кажи дали имаш някакви вести от Елисия.

В пекарната миришеше на канела и захар. Клара похарчи последните си пари за чаша лимонов чай, възкисел и чудесен. Близо час събира вести за децата си. Джори и Сабиха се карали много, което можеше да се очаква предвид трудната ситуация. Е, дано да го преодолеят това. А фактът, че един ден Бариат просто беше изчезнал от града, едва ли работеше в полза на помирението им. Ожен била чула, че позната на Бариат от Естинпорт е получила писмо от него и че куриерът говорел с кабралски акцент. Елисия още била в провинциалното имение на съпруга си и чакала срамът от произхода ѝ да позаглъхне. Добрата новина беше, че положението на Викариан в клира било затвърдено. Пратили го били в Кавинпол и макар че не там искал да отиде, едва ли щяло да има друго наказание, задето е син на баща си. Това беше малка победа, която подслади деня на Клара повече и от ягодовия крем.

Когато Ожен стана да си ходи, Клара я целуна по бузата и я прегърна, но вътре в пекарната, а не на улицата, където някой би могъл да ги види. Трябваше да се грижат и за репутацията на Ожен. Уви, такъв беше светът, в който живееха.

След това дойде ред на малката градска къща на лорд Скестинин. Клара тръгна на север, като се дърпаше от пътя на каруците, които вдигаха прахоляк. Улични кучета я последваха, с надеждата че ще сподели втората ябълка с тях. Като всеки ден досега, тя им напомни, че не ядат ябълки, после отхапа от сладкия плод. Последното и най-упорито куче я погледна многострадално и това я разсмя. Непременно трябваше да разкаже на Досън за кучето. После си спомни, разплака се и продължи напред.

Тревожеше се как Джори ще изкара зимата. Иска, не иска, трябваше да замине за Естинпорт. Не би могъл да отиде в Остерлингов хребет. Бедният Джори, спасен от момичето, което уж той спасяваше. Всичко беше започнало във Ванаи, разбира се, и с вината, задето е убил всички онези хора по заповед на Палиако.

Забави крачка, когато стигна хубавите квартали на града. Онези, които познаваше като дланта си. Изкушаваше се да спре някъде по пътя, да се отбие при някой стар познат, ако не за друго, поне за да види как ще реагират. Може да беше плод на въображението ѝ, или несъзнателно виждаше отражение на собствените си тегоби в живота на други хора, но така или иначе имаше чувството, че нобилитетът на Камнипол сега е по-тревожен и притеснен, отколкото по време на войната. Често виждаше изопнати лица по улицата, а още по-често виждаше свещеници с твърди коси и кафяви раса да се разхождат преспокойно сред черните плащове, които Палиако беше превърнал в трайна модна тенденция. Врабци и врани, така ги беше кръстил Досън. От време на време съпругът ѝ раждаше по някой незабравим лаф.

— Майко — поздрави я Джори, когато тя влезе в градината. Прегърна я силно, макар и само за миг. Тя го целуна по бузата.

— Добре дошла, Клара — каза Сабиха и се приближи. Очите ѝ бяха зачервени от плач. Също като нейните, помисли си Клара, и си напомни да целуне момичето. Толкова малко можеше да им помогне, а колко голяма беше нуждата им от помощ.

— Дойдох за издръжката си — каза Клара с усмивка, за която едвам ѝ стигнаха силите. — Надявам се, че моментът не е неподходящ.

— Винаги си добре дошла, майко — каза Джори притеснено. „Яде го отвътре, не му дава мира“, помисли си тъжно тя.

— Много си мил. Добър човек си и от това страдаш. Както и аз. Сабиха, миличка, хрумна ми… щом така или иначе съм низвергната, чудех се дали да не използвам момента, за да прекарам известно време с внука си.

— Със… — Сабиха ахна и се изчерви.

— Преди време ти казах да забравиш за него. Грешала съм. Не сме семейството, което се надявахме да бъдем, но друго нямаме. Ти си важна за мен, значи и той трябва да е важен. Стига да ми разрешиш.

— Да ви разреша? — ахна отново Сабиха.

— Разбира се, скъпа — каза Клара. — Ти си му майка.

— Имате разрешението ми.

— Не, недей да плачеш. Стига сълзи — въздъхна Клара.

Остана при тях повече от обичайното и щеше да остане още, ако не беше мисълта за дългия обратен път. Тръгна си, когато прецени, че ако побърза, ще успее да стигне до пансиона, преди да е мръкнало съвсем. Уличките около пансиона не вдъхваха доверие дори денем, а нощем направо я плашеха.

Почти беше стигнала до Затворническия мост, когато петима мъже с извадени ножове се изстъпиха пред нея.

Свалиха качулката от главата ѝ и Клара видя, че се намира в голяма тъмна стая. Оскъдната светлина идваше от железен канделабър над главата ѝ, но Клара не би се изненадала, ако източникът ѝ бяха факли в подземие. От двете ѝ страни имаше войници с готови за стрелба лъкове, издигаха се като истински човешки стени. А пред нея, на гигантска банка, беше кацнал не друг, а лорд-регентът Гедер Палиако.

Клара усети как страхът впива нокти в сърцето ѝ. Призрачната ѝ половинка нададе вой и се сви в ужас, успя да я повлече със себе си. Висшият свещеник стоеше встрани и зад нея, та Палиако да го вижда.

— Клара Калиам — каза Гедер. — Прости ми натрапничеството, но имам няколко въпроса към теб и прецених, че трябва да ти ги задам. Ако ме излъжеш, ще разбера и ще пострадаш заради лъжата си. Ще пострадаш зле. Разбираш ли?

Устата ѝ беше пресъхнала. Как се беше озовала тук? Какво беше направила? Все едно беше заспала и се беше озовала в кошмар, от който не може да се събуди. Все едно са я хванали да върши нещо лошо, без самата тя да знае какво.

— Чух, че вече не живееш в къщата на сина си — каза Гедер. — Вярно ли е?

Тя дишаше толкова трудно, че не знаеше дали ще е в състояние да отговори. Дали нямаше да сметнат мълчанието ѝ за лъжа? Не ѝ се мислеше какво може да ѝ стори Палиако. Какво ще ѝ стори.

— Да — успя да изрече.

— Защо?

— Присъствието ми пречеше на Джори и Сабиха да се отърсят от сянката на Досън в очите на двора.

— Срещала ли си се с Ожен Фаскелан?

— Да. Няколко пъти.

— Срещала ли си се с Ана Мечили?

— Да. Два пъти, мисля.

Вдясно от нея един войник се раздвижи, звукът беше остър и сух. Сърцето ѝ подскочи.

— Вярна ли си ми? — попита Гедер.

Клара поклати глава, не като отрицание, а в знак, че не може да отговори на този въпрос.

— Вярна ли си ми? — повтори той по-високо.

— Не мога да отговоря нито с „да“, нито с „не“, милорд. Просто не мисля за вас по този начин — каза тя.

Тих шум като от дреха долетя иззад гърба ѝ.

— Сериозно? — попита Гедер. Изглеждаше искрено объркан.

— Вие сте лорд-регентът, и вие сте човекът, който уби съпруга ми, и сте приятел на Джори от Ванайската кампания. Вие сте човекът, който ми помогна да изоблича Фелдин Маас. Но нищо от гореказаното не намира отражение в ежедневието ми. Сигурно би трябвало, на някакво ниво, но аз определено не отделям време да мисля за тези неща.

— Срещаш се с всички тези хора. Срещу мен ли се опитваш да ги организираш?

Тя се разсмя. Неволно. Ако беше преброила до десет, дори до пет, нямаше да го направи, но се разсмя, а стрелецът не я уби заради простъпката ѝ.

— Не. Не, за бога. Не ми е хрумнало дори. Просто се опитвам да спася семейството си.

— Семейството си?

— Да. Бариат е изчезнал, без да се обади на никого. Джори и Сабиха се тормозят страшно, карат се, а още са младоженци. Единствен Викариан не пострада сериозно от тази ужасна история. Е, и Елисия. Тя, изглежда, е добре, но едва ли е щастлива.

— О — каза Гедер.

— А сега, когато Досън го няма, семейството се разпада. Дори къщата ни я няма, макар че не къщите събират семействата всъщност, но преди имахме къща, а сега нямаме. Та затова всеки ден кръстосвам града.

„Млъкни, млъкни, млъкни“, повтаряше си, но устата ѝ продължаваше да плещи по своя воля.

— И го има и проблема с траура. Колко трябва да чака човек, защото, от една страна, в двора има ясни правила за това, но аз вече не съм част от двора и не знам към какви правила да се придържам. Трябва да си ги измислям в движение. Ужасно е. Наистина.

— Но не си заговорничила срещу мен или срещу трона?

— Не — каза тя.

Кратко мълчание.

— Добре. Благодаря, че ми отдели от времето си. Можеш да си вървиш.

Клара излезе навън. Беше в Кралски шпил. Главата ѝ се въртеше и тя поспря при портата към улицата да си поеме дъх. Чувстваше нелепо облекчение. Сякаш са я нападнали и се е спасила по чудо. А може и така да беше. Вече разбираше защо лицата на хората са изопнати. Знаеше какъв е източникът на страх и репресии, тегнещи над града като погребален саван. Чудеше се колцина са били отвеждани без предупреждение и изправяни пред измисления съд на Гедер. Определено тя не беше единствената, поне в това не се съмняваше.

Почувства се по-добре. Прореза беше пред нея, а Затворническия мост — ужасно далеч. Слънцето тежеше ниско в небето, подуто и червено, обагряше сградите на запад, очертаваше силуетите им като в картина на горящ град. И още по-лошо, в цялата бъркотия покрай отвличането си Клара беше загубила ябълките и сиренето.

Когато се прибра в пансиона, слънцето отдавна беше залязло. Краката ѝ надаваха вой при всяка стъпка. Гръбнакът ѝ се беше превърнал в нажежен от болка шиш. Миризмата на бъркоча, който Абата приготвяше за вечеря, ѝ се стори привлекателна, което само по себе си беше красноречив знак колко е огладняла. Клара тръгна към кухнята с единственото намерение да си плати наема и да остави още няколко монети за паница от мазната яхния, но завари там Винсен, седеше до огнището. Щом я видя, той скочи и я притисна към гърдите си.

— Казаха ми, че си изчезнала! Че те отвели хора на регента!

— Да. — Клара се отпусна в прегръдката му. Само за миг. — Може да ме пуснеш, ако искаш.

— Не искам, милейди. Никога.

— Много романтично — каза тя. — Пусни ме.

Седна до огнището, а Абата ѝ даде една паница с яхния за сметка на заведението, така че с монетите Клара си купи тютюн за лулата. Разказа им за срещата си с Ожен, за посещението си при Джори и Сабиха и как по обратния път хората на Гедер я бяха пресрещнали и я бяха отвели с качулка на главата. Обираше с хляб остатъците от яхнията, когато стигна до странната черна зала с войниците и Гедер Палиако, кацнал на гигантската си банка, който ѝ задава абсурдни въпроси. Разказът ѝ помогна да се успокои, да се отдалечи от случилото се, да позабрави страха, който беше изпитала.

Запали лулата. Яхнията на Абата беше пресолена и възрядка, но тютюнът беше хубав. Клара седеше до огнището и пушеше с наслада, а после осъзна, че Винсен и Абата мълчат и я гледат, чакат я да продължи.

— И после ме пуснаха да си вървя — каза тя.

— Но какво ви питаха? — попита Абата. Клара за пръв път виждаше лицето ѝ толкова оживено.

— А, това ли. Питаха дали съм заговорничила срещу Гедер Палиако и короната.

— И вие какво им казахте?

— Че изобщо не ми е хрумвало да правя такова нещо.

— И? — подкани я Винсен.

Клара вдигна вежда.

— Е, сега вече ми хрумна.