Кралска кръв

Досън

Калтфел бе като странно съновидение, кацнало сред широката равнина. Кулите му бяха от червен камък, крепостните му стени бяха високи четири човешки боя.

В мирни дни Калтфел се славеше с най-добрите развъдници на куриерски птици. Казваха, че отгледаната в Калтфел птица владеела тайните на драконите, и личният опит на Досън показваше, че може и да е вярно. Беше идвал тук и преди, като младеж. Още помнеше светлите улици, лютите чушлета и кафето с шоколад. Дори се беше дуелирал веднъж в един от странните триъгълни дворове, които местната знат използваше за тази и други цели, и беше спечелил дуела. След това се беше напил и се събуди в чужда стая, с принц Симеон.

Още в първия ден, когато войската му пристигна пред столицата на Астерилхолд, Досън нареди да опожарят всички постройки извън крепостните стени — чифлици, складове, конюшни, кожарски и бояджийски работилници. Малкото оцеляло, след като димът се разнесе, бе съборено, с изключение на гробницата източно от града. Гробниците заслужаваха уважение, така смяташе Досън. А и Антеа нямаше спор с мъртвите. След това инженерите му се заеха да построят обсадните машини. Требушети и катапулти засипваха с камъни исполинските червени стени и залостените порти. Работеха на смени, ден и нощ обстрелваха стените и така в продължение на седем дни. Вечер и призори Досън пращаше хора да съберат изпражненията — човешки и животински, — после инженерите променяха ъгъла на един от требушетите и изстрелваха миризливия товар в самия град. Скоро хората му включиха и други боклуци — мъртви котки и кървави превръзки, развалено налазено от червеи месо. Портите не се отваряха. Врагът не направи нито един излаз. Досън не бе и очаквал обратното. На деветия ден от началото на обсадата един съгледвач откри заровена в земята система от тръби, която отвеждаше отпадните води на града в една долчинка. Инженерите на Досън разкопаха тръбите и ги запушиха.

Когато им свършиха камъните, минаха на напоено с катран и подпалено дърво. Калтфел издържа огнения дъжд още три дни. На два пъти се разгоряха пожари, на два пъти обсадените ги потушиха. На десетия ден Досън видя първите обнадеждаващи признаци. Калтфелци освободиха птиците си. Големите ята се въртяха около кулите, обърканите птици търсеха начин да се приберат у дома. Привечер отлетяха на север. Досън се замисли дали да не прати лъкометци след тях и после да изстреля трупчетата на гълъби и врани над крепостните стени. Реши да не го прави. Реши, че мъртвите и птиците са свободни да избягат.

Симеон обичаше Калтфел. Имаше нещо екзотично в дворцовия живот на града. Едновременно познат и непознат. Хората говореха с лек акцент, удължаваха гласните толкова много, че дори първокръвните сред тях изглеждаха по-чуждоземни от ясурите и тимзините в Камнипол. Кралският дворец се издигаше на широк площад, където хиляда момичета бяха танцували за тях. Докараха още камъни от една кариера на север, която войниците на Досън бяха превзели, и атаката срещу стените започна отново. Една нощ отчаяна група войници се измъкна от града и се опита под прикритието на мрака да подпали катапултите. Успяха да унищожат два, преди антийците да ги спрат, после Досън ги върна в обсадения град с помощта на трети. Без да ги убива предварително.

Всяка сутрин тримата свещеници идваха при него.

Досън седеше на кожения си походен стол, бос, а оръженосецът вадеше кърлежи от кожата му. Светлата влажна лятна утрин го подсещаше за езерата у дома, където се къпеше с връстниците си като малък. Свещениците, създания на пустинята, изглежда, никак не харесваха времето.

— Милорд, ще спечелим тази битка за вас, ако ни позволите.

— Не позволявам — отвърна Досън, като всяка сутрин досега. — Антеа е достатъчно силна да пречупи Калтфел и без вас и смятам да направя точно това.

— Чуйте ме, милорд…

— Приключихме. Вървете си — каза Досън, като всеки ден досега. Медени им бяха езиците. Позволеше ли им да изложат аргументите си, току-виж се размекнал, като при моста Сереф и двата форта близнаци.

Обсаждащата армия изяде запасите си и нападна околността като рояк скакалци. Нито едно дърво не остана, въздухът побеля от дима на зелена дървесина. Фургони пристигаха от Антеа, фуражирски отряди навлизаха все по-дълбоко на юг към тресавищата, колеха добитък и ограбваха чифлици. Беше война на издръжливост, бавен и мъчителен край на една кампания, която бе започнала устремно и твърде бързо. По преценка на Досън околността щеше да носи белезите си поне още едно поколение.

Двайсетина дни след началото на обсадата един от войниците му умря от треска, която беше хванал в южните тресавища. Поради липса на истински свещеник Досън лично извърши заупокойните ритуали, после нареди да разчленят трупа на войника и да го хвърлят с катапулт над стената.

На двайсет и първия ден над южната порта се развя парламентьорско знаме и трима невъоръжени конници излязоха от града. Досън взе със себе си Фалон Брут и Дасид Баниен. Тримата свещеници остави многозначително в лагера. Седнаха на една маса в празното в ничията земя между уморената армия и ерозиращия град. Астерилхолдци се държаха гордо, но конете им бяха изпосталели, а лицата — изпити. Оръженосецът на Досън носеше шунка, кошница ябълки, пита кашкавал и бъчонка бира. Досън видя жадните погледи на враговете си, но не им предложи да се почерпят.

— Лорд Калиам, предполагам — каза най-възрастният от тримата конници, след като зае мястото си. — Репутацията ви се движи по-бързо от вас.

— Съжалявам, че не мога да кажа същото за вас — отвърна Досън и също седна.

— Мисин Хол, граф на Равнифорт.

Досън кимна. Земята беше неравна и масата се наклони, когато граф Хол се опря на нея.

— Несъмнено знаете — каза графът на Равнифорт, — че имаме ресурсите да издържим на вашата обсада.

— Не, нямате ги — каза Досън. — Дойдохме по-бързо от очакваното и с повече хора. Хванахме ви по бели гащи. И дори да имахте вода и храна да клечите зад стените си цяла година, това няма да промени изхода.

Мъжът цъкна с език и вдигна рамене.

— Дойдох да попитам какви условия предлагате, за да вдигнете обсадата.

— Упълномощен ли сте да преговаряте за капитулация?

— Не — отвърна графът. — Само кралят може да направи това.

— Тогава най-добре говорете с краля си.

Фалон Брут зад него се изкиска и Досън се подразни. Май беше сгрешил с избора си на придружители.

— Упълномощен съм да предам посланието ви лично на негово величество.

Досън кимна.

— Кралят трябва да отвори портите на Калтфел и да предаде себе си и всички замесени в заговора срещу принц Астер. Ще пусна войниците си да плячкосат града за дванайсет часа. И нито минута повече. След това всички богатства и територии на Астерилхолд ще преминат под моя протекция, докато вашият крал и лорд-регент Палиако стигнат до окончателно споразумение.

— Тогава може би трябва да говоря с лорд-регента — каза графът на Равнифорт.

— Няма да ви е приятно, уверявам ви — каза Досън.

— Ще предам условията ви на крал Лечан — каза графът. — Може ли да се срещнем отново утре сутрин?

— Под парламентьорско знаме — да.

— Няма да правим опити за нападение или бягство — каза графът.

— В такъв случай ще очаквам отговора на вашия крал — каза Досън, кимна на Брут и Баниен и те донесоха храната на масата. — Малък дар, в знак че ценим усилията ви. Храната не е отровена.

След срещата пришпори коня си назад към лагера с усмивка на лице. Виждаше му се краят.

— Милорд.

Досън се размърда на койката и изплува от дълбокия сън. В палатката беше тъмно, ако не се броеше свещта в ръката на оръженосеца му. Досън седна на койката и тръсна глава.

— Какво? Пожар ли? Излаз? Какво става?

— Куриер, милорд. От лорд-регента.

Досън наметна плаща си и излезе навън. Нощта беше хладна, но не студена. Повечето огньове бяха загаснали и лагерът тънеше в мрак. Тънкият полумесец на луната и бледите звезди светеха по-слабо от неговата свещ. Куриерът стоеше до коня си с кожена чанта в ръка. Досън все писмото, провери печата, после разкъса шевовете. Съдържанието беше шифровано.

— Изчакай тук — каза Досън на куриера, после се обърна към оръженосеца си. — Запали още свещи. Бързо.

Мина час, докато разчете шифъра, и с всяка разкодирана дума стомахът му се връзваше на възел. Заповедите бяха ясни. Лорд-регентът беше стигнал до окончателното решение, че престъпленията срещу Антеа са твърде сериозни и заплашват сигурността и суверенитета на цялата империя. По тази причина лорд-регент Гедер Палиако, от името на Астер, крал на Антеа, предявяваше претенции към Астерилхолд, всичките му земи и васални владения. Лорд-маршалът следваше да събере всички мъже, жени и деца от благородно потекло в Астерилхолд, да конфискува цялата им собственост и да ги екзекутира по най-безболезнения и човеколюбив начин, който му е по силите и възможностите.

Досън седеше изстинал в мрака. Прочете отново думите. Всеки мъж, жена и дете от благородно потекло в Астерилхолд. Кървав отпечатък от палеца на Палиако цапаше дъното на страницата. Печатът му се беше вдълбал във восъка. Заповед, издадена от регента, но когото Досън се беше заклел във вярност. Вярно, регентът беше Гедер Палиако. Вярно, заповедта беше кръвожадна и жестока. Но чест, която поставя условия, не е чест; вярност, с която се съобразяваш, когато ти отърва, и която заобикаляш, когато ти тежи, не е вярност. Досън седеше сам на трепкащата светлина на свещите. Плъзна пръсти по страницата със свито гърло. Ръцете му трепереха.

Честта изискваше. Честта заставяше.

А после, сякаш в сън, видя как Палиако поглежда към своя любим еретик и еретикът му кимва.

Досън взе малко сребърно ножче, убоде палеца си, изцеди капка кръв и го притисна към хартията. Лично заши писмото, стопи восъка и притисна печата си в него. Усещаше как часовете на нощта се изнизват. Излезе от палатката. Навън го посрещна първа птича песен. На изток нямаше зарево, нямаше и намек за утрото освен бодрото чуруликане. Даде писмото на куриера.

— Занеси това в столицата. Предай го лично на лорд-регента. Лично, разбра ли? Дори ако свещеникът му се закълне, че ще му го занесе веднага, не го давай на него, а лично на регента, ясно?

— Да, милорд маршал — каза момчето и пришпори коня си. Досън постоя още миг, заслушан в тропота на копитата, който бързо заглъхна във влажната трева, после се чу отново, отчетлив върху вечния нефрит на драконовия път. Още имаше време. Можеше да прати след момчето отпочинал ездач с бърз кон. Все още можеше да промени нещата, да поеме по другия път. Затвори очи и вдиша дълбоко, хладният въздух го изпълни, после се отцеди на глътки. Изчака някакъв знак от сърцето си, знак, че греши. Завари оръженосеца си задрямал и го разтърси.

— Чуй ме — каза му. — Събуди си и ме чуй, проклет да си. Иди да намериш парламентьорското знаме и го занеси пред градската стена. И вземи някой да ти помогне, в случай че ти пуснат стрела по погрешка. Кажи на графа, че трябва да говоря с него незабавно. Че ситуацията се е променила и двамата имаме много малко време. Ще се справиш ли?

— Д-да, милорд.

— Тогава стига си ме зяпал и тръгвай!

Когато слънцето изгря, Досън и Мисин Хол, граф на Равнифорт, вече седяха на малката си маса в ничията земя. Два часа по-късно графът пришпори коня си назад към града, потресен и разплакан, втъкнал разшифрованото писмо под колана си.

Досън цял ден седя на масата за преговори. Столът му беше неудобен като седло, но по различен начин. Гърбът го болеше зверски, беше гладен, жаден и уморен до смърт, но остана на масата, защото преговорите още не бяха приключили официално.

Слънцето вече захождаше по дългата си морна дъга към хоризонта, когато се чу звукът. Бумтящ скръбен барабан. Далеч пред Досън портите на Калтфел се отвориха бавно. Излязоха войници, понесли знамето на крал Лечан, обърнато наопаки, и жълтия флаг на капитулацията. Досън чу зад себе си нарастващ хор от победни викове. Звукът го заля, както прилив залива брега. А той чувстваше единствено облекчение.

Крал Лечан беше дребен мъж с лоши зъби, но се държа достойно, докато предаваше себе си и кралството си на милостта на Досън. В замяна Досън се закле да му осигури протекция, на него и народа му, доколкото му е възможно. Така всичко, което беше написал на Палиако, стана вярно, с изключение на една дреболия — времето.

Дреболия, която съдържаше в себе си разликата между лоялността към човека, който седи на трона, и лоялността към самия трон.

Плячкосването повери на Фалон Брут. През следващите дванайсет часа Калтфел щеше да плати цената за загубата си, антийските войници щяха да го одерат до кокал, да заграбят златото, среброто и бижутата, подправките и коприните. Всички антийски войници освен двама. По-ефективен начин да си осигури уединение Досън не би могъл да измисли с цената на нищо.

Алан Клин беше по-блед, отколкото го помнеше Досън. По време на южната кампания го беше повалила треска и още не се беше възстановил. Хитреците казваха, че може и никога да не се възстанови напълно. Седеше на земята и се въсеше. Досън оглеждаше едновремешния си враг с горчива усмивка. По-странно партньорство от това, тури му пепел. Съдбата си играеше с тях.

— Къртин Исандриан е ходил при жена ми — каза Досън. — Завижда ти. Ревнува, задето не са му дали шанс да се прояви на бойното поле като теб. Да възстанови честта и доброто си име.

— Той винаги си е бил идиот — каза Клин. — Искрен, но все пак идиот.

— Ти наистина имаш шанс да си върнеш честта — каза тихо Досън.

— Не съм тук заради доброто си име. Нито заради онова, което направи Маас. Още преди да превземем Ванаи, по пътя натам, спретнах една просташка шега на Гедер Палиако. И сега той ме убива, при това бавно и гадно.

— За последното мисля, че си прав — каза Досън и подаде на Клин чаша вода с мед.

— За него аз струвам по-малко от книга. Животът ми не струва колкото една книга.

— Колко приятели имаш все още в двора? — попита Досън.

— Не са малко, но нито един не смее да ме заговори. Всички знаят, че Палиако е адски отмъстителен и не забравя обиди. Докато съм жив, ще плащам за онази шега. — Отпи от водата.

— Сър Клин — каза Досън. — Имам нужда от помощта ти. Твоето кралство има нужда от помощта ти.

Клин се изсмя и поклати глава.

— Сега пък какво? Величието на империята изисква да се изкача на планински връх със стръв за мечки на шията?

Досън се наведе напред. Изведнъж му се стори, че тримата свещеници са наблизо и подслушват.

— Има разлика между това да си верен на един човек и да си верен на народа си. Доскоро мислех, че Палиако е просто удобен инструмент и нищо повече.

— Били сте в грешка, милорд — каза Клин, уж неутрално, но очите му бяха по-фокусирани отпреди. Не беше глупак и изглежда се досещаше, че Досън има нещо предвид.

— Не, прав бях в преценката си за Палиако. В друго сгреших — смятах, че е мой инструмент. А той не е. Принадлежи на онези свещеници, които измъкна от задника на света. Те пазят някаква тайна и по всичко личи, че притежават сила, която е непонятна за нас. И той им играе по свирката. Позволява им да определят пътя ни и ще го прави, докато Астер не стане пълнолетен. Този тип е истински изрод, а ние бяхме толкова глупави, че го качихме на трона. Докато той седи там, Антеа ще има да пати. А ти, мой скъпи стари приятелю, ще чакаш изпълнението на смъртната си присъда.

Клин пак отпи от водата, но и за миг не сваляше погледа си от Досън. Върна му чашата и облиза устни.

— Струва ми се, че искате да ми кажете нещо — каза Клин все така официално. — Но съм много уморен и още съм болен, затова карайте направо, с думи прости, става ли?

— Става. Предлагам ти да се освободиш от гнева на Палиако и да си върнеш доброто име. И нещо по-важно, призовавам те да се притечеш в помощ на Антеа и Разсечения трон. Допуснахме предателство отвътре. Сега трябва да оправим нещата. Антеа има нужда от нов регент. Който и да е, само не Гедер Палиако.

— И аз как да го направя това? — попита Клин, но Досън виждаше, че вече се е досетил за отговора.

— Като ми помогнеш да го убия.