Кралска кръв

Ситрин

На североизток, на остров Нарин, в сивокаменния град Столборн, център на презокеанската търговия. На югоизток в Херез, в град Дон, известен с лампите си, с кучетата си и с дартинските мини. На юг в Еласе, в петте града на Судапал, които контролираха търговията във Вътрешно море. В Северобреж — Карс, и Драконов гроб, и Коме Медеан и неговото холдингово дружество. До неотдавна във Ванаи, а сега в южната част на Биранкор, в Порте Олива. Клоновете на Медеанската банка разсичаха континента като спиците на колело. Ситрин седеше на масата, плъзгаше пръст по картата и мечтаеше.

Почти целият ѝ съзнателен живот беше минал във Ванаи. Когато Ванаи изгоря, миналото ѝ изгоря с него. Улиците и каналите, където беше играла като малка, вече ги нямаше, както и почти всички хора, които помнеха за тях. Ако тя забравеше дали определена улица се е намирала вдясно или вляво от пазарния площад, това знание щеше да изчезне не просто от нейните спомени, а от лицето на света. Нямаше начин да провери къде точно се е намирала улицата, и по-лошо — нямаше причина да го прави.

Порте Олива беше станал неин дом, защото случайността я беше довела тук. Банковият клон беше неин — малкото, което Пик беше склонна да ѝ отстъпи от него, — защото Ситрин беше поела огромен риск и беше спечелила. Както и защото магистър Иманиел я беше научил на занаята. Судапал, от друга страна, беше място, за което само бе чувала. Самата тя никога не беше стигала толкова далече на изток, не беше виждала великия петделен океански град. Никога не беше чувала крясъците на черните чайки, не беше виждала струпванията на удавени под вълните. Но знаеше доста за това как златото и подправките минават оттам на път от Лионеа. Как воловете плават на големи плоски баржи покрай брега към пазарите на Судапал. Трябваше ѝ само седмица да проучи счетоводните книги и щеше да разгадае логиката на океанския град и силите, които го тласкаха в една или друга посока. Парите имаха своя собствена логика и структура, а тях познаваше добре. Така че в известен смисъл Ситрин познаваше всички градове, дори онези, в които кракът ѝ не беше стъпвал.

Плъзна пръст по западното крайбрежие. В Принцеп С’Аналде банката нямаше клон. Но там Ситрин имаше роднини. Семейството на майка ѝ, чистокръвна синайка. Не знаеше нищо за тях, освен че бяха отказали да се грижат за осиротялото нечистокръвно дете на дъщеря си. Отказът им не я терзаеше. Обратното би било като да си се родил с девет пръста на краката и да скърбиш за липсата на десетия. Отказът им беше факт от живота ѝ като цвета на небето и ритъма на морето. Нейни роднини живееха там — тя почука с пръсти по картата, — но това беше без значение за нея. Със същия успех можеше да са изгорели във ванайския пожар.

На север от тях — Северобреж. На запад от него — Плиткото море и остров Нарин. На изток — Астерилхолд и имперска Антеа. Там беше центърът на Медеанската паяжина, която обхващаше цялата търговия на север. Сянката ѝ падаше чак до топлите сини води на Вътрешното море.

„Може и да ти се доверят, след като те опознаят по-добре.“ Така беше казал капитанът, но грешеше. Нямаше друг начин да спечели доверието им освен чрез докладите и отчетите си. На този начин беше разчитала Ситрин, на него беше заложила всичките си надежди. Ако видеха как управлява своя клон, как приходите ѝ постепенно надвишават разходите, как договорите растат по бройка и обем, щяха да опознаят начина, по който мисли тя. Ограничена в действията си от нотариуската, Ситрин беше слуга на слугата и нямаше начин да се отърси от оковите.

Искаше ѝ се да отпрати някак Пик. Ако изникнеше някаква задача във връзка с банката, нещо достатъчно важно, за да пратят представител на място, но не толкова, че да изисква замразяване на останалите оперативни фондове, може би Пик щеше, волю-неволю, да остави нещата в нейни ръце.

Като ще мечтае, защо да не помечтае и как някой дракон възкръсва, отнася Пик в морето и я пуска право в щипките на гигантски омар? Защо да мечтае на дребно?

На вратата в долния край на външното стълбище се потропа и тропането прекъсна мислите ѝ. Ситрин стана и оправи полите си. Основна задача на всеки банкер беше да изглежда по един начин, докато в действителност прави друго. В нейния случай това означаваше да прояви интерес.

На вратата се потропа отново.

— Минутка — извика троснато тя.

Прибра косата си назад, както я бяха научили Кари и майстор Кит — уж така изглеждала по-голяма, — и я прикрепи с няколко фиби. Погледна гримовете. Слагаше по малко, и то с цел да се състари. Днес не се беше гримирала. Какво пък, ако понякога магистра Ситрин изглеждаше малко по-млада от обичайното, значи сигурно е в добро разположение на духа. Дори наум шегата ѝ загорча.

Жената на прага беше с ливреята на губернатора. Козината ѝ беше светлокафява, а вплетените в нея мъниста бяха с цветовете на града — зелено и златно. Медното огърлие на шията ѝ беше знак, че е куриер.

— Магистра Ситрин бел Саркор?

— Аз съм.

Жената се поклони и ѝ връчи плик от кремава хартия, запечатан с восък и печата на губернатора. Поднесе ѝ го толкова тържествено, сякаш ѝ носеше главата на вражески крал. Ситрин го хвана с два пръста и счупи печата с палец.

Ситрин плъзна поглед надолу по страницата, без да чете, по-скоро събираше важното като каймак от мляко. Официална вечеря след месец по случай тристагодишнината от основаването на града. Разбира се, тук бе имало град и преди това, и още преди това, още по времето на драконите. На хълмовете край града имаше руини от дялан камък, който отдавна бе ерозирал почти до неузнаваемост. Преди триста години някой беше подписал парче хартия, резнал бе палеца си да го подпечата с кръв, а сега щяха да заколят няколко прасета, да пият младо вино и да държат речи.

Щеше да отиде на празненството, разбира се. Нищо, че нейният конкурент и бивш любовник Кахуар Ем щеше да е там. Нищо, че щеше да скучае до смърт. Щеше да отиде, да се смее и да говори, сякаш има пълна власт над своята банка. Ако не го направеше, някой можеше да се запита защо, а веднъж подкопана, илюзията за влияние трудно щеше да се възстанови.

— Благодаря — каза Ситрин. — Това е всичко.

Пратеничката се поклони и си тръгна, мънистата ѝ тихичко потракваха. Ситрин понечи да се върне горе и все пак да се гримира, но се отказа. Имаше да изиграе роля в кафенето, празна роля, но все пак беше добре да отиде. Излезе на улицата и заключи вратата.

Достатъчно ѝ бе да мине по улиците край Големия пазар, за да придобие представа за моментното състояние на местната икономика. Уличните колички бяха мерилото, показващо коя реколта е била добра и коя — слаба. Ако в престъпността имаше отлив, по улиците имаше повече фъшкии. Броят на просяците, мигрирали от драконовия път към вътрешността на града, показваше дали се очакват големи кервани, или трафикът е предимно местен. Ситрин се чувстваше като хитрец, който помирисва дъха на пациент и преценява какво е състоянието на черния му дроб. Правеше го несъзнателно и инстинктивно, както го беше правила от дете. Но сега го нямаше магистър Иманиел, на когото да се похвали със заключенията си. Сега беше просто навик.

Пик не беше в кафенето, което, от една страна, беше истински късмет, защото така Ситрин щеше да работи сама по делата на банката. От друга, каквото и да направеше тук, по-късно трябваше да го докладва на гаднярката. Всички лица около масата ѝ бяха познати. Маестро Асанпур я посрещна с усмивка и ѝ намигна със сляпото си око.

— Минутка — каза той и отиде зад тезгяха. Ситрин знаеше, че ще се върне с чаша уханно кафе и меденка. Седна на една масичка пред кафенето, загледа се в площада и зачака. След малко маестро Асанпур донесе кафето и меденката, потупа лекичко Ситрин по рамото и влезе в кафенето с бавната си стъпка. Някой ден маестро Асанпур щеше да умре и кафенето щеше да се промени. Щеше да стане различно, непознато. Какво ли щеше да е тогава?

Позна мъжа още щом той излезе на площада. Не го беше виждала никога — знаеше го само от писмената оферта, която беше депозирал в банката, — но в крачката му имаше целенасоченост. Беше доста широк в раменете като за дартин, а очите му грееха по-ярко от обичайното. Туниката му беше от кожа, с отпечатан герб на дракон. Когато мъжът спря пред нея, Ситрин му кимна към стола срещу себе си. Той седна с грацията на танцьор, наведе се напред и опря лакът на масата.

— Дар Синлама, предполагам — каза тя.

— Магистра бел Саркор — отвърна мъжът.

— Прегледах офертата ви. Боя се, че банката ни няма предишен опит с финансирането на експедиции като вашата.

— Рискът е голям, вярно. Но и печалбата е голяма. Когато открила Храма на слънцето, Сейлиа Пеласиан се върнала у дома с толкова злато и скъпоценности, че да стигнат за сто живота. Саркик Пеласиан не намерил злато, но чертежите, които открил в онази стара библиотека, днес се използват масово в обсадното изкуство. Списъкът е много дълъг, магистра.

— И не включва името на нито един, който още да е между живите — каза тя.

— Не включва, вярно, засега — каза той с усмивка. — Но нима някой се е опитвал, поне от едно поколение насам? Светът е пълен с история, препълнен. Драконите са били навсякъде. А ние сме се вкопчили в пътищата и не смеем да пристъпим встрани от тях. Отиваме там, където е лесно да стигнем. Но драконите не са страдали от нашите ограничения. Безкрайното небе е било тяхно, не са им трябвали пътища. Има ли изгубено съкровище в Порте Олива? Не. Хората строят върху основите на стари сгради открай време. Но в Сухата пуст? Северно от Биранкор, където няма драконови пътища? Никой не копае там по-дълбоко, отколкото стига селяшкият плуг. Аз отраснах на такова място. Като деца обикаляхме нивите и копаехме за драконови зъби. Бях събрал цяла дузина, преди да напусна родното си село.

Говореше убедително и гладко, сякаш беше изнасял тази реч и преди, неведнъж. Ситрин поклати глава.

— Хубава история и не съвсем лишена от смисъл, но…

Той се наведе още малко напред и сложи нещо на масата. Зъб. Беше дълъг колкото дланта на Ситрин и извит. Острият му край беше неравен. Основата му беше широка и с извити като кука корени, предназначена за масивна челюст. Ситрин взе зъба и се изненада колко е тежък.

— На света има много скрити неща — каза мъжът. — Повече, отколкото можете да си представите. И някои от тях стават не само за украса.

Ситрин претегли големия зъб в шепа. Нямаше следи от захапката на длето върху камък, нито издайническото гладко място в основата на отливка. Това още не значеше, че зъбът е истински, но и да беше фалшификация, фалшификаторът бе толкова добър, че Ситрин не откриваше и следа от работата му. А и да беше зъб, можеше да е от друго голямо животно, не непременно от дракон. Зачуди се какви ли са били бивните на Пик, преди да ѝ ги извадят. Нищо чудно този зъб да водеше произхода си от устата на някой необичайно едър йему.

А можеше да е и драконов зъб.

— Безброй неща са били изгубени, когато драконите изчезнали от света — продължи дартинът. Сякаш свещи горяха в очите му. Когато ги затвореше за миг, Ситрин зърваше плетеницата от кръвоносни съдове по клепачите му. — Онова, което е било обречено да изгние, е изгнило отдавна, но има неща, неподвластни на времето. Дайте ми пари да наема каруци и лопати и ще се върна със съкровища, за които човечеството е забравило. Неща, за които сме забравили дори да мечтаем.

„Да — искаше ѝ се да каже. — Да, вземи парите, вземи и мен. Изведи ме от този град и нека намерим съкровище, за да си основа своя банка и да изхвърля Коме Медеан и Пик Устерзал на улицата.“ Вместо това бутна зъба през масата. Това беше романтична приказка. Мечта. Дори Пик да не вардеше с нокти и зъби банковия сейф, Ситрин знаеше, че трябва да отхвърли офертата на дартина. Предложението му беше чиста проба хазарт и фактът, че я привличаше толкова силно, беше тревожен знак за собственото ѝ душевно състояние.

Дар Синлама сви устни.

— Значи отговорът е „не“?

— Да — отвърна Ситрин. — Но мисля, че ще намерите финансиране другаде. Умеете да разказвате тази своя приказка, логиката ви звучи убедително, стига да откриете човек, който иска да бъде убеден. На ваше място бих пробвала при някой аристократ, който има повече пари, отколкото здрав разум. Аз управлявам банка. Ние не печелим парите си с романтични жестове и велики приключения.

— Толкова по-зле за вас — каза той. — Значи мислите, че е някакъв номер, измама? Че се опитвам да ви преметна?

— Не — отвърна Ситрин. — Мисля, че сте искрен. Но и да не бяхте, пак щях да уважавам стремежа ви към успех.

Мъжът кимна и се изправи.

— Искате ли кафе? — попита тя.

— Не. — Дартинът поклати глава. — Благодаря ви, магистра. Ще тръгвам. Трябва да намеря някой аристократ с повече пари, отколкото здрав разум. За предпочитане някой, когото още не сте ограбили.

Имаше жило в тона му. И нищо чудно. Ситрин току-що го беше отрязала.

— Да не си забравите зъба — каза тя.

— Задръжте го. Да ви напомня за мен, когато чуете какъв удар съм направил.

— Щом казвате. Благодаря — отвърна Ситрин и го проследи с поглед.

И тя знаеше нещичко за пътуването далеч от драконовите пътища. Цяла една зима беше газила сняг до кръста и замръзнала кал, преследвана от антийската армия и повлякла със себе си богатството на цял един град. По онова време това не ѝ изглеждаше нито вълнуващо, нито романтично, но колкото по-далеч в миналото оставаше онзи преход, толкова по-топло грееше споменът за него. Дояде си меденката, допи кафето, облиза глазурата от пръстите си — един по един, прибра драконовия зъб в кесията си, стана и си тръгна.

Той беше прав, разбира се. Знаеха го не само търсачите на съкровища. Контрабандистите също го знаеха. Драконовите пътища пресичаха голяма част от континента, но съвсем не целия континент. А там, където нямаше пътища, нямаше и хора. Драконовият нефрит минаваше и през гори, но не през най-гъстите. В гъстите гори не ходеха дори дървосекачите, пак заради липсата на пътища, по които да извозят дървения материал. По-добре да намериш дъбова горичка с дървета на стотина-двеста години, отколкото да газиш калта на фермерски пътечки, докато откриеш дървета на по хиляда. И онова, което спи в корените им. Отчаяните, мечтателите и онези, които имат да крият нещо. Само те напускаха драконовите пътища.

Спомни си как газеха през снега с майстор Кит и неговата трупа. Спомни си тимзинския водач на кервана им и религиозните му проповеди на вечеря. И онзи търговец на калай, който вечно търсеше с кого да се скара. Кари и Микел, Хорнет и Смит. И Сандр, който я беше целунал, а за малко да направи и повече. И Опал. Ако снеговете не бяха затворили прохода при Белин, Ситрин никога нямаше да ги опознае наистина. Керванът щеше да пристигне в Карс по план, без да се отклонява от…

Сърцето ѝ се разтупка още преди да е разбрала защо. Планът се пръкна в главата ѝ готов и завършен, сякаш някой го беше начертал вътре в черепа ѝ, а после бе дръпнал завесата да ѝ го покаже. Простичко, ясно и необоримо, решението на проблема с Пик Устерзал се разстла пред нея. Ситрин спря насред улицата и се разсмя от облекчение.

В сградата на банковия клон нямаше място за нотариуската и тя беше наела квартира през две улици, между една касапница и една второразредна обществена баня. Желязното чукче на вратата беше направено като кучешка глава. И да имаше някакъв символизъм в това, той убягваше на Ситрин. Гласът на Пик долетя приглушен, но щом стана ясно, че Ситрин не е бирник или крадец, резето изстърга и вратата се отвори със скърцане на кожените си панти.

— Може ли да вляза?

— Разбира се, магистра — каза Пик и отстъпи да ѝ направи път. Квартирата беше по-малка от стаичките на Ситрин, но не много. Затова пък писалището беше по-голямо от нейното. На плота му имаше отворени счетоводни книги и чернова на доклад. Ситрин спря поглед върху символите и цифрите на тайния банков шифър. Ключ не се виждаше. Нямаше и нужда от ключ — Пик четеше и пишеше на шифъра свободно, без да използва ключ. — На какво дължа тази чест?

— Докладите. Кога ще ги изпратите?

Пик скръсти ръце.

— След седмица би трябвало да съм готова. Най-много две. Защо?

— Не бихте ли искали да ги занесете на холдинговото дружество лично? Да прекарате малко време в Северобреж? Аз бих могла да наглеждам нещата тук, докато ви няма.

Злобната усмивка на Пик бе точно такава, каквато бе очаквала.

— А, не, магистра. Указанията, които получих, са абсолютно ясни.

— Е — каза Ситрин и ѝ подаде лист мека кремава хартия. — Опитах се да ви отърва, но…

Пик се намръщи, взе листа и го разгъна. Очите ѝ се плъзнаха по страницата, объркването и недоверието ѝ растяха с всеки прочетен ред.

— Поканена си на банкет? — каза накрая.

— Да — каза Ситрин. — Но вместо мен ще трябва да отидете вие. Аз ще отнеса докладите в Карс.