Кралска кръв

Гедер

Гедер се събуди, за да изтърпи ежедневното ритуално унижение. Слугите го напудриха, облякоха го и го приготвиха за поредния велик ден. А той си повтаряше, като всяка сутрин, че слугите изобщо не обръщат внимание на голотата му. А дори да я забелязваха, той беше лорд-регентът и мнението им изобщо не би трябвало да го интересува. Ала въпреки всичко въображението му рисуваше картинки как прислугата се киска подигравателно зад гърба му. Както и войниците от личната му стража. Тези мъже го следваха кажи-речи навсякъде, но никога не говореха с него. Никога не го молеха за нищо, нито се смееха на шегите му. Но това още не значеше, че нямат мнение. Да ги попита би било под достойнството на регента, разбира се, но това не му пречеше да се чуди какво мислят за него.

Празненството започна още призори, много преди Досън, Гедер или Астер да пристигнат официално. Издигнатият за целта павилион беше драпиран със светла коприна и още от рано сутринта жонгльори, дуелисти и всякакви вкусотии заеха местата си за детското празненство. Преди обед щеше да има игри и състезания с награди, вързани с панделки в цветовете на дом Калиам и гравирани с името на Досън Калиам. Гедер смяташе да се присъедини към празненството по обед, заедно с първото ястие. Досън щеше да е там, лейди Калиам — също. А с малко късмет и Джори и неговата невеста Сабиха.

Гедер крачеше по широките коридори на Кралски шпил, слуги и роби се пръскаха, подплашени от самия факт на присъствието му, и си мислеше какво ли му е на Джори. Не можеше да си го представи женен, макар да беше присъствал на венчавката. Да се будиш всяка сутрин не обграден от тълпа раболепни непознати, а до жена. Една и съща жена. Да си гол пред човек, когото етикетът не задължава да отклони поглед. Нещо се стегна в гърдите му при тази мисъл, лекичко, но се стегна.

А и сега, след като го издигнаха, как изобщо би разбрал дали една жена го иска заради самия него, а не заради поста, който беше получил на тепсия? Чел беше достатъчно за секса, за да знае кое как се прави. В някои от книгите имаше дори схеми и диаграми. Не в това беше проблемът. Не, измъчваше го страхът, хиляда пъти по-силен от неудобството на сутрешните му унижения, че тя — онази неоформена, универсална „тя“ — ще го търпи само защото той е лорд-регентът. Че ще имитира любов или страст така грижливо, както други имитират безразличие. Мисълта за това беше непоносима.

Имаше властта да разпорежда смъртта на крале и унищожението на кралства, а се чувстваше най-вече самотен. Самотен и изпълнен със завист, задето приятелят му има нещо, което е недостижимо за него. Само Астер го разбираше, но беше твърде малък, та Гедер да го занимава с този свой проблем. Гедер му беше настойник, длъжен беше да го отгледа и да го подготви за тежестта на короната. Не. Абсурд.

— Милорд Гедер — каза Басрахип. Тътнещият му глас породи ехо.

— Добрутро — каза Гедер. — Аз тъкмо… всъщност нямам нищо важно или полезно за правене в момента. Всичко наред ли е?

— Аз и другарите ми чуваме неща, които ме тревожат, принц Гедер.

— Милорд регент.

— Милорд регент. Тревожа се, че може да има вълнения. Онези, които обичат лъжата и се боят от правосъдието на богинята, усещат присъствието ѝ, но не се разкайват. — Басрахип се наведе напред и гласът му спадна до шепот: — Трябва да внимавате. Светът изглежда светъл и невинен, но в него има опасност.

Студен страх скова раменете на Гедер. Той се сгърби и приближи лице до лицето на свещеника.

— Какво да правим?

Басрахип се усмихна.

— Елате с мен. Нека дойдат и стражите ви.

Отидоха в стара бална зала, която не беше използвана от години. Осветлението беше слабо, подът — протрит и изкъртен на места. Редици пейки се издигаха покрай три от стените като в театър, последните толкова нависоко, че почти опираха в куполообразния таван. Именно там, на последната редица, бяха насядали свещениците на богинята. Двайсетина, ако не и повече. Носеха мечове и държаха лъкове. Гедер чу как един от стражите му ахна. Басрахип му даде знак да спре, после застана в средата на най-долната редица пейки и даде знак на Гедер да дойде при него. Стражите се изтеглиха тихо и заеха позиции покрай стената, но очите им шареха неспокойно из залата.

Басрахип посочи към мъжа най-вляво.

— Ти, приятелю. Пристъпи напред, моля те.

Стражът не помръдна.

— Спокойно — каза му Гедер. — Направи каквото ти казва.

Мъжът застана в центъра на стаята. Приличаше на актьор, който се кани да изнесе монолог. Досега Гедер не се беше замислял за хората, които го охраняваха, за него те бяха просто войници и част от мебелировката. Този беше на четирийсетина години, стар белег разсичаше лицето му от едната страна. Гедер се зачуди как ли се казва.

— Участвал ли си в заговор срещу лорд Гедер? — попита Басрахип.

— Не — остро отвърна стражът.

Басрахип кимна.

— Върни се на мястото си, приятелю. Ти, до него, мини напред.

Свещеникът извика стражите един по един и им зададе същия въпрос. Накрая тупна Гедер по рамото и каза:

— На тези мъже можем да вярваме. Дръжте ги близо до себе си. Аз, от своя страна, също ще съм до вас. Докато не открием точно каква е опасността, която ви грози, трябва да сте нащрек и да си отваряте очите.

— Сигурен съм, че всичко ще е наред — каза Гедер, но изобщо не беше сигурен.

— Ще бъде. — Басрахип кимна. — Но ще има и опасни моменти. Вашият Праведен слуга ще ви пази.

Думите му би трябвало да успокоят Гедер, но не успяха. Той отиде на празненството, както беше по план, но с растящо безпокойство. Астер седеше на високата маса с кралски одежди, но току поглеждаше към дуелисткия двор, където момчетата от благородните домове се дуелираха с учебни мечове… уловен в капан между мъжа, който още не беше станал, и момчето, което никога повече нямаше да бъде. Гедер седна до него и махна към момчетата.

— Иди при тях. Надпреварата е в чест на Калиам.

— Ами, просто си играят — каза Астер с фалшиво презрение.

— Не мисля. Един ден тези момчета ще бъдат мъжете, които ще водиш. Добре би било да ги опознаеш отсега. Тоест…

Басрахип, който седеше до него, кимна. Нямаше опасност. А и да имаше, беше пренебрежима. Астер облиза устни и погледна към момчетата. Едно от по-големите показваше на дребосъците как да мятат учебния меч през китка и да го улавят с другата ръка.

— Прав си — каза Астер и кимна. — Благодаря ти, Гедер.

— Само… Все пак внимавай, нали, Астер.

— Добре — каза момчето.

Гедер се облегна назад. Усукваше ресните на покривката. Развлекателната програма вървеше по план. Слугите му поднасяха различни блюда. Певците пееха химни в прослава на Досън Калиам. Гедер скоро установи, че всичко това му е неприятно. Когато Досън пристигна — за жалост сам, защото съпругата му Клара и снаха му Сабиха не се чувствали добре, а Джори останал да се грижи за тях, — Гедер се поотпусна, но споменът за разпита, на който Басрахип беше подложил мъжете от личната му стража, още го глождеше. А безпокойството му растеше упорито и не се поддаваше на контрол.

След като прислугата отнесе полупразните блюда, празненството продължи със спортни състезания и игри на късмета, които по план трябваше да запълнят часовете между обяда и истинския банкет вечерта. Заформи се нещо като малък турнир. Всички големи домове бяха тук, седяха в ложите си и клюкарстваха. Бяха като ято пауни, разхождаха надуто пъстроперата си окраска, а зле прикритото презрение на Калиам отразяваше едно към едно настроението на Гедер.

Индивидуалните сблъсъци започнаха и свършиха, след тях мелето, после серия от показни дуели, които приличаха повече на танц, отколкото на истински бой. Калиам беше съдията и отсъжданията му бяха придружени с прословутото му хапливо остроумие. В мелето сър Минин Лаат получи специална награда за най-артистично падане. Двубоят между лорд Терниган и неговия племенник Остер бе прекратен с равен резултат, за да се избегнело, по думите на Досън, по-нататъшното разделение на семейната лоялност. Шегите бяха възостри, смехът, който предизвикваха, намирисваше на жестокост, и скоро Гедер се почувства по-спокоен. Каквито и опасности да тревожеха Басрахип, изглежда, съществуваха само в неговото въображение.

Самият банкет започна час преди залез-слънце в най-голямата зала на Кралски шпил. Полилеи от рязан кристал изпълваха въздуха с меката, лишена от сенки светлина на стотиците си свещи и с горещината на ковашка работилница. Залата беше с формата на кръст, високата маса се намираше в центъра върху голям въртящ се подиум, който правеше по два оборота в час. Досън, Астер и Басрахип седяха до Гедер, а мъжете от личната му охрана клечаха на колене отзад, готови да скочат мигновено. Лорд Терниган и синът му седяха отдясно на Басрахип и се усмихваха доволно. Канл Даскелин и дъщеря му Сана седяха отдясно на Калиам, през няколко стола от Гедер. Сана току го поглеждаше и Гедер не знаеше дали да ѝ се усмихне, или да отклони поглед. В лятната жега дворцовата мода клонеше към по-леките материи и тънката копринена рокля на Сана Даскелин бе толкова изкусителна, че Гедер не можеше да реши какво иска повече — жената да беше седнала по-близо до него или изобщо да не беше идвала.

— Има неколцина, които бих искал да ви представя, милорд регент — каза Даскелин. — Върнах се твърде късно, за да се включа подобаващо във войната, но разговорите, които проведох в Северобреж, бяха много интересни. Бих казал дори, че в последно време целият свят е вперил очи във вас.

— Не виждам защо — каза Гедер. — Тоест, войната не я започнах аз. Вината е на Лечан. А бързата ни победа се дължи на Досън и Басрахип.

— Преподобният Басрахип? — каза Даскелин и стрелна с поглед Досън. Лицето на Калиам беше от камък и лед. Гедер се смути, осъзнал, че неволно е нанесъл обида.

— Духовен водач и утеха — каза той; думите излязоха твърде бързо една след друга и се застъпиха тромаво. — Победата е на Калиам.

Идеше му да продължи, да се оплаче на висок глас, че Калиам не е изпълнил изричната му заповед за екзекуциите, но се сдържа. Този разговор щяха да го проведат по-късно. Гедер смяташе да свика големия съвет, а дотогава Даскелин и Калиам несъмнено щяха да са стигнали до най-добрата идея как да подсигурят защитата на Антеа и да елиминират враговете ѝ.

— Виждам, че си довел своя банкер — каза Калиам. Гедер се обърка за миг, преди да съобрази, че коментарът е насочен към Даскелин. — Изненадан съм, че си решил да го поканиш на празненство в моя чест.

— Сериозно? — отвърна Даскелин. Гласът му беше все така любезен, но имаше и още нещо в него. Все едно наблюдаваха повторение на следобедните дуели, но с думи и намеци вместо с оръжия. — Аз пък си мислех, че двамата сте се разделили като приятели. От разговорите си с него определено останах с впечатлението, че престоят му в Остерлингов хребет е бил приятен.

— Е, не му отрязах ръцете — каза Досън.

— И той не те е излъгал — контрира Даскелин.

Спокойната тайнствена усмивка на Басрахип и измамно сънливите му очи не реагираха на нищо, което изричаха мъжете. Гедер се запита какво ли би било и той да долавя лъжата и истината в казаното и дали това би направило разговора по-ясен, или тъкмо напротив.

— За кого говорим? — попита той.

— За Парин Кларк — отговори Даскелин. — Той е зет на Коме Медеан от Медеанската банка. Изключително влиятелен човек, макар и да не е с благородно потекло.

— Точно това ще напишат и на надгробната ти плоча, приятелю — каза Досън. — „Приятелите му бяха влиятелни, макар и не от благородно потекло“.

— Засегнал ли съм те с нещо, Калиам? — попита Даскелин.

Гедер погледна към Астер и Басрахип. Момчето изглеждаше уплашено от тази словесна престрелка, но свещеникът не показваше признаци на безпокойство. Лицето на Досън се беше зачервило, но после той стисна устни и поклати глава.

— Не. Нещо ми е неспокойно тази вечер. Няма нищо общо с теб. Прощавай.

— Е, поне не се наложи да прекъсваме празненството заради официален дуел.

— Да — каза Досън. — Заради това не си струва да го прекъсваме.

— Защо не ме запознаеш с този банкер, Даскелин? — каза Гедер в отчаян опит да смени посоката на разговора. — Къде е?

Даскелин посочи един блед мъж в зелено кадифе, седнал между огромен дебелак в официалните одежди на боржиански рицар и забележително кльощава жена със светла коса, бяла почти. Синайка сякаш, но не докрай. Даскелин проследи погледа му и каза:

— Онази там е Ситрин бел Саркор. Магистра от клона на Медеанската банка в Порте Олива. Нова е в банката и нещо като природен талант.

— Защо са тук? — попита Гедер, а после, усетил как са прозвучали думите му, добави: — Тоест, добре дошли са, разбира се, но по някаква работа ли са в Антеа, или…

— Тук са да се срещнат с вас — каза Даскелин. — Също като дукесата на Дълго огнище и дуковете на Белоскал и Уодфорт. Според мен трябва да помислите дали…

Ала мнението му по въпроса се изгуби във внезапната врява и крясъци, които долетяха иззад тях. Гедер се завъртя на стола си. В дъното на южния ръкав на кръстатата зала ставаше нещо. Мъже с кожени доспехи влизаха в залата. С извадени мечове. Един от дворцовите стражи тръгна към тях да поиска обяснение. Мъжете го убиха — и тогава започнаха писъците.

— Принц Гедер! — извика Басрахип. Гедер не помнеше кога е скочил на крака, беше толкова сащисан, че не разбра защо миг по-късно едрият свещеник го събори на пода. Завъртя се, понечи да стане и гледката го обърка още повече. Тъмно, разширяващо се петно върху расото на Басрахип, малко над лакътя. Лицето на свещеника беше изкривено от болка, а от другата му страна Досън Калиам стискаше окървавен кинжал. Жена пищеше отнякъде. Досън се дръпна като ужилен, изпусна кинжала, а личната стража на Гедер се спусна към него.

— При мен! — извика Досън и прескочи високата маса. — Той е тук! При мен!

— Не, чакай — каза Гедер. — Спри. Какво става?!

Басрахип го стисна с великанската си ръка, пръстите му почти запълниха разстоянието между лакътя и подмишницата на Гедер.

— Трябва да вървим, лорд Гедер. Веднага. Хайде.

Нещо пролази по кожата на Гедер. Малко черно паяче, окъпано в кръвта на свещеника; оставяше червена следа по ръката му. Гедер се дръпна с вик, но Басрахип вече го теглеше към източния ръкав на залата, влачеше го, както се влачи непослушно дете. Гостите бяха наскачали, мелето в центъра се люлееше напред-назад. Гедер чу зад себе си трясък на преобърната маса, счупено стъкло и стомана, която среща стомана.

Стигнаха до вратата и Басрахип го повлече през прага, крещеше като ранено животно. Паячето, същото или друго като него, ухапа Гедер по меката плът от вътрешната страна на лакътя. Той извика, удари насекомото и се отърси от ръката на свещеника.

— Хайде, принц Гедер! Побързайте! — извика Басрахип. Гедер понечи да го последва, но една ужасна мисъл го вледени.

— Астер! — извика той. — Къде е Астер?

— Елате с мен, принц Гедер!

— Трябва да… Чакай. Ей сега се връщам.

И се хвърли обратно в хаоса на кървавия пир. Насилието се беше разширило. Вдясно трима от стражите му бяха заградили двама нападатели, но други двама тичаха към тях с окървавени мечове. Гедер прескочи тялото на някакъв мъж, без да знае жив ли е, или мъртъв. Виждаше само високата маса и Астер, който се криеше под нея.

Тичаше, както не беше тичал от месеци. Докато стигне до въртящия се подиум, дъх не му остана. Измъкна Астер изпод масата също както Басрахип беше измъкнал него преди броени минути.

— Какво става? — проплака Астер.

— Няма страшно — увери го Гедер, сякаш с думи можеше да промени реалността. — Но не бива да оставаш тук. Ела с мен, хайде.

Ала когато се изправи, откри, че пътят на изток е блокиран. Десетина нападатели довършваха остатъка от личната му стража. А в центъра на нападателите Досън Калиам сечеше наравно с врага, стиснал меч в по-слабата си лява ръка. Точно тогава, докато Гедер го зяпаше невярващо, Калиам го видя.

— Ето го! При високата маса!

Гедер се обърна на север и хукна. Залата се беше изпразнила наполовина, мъже и жени бягаха с писъци през изходите. Сърцето на Гедер биеше толкова бързо, че ударите му почти се застъпваха. Като нищо щеше да се пръсне и той щеше да умре на място, помисли си Гедер. Старец в слугинска ливрея го видя как бяга с принца. Гедер съзря страх в очите му, после решимост измести страха. Слугата грабна един черпак и го развъртя като боздуган.

— За Астер и Антеа! — изкрещя старецът и се хвърли на пътя на мечоносците, които ги преследваха. Гедер не се обърна да види как го посичат.

Коридорите пред залата бяха в пълен хаос — като кланица, пълна с подивели говеда. Хора тичаха във всички посоки, блъскаха се, обръщаха се и хукваха обратно, без изобщо да имат представа къде са изходите. Гедер се чувстваше също толкова изгубен. Къде се бе дянал Басрахип?

— Вие сте лорд-регентът — каза някой до него. Светлата жена. Банкерката. Ръкавът на роклята ѝ беше съдран, нещо тъмно, но не кръв, беше опръскало снежната ѝ кожа. Може би супа. — Какво правите, по дяволите? Това е преврат. Трябва да се махнете оттук.

— Не знам къде да отида — каза той. — Може да са навсякъде. Не знам къде е безопасно.

Жената се втренчи в него и за миг Гедер съзря в очите ѝ гениална лудост. Тя се ухили — имаше съвършени зъби и светли венци.

— Аз знам — каза тя.