Кралска кръв

Ситрин

Ситрин никога не беше стигала толкова далеч на север. Някои неща, повечето дребни подробности, знаеше от разказите на магистър Иманиел, но представите, които си беше изградила, не винаги съвпадаха с действителността. Знаеше например, че северното крайбрежие е осеяно с каменни рибарски къщи, но си ги беше представяла като четвъртити солидни постройки по подобие на ванайските, само че по-малки. В действителност обраслите с мъх буци приличаха повече на естествени образувания, израсли по своя воля от сиво-зелените брегове, отколкото на постройки, дело на човешка ръка. Чувала бе за големите летящи гущери, които живеели на скалните островчета и се хранели с риба, но си ги беше представяла като малки дракони, а не като тромави прилепоподобни създания. Имаше и други неща, неочаквани и чудни по свой начин. Тук дните бяха още по-дълги, слънцето отстъпваше неохотно през нощта за няколко часа, преди да изгрее отново. Зимата щеше да промени това, разбира се, мракът и студът щяха да се раздуят и да вземат своето с лихвата. Когато плаването приключи и корабът им пристана в Естинпорт, Ситрин стъпи на земята на имперска Антеа.

Не ѝ беше хрумвало, че земята може да има своя физиономия и самоличност, но докато пътуваха към великия Камнипол, разликите буквално се набиваха на очи. Целия си живот Ситрин беше прекарала близо до бреговете на Вътрешното море. Преди година беше прекосила планините на изток към Порте Олива. Видяла беше горите северно от Свободните градове. Но в голямата си част онези места бяха хомогенни — или планина, или гора, или крайбрежие. А тук всичко го имаше на едно място — скали до тучни ливади, ливади до вековни дървета. Плодородна обработваема земя се нижеше покрай пътищата, синори от неогладен тъмен камък деляха дългите тесни ниви. Тук планините се издигаха в меки дъги към небето, като хляб, който е оставен да втасва прекалено дълго, преди да го метнеш в пещта. В сравнение със Свободните градове и дори с Биранкор Антеа излъчваше самоувереност. Стара, мухлясала, вечна. Притежаваше най-красивия пейзаж, който Ситрин беше виждала, беше земя, която заслужава да я обичат. Ситрин искаше да я обича, но не изпитваше нищо.

Камнипол вече се виждаше на южния хоризонт, макар да им оставаха още три дни път. Погледнат от север, приличаше на нисък хълм, назъбен по хребета от голи дървета и трънливи храсти. Дим се стелеше над него като от готварските огньове на голяма войска. Ситрин знаеше, че Камнипол се слави с красотата си, и отблизо сигурно беше красив. Оттук обаче не изглеждаше красив.

— Забелязвате ли как се цепи групата ни? — прекъсна мислите ѝ Парин Кларк.

Седяха до готварския огън. Нямаха нужда от топлината му по това време на годината, но игривата светлина на пламъците и навикът да се лагерува край огън си казваха своето. Ситрин проследи погледа му до другия огън оттатък пътя — пламъците му прозираха през коприненото платнище на яркоцветна палатка. От двете дузини мъже и жени, които крал Трациан и Коме Медеан бяха пратили да измерят пулса на Антеа, само петима бяха благородници и се държаха настрана от останалите. Канл Даскелин, който беше чупил хляба с ръце на трапезата на Коме Медеан, беше сред тях.

— Нобилитетът на една страна, търговците на друга — каза Ситрин.

— Винаги става така — каза Парин и ѝ подаде паница, в която черни бобени зърна плуваха като бръмбари в сивкав сос, който изглеждаше ужасно, но на вкус беше превъзходен. Сякаш най-добрият готвач на Биранкор току-що го беше свалил от огъня. — Питали ли сте се някога защо става така?

— Не — отвърна Ситрин. — И няма нужда. За всички ни е ясно, че идеята за благородна кръв е измама, фалшификация.

Един от търговците край огъня се изсмя. Ситрин усети как страните ѝ се зачервяват, но Парин загреба от своята паница и ѝ кимна да продължи.

— Нещо като граници, които си налагаме сами, по навик — каза тя. — Вземете расите например. Минали са стотици, хиляди поколения, откакто драконите са ни създали. За толкова време тринайсетте раси би трябвало да са се слели в една, но това не е станало. Сега не сме много по-различни, отколкото щяхме да сме, ако драконовият император още кръжеше в небето. Между ясурите, йему и синаите съществуват истински граници. Не е нужно да бъдат налагани изкуствено. Просто си съществуват.

— Да, но вие например сте рожба на две раси.

— И сляло ли е това първокръвните и синаите? Не. Нобилитетът обаче? Хората са станали рицари, барони и графове било със сила, било с пари. Дори най-високопоставените семейства имат някоя и друга нежелана издънка, която живее в бедност и нищета. Мръсната тайна на благородническото съсловие е, че „нобилитет“ е просто друга дума за „власт“. Иначе можем да си разказваме всякакви небивали истории. Правим го с една цел — да вдигаме огради там, където ги няма.

— И защо това ги кара тях да седят там, а нас — да седим тук? — каза Парин.

— Защото иначе ще ни е трудно да преценим кой е по-ценен. Да речем, че имам десет монети, които изглеждат напълно еднакви, но с някои от тях можеш да си купиш пет лакътя плат, а с другите — само един. Разбирате ли?

— Но всички монети изглеждат еднакво — каза Парин.

Хората около огъня се бяха смълчали. Всички слушаха нея. Ситрин се пресегна за меха с разредено вино и отпи глътка, преди да продължи:

— Да. Затова е в твой интерес да не ги объркаш, нали така? Слагаш едните в палатка през пътя, а другите слагаш около огъня тук. Защото ако ги сложиш всичките в една кесия, няма да знаеш коя си извадил — онази, която може да ти купи пет лакътя плат, или другата, която ще ти купи само един. Ние сме от последните. Вие, и аз, и Коме, и всички, които седим тук. Ние струваме колкото един лакът плат. Онези там, в палатката, струват по пет. Но ако ни смесиш, разликата ще се изгуби. Точно затова всички мразят банкерите.

— Аз пък мисля, че ние, банкерите, изпитваме уважение към благородната кръв — каза Парин.

— Нищо подобно. Иначе нямаше да отпускаме заеми срещу лихва. Един добър заем може да направи бедния човек богат. Лош кредит може да срине богатството на друг. Ние сме хората, които местят парите от едно място на друго и с това си изкарваме хляба. Ние сме инструментът на промяната и хората, които имат най-много за губене, с право се страхуват от нас.

Парин Кларк погледна през огъня към мъжа, който седеше от другата му страна. Мъжът кимна и Ситрин изведнъж се смути от дързостта си.

— Вие, магистра, виждате нещата по интересен начин — каза Парин.

— Съжалявам.

— Не. Не трябва да се извинявате, а да се гордеете. Именно затова Коме ви включи в групата.

Крепостните стени на Камнипол бяха толкова дебели, че проходът в тях имаше собствено осветление. Улиците от другата им страна бяха претъпкани с хора и каруци като най-тясната пресечка в Порте Олива.

Ситрин стоеше плътно до Парин Кларк и стискаше с една ръка чантичката на кръста си. Не беше изминала целия този път, за да я окраде някой уличен джебчия. Докато пътуваха, възелът в стомаха ѝ се беше развързал. Сега се върза отново, стегнат като камък. Сякаш още на прага си Камнипол ѝ беше отнел цялата увереност. Сякаш градът я мразеше — факт, известен и на нея, и на самия град.

Камнипол беше сърцето на империята, която беше променила драматично живота ѝ. От този град беше потеглила армия. Антийски военачалник беше издал заповед да се опожари Ванаи и пламъците на пожарите я бяха отвели като сухо листо по вятъра, слагайки край на тогавашните ѝ планове и мечти. Хората, които бяха залостили портите на Ванаи и го бяха подпалили, живееха тук, в Камнипол. Вървяха по улиците, пиеха в пивниците, а някой от тях може би стоеше до нея в момента. Магистър Иманиел и Кам бяха мъртви и смъртта им беше започнала тук.

Ситрин стисна зъби, укрепи решимостта си.

Първото, което ѝ направи силно впечатление в Камнипол, беше огромният брой първокръвни. Да, тук-там зърваше по някой тралгун с робска верижка на врата и понесъл чужд товар на гръб, или боклукчии ясуру. Но от всеки двайсет лица, които виждаше на улицата, деветнайсет бяха на първокръвни. Второто, което забеляза, беше, че повечето са пияни.

— Винаги ли е така? — подвикна тя на Парин, който вървеше на две крачки пред нея.

— Не — извика ѝ в отговор той. — Идвал съм тук много пъти, но никога не е било така. Сякаш са полудели от щастие. Стойте близо до мен. Странноприемницата не е далеч.

Ситрин стисна зъби и продължи напред през навалицата. В Порте Олива блъсканицата и задухата щяха да са по-поносими, защото ѝ бяха познати. Тук небето беше по-светло, въздухът беше по-разреден и всичко беше различно.

За щастие странноприемницата си имаше собствен двор. Каруци не напираха през портата, не влизаше никой, който нямаше работа тук. Ситрин измина последните няколко крачки почти на бегом.

— Изчакайте тук — каза ѝ Парин Кларк и влезе в сенките на хана. Каменните зидове бяха като стени на укрепление. На прозорците и вратите висяха пъстри пердета — като фин воал пред лицето на грозно момиче. Някой извика ядосано откъм улицата и Ситрин съжали, че Маркъс и Ярдем не са с нея. Пътуването до Карс беше едно. Беше ход срещу Пик Устерзал в опит да си върне поне част от контрола върху банката. Идването ѝ в Камнипол обаче беше каприз, моментна лудост, довела до неочаквани и по всичко личеше — дълготрайни последствия. Ситрин скръсти ръце пред гърдите си и се сви, с надеждата че не привлича твърде много внимание.

Затвори очи, но това не помогна. Уличната врява беше като рев на река. Гласове и трополене на каруци с железен обков по колелетата. Кучешки лай. Някакъв мъж хвалеше на висок глас стоката си — ябълков пай по два медника парчето. Друг призоваваше хората на театрално представление привечер. Трети, четвърти и пети просто си крещяха и сипеха обиди.

Сърцето ѝ подскочи още преди да е разбрала защо. Гласът, който призоваваше публиката на представление. Познаваше този глас!

— Смит! — извика тя. — Смит! Ти ли си?

Миг по-късно, от много близо и едновременно от ужасно далеч:

— Ситрин?

— Смит! Тук съм — извика тя. — При хана.

Смит се отдели от навалицата, сякаш излиза на сцена: допреди миг го нямаше, а после внезапно се появи. Усмихваше се от приятната изненада. Ситрин хукна към него и се хвърли на врата му. Той се разсмя и я завъртя във въздуха.

— Ти пък откъде се взе? — попита я, след като я пусна да стъпи на земята. — Мислех, че ролята ти на магистрата е за постоянно.

— Още я играя — отвърна Ситрин, без да го пуска. Така и не се беше сближила с него, не колкото с други от актьорите на майстор Кит. Не като с Кари или Сандр. Или с Опал, макар че точно за това не ѝ се мислеше. Но да открие Смит тук, насред този непознат и враждебен град далече от дома, беше истински подарък от съдбата и тя не искаше да го пусне. А и той май нямаше нищо против. — Холдинговото дружество прати делегация да проучи терена тук, при новия регент.

— И след края на войната — каза Смит. — Бяхме го позакъсали, но сега буквално се къпем в пари. Трябва да дойдеш да ни видиш. Поставихме версия на „Чучулигина жалба“ със силен местен привкус. Отне ни известно време да проучим ситуацията, но сега всички, които осмиваме, идват през ден на представленията само за да си чуят имената. Направо гениално.

— Как са всички? Как е майстор Кит?

Лицето на Смит потъмня.

— Майстор Кит си тръгна. Заряза ни. Сега Кари ръководи трупата. Изчезна ей така, без обяснения. Каза само, че трябвало да убива богове, и вдигна гълъбите. Много ми липсва старецът, много.

— Съжалявам — каза Ситрин. Трудно ѝ беше да си представи театралната трупа без майстор Кит.

— Ще се справим. Кари ни държи много по-изкъсо, но има добър нюх. А и новата, Чарлит Скорна — помниш ли я?

— Виждали сме се няколко пъти — каза Ситрин и в този миг някой блъсна Смит в нея.

— Вие двамата що не се усамотите някъде? — изсумтя мъжки глас. — Не държа да ви гледам как се обарвате на публично място!

— Цуни ме отзад! — отвърна Смит, без да се обръща. — Та за Скорна ти разправях. Става все по-добра. Влиза в ролите.

— А Сандр?

— Сандр си е Сандр.

— Жалко.

— Ще му кажа какво си казала — ухили се Смит.

— Не, няма — усмихна се Ситрин и го пусна, за да го фрасне по рамото.

— Ще дойдеш да ни видиш, нали? Отседнали сме в една пивница, „Жълтата къща“ се казва. Не е най-оригиналното име, но отговаря на истината — кръчмата е като един голям жълтък. Лесно ще я намериш. На самия ръб на Прореза, до един от мостовете. Есенния. Есенния мост.

— Прореза? Това пък какво е?

— Голяма пропаст, която пресича целия град. „Жълтата къща“ до Есенния мост. Повтори го.

— „Жълтата къща“ до Есенния мост — каза тя и Смит я потупа по главата като умно пале.

— Ето, вече си знаеш репликите. Е, аз ще вървя. Много трупи има в този град. Трябва да бием конкуренцията.

— Поздрави всички от мен — каза Ситрин. — Липсват ми, така им кажи.

— Добре. — Смит се ухили, обърна се и уличният поток го погълна отново. Ситрин го чу да рекламира пиесата. Гласът му ставаше все по-слаб и далечен, после се изгуби в шумотевицата.

Обърна се и видя Парин Кларк да стои на прага на странноприемницата. Изражението му се колебаеше между скандализирано и развеселено. Ситрин тръгна към него с походката, на която я беше научила Кари — наперено и с леко поклащане на ханша. Походка на зряла жена.

— Стори ли ми се, или наистина видях гласа на Медеанската банка в Порте Олива да се прегръща с актьор на улицата? — попита Парин Кларк. В очите му блестяха… не, не можеше да са весели искрици.

— Гласът на Медеанската банка в Порте Олива е интересна жена — каза Ситрин. — Имаме ли вече стаи?

— Имаме. Помислих си да ви разведа из града, ако желаете.

— С удоволствие — каза Ситрин и го хвана под ръка. Парин се поклони леко и я поведе.

Сега, след като първоначалният шок бе отминал, Ситрин откри в Камнипол сурова мрачна красота, в момента накипрена с празнични гирлянди. Ала след като свикна с украсата, видя под нея тъмния камък и великолепието на зданията.

Гигантският каньон на Прореза минаваше през града, разсичаше го като дълбока рана, която разкриваше костите под основата на днешните сгради. Сребърния мост, по който пресякоха Прореза към Кралски шпил, нямаше нищо сребърно по себе си, а само дебели талпи, които се люлееха със скърцане над бездната. Ситрин спря едно момиче и го попита за Есенния мост. Момичето посочи на юг и я изгледа жалостиво, сякаш Ситрин беше попитала дали небето е горе или долу.

Самият Кралски шпил беше изумителен. По-голям замък Ситрин не беше виждала, а и не вярваше, че някъде по света може да има друг като него. Около него се редяха градските къщи и градини на висшата прослойка, гробниците на мъртвите, храмовете. Ситрин спря пред един храм с голямо червено знаме и осемделен символ в центъра. Парин Кларк погледна нагоре към знамето, после надолу към Ситрин, но тя само поклати глава — храмът сякаш ѝ бе напомнил за нещо, но то избяга, преди да го е уловила. После двамата продължиха.

Привечер, когато се върнаха в странноприемницата, Ситрин едва се държеше на крака от умора, но възелът в стомаха ѝ се беше поотпуснал. Не се беше стопил напълно, но половин мях вино и малко печено месо щяха да я приспят, реши тя, въпреки чуждото легло. Парин Кларк седна с нея в претъпканата пивница на хана.

— Прекрасен град — каза Ситрин. — Но едва ли сте изминали толкова път само за да ми го покажете.

— Не, но реших, че ще е приятно да се поразходим, вместо да киснем в хана, а и това беше единствената ни свободна вечер — каза той. — От утре се хващаме на работа. Недалеч оттук има двама търговци, с които сме работили и преди. Искам да поговоря с тях. Има и един друг, с не толкова добра репутация, който работи в Прореза.

— Във Прореза? — Ситрин вдигна вежди.

— Не е от най-скъпарските квартали на града — отвърна намусено Парин Кларк. — Колоритно е, но и претъпкано и мръсно.

— Онзи човек не ще да е много важен.

— Не е много богат — каза Парин. — Но това са различни неща. Да познаваш вкуса на градския каймак не е като да изпиеш утайката. А ние искаме и от двете. Ще дойдете с мен, когато отида там.

Тя кимна и отпи глътка вино. Не беше много добро, но поне беше силно. А това беше по-важното в случая. Топлинка се разля в стомаха ѝ, после бавно плъзна към раменете и лицето.

— Защо? За да ме държите на къса каишка, или за да науча нещо?

— Да научите — отвърна той без колебание. — Разговарях с Коме за това, преди да тръгнем. Всъщност казах му за вас още когато се върнах от Порте Олива. Стигнахме до извода, че вие сте инвестиция, която си струва риска. Имате бърза мисъл и нюх към нашия занаят. И повече опит, отколкото е нормално за човек на вашата възраст. И разбирате как стават нещата в нашия бизнес.

— Което ме прави или най-добрия ви съюзник, или най-опасния ви враг — каза тя.

— Да. Или нещо друго може би. Ще видим.

Ситрин се усмихна.

— Ще го направя, да знаете. Ще направя каквото е необходимо, за да успея в това. Всичко.

— И аз така реших — каза Парин Кларк. — Но съм бъркал преди, затова няма да си мръдна пръста, ако видя, че се проваляте. Или ще издържите със собствени сили, или ще си тръгнете. Но лично аз предпочитам първото.

— Разбрахме се значи — каза Ситрин.

— Добре. Приключим ли с моя познат в Прореза, отиваме право при шивачите. И на двамата ще ни трябват по-хубави дрехи от онези, които носим в багажа си. Утре нашият добър приятел Канл Даскелин дава частен прием. В дома му ще се съберат няколко много интересни персони.

— Ще ми кажете ли за какво да си отварям ушите?

— Разбира се.

— А след приема?

— След приема ще отидем в Кралски шпил за празненството в чест на лорд Калиам. И регентът, и принцът ще бъдат там. И тогава, магистра, ще видим онова, което си струва да се види.