Кралска клетка

Четири Камерън

Все още не мога да повярвам, че оцеляхме. Понякога сънувам случилото се. Гледам как извличат Мер с тяло, притиснато плътно между двама грамадни силноръки. Носеха ръкавици, за да се предпазят от мълнията ѝ — не че тя се опита да я използва, след като се договори със Сребърните. Нейният живот за нашите. Не очаквах крал Мейвън да изпълни уговорката. Не и при положение че неговият брат изгнаник е в опасност. Но той спази своята част от сделката. Искаше Мер повече от останалите.

Въпреки това се будя от обичайните кошмари, страхувайки се, че той и неговите ловци са се върнали да ни убият. Хъркането на останалите обитатели в спалното помещение прогонва мислите ми.

Казаха ми, че новата щабквартира е проклета развалина, но очаквах нещо по-подобно на Тък. Някога изоставена помощна сграда, изолирана, но използваема, ремонтирана тайно и снабдена с всички удобства, от които един зараждащ се бунт може да има нужда. Намразих Тък мигновено. Подредените в блок казарми и подобните на пазачи войници, макар и Червени, ми напомняха твърде много за затвора Корос. Приемах острова като още един затвор. Още една килия, в която бях вкарана насила, този път от Мер Бароу вместо от някой Сребърен офицер. Но поне на Тък имах небето над себе си. Чист ветрец в дробовете ми. В сравнение с Корос, в сравнение с Ню Таун, в сравнение с това Тък беше истинско облекчение.

Сега треперя заедно с останалите в бетонните тунели на Ирабел, твърдина на Алената гвардия в покрайнините на намиращия се в Езерните земи град Трайъл. На допир стените са като замръзнали, а от стаите, където няма отопление, висят ледени висулки. Няколко офицери от Гвардията са започнали постоянно да следват Кал наоколо, пък било то и само за да се възползват от излъчващата се от него топлина. Аз правя обратното: избягвам присъствието на едрата му фигура възможно най-старателно. Не изпитвам мили чувства към Сребърния принц, който ме гледа единствено с обвинение.

Все едно можех да я спася.

Почти нетренираната ми способност ни най-малко не беше достатъчна. И вие също не бяхте достатъчен, ваше проклето височество, идва ми да му изсъскам всеки път, когато се засечем. Неговият пламък не можеше да се мери с краля и неговите ловци. Освен това Мер предложи замяната и направи избора си. Ако Кал се ядосва на някого, би трябвало да е на нея.

Мълниеносното момиче постъпи така, за да ни спаси, и съм ѝ вечно благодарна за това. Дори да бе егоцентрична лицемерна, не заслужава онова, което ѝ се случва.

Полковникът даде заповедта за евакуиране на Тък в мига, щом успяхме да отвърнем на съобщението му по радиото. Знаеше, че всеки разпит на Мер Бароу би довел право до острова. Фарли успя да отведе всички на сигурно място с лодки или с масивния товарен джет, който откраднахме от затвора. Самите ние бяхме принудени да пътуваме по суша, потегляйки светкавично от мястото на катастрофата, за да се срещнем с полковника от другата страна на границата. Казвам принудени, защото отново ми казваха какво да правя и къде да ходя. Летяхме до Задушливите земи в опит да спасим легион, съставен от деца войници. Брат ми беше едно от тях. Но се наложи да изоставим мисията си. Засега, казваха ми всеки път, когато съберях достатъчно смелост да откажа да се отдалеча дори на крачка повече от бойния фронт.

От спомена бузите ми пламват. Трябваше да продължа. Нямаше да ме спрат. Не можеха да ме спрат. Но се страхувах. Толкова близо до окопната линия осъзнах какво означаваше да вървя сама. Щях да съм загинала напразно. И все пак не мога да се отърся от срама от този избор. Тръгнах си и за пореден път изоставих брат си.

Бяха нужни седмици, докато всички се съберат отново. Фарли и нейните офицери пристигнаха последни. Мисля, че баща ѝ, полковникът, прекара всеки ден на отсъствието ѝ, като мереше с крачки мразовитите коридори на новата ни база.

Бароу поне извлича полза от затворничеството си. Смутът от наличието на такава пленница, да не споменаваме пък кипящия безпорядък в Корвиум, предизвика застой във всякакво придвижване на войски из Задушливите земи. Брат ми е в безопасност. Е, в безопасност дотолкова, доколкото може да бъде едно петнайсетгодишно момче с пушка и униформа. Със сигурност в по-голяма безопасност, отколкото Мер.

Не знам колко пъти съм гледала обръщението на крал Мейвън. Щом пристигнахме, Кал обсеби един кът от контролното помещение, за да го пуска отново и отново. Мисля, че първия път, когато го гледахме, никой от нас не смееше да диша. Всички се опасявахме от най-лошото. Мислехме, че всеки момент ще видим как обезглавяват Мер. Братята ѝ бяха извън себе си, бореха се със сълзите си, а Килорн дори не можеше да гледа, криейки лице в ръцете си. Мисля, че когато Мейвън заяви, че екзекуцията е твърде добра участ за нея, Брий едва не припадна от облекчение. Но Кал гледаше в оглушително мълчание, със съсредоточено сключени вежди. Дълбоко в себе си знаеше, както знаехме всички, че нещо много по-ужасно от смъртта очаква Мер Бароу.

Тя коленичи пред един Сребърен крал и не помръдна, докато той слагаше нашийник на гърлото ѝ. Не каза нищо, не направи нищо. Остави го да я нарече терористка и убийца пред очите на цялата ни страна. Част от мен иска тя да се беше озъбила, но знаех, че не може да покаже дори пръст извън границата на покорството. Просто гледаше на кръв всички около нея, очите ѝ сновяха напред-назад между Сребърните, стълпили се на платформата ѝ. Всички до един искаха да се доближат до нея. Ловци около трофейна плячка.

Въпреки короната Мейвън не изглеждаше особено много като крал. Уморен, може би отвратен, определено гневен. Вероятно защото момичето до него току-що беше убило майка му. Той дръпна нашийника на Мер, принуди я да влезе вътре. Тя успя да хвърли един последен поглед през рамо с широко разтворени и търсещи очи. Но едно ново дръпване я принуди да се обърне окончателно, и не сме виждали лицето ѝ оттогава.

Тя е там, а аз съм тук, гния, замръзвам, прекарвайки дните в поправяне на оборудване, по-старо от мен. Всичкото — пълна проклета развалина.

Открадвам си една последна минута в койката си, за да си помисля за брат ми: къде ли може да е, какво ли прави. Мори. Мой близнак единствено по външност. Беше момче с мек характер, тръгнало по суровите улици на Ню Таун, постоянно болно от дима на фабриките. Не искам да си представям какво е направило с него военното обучение. В зависимост от това кого питате, работниците технита бяха или твърде ценни, или прекалено слаби за армията. Докато Алената гвардия не започна да се меси, уби няколко Сребърни и принуди стария крал сам да предприеме известни действия. И двамата бяхме принудително взети на военна служба, макар да имахме работа. Макар да бяхме едва петнайсетгодишни. Проклетите Мерки, въведени от бащата на самия Кал, промениха всичко. Бяхме избрани, наредиха ни да бъдем войници, и ни отведоха от родителите ни.

Разделиха ни почти незабавно. Моето име беше в някакъв списък, а неговото — не. Някога бях благодарна, че именно мен изпратиха в Корос. Мори никога нямаше да оцелее в килиите. Сега ми се иска да можехме да си разменим местата. Той — свободен, а аз — на фронтовата линия. Но независимо колко пъти умолявам полковника да направим нов опит за освобождаване на Малкия легион, той винаги ме отпраща.

Така че със същия успех може да попитам отново.

Коланът за инструменти е позната тежест около хълбоците ми и подрънква глухо с всяка стъпка. Вървя устремено, достатъчно, за да накарам всекиго, опитал се да ме спре, да размисли. В по-голямата си част обаче коридорите са безлюдни. Наоколо няма никого, който да ме види как се промъквам тайно, гризейки хлебче. Сигурно още капитани и отрядите им са излезли да патрулират отново, обхождат Трайъл и границата. Мисля, че търсят Червени, онези, извадили достатъчно късмет да стигнат на север. Някои идват тук да се присъединят, но винаги са на възраст за военна служба или работници с умения, полезни на каузата. Не знам къде са изпратени семействата: сираците, вдовиците, вдовците. Онези, които само ще пречат.

Като мен. Но аз им се пречкам умишлено. Това е единственият начин да получа каквото и да било внимание.

Килерът за метли — искам да кажа кабинетът на полковника, е един етаж над спалните помещения. Не си правя труда да почукам, а вместо това пробвам дръжката на бравата. Тя се завърта с лекота и се отваря към мрачно, тясно помещение с бетонни стени, няколко заключени шкафа и бюро, зад което в момента седи някой.

— Оттатък в контролното помещение е — казва Фарли, без да вдига очи от книжата си. Ръцете ѝ са изцапани с мастило и дори по носа и под кръвясалите ѝ очи има размазани петна. Задълбочено разглежда нещо, което прилича на съобщения от Гвардията: шифровани съобщения и заповеди. От Командването, доколкото разбирам, като си спомням постоянното шушукане за горните нива на Алената гвардия. Никой не знае много за тях, най-малко пък аз. Никой не ми казва нищо, освен ако не попитам дузина пъти.

Намръщвам се при вида ѝ. Макар че масата скрива корема ѝ, състоянието ѝ е започнало да си личи. Лицето и пръстите на ръцете ѝ изглеждат подути. Да не споменаваме трите чинии, отрупани с остатъци от храна.

— Вероятно е добра идея да спиш от време на време, Фарли.

— Вероятно. — Изглежда подразнена от загрижеността ми.

Хубаво де, не ме слушай. С приглушена въздишка се отправям обратно към вратата и я оставям зад гърба си.

— Съобщи му, че Корвиум е на ръба — добавя Фарли със силен и рязък глас. Заповед, но и нещо друго.

Хвърлям поглед през рамо към нея с повдигната вежда:

— На ръба на какво?

— Има метежи, откъслечни доклади за Сребърни офицери, които изведнъж се оказват мъртви, а складовете за муниции са развили неприятния навик да експлодират. — Тя почти се усмихва при тези думи. Почти. Не съм я виждала да се усмихва, откакто Шейд Бароу умря.

— Звучи като дело на познати извършители. Алената гвардия в града ли е?

Най-накрая тя вдига поглед:

— Не и доколкото знаем.

— Тогава значи легионите минават на наша страна. — Надеждата припламва, остра и сурова, в гърдите ми. — Червените войници…

— Има хиляди, разквартирувани в Корвиум. А доста от тях са осъзнали, че съществено превъзхождат по численост Сребърните си офицери. В съотношение поне четири към едно.

Четири към едно. Изведнъж надеждата ми се усилва. Виждала съм с очите си какви са Сребърните и на какво са способни. Била съм техен затворник и техен противник, способна да се боря единствено благодарение на собственото си умение. Четирима Червени срещу един-единствен Сребърен все още е истинско самоубийство. Все още е откровена загуба. Но Фарли, изглежда, не е съгласна.

Тя долавя безпокойството ми и омеква, доколкото е по силите ѝ. Като бръснач, който се превръща в нож.

— Брат ти не е в града. Легионът на кинжала все още е зад позициите на Задушливите земи.

Заклещени между минно поле и горящ град. Фантастично.

— Не Мори е този, за когото се тревожа. — В момента. — Просто не разбирам как могат да очакват да превземат града. Може и да имат нужната численост, но Сребърните са… ами, те са си Сребърни. Няколко дузини магнитрони могат да убият стотици, без да мигнат.

Представям си мислено Корвиум. Виждала съм го само на кратки видеоматериали, откъслечни кадри, взети от емисии на Сребърните или кадри от репортажи, стигнали някак до Алената гвардия. Това е по-скоро крепост, отколкото град, ограден със стени от застрашителен черен камък, монолит, гледащ на север към голите опустошени земи на войната. Нещо у него ми напомня за мястото, което неохотно наричах „дом“ Ню Таун имаше собствени стени и безброй офицери, които надзираваха живота ни. Ние също наброявахме хиляди, но единствените ни бунтове се изразяваха в закъсняването за смяна или тайното измъкване навън след вечерния час. Не можеше да се направи нищо. Животът ни бе слаб и незначителен като дим.

Фарли насочва вниманието си обратно към работата:

— Просто му предай каквото казах. Той ще знае какво да прави.

Мога само да кимна, затваряйки вратата, докато тя неуспешно се опитва да скрие една прозявка.

— Трябва отново да калибрираме видеоприемниците: заповеди на капитан Фарли…

Двамата войници на Гвардията, застанали от двете страни на вратата към централната контролна зала, отстъпват назад още преди да успея да си довърша изречението: обичайната ми лъжа. И двамата отместват очи, избягват погледа ми и чувствам как лицето ми пламва, когато се изчервявам от срам.

Новокръвните всяват у хората толкова страх, колкото и Сребърните, ако не и повече. В техните очи Червените, които притежават необичайни способности, са също толкова непредсказуеми, също толкова могъщи, също толкова опасни.

След като най-напред попаднахме тук и пристигнаха още войници, шушуканията за мен и другите плъзнаха като болест. Старицата може да си променя лицето. Онзи, нервният, може да ви обгради с илюзии. Момичето техни може да убива само с мисъл. Чувството да се страхуват от теб, е ужасно. А най-лошото е, че не мога да обвинявам никого за това. Ние сме различни и странни, със сили, за каквито дори Сребърните не могат да претендират. Ние сме като накъсани жици и засичащи машини, все още опознаваме себе си и способностите си. Кой знае какви може да станем?

Преглъщам познатото смущение и влизам в съседната стая.

Централното контролно помещение обикновено жужи от екрани и съобщителна екипировка, но засега е необичайно тихо. С бръмчене тече само едно излъчване и изплюва дълга ивица телеграфна хартия с отпечатано върху нея разшифровано съобщение. Над машината се е изправил полковникът и чете, докато ивицата се удължава. Обичайните му „сенки“, братята на Мер, седят наблизо, и двамата нервни като зайци. А видът на четвъртия човек в стаята ми дава да разбера ясно какво съобщение пристига в момента.

Новини за Мер Бароу.

Защо иначе Кал също ще е тук?

Той гледа мрачно и унило както обикновено, отпуснал брадичка върху сключените си пръсти. Дългите дни, прекарани под земята, са взели своето, направили са и бездруго бледата му кожа още по-бледа. Като за принц наистина доста се запуска в моменти на криза. Точно сега изглежда, сякаш има нужда от душ и бръснене, да не споменаваме пък и няколко добре прицелени плесници, за да го изтръгнат от вцепенението му. Но все още е войник. Очите му рязко се обръщат към мен преди тези на другите.

— Камерън — казва, полагайки всички усилия да не ръмжи.

— Калоре. — Той е принц в изгнание в най-добрия случай. Няма нужда от титли. Освен ако наистина искам да го вбеся.

Какъвто бащата, такава и дъщерята. Полковник Фарли не вдига поглед от съобщенията, а ме посреща с драматична въздишка.

— Да си спестим време, Камерън. Не разполагам нито с хората, нито с възможността да се опитвам да спася цял легион.

Оформям с устни думите заедно с него. Казва ми ги почти всеки ден.

— Легион от почти необучени деца, които Мейвън ще изтреби в мига, щом му бъде дадена удобна възможност — контрирам.

— Продължаваш да ми го напомняш.

— Защото имате нужда да ви се напомня! Сър — добавям, почти трепвайки при тази дума. Сър. Не съм дала клетва пред Гвардията независимо до каква степен ме третират като член на техния клуб.

Очите на полковника се присвиват, когато прочита една част от съобщението:

— Разпитват я.

Кал се изправя толкова бързо, че събаря стола си:

— Мерандус?

През стаята преминава пулсираща гореща тръпка и усещам в себе си лека вълна от гадене. Не заради Кал, а заради Мер. Заради ужасите, които ѝ се случват. Разстроена, сключвам ръце зад главата си, подръпвам къдравата тъмна коса на тила си.

— Да — отвръща полковникът. — Мъж на име Самсон.

Принцът изругава доста цветисто като за кралска особа.

— Какво значи това? — осмелява се да попита Брий, едрият снажен най-голям брат на Мер.

Трами, другият оцелял син на семейство Бароу, се намръщва силно:

— Мерандус е от династията на кралицата. Внушители — умеят да четат в умовете. Ще разкъсат ума ѝ, за да ни открият.

— И за развлечение — промърморва Кал с приглушено ръмжене. Двамата братя Бароу почервеняват при този намек. Брий примигва, за да прогони ожесточените, внезапни сълзи. Иска ми се да го хвана за ръката, но не помръдвам. Виждала съм достатъчно хора да се отдръпват стреснато от докосването ми.

— Което е причината Мер да не знае нищо за операциите, които извършваме извън Тък, а Тък е напълно изоставен — казва бързо полковникът. Вярно е. Изоставиха Тък със заслепяваща бързина, зарязвайки всичко, за което Мер Бароу знаеше. Дори Сребърните, които заловихме — или спасихме, зависи кого питате — от Корос, бяха оставени на брега. Твърде опасни, за да ги задържим, твърде многобройни, за да ги контролираме.

С Алената гвардия съм само от месец, но вече зная думите им наизуст. Надигнете се, червени като зората, разбира се, и знай само каквото е нужно да знаеш. Първото е боен вик, второто — предупреждение.

— Каквито и сведения да им предостави, ще са откъслечни в най-добрия случай — добавя той. — Нищо важно за Командването и малко за делата ни извън Норта.

Никого не го е грижа, полковник. Прехапвам език, за да се сдържа да не му се озъбя. Мер е затворничка. Така че какво, ако не научат нищо за Езерните земи, Пиемонт или Монтфорт?

Монтфорт. Далечната страна, управлявана от така наречена демокрация — поравно от Червени, Сребърни и новокръвни. Рай? Може би, но отдавна съм се научила, че в този свят не съществува рай. В момента вероятно знам за страната повече, отколкото Мер, при положение че близнаците Раш и Тахир постоянно бъбрят възбудено за благата на Монтфорт. Не съм толкова глупава, че да вярвам на думата им. Да не споменаваме, че поддържането на разговор с тях си е чисто мъчение: вечно довършват взаимно мислите и изреченията си. Понякога ми се иска да използвам заглушаващата си способност върху тях двамата, да прережа умението, което обвързва мислите им в едно цяло. Но това би било жестоко, да не споменаваме пък и че ще е идиотско. Хората вече са нащрек с нас и без да гледат как новокръвни се спречкват чрез способностите си.

— Наистина ли точно сега има значение какво измъкват от нея? — насилвам се да процедя през зъби. Надявам се полковникът да разбере какво се опитвам да кажа. Поне спестете това на братята ѝ, полковник. Имайте малко срам.

Той само примигва с едно здраво и едно унищожено око.

— Ако не можеш да преглътнеш разузнавателните сведения, тогава не идвай в контролната стая. Трябва да узнаем какво са измъкнали от нея по време на разпита.

— Самсон Мерандус е боец на арената, макар че няма причина да бъде — казва Кал с нисък глас. Опитва се да бъде внимателен. — Изпитва наслада да използва способността си, за да причинява болка. Ако той разпитва Мер, значи… — Той се запъва с думите, изпитва неохота да говори. — Ще бъде истинско изтезание. Мейвън я е предал на мъчител.

Дори полковникът изглежда обезпокоен от мисълта.

Кал се взира в пода и запазва стоическо мълчание за един дълъг миг.

— Никога не съм мислил, че Мейвън би ѝ причинил това — промърморва накрая. — Вероятно и тя не е мислила.

Тогава и двамата сте глупаци, крещи мозъкът ми. Хора, колко пъти трябва да ви предаде едно коварно момче, преди да си извадите поука?

— Трябваше ли ти още нещо, Камерън? — пита полковник Фарли. Навива на руло съобщението, намотавайки го като конец върху макара. Останалото явно не е за моите уши.

— Става дума за Корвиум. Фарли казва, че е на ръба.

Полковникът примигва:

— Това ли бяха думите ѝ?

— Това казах.

Внезапно вниманието му вече не е фокусирано върху мен. Вместо това очите му се насочват светкавично към Кал.

— Тогава е време за настъпление.

Полковникът изглежда обзет от възбуда, но Кал сякаш е изпълнен с неохота. Не помръдва, знаейки, че всяко потрепване може да издаде истинските му чувства. Неподвижността му е също толкова осъждаща.

— Ще видя какво мога да измисля — насилва се да изрече накрая. Това сякаш е достатъчно за полковника. Той свежда брадичка в кимване, а после насочва вниманието си към братята на Мер.

— Най-добре съобщете на семейството си — казва той, показно внимателен. — И на Килорн.

Пристъпвам смутено от крак на крак, докато ги гледам как смилат болезнената новина за сестра си и се нагърбват с бремето да я отнесат на останалите си близки. Думите на Брий засядат в гърлото, но Трами има достатъчно сили да заговори от името на по-големия си брат.

— Да, сър — отвръща той. — Макар че не знам къде се намира Уорън тези дни.

— Пробвай в казармите на новокръвните — предлагам. Най-често е там.

Всъщност Килорн прекарва по-голямата част от времето си с Ейда. След като Кета умря, Ейда се нагърби с тежката задача да го учи да чете и пише. Макар да подозирам, че се е присламчил към нас, защото си няма никого другиго. Бароу са най-близкото му подобие на семейство, а сега те са семейство от призраци, преследвани от спомени. Дори не съм виждала родителите ѝ. Те живеят уединено, дълбоко в тунелите.

Сбогуваме се с полковника заедно: четиримата излизаме от контролната зала в тромава, скована индийска нишка. Брий и Трами бързо се отделят от групата, отдалечават се с тежки стъпки към жилището на семейството си от другата страна на базата. Не им завиждам. Спомням си как пищеше майка ми, когато отведоха брат ми и мен. Питам се кое боли повече — да не чуваш нищо за децата си, знаейки, че са в опасност, или да ти съобщават новини за болката им късче по късче.

Не че някога ще открия. В този глупав, съсипан свят няма място за деца, особено мои деца.

Оставям на Кал пространство, но бързо размислям. Почти еднакви сме на ръст и не е проблем да не изоставам от нервните му крачки.

— Ако не вложиш сърце в това, заради теб ще загинат много хора.

Той се извърта рязко и движението е толкова бързо и силно, че едва не ме събаря по задник. Виждала съм огъня му отблизо, но никога толкова силно, колкото пламъка, който гори в очите му.

— Камерън, сърцето ми съвсем буквално е в това — изсъсква през стиснати зъби.

Затрогващи думи. Романтично изявление. Едва се сдържам да не завъртя очи.

— Запази си това за момента, когато я върнем — казвам троснато. Когато, не ако. Той насмалко не подпали контролното помещение, когато полковникът отхвърли молбата му да проучи как да изпраща съобщения на Мер в пределите на двореца. Не ми трябва да разтопи коридора, защото съм си подбрала зле думите.

Той отново тръгва с двойно по-бързо темпо, но мен не е толкова лесно да ме зареже човек, колкото Мълниеносното момиче.

— Просто искам да кажа, че полковникът има собствени стратези… хора в Командването… офицери на Алената гвардия, които нямат… — търся подходящото определение — чиято вярност не буди противоречия.

Кал изпухтява високо, широките му рамене се повдигат и спускат. Явно всякакви уроци по етикет, които може да е вземал, са отстъпили пред военното обучение.

— Покажи ми офицер, който знае колкото мен за протоколните изисквания на Сребърните и системата за отбрана на Корвиум, и с радост ще се оттегля от тази каша.

— Сигурна съм, че има някого, Калоре.

— Който се е бил срещу новокръвни? Познава уменията ви? Знае как най-добре да ви използва в битка?

При тона му се наежвам.

— Да използва — процеждам. Да използва, как не. Спомням си онези от нас, които не оцеляха в Корос. Новокръвни, вербувани от Мер Бароу, новокръвни, които тя обеща да защити. Вместо това Мер и Кал ни хвърлиха в битка, за която не бяхме подготвени, и стана ясно, че Мер не може да предпази дори себе си. Никс, Гарет, Кета и други от затвора, които дори не познавах. Десетки мъртви, захвърлени като пионки върху игрална дъска.

Така се получаваше винаги със Сребърните господари и именно така е научен да се бие Кал. Победа на всяка цена. Всеки спечелен сантиметър се заплаща с Червена кръв.

— Знаеш какво имам предвид.

Изсумтявам:

— Може би затова не съм точно изпълнена с увереност.

Много сурово, Камерън.

— Слушай — продължавам, сменяйки тактиката. — Знам, че щях да изгоря всички тук, ако това означаваше да си върна брат си. И за щастие, това не е решение, което ми се налага да взимам. Но ти — ти всъщност разполагаш с този вариант. Искам да съм сигурна, че няма да се възползваш от него.

Вярно е. Тук сме по една и съща причина. Не сляпо подчинение пред Алената гвардия, а защото те са единствената ни надежда да спасим изгубените си любими хора.

Кал пуска крива усмивка: същата, по която съм виждала Мер да се прехласва наивно. Придава му по-скоро глупашки вид.

— Не се опитвай да ме омаеш със сладки приказки, Камерън. Правя всичко, което мога, за да ни опазя от ново клане. Всичко. — Изражението му става сурово. — Мислиш, че само Сребърните се интересуват единствено от победата? — промърморва. — Виждал съм доклади на полковника. Виждал съм кореспонденция, разменена с Командването. Чувал съм разни неща. Наоколо е пълно с хора, които мислят точно по същия начин. Готови са да изгорят всички ни, за да получат каквото искат.

Може и да е вярно, помислям си, но те поне искат справедливост.

Мисля си за Фарли, за полковника, за положилите клетва войници на Алената гвардия и за Червените бегълци, които закрилят. С очите си съм ги виждала да превозват хора с лодки през границата. Седях на борда на един от техните въздушни джетове, докато се носеше с писък към Задушливите земи с намерението да спаси цял легион от деца войници. Те имат цели, за които се заплаща висока цена, но не са Сребърни. Убиват, но не без причина.

Членовете на Алената гвардия не са кротки и мирни, но мирът няма място в този конфликт. Независимо какво мисли Кал за методите и потайността им, техният начин е единственият, по който можем да се надяваме да се преборим успешно със Сребърните. Хората на Кал сами си навлякоха това.

— Ако толкова се тревожиш за Корвиум, не отивай — казва той с принудено свиване на рамене.

— И да си изпусна шанса да си изцапам ръцете със Сребърна кръв? — тросвам му се. Не знам дали правя лош опит да се пошегувам, или го заплашвам открито. Търпението ми за пореден път се е изчерпало. Вече ми се наложи да се справя с хленченето на истински ходещ гръмоотвод. Не смятам да търпя и заядливото държание на намусен принц кибритлия.

Очите му отново пламват от гняв и горещина. Питам се дали способността ми е достатъчно бърза, за да го обезсиля. Само каква схватка би било това. Огън срещу безмълвие. Той ли ще изгори, или аз?

— Странно — точно ти да ми напомняш да не проявявам небрежност към човешкия живот. Помня как в затвора направи всичко по силите си, за да убиваш.

Затвор, в който ме държаха. Измъчена от гладуване, пренебрегната, принудена да гледам как хората около мен вехнат и умират, защото се бяха родили… сбъркани. А още преди да вляза в Корос, бях пленница в друг затвор. Аз съм дъщеря на Ню Таун, взета на принудителна служба в друга армия още от деня на раждането си, обречена да живея в сянка и пепел, на милостта на свирката, оповестяваща началото и края на смяната, и на разписанието във фабриката. Разбира се, че се опитах да убия онези, които ме държаха в плен. Бих го направила пак, ако ми дадат избор.

— Гордея се с това — казвам му, като изправям брадичка.

Той е отчаян от мен. Това поне е ясно. Хубаво. Не съществува такъв брой речи, който някога да ме накара да мисля като него. Съмнявам се, че и някой друг ще се вслуша особено. Кал е принц на Норта. В изгнание, да, но различен от нас във всяко отношение. Способността му е толкова полезна, колкото и моята, но той е едва понасяно оръжие. Думите му могат да стигнат само до определена граница. А дори тогава ушите на хората остават глухи за тях. Особено моите.

Неочаквано той се отправя надолу по по-малък проход: един от многото, минаващи като част от заешка дупка през лабиринта на Ирабел. Разклонява се от по-широкия коридор, под ъгъл нагоре към повърхността и под лек наклон. Озадачена го оставям да върви. В онази посока няма нищо. Само пусти проходи, изоставени, неизползвани.

И въпреки това нещо ме смущава. Чух разни неща, каза той. В гърдите ми припламва подозрение, когато се отдалечава, а широкоплещестата му едра фигура се смалява с всяка секунда.

За миг се поколебавам. Кал не ми е приятел. Едва може да се каже, че сме на една и съща страна.

Но ако не друго, е дразнещо благороден. Няма да ме нарани.

Така че го следвам.

Коридорът е видимо неизползван, задръстен с боклуци и тъмен на места, където електрическите крушки са изгорели. Дори отдалече присъствието на Кал затопля въздуха наблизо с всяка изминала секунда. Температурата всъщност е приятна и мислено си отбелязвам да поговоря с няколко други избягали технита. Може би можем да измислим начин да затопляме по-ниските коридори, като използваме въздух под налягане.

Очите ми проследяват усуканите жици по протежение на тавана и ги броят. Повече на брой, отколкото би трябвало за захранването на няколко електрически крушки.

Изоставам назад и гледам как Кал избутва с рамо от една стена няколко дървени щайги и старо желязо. Разкрива отдолу врата: кабелите минават отгоре и влизат в каквато там стая крие преградата. Когато изчезва, затваряйки вратата зад себе си, се осмелявам да погледна по-отблизо.

Плетеницата от кабели идва по-ясно на фокус. Радиооборудване. Сега го виждам абсолютно ясно. Издайническите преплетени черни жици, които означават, че от помещението вътре могат да се предават съобщения отвъд стените на Ирабел.

Но с кого ли може да общува той?

Първият ми инстинкт е да кажа на Фарли или Килорн.

Но после… ако Кал смята, че това, което прави, каквото и да е то, ще опази мен и хиляда други от самоубийствена атака срещу Корвиум, най-добре е да го оставя да продължи.

И се надявам да не съжалявам за това.