Епилог

Той жули гривните си гневно една в друга, оставя китките си да изпуснат искри. Никоя от тях не докосва нищо, нито избухва в пламък. Искра след искра, всяка една — студена и слаба в сравнение с моите. Безполезни. Безплодни. Следвам го надолу по спираловидно стълбище към един балкон. Не знам дали оттам се разкрива прекрасна гледка. Невъзможно ми е да виждам нещо повече освен лицето на Кал. Всичко в мен потръпва.

Равни части надежда и страх се борят в мен. Виждам тази борба и у Кал, мяркаща се бързо зад очите му. В бронза бушува буря: два вида огън.

— Ти обеща — прошепвам, опитвайки се да го разкъсам, без да помръдна дори един мускул.

Кал кръстосва неспокойно наоколо, после опира гръб на перилата на балкона. Устата му се отваря и затваря като на риба на сухо, търсейки нещо, което да каже. Търсейки каквото и да е обяснение. Той не е Мейвън. Не е лъжец, налага се да си напомням. Не иска да ти причини това. Но дали това ще го спре?

— Не мислех… кой разумен и логично мислещ човек би могъл да ме иска за крал след онова, което направих? Кажи ми дали искрено си смятала, че някой би ме допуснал близо до който и да е трон — казва той. — Убих Сребърни, Мер, моите собствени хора. — Той заравя лице в пламтящите си ръце, жули лицето си с тях. Сякаш иска да се обърне от вътре навън.

— Уби и Червени. Май каза, че нямало разлика.

— Разликата не е разделение.

Озъбвам се:

— Изнасяш чудесна реч за равенството, но оставяш онова копеле Самос да си седи там и да претендира за кралство точно като онова, на което ние искаме да сложим край. Недей да лъжеш и да казваш, че не си знаел за неговите условия, за новата му корона… — Гласът ми отслабва и заглъхва, преди да успея да изрека на глас останалото. И да го превърна в реалност.

— Знаеш, че нямах представа.

— Абсолютно никаква? — Вдигам вежда. — Дори не и намек от баба ти? Дори не си и мечтал за това?

Той преглъща тежко, неспособен да отрече най-съкровените си желания. Така че дори не опитва.

— Не можем да направим нищо, за да спрем Самос. Не още.

Зашлевявам го през лицето. Главата му се отмята от силата на удара и остава така, клюмвайки към хоризонта, който отказвам да видя.

Гласът ми става дрезгав:

Не говоря за Самос.

— Не знаех — казва той, думите се понасят меко по примесения с пепел вятър. За жалост, му вярвам. Така е по-трудно да остана ядосана, а без гнева имам само страх и тъга. — Наистина не знаех.

Сълзите проправят солени пътечки надолу по бузите ми и се мразя, задето плача. Току-що видях как умират кой знае колко хора, и убих лично много от тях. Как мога да проливам сълзи за това? За човек, който все още диша право пред очите ми?

Гласът ми пресеква:

— Това ли е частта, в която те моля да избереш мен?

Защото това е избор. Той трябва само да каже „не“

Или „да“. В една дума се съдържа съдбата на двама ни.

Избери мен. Избери зората. Той не го направи преди. Трябва да го направи сега.

Трепереща, вземам лицето му в ръцете си и го обръщам, за да ме погледне. Когато се оказва неспособен да го направи, когато бронзовите му очи се фокусират върху устните или рамото ми, или жигосаното клеймо, изложено на топлия въздух, нещо в мен се пречупва.

— Не съм длъжен да се женя за нея — промърморва той. — Това може да бъде отменено чрез преговори.

— Не, не може. Знаеш, че не може. — Засмивам се студено на нелепото му позьорство.

Очите му потъмняват:

— А ти знаеш какво е бракът за нас — за Сребърните. Не означава нищо. Не влияе върху това, което чувстваме, и към кого изпитваме чувства.

— Наистина ли мислиш, че женитбата е това, заради което съм разгневена? — Яростта кипи в мен, гореща, буйна и невъзможна за пренебрегване. — Наистина ли мислиш, че храня амбиция да бъда твоя или чиято и да било друга кралица?

Топли пръсти потрепват до моите, хватката се затяга, когато понечвам да се измъкна.

— Мер, помисли си за това, което мога да направя. Какъв крал мога да бъда.

— Защо трябва изобщо някой да бъде крал? — питам бавно, изостряйки всяка дума.

Той няма отговор.

В двореца по време на затворничеството си научих, че Мейвън е бил манипулиран от майка си, оформен и превърнат в чудовището, което е сега. На земята няма нищо, което може да промени него или стореното от нея. Но Кал също е бил създаден. Всички сме създадени от някого другиго и всички имаме стоманена нишка, която нищо и никой не може да пререже.

Мислех, че Кал е имунизиран срещу покваряващото изкушение на властта. Колко съм грешила.

Той е роден да бъде крал. За това е създаден. Това е бил създаден да иска.

— Тиберий. — Никога преди не съм изричала истинското му име. Не му отива. Не ни отива. Но това е той. — Избери мен.

Ръцете му поглаждат моите, пръстите му се разперват, за да си паснат с моите. Докато прави това, затварям очи. Позволявам си една дълга секунда, за да запаметя усещането от допира му. Като онзи ден в Пиемонт, когато дъждовната буря застигна двама ни, искам да горя. Искам да горя.

— Мер — прошепва той. — Избери мен.

Избери корона. Избери нова кралска клетка. Избери да предадеш всичко, заради което проля кръвта си.

Аз също намирам своята нишка от стомана. Тънка, но нерушима.

— Влюбен съм в теб и те искам повече от всичко друго на света. — Думите му звучат кухо, когато ги изричам аз. — Каквото и да е друго на този свят.

Бавно клепачите ми се отварят. Той намира смелост да ме погледне.

— Помисли си какво бихме могли да направим заедно — промърморва той и се опитва да ме притегли по-близо. Краката ми не помръдват. — Знаеш какво си за мен. Без теб нямам никого. Сам съм. Не ми остана нищо. Не ме оставяй сам.

Дишането ми става накъсано.

Целувам го за може би, не — със сигурност — последен път. Устните му са странно студени на допир, докато и двамата се вледеняваме.

— Не си сам. — Надеждата в очите му ме прорязва дълбоко. — Имаш короната си.

Мислех си, че знам какво е съкрушителна мъка. Мислех, че Мейвън ми е причинил именно това. Когато се изправи и ме остави на колене. Когато ми каза, че всичко, за каквото съм го смятала някога, е лъжа. Но тогава вярвах, че го обичам.

Сега ми е ясно, че не съм знаела какво е любов. Нито дори какво е помен от съкрушителна мъка.

Да стоиш пред човека, който е целият ти свят, и той да ти каже, че не си достатъчна. Не си изборът. Ти си като сянка за човека, който за теб е слънцето.

— Мер, моля те. — В отчаянието си той умолява като дете. — Как си мислеше, че ще свърши всичко това? Какво наистина мислеше, че ще последва? — Чувствам топлината му дори докато всяка частица от мен изстива. — Не се налага да правиш това.

Но трябва да го направя.

Извръщам се, глуха за протестите му. Но той не се опитва да ме спре. Оставя ме да си тръгна.

Кръвта удавя всичко освен ужасните ми мисли. Ужасни идеи, ненавистни думи, счупени и изкривени като птица без криле. Минават с куцукане край мен, всяка по-ужасна от предишната. Не избрани от бог, а прокълнати от бог. Ето това сме всички ние.

Истинско чудо е, че не падам надолу по спираловидно виещите се стъпала на кулата — истинско чудо е, че успявам да изляза, без да рухна. Слънцето отгоре е омразно ярко, в рязък контраст с бездната в мен. Натиквам ръка дълбоко в джоба на униформата си и едва усещам острото жилване от някакъв предмет. Не ми отнема дълго време да осъзная какво е — обицата. Онази, която Кал ми даде. Почти се засмивам при мисълта за нея. Поредното нарушено обещание. Поредното предателство на Калоре.

Усещам в сърцето си изгаряща нужда да побягна. Искам Килорн. Искам Гиза. Искам Шейд да се появи и да ми каже, че това е поредният сън. Представям си ги до мен, утешаващи ме с думите си и с разтворените си ръце.

Удавя ги друг глас. Изгаря вътрешностите ми.

Кал изпълнява заповеди, но не може да прави избори.

Въздъхвам при мисълта за думите на Мейвън. Кал всъщност направи избор. И в най-дълбоките кътчета на същността си не съм изненадана. Принцът е какъвто е бил винаги. Добър човек в същността си, но изпитващ неохота да действа. Нежелаещ да се промени истински. Короната е в сърцето му, а сърцата не се променят.

Фарли ме намира в една уличка, докато се взирам с празен поглед в една стена, а сълзите ми са изсъхнали отдавна. Поколебава се като никога: дързостта ѝ вече отдавна е изчезнала. Вместо това се приближава бавно, почти нежно, протегнала ръка да ме докосне по рамото.

— Не знаех, докато ти не узна — промърморва тя. — Кълна се.

Любимият ѝ човек е мъртъв, отнет ѝ от друг. Моят избра да си тръгне. Избра всичко, което мразя, пред онова, което съм. Питам се кое боли повече.

Преди да си позволя да се отпусна в прегръдката ѝ, да я оставя да ме утеши, забелязвам някой друг да стои наблизо.

— Аз знаех — казва премиер Дейвидсън. Звучи като извинение. Отначало изпитвам нов пристъп на гняв, но вината не е негова. Кал не беше длъжен да се съгласява. Кал не беше длъжен да ме оставя да си отида.

Кал не беше длъжен да скочи с готовност в добре зареден със стръв капан.

— Разделяй и владей — прошепвам, спомняйки си собствените му думи. Мъглата на болката от разбитото ми сърце се прояснява достатъчно, за да разбера. Монтфорт и Алената гвардия никога не биха подкрепили един Сребърен крал, не и наистина. Не и без да имат други мотиви.

Дейвидсън кимва с глава:

— Това е единственият начин да ги победим.

Самос, Калоре, Сигнет. Пролома, Норта, Езерните земи. Всички — тласкани от алчност, всички — готови да се пречупят взаимно за една вече разбита корона. Всички — част от собствения план на Монтфорт. С усилие си поемам отново дъх и се опитвам да се съвзема. Опитвам се да забравя Кал, да забравя Мейвън, да се съсредоточа върху пътя напред. Нямам представа накъде води.

Някъде в далечината, някъде в костите ми тътне гръмотевица.

Ще ги оставим да се избият помежду си.

Загрузка...