Кралска клетка

Единайсет Камерън

Макар че така щях да стана на ледена шушулка, исках да остана в Трайъл. Не от страх, а за да докажа мнението си. Не съм някакво оръжие, което да бъде използвано, не както Бароу допусна да бъде използвана. Никой няма право да ми казва къде да ходя или какво да правя. Приключих с това. Цял живот съм живяла така. И всеки инстинкт в мен ми казва да стоя надалече от операцията на Гвардията в Корвиум — укрепен град, който поглъща всички войници и изплюва костите им.

Само дето сега брат ми Мори е едва на няколко мили от мен, все още здраво приклещен в окоп. Дори при моята способност ще ми трябва помощ, за да стигна до него. И ако искам нещо от тази глупава Гвардия, ще трябва да започна да им давам нещо в замяна. Фарли показа това достатъчно ясно.

Харесвам я; повече сега, след като се извини за онзи коментар за „оползотворяването“. Казва каквото мисли. Не се оплаква, макар че има пълно право. Не като Кал, който обикаля унило и навъсено около всеки ъгъл, отказва да помага, а после благоволява да го направи, когато му се прииска. Присъствието на победения принц е изтощително. Не знам как Мер е могла да понася него или неспособността му да избере страна, по дяволите — особено когато има само една, която може да избере. Дори сега той е смутен, колебаейки се между желанието да защити Сребърните в Корвиум и желанието да срине града.

— Трябва да овладеете стените — промърморва той, заставайки пред Фарли и полковника. Действаме от щабквартирата си в Рокаста: относително слабо защитен град, служещ като снабдителна база, на няколко мили от целта ни. — Ако овладеете стените, можете да опустошите напълно града — или да съборите изцяло стените. Да направите Корвиум безполезен. За всички.

Седя безучастно в оскъдно обзаведената стая и слушам напрегнатата обмяна на информация от мястото си до Ейда. Идея на Фарли. Ние сме две от по-забележимите новокръвни, добре познати и на двата вида Червени. Включването ни в тази среща изпраща силно послание към останалите от отряда. Ейда наблюдава с широко разтворени очи, запаметявайки всяка дума и жест. Обикновено Нани би седяла с нас, но Нани я няма вече. Беше дребна жена, но остави много голяма празнина. И знам кой е виновен за това.

Очите ми се впиват с изгарящ поглед в гърба на Кал. Долавям подобното на сърбеж усещане от способността си и се преборвам с порива да го поваля на колене. Той ще ни убие за Мер, а няма да убие своите хора за нищо на света. Нани избра да проникне в Арчън сама, но всички знаят, че идеята не беше нейна.

Фарли е точно толкова разгневена, колкото съм и аз. Едва може да гледа Кал дори когато говори с него.

— Въпросът сега е как ефективно да разпределим собствените си хора. Не можем да съсредоточим всички върху стените независимо колко са важни.

— По мои пресмятания във всеки един момент Корвиум се обитава от десет хиляди Червени войници. — Едва не се засмивам на скромността на Ейда. По мои пресмятания. Пресмятането ѝ е съвършено и всички го знаят. — Военният протокол изисква на всеки десет войници да се пада по един офицер, което означава, че в града има поне хиляда Сребърни, без да включваме в сметките командването и администрацията. Целта ни трябва да бъде тяхното неутрализиране.

Кал скръства ръце, неубеден дори от съвършените, неоспорими сведения на Ейда:

— Не съм толкова сигурен. Целта ни е да разрушим Корвиум, да ударим армията на Мейвън в сърцето. Това може да бъде направено без… — той се запъва — без клане от двете страни.

Сякаш го е грижа какво ще стане с нашата страна. Сякаш го е грижа дали някой от нас ще умре.

— Как планираш да унищожиш град, докато хиляда Сребърни гледат отстрани? — чудя се на глас, знаейки, че няма да получа кой знае какъв отговор. — Нима принцът ще ги помоли да седят кротко и да гледат?

— Разбира се, ще се бием с онези, които окажат съпротива — намесва се полковникът. Взира се в Кал, предизвиквайки го да възрази. — А те ще окажат съпротива. Знаем това.

— Наистина ли знаем? — в тона на Кал има сдържано самодоволство. — Членове на двора на самия Мейвън се опитаха да го убият миналата седмица. Ако във Висшите Династии цари разделение, тогава има разделение и във въоръжените сили. Ако ги нападнем открито, това само ще ги сплоти, поне в Корвиум.

Подигравателният ми смях отеква из стаята:

— Значи какво, ще чакаме? Ще оставим Мейвън да си ближе раните и да се прегрупира? Ще му дадем време да си поеме дъх?

— Ще му дадем време да се обеси — процежда в отговор Кал. Намръщеното му изражение е същото като моето. — Ще му дадем време да допусне още повече грешки. Сега е в несигурни отношения с единствения си съюзник Пиемонт, а три Висши Династии открито се бунтуват. Една от тях почти контролира Въздушния флот, друга — обширна разузнавателна мрежа. Да не споменаваме, че той все още трябва да се притеснява как да се справи с нас и езерняците. Изплашен е; несигурен е. Не бих искал да съм на трона му точно сега.

— Вярно ли е? — пита Фарли с небрежен тон. Но думите пронизват стаята като ножове. Жегват го. Всеки може да види това. Уроците по кралско поведение, които е получил, са достатъчни да го накарат да остане с неподвижно лице, но очите му го издават. Проблясват във флуоресцентната светлина. — Недей да ни лъжеш и да казваш, че не те интересуват другите новини от Арчън. Причината, поради която Ларис, Айрал и Хейвън се опитаха да убият брат ти.

Той се втренчва гневно в мен:

— Направиха опит за преврат, защото Мейвън е тиранин, който злоупотребява с властта си и избива собствените си хора.

Стоварвам юмрук върху ръкохватката на стола си. Той няма да заобиколи това.

— Въстанаха, защото искаха да те направят крал! — изкрещявам. За моя изненада той трепва. Може би очаква нещо повече, не само думи. Но аз възпирам способност си, колкото и да ми е трудно. „Да живее Тиберий Седми“. Това казали атентаторите на Мейвън. Нашите хора в Уайтфайър бяха ясни.

Той изпуска продължителна, раздразнена въздишка. Изглежда състарен от този разговор. С набраздено чело и стегната челюст. Мускулите на врата му изпъкват, а ръцете му се свиват в юмруци. Прилича на машина, която всеки момент ще се счупи или ще експлодира.

— Не е неочаквано — промърморва, сякаш това подобрява нещо. — В крайна сметка със сигурност щеше да възникне криза във връзка с наследяването на трона. Но няма лесен начин някой да успее да ме постави обратно на трона.

Фарли накланя глава:

— А ако успеят? — Безмълвно я насърчавам. Няма да го остави да се измъкне така лесно, както Мер преди нея. — Ако предложат короната, твоето така наречено рождено право, в замяна на прекратяване на всичко това — би ли приел?

Поваленият принц от Династия Калоре се изправя да я погледне право в очите:

— Не.

Не е толкова добър лъжец, колкото Мер.

— Колкото и да ми е неприятно да го призная, той има право за чакането.

Закашлям се и едва не изплювам чая, който Фарли ми е наляла. Бързо оставям нащърбената чаша обратно върху паянтовата ѝ маса.

— Не го казваш сериозно. Как можеш да му имаш доверие?

Фарли крачи напред-назад, прекосявайки мъничката си стая само с няколко дълги крачки. Докато се движи, с една ръка масажира гърба си, опитвайки се да облекчи поредната от болежките си. Косата ѝ е все по-дълга с всеки изминал ден и тя я държи сплетена и отметната назад от лицето си, различно дълга. Бих ѝ предложила мястото си, но напоследък тя не обича да седи много. Трябва да се движи постоянно: заради собственото си удобство и собствената си нервна енергия.

— Разбира се, че му нямам доверие — отвръща тя и немощно подритва една от стените, покрити с лющеща се боя. Раздразнението ѝ е толкова силно, колкото и емоциите. — Но мога да се доверя на определени неща у него. Мога да му имам доверие, че ще действа по определен начин, когато се отнася за определени хора.

— Имаш предвид Мер. — Очевидно.

— Мер и брат му. Привързаността му към едната се противопоставя на омразата му към другия. Това може да е единственият начин, по който да успеем да го задържим наоколо.

— Аз казвам да го пуснем, да го оставим да насъска още няколко Сребърни и да бъде поредният дразнител за Мейвън. Не ни трябва тук.

Тя почти се засмива: горчив звук в последно време.

— Да, просто ще уведомя Командването, че сме изритали най-добре известния си и надежден агент. Това ще се приеме много добре.

— Той дори не е наистина с нас.

— Е, Мер не е наистина с Мейвън, но хората, изглежда, не разбират и това, нали? — Макар да е права, съм принудена да се намръщя. — Стига Кал да е при нас, хората ще забележат. Независимо колко зле оплескахме онзи пръв опит в Арчън, все пак накрая се сдобихме със Сребърен принц на наша страна.

— Проклет безполезен принц.

— Дразнещ, вбесяващ, истински трън в задника — но не и безполезен.

— О, така ли? Какво е направил за нас напоследък, освен че Нани загина заради него?

— Нани не беше принудена да ходи в Арчън, Камерън. Тя направи избор и загина. Така се получава понякога.

Макар да звучи по родителски покровителствено, Фарли не е много по-възрастна от мен. На двайсет и две може би най-много. Мисля, че майчинските ѝ инстинкти се задействат отрано.

— Освен факта, че той ни печели точки пред не толкова враждебно настроените Сребърни, Монтфорт проявява интерес към него.

Монтфорт. Мистериозната Свободна република. Близнаците, Раш и Тахир, рисуват това място като пристан на свободата и равенството, където Червени, Сребърни и Пламтящи — както там наричат новокръвните — съжителстват мирно. Място, в което ми е невъзможно да повярвам. Но дори при това положение трябва да вярвам в техните пари, в техните запаси, в тяхната подкрепа. Повечето ни ресурси идват оттам по някакъв начин.

— Какво искат? — Разклащам чашата си с чай, оставяйки топлината да залее лицето ми. Тук не е толкова студено, колкото в Ирабел, но въпреки това зимата се промъква в защитената къща в Рокаста. — Момче, което да е лице на революцията?

— Нещо такова. Имаше много преговори с Командването. Нямам достъп до по-голямата част от тях. Искаха Мер, но…

— Малко е претрупана с работа.

Споменаването на Мер Бароу не въздейства на Фарли така силно, както споменът за Шейд, но въпреки това по лицето ѝ преминава болезнено потрепване. Разбира се, тя се опитва да го скрие. Фарли полага всички усилия да изглежда непроницаема, и обикновено е такава.

— Значи наистина няма шанс да я спасим — прошепвам. Когато поклаща глава, усещам изненадващо пробождане на тъга в собствените си гърди. Колкото и вбесяваща да е Мер, все пак я искам обратно. Имаме нужда от нея. А през дългите месеци осъзнах, че и аз имам нужда от нея. Тя знае какво е да си различен и да търсиш някого като теб, еднакво силно да се боиш и да се боят от теб. Въпреки че през повечето време беше надута глупачка.

Фарли спира да крачи насам-натам, за да си налее нова чаша чай. От чашата се вдига пара и изпълва стаята с горещо, билково ухание. Тя я взема в ръка, но не отпива: вместо това прекосява стаята и отива до замъгления прозорец, поставен високо в стената. През него се просмуква дневна светлина.

— Не виждам как можем с онова, което имаме. Проникването в Корвиум е лесно в сравнение с Арчън. За него ще е нужно мащабно нападение, каквото не можем да организираме. Особено сега, след Нани и опит за покушение. Сигурността в двора на Мейвън ще е на най-високо ниво — по-сериозна, отколкото в затвор. Освен ако…

— Освен ако?

— Кал ни казва да изчакаме. Да оставим Сребърните в Корвиум да се нахвърлят едни срещу други. Да оставим Мейвън да допусне грешките си, преди да направим каквото и да е друго.

— А това ще помогне и на Мер.

Фарли кимва:

— По-лесно ще ѝ е да избяга от слабия, разединен двор на един параноичен крал. — Тя въздъхва, взирайки се в недокоснатия си чай. — Тя е единствената, която може да се спаси сама сега.

Лесно е да извъртя посоката на разговора. Колкото и да искам Мер обратно, искам някого другиго повече.

— На колко мили сме от Задушливите земи?

— Пак ли това?

— Винаги това. — Отблъсквам се от масата, за да се изправя. Имам чувството, че е редно да стоя права. Висока съм точно колкото Фарли, но тя винаги сякаш ме гледа отвисоко. Аз съм млада, необучена. Не зная много за света извън гетото си. Но това не означава, че ще седя тук и ще изпълнявам заповеди. — Не моля за помощта ти или тази на Гвардията. Трябва ми само карта и може би пистолет. Останалото ще направя сама, по дяволите.

Тя не мигва.

— Камерън, брат ти е включен в легион. Това не е като да извадиш зъб.

Юмрукът ми се свива отстрани до тялото:

— Мислиш, че дойдох чак дотук, за да седя безучастно и да гледам как Кал се опитва да измъдри нещо? — Този спор вече е стар. Тя с лекота ме заставя да млъкна.

— Е, със сигурност не мисля, че си дошла чак дотук, за да загинеш — отвръща спокойно. Широките ѝ рамене се повдигат съвсем леко в знак на предизвикателство. — А именно това ще стане независимо колко силна или смъртоносна е способността ти. И дори да вземеш и дузина Сребърни с теб, не смятам да ти позволя да умреш за нищо. Ясно ли е?

— Брат ми не е нищо — възроптавам. Тя е права, но не искам да го призная. Вместо това избягвам погледа ѝ и се обръщам към стената. Пръстите ми чоплят лющещата се боя, раздразнено откъсват цели парчета. Детинско поведение, но ме кара да се почувствам малко по-добре. — Не си мой капитан. Не ти влиза в работата да ми казваш какво да правя с живота си.

— Вярно е. Аз съм просто приятелка, която смята за нужно да изтъкне нещо. — Чувам я как се раздвижва, стъпвайки тежко по скърцащия под. Но докосването ѝ е леко: ръката ѝ едва се допира до рамото ми. Движението ѝ е автоматично: всъщност не знае как да утеши друг човек. Мрачно се запитвам как тя и топлият, дружелюбен, усмихнат Шейд Бароу изобщо някога са разговаряли, а какво остава пък за това как са делили легло. — Помня какво каза на Мер. Когато най-напред те намерихме. На борда на джета каза, че нейното търсене на новокръвни, за да ги спаси, е погрешно. Продължение на разделението по кръв. Облагодетелстване на един вид Червени пред други.

И беше права.

— Не е същото. Аз просто искам да спася брат си.

— Как според теб са се озовали тук останалите от нас? — пита насмешливо тя. — За да спасим приятел, брат или сестра, родител. За да спасим себе си. Всички дойдохме тук по себични причини, Камерън. Но не можем да позволим те да ни разсейват. Трябва да мислим за каузата. За висшето благо. И можеш да направиш много, много повече тук с нас. Не можем да изгубим…

И теб. Не можем да изгубим и теб. Последните две думи увисват във въздуха, неизречени. Въпреки това ги чувам.

— Грешиш. Не дойдох тук по собствен избор. Доведоха ме. Мер Бароу ме принуди да я последвам, и всички вие се съгласихте с това.

— Камерън, разигравала си тази карта твърде много пъти. Отдавна избра да останеш. Избра да помогнеш.

— А ти какво би избрала сега, Фарли? — поглеждам я гневно. Може да ми е приятелка, но това не означава, че трябва да отстъпя.

— Моля?

— Висшето благо ли би избрала? Или би предпочела Шейд?

Когато не отговаря и очите ѝ бавно се разфокусират, получавам отговора си. Осъзнавам, че не искам да я видя да плаче и се обръщам с гръб, отправяйки се към вратата.

— Трябва да тренирам — казвам, без да се обръщам конкретно към някого. Съмнявам се, че още слуша.

В защитената къща в Рокаста тренирането е по-трудно. Съвсем не разполагаме с достатъчно пространство, да не споменавам пък, че и повечето от нашите хора, които познавах, са оставени в Ирабел. Килорн например. Колкото и да е нетърпелив, той не е и наполовина подготвен за истинска битка и не притежава способност, на която да разчита. Оставихме го. Не и моята инструкторка обаче. В края на краищата тя е Сребърна и полковникът не смяташе да я изпуска от поглед.

Сара Сконос чака в приземния етаж на нашия укрепен склад в стая, отделена за упражнения на новокръвните. Време за вечеря е, така че другите новокръвни специално в това убежище са на горния етаж и се хранят заедно с останалите. Мястото е на наше разположение, не че всъщност ни трябва кой знае колко пространство.

Тя седи с кръстосани крака, с длани, опрени върху бетонен под, същия като бетонните стени. Бележникът ѝ също е там, готов за употреба, ако се наложи. Погледът ѝ проследява влизането ми: единственият поздрав, който ще получа. Засега не сме открили друг лечител на повърхностни рани, който да се присъедини към нас, а тя е все така няма. Макар да съм свикнала, видът на хлътналите ѝ бузи и липсващ език ме кара да се присвия смутено. Както обикновено тя се прави, че не забелязва, и посочва с жест пред себе си.

Сядам, както ми нарежда, и се преборвам с познатия порив да побягна или да нападна.

Тя е Сребърна. Тя е всичко, от което съм възпитана да се боя, да мразя и да се подчинявам. Но не мога да намеря в себе си сили да презирам Сара Сконос така, както изпитвам неприязън към Джулиан или Кал. Не че я съжалявам. Мисля, че… я разбирам. Разбирам безсилния гняв на това да знаеш кое е правилно, а да бъдеш пренебрегнат или наказан заради това. Не мога да преброя колко пъти съм получавала само половин дажба, задето съм погледнала някой Сребърен надзирател не както трябва. Задето съм казала нещо нередно. Тя е направила същото, само че нейните думи са били насочени срещу царуваща кралица. И затова думите са ѝ били отнети завинаги.

Въпреки че не може да говори, Сара има начин да предаде какво иска. Потупва ме по коляното, заставяйки ме да срещна погледа на облачно сивите ѝ очи. После свежда лице и слага ръка на сърцето си.

Следвам движенията, знаейки какво иска. Подражавам на дишането ѝ: овладени, дълбоки вдишвания и издишвания в равномерна последователност. Успокояващ механизъм, който помага за удавянето на всички мисли, бушуващи като вихър из главата ми. Това прояснява ума ми и ми позволява да почувствам онова, което обикновено пренебрегвам. Способността ми жужи под кожата ми постоянна както винаги, но сега си позволявам да я забележа. Не да я използвам, а да призная съществуването ѝ. Моето безмълвие все още е ново за мен и трябва да го опозная като всяко друго умение.

След дълги минути дишане тя ме потупва отново и ме кара да вдигна поглед. Този път посочва към себе си.

— Сара, наистина не съм в подходящото настроение — понечвам да ѝ кажа, но тя прокарва едната си ръка през въздуха в посичащо движение. Млъквай, показано със съвсем ясен жест.

— Сериозно говоря. Може да те нараня.

Тя надава дълбоко гърлено пухтене: един от малкото истински звуци, които може да издава. Почти звучи като смях. После почуква по устните си, подсмивайки се мрачно. Била е наранявана далеч по-лошо.

— Чудесно, предупредих те — въздъхвам. Извивам се леко, за да се настаня по-удобно. После набърчвам чело, оставяйки способността да се завихри около мен, да се задълбочи и разшири. Докато я докосва. И безмълвието се спуска.

Очите ѝ се разширяват, когато я поразява. Първо съвсем леко. Поне се надявам да е леко. Само се упражнявам и не възнамерявам да я подчинявам със силата на способността си. Помислям си за Мер, надарена да призовава бури, докато Кал може да създава огнени стихии, но и двамата намират за трудно да проведат прост разговор, без да експлодират. За контрола са нужни повече упражнения, отколкото за грубата сила.

Действието на способността ми се задълбочава и тя вдига един пръст, за да покаже нивото на неудобство. Опитвам се да задържа тишината на място, постоянна, но равномерна. Все едно да удържа прилив. Не знам какво е чувството умението ти да бъде заглушавано. В затвора Корос Безмълвният камък не ми въздействаше, но задушаваше, пресушаваше — и бавно убиваше — всички хора около мен. Мога да правя същото. След около минута тя вдига втори пръст.

— Сара…?

С другата си ръка тя ми прави знак да продължа.

Спомням си сеанса ни вчера. При петата степен на силата тя се озова на пода, макар да знаех, че мога да упражня и по-голяма. Но да изкарам от строя единствения ни лечител на повърхностни рани, не е нито благоразумно, нито нещо, което искам да направя.

Руменина обагря бузите ѝ, но вратата към приземието се разтваря широко, преди да е успяла да вдигне още един пръст.

Концентрацията и способността ми за заглушаване се прекъсват и тя задъхано ахва от облекчение. Двете се обръщаме рязко да видим кой ни е обезпокоил. Докато тя разцъфва в рядко появяваща се усмивка, аз се намръщвам.

— Джакос — промърморвам в неговата посока. — Тренираме, в случай че не си забелязал.

Едната страна на устата му потрепва, понечвайки да се разтегли в злобна усмивка, но Джулиан се въздържа.

Подобно на останалите от нас той изглежда по-добре тук в Рокаста. Припаси се намират по-лесно. Дрехите ни са по-качествени, по-дебели и подплатени, за да ни предпазят от студа. Храната е по-питателна, стаите — по-топли. Цветът на Джулиан се е върнал, а прошарената му в сиво коса изглежда по-лъскава. Той е Сребърен. Роден е да процъфтява.

— О, колко глупаво от моя страна. Аз пък си мислех, че сте слезли тук долу да поседите на студения бетон за развлечение — отвръща той. Явно неприязънта е взаимна. Сара го поглежда настоятелно, със слаб упрек, но това все пак го кара да омекне. — Моите извинения, Камерън — добавя той бързо. — Само исках да кажа нещо на Сара.

Тя въпросително извива вежда. Когато се изправям, за да си вървя, ме спира и с леко навеждане на глава подканва Джулиан да продължи. Той винаги се подчинява, когато става дума за нея.

— Имало е масово напускане на двора. Мейвън е прогонил десетки благородници, най-вече старите съветници на баща си и онези, които евентуално могат все още да хранят преданост към Кал. Това е… отначало не повярвах на разузнавателните сведения. Никога преди не съм виждал нещо подобно.

Джулиан и Сара се поглеждат, и двамата опитващи се да проумеят какво означава това. Изобщо не ме е грижа за шепа Сребърни лордове и дами, стари приятели на Джулиан и Сара.

— А Мер? — чудя се гласно.

— Все още е там, все още затворничка. А всякакво друго разцепление, което можеше да очакваме от въстаналите династии… — той въздъхва и поклаща глава. — Мейвън вече е във война и сега се готви за буря.

Размърдвам се на пода, премествайки тежестта си в по-удобна поза. Той е прав. Студеният бетон не е приятен. Хубаво, че съм свикнала с него.

— Вече знаехме, че е невъзможно да я измъкнем. Какво друго означава това за нас?

— Ами, и хубаво, и лошо. Ако Мейвън има повече врагове, това ни дава възможност да действаме отвъд неговия обсег. Но той сгъстява редиците, оттегля се по-навътре в защитния си анклав. Никога няма да се доберем лично до него.

До мен Сара издава звук, подобен на ниско гърлено тананикане. Не може да каже онова, което всички мислим, така че аз го казвам.

— Или до Мер.

Джулиан кимва с изтрезняващ поглед.

— Как върви обучението ти?

Той сменя темата с мълниеносна скорост и аз изпелтечвам някакъв отговор.

— Възможно… възможно най-добре. Тук нямаме много учители.

— Защото отказваш да тренираш с племенника ми.

— Другите могат — казвам, без да си давам труд да сдържа хапливата нотка в гласа си. — Но аз не мога да обещая, че няма да го убия, така че по-добре да не се изкушавам.

Сара цъка с език, но Джулиан я пренебрегва с махване на ръка.

— Няма проблем наистина. Може да си мислиш, че не разбирам, че не мога да разбера гледната ти точка, и си права. Но със сигурност полагам всички усилия, Камерън. — Той прави дръзка стъпка към нас, докато още седим с кръстосани крака на пода. Това ни най-малко не ми харесва и се изправям тромаво на крака, оставяйки защитните си инстинкти да вземат надмощие. Ако ще съм толкова близо до Джулиан Джакос, искам да бъда готова. — Няма нужда да се страхуваш от мен, уверявам те.

— Обещанията на Сребърните не значат нищо. — Не се налага да говоря троснато. Думите са достатъчно сурови.

За моя изненада, Джулиан се усмихва. Но изражението е кухо, празно.

— О, аз ли не знам — промърморва той, говорейки по-скоро на себе си и Сара. — Задръж си гнева. Сара може и да не е съгласна, но това ще ти помогне повече от каквото и да е друго. Ако можеш да се научиш да го обуздаваш.

Колкото и да не искам съвет от подобен човек, неволно го запазвам в паметта си. Той е обучавал Мер. Ще е глупаво от моя страна да отрека, че може да помогне на способността ми да се развие. А гневът е нещо, което имам в огромни количества.

— Някакви други новини? — питам. — Изглежда, че Фарли и полковникът се бавят, за да печелят време, или племенникът ти ги забавя умишлено.

— Да, изглежда, че прави точно това.

— Странно. Мислех, че винаги е готов за схватка.

Джулиан отново ми отправя онази странна усмивка.

— Кал е обучаван на война по същия начин, както ти си обучавана да работиш с машини. Но не искаш да се върнеш във фабриката, нали?

Един отговор, какъвто и да е отговор, засяда в гърлото ми: Бях робиня; принудиха ме; това е всичко, което знаех.

— Не ми се прави на умник, Джулиан — изричам дрезгаво вместо това и от думите усещам парене между стиснатите си зъби.

Той само свива рамене:

— Опитвам се да разбера перспективата ти. Постарай се малко да разбереш неговата.

В друг ден може би бих изхвърчала гневно от стаята ядосана, готова да се отбранявам. Да намеря утеха в някой прекъснат фитил, в оголена жица. Вместо това отново сядам, заемайки мястото си до Сара. Джулиан Джакос няма да ме накара да изтичам навън като нахокано дете. Справяла съм се с надзиратели, по-лоши от него.

— Гледах как бебета умират, без да видят слънцето. Без да вдишат свеж въздух. Роби на твоя вид. Ти виждал ли си? Когато сте виждали, тогава можете да ми изнасяте лекции за перспективата, лорд Джакос. — Извръщам се от него. — Уведомете ме, щом принцът най-сетне избере страна. И дали избира правилната.

После кимвам на Сара:

— Готова ли си да го направим отново?