Кралска клетка

Шестнайсет Мер

Не виждам Корвиум през ниската облачна покривка. Въпреки това се взирам с очи, приковани върху източния хоризонт, който се простира зад нас. Алената гвардия превзе града. Сега е под техен контрол. Трябваше да се промъкнем, заобикаляйки враждебния град отдалече. Мейвън полага всички усилия да си мълчи: дори той не може да скрие такова огромно поражение. Чудя се как ще бъде възприета новината из кралството. Дали Червените ще празнуват? Дали Сребърните ще отвърнат на удара? Спомням си метежите след други атаки, извършени от Алената гвардия. Разбира се, че ще има последствия. Случилото се в Корвиум е акт на война. Най-сетне Алената гвардия е забила знаме, което не може просто да бъде изтръгнато.

Приятелите ми са толкова близо, та имам чувството, че мога да избягам при тях. Да смъкна оковите, да убия пазачите Арвън, да скоча от транспортния камион и да изчезна в сивия здрач, спринтирайки през голата зимна гора. В бляна ми те ме чакат пред стените на разбита крепост. Полковникът с алено око, чието загрубяло лице и пистолетът на хълбока му са утеха, която не може да се сравни с нищо друго. Фарли с него, дръзка, висока и решителна, както я помня. Камерън, чието умение за изолиране на способностите е по-скоро щит, отколкото затвор. Килорн, познат като собствените ми две ръце. Кал, гневен и сломен, каквато съм и аз, с жаравата на яростта му, готови да изгорят от ума ми всички мисли за Мейвън. Представям си как се хвърлям в прегръдките им, умолявайки ги да ме отведат, да ме отведат където и да е. Да ме отведат при семейството ми, да ме отведат у дома. Да ме накарат да забравя.

Не, не да забравя. Би било грях да забравя затворничеството си. Загуба. Познавам Мейвън така, както не го познава никой друг. Познавам пролуките в мозъка му, парчетата, които никога не може да намести. И лично видях разцеплението в двора му. Ако мога да избягам, ако мога да бъда спасена, все още мога да допринеса някаква полза. Мога да се погрижа глупашката ми сделка да заслужи ужасната си цена, и мога да започна да поправям толкова много неправди.

Въпреки че прозорците на транспортьора са плътно запечатани, усещам мирис на дим. На пепел. На барут. Металическият, кисел дъх на проливана цяло столетие кръв. Задушливите земи наближават, все по-близо са с всяка изминала секунда, докато конвоят на Мейвън се носи с пълна скорост на запад. Надявам се кошмарите ми за това място да са били по-лоши от действителността.

Китън и Клоувър все още са от двете ми страни с ръце, облечени в ръкавици и положени плътно върху коленете им. Готови да ме сграбчат, готови да ме удържат. Другите пазачи, Трио и Ег, са кацнали отгоре върху бронята на камиона, привързани с ремъци към движещото се превозно средство. Предпазна мярка сега, когато сме толкова близо до военната зона. Да не споменавам, че сме и на няколко мили от град, превзет от революционери. И четиримата остават бдителни както винаги. Както за да ме държат в плен, така и за да ме пазят.

Навън гората, обточваща последните няколко мили от Железния път, оредява и изчезва. Голите клони отстъпват и разкриват твърда пръст почти без сняг. Задушливите земи са грозно място. Сива пръст, сиви небеса, които се сливат така напълно, че не знам къде свършва земята и започва небето. Почти очаквам да чуя експлозии в далечината. Татко казваше, че човек можел винаги да чуе бомбите дори от цели мили разстояние. Предполагам, че нещата вече не стоят така, не и ако гамбитът на Мейвън успее. Слагам край на една война, за която загинаха милиони. Само за да продължа да убивам под друго име.

Конвоят продължава нататък към предните лагери: група постройки, които ми напомнят за базата на Алената гвардия на остров Тък. Стопяват се в далечината в двете посоки. Главно казарми. Ковчези за живите. Някога братята ми живееха в тях. Също и баща ми. Може би е мой ред да спазя традицията.

Както и в градовете от маршрута на обиколката по случай коронацията хората се изсипват по улиците да гледат крал Мейвън и неговата свита. Войници в червено, в черно, в облачно сиво. Редят се по протежение на главния булевард, който разделя на две лагера в Задушливите земи с военна точност, и всеки от тях почтително свежда глава. Не си правя труда да се опитвам да преброя колко стотици са. Твърде потискащо е. Вместо това сключвам ръце достатъчно силно, че да си причиня друга болка, върху която да се съсредоточа. Раненият Сребърен офицер в Рокаста каза, че Корвиум бил истинска касапница. Недей, казвам си. Не отивай там. Разбира се, умът ми въпреки това се насочва натам. Невъзможно е да избегнеш ужасите, за които наистина не искаш да мислиш. Касапница. За двете страни. Червени и Сребърни, Алената гвардия и армията на Мейвън. Кал е оцелял, това поне ми е ясно от поведението на Мейвън. Но Фарли, Килорн, Камерън, братята ми, останалите? Толкова много имена и лица, които вероятно са нападнали стените на Корвиум. Какво е станало с тях?

Притискам пръсти към очите си, опитвам се да възпра сълзите. Усилието ме изтощава, но отказвам да плача пред Китън и Клоувър.

За моя изненада конвоят не спира в центъра на лагера в Задушливите земи. Макар да има площад, който изглежда съвършено подходящ за още една от сладникавите речи на Мейвън. Няколко от транспортните камиони, всеки — превозващ потомци на някоя Висша Династия, се отделят, но ние профучаваме през града, устремени все по-навътре и по-навътре. Макар че се опитват да го скрият, Китън и Клоувър стават по-изнервени, очите им се стрелкат между прозорците и се споглеждат. Това не им харесва. Страхотно. Нека се гърчат.

Колкото и дръзка да се чувствам, над мен също се спуска сянка на ужас. Да не би Мейвън да си е изгубил ума? Къде ни води — всички ни? Със сигурност не би вкарал придворните в окоп или минно поле, или нещо по-лошо. Транспортните камиони набират скорост, носейки се все по-бързо и по-бързо през земя, отъпкана здраво, за да се превърне в път. В далечината артилерийски оръдия и тежки топове се изправят като тромави метални останки от корабокрушение, разкривени сенки, подобни на черни скелети. След по-малко от миля прекосяваме първите редици окопи, превозните ни средства преминават с ръмжене по набързо построени мостове. Следват още окопи. За резерви, поддръжка, съобщения. Лъкатушат като проходите на Резката, заравят се в замръзнала кал. След една дузина изгубвам бройката. Или окопите са изоставени, или войниците са добре скрити. Не виждам дори едно-единствено късче от червена униформа.

Доколкото ни е известно, това би могло да е капан. Кроежите на един стар крал, предназначени да впримчат и победят едно малко момче. Част от мен иска това да е вярно. Ако не мога да убия Мейвън, може би кралят на Езерните земи ще го направи вместо мен. Династия Сигнет, нимфи. Управляващи от стотици години. Толкова знам за вражеския монарх. Кралството му е като нашето, разделено по кръв, управлявано от аристократични Сребърни Династии. И очевидно засегнато от Алената гвардия. Подобно на Мейвън той сигурно е твърдо решен да задържи властта на всяка цена, чрез всякакви средства. Дори таен съюз със стар враг.

На изток облаците се разкъсват и няколко лъча слънчева светлина осветяват суровата земя около нас. Докъдето стига погледът, няма дървета. Прекосяваме до окопа на предната линия и аз ахвам при гледката. Вътре са скупчени Червени войници в дълги редици по шестима, с униформи, оцветени в различни нюанси на ръждивочервено и алено. Събират се като локва кръв от рана. С ръце върху стълбите, треперят в студа. Готови да се втурнат навън от окопа си и да навлязат в смъртоносната зона на Задушливите земи, ако техният крал заповяда. Забелязвам сред тях Сребърни офицери, отличаващи се по сиво-черните си униформи. Мейвън е млад, но не и глупав. Ако това е номер на езерняците, той е готов да си проправи път с бой. Предполагам, че кралят на Езерните земи е разположил в очакване друга армия в собствени окопи от другата страна. Още Червени войници за хвърляне на вятъра.

Когато гумите на нашия транспортен камион се допират до другата страна, Клоувър се стяга до мен. Държи електриковозеления си поглед насочен напред, опитвайки се да остане спокойна. Тънък слой пот блести върху челото ѝ и издава страха ѝ.

Истинската пустош на Задушливите земи е осеяна с кратери от артилерийската стрелба на две армии. Някои от дупките сигурно датират от десетилетия. Бодлива тел се преплита в замръзналата кал. Далеч напред, в главния транспортьор, един телки и един магнитрон работят в тандем. Мятат ръце напред-назад, изтръгват всякакви отломки и боклуци от пътя на конвоя. Във всички посоки се разлитат с въртене късчета навито желязо. И предполагам кости. Червени умират тук от поколения насам. Пръстта е осеяна с техния прах.

В кошмарите ми това място се простира до безкрайност във всички посоки. Но вместо да продължи напред в пустошта до безкрай, конвоят забавя ход на малко повече от половин миля отвъд окопите на предната линия. Докато транспортните ни камиони обикалят в кръг и лъкатушат, подреждайки се във форма на полумесец, едва не избухвам в нервен смях. От всички възможни неща, от всички възможни места спираме при един павилион. Контрастът е стряскащ. Павилионът е чисто нов, с бели колони и копринени завеси, полюшващи се в отровения вятър. Построен само с една-единствена цел. Среща на върха, съвещание като онова преди толкова много време. Когато двама крале решили да започнат столетна война.

Един Пазител рязко отваря вратата на транспортьора ми и ни прави знак да слезем. Клоувър се поколебава половин секунда, а Китън прочиства гърло и я подтиква да върви. Движа се между тях, придружена на слизане върху опустошената земя. Едри камъни и пръст правят терена под краката ми неравен. Моля се нищо да не се разцепи под мен. Череп, ребро, бедрена кост или гръбнак. Не ми трябват повече доказателства, че вървя през безкрайно гробище.

Клоувър не е единствената, която се страхува. Дори Пазителите се движат бавно, нащрек, маскираните им лица бързо се обръщат напред-назад. Като никога мислят и за собствената си безопасност, а не само за тази на Мейвън. А останалите от двора, които още са тук — Еванджелин, Птолемей, Самсон — се мотаят около транспортьорите си. Очите им се стрелкат наоколо, носовете им се сбърчват. Могат да подушат смъртта и опасността така добре, както аз. Едно погрешно движение, един намек за заплаха и ще хукнат. Еванджелин е зарязала кожите си, за да сложи броня. Покрита е със стомана от врата до китките и до пръстите на краката. Бързо освобождава ръцете си от кожените си ръкавици, оголвайки кожата си за студения въздух. По-добре е за битка. Усещам порива да направя същото — не че изобщо ще ми помогне. Оковите са по-здрави от всякога.

Единственият, който изглежда незасегнат, е Мейвън. Умиращата зима му приляга, правейки бледата му кожа да се откроява по причудливо елегантен начин. Дори сенките около очите му, тъмни както винаги, черни и подобни на синини, му придават трагична красота. Днес носи толкова символи на кралска власт, колкото се осмелява. Момче крал, но все пак крал, който всеки момент ще погледне в очите някого, който е според твърденията най-големият му съперник. Сега короната на главата му изглежда естествено, пригодена така, че да седи ниско на челото му. От нея из лъскавата му черна коса изригват бронзови и железни пламъци. Дори в сивата светлина на Задушливите земи медалите и ордените му лъщят със сребро, рубин и оникс. Пелерина, гарнирана с огненочервен брокат, допълва ансамбъла и образа на огнен крал. Но Задушливите земи поглъщат всички ни. По лъснатите му черни ботуши полепва пръст, докато върви напред, устоявайки на дълбоко вкоренения инстинкт да се бои от това място. Нетърпелив, хвърля поглед през рамо, оглежда десетките души, които е принудил да дойдат тук. Огнено сините му очи са достатъчно предупреждение. Трябва да отидем с него. Не се страхувам от смъртта и затова първа го следвам в онова, което би могло да се окаже гроб.

Кралят на Езерните земи вече чака.

Изтяга се в обикновен стол: дребен мъж на фона на огромното знаме, окачено зад него. То е кобалтовосиньо, украсено с четирилистно цвете в сребристо и бяло. Млечносините му метални транспортьори са се разпрострели от двете страни на павилиона, подредени в огледален образ на нашите. С един поглед преброявам повече от дузина, всичките — гъмжащи от езерняшката версия на Пазители. Още от тях стоят от двете страни на краля на Езерните земи и антуража му. Не носят маски или одежди, а защитна броня с проблясващи плочки от наситено син сапфир. Стоят безмълвни, със стоически вид, с лица като дялан камък. Всеки от тях — воин, обучаван още от раждането си или почти оттогава. Не познавам способностите на никого от тях, нито онези на спътниците на краля. Дворът на Езерните земи не е нещо, което съм изучавала по време на уроците си с лейди Блонос преди цяла вечност.

Когато се приближаваме, виждам краля по-ясно. Взирам се в него, опитвам се да видя човека под короната от бяло злато, топази, тюркоаз и тъмен лазурит. Защото този крал предпочита синьото също толкова явно, колкото Мейвън отдава предпочитанията си на червеното и черното. В края на краищата той е мъжкият вариант на нимфа, човек, който умее да контролира водата. Подобаващо е. Очаквам и очите му да са сини — вместо това те са буреносно сиви, в тон със суровия метален цвят на дългата му, права коса. Хващам се, че го сравнявам с бащата на Мейвън, единствения друг крал, когото съм познавала някога. Той е пълна негова противоположност. Докато Тиберий Шести беше як и набит, брадат, с лице и тяло, подпухнали и разплути от алкохола, кралят на Езерните земи е дребен и крехък, гладко избръснат и има ясни очи и тъмна кожа. Както при всички Сребърни цветът на кожата му има хладен сиво-син оттенък. Когато се изправя, е грациозен, плавните му движения са като тези на танцьор. Не носи броня или парадна униформа. Само одежди в проблясващо сребристо и кобалтово, ярки и внушителни като знамето му.

— Крал Мейвън от Династия Калоре — казва той и накланя почтително глава, когато Мейвън стъпва в павилиона. Черна коприна се плъзга по белия мрамор.

— Крал Орек от Династия Сигнет — отвръща Мейвън както подобава. Постарава се да се поклони по-ниско от съперника си, със здраво залепена на устните му усмивка. — Де да беше тук баща ми да види това.

— Също и майка ви — казва Орек. В думите няма хаплива нотка, но Мейвън се изпъва бързо, сякаш внезапно изправил се пред заплаха. — Моите съболезнования. Прекалено млад сте да преживеете такава голяма загуба. — Има акцент, думите му са странно мелодични. Очите му потрепват над рамото на Мейвън, покрай мен, към Самсон, който ни следва, облечен в сините цветове на своята Династия Мерандус. — Нали бяхте уведомени за моите… молби?

— Разбира се. — Мейвън издава брадичка над рамото си. Хвърля ми поглед за секунда; после погледът му, като този на Орек се плъзва към Самсон. — Братовчеде, предполагам, че нямаш нищо против да ни изчакаш в транспортьора си.

— Братовчеде… — изрича Самсон с толкова възражение в гласа, колкото се осмелява. Въпреки това се заковава на място, забил крака в земята на няколко метра от платформата на павилиона. Няма какъв довод да изтъкне, не и тук. Стражите на крал Орек се напрягат, ръцете им посягат към многобройните им оръжия. Пистолети, саби, самият въздух около нас. Всичко, което могат да призоват, за да възпрат един внушител да се приближи толкова много до техния крал и ума му. Жалко, че придворните от Норта не са същите.

Най-накрая Самсон отстъпва. Покланя се ниско, ръцете му се люшват отстрани до тялото му в резки, отработени движения.

— Да, Ваше величество.

Едва когато той се обръща, тръгва обратно към превозните средства и изчезва от поглед, стражите на езерняците се отпускат. А крал Орек се усмихва сковано и махва на Мейвън да се обърне с лице към него. Като дете, подканено да каже какво иска.

Вместо това Мейвън се насочва към отсрещната седалка. Не е от Безмълвен камък, не е безопасна, но той се настанява в нея без помен от колебание. Обляга се назад и кръстосва крака, оставяйки пелерината си да се спусне върху едната му ръка, докато другата лежи свободно. Ръката му виси и се поклаща — с ясно виждащата се възпламенителна гривна.

Ние, останалите, се събираме около него и заемаме места в тон с двора на езерняците, които сега седят срещу нас. Еванджелин и Птолемей се настаняват от дясната страна на Мейвън, както и баща им. Не знам кога се е присъединил към конвоя ни. Управителят Уел също е тук, зелените му одежди изглеждат отблъскващо на сивия фон на Задушливите земи. За мен отсъствието на Династиите Айрал, Ларис и Хейвън изглежда очебийно, редиците им са заменени от други съветници. Четиримата ми пазачи Арвън се нареждат от двете ми страни, докато седя: толкова плътно, че мога да чуя дишането им. Вместо това съсредоточавам вниманието си върху хората пред мен, езерняците. Най-близките съветници, довереници, дипломати и генерали на краля. Хора, от които трябва да се боя почти толкова, колкото от самия крал. Никой не представя присъстващите, но бързо осъзнавам кой е най-важен сред тях. Тя седи от дясната страна на краля: мястото, което в момента заема Еванджелин.

Много млада кралица може би? Не, семейната прилика е твърде силна. Тя трябва да е принцесата на Езерните земи с очи като на баща си и собствена корона от безупречни сини скъпоценни камъни. Правата ѝ черна коса блести, сплетена с перли и сапфири. Докато се взирам в нея, тя усеща погледа ми и в отговор се взира в мен.

Мейвън проговаря пръв, прекъсвайки наблюденията ми:

— За пръв път от столетие сме единодушни.

— Така е. — Орек кимва. Окиченото му със скъпоценни камъни чело проблясва в отслабващата слънчева светлина. — Алената гвардия и подобните ѝ трябва да бъдат изкоренени. Бързо, та заразата им да не се разнесе по-далече, отколкото вече е плъзнала. Така че Червените в други области да не се изкушат от лъжливите им обещания. Чувам слухове за смут в Пиемонт?

— Слухове, да. — Моят вероломен крал не признава нищо повече от това, което иска. — Знаете какви могат да бъдат принцовете. Вечно спорят помежду си.

Орек почти се ухилва:

— Наистина. Лордовете от Прерията са кажи-речи същата стока.

— Що се отнася до условията…

— Не толкова бързо, млади ми приятелю. Бих искал да узная в какво състояние е домът ти, преди да вляза през вратата.

Дори от мястото си мога да почувствам как Мейвън се стяга.

— Питайте каквото искате.

— Династия Айрал? Династия Ларис? Династия Хейвън? — Очите на Орек обхождат с поглед редицата ни, без да пропуснат нищо. Погледът му се плъзва по мен, поколебавайки се за половин секунда. — Не виждам тук никого от тях.

— Следователно?

— Следователно докладите са верни. Те са се разбунтували срещу законния си крал.

— Да.

— В подкрепа на изгнаник.

— Да.

— А вашата армия от новокръвни?

— Нараства с всеки изминал ден — казва Мейвън. — Още едно оръжие, с което всички трябва да се научим да си служим.

— Като нея. — Кралят на Езерните земи накланя глава в моята посока. — Мълниеносното момиче е значителен трофей.

Юмруците ми се свиват върху коленете. Разбира се, той е прав. Не съм много повече от трофей, който Мейвън да влачи наоколо, използвайки лицето ми и насила изричаните ми думи, за да привлече още хора на своя страна. Не се изчервявам обаче. Имала съм дълго време да привикна със срама си.

Ако Мейвън гледа в моята посока, това не ми е известно. Отказвам да го погледна.

— Трофей, да, а също и символ — казва Мейвън. — Алената гвардия е истинска, от плът и кръв, а не от призраци.

Плътта и кръвта могат да бъдат контролирани, сразени и унищожени.

Кралят цъка с език сякаш от жал. Бързо се изправя: мантията му се мята около него като бушуваща река. Мейвън също се изправя и го пресреща в центъра на павилиона. Измерват се с поглед, единият поглъща с очи другия. Никой не иска да е първият, който ще се пречупи. Чувствам как самият въздух около мен се стяга: горещ, после студен, сетне сух, после лепкав. Волята на двама Сребърни крале бушува около всички ни. Не знам какво вижда Орек в Мейвън, но внезапно отстъпва и протяга едната си тъмна ръка. Скъпи пръстени блещукат по всичките му пръсти.

— Е, ще се разправим с тях съвсем скоро. Също и с вашите разбунтували се Сребърни. Три рода срещу мощта на две кралства е нищо.

С леко накланяне на глава Мейвън връща жеста. Улавя ръката на Орек в своята. Объркано се запитвам как, по дяволите, Мер Бароу от Подпорите попадна тук. На няколко крачки от двама крале, гледайки как още едно парче от кървавата ни история си идва на мястото. Джулиан ще обезумее, когато му кажа. Когато. Защото ще го видя отново. Ще видя всички тях отново.

— Сега за условията — продължава упорито Орек. И осъзнавам, че не е пуснал пръстите на Мейвън. Също и Пазителите. Те правят заедно една заплашителна крачка напред, одеждите им с изрисувани пламъци крият всякакви евентуални оръжия. От другата страна на платформата стражите на езерняците правят същото. Всяка страна предизвиква другата да предприеме стъпката, която ще свърши с кръвопролитие. Мейвън не се опитва да се изтръгне или да се доближи. Просто стои непоклатим, без никаква емоция, без страх.

— Условията са разумни — отвръща той с равен тон. Не мога да видя лицето му. — Задушливите земи — разделени поравно, старите граници — поддържани и отворени за пътуване. Ще можете да се възползвате поравно от река Капитъл и канала Ерис…

— Докато брат ви е жив, са ми необходими гаранции.

— Брат ми е предател, изгнаник. Съвсем скоро ще бъде мъртъв.

— Точно за това говоря, момче. Веднага щом него вече го няма, веднага щом разкъсаме Алената гвардия къс по къс — дали ще се върнеш към старите порядки? Към старите врагове? Дали отново ще откриеш, че се давиш в Червени тела и ти трябва място, където да ги изхвърлиш? — Лицето на Орек потъмнява, обливайки се в сиво и пурпурно. Студеното му, безстрастно държание се превръща в гняв. — Контролът на числеността на населението е едно нещо, но войната, постоянният конфликт не е много повече от обикновена лудост. Не желая да пролея дори само още една капка Сребърна кръв, понеже вие не можете да се справите с вашите Червени плъхове.

Мейвън се накланя напред със същата настойчивост като Орек:

— Нашият договор ще бъде подписан тук, оповестен из всеки град, до всеки мъж, жена и дете от моето кралство. Всички ще узнаят, че тази война е свършила. Поне всички в Норта. Знам, че в Езерните земи не разполагате със същите възможности, старче. Но вярвам, че ще положите всички усилия да уведомите толкова голяма част от запратеното си вдън водите кралство, колкото е възможно.

През всички ни преминава тръпка. Страх — в Сребърните, но вълнение в мен. Унищожете се взаимно, прошепвам наум. Изтърбушете се. Не се съмнявам, че за един крал нимфа няма да е никакъв проблем да удави Мейвън на място.

Орек оголва зъби:

— Не знаеш нищо за страната ми.

— Знам, че Алената гвардия се зароди в твоя дом, а не в моя — изплюва Мейвън в отговор. Прави жест със свободната си ръка, давайки знак на Пазителите си да се отдръпнат. Лекомислено, позиращо момче. Надявам се да загине заради това. — Не се дръж, сякаш ми правиш услуга. Имате нужда от това точно толкова, колкото и ние.

— Тогава искам думата ти, Мейвън Калоре.

— Имате я…

— Думата ти и ръката ти. Най-здравата връзка, която може да се създаде.

О.

Очите ми литват от Мейвън, вкопчен в хватка с краля на Езерните земи, към Еванджелин. Тя седи неподвижно, сякаш замръзнала, с поглед, прикован единствено върху мраморния под. Очаквам да се изправи и да закрещи, да опустоши това място, мятайки шрапнели. Но тя не помръдва. Дори Птолемей, брат ѝ, който е нейното вярно кученце, остава на мястото си. А баща им в черните одежди на Династия Самос гледа мрачно и свъсено както винаги. Не откривам у него видима промяна. Никакъв признак, че Еванджелин скоро ще изгуби положението, за чието придобиване се бореше толкова упорито.

В отсрещния край на павилиона принцесата на Езерните земи прилича на издялана от камък. Дори не мигва. Знаела е, че това се задава.

Някога, когато бащата на Мейвън му каза, че ще се ожени за мен, Мейвън се задави от изненада. Разигра хубав театър, гневеше се и спореше. Престори се, че не знае каква е целта на това предложение, какво означава. Подобно на мен, той е носил хиляда маски и е играл милион различни роли. Днес се представя в ролята на крал, а кралете никога не са изненадани, никога не са заварени неподготвени. И да е шокиран, не го показва. Чувам единствено стоманена нотка в гласа му.

— За мен би било чест да ви наричам „татко“ — казва той.

Най-накрая Орек пуска ръката му.

— А за мен ще бъде чест да те наричам „синко“.

И двамата са безкрайно неискрени.

От дясната ми страна нечий стол изстъргва по мрамора. Последван бързо от още два. Във вихрушка от метал и черен цвят членовете на Династия Самос излизат припряно от павилиона. Еванджелин върви начело пред брат си и баща си, без нито за миг да погледне назад, с разтворени ръце от двете страни на тялото. Раменете ѝ се смъкват, а педантично изправената ѝ поза изглежда някак смекчена.

Изпитва облекчение.

Мейвън не я проследява как си отива, напълно съсредоточен върху настоящата задача. „Задачата“ е принцесата на Езерните земи.

— Милейди — казва той и се покланя в нейната посока.

Тя просто накланя глава, без нито за миг да смекчи студеното си изражение.

— Пред очите на благородния си двор моля за ръката ви, за да станете моя съпруга. — Чувала съм тези думи преди. От същото момче. Изречени пред тълпа, всяка дума — звучаща като щракване на ключалка. — Обричам се на теб, Айрис Сигнет, принцесо на Езерните земи. Ще приемеш ли?

Айрис е прекрасна, по-грациозна от баща си. Въпреки това не е танцьорка, а ловец. Изправя се на дългите си крака, разгъвайки се от мястото си във водопад от меко сапфиреносиньо кадифе и налети, женствени извивки. Под прорезите на роклята ѝ зървам кожен клин. Износен, напукан на коленете. Не е дошла неподготвена. И подобно на толкова много хора тук не носи ръкавици въпреки студа. Ръката, която протяга към Мейвън, е с кожа в цвета на кехлибар, с дълги пръсти, без бижута. Очите ѝ все така не трепват дори когато от въздуха се образува мокра мъгла и започва да кръжи около протегнатата ѝ ръка. Проблясва пред очите ми: микроскопични капчици влага се кондензират и оживяват. Превръщат се в миниатюрни, кристални мъниста от вода, всяко — мъничка точица от пречупваща се светлина, докато се извиват и се движат.

Първите ѝ думи са на непознат за мен език. Езикът на Езерните земи. Той е съкрушително прекрасен, думите се преливат като изговорена песен, като вода. После, на езика на Норта, с акцент:

— Слагам ръката ти в своята и обричам живота си на твоя — отвръща тя в съответствие със собствените си традиции и обичаите на своето кралство. — Приемам, Ваше величество.

Той протяга голата си ръка, за да поеме нейната: гривната на китката му хвърля искри, когато се раздвижва. Огнено течение поразява въздуха подобно на змия и извиващо се около сплетените им пръсти. Не я изгаря, макар че със сигурност преминава достатъчно близо, за да опита. Айрис изобщо не трепва. Изобщо не мигва.

И така на една война е сложен край.