Кралска клетка

Двайсет и три Еванджелин

Тя се смее, опряла лице във врата ми, докосването ѝ е като допир на устни до студена стомана. Короната ми е кацнала нестабилно върху червените ѝ къдрици, стомана и диаманти проблясват между рубинени кичури. Благодарение на способността си тя кара диамантите да примигват като сияйни звезди.

Неохотно сядам и изоставям леглото си, копринено меките чаршафи и Илейн. Тя изписква, когато разтварям рязко завесите и пускам слънчевата светлина да нахлуе вътре. С едно леко движение на ръката ѝ прозорецът се обвива в сенки: сянката разцъфва, докато светлината намалява по неин вкус.

Обличам се в полумрака, нахлузвайки миниатюрно черно долно бельо и сандали с връзки. Днешният ден е специален и нарочно не бързам, докато отливам облеклото по тялото си от металните листове в дрешника си. Титан и затъмнена стомана се стелят по крайниците ми. Сребристочерна, бронята отразява светлината в изобилие от ярки цветове. Не ми трябва камериерка, за да придаде завършен вид на външността ми, нито пък искам някоя да пърха из стаята ми. Правя го сама, полагайки искрящо черно-синьо червило в тон с черната като въглен очна линия, осеяна със специално изработени кристали. Илейн дреме през цялото време, докато става всичко това, докато не смъквам короната от главата ѝ. Става ми идеално.

— Моя — казвам ѝ и се надвесвам да я целуна още веднъж. Тя се усмихва лениво, устните ѝ се извиват върху моите. — Не забравяй, днес се очаква да присъстваш.

Тя се покланя закачливо:

— Както нареди Ваше височество.

Титлата е толкова възхитителна, че ми се иска с едно близване да грабна думите право от устата ѝ. Но при мисълта, че рискувам да си разваля грима, се въздържам. И не поглеждам назад да не би да изгубя и малкото самоконтрол, който ми е останал напоследък.

Ридж Хаус принадлежи на семейството ми от поколения насам, ширнала се през обкичения с хребети край на множеството проломи, които дават името на нашия район. Цялата в стомана и стъкло, тя е вероятно любимото ми от всичките ни семейни имения. Личните ми покои гледат на изток, към зората. Обичам да ставам с изгрева на слънцето точно толкова, колкото това не се харесва на Илейн. Пасажът, който свързва покоите ми с главните зали на имението, е проектиран от магнитрони, изграден от стоманени коридори с отворени страни. Някои се простират по земята, но много от тях се извиват дъгообразно над листатите корони на дърветата, назъбените скали и потоците, осеяли имота. Ако някога на прага ни избухне битка, една нашественическа войска трудно ще си проправи път с бой през конструкцията, издигната, за да ги отблъсне.

Въпреки добре поддържаната гора и пищното землище на Пролома тук не идват много птици. Достатъчно благоразумни са. Като деца Птолемей и аз използвахме много от тях като мишени за стрелба. Останалите ставаха жертва на капризите на майка ми.

Преди повече от триста години, преди кралете от Династия Калоре да се издигнат на власт, Проломът не съществувал, нито пък Норта. Това кътче земя се управлявало от военачалник от дома Самос, мой пряк предтеча. Нашата кръв е кръв на завоеватели и късметът ни проработи отново. Мейвън вече не е единственият крал в Норта.

Слугите тук добре умеят да се правят на невидими, появяващи се само когато са необходими или някой ги повика. В последните седмици сякаш са почти прекалено добри в работата си. Не е трудно да предположа защо. Мнозина Червени бягат: или в големите градове, за да се опазят от гражданската война, или за да се присъединят към бунта на Алената гвардия. Баща ми казва, че самата Гвардия е избягала в Пиемонт, който е на практика марионетка, чиито конци се дърпат от Монтфорт. Поддържа канали за общуване с лидери на Монтфорт и Гвардията, макар и неохотно. Но засега врагът на нашия враг е наш приятел, превръщайки всички ни в неохотни и предпазливи съюзници по отношение на Мейвън.

Толи чака в галерията, широкият, открит коридор се простира по дължината на главната къща. Прозорци от всички страни предлагат гледки във всички посоки по протежение на цели мили от Пролома. В най-ясния ден може би бих успяла да видя Питарус на запад, но облаците са надвиснали ниско в далечината, докато пролетните дъждове препускат по цялата дължина на ширналата се речна долина. На изток долини и хълмове се разгъват във все по-високи склонове, завършвайки в синьо-зелени планини. Районът на Пролома е по мое скромно мнение най-прекрасното късче от Норта. И е мое. На моето семейство. Династия Самос управлява този рай.

Брат ми определено изглежда като принц, престолонаследникът на Пролома. Вместо броня Толи носи нова униформа. Сребристосива вместо черна, с блестящи копчета от оникс и стомана и тъмен шарф, кръстосващ тялото му от рамото до хълбока. Все още няма медали, поне не и такива, които може да носи. Останалите са спечелени в служба на друг крал. Сребристата му коса е мокра, прилепнала към главата му. Току-що е взел душ. Държи новата си ръка прибрана плътно до тялото, пазейки придатъка. На Рен ѝ бе нужен почти цял ден да я изгради отново както трябва, а дори тогава ѝ беше необходима неимоверно голяма помощ от двама други като нея.

— Къде е съпругата ми? — пита той, поглеждайки надолу по открития пасаж зад мен.

— Ще дойде след малко. Мързеливо създание. — Толи се ожени за Илейн преди седмица. Не знам дали я е виждал след първата брачна нощ, но едва ли има нещо против. Уговорката е по взаимно съгласие.

Той преплита здравата си ръка с моята.

— Не всеки може да кара с толкова малко сън като теб.

— Е. ами ти? Чух, че всичката онази работа по ръката ти е довела до няколко оставяния късно през нощта с лейди Рен — отвръщам, хилейки се похотливо. — Или съм погрешно осведомена?

Тали се ухилва смутено.

— Това изобщо възможно ли е?

— Не и тук. — В Ридж Хаус е на практика невъзможно да пазиш тайни. Особено от майка ми. Очите ѝ са навсякъде, в мишките и котките и в някое и друго осмелило се врабче. Слънчевата светлина прониква през галерията и играе по многобройните скулптури от течен метал. Докато минаваме, Птолемей извива новата си ръка във въздуха и скулптурите се извиват заедно с нея. Променят формата си, една от друга по-сложни.

— Не се мотай, Толи. Ако посланиците пристигнат преди нас, татко може да забучи главите ни на портата — скарвам му се. Той се засмива на обичайната заплаха и стара шега. Никой от нас не е виждал такова нещо. Баща ни е убивал преди със сигурност, но никога толкова грубо или толкова близо до къщи. Не проливай кръв в собствената си градина, казваше той.

Слизаме с криволичене от галерията, придържайки се към външните свързващи пасажи, за да се насладим по-добре на пролетното време. От повечето вътрешни салони има гледка към пасажа: прозорците им от полиран плексиглас или вратите им, разтворени, за да улавят пролетния ветрец. По протежение на единия са се подредили пазачи с цветовете на Самос и когато се приближаваме, кимат с глави, отдавайки почит на своите принц и принцеса. Усмихвам се на жеста, но присъствието им ме смущава.

Пазачите Самос наглеждат протичането на жестока операция: създаването на Безмълвен камък. Дори Птолемей пребледнява, докато минаваме. За миг миризмата на кръв зашеметява и двама ни, изпълвайки въздуха с остър лъх на желязо. Двама души от Династия Арвън седят в салона, приковани към столовете си. Никой от тях не е тук доброволно. Тяхната династия е в съюз с Мейвън, но имаме нужда от Безмълвен камък и затова те са тук. Рен кръжи между тях, отбелязвайки напредъка им. Китките на двамата са срязани и кръвта им тече обилно в големи кофи. Когато двамата Арвън стигнат предела на силите си, Рен ще ги излекува и ще стимулира кръвопроизводството им само за да може всичко да започне отново. Междувременно кръвта ще бъде смесена с цимент, втвърдена, за да се получат смъртоносните блокове потискащ способностите камък. Не ми е известно за какво, но баща ми със сигурност има планове за него. Затвор може би като онзи, който Мейвън построи както за Сребърни, така и за новокръвни.

Най-внушителната ни приемна зала, подходящо назованата Ивица на Залеза, е на западния склон. Предполагам, че технически погледнато, сега тя е и тронната ни зала. Докато се приближаваме, пътят ни е осеян с придворни от новосъздадената аристокрация на баща ми, събиращи се все по-нагъсто с всяка стъпка напред. Повечето са братовчеди от династия Самос, издигнали се благодарение на провъзгласената от нас независимост. Няколко по-близки кръвни роднини, братята и сестрите на баща ми и техните деца, си присвояват титли на принцове и принцеси, но другите си остават лордове и лейди, доволни както винаги да живеят, разчитайки на името на баща ми и амбициите му.

Сред обичайното черно и сребристо се открояват ярки цветове, очевиден знак за днешното събиране. Посланици от другите открито бунтуващи се династии са дошли да сключат договор с кралството на Пролома. Да коленичат. Династия Айрал ще спори. Ще се опита да се пазари. Копринените хора си мислят, че тайните им могат да им купят корона, но властта е единствената валута тук. Силата — само тя е разменна монета. А те предадоха и двете, за да навлязат в нашата територия.

Хейвън също е дошъл със сенките, греещи се на слънчевата светлина, докато вятърните тъкачи на Ларис, облечени в жълто, се държат близо един до друг. Последните вече се заклеха във вярност на баща ми и водят със себе си мощта на Въздушния флот, след като са завзели контрола върху повечето въздушни бази. Аз обаче държа повече на Династия Хейвън. Илейн няма да го каже, но тъгува за семейството си. Някои вече се заклеха във вярност на Самос, но не всички, включително собственият ѝ баща, и за нея е мъчително да вижда как в нейната династия настъпва разцепление. Всъщност мисля, че именно затова не дойде тук с мен. Не може да понесе да вижда династията си разделена. Иска ми се да можех да ги накарам да коленичат за нея.

На утринната светлина Ивицата на Залеза е все още впечатляваща с гладката си настилка от речен камък и зашеметяващи гледки към долината. Река Алиджънт лъкатуши като синя панделка по зелена коприна, лениво извивайки се напред-назад в далечната дъждовна буря.

Коалицията не е пристигнала още и това предоставя на Толи и мен време да заемем местата — троновете си. Неговият — от дясната страна на баща ми, моят — от лявата страна на майка ни. Всички са изработени от най-фина стомана, излъскана до огледален блясък. Студена е на пипане и си нареждам да не потръпвам, докато сядам.

Въпреки това кожата ми настръхва главно в изблик на нетърпеливо очакване. Аз съм принцеса, Еванджелин от Пролома, от кралската фамилия Самос. Мислех, че съдбата ми е да бъда нечия друга кралица, поданица на нечия друга корона. Така е много по-добре. Именно това трябваше да планираме през цялото време. Почти съжалявам за годините от живота ми, в които съм се учила само как да бъда нечия съпруга.

Татко влиза в залата с тълпа съветници навел глава, за да слуша. По природа не говори много. Пази мислите си в тайна, но умее да слуша, вземайки под внимание всичко, преди да решава. Не като Мейвън, лекомисления крал, който следва само собствените си погрешни инстинкти.

Майка ми върви след него сама в обичайното си зелено, без дами или съветници. Повечето хора ѝ оставят широко пространство. Вероятно заради деветдесеткилограмовата черна пантера, която я следва безшумно по петите. Животното върви в крак с нея, отделяйки се едва когато тя стига до трона си. После се увива около мен, потрива масивната си глава в глезена ми. Стоя неподвижна по навик. Контролът на майка ми над подчинените ѝ създания е добре отработен, но не съвършен. Виждала съм любимците ѝ да отхапват парчета плът от много слуги, без значение дали им е наредила, или не. Пантерата тръсва глава веднъж, а после се връща при майка ми и сяда от лявата ѝ страна, между нас. Тя полага върху главата ѝ обсипана с ярки смарагди ръка и гали копринената ѝ черна козина. Гигантската котка примигва бавно с кръгли, жълти очи.

Срещам погледа на майка ми над животното и повдигам вежда:

— Адски впечатляващо влизане.

— Изборът беше между пантерата и питона — отвръща тя. По короната на главата ѝ проблясват смарагди, умело инкрустирани в сребро. Косата ѝ се спуска като плътна, черна пелена, съвършено права и гладка. — Не можах да намеря рокля в тон със змията. — Посочва надолу към кехлибарените гънки на шифонената си рокля. Съмнявам се това да е причината, но не изричам съмнението си на глас. Машинациите ѝ ще станат явни съвсем скоро. Колкото и да е умна, майка ми не притежава талант за хитрини и увъртане. Отправя заплахите си открито. Баща ми си пасва добре с нея в това отношение. Неговите маневри отнемат години, вечно се движи в сенките.

Засега обаче стои в светлината на яркото слънце. При едно махване на ръката му съветниците му се отдръпват назад и той се изкачва да седне при нас. Внушителна гледка. Подобно на Птолемей, носи дрехи от украсено с брокат сребро, зарязал предишните си черни одежди. Мога да почувствам бронята под знаците на кралската му власт. Хром. Точно като семплата лента около челото му. Никакви скъпоценни камъни за баща ми. Не са по вкуса му.

— Братовчеди от желязо — изрича той тихо към Ивицата на Залеза, загледан към многобройните лица от Династия Самос из тълпата, която ни посреща.

— Крале от стомана! — изкрещяват в отговор те, вдигайки юмруци във въздуха. Силата на вика отеква с пулсиране в гърдите ми.

В Норта, в тронните зали на Уайтфайър или Съмъртън, някой винаги изкрещяваше името на краля, оповестявайки присъствието му. Както и със скъпоценните камъни, баща ми не обича подобни ненужни демонстрации. Всички тук знаят името ни. Повтарянето му само би показало слабост, жажда за уверение. Татко не притежава нито едното от двете.

— Започвайте — казва той. Пръстите му барабанят по страничната облегалка на трона му, а тежките железни врати в далечния край на залата се разтварят.

Посланиците са малобройни, но с висок сан: водачи на своите династии. Лорд Салин от Айрал сякаш носи всички накити, които липсват на баща ми: широката му яка от рубини и сапфири се простира от едното до другото му рамо. Останалите му дрехи са с равномерно разпределени червени и сини шарки, а мантията се дипли около глезените му. Друг може и да се препъне, но един копринен човек от Династия Айрал не изпитва такъв страх. Движи се със смъртоносна грациозност, със сурови и тъмни очи. Полага всички усилия да се покаже достоен за паметта на предшественичката си Ара Айрал. Придружителите му също са копринени хора, също толкова ярко облечени и биещи на очи. Те са красив род с кожа като студен бронз и пищна черна коса. Соня не е с него. Смятах я за приятелка в двора — дотолкова, доколкото мога да смятам някого за приятел. Не ми липсва и вероятно е най-добре, че не е тук.

Очите на Салин се присвиват при вида на пантерата на майка ми, която сега мърка под докосването ѝ. Ах. Бях забравила. Майка му, убитата лейди Айрал, била наричана Пантерата в младостта си. Умел ход, майко.

Половин дузина сенки от рода Хейвън се появяват с потрепване: лицата им определено не са толкова враждебни. В дъното на стаята забелязвам да се появява и Илейн. Но лицето ѝ остава в сянка, криейки болката ѝ от всички други в препълнената стая. Иска ми се да можех да я настаня да седне до мен. Но макар че семейството ми е повече от благосклонно по отношение на нея, това не може да стане никога. Някой ден тя ще седи зад Толи. Не зад мен.

Лорд Джералд, бащата на Илейн, е начело на делегацията на Хейвън. Подобно на нея има буйна яркочервена коса и сияеща кожа. Изглежда по-млад, отколкото е в действителност, с външност, смекчена от естествената му способност да манипулира светлината. Ако знае, че дъщеря му е в дъното на стаята, не го показва.

— Ваше величество. — Салин Айрал накланя глава точно колкото да прояви вежливост.

Баща ми не се навежда. Движат се единствено очите му, потрепващи между посланиците.

— Мил орди. Милейди. Добре дошли в кралството на Пролома.

— Благодарим ви за гостоприемството — обажда се Джералд.

Почти мога да чуя как баща ми скърца със зъби. Той мрази пропиляното време, а подобни любезности със сигурност са точно това.

— Е, пропътувахте целия този път. Надявам се, че сте го сториш, за да подкрепите обещанието си.

— Обещахме да ви подкрепим в коалиция, за да отстраните Мейвън — казва Салин. — Не това.

Баща ми въздъхва:

— Мейвън беше отстранен от власт в Пролома. А с вашата вярност това може да стигне и по-далече.

— С вас като крал. Един диктатор, заменен с друг. — Сред тълпата се надигат шепоти, но ние оставаме мълчаливи, докато Салин бълва безсмислиците си.

До мен майка ми се накланя напред:

— Едва ли е честно да сравнявате съпруга ми с онзи побъркан принц, който не е годен да заеме трона на баща си.

— Няма да стоя безучастно и да ви оставя да заграбите корона, над която нямате право — изръмжава в отговор Салин.

Майка ми цъка с език:

— Искате да кажете корона, която не се сетихте да заграбите сам? Жалко, че Пантерата беше убита. Тя щеше да планира поне това. — Продължава да гали лъскавата козина на хищника до себе си. Той издава ниско гърлено ръмжене, оголвайки зъби.

— Фактът си остава, милорд — вмята баща ми, — макар че Мейвън се колебае и не знае какво да прави, войската и ресурсите му са неимоверно по-многобройни от нашите. Особено сега, когато езерняците са се съюзили с него. Но заедно можем да се браним. Да нападнем форсирано. Да изчакаме още от неговото кралство да рухне. Да изчакаме Алената гвардия…

— Алената гвардия. — Джералд се изплюва върху красивия ни под. Лицето му се обагря в сива руменина. — Имате предвид Монтфорт. Истинската мощ зад онези проклети терористи. Друго кралство.

— Технически… — подема Толи, но Джералд продължава упорито:

— Започвам да мисля, че не ви е грижа за Норта, а само за титлата ви и вашата корона. Да задържите каквото късче можете, докато по-големи зверове поглъщат страната ни — процежда Джералд. В тълпата Илейн трепва и затваря очи. Никой не говори така на баща ми.

Пантерата се озъбва отново в тон с усилващия се гняв на майка ми. Баща ми просто се обляга на трона си, гледайки как неприкритата заплаха преминава през Ивицата на Залеза.

След дълъг, напрегнат миг Джералд се смъква на едно коляно:

— Моите извинения, Ваше величество. Изрекох неуместни думи. Не възнамерявах… — Под бдителния поглед на краля той млъква, без да се доизкаже: думите замират върху месестите му устни.

— Алената гвардия никога няма да завземе контрола тук. Независимо какви радикали ги подкрепят. — Баща ми говори решително. — Червените са низши, по-долни от нас. Такъв е биологичният принцип. Самият живот знае, че ние сме техни господари. Защо иначе сме Сребърни? Защо иначе сме техни богове, ако не за да ги управляваме?

Братовчедите Самос аплодират.

— Крале от стомана! — отеква отново из стаята.

— Ако новокръвните искат да се съюзят с нищожества, позволете им. Ако искат да обърнат гръб на нашия начин на живот, позволете им. А когато се върнат да се бият срещу нас, да се бият срещу природата, убийте ги.

Ликуването се усилва, разпростирайки се от нашата династия към Ларис. Дори някои от делегациите ръкопляскат или кимат одобрително. Съмнявам се, че някога са чували Воло Самос да говори толкова много — пазил е гласа и думите си за значимите моменти. Този със сигурност е такъв. Единствено Салин остава неподвижен. Тъмните му очи, очертани по ръбовете с черна очна линия, се открояват рязко.

— Затова ли дъщеря ви пусна една терористка на свобода? И уби четирима Сребърни от аристократична фамилия, за да го направи?

— Четирима Арвън, заклели се да служат на Мейвън. — Гласът ми е рязък като изплющяване на камшик. Лордът от Династия Айрал насочва погледа си към мен и аз се чувствам наелектризирана и почти се надигам в стола си. Това са първите ми думи като принцеса, първите ми думи, изречени с глас, който е наистина мой. — Четирима войници, готови да отнемат всичко, което сте, ако проклетият им крал поиска. Скърбите ли за тях, милорд?

Салин се намръщва отвратено:

— Скърбя за загубата на ценен заложник, нищо повече. И очевидно поставям под въпрос решението ви, принцесо.

Още една капчица присмех в гласа ти и ще ти изтръгна езика.

— Решението беше мое — казва баща ми с равен тон. — Както казахте, момичето Бароу беше ценен заложник. Взехме я от Мейвън. — И я пуснахме на площада, както се пуска звяр от клетката му. Питам се колко от войниците на Мейвън е отвела със себе си в онзи ден. Поне достатъчно, за да изпълни плана на баща ми, да прикрие собственото ни бягство.

— А сега е на свобода! — настоява Салин. Самообладанието му изневерява малко по малко.

Баща ми не показва признаци на интерес и изтъква очевидното:

— Тя е в Пиемонт, разбира се. И ви уверявам: Бароу беше по-опасна под властта на Мейвън, отколкото някога ще бъде под тяхната. Нашата грижа би трябвало да е да отстраним Мейвън, а не радикалите, обречени да се провалят.

Салин пребледнява като платно:

— Да се провалят ли? Та те държат Корвиум. Контролират обширна част от Пиемонт, използвайки един Сребърен принц като марионетка. Ако това е провал…

— Целят да постигнат равенство между неща, които в основата си не са равни. — Майка ми говори студено и думите ѝ са верни. — Това е глупаво, все едно да балансираш невъзможно уравнение. И ще свърши в кръвопролитие.

Но ще свърши. Пиемонт ще се надигне. Норта ще отхвърли Червените дяволи. Светът ще продължи да се върти.

При гласа на майка ми сякаш всеки спор замира. Подобно на баща ми тя се обляга назад, удовлетворена. Като никога не е придружена от познатото съскане на змии. Само голямата пантера, която мърка под докосването ѝ.

Баща ми продължава решително, горящ от нетърпение да нанесе смъртоносния удар:

— Целта ни е Мейвън. Езерните земи. Отделянето на краля от новия му съюзник ще го остави уязвим, смъртоносно уязвим. Ще ни подкрепите ли в нашата мисия да премахнем тази отрова от страната ни?

Салин и Джералд се споглеждат бавно, очите им се срещат през празното пространство между тях. Във вените ми нахлува прилив на адреналин. Те ще коленичат. Трябва да коленичат.

— Ще подкрепите ли Династия Самос, Династия Ларис, Династия Леролан…

Един глас го прекъсва рязко. Глас на жена. Отеква от нищото:

— Позволявате си да говорите от мое име?

Джералд започва да кърши китки, пръстите му се движат, описвайки бързи кръгове. Всички в стаята, включително и аз, ахват, когато с примигване между Айрал и Хейвън се появява трети посланик. Зад нея се появяват представителите на династията ѝ, дузина на брой в дрехи в червено и оранжево като залязващото слънце. Като експлозия.

Майка ми се сепва до мен, изненадана за пръв път от много, много години. Адреналинът ми се превръща в ледени шипове и смразява кръвта ми.

Водачката на Династия Леролан дръзко пристъпва напред. Външността ѝ е свирепа. Сива коса, събрана в спретнат кок, очи, горящи като нагрят бронз. По-възрастната жена не знае какво е страх.

— Няма да подкрепя крал от Династия Самос, докато има жив наследник от дома Калоре.

— Знаех си, че надушвам дим — промърморва майка ми и отдръпва ръка от пантерата. Животното моментално се напряга и се размърдва, за да се изправи, докато изважда нокти.

Тя само свива рамене, усмихвайки се самодоволно:

— Лесно е да го кажеш, Ларенша, сега, когато ме виждаш застанала тук. — Пръстите ѝ барабанят по хълбока. Наблюдавам ги внимателно. Тя е заличителка, способна да взривява неща с едно докосване. Ако се приближи достатъчно, би могла да унищожи сърцето в гърдите ми или мозъка в черепа ми.

— Аз съм кралица…

— Аз също. — Усмивката на Анабел Леролан става по-широка. Макар че дрехите ѝ са хубави, тя не носи видими бижута, нито корона. Никакъв метал. Юмрукът ми опипва хълбока. — Няма да обърнем гръб на моя внук. Тронът на Норта принадлежи на Тиберий Седми. Нашата корона е от пламъци, не от стомана.

Гневът на баща ми набира сили като гръмотевица и избухва като мълния. Той се изправя от трона си, единият му юмрук се свива. Металните укрепления на самата стая се извиват, скърцайки силно под напора на яростта му.

— Имахме сделка, Анабел — изръмжава той. — Момичето Бароу в замяна на твоята подкрепа.

Тя само примигва.

Дори от далечния край чувам как брат ми изсъсква:

— Нима сте забравили причината, поради която Гвардията държи Корвиум? Нима не видяхте внука ви да се бие срещу своите в Арчън? Как може кралството да застане зад него сега?

Анабел не трепва. Прорязаното ѝ от бръчки лице остава неподвижно, изражението ѝ — открито и търпеливо. Мила стара жена във всяко отношение, ако не се броят вълните от ярост, които се излъчват от нея. Тя чака брат ми да продължи, но той не го прави и тя накланя глава:

— Благодаря ви, принц Птолемей, задето поне не подкрепихте възмутителното вероломство на убийството на сина ми и изгнанието на внука ми. И двете — извършени от Елара Мерандус, и двете — разпространени из страната в най-ужасната пропаганда, която съм виждала. Да, Тиберий извърши ужасни неща, за да оцелее. Но ги стори за да оцелее. След като всеки един от нас се обърна срещу него, изостави го, след като собственият му покварен брат се опита да го убие на арената като долен престъпник. Една корона е най-малкото, което можем да му дадем в знак на извинение.

Зад нея Айрал и Хейвън стоят непоклатими. Завеса от напрежение се спуска над залата. Всички го усещат. Ние сме Сребърни, родени за сила и мощ. Всички до един — обучени да се бием, да убиваме. Чуваме тиктакане на часовник във всяко сърце, отброяващ времето до кръвопролитието. Хвърлям поглед към Илейн, приковавам очи върху нейните. Тя стисва устни в мрачна линия.

— Пролома е мой — изръмжава баща ми: прозвучава като някой от зверовете на майка ми. Звукът отеква разтърсващо в костите ми и в миг отново съм дете.

Въздействието му върху старата кралица не е такова. Анабел просто накланя глава настрана. Слънчевата светлина хвърля отблясъци по правите, сиви като желязо кичури на косата ѝ, събрана на тила.

— Задръжте си го тогава — отвръща тя и свива рамене. Както казахте, имахме сделка.

И просто така нагнетяващият се смут, заплашващ да погълне стаята, изчезва. Няколко от братовчедите, както и лорд Джералд, видимо издишват с облекчение.

Анабел разперва широко длани в открит жест.

— Вие сте кралят на Пролома и дано царуването ви процъфтява в продължение на много години. Но моят внук е законният крал на Норта. И ще има нужда от всеки съюзник, който успеем да намерим, за да си върне кралството.

Дори баща ми не е предвидил този обрат. Анабел Леролан не е идвала в двора от много години, избирайки да остане в Делфи, седалището на нейната династия. Тя презираше Елара Мерандус и не понасяше да е близо до нея — или това, или се е бояла от нея. Предполагам, че сега, когато кралицата внушителка вече я няма, кралицата заличителка може да се върне. И тя наистина се завърна.

Нареждам си да не се паникьосвам. Колкото и зашеметен да е баща ми, това не е капитулация. Ще запазим Пролома. Ще задържим дома си. Ще запазим короните си. Минаха само няколко седмици, но нямам никакво желание да предам онова, което планирахме. Онова, което заслужавам.

— Чудно ми е как възнамерявате да възстановите на власт един крал, който не желае да има нищо общо с трона — казва замислено баща ми. Прави „колибка“ с пръстите си и оглежда Анабел над тях. — Внукът ви е в Пиемонт…

— Внукът ми съдейства принудително на Алената гвардия, която на свой ред се контролира от Свободната република Монтфорт. Ще откриете, че техният водач, онзи, който нарича себе си премиер, е доста разумен човек — добавя тя с маниера на човек, който просто говори за времето.

Стомахът ми се присвива и изпитвам смътно чувство на гадене. Нещо в мен, някакъв дълбок инстинкт ми крещи да я убия, преди да може да продължи.

Баща ми повдига вежда:

— Установили сте връзка с него?

Кралицата от Династия Леролан се усмихва напрегнато:

— Достатъчно, за да преговаряме. Но напоследък говоря с внука си по-често. Той е талантливо момче, много го бива с машините. В отчаянието си се свърза с мен, молейки само за едно нещо. И благодарение на вас аз му го предоставих.

Мер.

Баща ми присвива очи:

— В такъв случай той знае ли за плановете ви?

— Ще узнае.

— А Монтфорт?

— Изгаря от нетърпение да се съюзи с крал. Ще подкрепят една война за връщане на трона в името на Тиберий Седми.

— Както направиха в Пиемонт? — Ако никой друг не иска да изтъкне лекомислието ѝ, аз със сигурност трябва да го направя. — Принц Бракън играе по свирката им, контролиран. В съобщенията се посочва, че са взели децата му. Нима толкова охотно бихте позволили внукът ви също да стане тяхна марионетка?

Дойдох тук, жадувайки да видя как другите коленичат. Оставам седнала, но се чувствам гола пред Анабел, когато тя се ухилва:

— Както каза майка ви толкова красноречиво, те се опитват да създадат равенство там, където то изначално не съществува. Победата е невъзможна. Сребърната кръв не може да бъде надвита.

Дори пантерата е притихнала и наблюдава острата размяна на реплики с шарещи насам-натам очи. Опашката ѝ потрепва бавно. Съсредоточавам вниманието си върху козината ѝ, тъмна като нощното небе. Пропаст точно като онази, към чийто ръб пристъпваме. Сърцето ми бумти в неравен ритъм, разпраща адреналин и страх из тялото ми. Не знам в коя посока ще се наклони баща ми. Не знам какво ще стане с този избран път. При тази мисъл по кожата ми полазват тръпки.

— Разбира се — добавя Анабел, — кралство Норта и кралството на Пролома ще бъдат здраво обвързани от съюза си. И чрез брак.

Подът сякаш се накланя под мен. Нужна ми е всяка частица воля и гордост, за да остана на студения си и ужасен трон. Ти си стомана, прошепвам наум. Стоманата не се чупи или огъва. Но вече мога да почувствам как отстъпвам, как се покорявам на волята на баща си. Той е готов да ме замени в един миг, ако това означава да запази короната. Кралството на Пролома, кралство Норта — Боло Самос ще вземе всичко, до което може да се докопа. Ако последното е недостижимо, той ще направи каквото може, за да запази първото. Дори и ако това означава да наруши обещанието си. Да ме продаде още веднъж. Усещам иглички по кожата си. Мислех, че всичко това е зад гърба ни. Сега съм принцеса, баща ми — крал. Не е нужно да се омъжа за някого, за да се сдобия с корона. Короната е в кръвта ми, в мен.

Не, не е вярно. Все още имаш нужда от баща си. Имаш нужда от името му. Никога не принадлежиш на себе си.

Кръвта бумти като гръмотевица в ушите ми с рев на ураган. Не мога да се заставя да вдигна поглед към Илейн.

Обещах ѝ. Тя се омъжи за брат ми, за да не се разделяме никога. Тя спази своята страна от сделката, но сега? Ще ме изпратят в Арчън. Тя ще остане тук с Толи като негова съпруга и един ден негова кралица. Идва ми да запищя. Иска ми се да натроша адския стол под мен на парченца и да разкъсам всички в тази стая. Включително себе си. Не мога да направя това. Не мога да живея така.

Няколко седмици на най-близкото подобие на свобода, което някога съм познавала — не мога да го оставя да си отиде. Не мога отново да започна да живея за нечии чужди амбиции.

Дишам през носа, опитвам се да обуздая яростта си. Нямам богове, но определено се моля.

Кажи „не“. Кажи „не“. Кажи „не“. Моля те, татко, кажи „не“.

Единственото ми облекчение е, че никой не ме поглежда. Никой не наблюдава бавното ми разпадане. Имат очи само за баща ми и неговото решение. Опитвам се да се откъсна. Опитвам се да пъхна божата си в кутия и да я прибера. Лесно е да го направя по време на обучение, в схватка. Но сега е почти невъзможно.

Разбира се. Гласът в главата ми се засмива тъжно. Твоята пътека винаги е водела дотук независимо от всичко. Създадена съм да се омъжа за наследника на Династия Калоре. Физически създадена. Умствено създадена. Съградена. Като замък или като гробница. Животът ми никога не ми е принадлежал и никога няма да ми принадлежи.

Думите на баща ми забиват гвоздеи в сърцето ми, всяка от тях е поредният изблик на кървава тъга.

— За кралство Норта. И кралството на Пролома.