Клетка

1

Спряха на най-близката крайпътна зона за пикник, но не защото бяха гладни, а за да може Клей да ги разпита за всичко, което се беше случило по време на отсъствието му. Рей не сложи нито хапка в устата си — седеше на ръба на каменното огнище, пушеше и слушаше мълчаливо.

— Мислим си, че спираме тук по свое желание — рече Дан, сочейки към зелените ели, обагрените от есента широколистни дървета, ромолящото поточе и табелата с надпис: „АКО СЕ ОТПРАВЯШ НА ПОХОД, НЕ ТРЪГВАЙ БЕЗ КАРТА!“ — Най-вероятно спираме тук, защото… — Той погледна момчето. — Според теб ние ли решихме да спрем тук, Джордан? Твоята преценка като че ли е най-вярна…

— Да — отвърна момчето. — Спряхме, защото ние го искахме. И това се случва наистина.

— Дрън-дрън — изсумтя Рей, без да вдига поглед от земята. — Добре, де, събрахме се отново, което е страхотно… — Удари по каменната плоча на огнището и венчалната му халка издрънча. — … но да не забравяме, че ония искаха точно това.

— Не разбирам — намръщи се Клей.

— Нито пък аз, да си кажа честно — обади се Дан.

— Те са много по-силни, отколкото си представях — отбеляза Том. — Това поне го разбирам. — Свали си очилата и започна да ги бърше с крайчеца на ризата си. Изглеждаше с десет години по-стар от човека, когото Клей бе срещнал в Бостън. — И са проникнали в умовете ни. Брутално. Не сме имали никаква възможност да им се противопоставим.

— Всички ми изглеждате ужасно изтощени — отбеляза художникът.

Дениз се изсмя горчиво.

— Нима? — Тя направи кратка пауза, преди да продължи. — Да караме по същество, защото нямаме много време. След като те оставихме, поехме на запад по Шосе № 11 и вървяхме, докато не започна да се съмва. Не виждахме смисъл да се придвижваме с автомобил, защото задръстванията бяха кошмарни. Е, имаше отсечки от по триста-четиристотин метра, където шосето бе сравнително чисто, но…

— Знам — прекъсна я Клей. — Спринтьорски капани.

— Рей каза, че след като отминем отклонението за Сполдинг, платното ще се поизчисти, но решихме да спрем и да прекараме деня в мотел „Здрач“.

— Чувал съм за него — каза художникът. — Намира се близо до гората Вон. Доста популярен е по тези места.

— Така ли? Не знаех. — Жената вдигна рамене. — Като стигнахме, Джордан рече: „Сега ще ви приготвя най-обилната закуска, която някога сте яли.“ Ние му отвърнахме: „Мечтай си, малкия“, но той се оказа абсолютно прав и знаеш ли защо — в мотела имаше ток. И тъй, Джордан ни приготви грамаданска закуска и всички се натъпкахме до пръсване. Ще я помним за цял живот, нали?

Дан, Том и Джордан кимнаха утвърдително. Рей само запали поредната цигара.

Според Дениз бяха закусили в трапезарията, което се стори доста подозрително на Клей, защото бе сигурен, че в мотела нямаше трапезария. „Здрач“ беше от онези долнопробни хотелчета, в които администраторът не задава неудобни въпроси — според мълвата единствените му удобства бяха душовете със студена вода и порно каналите в по-луксозните стаи.

Историята обаче ставаше все по-странна. Там имало джубокс, но плочите изобщо не били на Лорънс Уелк и Деби Бун, а предимно суперхитове (включително и хитът „Супер“ на Дона Съмър) и вместо да си легнат, те вихрено танцували два-три часа. После си устроили още едно грандиозно угощение (този път Дениз надянала шапката на майстора готвач) и едва тогава заспали като заклани.

— Сънувах, че вървя — обади се Дан. Говореше с някаква сломена горчивина, която звучеше обезсърчително. Сякаш не беше същият човек, който бе казал на Клей: „Почти съм сигурен, че ще можем да ги прогоним от главите си, когато сме будни“ и „Фоните все още плетат мрежите си и все ще успеем да се промушим през някоя от дупките.“ Той се засмя невесело и добави: — Как няма да сънувам поход, при положение, че през целия ден вървяхме.

— Аз пък сънувах, че шофирам… — започна Том.

— Да, защото шофираше — прекъсна го тихо Джордан. — Само за час-час и нещо, но караше. Освен това сънувахме, че спим в мотела. Присъни ми се, че спя в „Здрач“, и сънувам, че карам. Беше като сън в съня. Само че беше истински.

— Виждаш ли? — обърна се Том към Клей и се усмихна. — На някакво ниво Джордан знае точно какво се е случило.

— Виртуална реалност — вдигна рамене момчето. — Това се случи с нас. Досущ като във видеоигра. Само дето видеоигрите са доста по-добре направени… — Погледна на север — в посоката, където бе изчезнал Разръфаният… и където се намираше Кашуок. — Но няма страшно. Тази виртуална реалност ще се усъвършенства, когато и самите фони се усъвършенстват.

— Шибаните копелета не могат да излизат нощем — изръмжа Рей. — През нощта трябва да си лежат в калта и да зяпат небето с изцъклените си очи…

— Опитаха се да направят същото и с нас — въздъхна Дан. — Да ни съсипят от умора. Да ни изтощят до такава степен, че да не можем да сторим нищо, когато падне нощта и контролът им отслабне. През деня ректорът на Харвард беше винаги наблизо, неизменно заобиколен от личната си гвардия — вероятно обединената им телепатична сила ни е атакувала като своеобразно силово поле, което е създавало виртуалната реалност, за която говори Джордан.

— Сигурна съм — подкрепи го Дениз.

Клей прецени, че това се беше случило, докато е спал в къщичката на пазача в Спрингвейл.

— Но изтощението ни не е било единствената им цел — допълни Том. — Според мен са искали да ни насочат отново на север… както и да се съберем отново с теб.

Петимата бяха стигнали до някакъв занемарен мотел на Шосе № 47 — на Мейнското Шосе № 47, малко по на юг от Грейт Уъркс. Чувството за дезориентация, сподели Том, било невъобразимо. Звукът на роякомузиката в далечината също им пречел. Само момчето бе изразило на глас онова, което бяха почувствали, и пак то изтъкна очевидното — че техният опит за бягство се бе провалил. Да, навярно бяха в състояние да се измъкнат от мотела и да поемат отново на запад, но колко далеч щяха да стигнат този път? Бяха изтощени. Още по-лошо — бяха обезсърчени. Джордан беше и този, който посочи, че фоните дори са могли да пратят човешки шпиони подир тях, които да следят всичките им нощни ходове.

— Хапнахме малко — каза Дениз, — защото освен умората ни мъчеше и вълчи глад. После си легнахме и спахме до следващата сутрин.

— Аз се събудих пръв — обади се Том. — Разръфаният стоеше в двора. Поклони се и махна към шосето: „Пътят е ваш. Махайте се и поемайте по него.“ — Предполагам, че можех да го застрелям — Татко Автоматко беше в мен, — но щеше ли да има смисъл?

Клей поклати глава.

Когато петимата скитници напуснали хотела, поели първо по Шосе № 47, а след това им било внушено да тръгнат по някаква тясна пътечка, която лъкатушела на югоизток.

— Тази сутрин имахте ли някакви видения? — попита Клей. — Някакви сънища?

— Не — поклати глава Том. — Знаят, че сме схванали идеята. Нали могат да четат мисли все пак!

— Чули са ни да крещим — промълви Дан със съкрушен, пропит с горчивина глас. — Рей, случайно да имаш една цигара? Отказах ги преди доста време, но може би отново ще пропуша.

Мъжът с шапката на „Долфинс“ безмълвно подаде пакета.

— Сякаш те блъска някаква ръка, само че в мозъка — въздъхна Том. — Никак не беше приятно. Просто не може да се опише. През цялото време имахме усещането, че Разръфаният и роякът му се движат с нас. От време на време дори ги виждахме между дърветата.

— Значи вече не се движат на рояци само късно вечер и рано сутрин — отбеляза Клей.

— Не, всичко се промени — рече Дан. — Джордан има интересна теория с някои доказателства, които да я подкрепят. — Запали цигарата си, вдиша дима и се закашля. — По дяволите, знаех си, че не напразно отказах тези гадости! — След няколко секунди се успокои и продължи: — Могат да се издигат във въздуха. Да левитират. Това сигурно е идеален начин да се придвижваш през задръстените улици. Все едно имаш вълшебно килимче.

На километър и нещо от забутания горски път петимата открили хижа с паркиран отпред пикап. Ключовете ги чакали на таблото. Рей карал, а Том и Джордан се возели в откритата каросерия. Никой не се изненадал, когато горската пътека отново се насочила на север. Малко преди да потъне в пустошта и гъсти шубраци да закрият коловозите, невидимият фар в главите им ги насочил към друг черен път, след което към трети, обрасъл с треви и буренаци. В крайна сметка стигнали до някакво блато, където пикапът затънал в калта, но след един час газене из тинята излезли на Шосе № 11 — малко по на юг от кръстовището с Шосе № 160.

— Там намерихме двама мъртви фони — поясни Том. — Бяха още топли. Наоколо се въргаляха повалени електрически стълбове и скъсани жици. Враните си бяха устроили банкет.

Клей се замисли дали да им разкаже какво се бе случило пред пожарната в Гърливил, ала се отказа. Нямаше никаква полза. Освен това мнозина фони не се биеха помежду си — именно те принуждаваха Том и другите да продължат напред.

В края на краищата невидимият навигатор в главите им ги бе отвел до жълтия училищен микробус; Рей го беше открил, докато останалите ровичкали в Нюфийлдското магазинче — същото, където Клей бе намерил джинджифилова газирана напитка след срещата с разполовения спринтьор — и се наливали със сода. Мъжът с бейзболната шапка видял рейсчето през задния прозорец на павилиончето. Там се бяха сдобили и с нови обувки, защото преходът из тинята ги бе окалял чак до пищялите.

Оттогава бяха спирали само веднъж — за да запалят огън на гранитния под на Гърливилската каменоломна и да хапнат нещо топло, след което си направили едночасова почивка. Сигурно бяха минали покрай мотела в Гърливил, където бе полегнал художникът, точно по времето, когато той се бе събудил, защото скоро след това им било внушено да спрат.

— И накрая се намерихме — обобщи Том. — Случаят е почти приключен. — Махна към небето, земята и дърветата и добави усмихнато: — Някой ден, сине, всичко това ще бъде твое.

— Онази сила престана да ме подтиква, поне от известно време — обади се Дениз. — За което съм благодарна. Първия ден беше най-ужасно. Само Джордан знаеше, че нещо не е наред, но и ние…, ами, усещахме, че има нещо гнило.

— Вярно си е — въздъхна Рей и се почеса по тила. — Все едно попадаш в детска приказка, в която птиците и змиите говорят. Казват ти нещо от сорта на: „Всичко е наред, всичко е супер, няма значение, че краката те болят, нищо ти няма, направо си тип-топ.“ Тип-топ, така казвахме, когато бях хлапе в Лин…

— „Лин е град на греха, срама и страстта! Не си помисляй даже насън, че ще идеш във рая — ще те оставят отвън!“ — занапява тихичко Том.

— Добре, де, знам, че си израснал с религиозни откачалки! — изсумтя Рей. — Както и да е, хлапето знаеше истината, но ние не му повярвахме и си мислехме, че сме прави. Макар че, ако човек има малко мозък в главата и си въобразява, че се отдалечава от шибаните…

— Вярвах, че ще успеем, защото го исках — въздъхна Дан, — но горчивата истина е, че никога не сме имали възможност да избягаме. Другите нормита — може би, ала не и ние. Ние сме роякоубийци. Те са твърдо решени да ни унищожат — без значение какво ще им струва.

— Според вас какво са ни подготвили? — попита Клей. — Какво ще ни сторят?

— О, ще ни убият естествено — каза равнодушно Том. — И тогава най-накрая ще се наспя.

Съзнанието на художника работеше трескаво и мислите му внезапно се вкопчиха в няколко неща. Преди известно време Дан бе казал, че поведението на рояците се е променило и че Джордан има интересна теория по въпроса. А преди броени секунди бе изрекъл: „Без значение какво ще им се случи.“

— Видях двама фони, които се нахвърлиха един върху друг — намеси се Клей.

— Сериозно? — попита Дениз без особен интерес.

— През нощта — добави художникът и всички го изгледаха заинтригувано. — Биеха се за един пожарен камион. Като деца, които се карат за играчка. Почувствах малко от телепатията на единия, ала това, което е най-важното, е, че си говореха.

— Говореха ли? — изгледа го недоверчиво Дениз. — Искаш да кажеш, че са произнасяли истински думи?

— Да — кимна Клей. — Истински думи. От време на време ги завалваха, но определено си бяха думи. Колко „прясно“ мъртви фони сте видели? Само онези двамата ли?

— Сигурно десетина. — Дан изгледа другите за потвърждение. Том, Дениз и Джордан кимнаха. Рей вдигна рамене и запали поредната цигара. — Трудно ми е обаче да кажа със сигурност причината за смъртта. Според Джордан започват да деградират, но това не ми се връзва с говоренето. Може пък другите просто да са зарязали труповете им — изхвърлянето на мъртъвците явно вече не е сред приоритетите им.

— Сега ние сме техният приоритет и съвсем скоро ще ни подкарат към големия стадион — отбеляза Том. — Не мисля, че ще бъде по-рано от утре сутринта, но съм сигурен, че ни искат в Кашуок днес — преди да се е свечерило.

— Джордан, каква е твоята теория? — обърна се Клей към момчето.

— Според мен в първоначалната програма има червей — отвърна хлапакът.

2

— Не разбирам. Когато става въпрос за компютри, мога да работя с програми за обработка на текстове и илюстрации, както и да си проверявам електронната поща. За всичко друго съм неграмотен. Джони ме научи как да си редя пасианси с програмата, вървяща с операционната система на моя компютър. — Споменът му причини болка, а като се сети за дланта на сина му върху ръката си, сърцето му се сви още повече.

— Но знаеш какво представлява компютърният червей, нали?

— Нещо, което прониква в компа ти и скапва всички програми…

Джордан въздъхна и театрално забели очи.

— Е, не съвсем, но… горе-долу — рече снизходително хлапето. — Червеят може да порази както файловете, така и хард-диска. А пък ако машината ти е свързана в мрежа с други компютри или изпратиш електронно писмо в интернет, може да действа като вирус и да се разпространи. Понякога този червей си има малки. Той самият може да мутира, не е изключено и малките му да мутират… Дотук ясно ли е?

— Ясно е — кимна художникът.

— Какво представлява Сигналът! — разпери ръце Джордан. — Компютърна програма, изпратена чрез модем — това е единственият начин, по който може да проработи. Няма друг. И, както личи по всичко, в момента този незнаен модем продължава да изпраща Сигнала. Само че в него има червей и този червей разяжда програмата. Отгоре на всичко въпросният червей се изражда с всеки изминал ден. БВБИ. Знаеш ли какво означава това?

— Аз не знам дори как да стигна до Сан Хосе…

— „Боклук вкарваш, боклук изкарваш“ — обясни момчето. — Според нас има пунктове за трансформация, където фоните превръщат нормитата в… Художникът си спомни съня си.

— Тук явно съм ви изпреварил — опита да се усмихне той, ала Джордан продължи със същия делови тон:

— Обаче сега получават дефектна програма. Разбираш ли? Виж как най-скорошните фони умират първи. Бият се помежду си, откачат или просто падат мъртви на земята.

— Не разполагаш с достатъчно данни, за да си сигурен — измънка Клей, като си представи, че същото се е случило с Джони.

Грейналите очи на Джордан изгубиха малко от блясъка си.

— Прав си — промълви. — Но е логично. Ако предположението ми е вярно — ако наистина става дума за червей, проникващ все по-дълбоко в първоначалната програма, то всичко това е не по-малко логично от латинския, който използват. Новите фони се препрограмират, но това препрограмиране е дефектно, накъсано. Те получават телепатията, но могат все още да говорят. Те…

— Джордан, не можеш, да направиш това заключение само от онези двамата, които видях…

Ала момчето не обърна внимание на думите му — вече просто разсъждаваше на глас:

— Не се тълпят на рояци като другите, защото груповият императив е дефектно инсталиран. Вместо това… остават до късно и се будят рано. Отново се връщат към агресията към себеподобните си. И ако нещата се влошават… не виждате ли? Най-новите фони са тези с най-много дефекти!

— Като във „Война на световете“ — разсеяно промърмори Том.

— Моля? — намръщи се Дениз. — Така и не го гледах. Стори ми се прекалено страшен.

— Извънземните бяха избити от микробите, които не представляват никаква опасност за нашите тела — обясни нисичкият мъж. — Има някаква поетична справедливост — телефонните откачалки да измрат от компютърен вирус?

— Аз предпочитам агресията — каза Дан. — Нека се разкъсат взаимно в грандиозно кърваво меле.

Клей продължаваше да мисли за Джони. И за Шарън, но най-вече за Джони. За Джони, който бе написал: „МОЛЯ ТЕ ЕЛА ДА МЕ ВЗЕМЕШ“ с големи печатни букви, след което бе добавил и трите си имена, сякаш, за да придаде още по-голяма тежест на молбата си.

— Дори да е така, няма да ни помогне — обади се Рей Хюизенга, — освен, ако не се случи тази нощ. — Той се надигна от каменната плоча м се протегна. — Имам чувството, че съвсем скоро ще ни подкарат към шибания си Кашуок. Отивам да си свърша работата, докато все още имам тази възможност. Не тръгвайте без мен.

— Дори и да искаме, не можем — подметна Том след него. — Ключовете за микробуса са у теб!

— Надявам се, че всичко ще бъде наред, Рей — обади се и Дениз.

— Мразя да ме лъжат, скъпа — каза човекът с бейзболната шапка и се изгуби сред дърветата.

— За какво точно им трябваме? — попита Клей. — Имате ли някаква представа? Джордан вдигна рамене:

— Може да е някаква затворена комуникационна система, в която са свързани различни места от цялата страна. А нищо чудно да обхваща и целия свят. Големината на стадиона ме навежда на мисълта, че…

— И латинският естествено — прекъсна го Дан. — Това е нещо като техен lingua franca.

— Защо им е притрябвал? — свъси вежди Клей, — Нали са телепати.

— Но продължават да мислят предимно с думи — отбеляза Том. — Поне досега. При всички случаи смятат да ни екзекутират, Клей — Джордан мисли така, ние с Дан — също.

— И аз — прошепна едва чуто Дениз и погали издутия си корем.

— Латинският е нещо повече от lingua franca — каза Том. — Това е езикът на справедливостта. Виждали сме ги да го използват и преди. Гънър и Харолд. О, да. Художникът кимна.

— Джордан има и друга идея — продължи Том. — Мисля, че трябва да я чуеш, Клей. За всеки случай. Джордан?

Ала момчето поклати глава:

— Не мога.

Том и Дан Хартуик се спогледаха.

— Добре, де, нека някой от вас да ми я каже — махна с ръка художникът. — Хайде, за Бога! В крайна сметка Джордан беше този, който заговори.

— Тъй като са телепати, те знаят кои са най-скъпите ни хора.

Клей потърси някакво зловещо значение в тези думи и не можа да го намери.

— И?

— Аз имам брат в Провидънс — сподели Том. — Ако е един от тях, той ще ме екзекутира. Стига Джордан да не греши, разбира се.

— Сестра ми — каза Дан Хартуик.

— Отговорникът на моя етаж — промълви хлапето. Лицето му бе станало мъртвешки бледо. — Онзи с последния модел „Нокия“, на който можеш да гледаш филми.

— Съпругът ми — изхлипа Дениз и избухна в плач. — Освен ако не е мъртъв. Моля се на Бога да е мъртъв!

На Клей му трябваше известно време, докато осъзнае смисъла на казаното от Джордан. Дори тогава си помисли невярващо: „Джони? Моят Джони?“ Е следващия миг обаче в съзнанието му изплува образът на Разръфания, който стои пред него, протегнал ръка над главата му, а гласът му изрича, без дори устните му да помръднат: „Ecce homo — insanus.“ Сетне художникът забеляза как синът му се приближава към него — облечен е в любимата си тениска на „Ред Сокс“, тази с името и номера на Тим Уейкфийлд, а на главата му е нахлупена бейзболната му шапка, обърната с козирката назад. Неговият Джони — миниатюрен и крехък на фона на огромния стадион, претъпкан от милиони телефонни откачалки благодарение на чудото на телепатията и затворената комуникационна система (каквото и да означаваше това).

Малкият Джони-Джий, който се усмихва. Ръцете му са празни. Единственото му оръжие са зъбите му.

3

Рей беше този, който наруши тишината, макар че дори не беше при тях.

— О, Господи! — Гласът му се чуваше иззад дърветата. — Мамка му! — След което: — Ей, Клей?

— Какво има? — извика художникът.

— Ти живееш тук открай време, нали? — Спътникът им звучеше доста ядосано и Клей се спогледа с останалите, които недоумяващо вдигнаха рамене. Джордан даже разпери ръце и за миг заприлича на очарователно в невинността си дете, не на поредния малолетен бежанец от Телефонната война.

— Малко по на юг, но… горе-долу — да — отвърна Клей и се изправи. — Какво има?

— Значи знаеш как изглеждат отровният бръшлян и отровният дъб, нали?

Дениз се усмихна широко и запуши устата си с длан.

— Да — каза Клей. И на неговото лице бе разцъфнала усмивка, но да — прекрасно знаеше как изглеждат тези растения и още навремето бе предупредил Джони и приятелите му да стоят далеч от тях.

— Ами тогава ела по-бързо тук! — викна Рей. — Но сам! Дениз, нямам нужда от телепатия, за да разбера, че се смееш! Престани веднага, девойче!

Художникът пое надолу по пътя, мина покрай табелата „АКО СЕ ОТПРАВЯШ НА ПОХОД НЕ ТРЪГВАЙ БЕЗ КАРТА!“ и последва бълбукащото поточе. Колко бяха красиви тези гори — пастелните есенни багри се смесваха с жизнеутвърждаващата зеленина на елите и той си помисли (не за първи път, в интерес на истината), че ако всички мъже и жени дължаха по една смърт на създателя, имаше и по-лоши годишни времена, в които да платят дълга си.

Очакваше да завари Рей с разкопчан дюкян — или дори приклекнал със свлечени до глезените си панталони, ала някогашният строителен работник стоеше изправен и невъзмутим върху килима от борови иглички. Освен това точно там, където бе застанал, нямаше нито отровен бръшлян, нито каквото и да е друго растение. Лицето му беше смъртнобледо като това на Алис, когато се бе втурнала в дневната на семейство Никърсън, за да повърне, само очите му издаваха признаци на живот. Нещо повече — на фона на мъртвешки бледото му лице те сякаш пламтяха.

— Ела тук — промълви едва чуто, сякаш шепнеше на съкилийник в затворническия двор. — Бързо. Нямаме много време.

— Рей, какво, по пя…

— Шшшт! — сряза го мъжът с шапката на „Долфинс“. — Мълчи и слушай. Дан и твоето приятелче Том са много умни. Джорди също. Понякога обаче мисленето пречи. Дениз става, но е бременна. Не мога да се доверя на бременна жена. Значи оставаш ти, господин Художнико. Не ми харесва, дето си се вкопчил в мисълта за сина си, но с него е свършено. И тука… — Той се потупа по гърдите си — … го знаеш. Хлапето ти е вече от ония.

— Всичко наред ли е, момчета? — извика Дениз и въпреки че се беше вцепенил, Клей долови усмивката в гласа й.

— Рей, не знам какво…

— Не ти и трябва. Просто ме изслушай. Онова, което иска оня скапаняк с червения суичър, няма да стане, ако не му позволиш. Друго не ти трябва да знаеш.

Той бръкна в джоба на памучните си панталони, извади мобилен телефон и някакво листче. Апаратът бе посивял от прах и мръсотия, сякаш бе използван само от хора, които се занимаваха с изнурителен физически труд (и то на открито).

— Прибери го в джоба си. Когато му дойде времето, се обади на номера, написан на листчето. Сам ще разбереш кога. Надявам се да разбереш.

Клей взе телефона. Нямаше голям избор — трябваше или да го вземе, или да го остави. Малката хартийка обаче се изплъзна между пръстите му.

— Вземи я веднага! — процеди през зъби Рей.

Художникът се наведе и вдигна листчето. На него бяха надраскани десет цифри — първите три бяха пощенският код на Мейн.

— Рей, ония могат да четат мисли! Ако това е в мен… Устните на мъжа с бейзболната шапка се изкривиха в ехидна усмивка.

— И какво от това? — изсъска той. — Надничат в главата ти и виждат, че си мислиш за шибан мобилен телефон! А за какво друго си мислят всички след първи октомври? Тези, които все още могат да мислят, разбира се…

Художникът погледна мръсния надраскан апарат. Върху него се мъдреха два самозалепващи се етикета. На единия пишеше „Г-Н ФОГАРТИ“, а на другия — „СОБСТВЕНОСТ НА КАМЕНОЛОМНАТА В ГЪРЛИВИЛ НЕ ОТЛЕПВАЙ ЕТИКЕТА!“

— Прибери го в шибания си джоб!

Но не настойчивостта в гласа на събеседника му го накара да се подчини, а настойчивостта на тези отчаяни очи. Клей понечи да пъхне апарата и листчето в джоба на дънките си (които бяха доста стегнати), но Рей се пресегна и извади четирийсет и пет калибровия револвер от кобура на колана на Клей. Художникът вдигна глава, ала мъжът с бейзболната шапка вече бе опрял дулото под брадичката си.

— Ще направиш услуга на хлапето си, Клей. Повярвай ми. Просто няма никакъв шанс.

— Рей, не!

Онзи дръпна спусъка и куршумът „дум-дум“ отнесе горната половина от главата му. Изстрелът отекна оглушително в притихналата гора, враните се разхвърчаха. Клей дори не беше подозирал за присъствието им, но дрезгавите им крясъци раздраха въздуха.

Той закрещя — в продължение на няколко секунди писъците му заглушиха крясъците на птиците.

4

Тъкмо бяха започнали да му копаят гроб в меката пръст, когато фоните проникнаха в главите им, и Клей за първи път почувства обединената им сила. Както Том беше казал, сякаш някаква ръка те блъска в гърба — само дето и ръката, и гърбът се намираха в мозъка. Нямаше никакви думи. Само това блъскане.

— Оставете ни да приключим! — извика художникът и веднага си отговори с по-висок глас, който разпозна на мига:

— Не, Тръгвайте. Сега. Пет минути! — промърмори той. Този път гласът на рояка използва Дениз. — Тръгвайте. Веднага.

Том търкулна трупа на Рей (разбитата глава на мъртвеца бе увита в калъфа от седалката) в изкопа и започна да го засипва с пръст. Само след миг обаче се хвана с две ръце за главата и лицето му се изкриви в измъчена гримаса.

— Добре, добре — изохка и веднага си отговори: — Тръгвайте. Незабавно.

Петимата се върнаха до зоната за пикник. Джордан вървеше най-отпред и Клей забеляза, че лицето на момчето е ужасно пребледняло. Въпреки това обаче не беше толкова бледо като на Рей в последната минута от живота му. „Просто няма никакъв шанс“ — това бяха предсмъртните му думи.

На Шосе № 160, строени като за парад, ги очакваха фоните. Бяха толкова много, че колоната им се простираше докъдето поглед стига и в двете посоки. Сигурно бяха над хиляда, но Клей не забеляза Разръфания. Предполагаше, че ректорът на Харвард в момента се подготвя за пристигането им, защото в имението му имаше много стаи за гости.

„И бас държа, че във всяка има телефон“ — помисли си Клей.

Докато вървяха към микробуса, видя как трима фони напускат стройната редица. Двамата се нахвърлиха един върху друг и започнаха да се хапят, удрят и разкъсват взаимно, процеждайки някакви подобия на думи — на художника му се стори, че единият каза „коп’ле“ — но бе напълно възможно и да е било случайно съвпадение на срички. Третият просто се обърна и закрачи към Нюфийлд.

— Браво, войнико! — извика истерично Дениз. — Излизайте от строя, галфони!

Ала никой друг не последва примера на дезертьора (ако беше такъв) и преди да стигне до завоя, след който Шосе № 160 се скриваше от поглед, един застаряващ, но як мъж от фоните протегна ръце, сграбчи главата му и я изви рязко настрани. Отлъчилият се рухна на асфалта.

— Ключовете бяха у Рей — промълви уплашено Дениз. Конската й опашка се бе разхлабила и косата й се бе разпиляла върху раменете. — Някой трябва да се върне и да ги…

— У мен са — обади се Клей. — Аз ще карам. — Отвори страничната врата на малкото микробусче, а в главата му пулсираше това непрекъснато туп-туп-туп. Ръцете му бяха изцапани с кръв и пръст. Усещаше тежестта на мобилния телефон в джоба си и изведнъж му хрумна нелепа мисъл — може би Адам и Ева си бяха откъснали няколко ябълки, преди да бъдат прогонени от райската градина, за да имат храна, докато се тътрят по дългия и прашен път към седемстотинте телевизионни канала и скритите в раници бомби в лондонското метро. — Хайде, качвайте се. Том го изгледа недоумяващо: — Май нещо ти е много весело, Ban For.

— Че защо не? — усмихна се Клей. Зачуди се дали усмивката му прилича на тази на Рей — онази ужасна предсмъртна гримаса. — Съвсем скоро вече няма да слушам непрестанното ти мрънкане. Хайде, скачайте вътре! Следваща спирка — КАШУОК — БЕЗ — ПОК!

Ала преди някой от тях да се качи, бяха заставени да хвърлят оръжията си.

Не беше телепатична заповед, нито пък моторно-двигателната им система бе подчинена на някаква външна сила — Клей не гледаше отстрани как нещо принуждава ръката му да извади револвера от кобура и да го хвърли на земята. Не смяташе, че фоните са в състояние да го направят, поне засега; та те дори не можеха да използват гласовия ти апарат, освен ако не ги допуснеха. Вместо това почувства нещо като сърбеж — ужасен, непоносим сърбеж в главата си.

— Ох, майчице — проплака Дениз и захвърли двайсет и две калибровия пистолет колкото се може по-далеч. Оръжието тупна тежко на асфалта. Дан запрати своя пистолет подире му, след което добави и ножа си. Острието описа бляскава дъга във въздуха и прелетя над главите на строените на пътя фони, ала те дори не трепнаха.

Джордан остави пистолета до микробуса. Сетне, стенейки тихичко, отвори раницата си и извади едрокалибрения патлак, който Алис носеше. Том свали от рамото си Татко Автоматко.

Художникът постави револвера на Бет Никърсън до трите оръжия. По един или друг начин оръжието бе причинило смъртта на двама души след излъчването на Сигнала, ето защо Клей изобщо не съжаляваше да се раздели с него.

— Готово — каза. Беше се обърнал към празните очи и мръсните лица — по-голямата част, от които бяха обезобразени, ала всъщност си представяше Разръфания. Всичките ни оръжия са на земята. Доволни ли сте? — Защо. Той. Го направи! — внезапно изрекоха устните му.

Клей преглътна. Не само фоните искаха да узнаят. Дан, Джордан, Дениз и Том също го гледаха изпитателно. Той забеляза, че момчето се държи за колана на Том, сякаш се боеше от отговора, тъй както едва проходило дете се бои да пресече натоварена улица. Улица, по която фучат огромни тежкотоварни камиони.

— Рей каза, че при вас просто няма никакъв шанс изрече Клей. — Взе револвера ми и се простреля в главата, преди да успея да го спра.

Тишина, с изключение на крясъците на враните. Сетне Джордан проговори с равен, безизразен глас:

— При нас. Е. Единственият шанс.

Дан беше следващият. Тонът му бе не по-малко студен и равнодушен. „Те не могат да изпитват нищо друго освен ярост“ — помисли си Клей.

— Качвайте. Се. На микробуса.

Това и направиха. Клей седна зад волана и запали двигателя, поемайки на север по Шосе № 160. Не беше изминала и минута, когато забеляза някакво движение вляво, фоните. Те се движеха на север по отбивката — над отбивката — в стройна редица, сякаш бяха стъпили върху невидима конвейерна лента, намираща се на двайсетина сантиметра над земята. Щом пътят запълзя по склона на един стръмен хълм, онези се издигнаха още по-високо — на четири-пет метра, описвайки човешка арка на фона на навъсеното, покрито със сиви облаци есенно небе. Като гледаше фоните, които изчезваха един подир друг зад билото на възвишението, художникът имаше чувството, че наблюдава странните посетители на зловещ лунапарк, возещи се в невидимо влакче на ужасите.

После симетрията на изящната жива арка внезапно се наруши. Една от издигащите се фигури потръпна във въздуха като простреляна птица и рухна на земята от най-малко триметрова височина. Беше мъж, облечен в дрипавите останки от горнище и долнище на анцуг. Той зарита бясно с крака, докато лежеше като преобърнат бръмбар в прахта, и когато микробусът бавно мина покрай него, Клей видя, че лицето му е изкривено от ярост, а устните му не спират да се движат, докато сипе предсмъртните си излияния.

— Сега вече знаем — каза глухо Том. Двамата с Джордан седяха в задната част на микробуса пред багажното отделение, където бяха струпани раниците им. — Приматите биват изместени от човека, човекът бива изместен от фоните, а фоните биват изместени от левитиращи телепати със синдрома на Турет. Еволюцията е завършена.

— Какво представлява този синдром на Турет29? — попита Джордан.

— Ебал съм му мамата, синко — отвърна му Том и всички се засмяха — дори момчето, което не знаеше на какво се смее, докато малкият жълт микробус пълзеше бавно на север, съпроводен от наглед безкрайната процесия левитиращи фони.