Клетка

1

Онова, което впоследствие стана известно като „Сигнала“, започна точно в три часа и три минути източно време на първи октомври следобед. Названието бе неточно, разбира се, ала само десет часа по-късно повечето специалисти, способни да го изтъкнат, вече бяха или мъртви, или умопобъркани. Самият термин нямаше кой знае какво значение. Важни бяха последствията.

В три следобед този ден един млад мъж без особено значение за историята вървеше — всъщност по-скоро подскачаше — по Бойлстън Стрийт в Бостън. Името му беше Клейтън Ридъл. Бодрата му стъпка се допълваше от изражението му на недвусмислено задоволство. В лявата му ръка се поклащаше една от онези големи художнически папки, които се затваряха от всички страни и се превръщаха в удобно куфарче, с което да пренасяш картините си, без да се намачкат. Пръстите на дясната му ръка пък стискаха шнура на кафяв пазарски плик, на който пишеше „Малки съкровища“, ако някой изобщо си направеше труда да прочете надписа.

Вътре в пликчето, търкаляйки се напред-назад, се намираше малък овален предмет. Подарък, навярно бихте казали вие, и щяхте да се окажете прави. Ако продължите в този ход на мисли, бихте предположили, че този млад мъж на име Клейтън Ридъл е искал да отбележи някоя малка (или може би не толкова малка) победа с едно малко съкровище и пак нямаше да сгрешите. Предметът в кафявия плик представляваше доста скъпичко стъклено преспапие, в чийто център нежните пухчета от глухарчета създаваха ефирна сива мъгла. Беше го купил на връщане от хотел „Копли Скуеър“, докато вървеше към „Атлантик Авеню Ин“, където бе отседнал; бе потресен от деветдесет доларовия етикет, залепен за основата на преспапието, и още по-потресен от обстоятелството, че вече можеше да си позволи подобна покупка.

Направи огромно физическо усилие, за да се пресегне над щанда и да подаде кредитната си карта на продавача. Съмняваше се, че щеше да го стори, ако вземаше преспапието за себе си; навярно щеше да измърмори нещо от сорта, че е променил решението си, и бързо да се изниже от магазина. Но не го купуваше за себе си, а за Шарън. Шарън си падаше по такива неща и явно все още си падаше и по него. „Ще ми липсваш, скъпи“ — беше му казала в деня, преди той да замине за Бостън. След всички гадости, които взаимно си бяха причинили през последната година, това наистина го трогна. Сега и той искаше да я трогне, ако това все още бе възможно. Преспапието беше мъничко (истинско малко съкровище), ала Клей бе сигурен, че Шарън ще се влюби в ефирните сиви пухчета, които танцуваха всеки път, когато го разклатиш — същинска джобна мъгла.

2

Вниманието му бе привлечено от звънчето на камиона за сладолед. Той бе паркиран между хотел „Четири сезона“ (по-голям дори от „Копли Скуеър“) и градския парк, който се простираше от другата страна на Бойлстън Стрийт и продължаваше още няколко преки. Отстрани на фургона с букви във всички цветове на дъгата пишеше „Мистър Софти“4, а под тях бяха нарисувани няколко сладоледени кофички.

Пред гишето за обслужване на клиенти бяха застанали три деца — те бяха оставили в краката си ученическите чанти и чакаха да получат бленуваните лакомства. Зад тях стоеше жена с официално сако и панталон, стиснала каишката на пухкав пудел, а най-отзад се бяха наредили две тийнейджърки с дънки с ниска талия и дигитални миниплейъри. За момента обаче слушалките висяха около вратовете им и момичетата си говореха — явно ставаше въпрос за нещо сериозно, защото не се кикотеха.

Клей застана зад тях и малката опашка набъбна с още един човек. Беше купил подарък за охладнялата си съпруга; на път за вкъщи щеше да се отбие в „Царството на комиксите“ и да купи на сина си новия брой на „Спайдърмен“, заслужаваше да вземе нещичко и за себе си, нали? Изгаряше от нетърпение да разкаже новините на Шарън, но трябваше да я чака да се прибере, което обичайно ставаше между три и четирийсет и пет и четири следобед. Мислеше да убие времето с обиколки на скромната си стая и разглеждане на съдържанието на папката си, ала ето, че „Мистър Софти“ му предлагаше добра алтернатива.

Продавачът подаде сладоледите на децата — два какаови и един огромен конус с шоколад и ванилия за пълничкото хлапе, което очевидно черпеше приятелите си. Докато то ровичкаше в задния джоб на провисналите си дънки, за да извади дребни, жената с пудела и бизнес костюма бръкна в дамската си чантичка, висяща на рамото й, и извади мобилния си телефон — напоследък бизнес дамите по-скоро биха излезли без кредитните си карти, отколкото без клетъчните си телефони, и отвори капачето му. В парка излая куче и някой извика. Викът изобщо не приличаше на радостен възглас, но когато Клей се обърна, видя само няколко души, които се разхождаха съвсем спокойно, куче, захапало фризби, и пищно изобилие от озарена от слънцето зеленина с прохладни, приканващи сенки. Накратко, паркът изглеждаше като идеалното място, където човек, който току-що е продал първия си илюстрован роман — и продължението му, и то за солидна сума — да седне на някоя пейка и да се почерпи шоколадов сладолед.

Щом се обърна отново към камиона за сладолед, художникът видя, че трите деца с провисналите дънки вече ги няма и жената с бизнес костюма си поръчва мелба с ягодов сироп. Забеляза, че едната от тийнейджърките зад нея имаше мобилен телефон с цвят на мента, прикрепен на колана й, а самата бизнес дама в момента говореше по своя. Той се замисли как този тип поведение, което навремето би се сметнало за недопустима проява на лошо възпитание — да, дори и когато ставаше дума за покупка на сладолед от напълно непознат човек, напоследък се бе превърнало в нещо напълно обичайно.

„Ами че сложи го в «Тъмния скиталец», скъпи“ — каза Шарън. Тази нейна версия, която той пазеше в съзнанието си, често се обаждаше и все намираше какво да каже. Това се отнасяше в пълна сила и за истинската Шарън — тя не пропускаше случай да му изтъкне мнението си, но поне не го правеше по клетъчния му телефон. Защо ли? Защото Клей нямаше такъв.

Миниатюрното зелено апаратче на тийнейджърката забръмча с началните звуци на мелодията за Лудата жаба, която Джони обожаваше — „Аксел Еф“ ли се казваше? Клей не можеше да си спомни, навярно защото я бе изхвърлил от съзнанието си. Собственичката на телефона отвори капачето му и попита:

— Бет? — Заслуша се, усмихна се и съобщи на спътничката си: — Бет е.

Приятелката й се наведе към нея и двете се заслушаха в гласа от другата страна. Имаха почти еднакви прически, с които приличаха на феи (на Клей му изглеждаха досущ като героини от анимационните филмчета, които даваха в съботните утрини — като „Пауърпаф гърлс“5 например), и дългите им коси се вееха под ласките на следобедния бриз.

— Мади? — каза в същия миг жената с бизнес костюма. Пуделът й бе приседнал на земята и съзерцаваше движението по Бойлстън Стрийт. Каишката му бе червена, отрупана с лъскави мъниста. От другата страна на улицата, пред входа на „Четирите сезона“ някакъв портиер с кафява униформа — винаги ги обличаха в синьо или кафяво, махаше за такси. Открит туристически автобус, претъпкан с народ, се носеше бавно по улицата, а шофьорът боботеше в микрофона си нещо за исторически забележителности. Двете тийнейджърки продължаваха да стоят, приведени една към друга, и да слушат гласа на въпросната Бет от зеления мобилен телефон, като се споглеждаха от време на време, но не се кикотеха.

— Мади? Сега чуваш ли ме? Чуваш ли.

Жената с бизнес костюма вдигна ръката, в която държеше каишката на кучето си, и заби показалеца си (завършващ с дълъг червен маникюр) в лявото си ухо. Клей потръпна — нокътят като нищо можеше да пробие тъпанчето й. Веднага си представи как я рисува — пуделът на каишка, бизнес костюма, модерната къса подстрижка и една тъничка струйка кръв, която се стича по врата й. Туристическият автобус и портиерът пред хотела придаваха още по-голям реализъм на въображаемата картина.

— Мади, връзката прекъсва! Не те чувам! Просто исках да ти кажа, че си направих прическа в новия, прическа? ПРИ…

Продавачът от камиона на „Мистър Софти“ се наведе и й подаде сладоледа — внушителен бял конус, чиято повърхност бе набраздена от тъмните струйки на шоколадов и ягодов сироп. Небръснатото му лице сякаш казваше, че е виждал подобни неща и преди, и Клей бе напълно сигурен в това. В парка някой извика и художникът отново погледна през рамо, опитвайки се да се убеди, че това наистина бе изблик на щастие. В три следобед, в такъв слънчев следобед като този, нямаше как възгласът да не бъде радостен. Нали? Бизнес дамата измърмори нещо неразбираемо на Мади и с привично движение затвори телефона си, след което го пусна в чантичката си. Сетне застина неподвижно, сякаш бе забравила какво върши или дори къде се намира.

— Четири и петдесет — каза мъжът с наболата брада, като продължаваше да държи мелбата. Клей имаше време да си помисли колко скъпо е всичко в големия град. Вероятно и жената си каза същото, защото стоеше там и зяпаше сладоледената планина, сякаш никога преди не бе виждала подобно нещо.

От парка се чу поредният вик, само дето този път не звучеше като човешки, а приличаше на смесица от изплашено скимтене и болезнен вой. Клей се обърна да види какво става и зърна кучето, което тичаше с фризбито в устата си. Беше едър кафяв екземпляр, може би лабрадор — художникът не беше голям специалист по породите и когато трябваше да изобрази куче, взимаше някоя книга и прерисуваше илюстрацията. До него бе коленичил мъж с делови костюм, който бе приклещил главата на лабрадора в сгъвката на лакътя си и („Не, това, което виждам, не може да е истина“ — помисли си Клей) дъвчеше ухото му. Кучето скимтеше като обезумяло и се опитваше да се измъкне, ала стопанинът му го държеше здраво и продължаваше да гризе ухото му, докато най-накрая го откъсна. Лабрадорът нададе жалостив вой, който прозвуча досущ като човешки вик, и няколко патици от близкото езеро се вдигнаха във въздуха сред пърхане на крила и изплашено крякане.

— Раст! — изкрещя внезапно някой зад гърба на Клей. Думата можеше да е „педераст“, но впоследствие той щеше да се убеди, че е било само „раст“ — нищо повече от нечленоразделно звукосъчетание, израз на изригнала агресия.

Обърна се към камиона за сладолед тъкмо навреме, за да види как ръцете на деловата дама се стрелват към прозорчето на „Мистър Софти“. Пръстите й сграбчиха бялата престилка на продавача, ала той светкавично се отдръпна, при което токчетата й се отделиха за миг от тротоара и мъжът се изскубна от хватката й. Клей видя петната от сладолед и сироп върху лявата й китка в същия миг, в който високите й токчета натракаха върху плочите и тя залитна, но в крайна сметка успя да запази равновесие. Непроницаемото й изражение (което Клей наричаше „улично-безличната маска“) бе заменено от свирепа гримаса, която превърна очите й в зловещи цепнатини и оголи зъбите й. Горната и устна се беше обърнала, разкривайки розова плът, напомняща на вагина. Пуделът затича напряко по улицата, влачейки червената каишка подире си, но преди още да е преполовил разстоянието до отсрещния тротоар, черна лимузина връхлетя отгоре му и пухкавото пале се превърна в кървава пихтия.

„Горкото кутре сигурно вече джавка в кучешкия рай, преди да разбере, че е умряло“ — помисли си Клей. На някакво подсъзнателно ниво осъзнаваше, че е изпаднал в шок, ала това ни най-малко не променяше състоянието му. Стоеше неподвижно с папката в едната си ръка и кафявия плик в другата и със зяпнала уста наблюдаваше случващото се.

Някъде — може би в близост до ъгъла на Нюбъри Стрийт — нещо експлодира.

Двете тийнейджърки имаха почти едни и същи прически и еднакви миниплейъри, ала тази със зеления телефон бе блондинка, а приятелката й беше брюнетка; изглеждаха досущ като русокоса и тъмнокоса феи. Русокосата изтърва мобилния си апарат на тротоара, където той се счупи с трясък, и сграбчи през кръста деловата дама. Клей предположи (доколкото мозъкът му бе способен на предположения тъкмо в този момент), че момичето просто се опитва да попречи на жената с бизнес костюма да се нахвърли отново върху продавача на сладолед или да се втурне на улицата след пудела си. Приятелката й — тъмнокосата фея — се бе отдръпнала назад; изящните й бели ръце бяха сключени на гърдите й, а очите й бяха разширени от потрес.

Клей захвърли нещата, които носеше, и пристъпи напред, за да помогне на тъмнокосата фея. На другата страна на улицата — виждаше какво се случва там само с периферното си зрение, някаква кола сви рязко и се качи на тротоара пред „Четири сезона“, принуждавайки портиера да отскочи встрани. Някой изпищя, ала преди Клей да помогне на кестенявата тийнейджърка, русокосата се стрелна напред и оголи зъби и ги заби във врата на деловата дама. От раната изригна кървав фонтан и блондинката наведе лице към него, сякаш искаше да се изкъпе под алената струя или дори да отпие от нея (художникът бе почти сигурен, че го направи), а междувременно ръцете й разтърсваха бизнес дамата, сякаш бе парцалена кукла. Жената бе по-висока и навярно тежеше с двайсет килограма повече от момичето, но тийнейджърката я тресеше с такава сила, че главата й се мяташе, а от разкъсаната й артерия пръскаше още повече кръв. В същото време русокосата вирна оплисканото си в червено лице към кристално синьото октомврийско небе и нададе победоносен вой.

„Тази е луда — помисли си Клей. — Луда за връзване.“

В същия миг тъмнокосата изкрещя:

— Коя си ти? Какво става?

Щом чу гласа на приятелката си, блондинката светкавично завъртя глава по посока на звука и от острите кичури, надвиснали над челото й, се разхвърча кръв. От дълбините на осеяните й с алени капки орбити проблясваха очи, подобни на зловещи бели фенери. Брюнетката се обърна към Клей, в погледа й се четеше смесица от изумление и ужас.

— Коя си ти? — повтори, след което добави: — Коя съм яз?

Русокосата фея пусна жената с официалния костюм — тя се строполи на тротоара (от разкъсаната й сънна артерия още шуртеше алена кръв) и се нахвърли върху момичето, с което само до преди няколко минути бе споделяла своя мобилен телефон.

Художникът не се поколеба и за секунда. Ако не беше реагирал веднага, тъмнокосата щеше да лежи на земята със зейнало гърло като деловата дама. Ето защо Клей се наведе, грабна шнура на пазарския плик с надпис „Малки съкровища“ и замахна към главата на светлокосата тийнейджърка в мига, в който тя с протегнати ръце се мяташе към доскорошната си приятелка, а сгърчените й като нокти на хищна птица пръсти зловещо се открояваха на фона на лазурносиньото небе. Ако пропуснеше…

Ала не пропусна. Стъкленото преспапие на дъното на кафявия плик се стовари с глух звук върху темето на русокосата фея. Ръцете й увиснаха — едната оплискана с кръв, а другата — все още чиста, и тялото й застина за миг, преди да рухне на тротоара като пощенски чувал, натъпкан с писма.

— Какво става, мамка му? — извика човекът от „Мистър Софти“. Гласът му прозвуча необичайно високо; навярно шокът го бе направил тенор (за неизвестен период от време).

— Не знам — отвърна Клей. Сърцето му биеше като парен чук. — Веднага ми помогни — онази жена губи много кръв.

Някъде зад тях от Нюбъри Стрийт се дочу онзи кух трясък на метал в метал, който недвусмислено говореше за автомобилна катастрофа, придружен от викове и крясъци. Те бяха последвани от оглушителна експлозия, от която въздухът потрепери. Зад камиона на „Мистър Софти“ някаква кола, която криволичеше из трите платна на Бойлстън Стрийт, изскочи на тротоара, помете двама пешеходци и се вряза в задната част на друг автомобил, паркиран пред „Четири сезона“. Ударът запрати първото возило право във въртящата се врата на хотела и то се вклини там с ужасен скърцащ звук. Клей не можеше да види дали някой се бе заклещил — пушекът, който се издигаше от радиатора на първата кола, закриваше вратите, — ала писъците на агония пораждаха във въображението му ужасяващи картини.

Продавачът от камиона за сладолед, който нямаше видимост в тази посока, се бе подал от прозорчето на гишето и се взираше в Клей.

— Какво става? — попита.

— Не знам — вдигна рамене художникът. — Няколко катастрофи. Ранени хора. Няма значение. Помогни ми, човече. — Коленичи до дамата с бизнес костюма в кръвта и парчетата от счупения телефон на русокосата фея.

— Както гледам, димът се издига над Нюбъри — отбеляза човекът от „Мистър Софти“, без да се осмели да напусне убежището на хладилния камион. — Нещо е гръмнало там. Нещо голямо. Може да са терористи.

— Сигурно — кимна Клей. — Сега ми помогни.

— КОЯ СЪМ АЗ? — внезапно изкрещя Тъмнокосата фея.

Художникът съвсем бе забравил за нея. Той вдигна поглед тъкмо навреме, за да види как момичето се плесва по челото с опакото на дланта си, след което се завърта бързо три пъти, заставайки почти на пръсти. Тази гледка пробуди спомена за едно стихотворение, което беше чел в часовете по литература в колежа: „Трижди опишете кръг около него.“ На Самюъл Коулридж ли беше? Брюнетката се олюля, след което, залитайки, хукна по тротоара право към една улична лампа. Не направи никакво усилие да я заобиколи и дори не протегна ръце, за да се предпази. Лицето й се удари в металния стълб и тя отстъпи назад, олюлявайки се за момент, след което отново се засили към лампата.

— Спри веднага! — изкрещя й Клей и се втурна към нея, ала се подхлъзна в кръвта на деловата дама и за малко да падне; в крайна сметка успя да запази равновесие и отново продължи, но само след миг се препъна в Русокосата фея и пак залитна.

Тъмнокосата тийнейджърка го погледна. Носът й беше счупен и долната част на лицето й бе плувнала в кръв. Над веждите й се виждаше вертикален белег, който прорязваше челото й като мълния в летен ден. Едното й око бе хлътнало в орбитата си. Момичето отвори уста, сякаш за да демонстрира как бе съсипала навярно скъпоструващия зъболекарски труд, и му се изсмя. Клей никога не забрави този смях.

После тя се обърна и побягна по тротоара, надавайки пронизителни писъци.

Зад него се чу изръмжаване на двигател, придружено от звънката мелодия на „Улица Сезам“. Клей се обърна и видя как камионът на „Мистър Софти“ се отдалечава от бордюра; в същото време един от прозорците на най-горния етаж на хотела се строши сред дъжд от стъклени парченца, които хвърляха бляскави отблясъци на фона на ясното октомврийско небе. В следващия момент от прозореца изхвръкна нечие тяло, което описа дъга в ясния есенен въздух и тупна тежко на асфалта пред „Четири сезона“. От входа на хотела се чуха още писъци. Писъци на ужас; писъци на болка.

— Не! — изкрещя Клей, докато тичаше след камиона за сладолед. — Ела и ми помогни! Трябва да ми помогнеш, копеле такова!

Шофьорът обаче не го удостои с отговор — вероятно не го чуваше заради силната музика. Клей помнеше добре думите на песничката от дните, когато още нямаше основания да вярва, че бракът му няма да продължи вечно. Тогава Джони седеше на малкото си синьо столче, стиснал купичката си за хранене, и всеки ден гледаше „Улица Сезам“.

Клей забеляза мъжа с деловия костюм, който тичаше като обезумял из парка и ревеше като див звяр, издавайки нечленоразделни звуци, а полите на палтото му се развяваха зад него като шлейф. Художникът го разпозна по рядката козя брадичка. Човекът се затича по Бойлстън Стрийт, отървавайки се на косъм от колите, но в крайна сметка стигна до отсрещния тротоар, без да спира да крещи и да размахва ръце. Сетне изчезна под сянката на платнения навес пред входа на „Четири сезона“ и се изгуби от поглед, но там сигурно се натъкна на други като него, защото нечленоразделните му крясъци внезапно се замениха от писъци на агония.

Клей се отказа от преследването на хладилния камион и се спря, стъпил с единия си крак на тротоара, а с другия — в канавката. Возилото с надписа „Мистър Софти“ премина в централното платно на Бойлстън Стрийт, а мелодията на „Улица Сезам“ продължаваше да звучи от високоговорителите му. Клей тъкмо щеше да се обърне към лежащата в безсъзнание тийнейджърка и умиращата жена, когато в полезрението му изникна друг туристически автобус, който се носеше с главоломна скорост срещу движението и описваше протяжни зигзаги от единия до другия край на улицата. Пътниците бяха пребледнели от страх и умоляваха — някои дори крещяха — шофьора да спре, впили побелелите си кокалчета в стоманените парапети на возилото.

Внезапно някакъв мъж с анцуг сграбчи водача на автобуса изотзад и Клей чу още един от онези нечленоразделни викове, при това усилен през високоговорителите на туристическия автобус. Този път обаче не прозвуча като „Раст!“ — звукът бе доста по-гърлен, нещо като „Глъх!“ Тогава шофьорът на откритото возило забеляза камиона на „Мистър Софти“ (Клей бе абсолютно сигурен в това) и се насочи директно към него.

— О, Боже мили, не! — изпищя една жена, която седеше в предната част на автобуса, и докато гледаше как туристическото превозно средство се приближава стремително към хладилния камион, който бе поне пет пъти по-малък от него, Клей изведнъж се сети за победния парад, с който „Ред Сокс“ бяха отпразнували спечелването на Световната купа6.

Тогава всички играчи се бяха качили на един такъв автобус и махаха на екзалтираната публика по трибуните докато возилото обикаляше бавно стадиона под хладния есенен дъждец.

— Господи, не! — изкрещя отново жената, а някакъв мъж близо до Клей промълви смаяно:

— Исусе Христе!

Туристическият автобус връхлетя върху камиона за сладолед и го преобърна като детска играчка. Возилото на „Мистър Софти“ тежко падна на едната си страна и се понесе към парка, съпроводено от отвратително стържене и дъжд от искри. От високоговорителите му продължаваше да се чува звънливата мелодийка от „Улица Сезам“. Двете минувачки, които с разширени от изумление очи наблюдаваха случващото се, се хвърлиха настрани, за да не бъдат пометени от носещата се към тях грамада, и успяха да се изплъзнат на косъм. Хладилният камион се удари в бордюра и бе изхвърлен на тротоара, след което се заби в стабилната ограда от ковано желязо, заобикаляща Бостънския парк, където най-накрая спря. Музиката изхълца два пъти и също замря.

Междувременно обезумелият тип, управляващ автобуса, бе изгубил окончателно и малкото контрол, който имаше над превозното средство. Продължи да лъкатуши на зиг-заг по Бойлстън Стрийт с товара си от ужасени и крещящи пътници и се качи на тротоара на около петдесет метра от мястото, където камионът на „Мистър Софти“ бе издал предсмъртния си звън, врязвайки се в тухлената фасада на едно елегантно магазинче за мебели, наречено „Ситилайтс“. Витрината се строши, а задницата на автобуса (на която пишеше „Господарка на залива“ с големи розови букви) се издигна поне на метър над асфалта. Инерцията заплашваше да го преобърне, ала масата му не го позволяваше. Каросерията остана няколко секунди във въздуха, след което се сгромоляса върху паважа, но предницата си остана забита в катурнатите канапета и скъпите кресла. Междувременно ужасените пътници се втурнаха панически напред и се изгубиха от погледа на Клей.

В същия миг се задейства алармата на магазина.

— Исусе Христе — дочу се отново същият благ глас, който се бе обадил преди малко. Художникът се обърна и видя нисичък мъж с оредяваща тъмна коса, тънки мустачки и очила с позлатени рамки. — Какво става, по дяволите?

— Не знам — промърмори Клей. Беше му трудно да говори. Много трудно. Трябваше да положи неимоверни усилия, за да изтика думите от устата си. Предполагаше, че това се дължи на шока. На отсрещната страна на улицата хората тичаха, опитвайки се да се отдалечат на колкото се може повече от „Четири сезона“ и катастрофиралия автобус. Докато ги гледаше, двамина от тях се сблъскаха — турист и беглец от хотела, и се строполиха на тротоара. Клей се зачуди дали не е полудял и не халюцинира зад тапицираните стени на някоя лудница — например „Джунипър Хил“ в Огъста, — между инжекциите с торазин. — Човекът от сладоледения камион каза, че може да е дело на терористи.

— Не виждам никакви въоръжени типове — поклати глава нисичкият мъж с мустачките. — Нито пък хора с привързани за гърбовете им експлозиви.

Същото се отнасяше и за Клей, ала той виждаше кафявия плик с надпис „Малки съкровища“ и кръвта, която бликаше от разкъсаното гърло на жената с бизнес костюма. „Боже мой — помисли си той, — всичката тази кръв!“ Почти бе достигнала до папката му. Горе-долу всичките му рисунки за „Тъмния скиталец“ бяха там (без десетина-дванайсет) и мислите му се вкопчиха в тях. Обърна се и се втурна към тях, а мустакатият му спътник го последва. В същия миг се задейства втора аларма против крадци (или поне звучеше като аларма) и ниският мъж подскочи.

— Това е от хотела — рече Клей.

— Знам, но… Господи Боже мой. — Човекът бе видял жената с бизнес костюма, която лежеше в непрекъснато разширяваща се локва от магическата червена течност, задвижваща всичките й механизми и чаркове. Откога ли лежеше там? От четири минути? А може би от две?

— Мъртва е — информира го Клей. — Почти съм сигурен. Това момиче… — Той посочи към Русокосата фея. — Тя го направи. Със зъбите си.

— Шегуваш се.

— Де да бях.

Някъде в горната част на Бойлстън Стрийт отекна още една експлозия. Двамата мъже се приведоха машинално и Клей осъзна, че долавя тръпчивия мирис на дим. Вдигна плика с надпис „Малки съкровища“ и папката с картините си и ги премести по-далеч от локвата кръв.

— Тези неща са мои — добави, чудейки се защо ли трябва да обяснява това на някакъв напълно непознат.

Мустакатият мъж, който бе облечен в костюм от туид (и изглеждаше доста елегантно в него, помисли си Клей), продължаваше да се взира в тялото на жената, която бе спряла за сладолед и бе изгубила първо кучето, сетне и живота си. Зад тях по тротоара минаха трима мъже, които се смееха гръмко и си подвикваха. Двамата бяха нахлупили бейзболни шапки с надписи „Ред Сокс“, обърнати с козирката назад, третият носеше голям кашон, притискайки го до гърдите си. На него със сини букви пишеше „Панасоник“. Той стъпи в кървавата локва и подире му се проточи червена диря, и приятелите му вървяха с бодра крачка към източната част на парка и Китайския квартал отвъд.

3

Клей застана на едно коляно и използва ръката, с която не държеше папката си (след като видя младежа с големия кашон на „Панасоник“, страхът му да не изгуби картините нарасна), за да вдигне китката на Русокосата фея. Веднага напипа пулса й. Беше бавен, но силен и равномерен. Това го изпълни с облекчение. Каквото и да бе направила, тя бе само едно дете и не му се искаше да мисли, че я е пребил до смърт с подаръка, който беше купил за жена си.

— Внимавай! Пази се! — извика внезапно ниският мъж с мустаците, но Клей нямаше никакво време да реагира. За щастие опасността не беше толкова близо. Возилото — един от онези големи спортни джипове, изведнъж свърна встрани и връхлетя върху желязната ограда на парка на двайсетина метра от мястото, където се намираше художникът. Железните пръчки се огънаха под напора и бруталното настъпление спря едва когато предницата затъна в плиткото езерце.

Предната врата се отвори и от там изскочи млад мъж, който крещеше някакви неразбираеми фрази. Рухна на колене във водата, загреба с две шепи от нея и започна да пие (Клей се замисли за всичките патици, срали блажено в това езерце в продължение на години), сетне се изправи на крака и се изгуби сред дърветата, като не спираше да размахва ръце и да бърбори нечленоразделната си проповед.

— Трябва да помогнем на девойката — подвикна Клей на своя спътник. — Изгубила е съзнание, но това не означава, че не можем да я спасим.

— Според мен това, което трябва да направим, е да се разкараме от улицата, преди да са ни сгазили — рече мъжът с тънките мустачки и в същия момент, сякаш в потвърждение на думите му, някакво такси се блъсна в голяма черна лимузина недалеч от туристическия автобус. Виновникът за катастрофата бе лимузината, но таксито отнесе последствията — шофьорът на жълтия автомобил изхвръкна през предното стъкло и се приземи на улицата, като размахваше окървавените си ръце и не спираше да крещи.

Естествено човекът с елегантния костюм беше прав. Пелената на шока бе замъглила съзнанието му, но не и дотам, че да не съзре мъдростта на предложението. Ако всичко бе някакъв терористичен акт, то не приличаше на нищо, за което беше чувал или чел преди. Най-доброто решение бе да се оттеглят на сигурно място, където да останат, докато ситуацията се изясни. Това навярно изискваше и намирането на телевизор. В никакъв случай обаче не му се искаше да оставя изпаднало в безсъзнание момиче на улицата, която се бе превърнала в същинска лудница. Всичките му инстинкти на цивилизован човек просто крещяха срещу това.

— Тръгвай — рече на спътника си, макар и с известна неохота. Изобщо не познаваше този човек, но онзи поне не ломотеше нечленоразделно и не размахваше ръце. Нито пък се опитваше да прегризе гърлото му. — Скрий се някъде, пък аз… — Не знаеше как да продължи.

— Ти какво? — попита мустакатият мъж, след което внезапно сви рамене и потрепери, когато поредната експлозия процепи въздуха. Клей имаше чувството, че взривът идва от задната част на хотела, и в следващия миг видя черния дим, протегнал отровните си пипала към синьото небе.

— Ще извикам ченгетата — заяви. — Тя има мобилен телефон. — Посочи жената с бизнес костюма, която лежеше мъртва сред езерце от собствената си кръв. — Видях я да говори по него преди, преди да започне тази гадост.

Замлъкна, опитвайки се да си спомни какво точно се бе случило преди всеобщата психоза, и си даде сметка, че погледът му се мести между мъртвата жена, припадналата тийнейджърка и парченцата от зеления телефон на Русокосата фея.

В същия миг въздухът потрепери от пронизителния вой на две сирени. Клей предположи, че едната е на полицейски автомобил, а другата на пожарни коли. Навярно, ако бе прекарал по-дълго време в града, щеше да направи безпогрешно разликата, ала работата бе там, че живееше в Кент Понд в Мейн и в момента би дал всичко на света, за да бъде там. Това, което се бе случило преди всички наоколо да се побъркат, беше, че дамата с бизнес костюма се бе обадила на приятелката си Мади, за да й каже за новата си прическа, а една от дружките на Русокосата фея (Бет, май се казваше Бет) я бе потърсила на зеленото й мобилно телефонче. Тъмнокосата фея бе чула разговора, след което и трите бяха откачили.

„Не си мислиш, че…“

Някъде иззад тях отекна най-силната експлозия досега и Клей скочи на крака. С нисичкия мъж с костюма от туид изплашено се спогледаха, след което обърнаха глави към Китайския квартал и северните части на града. Не виждаха какво е причинило експлозията, ала над сградите в далечината бе надвиснал огромен облак от черен дим.

Полицейски автомобил и голяма пожарна кола с маркуч и стълба спряха пред входа на „Четири сезона“. Клей погледна нагоре тъкмо навреме, за да види как втори самоубиец полита от последния етаж на хотела, последван от други двама, които бяха избрали покрива за своя стартова площадка. Стори му се, че двамата яростно се карат за нещо, докато се носят към асфалта.

— Господи-мили-Боже, НЕ! — изкрещя една жена с продран от ужас глас. — О, НЕ, стига вече, НЕ! НЕ!

Първият от самоубийственото трио се стовари върху задния капак на полицейската кола, разплесквайки кръв и косми по ламарината. Другите двама се приземиха върху пожарната, чиято стълба тъкмо се издигаше. Пожарникарите се разбягаха като подплашени пъдпъдъци.

— НЕ! — изкрещя отново жената. — Стига! СТИГА! Мили БОЖЕ, стига толкова!

В същия миг обаче от петия или шестия етаж се хвърли някакво момиче, което се преметна във въздуха като акробатка и се стовари върху един полицай, причинявайки както своята, така и неговата гибел.

От северната част на града се дочу поредният страховит взрив — сякаш дяволът стреляше с пушка в преизподнята, и Клей отново погледна към мъжа с тънките мустачки, който тревожно го наблюдаваше. Към небето се издигна още повече дим и се впи в кристалната му синева с такава сила, че дори режещият вятър не можеше да го прогони.

— Отново използват самолети — промълви ниският мъж. — Мръсните копелета отново използват самолети.

И сякаш за да подчертае думите му, трета чудовищна експлозия разтърси югоизточната част на града.

— Но, там е летището. — Клей отново си даде сметка, че му е трудно не само да мисли, но и да говори. В съзнанието му изникна някакъв плосък виц: „Чухте ли за (тук попълвате вашата любима етническа група) терористи, които решили да омаломощят Америка, като започнали да взривяват летищата й?“

— И? — попита нетърпеливо мъжът с костюма от туид.

— Защо точно летището? — промърмори Клей. — Защо не небостъргача „Ханкок“ или „Пру“7?

Мустакатият му спътник сви рамене:

— Не знам. Единственото, което знам, е, че искам да се махна колкото се може по-бързо от тази улица.

В този момент някаква групичка млади хора (мъже и жени) премина забързано покрай тях. Още с пристигането си. Клей беше забелязал, че Бостън има пълното основание да се нарече „градът на младежта“. Те поне не носеха никаква плячка и със сигурност не се смееха. Докато тичаха обаче, един от юношите извади мобилния си телефон и го доближи до ухото си.

Художникът погледна към отсрещния тротоар и видя, че до първата полицейска кола е спряла още една. Това означаваше, че в края на краищата няма нужда да използва телефона на дамата с официалния костюм. Можеше просто да прекоси Бойлстън Стрийт и да поговори с ченгетата, само дето не беше много сигурен дали наистина иска да пресече улицата. Дори и да го направеше, щяха ли полицаите да дойдат тук, за да хвърлят един поглед на припадналото момиче, при положение, че един Бог знаеше колко жертви имаше там! Докато гледаше към хотела, пожарникарите се прибраха …

— О, Господи Исусе, виж го тоя! — възкликна приглушено спътникът му. Взираше се в западния край на Бойлстън Стрийт — в посоката, откъдето идваше и Клей, предвкусвайки мига, в който щеше да се обади на жена си, за да й съобщи голямата новина. Дори бе решил как да започне: „Добри новини, скъпа — без значение как ще се развият нещата между нас, поне хлапето винаги ще има обувки.“ Тогава това му се бе сторило леко и забавно — също като в някогашните дни.

Нищо забавно обаче нямаше в мъжа, който сега приближаваше към тях. Пристъпваше бавно и спокойно, изглеждаше на около петдесет и носеше официални панталони, риза и вратовръзка. По-точно, остатъци от риза и вратовръзка. Панталоните му бяха сиви, но бе абсолютно невъзможно да се определи цветът на останалата част от облеклото му, защото и ризата, и връзката му бяха оплискани с кръв. В дясната си ръка мъжът държеше нещо, което приличаше на касапски нож с острие, дълго близо половин метър. Клей имаше чувството, че е виждал някъде този нож — може би на витрината на магазинчето на име „Соул Кичън“, когато се връщаше от хотел „Копли Скуеър“. Редицата ножове, изложени на витрината („Шведска стомана“ — твърдеше гравираната метална табелка пред тях), проблясваха под дискретното неоново осветление, ала масивното острие в ръката на непознатия явно бе свършило доста работа след напускането на „Соул Кичън“, защото бе потъмняло от кръв.

Мъжът с разкъсаната риза размахваше ръце, докато неумолимо се приближаваше към тях, и респектиращото му оръжие описваше във въздуха смразяващи дъги. Той наруши схемата само веднъж — за да насочи ножа към себе си, и по разпарцаливената му риза бликна свежа струйка кръв. Щом ги забеляза, непознатият зарева като проповедник, изпаднал в религиозен транс от силата на божественото откровение, разкрило се пред него.

— Айлах! — изкрещя. — Ийлах-ейлах-а-баббалах наз! Абаббалах защо? А-бънналуу смирен? Каззалах! КаззалахКАН! Фой! Фой-фой бой! фой!

Свали ножа до височината на бедрото си и ръката му се стрелна назад. Клей, чиито зрителни възприятия бяха изключително развити, веднага разбра какво ще последва. Умопобърканият възнамеряваше да нанесе изкормващ удар отдолу нагоре, докато си вървеше спокойно по улицата в този прекрасен октомврийски следобед.

— Пази се! — изкрещя дребничкият мъж с мустачките, но той самият стоеше безучастно; нисичкият човечец с тънките мустачки, първият нормален човек, с когото Клейтън Ридъл бе разговарял, откакто бе започнало безумието, и който всъщност го беше заговорил пръв, за което се изискваше доста кураж предвид възникналите обстоятелства — бе застинал на мястото си, а очите му изглеждаха огромни зад стъклата в позлатени рамки. Художникът се запита дали безумецът се бе насочил именно към дребния му спътник, защото изглеждаше по-лесна плячка. Ако беше така, значи господин Чужди езици не беше напълно откачен. Клей изведнъж почувства как страхът му отстъпва място на гняв — онзи гняв, който се надига у теб, когато видиш как някой побойник се нахвърля върху малчуганите в училищния двор.

— ВНИМАВАЙ! — почти простена ниският мъж с мустачките, ала продължи да стои неподвижно, докато гибелта се носеше към него, гибел от спретнато магазинче на име „Соул Кичън“, където без съмнение приемаха „Дайнърс Клъб“, „Виза“ и други кредитни карти, както и чекове.

Без да се замисли, Клей грабна папката си и я пъхна между стремително издигащия се нож и новия си познат с костюма от туид. Острието премина през съдържанието на чантата му с глухо „хряссс“, но върхът му спря на десетина сантиметра от корема на мустакатия мъж. Случилото се най-накрая го накара да дойде на себе си и той се втурна към парка, надавайки викове за помощ.

Човекът с разкъсаната риза и вратовръзка — увисналите му бузи и двойната гуша издаваха, че балансът между добрата храна и физическите упражнения е бил сериозно нарушен преди няколко години, внезапно прекрати своя безсмислен монолог, а на лицето му се изписа искрена изненада, граничеща с изумление.

Клей, от своя страна, бе побеснял от гняв. Ножът бе преминал през всичките картини за неговия „Тъмен скиталец“ (за него винаги си бяха картини — никога рисунки или илюстрации) и онова глухо „хряссс“ сякаш бе пронизало най-съкровените кътчета на сърцето му. Това бе глупаво, при положение че имаше копия на всяка от тях, ала не променяше начина, по който се чувстваше в момента. Острието на безумеца бе проболо Вълшебника Джон (кръстен на собствения му син, естествено), Вещера Флак, Франк и Пазителите на реда, Сънливеца Джийн, Отровната Сали, Лили Астолет, Синята вещица и, разбира се, Рей Деймън — самият Тъмен скиталец. Всички те бяха рожби на собствената му фантазия, които живееха в пещерата на въображението му и можеха да го освободят от робството да преподава изобразително изкуство в дузина селски училища, чието географско разположение го принуждаваше да изминава хиляди километри всеки месец.

Клей беше почти сигурен, че ги чу как простенват, когато шведската стомана на откачения господин Двойна гуша ги изтръгна от невинния им сън.

Без изобщо да мисли за касапския нож (поне за момента), той тласна назад умопобъркания, използвайки папката си като щит. Тя се огъна като буквата „V“ около дългото острие и това го накара да побеснее още повече.

— Блет! — изрева човекът с изпокъсаната риза, докато се мъчеше да измъкне ножа си, но оръжието му се бе заклещило здраво между картините на Клейтън. — Блет ки-йам доу-рам каззалах а-баббалах!

— Ей сега ще ти фрасна един баббалах в шибания ти каззалах, копеле мръсно! — извика художникът и подложи крак на отстъпващия ненормалник. По-късно му хрумна, че тялото знае как да се бие, когато ножът опреше до кокала или по-точно, до картините му, както беше в неговия случай. Това е една от тайните, които тялото пази — като тичането, прескачането на планински поток, секса или смъртта, когато няма друг избор. Когато е подложено на изключителен стрес, то просто поема инициативата и прави това, което е необходимо, докато мозъкът стои безучастно и не може да направи нищо друго, освен да си подсвирква и да зяпа към небето. Или да съзерцава как огромен касапски нож от шведска стомана минава със съскащ звук през папката, която съпругата ти е подарила за двайсет и осмия ти рожден ден.

Откачалката се препъна в крака на Клей, точно както тялото на Клей предполагаше, че ще стане, и падна възнак на тротоара. Художникът застана над него, задъхан от притока на адреналин, като държеше чантата в двете си ръце, сякаш бе средновековен боец, прикриващ се зад щита си. Големият нож продължаваше да сгърчи от чантата с картините — изцапаното с кръв острие се подаваше от едната страна, а масивната дръжка — от другата.

Безумецът се опита да се изправи, но в същия миг новият приятел на Клей се втурна напред и го изрита с всичка сила във врата. На художника му направи впечатление, че дребният мъж плачеше — по бузите му се стичаха сълзи, а стъклата на очилата му се бяха замъглили. Господин Чужди езици падна върху асфалтовата настилка, изплезил език, а от гърлото му се чу гъргорене, напомнящо неразбираемото му ломотене преди малко.

— Той се опита да ни убие! — проплака мустакатият. — Опита се да ни убие.

— Да, да — отвърна Клей. Спомни си, че беше казал същото и на Джони, когато още му викаха Джони-Джий, и той бе доприпкал при тях с ожулени коленца и пронизителен рев: „Тече ми КРЪЪЪЪВ!“

Мъжът на тротоара (на когото му течеше много кръв) отново опита да се изправи, подпирайки се на ръце. Този път Клей се погрижи за него, като изрита единия му лакът и го просна пак на паважа. Ритникът му се бе сторил най-доброто решение за момента. Сетне сграбчи дръжката на ножа, потръпвайки при допира до полузасъхналата по нея кръв — сякаш пипаше желиралата се мазнина от пържен бекон, и дръпна. Острието измина няколко сантиметра, след което или заседна, или хлъзгавата дръжка просто се изплъзна от хватката на Клей. Той си представи как героите му мърморят недоволно сред мрака на папката и той самият изохка болезнено. Изведнъж се запита какво ли щеше да направи с ножа, ако го измъкнеше. Щеше ли да наръга психопата? Навярно преди няколко минути би го сторил, ала вече не.

— Добре ли си? — попита спътникът му. Гласът му трепереше и в него се долавяше искрено съчувствие, коетотрогна Клей, — Направи ли ти нещо? По едно време го закри от погледа ми и не можах да видя какво става. Не те е ранил, нали?

— Не — кимна художникът. — Нищо ми ня…

В този миг чудовищният тътен на най-страшната експлозия досега процепи въздуха и двамата потръпнаха. Идваше от север — навярно от летището „Лоугън“ или Бостънския залив.

Господин Двойна гуша използва момента, за да се надигне, и тъкмо се изправяше на крака, когато човекът с костюма от туид му приложи малко тромав, но ефективен страничен ритник, забивайки подметката си в парцаливата вратовръзка на безумеца. Лунатикът изрева и политна назад, но успя да сграбчи крака на мустакатия и навярно щеше да го повлече със себе си, ако Клей не бе хванал новия си познайник за раменете и не го бе дръпнал настрани.

— Той ми взе обувката! — извика спътникът му. Някъде зад тях се блъснаха още две коли. Чуха се още писъци и още аларми. Аларми на коли и пожарни сирени, чийто пронизителен вой ехтеше в далечината. — Копелето отмъкна обув…

Изведнъж пред тях се появи някакъв полицай. Приклекна на коляно до гъргорещия лунатик и Клей предположи, че е от пазителите на реда, чиято кола бе спряла пред хотела от другата страна на улицата. Художникът почувства облекчение, съчетано с нещо като любов към ченгето. Все пак бе намерило време да дойде тук, и то без да го забележат!

— Внимавайте с него — предупреди човекът с костюма от туид. — Той…

— Знам го какъв е — прекъсна го полицаят и Клей забеляза автоматичния пистолет в дясната му ръка. Не можеше да каже дали го бе извадил сега, или през цялото време го бе държал в ръката си. Художникът бе прекалено погълнат от чувството си на признателност към ченгето, за да обърне внимание на такива подробности.

Пазителят на закона погледна умопобъркания и се доближи до него. Всъщност застана толкова близо, че Клей имаше чувството, че направо му се предложи.

— Каква е тази работа, приятелче? — измърмори. — Какво става тук?

Лунатикът се хвърли към полицая и протегна ръце към гърлото му. В секундата, в която направи това, ченгето допря дулото на пистолета си до слепоочието му и натисна спусъка. От черепа на безумеца изригна кървав фонтан и той се строполи по гръб на земята, мелодраматично разпервайки ръце: „Виж, мамо, застреляха ме!“

Художникът и ниският мъж с мустачките се спогледаха, след което се обърнаха към полицая. Той прибра пистолета си в кобура и бръкна в джоба на униформената си риза, за да извади от там малка кожена кутийка. Клей забеляза, че ръката му леко трепери. В момента се боеше от ченгето, ала щеше да се бои много повече, ако ръцете му бяха спокойни. Това, което се бе случило току-що, не беше изолиран случай. Изстрелът явно бе прочистил някаква верига във възприятията на Клей, защото изведнъж започна да чува и другите гърмежи, които отекваха из града.

Полицаят извади една картичка (приличаща на визитка) от кожената кутийка, след което я прибра обратно в джоба си. Хвана картичката с двата пръста на лявата си ръка, а с дясната стисна ръкохватката на служебното си оръжие. Недалеч от безупречно лъснатите му обувки кръвта, шуртяща от пръснатия череп на лунатика, бе образувала малка локвичка върху асфалта. На няколко метра от него жената с бизнес костюма лежеше в друга локва кръв (значително по-голяма), която бе започнала да се съсирва и бе придобила тъмночервен оттенък.

— Как се казвате, господине? — обърна се полицаят към Клей.

— Клейтън Ридьл.

— Кой е президентът на страната?

Художникът му каза.

— А коя дата сме днес?

— Първи октомври. Знаете ли как…

Ала ченгето вече бе насочило вниманието си към мъжа с мустачките.

— Вашето име, господине?

— Томас Маккорт, живея на Сейлъм Стрийт 140 в Молдън.

— Можете ли да ми кажете името на човека, който бе съперник на президента на последните избори?

Том Маккорт му го каза.

— За кого е женен Брад Пит?

Нисичкият мъж разпери ръце.

— Откъде да знам? Най-вероятно за някоя кинозвезда.

— Окей — кимна служителят на реда и подаде на Клей картичката. — Аз съм полицай Ълрик Ашланд и това е визитката ми. Възможно е да бъдете повикани, господа, за да свидетелствате във връзка с онова, което се случи току-що. Вие имахте нужда от помощ и аз ви я оказах; бях нападнат и отвърнах на удара.

— Искахте да го убиете — промълви Клей.

— Да, господине, стараем се да ги избавим от нещастието им колкото се може по-бързо — заяви Ълрик Ашланд. — Но ако кажете това пред някое съдилище или следствена комисия, аз ще го отрека. Това е единственото решение на възникналата ситуация. Такива хора се появяват навсякъде. Някои се самоубиват, ала други се нахвърлят върху тези около тях. — Пазителят на реда се поколеба за миг, след което добави: — Доколкото ни е известно, всички, които не се самоубиват, постъпват така. — Сякаш в потвърждение на думите му от другата страна на улицата отекна изстрел, последван от още три — те проехтяха от покрития с тента преден двор на „Четири сезона“, където цареше невъобразим хаос от счупени стъкла, осакатени трупове, смачкани автомобили и пролята кръв. — Все едно сме заживели в някой шибан хорър като „Нощта на живите мъртви“ — добави ченгето и хвърли поглед към улицата зад себе си, без да изпуска пистолета си. — Само дето тези хора не са мъртви. Трябва да им помогнем, за да умрат.

— Рик! — извика едно ченге от отсрещния тротоар. — Рик, трябва да отидем в „Лоугън“! Всички отряди! Идвай веднага!

Полицай Ашланд се огледа за приближаващи се автомобили, но коли нямаше. Като се изключат претърпелите произшествия возила, Бойлстън Стрийт бе съвършено пуста. От съседните улици обаче се чуваха взривове, експлозии и трясък от автомобилни катастрофи. Мирисът на пушек бе по-силен от всякога. Ълрик (или Рик, както го наричаха колегите му) енергично закрачи по улицата, но като стигна до средата, спря и се обърна към Клей и Том:

— Скрийте се някъде. Намерете си убежище. Досега имахте късмет, но следващия път може и да не ви провърви.

— Полицай Ашланд — извика му художникът. — Вашите хора не използват мобилни телефони, нали?

Рик го изгледа от средата на Бойлстън Стрийт — доста опасно място, поне според скромното мнение на Клей. Образът на бясно движещия се туристически автобус едва ли щеше да избледнее скоро от паметта му.

— Не, господине — отвърна пазителят на реда. — Имаме радиостанции в колите. И тук — добави той и потупа портативния апарат, висящ на колана му от другата страна на кобура. Клей, който четеше индустриални количества комикси, откакто бе научил азбуката, веднага се сети за уникалния колан на Батман.

— Не ги използвайте! — извика на ченгето. — Кажете и на другите. Не използвайте мобилни телефони.

— Защо?

— Защото те направиха точно това! — Клей посочи мъртвата жена и изпадналото в безсъзнание момиче. — Точно преди да откачат. И бас държа, че човекът с ножа…

— Рик! — извика полицаят от другата страна на улицата. — Размърдай си задника, мамка му!

— Скрийте се някъде — повтори Ълрик Ашланд и забърза към хотел „Четири сезона“.

На Клей му се искаше да повтори предупреждението си за мобилните телефони, но засега бе доволен и от това, че полицаят се махна от средата на Бойлстън Стрийт и вече не го грозеше опасност. Следващото нещо, което му дойде наум обаче, беше, че този следобед едва ли има човек в Бостън, чийто живот да е вън от опасност.

4

— Какво правиш? — извика Клей на Том Маккорт. — Не го пипай! Ами ако прихванеш някаква зараза?

— Няма — увери го спътникът му. — Само да си взема обувката.

Самата обувка лежеше до разперените пръсти на лявата ръка на безумеца, на два-три сантиметра от бавно разширяващото се кърваво езерце. Том предпазливо я хвана с два пръста и я придърпа към себе си. Сетне седна на бордюра на Бойлстън Стрийт — на мястото, където преди цяла вечност бе паркирал камионът на „Мистър Софти“, и напъха крака си вътре.

— Връзките са скъсани — въздъхна. — Тъпият ненормалник ми е скъсал връзките — добави и заплака отново.

— Не се отчайвай — каза му Клей, докато се опитваше да изтръгне касапския нож от папката си. Господин Чужди езици го бе забил с такава сила, че трябваше да го разклати напред-назад, за да го измъкне. Острието излезе неохотно, на няколко тласъка, придружени от отвратителни стържещи звуци, от които го побиха тръпки. Той се зачуди кой ли от героите му бе пострадал най-много, след което се смъмри, че явно шокът не му се отразява добре, щом си мисли подобни глупости. — Не можеш ли да ги вържеш по-ниско?

— Да, мисля, че ще стане.

Художникът внезапно си даде сметка, че едва доловимото до преди минута бръмчене, на което не бе обърнал внимание, значително се бе усилило. Том вдигна глава, а Клей се огледа. Неголямата процесия от полицейски коли с проблясващи буркани, които се отдалечаваха от „Четири сезона“, спря пред „Ситилайтс“ и забучения във фасадата туристически автобус. Ченгетата подадоха глави от прозорците и погледнаха небето, за да видят как някакъв частен самолет — може би „Чесна“ или „Туин Бонанза“ (Клей не разбираше много от аероплани), се спуска над сградите между залива и парка, бързо губейки височина. Крилата му почти обръснаха върха на едно от най-високите дървета, след което аеропланът се насочи към каньона на Чарлс Стрийт, сякаш пилотът бе решил, че улицата представлява писта за кацане. В следващия момент, когато самолетът се намираше на по-малко от шест метра над земята, изведнъж се наклони леко на една страна и лявото му крило закачи фасадата на сива каменна сграда, вероятно банка, която се намираше на ъгъла на улиците „Чарлс“ и „Бийкън“. Всички илюзии, че аеропланът се движи бавно и се плъзга плавно по въздуха, изчезнаха в този миг. Машината се завъртя около лявото си крило и се вряза в червената тухлена постройка до банката, след което изчезна сред ослепително ярките венчелистчета на оранжевите пламъци. Последвалата взривна вълна разлюля клоните на дърветата в парка, а патиците закрякаха уплашено и полетяха.

Клей погледна надолу и видя, че още държи касапския нож от шведска стомана. Беше го измъкнал от папката си, докато двамата с Том Маккорт наблюдаваха самолетната катастрофа. Избърса го първо от едната, а после и от другата страна с края на ризата си, като внимаваше да не се пореже (сега неговите ръце трепереха). Сетне го затъкна изключително предпазливо в колана си и докато правеше това, в главата му изникна споменът за един от първите комикси, които беше създал още в младежките си години.

— Джоксър Пирата на твоите услуги, хубавице — измърмори.

— Какво? — попита Том. Вече бе станал от бордюра и стоеше до Клей, като продължаваше да се взира с невярващ поглед в заревото на пламъците, лумнали в Бостънския парк. Огнените езици бяха погълнали целия самолет, с изключение на опашката; на нея пишеше „ЛН6409Б“, а над това обозначение се виждаше някаква спортна емблема.

Ала след малко и тя последва съдбата на останалата част от самолета. Клей усети как първите горещи вълни обляха лицето му.

— Нищо — каза той на мъжа с костюма от туид. — Хайде да отлитаме.

— Моля?

— Да се махаме оттук.

— А, добре.

Художникът закрачи покрай южната страна на парка в същата посока, накъдето бе вървял и в три същия този следобед — преди осемнайсет минути и цяла вечност. Том Маккорт побърза да го настигне. Наистина си беше доста нисичък.

— Кажи ми — подхвана той, — често ли ръсиш безсмислици?

— Сигурно — усмихна се Клей. — Ако питаш жена ми…

5

— Накъде отиваме? — попита Том.

— Аз бях тръгнал към метрото. — Посочи зеленото павилионче на ъгъла на следващата пряка, пред което се бяха събрали доста хора. — Но сега си мисля, че едва ли е много разумно да се набутам под земята.

— Напълно съм съгласен с теб — рече Клей. — Наел съм стая в „Атлантик Авеню Ин“ на около пет преки оттук.

Спътникът му се оживи.

— Мисля, че го знам къде е. На „Лоудьн“, нали?

— Да — кимна художникът. — Предлагам да отидем там. Тъкмо ще видим какво ще кажат по телевизията. Освен това искам да се обадя на жена си. — По телефона в стаята.

— Да, по телефона в стаята. Аз нямам мобилен телефон.

— Аз имам, но го оставих вкъщи — сподели ниският мъж. — Счупен е. Рейф — котката ми — го събори от хладилника. Днес смятах да си купя нов, но… Вижте сега, господин Ридъл.

— Клей.

— Добре, Клей. Сигурен ли си, че телефонът в стаята ти е безопасен?

Художникът спря. Това изобщо не му бе хрумвало досега. Но ако и стационарните телефони не бяха наред, имаше ли изобщо някаква надежда? Тъкмо щеше да каже това на Том, когато тълпата пред метростанцията внезапно полудя. Чуха се викове на паника, писъци и отново това нечленоразделно ломотене — знакът на лудостта. Хората се разпръснаха — неколцина побягнаха по улицата (двама тичаха прегърната и хвърляха изплашени погледи през рамо), а останалите се втурнаха към парка, където се разбягаха в различни посоки. Сърцето на Клей се сви при вида на тази гледка.

До подлеза на метростанцията останаха четирима души — двама мъже и две жени. Художникът бе почти сигурен, че тяхната поява бе накарала останалите да се разбягат. Докато Том и Клей ги наблюдаваха от съседната пряка, четиримата се нахвърлиха един върху друг. Разпрата бе шумна, жестока и истерична, лишена от някакъв строго определен модел. Не беше трима срещу един, нито пък двама срещу двама, а още по-малко „момчетата срещу момичетата“. Всъщност едно от „момичетата“ беше жена на около шейсет с набито тяло и прическа, която накара Клей да се замисли за няколко негови колежки, на които предстоеше скорошно пенсиониране.

Те се биеха с крака, юмруци, нокти и зъби, ръмжаха, пъхтяха и крещяха, обикаляйки сред телата на половин дузина души, които лежаха в безсъзнание на земята, а нищо чудно и да бяха мъртви. Единият мъж се спъна в нечий крак и падна на колене. В същия миг по-младата от двете жени скочи отгоре му. Мъжът грабна нещо от земята — Клей с учудване забеляза, че е мобилен телефон, и удари съперничката си през лицето. Апаратът се строши, разкъсвайки бузата на жената — от раната бликна кръв, която обагри светлото й яке, — но писъкът, който се изтръгна от гърдите й, беше породен не толкова от болка, колкото от ярост. Тя сграбчи за ушите коленичилия мъж, сякаш държеше някаква голяма кана, заби коляно в корема му и го замъкна обратно в мрака на подлеза.

— Хайде — измърмори Том и подръпна ризата на спътника си. — Да минем от другата страна на улицата.

Клей се остави да го водят. После си каза, че или Том Маккорт гледаше внимателно накъде вървят, или просто бяха извадили късмет, защото се добраха благополучно до отсрещната страна на Бойлстън Стрийт. Пред фасадата на „Колониъл Букс“ („Най-доброто от класиката и съвременността“) отново спряха, за да проследят с поглед как победителката в схватката край зеления павилион крачи към горящия самолет. От прошарената й коса капеше кръв, стичаше се по врата й и изчезваше под яката й. Клей не се изненада, че последният оцелял бе именно жената, която приличаше на библиотекарка или учителка по латински с една или две години до пенсионирането. Опитът му като ученик, студент и преподавател го беше научил, че онези дами, които успяваха да стигнат до тази възраст, без да се откажат от професията си, бяха почти неуязвими.

Отвори уста да сподели това с Том — мислеше си, че ще прозвучи доста духовито, — ала единственият звук, който излезе от гърлото му, беше сподавено изхлипване. Зрението му също се бе замъглило. Очевидно Том Маккорт, дребният човечец с костюма от туид, не беше единственият, който имаше проблеми със слъзните си каналчета. Клей избърса с длан очите си, след което се опита отново да заговори, но и този път резултатът беше същият.

— Не се притеснявай — успокои го Том. — По-добре го остави да се излее.

И Клей го послуша. Стоеше пред витрината на луксозна книжарница, отрупана със скъпи стари издания, сред които се виждаше и идеално запазена пишеща машина — древен артефакт от една отминала епоха, в която не бе имало мобилни телефони, — и плачеше. Плачеше за жената с бизнескостюма, за двете момичета — Русокосата и Тъмнокосата фея, но също и за себе си, защото Бостън не беше неговият дом и никога досега не се бе чувствал тъй самотен.

6

Отвъд парка Бойлстън Стрийт се стесняваше и бе до такава степен задръстена от автомобили — блъснати и изоставени, че нямаше защо да се боят от лимузини-камикадзета или полудели туристически автобуси. Това беше голямо облекчение. Навсякъде около тях отекваха гърмежи и трясъци, сякаш градът празнуваше идването на Новата година в преизподнята. Автомобилните аларми и различните сирени допълваха звуковата картина и Бойлстън Стрийт изглеждаше неестествено тиха и пуста на фона на всеобщия хаос. „Скрийте се някъде — беше ги посъветвал полицай Ълрик Ашланд. — Намерете си някакво убежище. Досега имахте късмет, но следващия път може и да не ви провърви.“

Но ето, че на две преки източно от „Колониъл Букс“ (и само на една пряка разстояние от не толкова долнопробния хотел на Клей) те отново извадиха късмет. Друг умопобъркан — този път млад мъж на около двайсет и пет с атлетично телосложение и внушителна мускулатура, която изглеждаше досущ като реклама на най-добрите фитнес-уреди на „Нотилъс“ и „Сайбекс“ — изскочи от някакъв вход и се втурна по Бойлстън Стрийт, а устата му не спираше да бълва лава от нечленоразделни звуци. Държеше по една автомобилна антена във всяка ръка и яростно ги размахваше във въздуха, сякаш бяха рапири, с които се дуелираше с въображаем противник. Беше гол, с изключение на чифт чисто нови маратонки „Найк“ с яркочервени подметки, и членът му се люлееше наляво-надясно като махалото на старинен стенен часовник. Младежът прескочи слепените брони на два блъснали се автомобила, качи се на тротоара и пое на запад — обратно към парка, а мускулите на задника му се свиваха и отпускаха в някакъв фантастичен ритъм. Том Маккорт стисна Клей за ръката и го държа, докато безумецът не се скри от погледа им.

— Ако ни беше видял… — подхвана ниският мъж.

— Да, но не ни видя — прекъсна го художникът. В него се бе надигнал внезапен, абсурден прилив на щастие. Знаеше, че това чувство ще отмине, ала поне за момента искаше да се наслади максимално на еуфорията си. Чувстваше се като играч на покер, който току-що е спечелил цялата сума на масата.

— Горко на тези, които се изпречат пред очите на този копелдак — въздъхна Том.

— Аз пък съжалявам тези, които го видят — отбеляза Клей. — Да вървим.

7

Вратите на „Атлантик Авеню Ин“ бяха заключени.

Клей бе толкова изненадан, че в продължение на няколко секунди само въртеше валчестата дръжка, преди прозрението най-накрая да го осени. Шибаният хотел не го пускаше да влезе.

Том пристъпи до него и притисна чело до стъклото, за да надникне вътре. Някъде от север — най-вероятно откъм летището, се разнесе поредната оглушителна експлозия, ала Клей не й обърна внимание. Том Маккорт също не реагира. Бе прекалено погълнат от онова, което виждаше.

— На пода лежи някакъв човек — обяви накрая той. — Изглежда мъртъв. Носи униформа, но ми се струва прекалено стар, за да е пиколо.

— Не искам някой да пренася шибания ми багаж — изръмжа Клей. — Само да се кача в стаята си.

Том издаде някакъв странен сумтящ звук. Клей си помисли, че навярно спътникът му щеше отново да заплаче, но после осъзна, че сумтенето всъщност представлява сподавен кикот.

На едното крило от остъклената двойна врата пишеше „АТЛАНТИК АВЕНЮ ИН“, а на другото — „НАЙ-ДОБРИЯТ ХОТЕЛ В БОСТЪН“ (което си беше долна лъжа). Том бе доближил лице до витрината малко под надписа „НАЙ-ДОБРИЯТ ХОТЕЛ В БОСТЪН“, ето защо Клей се наведе и надзърна през левия панел на вратата.

Фоайето бе доста тясно. В лявата му част се намираше рецепцията, а вдясно бяха асансьорите (два на брой). Подът бе застлан с ален персийски килим. Възрастният мъж с униформата лежеше по очи върху него в доста необичайна за възрастта му поза — единият му крак беше върху диванчето за гостите на хотела, а от задника му стърчеше рамкирана литография на „Къриър & Айвс“8, на която бе изобразен старинен ветроходен кораб с издути от вятъра платна.

От еуфорията, обхванала Клей преди броени минути, не бе останала и следа. Междувременно Том заудря с длан по стъклото, но художникът сложи ръка на рамото му:

— Не си давай зор. Няма да ни пуснат, дори и да са живи и с всичкия си. — Замисли се над това, което беше казал току-що, и добави: — Особено ако са с всичкия си.

Нисичкият мъж го изгледа учудено.

— Ти, изглежда, не разбираш, нали?

— Моля? — повдигна вежди Клей. — Какво да разбирам?

— Нещата се промениха — отбеляза Том. — Не могат да ни оставят отвън. — Той престана да удря по стъклото, приближи лице до него и извика. Клей си каза, че спътникът му има доста силен глас за дребничкия си ръст.

— Хей! Хей, вие вътре!

Тишина. Във фоайето не се промени нищо. Възрастното пиколо продължи да лежи върху червения килим, а литографията си стърчеше все така невъзмутимо от задника му.

— Хей, вие, по-добре отворете вратата! Човекът, с когото съм, си е платил за точи хотел, аз съм негов гост! Отворете, или ще взема паве и ще разбия стъклото! Чувате ли ме?

— Паве? — повтори невярващо Клей и се засмя. — Паве ли каза? Откъде го измисли това паве! — Започна да се смее по-силно. Просто не можеше да спре. В следващия момент обаче някакво движение привлече погледа му. Озърна се и забеляза една тийнейджърка, която стоеше малко по-нагоре на улицата и ги наблюдаваше с ужасените си сини очи. Носеше бяла рокля, изцапана с кръв отпред. Още кръв бе засъхнала под носа й, по устните и брадичката й, ала Клей не забеляза да има други рани. Освен това момичето изобщо не изглеждаше ненормално; по-скоро беше в шок. Случилото се явно я бе потресло до смърт.

— Добре ли си? — попита художникът. Пристъпи към девойката и тя веднага направи крачка назад. Клей си каза, че при създалите се обстоятелства едва ли може да я вини. Спря и вдигна ръка, сякаш беше полицай, който й дава знак да спре.

Том погледна момичето, след което отново заудря с длан по стъклото — този път с такава сила, че старата дървена рамка задрънча.

— Давам ви последен шанс! — извика. — Последен шанс, след което разбивам стъклото!

Клей тъкмо се обръщаше да му каже, че номерът няма да мине, когато една плешива глава изникна зад бюрото на рецепцията досущ като перископ на подводница. Художникът разпозна тази глава, преди още да види лицето на собственика й; тя принадлежеше на чиновника, който го бе настанил вчера и бе заверил талона му за паркиране; същият чиновник, който тази сутрин го беше упътил как да стигне до хотел „Копли Скуеър“.

За момент плешивият човечец остана зад бюрото и Клей размаха пред себе си ключовете със зеленото калъфче с надпис „Атлантик Авеню Ин“, след което вдигна и папката с картините си с надеждата, че така чиновникът ще го разпознае по-лесно.

Може би служителят го разпозна, а може би просто бе решил, че няма друг избор. Заобиколи проснатия на килима труп и се приближи с бързи крачки до вратата. Клей Ридъл си каза, че навярно виждаше първия администратор в света, който посрещаше с неохота гостите на хотела си. Когато плешивият служител застана пред тях от другата страна на стъклото, огледа внимателно двамата мъже — известно време погледът му се местеше от Клей към Том и обратно и въпреки че не остана особено доволен от това, което видя, все пак извади от джоба си връзка ключове, избра един и го пъхна в ключалката. Мъжът с костюма от туид завъртя дръжката, ала вратата не помръдна. Чиновникът вдигна ръка, давайки му знак да почака, и опита с друг ключ. Механизмът изщрака и вратата се отвори без проблеми.

— Влизайте — каза служителят от „Атлантик Авеню Ин“. — Побързайте — добави и в същия миг видя момичето, което стоеше на няколко метра от тях и ги наблюдаваше втренчено. — Без нея обаче.

— Напротив, с нея — заяви Клей. — Ела, мила — обърна се към облечената в бяло тийнейджърка. Щом пристъпи към нея, тя мигом се обърна и побягна надолу по улицата, а рокличката й се развяваше подир нея.

8

— Ще умре, ако остане навън — отбеляза Клей.

— Това не е мой проблем — отвърна човекът от рецепцията. — Влизате ли, или не, господин Рийдъл? — Говореше с бостънски акцент — не с онова селяндурско произношение, което художникът прекрасно познаваше от живота си в Мейн, където всеки трети идваше от Масачузетс, а с онзи нафукан говор, дето сякаш казва: „Ах, защо не съм британец.“

— Не Рийдъл, а Ридъл — поправи го Клей. Каквото и да си въобразяваше този плешивко, нямаше да го спре, след като вратата веднъж вече бе отворена. Остана на мястото си, загледан след отдалечаващата се тийнейджърка.

— Хайде — подкани го тихо Том. — Нищо не може да се направи.

Спътникът му беше напълно прав. Наистина не можеше да се направи нищо и точно тази мисъл го измъчваше. Последва приятеля си в тясното фоайе, а чиновникът заключи два пъти остъклените врати на „Атлантик Авеню Ин“, сякаш това можеше да ги предпази от хаоса навън.

9

— Това беше Франклин — рече плешивият администратор, докато заобикаляше облечения в униформа възрастен мъж, лежащ по корем на пода.

„Изглежда ми прекалено стар, за да е пиколо“ — беше казал Том, докато надничаше през стъклото, и Клей си каза, че спътникът му е съвсем прав. Мъртвецът беше дребен на ръст, но имаше буйна бяла коса. За негово нещастие обаче главата, върху която косата му все още растеше (Клей беше чел някъде, че косата и ноктите продължават да растат и след смъртта), бе ужасно изкривена на една страна, сякаш го бяха обесили.

— Франклин е на работа в този хотел от трийсет и пет години — информира ги чиновникът. — Или поне така казваше на всекиго от гостите. Често забравяше, че го е казал, и го повтаряше отново.

Този префърцунен акцент лазеше по обтегнатите нерви на Клей, Каза си, че ако дърдоренето му беше пръдня, щеше да звучи като хартиена свирка, надута от дете с астматичен пристъп.

— Някакъв мъж излезе от асансьора — продължи плешивият чиновник и мина зад бюрото си — явно там се чувстваше на сигурно място. Лампата на стената озари лицето му и Клей видя колко е блед. — Една от откачалките. Франклин имаше лошия късмет да стои точно пред вратите на асансьора, когато онзи…

— Предполагам, че дори не ви е минало през ума да извадите проклетата картина от задника му — рече Клей, след което се наведе, вдигна литографията на „Къриър & Айвс“ и я сложи на диванчето. Сетне свали крака на мъртвеца от възглавничката. Вкочаненият крак тупна на пода със звук, който Клей прекрасно познаваше. В повечето комикси го описваха като „КЛАН“.

— Мъжът от езерото го фрасна веднъж с юмрука си — разказваше служителят — и ударът запрати горкия Франклин в отсрещната стена. Мисля, че си строши врата. При всички положения това събори литографията. Когато Франклин се блъсна в стената, тя падна отгоре му. Той явно си мислеше, че изясняването на тези подробности го оневинява напълно.

— Какво стана с мъжа, който го удари? — попита Том.

— Откачалникът?

— Къде отиде?

— Навън. Тогава реших, че най-мъдрото решение ще бъде да заключа вратата. След него — уточни и ги изгледа с някаква смесица от страх и мръснишко любопитство, която се стори на Клей особено отвратителна. — Какво става навън? Много ли е зле?

— Мисля, че и сам знаеш как е — отвърна Клей. — Нали затова си заключил вратата?

— Да, но…

— Какво казаха по телевизията? — понита Том.

— Нищо — вдигна рамене чиновникът. — Няма сигнал от… — Той погледна часовника си. — Вече от половин час.

— Ами радиото?

Рецепционистът хвърли на мустакатия мъж превзет поглед, който сякаш казваше: „Сигурно се шегуваш“. Художникът вече започваше да си мисли, че плешивкото би могъл да напише книга със заглавие „Как да бъдем намразени за отрицателно време“.

— Радио? Радио на това място? В този хотел? Бъзикаш се.

Изведнъж прокънтя пронизителен вик, в следващия момент момичето с окървавената бяла рокля отново изникна пред вратата и заблъска с длани по нея. Клей забеляза, че тийнейджърката хвърля изплашени погледи през рамо, и се втурна към нея.

— Вратата е заключена! — извика му Том. — Забрави ли?

Не, не беше забравил. Обърна се към човека на рецепцията:

— Отключи я!

— Не! — отсече чиновникът и скръсти ръце на хилавите си гърди, за да покаже твърдата си решимост да се противопостави на подобен род действия. Навън девойката с бялата рокля отново погледна настрани и заблъска по-силно. Изцапаното й с кръв лице бе изкривено от ужас.

Клей измъкна касапския нож от колана си. Съвсем го бе забравил за него и сега се изненада колко бързо — и естествено — предметът изплува в съзнанието му.

— Отваряй вратата, кучи сине — изръмжа на плешивия мъж зад бюрото, — ако не искаш да ти прережа гърлото.

10

— Няма време! — извика Том, вдигна един от столовете с висока облегалка (евтина имитация на стил „Кралица Ана“) и се втурна към вратата, държейки го пред себе си като таран.

Момичето го видя и побърза да отстъпи назад, вдигайки ръце пред лицето си, за да се предпази. В същия миг човекът, който я преследваше, изникна пред вратата. Приличаше на едър строителен работник, имаше колосално шкембе, издуващо предницата на жълтата му тениска, и мазна прошарена опашчица, която подскачаше нагоре-надолу по гърба му.

Столът се вряза в двойната врата — двата крака отдясно разбиха стъклото с надпис „АТЛАНТИК АВЕНЮ ИН“, а тези отляво — онова с надпис „НАЙ-ДОБРИЯТ ХОТЕЛ В БОСТЪН“. Дясната двойка се заби в тлъстото ляво рамо на великана точно в момента, в който сграбчваше момичето за врата. В следващия миг седалката на стола издумка в дървената плоскост между стъклата и силата на удара запрати назад Том Маккорт.

Строителният работник прекъсна за кратко нечленоразделното си ломотене, надавайки кански рев (също толкова неразбираем), и момичето използва момента, за да се изтръгне от хватката му. Клей забеляза, че по луничавия му ляв бицепс се стича струйка кръв. Тийнейджърката успя да се освободи от гиганта, но краката й се преплетоха и тя се строполи в канавката, плачейки от болка и страх.

В следващата секунда Клей стоеше пред разбитите стъкла на вратата, без да помни как се е озовал там — не помнеше да е прекосявал фоайето, нито пък да се е отдръпвал от пътя на Том и неговата импровизирана стенобойна машина.

— Хей, говедо! — извика и почувства лек повей на кураж при вида на работника, който затвори бръщолевещата си уста и учудено се заозърта. — Да, на теб говоря! — След което, понеже не знаеше какво друго да добави, изтърси: — Чуках майка ти и тя се оказа провиснала дърта пачавра!

Едрият лунатик с жълтата фланелка изрева нещо, което прозвуча досущ като крясъка, нададен от жената с бизнескостюма малко преди гибелта й — звучеше като „Раст!“ и се обърна към сградата, която изведнъж бе придобила глас и зъби и го бе нападнала. Това, което виждаше пред себе си, едва ли беше мъж с неумолимо изражение и изпотено лице, който стискаше огромен касапски нож и се бе подал през строшения прозорец на вратата, защото Клей дори не можа да го атакува. Строителният работник просто се хвърли към стърчащото острие и шведската стомана потъна в увисналата му, загоряла от слънцето гуша. Червеният водопад, който рукна от раната, изпръска ръцете на Клей (кръвта бе гореща като току-що налято кафе) и в него се надигна внезапен импулс да се отдръпне назад, по-далеч от парещата течност. Овладя го и натисна ножа напред. Усети как острието среща съпротива, ала продължи да натиска. Шведската стомана просто нямаше грешка. Тя разкъса вратните сухожилия и върхът на оръжието се показа от тила на великана. В същия миг той се наклони застрашително напред — Клей не можеше да го удържи с една ръка, в никакъв случай; мъжът тежеше поне сто и трийсет, ако не и сто и четирийсет килограма — и за момент се отпусна на вратата като пияница, облегнал се на уличен стълб. Кафявите му очи сякаш щяха да изскочат от орбитите си, побелелият му от никотина език висеше от ъгълчето на устата му, а зейналият кратер в гърлото му не спираше да бълва кръв. Накрая коленете му поддадоха и той рухна на паважа. Клей опита да издърпа ножа си и се изненада колко лесно излиза. Много по-лесно, отколкото в случая с папката му.

Вдигна поглед и отново видя тийнейджърката. Тя седеше с един крак в канавката, вдигнала другия на тротоара, и се тресеше от ридания, косата й се бе спуснала като завеса пред лицето й.

— Миличка — каза й Клей. — Миличка, недей.

Ала девойката продължи да плаче.

11

Името й беше Алис Максуел. В началото можа да им каже само толкова. После им разказа, че двете с майка й дошли в Бостън с влака от Боксфорд, за да напазаруват, както правели всяка сряда (тогава имала по-малко часове в гимназията). Слезли от влака на Южната гара и взели такси. Алис им каза, че шофьорът на таксито носел син тюрбан — това било последното нещо, което си спомняла, преди чиновникът най-накрая да отключи двойните врати на „Атлантик Авеню Ин“ и да я пусне вътре.

Клей обаче си каза, че навярно тя си спомня повече. Бе наведен на тази мисъл от начина, по който тя реагира, когато Том Маккорт я попита дали с майка й са носели мобилни телефони. Тийнейджърката каза, че не си спомня, ала раменете й потрепериха и художникът предположи, че поне едната бе имала в себе си клетъчен телефон. Явно напоследък всички имаха такива джаджи, а той бе изключението, което потвърждава правилото. Том пък дължеше живота си на котката си, която бе съборила от хладилника неговия мобилен апарат.

Те си поговориха с Алис в тясното фоайе (всъщност думата „поговориха“ едва ли беше най-точната, понеже Клей задаваше въпроси, а през повечето време момичето седеше безмълвно, гледаше ожулените си колене и клатеше глава). Двамата с Том бяха преместили трупа на Франклин зад бюрото на рецепцията, без да обръщат внимание на протестите на чиновника, че така трупът ще му бъде под краката. Самият служител (който им се представи като „господин Рикарди“) се пъхна в канцеларията си. Клей го последва, за да се увери, че плешивецът казва истината за телевизията, след което го заряза. Шарън Ридъл навярно би казала, че мистър Голо теме е отишъл да мъти в курника си. Чиновникът обаче не го остави да си тръгне без прощални думи.

— Е, сега вече сме отворени за света — отбеляза горчиво той. — Надявам се поне вие да си мислите, че сте постигнали нещо.

— Господин Рикарди — каза Клей, опитвайки се да бъде колкото се може по-търпелив. — Видях как един самолет се разбива от другата страна на Бостънския парк преди по-малко от час. Съдейки по звука, и други самолети — и то големи — се разбиват на летище „Лоугън“. Може дори да извършват самоубийствени маневри по пистите. Из целия град отекват експлозии. Бих казал, че този следобед целият Бостън е отворен за света.

Сякаш в потвърждение на думите му над тях се чу тежко тупване. Господин Рикарди изобщо не погледна нагоре. Чиновникът махна пренебрежително с ръка към Клей и продължи да седи зад бюрото си, взирайки се в една точка на стената.

12

Клей и Том преместиха два стола до вратата и ги разположиха така, че високите им облегалки да закриват зейналите рамки. Художникът смяташе, че това няма да им осигури реална защита, ала поне щеше да попречи на умопобърканите да видят какво става във фоайето. Том беше на същото мнение. След като нагласиха столовете, те спуснаха щорите на панорамния прозорец на рецепцията и помещението потъна в сумрак.

Клей се приближи до телефона на бюрото и погледна часовника си. Беше 4:22 следобед. Не можеше да повярва на очите си — струваше му се, че откакто бе видял мъжа, който гризеше ухото на кучето си, бяха изминали часове. Освен това имаше странното чувство, че времето е престанало да съществува. Това обаче не можеше да е вярно — хората едва ли бяха спрели да измерват времето и в Кент Понд Шарън най-вероятно вече се бе прибрала в къщата, която той продължаваше да смята за свой дом. Изпитваше необходимост да поговори с нея. Да се увери, че всичко е наред и да й каже, че е жив и здрав, макар че това всъщност не беше толкова важно. Важното бе Джони да е добре — това го вълнуваше най-силно. Ала имаше и нещо още по-важно. Нещо от жизнено значение.

Клей нямаше мобилен телефон, нито пък Шарън — бе абсолютно сигурен в това. Е, възможно бе жена му да си е взела някакъв, откакто се разделиха през април, ала все пак живееха в един и същ град и той я виждаше почти всеки ден — все някак щеше да разбере, ако съпругата му бе станала „мобилна“. Най-малкото, щеше да му даде номера си, нали така? Обаче…

Обаче Джони имаше мобилен телефон. Малкият Джони-Джий, който вече не беше чак толкова малък, бе поискал именно такъв подарък за последния си рожден ден. Червено телефонче, което звънеше с мелодията от любимото му телевизионно предаване. Естествено беше му абсолютно забранено да го включва и дори да го вади от раницата си, когато беше на училище, ала днешните занятия вече бяха свършили. Освен това Клен и Шарън насърчаваха сина си да го използва — дори и само заради раздялата си. Можеха да се случат толкова непредвидени неща — всякакви извънредни ситуации, вариращи от полудял автобус до нещо наистина сериозно (не дай си, Боже). Шарън обаче му бе казала, че напоследък Джони доста често забравял апарата в стаята си — на бюрото или на някоя полица, а батерията се изтощавала, и Клей се вкопчи в тази мисъл като удавник за сламка. Въпреки това образът на червеното апаратче на детето му тиктакаше като зловеща бомба в съзнанието му.

Докосна стационарния телефон на бюрото, след което бързо отдръпна ръката си. Навън отекна поредният взрив, но, съдейки по звука, беше доста далеч. Беше досущ като на война, когато чуваш експлозиите на снарядите, но си на известно разстояние от фронтовата линия. „Не се заблуждавай — обади се някакъв глас в съзнанието му. — Тук няма фронтова линия.“

Видя, че Том е приклекнал до Алис, която седеше на диванчето. Говореше й тихичко, от време на време докосваше едната й обувка и я гледаше в лицето. Това беше страхотно. Той беше страхотен. Клей бе изключително доволен, задето бе намерил Том Маккорт или задето Том Маккорт го бе намерил.

Телефонните кабели вероятно бяха наред. Въпросът беше дали това „вероятно“ бе достатъчно. Клей имаше жена, към която все още имаше известни отговорности, а в случая със сина му прилагателното „известни“ напълно отсъстваше. Дори мисленето за Джони бе опасно. Всеки път, когато мислите му се насочваха към момчето, той усещаше как плъхът на паниката е готов да се измъкне от паянтовата клетка в съзнанието му и да започне да гризе всичко, което може да докопа с малките си остри зъбки. Само ако можеше да се убеди, че Джони и Шарън са добре, щеше да удържи плъха в клетката и да реши какво да прави по-нататък. Направеше ли нещо глупаво обаче, нямаше да помогне на никого. Всъщност дори щеше да направи нещата още по-лоши за хората тук. Позамисли се, после повика плешивия чиновник от рецепцията.

Онзи не се обади. Клей го повика отново. Тишина. Художникът изчака няколко секунди, след което изкрещя:

— Знам, че ме чувате, господин Рикарди. Ако не дойдете веднага, много ще се ядосам. Дотолкова, че да се замисля дали да не ви изхвърля на улицата.

— Не можете — отвърна онзи. — Вие сте гост на хотела.

Клей се замисли дали да не му повтори онова, което му беше казал Том, когато все още се намираха навън: „Нещата се промениха“, ала си замълча.

— Какво има? — обади се Рикарди. Звучеше по-кисело от всякога. Отгоре се чу още едно изтопуркване, сякаш някой бе съборил тежка мебел. Бюро или голям шкаф. Този път дори момичето вдигна очи към тавана. На Клей му се стори, че чу сподавен вик — или приглушен стон, — но дори и да беше така, след това не чуха нищо друго. Какво ли имаше на втория етаж? Не беше ресторант; помнеше, че „Атлантик Авеню Ин“ няма собствена кухня — беше му го казал самият господин Рикарди, когато му даде ключа („Ако огладнеете, «Метрополитан» е на една крачка оттук, сър“). „Конферентни зали — каза си Клей. — Почти съм сигурен, че са конферентни зали с индиански имена.“

— Какво има? — попита отново Рикарди.

— Опитахте ли се да се обадите на някого, след като започна хаосът?

— Да, разбира се. — Рикарди бе застанал на вратата между кабинета и рецепцията с всичките й картотеки, монитори за наблюдение и компютри, и възмутено наблюдаваше художника. — Пожарните аларми се изключиха — продължи след малко, — всъщност аз ги изключих, понеже Дорис ми каза, че се е запалило някакво кошче за боклук на третия етаж, после звъннах на пожарната да им кажа да не идват. Линията обаче беше заета! Заета, представяте ли си?

— Сигурно ужасно сте се изнервили — подхвърли Том.

Господин Рикарди благосклонно го изгледа:

— Позвъних на полицията, когато нещата започнаха нали разбирате да отиват на зле.

— Ясно — кимна Клей. — Обадиха ли ви се?

— Някакъв мъж ми каза, че трябва да набера отново, и ми затвори — обясни плешивият. — Когато го направих — това стана след като онзи ненормалник уби Франклин, ми вдигна някаква жена. Каза… — Гласът му затрепери, по тесните бръчки около носа му се стекоха сълзи. — Каза ми, че…

— Какво ви каза? — попита Том с мек глас, изразяващ едновременно съчувствие и загриженост. — Какво ви каза, господин Рикарди?

— Каза ми, че Франклин е мъртъв и че човекът, който го е убил, е избягал, така че няма защо да се притеснявам. Посъветва ме да се заключа. Освен това ми каза да сваля асансьорите на първия етаж и да ги изключа, което и направих.

Клей и Том се спогледаха, очите им сякаш казваха: „Добра идея.“ В съзнанието на художника внезапно изникна образът на буболечки, притиснати между затворения прозорец и мрежата против насекоми — колкото и да жужаха, не можеха да се освободят. Тази картина навярно имаше нещо общо с трополенето, което бяха чули от горния етаж. Запита се колко ли време ще мине, преди онзи (или онези) горе открият стълбището.

— После и тя ми затвори — добави служителят. — След това се обадих на жена ми в Милтън.

— Успели сте да се свържете с нея — рече Клей, подчертавайки значението на думите си.

— Беше много изплашена. Помоли ме да се прибера вкъщи. Казах й, че от полицията са ме посъветвали да остана зад заключените врати на хотела, и й заръчах да направи същото. Да заключи и да се скатае. Молеше ме да се прибера — каза, че на улицата се чували изстрели и взривове. Видяла и някакъв гол мъж да тича през двора на семейство Бензик — те са ни съседи.

— Разбирам — каза успокояващо Том. Клей мълчеше. Чувстваше се засрамен от отношението си към Рикарди, но и мустакатият му спътник не се бе държал кой знае колко любезно.

— Жена ми каза, че според нея голият мъж май носел… ъ-ъ-ъ… голо дете. Но може да е било кукла. Не спря да ме моли да зарежа хотела и да се прибера у дома.

Клей бе получил информацията, от която се нуждаеше. Кабелите бяха непокътнати. Рикарди беше в шок, ала не беше луд. Протегна ръка към телефона, но чиновникът сложи длан върху неговата, преди да успее да вдигне слушалката. Пръстите на плешивия мъж бяха дълги, бледи и много студени. Веднъж започнал, едва ли щеше да млъкне скоро.

— Нарече ме „кучи син“ и затвори. Знам, че ми е ядосана, и разбирам защо. Но нали от полицията ми казаха да се заключа и да остана тук. От полицията ми казаха да не излизам на улицата. Самите ченгета ми го казаха. Полицията. Властите.

— Да, точно така — кимна Клей. — Шибаните власти.

— С метрото ли дойдохте? — попита ги онзи. — Аз винаги използвам метрото. Станцията е само на две преки оттук. Много е удобно.

— Този следобед едва ли ще е толкова удобно — намеси се Том. — След онова, което видяхме, само насила могат да ме закарат там.

Рикарди победоносно изгледа Клей:

— Значи съм постъпил правилно, а?

Художникът отново кимна.

— Съвсем правилно — рече, а мислите му се въртяха единствено около Джони. Искаше да се върне вкъщи и да види сина си. Е, и Шарън, разбира се, но най-вече момчето. Трябваше да се прибере у дома си и нямаше да позволи нищо да го спре. Усещаше тревогата за семейството си като тежък товар — физическо бреме, което блокираше разсъдъка му и замъгляваше зрението му. — Тук сте си най-добре — добави, вдигна слушалката и натисна 9 за външна линия. Не беше сигурен дали щеше да се свърже, но продължи да набира. Продължи с 1, после с 207 — кодът за Мейн, сетне 692, което бе допълнението за Кент Понд и съседните градчета. Дори набра три от последните четири цифри — почти стигна до къщата, която продължаваше да смята за свой дом, — преди да чуе познатите три тона за прекъсване на връзката, последвани от записан женски глас.

— Съжаляваме, но всички линии са заети. Моля, обадете се по-късно — каза роботизираният глас и миг по-късно в ухото на Клей вече звучеше сигналът „свободно“.

Художникът отпусна слушалката до нивото на раменете си, сякаш изведнъж бе станала необикновено тежка, и постоя така известно време, преди да я постави обратно върху вилката.

13

Том му каза, че е пълна лудост да напуска хотела.

Най-малкото, изтъкна той, в „Атлантик Авеню Ин“ поне бяха в относителна безопасност; особено след като асансьорите бяха изключени, а входът към стълбището беше блокиран. Бяха натрупали куфари и сандъци от багажното помещение пред вратата в края на късия коридор зад асансьорите. Дори и някой с исполинска сила да изблъскаше натрупаната купчина, в най-лошия случай щеше да я отмести до отсрещната стена, отваряйки пролука, широка не повече от петнайсетина сантиметра. Никой не можеше да премине през барикадата.

От друга страна, безредиците в града сякаш се усилваха. Воят на алармите и сирените се бе превърнал в нещо като постоянно звуково оформление, на чийто фон изпъкваха виковете, писъците, гърмежите и експлозиите. Взривовете вече не бяха единични и процепваха въздуха като откоси на автоматично оръжие. Последната серия бе толкова силна, че всички в хотела приклекнаха, сигурни, че панорамният прозорец ще се строши. За щастие това не се случи, ала щом ехото от експлозията заглъхна, побързаха да се преместят в кабинета зад рецепцията.

Третата причина, която Том изтъкна на Клей, беше, че часът бе пет и петнайсет. Скоро щеше да се мръкне, а всеки опит да се напусне Бостън по тъмно щеше да е равнозначен на самоубийство.

— Защо не хвърлиш един поглед навън? — каза той, сочейки прозорчето с изглед към Есекс Стрийт. Улицата бе претъпкана от изоставени коли, на тротоара се виждаше трупът на млада жена с дънки и фланелка на „Ред Сокс“. Тя лежеше по очи на паважа, разперила широко ръце, сякаш бе умряла, докато се е опитвала да плува. На гърба й пишеше „ВАРИТЕК“.

— Мислиш ли, че ще можеш да караш колата си по тези улици?

— Прав е — отбеляза Рикарди. Седеше зад бюрото си, скръстил ръце на тесните си гърди, а на лицето му отново бе изписано мрачно изражение. — Колата ви се намира в гаража на Тамуърт Стрийт. Съмнявам се, че ще успеете да я изкарате от там.

Клей, който вече се бе отказал от идеята да използва колата си, понечи да каже, че няма намерение да шофира (поне засега), когато над главите им се чу поредното глухо тупване — този път беше толкова силно, че чак таванът се разтресе. В същото време чуха слабия, но отчетлив звън от чупене на стъкло. Алис Максуел, която седеше на стола от другата страна на бюрото на Рикарди, притеснено погледна нагоре и отново се вглъби в себе си.

— Какво има там? — попита Том.

— Точно над нас е Ирокезката стая — обясни чиновникът. — Най-голямата от конферентните зали. Използваме я най-вече като склад — там държим столовете, масите, аудиовизуалното оборудване — Той замлъкна за момент. — Може да нямаме ресторант, но ако клиентите ни пожелаят, приспособяваме залата за коктейли или празненства. Последното издрънчаване…

Той не завърши изречението си, но според Клей нямаше нужда. И сам можеше да се досети, че последното изтрополяване бе предизвикано от преобръщането на количка, натоварена със стъклени прибори. То беше последвано от още едно и още едно, сякаш някакъв обезумял тип сновеше из помещението и събаряше всичко, което му попадаше пред очите. Приклещен като буболечка между прозореца и мрежата, неспособен да намери изход, той само можеше да вилнее и руши.

В този момент Алис направи нещо, което изненада всички — проговори за пръв път от половин час, и то, без да са й задали въпрос.

— Споменахте нещо за някаква Дорис.

— Да, Дорис Гугиерес — кимна Рикарди. — Главната домакинка на хотела. Чудесен служител. Последния път, когато я чух, беше на третия етаж.

— Тя имаше ли… — Девойката не искаше да произнесе думата. Вместо това направи жест, който бе станал популярен почти колкото изпънатия пред устните показалец, изискващ тишина. Алис вдигна дясната си ръка до бузата си, доближавайки палеца до ухото си, а кутрето — до устните си.

— Не — поклати глава плешивият. — Служителите трябва да ги оставят в шкафчетата си, докато са на работа. При първо нарушение получават мъмрене, а при второ могат да бъдат уволнени. Казвам им го още щом постъпят на работа, — Той вдигна извинително рамене. — Политика на ръководството — нямам нищо общо с това.

— Смятате ли, че може да е слязла до втория етаж, за да провери какви са тези звуци? — попита тийнейджърката.

— Напълно възможно е — рече Рикарди. — Но няма как да знам. Казах ви, че за последно я чух, когато ми съобщи за пламналото кошче за смет. Пратих й няколко съобщения на пейджъра, но не е слизала тук.

На Клей не му се искаше да изкрещи: „Видя ли колко безопасен е шибаният хотел!“, ето защо погледна към Том, опитвайки се да му предаде тази мисъл с изражението си.

— Според вас колко души има на горните етажи? — попита мъжът с костюма от туид.

— Нямам представа.

— Добре, де, горе-долу.

— Не много. От персонала може би само Дорис. Тези от дневната смяна си тръгват в три, а нощната смяна идва в шест. — Плешивият стисна здраво устни. — Правим го за икономия на средства. Не бих казал, че е мярка, защото не води до никакви резултати. Що се отнася до гостите. — Той се замисли. — По принцип следобедът е мъртво време за нас. Всички гости от снощи си тръгнаха — срокът за освобождаване на стаите в „Атлантик Ин“ е пладне, а новите ни клиенти обикновено идват не по рано от четири следобед. Гостите, които остават по няколко дни, най-често са тук по работа. Какъвто, предполагам, е и вашият случай, господин Рийдъл.

Клей кимна, без да си прави труда да го поправя за фамилията си.

— По това време на деня тези наши клиенти обикновено са навън по задачите, които са ги накарали да дойдат в Бостън. Следователно в момента сме горе-долу сами.

Сякаш в опровержение на думите му над тях се чу поредното тупване, придружено от дрънчене на стъкло и гърлено ръмжене. Всички погледнаха нагоре.

— Клей, чуй ме — подхвана Том. — Ако този тип горе намери стълбите. Не знам дали тези хора могат да разсъждават, но…

— Съдейки по това, което видяхме на улицата — отбеляза Клей, — не можем да ги наричаме „хора“. Мисля си, че онзи горе е по-скоро като бръмбар, приклещен между прозорец и мрежата против комари. Ако намери пролука, гадинката може да се измъкне навън; ненормалникът горе също може да намери стълбите, но според мен ще бъде случайно.

— А когато слезе и намери вратата към фоайето заключена, ще се опита да отвори аварийния изход, водещ към задната уличка — каза Рикарди. — Ние ще чуем алармата — тя е настроена така, че да звъни, ако някой натисне бравата, и ще разберем, че се е махнал оттук. Една грижа по-малко.

Някъде на юг се взриви нещо голямо и всички машинално се приведоха. Клей си каза, че вече знае как са се чувствали в Бейрут в началото на осемдесетте.

— Според мен трябва да се махаме от тук! — възкликна.

— Не мисля така — рече Том. — Искаш да тръгнеш, защото си загрижен за жена си и сина си, и сега се опитваш да ни убедиш да дойдем с теб, за да не си сам.

Клей изсумтя:

— Искам компания, но не затова ви карам да дойдете с мен. Мирисът на дим се усилва, пък и кога за последно чухте вой на сирена?

Тримата мълчаха.

— Не мисля, че ситуацията в Бостън се подобрява — добави той. — Точно обратното — според мен нещата стават още по-зле. И ако причината за това са мобилните телефони.

— Тя се опита да остави съобщение за татко — каза Алис. Говореше бързо, сякаш искаше да се увери, че ще успее да каже всичко, преди споменът да отлети. — Искаше да се увери, че е взел дрехите от химическото, защото искаше да сложи жълтата си вълнена, рокля за срещата на комисията, а на мен ми трябваше резервната униформа за мача в събота. След това се блъснахме! Мама се нахвърли върху шофьора и започна да го хапе, опитвайки се да го удуши! Тюрбанът му падна, лицето му плувна в кръв и се блъснахме!

Погледна тримата мъже, които я наблюдаваха съсредоточено, после закри с длан лицето си и зарида. Том понечи да я успокои, ала Рикарди заобиколи бюрото си и прегърна девойката, преди онзи да се приближи до нея:

— Хайде, хайде. Сигурен съм, че е станало някакво недоразумение, млада госпожице.

Тя го изгледа със смесица, от искрено удивление и гняв.

— Недоразумение? — възкликна и посочи засъхналата кръв по бялата си рокля. — Това на недоразумение ли ти прилича? Използвах наученото в школата по самоотбрана, която посещавах в гимназията! Приложих карате върху собствената си майка! Мисля, че даже й счупих носа, сигурна съм в това. — Алис рязко поклати глава и косата й се развя. — Ако не бях успяла да се пресегна и да отворя вратата…

— Майка ти е щяла да те убие — прекъсна я Клей.

— Да, щеше да ме убие — прошепна Алис. — Не знаеше коя съм. Собствената ми майка. — Погледна Том и Клей.

— Всичко започна от шибаните телефони — промълви. — От шибаните мобилни телефони.

14

— Колко такива джаджи има в Бостън? — попита Клей. — Какво гласят маркетинговите проучвания?

— Като се има предвид колко студенти има в града, бих казал, че броят на клетъчните телефони е огромен — отвърна Рикарди. Той бе станал от мястото си зад бюрото и изглеждаше по-живнал — навярно заради това, че се бе опитал да успокои девойката, или задето му бяха задали „сериозен“ въпрос. — Макар че според мен заможните млади хора далеч не са единствената „мобилна“ прослойка. Преди месец четох една статия в „Инкуайърър“, в която се твърдеше, че китайците имат повече клетъчни телефони от жителите на Америка. Представяте ли си?

Клей не искаше да си представи.

— Добре — въздъхна Том. — Мисля, че разбирам накъде биете. Някой — някоя терористична група, изкривява сигналите на мобилните телефони, затова когато се обадите или отговорите на обаждане, получавате някакво уф, откъде да знам, някакво подсъзнателно послание, което ви кара да полудеете. Звучи ми като научна фантастика, но предполагам, че преди петнайсет-двайсет години днешните мобилни телефони също са изглеждали като научна фантастика на повечето хора.

— Сигурен съм, че става въпрос за нещо такова — обади се Клей. — И можеш да полудееш, дори и само ако си подслушал нечий разговор. — Мислеше си за Тъмнокосата фея. — Най-шибаното в цялата работа обаче е, че когато хората видят какво се случва около тях…

— Техният първи импулс е да грабнат мобилните си апарати и да се опитат да разберат какво всъщност става — завърши Том.

— Да — кимна Клей. — Видях много хора да го правят.

Мустакатият мъж му хвърли мрачен поглед:

— И аз.

— Не разбирам какво общо има всичко това с вашето напускане на хотела — отбеляза Рикарди. — Пък и скоро ще се стъмни и едва ли е особено благоразумно да…

Думите му бяха заглушени от поредната експлозия, последвана от още пет-шест, които отекнаха в югоизточна посока като отдалечаващи се стъпки на великан. Над главите им незнайният пленник отново събори някаква мебел, надавайки гневно ръмжене.

— Не мисля, че на лудите ще им хрумне да напуснат града — рече Клей. — Едва ли имат повече ум от нашия човек горе, който не може да намери стълбището.

За момент художникът си помисли, че на лицето на Том се изписа потрес, сетне осъзна, че не е разтълкувал правилно изражението му. Не беше потрес, а удивление — удивление и разцъфваща надежда.

— О, Боже! — възкликна човекът с костюма от туид и се плесна по челото. — Те няма да напуснат града! Изобщо не се сетих!

— Трябва да има друг изход — промълви Алис. Прехапа долната си устна и сведе очи към оплетените си пръсти, след което боязливо вдигна поглед към Клей. — Според мен дори е по-безопасно да тръгнем, след като се стъмни.

— Какво имаш предвид? — намръщи се той.

— Ако не могат да те видят — скриеш ли се зад нещо например, веднага забравят за теб.

— Защо мислиш така? — попита Том.

— Защото успях да се скрия от мъжа, който ме преследваше. Онзи с жълтата фланелка. Стана тъкмо преди да ви видя. Скрих се в една тясна уличка зад някакъв контейнер за смет. Бях доста изплашена, понеже си мислех, че съм в задънена улица, ала просто нямаше какво друго да сторя. Видях го да стои в началото на уличката — оглеждаше се и нервно пристъпваше напред-назад.

Отначало си помислих, че си играе с мен като котка с мишка, но нямаше начин да не ме е видял, когато влязох в уличката. Бях само на няколко метра пред него, само на няколко метра, оставаше му съвсем малко да ме сграбчи — Алис затрепери. — Но след като се скрих зад контейнера, той внезапно, не знам…

— Както се казва, далеч от очите, далеч от сърцето — подхвърли Том. — Или от ума в твоя случай.

— Щом е бил толкова близо зад теб, защо си спряла да бягаш? — попита Клей.

— Защото просто не можех повече — въздъхна тийнейджърката. — Усещах краката си като гумени и имах чувството, че ще се скъсам отвътре. В крайна сметка се оказа, че няма защо да тичам. Онзи се повъртя известно време, ломотейки неразбираемо, и се отдалечи. Не вярвах на очите си! Мислех си, че ще ме открие, но в същото време знаех, че е прекалено умопобъркан, за да стори нещо такова. — Погледна Клей и отново сведе очи към ръцете си. — Грешката ми беше, че отново налетях на него. Трябваше да остана с вас още първия път, когато ви видях, ала понякога се държа като голяма глупачка.

— Била си уплашена — започна художникът, в същия момент въздухът потрепери от най-мощната експлозия досега. Идваше някъде от изток — оглушително КЕРРРУААЛМ, което ги накара машинално да се приведат и да запушат ушите си, но това не им попречи да чуят как стъклото на панорамния прозорец се пръсна на парчета.

— Боже мой! — промълви Рикарди. Разширените му от потрес очи напомниха на Клей за настойника на сирачето Ани — татко Уорбъкс9. — Сигурно беше новата бензиностанция на „Шел“, която построиха на „Нийланд“. Тази, която използват всички таксита и туристически автобуси. Взривът дойде точно от там.

Клей нямаше представа дали чиновникът е прав, защото не подушваше миризмата на горящ бензин (поне засега), ала опитното му око забеляза как обширен триъгълник от града лумна като гигантска факла.

— Може ли един модерен град да изгори? — обърна се към Том. — Град, който е построен предимно от бетон, стомана и стъкло? Може ли да изгори, както е изгорял Чикаго през 1871 година, след като кравата на мисис О’Лиъри ритнала фенера?

— Това с кравата на Кейт О’Лиъри не е нищо повече от градски фолклор — каза Алис и потри челото си с длан, сякаш я мъчеше тежко главоболие. — Госпожа Майърс ни го каза в часовете по американска история.

— Че защо да не може? — вдигна рамене Том. — Виж какво стана със Световния търговски център, след като самолетите се врязаха в него.

— Самолети, пълни с гориво — уточни Рикарди. Произнасянето на думата „гориво“ сякаш подейства като зловещо заклинание, защото в същия миг миризмата на горящ бензин атакува обонянието им.

— Явно сте прав за бензиностанцията — въздъхна мъжът с костюма от туид.

Онзи не каза нищо. Приближи се до вратата между вътрешния кабинет и антрето, отключи я и широко я отвори, фоайето изглеждаше пусто, мрачно и някак си смалено. Рикарди подсмръкна, после затвори вратата и отново превъртя ключа:

— Вече не е толкова силна!

— Ще ви се — подхвърли Клей. — Или обонянието ви е свикнало с миризмата.

— Мисля, че Рикарди е прав — намеси се Том. — Духа силен вятър от запад, което означава, че въздухът се движи към океана и ако взривът наистина идва от новата бензиностанция — тази на ъгъла на „Нийланд“ и „Уошингтън“, която е в съседство с медицинския център…

— Да, същата, — прекъсна го плешивият служител. На лицето му бе изписано мрачно задоволство. — А какви протести имаше по време на строежа й.

Мъжът с италианските мустачки обаче продължи:

— …следователно болницата в момента гори заедно с всички, които се намират вътре.

— Но това е ужасно! — извика Алис и притисна с длан устните си.

— Да, така е — каза мрачно Том. — А до нея пък се намира „Уонг“10. Ако вятърът не утихне до залез слънце, всички сгради източно от Мас Пайк11 до довечера ще станат на въглен.

— Намираме се на запад от тях — отбеляза Рикарди.

— Значи сме в безопасност — заключи Клей. — Поне от този пожар — побърза да уточни, приближи се до малкото прозорче, повдигна се на пръсти и погледна към Есекс Стрийт.

— Какво виждаш? — повита го Алис. — Има ли хора?

— Не, всъщност да — отвърна той. — Един мъж. На другия тротоар.

— От откачалките ли е?

— Не мога да преценя — рече Клей, ала това не беше съвсем вярно. Имаше нещо в тичането на непознатия, както и в начина, по който боязливо се обръщаше. Преди да свърне зад ъгъла и да поеме по Линкълн Стрийт, мъжът за малко не се блъсна във витрината на някакво магазинче. И въпреки че Клей не можеше да го чуе, беше сигурен, че устните на човека се движат. — Вече го няма — добави.

— И на улицата няма други хора, така ли? — попита Том.

— Засега да — отвърна Клей. — Обаче има много дим. Дим, сажди и пепел. Вятърът ги разнася и ми пречи да виждам.

— Добре, убеди ме — каза мъжът с италианските мустачки. — Винаги съм загрявал бавно, но важното е, че все пак загрявам, нали така? — усмихна се той. — Градът ще изгори до основи, а откачалките ще зяпат отстрани, без да си мръднат пръста.

— Точно така — кимна Клей. Според него това се отнасяше не само за Бостън, ала поне засега Бостън бе максимума, за който можеше да мисли. Навярно с времето щеше да разшири кръгозора си, но едва след като се увереше, че Джони е в безопасност. А може би никога нямаше да зърне „голямата картина“ — все пак изкарваше прехраната си с рисуване на малки картини. Почувства как егоистът, който живуркаше в една от най-затънтените части на съзнанието му, изпраща ярка мисъл, обагрена в сини и златисти цветове. „Защо точно днес? — гласеше тя. — Защо това трябваше да се случи тъкмо днес, когато най-накрая направих удара на живота си?“

— Мога ли да дойда с вас, момчета? — попита Алис: — Ако смятате да тръгвате, де.

— Разбира се — отвърна Клей и погледна чиновника. — Вие също, господин Рикарди.

— Възнамерявам да остана на поста си — вирна брадичка плешивият.

— Не мисля, че ще имате проблеми с ръководството, ако заключите и напуснете хотела — отбеляза Том с онзи благ глас, който художникът започвайте да харесва.

— Ще остана на поста си — повтори служителят. — Господин Допели, шефът на дневната смяна, отиде до банката и ми повери хотела. Може би, ако се върне, бих тръгнал с вас, но при това положение…

— Моля ви, господин Рикарди — рече девойката. — Не е хубаво да оставате сам тук.

Ала плешивият скръсти ръце на гърдите си и само поклати глава.

15

Те отместиха столовете с високите облегалки и Рикарди отключи вратите. Клей погледна навън — улицата изглеждаше, пуста, но не бе съвсем сигурно, защото навсякъде се стелеше фина пепел, подобна на черен сняг.

— Хайде — каза той. Щяха да започнат със съседната сграда — ресторант „Метрополитан“.

— Смятам да заключа вратите и да върна столовете по местата им — информира ги Рикарди. — Ако изпаднете в затруднение — ако се натъкнете на онези хора в „Метрополитан“, например, и ви се наложи да се изтеглите, само извикайте: „Рикарди, Рикарди, пуснете ни вътре!“ Така ще знам, че е безопасно да отключа вратата. Разбрахте ли?

— Да — кимна Клей и стисна кльощавото рамо на чиновника. Онзи потръпна, ала не понечи да се отмести (въпреки че от изражението му си личеше, че никак не обича да се отнасят с него по този начин). — Вие сте свестен човек. В началото си мислех, че не е така, ала се оказа, че съм грешал.

— Старая се да давам най-доброто от себе си — резервирано каза плешивият. — Само запомнете.

— Ще запомним — усмихна се Том. — Навярно ще се забавим там десетина минути. Ако междувременно се случи нещо, извикайте и ще ви се притечем на помощ.

— Добре — кимна служителят, ала Клей не мислеше, че ще го стори. Не знаеше защо си помисли така — нямаше никаква логика в това човек да не изкрещи, когато се намира в опасност (особено, ако знаеше, че така би могъл да спаси живота си), въпреки това Клей бе сигурен, че интуицията му не го лъже.

— Моля ви, размислете, господин Рикарди — каза Алис. — Знаете, че в Бостън не сте в безопасност.

Ала чиновникът само отмести поглед и Клей си каза: „Ето как изглежда човек, който решава, че рискът от смъртта е за предпочитане пред риска от промяна.“

— Да вървим — рече той. — Да си направим няколко сандвича, преди токът да е спрял.

— Няма да е зле да се запасим и с малко бутилирана вода — добави Том.

16

Токът спря точно когато опаковаха последния сандвич, застанали в спретнатата, излъскана до блясък кухня на ресторант „Метрополитан“. Междувременно Клей бе направил още три опита да се свърже с Мейп — първия път с къщата, която продължаваше да смята за свой дом, втория — с основното училище, където преподаваше Шарън, и третия — с прогимназията „Джошуа Чембърлейн“, където учеше Джони. В нито един от трите случая не успя да преодолее бариерата на цифрите 2, 0 и 7 — регионалния код на Мейн.

Когато осветлението в „Метрополитан“ угасна, Алис изкрещя и на Клей му се стори, че в помещението се възцари пълен мрак. Аварийното захранване се включи само след секунда, но девойката не се успокои. Държеше се за Том с едната ръка, а в другата стискаше ножа за хляб, с който бе нарязала сандвичите. Очите й бяха широко отворени и изглеждаха някак плоски.

— Алис, остави този нож — каза Клей с малко по-остър тон, отколкото възнамеряваше, — преди да си клъцнала някой от нас.

— Или себе си — добави Том с благия си, успокояващ глас. Очилата му проблеснаха на фона на аварийното осветление.

Тийнейджърката остави на масата ножа, след което отново го взе.

— Искам го — рече. — Искам да го взема, Клей. Ще се чувствам по-добре, ако имам оръжие.

— Добре — кимна художникът. — Обаче нямаш колан, за да го затъкнеш. Ще трябва да ти приспособим някакъв от покривка за маса. Дотогава много внимавай.

Половината сандвичи бяха с печено говеждо и сирене, а другите — с шунка и сирене. Алис ги сложи в найлонови пликчета, а под касовия апарат Клей намери пакет торбички с надпис „ЗА ВАШЕТО КУТРЕ“ от едната страна и „ЗА ВАШЕТО ХЛАПЕ“ от другата. С Том пъхнаха сандвичите в две пликчета, а в третото сложиха три бутилки минерална вода.

Масите бяха приготвени за вечеря, която никога нямаше да се състои. Две-три бяха прекатурени, но повечето си стояха непокътнати, кристалните чаши и сребърните сервизи проблясваха под неумолимата светлина на аварийните лампи. Клей почувства как сърцето му се свива при вида на тази подреденост и спретнатост. На всяка маса имаше искрящо бели салфетки и лампи с абажурчета; те обаче бяха изключени — навярно щеше да мине доста време, преди крушките им да грейнат отново.

Клей видя как Алис и Том опечалено се оглеждат и внезапно му се прииска да ги развесели. В съзнанието му изплува трик, с който забавляваше сина си. При мисълта за Джони плъхът на паниката се измъкна от клетката си и впи острите си зъбки в сърцето му; горещо се надяваше, че проклетият телефон на хлапето лежи забравен под леглото му, а батерията е напълно изтощена.

— Гледайте внимателно — рече той, премествайки встрани пликовете със сандвичите. — Моля, забележете, че дланите няма да се отделят от китките ми.

Той сграбчи краищата на покривката.

— Сега едва ли е най-удачното време за глупави фокуси — измърмори Том.

— Искам да видя — настоя Алис и Клей забеляза, че за пръв път, откакто я бяха срещнали, на лицето й беше разцъфнала усмивка. Едва забележима, но усмивка.

— Без покривката не може — каза художникът. — Няма да ви отнема и минутка, освен това дамата иска да види фокуса. — Обърна се към тийнейджърката: — Трябва да кажеш някаква магическа дума. „Схазам“12 ще свърши работа.

— Схазам! — рече момичето и Клей рязко дръпна покривката.

Не беше правил този номер от две-три години и за малко щеше да се издъни. Ала грешката му, която без съмнение се дължеше на моментно колебание при издърпването, всъщност подсили чара на номера. Вместо да останат на мястото си, докато покривката изчезваше по мистериозен начин под тях, всички прибори и съдове, намиращи се отгоре й, се преместиха с около десетина сантиметра надясно, най-близката до Клей чаша застина на самия ръб на масата.

Девойката се засмя и възторжено заръкопляска, той разпери ръце и се поклони.

— Сега можем ли да тръгваме, о, велики Худини? — попита Том, но и на неговото лице бе грейнала усмивка и дребните му зъби проблясваха под светлината на аварийните лампи.

— Само да й направя колан. Така Алис ще може да носи ножа и едната торба със сандвичите. Ти пък вземи плика с водата. — Сгъна покривката на триъгълник, след което я омота, докато се получи здрав пояс; сетне прекара този пояс през дръжките на торбата и го завърза на кръста на момичето, затъквайки ножа от дясната страна. — Готово!

— Не подозирах, че си бил такъв сръчко — смигна му нисичкият мъж.

— Аз съм художник — усмихна се Клей, в същия миг навън отекна такава експлозия, че подът потрепери. Чашата, която стоеше на ръба на масата, падна и се разби на парчета. И тримата мигом погледнаха натам. Художникът искаше да каже на спътниците си, че не вярва в поличби, ала така само щеше да влоши нещата. Въпреки това го стори.

17

Клей настоя да се върнат в „Атлантик Авеню Ин“, преди да тръгнат на път. Трябваше да вземе папката си, която бе забравил във фоайето, както и да потърсят някакъв калъф за ножа на Алис. Освен това смяташе, че трябва да дадат на Рикарди още един шанс. Беше изненадан да открие, че стремежът му да помогне на плешивия надделява дори над желанието му да прибере папката с картините си. Явно бе развил някаква странна симпатия към служителя от рецепцията. Когато сподели това с Том, онзи кимна:

— Изпитвам абсолютно същото към аншоата върху пица. Всеки път, когато я видя, си казвам, че комбинацията от сирене, доматен сос и мъртва риба е отвратителна, но в следващия миг апетитът ми надделява и не мога да й устоя.

На улицата бушуваше виелица от черна пепел и сажди. Алармите на колите пищяха като обезумели, противопожарните звънци им пригласяха. Във въздуха не се усещаха горещи вълни, но Клей чуваше пращенето на огъня в южна посока. Мирисът на изгоряло също се беше усилил. Някакви хора крещяха в далечината, ала това беше в парка — там, където Бойлстън Стрийт се разширяваше.

Когато се озоваха пред вратите на „Атлантик Авеню Ин“, Том помогна на Клей да отмести стола с висока облегалка, който подпираше външната врата, фоайето бе потънало в сумрак, бюрото на рецепцията и малкото диванче бяха само плътни сенки; ако Клей не беше влизал тук и преди, едва ли щеше да определи какво представляват тези сенки. Над асансьорите мъждукаше крушка, генераторите за аварийно захранване бръмчаха като конски мухи някъде в сутерена.

— Господин Рикарди? — извика Том. — Господин Рикарди, дойдохме да проверим дали не сте размислили.

Никой не му отговори. Алис изчака няколко секунди и почука по стъклото, щръкнало като зъб в рамката на вратата.

— Господин Рикарди! — извика отново мустакатият и след като пак не последва отговор, се обърна към Клей: — Ти си твърдо решен да влезеш, нали?

— Да. Трябва да си взема папката — всичките ми картини са вътре.

— Нямаш ли копия?

— Това са оригиналите — каза Клей, сякаш тези три думи обясняваха всичко. Всъщност за него бе точно така. Освен това трябваше да проверят как е Рикарди. Нали им беше казал, че ще остане тук.

— Ами ако онзи от горния етаж го е спипал? — попита Том.

— Мисля, че щяхме да чуем, ако се беше случило — изтъкна Клей. — Освен това вече да се е юрнал сто пъти към нас след цялото това викане, ломотейки като онзи тип, дето се опита да те изкорми в парка.

— Няма как да си сигурен — поклати глава Алис и прехапа долната си устна. — Прекалено рано е, за да си мислиш, че знаеш всичко.

Клей си каза, че девойката е права, само че да стоят тук и да си приказват, беше още по-лошо.

— Ще внимавам — обеща той и прекрачи строшения прозорец. Отворът беше тесен, ала не толкова, че да не може да се провре. — Само ще надникна в кабинета. И ако Рикарди не е там, вземам папката и си обирам крушите. Нямам никакво намерение да го търся като тъпа мацка в някой филм на ужасите.

— Не спирай да викаш — посъветва го Алис. — Нещо от рода на „Добре съм, нищо ми няма“. През цялото време.

— Добре, но ако внезапно млъкна, тръгвайте. В никакъв случай не ме търсете.

— Няма — рече момичето, без да се усмихва. — И аз съм гледала такива филми. Имаме кабелна телевизия.

18

— Добре съм! — извика Клей, след като взе папката си и я остави върху бюрото на рецепцията. „Време е да се омитам оттук“ — мина му през ума, ала трябваше да свърши още нещо.

Обърна се и видя двата силуета, които сякаш се рееха на фона на спускащия се здрач.

— Добре съм, добре съм, все още съм добре, сега отивам да погледна кабинета, все още съм добре.

— Клей? — разтревожено извика Том, но художникът не можа да се обади, за да го успокои. Единствената светлина в помещението идваше от малкото прозорче към Есекс Стрийт, но тя бе достатъчна, за да различи очертанията на тялото, увиснало под високия таван. Рикарди висеше на нещо, което приличаше на шнур от завеса, а на главата му бе нахлузена бяла торба. Клей си помисли, че навярно хотелът даваше такива торби на гостите, за да слагат вътре мръсното си пране. — Клей, добре ли си?

— Клей? — Гласът на Алис бе писклив и остър, сякаш тя се намираше на ръба на истерията.

— Добре съм — чу се да казва. Имаше чувството, че устните му се движат сами, без никаква помощ от страна на мозъка. — Още съм тук. — Мислеше си как бе изглеждал плешивият, когато бе казал: „Възнамерявам да остана на поста си.“ Думите и вирнатата му брадичка издаваха високомерие, ала очите му изглеждаха изплашени и някак си смирени — очи на мъничък енот, притиснат в ъгъла на гаража от свирепо куче. — Ей сега се връщам!

Отстъпи назад, сякаш господин Рикарди можеше да се изплъзне от саморъчната примка и да се хвърли към него, ако му обърнеше гръб. Изведнъж почувства ужасен страх за Шарън и Джони; болката от липсата им го прониза с такава сила, че пробуди спомена за първия му училищен ден, когато майка му го бе оставила до входа на физкултурния салон. Другите родители въведоха децата си, ала неговата майка каза: „Влизаш сам, Клейтън, момчетата правят тези неща сами.“ Преди да влезе, малкият Клей дълго гледа как тя се отдалечава по Седар Стрийт. Сега, докато стоеше тук в тъмното, повече от всичко на света искаше да е при Шарън и Джони. Том и Алис бяха чудесни, но той искаше хората, които обичаше.

Заобиколи рецепцията и понечи да прекоси фоайето, но се сети, че отново е забравил проклетата си папка. Върна се и като посегна да я вземе, изпита усещането, че Рикарди ще се протегне от сумрака и ще го сграбчи. Това не се случи, но над него отново изтопурка нещо. Нещо, което навярно е било човек до три часа този следобед. Този път, докато прекосяваше фоайето, единствената аварийна лампа в помещението примигна за кратко и угасна. „Това е нарушение на противопожарната безопасност — помисли си Клей. — Трябва да докладвам за него.“ Щом стигна до двойните врати на „Атлантик Авеню Ин“, подаде папката на Том.

— Къде е той? — попита Алис, — Да не би все пак да си е тръгнал?

— Мъртъв е — рече Клей. Мина му през ума да ги излъже, ала си даде сметка, че не може. Беше прекалено шокиран от смъртта на плешивия. Как ли човек се решава да посегне на живота си? — Самоубил се е.

Девойката заплака, а Клей си каза, че ако зависеше от Рикарди, тя едва ли щеше да е жива, но, разбира се, Алис нямаше как да го знае. Пък и на него му се плачеше. В крайна сметка плешивият чиновник бе показал и добрите си страни. Навярно повечето хора биха направили същото, ако имаха тази възможност.

Откъм парка се чу вик, който прозвуча прекалено мощно, за да бъде издаден от човешко гърло. На Клей му заприлича на тръбене на слон. Във вика нямаше нито болка, нито радост. Алис се сви и той я прегърна. Тялото й му се стори като електрическа жица, по която течеше ток с високо напрежение.

— Ако ще се махаме оттук, да действаме по-бързо — каза Том. — В случай че всичко мине гладко, ще се доберем до Молдън и ще пренощуваме в моята къща.

— Страхотна идея — рече Клей.

Човекът с тънките мустачки се усмихна:

— Наистина ли мислиш така?

— Абсолютно. Кой знае, може пък полицай Ашланд да е там.

— Кой е полицай Ашланд? — попита Алис.

— Едно ченге, което срещнахме в парка — обясни Том. — Той, ами, може да се каже, че ни помогна. — Тримата вече вървяха на изток към Атлантик Авеню сред воя на алармите и танцуващите във въздуха сажди. — Но едва ли ще го видим. Клей просто се опитва да се пошегува.

— Аха — кимна момичето. — Радвам се, че поне някой се опитва.

На паважа пред краката й лежеше малко синьо телефонче с напукано панелче. Тя го изрита в канавката, без да наруши ритъма на стъпките си.

— Браво! — похвали я Клей.

Тийнейджърката вдигна рамене.

— Пет години футбол — рече тя и в същия момент уличните лампи грейнаха — досущ като обещание, че не всичко е загубено.